3.2. Иверски манастир

Този светогорски манастир е друга сакрална територия, на която общуват българи и грузинци. Намира се на североизточната страна на Атонския полуостров в Северна Гърция. Основан е през последната четвърт на Х в. от св. Иоан Иверски и Иоан Торникий, който е придворен на грузинския цар Давид и византийски велможа. Сотириос Кадас предполага, че тези две имена са всъщност на един и същ човек[285]. Торникий се замонашва в македонски манастир и се подвизава в друг манастир на Олимп – две места, където несъмнено общува с българи. Храмът на Ивер първоначално е построен през първата половина на ХІ в. от грузинския монах св. Георги Варасваци, но е възстановен през 1513 г. Иверският манастир е посветен на Успение Богородично и заема трето място в иерахическата подредба на 20-те атонски манастира. До 1357 г. е в грузински ръце, но тогава Цариградският патриарх Калист издава грамота, с която нарежда Ивер да мине в гръцки ръце. Грузинци и гърци продължават да водят борба за ръководството на обителта в началото на ХХ в.[286]. Последният грузинец в манастира умира през 1955 г.

Стенописите в църквата на Ивер датират от ХVІ-ХІХ в. От иконите най-известна е „Св. Богородица Портаитиса”, която има много копия в православния свят. Ивер притежава и много ценни утвари, одежди, библиотека с повече от 2000 ръкописа. От тях 123 са гръцки, написани на пергамент, включително препис на Библията от 987 г.[287]. Други 100 пергамента са на грузински език. В Ивер се пазят и 19 славянски ръкописа от ХV-ХVІІ в., повечето от които са от български произход[288]. Един ръкописен Псалтир е писан от трима души – монах Даниил в църквата „Св. Никола” в София (1598), който по-късно става известен преписвач в Етрополския манастир, брат му граматик Стоян, който умира, и дяк Владко в църквата „Св. Богородица” „в горе Боуковику”[289]. Библиотеката притежава и 15 000 старопечатни книги. На историята на Иверския манастир е посветено едно литературно произведение, разпространено в руската литература. То носи различни заглавия – „Слово об Иверском Афонском монастьІре”[290] или „Слово о Светогорском монастьІре зовомьІй Иверский”[291].

Съществуват много сведения за връзки на Иверската обител с България, които досега не са били обект на научен интерес. Най-ранният запазен документ, който свързва Иверския манастир с Българската църква, е удостоверение за имоти от 982 година, дадено от жителите на Иерисо на иверските монаси. То е подписано от няколко свидетели със славянски имена, включително и на глаголица от „Гиорги поп”[292]. Житието на св. Георги Иверски (1014-1066) разказва, че когато пътува от Атон за Цариград, той попада на изолирано българско село в Родопите. Оказва се, че в условията на византийското господство далеч от църковен и административен контрол, те са се върнали към езичеството и се покланят на мраморен идол на богиня. В ревността си светецът разрушава с чук статуята и наставлява селяните в православната вяра[293].

Иконата „Христос на трон” от Несебър е дарена през 1603 г. от грузинец с фамилното име Иверопулос[294]. Сребърен напрестолен кръст, подарен от влашкия войвода Матей Басараб на Иверския манастир през 1642 г., сега се намира в Свищов[295]. В Етнографския музей в София се съхранява дискос, който според надписа на него е бил собственост на иеромонах Акакий Иверски през 1697 г.[296]. Параклисът „Св. Архангели” в Иверския манастир е декориран през 1812 г. с иждивението на проигумена Софроний от Ески Джумая (дн. Търговище) и хаджи Георги от Котел. Хаджи Гено и синовете му от Казан (Котел) и Сава Хаджиилиев от Шумен заплащат за зографисването на друг параклис „Св. Иоан Кръстител” през 1815 г.[297]. До средата на ХІХ в. манастирът има много метохи из българските земи: в Мелник, Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Котел, Жеравна, Велико Търново, Горна Оряховица, Варна и др. Когато църковната борба навлиза в разгара си, метохите са затворени и разпродадени.

Един от пътищата, по който Иверският манастир става популярен в българските земи, е иконографията. Чудотворната Иверска икона на св. Богородица (Портаитиса) е спомената в житията на светците, например на св. Иоан Кукузел и др., и често се интерпретира в иконографията. На нея Младенецът обикновено държи свитък – символ на евангелското учение[298]. В някои икони към св. Богородица с Младенеца се добавя цикъл с чудесата, извършени от нея, и пано с изглед на Иверския манастир[299]. През ХІХ в. се произвеждат атонски и руски гравюри с Иверската икона. Нейната известност води до недоразумения. Като „Богородица Портаитиса” се окачествяват изображения, които изобщо не спадат към този тип. Ранен пример са стенописите в кипърската църква „Св. Богородица Асинска” от ХІV век, където в люнет на нартекса е представена Богородица Знамение (тя в поза оранта, а Христос в медалион), но придружаващият надпис е „Портаитиса”[300].

В руската книжнина се размножава и чете едно произведение, озаглавено „Сказание о иконе Богоматери Иверской”[301]. Литургиката познава редица служби, параклиси и акатисти на същата икона, изпълнявани на трите празника в нейна чест: 12 февруари, 13 октомври (пренасяне на иконата в Москва през 1648 г.) и вторник на Светлата седмица[302].

Иверската Св. Богородица е пряко свързана с най-героичните моменти на нашата история. Нейното изображение е представено на едната страна на Самарското знаме, което води българските опълченци в победоносните сражения по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). На другата страна на флага са изобразени славянските просветители св. св. Кирил и Методий[303].

3.3. ХІV в.

През 1978 г. Николай Панайотов от Историческия музей в Провадия попада на неизвестни надписи в Северната пещера на масива Саръкая до града. Те се оказват грузински, написани на писмото асомтаврули с елементи от писмото нусхури. С тях са запознати грузнски учени, които ги разчитат. През ХІV в. Северната пещера е превърната в един от многобройните исихастки манастири в България.

До надписите са изобразени 12 схематични фигурки на апостолите. Самите надписи са четири:

1)    Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилвай ни, амин!

2)    Това са светите апостоли.

3)    Микаел [Михаил] грузинеца – мене грешния в молитвите си поменувай.

4)    Свети Георги.

Провадийските надписи доказват, че грузински монаси посещават България през втората половина на ХІV в. и общуват не само с големи

манастири като Бачковския, пряко свързани с грузинската история, но и с по-малки, и то отшелнически обители[304]. Грузинските традиции в анахоретството са още от V в., докато българските започват от ІХ в. Грижливото издълбаване на тези надписи предполага по-продължителен период на пребиваване на отец Михаил у нас. Неговото гостуване може би е свързано с факта, че в Провадия съществува стара арменска община.

3.4. ХХ в.

Грузинската и Българската църква поддържат постоянни връзки след Втората световна война.

След като участва във Всеправославната конференция в Москва срещу икуменизма и римокатоличеството през 1948 година, Пловдивският митрополит (по-късно патриарх) Кирил предприема пътуване из Грузия по покана на католикоса Калистрат (Цинцадзе). Той се запознава подробно с дейността на Грузинската църква, която се възражда след десетилетните гонения на болшевишкия режим, и остава възхитен от силната религиозност на грузинския народ [305].

Патриархът католикос Ефрем ІІ (Сидамонидзе), който възглавява Грузинската църква от 1960 до 1972 г., е награден  и с български църковен орден. Той му е даден от патриарх Кирил.

Грузинско-българските църковни връзки стагнират при ръководството на патриарх Максим (1971).

Заключение

В историята на християнската Църква епохата на гоненията и досега се отличава с особен ореол. Трябва да се признае, че до средата на ІІІ в. тези гонения са епизодични и ограничени. Едва оттогава до Миланския едикт през 313 г. те стават тотални, задължителни и безкомпромисни. Пролята е кръвта на хиляди мъченици, която по израза на Тертулиан става „семе за нови християни”. В най-ново време не липсват цели поместни православни църкви като Руската и Албанската, които мъченически отстояват вярата.

Грузинската църква с пълно право може да се нарече „църква мъченица”. От създаването си през ІV в. до ХХ в. тя е принудена да води почти непрестанна борба за оцеляване – срещу зороастрийството, исляма, руския шовинизъм, съветския атеизъм. Вулгарната социология не е в състояние да обясни оцеляването на тази църква при крайно неблагоприятни условия. Единственото достоверно обяснение може да се търси само в свръхестествената закрила, с която грузинският народ се ползва в историята. На периферията на християнския свят, при суровите природни условия на Кавказ, обкръжени от врагове, грузинците са синоним на православни християни. Това се признава и от иноверци като османския пътешественик Евлия Челеби през ХVІІ век, който отбелязва, че грузинците особено се гордеят с вярата си[306].

Но църковната история на Грузия има не само светли страни. В нея се откриват и остатъци от езичество, и суеверия, и невежество, и периоди на отпадане от вярата, когато аристократи и интелигенти нерядко се приспособяват към източните завоеватели или западните държави.

След демократичните промени през 1991 година, когато политическите авторитети и икономическата стабилност рухнаха, Грузинската църква остана непоклатим стожер и висш авторитет за своя народ. Но стремежът за отстояване на праотеческата религия  и запазване на обусловената от нея национална идентичност в някои случаи се съпровожда с ексцесии спрямо други църкви и секти, които противоречат на новия обществен климат. Грузинската църква трябва да намери „златната среда” между полюсите на крайното отрицание и вероотстъпничеството, на космополитизма и шовинизма. С мъдростта и разума на своето ръководство тя сигурно ще допринесе за бъдещото мирно обединяване и процъфтяване на страната.

Настоящият труд доказва и вековните задълбочени отношения между Българската и Грузинската църква. Те се проявяват в аскезата, литургиката, агиографията, изкуството, литературата. Духовници и миряни от двете църкви общуват плодотворно в България (Бачковския манастир), Мала Азия (манастира Полихрон на Олимп), Атон (Иверския манастир), Иерусалим. Тези връзки трябва да бъдат подновени и засилени за обща духовна полза.

_____________________________

285. Kadas, S., Mount Athos: An illustrated guide to the monasteries and their history, Athens, 1980, p. 51.

286. Иверският манастир в Св. Гора и гръцко-грузинската разпря, Църковен вестник, № 23, 28 септември 1902.

287. Хаканов, А., Афонский список грузинской Библии 987 г. и значение его для исправления печатного текста, Богословский вестник, т. 3, 1903, с. 418-426.

288. Трифуновић h., Словенски рукописи у манастиру Ивирону на Светоj Гори, Библиотекар (Београд), 1968, № 5, с. 425-431.

289. Иванов, Й., цит. съч., с. 278.

290. Протасьева, Т. Н., Описание рукописей Синодального собрания (не вошедших в описание А. В. Горского и К. И. Невоструева), ч. І, № 577-819, М., 1970, с. 157, № 767.

291. Същата, Описание рукописей Чудовского собрания, Новосибирск, 1980, с. 208, № 355.

292. Иванов, Й., цит. съч., с. 21-23.

293. Цинцадзе, Я., Българска езическа богиня от ХІ в. според един грузински извор, Исторически преглед, 1960, № 2, с. 86-89.

294. Акрабова-Жандова, Ив., Икони в софийския Археологически музей. Датирани икони, С., 1965, с. 30-31, обр. ІV.

295. Стефанов, Ст., Кръст в църквата „Св. Димитър” в Свищов, Известия на Етнографския музей, т. 10-11, 1932, с. 205-208, ил. 1-3.

296. Чилев, П., Надписи по съдове, накити и военни предмети в Народния етнографски музей, Известия на Народния етнографски музей, т. 2, 1922, № 3-4, с. 134, № 14.

297. Иванов, Й., цит. съч., с. 278-279.

298. Николова, Д., Иверската икона на св. Богородица, Църковен вестник, № 13, 28 март-3 април 1994.

299. Койнова-Арнаудова, Л., Икони от Мелнишкия край, С., 1980, № 45-47; Тревненска живописна школа, съст. и ред. А. Божков, С., 1980, кат. № 115.

300. Papageorghiou, A., Masterpieces of Byzantine Art of Cyprus, Nicosia, 1965, pl. XI,2.

301. Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вторая половина ХІV-ХVІ вв., ч. 2, Л.-Я., Л., 1989, с. 362-365.

302. Спасский, Ф. Г., Русское литургическое творчество (по современньІм минеям), Париж, 1951, с. 238-240.

303. Ценов, Й., Самарското знаме, изработка, история и значение, Исторически преглед, 1989, № 4, с. 64-78.

304. Шанидзе, А., НовооткрьІтьІе надписи в Болгарии, Известия Академии наук Грузинской ССР. Серия язьІка и литературьІ, 1978, № 3, с. 93-94; Панайотов, Н., Грузински епиграфски паметници, Векове, 1979, № 5, с. 76-77.

305. Кирил, митрополит Пловдивски, Гости на Руската църква, Пловдив, 1949, с. 112-131.

306. Эвлия Челеби, Книга путешествий, т. 3, М., 1983, с. 184.

 

3. Исторически връзки между Грузинската и Българската църква

Християнизацията на България през ІХ в. слага начало на българо-грузинските църковни и културни връзки. Най-ранното известно българско сведение за тях се намира в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ. То споменава „иберийците” сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на родния си език[265]. Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори като Марен Таден (Париж) са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг ал Кабир[266]. Когато св. св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия, там също се намира грузинският светец Иларион. Не е проучен въпросът за евентуалните успоредици между грузинската и глаголическата азбука.

В Зографската грамота на цар Иван Александър (1342) се споменава, че разилични народи, включително и „иверите” (грузинците), са полагали грижи за българската обител на Атон[267].

Легендарен разказ за покръстването на грузинците, озаглавен „Повест о иверех како приидоше в богоразумие”, се помества под дата 27 октомври в най-ранните ръкописни Пролози, преведени от учениците на солунските Братя и запазени в южнославянски преписи[268].

Българската преработка на апокрифното „Слово за Сивила” от ХІІІ в. поставя иверите (грузинците) на второ място по достойнство и подчертава тяхната преданост към православието: „Вторият род са грузинците, кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за Бога разпитващи”[269].

Сцени, свързани с България, са увековечени в грузинското църковно монументално изкуство. В църквата на Павниси, чиито стенописи датират от третата четвърт на ХІІ век, фигурира иконографски цикъл с житието и чудесата на св. Георги Победоносец. Чудото с пафлагониеца отразява историческо събитие – разгрома на византийската армия при Анхиало и Катасирти през 917-918 г. Един момък от Пафлагония е пленен от българите и заставен да слугува на български велможа в Преслав. Един ден, когато носи „кукумион” (съд) с топла вода на втория етаж на къщата, грабва го конник и го отнася мигом у дома в Пафлагония. Там родителите му служат панихида, защото го мислят за загинал. На стенописите и иконите бившият пленник е представен седнал зад седлото на св. Георги с кърпа на едната ръка и кана в другата, както е в Павниси[270].

3.1. Бачковски манастир

При управлението на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118) в императорската иерархия се издигат двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, получава чин севаст и велик доместик на Запада (главнокомандващ войските на Византия в Европа). Той получава в дар големи феодални имоти в Беломорието, Македония и Пловдивско. През 1083 г. Григорий основава Бачковския манастир, а през следващата година му дава устав, който е първият запазен манастирски устав в България. Уставът е написан на три езика: гръцки, грузински и арменски, и е запазен в преписи, защото оригиналът му е изгубен[271]. За поклонниците в манастира Бакуриани изгражда три странноприемници в с. Стенимахос (дн. Асеновград) и една крепост също там. Той построява и замък до с. Горни Воден[272].

С манастирския типик ктиторът иска не само да регламентира имотите и живота на монасите, но и да предотврати овладявенето на манастира от гръцкоезично духовенство. В него е постановено, че манастирът е грузински и само писарят можел да бъде ромей (византиец). Този текст не може да бъде в угода на Константинополския патриарх и затова уставът е утвърден от Иерусалимския патриарх. Бакуриани е убит в сражение с печенезите до Пловдив през 1086 г., но волята му манастирът да бъде само грузински се спазва до края на ХІІ в. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Иоан Петрици (1050-1130)[273].

От ранните постройки на манастира днес е запазена костницата, построена в opus mixtum от квадри бигор и тънки тухли. Фасадата е пластична, разчленена с профилирани слепи аркади – едно ново явление за византийската архитектура. И в планово отношение костницата представлява нов тип за Балканския полуостров, внесен от Кавказ. Тя е построена на два етажа, като в долния е оформено костохранилище, а в горния – параклис. Четиринадесетте гробници, вкопани в пода на костохранилището, показват, че костницата е изградена за нуждите само на семейството на Бакуриани. Параклисът е изографисан от грузинеца Иоан Иверопулец, който рисува фигурите на св. Иоан, Евтимий и Георги Иверски. През 1199 г. Пловдивско и Средните Родопи са присъединени отново към освободената българска държава[274].

Изглежда, манастирът преминава постепенно от грузински в български ръце през следващите десетилетия, но въпреки това поддържа връзки с Грузия до късното Средновековие. Например върху сребърната обковка на известната Богородична икона има дарителски надпис от 1311 г. от грузинците Атанасий и Окропир Егнатисшвили. Грузинци подаряват и кръста върху купола на главния храм на манастира, защото върху него има грузински надпис[275]. Върху северната стена на притвора на костницата е нанесен пояснителен надпис до изображението на св. Георги Кашуетски. Днес той е изчезнал[276]. Четвъртият грузински надпис е фрагментиран и е нанесен около образа на св. Иоан Богослов на северната стена в притвора на костницата[277].

В скриптория на Бачковския манастир през ХV в. двама грузинци с еднакво име Григол преписват голям ръкопис с Празнични четения по поръчка на Махаребели Окрокмайсдзе. По-късно паметникът е пренесен в Сванетия (Грузия), което се проследява от запазените в него приписки. Сега той се пази в Института за ръкописи „К. С. Кекелидзе” в Тбилиси[278]. През ХІV-ХV в. в гръцки ръкописен Стихирар от ХІV в. (сега в ЦИАМ № 814) е нанесена грузинска приписка вероятно от поклонник. В друг Стихирар от началото на ХІІІ в. в същата сбирка (ЦИАМ № 812) е оставена грузинска приписка от посетилия манастира през 1702 г. ахалцихски свещеник Иован Маркозашвили[279]. В Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” има друг грузински ръкопис, който сигурно произхожда от Бачково. В него има лист с преведения надпис на иконата от 1311 г.[280].

Гръцките ръкописи в Бачковския манастир сигурно са ползвани и от грузински монаси. В Църковноисторическия архив и институт към Българската патриаршия в София се пазят 27 нотирани гръцки ръкописа от същия манастир, датирани от ХІІ до ХІХ в.[281]. Особен интерес представлява един рядък фрагмент с мелизматични образци от ХІІІ в.[282] Също е ценен един Стихирар от началото на ХVІ в.[283].

През 1706 година Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. По това време никой не е в състояние да разчете надписа на чудотворната икона и споменът за нейните ктитори започва да заглъхва. Монасите разказват на французина легендата, че иконата е рисувана от самия св. Лука и е прелетяла по въздуха от Грузия до България[284].

__________________________

265. Сирадзе, Р., О староболгарско-грузинских литературньІх связях, Palaeobulgarica/Старобългаристика, 1977, № 2, с. 63-64.

266. Пак там, с. 64.

267. Иванов, Й., Български старини из Македония, Фототипно изд. С., 1970, с. 588.

268. Текстът е публикуван по ръкопис № 56 на сбирката на Печката патриаршия, който е Стишен пролог от последната четвърт на ХІV век – Тъпкова-Заимова, В., Анисава Милтенова, Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България, С., 1996, с. 262-263, бел. 42.

269. Пак там, с. 272.

270. Привалова, Е. Л., Павниси, Тбилиси, 1977, с. 91-111. Ср. Raff, T., Der hl. Georg als Knabenretter, Műnchner Zeitschrift fűr Balkanstunde, t. 3, 1980, 111-126.

271. Издания: Типик на Григорий Бакуриани, Извори за българската история, т. 14. Гръцки извори за българската история, т. 7, С., 1968; Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971; Типик Григория Пакуриани, Комм. В. А. Арутюнова-Фиданян, Ереван, 1978; Gautier, P., Le typicon du sébaste Grégoire Pakourianos, Revue des études Byzantines, t. 42, 1984, 5-146.

272. Цончев, Д., Строежи на Григорий Бакуриани в Асеновград и околността, Известия на Археологическия институт, т. 23, 1960, с. 99-110.

273. Станимиров, Ст., Бачковският манастир от 1086 до 1402 година, Духовна култура, 1939, № 7-8, с. 238-251; Данков, Е., Средновековната философска школа в Петричкия (Бачковския) манастир, Философска мисъл, 1984, № 3, с. 96-105.

274. Бакалова, Е., Изображения на грузински светци в Бачковската костница, Известия на института за изкуствознание, т. 16, 1972, с. 87-108; същата, Бачковската костница, С., 1977; Panayotova-Piquet, D., Les peintures de Bačkovo – oeuvre d’Ivan le Géorgien, Bedi Kartlisa, t. 39, 1981, 182-215.

275. Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971, (Памятники древнегрузинского язьІка, 13), с. 362-364.

276. Ласков, Д., Грузински надпис от Бачковския манастир, Известия на Археологическото дружество, т. ІV, 1915, с. 268-270.

277. Бакалова, Е., Р. Сирадзе, Новоткрит старогрузински надпис в Бачковската костница, Музеи и паметници на културата, 1975, № 3, с. 7-10.

278. Описание грузинских рукописей Государственного музея Грузии, коллекция Н.ІV. Сост. и подг. к печати Е. П. Метревели, Тбилиси, 1950, с. 189-195.

279. Шанидзе, А., цит. съч., с. 48.

280. Опис на гръцките и други чуждоезични ръкописи в Народната библотека „Кирил и Методий”, съст. М. Стоянов, С., 1973, с. 188, обр. 24.

281. Тончева, Е., Музикалната традиция през вековете в Бачковския манастир (Бачковска музикално-ръкописна сбирка – начални наблюдения), Музикални хоризонти, 1987, № 6, с. 54-70.

282. Същата, Новооткрит паметник на средновековната музика от ХІІІ в. в Бачковския манастир, Българско музикознание, 1984, № 3, с. 3-46.

283. Атанасов, Ат., Стихирар ЦИАИ 817 – музикален ръкопис от Бачковския манастир, Българско музикознание, 2003, № 1, с. 31-44.

284. Френски пътеписи за Балканите ХV-ХVІІІ в. Съст. и ред. Б. А. Цветкова, С., 1975, с. 271.

Следва…