ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 6

2.6. Разцвет на Грузинската църква (VІІІ-ХІІІ в.)

Обръщането на св. Павел

Големи страдания и жертви на Грузинската църква в Имеретия нанасят нападенията на арабите начело с пълководеца Мерван-абул-Казим през 730 година. Те се повтарят през 760 година и неведнъж по-късно. Двама от водачите на народната съпротива – Аргветските князе братя Давид и Константин, които управляват Източна Имеретия, посрещат авангарда на Мерван и го побеждават. В следващите сражения през 740 година те са пленени, изтезавани и хвърлени от скала в реката Рион (памет на 2 октомври). Мъченически венец приема през 744 г. и иверският цар Арчил. Когато арабите нападат Грузия, той смело се отправя към техния военачалнник, като се надява да ги убеди да не унищожават страната. Мюсюлманите го посрещат вежливо, но когато искат от него да се отрече от Спасителя, той отговаря с решителен отказ. За твърдостта във вярата арабите му отсичат главата (памет на 21 юни). Църквата е обявила тримата за мъченици[166].

Ерисмтаварът (княз) на Картли Нерсе е хвърлен от арабите в багдадски затвор през 772-773 г. вероятно по подозрение, че подготвя въстание срещу чуждите поробители. Освободен от халифа Махди (775-785) след три години, той продължава подмолната си дейност, поради което е принуден да избяга при хазарския каган. Последният отказва да му помогне. Нерсе се връща в Картли. Новият княз Степанос е негов племенник и успява да издейства помилването му от арабите. В Хазария слугата на Нерсе Або (Хабиб), по народност арабин, приема християнството. Но след кончината на Махди кавказките народи се вдигат на въстание, подкрепяни от хазарите. „Толерантността” на арабите се изчерпва и те убиват мъченически Або в 786 година. Съдбата на Нерсе е неизвестна, но едва ли е оставен жив. Житието му е писано от Иоан Сабанисдзе през 80-те години на VІІІ век[167].

През тази епоха във Византия бушува ереста на иконоборството, а Грузия остава опора на православието и дава убежище на преследвани гръцки иконопочитатели. Стига се дотам, че епископът на готите в Крим Иоан отива да бъде ръкоположен в Мцхета, а не в Константинопол[168].

Въпреки че ІХ в. е сравнително спокоен за Грузия, през него не липсват мъченичества за вярата. Братята Исаак и Иосиф са деца от смесен брак на християнка и мюсюлманин в гр. Карну. Когато се опитват да избягат във Византия, за да постъпят в нейната армия, те са заловени. Отказват да се върнат в исляма и са екзекутирани през 808 година (памет на 16 септември). На мястото на убийството е издигната църква „Св. Троица”[169].

Княз Константин от Горна Карталиния е пленен след една битка и е отведен в Тифлис при емира Буг, който го предава на цар Джефар. След като отказва да приеме исляма, той е умъртвен след зверски мъчения през 842 г. Мощите му са пренесени в Грузия, но не се знае къде са погребани. Празникът в чест на св. мъченик Константин е обявен от католикоса Иоан ІІ (871-893), а службата му е съставена от католикоса Антоний[170].

Монашеският живот в Грузия достига висота в лицето на преп. Иларион Чудотворец. Роден в заможно семейство в Кахетия, той напуска родителите си на 15-годишна възраст и става отшелник до Гареджийския манастир. Тук е ръкоположен за свещеник и се отправя на поклонение из св. Земя. Той живее седем години в лаврата „Св. Сава Освещени”. Там св. Иларион получава видение от Св. Богородица да се върне в Грузия, където създава женски манастир за майка си. По времето на император Михаил ІІІ (842-867) той отива в Цариград, а оттам на планината Олимп в Мала Азия. По-късно живее две години в Рим и на връщане умира в Солун през 875 година. Мощите му са положени от Василий І в специален манастир във византийската столица. Както приживе, така и посмъртно св. Иларион извършва много чудеса (памет на 19 ноември)[171].

През ІХ век Абхазкото царство се откъсва от Византия и в църковно отношение, като излиза от юрисдикцията на Константинополския патриарх. Скоро западногрузинската църква се подчинява на Мцхетския католикос. По този начин настъпва църковното обединение на Западна и Източна Грузия, след което в Абхазия окончателно се налага грузинският език в църковния, държавно-административния и културния живот.

През Х в. в много райони на Грузия се насажда ислямът. Според съобщението на арабския писател Масуди, през 931 година осетинците разрушават християнските си храмове и приемат мюсюлманството[172]. Рядък пример на себеотрицание дава св. княз Гоброн, който защитава родовата крепост в Тао-Кларджети през 914 г. Когато нашествениците успяват да я превземат, те предлагат на него и останалите живи бранители да станат мюсюлмани, но получават отказ. За привъзрзаността си към Спасителя те са наказани със смърт (памет на 17 ноември)[173].

Най-известните грузински духовници през Х-ХІ в. са двама игумени на Иверския манастир в Св. Гора – св. Евтимий (964-1028) и Георги (1014-1066)[174]. Бащата на Евтимий – св. Иоан, основава този манастир около 980-983 г. Евтимий го възглавява около 1002 година, но след 14 години се отказва от администрирането, за да се отдаде на книжовни трудове. Превежда от гръцки 52 съчинения – отново Библията, коментари на нея, редица св. отци, жития, литургии[175]. Когато император Константин VІІІ го извиква в столицата, св. Евтимий умира по пътя, хвърлен от катъра си (памет на 13 май)[176]. Св. Георги Иверски превежда 17 съчинения от гръцки на грузински език. Те основават цяла книжовна школа в Иверската обител. Манастирът получава дарения от грузинските царе и царици, например от Мария, майката на византийския император Константин VІІІ (1025-1028)[177].

Най-вероятно на св. Евтимий Иверски дължим един от преводите на световен литературен паметник – житието на Варлаам и Иоасаф[178]. Тази апология на аскетичния живот се приписва на св. Иоан Дамаскин или св. Иоан Мосх, но всъщност преразказва живота на Буда. Пръв се съмнява в историческата достоверност на житието португалският историк Диого до Куто (1612). Неговият апокрифен характер е доказан едва от френския учен Лабулайе (1859). На халдейски език Вар-лаам означава „син божи”, а Иоасаф е вариант на термина „бодисатва” през арабското „будасаф”. Житието е преведено най-вероятно от манихеи в Багдад през VІІІ в. от иранския диалект пехлеви на арабски език. През Х в. следва нов превод на грузински[179]. Фредерик Конибеър пръв доказа, че преводачът е св. Евтимий Иверски[180]. Първият български превод е осъществен между ХІ и ХІІІ век[181]. До ден днешен „свети” Варлаам и Иоасаф се честват в православния календар на 19 ноември. В средата на ХVІ в. те са рисувани от атонски монаси във великотърновската църква „Св. св. Петър и Павел” и образите им имат антиосманска насоченост[182]. Те се срещат и в западното изкуство[183].

Както доказва проф. Стивън Рап, първите грузински исторически съчинения като „Картлис цховреба”, засягащи и църквата, се оформят между VІІ и ІХ век[184]. Появяват се и полемични съчинения като „Пчела” на грузинския католикос Арсений ІІ (946-976), в които се описват обстоятелствата и причините за разделението между Грузинската и Арменската църква. Той ползва за основа на съчинението си Леонтий Византийски[185]. Поради отдалечеността си Грузинската църква не взема пряко участие в събитията около разделението на източното и западното християнство през 1054 година, но и не приема римокатолическите нововъведения.

През ХІІ в. назрява нуждата от църковна реформа. Църквата е силна и влиятелна в обществото, поради което цар Давид ІV Строителя (ок. 1073-1125) се нуждае от нейната поддръжка. В същото време при господството на арабите и селджуците и в условията на феодална раздробеност църквата изпада във вътрешна криза, защото висшите църковни длъжности попадат в ръцете на често недостойни, неподготвени и корумпирани представители на аристокрацията. За да се справи с манипулирането на църквата от феодалите, цар Давид решава да я оздрави. След като обединява страната, през 1103 г. той свиква всегрузински църковен събор, който заседава в две съседни епархии – Руиси и Урбниси (в Източна Грузия, на запад от град Гори). Съборът решава да свали недостойните иерарси и да избере за техни приемници хора, верни на царя. Освен това се забранява на духовниците и миряните да се ползват от църковното имущество за лично обогатяване или за цели, различни от тези на държавата. Фактически Давид ІV подчинява църквата на трона. Същият събор с 15-ти канон решава да бъдат прекръщавани арменците, които искат да приемат православие. Владетелят свиква църковен събор в Ани за изглаждане на догматическите различия между Грузинската и Арменската църква, но само някои арменски епископи-монофизити приемат православие. Към мюсюлманите царят се отнася веротърпимо и заповядва на грузинците да не колят свине в градовете, където има техни квартали. Цар Давид ІV, който управлява блестящо 36 години, се отнася с благоговение към църковните дейци и особено към своя духовник преп. Арсений Икатолийски (памет на 6 февруари). Той предоставя на Чкондидския ахрхиепископ поста царски канцлер, с което той става втори в иерархията на държавната власт.

Царят построява десетки църкви и манастири. На първо място трябва да се отбележи неговият любим Гелатски манастир, основан през 1106 година, към който функционира висша философско-богословска школа или академия. Тя събира най-именитите грузински богослови, философи, оратори, преводачи и филолози, сред които изпъква великият мислител на средновековна Грузия неоплатоникът Иоан Петрици.Той се ползва с известност и във Византийската империя[186]. Цар Давид ІV изпраща 40 младежи в Атон, за да се учат. За неговата набожност свидетелстват съставените от него „Покаен канон” и „Духовно завещание”. След смъртта си през 1125 г. той е погребан в Гелати и е причислен към светците през ХІІІ век (памет на 26 януари)[187].

Грузия достига своя апогей при управлението на св. царица Тамара (1184-1213), правнучка на цар Давид ІV[188]. Тя разширява държавата си от Черно до Каспийско море. Преданието й приписва множество забележителни строежи на църкви, манастири и кули. Царица Тамара, която се сравнява с Август и Константин Велики, построява манастири в Иерусалим и Гърция, благоустроява манастира Галиа в Кипър и дарява много обители в Грузия, Антиохия, Александрия и Синай („Картлис цховреба”, ІІ, 41, 24-46; ІІ, 91, 10-17)[189]. При нейното управление духовният живот достига особена интензивност. Превеждат се редица, богословски, философски и литературни трудове главно от гръцки език. Тъй като католикосът Михаил ІІ не управлява добре Грузинската църква, царица Тамара свиква събор срещу него. За своята набожност и заслуги към църквата и народа царицата е канонизирана за светица (памет на 1 май)[190].

През този период и особено при царуването на св. Тамара се засилва мисионерската дейност на Грузинската църква, която си поставя за задача да християнизира северокавказките народи[191]. Доказателство за това са кръстовете с грузински надписи от ХІІ-ХІV век, открити при разкопки в Дагестан[192]. Съкрушителен удар на новоприетото християнство нанася Тимур, който налага на негово място исляма.

________________________

166. Скурат, К. Е., цит. съч.

167. Peeters, P., Les Khazars dans la Passion de St. Abo de Tiflis, Analecta Bollandiana, t. 53, 1934, p. 21-56; Мученичество Або Тбилети, Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956; Артамонов, М. И., цит. съч., с. 247-249.

168. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 612-613.

169. Рафаил, архим., цит. съч., с. 48-51.

170. Житие и мученичество св. Константина грузина, которьІй бьІл замучен царем вавилонян Джафаром, Пер., иссл. и комм. Н. З. Вацнадзе и К. К. Кучиа, Тбилиси, 1978.

171. Житие и деяния Илариона Грузина, перевод с древнегрузинского, введение, примечания Г. В. Цулая, 2-изд., доп., М., 1998 (текст в Интернет – http://www.krotov.org/acts/09/ilari_1.html). Ср. Martin-Hisard, B., La peregrination du moine Hilarion au IX-e siècle. – Bedi Kartlisa, t. 40, 1982, 31-97.

172. Покровский, Н., свящ., цит. съч., с. 45.

173. Рафаил, архим., цит. съч., с. 47-48.

174. Lefort, J., D. Papachryssanthou, Les premiers Georgiens à l’Athos dans les documents byzantis, Bedi Kartlisa, 41, 1983, 27-33; Hewsen, R. H., Armenien und Georgien im 10. und 11. Jahrhundert, Wiesbaden, 1988, (TAVO, B II 16). Издания на грамотите на Иверския манастир: Actes d’Iviron, t. I, Des origines au milieu du XI-e siècle, Ed. Par J. Lefort, N. Oikonomides et D. Papachryssanthou, et la collaboration d’Helene Metreveli, Paris, 1985 (Archives de l’Athos, 14); Actes d’Iviron, t. II, Du milieu du XI-e siècle à 1204, Paris, 1990 (Archives de l’Athos, 16); Actes d’Iviron, t. III, De 1204 à 1328, Paris, 1994 (Archives de l’Athos, 18); Actes d’Iviron, t. IV, De 1328 au dèbut du XVI-e siècle, Paris, 1995 (Archives de l’Athos, 19).

175. Фонкич, Б. Л., Переводческая деятельность Евфимия Светогорца и библиотека Иверского монастьІря на Афоне в начале ХІ в., Палестинский сборник, т. 19, 1969, с. 165-170; Esbroeck, M. v., Euthyme l’Hagiorite: le traducteur et ses traductions, Revue des ètudes gèorgiennes et caucasiennes, 4, 1988, 73-107.

176. Греческое „житие” Иоанна, Евфимия и Георгия Афонцев. Греческий текст, грузинский перевод и исследование М. З. Мачханели, Тбилиси, 1982. Ср. Фонкич, Б. Л., Самосский список жития Евфимия Ивира, Analecta Bollandiana, t. 100, 1982, 567-579; Лордкипанидзе, М., „Житие Иоанна и Евфимия” и „Житие Георгия Мтацмидели” как исторические источники, ТрудьІ Тбилисского университета, т. 246, 1984, с. 166-170.

177. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 104.

178. Повесть о Варлааме и Иоасафе. Памятник древнерусской переводной литературьІ Х-ХІІ вв. Подг., иссл., ком. И. Н. Лебедовой, М., 1985; Almond, P., The Buddha of Christendom: a Review of the Legend of Barlaam and Josaphat, Religious Studies, 1987, № 3, р. 391-406.

179. Ср. Henning, W. B., Die älteste persische Gedichthandschrift: eine neue Version von Barlaam und Joasaph. – In: Akten des 24. Internationalen Orientalisten Kongresses, München 1957, Wiesbaden, 1959, S. 305-307 (repr. In: Idem, Selected Papers, t. 2, Teheran-Liège-Leiden, 1976, 541-543 (Acta Iranica, t. 14-15); Buddhistische Erzählliteratur und Hagiographie in türkischen Überlieferung. Hsg. Von J. P. Laut und Röhrborn, Wiesbaden, 1990, (Veröffentlichungen der Societas Uralo-Altaica, 27).

180. Conybeare, F. C., The Barlaam and Josaphat Legend in the Ancient Georgian and Armenian Literatures, Folklore, 1896, June, p. 101-142; Ср. Нуцубидзе, С., О возникновении греческого романа „Варлаам и Иоасаф”, 2 изд., Тбилиси, 1977.

181. Лебедева, И., Болгарский перевод Повести о Варламе и Иоасафе и его судьба в русской книжности, Кирилометодиевски студии, т. 3, 1986, с. 213-220.

182. Стефанов, иером. П., Художественото творчество в Търново през ХVІ в. Проблеми и решения, Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХVІ-ХVІІІ в., Велико Търново, 1992, с. 402-407.

183. Siclari, A., L’apologo del Barlaam e Joasaph e la letteratura agiographica degli exempla. – In: Il battistero di Parma. Iconographia, iconologia, fonti letterarie, Parma, 1999, 351-373.

184. Rapp, S. H. Jr., Studies in Medieval Georgian Historiography: Early Texts and Eurasian Contexts, Leuven, 2003 (Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium, 601).

185. Esbroeck, M. v., Le “De Sectis” attribué à Leonce de Byzance dans la version georgienne d’Arsene Iqaltoeli, Bedi Kartlisa, 42, 1984, 35-42; Тачеа, М., Полеамические сочинения из „Догматикона” Арсения Икалтоэли относительно обрядовой практики Армянской церкви. – В: Армения и християнский Восток, Ереван, 2000.

186 Петрици, И., Рассмотрение платоновской философии и Прокла Диадоха, М., 1984. Ср. Панцхава, И. Д., Петрици, М., 1982 (МьІслители прошлого).

187. Челидзе, В. В., Исторические хроники Грузии (ХІ-ХІІ), Тбилиси, 1988; Метревели, Р. В., Давид Строитель, Тбилиси, 1986.

188. Hewsen, R. H., Armenien und Georgien um 1200, Wiesbaden, 1988 (TAVO, B VII 17).

189. Куахчишвили, С. Г., цит. съч.,  с. 132, с. 168.

190. Janin, R., Géorgie, col. 1254-1255.

191. Шихсаидов, А. Р., Ислам в средневековом Дагестане (VІІ-ХV вв.), Махачкала, 1969, с. 203; Кузнецов, В. А., Зодчество феодальной Алании, Орджоникидзе, 1977, с. 18.

192. Атаев, Д. М., Христианские древности Аварии, УченьІе записки ИИЯЛ, т. 4, 1958, с. 163-179.

Следва

 

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 5

2.5. Изграждане на Църквата (ІV-VІІ в.)

Преображение Господне

В състава на Грузинската църква още от нейното основаване влизат не само иверци, но и жители на Абхазия, Колхида (Мингрелия) и Кавказ[130]. Впоследствие абхазците и колхидците понякога се отделят от нея и се подчиняват на свои самостоятелни (αυτοκέφαλος) иерарси в градовете Севастополис и Фазис, които спадат към Цариградската патриаршия. От една страна, това обособяване се дължи отчасти на политическото отделяне на Абхазия и Колхида от Иверия и признаването от тях на византийската власт. От друга страна, мнозина абхазци, обитатели на Колхида, свани и лази приемат християнството не от иверите, а от Византия по време на император Юстиниан, който им изгражда или възстановява църкви и манастири и изпраща гръцки свещеници[131]. Кавказките планинци поради липса на мисионери, политически смутове и зороастрийска агитация често отпадат от църквата. Все пак Грузинската църква се грижи за тях и ги връща към себе си. Християнството се изповядва от планинците и през цялото Средновековие, защото през ХІІІ в. в един от цариградските събори участва епископ от Кавказ, а в друг събор през 1317 г. заседава вече Кавказки  митрополит[132].

В Грузия не липсват далновидни владетели, които полагат грижи не само за държавните дела, но и за своята църква. Трябва да се отбележи синът и приемник на Мириан – Бакур, при чието царуване (342-364) за първи път се съединяват под един скиптър жителите на Иверия, Колхида, Абхазия и даже Кавказ. Той се стреми да разпространи вярата сред всички свои поданици и да я наложи там, където тя първоначално не успява да проникне. Построени са много храмове, които често се издигат върху основите на стари езически светилища. За благоустройството на църквата Бакур открива няколко епископски катедри, а за подготовката на духовници той създава училища, в които преподават наставници от Гърция и Асирия. Цар Миридат, синът на Бакур, окончателно укрепва християнството сред жителите на Тао-Кларджети и Джавахети.

При цар Арчил (413-446) епископи от „Гурзан” (Грузия) участват в църковен събор, свикан от персийския католрикос. Тъй като тогава Грузия е част от Персия, по всяка вероатност Грузинската църква изпада във временна зависимост от несторианската Сироперсийска църква, а не от Антиохийската[133]. С помощта на Византия Арчил прогонва персийците. Подражавайки на ревността на св. Теодосий Велики, той прави всичко възможно а изкорени остатъците от зороастрийството, насаждано от тях (Картлис цховреба, І, 140)[134]. Царят дори свиква църковен събор, който анатемосва грузинския католикос Мобидан, заподозрян в тайно арианство и симпатия към персийската религия.

При управлението на Арчил по желанието на неговата съпруга Сандухта е преведен за първи път на грузински език Новият Завет. Местните летописци са запазили имената на двама от книжовниците – Давид и Стефан (V в.), които превеждат книгите на Св. Писание не от оригинала, а от сирийския превод. Смята се, че те превеждат само части от Библията, които Грузинската църква ползва до Х в. Тогава е направен нов, по-добър превод на всички свещени и богослужебни книги от гръцки език[135].

Следващият цар Вахтанг Горгасали (446-502) получава видения от Бога и въздейства върху поданиците си с личното си благочестие[136]. Той нарежда при всяка епископска катедра да бъдат открити училища. В тях започва превеждането на литургическите книги от гръцки на грузински език. Използвана е както гръцката, така и грузинската азбука, изобретена според Моисей Хоренаци през V в. от арменския учен Месроп Мащоц, който създава друга азбука и за своите сънародници. С особена ревност се отличава архиепископ Петър. Той изгражда училища дори в отделни енории, поправя богослужебните книги, превежда нови, снабдява с тях всички храмове, изпраща опитни мисионери в Абхазия, Мингрелия и Кавказ и открива нови епископски седалища в различни области на Картли, Кахетия, Сомхетия и Имеретия.

Близък съратник на цар Вахтанг е Ражден, персиец от рода на Сасанидите. Той приема християнството в Грузия и става пълководец. Когато е пленен през 457 година, шахът го увещава да се върне към маздеизма. Накрая е привързан за кръст и надупчен със стрели. Мощите му са пренесени в Икортския манастир. Св. Ражден се смята за първия грузински мъченик (памет на 3 август)[137].

Според летописите цар Вахтанг отхвърля грузинския архиепископ Михаил и поисква от Византия друг църковен глава с ранг католикос (ок. 486-488). Антиохийският патриарх ръкополага Петър, ученик на св. Григорий Богослов, и 12 епархийски владици. Един от тях е Самуил, който по-късно сам става католикос към 472 година. Предполага се, че грузинският монах Петър Ивер изпълнява посредничеството, а въпросният патриарх е монофизитът Петър Тепавичаря (Фулон)[138]. По този начин православният Петър получава хиротония от еретик и Грузинската църква става монофизитска[139].

Тук е мястото да отворим скоба за една от най-трудните загадки в историята на Църквата – самоличността на гениалния мистик и философ, който се крие под псевдонима Дионисий Ареопагит. Неговите съчинения са четири: Мистическо богословие, За божествените имена, За църковната иерархия и За небесната иерархия, наричани с общото обозначение Ареопагитски корпус. С перото му се свързват и десет писма до лица, наречени с имената на сътрудници на апостол Павел. Произведенията са тълкувани от видни православни екзегети като Иоан и Георги Скитополски (VІ в.), Максим Изповедник (VІІ в.) и Герман Цариградски (VІІІ в.). За първи път Ареопагитският корпус се споменава в едно недатирано писмо на монофизитския патриарх Севир Антиохийски († 538).

Какво може да се каже за Псевдо-Дионисий Ареопагит? Сигурно е, че той живее през втората половина на V век, намира се под силното влияние на късноантичния неоплатонизъм, по убеждения е умерен монофизит и най-вероятно е палестински монах[140]. Досега са предложени 32 хипотези за идентификацията му. Една от убедителните принадлежи на Ш. И. Нуцубидзе и Е. Хонигман, които доказват, че Псевдо-Дионисий Ареопагит е тъждествен с видния грузински духовник и мислител Петър Ивер[141]. Той е монофизит, неоплатоник и епископ на Маюм в Палестина от 453 година до смъртта си през 491 година.Но окончателното потвърждаване или опровергава

не на тази хипотеза е въпрос на бъдещето.

През V век в Грузия действат 33 епископии. Сред висшия клир прониква монофизитската ерес, защото някои епископи участват в арменския събор, свикан през 491 г. във Вагхаршапат, който отхвърля Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451). След 15 години 24 епископи, водени от католикоса, подписват вероопределението на арменския монофизитски събор в Двин през 506 г. Този събор приема компромисния „Енотикон” на император Зенон от 482 г. Но девет грузински епископи отказват да се присъединят към ереста и се предполага, че Грузинската църква изпада в разкол[142].

Силното арменско влияние в Грузинската църква се потвърждава от житието на св. Шушаник. Нейното рождено име е Вардени. Тя е дъщеря на св. Вардан и внучка на Саакануш, дъщеря на арменския католикос Исаак Партев. Омъжена е за бдешха (управител на погранична област) Васген, който доброволно приема зороастрийството. Шушаник не се октказва от християнството, за което е жестоко изтезавана и хвърлена в затвор за шест години от съпруга си. Тя извършва редица чудеса и според К. Кекелидзе умира между 472 и 476 г.[143]. Неизяснен въпрос е дали св. Шушаник е монофизитка, но е сигурно, че житието съдържа гностически елементи. Неговият автор – духовникът на мъченицата Яков Цуртавели, й приписва молитва, в която светицата иска от Бога да я очисти „от нощното и порочно рождение, което става от мъжкото и женското телесно сношение”, тоест тя се гнуси от секса дори в семейството като грях[144].

Друг мъченик от тази епоха е Евстатий от Мцхета, умрял за Христос през 589 година (памет на 29 юли). Той произхожда от род на персийски жреци и рожденото му име е Бгробандав. При царуването на Гурам Куропалат (575-600) той се преселва в Мцхета, където се занимава с обущарство. Приема кръщение от католикоса Самуил ІV (582-591) и се жени за християнка. Изпратен е на съд в Тбилиси заедно с други персийци,  приели християнството – Губнак, Багдад, Панагузнас, Перозав, Зарми и Стефан. Двама от тях – Багдад и Панагузнас, се отричат от Христос. По заповед на сатрапа Бежан-Бузмил св. Евстатий е обезглавен на 29 юли 589 г. Тялото му е пренесено в Мцхета и положено под престола на катедралата „Светицховели” (Животворящ стълб)[145].

В своя труд „За персийската война” (І, 1, ХІІ) Прокопий, летописец на император Юстиниан Велики (527-565), отбелязва Грузия като православна стръна. Това твърдение не е погрешно, защото православието е възстановено благодарление на 13 велики сирийски монаси, дошли в Кавказ при царуването на Парсман (541-555). Те водят борба срещу монофизитството, насаждано от сирийския мисионер Яков Барадей (541-578), и са канонизирани за светци (памет на 7 май). Някои от тези подвижници (например Иоан и Иосиф) обръщат към църквата много планинци от Кавказ и Кахетия; други (Антоний и Шио) основават прочути манастири и създават кохорта от достойни ученици; трети (Акив Некрески и Иесей) по молба на царя и католикоса се съгласяват да приемат епископски сан и укрепват папавославието със слово и дело[146].

Тъй като Грузинската църква се откъсва от орбитата на монофизитската ерес, на събора в Двин през 596 или 597 г. арменският католикос Авраам я отлъчва и дори забранява на вярващите да отиват на поклонение в Мцхета, за да се покланят на Св. кръст. На свой ред грузинският католикос Кирион забранява на своите пасоми да посещават арменското светилище във Вагхаршапат. За своята решителност той получава поздравително послание от папа Григорий Велики[147].

Друга важна промяна, която настъпва при цар Парсман е постепенното освобождаване на чуждите владици (сирийци и грузинци) и ръкополагането само на грузинци от средите на аристокрацията. Според летописа „Картлис цховреба (І, 207, 9-12) византийският император Юстиниан Велики издава указ по този повод[148]. За благодарност Парсман разгромява племената на хаскуните, които враждуват с Византия (І, 214, 25-33). Първият грузинец, който става католикос, е Сава, заменил Чермаг (542-557)[149].

През втората половина на VІ век Източна Грузия остава под господството на персийския шахиншах Хосрой Аноширван (539-579). Тогава дава живота си за Христос св. Евстатий Мцхетски. Той е персиец от кастата на зороастрийските жреци с име Хиробандак. Преселва се в Мцхета, където се издържа с обущарство. Жени се за грузинка и се покръства с името Евстатий. В житието му са споменати перси и сирийци, които симпатизират на християнството, но не са кръстени и не са подложени на гонения. Когато персийците канят Евстатий на религиозно пиршество, той не само отказва, но и осъжда остро езичниците. Хвърлен е в тъмница, от която е освободен след половин година поради ходатайството на местните велможи, включително и на католикоса. Но след три години, когато е назначен друг управител (марзпан), процесът срещу отреклия се от праотеческа та вяра Евстатий е подновен и той е екзекутиран[150].

Митрополитът на Колхида Кир е един от създателите на монотелитската ерес, която е напразно усилие за компромис между православието и монофизитството. През 623 г. той внушава тази фикция на византийския император Ираклий, който тогава се намира в Кавказ във връзка с похода срещу Персия. Василевсът издига Кир за Александрийски патриарх през 631 година. Самата Грузинска църква не приема монотелитската ерес[151].

Към 650 година в Грузия прониква ереста на албанците, които изповядват дуалистично лъжеучение, което е до голяма степен сходно със заблудите на манихеите и другите сирийски еретици. Грузинската църква свиква събор, който осъжда това лъжеучение[152].

Културата на Грузия през ІV-VІІІ в. въплъщава християнските стойности. По предание първият храм е построен в Мцхета от цар Мириан по план на св. Нино. Най-ранните паметници на грузинската християнска архитектура възникват на мястото на древни езически светилища и се наблюдава приемственост между тях. В Грузия каноничната трикорабна базилика претърпява развитие. Централният кораб се отделя от страничните не с колони, а със зидани стени, в които има тесни проходи. През VІ в. в Грузия възниква своеобразен тип кръстокуполна църква, в която централният купол не се опира на стълбове, както във Византия, а на стените, а кръстообразното пространство се вписва в квадратен план. Куполният храм, чийто класически и най-стар образец е църквата „Св. Кръст” („Джвари”) до Мцхета, се развива своеобразно в Грузия, като следва архитектурата на древния жилищен дом („дарбази”)[153].

Сведения за грузински поклонници в Иерусалим са запазени още от ІV век. В Грузия отшелническото монашество е разпространено още през ІV век, а общежитийното монашество е въведено през V-VІ в. от така наречените 15 сирийски отци и достигнало голямо културно значение, особено в Тао-Кларджети. По-видни обитатели са: Зедадзнели, основан от св. Иоан Зедадзнели и разрушен от селджуците през ХІІ век, Гареджели, основан от св. Давид, Мгвимели, основан от св. Шио, Мгвимели, Гелати и др.[154]. Грузинци населяват редица манастири в Близкия изток. В началото на VІ в. грузинците установяват трайно присъствие в Иерусалим, където имат манастир „Св. Кръст”, завладян от гърците през 1685 година[155]. Според Прокопий той е възобновен от Юстиниан Велики[156]. Друг техен манастир в св. Град е „Св. Яков Стари”, присвоен от арменците. Много грузински иноци се подвизават в лаврата „Св. Сава Освещени”, Синайския манастир „Св. Екатерина”, в която има много грузински надписи и ръкописи[157], Цариград, Антиохия, Витиния в Мала Азия, на остров Кипър, Иверския манастир на Атон, Бачковския в България. През 1913 г. в библиотеката на Иерусалимската патриаршия се пазят 147 грузински ръкописа главно от манастира „Св. Кръст”. В Ивер има 191 грузински ръкописа[158]. Грузинците са майстори на изкуството на миниатюрата[159].

Благодарение на християнството Грузия получава азбука и писменост. Местната книжовност е под арменско и сирийско влияние  до VІІ век, когато започва да изпитва въздействието на византийската книжнина. Първите известни паметници с грузинско писмо датират от V век[160]. Те се намират в грузинския манастир „Св. Кръст” недалеч от Витлеем и в Болниския Сион южно от Тбилиси. Някои учени смятат, че грузинската писменост възниква преди християнската епоха, но повечето приемат, че тя е свързана с налагането на новата вяра, което отговаря на действителността.

Забележителни успехи достига ранната грузинска литература[161]. Към V-VІ в. се отнасят оригиналните агиографски съчинения: „Мъченичеството на св. Шушаник” от Яков Цуртавели (V в.) и „Мъченичество на св. Евстатий от Мцхета” от неизвестен автор (VІ в.). В редица отношения те се различават от образците на византийската агиография[162]. През същата епоха се провежда усилена дейност за превеждане на светоотечески трудове от гръцки и сирийски език[163]. През ІV-V в. е преведена Библията. На византийския стил се подчинява и омилетиката[164].

В областта на литургиката Грузинската църква следва византийския обред с едно изключение – по време на литургията не се влива топла вода в Причастието подобно на Арменската църква. Тази особеност е порицана от канониста Теодор Валсамон през ХІІ в. и по-късно е изоставена[165].

____________________

130. Esbroeck, M. v., Lazique, Mingrelie, Svanethie, et Aphkhazie du IV-e au IX-e siècle. – In: Il Caucaso: Cerniera fra culture dal Mediterraneo alla Persia, t. 1, Spoleto, 1996, 195-218 (Settimane di studio…, XVLIII).

131. Кулаковский, Ю., Где построил Юстиниан храм для абазгов, Археологические из-вестия и заметки, 1897, № 3.

132. Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. – http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mak1104.htm#number3.

133. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 178.

134. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 54.

135. Blake, R. P., C. M. Briere, The Old Georgian Version of the Propets, Paris, 1961-1963 (Patrologia Orientalis, 29,2,139; 29,3,140; 29,4,141; 29,5,142; 30,3,145); Blake, R. P., C. M. Briere, The Old Georgian Version of the Gospels from the Adysh Gospels with Variants of the Opiza and Tbet Gospels, t. 1-4, Paris et Turnhout, 1928-1955 (Patrologia Orientalis, 20,3,98; 24,1,116; 26,4,128; 27,3,132).

136. Esbroeck, M. v., La vision de Vakhtang Gorgasali et sa signification. – In: Proceedings of the First International Symposium in Kartvelian Studies, Ed. By E. Khintibidze, Tbilissi, 1988, 181-191.

137. Рафаил, архим., цит. съч., с. 25-27.

138. Janin, R., Géorgie, col. 1252-1253; Tarchnišvili, M., op. cit., 184-185.

139. Toumanoff, C., Caucasia and Byzantium, Traditio, t. 27, 1971, 167-169.

140. Христов, Ив., Християнският неоплатонизъм в корпуса на „Ареопагитиките”, Неоплатонизъм и християнство, ч. 1, Гръцката традиция ІІІ-VІ в. Ред. Ив. Христов и Д. Димитров, С., 2002, с. 129-172.

141. Нуцубидзе, Ш. И., Тайна Псевдо-Дионисия Ареопагита, Тбилиси, 1942; Honigmann E., Pierre l’Ibérien et les écrits du Pseudo-Denys l’Aréopagite, Bruxelles, 1952.

142. Алексидзе, З. Н., Кавказ и христианский Восток в период между ІV и VІ Вселенскими соборами, ТрудьІ Тбилисского университета, т. 241, 1983, с. 213-218. Ср. Hewsen, R. H., Armenien und Georgien. Christentum und Territorialentwicklung vom 4. bis zum 7. Jahrundert, Wiesbaden, 1987 (TAVO, B VI 4); Esbroeck, M. v., Les trios formes de l’antichalcedonisme de 451 à 553 et ses repercussions dans le Caucase, в: Традиции и наследие христианского Востока, ред. А. Муравиев и Д. Афиногенов, М., 1996, с. 382-398.

143. Кекелидзе, К., Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956, с. 9.

144. Цит. по:Мученичество св. Шушаник. – http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=176. За житието вж. Хинтибидзе, Э. Г., „Мученичество Шушаник” и древнейшая византийская литература, Тбилиси, 1978; Цуртавели, Я., Мученичество Шушаник, Тбилиси, 1983.

145. Lang, D. M., op. cit., p. 81-93.

146. Ibid., p. 57-80.

147. PG, t. 77, col. 1204. Ср. Зекиян, Л., Раскол между Грузинской и Армянской церквами в начале VІІ в. (РетроспективньІй очерк), ТрудьІ Тбилисского университета, т. 241, 1983, с. 197-212.

148. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 62.

149. Janin, R., Géorgie, col. 1252; Tarchnišvili, M., op. cit., S. 186.

150. Цулая Г. В., Из раннесредневековой грузинской агиографии: „Страсти св. Евстафия Мцхетского”. – В: Древнейшие государства на територии СССР, М., 1991, с. 116-134 (текст и в Интернет – http://www.krotov.org/acts/06/mzheta.html).

151. Малицки, П., История на християнската Църква, ч. ІІ, С., 1956, с. 88-89.

152.Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. – http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mak1104.htm#number3

153. Джанбаридзе, П., Памятники архитектурьІ Грузии, Л., 1973; Беридзе, В., Древнегрузинская архитектура, Тбилиси, 1974; Alpago-Novello, A. etc., Art and Architecture in Mediaeval Georgia, Louvain-la-Neuve, 1981.

154. Чибинашвили, Г. Н., ПещерньІе монастьІри, Очерк по истории искусства Грузии, Тбилиси, 1948.

155. Blake, R., Cataloque des manuscripts géorgiens de la bibliothèque patriarcale greque à Jerusalem, Orient Chrétien, 3-e serie, t. III, 1923-1924.

156. Чачавидзе, В. И., Петр Ивер и археологические раскопки грузинского монастьІря в Иерусалиме, Тбилиси, 1974.

157. Esbroeck, M. v., The Georgian Inscriptions. – In: Stone, M., The Armenian Inscriptions from the Sinai, Harvard, 1982, p. 171-179; Idem, Le manuscript sinaitique géorgien 34 et les publications récentes de liturgie palestinienne, Orientalia Christiana Periodica, t. 46, 1980, 125-141.

158. Blake, R., Cataloque des manuscripts géorgiens de la bibliothèque de la Laure d’Iviron au Mont Athos, Orient Chrétien, 3-e serie, t. VIII, 1931-1932; IX, 1933-1934.

159. Амиранашвили, Ш. Я., Грузинская миниатюра, М., 1966; Алибегашвили, Г., ХудожественньІй принцип иллюстрирования грузинской рукописной книги ХІ – начала ХІІІ в., Тбилиси, 1973; Шмерлинг, Р., Художественное оформление грузинской рукописной книги ІХ-Х вв., ч. 1-2, 2 изд., Тбилиси, 1979.

160. Влидимиров, Л. И., Писменост и книжнина в Закавказието, Библиотекар, 1990, № 5, с. 5-9.

161. Древнегрузинская литература, Хрестоматия, сост. Л. В. Менадзе, Тбилиси, 1980 (2 изд., 1987); Кекелидзе, К. С., А. Г. Барамидзе, История древнегрузинской литературьІ (V-ХVІІІ вв.), Тбилиси, 1987; Fahnrich, H., Georgische Literatur, Aachen, 1993; Idem, Georgische Schriftsteller A-Z, Aachen, 1993; Rayfield, D., The Literature of Georgia: A History, Oxford, 1994/2000.

162. Кекелидзе, К. С., Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956; Апциаури, Д. В., О некоторьІх вопросах художественного отображения идейной борьбьІ в грузинской агиографии (V-ХІ вв.), Тбилиси, 1984.

163. Pätsch, G., Die Patristik und Georgien.- In: Das Korpus der griechischen  christlichen Schriftsteller, Berlin, 1977, S. 129-137.

164. Esbroeck, M. v., Les plus anciens homéliaires géorgiens. Étude descriptive et historique, Louvain-la-Neuve, 1975 (Publications de l’Institut Orientaliste de Louvain, 10)

165. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 612, бел. 16.

Следва