ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 2

Вододел в историята на Грузия е ІV в., когато тук усилено се установяват феодалните отношения и се възприема християнството. Покръстването има огромно културно-идеологическо значение и окончателно предопределя мястото и ролята на Грузия в Близкоизточния регион. Победата на християнството на теория означава, че Картли се ориентира на Запад, което означава политически съюз с Византия[50]. За съжаление събитията се развиват другояче. Грузия все повече влиза в орбитата на Сасанидската държава. През ІV в. и първата половина на V в. тя се управлява от наместник на шахиншаха, наречен питиахш. През втората половина на V в. закавказките страни правят опит да се освободят от игото на Сасанидите. Борбата в Картли се възглавява от цар Вахтанг Горгасали, който връща на Иберия югозападните области в Източна Грузия (Тао Кларджети и др.), отнети от Византия, както и западната провинция на Албания – Ерети. Вахтанг започва строителството на Тбилиси, като възнамерява да го превърне в столица. Този план е осъществен от сина му Дачи. Местните велможи (еристави) съзаклятничат с иранските окупатори. Борбата на два фронта завършва с поражението и смъртта на Вахтанг през 502 г.[51]. През 523 г. иранският шах превръща Картли в провинция на своята държава. В средата на VІ в. грузинските феодали вдигат въстание и получават отстъпки, но не успяват да възстановят царската институция[52].

Значителни събития настъпват и в Западна Грузия. През ІІІ-ІV в. царете на лазите подчиняват владенията на апсилите, абазгите и санигите, както и високопланинските области Сванети и Рача-Лечхуми. Обединеното царство се нарича Лазика, а на грузински – Егриси. Неговата зависимост от Визания постепенно отслабва. През VІ в., когато византийският император Юстиниан І (527-565) започва военни действия срещу Иран, Лазика загубва своята самостоятелност. Войната завършва с 50-годишен мирен договор през 562 г. В края на VІ в. византийците разделят страната на две части – Лазика и Абазгия, и ги включват като провинции в състава на империята. През 623 г. византийският император Ираклий от Трапезунд минава през Колхида, Иберия и Армения и нахлува в Персия. Към него се присъединяват съюзни отряди от кавказки племена, които през следващата година го напускат[53]. Според византийските историци Теофан и Никифор през 627 г. император Ираклий, подкрепен от тюрки, обсажда неуспешно Тбилиси, който се защитава от персийския шах Хасров и съюзника им – иверския цар Стефан (Степанос)[54].

През 30-40-те години на VІІ в. на международната арена се появява нов фактор в лицето на арабите. Въпреки договора от 652 г. арабският пълководец Хабиб ибн Маслама след две години окупира Армения и Източна Грузия[55]. В Картли е основан арабски емират с център Тбилиси, в който са дислоцирани арабски войски, но присъствието им в Западна Грузия и планинските райони е спорадично. Започва масово преселване на населението от другите региони в Западна Грузия. По-късно, при междуособиците в Арабския халифат между 680 и 685 г., Армения, Картли и Албания отхвърлят зависимостта си от арабите[56]. В източната част на Картли възниква Кахетинското княжество, а на изток – Еретското царство, което включва и западната част на съседна Албания. Халифът Абд ал Мелик сключва договор с Византия за общо владеене на Армения и Иберия. Император Юстиниан ІІ през 688 г. завладява цялото Закавказие до 692 г., когато арабите си възвръщат властта там поради гражданската война във Византия[57]. Управителят на Абазгия Леон освобождава също Лазика (Егриси) и създава независимо царство със столица Кутаиси. В началото на ІХ в. в Югозападна Грузия се появява още една самостоятелна феодална държава – Тао-Кларджетското княжество, основано от Ашрт Багратиони. Той получава от византийския император придворния титул „куропалат”.

През ІХ-Х в. все по-явно се усеща необходимостта от обединяване на всички грузински земи в единна държава. В борбата за обединение се издига Тао-Кларджетското княжество, което се засилва особено при Давид ІІІ. Неговият приемник Баграт ІІІ (975-1014) обединява всички грузински земи с изключение на Тбилиския емират. Столица е гр. Кутаиси. Баграт ІІІ успява да сломи съпротивата на феодалите, които се стремят към децентрализация. Въпреки господството на арабите грузинското стопанство и култура се развиват.

По-късно международното положение на Грузия отново се влошава. През 60-те години на ХІ в. нахлуват пълчищата на селджукските турци. Те разоряват страната и се заселват в нея[58]. Слабият цар Георги ІІ (1072-1089) се отказва от престола в полза на сина си Давид ІV Строителя (ок. 1073-1125), който буквално възкресява страната от пепелищата. Той се възползва от обстоятелството, че вниманието на селджуците е отвлечено от Първия кръстоносен поход. Младият цар обединява всички грузински земи и през 1121 г. разгромява коалицията на мюсюлманските князе. През следващата година освобождава Тбилиси и пренася там столицата от Кутаиси. Създава постоянна армия, подпомага изкуството и литературата, основава Гелатска академия и Гелатски манастир, където се трудят най-извисените умове на Грузия като Иоан Петрици, Иоан Шавтели, Арсений и др[59].

При цар Георги ІІІ (1156-1184), внук на Давид ІV, границите на Грузия се разширяват още повече. Когато владичества правнучката на Давид ІV – царица Тамара (1184-1213), грузинската държава достига апогея на своето политическо развитие, своя „златен век”[60]. Тя става най-силната държава в Близкия изток. Победени на бойното поле, съседните турски емирати стават васали на Грузия и плащат данък. Покорена е и Армения. През 1204 година, когато Четвъртият кръстоносен поход завладява Константинопол, царица Тамара завладява южното крайбрежие на Черно море и основава Трапезундската империя, начело на която е поставен грузинският възпитаник Алексий Комнин[61]. През 1210 г. грузинските войски завладяват Северен Иран.

Царуването на Тамара е съпроводено с всестранен подем на икономиката, строителството, изкуствата, книжнината. През ХІІ в. завършва съставянето на корпуса на официалните летописи, наречен „Картлис цховреба” („История на Грузия”)[62], и забележителната поема на Шота Руставели „Витязът в тигрова кожа”, в която между другото са цитирани множество антични философи[63]. Военните подвизи на Тамара стават повод за написването на руската „Повесть о царице Динаре”, разпространена в много преписи[64].

„Златният век” в историята на Грузия свършва в началото на 40-те години на ХІІІ век, когато страната е разорена и завоювана от ордите на татаро-монголите. През 70-те години държавата се разпада на три части – Западна Грузия, която не се подчинява на монголите, Източна, която признава зависимостта си от Иран, и Самцхе (бившата област Тао-Кларджети или Месхети), чийто управител се назначава от монголския хан. Цар Давид VІІІ (1293-1311) води почти 20 години непрекъсната борба с монголите. Неговият брат Георги V Блестящия (1314-1346) прогонва завоевателите, отново обединява страната, установява дипломатически и търговски връзки с Византия, Венеция и Генуа, въвежда нови закони[65].

През 1386-1403 г. Тамерлан опустошава осем пъти Грузия. Населението намалява наполовина. Положението отново се влошава през втората половина на ХV в. Османските турци заграбват Мала Азия и на 29 май 1453 г. превземат Константинопол. От всички страни Грузия се оказва обкръжена от агресивни мюсюлмански държави[66]. Грузинският цар Александър І (1414-1442) прави фаталната грешка да раздели държавата между тримата си сина. От 1469 г. тя се разпада на три самостоятелни царства – Кахетия, Картли и Имеретия, и пет княжества – Мингрелия, Гурия, Абхазия, Сванетия и Самцхе. Всички те са конгломерати от по-малки владения – сеньории (сатавадо). През 1590 г. Персия сключва мир с Османската империя и й отстъпва Източна Грузия, Източна Армения, Азербайджан и др[67]. Турците постепенно завладяват част от Югозападна Грузия и ислямизират населението. Ислямът прониква и в Абхазия. През ХVІ в. царете на Кахетия успяват да лавират между Турция и Иран и да стабилизират държавата. Особена заслуга за това имат цар Луарсаб І (1527-1556) и синът му Симон І (1556-1600).

Иранският шах Абас І (1587-1629) нахлува в Кахетия няколко пъти. През 1603 и 1607 година той окупира Източна Грузия[68]. Когато отново нахлува през 1614 и 1616 г., шахът е обзет от маниакалната идея да ликвидира и изсели грузинския народ, а на негово място да настани номадски племена, верни на Персия[69]. Войските на Абас убиват над 100 000 души и преселват други 200 000 в Персия, където са заставени да приемат исляма. Техни потомци и досега живеят там, говорят грузински език и имат грузинско етническо съзнание. Картлийският цар Луарсаб ІІ е екзекутиран. Начело на съпротивата застава държавникът и пълководец Георги Саакадзе. Той се издига в двора на Абас І и е назначен за „Велик моурави” (управител) първо на Тбилиси, а после на цялата страна. По-късно той замисля да освободи страната. Саакадзе разгромява иранците през 1625 година, но по-късно бяга в Турция, където е убит по подозрения, че подготвя заговор. Приемниците на шах Абас се отказват от налудничавите му планове да бъде унищожен грузинският народ, но между 1632 и 1744 г. поставят на престола в Картли местни царе мюсюлмани. Запазени са сведения, че те спазват някои християнски обичаи (пият вино) и продават млади грузинци в робство, за да натрупат печалби. В Кахетия населението отхвърля управителите, назначавани от Иран, и вдига въстание, което е жестоко потушено от завоевателите.

1.4. Грузия през ХVІІІ-ХХ в.

Виден владетел е Вахтанг VІ (1675-1737), който отначало е наместник, а по-късно цар на Картли (1703-1724), отстранен от Иран през периода 1712-1719 г. Той ориентира страната към Русия. Отличава се като политик, учен и писател. Основава през 1709 г. първата грузинска печатница, която издава Евангелие (1709), Апостол (1711), „Витяз в тигрова кожа” (1712) и др[70]. Създава комисия, която да опише историята на Грузия през ХІV-ХVІІІ в. и да я добави към корпуса „Картлис цховреба”. През юни 1723 г. турците окупират Картли и Кахетия за десет години[71]. Поради невъзможност да се противопостави на османския натиск, цар Вахтанг емигрира с целия си двор в Русия през 1724 г. Той умира в Астрахан[72].

През тази епоха се образува грузинска колония в Москва. Някои нейни членове се издигат на руска служба – Александър Имеретински, който е първият генерал-фелдцехмайстер в руската армия, генерал Петър Багратион, който се проявява в Отечествената война срещу Наполеон през 1812 година, Давид Гурамишвили, поет и баснописец, и др.[73].

Но облаците над Грузия се сгъстяват. Надвисва заплаха за нейната асимилация от Османската империя и Персия, подпомогнати от Англия и Франция. Затова цар Ираклий ІІ (1744-1798) се обръща към Русия с молба за протекция. През 1783 г. той и царица Екатерина ІІ подписват т. нар. Георгиевски трактат[74]. Според него Русия запазва целостта на Грузия, не се намесва в нейните вътрешни работи и обещава военна помощ. На грузинците се предоставя пълна свобода на придвижване, заселване и търгуване на територията на Русия. Грузинските князе и дворяни получават привилегиите на руската аристокрация. В „Сепаратните артикули” към трактата е записано, че Грузия не може да контактува с трети страни без знанието на Русия. Ако Русия започне война, Грузия е длъжна да й помогне с войски. Потомците на Ираклий ІІ наследяват престола, но трябва да бъдат одобрени от руския цар.

Георгиевският трактат предизвиква враждебната реакция на Турция и Иран. Армията на шах Ага Мохамед хан нахлува в Грузия през 1795 година, но русите избягват сблъсъка. След пет години, за да спаси страната си от гибел, царят на Източна Грузия Георги ІІ (1798-1800) взема единственото правилно решение. Той се обръща за покровителство към Русия. На 12 септември 1801 г. император Александър І издава манифест за присъединяване на Грузия към Русия[75]. Мотивът е желанието да бъдат спасени християнството и европейските културни ценности, които са заплашени от азиатското варварство[76].

Не всички обаче остават доволни от размяната на сигурност срещу отказа от независимост. Насилията и корупцията на руската администрация предизвикват масово недоволство в Грузия. До 1864 г. Русия води непрекъсната война с кавказките племена, която е широко отразена в литературата[77]. Провежда се политика на груба русификация. Първият грузински заговор срещу царския режим е разкрит още през 1802 г. Той е последван от въстания в планините на Източна Грузия (1804), Кахетия (1812), Имеретия и Гурия (1819-1820). През 1832 г. властите потушават заговор на грузинските князе, които са загубили привилегиите си и се стремят към възстановяване на династията Багратиони[78]. Избухват нови въстания срещу гнета на руските помещици в Гурия (1841) и Мегрелия (1857). Крепостното право е отменено в Източна Грузия през 1864 година и Западна Грузия през 1865-1871 г. Същевременно се развиват промишлеността, рудодобивът, транспортът[79]. Неслучайно в Южна Грузия през ХІХ в. се преселват персийци, привлечени от подобрените икономически условия[80].

Националистическото движение срещу русификацията се възглавява от общественика и писател Илия Чавчавадзе (1837-1907). Той е убит при неизяснени обстоятелства. През 1917 г. властта в Грузия се поема от социалдемократите (меншевики и есери). През февруари 1918 г. е обявена Закавказка независима федеративна република, която през април същата година се разпада на три държави. През 1921 г. Грузия е окупирана от Червената армия и в нея се установява болшевишка диктатура. Страната става част от СССР през 1922 година[81]. Съветският диктатор Иосиф Джугашвили (Сталин) и неговият министър на вътрешните работи Лаврентий Берия са грузинци. Страната преживява изпитанията на индустриализацията и колективизацията и понася големи загуби при сталинските репресии от 1936-1938 г. Изчислено е, че само 5% от грузинската интелигенция надживява екзекуциите през 30-те години[82]. Грузия допринася с живота на повече от 300 000 свои синове за победата във войната срещу Третия райх. Все пак американският писател Джон Стайнбек, който посещава Грузия след войната, отбелязва, че тук няма разрушения и животът протича много по-оптимистично, отколкото в Русия и Украйна[83].

През април 1989 г. съветските войски смазват мирните демонстрации в Тбилиси. Грузинската независимост е обявена на 9 април 1991 г. Първият демократично избран президент Звиад Гамсахурдиа е свален насила през януари 1992 г. и на негово място през октомври същата година е избран старият партиен кадър Едуард Шеварднадзе. След неуспешен опит да си върне властта Гамсахурдиа се самоубива на 31 декември 1993 г. Абхазия и Южна Осетия правят опит да се отцепят от Грузия с руска помощ. Това доведе до наплив на 264 000 бежанци в Грузия, установяване на атмосфера на несигурност в страната и поява на две сепаратистки „държавици”, които обхващат 15% от грузинската територия и служат като развъдник за насилие и организирана престъпност[84].

На свой ред Шеварднадзе е свален от грузинската опозиция с безкръвен преврат през ноември 2003 година, а на 5 януари 2004 година за нов президент е избран американският възпитаник Михаил Саакашвили, бивш министър на правосъдието в правителството на Шеварднадзе[85]. Когато полага клетва на 25 януари 2004 година, той обещава, че ще направи всичко възможно да обедини страната – една задача, която изглежда утопична и дори невъзможна на този етап. Ако бъде направен опит да бъдат присъединени насила сепаратистките провинции, това ще предизвика война. Саакашвили също заявява, че Грузия не е и не трябва да е арена на руско-американското съперничество. Съмнително е дали тази малка страна може да бъде неутрална в света на голямата геополитика и тоталната война срещу тероризма[86].

_________________________
50. Вж. Tschubinaschwili, G. N., Georgien. – In: Byzans und der christlche Osten. Hg. Von W. F. Volbach und J. Lafontaine-Dosogne, Berlin, 1968, 315-334 (Propyläen Kunstgeschi chte, Bd. 3); Gandolfo, F., Armenien und Georgien. – In: Spätantike und frühes Christentum. Hg. Von B. Brenk, Frankfurt a.M./Berlin/Wien, 1977, 201-213 (Propyläen Kunstgeschichte, Suppl. 1).

51. История Грузии, т. 1, Тбилиси, 1962, с. 92-99.

52. Прокопий, Тайната история, С., 1983 (Библиотека за антична литература „Хермес”), с. 73.

53. Мутафчиев, П., Лекции по история на Византия, т. 1, С., 1995, с. 288.

54. Манандян, Я. А., МаршрутьІ персидских походов императора Ираклия. – Византийский временник, т. 3, 1950, 133-153; Пигулевская, Н. В. и др., История Ирана с древнейших времен до конца ХVІІІ века, Л., 1958, 68-69; Вачкова, В., Източните походи на император Ираклий в светлината на съвременните извори. – Историческо бъдеще, 1998, № 2. Най-новите книги за император Ираклий са: Kaegi, W., Heraclius, Emperor of Byzantium, Cambridge, 2003; The Reign of Heraclius (610-641): Crisis and Confrontation, Ed. By Reinink, G. J. and B. H. Stolte, Leuven, 2002 (Groningen Studies in Cultural Change, 2).

55. Артамонов, М. И., История хазар, Л., 1962, с. 177. Ср. Тер-Гевондян, А. Н., Армения и Арабский халифат, Ереван, 1977.

56. Артамонов, М. И., цит. съч., с. 186.

57. Пак там, с. 191.

58. Ангелов, Д., История на Византия, ч. 2, 867-1204, 4 изд., С., 1974, с. 117-118; Minorsky, V., The Turks, Iran and the Caucasus in the Middle Ages, London, 1978.

59. Меписашвили, Р., Гелати, Тбилиси, 1965.

60. Степиадзе, Д. К., Грузия в ХІІ и первой четверти ХІІІ века, Тбилиси, 1985.

61. Bryer, A., The Empire of Trebizond and the Pontos, Aldershot, 1980; Карпов, С. П., Трапезундская империя и западноевропейские государства в ХІІ-ХV вв., М., 1981.

62. Публикация: Georgian chronicle – http://www.virtualscape.com/rbedrosian/gsl-6.htm

63. Руставели, Ш. Витязът в тигрова кожа, 2 изд., С., 1987 (Библиотека за европейска средновековна литература „Ариел”).

64. Публикация: Повесть о царице Динаре. – http://old-rus.narod.ru/0713.html

65. Charachidze, G., Introduction à la fèodalitè gèorgienne (Le Code de Georges le Brillant)., Genève, 1971.

66. Некрасов, А. М., МеждународньІе отношения и народьІ Западного Кавказа. После дняя четверть ХV – первая половина ХVІ в., М., 1990, 3-128.

67. Пигулевская, Н. В., и др., цит. съч., с. 272.

68. Пак там, с. 274.

69. Сванидзе, М. Х., Турецко-иранские отношения в 1613-1619 гг. и Грузия. – В: Османская империя: система государственного управления, социальньІе и этноре лигиозньІе отношения, М., 1986, 186-199.

70. Чикобава, А., Д. Ватеишвили, ПервьІе грузинские печатньІе издания, Тбилиси, 1984.

71. Пигулевская, Н. В., и др., цит. съч., с. 315.

72. История Грузии, т. 1, 338-352; Пайчадзе, Г. Г., Вахтанг Шестой, Тбилиси, 1981.

73. Грузинская ССР. Краткий историко-экономический очерк. Под ред. П. В. Гугушвили, М., 1957, с. 24; Татишвили, В. А., ГрузиньІ в Москве (1653-1722), Тбилиси, 1959.

74. Публикация: Георгиевский трактат. Договор 1783 года о вступлении Восточной Грузии под покровительство России. Текст подготовил к изданию, введением и при мечаниями снабдил Г. Г. Пайчадзе, Тбилиси, 1983, с. 65-91.

75. Публикация: ВьІсочайший манифест 12-го сентября 1801 года. – http://history/“>http://history.tuad.nsk.ru/Russia/Imperia/Alexandr_I/man12-9-1801.html

76. Хачапуридзе, Г. В., Об историческом значении присоединения Грузии к России. – Вестник истории, 1954, № 5, с. 101 сл.; Lang, D. M., The Last Years of the Georgian Monarchy, 1658-1832, New-York, 1957, p. 253-270, 283-284.

77. Layton, S., Russian Literature and Empire: Conquest of the Caucasus from Pushkin to Tolstoy, Cambridge, 1994 (Cambridge Studies in Russian Literature); Обсада Кавказа. Воспоминания участников кавказской войньІ ХІХ века, Спб., 2000.

78. Фадеев, А. В., Россия и Кавказ в первой трети ХІХ века, М., 1961.

79. Suny, R. G., The Making of the Georgian Nation, London, 1989, p. 83-84.

80. Atabaki, T., Disgruntled Guests: Iranian Subaltern on the Margins of the Tsarist Empire. – International Review of Social History, 2003, № 3, р. 401-426.

81. Smith, J., The Georgian Affair of 1922 – Policy Failture, Personality Clash or Power Struggle? – Europe-Asia Studies, 1998, № 3, May, p. 519-544.

82. Lilienfeld, F. v., Reflections on the Current State of the Georgian Church and Nation. – In: Sedeking God: The Recovery of Religious Identify in Orthodox Russia, Ukraine, and Georgia, Ed. By S. K. Batalden. DeKalb (IL), 1993, p. 220-232 (http://www.angelfire.com/ga/Georgian/history.html).

83. Стайнбек, Дж., Руски дневник. С фотографии на Робърт Капа. Русия по време на Студената война, С., 2002.

84. Nodia, G., The Conflict in Abkhazia: National Projects and Political Circumstances. – In: Georgians and Abkhazians: The Search for a Peace Settlement. Eds. B. Coppieters et al. Cologne, 1998, p. 14-48.

85. Modern History – WWII to 1993. – http://www.atlapedia.com/online/countries/georgia.htm

86. Ср. Дегоев, В. В., Большая игра на Кавказе: история и современность. Статьи, очерки, эссе, М., 2001 (Кавказский роковой круг).

Следва

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение

1. История на Грузия

1.1. Общи сведения за страната

Официалното име на държавата е Република Грузия. Тя е бивша република на СССР. Разположена е на територия от 69 700 кв. км. В централната и западната част на Закавказието Грузия граничи с Русия на север и изток, с Азербайджан на югоизток, Армения на юг, Турция на югозапад и Черно море на запад. Ландшафтът е предимно планински, но също има плодородни равнини, долини, блатисти местности и морски бряг. Главните реки са Кура и Риони. По-големите градове по данни от 1993 г. са: Тбилиси (1 270 000 жители), Кутаиси (240 000), Рустави (158 000), Батуми (137 000), Сухуми (112 000) и др[31].

През 1989 г. населението се изчислява на 5 782 800 жители, но за 15 години то намалява на 4 371 000 поради емиграция и смъртност[32]. Главен етнос е грузинският, към който тогава спадат 70%, а днес 83.8% от населението. През 1989 г. етническите малцинства включват 8% арменци, 6% руснаци и 6% азербайджанци (днес по-малко). Малцинствата също са представени от украинци, беларуси, осетинци, абхазци, евреи, гърци, кюрди и асирийци[33]. В религиозно отношение 88.6% са християни, от които 83.9% са православни. Мюсюлманската вяра се изповядва от 433 000 души, което се равнява на 9.9% от цялото население[34].

Официалният език е грузинският, въпреки че масово се говори и руски. Всяко етническо малцинство пази и развива своя специфичен език. По отношение на образованието са налице данни от 1989 г. за грузинците над 25-годишна възраст. Лицата без образование или с основно образование са 12.3% от населението, с незавършено средно – 15.2%, със завършено средно – 57.4%, а с висше – 15.1%.

В съветско време на територията на Грузия са изградени три автономни формирования – Абхазската и Аджарската автономна ребуплика и Южноосетинската автономна област. Абхазската АР е образувана на основание на факта, че тук от древност живеят абхази, които са самостоятелен народ, въпреки че в състава на Абхазия се оказват и територии, които никога не са принадлежали на историческа Абхазия и са неселени от грузинци. Аджарците са грузинска етническа група. Образуването на Аджарска АР е резултат от определена държавна политика. Нейната територия в продължение на три века се намира в състава на Османската империя и жителите са заставени да приемат исляма. Дадена им е автономия, за да се отслаби влиянието на съседна Турция[35].

Грузинците наричат себе си „картвели”. Това название произхожда от наименованието на централната област на Източна Грузия – Картли. По-късно това самоназвание става основа за наименованието на цялата страна – Сакартвело, тоест „място за живеене на картвелите”. Грузинският език е „картулиена”, тоест картвелски език, а науката, която изучава Грузия и всичко, свързано с нея, се нарича „картвелология”. Чуждите народи наричат страната и жителите й по различен начин. Древноперсийското име на Източна Грузия е „Vrkana”, а населението – “vrk” (с неизяснена етимология). От същия произход е арменското название на грузинците „врац”. На новоперсийски език страната се нарича „gurgjan”, а в турския – “gurdju” (грузинец) и “Gurdjistan” (Грузия). Към тази форма се отнасят славянските наименования „Грузия” и „грузинци”[36]. В европейските езици, като се започне от ХІІІ век, се утвърждават названията „Georgia” (лат.), “Georgie” (фр.), “Georgia” (англ.), което съвпада с названието на американския щат Джорджия и понякога предизвиква комични грешки, и “Georgien” (нем.). Западноевропейските названия произхождат от името на най-почитания светец в страната – св. Георги. Този факт е многозначителен и свидетелства за изконната привързаност на грузинския народ към православната вяра.

1.2. Грузия в древността

По мнението на езиковедите, антрополозите и археолозите прадедите на днешните грузинци – грузинските или картвелските племена, обитават територията на Закавказието поне от епохата на неолита (VІ-V хилядолетие пр. Хр.) и заемат основната част от земите, на които по-късно се формира грузинската нация[37]. Това е общокартвелската или пракартвелската група племена. Наред с тях в Кавказ живеят и прадедите на други кавказки народи. В Северозападен Кавказ усядат прадедите на абхазо-адигската група племена, тоест праабхазо-адигския племенен съюз, а в Североизточен Кавказ – пранахдагестански народи. Според редица учени тези три етнически групи произхождат от общ пракавказки корен[38].

Общокартвелската или прагрузинската група племена заемат първоначално сравнително ограничена територия в централната част на Закавказието, но благодарение на демографския прираст то започва да се разселва. Някои негови племена се оказват в нови географско-климатически условия, усвояват нови занаяти, общуват с нови племена. Тези контакти повлияват техния език, начин на живот, култура. Поради тези процеси в началото на ІІ хилядолетие пр. Хр. общокартвелското етническо единство се разпада на три основни клона от картвелски племена – свански, мегрело-чански и картлийски (източногрузински). Съобразно това се образуват и три картвелски езика – свански, мегрелски и картлийски. Сванските племена окончателно се заселват в плинините на Западен Кавказ и отчасти на територията на днешна Абхазия. Мегрело-чанските племена заемат цялата територия на Западна Грузия и югоизточното крайбрежие на Черно море. Картлийските племена обитават източната и югозападната област на историческа Грузия. Предполага се, че през онази далечна епоха на част от територията от сегашна Абхазия обита ват и отделни абхазо-адигски племена.

В географско отношение Грузия се разделя на две основни части – Западна и Източна, които се различават по релеф, климатични условия, почва, растителност, стопанска дейност и историческа съдба. Поради тези и редица други причини на територията на историческа Грузия през ІІ хилядолетие пр. Хр. се формират две обособени култури – западногрузинска или колхидска и източногрузинска или иберийска. Образуването на два кръга от еднородна култура отразява групирането на грузинските племена в две големи племенни обединения – западногрузинско (мегрело-чански и свански племена) и източногрузинско (картлийски племена). На тази основа по-късно се изграждат две грузински държави – Колхидското царство в Западна Грузия и Картлийското или Иберийското царство в Източна Грузия. Картвелските езици и култури имат общ произход, който никога не се загубва въпреки политическото и икономическото обособяване на Западна и Източна Грузия[39].

В продължение на второто хилядолетие пр. Хр. грузинските племена започват да се обединяват в по-обширни и трайни съюзи, които стоят на прага на държавността. Някои учени смятат, че такива обединения в южната периферия на разселването на грузинските племена в началото на І хилядолетие пр. Хр. започват да преминават в държавни формирования. Те са страните Диаухи и Колха, споменати в урартските надписи. Предполага се, че втората фигурира в ранните версии на гръцкия мит за аргонавтите. Но южногрузинските раннодържавнни формирования се запазват за кратко време и през VІІІ в. пр. Хр. те прекратяват съществуването си поради войните, които водят помежду си и с Урартското царство, както и поради нашествията на номадски племена.

Названието на държавата Урарту е запазено в името на планината Арарат. Тя е основана в средата на ІХ в. пр. Хр. и заема огромна площ в Източна Мала Азия и Южен Кавказ. Племената в Урарту нямат обща икономика, култура и език. Тази държава е робовладелска и се управлява само с насилие. Главен бог в пантеона на урартуйците е Халд, придружен от редица други. След поражението от Асирия през 714 г. пр. Хр. страната отслабва и окончателно рухва под напора на мидийците около 590 г. Под влияние на Урарту закавказките племена осъществяват прехода към социално разслоение и държавност[40].

Политическите центрове на грузинските племена постепенно се преместват на север и към средата на І хилядолетие пр. Хр., вероятно в VІ век, окончателно се формира държавата на западногрузинските (мегрело-чански) племена – Колхидското царство. То се простира по източното крайбрежие на Черно море от района на съвременните градове Гагра и Пицунда до устието на река Чорохи. Колхида поддърржа контакти и с Тракия[41]. Именно тук протичат действията на аргонавтите от известната легенда, в чиито литературни версии страната на Златното руно е разположена в долината на река Риони или древния Фазис[42]. От VІ в. Колхидското царство сече собствени сребърни монети, т. нар. „колхидки”, възникват местни градски центро ве като столицата на царстството Кутаиси, гр. Сурий (сега Вани) и др.

Според по-късните гръцки извори по същото време на крайбрежието на Колхида възникват гръцки колонии, каквито са град Фазис при устието на едноименната река (до днешния гр. Поти), гр. Гюенос (сега град Очамчире) и град Диоскурия (до гр. Сухуми)[43]. Но според последните изследвания тези градове възникват като местни градски центрове и едва по-късно, през втората половина на V в. пр. Хр., в тях или до тях започват да се заселват гръцки търговци от Милет, които основават тук свои търговски фактории. Следователно, посочените градове не са гръцки полиси-колонии като Херсонес и Пантикапея в Крим. Затова напоследък се преразглежда и въпросът за степента на гръцкото културно влияние върху Колхида. Оказва се, чe до края на ІV в. пр. Хр. то е съвсем незначително и се засилва през епохата на елинизма (след възцаряването на Александър Македонски), като обхваща различни области от културния живот на страната. Но и в този случай не може да става въпрос за елинизация на Колхида. Що се отнася до Източна Грузия, тук процесът на формиране на единна държава протича по-бавно. Появяват се малки държавни формации още през V в. пр. Хр., които се обединяват чак към края на ІV – началото на ІІІ в. пр. Хр. Това раздробяване не остава незабелязано в Гърция. Според Страбон казказките племена говорят 70, а според Тимостен – 300 езика[44]. За основател на единната източногрузинска държава древната историческа традиция смята цар Фарнаваз. Страната се нарича Картли или според гръко-римските извори Иберия.

През античността Източна Грузия представлява страна, в която земеделието и занаятите са на високо ниво. Центрове на занаятчийското производство са градовете, които възникват още през V-ІV в. пр. Хр., но достигат особен разцвет през елинистическата епоха. Този разцвет се стимулира от факта, че през тях преминава транскавказката водна търговска магистрала Риони-Мтквари (Кюрос в гръко-римските автори – Кура), която свързва според гръцките извори Черно и Каспийско море, а тях със Средна Азия и Индия. Тези градове са Фазис, Сурий, Шорапани в Колхида и Урбниси, Уплисцихе, Каспи, Гори – в Иберия. Най-виден център е столицата на Картлийското царство гр. Мцхета с главна цитадела Армазката крепост (Армазцихе) и укрепените квартали Саркинети и Цицамури.

От края на ІІ в. пр. Хр. грузинските държавни формации се оказват въвлечени в сложните политически перипетии в Близкия изток, свързани с постепенното засилване на римското политическо влияние в Азия. На римляните тук противодейства Понтийското царство, което се засилва особено в края на ІІ в. при цар Митридат VІ Евпатор (120-63 г. пр. Хр.), към когото се присъединява по-късно царят на Велика Армения Тигран ІІ (95-56 г.). Грузинските държави са принудени да се съобразяват с интересите на своите могъщи съседи. В самия край на ІІ в. Колхида е подчинена от Митридат VІ и става провинция в неговата държава.

През 60-те години на І в. пр. Хр. в закавказките страни нахлуват римските легиони начело с Гней Помпей, които разгромяват Митридат VІ и унищожават Понтийското царство[45]. Велика Армения също признава върховенството на римляните, като се превръща в малко царство, ограничено само с изконно арменските земи. Царят на Иберия е принуден да се обяви за „приятел и съюзник на римския народ”, тоест фактически васал на Рим. Колхида също се подчинява на Рим и тази нейна зависимост, която има различен характер, продължава няколко века. Поражението на могъщите съседи на Иберия и постоянното остро съперничество между Рим и Партянското царство (то възниква в средата на ІІІ в. пр. Хр. югоизточно от Каспийско море и постепенно завладява иранските пранини), умело се използва от управляляващите кръгове на Иберия и се отразява благотворно върху политическото положение на страната. Тя постепенно се засилва, разширява границите си и провежда все по-независима външна политика. Иберийските царе все по-рядко се съобразяават с Рим и нерядко осъществяват акции, които са несъвместими с неговите интереси, а понякога даже враждебни на тях. Такова независимо положение е особено характерно за Иберийското царство през 30-60-те години на ІІ в. сл. Хр. при цар Фарсман ІІ, който напълно пренебрегва римския император Адриан (117-138) и предприема редица действия, враждебни на Рим. При Антонин Пий (138-161) Фарсман ІІ е удостоен с необичайно тържествен прием в Рим, което красноречиво свидетелства за високия авторитет на картлийския цар и нарасналото значение на Иберия на политическата сцена на Близкия изток.

Какво знаем за културата на Грузия през античната епоха? Още в далечното минало западногрузинските племена установяват контакт с гръцкия свят, за което свидетелства митът за аргонавтите, оформен през втората половина на ІІ хилядолетие пр. Хр. Медея – дъщеря на Колхидския цар Еет, избягва с Ясон и аргонавтите в Коринт. Когато Ясон решава да я изостави и да се ожени за Главка, дъщеря на коринтския цар Креонт, ревнивата Медея ги погубва и отива в Атина[46]. Оттогава датират първите културни взаимовръзки между гърците и колхидските племена. Първоначално гръцкото културно влияние в Източното Причерноморие е слабо. То се засилва през VІ-V в. пр. Хр., когато на крайбрежието на Колхида започват да се заселват гръцки търговци. По същото време в Грузия проникват и елементи от източната, и то предимно ахеменидско-персийската култура, които са засвидетелствани и в Източна Грузия. И по-нататък в Грузия постоянно се съчетават западното и източното културно влияние. Но нито едно от тях не успява да играе тук решаваща роля, защото те носят повърхностен характер. Грузинската култура се развива по собствен път, като следва своите многовековни традиции още от бронзовата епоха.

През епохата на елинизма гръцкото влияние се засилва и засяга интензивно и Източна Грузия[47]. Археологическият материал от различни региони на Грузия свидетелства за елинското влияние в строителството, грънчарството и тъкачеството,във всички области на всекидневния живот, в семейния бит, носиите и т. н. На пръв поглед може да се стори, че грузинското общество от този период е силно елинизирано, но подробният анализ на археологическия материал доказва, че подобен възглед е неверен. Елинизацията засяга само градовете, а селските местности остават почти извън нейното въздействие. Но и в градовете елинизацията носи само повърхностен характер. Например въпреки широкото прилагане в храмовото строителство на гръко-елинистическата техника и елементи на архитектурна украса, основният компонент на строежа – неговата планировка, остава чисто национален и следва традициите на местното храмово строителство, тоест планировката на езическите народни светилища. Гръцкото влияние практически не засяга златарството, което продължава да се подчинява на древните местни традиции[48]. На гръко-елинистическото влияние се поддават само богатите слоеве на населението – аристокрацията и имотните граждани. Същото може да се каже за следващата, римската епоха, когато в резултат на по-тесните политически и икономически взаимовръзки между Рим и грузинските държави са засилва римско-елинистическото влияние.

През 20-те години на ІІІ в. политическата ситуация в Близкия изток рязко се променя поради рухването на Партянското царство и образуването на новата, по-централизирана и могъща държава на Сасанидите. Иран постепенно изтласква римляните от Централното и Източното Закавказие и простира своето политическо влияние върху голяма част от Армения, Иберия и Албания (Албания е древна държава на изток от Иберия на територията на дн. Азербайджанска република). Подчинени на Рим остават само Западна Армения и Колхида. Но в Колхида римляните са принудени да направят някои отстъпки и да предоставят на местните етно-политически формации определена автономия. На територията на бившата Колхида възникват малки царства на лазите (Лазика – в централната част на Западна Грузия, според грузинските извори – Егриси), апсилите, абазгите и санигите (северно от Лазика-Егриси, отвъд реката Егрисцхали или дн. Гализги). Специалистите смятат апсилите и абазгите за прадеди на съвременните абхази. Именно от тази епоха – началото на християнската ера, започват да се споменават за първи път тези племена, които живеят на територията на Северозападна Колхида, в крайбрежния участък на историческа Абхазия, въпреки че не е изключено те да са живели в този район и по-рано. Всички те се подчиняват на Римската държава, но се управляват от царе или князе, като се ползват от определена автономия.

Въпреки постоянната борба на Източна Грузия за оцеляване срещу чужди нашественици и оставането на Западна Грузия под римска власт, културният живот тук продължава да се развива, което се потвърждава от запазените великолепни паметници на местната архитектура, златарство, стъкларство и т. н. В антична Колхида се намират културни центрове от международно значение. През ІІІ-ІV в. сл. Хр. тук, в околностите на гр. Фазис, функционира философско-риторическа школа, в която наред с местните младежи получават образование и чужденци от Гърция и Византия. Тази школа завършва известният философ от ІV в. Темистий, за което той разказва сам, като отбелязва, че във Фазис се „приобщава към знаменитата мъдрост” и неговият баща – риторът Евгений[49].

____________________

31. Атлас Грузинской советской социалистический республики, Редкол. Г. С. Дзоценидзе и др., Тбилиси, 1964.

32. www.focus-news.net, 7 май 2003.

33. Известната парапсихоложка Джуна е от асирийски произход.

34. 84% граждан Грузии – православньІе. – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar= 308348

35. Лейберов, И. П., Россия, Кавказ, Абхазия, Исторические статьи и очерки, Спб., 1995.

36. Пайчадзе, Г. Г., Название Грузии в русской письменньІх исторических источниках, Тбилиси, 1989, с. 3-67.

37. Общо за грузинската история вж. Allen, W. E. D., A History of the Georgian People from the Beginning Down to the Russian Conquest in the 19th Century, London, 1971; Salia, K., Histoire de la nation gèorgienne, Paris, 1980; Fahnrich, H., Geschichte Georgiens von den bis zur Mongolenherrschaft, Aachen, 1993.

38. Най-пълното изследване за Грузия в древността е на Braund, D., Georgia in Antiquity: A History of Colchis and Transcaucasian Iberia, 550 BC-AD 562, Oxford and New-York, 1994. Ср. Кушнарева, К. Х., Древние культурьІ Южного Кавказа (V-ІІІ тьІс. До н. Е.)., Л., 1970.

39. Алексеев, В. П., Происхождение народов Кавказа, М., 1994.

40. Вж. Пиотровский, Б. Б., История и культура Урарту, Ереван, 1944; История на СССР, ч. 1, ред. Св. Панова, 2 изд., С., 1977, с. 24-27.

41. Стоянов, Т., Контакти на Североизточна Тракия с Анатолия, Кавказ и Близкия изток през Ранножелязната епоха преди гръцката колонизация, Известия на Народния музей – Бургас, т. 3, 2000, с. 50-61.

42. Sur les traces des Argonautes, Actes du 6e symposium de Vani, 22-29 septembre 1990, Eds, O. Lordkipanidse et P. Leveque, Paris, 1996.

43. Лордкипанидзе, О., Към проблема за гръцката колонизация на Източното Черномо рие (Колхида), Археология, 1980, № 1, с. 1-6; Същия, Древна Колхида. Мит и архео- логия, С., 1985, с. 133-221.

44. Kolchis. – In: Lexikon der Antike, Hg. von J. Irmscher, Leipzig, 1971, S. 290.

45. Всемирная история в 24 т., т. 6, Римский период, Редкол. А. Н. Бадак и И. Е. Вой-нич, М.-Минск, 2000-2001.

46. Грузия. – В: Словарь античности, Отв. ред. В. И. Кузищин, М., 1989, с. 340.

47. Всемирная история, Эллинистический и римский периодьІ. Редкол. И. А. Алябьева, М.-Минск, 1999; Chamoux, F., Hellenistic Civilization, Oxford, 2002.

48. Лордкипанидзе, О. Д., „Колхида златообильная” (Миф и археология). – В: Древний Восток и мировая культура, М., 1981, с. 59-62.

49. Месхия, Ш. А., История Грузии (краткий обзор), Тбилиси, 1968, с. 7.

Следва

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА*

Константин Рачев

Предговор

Моето желание да увелича знанията си и да придобия квалификация като учител по религия възникна „на попрището жизнено в средата” (Данте), след като преди доста години завърших богословие в Духовната академия. Проучих внимателно положението на богословските висши заведения у нас и без колебание се спрях на катедрата по Теология в Шуменския университет, където кандидатствах и бях приет за студент по магистърска програма в задочна форма. Тази катедра засега е единствената акредитирана в България и е известна с високото и оригинално равнище на своите преподавателски кадри. Не съжалявам за избора си. Времето, прекарано в лекции, над книгите или в общение с преподаватели и колеги, ме обогати и насърчи за търсене на достойна професионална изява при днешните нелеки социални условия.Дипломната работа не е само „венец”, който получава всеки студент, завършил с успех курса на обучение. Тя е и проверка на усвоените знания и умения за самостоятелна работа. Тъй като винаги съм се интересувал от историческата наука и от събдата на близките на нас православни народи, реших да избера за тема на писане миналото и съвременното състояние на Грузинската православна църква. Благодарен съм за консултациите и напътствията на преподавателите в катедрата – доц. д-р Ангел Кръстев, доц. д.теол.н. Румен Ваташки, проф. протопр. д-р Радко Поптодоров.

Увод

През Втората световна война, когато армията на Вермахта стига до Кавказ, няколко немски алпинисти напускат частите си и изкачват величественият връх Елбрус, за да забият там знамето с пречупения кръст. Когато Хитлер научава за това, той изпада в ярост и нарежда те да бъдат наказани. Въпреки че е известен с патетичните си пози и жестове, германският фюрер е устремен към каспийския нефт и пропуска да спечели дивиденти от това постижение като символ на завладяването на една свободолюбива и мирна страна.

Кавказ е един от най-сложните региони на света във всички отношения – по-сложен и от Балканите. На сравнително малка територия живеят около 70 народа с различен етнически и езиков характер. Политическото положение в региона е напрегнато. Проблемите на Нагорни Карабах и Чечения, за които непрекъснато говорят медиите, са само два сред десетки други. В същото време Кавказ е създал огромен брой паметници на културата, а народите на Кавказ в миналото и сега участват в политическия,икономическия и културния живот на Европа, Азия и Америка. Те имат голям принос в световната цивилизация, поради което актуалността на изучаването на историята, културата и религията на Кавказ е безусловна.

Грузия и България са едновременно близки и далечни страни. Разделя ги Черно море и бездната на историята. Сближава ги древността на техния произход, предаността им към патриотизма, просветата и православието, неравната борба срищу агресивни външни врагове, които се стремят да наложат своето владичество и религия. Запазени са сведения за плодоносни кълтурни и църковни контакти между двете страни от ХІ в. насам. През втората половина на ХХ в. българите и грузинците са поданици и жертви на една и съща политическа система. Напоследък Грузия отново влиза в емисиите на световните агенции поради отхвърлянето на авторитарното управление на Едуард Шеварднадзе и радикалните демократични промени, които настъпват в страната.

Настоящата дипломна работа представлява първото монографично проучване по темата в България. За съжаление на българскки език не е издадена история на Грузия, на православието в Грузия или на отношенията между двете държави и църкви. Тъй като грузинският език е слабо известен в България, малкото книги в нашите библиотеки, свързани в някакво отношение с Грузия, са на руски език. Любопитен факт е, че класикът Иван Вазов пише една от първите статии, посветени на Грузия, в българския печат[1].

Първата история на Грузинската църква е написана от Платон Иоселиани. Тя е издадена в Тифлис (сега Тбилиси) през 1848 година на руски език. Преведена е на английски език от отец С. К. Малън и е издадена в Лондон през 1866 година. Тогава Русия води война с племената в Кавказ, който е разположен на пътя за Индия и попада в сферата на британските стратегически интереси. По инициатива на Руската задгранична църква книгата е препечатана в Джорданвил (САЩ) през 1983 година. Трудът на Иоселиани с панегиричния си стил не отговаря на днешните разбирания за научно изследване и приключва с ликвидирането на грузинската църковна независимост в началото на ХІХ век, но в много отношения остава ценен извор на сведения[2].Този автор издава и сборник с житията на грузинските светии[3]. През 70-те години на ХІХ век се проявява Михаил Сабинин, който се занимава с началния период на Грузинската църква и житията на местните светци[4]. Свещеник Николай Покровски също написва история на Грузинската църква, но по неизвестни причини пренебрегва ХІХ век[5]. Кратък обзор на миналото на Грузинската църква се съдържа в преведените от руски език църковни истории на Михаил Поснов и Пьотр Малицки, които се наложиха като стандартни учебници в България[6]. Вътрешната администрация и външните връзки на Грузинската църква през първите две десетилетия на ХХ век са предмет на разглеждане в една студия на нашия известен канонист протопрезвитер професор Стефан Цанков[7]. Особено трябва да се подчертае главата от двутомната монография на проф. Иван Снегаров за православните църкви, посветена на Грузинската църква. Отпечатана през 1944 година, тази книга е на високо научно ниво, но естествено избягва да се спира на някои политически неудобни проблеми[8]. През 80-те години на ХХ век списание Духовна култура, издание на Св. Синод помества серия от очерци за повечето православни църкви. Тук Грузинската църква е представена с една статия от професор Тотю Коев, който не е историк. Неговият материал е кратък и повтаря типичните слабости на българската църковна историография – разглеждане на църковните събития изолирано, без връзка със светския контекст, и неспоменаване на църковните връзки между Грузия и България[9]. Жития на някои грузински светци са включени в агиогpафските корпуси на архиепископ Сергий, епископ Партений, св. Димитрий Ростовски и други[10].

Странно е, че напоследък руските учени не проявяват интерес към историята на Грузинската църква, а публикуват монографии за църквата в Аджария, която се изтъква като древна и строго православна. Тази аномалия се дължи на факта, че отношенията между Руската и Грузинската църква са скъсани между 1917 и 1943 година, а понастоящем не се намират в блестящо състояние поради излизането на Грузия от руската политическа орбита. На Михаил Ив. Тарнава дължим една добра, закар и остаряла, история на Абхазката църква, която е част от Грузинската (1917). Книгата отдавна е библиографска рядкост, но текстът е изнесен в Интернет[11]. През 1983 година Московската патриаршия публикува кратък очерк от две кòли за Грузинската църква, който е твърде бегъл и казионен и има по-скоро характер на албум[12]. По-късно излезе от печат кратка популярна монография на архимандрит Рафаил, който служи в руското подворие в Тбилиси[13]. Преподователят в Московската духовна академия проф. К. Скурат посвети на Грузинската църква една глава в отпечатаната си книга за православните църкви, която е достъпна и в Интернет. Тя е написана въз основа на твърде остаряла литература и има немалко пропуски[14]. Георгий Докукин, който излага историята на християнството в севернокавказкия регион, отделя известно внимание и на Грузинската църква. Неговният труд също може да се ползва в Интернет[15]. Съдбата на ранното християнство в Грузия е тема на книгата на Вахтанг Гоиладзе[16]. Мириан Хуцишвили обсъжда позицията на църквата през най-новата епоха[17]. Нова история на Грузинската църква е издал архиепископ Анания (Джапаридзе), но тя е на грузински език[18]. Кратък преглед на историята на Грузинската църква прави и сръбският професор Радомир Попович[19]. Същестуват редица статии и монографии за грузинската църковна архитектура, изкуство и литература, както и за отделни паметници на културата, които тук е излишно да се изброяват. Доста популярни материали на руски и английски език са достъпни на интернетния сайт на Грузинската патриаршия и отделни нейни епархии[20].

На английски език се откроява сборникът със съкратени жития на основните грузински светци, съставен от Дейвид Маршал Ланг. Той вече има три издания, което означава, че на Запад се проявява траен интерес към тази тема[21]. Казказката църковна история, включително и тази на Грузия, е обхваната в книгата на Кирил Туманов (1963)[22]Голяма грузинска църковна история на френски език е написана от Мишел Тамарати, но римокатолическата убеденост на автора е прекалено явна[23]. Международна конференция във Виена през 1999 година обсъди християнизирането на Кавказ. Докладите са обнародвани под редакцията на професор Вернер Зайбт[24]. Във всички западни книги за православието са включени кратки глави и за Грузинската църква. Става въпрос за книгите на отец Райманд Янинг[25], Доналд Атуотър[26], отец Иоан Майендорф[27], отец Роналд Робъртсън (вече в шест издания)[28] и други. Статията на известния картвелолог отец Мишел ван Есброек засяга средновековия период на Грузинската църква[29]. Проф. Ерих Бринер проследява накратко перипетиите й през ХVІІІ-ХХ век[30].

От настоящия библиографски преглед се изяснява, че не е налице нова, научна и меродавна история на Грузинската църква, което е нелепо за такава древна институция с изключителни заслуги за запазване на националната идентичност. Надявам се, че моята дипломна работа е успешен опит за поне частично компенсиране на тази липса. От една страна, моята цел е да докажа древността и истинността на православието в Грузия, което оцелява вече 17 века въпреки крайно неблагоприятните условия, а напоследък е в пълен разцвет. От друга страна, искам да поставя въпроса доколко е оправдано православието, което има едновременно вселенски и локален характер, да служи за оправдание на националистически и политически интереси не само в Грузия, но и другаде.

______________________________

* Изд. Фабер, В. Търново, 2008.

Константин Емануилов Рачев е роден в София през 1945 г., възпитан е в учителско семейство. Завършва гимназия в София, отбива редовната си военна служба като артилерист-зенитчик. Работи в С.М.О.А. – София като ел. монтьор, както и на други места. Завършва Духовната академия в гр. София през 1989 г. По-късно се квалифицира в Шуменския университет като учител по теология с магистърска степен (2004 г.). Има заслуги съм демократичните промени.

[1]. Вазов, Иван, Поглед върху историческия живот на грузинския народ, Българска сбирка, ІІІ, 1901, с. 178-180.

[2]. Иоселиани, М., История Грузинской церкви, Тифлис, 1848 (английски превод – Ioselliani, M., A Short History of the Georgian Church, 2nd ed.  Jordanville, 1983).

[3]. Същия, Жизнеописание святых, прославляемых Грузинской церкви, Тифлис, 1850.

[4]. Сабинин, М. История Грузинской церкви до конца VІ века, Спб, 1877; същия, ПолньІе жизнеописания святых Грузинской церкви, ч. 1-3, Спб, 1871-1873 (2 изд., М., 1994).

[5]. Покровский, свящ. Н., Краткий очерк церковно-исторической жизни православной Грузии со времени появления в ней христианства и до вступления еë в подданство России, Тифлис, 1905.

[6]. Поснов, М., История на християнската църква, т. І, С., 1993; Малицки, П. И., Исто рия на християнската църква, т. ІІІ, С., 1932.

[7]. Цанков, протопр. Ст., Положението и уредбата на най-новите православни църкви, Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, т. 6, 1929.

[8]. Снегаров, Иван, Кратка история на съвременните православни църкви, т. І, Иерусалимска, Антиохийска, Александрийска, Цариградска, Кипърска, Синайска и Грузинска, С., 1944, с. 609-634.

[9]. Коев, Тотю, Православната църква в миналото и днес, VІ. Грузинска православна църква, Духовна култура, 1980, № 2, с. 9-17.

[10]. Сергий, архиеп., Полны месяцеслов Востока, т. 1-2, М., 1875-1876; Партений, епископ Левкийски, Жития на светиите, С., 1970; Полные жизнеописания святьы Грузинской церкви, ч. І-ІІ, М., 1993-1994; Энциклопедия православной святости в двух томах, Авт.-сост. А. И. Рогов и А. Г. Парменов, М., 1997; Жития на светиите. Допълнения с жития на български светци, съст. Св. Димитрий митрополит Ростовский, т. І, март-12 февруари, Света гора, Атон, Славянобългарски манастир „Св. вмчк. Георги Зограф”, 2001-2002.

[11]. Тарнава, М. И., Краткий очерк истории Aбхазской Церкви, Сухуми, 1917 (http://www.geo.orthodoxy.ru/history1-9.htm).

[12]. Грузинская православная церковь, сост. М. В. Тархнишвили, М., 1983.

[13]. Рафаил, архим., Икона „Слава Грузинской православной церкви”, Фесалоники, 1994.

[14]. Скурат, К. Е., История ПоместньІх ПравославньІх Церквей: Учебное пособие в 2 т., М., 1994 (http://www.sedmitza.ru/index.html?did=4506).

[15]. Докукин, Г., Христианство на Кавказе. – http://www.krotov.org/libr_min /d/dokukin. html

[16]. Гоиладзе, В. И., У истоков грузинской церкви, Тбилиси, 1991.

[17]. Хуцишвили, М. Н., Социально-политическая позиция Грузинской православной церкви (ХІХ-ХХ вв.), Тбилиси, 1987.

[18]. Анания (Джапаридзе), архиеп., История Грузинской Апостольской Церкви, Тбили си, 1997.

[19]. Поповиh, Р., Грузиjска православна црква. – Хришhанска мисао, 1997, № 4-8, 53-54.

[20]. www.orthodox-patriarchate-of-georgia.org.ge

[21]. Lang, D. M., Lives and Legends of the Georgian Saints: Selected and Translated from the Original Texts, 2nd ed., rev. London-Oxford, 1956; 3rd ed. 1976.

[22]. Toumanoff, K., Studies in Christian Caucasian History, Georgetown, 1963.

[23]. Tamarati, M., L’Église gèorgienne des origines jusqu′a nos jours, Rome, 1910.

[24]. Die Christianisierung des Kaukasus, The Christianisation of Kaukasus (Armenia, Georgia, Albania). Referate des Internationalen Symposions (Vien, 9-12 Dezember 1999), Hg. Von W. Seibt, Wien, 2002.

[25]. Janin, R., The Separated Eastern Churches, London, 1933, p. 162-165.

[26]. Attwater, D., The Dissident Eastern Churches, Milwaukee (WI), 1937, p. 151-154.

[27]. Meyendorff, J., Imperial Unity and Christian Divisions: The Church 450-680 A.D. Crestwood (N.Y.), 1989, (Church History, II), p. 102-109.

[28]. Robertson, R., The Eastern Christian Churches, 6th ed., Rome, 1999, p. 80-83.

[29]. Esbroeck, M. van, L’Église gèorgienne des origines au Moyen Age. – Bedi Kartlisa, T. 40, 1982, p. 193-199.

[30]. Bryner, E., Die Ostkirchen vom 18 bis 20 Jahrhundert, Leipzig, 1996 (Kirchengeschi chte in Einzeldarstellungen, III/10), 66-70.

Изображение: мъченик Лонгин Стотник

Следва…