Ден: 18.10.2008
ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение
1. История на Грузия
1.1. Общи сведения за страната
Официалното име на държавата е Република Грузия. Тя е бивша република на СССР. Разположена е на територия от 69 700 кв. км. В централната и западната част на Закавказието Грузия граничи с Русия на север и изток, с Азербайджан на югоизток, Армения на юг, Турция на югозапад и Черно море на запад. Ландшафтът е предимно планински, но също има плодородни равнини, долини, блатисти местности и морски бряг. Главните реки са Кура и Риони. По-големите градове по данни от 1993 г. са: Тбилиси (1 270 000 жители), Кутаиси (240 000), Рустави (158 000), Батуми (137 000), Сухуми (112 000) и др[31].
През 1989 г. населението се изчислява на 5 782 800 жители, но за 15 години то намалява на 4 371 000 поради емиграция и смъртност[32]. Главен етнос е грузинският, към който тогава спадат 70%, а днес 83.8% от населението. През 1989 г. етническите малцинства включват 8% арменци, 6% руснаци и 6% азербайджанци (днес по-малко). Малцинствата също са представени от украинци, беларуси, осетинци, абхазци, евреи, гърци, кюрди и асирийци[33]. В религиозно отношение 88.6% са християни, от които 83.9% са православни. Мюсюлманската вяра се изповядва от 433 000 души, което се равнява на 9.9% от цялото население[34].
Официалният език е грузинският, въпреки че масово се говори и руски. Всяко етническо малцинство пази и развива своя специфичен език. По отношение на образованието са налице данни от 1989 г. за грузинците над 25-годишна възраст. Лицата без образование или с основно образование са 12.3% от населението, с незавършено средно – 15.2%, със завършено средно – 57.4%, а с висше – 15.1%.
В съветско време на територията на Грузия са изградени три автономни формирования – Абхазската и Аджарската автономна ребуплика и Южноосетинската автономна област. Абхазската АР е образувана на основание на факта, че тук от древност живеят абхази, които са самостоятелен народ, въпреки че в състава на Абхазия се оказват и територии, които никога не са принадлежали на историческа Абхазия и са неселени от грузинци. Аджарците са грузинска етническа група. Образуването на Аджарска АР е резултат от определена държавна политика. Нейната територия в продължение на три века се намира в състава на Османската империя и жителите са заставени да приемат исляма. Дадена им е автономия, за да се отслаби влиянието на съседна Турция[35].
Грузинците наричат себе си „картвели”. Това название произхожда от наименованието на централната област на Източна Грузия – Картли. По-късно това самоназвание става основа за наименованието на цялата страна – Сакартвело, тоест „място за живеене на картвелите”. Грузинският език е „картулиена”, тоест картвелски език, а науката, която изучава Грузия и всичко, свързано с нея, се нарича „картвелология”. Чуждите народи наричат страната и жителите й по различен начин. Древноперсийското име на Източна Грузия е „Vrkana”, а населението – “vrk” (с неизяснена етимология). От същия произход е арменското название на грузинците „врац”. На новоперсийски език страната се нарича „gurgjan”, а в турския – “gurdju” (грузинец) и “Gurdjistan” (Грузия). Към тази форма се отнасят славянските наименования „Грузия” и „грузинци”[36]. В европейските езици, като се започне от ХІІІ век, се утвърждават названията „Georgia” (лат.), “Georgie” (фр.), “Georgia” (англ.), което съвпада с названието на американския щат Джорджия и понякога предизвиква комични грешки, и “Georgien” (нем.). Западноевропейските названия произхождат от името на най-почитания светец в страната – св. Георги. Този факт е многозначителен и свидетелства за изконната привързаност на грузинския народ към православната вяра.
1.2. Грузия в древността
По мнението на езиковедите, антрополозите и археолозите прадедите на днешните грузинци – грузинските или картвелските племена, обитават територията на Закавказието поне от епохата на неолита (VІ-V хилядолетие пр. Хр.) и заемат основната част от земите, на които по-късно се формира грузинската нация[37]. Това е общокартвелската или пракартвелската група племена. Наред с тях в Кавказ живеят и прадедите на други кавказки народи. В Северозападен Кавказ усядат прадедите на абхазо-адигската група племена, тоест праабхазо-адигския племенен съюз, а в Североизточен Кавказ – пранахдагестански народи. Според редица учени тези три етнически групи произхождат от общ пракавказки корен[38].
Общокартвелската или прагрузинската група племена заемат първоначално сравнително ограничена територия в централната част на Закавказието, но благодарение на демографския прираст то започва да се разселва. Някои негови племена се оказват в нови географско-климатически условия, усвояват нови занаяти, общуват с нови племена. Тези контакти повлияват техния език, начин на живот, култура. Поради тези процеси в началото на ІІ хилядолетие пр. Хр. общокартвелското етническо единство се разпада на три основни клона от картвелски племена – свански, мегрело-чански и картлийски (източногрузински). Съобразно това се образуват и три картвелски езика – свански, мегрелски и картлийски. Сванските племена окончателно се заселват в плинините на Западен Кавказ и отчасти на територията на днешна Абхазия. Мегрело-чанските племена заемат цялата територия на Западна Грузия и югоизточното крайбрежие на Черно море. Картлийските племена обитават източната и югозападната област на историческа Грузия. Предполага се, че през онази далечна епоха на част от територията от сегашна Абхазия обита ват и отделни абхазо-адигски племена.
В географско отношение Грузия се разделя на две основни части – Западна и Източна, които се различават по релеф, климатични условия, почва, растителност, стопанска дейност и историческа съдба. Поради тези и редица други причини на територията на историческа Грузия през ІІ хилядолетие пр. Хр. се формират две обособени култури – западногрузинска или колхидска и източногрузинска или иберийска. Образуването на два кръга от еднородна култура отразява групирането на грузинските племена в две големи племенни обединения – западногрузинско (мегрело-чански и свански племена) и източногрузинско (картлийски племена). На тази основа по-късно се изграждат две грузински държави – Колхидското царство в Западна Грузия и Картлийското или Иберийското царство в Източна Грузия. Картвелските езици и култури имат общ произход, който никога не се загубва въпреки политическото и икономическото обособяване на Западна и Източна Грузия[39].
В продължение на второто хилядолетие пр. Хр. грузинските племена започват да се обединяват в по-обширни и трайни съюзи, които стоят на прага на държавността. Някои учени смятат, че такива обединения в южната периферия на разселването на грузинските племена в началото на І хилядолетие пр. Хр. започват да преминават в държавни формирования. Те са страните Диаухи и Колха, споменати в урартските надписи. Предполага се, че втората фигурира в ранните версии на гръцкия мит за аргонавтите. Но южногрузинските раннодържавнни формирования се запазват за кратко време и през VІІІ в. пр. Хр. те прекратяват съществуването си поради войните, които водят помежду си и с Урартското царство, както и поради нашествията на номадски племена.
Названието на държавата Урарту е запазено в името на планината Арарат. Тя е основана в средата на ІХ в. пр. Хр. и заема огромна площ в Източна Мала Азия и Южен Кавказ. Племената в Урарту нямат обща икономика, култура и език. Тази държава е робовладелска и се управлява само с насилие. Главен бог в пантеона на урартуйците е Халд, придружен от редица други. След поражението от Асирия през 714 г. пр. Хр. страната отслабва и окончателно рухва под напора на мидийците около 590 г. Под влияние на Урарту закавказките племена осъществяват прехода към социално разслоение и държавност[40].
Политическите центрове на грузинските племена постепенно се преместват на север и към средата на І хилядолетие пр. Хр., вероятно в VІ век, окончателно се формира държавата на западногрузинските (мегрело-чански) племена – Колхидското царство. То се простира по източното крайбрежие на Черно море от района на съвременните градове Гагра и Пицунда до устието на река Чорохи. Колхида поддърржа контакти и с Тракия[41]. Именно тук протичат действията на аргонавтите от известната легенда, в чиито литературни версии страната на Златното руно е разположена в долината на река Риони или древния Фазис[42]. От VІ в. Колхидското царство сече собствени сребърни монети, т. нар. „колхидки”, възникват местни градски центро ве като столицата на царстството Кутаиси, гр. Сурий (сега Вани) и др.
Според по-късните гръцки извори по същото време на крайбрежието на Колхида възникват гръцки колонии, каквито са град Фазис при устието на едноименната река (до днешния гр. Поти), гр. Гюенос (сега град Очамчире) и град Диоскурия (до гр. Сухуми)[43]. Но според последните изследвания тези градове възникват като местни градски центрове и едва по-късно, през втората половина на V в. пр. Хр., в тях или до тях започват да се заселват гръцки търговци от Милет, които основават тук свои търговски фактории. Следователно, посочените градове не са гръцки полиси-колонии като Херсонес и Пантикапея в Крим. Затова напоследък се преразглежда и въпросът за степента на гръцкото културно влияние върху Колхида. Оказва се, чe до края на ІV в. пр. Хр. то е съвсем незначително и се засилва през епохата на елинизма (след възцаряването на Александър Македонски), като обхваща различни области от културния живот на страната. Но и в този случай не може да става въпрос за елинизация на Колхида. Що се отнася до Източна Грузия, тук процесът на формиране на единна държава протича по-бавно. Появяват се малки държавни формации още през V в. пр. Хр., които се обединяват чак към края на ІV – началото на ІІІ в. пр. Хр. Това раздробяване не остава незабелязано в Гърция. Според Страбон казказките племена говорят 70, а според Тимостен – 300 езика[44]. За основател на единната източногрузинска държава древната историческа традиция смята цар Фарнаваз. Страната се нарича Картли или според гръко-римските извори Иберия.
През античността Източна Грузия представлява страна, в която земеделието и занаятите са на високо ниво. Центрове на занаятчийското производство са градовете, които възникват още през V-ІV в. пр. Хр., но достигат особен разцвет през елинистическата епоха. Този разцвет се стимулира от факта, че през тях преминава транскавказката водна търговска магистрала Риони-Мтквари (Кюрос в гръко-римските автори – Кура), която свързва според гръцките извори Черно и Каспийско море, а тях със Средна Азия и Индия. Тези градове са Фазис, Сурий, Шорапани в Колхида и Урбниси, Уплисцихе, Каспи, Гори – в Иберия. Най-виден център е столицата на Картлийското царство гр. Мцхета с главна цитадела Армазката крепост (Армазцихе) и укрепените квартали Саркинети и Цицамури.
От края на ІІ в. пр. Хр. грузинските държавни формации се оказват въвлечени в сложните политически перипетии в Близкия изток, свързани с постепенното засилване на римското политическо влияние в Азия. На римляните тук противодейства Понтийското царство, което се засилва особено в края на ІІ в. при цар Митридат VІ Евпатор (120-63 г. пр. Хр.), към когото се присъединява по-късно царят на Велика Армения Тигран ІІ (95-56 г.). Грузинските държави са принудени да се съобразяват с интересите на своите могъщи съседи. В самия край на ІІ в. Колхида е подчинена от Митридат VІ и става провинция в неговата държава.
През 60-те години на І в. пр. Хр. в закавказките страни нахлуват римските легиони начело с Гней Помпей, които разгромяват Митридат VІ и унищожават Понтийското царство[45]. Велика Армения също признава върховенството на римляните, като се превръща в малко царство, ограничено само с изконно арменските земи. Царят на Иберия е принуден да се обяви за „приятел и съюзник на римския народ”, тоест фактически васал на Рим. Колхида също се подчинява на Рим и тази нейна зависимост, която има различен характер, продължава няколко века. Поражението на могъщите съседи на Иберия и постоянното остро съперничество между Рим и Партянското царство (то възниква в средата на ІІІ в. пр. Хр. югоизточно от Каспийско море и постепенно завладява иранските пранини), умело се използва от управляляващите кръгове на Иберия и се отразява благотворно върху политическото положение на страната. Тя постепенно се засилва, разширява границите си и провежда все по-независима външна политика. Иберийските царе все по-рядко се съобразяават с Рим и нерядко осъществяват акции, които са несъвместими с неговите интереси, а понякога даже враждебни на тях. Такова независимо положение е особено характерно за Иберийското царство през 30-60-те години на ІІ в. сл. Хр. при цар Фарсман ІІ, който напълно пренебрегва римския император Адриан (117-138) и предприема редица действия, враждебни на Рим. При Антонин Пий (138-161) Фарсман ІІ е удостоен с необичайно тържествен прием в Рим, което красноречиво свидетелства за високия авторитет на картлийския цар и нарасналото значение на Иберия на политическата сцена на Близкия изток.
Какво знаем за културата на Грузия през античната епоха? Още в далечното минало западногрузинските племена установяват контакт с гръцкия свят, за което свидетелства митът за аргонавтите, оформен през втората половина на ІІ хилядолетие пр. Хр. Медея – дъщеря на Колхидския цар Еет, избягва с Ясон и аргонавтите в Коринт. Когато Ясон решава да я изостави и да се ожени за Главка, дъщеря на коринтския цар Креонт, ревнивата Медея ги погубва и отива в Атина[46]. Оттогава датират първите културни взаимовръзки между гърците и колхидските племена. Първоначално гръцкото културно влияние в Източното Причерноморие е слабо. То се засилва през VІ-V в. пр. Хр., когато на крайбрежието на Колхида започват да се заселват гръцки търговци. По същото време в Грузия проникват и елементи от източната, и то предимно ахеменидско-персийската култура, които са засвидетелствани и в Източна Грузия. И по-нататък в Грузия постоянно се съчетават западното и източното културно влияние. Но нито едно от тях не успява да играе тук решаваща роля, защото те носят повърхностен характер. Грузинската култура се развива по собствен път, като следва своите многовековни традиции още от бронзовата епоха.
През епохата на елинизма гръцкото влияние се засилва и засяга интензивно и Източна Грузия[47]. Археологическият материал от различни региони на Грузия свидетелства за елинското влияние в строителството, грънчарството и тъкачеството,във всички области на всекидневния живот, в семейния бит, носиите и т. н. На пръв поглед може да се стори, че грузинското общество от този период е силно елинизирано, но подробният анализ на археологическия материал доказва, че подобен възглед е неверен. Елинизацията засяга само градовете, а селските местности остават почти извън нейното въздействие. Но и в градовете елинизацията носи само повърхностен характер. Например въпреки широкото прилагане в храмовото строителство на гръко-елинистическата техника и елементи на архитектурна украса, основният компонент на строежа – неговата планировка, остава чисто национален и следва традициите на местното храмово строителство, тоест планировката на езическите народни светилища. Гръцкото влияние практически не засяга златарството, което продължава да се подчинява на древните местни традиции[48]. На гръко-елинистическото влияние се поддават само богатите слоеве на населението – аристокрацията и имотните граждани. Същото може да се каже за следващата, римската епоха, когато в резултат на по-тесните политически и икономически взаимовръзки между Рим и грузинските държави са засилва римско-елинистическото влияние.
През 20-те години на ІІІ в. политическата ситуация в Близкия изток рязко се променя поради рухването на Партянското царство и образуването на новата, по-централизирана и могъща държава на Сасанидите. Иран постепенно изтласква римляните от Централното и Източното Закавказие и простира своето политическо влияние върху голяма част от Армения, Иберия и Албания (Албания е древна държава на изток от Иберия на територията на дн. Азербайджанска република). Подчинени на Рим остават само Западна Армения и Колхида. Но в Колхида римляните са принудени да направят някои отстъпки и да предоставят на местните етно-политически формации определена автономия. На територията на бившата Колхида възникват малки царства на лазите (Лазика – в централната част на Западна Грузия, според грузинските извори – Егриси), апсилите, абазгите и санигите (северно от Лазика-Егриси, отвъд реката Егрисцхали или дн. Гализги). Специалистите смятат апсилите и абазгите за прадеди на съвременните абхази. Именно от тази епоха – началото на християнската ера, започват да се споменават за първи път тези племена, които живеят на територията на Северозападна Колхида, в крайбрежния участък на историческа Абхазия, въпреки че не е изключено те да са живели в този район и по-рано. Всички те се подчиняват на Римската държава, но се управляват от царе или князе, като се ползват от определена автономия.
Въпреки постоянната борба на Източна Грузия за оцеляване срещу чужди нашественици и оставането на Западна Грузия под римска власт, културният живот тук продължава да се развива, което се потвърждава от запазените великолепни паметници на местната архитектура, златарство, стъкларство и т. н. В антична Колхида се намират културни центрове от международно значение. През ІІІ-ІV в. сл. Хр. тук, в околностите на гр. Фазис, функционира философско-риторическа школа, в която наред с местните младежи получават образование и чужденци от Гърция и Византия. Тази школа завършва известният философ от ІV в. Темистий, за което той разказва сам, като отбелязва, че във Фазис се „приобщава към знаменитата мъдрост” и неговият баща – риторът Евгений[49].
____________________
31. Атлас Грузинской советской социалистический республики, Редкол. Г. С. Дзоценидзе и др., Тбилиси, 1964.
32. www.focus-news.net, 7 май 2003.
33. Известната парапсихоложка Джуна е от асирийски произход.
34. 84% граждан Грузии – православньІе. – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar= 308348
35. Лейберов, И. П., Россия, Кавказ, Абхазия, Исторические статьи и очерки, Спб., 1995.
36. Пайчадзе, Г. Г., Название Грузии в русской письменньІх исторических источниках, Тбилиси, 1989, с. 3-67.
37. Общо за грузинската история вж. Allen, W. E. D., A History of the Georgian People from the Beginning Down to the Russian Conquest in the 19th Century, London, 1971; Salia, K., Histoire de la nation gèorgienne, Paris, 1980; Fahnrich, H., Geschichte Georgiens von den bis zur Mongolenherrschaft, Aachen, 1993.
38. Най-пълното изследване за Грузия в древността е на Braund, D., Georgia in Antiquity: A History of Colchis and Transcaucasian Iberia, 550 BC-AD 562, Oxford and New-York, 1994. Ср. Кушнарева, К. Х., Древние культурьІ Южного Кавказа (V-ІІІ тьІс. До н. Е.)., Л., 1970.
39. Алексеев, В. П., Происхождение народов Кавказа, М., 1994.
40. Вж. Пиотровский, Б. Б., История и культура Урарту, Ереван, 1944; История на СССР, ч. 1, ред. Св. Панова, 2 изд., С., 1977, с. 24-27.
41. Стоянов, Т., Контакти на Североизточна Тракия с Анатолия, Кавказ и Близкия изток през Ранножелязната епоха преди гръцката колонизация, Известия на Народния музей – Бургас, т. 3, 2000, с. 50-61.
42. Sur les traces des Argonautes, Actes du 6e symposium de Vani, 22-29 septembre 1990, Eds, O. Lordkipanidse et P. Leveque, Paris, 1996.
43. Лордкипанидзе, О., Към проблема за гръцката колонизация на Източното Черномо рие (Колхида), Археология, 1980, № 1, с. 1-6; Същия, Древна Колхида. Мит и архео- логия, С., 1985, с. 133-221.
44. Kolchis. – In: Lexikon der Antike, Hg. von J. Irmscher, Leipzig, 1971, S. 290.
45. Всемирная история в 24 т., т. 6, Римский период, Редкол. А. Н. Бадак и И. Е. Вой-нич, М.-Минск, 2000-2001.
46. Грузия. – В: Словарь античности, Отв. ред. В. И. Кузищин, М., 1989, с. 340.
47. Всемирная история, Эллинистический и римский периодьІ. Редкол. И. А. Алябьева, М.-Минск, 1999; Chamoux, F., Hellenistic Civilization, Oxford, 2002.
48. Лордкипанидзе, О. Д., „Колхида златообильная” (Миф и археология). – В: Древний Восток и мировая культура, М., 1981, с. 59-62.
49. Месхия, Ш. А., История Грузии (краткий обзор), Тбилиси, 1968, с. 7.
Следва…
ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА*
Константин Рачев
Предговор
Моето желание да увелича знанията си и да придобия квалификация като учител по религия възникна „на попрището жизнено в средата” (Данте), след като преди доста години завърших богословие в Духовната академия. Проучих внимателно положението на богословските висши заведения у нас и без колебание се спрях на катедрата по Теология в Шуменския университет, където кандидатствах и бях приет за студент по магистърска програма в задочна форма. Тази катедра засега е единствената акредитирана в България и е известна с високото и оригинално равнище на своите преподавателски кадри. Не съжалявам за избора си. Времето, прекарано в лекции, над книгите или в общение с преподаватели и колеги, ме обогати и насърчи за търсене на достойна професионална изява при днешните нелеки социални условия.
Дипломната работа не е само „венец”, който получава всеки студент, завършил с успех курса на обучение. Тя е и проверка на усвоените знания и умения за самостоятелна работа. Тъй като винаги съм се интересувал от историческата наука и от събдата на близките на нас православни народи, реших да избера за тема на писане миналото и съвременното състояние на Грузинската православна църква. Благодарен съм за консултациите и напътствията на преподавателите в катедрата – доц. д-р Ангел Кръстев, доц. д.теол.н. Румен Ваташки, проф. протопр. д-р Радко Поптодоров.
Увод
През Втората световна война, когато армията на Вермахта стига до Кавказ, няколко немски алпинисти напускат частите си и изкачват величественият връх Елбрус, за да забият там знамето с пречупения кръст. Когато Хитлер научава за това, той изпада в ярост и нарежда те да бъдат наказани. Въпреки че е известен с патетичните си пози и жестове, германският фюрер е устремен към каспийския нефт и пропуска да спечели дивиденти от това постижение като символ на завладяването на една свободолюбива и мирна страна.
Кавказ е един от най-сложните региони на света във всички отношения – по-сложен и от Балканите. На сравнително малка територия живеят около 70 народа с различен етнически и езиков характер. Политическото положение в региона е напрегнато. Проблемите на Нагорни Карабах и Чечения, за които непрекъснато говорят медиите, са само два сред десетки други. В същото време Кавказ е създал огромен брой паметници на културата, а народите на Кавказ в миналото и сега участват в политическия,икономическия и културния живот на Европа, Азия и Америка. Те имат голям принос в световната цивилизация, поради което актуалността на изучаването на историята, културата и религията на Кавказ е безусловна.
Грузия и България са едновременно близки и далечни страни. Разделя ги Черно море и бездната на историята. Сближава ги древността на техния произход, предаността им към патриотизма, просветата и православието, неравната борба срищу агресивни външни врагове, които се стремят да наложат своето владичество и религия. Запазени са сведения за плодоносни кълтурни и църковни контакти между двете страни от ХІ в. насам. През втората половина на ХХ в. българите и грузинците са поданици и жертви на една и съща политическа система. Напоследък Грузия отново влиза в емисиите на световните агенции поради отхвърлянето на авторитарното управление на Едуард Шеварднадзе и радикалните демократични промени, които настъпват в страната.
Настоящата дипломна работа представлява първото монографично проучване по темата в България. За съжаление на българскки език не е издадена история на Грузия, на православието в Грузия или на отношенията между двете държави и църкви. Тъй като грузинският език е слабо известен в България, малкото книги в нашите библиотеки, свързани в някакво отношение с Грузия, са на руски език. Любопитен факт е, че класикът Иван Вазов пише една от първите статии, посветени на Грузия, в българския печат[1].
Първата история на Грузинската църква е написана от Платон Иоселиани. Тя е издадена в Тифлис (сега Тбилиси) през 1848 година на руски език. Преведена е на английски език от отец С. К. Малън и е издадена в Лондон през 1866 година. Тогава Русия води война с племената в Кавказ, който е разположен на пътя за Индия и попада в сферата на британските стратегически интереси. По инициатива на Руската задгранична църква книгата е препечатана в Джорданвил (САЩ) през 1983 година. Трудът на Иоселиани с панегиричния си стил не отговаря на днешните разбирания за научно изследване и приключва с ликвидирането на грузинската църковна независимост в началото на ХІХ век, но в много отношения остава ценен извор на сведения[2].Този автор издава и сборник с житията на грузинските светии[3]. През 70-те години на ХІХ век се проявява Михаил Сабинин, който се занимава с началния период на Грузинската църква и житията на местните светци[4]. Свещеник Николай Покровски също написва история на Грузинската църква, но по неизвестни причини пренебрегва ХІХ век[5]. Кратък обзор на миналото на Грузинската църква се съдържа в преведените от руски език църковни истории на Михаил Поснов и Пьотр Малицки, които се наложиха като стандартни учебници в България[6]. Вътрешната администрация и външните връзки на Грузинската църква през първите две десетилетия на ХХ век са предмет на разглеждане в една студия на нашия известен канонист протопрезвитер професор Стефан Цанков[7]. Особено трябва да се подчертае главата от двутомната монография на проф. Иван Снегаров за православните църкви, посветена на Грузинската църква. Отпечатана през 1944 година, тази книга е на високо научно ниво, но естествено избягва да се спира на някои политически неудобни проблеми[8]. През 80-те години на ХХ век списание Духовна култура, издание на Св. Синод помества серия от очерци за повечето православни църкви. Тук Грузинската църква е представена с една статия от професор Тотю Коев, който не е историк. Неговият материал е кратък и повтаря типичните слабости на българската църковна историография – разглеждане на църковните събития изолирано, без връзка със светския контекст, и неспоменаване на църковните връзки между Грузия и България[9]. Жития на някои грузински светци са включени в агиогpафските корпуси на архиепископ Сергий, епископ Партений, св. Димитрий Ростовски и други[10].
Странно е, че напоследък руските учени не проявяват интерес към историята на Грузинската църква, а публикуват монографии за църквата в Аджария, която се изтъква като древна и строго православна. Тази аномалия се дължи на факта, че отношенията между Руската и Грузинската църква са скъсани между 1917 и 1943 година, а понастоящем не се намират в блестящо състояние поради излизането на Грузия от руската политическа орбита. На Михаил Ив. Тарнава дължим една добра, закар и остаряла, история на Абхазката църква, която е част от Грузинската (1917). Книгата отдавна е библиографска рядкост, но текстът е изнесен в Интернет[11]. През 1983 година Московската патриаршия публикува кратък очерк от две кòли за Грузинската църква, който е твърде бегъл и казионен и има по-скоро характер на албум[12]. По-късно излезе от печат кратка популярна монография на архимандрит Рафаил, който служи в руското подворие в Тбилиси[13]. Преподователят в Московската духовна академия проф. К. Скурат посвети на Грузинската църква една глава в отпечатаната си книга за православните църкви, която е достъпна и в Интернет. Тя е написана въз основа на твърде остаряла литература и има немалко пропуски[14]. Георгий Докукин, който излага историята на християнството в севернокавказкия регион, отделя известно внимание и на Грузинската църква. Неговният труд също може да се ползва в Интернет[15]. Съдбата на ранното християнство в Грузия е тема на книгата на Вахтанг Гоиладзе[16]. Мириан Хуцишвили обсъжда позицията на църквата през най-новата епоха[17]. Нова история на Грузинската църква е издал архиепископ Анания (Джапаридзе), но тя е на грузински език[18]. Кратък преглед на историята на Грузинската църква прави и сръбският професор Радомир Попович[19]. Същестуват редица статии и монографии за грузинската църковна архитектура, изкуство и литература, както и за отделни паметници на културата, които тук е излишно да се изброяват. Доста популярни материали на руски и английски език са достъпни на интернетния сайт на Грузинската патриаршия и отделни нейни епархии[20].
На английски език се откроява сборникът със съкратени жития на основните грузински светци, съставен от Дейвид Маршал Ланг. Той вече има три издания, което означава, че на Запад се проявява траен интерес към тази тема[21]. Казказката църковна история, включително и тази на Грузия, е обхваната в книгата на Кирил Туманов (1963)[22]Голяма грузинска църковна история на френски език е написана от Мишел Тамарати, но римокатолическата убеденост на автора е прекалено явна[23]. Международна конференция във Виена през 1999 година обсъди християнизирането на Кавказ. Докладите са обнародвани под редакцията на професор Вернер Зайбт[24]. Във всички западни книги за православието са включени кратки глави и за Грузинската църква. Става въпрос за книгите на отец Райманд Янинг[25], Доналд Атуотър[26], отец Иоан Майендорф[27], отец Роналд Робъртсън (вече в шест издания)[28] и други. Статията на известния картвелолог отец Мишел ван Есброек засяга средновековия период на Грузинската църква[29]. Проф. Ерих Бринер проследява накратко перипетиите й през ХVІІІ-ХХ век[30].
От настоящия библиографски преглед се изяснява, че не е налице нова, научна и меродавна история на Грузинската църква, което е нелепо за такава древна институция с изключителни заслуги за запазване на националната идентичност. Надявам се, че моята дипломна работа е успешен опит за поне частично компенсиране на тази липса. От една страна, моята цел е да докажа древността и истинността на православието в Грузия, което оцелява вече 17 века въпреки крайно неблагоприятните условия, а напоследък е в пълен разцвет. От друга страна, искам да поставя въпроса доколко е оправдано православието, което има едновременно вселенски и локален характер, да служи за оправдание на националистически и политически интереси не само в Грузия, но и другаде.
______________________________
Трябва да влезете, за да коментирате.