АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519) – продължение

Метод, цел, задачи

При обработката на данните от многобройните и често противоречащи си изворови данни са използвани историко-критическият и сравнителният методи, като е търсена исторически най-правдоподобно звучащата интерпретация. Целта на изследването е, от една страна, за първи път в нашата научна литература да се направи по възможност цялостен църковно-исторически анализ на разглеждания период от живота най-вече на Източната църква, а от друга страна – да бъдат проверени и отчасти прецизирани в светлината на последните научни открития някои отдавна настанили се в световната богословска наука хипотези и твърдения. Задачата на изследването е на базата на достъпните към момента данни да бъдат осветлени причините за появата, развитието и преодоляването на Акакиевата схизма, която се явява само един етап от продължителните и проявили се в различни форми христологични спорове.Извори

С Халкидонския събор започва една дискусия, която влияе не само върху общия живот на дотогава все още единната (след отпадането на несторианите) Църква, но за пръв път ясно очертава онази структура на изворите на християнското богословие, която остава валидна поне докъм средата на ІХ век. Представянето ѝ означава преди всичко да бъдат диференцирани литературните видове на изворите, както в техните отделни форми, така и във взаимоотношенията помежду им. Със сигурност някои от тях произхождат от предхалкидонския период, особено от ІV век, и се отразяват в творчеството на св. Кирил Александрийски († 444 година).

Като първи нов вид извори през V век се появяват Деянията на съборите, които като писмен източник имат своето огромно историческо значение. За Халкидонския събор има запазени подробни записи от хода на заседанията. Тяхната стойност е голяма и поради това, че в богословския спор относно признаването на съборните определения се появява един друг особен вид извори, които Eduard Schwartz нарича Публицистични сборници[2]. Систематизирането им не е лесно, тъй като те винаги са плод на целенасочена селекция, но затова пък са изобилен и благодатен исторически извор. Към този вид извори спадат и т. нар. Съборни синопсиси.

В другата група извори биха могли да бъдат обединени Църковно-историческите съчинения, които като вид съществуват от по-рано. Тук спадат и Хрониките и Житията на светците. В този период се появява и развива и богатият и разнобразен по съдържание вид на флорилегиите, тоест сборници с избрани цитати от творенията на св. отци по определена тема. С него са свързани и т. нар. катени или сборници от светоотечески екзегетически цитати.

В резултат на водената полемика се появяват и т. нар. Каталози на еретиците и ересите. Друг извор са и Сборниците от терминологични определения (definitionеs).

Значението на църковно-историческите съчинения за представяне развитието на христологията в дадения период накратко може да бъде обобщено така:

1.Положително: заедно с хрониките и житията, църковните истории са важни:

а) за цялостно и подробно ситуиране на процеса на разкриване и утвърждаване на истините на вярата (основанията за очертаването на външните рамки и разделянето на епохите или фазите на неговото протичане);

б) със съдържащите се в тях важни документи на вярата;

в) за херменевтиката (тълкуването) на тези документи;

г) при това тълкуване трябва да се има предвид, че обектът на църковно-историческите съчинения – Църквата – е обхванат преди всичко от термина Православие, което води до една по-тясна вързка с историята на учението и вярата. Принципът на Православието е бил валиден както за халкидонистите, така и за техните опоненти, тъй като всяка от двете страни е смятала себе си за православна и за представител на истинската Църква. Православието винаги е поставяно като основна цел на развитието. В разглеждания период, когато Източната църква в географските си граници от 451 година за първи път преживявала едно все по-задълбочаващо се разделение, трябвало да бъдат намерени критерии на Православието, които да не са подчинени на принципа на Константин Велики: „Единството във вярата (на Църквата) е основа за благоденствието на империята”. Тук прозира затруднението, а също и смущението в църковно-историческите изложения, доколкото те искали да включват и историята на разкриването на истините на вярата.

2. Отрицателно: при тясното обвързване на Църквата с държавата; при религиозната позиция на императора, която не е била поставяна под въпрос дори и от потисканата с помощта на държавата страна в споровете; при неизяснената автономия на Църквата и държавата, всяка в своето приложно поле и в рамките на необходимите връзки помежду им; при преплитането на компетенциите при взимане на решения по въпросите на вярата, е било трудно дори и за представителите на Църквата да обясняват и да обосновават нейната собствена история на разкриване на истините на вярата. Точно следхалкидонската криза в църковно-държавните принципи обаче принудително довела до необходимото изясняване на компетенциите и авторитетите по верските въпроси, при което се включвали и отношенията между Църква и държава. Теоретичните и практическите опити в тази посока са видни именно в църковно-историческите трудове. Те ясно показват, че постигнатите на теория познания не са въведени в практиката. Акакиевата схизма е един показателен пример за тази непоследователност.

Съвременно състояние на изследването на проблема

За представяния период от развитието на христологическия догмат не са много съчиненията, представящи цялостно проблема на нивото на съвременните научни постижения. Повечето са остарели спрямо нивото на изследване, достигнато най-вече след публикуването на ориенталските извори и съответните византоложки проучвания. От тях могат да бъдат споменати:

D. Thomasius. Die christliche Dogmengeschichte als Entwicklungsge schichte des kirchlichen Lehrbegriffs. Bd. 1: Die Dogmengeschichte der alten Kirche. Periode der Patristik (hrsg. N. Bonwetsch). Erlangen, 1886. Изложението на времето след Халкидонския събор е твърде общо (370-392).

Изследването на Fr. Loofs. Leitfaden zum Studium der Dogmengeschichte Tübingen, 1959, е по-задълбочено. Интересуващият ни период е разгледан в параграфи 38-40. За съжаление в последното издание не са отразени, дори и само библиографски, най-новите за времето си изследвания. Не достатъчно внимание е обърнато и на развитието на христологията на Запад.

Известният учебник на Adolf von Harnack, Lehrbuch der Dogmengeschichte, Bd. 2, Tübingen, 1931, разработва монофизитските спорове и Петия вселенски събор (400-424). Той набляга силно върху изследванията на Fr. Loofs и G. Krüger и техните извори (Tillemont, Walch, Gieseler, Dorner, Baur, Hefele). Първичните извори не са много използвани, а там където са, то е най-вече чрез съчинението на J. G. Gieseler за монофизитите. Известната дисертация на J. Lebon от 1909 г. все още не е била позната на Harnack.

Едно годно за използване и до днес общо изложение за периода предлага R. Seeberg, Handbücher der Dogmengeschichte, Bde 1-2 Dogmenbildung in 1923. Противder Alten Kirche, Erlangen, но на Harnack авторът оценява положително Халкидонското вероопределе ние.

Споменатите дотук трудове използват полезния и до днес събирателен труд на Chr. Walch, Entwurf einer vollständigen Historie der Ketzereien, Spaltungen und Religionsstreitigkeiten, bis auf die Zeiten der Reformation, Teil 6-8, Leipzig, 1773-1778. Отделните части също и тук са взети в съответната взаимовръзка.

От помощ може да бъде и трудът на W. Elerts, Der Ausgang der altchristlichen Christologie, Berlin, 1957. Интересуващият ни период е добре представен в първата част на съчинението, акцентът в което пада върху монотелитството.

Добър опит, в един обширен сборник да бъде дадена оценка на догматическото и църковно-историческото значение на Халкидонския събор, е направен в Das Konzil von Chalkedon, Geschichte und Gegenwart (hrsg. A. Grillmeier – H. Bacht). Bde. 1-3, Würzburg, 1951-1954.

Синтез на гледната точка на византийското богословие и на Православието предлага J. Meyendorff, Le Christ dans la thèologie Byzantine, Paris, 1969.

В по-новите общи курсове по история на догматите, като B. Lohse, Epochen der Dogmengeschichte, Stuttgart, 1963 и J. Pelican, The Christian Tradition, A History of the Development of Doctrine, Vol. 1. Chicago/London, 1971, се среща само един съвсем кратък преглед на следхалкидонския период. Тук не е лошо да се добави и следното сериозно издание, което също прави такъв обзор: G. W. H. Lampe, K. Ware, D. Knowles, E. G. Rupp, A History of Christian Doctrine (ed. H. Cunliffe-Jones), Edinburgh, 1978.

По-детайлно утвърждаването на Халкидонския събор до Шестия вселенски събор (680-681) е разработено от A. M. Ritter, Dogma und Lehre der Alten Kirche, Handbuch der Dogmen und Theologiegeschichte (Hrsg. C. Andresen), Bd. 1, Göttingen, 1983.

Накрая ще посочим състоящия се от пет части том ІІ от обширното изследване на A. Grillmeier, Jesus der Christus im Glauben der Kirche, Freiburg im Breisgau, 1985 ff., в което интересуващият ни проблем е разгледан детайлно.

Непосочените тук изследвания са цитирани на съответните места в текста.

______________________

[2]. Ср. Chrysos, E. Konzilsakten und Konzilsprotokolle vom 4. bis 7. Jahrhundert. – In: Annuarium Historiae Conciliorum. Bd. 15, Amsterdam, 1983, 30-40. Тук авторът подчертава принципната разлика между съборни деяния и съборни протоколи, съобразно с това дали съборът действа като съдебна инстанция, или като нормотворчески орган. Тази разлика би следвало да се има предвид, дори и когато впоследствие става дума общо за деянията на съборите.

Изображение: св. Григорий Палама

Следва…

АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519)*

Д-р Александър Омарчевски

Изходна точка

Исторически предпоставената изходна точка на разглежданата тема са последиците от Четвъртия вселенски събор (451 г.), проведен в Халкидон, и приетият от него догмат за личността на Иисус Христос, който накратко гласи: една личност, една ипостас в две природи!

С течение на времето, при сблъсъците на различните богословски течения и направления, този догмат е придобил огромно значение в живота на Църквата. С формулирането му съборните отци от Халкидон посочили единствено правилния среден път между разделящата и сливащата природите в Христос христологии, между Несторий и Евтихий, като с това отстранили един проблем, който безусловно очаквал своето разрешаване. След приключването на събора всеобщото очакване било, че единодушно приетото от него вероопределение ще влезе спокойно и незабелязано във вероизповеданието и богословието на Църквата. Ако това бе се случило, то така би се открила възможността и други отделни въпроси из областта на богословието след това да стават предмет на подобно обсъждане и да получават подобна вселенска санкция.

Развитието, за съжаление, протекло по друг начин. Халкидон станал камък за препъване и изходна точка за едно разцепление, което оттук нататък разбивало църковното единство и до ден-днешен тормози Църквата. Вероопределението и христологията на събора били дискутирани дори по-интензивно, отколкото терминът ομοουςιος (единосъщен), приет на І Вселенски събор (325 г.). Върху халкидонския догмат се концентрирало вниманието на цялата древна Църква – императорите, епископата, монасите, богословите и вярващия народ. Това е било така, защото Църквата е била проникната и живеела със съдържанието и същността на този догмат: вярата в един Христос, истински Бог и истински човек, дори това да не било изразено с толкова конкретни термини. Тази вяра се подхранвала от един образ на Богочовека, чиято пълнота, според някои, не можела да бъде обхваната от формулировката за личността Му, приета в Халкидон. Запознаването с монофизитската христология ще потвърди това.

Периодизация

Наша задача е по възможност да проследим всички фактори и причини за следхалкидонското развитие, както и да установим предизвиканите от него обрати: влиянието на епископата, на императорите и богословите, на отделните поместни църкви с техните миряни и монаси. Съобразно с това колко различни групи излизат на историческата сцена или се отдръпват от нея, колкото по-важни факти за съдбата на халкидонската вяра създават, толкова повече те определят и отделните фази или периоди на историята. Но преди това трябва да се поставят два централни въпроса:

1) колко продължават, строго погледнато, споровете за халкидонското веропределение и за вселенската валидност на събора? и

2) колко време се дискутира христологическият въпрос, дори и тогава, когато не се визира конкретно Халкидонският събор?

Непосредствената следистория на събора от 451 г. продължава дотогава, докато съборната формулировка или неговата валидност като цяло изрично продължават да бъдат поставяни под въпрос.

Когато това се вземе под внимание, то Петият вселенски събор (553 г.) е един такъв жалон, тъй като от 451 г. до 553 г. не става въпрос за нищо друго, освен за халкидонското вероопределение. Но понеже Петият вселенски събор е бил оспорван именно заради отношението му към Халкидон, то и неговата следистория спада към халкидонската. Едва след като този спор, който засягал особено Запада до смъртта на папа Григорий І Велики († 604 г.), постепенно утихнал, дискусията за валидността на Халкидонския събор била преустановена. Отговорът на втория въпрос включва на Изток и монотелитския или моноенергийния спор с неговите отделни фази и събори, докато на Запад трябва да бъде отбелязано адопцианството[1] в Испания и реакцията по този повод във Франкската държава. Действително, в споровете през VІІ в. по въпроса за едната или двете воли (съответно енергии/действия) в Христос Халкидонският събор е бил изходната точка в дискусията, както и нормата за разрешаването на проблема, най-вече с помощта на св. Максим Изповедник. Така се появява една нова фаза в развитието на халкидонския догмат, тъй като на монотелитската непоследователност са противопоставени халкидонските основни принципи, засягащи взаимоотношенията между божествената и човешката природи в личността на Иисус Христос, които тук били приложени и по въпроса за волите и действията. Определено по-слаба е връзката на Халкидон с адопцианската криза на Запад.

Така се очертава контурът на епохите и фазите в развитието на следхалкидонската история на христологията. В периода от 451 до 681 г. на Изток и до 794 г. (Франкфуртският събор) на Запад христологическият въпрос, макар и с различна интензивност, почти неизменно е предмет на обсъждане. Този период условно можем да разделим на две по-големи епохи:

1. Времето на непосредствената дискусия относно халкидонското вероопределение и вселенския характер на самия вселенски събор. Тази епоха обхваща също и историята на Петия вселенски събор (553) до признаването му на Запад от папа Григорий І (590-604).

2. Времето на разширяването на христологическия въпрос (по-скоро на въпроса за личността на Иисус Христос) върху двете воли и божественото и човешко действие на Богочовека, известно като монотелитство или моноенергизъм. Тази епоха практически изпълва целия VІІ век. Осмото столетие на Запад е белязано от адопцианския спор, който има съществена връзка с Ефеския (431 г.) и Халкидонския събори, но нито при появата си, нито при прекратяването си той е имал някаква особена инспирация от Изток. Последният пък през това време е разтърсван от иконоборческия спор, в който се долавят отзвуци от христологическите борби в предишните столетия. На преден план излиза богословието с блестящия синтез на византийското богословие, включително христологията, направен от св. Иоан Дамаскин.

Тези две епохи са разделени помежду си и от едно политическо събитие с огромни последици – нашествието на арабите, което ще изиграе огромна роля за отделилите се след Халкидон църковни общности, както и ще повлияе върху развитието на христологията в Испания. Тези две епохи обхващат различни по обхват и значение събития. Спорът през първата епоха (451-604) е принципен, по-остър, по-диференциран, отколкото в VІІ-VІІІ в. Христологически и еклезиологически става въпрос за основите на християнството, макар и само в рамките на Римската империя. Тук като разделителна точка се явява 519 година, когато след продължителна криза е потвърден вселенският авторитет на Халкидонския събор от Юстин І (518-527), избран за император след смъртта на Анастасий І († 518 г.). Между 451 и 519 г. ние ще проследим упоритите борби между императорите и папите относно интерпретациите на Халкидонския събор, които в крайна сметка довели до т. нар. Акакиева схизма между Рим и Константинопол. Ще се запознаем и с  развитието на монофизитското богословие в този период, както и с големия разцвет на православната богословска мисъл. Втората фаза на тази първа епоха започва с възкачването на императорския престол на Юстиниан І (527-565) и на симпатизиращата на монофизитите негова съпруга Теодора. Тогава империята е разтърсена от оригенистичните спорове и спора за „трите глави“, които намират своята кулминация на Петия вселенски събор (553 г.). Между строго халкидонистката и крайната монофизитска христология на преден план излиза т. нар. неохалкидонизъм, формирането на който започва още през първата фаза преди 519 г. и който трябвало да изиграе ролята на посредник между крайните течения. В този период монофизитите успели да изградят и своята собствена йерархия. Отделянето им от православните окончателно приключило и вече никаква императорска политика не била в състояние да ги върне назад, включително и големите завоевания на Велизарий и Нарзес в последния опит за възстановяване на световната Римска империя.

______________________________

* Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005.

1. Ср. Коев, Т. Адопциани. – Във: Коев Т., Д. Киров, Кратка богословска енциклопедия, С., 1993, с.22-23.

Изображение: Икона на отците от всички Вселенски събори.

Следва