Д-р Клара Стаматова
Мюсюлманският мъченик за вярата, наречен „шахид”, който, не само засвидетелства своята прина длежност към исляма, но и запеча та с кръвта си тази привързаност, също ще бъде в рая. Към числото на мъчениците се включват и мюсюл маните, които са починали по време на изпълняването на хадж (арабски „поклонение”)[182].
Безспорно раят е вечен; веднъж влязъл в него, човек не трябва да се страхува, че ще бъде прогонен: „Не ще ги засегне там умора и не ще бъдат оттам изведени”[183].
Независимо, че ислямската материално-чувствена картина на рая – толкова различна от християнската – е тълкувана и оправдавана с най-различни алегории, тя дълбоко прониква в съзнанието на мюсюлманите като сигурна награда за тяхната принадлежност към Мохамедовата вяра.
От накратко изложеното дотук ислямско есхатологично учение разбираме, че то се изгражда чрез представите за два противоположни свята: на райските градини и на огнения ад. Спецификата в природата на Арабския полуостров намира отражение в тези представи: „всички негативни черти на заобикалящата среда и климата са мултиплицирани във визията на ада, а тяхната противоположност е намерила израз във виртуалните измерения на рая”[184]. Основният подход, използван в Корана – страхът от мъченията в ада и обещаните наслади в рая, е съществена характеристика на ислямското есхатологично учение. Наред с посочената харастеристика се откриват заемки от християнството и юдаизма. Като цяло Коранът притежава добре изградено учение за ада, в което елементи от близкоизточните митологии се съчетават с еврейски и християнски вярвания[185], но за разлика от християнската представа за ада, в Корана никъде не се споменава за мъката на човека поради отдалечеността му от Бога. Хедонистичният характер на описанието на рая пък е напълно противоположен на християнското разбиране, според което Царството небесно е състояние на човешкия дух, приближаващ се към Бога, а не компенсация чрез физически удоволствия за преживени земни страдания: „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Римляни 14:17). Според християнството тялото на възкръсналия човек няма да бъде като сегашното – грубо и страстно; то няма да изпитва необходимост от храна, облекло и наслади, то ще бъде духовно: „сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно…” (1 Коринтяни 15:44). Намирайки се в близко общение с Бога, праведните ще бъдат с ум, който се стреми към истината, с воля, която търси доброто и със сърце, жадуващо за светлина. За блаженството в рая Сам Иисус Христос казва, че „праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (Матей 13:43).
Идеята за царството Божие заема изключително и централно място в учението на Спасителя. То се явява не само като теоретична обосновка, но и като практическо прилагане на новия спасителен живот на човечеството. В проповедта на планината Иисус Христос полага духовните основи на живота, на възродената човешка личност. Това е царството Божие, което и по обсег, и по съдържание е безпределно, всеобхватно и непреходно. Същността му е в изпълнението на Божията воля и на земята, и на небето, а духовността му е подчертана от Спасителя чрез отговора, който Той дава на запитването на фарисеите, кога ще дойде царството Божие: „… царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже, ето, царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:20-21). Иисус Христос неведнъж казва, че царството небесно не идва даром, а след усилия и труд, след праведен живот. Пътят към него е тесен и мъчно достъпен, поради което и малцина го намират. И още, то прилича на мрежа, хвърлена в морето и хванала всякакви риби, събират добрите в съдове, а лошите изхвърлят вън, тъй ще бъде при свършека на века: ще излязат Ангелите и ще отлъчат злите измежду праведните (Матей 13:47-48).
Това е напълно нова представа за Божието царство и неговото преживяване, но да не забравяме, че и най-дълбокото му преживяване все още не е пълно, защото не е дошло съответното време. В действителност Божието царство е изобразено много точно чрез живота и възкресението на Спасителя. Христовото възкресение и възнесение би трябвало напълно да ни удовлетворяват, когато се опитваме да проникваме по-дълбоко в есхатологическите тайни. „Но ето, Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък. Понеже както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:20-22). Христовата заслуга за нашия есхатологичен процес е двойна – Той е нашият Изкупител, но също и образец за следване.
Разбираемо е, че центърът на есхатологията е Иисус Христос, но и изпълнението на есхатологичните дела ще бъде ръководено от Него, или в бъдеще всичко ще става чрез Спасителя и нищо не може да се постигне без Него.
За нас, християните, вярата в задгробния живот поради нейната религиозно-нравствена същност е непрекъснат волеви стремеж да извършваме добри дела и да живеем съобразно с евангелските норми. Вярата в безсмъртието не само утвърждава нравствената ни свобода и ни превръща в Христови последователи, но и обуславя характера на мотивите за нашето поведение и смисъла на доброто, което извършваме, но заради самото добро, заради Бога, а не поради нещо друго. Вечността при Бога е наша цел – нали Сам Бог ни сътвори за безсмъртие и ни призова към съвършенство. Ние вярваме, че „ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 12:7).
Напълно естествено е есхатологията на Православната църква да бъде дълбоко етизирана, защото учението, чрез което тя се изразява, се практикува във всекидневния живот. Тази вяра мотивира поведението на християнина, определя неговото отношение към ближните и осмисля живота му. Затова в Православието есхатологията придобива дълбоки нравствени измерения и представлява важен дял от нравственото богословие[186]. Благодарение на своята богообразност и на личния си религиозен опит, изграден върху евангелското учение, християнинът познава идеята за безсмъртието и я прилага като възпитателен нравствен фактор.
Направеният паралел между християнството и исляма подкрепя нашето разбиране, че нравствената висота на есхатологичните представи се определя от нравствения характер на съответната религия.
Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „Етиката на Мохамед“ – продължение 11″, който трябва да се активира).
_____________________________
*Публикувано в Годишник на СУ, Богословски факултет, том 6, нова серия, С., 2008, с. 209-262. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[182]. Повече у Денни, Фр., Ислам и мусульманская община. – В: Религиозные традиции мира, т. ІІ, С., 1996, с. 89.
[183]. Коран 15:48.
[184]. Михайлов, Д., Ранният ислям, С., 1999, с. 81.
[185]. Повече у Миноа, Ж., История на ада, Враца, 1999, с. 67-70; Васильев, Л. С., История религий Востока (религиозно-культурные традиции и общество), М., 1983, с. 125.
[186]. Повече у Панчовски, Ив., Въведение в нравственото богословие, С., 1958, с. 333-370.
Изображение: авторът д-р Клара Стаматова. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-m
