Св. Атанасий Велики, архиепископ Александрийски

(Послание до Маркелин)

17.Нужна ли ти е молитва, заради заобиколилите душата ти противници, пей псалмите: шестнадесетия, осемдесет и пети, осемдесет и седми и сто и четиридесетия.

Може би ти искаш да узнаеш как се е молил Моисей? За това имаш пса­лом осемдесет и девети.

Но ако ти си спасен от твоите врагове и си избавен от твоите гонители, възпей псалом седемнадесети.

Учудваш ли се на порядъка в Божието творение и на благодатния промисъл за всичко, както и на свещените постановления на закона – пей тогава псалмите осемнадесети и двадесет и трети.

Когато видиш угнетявани, утешавай ги, като се молиш за тях, и им произнасяй думите на деветнадесетия псалом.

Виждаш ли, че Господ се грижи за тебе и насочва твоя път – радвай се за това и пей псалом двадесет и втори.

Въстават ли против тебе врагове, ти издигни душата си към Бога, че­ти двадесет и четвъртия псалом и ще видиш, че ще се посрамят тези, които вършат беззаконие без причина.

Ако враговете ти продължават да пълнят ръцете си с кръв и да търсят твоята гибел – не предоставяй съда на човек…, но потърси Божия съд, защото само Бог е праведен. Чети тогава псалмите двадесет и пети, тридесет и четвърти, четиридесет и втори.

Ако враговете още по-стремително нападат върху тебе и числото им е полк, а ти си презиран от тях, като още непомазан от благодатта, не се ужасявай когато искат да водят с тебе война, но пей двадесет и шестия псалом.

Ако злобните бесове продължават безсрамно да те нападат, а ти поради немощ не си в състояние да не им обръщаш внимание, то извикай към Бога и произнасяй словата на двадесет и седмия псалом.

И ако желаеш да се научиш как трябва да принасяш благодарност на Господа – тогава с духовно внима­ние пей двадесет и осмия псалом.

Най-после, като обновяваш своя дом, тоест и душата, която приема Господа и дома, в който обитаваш те­лесно – благодари и чети псалмите двадесет и девети, а от песните за възлизане – сто двадесет и шести.

18.Когато видиш, че заради истината те ненавиждат и гонят всички твои приятели и сродници – внимавай, не падай духом и не се ужасявай от това, че твоите познати се отвръщат от тебе, но като се отдалечиш от тях, гледай на бъдещето и пей псалом тридесети.

Когато виждаш, как се кръщават и изкупват от тленното раждане с раждане за вечен живот и се учудваш на Божието човеколюбие, пей за кръщаваните псалом тридесет и първи.

Когато пожелаеш да възпяваш псалми заедно с други, тогава събери праведни и чисти по живот люде и пей­те всички псалом тридесет и втори.

Ако отново паднеш в ръцете на враговете и благоразумно успееш да избягаш, за да се спасиш от злобните им замисли, но пожелаеш да благо­дариш – тогава призови човеци крот­ки и заедно с тях пейте псалом три­десет и трети.

И ако видиш упорството на беззаконници в злото, не мисли, че злото в тях е от природата, както казват еретиците, но прочети псалом триде­сет и пети и ще видиш, че те сами са причина за това, дето грешат.

Също ако видиш, че лукавите вършат много беззакония и се превъзнасят над малките, и желаеш да дадеш някому съвет, да не им обръща вни­мание и да не ги ревнува, защото те скоро ще загинат, тогава и на себе си, и на другите чети псалом тридесет и шести.

19.Ако пък ти решиш да бъдеш внимателен към себе си и като видиш нападащия враг (защото тогава врагът най-много въстава против такива) и поискаш да се укрепиш в борбата против него – пей псалом тридесет и осми.

И ако търпиш скърби от нападащи против тебе, и искаш да узнаеш ползата от търпението – пей псалом тридесет и девети.

Ако видиш бедни и желаеш да им окажеш милост – можеш да възхваляваш милостивите и да подбуждаш и други към милосърдие, като пееш псалом четиридесети.

След това, ако чуеш, че враговете те клеветят заради любовта ти към Бога, да не се смутиш, но като знаеш, че безсмъртният плод на тази любов се придобива чрез понасянето на клевети, утешавай душата си с надежда в Бога, но като се облекчаваш с нея и утоляваш душевната си печал в живота, чети псалом четиридесет и първи.

Ако желаеш често да си припомняш какви благодеяния Божии са били сторени на отците, какво е било при излизането от Египет и преминаването през пустинята, колко Бог е благ, а людете неблагодарни – имаш псалмите четиридесет и трети, седемдесет и седми, осемдесет и осми, сто и четвърти, сто и пети, сто и шести, сто и тринадесети.

След като си прибягнал към Бога и си се избавил от налегналите те скърби, и ако желаеш да благодариш на Бога и да изповядаш проявеното към тебе човеколюбие – имаш псалом четиридесет и пети.

20.Ето, ти си съгрешил и като си дошъл на себе си, разкайваш се и просиш помилване – изповедни и покайни думи имаш в петдесетия псалом.

Ако си несправедливо наклеветен пред някой силен на деня и виждаш, че клеветникът ти се хвали за това, което е сторил – уедини се и чети написаното в псалом петдесет и пър­ви.

А когато те гонят люде и те клеветят, желаейки да те предадат, както Давид предадоха зифейци и другоплеменници, тогава не изпадай в униние, но като се надяваш на Го­спода и Го възпяваш, произнеси написаното в псалмите петдесет и тре­ти и петдесет и пети.

Ако има гонение и те преследват, а гонителят без да знае се отбие в същата пещера, в която се криеш и ти, то и в такъв случай не изпадай в ужас, защото и в този случай ти имаш прекрасни за утеха думи в псал­мите петдесет и шести и сто чети­ридесет и първи.

Ако пък злобният враг обсади до­ма ти, но ти се избавиш, отдай тази милост на Бога, че си запазен невре­дим и чети написаното в псалом пет­десет и осми.

Ако врагове безмилостно те притесняват и при това мними приятели разпространяват за тебе гнусни клевети – макар и да се наскърбиш малко от злоречието им, бързо се утеши, като славословиш Бога за тази милост и пееш псалом четвърти.

А на лицемерите и самохвалците, за тяхно вразумяване, чети псалом петдесет и седми.

На тези, които свирепо се нахвърлят срещу тебе, за да уплашат и покорят душата ти, насочи покорността си Богу и бъди бодър духом, защото колкото повече лудеят, толкова повече ти бъди покорен на Бога и пей псалом шестдесет и първи.

И когато те гонят и избягаш в пу­стинята – не се бой, че си сам, за­щото с тебе е Бог. Към Него от ранни зори възпявай псалом шестдесет и втори.

Нека враговете те заплашват и търсят всякакви начини да те спънат. Колкото и много да са коварните им хитрости, никога да не отпадаш ду­хом, защото ударите им ще бъдат като удари на немощни младенци, а ти усърдно възпявай псалмите шест­десет и трети, шестдесет и пети, шест­десет и девети и седемдесети.

21.Когато искаш изобщо да въз­пяваш Бога – пей каквото е писано в псалом шестдесет и четвърти.

Ако искаш някому да преподадеш учение за възкресението – заимствай думи от псалом шестдесет и пети.

Когато просиш милост от Бога, възпявай Го с думите на псалом шестдесет и шести.

Когато видиш, че нечестивците в света благоденстват и живеят при­ятно, а праведните търпят скърби, тогава, за да не се съблазниш и поколебаеш, чети каквото е написано в псалом седемдесет и втори.

Когато Бог се разгневи на народа, за своя утеха ти имаш дълбокомъдрите слова на псалом седемдесет и трети.

А когато чувстваш нужда да изповядваш Господа – възпей псалми: девети, седемдесет и четвърти, деветдесет и първи, сто и четвърти, сто и пети, сто и шести, сто и седми, сто и девети, сто и седемнадесети, сто тридесет и пети, сто тридесет и седми.

Желаеш ли да посрамиш елините и еретицитес това, че богознанието не е у тях, а само в Църквата – можеш мислено да пееш и произнасяш казаното в псалом седемдесет и пети.

Когато враговете са заели прибежището ти и ти си силно притеснен, тогава, макар и да изпадаш в някое смущение, не губи надежда, но се моли. А когато искрено извикаш към Бога и бъдеш чут – благодари с ду­мите на псалом седемдесет и шести.

Ако враговете нападнат злобно и осквернят Божия дом, като убият светиите и телата им изхвърлят на птиците небесни, ти за да не изпаднеш в ужас от невижданата им же­стокост – състрадавай на страдащи­те и едновременно с това моли Бога с думите на псалом седемдесет и осми.

22.Ако желаеш да пееш Господу в празник, призови Божии раби и възпейте псалмите осемдесети и деветдесет и четвърти.

И когато отново се съберат всички врагове и започнат да заплашват до­ма Божи и скроят заговор срещу благочестието, тогава – за да не паднеш духом от тяхното множество и могъщество – за котва на надеждата вземи изреченото в псалом осемдесет и втори.

И ако видиш дома Божи и вечните Божии селения, и те обхване силно желание да се преселиш в тях, каквото е имал и апостолът – тогава произнеси псалом осемдесет и трети.

Ако пък след прекратяване на гнева и завършване на плена, искаш да благодариш на Бога – имаш псал­мите осемдесет и четвърти и сто два­десет и пети.

И ако искаш да знаеш отклика на Вселенската Църква от разколите и да посрамиш разколниците – можеш да четеш написаното в псалом осем­десет и шести.

А когато желаеш и себе си, и дру­ги да насърчиш в мисълта, че надеж­дата в Бога не посрамя, но прави душата смела – възхвали Бога, като повтаряш казаното в деветдесетия псалом.

Искаш ли да пееш песни в съботен ден – имаш псалом деветдесет и първи.

Прочетете още „За значението на псалмите – продължение и край*“ →

Св. Атанасий Велики, архиепископ Александрийски

(Послание до Маркелин)

1.Похвалявам те, възлюбени Маркелине, за настроението ти в Христа, защото и настоящето изкушение, в което много пострада, понасяш бла­годушно и не прекратяваш научните занятия. Защото, като попитах пода­теля на писмото, как прекарваш времето си след болестта, узнах, че се занимаваш с цялото Божествено Пи­сание, но най-често четеш Книгата на Псалмите и се стараеш да разбереш смисъла, който се заключава във всеки псалом. Това именно и одобрявам най-много в тебе, защото и сам аз имам велика любов към същата книга, както и към цялото Писание. С такава именно любов веднъж аз срещнах един трудолюбив старец и сега искам да ти напиша всичко, което този старец ми разказа за Псалтира, държейки книгата отворена в ръцете си. Дълбоката му по духовно съдържание реч не бе лишена и от известно външно красноречие. Ето какво ми говорѝ той:

2.Всичкото Писание, тоест старо­заветното и новозаветното, което ние имаме, сине мой, според както е писано, „е боговдъхновено и полез­но за поука“ (2 Тимотей 3:16), а книгата на Псалмите, за внимателните зак­лючава в себе си нещо, достойно за особено отбелязване. Всяка книга си има свое предназначение, например излагат се: в Петокнижието – произходът на света, деянията на патриарсите, излизането на израилтяните от Египет, учредяването на скинията и свещенството; в Трикнижието (Иисус Навин, Съдии и Рут) – разделянето на земята по колена, деянията на съдиите и родословието на Давид; в книгите на Царствата и Паралипо­менон – деянията на царете; в кни­гите на Ездра – свършването на плена, връщането на юдеите и построяването на храма в града. Пророческите книги, като предсказват за идването на Спасителя, съдържат напомняне за заповедите и укори към ония, които ги нарушават, а също така и пророчества за езическите народи. А книгата на Псалмите, като някаква градина, има в себе си посажденията на всички други книги от Писанието, само че разказано художествено и с особено сладкопение, като освен това си има и своите особености.

3.Това, което е изложено в кни­гата Битие, Псалмите го възпяват в осемнадесетия псалом: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (стих 2), и в двадесет и третия: „Господня е земята и онова, що я изпълня, вселената и всичко, що живее в нея, защото Той я основа върху морета, и върху реки я утвърди“ (1-2). А онова, що е изложе­но в книгите Изход, Числа и Второ­законие, е предадено с прекрасни пес­нопения в псалмите седемдесет и седми и сто и тринадесети, в които е казано: „Когато Израил излезе от Египет, домът Иаковов – от другоплеменен народ, Иуда стана Божия светиня, Израил – Божие владение“ (Псалом 113:1-2). Същото се възпява и в сто и четвъртия псалом, дето е казано: „Изпрати Своя раб Моисея и Аарона, когото избра. Те показаха между тях думите на Неговите личби и чудесата (Му) в Хамовата земя. Прати тъмнина и произведе мрак и те се не възпротивиха на словото Му. Превърна водата им в кръв и измо­ри рибата им. Земята им произведе много жаби, дори в спалнята на царете им. Той каза, и нападнаха раз­ни насекоми и мушици по всички техни предели“ (26-31). Изобщо целият този псалом, както и сто и петият, са написани върху същото. А за свещенството и скинията е казано в деветдесет и петия псалом: „Въздайте Господу слава и чест“(7).

4.Изложеното в книгите Иисус Навин и Съдии се предава донякъде и в сто и шестия псалом, където се казва: „Те строят град за живеене, засяват ниви, насаждат лозя“ (36-37); защото при Навина обетованата земя е била разделена между израилтяните. В същия псалом нееднократно се повтаря: „Но в скръбта си викнаха към Господа, и Той ги избави от неволите им“ (6, 13, 18, 28), с което се има предвид книгата на Съдиите, защото тогава именно те са викали и Господ от време на време им е въздигал съдии и е спасявал Своите люде от притеснителите им. Пак донякъде се възпяват деянията на царете в деветнадесетия псалом, къ­дето е казано: „Едни с колесници, други – с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог се хвалим“(8). А деянията на Ездра се изобразяват в сто двадесет и петия псалом – пе­сен на възлизане: „Когато Господ връщаше Сионовите плениици, ние ка­то че сънувахме“ (1); и в сто двадесет и първия: „Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен. Ето нозете ми стоят в твоите порти, Иерусалиме-Иерусалиме, който си устроен като град, сглобен в едно, където възлизат колената, Господните колена, по закон Израилев да славят името Господне“ (1-4).

5.Ако пък се говори за пророчествата, то книгата на Псалмите поч­ти във всеки псалом известява за идването на Спасителя и за това, че Той ще дойде като истински Бог. Та­ка в четиридесет и деветия псалом се казва: „Иде нашият Бог и не в безмълвие“(3); и в сто и седемнадесетия псалом: „Благословен, който иде в името Господне! Благославяме ви от дома Господен. Господ е Бог и ни осия“ (26-27). А това, че Спасителят е Слово на Отца, се възпява в сто и шестия псалом: „Прати Своето Сло­во, изцели ги и ги избави от техните гробове“ (20). Защото идещият Бог е изпратеното Слово. А като знае, че това Слово е Син Божи, с гласа на Отца възпява четиридесет и четвъртият псалом: „Из сърцето ми се изля благо Слово“(1), и още в сто и деветия псалом: „Из утроба преди денница като роса е Твоето рождение“ (3). Защото какво може да се нарече роденото от Отца, ако не Божие Сло­во и Божия Премъдрост? И книгата на Псалмите като знае, че Спасителят е Слово на Отца, чрез Което Бог е казвал: „Да бъде светлина, твърд и всичко“ (Битие 1:3, 6 и сл.), в тридесет и втория псалом е изречено: „Чрез Словото на Господа са сътворени не­бесата, и чрез духа на устата Му – цялото им войнство“(6).

6.Не е бил неизвестен и Сам иде­щият Христос: напротив – много се говори за Него в четиридесет и четвъртия псалом: „Твоят престол, Бо­же, е вечен, жезълът на правотата е жезъл на Твоето Царство. Ти обикна правдата и намрази беззаконието, затова, Боже, Твоят Бог Те помаза с елей на радост повече от Твоите съучастници“ (7-8). И, да не помисли някой, че Той може би ще дойде в мечтателен (привиден) вид, дава да се разбере, че Той ще стане човек, и че е същият Оня, чрез Когото всич­ко е приведено в битие, защото в осемдесет и шестия псалом се казва: „А за Сион ще казват: тоя и тоя мъж се роди в него, и Сам Всевишний го укрепи“(5), а това е равнозначно на казаното: „Бог беше Словото. Всичко чрез Него стана. И Словото стана плът“ (Иоан 1:1, 3, 14). Затова, знаейки за раждането от Дева, книгата на Псалмите не е премълчала, но това се подразбира от четиридесет и четвъртия псалом: „Чуй, дъще, и виж, наклони ухо и забрави твоя народ и дома на баща си. И силно пожела Царят твоята красота, защото Той е твой Господ и ти Му се поклони“ (11-12). А това пък е по­добно на казаното от Гавриил: „Рад­вай се, Благодатна! Господ е с тебе“ (Лука 1:28). Защото, след като Го наименува Христос, веднага открива и човешкото Му раждане от Дева, като казва: чуй, дъще. И понеже Гав­риил е чужд на светата Дева по произход, затова я нарича с името ѝ Ма­риам; така пък Давид, понеже Де­вицата се ражда от неговото семе, я нарича дъщеря.

7.А след това се казва, че Господ ще стане човек. Съобразно с това книгата на Псалмите изобразява и Неговите страдания по плът. И ка­то вижда злобата на юдеите, във вто­рия псалом се казва: „Защото се вълнуват народите, и племената замислят суетни неща! Въстават царете земни, и князете се съвещават заедно против Господа и против Неговия Помазаник“ (1-2). А в двадесет и първия псалом се говори от лицето на Спасителя за самия начин на смъртта Му: „Силата ми изсъхна като чиреп: езикът ми прилепна о небцето, и Ти ме сведе до смъртна пръст. Защото псета ме окръжиха, сбирщина злосторници ме обиколи, пробиха ми ръце и нозе. Можеше да се изброят всичките ми кости, а те гледат и си пра­вят зрелище от мене; делят помежду си дрехите ми и за одеждата ми хвърлят жребие“(16-19). А това, което се казва: „Пробиха Ми ръце и нозе“, какво друго означава, ако не кръст? И книгата на Псалмите, ка­то разкрива това, прибавя, че Го­спод страда не заради Себе Си, но заради нас. От Негово лице отново се говори в осемдесет и седмия псалом:„Натегна върху ми Твоята ярост и с всичките Си вълни Ти ме порази“(8), както и в шестдесет и осмия: „Каквото не съм отнемал, него трябва да дам“(5), защото Той умря не за вина, но пострада за нас, понесе върху Си оня гняв, който е тегнел върху нас, задето сме престъпили заповедта, както е казано чрез Исаия: „Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи“ (53:4). И както ние казваме в сто тридесет и сед­мия псалом: „Господ ще извърши, което е потребно за мене“(8), така и Духът вещае в седемдесет и първия псалом: „Да спаси синовете на сиромаха и да сломи потисника“(4), „защото той ще избави бедния, стенещия и угнетения, конто няма по­мощник“(12).

8.Затова книгата на Псалмите възвестява и възнесението на Госпо­да с плът на небето, като в двадесет и третия псалом казва: „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата“(9), а в четиридесет и шестия псалом – „Бог възлезе при възклицание, Господ възлезе при тръбен звук“(6). Възвестява се и за сядането отдясно, като в сто и деветия пса­лом се казва: „Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове под­ножие на позете Ти“(1). В деветия псалом се прибавя и за гибелта на дявола, и се възклицава: „Ти седна на престола, Съднико праведний. Ти възнегодува против народите, по­губи нечестивия“ (5-6). Книгата на Псалмите не е утаила и това, че Господ е приел от Отца всичкия съд, като в седемдесет и първия псалом се възвестява, че Той идва да бъде Съдия на всички: „Боже, дай на царя Твоето правосъдие и на царевия син Твоята правда, за да съди праведно Твоите люде и Твоите бедни в съда“(1-2). А в четиридесет и деветия псалом се казва: „Отгоре Той призовава небе и земя, за да съди Своя народ“ (4), „и небесата ще прогласят Неговата правда, защото тоя съдия е Бог“(6), и в осемдесет и първия пса­лом: „Бог застана в събранието на боговете: всред боговете произнесе съд“(1).

От много места  на тази книга могат да се получат сведения и за призоваването на езичниците, особено в четиридесет и шестия псалом: „Запляскайте с ръце всички народи, възкликнете към Бога с радостен глас“(1), и в седемдесет и първия псалом: „Пред него ще паднат жителите на пустините, и враговете му прах ще лижат: царете на Тарсис и островите данък ще му поднесат: царете на Ара­вия и Сава дарове ще му принесат, и ще му се поклонят всички царе, ще му служат всички народи“(9-11).

Прочетете още „За значението на псалмите*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

ІІІ. Есхатологични представи

Ние видяхме от дотук изложеното, че мирогледът на старозаветния човек е теистично-етичен. В такъв случай, за да намери Божията правда пълно удовлетворение и съответствие, за да се приведе в хармония нравственото достойнство на човека със съответен благополучен и щастлив живот, трябва по необходимост да се допусне един друг бъдещ живот, щом като настоящият е недостатъчен да се постигне тази хармония и съответствие. И действително, както забелязват и старозаветните премъдри мислители, не всякога праведният живее благополучно тук на земята. Ето тук е основното начало на всички старозаветни есхатологични вярвания и представи. Идеите за бъдещ живот, за задгробен мир, за безсмъртие на душата и прочее се явяват необходим постулат за целия мироглед на старозаветния човек, както те се явяват необходим постулат и за практическия разум на Кантовата философия. Но не само априори ние можем да дойдем до заключението, че трябва да включим идеята за задгробен живот в мирогледа на древния израилтянин. Също и по индуктивен път можем да дойдем до същия извод, като анализираме възгледите по този въпрос на отделните старозаветни библейски писатели. Нам ни се вижда странно твърдението на професор Вилке (в споменатото му съчинение, стр. 25), че древният Израил не е знаел нищо за възкресение на мъртвите, нито е имал надежда за задгробен живот. “Чак много късно и на твърде малко места в старозаветните свещени книги срещаме тази мисъл, казва той. Центъра на тежестта в своя житейски мироглед старите евреи пренасяли в настоящето, в земния живот”.

Спорът около есхатологичните вярвания и представи на израилтяните, главно да ли те са вярвали в безсмъртието на душата, датира от твърде отдавна. Още в 1776 година Волтер пише: “Увъртайте, както искате, господа евреи, вие няма да намерите у вас някаква ясна представа нито за ада, нито за безсмъртието на душата[36]”. Така говорят срещу синовете на Яков не само някои непреклонни противници като Волтер, но и множество библеисти и ексегети (като Joseph Halevy, Derenburg, Renan и прочее) и до най-ново време, особено протестантските богослови. Ние, обаче, смятаме, че вярата в бъдещ, задгробен живот е една от главните основи на всяка религия, морал и добродетел. Затова и всяка по-издигната религия, както в древно време, така и сега, не е чужда на тази вяра. Странно е, как може тя да се отрича в старозаветната религия, която и според някои големи отрицатели на Стария Завет, стои на недосегаема висота в сравнение с другите древни религии. Всички източни народи: халдеи, египтяни, асировавилонци, елини и други, с които израилтяните дохождали в съприкосновение, вярвали в продължение на живота след смъртта. Как тогава тези вярвания да останат неизвестни за синовете Израилеви, когато те могли, най-малкото, да ги заимстват?

“Сега засега е една банална теза да се отрича основната догма, че древните жители на Изток не са вярвали в задгробния живот, казва Maury, понеже е доказано, какво у всички народи от разните раси, с малки незначителни изключения, е имало една обща вяра, че животът на човека след смъртта се продължава по някакъв начин. Преди повече от осемдесет години един немски учен, Flüuggе, по един безспорен начин ни убеди в това, като направи преглед на вярванията и традициите на целия човешки род. Безспорно е, че евреите в този пункт споделят общата вяра на народите [37]”.

Идеята за безсмъртие у съседните на израилтяните народи

За да разберем, какви са вярванията на един народ за състоянието на човека след смъртта, трябва да проследим неговите погребални обичаи и обреди. Погребалният култ не би имал никакъв смисъл без вярата, че тези, които не са вече между живите, продължават да живеят зад гроба. От направените разкопки в Месопотамия се вижда, че халдеите не са били чужди на тeзи идеи, понеже те така се грижели за своите мъртви, като че ли те не умират, а продължават живота си в друг свят. В гроба край мъртвеца поставяли някои оръжия, глинени съдове с хранителни припаси и вода, лампа и други, както това откриват археологичните открития в Ур, отечеството на Авраам. Всички тези неща те мислели, че ще потрябват на мъртвеца на онзи свят. Тези обичаи били пренесени и в Ханаан.

Клинописите също ни дават основание да приемем че идеята за задгробен мир била известна и на асировавилонците. В разказа за потопа, който ни предава Берозус, потвърден в по-ново време и от клинописните надписи, публикувани от Джордж Смит, се разправя, че след потопа Ксисутър (Xisuthrus) бил възнесен за да живее при боговете заедно с жена си, дъщеря си и кормчиите. В 1872 година Fox Talbot бе публикувал една молитва, а именно молитвата за царя, от която също може да се заключи, че жителите на Тигър и Ефрат вярвали в съществуване на друг живот[38]. Особено това много ясно се вижда от последната строфа на молитвата: “Нека той прекара там (в задгробния свят) вечен свещен живот в присъствието на боговете, които населяват Асирия”. Най-важният открит досега текст, който потвърждава вярата на асирохалдеите в съществуването на друг живот, е разказът за слизането на Астарта в ада[39].

“Арал, неизменната страна, страната на мъртвите у вавилонци и асирийци, отговаря на ада у старите гръцки писатели. Така че вярата на халдеите в един друг живот е безспорна. Те вярвали в местопребиваването на мъртвите като непроменлива страна, откъдето няма връщане, като място на мрака и тъмнината, където няма друга храна освен земя, и където душите хвърчат като мухи. За да се пристъпи там, трябва човек да се съблече от всичко. Богинята, която владее тук като царица е неумолима, даже спрямо другите богове и особено спрямо Астарта, богинята на живота[40]”.

Освен в земята на Тигър и Ефрат – люлката на евреите – вярата в продължение на живота след смъртта намира още по-силен израз в погребалните обичаи и обреди на египтяните. Жителите на рeка Нил повече от всички други народи се грижат за своите мъртви. Те до голяма степен превръщали смъртта на живот, който се продължавал зад гроба. Човек не умира, но “отива към живот” и “продължавайки да живее, той отива там на почивка”. Мъртвите са собствено живите: те само могат да хвалят и славят божествата правилно. В историята не е имало друг народ, който да е отделял такова видно място в целия свой живот на идеята за безсмъртието. Гробната архитектура на египтяните е най-оригиналната и бележита в целия свят, защото за тях най-важното занятие през време на земния живот е приготовлението за бъдещия. Цялата тяхна религия и философия почива върху учението, че душата продължава да живее и че на онзи свят човек получава своето възмездие[41].

Един твърде важен документ, който ни дава ясна представа за състояние на душите след смъртта, според египтяните, е намерения папирус в Тива (някогашен египетски главен град на десния бряг на рeка Нил), съдържащ тъй наречената “книга на мъртвите”. Тук е представено съденето на мъртвите пред бога Озирис в подземното царство. Отделни изображения тук, например капоните, напомнят на някои наши църковни стенописи, където е представен “страшния съд”.

Израилските законоучители и вероучители, за да предпазят своя народ от увличания подир чужди вярвания и обичаи, силно са се противопоставили на езическите схващания. На това се дължи до голяма степен отрицателното становище на Стария Завет към египетското схващане за смъртта и живота, затова и тук сравнително по-силно се подчертава земния, тукашния живот, отколкото задгробния.

Също и у гърците вярата в задгробен живот е твърде стара, тя предшества учението на древните гръцки мъдреци и по-късни философи, които, според видни авторитети, са заимствали тези идеи от египтяните. Един от гръцките философи, който твърде много спомогнал за развитие на психологията в древността, е черпил, според изричното свидетелство на Херодот и Диодор Сицилийски, своите мисли за безсмъртието от египтяните. За друг живот след смъртта говорят и Платон, Сократ и други.

Библията за безсмъртието

Тези са непреки доказателства, от които се вижда, че израилтяните, ако даже не са знаели, имали са всичката възможност да се запознаят с идеята за продължаване на живота след смъртта от съседните на тях народи, с които те били в постоянно съприкосновение. Но ние имаме и преки доказателства въз основа на Библията. Преди всичко ще трябва да приемем, че щом старозаветният човек притежавал богооткровена религия, ще да му е била разкрита и догмата за безсмъртието. Идеята за продължение на живота след смъртта е съществен елемент в мирогледа на човека, особено за един религиозно-етичен мироглед, какъвто е старозаветният. Какъв смисъл биха имали всички тези множество предписания и заповеди, този строг морал в Стария Завет без вярата в един бъдещ живот, където ще се реализират всички очаквания, всички етични въжделения и копнежи? Ако на някои места в Свещеното Писание на Стария Завет идеята за друг живот не е така силно и категорично подчертана, това се дължи от една страна на обстоятелството, че библейските писатели са се бояли от такова силно подчертаване, за да не би народът им да се увлече подир чужди култове и второ, защото израилтяните, както видяхме, не са имали ясна представа за природата и същността на душата.

Никъде в старозаветните свещени книги не се среща едно дидактическо разяснение върху природата на душата, а също така и едно формално доказателство за нейното съществуване, различно и независимо от тялото. Вместо философски умувания и разсъждения върху този проблем, ние срещаме повечето пъти картинни и метафорични изрази, които макар и в прикрита форма все пак издават вярата в двойственото битие на човека и в безсмъртието. Още в описанието за сътворението на Адам се прави разлика между тяло, направено от земна пръст, и “дихание за живот”. Говори се също за “образ и подобие Божие” у човек, които могат да се отнасят само до духовната му страна. На тези въпроси ние се спряхме по-подробно, като говорехме за микрокосмологичните представи (виж стр. 23–25) и направихме заключението, че старозаветният човек е имал представа за душа-дух, който е безсмъртен и се връща при Бога и тяло, което отива в земята, откъдето е взето, както се изразява Еклесиаст 12:7.

Единството и съвместният живот на тялото и душата в човека подлежат на раздяла. Смъртта, е която разкъсва тази връзка. Според схващането на израилтяните, смъртта се предизвиква от разни причини: болести, старост, глад, страх и други. Но зад всички тези външни причини стои Божията десница (Второзаконие 32:39; 1 Царства 2:6; Псалом 91:3; Премъдрост на Иисус син Сирахов 11:14 и други). Тварите престават да живеят и се превръщат на пръст, когато Бог им отнеме духа (Псалом 103:29). “Тялото за душата е като дреха, която смъртта съблича”. Когато душата отново се върне в тялото, то оживява. Когато пророк Илия оживявал сина на вдовицата от Сарепта Сидонска, той извикал към Господа, казвайки: “Господи, Боже мой! Да се върне душата на това момче в него!” И Господ чул гласа на Илия, върнал душата на момчето в него, и то оживяло.

Но умира ли душата, след като излезе от тялото? Какво става с нея?

Израилтяните вярвали, подобно на съседните на тях народи, че след смъртта на тялото, душата продължава да живее. Никъде в Петокнижието не може да се цитира някое място, където да се оспорва вярата в безсмъртието на душата. Напротив, още в първата глава проличава убеждението, че човек е сътворен за безсмъртен живот, но поради греха, смъртта влязла в живота. Дървото на живота в рая е безспорно свидетелство за вярата, че първоначално на човека била отредена друга съдба: да живее вечно (Битие 3:22). Разказите за Енох, който бил взет от Бога (Битие 5:24) и за Илия, който с “огнена колесница и огнени коне” се понесъл във вихрушка към небето (4 Царства 2:11), показват, че не само посредством смъртта може да се премине в друг живот; човек може да бъде отнесен и жив в другия свят. У израилтяните била дълбоко заседнала мисълта, че те са избран народ и че техният съюз с Яхве е вечен. Благочестивите се ползват от Неговите грижи и попечителство и след смъртта. Те вярвали, че смъртта туря край само на земното странстване на човека. Умирането е едно “отиване при отците” (Второзаконие 31:16) или “прибиране при своя народ” (Битие 25:8-17). Тези особени изрази, които се срещат в много от книгите на Свещеното Писание и преди всичко в Петокнижието, “говорят за нещо повече, отколкото за обикновено погребение при отците, казва Franz Delitzsch. Ако се казва, че патриарсите, преситени от години, умирали, то с тези думи се изразява не само пресищане от страданията на този живот, но и копнеж за друг свят. Също и прибирането при отците не трябва да се разбира само с тялото, но и духовно – на цялата личност[42]”.

Справедливо забелязва Вигуру, че изразите за отиване при отците и присъединяване при народа си, не могат да се разбират в смисъл на погребване в семейната гробница или на едно и също място. Авраам, например, за когото се казва, че се “прибрал при своя народ” (Битие 25:8), бил погребан при Хеврон в пещерата Махпела срещу Мамре (Битие 25:9), когато пък баща му Тара умрял в Харан – Сирия, а дедите му живеели и умрели в Халдея. За Исмаил също се казва, че той се “прибрал при своя народ” (Битие 25:17), макар че той не бил погребан при гроба на своя баща Авраам. Аарон, който не трябвало да види обетованата земя, умрял на планината Ор, до пределите на Едомската земя и при все това и за него е употребен същия израз (Числа 20:23-24). Моисей умира на планината Нево, от другата страна (източната) на Йордан в Моавската земя и никой отпосле не е знаел къде му е гроба (Второзаконие 34:6), при все това и за него се казва: “и се прибра при народа си” (Второзаконие 32:50).

Ясно е от приведените тук примери, че прибиране при отците е нещо съвършено друго от погребението и че евреите още във времето на Моисей вярвали в особено място, където душите след смъртта пребивавали, тук се събирали умрелите[43]. Сега ще видим, как си представяли древните евреи това местопребиваване на душите след смъртта.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 4 и край*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

Етнографски въпроси се разглеждат в така наречената родословна таблица на народите (Битие 10-та глава). Тук се прави преглед на всички известни в древно време народи и се разпределят според родословния им произход. При дирене произхода на отделните народи не е прокаран един-единствен принцип: расовото и езиково родство се преплитат с географското местожителство и политическа принадлежност. Но все пак тук имаме една доста ценна историческо-географска работа, като се вземе предвид, кога е писана. И днес тя е в основата на общата етнография; новите открития в много отношения я потвърждават[28].В родословната таблица се различават, въз основа на етноложки, географски и политически отношения по онова време, главно три народностни групи, според тримата Ноеви синове:

1.Потомството на Яфет – северните арийски и индогермански народи[29],

2.Потомството на Хам – южните народи, към които се изброяват и ханаанците[30] и

3.Потомството на Сим, към които се числят намиращите се по средата народи между север и юг[31].

Но от всички народи най-важно място в историята на човечеството заема, според старозаветния мироглед, израилския народ, към който Бог особено благоволил и го избрал за свой народ като носител и пазител на Неговите закони. Ето с какви думи се обръща Моисей към своя народ: “И тъй, Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой? …да пазиш заповедите на Господа и наредбите My, които днес ти заповядвам, за да ти бъде добре. Ето, небето и небето на небесата, земята и всичко, що е на нея, е на Господа, твоя Бог; но само твоите отци е приел Господ и ги е обикнал, и е избрал вас, тяхното семе подир тях, от всички народи, както видиш днес” (Второзаконие 10:12-15). Благодарение на това особено положение, в което се намирал Израил спрямо Бог, той достигнал до такава висота в духовно отношение и надминал всички народи; той заемал централно място (Иезекиил 5:5; 38:12): явявал се като възпитател на другите народи (Исаия 2:2-4). “Моят дом, казва Яхве, ще се нарече молитвен дом за всички народи” (Исаия 56:7), …защото от Сион ще излезе законът и от Иерусалим – словото Господне” (Исаия 2:3; Михей 4:2). Тази религиозно-възпитателна мисия на Израил е била колкото величава, толкова трудна: той се намирал наистина, под особеното благоволение и покровителство на Яхве, но в същото време бил подхвърлян и на страшни изпитания. Моисей така успокоява народа си предвид големите изпитания, които му предстоят: “не бойте се; Бог дойде при вас, за да ви изпита и за да бъде страхът от Него пред лицето ви, та да не грешите” (Изход 20:20).

Съзнанието за богоизбраничество на еврейския народ, наистина, му давало жизнена сила да следва той своя исторически път, но понякога то било използвано неправилно. В критични моменти и в дни на изпитания народът, под влияние на недобросъвестни проповедници и фалшиви пророци, се осланял на своето богоизбраничество и бил спокоен за своята съдба. Вместо да съзнае своята греховност и падение, той се приспивал от празната надежда, че Бог, при всичко това, няма да остави своя народ да загине. Всъщност, той често попадал под чуждо иго и така изкупвал своето непослушание и нарушение на Божиите заповеди. Мирогледът на старозаветния човек за историческото развитие се заключава главно в идеята за провиденциализма, тоест че както съдбата на отделния човек, така и на народите се направлява и ръководи от Божието провидение. Тази мисъл е прокарана като червена нишка през цялата Библия. Изхождайки от това убеждение, израилтяните резервирали за себе си по-завидно положение в историята, смятали се за господарски народ. На другите народи те гледали като на неравни с тях и дори се отнасяли към тях с известно презрение: те били “необрязаните”. Синовете на Яков смятали, че ако дадат сестра си Дина за жена на чужденеца Сихем, който бил от необрязаните, това ще бъде голямо безчестие за тях (Битие 34:14). В борбата с филистимци Самсон страшно се боял да не умре от жажда и “да не падне в ръцете на необрязаните” (Съдии 15:18). Пророк Исаия, като говори за бъдещето величие на Иерусалим, светия град, радва се, че “отсега няма вече да влиза в него необрязан и нечист” (Исаия 52:1). Езичниците, необрязаните, дори и в подземния, задгробния живот, ще бъдат отделени на специално място и ще бъдат съдени в злокобната долина Иосафатова (Иоил 3:12). “Египет ще стане пустиня, и Едом ще стане пуста степ, загдето те притесняваха синовете Юдини и проливаха невинна кръв в земята им. А Юда ще живее вечно, и Иерусалим – от рода в род” (Иоил 3:19-20; сравни Исаия 54:17 и нататък; 49:23). А Моисей ето с какви думи завършва благословията си към синовете Израилеви: “Блажен си ти, Израилю! Кой е като тебе, народ пазен от Господа, Който ти е щит закрилник и меч на славата ти? Твоите врагове ти се подмилкват, и ти тъпчеш враговете им (Второзаконие 33:29).

Смисъл на живота

Не по–малко от историческия провиденциализъм е занимавала старозаветния човек и проблема за смисъла и назначението на човешкия живот, неговите ценности и блага и заедно с това въпроса за страданията. Макар че израилтяните, както въобще семитите, са били народ на индуктивното, непосредственото наблюдение и схващане, вследствие на което спекулативната, философската мисъл не е намерила почва за развитие; но при все това Израил има своите мъдреци, които разработвали практическа философия, както това виждаме в книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Иов, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов, старозаветната мъдрост има практически характер. Друга една особеност в схващанията за живота у израилтяните е тази, че и тук религиозно-националният елемент доминира. Докато гръцкият философ разглежда проблема за света, за човешкия живот и прочее независимо и свободно от религиозните вярвания на своя народ, старозаветният човек, напротив, поставя култа и закона в основата на цялото свое мислене. Както целият народ, така и отделният човек принадлежи на Яхве, а символът на Неговото пребиваване сред народа е Иерусалимският храм, тук е бил фокусът на националния живот. Така че старозаветната религия е играела важна роля, както в обществено-националния, така и в частния живот при изработване поглед за живота; тя е давала цел и съдържание на живота на отделната личност, и то повечето в тясно национален и расов смисъл. И тук намираме съществено различие между старозаветния и новозаветния човек. Християнството е интернационална, космополитна религия, то не признава племенни и расови различия за своите вярващи и последователи, затова то ни сочи и общочовешки идеал на живота. Така че за националните традиции, за родолюбивото възпитание на културните християнски народи твърде много е способствал Старият Завет. Според религиозното схващане на историята, всяко национално нещастие се е смятало за Божие наказание и всеки политически успех – като особено благоволение на Яхве. От тази гледна точка се е преценявала и съдбата на всеки отделен човек – Бог се явява като един справедлив съдия: Той награждава и облагодетелства добрия, праведния, вярващия и наказва неправедния и грешния. Тази етическа максима, колкото и да била общоизвестна, намирала възражения, например в книгата Иов и понеже на практика тя не всякога се потвърждавала, по-късно ние виждаме тази вяра да се слива с есхатологичните схващания за справедливо възмездие в задгробния живот. Въобще тук имаме религиозно-евдемонично разбиране в практическата дейност на човека.

Въпросът: как е съвместимо страданието на праведника със съществуването на един справедлив Бог?,не е могъл да не занимава мирогледа на старозаветния човек.Тази вечна загадка на човешкия ум си е задал за цел да разреши авторът на книгата Иов: тя по своя висок художествен език, по драматичното развитие на изложението и по дълбочината на мислите се явява като chefd’oeuvre на старозаветната премъдра литература. Тя е написана един вид със собствена кръв. Авторът с титаническа сила се бори срещу старата, общоприета догма, според която, там където има страдание, там има грях – изразена в речите на неговите приятели.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 3*“ →