(според Библията)

Иван Спасов Марковски

ІІІ. Есхатологични представи

Ние видяхме от дотук изложеното, че мирогледът на старозаветния човек е теистично-етичен. В такъв случай, за да намери Божията правда пълно удовлетворение и съответствие, за да се приведе в хармония нравственото достойнство на човека със съответен благополучен и щастлив живот, трябва по необходимост да се допусне един друг бъдещ живот, щом като настоящият е недостатъчен да се постигне тази хармония и съответствие. И действително, както забелязват и старозаветните премъдри мислители, не всякога праведният живее благополучно тук на земята. Ето тук е основното начало на всички старозаветни есхатологични вярвания и представи. Идеите за бъдещ живот, за задгробен мир, за безсмъртие на душата и прочее се явяват необходим постулат за целия мироглед на старозаветния човек, както те се явяват необходим постулат и за практическия разум на Кантовата философия. Но не само априори ние можем да дойдем до заключението, че трябва да включим идеята за задгробен живот в мирогледа на древния израилтянин. Също и по индуктивен път можем да дойдем до същия извод, като анализираме възгледите по този въпрос на отделните старозаветни библейски писатели. Нам ни се вижда странно твърдението на професор Вилке (в споменатото му съчинение, стр. 25), че древният Израил не е знаел нищо за възкресение на мъртвите, нито е имал надежда за задгробен живот. “Чак много късно и на твърде малко места в старозаветните свещени книги срещаме тази мисъл, казва той. Центъра на тежестта в своя житейски мироглед старите евреи пренасяли в настоящето, в земния живот”.

Спорът около есхатологичните вярвания и представи на израилтяните, главно да ли те са вярвали в безсмъртието на душата, датира от твърде отдавна. Още в 1776 година Волтер пише: “Увъртайте, както искате, господа евреи, вие няма да намерите у вас някаква ясна представа нито за ада, нито за безсмъртието на душата[36]”. Така говорят срещу синовете на Яков не само някои непреклонни противници като Волтер, но и множество библеисти и ексегети (като Joseph Halevy, Derenburg, Renan и прочее) и до най-ново време, особено протестантските богослови. Ние, обаче, смятаме, че вярата в бъдещ, задгробен живот е една от главните основи на всяка религия, морал и добродетел. Затова и всяка по-издигната религия, както в древно време, така и сега, не е чужда на тази вяра. Странно е, как може тя да се отрича в старозаветната религия, която и според някои големи отрицатели на Стария Завет, стои на недосегаема висота в сравнение с другите древни религии. Всички източни народи: халдеи, египтяни, асировавилонци, елини и други, с които израилтяните дохождали в съприкосновение, вярвали в продължение на живота след смъртта. Как тогава тези вярвания да останат неизвестни за синовете Израилеви, когато те могли, най-малкото, да ги заимстват?

“Сега засега е една банална теза да се отрича основната догма, че древните жители на Изток не са вярвали в задгробния живот, казва Maury, понеже е доказано, какво у всички народи от разните раси, с малки незначителни изключения, е имало една обща вяра, че животът на човека след смъртта се продължава по някакъв начин. Преди повече от осемдесет години един немски учен, Flüuggе, по един безспорен начин ни убеди в това, като направи преглед на вярванията и традициите на целия човешки род. Безспорно е, че евреите в този пункт споделят общата вяра на народите [37]”.

Идеята за безсмъртие у съседните на израилтяните народи

За да разберем, какви са вярванията на един народ за състоянието на човека след смъртта, трябва да проследим неговите погребални обичаи и обреди. Погребалният култ не би имал никакъв смисъл без вярата, че тези, които не са вече между живите, продължават да живеят зад гроба. От направените разкопки в Месопотамия се вижда, че халдеите не са били чужди на тeзи идеи, понеже те така се грижели за своите мъртви, като че ли те не умират, а продължават живота си в друг свят. В гроба край мъртвеца поставяли някои оръжия, глинени съдове с хранителни припаси и вода, лампа и други, както това откриват археологичните открития в Ур, отечеството на Авраам. Всички тези неща те мислели, че ще потрябват на мъртвеца на онзи свят. Тези обичаи били пренесени и в Ханаан.

Клинописите също ни дават основание да приемем че идеята за задгробен мир била известна и на асировавилонците. В разказа за потопа, който ни предава Берозус, потвърден в по-ново време и от клинописните надписи, публикувани от Джордж Смит, се разправя, че след потопа Ксисутър (Xisuthrus) бил възнесен за да живее при боговете заедно с жена си, дъщеря си и кормчиите. В 1872 година Fox Talbot бе публикувал една молитва, а именно молитвата за царя, от която също може да се заключи, че жителите на Тигър и Ефрат вярвали в съществуване на друг живот[38]. Особено това много ясно се вижда от последната строфа на молитвата: “Нека той прекара там (в задгробния свят) вечен свещен живот в присъствието на боговете, които населяват Асирия”. Най-важният открит досега текст, който потвърждава вярата на асирохалдеите в съществуването на друг живот, е разказът за слизането на Астарта в ада[39].

“Арал, неизменната страна, страната на мъртвите у вавилонци и асирийци, отговаря на ада у старите гръцки писатели. Така че вярата на халдеите в един друг живот е безспорна. Те вярвали в местопребиваването на мъртвите като непроменлива страна, откъдето няма връщане, като място на мрака и тъмнината, където няма друга храна освен земя, и където душите хвърчат като мухи. За да се пристъпи там, трябва човек да се съблече от всичко. Богинята, която владее тук като царица е неумолима, даже спрямо другите богове и особено спрямо Астарта, богинята на живота[40]”.

Освен в земята на Тигър и Ефрат – люлката на евреите – вярата в продължение на живота след смъртта намира още по-силен израз в погребалните обичаи и обреди на египтяните. Жителите на рeка Нил повече от всички други народи се грижат за своите мъртви. Те до голяма степен превръщали смъртта на живот, който се продължавал зад гроба. Човек не умира, но “отива към живот” и “продължавайки да живее, той отива там на почивка”. Мъртвите са собствено живите: те само могат да хвалят и славят божествата правилно. В историята не е имало друг народ, който да е отделял такова видно място в целия свой живот на идеята за безсмъртието. Гробната архитектура на египтяните е най-оригиналната и бележита в целия свят, защото за тях най-важното занятие през време на земния живот е приготовлението за бъдещия. Цялата тяхна религия и философия почива върху учението, че душата продължава да живее и че на онзи свят човек получава своето възмездие[41].

Един твърде важен документ, който ни дава ясна представа за състояние на душите след смъртта, според египтяните, е намерения папирус в Тива (някогашен египетски главен град на десния бряг на рeка Нил), съдържащ тъй наречената “книга на мъртвите”. Тук е представено съденето на мъртвите пред бога Озирис в подземното царство. Отделни изображения тук, например капоните, напомнят на някои наши църковни стенописи, където е представен “страшния съд”.

Израилските законоучители и вероучители, за да предпазят своя народ от увличания подир чужди вярвания и обичаи, силно са се противопоставили на езическите схващания. На това се дължи до голяма степен отрицателното становище на Стария Завет към египетското схващане за смъртта и живота, затова и тук сравнително по-силно се подчертава земния, тукашния живот, отколкото задгробния.

Също и у гърците вярата в задгробен живот е твърде стара, тя предшества учението на древните гръцки мъдреци и по-късни философи, които, според видни авторитети, са заимствали тези идеи от египтяните. Един от гръцките философи, който твърде много спомогнал за развитие на психологията в древността, е черпил, според изричното свидетелство на Херодот и Диодор Сицилийски, своите мисли за безсмъртието от египтяните. За друг живот след смъртта говорят и Платон, Сократ и други.

Библията за безсмъртието

Тези са непреки доказателства, от които се вижда, че израилтяните, ако даже не са знаели, имали са всичката възможност да се запознаят с идеята за продължаване на живота след смъртта от съседните на тях народи, с които те били в постоянно съприкосновение. Но ние имаме и преки доказателства въз основа на Библията. Преди всичко ще трябва да приемем, че щом старозаветният човек притежавал богооткровена религия, ще да му е била разкрита и догмата за безсмъртието. Идеята за продължение на живота след смъртта е съществен елемент в мирогледа на човека, особено за един религиозно-етичен мироглед, какъвто е старозаветният. Какъв смисъл биха имали всички тези множество предписания и заповеди, този строг морал в Стария Завет без вярата в един бъдещ живот, където ще се реализират всички очаквания, всички етични въжделения и копнежи? Ако на някои места в Свещеното Писание на Стария Завет идеята за друг живот не е така силно и категорично подчертана, това се дължи от една страна на обстоятелството, че библейските писатели са се бояли от такова силно подчертаване, за да не би народът им да се увлече подир чужди култове и второ, защото израилтяните, както видяхме, не са имали ясна представа за природата и същността на душата.

Никъде в старозаветните свещени книги не се среща едно дидактическо разяснение върху природата на душата, а също така и едно формално доказателство за нейното съществуване, различно и независимо от тялото. Вместо философски умувания и разсъждения върху този проблем, ние срещаме повечето пъти картинни и метафорични изрази, които макар и в прикрита форма все пак издават вярата в двойственото битие на човека и в безсмъртието. Още в описанието за сътворението на Адам се прави разлика между тяло, направено от земна пръст, и “дихание за живот”. Говори се също за “образ и подобие Божие” у човек, които могат да се отнасят само до духовната му страна. На тези въпроси ние се спряхме по-подробно, като говорехме за микрокосмологичните представи (виж стр. 23–25) и направихме заключението, че старозаветният човек е имал представа за душа-дух, който е безсмъртен и се връща при Бога и тяло, което отива в земята, откъдето е взето, както се изразява Еклесиаст 12:7.

Единството и съвместният живот на тялото и душата в човека подлежат на раздяла. Смъртта, е която разкъсва тази връзка. Според схващането на израилтяните, смъртта се предизвиква от разни причини: болести, старост, глад, страх и други. Но зад всички тези външни причини стои Божията десница (Второзаконие 32:39; 1 Царства 2:6; Псалом 91:3; Премъдрост на Иисус син Сирахов 11:14 и други). Тварите престават да живеят и се превръщат на пръст, когато Бог им отнеме духа (Псалом 103:29). “Тялото за душата е като дреха, която смъртта съблича”. Когато душата отново се върне в тялото, то оживява. Когато пророк Илия оживявал сина на вдовицата от Сарепта Сидонска, той извикал към Господа, казвайки: “Господи, Боже мой! Да се върне душата на това момче в него!” И Господ чул гласа на Илия, върнал душата на момчето в него, и то оживяло.

Но умира ли душата, след като излезе от тялото? Какво става с нея?

Израилтяните вярвали, подобно на съседните на тях народи, че след смъртта на тялото, душата продължава да живее. Никъде в Петокнижието не може да се цитира някое място, където да се оспорва вярата в безсмъртието на душата. Напротив, още в първата глава проличава убеждението, че човек е сътворен за безсмъртен живот, но поради греха, смъртта влязла в живота. Дървото на живота в рая е безспорно свидетелство за вярата, че първоначално на човека била отредена друга съдба: да живее вечно (Битие 3:22). Разказите за Енох, който бил взет от Бога (Битие 5:24) и за Илия, който с “огнена колесница и огнени коне” се понесъл във вихрушка към небето (4 Царства 2:11), показват, че не само посредством смъртта може да се премине в друг живот; човек може да бъде отнесен и жив в другия свят. У израилтяните била дълбоко заседнала мисълта, че те са избран народ и че техният съюз с Яхве е вечен. Благочестивите се ползват от Неговите грижи и попечителство и след смъртта. Те вярвали, че смъртта туря край само на земното странстване на човека. Умирането е едно “отиване при отците” (Второзаконие 31:16) или “прибиране при своя народ” (Битие 25:8-17). Тези особени изрази, които се срещат в много от книгите на Свещеното Писание и преди всичко в Петокнижието, “говорят за нещо повече, отколкото за обикновено погребение при отците, казва Franz Delitzsch. Ако се казва, че патриарсите, преситени от години, умирали, то с тези думи се изразява не само пресищане от страданията на този живот, но и копнеж за друг свят. Също и прибирането при отците не трябва да се разбира само с тялото, но и духовно – на цялата личност[42]”.

Справедливо забелязва Вигуру, че изразите за отиване при отците и присъединяване при народа си, не могат да се разбират в смисъл на погребване в семейната гробница или на едно и също място. Авраам, например, за когото се казва, че се “прибрал при своя народ” (Битие 25:8), бил погребан при Хеврон в пещерата Махпела срещу Мамре (Битие 25:9), когато пък баща му Тара умрял в Харан – Сирия, а дедите му живеели и умрели в Халдея. За Исмаил също се казва, че той се “прибрал при своя народ” (Битие 25:17), макар че той не бил погребан при гроба на своя баща Авраам. Аарон, който не трябвало да види обетованата земя, умрял на планината Ор, до пределите на Едомската земя и при все това и за него е употребен същия израз (Числа 20:23-24). Моисей умира на планината Нево, от другата страна (източната) на Йордан в Моавската земя и никой отпосле не е знаел къде му е гроба (Второзаконие 34:6), при все това и за него се казва: “и се прибра при народа си” (Второзаконие 32:50).

Ясно е от приведените тук примери, че прибиране при отците е нещо съвършено друго от погребението и че евреите още във времето на Моисей вярвали в особено място, където душите след смъртта пребивавали, тук се събирали умрелите[43]. Сега ще видим, как си представяли древните евреи това местопребиваване на душите след смъртта.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 4 и край*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

Етнографски въпроси се разглеждат в така наречената родословна таблица на народите (Битие 10-та глава). Тук се прави преглед на всички известни в древно време народи и се разпределят според родословния им произход. При дирене произхода на отделните народи не е прокаран един-единствен принцип: расовото и езиково родство се преплитат с географското местожителство и политическа принадлежност. Но все пак тук имаме една доста ценна историческо-географска работа, като се вземе предвид, кога е писана. И днес тя е в основата на общата етнография; новите открития в много отношения я потвърждават[28].В родословната таблица се различават, въз основа на етноложки, географски и политически отношения по онова време, главно три народностни групи, според тримата Ноеви синове:

1.Потомството на Яфет – северните арийски и индогермански народи[29],

2.Потомството на Хам – южните народи, към които се изброяват и ханаанците[30] и

3.Потомството на Сим, към които се числят намиращите се по средата народи между север и юг[31].

Но от всички народи най-важно място в историята на човечеството заема, според старозаветния мироглед, израилския народ, към който Бог особено благоволил и го избрал за свой народ като носител и пазител на Неговите закони. Ето с какви думи се обръща Моисей към своя народ: “И тъй, Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой? …да пазиш заповедите на Господа и наредбите My, които днес ти заповядвам, за да ти бъде добре. Ето, небето и небето на небесата, земята и всичко, що е на нея, е на Господа, твоя Бог; но само твоите отци е приел Господ и ги е обикнал, и е избрал вас, тяхното семе подир тях, от всички народи, както видиш днес” (Второзаконие 10:12-15). Благодарение на това особено положение, в което се намирал Израил спрямо Бог, той достигнал до такава висота в духовно отношение и надминал всички народи; той заемал централно място (Иезекиил 5:5; 38:12): явявал се като възпитател на другите народи (Исаия 2:2-4). “Моят дом, казва Яхве, ще се нарече молитвен дом за всички народи” (Исаия 56:7), …защото от Сион ще излезе законът и от Иерусалим – словото Господне” (Исаия 2:3; Михей 4:2). Тази религиозно-възпитателна мисия на Израил е била колкото величава, толкова трудна: той се намирал наистина, под особеното благоволение и покровителство на Яхве, но в същото време бил подхвърлян и на страшни изпитания. Моисей така успокоява народа си предвид големите изпитания, които му предстоят: “не бойте се; Бог дойде при вас, за да ви изпита и за да бъде страхът от Него пред лицето ви, та да не грешите” (Изход 20:20).

Съзнанието за богоизбраничество на еврейския народ, наистина, му давало жизнена сила да следва той своя исторически път, но понякога то било използвано неправилно. В критични моменти и в дни на изпитания народът, под влияние на недобросъвестни проповедници и фалшиви пророци, се осланял на своето богоизбраничество и бил спокоен за своята съдба. Вместо да съзнае своята греховност и падение, той се приспивал от празната надежда, че Бог, при всичко това, няма да остави своя народ да загине. Всъщност, той често попадал под чуждо иго и така изкупвал своето непослушание и нарушение на Божиите заповеди. Мирогледът на старозаветния човек за историческото развитие се заключава главно в идеята за провиденциализма, тоест че както съдбата на отделния човек, така и на народите се направлява и ръководи от Божието провидение. Тази мисъл е прокарана като червена нишка през цялата Библия. Изхождайки от това убеждение, израилтяните резервирали за себе си по-завидно положение в историята, смятали се за господарски народ. На другите народи те гледали като на неравни с тях и дори се отнасяли към тях с известно презрение: те били “необрязаните”. Синовете на Яков смятали, че ако дадат сестра си Дина за жена на чужденеца Сихем, който бил от необрязаните, това ще бъде голямо безчестие за тях (Битие 34:14). В борбата с филистимци Самсон страшно се боял да не умре от жажда и “да не падне в ръцете на необрязаните” (Съдии 15:18). Пророк Исаия, като говори за бъдещето величие на Иерусалим, светия град, радва се, че “отсега няма вече да влиза в него необрязан и нечист” (Исаия 52:1). Езичниците, необрязаните, дори и в подземния, задгробния живот, ще бъдат отделени на специално място и ще бъдат съдени в злокобната долина Иосафатова (Иоил 3:12). “Египет ще стане пустиня, и Едом ще стане пуста степ, загдето те притесняваха синовете Юдини и проливаха невинна кръв в земята им. А Юда ще живее вечно, и Иерусалим – от рода в род” (Иоил 3:19-20; сравни Исаия 54:17 и нататък; 49:23). А Моисей ето с какви думи завършва благословията си към синовете Израилеви: “Блажен си ти, Израилю! Кой е като тебе, народ пазен от Господа, Който ти е щит закрилник и меч на славата ти? Твоите врагове ти се подмилкват, и ти тъпчеш враговете им (Второзаконие 33:29).

Смисъл на живота

Не по–малко от историческия провиденциализъм е занимавала старозаветния човек и проблема за смисъла и назначението на човешкия живот, неговите ценности и блага и заедно с това въпроса за страданията. Макар че израилтяните, както въобще семитите, са били народ на индуктивното, непосредственото наблюдение и схващане, вследствие на което спекулативната, философската мисъл не е намерила почва за развитие; но при все това Израил има своите мъдреци, които разработвали практическа философия, както това виждаме в книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Иов, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов, старозаветната мъдрост има практически характер. Друга една особеност в схващанията за живота у израилтяните е тази, че и тук религиозно-националният елемент доминира. Докато гръцкият философ разглежда проблема за света, за човешкия живот и прочее независимо и свободно от религиозните вярвания на своя народ, старозаветният човек, напротив, поставя култа и закона в основата на цялото свое мислене. Както целият народ, така и отделният човек принадлежи на Яхве, а символът на Неговото пребиваване сред народа е Иерусалимският храм, тук е бил фокусът на националния живот. Така че старозаветната религия е играела важна роля, както в обществено-националния, така и в частния живот при изработване поглед за живота; тя е давала цел и съдържание на живота на отделната личност, и то повечето в тясно национален и расов смисъл. И тук намираме съществено различие между старозаветния и новозаветния човек. Християнството е интернационална, космополитна религия, то не признава племенни и расови различия за своите вярващи и последователи, затова то ни сочи и общочовешки идеал на живота. Така че за националните традиции, за родолюбивото възпитание на културните християнски народи твърде много е способствал Старият Завет. Според религиозното схващане на историята, всяко национално нещастие се е смятало за Божие наказание и всеки политически успех – като особено благоволение на Яхве. От тази гледна точка се е преценявала и съдбата на всеки отделен човек – Бог се явява като един справедлив съдия: Той награждава и облагодетелства добрия, праведния, вярващия и наказва неправедния и грешния. Тази етическа максима, колкото и да била общоизвестна, намирала възражения, например в книгата Иов и понеже на практика тя не всякога се потвърждавала, по-късно ние виждаме тази вяра да се слива с есхатологичните схващания за справедливо възмездие в задгробния живот. Въобще тук имаме религиозно-евдемонично разбиране в практическата дейност на човека.

Въпросът: как е съвместимо страданието на праведника със съществуването на един справедлив Бог?,не е могъл да не занимава мирогледа на старозаветния човек.Тази вечна загадка на човешкия ум си е задал за цел да разреши авторът на книгата Иов: тя по своя висок художествен език, по драматичното развитие на изложението и по дълбочината на мислите се явява като chefd’oeuvre на старозаветната премъдра литература. Тя е написана един вид със собствена кръв. Авторът с титаническа сила се бори срещу старата, общоприета догма, според която, там където има страдание, там има грях – изразена в речите на неговите приятели.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 3*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

След като разгледахме космологичните представи и понятия на старозаветния Израил, тоест схващанията му за вселената, под която той разбирал главно земята и за природните явления, сега пък ще разгледаме неговия възглед за човека, въобще за микрокосмоса. И много естествено: всеки, който си задава въпроса за произхода, същността и назначението на света, ще се спре и над проблема за човека: откъде идва той и къде отива, какво е назначението му, каква е същността на неговата природа, какъв е смисълът на неговия живот и други?

За Библията човекът е също творение Божие, той е създаден след всички други твари, затова се счита за най-съвършено земно същество, за венец на творението. Така също учи и науката въз основа на всички свои изследвания досега. Писателят на Битие рисува сътворението на човека твърде нагледно и достъпно за разбиране. Бог се рисува като художник-ваятел, който направил човека от земна пръст, “вдъхнал в лицето му дихание за живот, и човекът станал жива душа” (Битие 2:7). Своето най-висше творение Бог създал във вид на двойка: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27). По-нататък във втора глава на Битие се описва по-подробно, как е станало създаването на първата двойка. “И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека…” и така нататък (Битие 2:21-22).

Думите в 27-ми стих: „мъж и жена ги сътвори“, показват, че човечеството е сътворено първоначално в една двойка, в два отделни пола – мъжки и женски. Неоснователен и странен ни се вижда възгледа на някои еврейски тълкуватели и други някои философи и ексегети (Böhme, Oetlinger, Baader, Pabst и други), които базирайки се на това място от Свещеното Писание, твърдят, че първият човек е сътворен от Бога като андрогин (мъж-жена). Блажени Августин, като че ли е предвиждал такова едно заблуждение и при тълкуването на това място предупреждава “да не повярва никой, че в един човек се съчетават двата пола, понеже в текста ясно се казва: сътвори ги, тоест мъж и жена, като отделни индивиди”.

Друга една ексегетична трудност има при разяснение на израза в 26-ти стих: “да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие”, или на еврейски – VntVmdK  VnmljB. В какво собствено се състои образът и подобието Божие в човека? Тук са употребени две сходни по значение думи и на еврейски те имат един и същ смисъл. Двете са употребени само за по- голяма сила в израза и за пояснение. В следващия 27-ми стих е употребена само едната дума: vmljB. Някои от древните църковни писатели, като Ириней, Ориген, Тертулиан и други, правят разлика между образ (eikwn) и подобие (omoiwsin); те учат, че “подобието” човек е изгубил с грехопадението и посредством жертвата на Иисус Христос то отново е възстановено[21]. Обикновено се приема от богословите, че библейското богоподобие на човека трябва да се разбира само откъм духовната страна. Това, което отличава човека от другите твари е неговата разумна душа – тя обхваща свободната воля, безсмъртието на душата и религиозното чувство. Бог е дух (Иоан 4:24; 2 Коринтяни 3:17) и няма нито тяло, нито някаква материална същност и затова само в духовно отношение може да става дума за подобие между Бога и човека.

Макар че в мирогледа на старозаветния човек по-голямо значение имало колективното, общото, народът, отколкото индивидът, отделния човек, но все пак древните израилски мислители показвали голям интерес и към въпроса за същността на отделния човек и за значението на неговия живот. Ще трябва да се отбележи, че те имали твърде правилна представа за човешката природа, като двойствено битие: тяло и душа, плът и дух. Първото, тялото, е нещо материално, видимо и се състои от същото вещество, от каквото е цялата околна природа, тоест от земно вещество. Този факт се хвърля в очи на обикновения наблюдател особено при процеса на тлението, изгниването. Затова и в Битие 3:19 се казва за човека: “защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (също и в Еклесиаст 3:20). Това се отнася само за материалната същност, която Бог, при създаването на човека, я направил от “земна пръст” (Битие 2:7).

Но особено важен за човешкия живот е вторият елемент от неговата същност – духът, който на обикновения наблюдател се рисува като дихание, понеже то е първият и най-главен признак, че в едно тяло има живот (Иезекиил 37:5-6; Иеремия 10:14). Затова и при създаването на първия човек се казва, че той станал “жива душа”, когато Бог вдъхнал в лицето му “дихание за живот” (Битие 2:7). Духът е символ на живот; той е божественото в човека, тук само се проявява образа и подобието Божие. Той има за свое земно жилище тялото, което у Иов (4:19) се нарича “жилище от кал” въз основа на Битие 2:7. Напусне ли духът тялото, престава животът и настъпва смъртта (Битие 35:18), тогава се връща пръстта, тоест тялото в земята, каквото си е била, а духът се връща при Бога, Който го е дал (Еклесиаст 12:7).

Еврейската дума дух – xvr и гръцката – pneuma първоначално означавали дихание, духане, вятър и прочее. Затова и първите представи за духа не били съвършено нематериални. Въобще израилтяните мъчно се поддавали на абстрактно мислене. Наред с думата руах=дух, в Свещеното Писание се употребява и равнозначната на нея нефеш=душа (например Исаия 26:9). Първата се споменава обикновено там, където се говори за човека, когато втората – душата се приписва и на животните, понеже и те имат дихание. Главното назначение на душата е да поддържа живота, жизнените сили, когато духът има и по-възвишени духовни функции, които са твърде разнообразни, докато той обитава в тялото. Той мисли и изпитва (Псалом 76:7) и знае, какво е в човека “Господне светило е човешкият дух, който изпитва всички дълбочини на сърцето” (Притчи Соломонови 20:27; сравни 1 Коринтяни 2:11). Духът изпитва мъки, радости и страдания (Битие 41:8; Иов 6:4; Исаия 66:2 и други); духът е, който дири Бога “от ранни зори” (Исаия 26:9), той е, който остава верен или неверен Богу (Псалом 77:8). Духът и душата не си ги представяли като две същности, отделни една от друга, а като една същност от различни степени на съвършенство и духовност. В своето различно употребление те отразяват вътрешния човешки живот ту откъм една, ту откъм друга страна.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 2*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

Освен небе в тесен смисъл като небесна твърд, върху която се помещават горните води и разните хранилища и където е жилището на светлината и тъмата (Иов 33:19), старозаветният човек е имал и друга по-широка представа за небето като седалище на престола на Всевишния, царство на ангелите и на духовния мир и така нататък[11]. Това е невидимото небе, твърде отдалечено и необятно за човешкия поглед. Тогава, когато обикновеното, видимото небе не е много далеч от земята и птиците хвърчат по небесния свод, затова често се среща изразът “птици небесни”. Невидимото небе се представя на няколко етажа, затова често се говори за небе и небето на небесата (Второзаконие 10:4-3; Царе 8:27; Псалoм 148:4 и други). По-късното юдейство различава седем небеса, лежащи един вид едно върху друго, снабдени с двери[12]. Според обясненията на Талмуда, във второто небе се намират грамадните водни маси, а под тях са поставени небесните светила; в четвъртото небе се помещава небесния Иерусалим; в шестото са хранилищата за сняг, град, бури и чак в седмото се намира рая и престола Божи[13]. Апостол Павел, например, в 2 Коринтяни 12:2-4 разправя, че знае един човек, който бил грабнат и отнесен до трето небе, в рая. Ясно е, както от старозаветни, така и от новозаветни места в текста, че тук се касае за съвършено различно по същество и назначение небе, отколкото е видимото. Тук “по-горе от всички небеса” (Ефесяни 4:10) се намира небесния палат или чертог Божи, където е и Неговия престол (Псалом 17:7, Псалом 10:4; Аморей 9:6), висок и издигнат (Исаия 6:1). Около Господа стоят най-близо Серафимите (Исаия 6:2), след това Ангелите и други небесни Сили, които са Негови вестители и изпълнители на волята My, те очакват заповедите My (Иов 1:6 и нататък; 3 Царства 22:21; Матей 18:10; Откровение 12:10–12). Мисълта, че Бог живее в небесата е твърде стара[14] (Битие 11:7). По-после тази представа се взима само в преносен смисъл и става господстваща идеята за Божието универсално присъствие. Соломон в молитвата при освещаване на храма казва: “Наистина, нима Бог ще живее на земята (в новопостроения храм)? Небето и небето на небесата[15] не Те побират, толкова по-малко тоя храм” (3 Царства 8:27), А пророк Иеремия ето как рисува вездесъщия Бог: “Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? казва Господ. Не изпълвам ли Аз небе и земя…”? (Иеремия 23:24). Според Исаия, небето е Негов престол, а земята – подножие на нозете My (Исаия 66:1).

Макар че небето е безкрайно по своята големина и ширина (Псалом 35:6; Псалом 102:11; Псалом 107:5 и други), и при всичкото свое величие все пак то е нищожно в сравнение с Божието величие, понеже то е сътворено от Бога, Той го владее и един ден ще го превърне в нищо, както всяка твар (Иов 11:8, Иов 38:33; Исаия 40:12; Иезекиил 32:7; Агей 2:6; Псалом 101:27; Матей 5:1; 2-ро послание на Петър 3:10 и други).

От този кратък преглед на старозаветните представи за небето ние виждаме, че край наивните и простонародни схващания, които твърде майсторски се използват от библейските писатели за чудно поетични и красиви картини, имаме и доста трезви и дълбокомислени разбирания, каквито съществуват и днес. Тогава астрономия в сегашен смисъл на думата не е имало. Израилтяните са притежавали много слаби познания за небесните явления и това, което са знаели, те главно са го почерпили от асирийци и вавилонци. И при все това небето по своето величие и красота е правило също такова възвишено впечатление, каквото на един съвременен астроном. Известни са често цитираните думи на великия философ и основател на най–дълбокомислената теория за произхода на Вселената – думите на Кант че “звездното небе над нас” край “съвестта в нас” непринудено ни карат да се обръщаме с молитва към Бога. И наистина, не обръща ли и сега, както в древно време, вярващият поглед към небето, за да дири във висините мислено, сърдечно лицето на Всевишния. Небето си остава винаги една чаровна загадка, един вечен копнеж подир въжделеното, незнайното. Небето на незнайния, невидимия свят е небе на вярата, а видимото небе над нас си остава за всякога негов най–красив и необходим символ. Сам Исус Христос по време на молитва обръщал поглед към небето (Марк 6:41, Марк 7:34; Иоан 11:41, Иоан 17:1).

Небесните светила

Принадлежащи към небето и съставна част от него са и разните светила: слънцето, месецът и звездите, затова често те се наричат небесни светила, небесно войнство и други. В Библията се срещат следи от митологични схващания за тях, но имаме и твърде правдоподобни, трезви и дори, бихме казали, научни представи за тези светила.

Съприкосновението на израилтяните с големите източни народи – египтяни, вавилонци, асирийци, у които сабеизмът (боготворенето на звездите) е играл важна роля в религиозните им вярвания, не могло да не окаже известно влияние и върху народното поверие в израилтяните. Според египетските, асирийските и вавилонски схващания, небесните светила са божества, които живеят на небето. Най-големите от тях са богът на слънцето, на месеца и на вечерницата. С бога на слънцето, у вавилонците Шамаш, у египтяните Ра и Амон, се свързва представата за порядък, за справедливост и законност. Богът на луната, у вавилонците Син, у египтяните Тот, се считал за Бог на оплодяващия живот. Вечерницата (Венера) пък символизирала богинята на любовта, на майчинството; у вавилонците тя е известна под името Ищар или Астарта. Известните страни: Ур в Халдея, Харан, Синай, където богопочитането на луната било широко разпространено, са свързани с разни събития от историята на израилския народ. Първоначалното отечество на Авраам и на неговите хора е Ур. Те, преди да дойдат в Ханаанската земя, останали дълго време в Харан, където идолопоклонничеството било силно разпространено. Жените на Яков, Лиз и Рахил, когато се изселили от Месопотамия с цялото си домочадие, взели със себе си домашните идоли (Битие 31:34). Югозападната част на Синайския масив още по време на фараоните от 12-та династия, тоест около 2000 години преди Христос, е била богата мина за добиване на мед и тюркис, особено необходими при постройката на египетските пирамиди. Тук се създали големи колонии от миньори, за техните религиозни нужди бил построен храма на богиня Хатор и на бога Сайду. Израилтяните, както през време на пребиваването си в Египет, така и през дните на странстване из Синайския полуостров, безспорно са се запознали със сабеистичните вярвания на египтяните.

В Библията на някои места срещаме слънцето, месеца и звездите да се схващат като личности. На небесата Бог е “поставил жилище за слънцето, и то излиза като жених из брачния си чертог, радва се като исполин да измине пътя си; от края на небесата е изходът му, и шествието му до другия им край…” (Псалом 18:5-7). И месечината си има свое шествие и тя, както слънцето, се спира на мястото си пред блясъка на Божиите стрели и пред блясъка на святкащите му копия (Авакум 3:11). В Библията не се срещат места, от които да се вижда, какво положение е определял старозаветният човек на луната във вселената въобще: За нея се говори дотолкова, доколкото тя има значение за земния живот на човека. От слънцето и месечината зависят растежа и оплодяването, както растително, тъй и животинско (сравни Второзаконие 33:14). “От месечината зависи да раждат животните”[16]). Изгряващата зорница се рисува крилата (Псалом 138:9), а в Иов 3:9 тя се описва с ресници: “…и да не види (нощта) ресниците на зората” (също Иов 41:10), а според Исаия, тя има син: “Как падна ти от небето, деннице, син на зората!…” (Исаия 14:12). Въобще за звездите на много места се говори като за одухотворени и персонифицирани обекти. Иов разправя, че полагане основите на земята станало “при общо ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост (35:3-7). В твърде древната песен на Девора, където се описва битката при водите Мегидонски, звездите се представят като армия, на която Бог заповядва, както князете на своята войска. “От небето се биеха, биеха се звездите от своите пътища със Сисара” (Съдии 5:20). И броя на това небесно войнство може да изчисли само Бог; Той всичките тях ги нарича по име; от Неговия повик нищо не се скрива, не липсва (Исаия 40:26; Псалом 146:4). Има места в Свещеното Писание, където са изброени имената на някои съзвездия, така например в Иов 33:31-32 се казва: “Можеш ли върза възел на Хима (тоест hmyK=плеяди, според други Сириус или Скорпион[17] и да развържеш връзките на Кесил (тоест lycK=Орион)? Можеш ли да извеждаш съзвездията на времето им и да водиш Ас (тоест wi и wyi=Мечка) с децата ѝ? (сравни Иов 9:9; Амос 5:8)[18].

Не е ясно, дали тук имаме работа с научно определение и значение на тези имена, или пък с народни поверия и неконтролируеми сказания, още повече като се вземат предвид понятията възел, връзване и прочее, които имат магьоснически характер.

От много места на Свещеното Писание може да се заключи, че в старозаветните представи за звездния свят има една раздвоеност, двойственост: от една страна трезви и правдоподобни, а от друга – митологични и фантастични схващания, украсени с поетични и фигуративни изрази, които нямат никакъв догматичен и богооткровен характер.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 1*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

Доказана истина е, че от мирогледа на един човек твърде много зависи неговата практическа дейност. Затова днес толкова много се говори и пише за мироглед – създаване на здрав мироглед, борба за съвременен мироглед и така нататък[1]. По-рано на този въпрос като че ли не се е давало голямо значение, затова и библейската наука е така бедна откъм монографични, специални съчинения върху старозаветния мироглед[2].

Историкът, за да си обясни много от проявите на един народ из областта на науката, изкуството, религията и прочее, трябва да е запознат добре с мирогледа на този народ. Също така, за да разберем всички религиозни и културни прояви на древноеврейския народ – носител и изразител на старозаветната Църква – трябва да сме запознати с неговите представи и схващания за света изобщо.

Най-крупният дар, най-крупното творение, което е дал този народ на човечеството, това е неговата свещена литература – Свещеното Писание на Стария Завет. Тук е проявен и кристализиран духовният гений на този народ. От Израил не са произлезли личности като Софокъл и Еврипид, като Фидий и Праксител, и личности на дълбоки философски мъдрости. Но затова пък този народ ни е дал Моисей, – безспорно един религиозен гений, певецът на псалми Давид, който по дълбочина и сила на религиозното изживяване и днес може да ни служи за пример и подражание. Исаия, Иеремия и други пророци, за които вярата в Яхве стои над всичко. Така че старозаветният човек може да се нарече човек на религията, на религиозния мироглед, изразен в Свещеното Писание. Последното откъм своята човешка страна се явява като резултат на този религиозен мироглед. Следователно, за да разберем свещените книги на древноеврейския народ, трябва да знаем, как гледа той на света в неговата целокупност, а именно: как е произлязъл светът, коя е причината на разните природни явления, откъде иде човекът, какъв е смисълът на човешкия живот, какъв е неговият край и други?

На всички тези въпроси този народ гледал, както ще видим, през призмата на религиозната идея, която е прониквала целия му живот.

Проблемът за мирогледа на древния Израил има не само историческо значение, той представлява известен интерес за нас християните и сега. Известно е, че основата на Новия Завет се крие в Стария Завет, и следователно старозаветният мироглед до известна степен е преминал и в християнството. Той дълго време е бил единствен и изключителен. Едва в по-ново време, след като се засили естествознанието и разните опитни науки направиха грамадни успехи, библейският мироглед доби известни поправки и приспособления с оглед към новите научни открития. Но за широката маса, която е слабо запозната с науката и вярва в Библията, старозаветният мироглед в много от своите по-важни пунктове си остава и сега господстващ. И до днес вярващите още черпят оттук знания и дирят отговор на въпросите за произхода на света, за първоначалната история на човечеството, за смисъла на живота и други. И понеже Старият Завет дава един завършен, лесно достъпен и задоволителен отговор за обикновеното мислене, затова и той така дълбоко е заседнал в душите на християнския свят. Може би не всички намират тук еднакво удовлетворителен отговор, но в Библията са засегнати почти всички въпроси, които интересуват и прости, и учени, а именно: откъде е и какъв е края „на този чуден свят, в който живеем? Откъде води началото си човешкото битие и каква е неговата цел? Каква е връзката между физическия и духовен свят, между нравственото достойнство и земното благополучие, между волевите действия и човешката съдба? Що е смъртта? Каква е съдбата на човешката душа и прочее? След това, кой стои над всичко? Кой е първопричината и източникът на всичко? С други думи: що е Бог, какви са Неговите проявления и атрибути и прочее?

Наистина, старозаветният мироглед представлява голям интерес за нас християните. Бихме могли да кажем, че до голяма степен той е поставен в основата на християнското богословие. Може би от някои старозаветни схващания и представи за света, и за живота въобще да сме се еманципирали под влияние на древните християнски учители и църковни писатели, под влияние на древната и нова философия, под влияние на науката, но по много основни въпроси християнството е запазило мирогледа на старозаветния човек. И от това гледище на нас ни се налага едно основно запознаване с този въпрос.

Ще трябва да се обърне внимание на още едно обстоятелство. Днес Библията е подхвърлена на доста усилена критика от страна на някои мислители с рационалистическо направление, главно поради нейния ненаучен мироглед. Те изкарват, че Библията и науката си противоречали по въпроса за произхода на света и човешкия род, при обяснението на някои природни явления и прочее. По такъв начин отрицателната критика се старае да подрони авторитета на Библията като Слово Божие. Така щото и откъм тази страна ни се налага да имаме ясна представа за старозаветния мироглед. И ако тук се срещат известни наивни, простонародни схващания за света и за известни природни явления, ще трябва да видим, на какво се дължат те, какъв е техния произход и смисъл, и доколко те имат стойност на догматични и богооткровени истини.

Нашето изложение ще има повече разяснително-ексегетичен и исторически характер, отколкото апологетичен. Задачата ни ще се заключава главно в това, да изложим обективно и вярно въз основа на Библията, какви са били разбиранията и представите на старозаветния човек за света и живота. А да се отговори на въпроса: доколко те са състоятелни и научни, доколко те отговарят на разбиранията на съвременния човек е работа не толкова на ексегетиката, колкото на апологетиката.

При посочване на задачата и поставяне рамки на нашата работа, ще трябва да отбележим, че от мирогледа на по-късното юдейство ще се интересуваме по-малко. Тук безспорно са оказали известно влияние персийската религия и гръцката философия, както това се вижда, например от някои есхатологични очаквания и представи за задгробния свят и от някои натуралистични и дуалистични схващания. Наистина, основните старозаветни идеи са запазени, но личи и влиянието на по-новото гръцко времe[3]. Също и между древните старозаветни писатели срещаме известни, макар и несъществени, развития в схващанията за света и живота. И това не трябва да ни учудва, защото Старият Завет представлява един сборник, една малка библиотека от книги, които имат за свои автори писатели, често пъти раздалечени един от друг по време с цели столетия и намиращи се под най-разнообразни влияния. И все пак по същество на своите разбирания те не са се различавали много, защото са имали един общ идеал за живота и са се ръководили от една обща религиозна идея.

При изследване на старозаветния мироглед често пъти се прави грешка, като известни догматични и философски системи на новото време се приписват на Стария Завет. Ние споменахме no-горе, че израилтяните никога не са имали склонност към строго философско мислене, техният народен гений се проявявал главно в областта на религията. Наистина, по-късно под влияние на гръцката нарадва, практическа философия се развива и у израилтяните литература на премъдростите (Hochma literatur), от която имаме запазени книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов и Иов. Докато за първите две книги може да съществува отчасти спор, дали те принадлежат на Соломон, както учат някои древни църковни писатели, или пък на някои по-късни писатели, но за книгата Премъдрост Соломонова не съществува вече никакво съмнение, че тя няма за свой автор Соломон. Още блажени Августин е дошъл до убеждението, че тази книга е наречена Премъдрост Соломонова, на името на богоугодния израилски цар, само по навик[4]. Блажени Иероним пък говори за тази книга даже като за liber pseudepigraphus, qui Sapientia Salomonis inscribitu[5]. Така, че тук имаме произведения от по-късно време, където личат известни идеи с песимистично и епикурейско направление и опит да се примирят те с представата за един личен, всемогъщ Бог, пред Когото трябва да имаме благоговеен страх. Тук нямаме една философска система, почиваща на метафизически построения, а практическа философия, практическа житейска мъдрост, каквато срещаме у Сенека, Марк Аврелий и други. Само че библейските, философстващи писатели стоят и тук на религиозна почва и имат за изходно начало догмата: Яхве е нашият Бог, Той е единствен и единен. Този строго монотеистичен принцип е в основата на целия старозаветен мироглед, тази догма остава неизменна през цялото старозаветно време, а след това тя бива възприета и от християнството. Само така можем да си обясним, защо мирогледът на израилтяните е лишен от всякаква митологичност и фантастични представи за света, и природните явления. Напротив, той е бил твърде прозаичен и трезв. Тогава, когато съседните и близки народи, като асирийци, вавилонци, финикийци и други, са имали богата митология, одухотворявали са разни бездушни твари, изобразявали своите много божества по всевъзможни начини и така нататък; израилтянинът пък се противопоставял на всякакво видимо, образно представяне на Бога, Това е било строга заповед. “Не си прави кумири и никакви изображения на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята… “(Изход 20:4). Така че, полетите на фантазията, така необходими за създаване на митология, на художество, ваятелство и други изкуства, били задушени още в началото. Благоприятни условия имало само за развитие на поезията и то главно на лириката и на музиката, като средства за възвеличаване и прославяне на Бога.

Каква голяма разлика между мирогледа на древна езическа Гърция и древния Израил! Там имаме едно леко и весело схващане за живота, който трябва да се подслажда, да се разхубавява и разкрасява с всички средства на изкуството. Тук имаме една твърде строга и трезва представа за живота, рисувана с всичката сложност и трудност на човешкия житейски път. За древна Елада божествата са обект на изкуство и поезия, те допълват разнообразието и веселите тонове в живота. Елините строят множество храмове на своите богове и влагат тук цялото свое изкуство, създават красив и поетичен култ, защото за него всичко е изкуство: с него и за него живее той, – религиозното е вторична проява. За израилтянина пък Бог е като един строг баща към своите чада. Той иска строго да се изпълняват Неговите заповеди, иска чист живот и правда; понякога е така неумолим, както самата действителност, както самия живот. Той не се нуждае от величествени храмове. Първоначално се открива на своя народ в скромната скиния – шатра, а по-после в единствения Соломонов храм, който не може да се сравни по изкуство и величие с храма на Юпитер в Атина, с храма на Аполон в Делфи и други. Не в сътворени храмове живее Яхве, а в душата на своя народ. Той е източник и причина за всичко, чрез Него всичко живее и диша. Този универсализъм на Бога е прокаран в целия старозаветен мироглед. Като знаем това, ще ни станат ясни много от особеностите в разбирането на света и живота у древните израилтяни.

След тази обща характеристика на старозаветния мироглед, твърде необходима за правилното му разбиране, сега ще преминем към разглеждане на отделните въпроси, съдържащи се в посочената тема. Ще започнем с най-отдалечените и общи въпроси, с представата за света, за небето и земята, след това ще преминем на въпроса за микрокосмоса – за човека, за началото и същността на неговото битие, за смисъла на човешкия живот, и накрая за есхатологичните представи, за състоянието на човека след смъртта.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек*“ →

Екзегетическо изследване и тълкуване

Продължение (Псалом 15:17)

Псалом 15

Иван Спасов Марковски

Псалом 17

Псаломът представлява благодарствена песен на Давид след неговите големи победи. Възхвалява се Божията помощ и се разказва за чудното спасяване на Давид. Говори се за неговото коректно благочестие и затова той ще има успех във войната особено при обсаждане на градове.

Надписа на псалома е доста обширен, подчертано е авторството на Давид, и то гласи:

1-ви стих: На началника на хора. Псалом на Давид, раб Господен, който произнесе към Господа думите на тая песен, когато Господ го избави от ръцете и на всичките му врагове и от ръката на Саул.

И той каза: 2-ри стих: “Ще те възлюбя Господи, крепост моя!”, 3-ти стих: “Господ е моя твърдина, мое прибежище, мой Избавител, мой Бог, моя скала; на Него се уповавам; Той е моя щит, рог на спасението ми и мое убежище”.

За да разберем правилно този псалом, трябва да си припомним за последните години на Давидовия живот, когато той водил усилена борба както с вътрешни врагове, най-вече с неговия син Авесалом, а така и с външни врагове, преди всичко с филистимци, сирийци, идумеяни, амонитени и моавитяни; с тях имал стълкновение и ги надвил.

Във втората книга Царства има някои стихове различни в сравнение с псалома, това са само малко изменения на думи и изрази; повече стихове са напълно еднакви. Номерацията напълно съвпада и в двата текста, именно 51 стиха.

Вторият стих: “Ще те възлюбя Господи, крепост моя”! Този стих липсва в 2 Царства 22-ра глава. Според Дум той е прибавен отпосле към псалома или като литургична прибавка или е цитат, взет от историята на Давид. Но това не може да се приеме, защото тези думи имат естествена връзка със съдържанието на псалома. Дълбоката сърдечна любов на Псалмопевеца към Господа се мотивира в целия псалом, като се посочва, какво е бил Яхве за Давид и какво е сега.

В 3-ти стих са изброени всички изрази, думи и образи, за да се подчертае, че Бог е негов пазител и защитник. Изразът “рог на спасението ми” е фигуративен, и думата рог (керас, керен), която се среща на много места в Писанието, значи сила, средство за отбрана, както си служат рогатите животни, когато биват нападнати. Всичките останали съществителни в псалома имат едно и също значение: да покажат Господа като Спасител.

4-ти стих

В този стих се изразява увереността, че когато Давид призове Яхве, Той ще го избави от враговете. В 2 Царства вместо “достойния за поколение” е казано “всехвалния”, достойния за възхвала. И двата израза са близки по смисъл.

5-ти и 6-ти стих

“Смъртни мъки са ме обхванали”… Мъки душевни и физически, които могат да доведат до смърт. На еврейски думата “мъки” е предадена с хевел, което буквално значи въже, верига. Със същата дума (хевел, хевле), започва 6-ти стих и е преведена: “вериги”, понеже притесненият, обвързаният с въже или вериги изпитва силни, смъртни мъки – адски, затова в 6-ти стих мъките се наричат “вериги адови”, те са го стегнали до смъртни мъки. Това се пояснява във втората половина на 6-ти стих: “мрежите на смъртта са ме оплели”. А в 5-ти стих е казано още по-силно, “потоци от беззаконие са ме заплашили”. Толкова много са беззаконията срещу Давид. Те са като изобилен поток, който го залива. Изразява се страшното положение в което се намира Давид, преследван от своите врагове.

7-ми стих

Затова в страшното притеснение Давид “призовал Господа и към своя Бог извикал”; тоест призовал Го. И Бог чул от своя свят чертог гласа му. Под чертог не може да се разбира храма, тогава евреите са имали само скиния, в Светая Светих на която символично пребивава Яхве. Така че Бог го чул от небесните висини или от Светая Светих.

8-ми стих

И явяването на Бога е свързано с чудновати природни явления. “Разтърси се земята и се разклати; и се размърдаха планинските основи”. Авторът се изразява картинно и високо поетично. Бог много се разгневил на Давидовите врагове, и за да ги заплаши и да разберат Неговата сила и всемогъщество, Той накарал земята да се разтърси. Според старозаветните схващания планинските върхове имат в земята своите дълбоки основи, на които планините почиват. Това са картини и фигуративни изрази, за да се изобрази величието на Божия гняв срещу нечестивците. В 2 Царства 22 е направено в 8-ми стих едно малко отклонение: “И се разлюляха основите небесни”, но картината изразява една и съща мисъл. Основите пък небесни, това са планинските върхове, върху които се крепи небесният свод. Основите небесни това са планинските стълбове (срв. Иов 22:11). Според блажени Теодорит, всичко, което казва авторът пророк Давид не е станало, но така е представена картинно неговата вяра в Божието могъщество, в сравнение с човешкото нищожество. Всички земни стихии стават оръдие на Божия гняв.

9-ти стих

И в следващия 9-ти стих картината се попълва с нови природни стихии: дим, огън и запалени въглени се сипят. В българския превод е казано: “Дигна се дим от Неговия гняв”, както е в 70-те: ен орги авту, което не отговаря на еврейския текст, където е казано: “излезе дим от носа Му” – ала ашан беапо. Българският превод е направен според 70-те, както е на славянски: взыде дымъ гневомъ его. Така е в 2 Царства 22:9 “Дигна се дим от гнева Му”. В масоретския текст картината е по-ясна: от носа, от ноздрите Му излезе дим, тъй както от ноздрите на разяреното животно излиза като дим струя от сгъстен въздух или от пара. В еврейския текст не е казано от какво произлиза дима поради Божия гняв, както е казано на гръцки. Но в единия и другия текст имаме картинен израз, за да се подчертае силата на гнева, както се вижда и от останалата част на стиха: “и от устата Му огън изяждащ; разпалени въглени се сипят от Него”.

10-ти стих

“Наклони Той небесата и слезе, и мрак под нозете Му”. В този стих се представя чисто по човешки, как Бог слиза от небесните висини, като наклонява небесата и слиза по тях. И за да се засили мисълта, че Бог е невидим за човека, щом Той слиза на земята от небесата, мрак Го обхваща; “мрак под нозете Му”. В 2 Царства 10 този стих е предаден със същите думи

11-ти стих

Тук се представя, как Бог е слязъл от небесата. “И седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени криле”. 2 Царства 22:11 стихът се предава със същите думи. Думата херувими се среща на няколко места в Свещеното Писание, например Битие 3:24, където се казва, че Бог поставил херувими при Едемската градина, а също и в псалмите 79:2; 98:1; и особено в Иезекиил 1-ва глава, подробно се рисуват херувимите. Те са живи представители на Божието присъствие в света. Това е прекрасно изображение на скоростта, с която един вид седнал на бързо летящи херувими Яхве се устремил към земята, за да погуби враговете и се яви в помощ на верните. Понесъл се на ветрени криле, значи много бързо без всякакви препятствия.

12-ти стих

“И мрака направи свое покривало, а за сянка около Себе Си – водния мрак и въздушните облаци”. И в този стих както в 10-ти стих е употребен мрака, за да се означи невидимостта на Божието естество. Мракът е Божие покривало, за да не бъде лицезрян Той. Освен това около Него има непрозрачна сянка, състояща се от “воден мрак и въздушни облаци”. Изразът воден мрак не е ясен. В 2 Царства 22:12 е дадено разяснение: “като гъсти водите на облаците небесни”. Като се сгъстят водните, дъждовните капки на буреносните облаци те стават тъмни, почти погълнати от мрак и през тях нищо не се вижда. С такива облаци бива Бог покрит за да бъде невидим.

13-ти стих

Божията невидимост се изразява и по друг начин поради необикновения блясък, в който е огрян Яхве, Той става невъзможен за зрението. Но не само това: “От блясъка пред Него бягаха облаците тоест облаците, които Го покривали, се разпръсвали от блясъка Му. А заедно с това “се сипеха град и огнени въглени”. Св. Атанасий Александрийски под това сравнение разбира различните наказания, които ще постигнат невярващите. Херман Гункел в неговия коментар[2] намира, че тези природни явления напомнят на вулканически изригвания, каквито сравнения се срещат и в други псалми, например планините се разтопяват като восък (срв. Псалом 96:5) това е лавата от вулканическите изригвания; и други подобни сравнения имаме в Псалом 10:6; 139:11, които авторът вероятно е наблюдавал и прави сравнение.

В 14-ти стих се допълва картината: “Загърмя Господ в небесата” – според древните израилски схващания това е гръмотевицата, която се уподобява на гласа Господен (срв. Исаия 28:2 и нататък). И гласът на Яхве се уподобява на гръмотевица, придружена с град и огнени въглени, както е казано в 13-ти стих.

15-ти стих

“Пусна стрелите си и ги пръсна”. Това са светкавиците във време на небесни мълнии и гръмотевици; светкавиците са като небесни стрели. Тези стрели са насочени срещу Давидовите врагове и в ужас те се разпръснали. Изразът: “множество мълнии – и ги разсипа” не отговаря на масоретския текст. По-правилно е да се каже: “изпрати светкавици и ги изплаши”, понеже се отнася за враговете, както е на еврейски: вайехумем – приведе ги в смущение. Въобще в целия псалом поетичните картини, взети от природните явления, трябва да се персонифицират, като се има предвид, какво е било положението на Давид, когато е бил съставен псалома.

16-ти стих

Този стих не е предаден ясно в превода на български. По-ясно е да се каже: “и появиха се водни извори и се разтвориха (разкриха) основите на вселената от страшния глас Твой, Господи, щом повя диханието на Твоя гняв”. В 2 Царства 22:96 стихът е преведен в същия смисъл с незначителни изменения на някои думи. Страшният глас Божи, Неговото мановение, Неговата повеля е в състояние да предизвика необикновени природни явления: “и появиха се водни извори”, или като е казано в 2 Царства “Морските извори”. Щом се появи страшният глас на Господ и повее диханието на Неговия гняв, настъпват страшни небесни бури и природни смущения; откриват се източниците на водата, които са в морските бездни, и се разтварят основите на вселената, понеже, според древноеврейските схващания, земята е основана на водната стихия (виж Псалом 23:2); в морските дълбочини се коренят основите на земята. Бързото отдръпване на моретата и разкриване на основите на вселената пак може да стане чрез необикновени вулканически изригвания, според Херман Гункел, те са предизвикани от Божията сила.

Прочетете още „Псалмите – продължение и край*“ →

Екзегетическо изследване и тълкуване

Продължение (Псалом 15:17)

Псалом 15

Иван Спасов Марковски

Псаломът представлява класически израз на голямо вълнение и вътрешно щастие в живота на благочестивия, когато той е сигурен, че се намира в общение с Бога и под Негово покровителство.

В надписанието на псалома има известна разлика между Масоретския текст и 70-те и оттук в славянската Библия. На еврейски стои михтам ле Давид, който израз руските и български преводачи са превели просто: песен на Давид. Обаче еврейската дума михтам не значи песен; дават се различни преводи: някои преводачи, като изхождат от думата кетем, която значи златно, и превеждат: златна, драгоценна песен. Библейската комисия е възприела: Възвишена песен на Давид. Гезениус в своя речник смята думата михтам за тъмна, неизяснена, и не намира, че тя има общо с думата, която споменах по-горе (мехтам от кетем – злато).

В надписа на гръцки стои: стилография от Давид, оттук на славянски: столопописание на Давид, дума стили, която значи стълб, паметник или надпис, писание на стълб. И в надписа на гръцки стои, както посочих: надпис на стълб на Давид. Така е на славянски: столпописание на Давид. Щом като псаломът е месиански, то и значението столопописание се изяснява.

Пророк Давид в своето тайнствено прозрение вижда в столпописанието, в надписа на стълба – кръста на Разпятието с известния на него надпис. Кръстът е символ не само на смъртта, но и на Възкресението на Спасителя – Победителя на смъртта. Стълб се издига не само на гроба, но стълб се поставя и като паметник, за да се узнае победата, величието на победителя.

По своето съдържание псалом 15-ти е месиански, това ни казва св. апостол Петър в деня на Петдесетница (Деяния на светите апостоли 2:25).

И църковните отци виждат в този псалом предсказание за възкресението на Спасителя, както е казано в Деяния на светите апостоли 13:35: “не ще дадеш на Твоя Светия да види тление”.

1-ви стих

“Пази ме Боже, защото на Тебе се уповавам”. Този стих, разбран буквално, като изхождаме от масоретския текст и превода на 70-те, можем да го отнесем към състоянието на Давид, който в голямото свое бедствие се намирал пред смъртна опасност. Преследван от цар Саул и после от възбунтувалия се негов син Авесалом, той намира единствена надежда и упование в Бога, Който да го запази (шамрени, гръцки филаксон). Когато човек изгуби всякаква опора, остава му единствена – Бог. Така и цар Давид се обръща с молба към Бога.

Но този стих може да се разбира и в месиански смисъл и да го отнесем към състоянието на Спасителя Христа, когато Той на кръста се обърнал към Своя Небесен Отец: “Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил” (Матей 27:46).

Месианският смисъл на думите: “Пази ме Боже, защото на Тебе се уповавам” (1-ви стих) се потвърждава от следващите стихове и въобще от цялото съдържание на псалома.

2-ри стих

“Казах на Господа: Ти си Господ мой: моите блага са непотребни Тебе”. Какво трябва да разбираме под думата блага, добрини (еврейски товати)? Св. Атанасий Велики разбира тук “жертвите, които се принасяли според закона”, и тия жертви не са потребни на Господа, за да се спечели Неговото благоволение. Жертвоприношенията без дълбока вътрешна вяра са непотребни, както и въобще външните богослужебни действия лишени от вяра. В израза: “Ти си Господ мой”, притежателното местоимение “мой” липсва в еврейския текст, затова го изпускам, макар да фигурира в българската и славянска библии, и стихът ще гласи: “Ти си Господ: моите блага Тебе са непотребни”. Ударението пада върху думата Господ.

Някои западни екзегети предават по-друг смисъл на думите: моите блага са непотребни на Тебе”, като еврейската дума товети е взета в ед. ч. и се превежда: моето добро (щастие) не е вън от Тебе, тоест моята вяра в Бога, моята религия е най-доброто, което имам, и това отговаря на силната вяра на Псалмиста. Но както на гръцки и на славянски думата е в мн. ч. “блага”.

3-ти стих

Върху думата “светиите” има разногласие между тълкувателите. Кауцш в своя коментар на този стих смята, че стихът е повреден и не може да се установи никакъв верен смисъл, затова и не го превежда. Епископ Паладий[1], позовавайки се на блажени Теодорит, смята, че под “светии” може да се разбират апостолите и техните приемници. Не може да се възприеме, че това са ангелите, понеже във втората половина на стиха “светиите” се наричат “избраници”, към които Псалмистът с цялото си сърце се стреми. Щом те са на земята, значи това са благочестиви хора, всецяло предадени на Бога. Ако под думите “на земята” се разбира Христовата църква, както приема св. Атанасий Александрийски, тогава под светии може да се разбират вярващи християни, просветени чрез Дух Свети – избраници Божии.

4-ти стих

Колкото Псалмопевецът обича светиите, както е казано в предишния стих, толкова той ненавижда ония, “които тичат към чужди богове”. Тях ги очаква изпълнено със страдание бъдеще. Тази мисъл е подчертана на много места в Стария Завет, за да се посочат пакостите от идолослужението. На езическото божество не бива да се принасят никакви жертви или както Псалмистът се изразява “аз няма да принеса техните кръвни възлияния”. Какво се разбира под кръвни възлияния? Според закона, възлияния се правят върху жертвеника само с вино. Сигурно тук се напомня, че езичниците са употребявали жертвено вино, което са смесвали с кръв, но това е противно на израилтяните, както се вижда от Исаия 57:6. Дотолкова е противно покланянето на езическите божества, че дори името им няма да се спомене.

5-ти стих

“Господ е мой наследствен дял и моя чаша. Ти, Боже, държиш моя жребий”. Преводът е според оригинала. В този стих се прави сравнение, като се изхожда от всекидневния бит на израилския народ. И както всеки израилтянин получава свой дял от земя, и всеки гостенин при гощавките получава своя дял от яденето и питието, така и Самият Яхве, според Псалмопевеца, има своя дял и наследство като собственост, и това остава за всякога, понеже има отношение към Израил като избран народ. След това в псалома се признава, че Бог държи съдбата на всеки праведник здраво в Своята десница и това е жизнен жребий на вярващия. Такава е съдбата и на Давид.

6-ти стих. И в следващия 7-ми стих

Псалмопевецът признава, че неговият жизнен жребий е щастлив, тъй както всеки собственик е доволен, когато границите (междите) на неговия дял земя са се паднали “на по-хубави места”. Затова Давид се счита за щастлив, понеже Бог му е отредил такъв дял. Яхве му помогнал да стане цар на Израил и това царско достойнство за него е велико и прекрасно наследство. И той казва: “Наследството ми е приятно за мене”. Така в 7-ми стих авторът изказва благодарност към Господ, “Който го е вразумил” да избере най-добрия дял, тоест да Му служи вярно. Затова ще възхвали и благодари на Господ не само денем, но и нощем и към това го “напътства и неговото сърце”. В българския превод е казано: “дори и нощем ме учи моята вътрешност”, значи за това го напътства неговото сърце. В еврейския текст не стои сърце, а е казано исеруни хилейотай, което буквално значи: призовават (напътстват) ме моите бъбреци. Според старозаветните схващания, те са органи на духовна дейност, място на вътрешни усещания и чувствания, каквото е и сърцето, затова правилно е да се преведе: “ме напътства моето сърце”. У Кауцш е употребена думата съвест вместо сърце; смисълът е същият. Значи, моята духовна вътрешност, моето сърце, моята съвест ме вразумяват даже нощно време, че Ти, Господи, си най-доброто ми достояние.

8-ми стих

Затова Псалмопевецът в следващия 8-ми стих казва “винаги виждам Господа пред себе си”. И Господ му е толкова близък, че той е от дясната Му страна. Да се стои от дясната страна на някого, значи да го пазиш, да го защищаваш, да му помагаш. Щом Господ е негов помощник и защитник, той никога няма да бъде “поклатен”, да бъде разколебан във вярата си, че Яхве ще го пази от всякакви опасности; дори и при смъртна опасност – той няма да бъде поклатен.

9-ти стих

При тази увереност, че той постоянно ще съзерцава близо до себе си Господ, Който го утешава и му помага, и сърцето му ще се възрадва, ще се изпълни с духовна радост; не само това, но както се казва в 9-ти стих, “езикът му ще се развесели”, тоест ще изрича радостни слова и песни. И не само сърцето, душата му, но и плътта, тоест тялото е под Божия защита. “И плътта ще пребъдва, ще “почива в надежда”. Тоест авторът подчертава, че тялото му ще се успокои в земята, когато бъде погребано, с надежда за спасение.

Прочетете още „Псалмите*“ →