Никой от апостолите не е основал толкова много поместни църкви, колкото великият св. апостол Павел. Същевременно никой не е изтъквал толкова силно единството на Църквата, колкото той. Това единство той е извеждал не от расово или народностно единство на повярвалите. Та нали в Църквата влизали не само юдеи, но и езичници, които били «чужди на заветите на обещанието … и безбожници в света» (Ефесяни 2:12)! Чудото на обединението великият Апостол приписва на всемогъществото на Бога и по-конкретно на Христовото изкупително дело, за което той пише: Христос «е нашият мир, Който направи от двата народа (тоест от юдеи и езичници – в скоби мои) един и разруши преградата, що беше посред». Той в едно тяло примири с Бога двата народа «чрез кръста, като на него уби враждата» (Ефесяни 2:14, 16). Кръвта на расите бе разделяла народите; Кръвта на Христа сега ги съединяваше. Тъй се събраха под единия купол на небето – в една вяра и в една Църква – юдеи и езичници, елини и варвари, свободни и роби, за да бъде «всичко и във всичко Христос» (Колосяни 3:11; 1 Коринтяни 12:13).
Църквата, по учението на св. апостол Павел, е дело на Света Троица: – дело на Бога Отца, Който отвека е предопределил изкуплението на човечеството и основаването на Църквата, в която «да съедини всичко небесно и земно под един глава -Христа» (Ефесяни 1:3-10); – дело на Сина Божи, Който «обикна Църквата и предаде Себе Си за нея» (Ефесяни 5:25); – дело и на Светия Дух, Който излива върху християните различни дарби (1 Коринтяни 12:4-11), и Който се дава на вярващите (Римляни 5:5), та те стават храм на Светия Дух (1 Коринтяни 3:16).
Св. апостол Павел употребява няколко сравнения, с които онагледява единството на Църквата: тя е тяло Христово (Колосяни 1:24; Ефесяни 1:22-23; 1 Коринтяни 12:12-27), здание стройно сглобено (Ефесяни 2:21), дом Божи (1 Тимотей 3:15) и майка на вярващите (Галатяни 4:26). Най-любимият му образ е обаче образът на едното тяло. Той е и най-изразителният образ, защото поставя ударението върху «жизнения» и «органически» характер на единството[1]. Църквата не е външно, механическо единство, а дълбоко-вътрешно, органически-благодатно единство.
Човешкото тяло е чудо. Неговата тайна помага на св. апостол Павел да разкрие тайната на единството на Църквата като богочовешки организъм. Както човешкото тяло има много и различни членове, но образува едно цяло, свързано по един жизнен начин, така и Църквата е съставена от много вярващи, но те представляват един организъм, възглавяван от Христа (Ефесяни 1:22-23). Тялото не може да има повече от една глава; тъй и Църквата не може да има две или повече глави. И както главата не може да има две или повече тела, «освен ако си представим някакъв изрод» (израз на римокатолическия богослов Ferdinand Prat, S. J.)[2], така и Главата на Църквата – Христос – не може да има повече от едно тяло, или, с други думи, да възглавява повече от една Църква. «Ние многото съставяме едно тяло в Христа – пише св. апостол Павел, – а отделно един другиму сме членове» (Римляни 12:5).
Като жив организъм Църквата не може да се раздели. Разделеният организъм престава да е жив и умира. Има не разделение на църквите, а отпадане от Църквата[3], която продължава да си съществува като жива и единствена.
Църквата е една не само по своята същност, но и по своята цел, състояща се в прославата на Бога чрез спасение на душите. С оглед на духовното растене на спасяващите се в лоното на Църквата, тя има да постига поставени ѝ от Бога задачи. Поради това св. апостол Павел я вижда не статично, а динамично, – като тяло Христово, което, веднъж създадено, за да бъде жив организъм, расте и се съзижда «в жилище Божие чрез Духа» (Ефесяни 2:21-22)… «за усъвършенстване на светиите…, докато всички достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божи, до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство» (Ефесяни 4:13). Това единство на вярата, за което тук става дума, Апостолът на езичниците разбира не като резултат, постиган от положени човешки усилия за създаването му, защото според него единството на вярата е създадено от Бога чрез Христовото изкупително дело и сега то трябва да се пази! Залягайте «да запазвате единството на духа чрез връзките на мира» (Ефесяни 4:3) – съветва той. Смисълът на цитираните думи, както личи от контекста, е: участващите в единството на вярата да растат и се усъвършенстват в него.
Догматическите начала, върху които св. апостол Павел вижда изградено единството на Църквата, са споменати кратко, но ясно в Ефесяни 4:5: «Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението».
Някои учени смятат, че апостолът на езичниците няма високо мнение за брака и е против еманципацията на жената. За да потвърдят това те сочат следните думи на св. апостол Павел: «Защото желая всички човеци да са като мене» (1 Коринтяни 7:7); «Който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я неомъжва, по-добре прави» (1 Коринтяни 7:38); «Добре е за човека да се не допира до жена. Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена и всяка жена да си има свой мъж» (1 Коринтяни 7:1-2). От тези текстове заключават, че според съжденията на светия апостол, бракът е една концесия, дадена от Бога поради човешката слабост, че той е едно чисто социално учреждение, което е за предпочитане пред другите нравствени волности, че той е едно необходимо зло, или най-малко, че той е едно законно съжителство.
От друга страна се срещат и по-нюансирани преценки на апостол-Павловата мисъл. Ако св. апостол Павел няма много високо мнение за брака, пише Кюмел, това не е извод, че той разглежда брачната връзка като лоша страна сама по себе си, като един дуализъм, който не може да получи пълно единство, но това е затуй, защото според св. апостол Павел идването на Христа е близко. А колкото лично за самия него, той е получил дара на въздържанието.Отто Мишел отива още по-нататък в желанието си да изясни мисълта на апостол Павел. Той извинява апостола като безбрачен дотолкова, доколкото последният не може да запее един химн за брака. Мишел допуска, че мисълта на светия апостол е в духа с тая на Христа. За духовните от Коринт, които бяха пленени в своята ревност и които мислеха, че трябва да живеят в пълен аскетизъм, св. апостол Павел изтъква законността на брака и благословеното ползване от него. Най-сетне мнозина богослови през последните години подчертават, че св. апостол Павел вижда в безбрачието един дар за служба на Бога, а не едно състояние по-съвършено, по-духовно и по-полезно от брака. Бракът е съобразен с божествената воля и той е за тия от Неговите създания, които не са повикани за безбрачие. Ако има някое средство против разврата, против невъздържанието, бракът е единствената и над всичко форма за съединението на мъжа с жената в съвместен живот и за несъблазняван живот в Христа. Изобщо, бракът е едно положително дело, а не отрицателно. Струва ми се, че именно в тоя смисъл трябва да разбираме мисълта на св. апостол Павел и да му отдадем пълно право.
Ако се заемаме с изяснение и размисли по този предмет, то е най-вече, за да подчертаем, че св. апостол Павел разглежда брака и безбрачието като две еднакво законни положения за верните. Той счита, че всяко едно от тия положения трябва да позволява да се осъществява и дори да способства да се реализира още по-добре и още по-целесъобразно условието за спасението, тоест животът в Господ Иисус Христос.
Св. апостол Павел не е обсъждал никога експрофесо проблема за брака, нито пък въпроса за безбрачието. Той е говорил твърде малко за тях и винаги инцидентно (по подкана) и по отношение на един по-голям и по-обширен предмет: призванието или посвещението на християнина. Той никога не е виждал в безбрачието средство за постигане на една по-голяма духовна висота, нито пък в брака някакво сериозно препятствие или спънка в пътя към целта, която преследва всеки християнин.
Вярно е, че св. апостол Павел не скрива предпочитанията си за състоянието, в което се е намирал той. «Желая – пише той, – всички човеци да са като мене (1 Коринтяни 7:7), тоест неангажирани с връзките на брака, или, с други думи, свободни от тия връзки (1 Коринтяни 7:8). Но щом светият апостол произнася това си желание, веднага отбелязва и неговата граница: «Но ако не се въздържат, нека се женят» (1 Коринтяни 7:9). Всекиму е за полза една особена благодат и всеки получава от Бога едно определено благословение. Той разбира ясно, че не всички са повикани като него да живеят в самота и безбрачие. Усамотеният, безбрачният живот, е харизма, а не общо призвание. Общото призвание за всички без изключение е животът в Христа Иисуса, пътят към освещаване и към съвършенство. За ония, които не са получили харизмата, която имал св. апостол Павел, по-добре би било да се женят, отколкото да се разпалват (1 Коринтяни 7:9), защото бракът не е несъвместим, както например разпуснатият живот, с живота в Христа. Всичко това иде да ни обясни и покаже, че ние всички ще бъдем като светия апостол, когато живеем като него честно, в съгласие с дара, който сме получили.
Ако св. апостол Павел предпочита безбрачието, това той прави и от чисто практически подбуди, а не само поради богословски причини. В безбрачния човек апостолът признава две предимства, които липсват на женения. Най-напред безбрачният се намира в по-благоприятно състояние по отношение на това, което апостолът нарича: «Поради настоящата нужда от добро намирам това» (1 Коринтяни 7:26), от което трябва да се подразбират действителните затруднения на верните – малочислени по брой всред един голям покварен град, какъвто е бил Коринт, изложени без съмнение на ред опасности като последователи на една нова религия и смятани като хора извън законите. Оттук не може да се сметне, че се намеква за есхатологическите страдания и бедствия, които приближават, защото τήν ενεστωσαν ανάγκην има винаги смисъл за настоящето у св. апостол Павел. От друга страна апостолът никога не смята, че очакваното идване на Христа трябва да бъде подтик за отказване от брака. Напротив, в първото послание до солуняни (4-та и 5-та глава) например, в това от посланията, гдето есхатологическото очакване е най-оживено, да се живее в състояние на брак е било едно от средствата по пътя към служението на Бога и е било възможно да очакваш и в това състояние и по този път деня Господен.
Св. апостол Павел (5-67)
Освен това безбрачният не е раздвоен от грижи (1 Коринтяни 7:32). Той не се занимава с друго, или не бива да се занимава с друго, освен да служи (да угажда) на Господа, докато мъжът или жената в брака трябва да се стремят да угаждат на своя съпруг, или съпруга. Но и тук още може да се смята, че апостол Павел се изразява cum grano solis и не взима трагично това деление. Защото той няма нито намерение да укорява тия съпружески грижи. Те са позволени, редни и законни, защото са дадени за ония, които се намират в брачни връзки. Мислите на апостола в посланията до колосяни и ефесяни ни подсказват, че той по-скоро би укорил онзи мъж, който забравя задълженията, които има спрямо своята жена. Щом като мъжете трябва да обичат своите жени (Колосяни 3:19) и то не инак, а както Христос обикнал църквата (Ефесяни 5:25), ясно е, че мъжете ще трябва да посвещават една част от времето си на своите жени. Една част от време, която безбрачният може да посвети на Бога. Но също така е ясно, че като използват свободното си време в обич и угода към своята жена «в Господа», мъжете ще се съединяват отново косвено в служба на Бога. Защото на Христа, Който е вече прославен, не може да се служи иначе, освен в лицето на «тия малките», които вярват в него. Св. апостол Павел говори дори и за смесените бракове (1 Коринтяни 7:12-16) като посочва, че чрез съпружеска любов съжителят християнин (мъж или жена) може да освети другия, или другата и да ги спечели за Христа и по такъв начин смесеният брак да стане едно напълно християнско семейство.
В очите на св. апостол Павел безбрачието е нещо по-добро по отношение на доброто, което се съдържа в брака. Но то не може да бъде добро освен за ония, които са получили дара да живеят безбрачно и уединено. За някои бракът е доброто в противовес на злото, което се ражда от лошото поведение на невъздържанието. Освен това за светия апостол безбрачието е нещо по-добро по отношение на брака в практически смисъл върху плана на евангелското благовестие и на разпространението на новата църква, която дошла да възвести Евангелието в Христа. Безбрачният живот ще бъде по-малко обременен с грижите, които тежат над женените човеци и то по-малко обременяван «в тревожното състояние на сегашното време». Той ще бъде по-свободен с работите за Господа. Ако е апостол, той ще бъде по-малко затрудняван в своите мисионерски пътешествия, отколкото ония, които водят със себе си жени (1 Коринтяни 9:5) и така ще може да работи по-резултатно (1 Коринтяни 15:10). Но като прави от уединения живот особено състояние, харизма, светият апостол подчертава неговия изключителен характер. Всички не са получили този дар, понеже не всички са повикани да бъдат апостоли, пророци или учители. Още повече св. апостол Павел познава и пази апостолските прерогативи – той е апостол, защото е видял Господа (1 Коринтяни 9:1) и като такъв той е извършвал чудеса, които са «белезите на апостол» (2 Коринтяни 12:12). Той не говори за религиозните права на безбрачния. Апостолът не казва, нито пък намеква някога, че безбрачният ще достигне до някакво по-горно стъпало в общение с Христа, което е недостъпно за женените християни. Апостол Павел прибавя към личното си предпочитание за безбрачието и една твърде положителна оценка за брака. Той говори за него надълго (1 Коринтяни 7-ма глава), за да отговори на въпросите, които са му били поставени и за да опровергава заблудите, които са преобладавали в Коринт. Това, което поучава той в тази глава, е сходно с мислите му в посланията до солуняни, колосяни и ефесяни и когато четем тези три послания, ние виждаме, че апостолът се докосва само към един възглед по този важен въпрос.
Няма на земята друго по-съдържателно слово, което да блести с такава красота и сила като любовта. Това е най-голямото богатство, което притежава живият човек на земята. Това е най-вълшебното слово, което със своята магия прави чудеса – то превръща човека-звяр в истински човек, побеждава всяка груба сила и я превръща във възродителна стихия. Любовта като творческо начало гради и създава най-добрите взаимоотношения между хората. Тя създава характерите на благородство и добродетелност. Тя е, която краси живота с перлите на най-прекрасни чувства и облъхва живота с уханието на ароматните цветя, скътани в кришниците на безсмъртната човешка душа.
И ако навремето, в момент на вдъхновение Достоевски възкликна и изказа правдивата мисъл: «красотата ще спаси света», то днес със същото вдъхновение и сила може смело да кажем: «любовта ще спаси света».
Тази истина разкрива св. Павел в 13-та глава на първото си послание до Коринтяни – дивна симфония, която той по боговдъхновение е написал.
Любовта е най-великият и най-ценен дар, с който небето е дарило човека. Любовта е онова светло чувство в душата на човека, което носи светлина, топлина, душевна утеха и духовна радост. И наистина, колко мрачен, пълен с бурите на мрака ще бъде животът, ако в него няма светлината и топлината на любовта. Без любов животът на живия човек е безнадежден. Любовта укрепва нравствените сили на човека и му дава криле, за да лети във висините на духа. Любовта носи утеха на наскърбените, на обидените в живота, защото влива в душите им импулса на надеждата. Любовта насочва отчаяните към светлите хоризонти на един смислен живот. Любовта насърчава ония, които са загубили подпорите в живота и им дава светъл поглед, за да изграждат своето и на другите благополучие. Любовта затопля живота на земята и го прави приятен, радостен и смислен. Любовта прогонва тъмнината и я превръща във виделина – тя прогонва мрака и не дава да овладее душата на човека. Любовта е сила, която разпръсва и най-мрачните облаци на злото и греха, които задушават и гнетят душата и ѝ отнемат всяка вътрешна сила и възможност за простор и свобода. Любовта стопля и най-леденото сърце и го прави съсъд на топлота, на благост, на нежност, на крепка надежда, на жива вяра в Бога, тоест превръща го в олтар на светост, на духовно прозрение.
Бог е любов! При Бога има светлина, топлина, радост, светост, кротост и смирение.
Бог е любов!Той е извор на добро, на правда, на истина и на мироблаговестие!
Бог е любов! Затова вярващият трябва да има в себе си любовта, която пои живота само с аромата на прекрасните цветя на милосърдие, състрадание и благост. Каква любов ще имаш ти, човече, когато устата ти говорят, че обичаш ближния си, а в сърцето си пускаш корените на една отровна ненавист, която първо тебе трови и не ти дава да погледнеш в постъпките си, за да разбереш че не любов, а омраза се таи в сърцето ти? Каква любов ще имаш ти, горди човече, когато вместо с топлотата на любовта да стоплиш душата на твоя по-малък брат, когото смяташ за грешник, ти навсякъде и пред всички говориш за неговата греховност и загиване? Къде е любовта, която да засили твоя духовен поглед, с който да видиш истината? Нека си спомним оня прекрасен случай в живота на Господ Иисус Христос, когато при Него бяха довели жена, хваната в блудство. Злобните ревнители на закона по разсъдъка на своята привидна праведност казват на Иисус Христос, че съгласно Моисеевия закон, тя, понеже е хваната в грях, трябва да бъде пребита с камъни. Тогава въплътеното Слово, като вижда техните лицемерни грижи за спазване на закона, със Своята миротворна кротост се обръща към тях и кротко, но авторитетно им казва: «Който от вас е без грях, нека пръв да хвърли камък върху нея» (Иоан 8:7). А Христос, Който е надникнал дълбоко в душите им, спокойно, с голяма покруса и загриженост, се навежда надолу и започва да пише с пръст по земята…
Обвинителите са изненадани и смутени. Те стоят като парализирани и не предприемат нищо… След това един след друг мълчаливо напускат това място на изобличението. Защото ясно съзнават, че и те са грешни и порочни, че дори самата им постъпка е престъпна и пълна със злоба. Бягат, защото не могат да понесат тия изобличителни, но пълни с благост и състрадание думи. В тоя момент Христос подига поглед, вижда жената, че стои потънала в размисъл и разкаяние за своята греховност и я пита:
– Жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?
– Никой – отговаря нещастната, но съкрушена жена.
– И Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши (Иоан 8:8-11).
Каква велика оценка на живия човек, колкото и грешен да бъде той. Колко много благост и любов, проявени към една хваната в престъпление блудна жена. И колко съкрушителен удар за мнимата праведност и лицемерна защита на закона. Ето, който постъпва така, е обладан от чудните струи на любовта, която всичко прощава и всичко покрива. А такова отношение превръща престъпника в покаян и изправен и затова спасен човек. «Понеже Син Човечески дойде да подири и спаси иогиналото» (Матей 18:11).
Защо тогава не заплачеш за себе си ти, който се валяш в бунището на човешката злоба и мъст и не вдигнеш поглед към небесните висини, та, като разгориш огъня на любовта в себе си, да затоплиш смразеното от злоба и ненавист свое сърце и да покриеш с любов греховността на твоя брат?
Колко чудна сила е любовта! Тя е непобедима, непоклатима. Любовта ражда героите на духа и великаните на творческото дело и на светостта.
Бог е любов! Любовта е Божия сила, която се прелива в човека и го превръща в нова твар, обновена, осветена, пресъздадена и годна за нов живот, потънала в блясъка на светостта.
«Любовта е оня връх в човешкия живот, от който Христос открива своето Божествено учение и се откроява и по могъщество, и по величественост върху чистия и светъл фон на небето дивната картина на онова велико смирение, което възвишава и изпълва с благоговейни чувства човека, у когото се извършва осъществяването на съвършената Божия любов.»
«Любовта е, която довежда живия човек до пълна духовна зрялост. Без любов е немислимо духовно съвършенство, «защото любовта е не само една от силите на съвършенството, а е «свръзка на съвършенството». Тя обединява всички духовни дарования в единството на зрялата в Христа личност, която по тоя начин вниква в съвършения закон на свободата и пребъдва в него».
«Прекрасна и истинска проява на любовта е жертвата. Но до тая възвишена проява на любовта не всички са дорасли. А и не всички годни могат да принесат жертва в еднаква мяра. Колкото е по-голяма жертвата, толкова и по-голяма е вътрешната сила на човека, от духовната същност на когото се изявява жертвата. Защото жертвата е израз на вътрешната сила на човешката личност. Всяка жертва на проникнатия от Христовата любов е саможертва. А пълната саможертва иде от върховната проява на духа, който живее всред прекрасните цветове на любовта[1]»
И затова великият апостол Павел казва:
«Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека».
«Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм».
«И да раздам всичкия си имот, да предам тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува» (1 Коринтяни 13:1-3).
Руският писател Тургенев описва един много мил и трогателен случай, който до известна степен може, макар и не напълно, да ни разкрие проявите на любовта. Той ни разказва: «Вървях по улицата. Спря ме изнемощял, одърпан, покрит с рани старец. Червени, подпухнали, сълзещи живи очи, посинели устни, развяващи се дрипи, нечисти, гноясали рани… О, как немилостиво нищетата и човешкото коравосърдечие бяха обезобразили това живо нещастно същество…
Просякът протягаше зачервената си подпухнала, мръсна ръка… Той стенеше, виеше за помощ. Сърцето ми се стопи в горчива мъка… Един лъх на топлота се раздвижи в гърдите ми и милостта раздвижи нежните струни на душата ми.
Почнах да ровя из джобовете си. Да му дам нещо, за да го стопля и обнадеждя… Нито стотинка. Ни часовника, нито даже носна кърпичка. Нищо не съм взел със себе си. Ами сега? А просякът чакаше и протегнатата му ръка немощно се люшкаше и трепереше. Измъчен и смутен, аз взех мръсната му подута трепереща ръка и силно я стиснах.
– Прости, братко! Нищо нямам у себе си, за да ти дам!
Просякът спря върху мене зачервените подпухнали очи… Една сълза, бистра като кристал, се отрони от очите. На посинелите му устни се появи една хубава усмивка. И той на свой ред, с пламнало от радост лице, хвана и стисна премръзналите ми пръсти.
– Нищо, братко, – щастливо промълви той. – Благодаря ти, защото ти ми даде това, което досега ми липсваше»
Любовта е дълготърпелива
Любовта, която живее в сърцето на човека се проявява по най-различни начини. Тя е израз благодатен на много добродетели, които са украса за християнина. Една от най-прекрасните християнски добродетели е търпението. И затова св. апостол Павел казва: любовта е дълготърпелива.
Велика и прекрасна добродетел е търпението. Тя е силна и непоколебима волева проява, която искри в сиянието на рубина и се изявява в проливащата се мъченическа кръв. Дълготърпението светлее в дивните подвизи на Божиите угодници, които, изпълнявайки волята на Бога, поставяха себе си в най-тежки изпитания, за да изтръгнат венеца на правдата и да получат спасение. Дълготърпението блести в смелостта на изповедниците, които намираха в себе си нравствени сили, за да извадят от дълбочините на душата си най-прекрасните, но най-силни слова, че вярват в Иисус Христос, защото Той е светлината на света и Син на живия Бог. Дълготърпението е най-драгоценната украса на всички свети мъже и жени, които в благоухайните жертвени страдания и молитвени бдения, намериха утехата и величието на подвига и чрез любовта се сляха с Христа. Дълготърпението сияе с чаровна красота в ревността на неизброимо множество Христови ученици и апостоли, които с лампадата на жива вяра изтръгнаха за себе си и за другите спасение. Дълготърпението искри в покайните сълзи на съкрушените, измъчени и изстрадали за Христа вярващи люде, които бяха издигнали в сърцата си свещени олтари, където непрестанно гори безсмъртната любов.
«С търпение учениците Христови, светите апостоли продължиха делото на благовестието и на изграждане Църквата Божия като укрепен град, издигнат навръх могъща планина. С търпение те понесоха още веднага след Христовото възкресение преследвания и страдания заради словото. С търпение те благовествуваха, гдето им се откри врата на благовестието, та стигна до четирите краища на земята словото на спасението. Търпение бе силата на тия, които светът охвърли, защото и те се бяха отрекли от него.»
«С търпение мъчениците приеха страдания и бидоха увенчани с венеца на победата, прославяйки със смъртта си Бога. С търпение изповедниците явиха силата и величието на своята вяра. С търпение Божии угодници от всички времена носят трудностите на християнското знание – игото Христово, утвърждавайки се във вярата, любовта и добродетелта[2]».
В дивната огърлица на трите християнски добродетели – вяра, надежда и любов – надеждата заема средно положение и образува свързващо звено между вярата и любовта. И по съдържание, и по духовна структура надеждата представлява един вид мост, по който единствено може да се премине от основата на християнската добродетел – вярата – до увенчаващата я корона – любовта.
Вярата открива духовния поглед на християнина за божествената му първооснова и го свързва с Небесния му Отец. В тази връзка вярващият усеща непосредно, схваща и познава превъзходната и безотносителна ценност на богоподобната си личност, осъзнава екзистенциалното си призвание и голямата си отговорност, тръгва по стръмния, но единствено достъпен и спасителен за него път на религиозно-нравствено усъвършенстване и на предано обществено и църковно служение, и се устремява към висшата си цел, която постоянно се озарява от сиянието на най-висшето благо. Така от чертозите на вярата (наречена от Климент Александрийски и св. Иоан Златоуст „майка и източник“ на всички дарби[1]) християнинът навлиза в предверието на надеждата. Тук подвизите на вярата се услаждат от предчувствие и предвкусване на вечните блага на доброто и нетленната награда в горния Иерусалим, която Бог е приготвил за Своите верни и предани чеда. Наистина най-възвишен е предметът на християнската вяра, но той все пак не така лесно би пленил и вдъхновил, раздвижил и активизирал човешката воля за изпълняване отправения от него религиозен и нравствен императив, ако той не би бил очертан от християнската надежда в привличащото сияние на най-висшето благо и на вечното блаженство. Именно в надеждата християнинът прегръща с цялото си сърце висшата цел на съществуването и назначението си, прави я въжделено съдържание на съкровения си копнеж и впряга всичките си сили за постигането ѝ. Въпреки това вярата е основоположна и определяща за християнската надежда. Дълбоките корени на надеждата се намират във вярата: оттам израства надеждата, оттам черпи живителни сокове, оттам се подхранва и укрепва за неспирен растеж, за непрестанни дръзновения, за неуморни трудове и подвизи в устрема към съзидание и съвършенство.
Както душевният живот на човека представлява една цялост, поради което всички душевни сили са взаимно свързани, една от друга се обуславят и една в друга се преливат, разбира се без да загубват специфичната си структура, така и трите основни добродетели на християнския живот взаимно се предполагат, изискват и допълват и само при съвместното си действие се разкриват в пълнота и съвършенство, разбира се без да се лишават от собствения си ценностен акцент и от присъщата си особена насоченост. В този смисъл може да се каже, че във вярата има първични и неизкореними елементи на надежда и любов, че надеждата се основава върху вярата, запазва я в себе си, придава ѝ динамика и предвкусва сладостта на любовта и накрая, че любовта като най-висша добродетел (1 Коринтяни 13:13) и свръзка на съвършенството (Колосяни 3:14) включва в себе си вярата и надеждата, придава им пълноценно съдържание и ефективно действаща сила. Затова без любов вярата и надеждата залиняват и замират; също така без любов хрястиянинът е нищо и нищо не го ползва (1 Коринтяни 13:1-3). Блажени Августин казва: „Нито любовта съществува без надеждата, нито надеждата без любовта, нито тези две добродетели без вярата[2].“
От психологическо гледище актът на познанието и още повече на вярата, в която също се постига познание и то за най-възвишени религиозно-нравствени истини и ценности, винаги се мотивира и вдъхновява не само от приятното чувство от откриването на нещо ново и ценно, но и от съдържащото се в това ново и ценно обещание за по-добър човешки живот, за по-благополучно бъдеще, за душевно спасение и вечно блаженство. Предметът на вярата не е някаква обективна и съществуваща сама в себе си действителност, която е чужда на човека и безразлична към живота, съдбата и благополучието му. Напротив, той е от най-жизнено значение и затова привлича и пленява човека. „Думите, що ви говоря – казва Господ Иисус Христос, – са дух и живот“ (Иоан 6:63). Чрез вярата си християнинът възприема божествената истина, която го прави свободен (Иоан 8:32), напътва го в доброто и правдата и го изпълва с живот и съвършенство. Основният предмет на християнската вяра е Бог, Който се открива в сърцето на човека като най-висше благо и подател на всички блага. Би могло да се каже, че предметът на християнската вяра е и предмет на християнската надежда, но схванат в друг аспект и от друга страна. За голямата близост и неразривната свързаност на вярата и надеждата свидетелства св. апостол Павел в определението на вярата като „жива представа за онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1), а също така в описанието на животворното и спасително въздействие на вярата: „Праведният чрез вярата си ще бъде жив… ние… сме от ония, които вярват за спасение на душата“ (Евреи 10:38-39).
В диалектичната си структура вярата изисква надеждата и непременно води към нея, дори я съдържа в себе си в някакъв екзистенциален минимум. Феноменологичният ценностен анализ установява, че „на висшия морал на вярата отговаря една емоционална ценност от особен вид – надеждата[3]“. Поради това – да заключим с думите на Дитрих Бонхьофер – „вяра, която не се надява, е болна. Тя е като гладно дете, което не иска да яде, или като уморен човек, който не иска да спи. Както е сигурно, че човек вярва, така е сигурно, че той се надява… Кой би искал да говори за Бога, без да се надява някога да Го съзерцава? Кой би искал да говори за мир и любов между хората, без да иска някога да ги изживява във вечостта? Кой би искал да говори за един нов свят и за едно ново човечество, без да се надява, че ще участва в тях?[4]“
Чрез сродството си с вярата надеждата не загубва самобитната си структура и особената си функция. Докато вярата насочва духовния поглед към Бога и открива истината за Него, надеждата укрепва доверието в Него, осигурява достъпа до Него и участието в преизобилните Му блага. Бог е предмет както на вярата, така и на надеждата: чрез вярата Той се открива предимно като обективна и свята действителност, която има една същност, но се проявява в три лица, а чрез надеждата Той се открива предимно със свойствата на безмерната Си доброта и благост към човека, като най-висше благо, вечно спасение и непомръкващо блаженство. В надеждата Бог е насочен направо към човека и му се открива в непрестанната Си грижа за личното му благополучие, спасение и блаженство. Поради това и въздействията на вярата и надеждата в душата на християнина не са еднакви. Чрез вярата се удостоверява съществуването на Бога и Бог се вселява в сърцето (Ефесяни 3:17). Но чрез вярата Бог се долавя и като напълно различен от света, като нуминозно респективно неземно, същество, което всява страх и трепет, понякога дори ужас, с безпределното Си могъщество и с неземното Си величие и поражда чувство за тварност, дистанция и нищожество. Едва чрез надеждата вярващият преживява Бога по-пълно – като привличаща, пленяваща, фасцинираща действителност, придобива лична опитност за безграничната Му отеческа доброта и благост и изцяло поверява съдбата си в ръцете Му. Оттук създаваната от вярата и от надеждата сигурност в душата на християнина, колкото и да е голяма и непоклатна, е различна. Сигурността или очевидността на вярата е вътрешна и се проявява в дълбока убеденост в истината Божия. Обаче в надеждата липсва такава сигурност или очевидност – поне що се отнася до постигането на лично спасение. Сигурността на надеждата се изразява в пълно доверие в Божиите обещания и в цялостно упование на Божията всеблагост. Следователно сигурността на надеждата не е толкова интелектуална и теоретична, колкото морална и практическа. „Затова Бог, като особено искаше да покаже към наследниците на обещанието неизменната Си воля, си послужи с клетва, та чрез две неизменни неща, в които не е възможно Бог да излъже, да имаме утеха ние, които прибягнахме да се хванем о предстоящата нам надежда“ (Евреи 6:17-19).
Според приведения текст от св. апостол Павел Бог си служи с клетва, за да направи напълно достоверни за вярващите обещаните блага на надеждата и да утвърди произтичащата от надеждата утеха. Ако вярата в Божиите откровения и субективното преживяване на надеждата биха доставяли сигурност и очевидност на дадените обетования, тогава не би имало нужда Бог да прибягва още и до клетва. В този контекст св. Иоан Златоуст казва: „Виждаш ли, че Бог обръща внимание не на Собственото Си достойнство, но, за да убеди човеците, допуска да се говори за Него и нещо, което не подхожда Нему, именно с цел да удостовери… Тъй като човешкият род е недоверчив, затова Бог е снизходителен към това, което е свойствено на нас: Той се кълне за нас, макар недоверчивостта да е недостойна за Него[5].“ Все пак основаващата се върху вярата в Божиите обещания надежда притежава голяма убедителна сила за вярващия. Според думите на св. апостол Павел надеждата „за душата ни е като непоклатна и яка котва“ (Еврeи 6:19). Вдълбочавайки се в този апостолски текст и обяснявайки го вдъхновено, св. Иоан Златоуст представя вярващите в така удостоверената надежда „вече като достигнали обещанието, защото чрез надеждата ние сме вече на небето. Надявайте се, казва той, защото това непременно ще се изпълни; а за удостоверяване казва: по-добре е да се каже, чрез надеждата вие вече сте достигнали това… Както котвата, спусната от кораба, не му позволява да се носи по вълните, каквито ветрове и да го разклащат, но, като е завързана с него, прави го неподвижен, така и надеждата. И виж, какво близко сравнение той представя; не казва на основа, която не би подхождала така тук, но на котва. Чрез нея корабът, който се намира на открито море и както се вижда, не е закрепен, стои на водата като на суша и ту се клати, ту не се клати. За човеците, които са много твърди и любомъдри, Христос употребява уместно израза (с основа): „който, казва, си съгради къщата на камък“ (Матей 7:24); а за човеци, които не са съвсем твърди и са принудени да се ръководят от надеждата, апостол Павел правилно употребил споменатия израз (с надежда). Вълнението и силната буря клатят кораба; но надеждата не му позволява да се носи по вълните, каквито ветрове да биха нападали върху него, тъй че, ако ние не бихме я имали, отдавна бихме погинали[6].“
Съществената разлика на християнството от всяка друга религия се състои в това, че то се основава на Божественото откровение и на историческата дейност на Иисус Христос, а не на митологията. Достатъчно е човек да вникне в основния дух на християнството, за да разбере колко много той е чужд на митологията; на нейното многобожие, от една страна, и на нисшите, чисто човешки представи за божествата, от друга страна. Когато човек прочете и проучи първоизворите на християнската религия – Евангелията и апостолските послания, той долавя в тях любов към истината, сериозност в разглеждането на човешките теми, безгранична възвишеност в представите за Бога, нравствена чистота и най-вече верен усет за историческа правда. Очевидно е, че между първоизворите на християнската религия и митологията съществува разлика. От светите отци и учители на Църквата св. Атанасий Велики прекрасно е разкрил мерзостта на езичеството в сравнение с безмерно превъзхождащата го нравствена чистота и възвишеност на християнството в “Слово против езичниците” и “Слово за въплъщението на Бог Слово и за идването Му при нас в плът”.
Когато се осветлява критично темата за произхода на християнската религия от езическата митология, веднага се откроява коренната разлика на християнството от езическите религии. Известно е от историята, че когато Иисус Христос дошъл на света и започнал да проповядва Своето Евангелие, всички езически религии тогава се намирали във вътрешно разложение и в голям упадък, тъй като изчерпвали жизнените си сили. Митологията загубила всякакъв кредит в съзнанието на хората както поради своето многобожие, така и поради своите наивни неморални и недостойни представи за божествата. След философската и етическата критика, на която била подложена митологията от древните гръцки писатели Есхил, Софокъл, Еврипид и Аристофан, почти никой не се отнасял сериозно към нейните разкази и не вярвал в нейните божества. Митологията била изучавана и ценена само като богата съкровищница на народни умотворения, от която могат да бъдат почерпени интересни хрумвания и прозрения, поетични образи и поучителни разкази. В този контекст най-малко допустимо е замиращото езичество и дискредитираната митология да родят в себе си християнската религия, която бързо започнала да се разпространява, завладяла почти всички народи в обширната Римска империя и се утвърдила като религия на културното човечество.
При задълбочен исторически и критичен анализ не може да се установи между християнството и езическите религии на древния свят вътрешна връзка, приемственост и генетична зависимост. Произходът и идейното съдържание на християнството не могат да бъдат обяснени задоволително чрез еволюционния метод, нито от предхождащите и съвременните му езически религии, нито от митологията, нито от философските учения и етическите системи на древния свят като стоицизъм и неоплатонизъм. Евангелската проповед огласила света като ново учение, изпълнено с божествен дух и с благодатен живот. Така то завладяло човешките сърца и се изповядва до днес от най-просветени и културни народи по света. Още съвременните и непосредствените слушатели на Иисус Христос, от една страна, и на апостолската проповед за Него, от друга страна, оценили Христовото учение като ново в сравнение със старите религиозни вярвания, митологични представи и философски убеждения, които им били много по-близки и по-добре познати, отколкото на модерните – отдалечени по време и по дух – съставители на митологичната теория. Като илюстрация на това достатъчно е да припомним за впечатлението, което произвела евангелската проповед в два най-важни центрове на древното езичество и на древната философска ученост: Капернаум и Атина.
Капернаум, разположен на брега на Генисаретското езеро и на големия път, който свързвал Египет и Финикия, бил най-многолюдният град в Галилея. Римляните го превърнали в свой митнически център и седалище на своите войски под командването на центурии. Тук се срещали чужденци от най-различни народности. В религиозно отношение също се забелязвала голяма пъстрота; наред със синагогата се издигали различии езически капища и олтари на езически култове.
В този културен център на езичеството още в самото начало на Своята месианска дейност дошъл и благовестил божественото Си учение Иисус Христос. Всички, който Го чули, били удивени от възвишеното учение и от дивните Му дела. Те познавали много добре Стария Завет, знаели почти наизуст Моисеевия закон, владеели неговите поучителни и пророчески книги; освен това на тях били добре известни всички езически култове с най-разнообразните им митологични представи и образи; жителите на Капернаум били лично запознати с видните учители на иудейската религия – книжници, фарисеи и садукеи; били запознати с есеите, с бележити езически жреци и със знатните учени и философи на това време. Но Христовата проповед съдържала в себе си нови и възвишени истини и ценности; тя им разкривала ново учение в сравнение с езическата митология и ученост. Напълно в съответствие с това и Христовите дела коренно се отличавали от постъпките на книжниците, фарисеите, садукеите и есеите, на езическите жреци и на тогавашните учени и философи. Иисус Христос не събирал пари за учителската Си дейност, не се стремил да заема висши служби, никого не поробвал, не потискал. Напротив, Той изцелявал безплатно болни, нуждаещите се подпомагал, на всички служил. Ето как е описано непосредственото впечатление, което произвели Христовите проповеди и дела на капернаумските жители: “И чудеха се на учението Му, понеже Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците … И всички … едни други се питаха и казваха: що е това? Какво е това ново учение, та и на нечисти духове Той властно заповядва и те Му се покоряват?” (Марк 1:22, 27; срв. Матей 7:28-29; Лука 4:32, 36).
Господ Иисус Христос
В неуморната си мисионерска дейност св. апостол Павел обхождал много културни центрове на Римската империя, за да благовести Христос и Неговото божествено учение. Така той стигнал до Атина. Известно е, че този град бил център на езическата митология, наука и философия. Творбите на Омир и Хезиод – бащите на древногръцката митология, тук се знаели наизуст и дори се пеели като народни песни. Навсякъде в Атина се долавял духът на Сократ и Платон, на Зенон и Аристотел, на Демокрит и Епикур. Тук не се философствало само в школите, но и по улиците, по площадите и в домовете. Идеите на платонизма и стоицизма, на еклектизма и скептицизма напоявали цялата духовна атмосфера на Атина. Именно в този център на древната митология и философия дошъл св. апостол Павел, всеки ден проповядвал за Иисус Христос и излагал Неговото учение в синагогата и на тържището. Някои стоически и епикурейски философи също чули проповедта му. От чутото те се убедили в две неща: първо, че проповядваният от св. апостол Павел Иисус Христос няма нищо общо с образа на някой бог както от много добре познатата им гръцка митология, така и от известните им езически божества на съвременните им религии и култове; за тях Той бил “чуждо божество”; второ, възвестяваното от св. апостол Павел Христово учение било не само ново, но и странно за тях; то нямало нищо общо нито с платонизма, нито със стоицизма, нито с която и да е философска школа на онова време. Само поради тази новост на разкривания образ на Иисус Христос и на проповядваното Христово учение философите сами отвели св. апостол Павел в ареопага, за да го изелушат още по-внимателно и да преценят критично възвестяваното от него. В “Деяния на светите апостоли”, безспорен исторически литературен паметник от I-ви век след Рождество Христово, четем: “И взеха та го отведоха в ареопага, казвайки: можем ли да знаем, какво е това ново учение, което проповядва. Защото нещо странно влагаш в ушите ни. Затова искаме да знаем, какво е. А пък всички атиняни, както и чужденците, които живееха у тях, с нищо друго тъй не обичаха да си прекарват времето, както с това – да говорят и слушат нещо ново” (Деяния на светите апостоли 17:19-21).
Изводът е напълно естествен: просветените жители на Капернаум, както и стоическите, епикурейските и други философи от Атина, оценили Христовото учение като ново, понеже Иисус Христос като действителен Богочовек го известил, без да го заимствал от Стария Завет, от иудейската, фарисейската, садукейската и есейската ученост, нито от Хилел Стари и Филон Александрийски, а още по-малко от платонизма и стоицизма. Предвид това всеки обективен историк, който не се ръководи в научните си изследвания от предубеждения и не подхожда към историческите факти и явления с готови клишета, трябва чистосърдечно да признае подобно на видния германски историк Леополд Ранке: “Християнството е божествено явление; то не е подготвено от никакви предшестващи го идеи и настроения; то е необяснимо за историка от естествената връзка на причините и в този смисъл е внезапно явление.”
Твърдението, че произходът на християнството не може да бъде обяснен задоволително по пътя на еволюционния метод и че то не се е развило от митологичните представи и образи на древните религии и култове съвсем не означава, че християнството не е било предчувствано, не е било очаквано и не се е явило като изпълнение на общочовешките религиозни потребности и копнежи. Религиозната потребност на хората в древността цяла била насочена към християнството и копнеела за него, защото само то можело да я удовлетвори в пълнота. Религията не представлява нищо друго освен търсене на пътища, начини и средства за примиряване с Бога, за влизане в общение с Него и за осъществяване на божественото предназначение на човека във времето и във вечността. Тази същност на религията никъде не е получила по-пълно разкритие, отколкото в християнството, защото Иисус Христос чрез богочовешката Си жертва примирил грешния човек с Бога, в богочовешката Си личност съединил за вечни времена човека с Бога, чрез божественото Си учение посочил вечното предназначение на човека и чрез благодатните дарове на Светия Дух му давал сили да го осъществява.
Това, което човекът на древния свят търсил, за да удовлетвори религиозната си потребност и да постигне спасение, той не можал да намери нито в езическите религии, нито в тайните култове и мистерии, нито в религиозно-философските учения. Така още повече се изострила духовната жажда на древния свят за божествен Изкупител и Спасител. Само в този смисъл, тоест по отрицателен път, човечеството било подготвено за посрещането и приемането на Иисус Христос от страна на езическите религии, на тайните култове и мистерии и на религиозно-философските учения на древността. Но без действителното явяване на Иисус Христос и без Неговата дейност като божествен Учител, Изкупител и Спасител никога не би могло да се появи и да съществува християнството.
При по-задълбочено вникване в езическите религии безспорно могат да бъдат открити далечни аналогии между тях и християнството – не само в учението и култа, но и в образа на Иисус Христос. Неразбирайки дълбоките причини, на които се дължат тези аналогии и преувеличавайки някои техни черти, крайните привърженици на еволюционния метод злоупотребяват с аналогиите, като ги свеждат до тъждество. По такъв начин е лесно да се намерят първоизворите на християнската религия в езически култове или митологични представи. Самото обстоятелство, че поддръжниците на крайния еволюционен метод в областта на историята на религиите не са дошли и едва ли някога ще дойдат до единство във възгледите си за чисто естествения произход на християнството, вече свидетелства убедително, че техните твърдения не почиват на факти, а се изграждат на случайни хрумвания, вероятни предположения и недоказани основания. Например само въз основа на факта, че в най-различни езически митове се споменава за въплъщаване на богове, вече едни намират първоизвора на учението за Иисус Христос като въплътен Единороден Божи Син в египетската религия, други – във фригийската, трети – в персийската, четвърти – в древногръцката
Някои действителни аналогии между езическите религии и християнството могат да бъдат обяснени, както и много други аналогии в останалите сфери на културния живот, чрез единството на човешкия дух. Чрез него е напълно естествено и закономерно еднакви духовни потребности и заложби в развитието у различии народи да доведат по напълно самостоятелни пътища до сходни духовни продукти, дори до удивителни съвпадения. Историята на религиите е установила много поразителни случаи, когато народи, живеещи в голяма пространствена отдалеченост, принадлежащи към различии култури и цивилизации и невлизащи в никакви взаимни контакти, са дошли до напълно сходни суеверия и обреди в развиването и изявяването на религиозните си чувства. Като пример в това отношение могат да бъдат споменати такива сходства между ескимоси и хотентоти, между негри от Централна Африка и древни мексиканци. Руската “Всемирна история” причислява към тези аналогии “идеята за месианизма”, която “възникнала независимо в Египет, Мала Азия и Сирия”.
Други действителни аналогии между езическите религии и християнството могат да бъдат обяснени чрез първоначалните общочовешки Божии откровения, смътни остатъци от които се запазили в преданията почти на всички народи. Именно въз основа на тези остатъци се развили у най-различни народи митовете за въплъщаванията на богове и получили широко разпространение очакванията за обещания Месия или божествен Спасител от греха и смъртта.
Господ Иисус Христос
По-специално, широкото разпространение на вярата за идващ Месия и жадното Му очакване в древния свят в значителна степен се дължат на влиянието на Библията, която чрез превода ѝ на старогръцки език от 70-те тълкуватели през III-ти век преди Рождество Христово станала достъпна на народите от древния свят, както и на енергичната устна и литературна пропаганда на старозаветните месиански идеи от страна на иудеите на разсеянието. Последните, разпръснати по цялата Римска империя, развивали усилена прозелитска дейност.
Тук трябва да вземем под внимание ролята на естественото откровение. Вследствие на неговите въздействия човешката душа, която поради богоподобието си по природа е християнка, чрез светлината на разума, чрез свидетелствата на съвестта и чрез проблясъците на религиозното чувство и интуиция се издигнала в античната епоха, предимно в лицето на някои видни представители на старогръцката философия, до познанието на много религиозни и етически истини, които впоследствие получили божествено потвърждение и всестранно развитие чрез откровенията на Христос Богочовека. Би било странно, ако древното човечество никак не било подготвено да приеме Христос, ако не жадувало за божествения Спасител и ако не предчувствало някои от основните принципи на евангелското учение. Наистина, ако Иисус Христос би се явил в света напълно неочаквано и би известил учение, което да е ново и да не може да бъде логически свързано с най-висшите религиозно-философски и етически постижения преди Него, тогава нито Той би бил приет, нито Евангелието би било разбрано. Иисус Христос много ясно е казал, че не е дошъл да наруши закона или пророците, а да ги изпълни (Матей 5:17). При по-широк общокултурен поглед това означава, че Той е дошъл чрез Своя божествен авторитет да утвърди всички положителни религиозни, философски и етически постижения преди Него, да им даде нова сила, а не да ги унищожи. Съответно на това християнството не е религия на отрицанието и разрушението; то не е враждебно на естествения разум и на общочовешката съвест, не отрича техните постижения и не иска да ги унищожи. Вярно на Иисус Христос и на Неговите завети, християнското съзнание винаги е осъждало крайния супранатурализъм, който отрича естественото в християнството и се старае да отчужди Църквата от света и културата. Но няколкото общи и аналогични идеи на християнството с езически религии, тайни култове и мистерии, философски учения, етически системи и културни постижения не дават основание да се отрича оригиналността и ценността на цялото Христово учение и още по-малко то да се обявява за анонимно синкретично или еклектично образувание, а неговият Основател, Иисус Христос – за мит.
По-близкото или по-далечното сходство на християнството с едни или други езически религии, тайни култове и мистерии, религиозно-философски и етически учения се обяснява чрез частичното присъствие в света на божественото Слово още преди въплъщаването Му и чрез излъчваната от Него вечна духовна светлина. Поради предвечното Си съществуване и поради присъствието Си навсякъде божественото Слово било в света и преди въплъщаването Си; със Своя пълноценен живот, със Своето съвършенство и със Своя всепроникващ разум То винаги било “светлина на човеците”, която поради греховната тъма и езическите заблуди се резсейвала и слабо била долавяна. Все пак тя е светила в мрака на езичеството и този мрак не можел да я обземе, да я погълне и загаси (Иоан 1:4-5). Въз основа на това светите отци и учители на Църквата още от най-древно време развили и обосновали учението за Логос Сперматикос, Който винаги обитавал в света и най-много озарявал със Своята благодатна светлина високонадарените и добредетелните хора. Всичко истинско, възвишено и добро, което открили и извършили езическите философи и законодатели, според учението на св. Юстин Философ и Мъченик, се намира в зависимост от мярката, в която те се доближавали до Словото чрез изследване и съзерцаване. Учението на Платон – пише св. Юстин Философ и Мъченик – “не е съвършено различно от това на Христа”, но не е и “във всичко сходно с него, както и ученията на стоиците, поетите и историците. Защото всеки от тях е изказал прекрасни слова, доколкото е имал дял в разпръснатото като семена божествено Слово. Всички тези писатели посредством вроденото семе на Словото могли да видят истината, но неясно”.
Ако се спрем по-специално и проучим по-внимателно сходството на евангелския образ на Иисус Христос с посочените от митологичната теория негови първоизвори в езическите култове и религии, ще установим, че между тях съществува историческа и идейна пропаст, над която не може да бъде прехвърлен мост от каквато и да било генетична връзка и зависимост. По различни пътища в митологията на езическите религии и култове е проникнала истината за очаквания и обещан Месия, Който трябвало да се въплъти, да страда и да умре за избавянето на човешкия род от робството на греха и от злото в света, но също и да възкръсне и да основе Своето царство, чиито членове ще се радват на вечен живот и на вечно блаженство. Обаче в езическата митология тази идея била толкова извратена и така преплетена с неморални и суеверии представи, че нейният божествен първоизвор станал почти неузнаваем, от една страна, и представлявал от себе си не майчинска утроба за действителния Месия в историческото лице на Иисус Христос, а само Негова сатанинска пародия, от друга страна. Това отношение на месианската идея в езическите религии и култове към Иисус Христос било много добре известно на образованите езичници от първите два-три века след Рождество Христово. Поради това тези от тях, които останали в езическото си вероизповедание, писали трактати против християнството, например Целс, Фронтон, Порфирий, Ямвлих, Юлиан Отстъпник, но не оспорвали историческото съществуване на Иисус и не изтъквали зависимост на евангелския образ на Христос от която и да било езическа митология. Други образовани езичници, който съзнавали лъжливостта и порочността ня езичеството и се убедили в истинността на християнството, написали пък апологии в защита на християнската религия, в които от непосредствено наблюдение и от личен опит посочвали величието на Иисус Христос пред нелепите езически сказания за въплъщаващи се, умиращи и възкръсващи божества.
Господ Иисус Христос
Още през II-ри век към християнската религия преминал езическият философ Юстин. В своята “Апология на християнството” той основателно изтъква, че митологичните разкази за въплъщаване, умиране, възкръсване и възнасяне на богове са само сатанинска пародия на действителното въплъщаване, умиране, възкръсване и възнасяне на Единородния Божи Син в лицето на Иисус от Назарет. Тази своя теза той конкретизира, като се позовава на мита за Зевс, Семела и Лионис. Според този мит Зевс пламнал в страстно увлечение по прекрасната Семела, дъщеря на тиванския цар Кадам. Зевс се явявал пред любимата си в образа на смъртен човек, тъй като тя не би могла да издържи огъня на светкавиците и трясъка на гръмотевиците, каквито постоянно имало около него в божествения му вид. Веднъж той ѝ обещал да изпълни всяка нейна молба, в каквото и да се състояла тя, и ѝ се заклел за това с ненарушимата клетва на боговете в свещените води на подземната река Стикс. Чрез сношенията си със Зевс Семела забременяла. Обаче ревнивата божествена съпруга на Зевс – Хера, намразила Семела и решила да я погуби. Преобразена в бавачката на Семела, тя подтикнала съперницата си да поиска от любимия си да ѝ се яви в цялото си величие на бог гръмовержец и цар на Олимп. Семела се поддала на убеждението и помолила Зевс да ѝ се покаже в блясъка на своята мощ и слава. Поради дадената клетва Зевс изпълнил молбата на Семела. Ослепителна мълния блестяла в ръцете на Зевс. Всичко наоколо пламнало от светкавицата на Гръмовержеца. Кадамовият дворец бил обхванат от огън. Ужасена, Семела паднала на земята, пламъкът обхванал и нея. Умиращата Семела родила син Дионис, слабо, нежизнеспособно дете. Гръмовержецът успял да спаси новороденото. За да запази и развие малкото си дете, Зевс го зашил в бедрото си. В тялото на своя баща Дионис заякнал и като закрепнал достатъчно, се родил за втори път от бедрото на Зевс. Името Дионис означава “божи син” или “Зевсов син”. Този млад бог пръв посадил и отгледал лозата. Опиянен от сока на нейния плод и увенчан с лаври и бръшлян, той тръгнал между хората, за да ги освободи от неволите им и да премахне скръбта им, като ги подбуди да се отдават на плътска любов, на бурни песни и на забавни игри. Оттук водят началото си бесните и развратни вакханалии в чест на бог Дионис. Заедно с природата той потъва в дълбок мъртвешки сън под влияние на суровата зима, за да възкръсне за нов живот с възраждащата се природа през пролетта.
Очевидно е, че разликата между чистия и възвишен образ на Иисус Христос, между Неговото непорочно зачеване и раждане, Неговата саможертвена служба на човечеството и Неговата мъченическа смърт и светло възкресение, от една страна, и тези митологични сказания, от друга страна, е огромна. Тук всяко сравняване е не само неуместно, но и светотатствено.
Между “първообразите” на Иисус Христос в ново време се посочва митичният образ на египетския бог Озирис, без, разбира се, да се привеждат каквито и да било доказателства. За да се установи дали може да се намери близост между евангелския разказ за Иисус Христос и митологичните сказания за Озирис, потребно е да обрисуваме накратко най-главните черти от митологичния образ на Озирис. В древноегипетската религия той бил почитан като бог на слънцето и на водата и като владетел на задгробния свят. Според древноегипетската митология Озирис в незапомнени времена бил мъдър и милостив цар на Египет. Неговият завистлив брат Сет чрез измама го поставил в ковчег и го хвърлил във водите на Нил, които го отнесли в морето. След смъртта на Озирис сестра му и същевременно и негова съпруга Изида родила сина му Хор и се отправила на път да търси своя съпруг. Най-после тя намерила ковчега с мъртвото тяло на Озирис и го скрила. То било обаче разпознато от Сет, който го разкъсал на части и ги разпръснал на различии страни в Нил. Чрез големи усилия и чрез магически средства Изида събрала частите от мъртвото тяло на Озирис и то оживяло. Възкръсналият Озирис се явил на сина си Хор и поискал от него да отмъсти за смъртта му. Хор победил Сет, оковал го във вериги и го предал на майка си. Последната обаче го освободила, с което толкова разсърдила Хор, че той смъкнал диадемата от главата ѝ. Накрая Сет отново бил победен и прогонен към Средна Азия, а възкръсналият Озирис станал цар на задгробния свят и съдия на душите на умрелите.
Само тази бегла скица е достатъчна, за да се увери всеки непредубеден човек, че митологичният образ на Озирис няма нищо общо с евангелския Иисус Христос. Образът на Озирис носи характеристиките на древноегипетската многобожна религия и в него няма никакъв елемент на историчност. В противоположност на това Евангелията рисуват Иисус Христос като историческа личност, като посочват вярно цялата историческа обстановка на земния Му живот. Въобще между древноегипетския мит за Озирис и евангелските разкази за Иисус Христос не може да се намери не само генетична зависимост, но дори и най-далечна аналогия. В тях имаме работа с разновидности, които съвсем производно могат да бъдат сближавани и отъждествявани.
На второ място се посочва, че евангелският разказ за Иисус Христос има за свой първоизвор мита за фригийския бог Атис, възлюбен на богинята Реа-Кибела – “майка на боговете”. Култът на Атис се появил във Фригия и Лидия и оттук преминал в Гърция. Според легенда, предавана от Павзаний, Атис произхожда от Хермафродита, когото Зевс и Майката Земя лишили от мъжка сила; от него израсло миндалното дърво. Нана, дъщерята на речния бог Сангария, като вкусила от неговите плодове, родила Атис. Той израснал прекрасен момък и пленил сърцето на Кибела, но него залюбила също и дъщерята на песинския цар. В деня на тяхната сватба ревнивата богиня се явила на брачния пир и поразила с ужас събралите се гости. Сам Атис обезумял и избягал в една гора, където се самокастрирал и умрял. Според други митове, той, бидейки вече любовник на Кибела, бил скопен и убит от негови съперници. Според Арнобий и Сервия, това станало под бор, в който, според Овидий, преминал духът му. А според Арнобий, от кръвта му израснали и цъфнали теменужки. Отчаяна, богинята напразно молила Зевс да върне живота на Атис. По волята на бога тялото му станало недостъпно за тление, а косите му продължавали да растат. Жреците на Кибела в чест на Атис се подхвърляли на кастриране. Според друга легенда Атис бил лишен от мъжка сила, защото изменил на Кибела.
Когато се запознае със съдържанието на приведения мит за фригийския бог Атис, човек се изненадва как и още повече въз основа на какво се търси и намира сходство между него и евангелския разказ за Иисус Христос. Целият мит за Атис откачало до край е проникнат от политеизъм, натурализъм и чувственост, от които не може да се намери никаква следа във възвишения богочовешки образ на Иисус Христос. Основният мотив в мита за Атис е половата любов, откъдето идват и страданията, и смъртта на това фригийско божество, докато Иисус Христос се въплътил, живял на земята и умрял на кръста само от чиста обич към цялото човечество за неговото изкупление и спасение.
Господ Иисус Христос
На трето място се търси генетична връзка между евангелския разказ за Иисус като Месия и мита за вавилонския бог Тамуз – “син на водните дълбочини”. В шумерската и вавилонската митология Тамуз е бог на растителността и плодородието на стадата. Той олицетворява растежа и живота на природата през пролетта, а по-късно и нейното увяхване и замиране през знойното лято. През пролетта той възкръсва заедно с природата, за да умре под палещите лъчи на лятното слънце и да потъне в подземния свят, откъдето отново ще излезе през следващата пролет и така нататък. През четвъртия месец (Тамуз) той бива оплакван като умиращ, а през пролетта се празнува възкресението му. Тамуз същевременно е бог на живота и спасението, тъй като подземното царство не може да го задържи. Смъртта на Тамуз се причинява от разяждащия любовен жар на богинята Иштар или от някакво враждебно животно. Иштар е годеница на Тамуз, която през пролетта се омъжва за него, а сред лятото бива отделяна от любимия си. Тогава тя плаче за него и отива да го търси. С тази цел слиза в подземния свят, в ада, за да достигне водата на живота, с която ще може да съживи намиращият се там Тамуз. Със заплашвания Иштар иска да бъде допусната в ада. Тя преминава седем порти, като пред всяка порта бива събличано част от облеклото ѝ, докато най-после влиза при царицата на подземния свят и се явява пред нея напълно гола. Според прастар закон Иштар е обречена да не се връща вече на земята. Богинята на подземния свят е обзета от ужас поради идването на Иштар. Тя не понася страстта, а също е смаяна от бедата, която трябва да настъпи, защото Иштар е богиня на плодородието. Царицата на подземния свят изисква от бога на чумата да пусне върху Иштар всички поразии. На земята се прекратява раждане и растеж, откакто Иштар пребивава в ада. Настъпва смущение и бъркотия сред боговете. Те се събират на съвещание и създават един музикант, когото изпращат при богинята на подземния свят, за да я склони към от- стъпчивост. След това той отвлича Тамуз и го връща на земята. Тамуз обаче потъва в безутешна скръб по изчезналата Иштар. Само чрез вълшебната музика на своята флейта музикантът побеждава упорството на богинята на подземния свят. Тя напръсква Иштар с водата на живота и я освобождава.
Празникът на Тамуз бил всенародно честван, а в него вземали участие и свещените робини на Иштар като оплаквачки. Около времето на Седекия и разрушаването на храма (586 година преди Рождество Христово) култът на Тамуз намерил прием и сред иудеите. Пророк Иезекиил видял в шестата година, в шестия месец, на третия ден от месеца при северните врати на иерусалимския храм много гнусотии, между които и жени, които оплакват Тамуз.
Митът за Тамуз е плод на вавилонската натуралистична мисъл, която чрез средствата на фантазията създала прекрасни образи и разкази на олицетворяваните от нея природни сили и явления. В този мит няма обаче и следа от такава историчност и духовност, с каквито са пропити всички евангелски разкази за Иисус Христос. Няма нужда от по-подробно сравняване на митическия образ на Тамуз с историческата личност на Иисус Христос, тъй като тяхното най-бегло познаване показва, че между тях не може да се установи никаква близост и зависимост, дори никаква най-далечна аналогия.
От тези конкретни справки в областта на езическата митология с цел да се установи дали тя може да бъде призната за първоизвор на християнската религия и на историческата личност на Христос Богочовека, в частност, правим следните изводи:
1. В езическата митология могат да се намерят далечни загатвания за някои идеи на християнската религия, а именно: за въплъщаването, изкупителните страдания, смъртта и възкресението на божествения Спасител на човечеството. Както вече се спомена, тези загатвания не са рожба на езичеството, а на общочовешката религиозна потребност, която в това отношение се опира на богоподобието на човешката душа, на първоначалното всеобщо Божие откровение, на естественото Божие откровение и на духовната светлина, която се излъчва в света от Предвечното Слово още преди въплъщаването Му, както и от разпространяването на библейските пророчества, главно чрез превода на 70-те тълкуватели и чрез пропагандата на иудеите от разсеянието. Обаче докато в езичеството тези идеи са само смътно загатнати, а понякога и изопачени до пълна неузнаваемост, в християнството те са получили пълно историческо разкритие и сияят с непотъмняваща идейна и нравствена чистота.
2.В посочените митологични предобрази на Иисус Христос в лицето на древногръцките богове Зевс и Дионис, на древноегипетския бог Озирис, на фригийския бог Атис и на Вавилонския бог Тамуз не се намери нищо близко и сходно, което да напомня както историческия характер на Христовата личност, така и величието на Иисус от Назарет като възвишен Учител, чист Първосвещеник и нравствен Вдъхновител.
Както поради замъгляването на основните религиозни истини, така и поради липсата на действителен Месия в езичеството, последното се разпръснало като мъгла пред ярките лъчи на утринното слънце, пред историческата богочовешка личност, пред нравственото съвършенство и божествената сила на Иисус Христос. Когато търсим положително значение на езичеството за християнството, то може да се намери единствено в обстоятелството, че езичеството, от една страна, е поддържало будно религиозното съзнание, а от друга страна, чрез своята неспособност да го удовлетвори го е насочвало към религията на Христос Спасителя. Ето защо, когато Иисус Христос се явил на света и започнал Своята божествена учителска, първосвещеническа и царска мисия, езичеството било вече изпълнило ролята си в света. На него не оставало нищо друго, освен да изживее в агония последните дни от съществуването си, да слезе от сцената на историята и да отстъпи своето място на християнството, пред което се разкривали необятни простори за религиозна просвета, морална обнова и културно издигане на човечеството.
В заключение по темата за отношението между християнството и езическата митология, респективно дали Основателят на християнството Иисус Христос е историческа личност или Неговият образ е изваян от съкровищницата на езическата митология и със средствата на творческата фантазия, уместно е да бъдат припомнени резултатите от дискусията относно състоятелността на митологичната теория за произхода на християнството, проведена на широка научна основа в Москва през 1966 година. Те са сумирани в редакционна статия под наслов “Жил ли Иисус Христос” на списание “Наука и религия” (№ 5, май 1966, Москва). Там теорията за митологичния характер на Иисусовата личност се обявява за невярна и ретроградна и се заявява, че “застъпниците на историческата школа разполагат с достатъчно сериозно научно обосновани данни за Иисус като реална личност; съвременните учени считат за достоверни много свидетелства, които в началото на нашия век се подхвърляли на съмнение”.
*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 38-51. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.
И тази реч на св. апостол Павел (Деяния на светите апостоли 26:8-29), както и речта му пред прокуратора Антоний Феликс (Деяния на светите апостоли 24:10-21) е защитна съдебна реч. И в нея апостолът се защитава от обвиненията на юдеите против него (Деяния на светите апостоли 22:1; 21; 24:5-8). Начинът на защита е както при прокуратора Феликс, само че тук апостолът говори по-подробно за своя живот и за обръщането си към Иисус Христос.
Апостолът прекарал в окови в Кесария Палестинска при прокуратора Феликс. При смяната му с Порций Фест (Деяния на светите апостоли 24:27) в 60-та година той бил изправен отново на съд[1].
Дееписателят св. евангелист Лука пише:„А Фест като дойде в областта, след три дни възлезе от Кесария в Иерусалим. Тогава първосвещеникът и първенците иудейски му явиха обвиненията си против Павла и, търсейки милост за себе си против него, молеха го да го повика в Иерусалим; а те крояха засада да го убият по пътя. Но Фест отговори, че Павел се пази под стража в Кесария, и сам той скоро ще отпътува за там. И тъй, каза той, влиятелните между вас нека дойдат с мене, и ако има нещо у тоя човек, нека го обвинят. И след като прекара у тях повече от десет дена, слезе в Кесария, а на другия ден седна на съдилището и заповяда да доведат Павла. Когато се яви той, заобиколиха го слезлите от Иерусалим иудеи, като навеждаха против Павла много и тежки обвинения, които не можаха да докажат“ (Деяния на светите апостоли 25:1-7).
В отговор апостолът заявява: „С нищо не съм съгрешил ни против юдейския закон, ни против храма, ни против кесаря“ (Деяния на светите апостоли 25:8).
Дееписателят не съобщава в какво точно първосвещеникът и първенните юдейски обвиняват апостола. Може би със същите обвинения, както при прокуратора Феликс (Деяния на светите апостоли 24:5-7). В защитата обаче на апостола съзираме като че ли едно ново обвинение – в дейност против кесаря. Или ако то не е ново, то е изказано малко по-остро. Може би то е същото обвинение, както пред прокуратора Феликс: „Понеже намерихме, че тоя човек е зараза и че подига бунтове между всички иудеи по вселената“ (Деяния на светите апостоли 24:5).
Апостолът, разбира се, отхвърля кратко и решително всички обвинения: „С нищо не съм съгрешил“ (Деяния на светите апостоли 25:8).
Искайки да угоди на юдеите, Фест запитал апостола: „Искаш ли да идеш в Иерусалим и да бъдеш там за това съден пред мене?“ (Деяния на светите апостоли 25:9).
Въпрос, който съдържа в себе си двояк смисъл или тълкувание. – Искаш ли да те съдя в присъствието на синедриона, или да те съди синедрионът в мое присъствие. Прокураторът вероятно е имал второто предвид, затова и предлага на апостола да бъде съден в Иерусалим. Като римски гражданин той трябвало да бъде съден от римски съд, а не от синедриона, затова се иска и неговото съгласие, с оглед да угоди на юдеите.
Апостолът отговаря: „Аз стоя пред кесарево съдилищe, дето и трябва да бъда съден. Иудеи не съм обиждал с нищо, както и ти твърде добре знаеш. Защото, ако съм крив и съм сторил нещо достойно за смърт, аз се не отказвам да умра, но, ако няма нищо от това, в каквото ме обвиняват тия, никой не може да ме предаде тям! Кесарев съд искам!“ (Деяния на светите апостоли 25:10-11).
„Аз стоя пред кесарево съдилище, дето трябва да бъда съден“ (Деяния на светите апостоли 25:10 а). – Ето първото основание на апостола да откаже съд в Иерусалим. Аз съм предаден на кесарев съд, иска да каже апостолът, и не желая да се върна отново в синедриона.
„Иудеи не съм обиждал с нищо!“ (Деяния на светите апостоли 25:10) – Ето второто основание за отказа. Не съм обидил юдеи, затова не желая да бъда съден в синедриона!
Прокураторът добре знаел, защо апостолът е изправен пред Кесарев съд, но, за да угоди на юдеите, попитал: „Искаш ли да идеш в Иерусалим?“ (Деяния на светите апостоли 25:9).
Апостолът заявява: „Ако съм крив и съм сторил нещо достойно за смърт, аз се не отказвам да умра“ (Деяния на светите апостоли 27:11 а). Готов съм да понеса всичко дори смърт според закона. „Кесарев съд искам!“ (Деяния на светите апостоли 25:11 б)
След това прокураторът отсъдил: „Кесарев съд си поискал, при кесаря ще идеш!“ (Деяния на светите апостоли 25:12).
Подир няколко дни цар Ирод Агрипа II и жена му Вероника дошли в Кесария да поздравят Фест. Последният запознал своя гост с делото Павлово. „Понеже бях в недоумение, как да реша тоя въпрос, казал Фест…, заповядах да го държат под стража, докато го пратя при кесаря“ (Деяния на светите апостоли 25:20-21).
Тогава Ирод Агрипа II казал: „Желал бих и сам да изслушам тоя човек.“ (Деяния на светите апостоли 25:22).
На следващия ден извадил апостола на съд.
Съдебното заседание било открито от прокуратора Фест: „Царю Агрипа и всички вие мъже, които сте с нас тука! Виждате тогова, за когото цялото множество иудеи дойдоха при мене, и в Иерусалим и тук, и викаха, че той не бива повече да живее. Но аз, като разбрах, че той не е сторил нищо достойно за смърт, и понеже той сам поиска съд пред Августа, реших да го пратя нему. Обаче за него не мога нищо вярно да напиша на господаря; затова го изведох пред вас, и особено пред тебе, царю Агрипа, щото след разследването да имам какво да напиша. Защото безсмислено ми се струва да препращам окованик, без да означа обвинения против него“ (Деяния на светите апостоли 25:24-27).
Ирод Агрипа II казал на апостола: „Позволява ти се да говориш за себе си!“ (Деяния на светите апостоли 26:1 a). – Като почетен гост на прокуратора, Агрипа ръководел съдебното заседание, но, за да не засегне любезния си домакин, не казал „позволявам ти“, а – „позволява ти се“.
Апостолът прострял ръка и започнал своята реч (Деяния на светите апостоли 26:1 б). Взел позата на оратор. Речта му има особени отличителни белези, съгласно обстоятелствата и положението на оратора. Тя е както речта му пред юдеите (Деяния на светите апостоли 22:1-21) реч защитна, но в тона си тя е съвсем друга – това е царствено, победоносно слово на апостола[2].
Това е неговата последна пространна реч пред юдеите, последно негово свидетелство за Христа пред юдеи и езичници в светата земя.
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Апостолът започнал речта си към Ирод Агрипа II така, както бе започнал речта си пред прокуратора Феликс (Деяния на светите апостоли 24:10): „Честит се считам, царю Агрипа, че ще се защитавам днес пред тебе за всичко, за каквото ме обвиняват иудеите“ (Деяния на светите апостоли 26:2). Ирод Агрипа II бил син на Ирод Агрипа I. Откачало управлявал областта на своя чичо Ирод Xалкидски. В 48-ма година заменил тази област с областта на чичо си Ирод Филип (Лука 3:1), към която била прибавена областта Лисаний. По-късно император Нерон му подарил областта Галилея и Перея[3].
„Павел, отбелязва св. Иоан Златоуст (347-407), започва да говори с дръзновение и нарича себе си щастлив, не от ласкателство, но за това, че говори пред човек, на когото всичко е известно, и затова чуй какво говори по-нататък!“[4].
„А най-вече, защото ти знаеш, всички иудейски обичаи и въпроси; затова, моля те, изслушай ме великодушно“ (Деяния на светите апостоли 26:3).
„Моя живот от младини, говори апостолът, който съм прекарал отначалото между народа си в Иерусалим, знаят всички иудеи; те отдавна ме знаят, – ако искат да свидетелстват, – че аз, като фарисеин, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра“ (Деяния на светите апостоли 26:4-5).
Макар и родом от Тарс Киликийски (Мала Азия), още от младини апостолът се преселил в Иерусалим, за да се обучава „при нозете Гамалиилови… по закона отечески“ (Деяния на светите апостоли 22:3). И всичко това било известно на юдеите!
„А сега, продължава апостолът, стоя пред съд заради надеждата в обещанието, дадено на отците ни от Бога, което нашите дванайсет колена се надяват да постигнат, служейки усърдно Богу денем и нощем. За тая надежда царю Агрипа, ме обвиняват иудеите“ (Деяния на светите апостоли 26:6-7).
От мисълта за своите юношески години апостолът бързо прехвърля речта си върху сегашното си положение. Преди това той бил строг ревнител на Закона, а сега е подсъдим, не поради измяна, а заради „надеждата в обещанието“, дадено от Бога, което всички юдеи очаквали, както и той „служейки усърдно денем и нощем“. Надеждата за бъдещия Месия, Когото Бог изпратил в лицето на Иисус Христос (срв. Деяния на светите апостоли 13:32; 23:6).
Юдеите особено много се дразнели от проповедта на апостола за възкръсналия Иисус. Затова той съвсем смело се обръща към Ирод Агрипа II, прокуратора и юдеите с въпроса: „Що? Нима вие за невероятно смятате, че Бог възкресява мъртви?“ (Деяния на светите апостоли 26:8). – Тук апостолът има предвид Иисус Христос, Когото Бог възкресил (Деяния на светите апостоли 2:24; 3:13; 4:10), както това добре личи от следващия стих.
Апостолът, пише архимандрит Михаил, поставя глагола („възкресява“) не в минало време за възкресяването на Иисус Христос и не в бъдеще – за всеобщото възкресение на мъртвите, а в сегашно историческо, показвайки, че Бог е силен всякога да възкреси мъртви[5].
След като бил “застигнат от Христос Иисус”, тоест след обръщането си, Савел станал “назореец”, но трябвало да минат още години във възпитанието на неговия живот и мисъл, преди той да стане съвършено готов за извършване предназначеното му велико дело.
Ако книгата Деяния Апостолски беше единствен източник на сведения за него, то бихме били принудени да предполагаме, че той незабавно след това събитие излязъл на проповедническото поприще. “И преседя Савел няколко дни с учениците си в Дамаск – говори св. Лука; и веднага започна да проповядва в синагогите за Иисус, че той е Син Божий (Деян. 9:19-20)**.
И след това повествувателят разказва за изумлението на юдеите, за порастващата сила на Савловите доказателства, за заговора на юдеите против него след определено време и, накрая, за бягството му от Дамаск.
Но св. Лука не дава и никога не изразява дори намерение да даде пълна биография. По времето, когато той бил спътник на апостола, неговото повествувание, действително изобилства с многобройни и точни подробности; но дори ако и в тоя последен период на неговия живот той никога не споменава Тит и дори никога да не казва, че апостол Павел писал послания, то няма какво да се удивляваме, че неговите бележки за ранния период от дейността на апостола са откъснати – или, че, за краткост, той изпускал всички обстоятелства, които не се отнасяли до пряката цел на неговото повествувание.
Вследствие на това, ако се обърнем към биографичния преглед в Посланието към галатяните, в което апостол Павел сочи като период за доказване независимостта на своето апостолство, ще се окаже, че апостолът, преди да започне да проповядва в Дамаск, незабавно след обръщането заминал за Арабия. “А когато – казва той – Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск” (Гал. 1:15-17).
Св. апостол Павел
Едва ли някой, когато прочете внимателно това място, може да отрича, че то указва на умишлено отдалечаване от човешкото общение. Мнозина изследвачи предполагали, че апостол Павел отначало проповядвал в Дамаск, след това заминал за Арабия; след което се върнал, та с усилена ревност пак да проповядва в Дамаск. Собственият израз на апостол Павел не само не благоприятства такъв възглед, но видимо го изключва. Към какво биха могли да ни доведат психологичните съображения в едно такова именно положение, в каквото се е намирал Савел Тарсийски след своето внезапно и чудесно обръщение? Най-малко от всичко това, разбира се, към онова предположение, че той изведнъж излязъл на проповедничество и без всякакъв промеждутък минал от положението на главен гонител в положението на знаменит поборник, понеже това съвършено би го отдалечило от всички дълбоки и силни умове, преживели също такъв прелом в себе си. Всичко това би било възможно у един човек с дребнава натура или повърхностни убеждения, но не можем да си представим това за апостол Павел. Така не става с ония умове, които са спрени в самия разгар на своята дейност от изпитващия Божи глас. Както орелът, задържан от устрема на някоя буря, спуска се на земята, за да оправи измачканите си криле, така и великата душа, минала през огън и вода, се нуждае от спокойно и безопасно място, в което би могла да си почине. Най-дълбоките убеждения на човека, с които той е живял в течение на целия си живот, могат да бъдат преобърнати в един миг и тоя мигов преврат често пъти причинява чудесна промяна. Но самата природа и характер на човека никога не могат съвършено да се променят в един миг от това, което те са били по-рано. Трудно е да си въобразим по-пълна промяна, по-дълбок разрив от оня, отделял Савел – гонителят от Павел – апостолът; и уверени сме, че подобно на Моисей, подобно на Илия, подобно на Спасителя, подобно току-речи на всички велики умове в старите или новите времена, на които било поверено да управляват съдбините посредством преобразуване убежденията на човечеството, – подобно на Буда, подобно на Мохамед в Гирската пещера, подобно най-накрая на всички велики хора, той се нуждаел от спокоен период, в който би могъл да преработи своите мисли, да усмири бурята на своите чувства и да побеседва в безмълвие и усамотение със собствената си душа и с Бога. Необходимо Му било да разбере Свещеното Писание, своята стара вяра да приведе в хармония със своите нови убеждения. Едва ли ще бъде преувеличено да кажем, че ако Савел, без да знае още много съществени истини на християнството, без да изпита още на опит неговата най-дълбока сила, бе започнал изведнъж да го доказва и проповядва на други, – той едва ли би могъл да изпълни онова дело, което извършил. Да предполагаме, че истините, на които той по-късно станал проповедник, му били всички открити като че ли по един светкавичен замах, във всичката им пълнота, значи да предполагаме онова, което е съвършено чуждо на Бога в отношенията с човешката душа, и което крайно противоречи на последователната поява на оня дълъг ред послания, в които забелязваме развитието на неговите мисли. Дори на почвата на историческата вероятност се показва невероятно, че Савел веднага да е бил способен да излезе с проповед, вместо с гонение. При такива обстоятелства, на събратята би било трудно да му повярват, а още по-трудно за юдеите да го търпят. Последните биха се отнесли към него като към безчестен вероотстъпник, а първите не биха му се доверявали като на таен шпионин.
Могло би да се очаква, че Савел спокойно ще остане сред християните в Дамаск, като смирено посещава техните събрания, като ги слуша, като се поучава от тях и заема скромно място в техните трапези на любовта. Едва ли можем да предполагаме, че той в тия първи дни на своя християнски живот е хранел пълно намерение независимо да проповядва евангелието. Колкото напоследък и да го нападали от всички страни и колкото оскърбяван да бил той особено от шпионството на лъжливите събратя и от клеветничеството на ония, които желаели да нахвърлят сянка от съмнение на неговия висш авторитет, във всеки случай било истинско дело на Промисъла онова обстоятелство, че събитията, които последвали след неговото обръщение, в значителна степен го отдалечавали от всякакво видимо ученичество по отношение към човешките учители. Като фарисеин, той седял при нозете на Гамалиил, като християнин, той никого от хората не наричал свой учител. Често пъти и с пълна убеденост той твърди, че неговото учение, както и неговият авторитет, както неговото благовестие, така и апостолството, той получил непосредствено от Бога. Главна цел на онова във висша степен интересно и знаменателно повествование, което заема деветте първи глави на Посланието към галатяни, служи заявлението, – което той счита необходимо да направи колкото се може по-силно, – че “евангелието, което той благовестил, не е човешко; че той го е приел и научил не от човек, а чрез откровение Иисус Христово” (Гал. 1:11-12). Ако той не бе могъл да уверява обърнатите от него християни в това, ако той не бе могъл да сочи на видение и откровение от Господ, той щеше да представи нов пример на човек, чиито мнения били оборени и задушени с пълния авторитет на имена. Не от лично чувство на съперничество, към което една такава до разпаленост сериозно натура, като него, е съвършено неспособна, но от обязаност да обърне внимание на истините, които проповядвал, – той съзнавал за необходимо да убеждава членовете на основаните от него църкви в онова, колко дълбоко би било тяхното безумие, ако те биха позволили на назадничавите проповедници на подзаконността да ги отвърнат от свободата на неговото благовестие. За разпространяване истината необходимо било да го слушат като апостол, “избран не от човеци и не чрез човек, а чрез Иисус Христос и Бог Отец, Който Го възкресил от мъртвите”. Той лично получил своето апостолство направо от Спасителя. И той често указва на тая независимост на своето знание. Той говори на солунците “чрез слово Господне” (1 Сол. 4:13), че ония, които ще бъдат още живи при второто пришествие, не ще получат предимство пред умрелите. Той говори на ефесяни, че Бог “чрез откровение му възвестил тайната, която не била възвестена на синовете човешки от предишните поколения, както сега се открила на светите Му апостоли и пророци чрез Святия Дух, с цел че и езичниците да бъдат сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христос Иисус чрез благовестието, на което той станал служител на църквата “по Божия разпоредба, възложена му за тях, за да изпълни Словото Божие, тайната, скрита от векове и родове” (Кол. 1:25-26).От това и от други места се вижда, че онова, което той считал особен предмет на полученото от него откровение, отчасти били правилата, от които трябвало да се води християнинът в известни обстоятелства, отчасти великият въпрос за възкресението (1 Кор. 15:22; 1 Сол. 4:15), отчасти прякото видение на Спасителя, не само възкръснал от мъртвите, но и прославен отдясно на Отец; но особено главен и отличителен предмет на неговата проповед това е – “за тайната на Христа”, някога неизвестна, но сега открита истина, за значението на вярата в делото на оправданието и за свободното спасение на езичниците без необходимостта от налагане отново иго на робство, което дори юдеинът намирал по-тежко, отколкото можел да носи (Кол. 4:3; Ефес. 3:3; 6:19; Рим. 16:25).
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.