Протоиерей Георги Флоровски

3. БОГОСЛОВИЕ

1.В своето богословско изповедание св. Кирил ви­наги изхожда от Писанието и от учението на отците. Той рязко подчертава ограничеността на нашия разум и недо­статъчността на словесните ни средства и оттук извежда необходимостта да се осланяме на прякото свидетелство на Словото Божие. „И наистина разсъждението за Най-висшата от всички Същност и Нейните тайни се оказва дело опасно и за мнозина не безвредно“, забелязва св. Кирил. Заедно с това той не придава особено значение на логическото изковаване на понятията, употребявани за определянето на истините на вярата. В това е неговата слабост, която много му пречи в борбата с несторианството… Св. Кирил настойчиво подчертава пределите на ло­гическото съзнание: не само Божествената Същност, но и тайните на Божията воля са непостижими и неведоми за човека и не бива с прекалена любознателност да се домо­гваме до причините и основанията. В Своето самобитие Божествената природа е недостъпна, съкровена и неумопредставима – не само за човешкия взор, но и за всички твари. Само чрез разглеждане на Божиите дела е възмож­но в някаква мяра да възходим към познанието на Бога. Но при това трябва твърдо да се помни за безграничното разстояние между Бога и тварта, за несъизмеримостта на безпределната природа на Твореца с ограничеността на тварите. Отпечатъкът никога не е равен на самия печат и отражението на истината в нашето умопредставление не е тъждествено със самата истина. Ние винаги „ущърбно мислим за Бога“… Само в сенки и загадки е достъпно за нас познанието за Бога… „За кого не е очевидно, отбе­лязва св. Кирил, че нашата природа не притежава нито понятията, нито словата, посредством които би било възможно напълно вярно и правилно да се изразят свой­ствата на Божествената и неизречима природа. Затова ние сме принудени да употребяваме думи, съобразни на нашата природа, поне за известно изяснение на превиша­ващите разума ни предмети. В действителност нима може да се изрази такова нещо, което превишава и самата наша мисъл. Поради това ние, като приемаме грубостта на чо­вешките понятия за нещо като символ или образ, трябва да се стараем да преминаваме по достъпния за нас начин към самите свойства на Божеството“… И в тайнствените съзерцания на пророците се откривала не Божията при­рода, „такава, каквато е тя по самата своя същност“, но само „видението на подобието на Божията слава“…. В самото Писание истината се открива само по отношение на нещо и прикровено, и затова без благодатна помощ и озарение истинното разбиране на Писанието не е достъп­но. Само в опита на вярата се разкрива смисълът на Сло­вото Божие. Само вярата, а не изследването ни извежда извън пределите на нашата тварна ограниченост. Вярата трябва да предшества изследването, твърдото знание може да се утвърди само на основанието на вярата. Без просве­щение от Духа не е възможно да се стигне познание на ис­тината, невъзможно е да се придобие и точно разбиране на Божествените догмати. И Отец не дава познание за Христа на нечистите, защото не прилича да се излива драгоценното миро в ямата… Знанието за Бога е умозре- ние и съзерцание за разлика от външното познание. Се­гашното ни знание е знание несъвършено, „знание отчас­ти“; но заедно с това то е знание истинно и достоверно, защото и в малкото знание сияе с цяла и неповредена красота истината… В бъдещия живот тази непълнота и прикровеност ще бъде снета и тогава ние „неприкровено и ясно ще съзрем славата на Бога, съобщаващ ни най-ясно знание за Себе Си“… „Тогава, като вече нямаме нужда от какъвто и да било образ, нито от загадки и притчи, ние ще разумяваме красотата на Божествената природа на Бога и Отца като че с открито лице и с безпрепятстван ум, съзи­райки славата на Явилия се от Него.“ Сияещата красота на звездите помръква от силата на слънчевата светлина. Така и в съвършената светлина на Божествената слава ще изчезне сегашното тъмно познание. Св. Кирил не се огра­ничава само с апофатическото богословие. Но пред знани­ето чрез изследване и разсъждение той предпочита знани­ето („гносиса“) в опита на духовния живот с Христа и в Христа. Тънък и остър богослов, той съвсем не бил фило­соф по духовния си строй. В много неща той е близък до кападокийците и особено до св. Григорий Богослов.2.Пълното знание за Бога се състои не само в зна­нието, че Бог съществува, но и „че Той е Отец и на Кого е Отец, като очевидно тук се включва и Светият Дух“, каз­ва св. Кирил. В това именно се състои и висшето знание за Бога, открито чрез Христа – в това, че Той е явил на хората името на Отца, че ги е довел до разбирането на Троическата тайна. Името Отец е име по-съответстващо на Бога, отколкото името Бог… Божията Троичност е вис­шата истина на вярата, откриваща се само в Христа и чрез Христа. В нея е и съществената новост на християн­ството. Св. Кирил подчертава, че Троическата истина е в същото време неизследима тайна, приемана във вярата и само до определена степен разяснима по несъвършените аналогии на тварната природа… В изложението на Троическия догмат св. Кирил изхожда от Писанието и се опи­ра на отеческото предание и преди всичко на творенията на св. Атанасий. Поради противоарианската полемика той с особено внимание се спира върху разкриването и дока­зателството на онтологическия характер на Троическата ипостас. Следвайки кападокийците в тринитарното бого­словие, св. Кирил отчетливо различава понятията „същност“ (или „природа“), от една страна, и „ипостас“ от друга. Единната Божествена природа се познава „в три самосто­ятелни ипостаси“; разбира се, не само се познава, но и съще­ствува. Троическите имена сочат действителни различия, особеностите на ипостасното съществуване. Троическите ипостаси са различни по битие, всяка съществува посво­ему (ιδιως) – е това, което е; и заедно с това те са единосъщни… Това единосъщие означава не само отвлечено единство или тъждество на природата, но и съвършено взаимопроникване и взаимно „общение“ на Божествени­те Лица, την εισαπαν αναπλοκην. Затова във Всяко Лице се познава Всяко изцяло, тъй като при всички особености на съществуването Си Те „съществено пребивават едно в друго“, εν αλληλοις ενυπαρχοντες ουσιωδως… Троическите имена са относителни, сочат взаимното отношение на ипостасите. И освен ипостасни различия в Светата Трои­ца няма никакви други… При това разкриване на Боже­ственото Триединство св. Кирил остава в пределите на кападокийското богословие. Божественото единство оз­начава за него съвършено тъждество на природата и неразторжимо взаимообщение на ипостасите. Това единство на Божествената природа и Божествения живот се про­явява в съвършеното единство на Божията воля и Боже­ствените действия. И над всички е едното Царство и Държава на Светата Троица, защото всичко е нераздели­мо от Отца чрез Сина в Духа… Неведомото Троическо единство на Божественото битие и живот намира и тряб­ва да намира свое съвършено отражение и подобие в Църквата. Христос довежда вярващите в Него до духов­но единство – „така че съгласното във всичко и нераздел­но единодушно единение отразява чертите на природно­то и същностното единство, мислимо в Отца и Сина“. Разбира се, съюзът на любовта и единомислието не дос­тига до тази неразделност, която имат Отец и Син в тъжде­ството на същността. И все пак в единодушието и едино­мислието на вярващите намира отражение и същностното тъждество, и съвършеното взаимопроникване на Лицата на Св. Троица. Защото съществува и някакво „природно единство“, посредством което ние се свързваме един с друг и с Бога в Христа и чрез Христа; така че всеки от нас, бидейки самият себе си „в своя предел и ипостас“, „отде­лени един от друг по души и тела в отделна личност“, ние съществено се съединяваме в единството на тялото Хри­стово – чрез Евхаристията… Ние ставаме „сътелесни“ един на друг и сътелесни на Христа, Който пребивава в нас чрез плътта Си… „Нима вече не е ясно, че всички ние съставляваме едно както един в друг, така и в Христа“, заключава св. Кирил. И отново ние неразторжимо се съе­диняваме помежду си в единството на Духа – „възприе­майки надмирния отпечатък на съединилия Се с нас Све­ти Дух“… И така „ние всички сме едно в Отца и Сина и Светия Дух – едно по тъждество на свойствата и по ед­наквост в религията, и по общението със светата плът на Христа, и по общението с единия и Свят Дух“. При цяла­та непълнота на подобието Църквата като съюз на едино­душието и мира в някакъв смисъл се явява най-добър образ на Божественото единство – и образ, посочен от самия Христос в Неговата първосвещеническа молитва: „както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“… (Иоан 17:21).3.Загатнатата още в Стария Завет Троичност на Божеството е явена от Христа в Новия. Откровението за Бога като Отец е откровение на Троичността, защото Отчеството предполага синовство и Отец е Отец на Сина. Името на Отца е име на ипостас и посочва отношението на Първото Лице към Второто и към Третото. Отец се именува също и Начало, и Източник, защото Той е корен и източник на Божеството, като наименованието източ­ник тук означава само „битие от което“. Към Божестве­ния живот са съвършено неприложими понятията за вре­ме и изменение – затова всички ипостасни свойства и отношения трябва да бъдат мислени като вечни и непре­ходни. Между Божеството и Отчеството на Първата Ипостас няма никакъв промеждутък и вечността на Отчеството означава вечност на неизреченото Божествено рождение, тоест вечност на Синовството. От вечния Отец се ражда вечният Син. Той не „произхожда“, не „възниква“, но извечно е „бил“ и пребивава в Отца като в източ­ник, винаги съществува в Него като негово Слово, Премъдрост, Сила, Начертание, Отблясък и Образ… На тези последните определения – определения апостолски и любими на св. Атанасий, св. Кирил придава особено зна­чение – те особено ясно изразяват съвършеното единосъщие и равночестност на Отца и Сина. Като образ, отблясък и „начертание“ на Ипостасата на Отца, Синът е неотделим от Този, Чийто отблясък Той е, но Сам се на­мира в Него и има Отца в Себе Си поради съвършеното тъждество на природата и свойствата – „Самият се нами­ра в Отца природно“… Без съвършеното тъждество на свойствата не би имало точност на отпечатъка и начертанието. Синът е в Отца и от Отца, не извън или с времето получил Своето битие, а намирайки се в същността и възсиявайки от нея, като от слънце изхожда блясъкът му. Рож­дението е акт на природата (της φυσεως), а не действие на волята – и в това е разликата между рождението и творенето. Синът пребивава в „лоното на Отца“ като „вкоре­нен в него поради неизменно тъждество на същността“, като „в-съществуващ и винаги съ-съществуващ“ в Отца и с Отца, ως ενυπαρχων. Затова Отец се съзерцава и „про­явява“ в Сина като в някакво огледало, като в Свой „съще­ствен и природен образ“, като в образа на своята същност. Синът се нарича Начертание именно затова, защото начертанието е съприродно и неотделимо от онази същност, на която то е начертание. По такъв начин за св. Кирил „единосъщие“ обозначава не само генеративното сходство и общността на свойствата, но и съвършеното и неразделно единство на живота. Понятията „рождение“ и „начертание“ взаимно се допълват и се обясняват. Начертанието указва съвършеното подобие на свойствата, а рождението – произхождението „от същността“ и „природното съпребиваване“ с Отца. В „единосъщието“ или „природното един­ство“ не изчезва самоипостасността на Лицата; при един­ство на същността Отец и Син пребивават Всеки „в свое­то Лице“ (εν ιδιΏ προσωπΏ) и в особено съществувание (ιδιαστατως), но без разделяне и разсичане – едновремен­но и разделно, и съединено. При св. Кирил няма съвърше­но еднообразие в тринитарната терминология и през по-късната кападокийска словоупотреба нерядко се промъква предишната, никейската и Атанасиевата. Той използва цялата съвкупност от понятията и определенията за това да обоснове и разкрие съвършеното единосъщие на Сина и Словото.4.Синът е Творец и Промислител на света, нераз­делно с Отца и Духа, Начало и Устроител на всичко възникващо и тварно. В творческата дейност на Сина няма никаква служебност или подчиненост; напротив, в нея проличава господството Му над всичко. „Сам бидейки по природа Живот, Той многообразно дарува на съще­ствата битие, живот и движение. Не посредством някакво разделение или изменение Той влиза във всяко от раз­личните по природа бития – но самата твар се разно-об- разява от неизречената премъдрост и сила на Създате­ля… И един (е) Животът на всичко, влизащ във всяко същество, колкото подобава за него и колкото то може да възприеме.“ Затова Евангелистът казва: „еже быстъ. Въ томъ животъ бе…“(Иоан 1:3-4) – такъв е бил очевид­но най-древният прочит на тези евангелски стихове, про­менен вече в следарианската епоха. Всичко съществува­що има живот в Словото… Тварта възниква и оживява чрез прикосновението и причастието към Живота, и в Словото има своя живот и битие. Синът не само призова­ва тварта към битие, но и поддържа произлязлото чрез Самия Себе Си, „като че примесвайки Себе Си към това, което няма по своята природа вечно битие, и ставайки Живот за съществуващото, за да пребивава и остава всич­ко което е произлязло в пределите на своята природа“. Като присъства в тварта по причастие (δια μετοχης) и я оживотворява, Словото като че ли превъзмогва слабостта на тварните същества, които са възникнали и поради това подлежащи на разрушение, и „като че изкуствено им уст­ройва вечност“. Словото е Живот по природа или Саможивот и затова То е живот за тварта. Чрез светлината на Словото от мрака на небитието тварта става и възниква, „И светлината в мрака свети“… Присъствието на Слово­то в творението не изтрива границата между него и твар­та. Напротив, тази граница става за нас още по-ясна, кога­то се открива, че тварта съществува и живее само чрез причастие към другото, което тя не е, само чрез причастие към самосъщия Живот. Творението е непостижимо дей­ствие на Божията воля и творческата сила е присъща единствено на самия Бог. Тварта е другоприродна на Бога и като имаща начало трябва да има и край. От тази при­родна неустойчивост нея я опазва само благостта Божия… Тези размишления на св. Кирил много напомнят учение­то на св. Атанасий в ранното му слово „За въплъщение­то“. И заедно с Атанасий св. Кирил отхвърля филоновската представа за Словото като „посредник“ между Бога и света при творението и промишлението за тварта. Между Бога и тварта няма нищо средно, никаква „средна приро­да“ или същество. Над тварта е единствено само Бог, а всичко друго „подлежи на игото на робството“…5.Учението за Светия Дух е развито от св. Кирил твърде подробно. Поради полемически мотиви той се спира на доказателството за Божествеността на Духа. Светият Дух е от Бога и е Бог, единосъщен на Отца и Сина и по никакъв начин не е по-долу или по-малък от Тях по Бо­жествено достойнство. Той притежава „превишаваща всич­ко същност“, „най-чиста и най-съвършена природа“, Той е Бог от Бога, „самопремъдрост и самосила“, αυτοχρημα σοφια και δυναμις. И затова Той ни съединява с Боже­ствената природа и вселявайки Се в нас, по причастие ни прави храмове Божии и богове по благодат. Чрез него Бог обитава в хората. Той е пълнота на всички блага и източник на всяка красота, Дух на истината, живота, премъдростта и силата. Духът Свети изхожда от Отца и начинът на това Божествено изхождение не ни е открит и е непознаваем. Изхождайки от Отца, Светият Дух преби­вава в Отца същностно, защото изхожда „неразделно и неразторжимо“ и е „собствен“ Дух на Отца. По силата на съвършеното и неразделно единосъщие на Св. Троица, Светият Дух е „собствен“ и на Сина, „същностно е съеди­нен с Него“, по естество „природен“ и Му принадлежи, естествено пребивава в Него – Той е „собствен Дух на Отца и Сина“. И заедно с това Той съществува ипостасно и за Себе Си… Поради тъждеството на природата Духът е неразделим от Сина и чрез Него изхожда по природа… Св. Кирил се стреми да подчертае съвършеното еди­носъщие и неразделност на Сина и Духа: „Синът, бидей­ки по същност съобщник на природните блага на Отца, има Духа по същия начин, както това трябва да се разби­ра за Отца – тоест не като чужд и външен Нему.“ Зато­ва Той изпраща или излива върху света Духа. Когато говори за изхождането на Духа чрез Сина, св. Кирил няма за цел да изследва или определя начина на „неизреченото изхождение“, но се стреми, от една страна, да утвърди истината на единосъщието, а, от друга – да определи от­ношенията между действията на Духа и въплътилия се Син в света. Казано по друг начин, той се стреми да ра­зясни смисъла на Ниспосланието и съшествието на Све­тия Дух в света във връзка с изкупителното дело на Сина Божи. Спасителят говори за Духа като за „Друг Утешител“, за да Го различи от Себе Си и да покаже Неговата особена и собствена ипостас. И заедно с това Той Го на­рича „Дух на Истината“ и видимо Го „вдъхва“, за да зас­видетелства принадлежността на Духа към Божествена­та същност или природа. „За да видят учениците, че обещава да им дарува не обсебеност от чужда и инородна сила, но Самия Себе Си (само че) по друг начин – затова нарича Параклита Дух на Истината, тоест Дух на Самия Себе Си, защото Светият Дух не може да се мисли като чужд на същността на Единородния, изхожда природно от нея и по отношение на тъждеството на природата не е нещо друго в сравнение с Него, макар и да се мисли като самосъществуващ. И така изразът „Духът на Истината“ трябва да ни води към пълното познание на Истината. Като точно познаващ Истината, на Която Той е Дух, не частично ще бъде откривана тя на почитащите Го, но все­цяло ще съобщава тайната за Нея… И няма да говори нищо, което да противоречи на Мене, и няма да ви пропо­вядва чуждо учение, защото не ще въвежда каквито и да било Свои закони. Тъй като Той е Дух и като че ум Мой, то и ще говори това, което е в Мен. И Спасителят казва това не за да смятаме Светия Дух за служебен, според невежество на някои, а, напротив, от желание да увери уче­ниците, че бидейки не друг, не различен от Него по отно­шение на единосъщието, Неговият Дух, разбира се, ще го­вори така и ще действа, и ще желае. Той не би предричал бъдещето също като Мен, ако не съществуваше в Мен и не произхождаше чрез Мен, и не беше една същност с Мен“… Св. Кирил има предвид „природното единение“ на Сина и Духа и произтичащото оттук единство на делото им. По силата на Троическото единосъщие Духът, бидейки „чист образ“ на Отца, е и „природно подобие“ на Сина. Затова в Духа, преподаван от Отца, Синът води своите ученици, учи ги и чрез Духа се вселява в тях. Да виждаме у св. Кирил доближаване до Августиновата представа за изхождението на Духа и да сближаваме неговото δι’ υιου с filioque, би било нарушаване на мисловната връзка. И това пряко се подкрепя от неговото собствено свидетелство. В девети анатематизъм против Несторий св. Кирил осъжда онези, „които говорят, че единият Господ Иисус Христос е прославен от Духа, ползвайки собствена Му сила като чужда (αλλοτρια), и от Него е приел властта да побеждава нечистите духове и да твори в хората Божествени знамения, а не казват, на­против, че Духът, чрез Когото Той е творил Богознаменията, е собственият Нему (ιδιος) Дух“. Блажени Теодорит отбелязва срещу това: „Ако Кирил нарича Духа собствен на Сина в смисъл, че Той е съестествен на Сина и изхож­да от Отца, то ние сме съгласни с него и признаваме думи­те му за православни. Ако пък (той го нарича) в смисъл, че уж Духът от Сина или чрез Сина има битие, то ние отхвърляме това определение като богохулно и нечести­во“. Св. Кирил в своя отговор потвърждава, че съвсем не е имал предвид предположеното от Теодорит „нечестиво“ мнение, но е искал да подчертае, че Духът „не е чужд и на Сина, защото Синът притежава всичко съвкупно с Отца“. Деветият анатематизъм има, разбира се, христологическо съдържа­ние и в него св. Кирил отхвърля погрешната представа за отношението на Христа по човешката Му природа към Духа като към „чужд“ на тази природа и в противовес издига твърдението за „собствеността“ или родството на Духа и въплътеното Слово. Той иска да каже: между Хри­ста и Светия Дух отношението не е както между светците и Духа… Христос не само приема Духа Свети по Своето човечество, но и Сам на Себе Си Го дава като Бог заради нас, за освещение на Своята плът като начатък на нашето естество. Той получава Светия Дух от Самия Себе Си, „при­ема Своя собствен Дух и Го дава на Себе Си като Бог“. Възгледите на св. Кирил по този въпрос не са се променя­ли и той никога не си е поставял за задачата да изследва начина на изхождение „чрез Сина“…6.В своето троическо изповедание св. Кирил прави равносметка на вече завършилата богословска борба и ра­бота. Новото и оригиналното при него е малко. Целият интерес и цялото значение на троическото му богословие се заключава именно в тази несамостоятелност. Той ни свидетелства за общоприетия богословски светоглед от началото на V век. Особено внимание заслужава учението му за ролята на Словото при сътворението – това е после­дната глава в историята на древното християнско учение за Словото, за Логоса.

4. ДОМОСТРОИТЕЛСТВО1.В своето христологическо изповедание св. Ки­рил изхожда от живия и конкретен образ на Христа, как­то той е запечатан в Евангелието и се пази в Църквата. Това е образът на Богочовека, на Въплътилото се Слово, слязло от небесата и станало човек. С пределна отчетли­вост св. Кирил определя и описва смисъла на въплъще­нието още в ранните си трудове (в частност в тълкувани­ето на Евангелието от Иоан). „Словото стана плът“… Това значи че Единородният е станал и се е нарекъл чо­век … Стана плът, пояснява св. Кирил, „за да не помис­ли някой, че То се е явило по начина, по който Се явява в пророците или в другите светци, но То наистина стана плът, тоест човек“. По този начин Словото не е излязло от собствената и неизменна Божествена природа и не се е превърнало в плът. Божеството на Словото никак не се е умалило от въплъщението. Във въплъщението Божият Син не е изгубил Божественото достойнство, не е оставил небесата, не се е разделил с Отца – да се допусне умаление на Божеството на Словото във въплъщението, би зна­чило да се разруши целият смисъл на въплъщението, за­щото това би означавало, че при въплъщението не се е извършило действително и пълно съединение на Боже­ството и човешката природа. Словото е Бог по природа и в плът, и с плътта – има я като собствена и заедно с това различна от Себе Си. И когато Син Божи в образа на човек, „като прие образ на раб“, Се е вселил и живял сред хората на земята, славата на Божеството Му неизменно е изпълвала небесата и Той е съпребивавал с Отца – „и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“… Неприкосновено остава Божественото достойнство на Въплътилия се.“ Затова – отбелязва св. Кирил, – макар и евангелистът да казва, че Словото е станало плът, той не твърди, че То е било победено от немощта на плътта или че се е лишило от изначалната сила и слава веднага щом се е облякло в нашето немощно и безславно тяло“, когато е снизходило до братство робите и тварите. Напротив, в Христа робското естество се освобождава, възхождайи в тайнственото единство с Онзи, Който е приел и носил „образа на роб“; и поради родството с Него върху всички нас също се разпростира Неговото Божествено достойн­ство, преминава и върху цялото човечество. Защото „всич­ки ние сме били в Христа и общото лице на човечеството възхожда към Неговото Лице; и Той обогатява всички за благополучие и слава чрез общността на своята природа с човеците“. Това не е бил някакъв „друг Син“, но едини­ят и същи Син на Отца, приел заради нас човешката плът върху Себе Си – „съвършен по естеството на Божеството, и след това като че ли умален в мярата на човечество­то“… „Цялото тайнство на домостроителството се състои в самопринизяването и самоунизяването на Сина Божи“, казва св. Кирил… И чрез този „кеносис“, чрез това неизречено и самоволно снизхождение и самоунизяване въплътеното Слово заема „като че средно място“ между Бога и хората, между небесното Божество и човечество­то… Чрез Него като чрез Посредник ние „се съприкосновяваме с Отца“… Защото Той и нас има в Себе Си, тъй като е възприел нашата природа, „преобразявайки я в свой собствен живот“ чрез някакво неизречено съедине­ние и сливане… С това земно тяло, което е станало тяло на Словото, Той бил и се явил едновремено и Бог, и човек, съединил в Себе Си разделеното и разграниченото по природа. По природа плътта, тоест човечеството, в Христа е нещо „друго“, различно от Съществуващия от Отца и в Отца Бог Слово. Но заедно с това „ние разбираме Сло­вото като едно с Неговата собствена плът“. Именно в това неизречено „сливане“ (συνδρομή) и „единство“ (ενωσις) се заключава „цялото тайнство на Христа“, „еди­ния от две“ (εν τι το εξ αμφοιν)… Синът Божи, Христос, има едно Лице и една ипостас и към тази една ипостас на Въплътилото се Слово се отнася всичко, което се казва в Евангелието. Свети Кирил пояснява това единство с примера за неразделното съединение на душа и тяло в живия човек – те са различни помежду си, но не допускат обособяване. Душата и тялото се съединяват в единия човек. Боговдъхновеното Писание проповядва един Син и Христос. „Доколкото Той е Бог Слово, Той се мисли като друг в сравнение с плътта; доколкото пък Той е плът, Той се мисли като нещо друго в сравнение със Сло­вото. Доколкото съществуващото от Бога Отца Слово е станало човек, поради неизреченото единение и сливане това „друг и друг“ трябва съвършено да се изгуби. Синът е един и единствен и преди съчетаването с плътта, и кога­то се съединява с плътта.“ Христос не се дели на „двоица Синове“ и „собственото човечество“ на Словото не бива да се отсича от „истинното Синовство“. Христос е бил истинен и пълен човек (τελειος ανθρωπος) – „цялостен човек“, от разумна душа и тяло… Не само на вид и не в някакво умопредставление е бил Той човек, макар и да не е бил „обикновен човек“ (φιλος ανθρωπος)… Той е бил човек истинно и природно и притежавал всичко човешко освен греха. Той възприел „цялостната природа на чове­ка“ и в това е смисълът на Неговото спасително дело, защото, повтаря след св. Григорий Богослов св. Кирил, „което не е възприето, то не е спасено“. В Христа възпри­етата от Него плът се преобразува в „собствено каче­ство“ на животворното Слово, тоест в живот, и сама става животворяща. И затова животвори и нас. „Словото, неизречено и намиращо Се свръх човешкото разбиране, съе­динило Се със своята плът и като че пренесло я цялата в Себе Си, поради силата, която може да животвори нужда­ещото се от живот, е прогонило от нашата природа тлени­ето и е отдалечило смъртта, изначално получила сила (над нас) поради греха. Подобно на този, който взел искрата, насипва върху нея много вършинак, за да съхрани семето на огъня, така и Господ наш Иисус Христос чрез своята плът скрива в нас живота и влага безсмъртието като ня­какво семе, всецяло унищожаващо в нас тлението.“ Не­разделното обединение и като че ли „сплетение“ в едното лице и ипостас на Христа, на Божеството и всецялото човечество, като преобразява човешката природа в святост и нетление, извършва подобно преображение и във всички хора, по мярата на съединението им с Христа. Защото в Христа е съществено осветена и преобразена човешката природа. При описанието на Богочовешкия Лик на Христа, двойствен и едновременно неразделно единен, св. Кирил подобно на св. Атанасий се ръководи от сотириологически мотиви и изобщо в христологията си е твърде близък до Атанасий. Само „единият Христос“, Въплътеното Слово, Богочовекът, а не „богоносният чо­век“ може да бъде истински Спасител и Изкупител. За­щото спасението се състои преди всичко в оживотворяване на тварта и затова самосъщият Живот е трябвало неразделно да се открие в тленното по природа. Свети Кирил нарича Христа нов Адам, подчертава общността и братството на всички хора с Него по човечество. Но глав­ното ударение той поставя не върху това вродено един­ство, а върху единството, което се осъществява във вярва­щите чрез тайнственото съединение с Христа в приобщението към Неговото животворящо Тяло. В тайн­ството на светото Благословение (Евлогия или Евхаристия) ние се съединяваме с Христа така, както разтопени­те късчета восък се сливат помежду си. Не само по настроение и по любов ние се съединяваме с Него, а същно­стно, „физически“ и дори телесно като клонки на живот­ворната лоза. И както малко квас заквася цялото тесто, така и тайнствената Евлогия заквасва цялото ни тяло, като че го омесва със себе си и го изпълва със своято сила, „така че и Христос пребивава в нас, и ние в Него, защото съвсем справедливо може да се каже, че и квасът се нами­ра в цялото тесто, и тестото по подобен начин са оказва в целия квас“. Чрез светата Плът Христова „в нас проник­ва свойството на Единородния, тоест Животът“ и цялото живо човешко същество е преобразува във вечен живот, и създаденото за вечно битие човечество се явява по-висо­ко от смъртта, освобождава се от мъртвеността, навлязла с греха. Едно Лице или Йпостас на Христа като Въплътено Слово – това за св. Кирил не е отвлечена или спекулатив­на истина, до която той достига по пътя на разсъждение­то – това е пряко и непосредствено изповедание на вярата, описание на опита и съзерцанието. Единият Христос Св. Кирил съзерцава преди всичко в Евангелието. „Доколко­то Единородният, Словото Божие, стана плът, Той сякаш е подложен на разделение и думите за Него изхождат от едно двояко съзерцание… Но макар и словата за Него да са станали като че двойствени, все пак Самият Той във всичко е един и същ, неразделим на две след съединение­то с плътта“… В евангелския образ тайнствено се съчета­ва славата на Единородния с нищожеството на човешко­то естество, до време скриващо Божеството на Словото. Но за вярващите Божествената Слава от самото начало ясно просветва през унижения образ на раб. В непосред­ственото съзерцание за св. Кирил се открива „взаимообщението на свойствата“ и той не излиза извън предела на опита, когато пренася имената от едната природа на дру­гата. Защото възприетото от Словото човешко естество се явява собствено на Него.

____________________________

*Из книгата Източните отци от V до VIII век, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.

Източник на изображенията: http://www.yandex.ru.

Следва…

2. ТВОРЕНИЯ

1.Сред творенията на св. Кирил първи по време са екзегетическите му трудове върху Стария Завет. Още преди своето епископство, той пише книгата „За по­клонението в дух и истина“ (в диалогична форма), 13 книги „Изящни речения“ – Γλαφυρα, и вероятно тълкува­ния на малките пророци и на книгата на Исаия. В тези тълкувания св. Кирил се придържа към александрийс­кия метод, понякога дори и в крайностите му. „Отсечи безполезността на историята и снеми, така да се каже, дървесината на буквата, и стигни до самата сърцевина на растението, тоест щателно изследвай вътрешния плод на заповяданото и го употреби за храна“ – така той определя правилото на тълкуванието. Зад буквата на Писанието той търси „духовния смисъл“. Прилагано към Стария Завет, това правило се оправдавало напълно, „защото в закона са дадени образи и със сенки е очертано изобра­жението на истината“. Затова именно законът е отменен само в буквата си, но не и по духовно съдържание и смисъл. В духовен смисъл законът и досега запазва смисъ­ла си. В първия си тълкувателен труд св. Кирил разкри­ва този тайнствен, иносказателен и непреходен смисъл на Моисеевия закон и нахвърля цялостен очерк на старозаветното домостроителство. В частност той се спира на старозаветните прообрази на Църквата. В книгата „Изящни речения“ той разработва същата тема и си поставя за задача да покаже, че „във всички Моисееви книги е прообразено тайнството на Христа“. Сравнително по-слабо алегоризмът е изразен в тълкуванията на пророческите книги, в тях преобладават историческите търсения. Само откъслечно са запазени Кириловите тълкувания на кни­га Царства, Песен на Песните, на пророците Иезекиил, Иеремия, Варух и Даниил… Освен към гръцкия текст св. Кирил често се обръща и към еврейския.2.Към донесторианското време се отнася съставя­нето на едно обширно тълкувание на Евангелието от Иоан – в дванадесет книги, от VII и VIII книга са запазени само откъси. Коментарът има догматически характер и по произход се свързва със задачите на противоарианската полемика. Тълкуванието на Евангелието от Лука, което първона­чално се е състояло от 156 беседи, се е запазило с някои пропуски – в древния сирийски превод то е по-пълно, от­колкото в гръцкия оригинал. Запазени са и незначител­ни откъси от тълкуванието на Евангелието от Матей и на други новозаветни книги. Екзегетическите творения на св. Кирил били впоследствие преведени на сирийски, вече в монофизитска среда.

3.На догматически теми св. Кирил пише твърде много. Към донесторианския период се отнасят двата огромни труда, посветени на разкриването на Троическия догмат – „Съкровищница“ и книгите „За Светата и нераз­делна Троица“. В „Съкровищницата“ св. Кирил в проста и кратка форма прави равносметка на цялата противоарианска полемика, като особено се осланя на св. Атанасий. Преди всичко той се спира на библейските доводи. В книгата за Троицата св. Кирил развива мислите си в по-свободна и при това диалогична форма. Тук св. Ки­рил се докосва и до христологическата тема. И двете книги са написани за негов приятел по име Немезий.4.По време на несторианската борба св. Кирил пише много. На първо място трябва да припомним знаменитите му анатематизми или „главите“ срещу Несторий с отнася­щите се към тях „обяснения“ и „защити“ против „източ­ните“ и против Теодорит. Преди анатематизмите са съста­вени „Схолията за въплъщението на Единородния“ и кни­гата „За правата вяра“ – до императора (Теодосий) и до царствените деви. След Ефеския събор е съставено „Сло­вото против нежелаещите да изповядват Светата Дева като Богородица“ и диалогът „За това, че Христос е един“. Всич­ките тези „книги“ на св. Кирил, насочени срещу несторианството, много рано биват преведени на сирийски, отчасти от Равула, епископ Едески. Само частично са запазени кни­гите „Против синусиастите“ и „Против Теодор и Диодор“. Тук трябва да добавим и многобройните писма, много от които собствено представляват догматически трактати. Такива са писмата или посланията до Несторий, писмото до Иоан Антиохийски, съдържащо формулата на единени­ето, писмата до Акакий Милетийски, до Валериан Иконийски, двете писма до Сукенс, епископ Диокесарийски. В догматическите творения на св. Кирил видно място заемат позоваванията на отеческото предание. Изглежда, той е съставил и специален свод на отеческите свидетелства, „кни­гата с текстовете“, за която споменава Леонтий Византийс­ки. Вероятно Кирил е писал и против пелагианите.5.Запазени са първите десет книги от обширния апологетически труд „За светата християнска религия против безбожния Юлиан“. От XI и ХХ книга са се запазили само незначителни откъси на гръцки и сирийски. Целият труд очевидно се е състоял от тридесет книги. Св. Кирил раз­глежда тук „трите книги на Юлиан против Евангелието и против християните“, писани през 362-363 година и очевидно запазили популярността си и в началото на V век. „Книги­те“ на Юлиан са ни известни само от откъсите, запазени у св. Кирил. Той привежда изцяло текста на противника си и после подробно го разглежда. В запазените книги става дума за отношението между езичеството и юдейството и между Стария и Новия Завет. В частност св. Кирил много говори за съгласието помежду евангелистите, между си- ноптиците и Иоан. Полемиката на св. Кирил е твърде ряз­ка. Новото в нея не е много. Св. Кирил повтаря предше­стващите го апологети, особено Евсевий Кесарийски. Св. Кирил започва да пише чак след Ефеския събор.

____________________________

*Из книгата Източните отци от V до VIII век, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Дилян Николчев

Миналата година (2012) Българската православна църква (БПЦ) скромно отбеляза сто години от привършване градежа на храм-паметника „Св. Александър Невски” – „паметник на любов и признателност” на българския народ към православния руски народ[1], а през следващата 2014 година се навършват 110 години от началото на съграждането му и 90 години от неговото освещаване. Храмът, такъв, какъвто той стои в цялото си благолепие днес пред нас – красив, внушителен, величествен – е уникален за Православната ни църква, народ и държава не само поради своята изключителна архитектура и висока художествена стойност и оценка, но за съжаление, и поради все още неприключилата и до наши дни фактическа и правна история на този църковен и всенароден български паметник. През последните година-две той отново напомни за себе си: повдигна се институционално и публично въпросът за правото на собственост и управление на храм-паметника „Св. Александър Невски” – от страна на държавните институции, съответно реплики и становища от страна на Св. Синод по този проблем. И тъй като и в този случай би било погрешно историята да се отдалечава от паметта, то накратко ще припомня в следващите няколко страници някои фактически и правни моменти от миналото на храма.

За първи път въпросът за построяването на храма в памет на освобождението на страната ни от турско иго се поставя in officio на 13 април 1879 година в Учредителното събрание в Търново. Изразявайки чувствата на народното представителство и на целия български народ към цар-освободителя, председателстващият събранието Петко Каравелов се обръща в този ден към депутатството с думите: „Тъй като нямаме никакъв паметник за освобождението си, то аз предлагам да задължим народа нравствено, да построи храм в Търново на „Чанлътепе[2], който храм да се посвети на Александър Невски, руски светец и герой[3]”. В дневниците на Учредителното събрание е отбелязано, че „това предложение се прие единодушно и с възхищение”. Години по късно – в годината на освещаването на храм-паметника „Св. Александър Невски” (1924 година), автор на статия в Църковен вестник за „Народното Събрание за храм-паметника Александър Невски” ще напише, че „това решение на Учредителното събрание не е взето по техниката и правилата на сегашния вътрешен правилник за заседанията на Народното събрание”, но веднага отбелязва, че „то е взето „единогласно и с възхищение”. Нямало нито един глас против[4].

За втори път въпросът за храм-паметника се повдига и дебатира във Второто народно събрание през 1880 година, проведено вече в столицата на Княжество България София (в бившия клуб на руските офицери). По инициатива на тогавашния български княз Александър Батенберг отново Петко Каравелов, този път в ролята си на министър на финансите, предлага в Събранието (17.ХII.1880 година) проектът за построяването на храм-паметник да продължи, но с видоизменението той да се издигне в София като столица на страната ни, а не в Търново[5]. На 19.02.1881 година (деня на Освобождението на България по стар стил) князът издава и прокламация в изпълнение на решението на Народното събрание всеки да подпомогне според възможностите си строителството на храма[6]. Под негово председателство се формират и Централна комисия[7] и Комитет при нея (съставът на комитета първоначално включва архимандрит Кирил и седем души чиновници от разни министерства) с цел върховен надзор и организация по изграждането на храм-паметника. От своя страна същата комисия решава тържественото полагане на основния камък на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София да стане през февруари 1882 година[8], както и „помощи и пожертвования, каквито и да са те, да се приемат само от българи”. Така на 19 февруари 1882 година недалеч от църквата „Св. София” тържествено е положен основният камък на всенародния църковен храм и паметник[9]. Съграждането обаче започва през 1904 година, а градежът е привършен през 1912 година.

На 4 март 1916 година по предложение на тогавашния министър-председател доктор Радославов Народното събрание – на среднощно заседание – одобрява VIII постановление на Министерския съвет от 19.10.1915 година, протокол № 166, с което новата църква при Народното събрание се посвещава на „Съборен храм „Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий”. Този обрат в първоначалния замисъл за издигането на храм-паметник, чийто основен духовен патрон и покровител да е св. Александър Невски, е продиктуван от конкретни политическо-военни събития, днес в повечето случаи премълчавани. На 14 октомври стар стил 1915 година, когато Православната ни църква празнува Петковден, руска военна ескадра предизвиква неприятен резонанс в българското общество, като напада и обстрелва Варна. Загиват деветима невинни варненци, двадесет и четирима са ранени и осакатени. Този агресивен акт от страна на русите засилва русофобските настроения в страната ни. Мнозина българи, които до този момент се колебаят да подкрепят присъединяването на България към Централните сили, след трагедията в морския град открито започват да одобряват прогерманския курс на кабинета на доктор Васил Радославов. Най-добра представа за това ни дава официозът вестник Народни права, публикувал следното съобщение: „След бомбардирането на Варна от руската флота без никакъв повод от българска страна всички политически мостове между Русия и България са разрушени. Русия губи всякакво морално право да се нарича Освободителка на България…”. В този политически контекст яростно реагира и цар Фердинанд, като нарежда на правителството да предприеме необичайни мерки. Така се стига до постановлението на Министерския съвет от 19 октомври за преименуването на вече построения храм-паметник[10].Нанесени са промени и във вътрешния интериор на църквата. Сменени са стенописи и икони. Важно е да се отбележи и това, че със същото си решение[11] Народното събрание възлага на Министерския съвет изработването на правила за вътрешното управление на храма, който да бъде ставропигиален[12]. Едва на 4 март 1920 година, след приключването на световната война, когато България е сред победените държави, в резултат на което освен всички други последствия паметта към освободителите руси постепенно се възстановява, цитираното решение на Народното събрание е отменено и храм-паметникът възвръща старото си име – „Св. Александър Невски”[13].

По темата за фактическата и правната страна на въпроса за храм-паметника „Св. Александър Невски” е от полза да се цитират и следните събития и документи за допълнителна яснота по разглеждания проблем.

През 1883 година българското Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията се обръща с молба към кмета на Санкт Петербург за безвъзмездно предоставяне на проект за изграждане на храма. На 28.11.1883 година княз Александър I Батенберг уведомява Министерския съвет, че е избрал проекта на архитект Богомолов[14]. Едва през август 1885 година тогавашната Дирекция на обществените сгради одобрява архитектурния проект, но настъпилите исторически събития забавят строителството. Дейността по изграждането на храм-паметника е възобновена след повече от десет години – през януари 1896 година, като Министерският съвет одобрява строителна програма и възлага контрола по реализацията ѝ на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. С Постановление № 10 от 27.09.1896 година пък Министерският съвет взема решение проектът на архитект Богомолов да бъде изменен, като площта на храма значително се увеличи. Проектните работи се възлагат на руския архитект Померанцев, който поема и ръководството на строежа по договор, сключен с Министерството на обществените сгради[15].

Всъщност през периода 1912–1920 година между Св. Синод на Православната ни църква, Министерския съвет, Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството и Министерството на външните работи и изповеданията се води кореспонденция храмът да се постави под „прякото владение” и управление на Св. Синод, като, цитирам, „Св. Синод със съгласието на Министерството на външните работи и изповеданията се погрижи и организира всичко, каквото е потребно по […] обзавеждането, управлението и за други работи на църквата[16]”. През същият период се „залага” и друга „бомба със закъснител” по отношение статуса на храм-паметника „Св. Александър Невски”, която ще „избухне” няколко години по-късно – през 1924. С писмо № 553 от 26 май 1912 година Министерството на външните работи настояло храмът да се нарича не ставропигиален (тоест подчинен на Св. Синод), а „всенароден[17].”

***

Към историята с полемиката около правното положение на храм-паметника „Св. Александър Невски” трябва да се припомнят и вътрешноцърковните дискусии по този въпрос – по-скоро каноничен по своята същност, разразили се най-вече непосредствено преди и след неговото освещаване (1924 година). Дали храмът да е под управлението на Св. Синод, или да е под ведомството на Софийската митрополия, е тема, която занимава богослови[18], интелектуалци, вестници и Св. Синод в продължение на повече от година. От внимателния прочит днес на запазените публикации по повдигнатия въпрос, най-вече от популярните в онези години столични вестници, както и от официалните становища на Канцеларията на Св. Синод и съотносимите по тази тема писмени становища на видни богослови, може със сигурност да се каже, че причините да се състои тази дискусия се крият не във вътрешните богословски и църковни среди, а отвън – било политически интереси или някакви други конюнктурни подбуди. Дискусията дори толкова „загрубява”, че се стига не само до анонимни нападки към тогавашното ръководство на Българската православна църква във вестникарските издания, но и до злоупотреба с авторството на някои от публикуваните материали. Такъв е например случаят с вестник Пастирско дело, който в броя си от 28 февруари 1924 година помества уводна статия със заглавие „Храма Св. Александър Невски”, изопачаваща становището на професор Николай Никанорович Глубоковски по въпроса за каноническото подчинение на ставропигиалния храм-паметник. В отговор на тази откровена вестникарска фалшификация известният руски богослов пише опровержение до вестник Пастирско дело, което поради отказа на същия вестник да го публикува на своите страници, е отпечатано в Църковен вестник[19]. Подобна авторска злоупотреба извършва и политическият вестник Радикал с отпечатаната в брой 36 от 16 февруари същата година статия Един затулен въпрос. Материалът обвинява Св. Синод, че „решил да постави управлението на църквата св. Александър Невски непосредствено под своя власт, като създавал от нея един ставропигиален институт, подобно на Рилския манастир[20]”.Аргументите на статията са канонично несъстоятелни, както отбелязва и Църковен вестник, но важното в случая е, че отново български вестник си е позволил измама, подписвайки материала с авторското име, или по-точно псевдоним, Архимандрит Б[21]. Провокацията може да се приеме за особено агресивна, тъй като по това време в Православната ни църква има само един архимандрит – протосингела на Софийска митрополия архимандрит Борис (бъдещия Неврокопски митрополит, убит на 8 ноември 1948 година пред храма на село Коларово непосредствено след извършената от него св. Литургия), и той публично изразява възмущението си от тези „жалки похвати на журналистиката[22]”. Такива всъщност анонимни статии се публикуват и във вестник Мир. Тези и други подобни неетични медийни прояви принуждават Св. Синод да отговори на нападките със Съобщение от Канцеларията на Св. Синод, отпечатано в бр. 14 на Църковен вестник от 1924 година. В официалния синодален документ се посочват основните аргументи в полза на ставропигиалния статус на храм-паметника „Св. Александър Невски”, а именно, че църковно-правното положение на храма „е изрично признато и санкционирано и от Църковно-Народния събор […], а също от Архиерейското Събрание, на които по право са членове и присъстваха всички наши митрополити и епископи. И Църковно-народния Събор, и Архиерейското Събрание, и Св. Синод, при взимане каквото и да било решения, винаги всичко са правили с оглед и в съгласие със свещените канони и църковните наредби и традиции. В Църковно-Народния събор и в Архиерейското Събрание, при определяне църковно-правното положение на храм-паметника, ни мирски, ни духовен делегат не са дори и загатнали, че ставропигиалното положение на храм-паметника е несъвместимо с повеленията на свещените канони и практиката на св. Православна Църква, че то е „нововъведение”, чуждо на каноните, учението и практиката на Православната Църква и е в противоречие с нейното основно устройство[23]”. От цитираното становище на Св. Синод по въпроса за каноничния статус на храм-паметника „Св. Александър Невски” важно е по-конкретно да се посочи приетият по време на Втория църковно-народен събор нов Екзархийски устав, който посредством забележка III към чл. 8 канонично регламентира църковно-правното му положение със следния текст: „Храмът „Св. Александър Невски” и Синодната Палата са под прякото ведомство на Св. Синод на Българската църква[24]”.Привържениците на идеята за подчиняването на този храм-паметник на Софийската митрополия не приемат фактически този текст, тъй като, известно е, Екзархийският устав в този си вид (тоест така, както е приет по време на цитирания Църковно-народен събор) така и не влиза никога в канонична употреба поради факта, че според правилата на Търновската конституция той трябва да бъде приет от Народното събрание, правно действие, неосъществено във времето на действието на същата тази конституция. Но дори и зад това формално обстоятелство се крият политически причини, тъй като вина за това не носи Св. Синод, който не е бягал от отговорността да регистрира в правния мир своя устав. Втвърдената позиция на земеделското правителство и парламента към Православната ни църква отпреди 1923 година и политическите събития от същата година и след това – Деветоюнският преврат и последвалото го Септемврийско въстание и така нататък – поставят управлението на Православната ни църква пред невъзможност нормативно да утвърди в българското законодателство новоприетия устав. Още ХIХ обикновено народно събрание отказва да разгледа и приеме Екзархийския устав[25].

През следващите десетилетия липсата на политическа воля да регламентират нормативно живота, устройството и управлението на БПЦ, приемайки нейния устав, допринася за възникването на немалко правни проблеми и недоразумения във взаимоотношенията Църква държава, като един от проблемите несъмнено се отнася и до правния статус на храм-паметника „Св. Александър Невски”. На последиците от тази недалновидна политика сме свидетели и днес, най-често когато юриспруденцията на държавата формално изтъква коректни правни аргументи, които обаче не са съобразени със сложната, както се видя, правна история на храма.

В крайна сметка внимателният анализ на запазената архива с нормативен характер, отнасяща се до правния статус на храм-паметника „Св. Александър Невски”, води до няколко основни, но противоположни извода. От една страна, в условията на правно регулиране в рамките на действащата Търновска конституция и специализираните закони към нея титуляр на правото на собственост върху храм-паметник „Св. Александър Невски” е българската държава, защото обектът е изграден със средства на държавата[26], окръзите, общините и целия народ по решение на Народното събрание, монарха и правителството. В парично изражение общата стойност на строежа на храм-паметника възлиза на 5,500,000 златни лева, от които 2,650,000 лева са осигурени от държавата, а останалите – от общините и българските граждани. Липсват данни за финансово значително участие на Православната ни църква в градежа на храма. Предвид всички тези фактически и правни обстоятелства и съгласно същата конституция на Българското царство (според чл. 51 и чл. 53) държавните имоти принадлежат на Българското царство и се управляват от надлежния министър. Законът за имуществата, за собствеността и за сервитутите (ЗИСС) – в сила от 01.09.1904 година, в своя чл. 21 постановява, че имуществата на държавата се разделят на обществени и частни. Съгласно чл. 24 от същия закон пък обществените имущества на държавата са неотчуждаеми, а частните имущества на държавата могат да се отчуждават съгласно законите, които се отнасят за тях. Следователно, формално погледнато от правна гледна точка, като се има предвид начинът, по който е построен храм-паметникът, и целта, с която държавата и народът са дали средствата – да напомня на бъдещите поколения една цяла епоха от родната ни история – Българското възраждане, епическите ни борби за освобождение от духовно и политическо иго, би трябвало да се приеме, че храм-паметникът е обществено държавно имущество.

От друга страна, както общият правен смисъл и дух на Търновската конституция, регламентиращ отношенията на държавата с БПЦ, така и издадените през тези години актове с правно съдържание по правния статус на храма подсказват, че той – в правния си оборот – не игнорира Църквата ни от правото ѝ на църковно владение и управление. За пример ще посоча издадената от Св. Синод на Българската православна църква Наредба за управлението на ставропигиалния храм-паметник „Св. Александър Невски в София. Тя е приета на 17.09.1924 година, само няколко дни след официалното освещаване на храма в трите последователни дни от 12 до 14 септември 1924 година. Съгласно същата в чл. 1 храм-паметникът се намира под прякото ведомство на Св. Синод на Българската църква. Настоятелството на храма се състои от шест души, назначавани от Св. Синод, от които един – по представление на министъра на външните работи и изповеданията (чл. 5)[27]. Друг основен аргумент в полза на правното схващане, че Българската православна църква притежава право на владение и управление върху имота – може би най-важен аргумент – е обстоятелството, че действалите до 1944 година закони не са изисквали съставянето на актове за държавна собственост. От особено значение е това да се подчертае, защото още веднъж посочва, че зад юридическите спорове за статуса на храма в наши дни стоят политически и правни исторически обстоятелства, които днес формално трябва да се вземат предвид. Без държавническо съобразяване в тази посока рискуваме въпросът за правния статус на храма да продължи да се дискутира и през следващите сто години.

В заключение

Така предложената интерпретация на въпроса за правния статус на храм-паметника „Св. Александър Невски” не засяга издадените нормативни актове, приети от различни държавни институции след 1944 година. Сами по себе си те говорят за духа на своето време – държавническия период на комунизъм и атеизъм. Храмът в тях се третира именно като култура – като недвижим архитектурен паметник на културата с категория „национално значение[28].” Разбира се, храмът представлява архитектурно-строителна, художествена и историческа културна ценност, но неговото значение на храм Божи в диоцеза на Православната ни църква – и то централен, ставропигиален – е било и за съжаление, все още е почти напълно игнорирано. В случая акцентирам върху есхатологичното място на храма, а не върху церемониално-протоколната му роля, на която сме свидетели всички, особено по време на големите ни православни църковни празници. В този смисъл ще е полезно, когато се вземат за в бъдеще правни решения за статуса на храма, те да са продиктувани не единствено от гледна точка буквата на закона, а да са съобразени и с религиозната традиция и култура на българския народ; да бъдат отговорни решения, които в никакъв случай не биха игнорирали ролята на държавата, общините и българските граждани за неговото изграждане и физическо поддържане през всичките тези сто и повече години.

_____________________

Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. По изказа на Видинския митрополит Неофит. Храмът Св. Александър Невски – паметник на любов и признателност. – Църковен вестник (ЦВ), бр. 31–32, 1924.

[2]. Чанлъ тепе се е наричал укрепеният хълм, сърцето на средновековния Търновград. Днес той носи названието Царевец.

[3]. Радкова, Р., Храм-паметник „Св. Александър Невски”. С., 1999, с. 14.

[4]. Цит. по Георгиев, Ив., Народното Събрание за храм-паметника Ал. Невски. – ЦВ, бр. 31–32, с. 8 сл.; срв. и Благоев, Г., Храмът като политическа конюнктура. – Християнство и култура, бр. 8 (75), Есен 2012, с. 26 сл.; срв. Игнатиев, А., Храмът „Св. Александър Невски” в София – паметник на братска любов между Русия и българския народ. – Духовна култура, 1960, бр. 9, с. 12 сл.

[5]. Паисий, Знеполски епископ. Ставропигиите от каноническо гледище с оглед към храма „Св. Александър Невски” в гр. София. С., 1924, с. 68; Радкова, Р., цит. съч., с. 13; Игнатиев, А., цит. съч., с. 13.

[6]. Обнародвана в Държавен вестник III, с. 98 от 1881 година.

[7]. Документите не дават отговор на въпросите кога е сформирана Комисията и кои са нейните членове. Знае се, че тя е предложена от К. Цанков и че начело при учредяването е митрополит Климент Търновски (Васил Друмев) – срв. Радкова, Р., цит. съч., с. 12.

[8]. Радкова, Р., цит. съч., с. 15.

[9]. Срв. Паисий, Знеполски епископ, цит. съч., с. 68; Благоев, Г., цит. съч., с. 32.

[10]. Срв. Благоев, Г., цит. съч., с. 39. В мотивите обаче никъде не се споменава, че конкретната причина е бомбардировката на руската ескадра над Варна – там.

[11]. Обявено с Указ № 9 на цар Фердинанд I, Държавен вестник, бр. 66/1916 година.

[12]. ЦДА, ф. 166 к, оп. 1, а. е. 68, л. 274.

[13]. Срв. Игнатиев, А., цит. съч., с. 14.

[14]. Радкова, Р., цит. съч., с. 25; срв. Благоев, Г., цит. съч., с. 32 сл.

[15]. I постановление на Министерския съвет от 01.05.1903 година, протокол № 29.

[16]. Източници: писма № 615/21.04.1912 г.; № 1849 от 21.10.1915 г. – Министерски съвет; писма № 1069/1912 г. и № 386; № 1766/1922 г. на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството; писма № 1171/25.02.1912 г.; 3280/13.06.1912 г.; 70/1913 г.; 4280/1922 г. от председателя на Св. Синод; писма № 553/26.05.1912 г. Jfc 687/1912 г. от Министерството на външните работи и на изповеданията.

[17]. Паисий, Знеполски епископ, цит. съч., с. 69.

[18]. Вж. например статията на Пашев, Г., Храмът Св. Ал. Невски (Глас от миналото). – ЦВ, 1924, бр. 15, с. 2 сл.; Труд по проблема пише и Знеполският епископ Паисий (по-късно Врачански митрополит, починал 1974 година), който стига в своето изследване до заключението, че „храмът „Св. Александър Невски” не може да бъде ставропигиален, защото това противоречи на божественото право (jus divinum). – Цит. негово съч., с. 74.

[19]. Опровержение от професор Глубоковски. – Църковен вестник, 1924, бр. 10, с. 10.

[20]. Чолаков, Л., Вестникарски нрави. – Църковен вестник, 1924, бр. 8, с. 6; авторът на тази статия е юрисконсулт на Св. Синод по това време.

[21]. Пак там, с. 7.

[22]. Пак там, с. 8.

[23]. Съобщение на Канцеларията на Св. Синод. – Църковен вестник, 1924, бр. 14, с. 2.

[24]. Пак там, с. 3.

[25]. Вж. Отчет за дейността на ХІХ-то Обикновено Народно Събрание през четвъртата му извънредна сесия (2–14.Х.1922 година) и третата му редовна сесия (15.Х.–28.ХІІ.1922 година и 22.І.–11.ІІІ.1923 година), стр. 4, графата б) неразгледани, № 4; вж. също Георгиев, Ив., 1923 година за Църквата. – Църковен вестник, 1924, бр. 1–2, с. 3 сл.

[26]. Това признава и Св. Синод на Българската православна църква, видно от протокол № 65, Заседание на 18.ІХ. (5.ІХ. стар стил) 1924 година. – Св. Синод на Българската православна църква – из протоколната книга…, цит. документ, с. 111.

[27]. Св. Синод на Българската православна църква – из протоколната книга за 1924 г., с. 86; също: НАРЕДБА за управлението на ставропигиалния храм-паметник „Св. Александър Невски” в София. – Църковен вестник, 1924, бр. 33, 34 и 35, с. 9.

[28]. Като такъв той е обявен във вестник Известия, бр. 73/1955.

Изображение: авторът на статията, Дилян Николчев. Източник – http://www.radioplovdiv.bg

Виктор Живов

Мощите (гръцки λείψανα, латински reliquiae) са тленните останки на светците, почитани от Църквата като светиня, изпълнена с благодат и притежаваща дара на чудотворството. Мощите са почитани от най-ранния период на християнството, вероятно от грижа за телата на мъчениците. Още в такъв стар паметник като “Мъченичеството на Поликарп (Смирнески)” (умрял около 155 година), става дума за това, че костите на мъченика, останали след изгарянето му, са “съкровище, по-ценно от скъпоценен камък и по-чисто от злато”; общността е искала да ги притежава, за да “стане част от святата му плът“. Свидетелства за почитане на останките на мъчениците през следващото столетие (III) намираме при Киприян Картагенски и Дионисий Александрийски. Съхраняването на мощите на мъченика се е възприемало като продължаващо негово съприсъствие в църковната общност, като манифестация на победата над смъртта, постигната от Христос, подал на светеца благодатта на спасението, и повторение на мъченическия подвиг.

Тази представа обуславя честването на паметта на мъченика, извършването на така наречената агапи (трапеза на любовта) и Евхаристия над гроба му. Съхраняването и почитането на мощите е било също така тясно свързано с утвърждаването на вярата във възкресението в плът; нападките срещу това учение от страна на гностиците очевидно дори са се превърнали в допълнителен стимул за почитане на мощите. Свидетелство за интензивността на почитането на мощите в най-ранния период са действията на онези, които са извършвали гонения срещу християните и са се старали да унищожат телата на мъчениците, за да не допуснат тяхното почитане. В “Мъченичеството на Поликарп” се казва, че юдеите подучили “да се доложи на проконсула да не дава (на християните) тялото, за да не започнат да се покланят на него”. В разказа на Евсевий (Църковна история, VIII, 6) за гоненията в Никомидия се казва, че преследвачите решили останките на светците “да ги изровят и хвърлят в морето, за да не започне някой да им се покланя и да не ги причисли към боговете”. Очевидно езичниците се борят с почитането на мощите като вече известна им практика, като я разбират естествено в привичните им термини от езическата религия.

Почитането на мощите придобива установената си форма, след като се прекратяват гоненията. Отделни форми на почитане на мощите могат да предизвикват в края на III – началото на IV век възражения сред част от духовенството. Например Атанасий в житието на св. Антоний с неодобрение споменава утвърдилия се в Египет обичай светците да не се погребват, а телата им да се държат в къщите за поклонение. Особено резки са били нападките срещу почитането на мощите от страна на аквитанския свещеник Вигиланций в началото на V век; Вигиланций разглежда почитането на мощите като отстъпка пред езическите нрави. Възразявало се и срещу обичая да се погребват близките до гробовете на мъчениците – изходящата от тях благодат се разпространявала, според тогавашните представи и върху погребания, и помагала за неговото спасение. Подобни възражения посочвали необходимостта да се въведе ред при почитането на мощите и този въпрос да се осмисли богословски (вж. най-напред трактата на св. Иероним против Вигиланций, написан около 406 година). Въвеждането на ред при почитането на мощите предполага полагане на мощите в специални сгради (мартириуми), построени в памет на светеца, ежегодно почитане на паметта със служене на Евхаристия в деня на смъртта на светеца (dies natalis), помещаване на мощите (техните частици) в специални кутии, които вярващите носели със себе си (оттук възникват и реликвариите, в частност, реликвариите във формата на саркофаг, които могат да се поставят в църквата).

Особено важен за почитането на мощите бил обичаят на пренасяне на мощите. Първите известни ни случаи на пренасяне на мощите датират от средата на IV век. През 356-357 година император Констанций, син на Константин Велики, пренася в храма на дванайсетте апостоли, (който служел за гробница на императорите), мощите на апостолите Андрей, Лука и Тимотей. Св. Василий Велики (умрял 379 година) в беседа, посветена на мъченицата Юлита, говори за това, че тялото на мъченицата не е повредено, което е знак, че тялото е било извадено от земята. Има също и свидетелства на Григорий Богослов и Иоан Златоуст. Разпространението на този обичай става постепенно, съдейки по думите на Иоан Златоуст (умрял 407 година), по негово време повечето тела на мъченици са се намирали в местата, където са били погребани (тоест в гробища извън градовете). Извличането и пренасянето на мощите може би се е възприемало нееднозначно – в указа на император Теодосий Велики от 386 година върху такива действия е била наложена забрана. В тази забрана косвено се отразява очевидно менталността на късноантичното езическо общество, за което съприкосновението с телата на мъртвите е нечисто и свързано с лоши поличби, ср. осъждането на почитането на мощите в съчиненията на Юлиян Отстъпник (332-363) (“шествие с телата на мъртвите през безкрайното множество от хора, насред гъстата тълпа, оскверняващо очите на хората зрелище на мъртвец, което не вещае нищо добро за хората”). Въпреки това пренасянето на мощите се утвърждава като общоприета практика и в указа на император Лъв Велики, управлявал от 457 до 474 година, пренасянето на мощите в свещени сгради или храмове се е позволявало със съгласието на епископа.

В Западната църква процесите са общо-взето сходни с тези в Източната. Първото пренасяне на мощи е изваждането от гроба и полагането в нова църква на останките на мъчениците Гервасий и Протасий, извършено през 386 година от св. Амвросий Медиолански. И тук тази практика първоначално среща възражение, ср. посланието на папа Григорий Велики (около 540-604) до императрица Констанция с отказ на молбата ѝ да бъде изпратена главата или друга част от мощите на апостол Павел: казва се, че нарушаването на покоя на телата на светците се разглежда на Запад като недопустимо и светотатствено (“intolerabile atque sacrilegum” – PL, 77, 702В).

Въпреки противодействията от такъв род, пренасянето на мощите здраво се е утвърдило в живота на Църквата. Стимул за това става живото усещане на присъствието на светията в църковната общност, притежаваща мощите му. Григорий Нисийски пише, че онези, които държат мощите, вземат в обятията си живото тяло на светеца, изпълнено със сила; те усещат неговото присъствие с всичките си сетива и чрез сълзите, пролети с почит и любов, се обръщат към него с молитва за застъпничество така, все едно той се намира пред тях (PG, 46, 740В). Затова притежанието на мощи на светец се възприема като получаване на застъпничество, изпратено от Бога на съответната общност. Свети Августин Блажени говори за придобиването на мощите на първомъченик Стефан: “Неговото тяло лежеше скрито толкова дълго. То се яви тогава, когато Бог пожела това. То донесе светлина на всички страни, сътвори толкова чудеса”. Свети Амвросий Медиолански разглежда придобиването на мощите на мъчениците Гервасий и Протасий като дар Божи и благодат, изпратени на паството му по време на неговото служение, и добавя: “Макар да не станах мъченик, поне доведох тези мъченици при вас”. Пренасяйки мощите на светията в своя храм (или град), общността се сдобива с патрон и покровител. Показателно е, че церемонията по пренасяне на мощите се извършва като церемониала на влизане в града (adventus) на императора (тоест според късноантичното разбиране върховният покровител на гражданската общност). Именно с подобно възприятие се обясняват разпространените спорове за това на кой град или храм трябва да принадлежат мощите на този или онзи светец, както и нередките случаи на кражба на мощи.

За първо пренасяне на мощите в историята на руската църква се смята откриването на мощите на великата княгиня Олга, които са пренесени в Десетинната църква от свети Владимир. По-късно, по времето на Ярослав през 1026 година, са извадени от гробовете и положени в църквата телата на светите братя Борис и Глеб, през 1072 година тържествено са пренесени в новата църква; още едно тържествено пренасяне е извършено през 1115 година.

Пренасянето на мощите придобива особена значимост поради разпространения в църквата обичай да се строят храмове върху мощите на светци. При това мощите обикновено се полагали под олтара (понякога също на едната от двете страни на олтара или на входа в храма). Това местоположение вероятно е свързано с традицията да се издигат храмове над гробовете на мъчениците, установена още по време на гоненията. Правилото, според което нито една църква не бивало да се строи, ако не е върху мощи на светците, положени под олтара, е било прието от Петия картагенски събор (правило 10). През VI-VIII век обаче все още имало отделни нарушения на това правило. Седмият Вселенски събор забранява да се строят църкви без полагане на мощи. Посочва се, че в онези храмове, които са осветени без мощи, трябва да бъде извършено полагане на мощи; ако пък някой епископ освещава без мощи нов храм, то той трябва да бъде отлъчен “като престъпил църковните предания” (правило 7) (една от причините за приемане на това правило е било непочитането на мощите от част от иконоборците, срещу които е бил насочен Седмият Вселенски събор). Мощите се поставяли също така в олтара на преносимите църкви. Във връзка с това развитие в църковната практика се е утвърдило правилото да не се извършва Евхаристия без мощи на светци. Затова например в практиката на руската църква мощите задължително се зашиват в антиминс (ленено или копринено парче плат с изображение на полагането на Христос в гроба, което се слага на Престола и върху което се извършва освещаването на Светите дарове) и свещеникът може да отслужи литургия без Престол (само върху антиминса); в гръцката църква мощите не се зашиват в антиминс, тъй като не се допуска служене на литургия на неистински Престол с положени в него мощи. При всички случаи мощите се разглеждат като необходимо условие за служене на литургията.

Почитането на мощите е свързано с присъщия им дар на чудотворството, с други думи се смята, че благодатните дарове, дадени на светията, се съхраняват в неговите мощи. Към тези дарове се отнася преди всичко силата на изцеляване от различни болести и изгонване на бесовете. Чрез мощите, по думите на Иоан Дамаскин, са “изгонвани демони, болести биват обръщани в бягство, немощни биват излекувани, слепи проглеждат, прокажени се очистват, изкушения и скърби се прекратяват” (Точно изложение, книга IV, глава 15). По този начин храмовете и манастирите, в които се съхраняват мощите на особено почитани светци, стават място за поклонение (в Русия такъв център е най-вече Киево-Печорският манастир), около тях могат да се образуват отделни общности на изцелени и преживели изгонване на бесовете хора. Достъпът до мощите би могъл да бъде както постоянен, така и временен. В гръцката църква мощите обикновено се съхранявали в олтара и са били предлагани за поклонение на народа само в деня, в който се почита паметта на светеца и на храмовите празници. Антоний Новгородец в “Книгата на Поклонника” (ходене в Константинопол около 1200 година) разказва, че там “има манастир на свети пророк Илия и в него има църква, и в нея са мощите на много светци, и на празниците из цялата църква се поставят маси и върху тях се полагат мощите на светците”. Мощите можело да се изнасят при литийни шествия и да се възлагат на болни. Много пъти от “мощите на светците изтичало миро, за което специално говори Иоан Дамаскин в “Точно изложение на православната вяра”.

Мощите на светците могат да представляват както цели тела, така и само части или частици от телата. Обичаят да се разчленяват мощите на светците на части, които след това да се полагат в различни храмове, се е утвърдил доста рано и е получил особено голямо разпространение в гръцката църква. Теодорит Кирски (около 393-около 466) пише следното за светците: “Мъжествените души на Победоносците витаят в небето, а що се отнася до телата, то не само един гроб скрива тялото на всеки, а цели градове и селища, като ги разделят (телата) помежду си, наричат ги спасители и душевни и телесни лечители и ги почитат като защитници и пазители” (PG, 82, 1449). Това можело да доведе до разграбване на останките на светците. Така тялото на Константинополския патриарх Евтихий (умрял 582 година) едва не било разграбено, още докато са го носели в храма за погребението. Отделни протести срещу подобни действия (например вече споменатият указ на Теодосий Велики от 386 година, забранил разграбването на мощите и търговията с тях, или посланието на папа Григорий Велики до императрица Констанция с отказ да изпрати главата на апостол Павел) не са имали продължително влияние.

Мощите могат да бъдат както нетленни, така и тленни. Нетлението на мощите като свидетелство за святост не е задължителен признак и получава значимост едва в относително късната епоха. Много съхранили се до наши дни мощи, както и многобройни древни свидетелства показват мощите като кости на светците. В повестта за придобиването на мощите на първомъченика Стефан се разказва, че неговото тяло се е превърнало в прах. Говорейки за мощите на апостолите Петър и Павел, Иероним Блажени ги нарича ossa veneranda, тоест почитаните кости. Мощите на апостолите Андрей, Лука и Тимотей, пренесени в Константинопол от император Констанций, се намирали в малки ковчежета, тоест те са били кости. И в по-късно време атонските монаси можели специално да подчертават, че мощите на атонските светци са преди всичко кости, тъй като, съгласно тяхното обяснение, те, за да поддържат вярата си, не се нуждаят в свръхестествени знаци.

От най-древни времена са се появявали обаче и мощи във вид на нетленни тела. Василий Велики например говори за неповреденото тяло на мъченицата Юлита. В по-късно време обаче нетленността на мощите често се разглежда като свидетелство за святост, тоест като действие на благодат, изпълваща тялото на светеца, като свръхестествено състояние, съответстващо на присъщия на мощите дар на чудотворство. В похвалата към патриарх Арсений (умрял 1273 година), противник на латинофилската политика на Палеолозите, написана в края на XIV век, се говори за неповреденото му от тление тяло, носещо изцеление; нетленните мощи на патриарха се противопоставят на “раздутия” и обезобразен труп на неговия гонител Михаил VIII Палеолог; нетленните мощи на патриарха се разглеждат като свидетелство за неговата святост, а разлагащото се тяло на императора – като резултат от отлъчването, на което Арсений подложил Михаил VIII.

Нетлението на мощите като признак на святост придобива особена значимост в руската църква. Представата за нетлението като свидетелство за святост влиза в сложно и противоречиво взаимодействие с народната представа за нетлението като резултат от неправедна смърт, съществувала както при гърците, така и при източните славяни (умрелите от клетва, така наречените „заложни покойници”). В късните гръцки съчинения може да се подчертава разликата между мощите, запазени във вид на цели тела, от неразрушените тела на пребиваващите „под клетва” покойници: първите са благообразни, благовонни и изсъхнали, другите – безобразни, зловонни и раздути като барабани (ср. споменатото по-горе описание на тялото на Михаил VIII). И в този случай представите за светостта според християнското разбиране и за нейните признаци могат да се проявяват като радикален отказ от традиционните възгледи.

Наред с мощите в тесния смисъл на думата, аналогично почитане може да се отнася и към редица други предмети, които са се намирали във физически контакт в тялото на светеца, преди всичко онази тъкан, в която се обличат мощите (така наречения брандеум), восъкът от свещите, стоящи на гроба на светеца и така нататък.

Богословското осмисляне на почитането на мощите се основава върху разбирането на творението като благодеяние Божие, в което изначално се съдържа благата воля на Твореца, замисълът Божи за спасението на света и неговото преобразяване в идващото Царство Небесно. Мощите на светците представляват частици от това преобразено вещество, изпълнено с божествена благодат, Царството Небесно зримо присъства в тях още сега. Св. Амвросий Медиолански в словото за свети Назарий и Келсий нарича мощите “семена на вечността”. Съответно почитането на мощите се разбира като почитане на онези, които в своя духовен подвиг са осъществили замисъла на Твореца за света. Иероним Блажени в посланието към Рипарий за Вигиланций пише следното: “Не почитаме, не се покланяме, не служим на твар по-голяма от Твореца, почитаме мощите на мъчениците, за да се поклоним на Онзи, в името на Когото те са понесли страдания”. Това съждение на Иероним Блажени за мощите напълно съответства на известния тезис на св. Василий Велики за почитането на иконите (“честта, отдавана на образа, възхожда към първообраза” – PG, 32, 149С).

Въпросът за почитането на мощите е разработен особено ясно от св. Иоан Дамаскин. Тъй като редица иконоборци наред с поклонението пред иконите отричат и поклонението пред мощите на светците, Дамаскин в Словата си в защита на светите икони говори и за мощите. Той пише, че “светците и приживе са били изпълнени от Светия Дух, а когато са се споминали, благодатта на Светия Дух присъства и с душите им, и с телата в гробниците, и с фигурите, и със светите им икони, – не по същество, а по благодат и действие (енергия)” (гр. ου κατ’ ουσίαν, αλλά χάριτι και ενέργεια – PG, 94, 1249CD). Поклонението пред мощите, също както и поклонението пред иконите, изразява признание на значимостта на веществото в домостроителството на спасението (в преобразяването на света). Дамаскин посочва Боговъплъщението като начален момент за това домостроителство и продължава:“Не се покланям на веществото, а на Твореца на веществото, който е станал вещество заради мене, съблаговолил и да се засели във веществото и чрез посредството на веществото извършил моето спасение … Почитам също и благоговея и пред останалото вещество, чрез което е било извършено моето спасение, като пред изпълнено с божествени сили (енергии) и благодат” (PG, 94, 1245АВ). Така мощите са явление на обожената твар, чрез която се извършва спасението на човечеството, преображението на веществата на света в обожено вещество на бъдещото Царство.

Из книгата «Святость. Краткий словарь агиографических терминов»

Източник: Киевская Русь

Превод: Анна Георгиева

________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Виктор Маркович Живов (1945-2013). Източник – http://www.yandex.ru.

Бисер Божков

Ваши Благоговейнства, боголюбиви братя и сестри, уважаеми колеги и преподаватели от Катедрата по Теология в Пловдивския университет,

Ще започна с това, че когато работих по дипломната си работа (магистърска теза) в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” на тема: „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят”, не засегнах подробно темата за наркоманията, която е окултна мистична практика още в древността. Затова ще се опитам накратко да очертая тази съществена връзка между окултизма и наркотиците и наркоманията, които са грях на отделната личност и са грях на обществото.Както е казал старецът Паисий Светогорец в книгата „За семейния живот”, четвърти том: … Грехът се е превърнал в мода за съвременния човек. Темата за окултните практики и наркоманията е много широка, тя има духовен, юридически, социален и медицински аспект, но в тази беседа ще разгледаме темата от гледна точка на православната духовност и библейската история. Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики?

Според историята на Църквата и религиите употребата на наркотици[1] е окултна мистична практика, част от окултната антихристиянска култура. Наркоманията облекчава по псевдодуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя (наркоманията) е изиграла съществена роля в установяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни религиозни култури. Във връзка с това християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява антитеза на окултизма. И на практиката на употребата на наркотици се гледа като на частно проявление на окултизъм.

Причините в съвременния свят за разпространението на злоупотребата с психоактивни вещества е следствие на отстъплението от принципите на православния мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза. Тази криза пък е напълно закономерно и неизбежно следствие от духовното развитие на западната цивилизация. А венецът на Божието творение, като същество надарено с разум и принадлежащ с духа към духовния свят, тоест човекът е създаден за живот в Бога. А това според православието е живот в Христа или в тайнствата на Църквата, чрез които получаваме даровете на Светия Дух. Тоест смисълът на човешкия живот не е в придобиването на материални богатства и плътски удоволствия, а смисъла на живота е в пребиваването на хората в състояние на общение с Бога в Светия Дух, казано с думите на преподобни Серафим Саровски в „придобиването на благодатта на Светия Дух”. Благодатта, творческата блага сила (енергия) на Бога, от която, както пее Църквата, „.. всяка душа живится” е светлина, живот, блаженство на човешката душа. Тъй като човекът е психосоматично същество (двусъставно, състои се от душа /дух/ и тяло), благодатта на Светия Дух прави[2] човешката душа богоподобна (обожена по благодат).

Историята на използването на психоактивните вещества от човека по принцип идва от най-древни времена. Още в допотопната епоха (5-6 хиляди години преди Христа) сред потомството на Каин, по свидетелството на св. Ириней Лионски, „демоните открили на жените силата на корените и тревите”, които те започнали да използват за магически цели. Явно още оттогава било известно свойството на тези вещества да предизвикват изменения в съзнанието, да го правят по-податливо за духовно въздействие отвън от падналите духове.

Тук е необходимо да се разясни православното учение за човека във връзка с темата. Съгласно православната антропология първоначално сътворения човек, въпреки, че имал тяло и душа, тялото му е притежавало съвсем други свойства, различни от сегашните. То било много по-фино и духовно, не е препятствало непосредственото общуване със съществата от духовния свят и даже със самия Бог. Адам, според книга „Битие”, е слушал „гласа на Господа Бога, разхождайки се в рая”. След грехопадението, обаче свойствата на човешкото тяло се изменили. За душата на човека, обкръжен сега не от свети, а от паднали духове, то станало естествена тъмница, защитаваща го от непосредствено общуване с тях. В това се проявила великата Божия милост към падналия човек, за да не би той скоро да се уподоби на бесовете, след като няма възможност да избегне непрестанното им въздействие чрез слуха и зрението си. Тази изолация обаче не е абсолютна. Разглеждайки психическия живот на човека, светите отци откриват, че в него възникват три вида помисли и усещания. Към първия принадлежат докосването до Божията благодат и помислите, предлагани от ангела-пазител. Към втория вид се отнася неизказващата особено от въздействието от страна на представителите на невидимия свят – естествена психическа дейност на човека, която не се нуждае от никакви нравствени критерии, за да бъде преценена. Това са например съпровождащите някакъв всекидневен труд мисловни операции или това, което отдавна се е усвоило от душата, станало част от нейната природа. Третия вид, представляват демоничните въздействия върху ума, сърцето и тялото посредством внушения на мечтания, мисли, желания и даже чрез докосване до най-различни органи и части на тялото, до най-съкровените тайни механизми на душата. Демоните – както ни учи св. Игнатий (Брянчанинов), – имат способност да въздействат на душата чрез кръвта (освен чрез помислите и други), предизвиквайки по този начин в нея едни или други преживявания. Естествено, това се случва дотолкова и при наркозависимите, доколкото Бог го допуска, което е видно от Стария Завет в „Книга Иов”. Но интензивността на тези въздействия зависи от свободната воля на самия човек, който е наркозависим. В негова власт (на човека) съгласно свободната му воля е да избира кое предпочита за себе си повече – първия или последния род духовно общение, ако конкретния човешки индивид е достатъчно и правилно религиозно образован, тоест въцърковен. Защото тук в това духовно общение е началото на двата вида духовност – понятия, които днес се употребяват често, но не конкретно. Или казано по-точно – духовността бива или благодатна, или демонична и само тези две определения могат и дори е необходимо да се използват при нейната оценка, особено когато сме изправени пред проблемите на наркоманията. Това е така, защото очевидно е, че в случая с наркоманията става въпрос не за благодатен, а за демоничен характер на духовността, тъй като при употребата на психоактивни вещества човекът не просто се обръща към „своята безсъзнателна част” от психиката, но и предоставя пълна свобода за действие в съзнанието на напълно конкретни негативни (духовно зли) сили. При това състояние на наркозависимия индивид, става смесване на собствената му психическа дейност с въздействието на демоничните сили, които са реалност за вярващите християни в Църквата. По този начин практиката на употребата на психоактивни вещества по своята същност се явява окултна и предполага бесообщение, тъй като източника на окултните практики винаги[3] са злите сили, наречени още падналото войнство на лукавия. Парадигмата на православната психотерапия и пастирската психология приемат това за факт, съгласно светоотеческото учение на Православната църква, Свещеното Писание и Свещеното Предание.

Като оставяме встрани въпроса за самия механизъм при наркозависимите и протичащите от него изменения в психосоматичен план на ниво биохимични, физиологични и психични процеси, в този ред на мисли, ще споменем, че съгласно православните психотерапия и пастирско богословие наркозависимостта като духовен проблем, се лекува успешно и ефективно предимно с духовни средства и главно чрез църковните тайнства. Наркоманията като психиатрично заболяване, не може да бъде лекувана с медикаменти и поддържащи (метадонови[4]) програми. В ретроспекция – поглеждайки назад в библейската история, ще споменем, че:  преуспяването на общението на древните хора в общението с демоните, включително и с помощта на „силата на корените и тревите” е било значително… именно то предизвикало в библейски аспект всемирния потоп, както знаем от библейската история. Това е потвърдено и от откритията на съвременната креационистка наука[5]. Светите отци на Православната църква говорят за предпотопната цивилизация, като за много висока по степен на развитие, но магическа по своя характер. Отблясъци и отломки, по които може да се съди за нея, се появили в следпотопно време в цивилизацията на келти, индианските цивилизации в Южна и Централна Америка, унищожени от Божия промисъл заради дяволопоклоничество. И до днес за учените остава загадка техните циклопски постройки, съоръжения и скални изображения (в пустинята Наска, остров Пасха, Стоунхендж и други). Може да се предположи, че всички те не са плодове и достижения на науката и техниката, а са плод на магически познания.

Но страшното вразумление чрез всемирния потоп било бързо забравено и потомството на праведния Ной в по-голямата си част отново се обърнало към общение с паднали духове. Тук отново послужила „силата на корените и тревите”. Шумерските клинописни глинени плочки от Нипур (3 хиляди години преди Христа) са донесли до нас свидетелството за съществуването по това време на използването на опиум и други психоактивни растителни субстанции. Китайските легенди от древността говорят за познаване на свойствата на хашиша. В съчинението „Одисея” на Омир (VIII-VII век преди Христа) се споменава за чудодейната напитка „непентес”, приготвяна от дъщерята на Зевс, Елена. Предполага се, че този, заставящ да се забрави болката и тъгата сок, е опиум. Крито-микенската култура (III-II век преди Христа) познава богинята на мака, чиято статуя украсявали с нарязани макови главички. Във връзка с това, ще споменем, че употребяването на наркотични средства в езическите традиции по правило е било сакрално (свещено). То е играло съществена роля в практиката на шаманизма, предсказването и обредите на инициация[6] (посвещение в окултизма). Шаманите или жреците, които били духовни лидери в езичеството, също използвали психотропни и халюциногенни средства за предсказването облекчаване на влизането в контакт с духовете. Формите и средствата са различни в различните традиции, но търсените състояния са сходни. Използването на психоактивни вещества играело важна роля в обредите на посвещаване (и особено в жреческите и шаманските инициации). Изменяйки с тяхна помощ състоянието на съзнанието, адептът (жертвата) ставал способен да възприеме тайното знание, да го приживее опитно, което трудно би се предало с думи, влизал в непосредствен, често крайно интензивен контакт с духовете (демоните), получавайки посвещение в някоя мистическа духовна традиция. Индианците от Горна Амазония (конибо, хиваро) за тази цел си служили с напитка от лианата „аяухаска” или тревата „маикуи” (разновидност на татула). Това при тях се считало за единствен начин за постигане на техните религиозни представи. Испанските конквистадори са оставили писмени свидетелства за масовата употреба на халюциногенните гъби при коронацията на Монтесума.  Индийската ведическа традиция познава напитката на боговете „сома”. Тази напитка имала важно значение при ритуалите. Повече от сто химни в „Ригведа” възхваляват въздействието ѝ. Тя се приготвяла от сока на различни растения, включително и индийски коноп. От него се приготвя хашиш, който се споменава също както в „Атхарваведа”, така и в „Ригведа” (около 1500 години преди Христа) като „небесен проводник” (окултен термин). В този смисъл говорело се, че друг индийски идол – „бог” Индра, можел да изпие цяло езеро от тази опияняваща напитка, наречена „сома”. Въобще много индийски божества са били силно „пристрастени[7]” към наркотичните напитки, тютюна и алкохола и ако нямали сома, не се гнусели да приемат като принасяне на ритуална жертва – домашната ракия. В Раджастан има храм, на грозната „богиня” Кали, при жертвоприношенията на която се пият изключително силни напитки. С тях се умива статуята на богинята, а после те се добавят в „прасад” – ритуална храна, която се предлага на присъстващите на службата. Древноиранските религии също познават „хаома” – растение, напитка от него и едноименно божество. Мюсюлманската мистика (в някои сектантски варианти) в много случаи не е изключение от практиката на използване на наркотици. При подобен род – болна мистика се получава откровения и видения в състояние на екстаз и се общува с демоните (падналите духове) под въздействие на психоактивните вещества. Това става главно при практики „зикри” в суфизма (мистично течение в исляма), където за достигане на „божествената реалност” способстват танците, специална музика, тонизиращи напитки и наркотични средства.  Впрочем в Европа по време на древността друидите – жреците на древните келти, били запознати със свойствата на различни растения и ги използвали с магически и медицински цели. Тези знания се съхранили и до наши дни сред народните знахари, баячки и магьосници в цяла Европа, дори в условие на разпространеното от две хиляди години християнство[8]. Затова и св. евангелист Иоан Богослов ни дава изключително полезен духовен съвет (в 1 Иоан 4:1): „… Възлюблени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” и в Иоан 16:13: „… А когато дойде Оня, духът на истината, ще ви упъти на всяка истина”. Тоест разглеждайки окултната същност на наркоманията, можем да заключим, че: всички небогоугодни и небогооткровени религии, включително и световните, имат в основата си откровения, получени от падналите духове в състояние на екстаз или транс, като използването на психоактивните вещества и средства е един от най-разпостранените способи за изпадане в такова състояние на болна мистика. Изключение от това правило е единствено християнството и предшестващата го религия на Стария Завет. Те еднозначно са осъждали каквито и да е форми на окултни практики. Още в Моисеевия Закон Господ изрича върху хората, застрашително Слово[9]: „… Не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки който върши това, е гнусен пред Господа” (Второзаконие 18:10-12). Вместо тях Господ избира от богоизбрания еврейски народ свои пророци, които заради чистотата и светостта на своя живот да могат да влизат в общение с Бога. Относно хората прибягващи до наркотични средства с цел гадания, ще цитираме накратко св. Иоан Златоуст, който пояснява разликата между окултния екстаз и истинското богообщение: „..В идолските капища, когато някой бил обладан от нечист дух и предсказвал, то сякаш воден и свързан, бил увлечен от духовете и не съзнавал това, което казвал. На гадателите е въобще свойствено да бъдат в изстъпление[10], да търпят принуда и насилие, да се увличат и да викат неистово като бесновати. … А пророкът не е такъв, той говори всичко с трезва душа, здрав разсъдък, знае какво казва”. По отношение на духовния живот на православния християнин във връзка с наркоманията, ще отбележим накрая в заключение, че:… най-необходимото условие за превенция, лечение на наркозависими и окултнопострадали хора са църковните тайнства, тоест участието в църковния живот на Православната църква. Последното е свързано с това, че християните – окултнопострадали или наркозависими, трябва да следват усърдно духовните съвети на светите отци. Тоест такива страдащи хора трябва да се стараят да не роптаят, когато се намират в болести, страдания и скърби, да не обвиняват за положението си никого, а да славят Бога, да просят на помощ Божията благодат с молитви, добротворство и смирение.

Всеки окултнопострадал или наркозависим трябва да знае, че Господ, като наш Творец ни е надарил с необходимите духовни и физически сили да издържим всичко, което ни се случва, като страдания в човешкия живот, за което трябва да се уповаваме в Бога, в молитвеното застъпничество на Божията майка, богоносните наши отци и чиноначалията, които са неделима част от едната Православна църква[11]. Изобщо излекуването от наркозависимостта е много бавен процес, защото въцърковяването, религиозното просвещение, сиреч отварянето на духовните очи на сърцето става изключително бавно, понякога минават години, докато хората се научат на богомислие, борба с помислите – трезвение и смирение[12].

_____________________________

*Лекция-беседа в храм „Св. Петка”, Пловдивска митрополия, произнесена на 7 юни 2013 година. Материалът е предоставен от автора.

[1]. Това частично е така и според историята на светската психиатрия като хуманитарна наука.

[2]. Точната дума за това е синергия (гръцки език съдейства, енергия, гръцки език – действие). Сиреч, Божията благодат на Третото лице на Светата Троица – Светия Дух, съдейства в обожаването на човешката душа, когато човек следва светоотеческото учение на Православната Църква при Богообщението в тайнствата и обредите.

[3]. Така например много ню ейдж–култове, които се представят за протестантски деноминации (а те вече в света са около 20 000), общуват открито (осъзнато или подсъзнателно) с падналите духове, след което адептите им (жертвите) се учудват защо страдат психически, след като са развили вече окултна болест.

[4]. Метадонът е психоактивно вещество, употребата му е удачна според иеромонах проф. д.м.н. Анатолий (Берестов), само когато наркозависимият адепт има общественоопасно поведение или суицидни тенденции.

[5]. Креационизъм – направление в естествените науки, разглеждащо света като Божие творение.

[6]. Инициация – (от лат. – intiation – извършване на тайнство) – обреди, съпровождащи посвещаването в някаква социална група.

[7]. Това е условно казано от гледна точка на суеверните окултни вярвания и практики.

[8]. Важно е да се вземе впредвид, че до Х-ХI век и по точно до 1154 година след Христа европейският християнски свят е бил православен, преди голямата схизма (разделението), между Източната и Западната църква.

[9]. Декалога, означава – десет слова.

[10]. Такъв е случая и с  Евангелия Гущерова (наречена Ванга), която често изпадала в състояние на транс, след което не си е спомняла нищо. Виж книгата „Портретът на една съвременна магьосница”, от иеромонах Висарион.

[11]. Църквата е Богочовешки организъм, тоест е небесна (тържествуваща) и земна (войнстваща) според светите отци. Църквата е събрание – общество на вярващите и живеещите в Христа – имащи залог за обожаване.

[12]. Смирението според Проповедта на планината (евангелие на Матей 5-та глава) е едно от основните духовни средства (оръжия) в духовната борба (война) с падналите духове на злобата, която война не е срещу „плът и кръв”.

Изображение: авторът, Бисер Божков. Източник – Гугъл БГ.

(По случай 140 години от провеждането му)

Христо Темелски

Както е известно, Първият църковно-народен събор заседавал в Цариград от 23 февруари до 24 юли 1871 година. Участващите в него 50 “комисари” и представители на българските епархии, по една или друга причина не успели никога да се съберат всички заедно. В първите заседания все още не били пристигнали всички представители, а през мартенските заседания отделни лица започнали да напускат едно по едно събора. Някои от напусналите били заместени от други лица, но не всички получили разрешение да бъдат пълноценни заместници. Едва на последното, 37-мо заседание, някой се сетил да покани фотограф, за да се увековечи това паметно събитие.

В “Протоколите” откриваме, че “това последно заседание на Народния събор стана на отворено място в градината на Екзархийския дом, дето се и фотографира цялото съборно тяло, с колкото представители присъствуваха…[1].”Представителят от Преславска епархия Величко Христов, който си водил нещо като дневник на Събора, за фотографирането е записал следното: “…и тъй като си бяхме целокупно, дойде фотографчий и като слязохме в градината, извади портрета ни[2]”.

От тези сведения става известно, че на 24 юли 1871 година поканен майстор-фотограф Паскал Себах фотографирал участниците в Събора на открито, в градината на Екзархийския дом. Не е известно дали веднага са били откопирани снимките и раздадени на фотографираните лица. Практически това обаче не било осъществено, защото от “Протоколите” узнаваме, че мнозина представители си “тръгнаха същия ден след фотографирането[3]”.

Поканеният от Екзархията фотограф Паскал Себах (1823-1886) e един от пионерите на фотографията в Цариград. Той е роден в турската столица от баща сирийски католик и майка арменка. Още през 1857 година отворил свое студио, като по-късно станал и придворен фотограф на Високата порта. През 1873 година открил свое студио и в Кайро. През 1886 година трагично загинал, като студиото му в Цариград било поето от брат му, а по-късно и от сина му Джийн. То работило доста активно чак до 1900 година.

Вероятно в началото на 1872 година “Българското благодетелно братство “Просвещение” в Цариград[4] поръчало на фотографа Паскал Себах да изработи цяла серия художествени снимки от Църковно-народния събор, с цел те да бъдат продавани с печалба за сметка на Братството. Неговият деловодител Петър Мусевич предприел през 1872 година обширна обиколка из цяло Българско, като преминал и отвъд Дунава. Целта му била да събира парични помощи, разни женски ръкоделия за разиграване на лотария и да продава снимките от Църковно-народния събор[5]. В едно изложение на Благодетелното братство от 1 октомври 1873 година се вижда, че печалбата от продажбата на портретите от Събора възлизала на 3 556 гроша и 17 пари[6].

Липсват сведения както за броя на изработените снимки, така и за тяхната единична цена. От някои запазени екземпляри се вижда, че формата им е 35,5х26,5 сантиметра, като са подлепени на специално отпечатан картон. Неговият формат е 50х38 сантиметра и под самата снимка вляво стои следния текст на български: “Българский народен събор в Цариград – Ортакьой”. Същият надпис, но на френски е разположен вдясно, а по средата на двата надписа, в кръгъл монограм (наподобяващ отворен печат) е поставено обяснение на старотурски. В превод то гласи: “Българска общност в Истамбул”. Обикновено до този монограм върху картона е поставен сух печат: “Photograff P. Sebah, Constantinople”. На някои от снимките, върху картонената подложка е поставен и печата на разпространителя. Той е кръгъл, с диаметър 32 милиметра; бял фон, с черни букви и изображение. В средата е изобразена разтворена книга върху неясен фон, а над нея половинчато слънце, греещо с множество лъчи. В околовръст има следния надпис: “Българско благодетелно братство в Цариград[7]”.

Както вече посочихме, участниците в Църковно-народния събор били фотографирани на открито в градината на Екзархийския дом. Обаче на самата снимка това изобщо не личи, защото майсторът-фотограф се е постарал  и в действителност е постигнал чудесен монтаж. Той е поставил заснетата група върху нарисуван фон – все едно, че тя се намира в разкошен заседателен салон, строен и украсен в късен бароков стил. От интериора автентични са само килимът, върху който е стъпила групата, масата в средата и столовете на седналите от първия ред. Всичко останало – колони, орнаментния гипсов таван, двете странични врати с медальоните над тях и подът пред килима – било дело на въображението на фотограф-художника.

Участниците в Събора са подредени в три дълги хоризонтални редици. На първия ред са седнали 11 духовни и две мирски лица – общо 13 души. В средата на този първи ред е поставена малка маса, застлана с дълга покривка. Точно в средата ѝ е застанал председателят на Събора Ловчанския митрополит Иларион. От двете страни на масата са седнали двете цивилни лица: отляво Марко Д. Балабанов, главният писар, а отдясно Бехчет ефенди – преводач-писарят на турската кореспонденция на Екзархията[7а]. На втория ред са застанали 17 прави мъже, а на третия – 16, също прави, но вероятно стъпили върху столове или пейка, за да не ги закрива средната редица. Така фотографираните 46 души композиционно много добре са разположени, защото лицата на всички се виждат идеално.

След дълго проучване и уточняване, правено от различни изследователи, в това число и моя милост, фотографираните лица са следните (за по-голяма яснота те са номерирани):

І-ви ред (седнали): 1.Иконом поп Апостол Поликарев от Щип (Кюстендилска епархия); 2.Архимандрит Дионисий от Черепишкия манастир (Врачанска епархия); 3.Иконом поп Петър К. Арнаудов от Русе (Червенска епископия); 4. Епископ Иларион Макариополски (ЕПСС – Екзархийски привременен смесен съвет); 5.Марко Д. Балабанов – секретар-писар (Пловдивска епархия); 6. Митрополит Панарет Пловдивски (ЕПСС); 7.Епископ Иларион Ловчански – председател на Събора (ЕПСС); 8.Митрополит Паисий (бивш) Пловдивски (ЕПСС); 9.Бехчет ефенди – писар на турски (не е участник); 10.Архимандрит Виктор Чолаков (Нишка епархия); 11.Поп Тодор Илиев Тилков (Струмишка епархия); 12.Иконом поп Георги Паланецки от Крива паланка (Скопска епархия); 13.„Монах Рилски от Скопие” (не е участник);

ІІ-ри ред (прави): 14.Георги Груев (Пловдивска епархия); 15.Стефан Петров Стефанов от Бургас (Сливенска епархия); 16. Добри Чинтулов от Сливен (Сливенска епархия); 17.Георги Гогов (Воденска епархия); 18.Захари Хаджигюров от Самоков (Самоковска епархия); 19.Хаджи Мано Стоянов (Софийска епархия); 20.Димитър Ив. Гешов (Гешоглу) (ЕПСС); 21.Хаджи Иванчо х. Пенчович (ЕПСС); 22.Георгаки Ст. Чалъков (Чалоглу) (ЕПСС); 23. Гавриил Кръстевич (ЕПСС); 24.Д-р Христо Стамболски (ЕПСС); 25.Д-р Стоян Чомаков (ЕПСС); 26.Хаджи Николи Минчоглу (ЕПСС); 27.Димитраки Теодоров от Тулча (Доростолска епархия); 28.Сава Хаджиилиев Доброплодни от Силистра (Доростолска епархия); 29.Хаджи Господин Славов от Ст. Загора (Търновска епархия); 30.Стефан Шопов от с. Мирково, Пирдопско – секретар на епископ Иларион Ловчански (не е участник);

ІІІ-ти ред (прави): 31.Стефан (Стоян) Камбуров (ЕПСС); 32.Костадин П. Шулев (Велешка епархия); 33.Христо Димитров Тодоров от Дупница (Самоковска епархия); 34.Михаил Манчев (Охридска епархия); 35.Тодор Йовчев Кусев от Прилеп (Пелагонийска епархия); 36.Никола Ст. Михайловски (Търновска епархия); 37.Христо Тодоров Стоянов (Софийска епархия); 38.Величко (Велико) Христов от Шумен (Преславска епархия); 39.Никола Първанов (Видинска епархия); 40.Димитър Ангелов (Кюстендилска епархия); 41.Яков Геров (Одринска епархия); 42.Христо П. Тъпчилещов (ЕПСС); 43.Господин Хаджииванов (Варненска епархия); 44.Стоян Костов (Скопска епархия); 45.Дядо Кръстю – помощник-капукехая на Екзархията (не е участник) и 46. Костадин (Коста) Сарафов от Неврокоп.

На 28 февруари 1895 година във връзка с честването на 25-годишнината от издаването на фермана за учредяване на Българската екзархия в Цариград било създадено “Българско благодетелно братство “Йосиф I”. Неговата цел била подпомагане на бедните и болни българи в турската столица и събирането на средства за направата на българска болница. Братството имало Управителен съвет от 25 души и Настоятелство от 9 души, като негов светец-покровител бил „Св. Климент Охридски“ и провеждало годишните си събрания на 27 юли[8].

След тържественото освещаване на историческия български Железен храм “Св. Стефан” в Цариград на 8 септември 1898 година “Българското благодетелно братство “Йосиф I” подготвило четири издания за разпространение – два фотоалбума и две снимки голям формат. Първият албум бил с портретите на българските владици, а вторият – “Спомен от Цариград – 8 септември 1898 година.” Едната снимка била от освещаването на Желязната църква, а другата – тази от Първия църковно-народен събор. Идеята на Братството да отпечата и разпространи последната снимка била открадната от някои цариградски българи, които още през декември 1898 година префотографирали (тъй като оригиналната стъклена плака не била запазена) снимката от Събора, разпространявана в началото на 70-те години на ХIХ век от “Българското благодетелно братство “Просвещение”. Настоятелството на новото Братство, след като узнало това, спряло тази незаконна акция и откупило вече готовите 100 екземпляра от снимката[9].

Втората снимка от Първия църковно-народен събор имала формат 37,5х28,5 сантиметра и била подлепена на специален картон с големина 57х47 сантиметра[10]. Тогава тя се продавала за 20 гроша, но както се вижда от годишния отчет на Братството, разпространението ѝ вървяло много трудно[11].

През месец ноември 1927 година един екземпляр от тази снимка бил предаден от църковния историк Станимир Ст. Станимиров в Църковния историко-археологически музей в София. Тогавашният директор протоиерей професор Иван Гошев направил съобщение с подробно описание на снимката в църковната преса. На картона под самата снимка имало отпечатан следния надпис: “Първий Българский събор в Цариград, 23-й февруарий 1871 година”, а над снимката имало поставен печата на Братството[12].Той е кръгъл, с диаметър 42 милиметра. В средата има изображение на седнал светец, държащ книга в лявата си ръка, а под него стои надпис „Св. Климент“. В околовръст на печата има следния надпис: “Благодетелно братство “Йосиф I”, Цариград, храм “Св. Стефан[13].”

Подарената снимка била експонирана в една от залите на Църковния музей. Обаче когато я поставили в рамка, изрязали доста картонената подложка и по този начин унищожили печатния текст и печата на Братството[14].

Двете копия на снимката от Първия църковно-народен събор, това от 1872 година и второто от 1898 година имат съвсем малка разлика. Последното, както вече посочихме, било репродуцирано от първото и по тази причина е с по-лошо качество: резкостта на изображението е намалена и се е получило леко кадриране – от всички страни липсват малки ивици от фона.

През 1911 година, след многогодишно протакане, най-сетне Св. Синод издал в отделен том протоколите на Църковно-народния събор, като в началото сложил за илюстрация снимката на участниците в Събора. Обаче тази снимка съществено се различава от досега описаните по това, че при нея липсват три от фотографираните лица. В конкретния случай не става дума за нова, друга фотография на Народния събор, а за вече познатата, но с частичен ретуш по нея. Фактически липсват трима души: най-крайният вдясно на първи ред (седналите); също най-крайния вдясно от втория ред (правите) и предпоследния вдясно от третия ред. Липсващите лица са заличени чрез изрязване, като на тяхно място е дорисуван фона. При сравнение на снимките се вижда, че това е било направено още при направата на самата снимка, а не при нейната подготовка за клиширане и отпечатване. Това се потвърждава и от следните две сведения. Още през 1911 година, веднага след излизането на “Протоколите” от печат, Канцеларията на Св. Синод е пояснила в църковната преса, че “фотографическата снимка на Народния събор в Цариград, приложена към издадените от Св. Синод “Протоколи” на същия събор, е преснета от друга по-голяма, находяща се в Синодалната библиотека от няколко години[15]”. През 1927 година  директорът на Църковния музей при Св. Синод професор Иван Гошев е посочил, че тази “снимка се пази в малката заседателна зала в Синодалната палата, която снимка е клиширана и препечатана в хиляди екземпляри в издадената от Св. Синод книга, изнасяща текста на протоколите на споменатия събор[16].” За съжаление тази снимка не е запазена и вероятно е била унищожена при бомбардировките на 30 март 1944 година, когато била засегната и Синодалната палата[17].

След излизането на “Протоколите на Българския народен събор в Цариград през 1871 година” от печат, някои столични вестници като “Нов век” (орган на Народно-либералната партия) и “Воля” (издаван от народнолибералите-генадиевисти, под редакцията на Симеон Радев) остро нападнали Св.Синод, обвинявайки го във фалшифициране на поместената снимка. Основното им твърдение било, че сред участниците на Събора “фигурира и Стефан Стамболов, младо момче, дошло тук не по някакво пълномощие, а по едно ранно призвание на народен човек. За да не се вижда обаче младия Стамболов между тия ветерани на църковния въпрос, Синода е прерязал фотографията и я издал тъй фалшифицирана – без Стамболов[18].”

Канцеларията на Св. Синод веднага реагирала на това обвинение и пуснала в “Църковен вестник” обширно опровержение. В него било посочено, че за илюстрация била използвана снимката, намираща се в Синодалната библиотека, която е оригинална и не била изрязвана. Въз основа на исторически факти, “канцеларията заявява, че Стефан Стамболов не е бил в състава на Народния събор… Който е прочел “Протоколите” ще е разбрал, че в състава на Народния събор не е допуснат ни един, без да е бил облечен по редовен начин от надлежния мандат[19].”По-нататък се посочва, че Стамболов не е бил избиран от Търновска епархия за представител в Народния събор, нито в протоколната книга личи негов подпис, нито е записано негово изказване в някое заседание. Накрая се изтъква, че “ако е бил допуснат до Събора, то преди нему Съборът щеше да открие входа си на дейци и борци от първа на времето си величина, известни вече като такива на цяла България, каквито са били Петко Рачов Славейков, Иван Найденов и други живущи тогава в Цариград[20].”

Въпросните столични вестници обаче не се примирили с това и продължили да обвиняват Св. Синод в явна и преднамерена фалшификация на снимката. Стигнало се даже дотам, че група интелектуалци – Георги Баласчев, Кирил Христов, Димитър Иванов-Елин Пелин, Александър Кипров и Григор Василев се събрали на 13 октомври 1911 година и сформирали своеобразна комисия, която направила експертиза на публикуваната снимка и оригинала – притежание на шуменското читалище “Напредък”. За целта съставили “Протокол”, в който официално обвинили Св. Синод във фалшифициране на снимката. Ето какво установили в обнародвания “Протокол”: „Поместената в горното издание на Св. Синод репродукция не съдържа в себе си образите на две лица, от които едното на духовник, а другото на млад момък; тия два образа в оригинала се намират в края на дясно (гледайки фотографията), а в репродукцията на Св. Синод не само са изпуснати, но и на същото място се вижда ясно не напълно сполучливата ретушировка, особено на вратите.

Разполагайки с една стара фотография на Стефан Стамболов (Одеса, 1872 година, руская фотография на Дерибасовской улице, с подпис от Стамболов) и сравнявайки я с образа на въпросното лице в оригиналната фотография, изпуснат в изданието на Св. Синод, констатираме единодушно пълно сходство на тия образи. Изпуснатият образ на духовното лице, според събраните сведения, е на иконом Георги, родом от Криворечна Паланка, заточеник, който без да е делегат, участвувал е във фотографията[21]”.

Комисията от петимата интелектуалци за съжаление не е работила по същество, а е подходила твърде преднамерено – искала е на всяка цена да бъде очернен Св. Синод на Българската православна църква, че умишлено е отстранил ликът на национал-революционера, политика и държавника Стефан Стамболов от историческата снимка на Първия църковно-народен събор. Това че е така се вижда още от обстоятелството, че те дори и не разбрали, че в репродукцията липсва и трето лице – предпоследното в третия заден ред. Второ, заличеният духовник от първия ред не е, както те твърдят иконом Георги от Криворечна Паланка; освен това поп Георги е бил официален представител в Църковно-народния събор от Скопска епархия, заедно със Симеон Г. Груев (заместен на 12 март 1871 година от Стоян Костов). Според “Протоколите” иконом Георги се появил в Събора на 4-то предготвително заседание, проведено на 16 февруари 1871 година. Трето, зле говори обстоятелството, че членовете на въпросната импровизирана комисия не са познавали добре публикациите в месечното илюстровано списание „Светлина“ (излизащо в София от 1891 година) от 1894 година. В петата му книжка има статия за Църковно-народния събор от Ст. Костов, бивш главен секретар на Българската екзархия в Цариград и секретар на Св. Синод в София. На цялата страница 72 е поместена оригиналната (с всички лица) снимка на Събора, като авторът се е опитал (донякъде сполучливо) да определи поименно всички заснети лица. Оттук веднага може да се установи, кои са липсващите три лица в илюстрацията, поместена в печатните “Протоколи” от 1911 година. Липсващият духовник от първия ред (на седналите) е на “монах Рилски от Скопие”, а духовникът до него е фактически “иконом Георги Палакчански”. Лицето от втория ред, за което се водил основният спор, че бил младият Стефан Стамболов, в действителност излиза, че е “Стефан Шопов, писар при Ловчанска митрополия”. А предпоследното лице от третия (задния) ред, което също било заличено в репродукцията е на “дядо Кръстю – помощник-капукехая Екзархийски[22]”.

Издадените през 1911 година “Протоколи” от Първия църковно-народен събор са били редактирани и подготвени за печат от главния секретар на Св. Синод Ст. Костов – авторът на статията за Събора в списание “Светлина” от 1895 година. Така че Ст. Костов добре е познавал и двете снимки, затова без всякакви скрупули преценил и сложил като илюстрация втората снимка, която взел от Синодалната библиотека. В действителност и трите липсващи лица не били участници в Църковно-народния събор, затова са били отстранени чрез ретуширане, неизвестно от кого и кога.

Засегнат от публикувания “Протокол” на петимата интелектуалци, Св. Синод с писмо № 4042 от 8 октомври 1911 година замолил останалите живи участници от Църковно-народния събор от 1871 година да отговорят: “бил ли е наистина и Стефан Стамболов между народните представители и бил ли е фотографиран в таблото?[23].”Откликнали и петимата живи участници, като изпратили писмени отговори до Св. Синод. Старозагорският митрополит Методий Кусев (тогава мирско лице с името Тодор, представител на Пелагонийска епархия) отговорил, че “на тия три изтрити лика лицата не бяха народни представители. Когато се нареждаха народните представители за надлежно отфотографиране, поменатите лица се вмъкнали неусетно и застанали по един в краищата от дясна страна на трите реда и излязоха фотографирани и те, наедно с народните представители[24]”. Името на липсващия духовник от първия ред, той не знаел. За предпоследното лице от третия ред пояснил, че “представлява лицето, което при Метоха и църквата на Фенер изпълняваше длъжността на разсилен-прислужник[25]”.За последното лице от втория ред, митрополит Методий пише: “беше ликът на момъка, 17-18-годишен, за когото казват, че бил ликът на покойния Стефан Стамболов[26]. Св. Синод повторно запитал митрополит Методий дали действително фотографираното момче е самият Стефан Стамболов. Тогава с телеграма архиереят отговорил: “Не казвам. Не зная кое беше това момче[27]”.

Втори отговорил Стефан П. Стефанов от Сливен. Той писал: “Уведомявам Ви, че покойният Стефан Стамболов в онова време не е бил представител по черковния въпрос, нито пък член в комисията по същия въпрос, за да бъде снет (фотографиран) в реченото табло[28]”. За лика на отстраненото младо момче, той потвърждава, че е на писаря на Ловчанския митрополит Иларион, “името на когото не помня; той услужваше на всички представители в Екзархийския дом[29]”.

Трети бил отговорът на доктор Хр. Стамболски, един от видните цариградски дейци и “комисар” в Църковно-народния събор. Той писал: “Никакъв Стамболов не е бивал представител в Народния събор в Цариград през 1871 година. Писаното из вестниците, че Стамболов е бил представител в казания събор и че е бил фотографиран между представителите, е невярно и служи да изопачава, а ла Симеон Радев, историческата истина[30]”.

Четвърти отговорил бившият представител на Събора от Пловдивска епархия Марко Д. Балабанов. Кратко и ясно той пояснил: “Стефан Стамболов не беше народен представител в оня Събор, в който аз бях и секретар, или както ме наричаха главен писар, и че Стефан Стамболов не е бил фотографиран в таблото заедно с другите представители[31]”.

Последен бил отговорът на бившия представител от Неврокопско Коста Сарафов. В него четем: “Покойният патриот Стефан Стамболов не е фотографиран между представителите на Народния църковен събор в Цариград през 1871 година. Покойният дядо владика Ловченски, който през 1871 година беше председател на тогавашния Св. Синод в Цариград, той беше завел из своята епархия  – Ловчанската – едно момче на име Стефан Шопов, за да му служи. Когато се фотографирахме всички народни представители, тогава се фотографира и горепоменатото момче Стефан Шопов, каквото се фотографираха и други лица, без да са били представители в тоя събор, например дядо Христо от Шумен[32]”.

Въз основа на сведенията на тези петима живи ветерани от Първия църковно-народен събор, Св. Синод изготвил обширно изложение, което изпратил до столичните вестници и отделно го публикувал в своя печатен орган “Църковен вестник”. В заключение там е казано следното: “От показанията на горните достопочтени лица, всички известни дейци от миналото, се установява ясно и определено, че Стефан Стамболов не е бил в Народния събор, не е бил фотографиран наедно с народните представители и следователно, никой не е можел да изтрива несъществуващия му образ в таблото. Пред съдържанието на самите протоколи на Народния събор и пред единодушното твърдение на всички бивши, живи още членове на тоя събор, клеветата, хвърлена върху Св. Синод и неговата канцелария за фалшификация, остава за сметка на непоправимите клеветници. За неизлишно се намери да се забележи, че в таблото, приложено към издадените от Св. Синод “Протоколи на Народния събор”, са снети за целта само образите на представителите, участвували в последното заседание на събора, станало на 24 юли 1871 година, без образите на монаха, който не е бил представител, на прислужника и на разсилния[33]”.

Независимо от това пълно и обстойно опровержение, нападките от страна на редакцията на вестник “Воля” не престанали, а също и твърденията, че Стефан Стамболов бил фотографиран на Църковно-народния събор. Злободневните вестникари, въпреки посочените аргументи, доволно потривали ръце: “Засега принудихме Синода да признае едно: че е фалшифицирал една историческа фотография[34]”.

Така спорът през 1911 година относно участието на Стефан Стамболов в Църковно-народния събор постепенно заглъхнал, без да бъде цялостно изяснен. През месец ноември 1927 година Станимир Станимиров подарил на Църковния историко-археологически музей при Св. Синод една своя снимка от Събора. Тя била издадена от “Благодетелно братство “Йосиф I” през 1898 година и тогавашния директор на Църковния музей направил съобщение за получаването ѝ. В него той упоменал, че дарителят “Станимир Станимиров допуска, че едното от тези две лица (момъкът) ще да е било Стефан Стамболов[35]”.На това предположение реагирал братът на големия български писател Тодор Влайков Алипи Г. Влайков. В обширно възражение той посочил, че това не е Стефан Стамболов, а Стефан Шопов, писар на тогавашния Ловчански митрополит Иларион. Последният бил родом от село Мирково, Пирдопско и бил ученик в Пирдопското училище при учителя Илия Щърбанов. “Не помня точно в коя година бе, митрополит Иларион посети Пирдоп, който в църковно отношение спада в Ловчанска епархия и на връщане в Ловеч взе със себе си и Шопов. Шопов продължил образованието си в Ловешкото училище и впоследствие станал писар на Ловчанския митрополит. Когато митрополит Иларион заминал за Цариград да вземе участие при разрешението на църковния въпрос, взел със себе си и писаря си Стефан Шопов. И макар Стефан Шопов да не е бил представител в църковния събор, допуснат е бил да бъде фотографиран заедно с народните представители във въпросната снимка. Тази снимка бе изпратена своевременно и в Пирдопското училище и още тогава се знаеше, че момъкът в края, отляво на групата, е Стефан Шопов. След учредяването на Екзархията, Иларион Ловчански бе избран за Кюстендилски митрополит. При заминаването си за Кюстендил, Иларион е взел със себе си и писаря си Шопов. След Освобождението Шопов бе назначен за секретар на Кюстендилското кметство, на която длъжност стоя непрекъснато около двадесет години и общината му отпусна общинска пенсия, макар че тогава още нямаше закон за пенсии на общински служащи. Аз бях няколко години чиновник в Кюстендил и често посещавах Шопов у дома му, дето съм виждал снимката на Църковния събор, поставена в хубава рамка. При разглеждането ѝ Шопов ми обясняваше имената на лицата и къдешни представители са и твърдеше, че момъкът вляво от снимката е самият той[36]”.

Към всички тези неоспорими факти, че въпросното лице в снимката на Първия църковно-народен събор не е било Стефан Стамболов, а Стефан Шопов, могат да се прибавят още някои изводи и размишления. Преди всичко нека надникнем в биографията на този велик българин, когото искат насила да поставят в една действително историческа снимка. Известно е, че Стамболов бил роден на 31 януари 1854 година в Търново, където придобил първоначалното си образование. През есента на 1870 година, чрез активното съдействие на своя съгражданин и роднина Никола Даскалов, тогава преводач в руското консулство във Варна, получил руска стипендия и заминал да учи в Одеската духовна семинария[37]. Будният младеж скоро попаднал в средите на местните руски народници, увлякъл се от техните идеи и след тригодишно учение бил отстранен не само от семинарията, но и от Русия[38].

От тези кратки биографични сведения става ясно, че точно когато се провеждали изборите за представители на Църковно-народния събор, когато той се открил и провеждал заседанията си в Цариград, Сефан. Стамболов е бил едва 17-годишен и отишъл да учи в Одеската духовна семинария. През тригодишното си учение в Одеса той изобщо не е посещавал Цариград, така че е изключено не само неговото участие в Събора, но и фотографирането му на 24 юли 1871 година сред народните представители в Екзархийската градина. Освен това съществуват достоверни сведения на съвременници, че Стамболов се появил в Цариград едва през лятото на 1873 година. В дневниците на доктор Хр. Стамболски точно било посочено, че на 13 юли 1873 година, петък, пред настоятелството на българското читалище в Цариград бил доведен от Лука Моравенов младият Стамболов. Одеските българи Палаузов и Рашеев го били изпратили с препоръка до Гавриил Моравенов в Цариград, последният да го снабди с пътни пари, за да се прибере в родния си град Търново. От своя страна Гавриил Моравенов го препратил към настоятелството на читалището, оттам да му отпуснат необходимите средства. “Свършил не свършил още тая препоръка Лука Муравенов, момчето пристъпва към масата, около която беше насядало настоятелството, изпъчи се и с един тон почти безобразен, надменен, близо до нахалност, за което един от настоятелите, Стефан Илич, го нарече нахален, каза: “Господа! Аз не ви искам тия пари даром, ще ви оставя този залог. И той показа (един) свитък под мишницата си. И когато ви повърна парите, да ми го повърните и вие[39]”.

Доктор Хр. Стамболски разказва, че секретарят на читалищното настоятелство Петър Атанасович, “възмутен от това безочливо поведение на момчето, покани Моравенов да изведе вън момчето и след това уведоми настоятелството, че той си спомня да е прочел в протестантския вестник “Зорница” преди няколко дена, че един ученик българин с такова име бил изпъден от Одеската семинария за безнравственост и че руското правителство го изгонило вън от границите за нихилизъм[40]”.Това съобщение смутило настоятелството и се стигнало до гласуване, за да му отпуснат средства. Стамболов спечелил с един глас в повече и били му броени 8 турски лири срещу заложения свитък. Последният бил ръкопис, превод от руски на романа “Мария Терезия[41]”.

Друг цариградски възрожденски деятел, копривщенецът Иван Говедаров, записал в спомените си, че Стефан Стамболов пристигнал от Одеса в началото на втората половина на 1873 година и останал като гост в квартирата на учителя Филип Симидов. “По молбите на Стамболов, няколко души приятели настояхме пред Читалището, та откупи за шест лири турски преведения от него роман “Мария Терезия”, та да може да живее. Догдето обаче Читалището да вземе това решение и понеже Тодор Каблешков и Павел Бобеков бяха в Цариград, то Симидов и Стамболов, в съгласие с тях двамата и банкерина Петър Г. Шулев от Копривщица, свикаха едно събрание на повече от тридесет души, поканени отвън и от града. В събранието, което стана в училището на Вланга (квартал на Цариград), след дълги обсъждания, се взема решение да се усили проповедта чрез учителите и поповете за по-бързото организиране на въстанието във всички български земи. При това събранието натовари Стамболов и Симидов да отидат при екзарх Антим I и да му заявят, че понеже решението на черковния въпрос не оправдало очакванията на народа, то Комитета е решил да се впусне в борба за политическа свобода, като го помолят да внуши по околен път на всички свещеници из областите, че ако те не желаят да подпомагат комитета в тежката му борба, то поне да не му пречат, като при това го уверят, че той, Комитета ще умее да запази дори и от всяко подозрение едва създадения народен институт – Екзархията. Стамболов и Симидов изпълниха мисията си и бяха във възторг от приема на екзарха, и понеже полицията беше подушила целите им, то и двамата трябваше да напуснат Цариград, като първия отпътува за Търново, а последния за Солун[42]”.

Въпреки тези автентични мемоарни свидетелства за първото отиване на Стамболов в Цариград, някои журналисти и учени все още продължават да фалшифицират ранната му биография. Така например в началото на 1994 година в жълтата преса се появи писание, че Стефан Стамболов и неговият съгражданин Петко Рачов Славейков се срещнали в Цариград точно на 23 февруари 1871 година, по време на откриването на Църковно-народния събор[43]. По същото време в обзорното политическо предаване „Панорама“ по случай 140 години от рождението на Стамболов, водещият Иван Гарелов разговаряше с политика Михаил Неделчев и видния наш възрожденски историк професор Николай Генчев. Първият събеседник подхвърли, че “Има една снимка от Църковно-народния събор и на нея е заснет Стефан Стамболов, но има спор дали това е той”. Без дори и да се замисли, професор Генчев заяви: “Да, има спор, но няма никакво съмнение, че това е Стамболов. Той е, не е никой друг[44]”.Съмнявам се дали Николай Генчев е знаел колко снимки съществуват от Църковно-народния събор и кои са фотографираните там лица, но той побърза доста безотговорно да нареди там и Стамболов. Два дни по-късно след тази «Панорама»“, на 31 януари 1994 година в театъра “Константин Кисимов” в Търново беше проведено тържествено събрание, посветено на годишнината от рождението на Стефан Стамболов. В словото си тогавашният президент Жельо Желев изрично подчерта, че юбилярът бил взел дейно участие при изграждането на Българската екзархия (нещо, което изобщо не отговаря на историческата правда).

Във връзка с тази годишнина много подобни нелепости бяха казани и написани от политици, журналисти и учени. Защо всички се опитваха да украсяват с неверни факти и без това богатата биография на Стамболов, който е достатъчно заслужил, за да се нуждае от подобни благодеяния. Навярно защото този бележит политически мъж се явява като недостижим кумир за нашите жалки политически дисиденти. Крайно време е да започнем да уважаваме историческите факти, а не да ги прекрояваме според политическата конюнктура. И последно: както вече стана ясно снимката от Църковно-народния събор с имената на заснетите лица се появила в пресата още през месец май 1894 година[45]. Младото момче, което по-късно оприличават на Стамболов, било посочено, че се казва Стефан Шопов, писар при Ловчанска митрополия. Ако това не е било така, то нито авторът Ст. Костов би си позволил това, нито пък самия Стефан Стамболов би премълчал тази подигравка, тъй като е бил жив и здрав и все още на власт. Нека с това този спор да приключи веднъж завинаги.

______________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с.139-151.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Бележки и пояснения:

[1]. Протоколи на Българския народен събор в Цариград през 1871 г., С., 1911, с. 177.

[2]. Църковноисторически и архивен институт при Българската патриаршия, инв. № 467, с. 45.

[3]. Протоколи на…, с. 177.

[4]. За него вж. подробно у Н. Начов, Цариград като културен център на българите до 1877 г. – СбБАН, кн. ХIХ, С., 1925, с. 68 и сл.

[5]. Пак там, с. 71.

[6].П. Станчев, Изложение на Българското благодетелно братство „Просвещение“ в Цариград и слова, изречени при откриването на първото българско изложение в Цариград, С., 1911, с. 27.

[7]. Имах възможност да прегледам шест такива снимки; три в Българския исторически архив на Народната библиотека в София (сиг. С IV 57 – 2 броя и С VIII 7) и три в ЦИАИ (инв. №№ 10164, 10550 и 10782).

[7а]. Бекчет ефенди е син на Хасан Таксин паша, бивш Софийски мютесариф и частен ученик на софийския учител Сава Филаретов от края на 50-те години на ХІХ в.

[8]. За съжаление историята на Братството не е проучена и никой не е писал за него. Относно неговото създаване и първоначалната му дейност вж. екзархийският вестник „Новини“, бр. 45 и сл. от 1895 г.

[9]. В-к Вести, бр. 79 от 10 август 1899 т.

[10]. Тези размери са посочени във в. Вести, бр. 49 от 27 април 1899 г. А запазената фотография по която работих има следния формат: на снимката – 36,5 х 27,5 (изглежда от годините размерите на снимката са се свили с по 1 см); на картона – 41 х 31,5 см (изглежда е бил изрязван, за да се постави в рамка). Фотографията се съхранява в ЦИАИ, инв. № 9064.

[11]. В-к Вести, бр. 79 от 10 август 1899 година.

[12]. Вж. Църковен вестник, бр. 39 от 26 ноември 1927 година, с. 414.

[13]. Описанието на печата правя по един негов отпечатък върху едно писмо на председателя на Братството бившия Скопски митрополит Максим до Иван Евст. Гешов. – НБКМ-БИА, ф. 272, а. е. 497, л. 2.

[14]. За съжаление втора такава снимка не ми е известна.

[15]. Вж. Едно опровержение. – Църковен вестник, бр. 39 от 1 октомври 1911 година, с. 469.

[16]. Прот. Ив. Гошев, Из Църковния историко-археологически музей при Св. Синод. – Църковен вестник, бр. 39 от 26 ноември 1927 година, с. 414.

[17]. През месец юни 1992 година предприех обширно издирване на тази снимка: разпитвах пенсионирани синодални служители, владици и настоящи чиновници от Синодалната палата; сам прегледах най-внимателно всички стаи, канцеларии, заседателни зали, гостни, покоите на владиците, библиотеката, складовете и нищо не открих. След това издирванията ми бяха насочени към Централния църковен историко-археологически музей при Св. Синод, към Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, към Софийската митрополия и някои софийски храмове, но за съжаление нищо не открих. Затова с основание предполагам, че въпросната снимка вероятно е изгоряла при пожара, който възникнал в края на месец март 1944 година вследствие на попадение на фугасна бомба върху Синодалната палата.

[18]. В-к Воля, бр. 163 от 22 септември 1911 година.

[19]. Църковен вестник, бр. 39 от 1 октомври 1911 година.

[20]. Пак там.

[21]. В-к Воля, бр. 182 от 15 октомври 1911 година.

[22]. Вж. З. Маркова, Българска екзархия 1870-1879, С., 1989, с. 325.

[23]. Вж. Църковен вестник, бр. 42 от 22 октомври 1911 година, с. 509.

[24]. Пак там.

[25]. Пак там.

[26]. Пак там.

[27]. Пак там.

[28]. Пак там.

[29]. Пак там.

[30]. Пак там, с. 510. В отговора на д-р Стамболски личи раздразнение, защото както ще видим понататък, той е имал неприятен спомен от младия Стамболов през 1873 година в Цариград.

[31]. Пак там.

[32]. Пак там. Посоченият “дядо Христо от Шумен“ вероятно е дядо Кръстю – помощник-капукехая на Екзархията.

[33]. Пак там.

[34]. В-к Воля, бр. 189 от 23 октомври 1911 година.

[35]. Прот. Ив. Гошев, пос. съч., с. 414.

[36]. Алипи Г. Влайков, Едно изяснение. – Църковен вестник, бр. 13 от 31 март 1928 година, с. 150-151.

[37]. Д. Маринов, Стефан Стамболов и новейшата ни история, С., 1992, с. 19 и 26.

[38]. Ан. Пантев, Ние и Стефан Стамболов. – В: Стефан Стамболов в спомени на съвременници, С., 1992, с. 11-12.

[39]. Хр. Стамболски, Автобиография, дневници и спомени, т. II, С., 1927, с. 287-288.

[40]. Пак там, с. 288.

[41]. Пак там.

[42]. Ив. Г. Говедаров, Копривщица в свръзка с духовното ни и политическо възраждане (Спомени), Пловдив, 1921, с. 45-47.

[43]. Ст. Любенов, В Европа го сравняваха с Бисмарк, в София го съсякоха насред улицата. 140 години от рождението на Стефан Стамболов. – В-к Жълт труд, бр. 4 от 28 януари – 3 февруари 1994 година, с. 4.

[44]. Предаването беше излъчено в събота, на 29 януари 1994 година.

[45]. Вж. сп. Светлина, кн. V от май 1894 година, с. 72.

Изображение: авторът на статията, Христо Темелски. Източник – Гугъл Бг.

Приложение

Снимката на Събора от 24 юли 1871 година.

Илонка Стоянова

По дефиниция събор означава: 1. Лица, свикани да обсъдят важен въпрос. 2. Местен празник на селище, манастир и други [Буров 1994:853]. Църковния събор, който се състои от архиереи, клирици и миряни е висшия законодателен орган в Църквата. Съборното начало в устройството и управлението ѝ се е реализирало в пълнота в апостолско и следапостолско време, тоест през първите три века, и до днес остава основополагащ принцип в живота на Църквата.

Съборността има първичен и дълбок смисъл като едно неразривно единство, вътрешна връзка и взаимопроницаемост, съгласуваност и хармония, като присъствие на цялото в частите и на частите в цялото, като свобода и пълнота на живот. Правовото съдържание на съборния принцип се изразява в съответното участие на целият състав на Църквата в организационния устройствено-управителен неин живот. Всички членове на Църквата: и върховно-ръководни (епископат), и помощни (клир), и ръководими (миряни) имали своето съответно място в обществения организъм на Църквата, и вземали според силите и възможностите си дейно участие в работата по неговото изграждане, укрепване, вътрешно уреждане и възрастване [Поптодоров 1971:8-11].

В продължение на векове Българската православна църква се старае да пази съборния принцип. По образец на Апостолския събор тя решава свързаните с живота и дейността на Църквата важни въпроси на църковно-народни събори.

Според историческите данни Първият всебългарски църковно-народен събор в Средновековна България се провежда в Преслав през есента на 893 година. Той освобождава от монашески обет третия син на св. княз Борис І – Симеон, и го провъзгласява за княз на България. Освен това, съборът изиграва важна роля като приема съборното решение да се отхвърли гръцкия език и тържествено да бъде обявен славянобългарският език за официален както в държавата, така и в Църквата, тоест да се въведат славянобългарски книги и богослужение.

От изключителна важност е Вторият всебългарски църковно-народен събор, който се провежда около 917-919 година. На него се провъзгласява автокефалията (независимостта) на Българската православна църква, а Българският архиепископ и църковен предстоятел получава титлата „патриарх”. За свикването на подобен събор свидетелства Бориловият синодик, според който на 11 февруари 1211 година в Търново се провежда църковен събор срещу богомилите [Златарски 1994:229-300], а през 1360 година отново в старопрестолния град се провежда събор, който се занимава с някои еретически учения по нашите земи.

След падането на България под османска власт, Българската православна църква минава под ведомството на Цариградската патриаршия. През Възраждането борбата за национална независимост започва със съсредоточаване върху извоюването на църковната независимост. Издаването на фермана от султан Абдул Азис през 1870 година налага подготвянето и свикването на църковно-народен събор. С него се поставя началото на съборите в новата история на Българската православна църква.

Първият църковно-народен събор се провежда от 23 февруари до 24 юли 1871 година в Екзархийския дом в Ортакьой, Цариград (Истанбул). В него вземат участие заслужили дейци, влиятелни първенци от Цариград и епархийските центрове, учители, свещеници и членове на местното общинско самоуправление, общо петдесет души [Темелски 1996:92-93]. Председател на събора е Ловчанският митрополит Иларион, а секретар – Марко Балабанов. Проведени са тридесет и седем заседания. На 23-то заседание (от 14 май), в изключително трудна обстановка и в непосредственото присъствие на Цариградската патриаршия, съборът успява да изработи устав от сто тридесет и четири члена за управлението на Българската екзархия.

Съгласно Екзархийският устав, Екзархията се разделя териториално-административно на епархии, духовни околии (каази и нахии) и енории. Управителните църковни органи са еднолични (духовните лица) и колективни, обикновено смесени – от духовни и светски лица, с изключение на Св. Синод, състоящ се само от архиереи, и Екзархийският съвет, състоящ се от миряни [Цанков 1938/9:131].

Св. Синод и Екзархийският мирски съвет са висши изпълнителни органи в Екзархията. Те имат служебен период от четири години и се ръководят от Екзарха, чието служение също е мандатно.

Необичайно за практиката на Православната църква нововъведение е приемането на чисто републиканския принцип за периодичната сменяемост на Екзарха – на четири години, с което се ликвидира възможността за установяване на силна еднолична власт в Църквата и се гарантира колективното начало в управлението. Освен това, за екзархския престол имал правото да се кандидатира всеки архиерей [Темелски 1996:98].

Висшият законодателен орган на Българската екзархия се явява Църковно-народният събор (съставен от духовници и миряни), свикван периодично на всеки четири години. Като цяло устройството на Екзархията почива на принципа на съборното управление в Църквата, в което архиереи, клир и миряни хармонично вземат активно участие в управителния живот на Църквата. За отбелязване е, че в Екзархийския устав принципът на съборност е спазен по-последователно, отколкото в уставите на другите Поместни православни църкви. Той се отличава с редица предимства. Съдържа повече яснота, логичност, последователност и демократичност. Естествено този резултат е дело на народната воля, упорито и принципно поддържана и прокарвана от епархийските представители. Този устав е със сравнително напредничави и демократични принципи и прави чест на своите създатели и на българската общественост. Значението на този пръв законодателен форум се подсилва и от факта, че той е ставал причина за активизиране на общественото мнение и за избистряне на политическото мислене по съществени въпроси на националните институции и методи на управление. Натрупаният опит в общ и в по-тесен смисъл се оказва по-късно изключително полезен при работата на Търновското учредително събрание през 1879 година, което обсъжда и приема Първата българска конституция [Маркова 1981:18].

След Освобождението (1878 година) ролята и значението на Българската православна църква постепенно намалява и преминава на заден план. Съобразно новите обществено-политически условия Екзархийският устав претърпява няколко редакции, които се приемат без какъвто и да е църковен събор – внасят се от правителството, приемат се от държавния съвет и народното събрание, и се утвърждават от княза. В тях първообразът на Екзархийския устав остава само като далечен спомен: премахнат е Екзархийският смесен съвет, мандатността на Екзарха е заменена с пожизненост; епархийските съвети от смесени постепенно се превръщат в духовни. Църковно-народен събор не е свикван в продължение на половин век.

Вторият църковно-народен събор започва на 6 февруари 1921 година в столичната църква „Св. Седмочисленици” и с известни прекъсвания продължава до 16 февруари 1922 година. Прави впечатление, че на този събор са представени и македонските епархии, като техни делегати са свещеници и миряни, бежанци от Македония.

Най-напред съборът разглежда въпроса за така нареченото архиерейско „вето”, според което решенията на събора по догматически, канонически и богослужебни въпроси могат да влязат в сила, само след като бъдат одобрени от архиерейския събор. След дълги дебати е установено, че решенията на църковно-народния събор по горепосочените въпроси имат сила, ако до петнадесет дни от гласуването им не последва изявление от архиерейския събор, че те противоречат на учението и преданията на Вселенската православна църква. Ако се направи подобно изявление, тогава решенията се внасят за ново разглеждане на следващия събор. След това съборът изработва нов, проникнат от демократичен дух Екзархийски устав, който съдържа петстотин шестдесет и осем члена, разделени в четири части. В него основен принцип е съборното начало, върху който е изграден и Екзархийският устав от 1871 година, тоест участието на свещеници и миряни във всички степени на църковното управление при запазване на първенствуващото значение на архиереите. Според Устава Църковно-народният събор е висше законодателно тяло и се състои от архиереите, мирски и духовни представители на епархиите, манастирите и богословските училища. Той се свиква редовно на всеки две години и решенията му по догматически, канонически и богослужебни въпроси подлежат на одобрение от Св. Синод. Епархийските събори се състоят от петнадесет клирици и миряни. Решенията им подлежат на одобрение от епархийския архиерей.

Изработеният в условията на противоречия и компромиси от страна на Държава и Църква устав, приет от Църковно-народния събор, е одобрен без никакви изменения или поправки от Архиерейски събор през 1922 година. Той е внесен в Народното събрание на 24 януари 1923 година, но не е окончателно одобрен и въведен в изпълнение поради свалянето на правителството на Александър Стамболийски. След това, въпреки настояванията на синодалните митрополити, Новият екзархийски Устав повече не е внасян за разглеждане в Народното събрание. Само с наредба-закон са направени някои изменения, засягащи най-вече въпросите за пълния и намаления състав на Св. Синод, за избора на екзарх и други.

В съвременната история на Българската православна църква особено важна роля и значение има свикания Трети църковно-народен събор, който възстановява патриаршеското достойнство на родната ни Църква и избира предстоятел – патриарх.

За това голямо църковно-народно събитие, в София пристигат делегации на Руската, Румънската, Полската и Чехословашката православни църкви. В тържеството вземат участие чрез свои представители или чрез телеграфски и писмени приветствия още Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Грузинската, Сръбската и Еладската църкви. На Третия църковно-народен събор не присъстват представители на Цариградската Вселенска патриаршия, а тогавашният ѝ патриарх Атинагорас отказва поканата на Българския Св. Синод да присъства като обикновен гост, подчертавайки, че подобен акт се явява нарушение на съществуващия канонически и църковен ред [Темелски 2004:4].

Третият църковно-народен събор започва заседанията си на 8 май 1953 година, в салона на БАН, в София, под председателството на Пловдивския митрополит Кирил, който в това време е и наместник-председател на Св. Синод. Присъстват почти всички делегати – десет епархийски архиереи, петима епископи, по трима енорийски свещеници и четирима миряни от всяка епархия, представител на ставропигиалните манастири, директорът на дирекция Вероизповедания към Външно министерство, представител на Духовната академия и Духовната семинария, представител на Съюза на свещениците и Съюза на църковните служители и десет допълнително избрани членове – петима духовници и петима миряни. По уважителни причини отсъстват двама делегати – един от Софийска и един от Неврокопска епархия [Динков 1954:109].

На 9 май делегатите пристъпват към изменение на някои членове от Устава на Българската православна църква. Например, към член 14 е прибавена алинея 3, която гласи: „Ако патриархът по собствено желание подаде оставка от патриаршеския престол, той заема митрополитската си катедра, ако тя е свободна.“

Изменя се и член 40, засягащ председателя на Върховния църковен съвет при Св. Синод, който винаги е член на намаления състав на Св. Синод, избран от пълния му състав с мандат, равен на мандата му като член на намаления състав.

На 10 май всички членове на събора и представители на висшите институти на Народна Република България, които по член 36 от Устава на Българската православна църква образуват патриаршеския избирателен събор, се събират в заседателната зала на Св. Синод за провеждането на избора. В девет часа събранието е открито от Ловчанския митрополит Филарет. Наместник-председателят на Св. Синод съобщава, че синодалните архиереи в пълен състав са избрали трима достойни кандидати: Неофит Видински, Кирил Пловдивски и Климент Старозагорски. Членовете на Събора имат историческата привилегия да участват в избора на Български патриарх и да възстановят престола на Българските патриарси и на светия блажен Евтимий[1]. След проведения избор се установяват следните резултати: гласуват общо сто и седем избиратели. От тях сто и четири гласа получава Пловдивският митрополит Кирил, един глас е за Видинския митрополит Неофит и две са празните бюлетини. Съставен е протокол, подписан от всички делегати, който утвърждава легитимността на избора.

Същият ден, след прочитане на поздравленията, в присъствието на представители на правителството и културната общественост, чуждестранните делегации и многочислен вярващ народ, в патриаршеския катедрален храм-паметник „Св. Александър Невски” е извършена интронизацията на новия Патриарх Български и митрополит Софийски Кирил.

Основната заслуга на свикания съгласно Устава на Българската православна църква Трети църковно-народен събор (8-10 май 1953 година) е, че той възстановява патриаршеското достойнство на родната ни Църква и на 10 май избира Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Кирил, наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за Патриарх Български и митрополит Софийски.

Нововъзстановената Българска патриаршия постепенно е призната от всички православни църкви. Със своята първосветителска, църковно-просветна, пастирска и научна дейност, Патриарх Кирил добива широка известност в християнския свят, сред широката културна общественост у нас и чужбина, което допринася и за израстване престижа на Българската православна църква, както сред православните и инославните християнски църкви и организации, така и сред световната общественост.

Според член 32 на действащия от 1950 година Устав на Българската православна църква Църковно-народен събор трябва да се свиква на всеки четири години. Въпреки изричните разпоредби, в периода 1953-1997 година църковно-народен събор не се провежда, с изключение на извънредния патриаршеския избирателен събор от 1971 година, на който се избира за Български патриарх и Софийски митрополит Негово Светейшество Патриарх Максим. Като причина за това се смята натискът, който Българската комунистическа партия оказва на Църквата. Събор обаче не е свикан и след падането на комунистическия режим и настъпването на демократичните промени в България през 1989 година. Едва след 8 години – от 2 до 4 юли 1997 година се провежда Четвъртият по ред църковен събор. Той не внася основни промени в Устава на Българската православна църква. В своите заседания  съборът разглежда въпроси свързани с текущия ред (точка пета приема с промените и допълненията Правилника за вътрешния ред на Четвъртия църковно-народен събор), организиране на комисии и определяне на тяхното отчитане, одобрява редица синодални наредби, действали от 1963 година насам. Разглеждат се въпроси, свързани с отношението на Държавата и Църквата, с образованието, духовенството, миряните и разколът в Българската православна църква. Решения се излагат в двадесет и седем точки. Съгласно точка тринадесета от решенията на Събора „историческият опит в последните петдесет и три години доказа, че намесата на държавни органи в нейния каноничен, административно-устройствен и духовно-просветен живот е пагубна както за Църквата, така и за народа и държавата. Съборът апелира към законодателната, изпълнителната и съдебната власти, чрез действията си да не препятстват, а да съдействат Църквата да изпълнява своята спасителна мисия в обществения живот за благото на род и Родина. Православното изповедание в България да получи конституционен статут на официално изповедание на Българската държава. Сега действащият Закон за изповеданията от 1949 година в много отношения е противоцърковен. Подготвяният нов Закон за изповеданията да бъде обсъден и съгласуван с Българската православна църква. Настоява се пред съответните държавни и общински органи за пълна и безусловна реституция на всички църковни имоти със закон; Българската православна църква да бъде освободена от данъци, мита и такси, и да бъдат въведени данъчни облекчения за нейните дарители, съобразно съвременната европейска и световна практика. Да бъде предвидена и осигурена субсидия по държавния и общинските бюджети за съхраняване на църковно-историческото и културно наследство, подпомагане на храмостроителството и духовно-просветната дейност. Чрез закон държавата да защити изключителното право на Църквата да произвежда и разпространява предмети за църковна употреба. В точка петнадесета се настоява да бъде въведено православно вероучение в училищата под духовното ръководство на Българската православна църква; тя да има изключителното право духовно да обгрижва армията, полицията и лишените от свобода; да има възможността за проявяване на душегрижие в болничните заведения, старческите и инвалидни домове и сиропиталищата. Съборът предлага на Комисията за радио и телевизия към Народното събрание да направи всичко необходимо за придобиване право на ефирно време в националните средства за осведомяване (телевизия, радио), в които да се излъчват богослуженията по време на големите Господски, Богородични и национални празници; да се предостави също така подходящо време за просветни, детски и популярни православни програми. Четвъртият църковно-народен събор застава на твърда позиция срещу сектантството във всичките му прояви. Той апелира към държавата да спазва собственото си законодателство и да предотвратява навлизането и дейността на зловредни за народа и държавата сектантски учения.

По-голямата част от решенията са под формата на препоръки и изисквания към държавата, но не посочват конкретни стъпки, които Църквата би могла да направи за тяхното решаване. Те имат пожелателен характер относно ролята, която православието в България трябва да играе в обществото и сред хората.

Тъй като съборът заседава по време на съществуващ разкол в Църквата, то в точка двадесет и втора той е осъден като пагубно явление в живота на Българската православна църква, а отпадналите се призовават към покаяние и завръщане по съответния каноничен ред в лоното на Майката Църква. Единодушно се осъждат всички репресивни действия на комунистическия режим срещу Православната ни църква и нейните членове. Накрая Четвъртият църковно-народен събор отправя Възвание към клира, монашеството и народа.

Изключително явление в историята на св. Църква и св. Православие е проведеният на следващата 1998 година (30 септември-1 октомври) в град София Разширен, Надюрисдикционен Всеправославен събор. В него участват предстоятели и представители на тринадесет Поместни църкви, сред които единадесет глави на църкви (от тях седем патриарси), общо двадесет и пет архиереи на св. Православие, тоест с представители от всички автокефални и автономни православни църкви. По време на двудневните заседания на събора отново е обсъден развоя на разкола, преценени са действията на разколниците като грях и ги приканват да се явят пред събора. Следвайки икономийния принцип, съборът даде възможност на изпадналите в разкол клирици на Българската православна църква да се завърнат в единството на Каноничната Българска Православна Църква, като се разкаят за поведението си и приемат определените им от Св. Синод длъжности. Една част от разколниците не се възползват от проявеното голямото снизхождение, но повечето изпълняват решенията на този безпрецедентен всеправославен форум, като например бившия тогава Врачански митрополит Калиник. По църковно снизхождение, с оглед на мира и доброто на цялата Църква, той е помилван и възстановен като Врачански митрополит, но само на част от Врачанска епархия. Другата част от диоцеза е предоставен на канонично избрания през 1994 година Врачански митрополит Игнатий. За седалище на последния е определен град Плевен, откъдето се и титулува Плевенски митрополит. Този незапомнен в новата история на Църквата ни компромис е приет с цел да се постигне единението на Българската православна църква.

Петият църковно-народен събор се провежда според процесуалния ред – точно четири години след Четвъртия, но се провежда символично и трае само един ден – 17 декември 2001 година. След събитието в Църковен вестник е публикувана следната статия: „На 17 декември в Софийската духовна семинария се проведе Петият църковно-народен събор. Според Устава на БПЦ църковно-народен събор се провежда на всеки четири години. (…) Докладът на Св. Синод на БПЦ, прочетен от Негово Светейшество, направи изчерпателен обзор на изминалия период след предишния Четвърти Църковно-народен събор от 2-4 юли 1997. Бяха анализирани причините за продължаващия разкол, бе отчетено финансовото състояние на Църквата ни, както и цялостната ѝ дейност. Съборът прие важни решения(…) и отправи Възвание към клира и народа[2].

Решенията, които Петият църковно-народен събор взема, са свързани само с административното устройство на епархиите. Те обаче не са особено належащи. Например статутът на Американската, Канадската и Австралийската епархии не се променя, а се променя само името. Относно Врачанска епархия – решението за нейното разделяне е взето на Всеправославния събор и е влязло в сила още тогава, тоест това не е ново решение, а потвърждаване каноничността на вече отдавна прието положение. Разделянето на Доростоло-Червенска епархия от своя страна буди много въпроси. Това не е най-голямата епархия, която да не може да бъде обгрижвана от един архиерей. Тя има само пет архиерейски наместничества, за разлика от Пловдивска, която има осем и е най-голямата по площ, Великотърновска, която има девет или Сливенска, на чиято територия се намират два от десетте най-големи града в страната. Не са разгледани въпроси, свързани с разкола в Българската православна църква, а само е отчетено в доклада на Синода положението преди и след Всеправославния събор[3].

Следващият Шести църковно-народен събор трябваше да се свика през 2005 година, но тогава не се състоя, като се изтъкваха различни причини, основна сред които е заболяване на Патриарха.

Дългоочакваният и няколко пъти отлаган Шести църковно-народен събор се проведе от 14 май до 12 декември 2008 година в Рилската св. Обител, като дейността му бе разделена на три работни сесии: първа (14-17 май), втора (6-12 октомври) и трета (9-12 декември). Съгласно действащият Устав право на участие в събора имаха сто шестдесет и четирима делегати, като на първата сесия се регистрираха сто петдесет и осем делегати. Съборът се проведе под председателството на Негово Високопреосвещенство Сливенският Митрополит Иоаникий. Първоначално дебатите около проектоустава текат вяло, но постепенно всяка работна сесия е по-градивна от предходната.

На основание член 126, точка 1 от Устава на Българската православна църква, Шестият църковно-народен събор прие Устав на Българската православна църква-Българска Патриаршия. Съборът изразява надежда, че новият устав ще допринесе за укрепване на единството и единодействието в живота на светата ни Църква, ще уреди важни моменти от финансово-стопанската ѝ дейност, ще даде възможност за предприемането на полезни инициативи по оползотворяване на църковното имущество, ще отговори на съвременните изисквания и очаквания на обществото.

Уставът съдържа двеста шестдесет и пет члена и е разделен на шест части. Всяка част от своя страна е разделена на глави, а главите на раздели.

Новост в Устава са трета глава, обхващаща поощренията за църковните служители и тяхната дисциплинарна и имуществена отговорност; четвърта глава, в която са включени особените правила относно правното положение на църковните служители, издръжката на Църквата, бюджета, отчета и финансовия контрол, и най-важното, че се създаде единен, консолидиран бюджет на Българската православна църква–Българска патриаршия, от който ще се изплащат възнагражденията на свещенослужителите в цялата страна. В тази връзка Съборът отменя, считано от влизане в сила на Устава на Българската православна църква-Българска Патриаршия, Синодалната наредба за издръжката на свещенослужителите в диоцеза на Българската православна църква, приета с протокол № 16 от 15.06.2005 година (в сила от 01.07.2005 година).

Изцяло нова е и пета глава „Единен регистър на имотите, собственост на БПЦ”. Според нея Българската православна църква няма право да продава, заменя или  ипотекира църковни имоти (свой дарен, придобит или закупен имот) тоест да извършва разпоредителни сделки с тях, а само могат да бъдат преотстъпвани за временно ползване или отдавани под наем, като приходите влизат в Църковната хазна, тъй като Църквата е самоиздържаща се институция. Трябва да се подчертае важността на новите правила по отношение на оперирането със земите и имотите на Българската православна църква. До такова решение се стигна поради шумно обсъжданите в медийното пространство неправомерни и недобросъвестни сделки.

Друго нововъведение се открива в шеста глава, включваща печатите на църковните поделения, а именно че Българската православна църква вече има свое знаме и герб.

Според изявлението на Патриарх Максим, Шестият църковно-народен събор положи голямо усърдие при осъществяването на поставената му задача в продължителен труд и често в напрегната, но градивна обстановка постигна изключително важна придобивка за светата ни Църква – нейния нов Устав, чрез който се урегулира вътрешно-църковния живот и отношенията с държавните институции.

На Шестия църковно-народен събор се възлагаха големи надежди да разреши многото и  наболели проблеми, които са от особена важност за живота и дейността на Българската православна църква: изработването и приемането на нов Устав, в който детайлно (съобразно учението и каноните на Църквата) и актуално (съобразно съвременните предизвикателства пред Църквата) да са развити състава и правомощията на църковните органи; изработването и приемането на допълнителна част към устава относно брачното право; избор на нови членове на Върховният църковен съвет; решаването на редица въпроси от църковния живот, които изискват по тях да се произнесе съборната власт в Църквата, а не да се решават еднолично от отделните митрополити. Повечето от тях бяха оправдани, но в Устава не бе регламентиран института брак и семейство. Съборът  само прие становище относно законопроекта за Семейния кодекс, в което делегатите се обявиха против узаконяването на извънбрачното съпружеско съжителство чрез брачен договор. То е неприемливо, защото заменя свещения съюз на любовта и го превръща в сделка; противоречи на вековната църковна и гражданска традиция и е в конфликт с нравствените устои на християнското общество.

Във връзка със Законопроекта за културното наследство съборът изготви становище, в което заявява, че храмовете и манастирите са преди всичко място за молитва и богослужба, собственост на Българската православна църква и след това културна ценност. Българската православна църква е субектът, призван да поддържа и опазва светините, които не са просто обикновени предмети – „културно наследство”, имоти или вещи, предназначени за съхраняване в музеи, а светини, присъстващи ежедневно в живота на православния християнин.

Съборът прие и становище относно въвеждането на предмет Религия-православие в българското училище и реши становищата да бъдат изпратени на председателя на Народното събрание, до МОН и до средствата за масова информация. Освен новия Устав и изготвените становища бе прието Изявление към българския православен клир, монашество и народ. Църковно-народният събор призовава клира и духовните чеда на Българската православна църква да пазят чиста православната ни вяра, да полагат грижи за възпитанието на децата, да поддържат домашното огнище, семейната чест, църковно-народните традиции, да запазят в здраве, сила и чистота младото поколение, да полагат грижи за съхраняването на природата и околната среда като Божие творение, поверено на човека да го ползва и се радва на неговата красота.

Изказва благодарност на Негово Светейшество Българския Патриарх Максим за благословението и участието в заседанията на VI Църковно-народен събор, на Негово Високопреосвещенство Сливенски митрополит Иоаникий – за председателстването на VI Църковно-народен събор, на Варненски и Великопреславски митрополит Кирил и на членовете на Комисията за изменение и допълнение на Устава, на игумена на Рилската света обител Адрианополски епископ Евлогий и братството за добрата организация и положените грижи за провеждане на събора, на членовете на бюрото, на техническите сътрудници на Събора, както и на коректора на „Църковен вестник“ за извършената езикова и стилова редакция на приетите текстове на Устава на Българската православна църква от трите сесии. Съборът направи бележка на Пловдивския митрополит Николай, Константийски епископ Антоний и делегатите от Пловдивска епархия за преждевременно напускане на Събора[4].

От краткото изложение на проведените църковно-народни събори можем да направим извод, че те са колективни органи, включващи клир и миряни, които се ръководят от принципа на съборността. Според доцент Дилян Николчев на последния събор се гласуваха съборни решения без да има съборност в действителност – съборност такава, каквато ни е завещала Православната църква, защото видимо отсъства единството между самия епископат, между епископите, нисшия клир и миряните, участници в събора, не се забеляза „една душа” и „едно сърце”, събрани в едното Тяло. Отсъстваше съборното съзнание и воля на представителството на църковната ни общност, да не говорим за авторитетност на висшата църковна власт. Дори дебатите по време на събора бяха мними – мнима свобода, липса на сплотено братство, на всеобединяваща и всепроникваща любов[5]. Това обаче не намалява авторитета на Църковно-народните събори. Те са висшия законодателен орган в Църквата, който изменя и допълва Устава на Българската православна църква, приема или отменя синодалните наредби и се произнася по отчетния доклад на Св. Синод за цялостната дейност на Българската православна църква, както и по наболели проблеми.

Използвана литература:

Буров 1994: Буров, С.,  Съвременен тълковен речник на българския език, В. Търново, 1994.

Динков 1954: Динков, К., История на Българската църква (четива), С., 1954.

Златарски 1994: Златарски, В., История на Българската държава през средните векове, т. 3, С., 1994.

Маркова 1981: Маркова, З., Църковно–народния събор 1871 г., В: сп. Векове, 1981, кн. 3, с. 5-18

Николчев, Д., Не видях единство и съборност по време на събора. В:  http://www.dveri.bg/content/view/7515/48/

Поптодоров 1971: Поптодоров, Р., Съборното начало в живота, устройството и управлението на Църквата през първите три века, С., 1971.

Темелски 1996: Темелски, Хр., Църковно–народният събор от 1871, В: сп. Родина, 1996, кн. 2, с. 84-99

Темелски 2004: Темелски, Хр., Българската Патриаршия – стожер на православието. В: Църковен вестник, бр. 20, С., 2004.

Цанков 1938/9: Цанков, Ст., Българската православна църква от Освобождението до настояще време, ГСУ/БФ, т. ХVI, 6, 1938-1939.

Деяния на Третия църковно-народен събор, С., 1953.

Изложение на Св. Синод за състоянието на БПЦ за периода от Четвъртия църковно-народен събор до днес. В: http://synpress-classic.dveri.bg/01-2002/sabor_doc.htm#2  Църковен вестник, бр. 1, С., 2002, с. 1.

________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 152-162. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Деяния на Tретия църковно–народен събор, С., 1953, с. 170.

[2]. Църковен вестник, брой 1, С., 1-15 януари 2002 година, с. 1.

[3]. Вж. Изложение на Св. Синод за състоянието на БПЦ за периода от Четвъртия църковно-народен събор до днес. В: http://synpress-classic.dveri.bg/01-2002/sabor_doc.htm#2

[4]. Вж. Решения на VI Църковно-народен събор Рилска света обител, http://www.pravoslavie.bg/

[5]. Николчев, Дилян, Не видях единство и съборност по време на събора. В: http://www.dveri.bg/content/view/7515/48/

Изображение: авторът на статията, Илонка Стоянова. Източник – официалната страница на Шуменския университет