Превод от немски архимандрит Прохор

Някои учени смятат, че апостолът на езичниците няма високо мнение за брака и е против еманципацията на жената. За да потвърдят това те сочат следните думи на св. апостол Павел: «Защото желая всички човеци да са като мене» (1 Коринтяни 7:7); «Който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я неомъжва, по-добре прави» (1 Коринтяни 7:38); «Добре е за човека да се не допира до жена. Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена и всяка жена да си има свой мъж» (1 Коринтяни 7:1-2). От тези текстове заключават, че според съжденията на све­тия апостол, бракът е една концесия, дадена от Бога поради човешката слабост, че той е едно чисто социално учреждение, което е за предпочитане пред другите нравствени волности, че той е едно необходимо зло, или най-малко, че той е едно законно съжителство.

От друга страна се срещат и по-нюансирани преценки на апостол-Павловата мисъл. Ако св. апостол Павел няма много високо мнение за брака, пише Кюмел, това не е извод, че той разглежда брачната връзка като лоша страна сама по себе си, като един дуализъм, който не може да получи пълно единство, но това е затуй, защото според св. апостол Павел идването на Христа е близко. А колкото лично за самия него, той е получил дара на въздържанието.Отто Мишел отива още по-нататък в желанието си да изясни мисълта на апостол Павел. Той извинява апостола като безбрачен дотолкова, доколкото последният не може да запее един химн за брака. Мишел допуска, че мисълта на светия апостол е в духа с тая на Христа. За духовните от Коринт, които бяха пленени в своята ревност и които мислеха, че трябва да живеят в пълен аскетизъм, св. апостол Павел изтъква законността на брака и благословеното ползване от него. Най-сетне мнозина богослови през последните го­дини подчертават, че св. апостол Павел вижда в безбрачието един дар за служба на Бога, а не едно състояние по-съвършено, по-духовно и по-полезно от брака. Бра­кът е съобразен с божествената воля и той е за тия от Неговите създания, които не са повикани за безбрачие. Ако има някое средство против разврата, против невъздържанието, бракът е единствената и над всичко форма за съединението на мъжа с жената в съвместен живот и за несъблазняван живот в Христа. Изобщо, бракът е едно положително дело, а не отрицателно. Струва ми се, че именно в тоя смисъл трябва да разбираме мисълта на св. апостол Павел и да му отдадем пълно право.

Ако се заемаме с изяснение и размисли по този предмет, то е най-вече, за да подчертаем, че св. апостол Павел разглежда брака и безбрачието като две еднакво законни положения за верните. Той счита, че всяко едно от тия положения трябва да позволява да се осъществява и дори да способства да се реализира още по-добре и още по-целесъобразно условието за спасението, тоест животът в Господ Иисус Христос.

Св. апостол Павел не е обсъждал никога експрофесо проблема за брака, нито пък въпроса за безбрачието. Той е говорил твърде малко за тях и винаги инци­дентно (по подкана) и по отношение на един по-голям и по-обширен предмет: призванието или посвещението на християнина. Той никога не е виждал в без­брачието средство за постигане на една по-голяма духовна висота, нито пък в брака някакво сериозно препятствие или спънка в пътя към целта, която преследва всеки християнин.

Вярно е, че св. апостол Павел не скрива предпочитанията си за състоянието, в което се е намирал той. «Желая – пише той, – всички човеци да са като мене (1 Коринтяни 7:7), тоест неангажирани с връзките на брака, или, с други думи, свободни от тия връзки (1 Коринтяни 7:8). Но щом светият апостол произнася това си желание, веднага отбелязва и неговата граница: «Но ако не се въздържат, нека се женят» (1 Коринтяни 7:9). Всекиму е за полза една особена благодат и всеки получава от Бога едно определено благословение. Той разбира ясно, че не всички са повикани като него да живеят в самота и безбрачие. Усамотеният, безбрачният живот, е харизма, а не общо призвание. Общото призвание за всички без изключение е животът в Христа Иисуса, пътят към освещаване и към съвършенство. За ония, които не са получили харизмата, която имал св. апостол Павел, по-добре би било да се женят, отколкото да се разпалват (1 Коринтяни 7:9), защото бракът не е несъвместим, както например разпуснатият живот, с живота в Христа. Всичко това иде да ни обясни и покаже, че ние всички ще бъдем като светия апостол, когато живеем като него честно, в съгласие с дара, който сме получили.

Ако св. апостол Павел предпочита безбрачието, това той прави и от чисто практически подбуди, а не само поради богословски причини. В безбрачния човек апостолът признава две предимства, които липсват на женения. Най-напред без­брачният се намира в по-благоприятно състояние по отношение на това, което апостолът нарича: «Поради настоящата нужда от добро намирам това» (1 Коринтяни 7:26), от което трябва да се подразбират действителните затруднения на верните – малочислени по брой всред един голям покварен град, какъвто е бил Коринт, изложени без съмнение на ред опасности като последователи на една нова религия и смятани като хора извън законите. Оттук не може да се сметне, че се намеква за есхатологическите страдания и бедствия, които приближават, защото τήν ενεστωσαν ανάγκην има винаги смисъл за настоящето у св. апостол Павел. От друга страна апостолът никога не смята, че очакваното идване на Христа трябва да бъде подтик за отказване от брака. Напротив, в първото послание до солуняни (4-та и 5-та глава) например, в това от посланията, гдето есхатологическото очакване е най-оживено, да се живее в състояние на брак е било едно от средствата по пътя към служението на Бога и е било възможно да очакваш и в това състояние и по този път деня Господен.

Св. апостол Павел (5-67)

Освен това безбрачният не е раздвоен от грижи (1 Коринтяни 7:32). Той не се занимава с друго, или не бива да се занимава с друго, освен да служи (да угажда) на Господа, докато мъжът или жената в брака трябва да се стремят да угаждат на своя съпруг, или съпруга. Но и тук още може да се смята, че апостол Павел се изразява cum grano solis и не взима трагично това деление. Защото той няма нито намерение да укорява тия съпружески грижи. Те са позволени, редни и законни, защото са дадени за ония, които се намират в брачни връзки. Мислите на апостола в посланията до колосяни и ефесяни ни подсказват, че той по-скоро би уко­рил онзи мъж, който забравя задълженията, които има спрямо своята жена. Щом като мъжете трябва да обичат своите жени (Колосяни 3:19) и то не инак, а както Христос обикнал църквата (Ефесяни 5:25), ясно е, че мъжете ще трябва да посвещават една част от времето си на своите жени. Една част от време, която безбрачният може да посвети на Бога. Но също така е ясно, че като използват свободното си време в обич и угода към своята жена «в Господа», мъжете ще се съединяват отново косвено в служба на Бога. Защото на Христа, Който е вече прославен, не може да се служи иначе, освен в лицето на «тия малките», които вярват в него. Св. апостол Павел говори дори и за смесените бракове (1 Коринтяни 7:12-16) като посочва, че чрез съпружеска любов съжителят християнин (мъж или жена) може да освети другия, или другата и да ги спечели за Христа и по такъв начин смесеният брак да стане едно напълно християнско семейство.

В очите на св. апостол Павел безбрачието е нещо по-добро по отношение на доброто, което се съдържа в брака. Но то не може да бъде добро освен за ония, които са получили дара да живеят безбрачно и уединено. За някои бракът е доб­рото в противовес на злото, което се ражда от лошото поведение на невъздържанието. Освен това за светия апостол безбрачието е нещо по-добро по отношение на брака в практически смисъл върху плана на евангелското благовестие и на разпространението на новата църква, която дошла да възвести Евангелието в Христа. Безбрачният живот ще бъде по-малко обременен с грижите, които тежат над женените човеци и то по-малко обременяван «в тревожното състояние на сегашното време». Той ще бъде по-свободен с работите за Господа. Ако е апостол, той ще бъде по-малко затрудняван в своите мисионерски пътешествия, отколкото ония, които водят със себе си жени (1 Коринтяни 9:5) и така ще може да работи по-резултатно (1 Коринтяни 15:10). Но като прави от уединения живот особено състояние, харизма, светият апостол подчертава неговия изключителен характер. Всички не са получили този дар, понеже не всички са повикани да бъдат апостоли, про­роци или учители. Още повече св. апостол Павел познава и пази апостолските прерогативи – той е апостол, защото е видял Господа (1 Коринтяни 9:1) и като такъв той е извършвал чудеса, които са «белезите на апостол» (2 Коринтяни 12:12). Той не говори за религиозните права на безбрачния. Апостолът не казва, нито пък намеква някога, че безбрачният ще достигне до някакво по-горно стъпало в общение с Христа, което е недостъпно за женените християни. Апостол Павел прибавя към лич­ното си предпочитание за безбрачието и една твърде положителна оценка за брака. Той говори за него надълго (1 Коринтяни 7-ма глава), за да отговори на въпросите, които са му били поставени и за да опровергава заблудите, които са преобладавали в Ко­ринт. Това, което поучава той в тази глава, е сходно с мислите му в посланията до солуняни, колосяни и ефесяни и когато четем тези три послания, ние виждаме, че апостолът се докосва само към един възглед по този важен въпрос.

Прочетете още „Бракът и безбрачието според св. апостол Павел*“ →

+ Макариополски eпископ д-р Николай

В ранните пролетни дни обикновено пристигат у нас ланските прелетни птици. Те идват от топлите южни страни като вестители на пролетта. Дълъг и труден е техният път. Трябва да летят стотици километри над суша и морета. Любопитно е, че прелетните птици – особено жеравите – не летят поединично, а на орляци. Всеки орляк се разполага в клин и на върха застава обикновено най-силният, най-смелият и най-съобразителният – водачът на ятото. И в името на общата безопасност и благополучното достигане на крайната цел всички птици неуклонно следват своя водач.

Не същото ли е и с нас, човеците? И ние, като прелетните птици, сме път­ници на тая земя. Нямаме тук постоянен град, но бъдещия търсим (Евреи 13:14). Към него сме устремили (или трябва да устремяваме) внимание. Пътят за там обаче е също дълъг и труден. И в това наше пътуване, подобно на прелетните птици, ние също имаме нужда от водач. Става дума за водач повече в духовно- нравствен смисъл. Не всеки може да бъде водач. Истинският водач трябва преди всичко добре да познава крайната цел и пътя, който води към нея. Но не е до­статъчно само това; водачът, тъкмо защото е водач, трябва наистина да води – да застане начело и да върви напред. Не е истински водач оня, който само дава указания за пътя или го чертае на книга. Истинският водач лично поема грижата и отговорността да води и благополучно да доведе водените до определената цел.

Такъв Водач имаме ние, християните, в духовния живот. Нашият Водач е Господ Иисус Xристос. Свети евангелист Марк повествува, че Христос веднъж повикал народа и учениците Си и им рекъл: «Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (8:34).»

Обръща внимание обстоятелството, че Христос поставя три съществени изисквания като предварително условие да Го следваме: лично свободно жела­ние, отричане от себе си и носене на кръст. Христос цени човешката свобода като скъп Божи дар. Той казва: «Който иска да върви след Мене…» Затова пък свободното лично определение към Христа и драговолното вървене след Него имат висока морална стойност.

Себоетрицанието, тоест готовността за жертви е също важно предвари­телно изискване в подражанието на Христа и в делото на нашето спасение. На пръв поглед се струва, че Христос изисква от нас много, че изисква дори невъз­можни, непосилни, неестествени неща; струва ни се, че себеотрицанието, за което говори Христос, е отричане на самия човек, на неговата личност, на него­вото щастие, на радостите в живота. Всъщност обаче себеотрицанието, според смисъла на Христовите думи, е себеутвърдяване. Нашият живот е така устроен, че без себеотрицание в по-малка или по-голяма степен, в една или друга форма не е възможно да се постигне успех в доброто. Да си спомним, на­пример, жертвоприношението на Авраам: Бог му даде син в старините му. И тъкмо когато трябваше да се радва на любимото си чедо, дойде изпитанието – Бог му рече: «Аврааме, вземи едничкия си син Исаака, когото обичаш, и иди в земята Мория и там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще ти покажа» (Битие 22:1-2). Това изпитание, както знаем, беше само начин, за да направи Бог радостта на Авраам още по-голяма. Случаят с жертвопри­ношението на Авраам в една или друга форма се повтаря в живота на отделните люде. Ако в областта на изкуството, науката, производството и общественото служение често пъти се изискват толкова много лични жертви, за да се постигне успех, ако в областта на възпитанието или във военната служба се изисква от ученика или войника да подчини своята воля на волята на учителя, родителя или военачалника в името на нещо добро, колко повече е необходимо за вярващите отричане от себе си, тоест подчиняване нашата лична воля на Волята Божия или пожертване на някоя лична наша изгода в името на нашето собствено спасение!

Господ Иисус Христос

Третото предварително условие за следване на Христа е да вземем своя кръст, тоест собствените наши страдания, тежести и несгоди и да носим тоя кръст безропотно с твърдост и търпение. Сторим ли и това, вече можем да тръгнем след Христа.

Но що значи «да вървим след Христа?» — Това значи: да изпълняваме Не­говата воля, изразена в св. Евангелие. Значи още – да имаме Него за пример на подражание в живота, да живеем и постъпваме тъй, както е живял и постъпвал Христос; да имаме Неговите мисли (Филипяни 2:5). Сам Христос посочва Себе Си за пример на нас, казвайки:. «Пример ви дадох, за да правите и вие същото, каквото Аз ви направих» (Иоан 13:15). Св. апостол Петър ясно казва: «Христос по­страда за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му» (1 Петр. 2:21).

Прочетете още „Подражание на Христа*“ →

Иван Йовчев

Плиний Млади

Плиний Млади (61-113 година) е бил римски управител на Витиния в Мала Азия и интелектуалец, известен с писмата си, от които са събрани десет известни книги. Негов наставник е вуйчо му, известният писател, естественик и военен ръководител Гай Плиний Секунд или Плиний Стари. Плиний Млади преминава през всички етажи на служение, както подобава на римски благородник, като се почне от севир на римската конница (Sevir equitum Romanorum), тоест лице, което се занимава с делата на римската конница, след това квестор на императора, народен трибун, претор, началник на държавното съкровище при император Траян, консул, какъвто бил през 112 година във Витиния и Понт (Мала Азия)[37].

В десетата книга на Плиний Млади се намира едно писмо (96), което той е написал до император Траян (около 111 година) с молба за съвет относно процесите на обвиняемите християни, тъй като голям брой от всички възрасти, полове и класи са били в процес на задържане и осъждане. Там той описва методите си на разпит:

Тези, които отричаха да са християни или са били такива, аз предложих формулата, като ги накарах да призоват боговете и да се помолят на вашата статуя с жертви на тамян и вино, а също и с хули към Христос. В резултат на това смятам, че биха могли да бъдат освободени. Защото истинските християни не могат да бъдат принудени да правят всичко това[38]. Уверяваха обаче, че цялата им грешка или заблуждение се състои в това, че са били свикнали да се събират рано, преди изгрев слънце, да пеят, редувайки се, песен в чест на Христос като Бог и да се обвързват с клетва не за злодеяния, а да не извършват нито кражба, нито разбойничество, нито блудство, да държат на дадената дума, да не отказват да върнат повереното им имущество[39]. Още повече, че сметнах за необходимо да проуча истината за две така наречени слугини (quae ministrae dicebantur) чрез изтезания. Не намерих нищо друго освен абсурдно, прекомерно суеверие (superstitionem pravam immodicam). Защото заразата от това суеверие се е разпространила не само в градовете, но и в селата. Но изглежда е възможно да бъде спряна и унищожена.

Това писмо има последващ отговор на император Траян (97-мо писмо), което гласи: Правилно си постъпил, мой Секунде, в следствието по издирването на тези, за които ти е донесено, че са християни. Защото не може да се създаде нещо, което да бъде като някакво определено правило за всички. Не трябва да бъдат издирвани. Ако ги обвинят и това се докаже, тогава трябва да бъдат наказвани, и то все пак така, че онзи, който отрича да е бил християнин и на дело покаже това, тоест с молитва към нашите богове, нека бъде полмилван поради рзкаянието си, колкото и да е подозрителен с миналото си. А предложените анонимни списъци не трябва да бъдат повод за каквото и да е обвинение, защото за твърде лош пример се приемат и не отговарят на духа на нашето време[40].

Върху тези две писма също тежи съмнението от страна на някои изследователи за интерполация, извършена през Средновековието. Но това е научно недопустимо, защото се знае, че още Тертулиан (II-ри век) говори за 96-то писмо на Плиний и за отговора на Траян (97-мо писмо) в своята Apologeticus, където потвърждава, че е имало кореспонденция между Плиний Млади и император Траян по въпроса за увеличаващия се брой християни. Посочените основания, говорещи против автентичността на двете писма са оборими и доказано несъстоятелни и до голяма степен са идентични с другите направени към останалите автори. В тази връзка ще посочим някои от тях:

1.Във Витиния по онова време не е имало християни. Откъде черпили доказателства за такава теза противниците на авторството на двете писма? Първо, от твърденията или по-точно мълчанието по този въпрос на някои други изследователи, като например софиста Диом Хризостом и най-вече липсата на сведения за християни във Витиния при апостол Павел, който пише в своите Послания за християни в Ефес, във вътрешните области на Мала Азия – Фригия и Галатия, но не и във Витиния. В книга Деяния апостолски (16:7) се говори, че апостол Павел е искал да посети Витиния, заедно със Сила и Тимотей, но Духът не ги пуснал. Вероятно там е проповядвал св. апостол Петър, който адресира своето Първо съборно послание по следния начин: Петър, апостол на Иисус Христос, до пришълците пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (1:1).

2.Краят на писмото противоречи на началото. Тук се има предвид, че края на писмото звучи много по-самоуверено, отколкото неговото начало, където авторът проявява много колебание, предизвикано от трудностите на своето положение. По-скоро трябва да се каже, че Плиний бил много предпазлив по отношение на император Траян, когото възприема като последна истанция по поставения от него въпрос. Иначе си личи неговата твърдост по постигнатите резултати.

3.Антифонното пение е въведено чак през IV-ти век. Това основание е направено въз основа на посоченото известие в писмото, че християните са възпявали Христос като Бог, редувайки се (invicem). Известно е, че такъв тип пеене – антифонно – е въведено в песенната практика на Църквата едва през IV-ти век. Църковното предание говори друго, а именно, че антифонното пение е въведено на Изток за първи път от св. Игнатий Богоносец, който е бил Антиохийски епископ. По този въпрос историкът Сократ пише в своята история: Игнатий, епископ на Антиохия Сирска, който живял със самите апостоли, имал видение: видял Ангели, които с антифонни песни възпявали Света Троица, и предал на Антиохийската църква начина на видяното[41]. Гореизложеното потвърждават и други автори – Никифор Калист, Георгий Александрийски и други.

Всички изказани основания за интерполация и фалшификация на писмата са изкуствено направени без много задълбоченост по отношение на доказателствения материал, което означава, че отдавна са преодоляни в богословската наука, която възприема писмата на Плиний Млади за много ценен и автентичен материал, в които се намират някои допълнителни доказателства за Иисус и ранното християнство:

1.Много преди Плиний е имало във Витиния християни (някои от разследваните му заявили, че са били християни, но преди 20 години били отпаднали).

2.Християнството във Витиния е било масово явление (множество люде от всякаква възраст, от всяко звание и от двата пола били християни).

3.Съществували са християни – римски граждани.

4.Християните по онова време били гонени.

5.Истинските християни били твърди и непоколебими във вярата си.

6.Християните имали богослужебни събрания, например така нареченото агапи, където възпявали Христа като Бог.

7.Християнските нрави били чисти и възвишени. Но за Плиний и други нехристиянски писатели учението на Иисус и неговите последователи е прекомерно суеверие и заразно.

8.В писмото се споменава как Плиний идентифицира истинските християни: Ако така наречените християни са дали клетва върху римските богове и императора, те са били свободни; Плиний продължава да съобщава, че истински вярващите не могат да бъдат принудени да се покланят на боговете на императора.Но най-вече това, че Иисус Христос е бил за християните не само Бог, но и реална, историческа личност.

Флегон от Трал

Публий Елий Флегон от Трал[42] (80-137 година) е освободен роб и придворен служител на римския император Адриан (117-138 година), който оставил няколко съчинения наред с историческата хроника (Επιτομην Ολυμπιονικων), която е цитирана от Юлий Африкан, Ориген, Евсевий Кесарийски. Творбите му до голяма степен са изгубени, но Евсевий Кесарийски го цитира в своята хроника: В четвъртата година на 202-ра Олимпиада се случи едно голямо слънчево затъмнение, което надмина всяко по-рано съществувало: в шестия час денят се превърна в тъмна нощ, така че звездите се виждаха в небето. В допълнение, земята затрепери във Витиния и голяма част от град Никея се срути[43].

Ако се изчисли обратно, четвъртата година на 202-та Олимпиада се получава 32/33 година[44]. По същия начин, Секст Юлий Африкан в неговата петтомна Хронография, XVIII, 1 цитира: По време на управлението на император Тиберий имаше слънчево затъмнение при пълнолуние[45]. А силно доказателство, че Спасителят е пострадал в тази година, се дава в Евангелието от Лука (3:1), в което пише, че след 15-тата година от управлението на император Тиберий Господ Иисус Христос започнал своята проповед, която продължила три години[46].

Нещо, обаче, относно разказа на Флегон, както цитират християнските автори, все пак буди съмнение. Например, индикация за шестия час на слънчево затъмнение, напомняща на съответните евангелски съобщения. Може би Флегон е познавал Евангелията? Все пак той е роден в Мала Азия, в Трал, където от края на І-ви век съществува християнска община със свой епископ[47]. Не може да се изключи възможността Флегон да се позовава на християнските предания, въпреки че е малко вероятно. Този придворен историк напълно следвал религиозната политика на император Адриан, който се отнася към християните с презрение и враждебност[48]. Затова посочването на шестия час на слънчево затъмнение в посланието на Флегон някои автори го разглеждат като по-късно християнско допълнение.

Прочетете още „Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните – продължение и край*“ →

Иван Йовчев

Една от основните теми, която много е вълнувала християнската апологетика в българското богословие и в частност нейния известен представител професор Борис Маринов[1], е въпросът за историчността на Господ Иисус Христос[2]. На тази база се появяват много ереси още в началото на християнството, когато е било своеобразно криптоизповедание. Но и след неговото официализиране, христологичните и триадологични спорове продължили, докато не намират вярната си формулировка по време на Вселенските събори на Църквата.

Проблемът за историческия Иисус е преди всичко свързан с източниците за Него. В зависимост от състоянието на нещата в тази област, възгледът за Основателя на християнството като историческа личност се променя. До миналия век така наречената митологическа школа[3] гледаше на Иисус Христос като на религиозна измислица, именно на основание, че наличните източници далеч не са в необходимото задоволително състояние, за да внесат нужната яснота по въпроса. Острата атака на онези, които отричали историчността на Иисус Христос, подтикна изследователите и цялата библейска критика изобщо към по-задълбочено проучване на текстовете в Новия Завет. През изминалия век е направено много за определяне на времето и обстоятелствата на появата на Евангелията, както и за проследяване на развитието на християнските предания за Иисус Христос. Изследователите продължават да откриват колко пълно и точно тези предания отразяват реалните събития. Но все още има повече въпроси, отколкото отговори.

В ранните години на християнството малцина от хората и дори онези, които са Го слушали, разбирали кой е Иисус Христос. Не са били разкрити веднага и от много хора смисълът на Неговото проповядване и значението на Неговото дело. Който Го е познал, повярвал, като свидетелството на вярващите е запазено в книгите на Новия Завет. В този смисъл Христос дойде на земята неразпознат[4]. Така Го разкрива пред нас и Свещеното Писание на Новия Завет: Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха (Иоан 1:11).

Онези, които не са Го разпознали, не намирали причина да отдават голямо значение на Неговия живот и проповед, нямали сериозни подбуди да говорят много за Него. Следователно би било напразно да се търсят подробни свидетелства за Христос в писанията на хора, чужди на Църквата през първите десетилетия на християнската история. Освен това, гърците и римляните нямали причина да засягат събития, случили се в далечна Палестина, тъй като в техните очи това е била отдалечена провинция, за чиято съдба те не проявявали голям интерес. Езическият свят научил за християнството, едва когато апостолската проповед е надхвърлила границите на Палестина и обходила всички земи. Но въпреки това за дълго време в езическото възприятие християните не се различавали много от евреите. Само сред Христовите съвременници от евреите може да се търси ранното споменаване за Него. Но и тук е необходимо да се подчертае, че еврейският народ също не го позна. В очите на невярващите евреи, Той е бил само един от многото учители и проповедници, и затова те нямали причина да Го отделят от това общество[5].

Посочената митологическа школа отрича историческото съществуване на Христос, твърдейки също, че никой нехристиянски автор от I-ви и началото на II-ри век никога не е споменавал подобна личност. Твърди се, че за Христос не се говори никъде извън Новия Завет, тоест в нехристиянските писания до средата на II-ри век, до момента, когато най-накрая каноничните Евангелия се оформят и Християнската църква се разпространява в Средиземноморието. Свидетелствата на древните писатели – фрагменти от произведенията на Иосиф Флавий, Тацит и Плиний Млади, в които се споменава Христос, и които често са цитирани от християнските апологети, били отречени като неверни, или интерполирани в текстовете от християнските писатели със задна дата. Това твърдение е достатъчен мотив да провокира идеята за по-задълбочено изследване върху нехристиянските източници за личността на Иисус Христос и неговото реално съществуване в историята.

На въпроса дали се намират някакви солидни доказателства извън Библията затова, че Иисус Христос действително е съществувал, отговорът категорично гласи: Да. Историци и други както приятелски настроени, така и враждебни, са писали за Иисус Христос и ранните християни. Като доказателство на това твърдение по-долу са посочени десет нехристиянски източници, които доказват съществуването на Иисус Христос, а с това и Неговото реално присъствие в историята. Те датират от I-II век и имат различно отношение към Него. Някои са леко позитивни към Христос, склонни са да бъдат неутрални, други отхвърлят дейността Му или дори Го презират. За нуждите на студията са използвани оригиналните текстове на латински и старогръцки език на разгледаните автори и техните преводи, редактирани от д-р Атанас Атанасов.

Талус

Пръв от изследваната група нехристиянски писатели е Талус[6], римски историк, който дава около 55 година най-ранните възможни доказателства за Иисус Христос. В своята тритомна изгубена история на Средиземноморието той споменава за появило се затъмнение около датата на Разпятието, което може да бъде тъмнината, настъпила в деня на Христовата смърт (Матей 27:45). Неговите съчинения са оцелели само като цитати направени от други писатели. Секст Юлий Африкан[7] споменава за Талус, когато той около 221 година пише за Разпятието: Много страшна тъмнина покри целия свят; камъните бяха разтрошени от земетресение и много сгради в Юдея и други области бяха сринати до основи[8]. В трета книга от неговата история Талус нарича тази тъмнина слънчево затъмнение. Едно на пръв поглед възможно събитие, което съвременната наука вече може да изчисли.

В тази връзка Секст Юлий Африкан логически отбелязва, че слънчевото затъмнение може да не е било възможно по време, когато смъртта на Иисус съвпада с първото пролетно пълнолуние, защото едно слънчево затъмнение не би могло да стане в момент на пълнолуние, а когато Христос е разпънат на Кръст и е умрял, всъщност е бил периодът на пасхалното пълнолуние. Разгледаният текст показва, че Талус първо счита Иисус за историческа личност и второ познава синоптичната традиция, като се занимава с нея в критико-скептична светлина. В този дух го описват Theißen – Merz: Талус се отнася до една устна или писмена християнска духовна традиция. Затова през втората половина на първи век нехристиянският историк се почувствал предизвикан да опровергае неверни исторически сведения в нея[9].

В контекста на казаното от Талус може да се изведат следните исторически факти:

1.Християнското евангелие или поне описанието на Разпятието е било известно в средиземноморския регион в средата на първи век.

2.В този исторически момент имало голяма тъмнина и земетресение, датирано по времето на Разпятието на Иисус Христос.

3.Невярващите се опитали да дадат рационално обяснение за случилото се сравнително скоро след обявяването на тези събития.

Светоний

Гай Светоний Транквил (около 70-след 130 година) е бил римлянин и биограф на римските императори от Цезар (починал 44 година преди Христа) до Домициан (починал 96 година). В съчинението му De vita Caesarum, писано между 117-122 година, се съдържат биографии на римските императори от Юлий Цезар до Домициан. Прекрасният начин на представяне е спечелило световна слава на работата на Светоний, която не избледнява и до днес. Учените смятат този труд за един от най-важните източници за историята на ранния имперски Рим. От това произведение в биографията на Клавдий се споменава едикт на същия император издаден през 49 година, в който се визира изгонването на юдеите от Рим (Клавдий, XXV, 4): Прогони юдеите от Рим, вълнувани постоянно от подстрекателя Хрестос[10]. Основното, което се подчертава при всички преводи е, че причината за вълненията е Крестус или Христос. Изразната конструкция професор Иван Марковски превежда като: заради Христа[11]; професор Боян Пиперов: заради подбудителя Христа[12]; професор Георги Флоровски: под влияние на Хреста (Chresto implusore)[13]. Тук Хрес не е нито освободен роб, разбунтувал Рим, нито бил християнски апостол, който проповядвал за Христос в Рим. Chrestus е тъждествено с Christus, защото по време на императорския Рим са използвали вместо Christus – Chrestus или вместо christianus – chrestianus[14]. Колкото до споровете, вълненията сред юдеите в Рим през 51 година, е необходимо да се посочи, че тогава римляните не правят голяма разлика между юдеи и християни. Това е видно и от книга Деяния апостолски (18:12-17; 21:27; 22; 24; 25). В онова време юдеите са считани за gens superstitiosa (суеверен народ) и били мразени. Така са определяни и християните от Плиний Млади, от Тацит и сега от Светоний, и също са били презирани и гонени, защото за тях християнството е суеверие (superstitio).

Второто свидетелство на Светоний, което се намира в XVI глава от биографията на Нерон ни разкрива наказанието на християните: Били наказани със смърт християните, човеци от ново и вредно суеверие[15]. Въз основа на това място се правят интересни интерпретации от страна на съмняващите се в историческата достоверност на Христос, като посочват, че този абзац доказва само съществуването на християни, но не и на Христос. Професор Борис Маринов се противопоставя на тази теза като привежда няколко логични доказателства. Действително Светоний на това място свидетелства само за християните, без да споменава Христос, но когато говорим за дарвинисти казва професор Маринов, нямаме ли предвид и съществуването на Дарвин; като споменаваме марксистите ние не се съмняваме в историчността на Маркс и така нататък[16].

В този смисъл Христос и християните са здраво свързани и съставляват една причинно-следствена връзка.

Марà бар Серапион

Марà сина на Серапион (около 50 година – ?) е сирийски философ, който пише на сина си малко след 72-73 година като затворник от мястото на своето заточение. Писмото му вероятно е най-старото оцеляло споменаване на Иисус Хритос, което е запазено днес в един сирийски ръкопис от VI-ти век[17]: …какво всъщност получиха атиняните от убийството на Сократ, с какво са били възнаградени – с глад и чума? или жителите на Самос от изгарянето на Питагор, в миг цялата им страна е била погребана в пясъка? Или евреите от екзекуцията на техния мъдър цар, тъй като в това време царството им беше отнето? Защото Бог справедливо си отмъсти за тези трима мъдреци: атиняните умряха от глад; самосатците бяха обхванати от морето, евреите бяха убити и прогонени от царството си, и сега живеят навсякъде в разсеяние. Сократ не е мъртъв заради Платон, нито Питагор заради статуята на Хера, нито мъдрият Цар заради Новия Закон, който Той даде[18].

В писмото си Серапион се обръща с инструкции към сина си, който също се казва Серапион. Освен всичко друго, той възхвалява в него мъдростта като единствения достоен обект на човешките стремежи и основното съдържание на човешкия живот. Като потвърждение на думите си той посочва мъдреците, които са пострадали, но тяхната мъдрост пребъдва завинаги, а строго наказание застига техните преследвачи. Сред мъдреците Серапион споменава заедно със Сократ и Питагор мъдрия цар, когото евреите екзекутират, но веднага след това държавата им е унищожена, а те самите, съсипани и изгонени от земята си, след което живеят в пълно разединение. Ако писмото има историческа основа, то най-вероятно се датира от периода преди 160-та или 190-та година, когато Римската империя все още е била в процес на установяване на властта си над Осроене[19] и Месопотамия.

В скорошно проучване Мерц, Ренсбергер и Тилеман твърдят, че писмото отразява историческата ситуация от началото на 70-те години на I-ви век, когато Рим за първи път овладява Самосата[20]. Някои архаични елементи на езика в писмото, коeто най-вероятно първоначално е написанo на сирийски, поддържат ранна дата на появата му, не по-късно от IV-ти век[21].

Авторът на писмото не е бил нито евреин, нито християнин – той говори директно за нашите богове, говори за Иисус Христос като човек, не съобщава нищо за Възкресението. В същото време редица специфични християнски свидетелства в неговото съобщение, царския титул на Иисус Христос (вж. Mатей 2:1 и сл.; 21:1-11; 27:37), превземането на Иерусалим от римляните като наказание за разпъването на Иисус Христос (вж. Матей 22:7; 27:25), показват неговата зависимост от християнските източници.

Прочетете още „Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните*“ →