Иван Ж. Димитров

На 29 август честваме едно печално събитие – отсичането на главата на Христовия Предтеча – Йоан Кръстител. В този ден с молитва и строг пост се почита неговата жертва заради Божия нравствен закон. А някои християни на този ден не ядат нищо червено заради пролятата невинна кръв на Предтечата.

Но какъв е този празник, щом поводът за него е едно хладнокръвно убийство, пък било то и на „най-великия сред родените от жена“ (Матей 11:11)? Това е просто определен от Църквата ден, в който почитаме подвига на светеца и неговата жертвоготовност, станала пример за стотици хиляди Христови последователи през вековете и до днес, когато дори по телевизията можем да видим кланета на християни, защото… са християни.

Нека все пак кажем, че в годишния календар на Църквата се честват не само радостни събития като раждането на Спасителя, на света Богородица, на свети Йоан Предтеча или Възкресението на Христос, Възнесението Му, Слизането на Светия Дух на Петдесетница и прочее. При това не трябва да забравяме, че повечето празнувани от християните събития през годината са скръбни. Защото те са свързани със също печални събития: с убийството на някой мъченик, на някоя мъченица, дори на много мъченици наведнъж или със смъртта (успението) на даден светец или светица.

В историята на Църквата е останала паметта за тези герои на вярата, а когато е съхранена и датата на тяхната кончина, тя е включена в календара. Възможно е в християнската история да не са точно засвидетелствани всички дати, на които почитаме един или друг светец. Неоспорим обаче е фактът на техния праведен живот и смело изповядване на вярата в Иисус Христос, а примерът им е достоен за подражание. Затова всеки ден в богослужението и в личните си молитви ние си спомняме за светците и търсим тяхното молитвено застъпничество пред Бога за нас и за целия свят.

И така, на 29 август всяка година си спомняме за обезглавяването на един от първите последователи на Иисус Христос, Неговия Предтеча и едновременно Кръстител – Йоан. Той бил син на еврейския свещеник Захария и праведната Елисавета. Родил се по Божие обещание и бил възпитан в истините на вярата в единия Бог. Когато пораснал, избрал да се посвети на живот, който водили много от древните еврейски пророци и праведници – в уединение, пост и молитва. Като богоизбран мъж Йоан скоро бил повикан от Бога за служение на народа. Когато младият отшелник наближил 30-годишна възраст, „биде слово Божие към Йоан, син Захариев, в пустинята“ (Лука 3:2). Какво точно му е казал Бог, евангелистът не споменава, а и няма как да знае. Но това може да се разбере от последващите действия на Божия избраник.

Според евангелист Лука Йоан започнал проповедническа дейност с цел пробуждане на духовността у народа: „И той обиколи цялата страна около Йордан и проповядваше (и извършвал, б. а.) покайно кръщение за опрощаване грехове, както е писано в книгата с речите на пророк Исайя, който казва: гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господ, прави правете пътеките Му; всеки дол ще се изпълни и всяка планина и рътлина ще се снишат, кривините ще се изправят и неравните пътища ще станат гладки (все метафори за вътрешния живот на хората, б. а.); и всяка плът (синекдоха за „всеки човек“, б. а.) ще види спасението Божие. Йоан говореше на човеците, които отиваха при него да ги кръсти: Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда на Авраам. И секирата лежи вече при корена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън. И питаше го народът, и казваше: какво тогава да правим? Той отговори и им рече: който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото. Дойдоха и митари да се кръстят, и му рекоха: учителю, какво да правим? А той им отговори: не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено. Питаха го тъй също и войници, и казваха: а ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете и се задоволявайте с вашите заплати“ (3:3-14).

От това свидетелство на евангелиста се вижда, че проповедникът Йоан наставлявал всички и ги подготвял за идването на Христос, Помазаника или по еврейски – Месия. Защото Неговото царство наближило да дойде (Матей 3:2). А подготовката за посрещането на Христос изисквала покаяние, на гръцки μετάνοια, тоест промяна на ума, на мисленето, а оттам – и на действията, на постъпките, на цялостния ни живот.

Дейността на Кръстителя била всеобхватна, той никого не отблъснал, а и всички се стремели да дойдат и да се поучат от него, като се кръстят и измият греховете си. Колкото и да изглежда преувеличено сведението на евангелист Лука, че Йоан е кръстил целия народ, явно желанието за промяна било масово. И вместо изобличенията да отблъскват хората заради самолюбието им (само си помислете сега как бихме възприели такива изобличителни проповеди ние, хората на XXI-ви век с нашето самочувствие!), всички приемали изобличенията и наистина се променяли.

Така постъпвали хората, обикновените хора. В духа на древните еврейски пророци обаче Йоан Кръстител насочил изобличенията си и към властниците, към самия цар Ирод Антипа (20 година преди Христа – 39 година след Христа). Защото винаги от властниците народът взима пример – и в доброто, и в лошото.

Авторът Иван Ж. Димитров

Този Ирод всъщност не бил истински цар, а само тетрарх на Галилея и Перея, тоест владетел на част (условно една четвърт) от земите на евреите, при това бил васал на римляните. Единствен евангелист Марк го титулува цар, вероятно защото пише евангелието си за читатели далече от Палестина, за които е била неясна политическата система там. Но Матей и Лука го титулуват правилно: четвъртовластник, превод от гръцкото тетрарх.

Наред с другите нередности („лоши неща“), които вършел Ирод Агрипа (Лука 3:19), той си позволил да наруши Божия закон, като заживял с Иродиада, жената на брата си Филип. Това не само било нарушение на закона, но и давало лош пример на народа. Затова Йоан открито заявил на Ирод: „Не ти е позволено да водиш братовата си жена!“(Марк 6:18). Владетелят много се дразнел от тези изобличения на Йоан, но дълго време не смеел „да вземе мерки“ срещу него (досещате се какво може да значи това в действията на един самодържец). Накрая все пак решил да го затвори в тъмница, та от затвора да не се чуват толкова отчетливо изобличителните думи на пророка.

Прочетете още „На кого е пречел свети Йоан Кръстител?*“ →

Иван Спасов Марковски

Най-голямото значение и ценност на Библията е, че тя е богата с мъдрост, поука и утеха, които всеки може да почерпи от нея. На самотния и изоставения тя е неизменен другар, на измъчения и нещастния тя е благ утешител, на отча­яния и изгубил пътя в живота тя може да бъде фар и пътеводител.

В световната литература, пък и в самия живот, са посочени много случаи, когато затворници, отшелници, нещастници и разни други, потиснати от живота са намирали голяма утеха в Библията и тя ставала неразделен другар в живота. Св. апостол Петър се обръща със следните окуражителни думи към вярващите, които се отчайвали във време на страдания и им отслабвала вярата: «Възлюблени! не се чудете на огненото изкушение, което се праща вам за изпитание, като на случ­ка странна за вас; но доколкото участвате в страданията на Христа, радвай­те се, та, и кога се яви Неговата сила, да се възрадвате и развеселите… И тъй, ония, които страдат по волята на Бога, нека предадат Нему, като на верен съз­дател, душите си» (1 Петр. 4:12-13, 19). «Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема» (Евреи 12:6).

Нищо не е така реално, така всекидневно както нещастията, трудностите и мъките в живота и най-после смъртта. С плач се ражда пеленачето в света, с плач отминава човекът в задгроба.

С въпроса за страданията са се занимавали още от най-древно време хората и на религията, и на поезията, и на философията, и на науката. Няма на земята религия, която да не е давала едно или друго разрешение и разяснение на въпро­са за човешките страдания, според степента на своето развитие. Ние бихме ка­зали нещо повече: силата и величието на една религия се измерват с това, докол­кото тя дава правилно и задоволително разрешение на проблема за страдани­ята и с това дава устойчивост и утеха на своите вярващи. Такава религия е хри­стиянството със своя голготски Страдалец, Богочовека Христос, с всичките биб­лейски мъченици и мъдреци. Изстрадалата душа никъде не може да намери та­кава велика утеха, както в лицето на Божиите избраници и богоугодници.

В думите на праведния страдалец Иов: «Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе…» (Иов 1:21) се съдържа цялата философия на вярата. Какво велико примирение и утеха се крият в тези думи! Иов изгубил всичкото си имущество, най-после и децата си, но не се отчаял. Той знае, че всичко принадлежи на Бога: и земята, и всичко, което е на нея, и човешкия живот, и всичко що го изпълва. Господ е единственият Създател, Тво­рец и Господар. Всичко е Негово. Той го дава и следователно може да Си го вземе, когато пожелае. Защо трябва да тъжим за нещо, което не е наше, което вре­менно ни е дадено? Този е смисълът на думите: «Господ  даде, Господ и взе».

Един друг въпрос, над който човечеството не е преставало да разбива гла­вата си, е въпросът за произхода и причинителя на злото. Християнството учи, че Бог е любов, че Той е всеобщ Отец. Е, може ли Той тогава да бъде източник и причинител на злото? На този въпрос Библията ни дава задоволителен отговор, като ни сочи множество примери и случки из живота, от които се вижда, че пър­воначалният враг на човека е сатаната, дяволът. Тази мисъл особено добре е развита в книга Иов, а също и у св. апостол Павел.

Бог е един. Той е Бог на доброто, на правдата и любовта. И като един и всемогъщ Бог Той владее над всичко, над доброто и злото. Допуска последното, за да го превърне в края на краищата пак на добро.

Всеки човешки живот е застрашен от една тайна, тъмна сила, едно скрито същество, което е представител на несполуката, на съмнението, на завистта, на злото; това е сатаната, вечният противник и обвинител на човека.

И гениалният Гьоте в своя „Фауст“, за да разреши проблема на човешките страдания и изпитания, прибягва до злите сили, до сатаната, представен в лицето на Мефистофел.

От житиетата на светите апостоли и на множество светли и благочестиви люде знаем, каква голяма роля е играела в техния живот борбата със злото, с козните на дявола, с човешките страсти, и колко много поука се крие тук. Сам св. апостол Павел казва: «Даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям» (2 Коринтяни 12:7).

Причината на страданията у праведния Иов е пак сатаната, когото Бог допуснал, за да посрами демоничната сила и да възвеличи още повече праведника Иов в неговото нравствено съвършенство и духовна сила.

От Свещеното Писание, където се говори за допускане нa злите сили, ясно личи, че Бог не може да бъде източник на злото, нито пък то е някаква Негова същност, защото Той е добро начало. «Бог е любов, и който пребъдва в любов, пребъдва в Бога и Бог – в него» (1 Иоан 4:16). Бог само допуска злото, както един баща допуска наказание спрямо своите чада за тяхно изправление, за тяхно нравствено издигане и добро.

От псалмите, от книга Иов, от много места в апостолските послания ние идваме до убеждението, че пътят на страданието е път към богопознание. Тук ни се дават класически примери, в които е посочено, как страданията довеждат човека до истинско богопознание, до почувстване близостта на Бога. Защото, когато човек бъде изоставен от всички, когато изгуби всяка опора в живота, на какво може да разчита освен на Божията помощ?

В своето безсилие и изоставеност Иов пита: какво да сторя още, та да придобия отново своя изгубен Бог? «Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците!… И защо да не ми простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми» (7:20-21)? «Колко ми е силата, та да се надявам на мене си» (6:11)? В такива случаи наистина може ли човек да се надява на себе си, след като е разбрал и дълбоко почувствал всичкото човешко безсъгласие? Истинската религия не ще рече само богословстване, а да дирим Бога в подвиг и борба, да живеем във и със Бога, както това виждаме у праведния страдалец от Уц.

Някои мислители, като изхождат от книга Еклисиаст и от 3-та глава на книга Иов погрешно смятат, че тук се проповядвали безнадежден песимизъм, скептицизъм и отричане на живота. Обаче едно по-дълбоко вникване в духа и идеите на единия, и другия свещен писател не ще ни позволи да направим такова неправилно заключение.

Наистина книгата Еклисиаст започва с думите: «Суета на суетите… – всичко това е суета! Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди по земята» (Еклисиаст 1:2-3).

Прочетете още „Библията е утеха, поука и опора в живота*“ →

Възкресението на Спасителя е край­ъгълният камък на християнството. То е чудо на чудесата. Затова враго­вете на християнството и рационали­стите, противници на всякакви чудеса, са правили и правят отчаяни опити да докажат, че Христос не бил възкръснал.

В резултат на тези опити да бъде отречено възкресението са възникнали през вековете на християнската ера следните хипотези:

1.Хипотезата за измама,

2.Визионната хипотеза и

3.Хипотезата за мнима смърт.

Ще разгледаме последователно тези три хипотези.

1.Хипотезата за измама е най-древната. Нейни автори са книжниците и стареите. Св. евангелист Матей разказва: „Някои от стражата, като влязоха  в града, обадиха на първосвещениците за всичко станало“, тоест че Христос е въз­кръснал. „И тия, като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на вой­ниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем, и Го откраднаха, когато ние спяхме“ (28:11-13).

Както виждаме, тук се скроява един факт: открадване на Христовото тяло от апостолите. Кои са свидетели­те за това деяние? – Войниците, кои­то пазели гроба. Какво говорят тези солдати? – Те казват: „Когато ние спяхме, учениците Му дойдоха и Го откраднаха.“ Странни пазачи са били тези хора! Вместо да бдят, те спят и като спят, все пак виждат какво става пред тях и знаят съвсем точно кои вър­шат престъплението!?! Други стражари на тяхно място биха могли да кажат само това: „Преди да заспим (ако ча­совите трябва да спят на поста си!) гробът бе запечатан и тялото се на­мираше в него; но когато се събудих­ме, гробът беше отворен, и тялото – изчезнало.“ Това показание все още би могло да бъде считано за вероятно. Обаче онзи, който казва повече от онова, което може да знае, явно лъже и този, който призовава спящи свиде­тели, сам не ще да е напълно „буден“, Божият промисъл така е наредил, че този, който иска да избяга от истината, неминуемо попада в бездната на смеш­ното.

Но приписваното на апостолите де­яние е невъзможно и морално, и физи­чески.

Морално: Това престъпление пред­полага у апостолите характер, съвсем различен от този, с който светът ги познава. Те са били прости, боязливи, честни люде, неспособни да извършат такова злодеяние пред Бога и човеците. И кое би могло да ги подтикне към такова действие? Ако Христос не е възкръснал от гроба, тогава Неговата мисия и всички Негови обещания оста­ват с Него в гроба, и те – учениците са най-подло измамени от Този, за Ко­гото всичко оставиха. За какво ще е бил нужен на обезкуражените и отчаяни апостоли трупът на Иисус?

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, в която се намира гроба Му

Нима проповедта за Възкръсналия е била за апостолите някаква спекула­ция, която им е обещавала големи пе­чалби? Нима те не са знаели, какво ги очаква от страна на юдеите и езични­ците за тази проповед? – Разбира се, всичко са знаели и са го изпитали на главата си. Но въпреки това, те неуст­рашимо са разнасяли благата вест за възкресението на Христа, защото са се убедили здраво, че Христос наистина възкръснал. Ако Христос не е възкръс­нал, те нямаше и да крадат тялото Му, нямаше и да проповядват за възкресе­нието, защото са имали онова високо съзнание, което св. апостол Павел е изра­зил с думите: „Ако Христос не е въз­кръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Коринтяни 15:14)

Но открадването на тялото Хри­стово от апостолите е било невъзмож­но и във физическо отношение. За да се планира едно такова престъпление и да бъде измамен целият свят, необхо­димо е било съгласието на много лица и спазването на най-дълбока тайна. Апостолите не са били някои изпечени професионални измамници, а с тях виж­даме и доста жени. Историята ни раз­казва, че всички тези лица са били же­стоко преследвани и че почти всички са умрели при най-страшни мъчения за това, че са проповядвали за възкресе­нието на Христа. И как нито един от тях не е открил тайната, ако имаше та­кава, било от словоохотливост или за­вист към друг, превъзхождащ го, било от жажда за пари, било от честолю­бие, било от страх пред мъки и смърт? „Неволно ще се запиташ – казва един християнски мислител, – нима тези простодушни рибари са могли да бъ­дат такива превъзходни артисти, че с най-голяма самоувереност да разпрост­раняват съзнателно лъжа и до края на своя живот да не излязат от тази своя роля? Нима нито един не е протести­рал против такава явна измама? Не, лъжата рано или късно ще се прояви, и такава груба измама не може да остане дълго скрита!“

Независимо от характера на апо­столите, който решително не позволя­ва да им се приписва такова позорно деяние и обстановката, и моментът не са били подходящи за изпълнението на такъв план.

Гробът бил наблизо до една от вратите на Иерусалим. Било е по вре­ме на Пасхата, когато всеки възрастен израилтянин трябвало да се яви в све­тия Град за осемдневния празник. Спо­ред Иосиф Флавий, тогава се били стек­ли над два милиона юдеи. Иерусалим не е могъл да приюти всички покло­нници. Затова цялата му околност била покрита с палатки. Следователно нали­це е било едно постоянно движение на тълпите в най-различни посоки. Есте­ствено тази обстановка никак не е благоприятствала за едно скрито пре­насяне на човешки труп. Освен това всеки бдящ караул в онова време, по­ради тогавашните примитивни оръжия, се е състоял най-малко от четирима души. Ние знаем например, че св. апостол Пе­тър в тъмницата, макар окован с ве­риги, е бил пазен от 16 души войници. Следователно с голяма сигурност мо­жем да приемем, че враговете на Хри­ста са поставили около гроба Му многочислена стража. Нима апостолите, които при залавянето на Спасителя веднага се разбягали оттам и най-сме­лият между тях (апостол Петър) се отре­къл от Него пред една слугиня, нима тези хора сега заради Умрелия са се ре- шили да предприемат едно такова по­зорно и рисковано за тях начинание? – Изключено е!

Пък дори да допуснем, че апостолите са откраднали останките на своя Учи­тел, можем с пълна увереност да твър­дим, че този техен акт би се оказал напълно безплоден, защото светът не може да бъде обърнат в новата вяра с лъжи и фокуси, измислени за тази цел от нечестни хора. За да можеш да убе­диш другите, преди всичко сам ти тряб­ва да бъдеш убеден в истинността на проповядваната от тебе идея. Ако в тебе няма това убеждение, ти никога не ще успееш да увлечеш другите след себе си.

А ние знаем, че Христовите апо­столи чрез своята проповед за възкре­сението увлякоха народите на Римска­та империя. Само в деня на Петдесетница вдъхновената проповед на св. апостол Петър привлече към новата вяра около три хиляди души. А това красноречиво свидетелства, че апостолите с огнена сила са говорили за възкръсналия Го­спод. Тази пък сила може да им вдъх­не не откраднатия, а действително възкръсналия Христос!

Нека спрем вниманието си и вър­ху държането на книжниците и ста­реите! Според тях, апостолите са били извършили голямо злодеяние. Наказани ли са били за него? – He!… Христо­вите ученици обвиняват юдеите и Пи­лат публично в богоубийство и увли­чат след себе си хиляди последователи. Дали са ги спрели? – Не! Синедрионът се задоволява само да ги бичува и да им забрани да говорят за Христа. Колко е снизходителен този висш съвет!!!

Цялото държане на книжниците и стареите доказва, че те сами не са вяр­вали в своето твърдение. Естествено и ние не можем да вярваме в него, за­щото е явно абсурдно.

2.Визионната хипотеза води свое­то начало още от първите векове на християнската ера. Тази хипотеза е била застъпвана от философа Целс. В ново време нейни поддръжници са Щраус, Ренан, Харнак, Арнолд Майер и други. Тя гласи: Иисус Христос умрял, но не въз­кръснал. Обаче Неговите ученици, бла­годарение на особеното им тогава ду­шевно състояние, видели някакъв образ на Христа, който образ бил само плод на тяхното разпалено въображение – халюцинация. И сетне се разнесъл слух, че Христос възкръснал.

„Благодарение на особеното им то­гава душевно състояние!“ – Но какво е било то? – Апостолите след погре­бението на Христа са се намирали в потиснатост на духа, били са убити от скръб и отчаяние и всичко друго са очаквали, но не и възкресението на своя Учител. Следователно, при такава на­гласа на съзнанието те не са могли да имат видения за възкръснал Христос.

Освен това апостолите не са били някои слабонервни, истерични люде, които да считат своите фантазии за дей­ствителност. Напротив, те били здрави, трезвомислещи рибари, които, прекар­вайки своя живот сред китните брегове на Генисаретското езеро и в борба с неговите вълни, съвсем не са били пред­разположени към нервно разстройство, нито пък са били склонни да вярват на виденията на други хора. Те били доведени с най-голямо усилие до вя­рата в действителното възкресение. Пър­вите вести за възкресението им се по­казали като празни приказки. Затова, когато действително се явил Христос между тях, смятали, че виждат дух. Едва след като Го докоснали, говорили с Него и Го видели да яде, повярвали. Те разказали подир всичко това на апостол Тома, който отсъствал, но той не им повярвал. Тома искал само чрез пи­пане на раните да се убеди в идентич­ността на Лицето. Затова именно св. апостол Иоан е могъл да каже: „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали… свидетелствуваме… и ви възвестяваме“ (1 Иоан 1:1-3).

Прочетете още „Действително ли е възкръснал Иисус Христос?*“ →

Иван Спасов Марковски

Каквито и превратности да стават в човешкия свят, както и да се изменят външните форми на живота, има ценности, които си остават вечни, постоянни. Такава ценност е и религията.

Тя е вечно жива духовна сила. Тя е всеобщ факт в човешката история. Още древният гръцки писател Плутарх (починал 120 година) бе казал: „Ако пропътуваш цялата земя, то може да намериш градове без градски стени, без цар, без писменост, но никъде не ще намериш град без храм, без божества, било град или селище, където да не се извършват молитви, да не се принасят жертви, за да се постигне благополучие, или да се отстрани някое нещастие“.

Това свидетелство на този древен ис­торик се потвърждава и от новите изследвания не само върху историята на древните народи, но и от изучаването на някои сегашни диви племена и на­роди, които са далеч от общочовешката цивилизация. Така че историята на народите и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Безспорно, религиозният живот не всякога е бил доста­тъчно жив и силен. Изобщо пътят на историята върви по зигзаг. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснявания. Има времена, когато влиянието на религията става доста силно в живота на народите, или пък настъпва голямо, безразличие и дори отричане на вярата в Бога. Има народи, които понякога години наред изоставят религията на своите прадеди и се увличат в чужди вярвания, а ня­кои личности и слоеве прекарват в смъртна сянка на безрелигиозност. Но това са временни прояви.

Библейската история ни дава множе­ство такива примери, особено в мрачните дни на съдийското управление, когато измрели по-раншните поколения  „и настана след тях друг род, който не знаеше Господа и делата Му… То­гава израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци; оставиха Господа, Бога на отците си, Който ги бе извел из земята Египетска, и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи и почнаха да им се покланят“… (Съдии 2:10-12). Това отстъпване от истинската вяра им причинявало големи страдания, та изпадали в робство на чужди народи, които ги грабели и разорявали. И само когато се разкайвали и опомняли, тогава им били възвръщани свободата и благоденствието. „Тогава Господ им издигаше съдии, които ги спасяваха от ръцете на техните грабители“… (Съдии 2:16). Също и във времето на царете имаме отпадане от истинската вяра. Например за юдейския цар Манасия се разказва, че той отново издигнал оброчища, въздигнал жертвеници на Ваал и направил дъбрави (4 Царства 21:3 и нататък) Но това отклонение и изоставяне на истинската религия нетраело дълго време. След възцаряването на неговия внук Иосия, отново народът се върнал към истинската вяра на отците си.

Причините на религиозного издигане или падане обикновено се криели в промяната на духовните насоки и интереси. Духът на времето и промените в схващанията всякога са играели важна роля в духовния и културен жи­вот на народите. Тия промени са се отразявали и върху религиозния живот, но те никога не са могли да заличат потребността изобщо на човешката душа от религията.

Наред с необикновените и чудновати открития, първата половина на сегашния век се ознаменува с гигант­ски и небивали в историята войни и много от духовните интереси останаха потиснати, които чакат да пре­минат тия бурни и неспокойни вре­мена, да зацарува мир по земята, та отново духовният живот да процъфти. Но от друга страна тъкмо в размирни времена, в дни на страда­ния и бедствия за миозина се засилва религиозната потребност, боготърсенето. А къде Бог ни се разкрива, къде намираме познание за Него? – В Свещеното Писание. Ето защо, както в миналото, така и днес вярващото човечество отново се връща към Библията, за да подири тук утеха и спасение. За това ни говори прекрасната книга на Сузана Дитрих под заглавие: „Die Wiederentdeckung der Bibel“, 1948, тоест Отново откриване (намиране) на Библията.

Прочетете още „Знанието на Свещеното Писание е първото условие за истински религиозен живот*“ →