Иван Ж. Димитров

Ще отговорим накратко на въпроса от заглавието, а също и на последващите възможни въпроси: защо се нарича така, кога започва и кога свършва триодът?

Какво е триодът?

Според правилата на Православната църква триод се нарича подвижният период от единадесет седмици, който започва от Неделята на митаря и фарисея (тоест неделята, когато се чете евангелският откъс с Христовата притча за тези два контрастиращи образа на юдейска религиозност, описани в Лука 18:10-14) и завършва на Велика събота. Съгласно църковната богослужебна практика денят да започва от вечерта на предния ден, съответно и триодът започва от вечерната в съботния ден преди Неделята на митаря и фарисея.

И трябва да се уточни, че от първите две седмици на триодния период само неделите са свързани с триода и тематиката му. Според съдържанието на неделното литургийно евангелие те са наречени Неделя на митаря и фарисея и Неделя на блудния син. При следващата неделя, трета от триода, наричана Месопустна неделя (защото след нея вече се запоства от месо и месни продукти), триоден характер има не само неделята, но и съботата. Тя е посветена на молитвен помен за починалите и затова се нарича „задушница“, а в някои краища на България се нарича и „одуше“ (от църковнославянския израз „о душе“, тоест „за душата“).

Защо този период се нарича триод?

Периодът е получил това име от едноименната църковна книга Триод. А нейното название идва от това, че тя включва нарочни песнопения, които се пеят на богослуженията през този период. Става дума за определени песенни молитвени текстове, наричани канони (поредица от номерирани девет песни или строфи, казано по-разбираемо), които през разглеждания пeриод имат само три песни, а не обичайните девет. И понеже на старогръцки „песен“ се казва „одѝ“ (ᾠδή), трипеснецът съответно се нарича „триод“ (τριώδιον). Именно от тези особени, трипесенни канони цялата богослужебна книга и съответно конкретният значителен период от време в богослужебната година е наречен „триод“. В българския църковен речник го наричаме „великопостен период“, но често се ползва и гръцкото му име.

От кога датира този богослужебен сборник с молитвени текстове?

Песнопенията на триода са писани в продължение на цяло хилядолетие – от петото до петнадесетото столетие, а ръкописи с триодни песнопения има запазени още от 10-ти век. Самият сборник е отпечатан на гръцки за първи път през 1522 година във Венеция. Триодът вероятно е сред първите богослужебни книги, преведени от св. Кирил и Методий и техните ученици на старославянски, съответно на старобългарски език. В края на 70-те години на миналия век българският учен Георги Попов, богослов и старобългарист, открива старобългарски цикъл канони за постния триод, чийто автор е епископ Константин Преславски.

Според някои триодът, като период от време, се отнася до първите три седмици, които подготвят християните за продължителния период на Великия пост. Вярното в едно такова предположение е, че макар всяка неделя от тези три седмици да има своя собствена тематика, те ни насочват към смирение и покаяние, характерни особено за Великия пост.

Първата неделя, на митаря и фарисея, призовава християните да бъдат смирени като митаря и да не се гордеят като фарисея, когато изпълняват своите обичайни задължения. Затова през тази седмица не се пости в сряда и петък, за да не изпадне някой християнин в изкушението да си помисли самодоволно като фарисея: „Постя два пъти в седмицата!“.

Втората неделя, на блудния син, ни поучава за стойността на покаянието и величието на прошката, като се разглежда поведението на изпадналия в големи грехове син, на неговия любвеобилен баща и на себичния и егоистичен по-голям брат.

Съботата преди третата неделя, наричана задушница, е установена от Църквата като ден, в който се молим и предлагаме коливо (варено жито) в памет на всички онези, които са отминали от този живот. Дори биваме насърчавани да се помолим и за онези, които по различни причини не са споменавани в обичайните лични или семейни помени. Това са най-вече хора, които нямат останали роднини да ги поменават. И въпреки че всяка събота от годината е посветена от Църквата на молитва за мъртвите, съботата преди Месопустна неделя е от особено значение. И тъй като в неделята след нея (месопустна) се чете евангелският откъс за Второто пришествие на Иисус Христос и Страшния съд (Матей 25:31-46), в съботния ден преди това молим Бог да им прости прегрешенията.

Тази трета неделя ни учи освен за Второто пришествие и Божия съд, който ще настъпи, още и за нещо изключително важно: християнската любов към ближния, която Бог ще зачете в съдния ден.

Седмицата, която започва след третата неделя, се нарича Сирна седмица, понеже през нея е позволено да се яде мляко, сирене, яйца и риба, включително в сряда и петък.

След Сирна седмица идва четвъртата неделя, наричана сиропустна, защото след нея се запоства и от мляко и млечни продукти (сред които и сирене), съответно от всякаква храна от животински произход. В тази неделя ни се припомня за изгонването на Адам и Ева от рая. Евангелският откъс за неделята ни призовава да постим без да го показваме и изтъкваме, да простим на онези, които са ни обидили или са ни навредили, да живеем добродетелно и милостиво. Затова в този ден вечерта се извършва и обредът на всеопрощението, което се разбира двояко: да простим всичко и да простим на всички, без изключение.

Следва понеделникът на първата седмица от Великия пост. Народът го нарича „чист понеделник“, защото от този ден нататък за седем седмици не се яде нищо „мръсно“ („блажно“, в някои български краища); според други названието идва и от това, че на този ден се измиват всички съдове, в които се е готвила преди това блажна храна, за да не останат следи от нея.

Великият пост е време на постене, молитва, покаяние, вглъбяване, през което вярващите се подготвят за Страстната седмица и за Възкресението на Иисус Христос. Този пост се нарича и Четиридесетница, защото наподобява четиридесетдневния пост на Спасителя след кръщението Му. Наистина постът продължава шест седмици или приблизително четиридесет дена. А последната, седма седмица, наричана Страстна седмица, е добавена към четиридесетдневния период, така че постът става почти петдесет дена.

А за наименованието на поста „Велик“ се смята, че е дадено за отлика от Рождественския пост, който в крайна сметка също е четиридесетдневен. Може да се допусне обаче, че фактическата продължителност на Великия пост от седем седмици оправдава това название, защото наистина е най-големият, най-дългият пост. Отделно мнение има, че постът подготвя за Великден – едно библейско название на Възкресение Христово от Иоан 19:31 („защото оная събота беше велик ден“).

Интерес представлява и фактът, че периодът след Възкресение Христово (осем поредни седмици) в славянската традиция се нарича Цветен триод, тоест, за разлика от постния триод, където не само настроението ни е свързано с въздържание в мисли, дела и храни, но и одеждите, завесите и прочее са тъмни, дори черни, през следвеликденския период всичко носи радостта на Възкресението, затова е цветно, свежо, весело. В гръцката традиция обаче този период и богослужебната книга с песнопенията през него се нарича пентикостар (Πεντηκοστάριον), което идва от гръцката дума Петдесетница и може да се преведе „петдесетник“ (без да се бърка с протестантското вероизповедание!). В нашата църковнопевческа традиция се изполват и двете названия.

__________________________

*Препечатано от Двери на православието. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров, митарят и фарисеят (виж Лука 18:10-14)  и книга Триод. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6oO

Иван Ж. Димитров

За хората, запознати с църковнопевческите текстове, двете понятия са известни. Те означават едно и също: кратък молитвен текст, от една строфа, който се пее на утринната след канона и преди „Всякое дихание“ и последващите стихири (за незапознатите – това е към края на утринната). За някои от читателите може да е по-ясно да се каже, че ексапостилариите (светилните) се пеят след „Честнейшую“, но трябва да се знае, че всъщност „Честнейшую“, песнопението в чест на св. Богородица, се вмъква преди 9-та песен на канона, който именно е важната структурна част от утринната.

И така, светилният (ексапостиларият) е самоподобно песнопение (тоест притежава своя собствена мелодия, „подобна на себе си“, съответно независеща от последователността на гласовете на византийското осмогласие). Въпросната мелодия е в два вида – на 2-ри и на 3-ти глас, като тези мелодии са основни; макар понякога да се посочва „подобен“, тоест образец, по подобие на който се изпълнява текстът на даден светилен (както е и при други видове песнопения), тези „подобни“ са винаги леки вариации по двете неизменни основни мелодии на светилните.

Нека напомним, че в гръцките служби от Средновековието досега текстовете на светилните (както и на преобладаващата част от текстовете за пеене) са винаги в един определен ритмичен строеж, независимо че в преводите това не се спазва. Но важното е, че при изпълнението им на гръцки еднаквият ритъм помага да не се изменят музикалните фрази, докато в превод това не може да се постигне и на дело се получава голямо разнообразие от песенно предаване на текста.

Освен това светилният обикновено се придружава от богородичен (песнопение в чест на св. Богородица, което се пее обикновено след „и ныне“) със същия ритмо-мелодичен строеж.

Още в началото дадохме в скоби второто наименование на песнопението. Това вече показва, че те на дело са еднозначни (синоними), но си имат отделна етимология. Традиционно във византийските ръкописи с наименованието φωταγωγικόν (светилен) се обозначават великопостните, а с ἐξαποστειλάριον (ексапостиларий) – останалите песнопения от този род, които се пеят през годината. В славянската ръкописна практика се ползва предимно наименованието свѣтильнъ.

Произходът на двете названия се обяснява чрез предположения. Така например, гръцката дума за светилен е φωταγωγικόν – прилагателно, произлизащо от съществителното φωταγωγία, което означава осветление, осветяване. Названието се обяснява или със светлинната образност (и нейния богословски смисъл), особено характерна за великопостните делнични светилни, или с това, че според древната манастирска практика (рядко прилагана и днес, например в Света гора) светилният се изпълнява около разсъмване.

Наименованието ексапостиларий пък идва от глагола ἐξαποστέλλω („изпращам“). Някои го свързват с темите, разгърнати в ексапости-лариите за изпращането на:

а) Божията светлина върху хората;

б) Светия Дух върху апостолите;

в) Апостолите да проповядват Христовото учение сред народите и прочее.

Имат се предвид преди всичко единадесетте неделни (възкресни) ексапостиларии, които отразяват накратко основна идея от съотве-тното поред възкресно утринно евангелие (те също са единадесет). Това мнение обаче се опровергава не на последно място от отсъствието в самите единадесет ексапостиларии на идеята за изпращането на апостолите на проповед, макар тя да присъства в някои от единадесетте утринни евангелия.

Светилните като видове са различни: наред с единадесетте възкресни (по темата на неделното утринно евангелие, както се спомена) има и светилни за всеки от останалите седмични дни, има още светилни в октоиха за всеки един от осемте гласа (те се пеят винаги по мелодията на Глас 3). Интересното е, че тъкмо в текста на тази категория от осем светилни винаги присъства думата светлина, което оправдава названието им. А в светилния за Глас 3 са поетично предадени думите от Пс. 42:3, където се казва: „Прати Твоята светлина и Твоята истина да ме водят и да ме доведат на Твоята света планина и в Твоите обиталища“ (в гръцкия оригинал на светилния стои: „Ἐξαπόστειλον τὸ φῶς σου, Χριστὲ ὁ Θεός, καὶ φώτισον τὴν καρδίαν μου, προστασίαις τῶν Ἀσωμάτων, καὶ σῶσόν με“ или, в превод: „Изпрати Твоята светлина, Христе Боже, и просвети сърцето ми, и със закрилата на безплътните сили ме спаси!“). Това е най-вероятното основание и за двете наименования на този вид песнопения, както пише и големият изследовател на богослужението от началото на 15-ти век св. Симеон Солунски (в съчинението му „Περὶ τῶν ἱερῶν τελετῶν“ или „За свещените обреди“ – PG 155, 572).

Да кажем и за броя светилни, изпълнявани на всяка една утринна служба. Те трябва да са най-малко два: първо, светилният на деня, тоест на седмичния ден или пък на празнувания светец (светци) или събитие и, второ – неговият богородичен (общо казано тропар, написан и пят по същия образец, но в богородичния, наред с основната идея на светилния, се включва и моление към св. Богородица). В някои случаи може да има и втори светилен (било, че празнуваните светци са от различни категории или че се добавя светилен на деня или на празника, различен от този на светеца или светците); може да има и четири светилни, като първите два се пеят последователно, третият се пее след „Слава…“ и се завършва с „и ныне“ – богородичен. И накрая: на господски и богородични празници обикновено има един светилен, който се потаря три пъти без „Слава…, и ныне…“.

По отношение на авторството на ексапостилариите са изказвани различни мнения, като най-разпространеното е, че те са творби на учения средновековен писател и император Константин VII Багрянородни (10-ти век). Но ексапостиларии се споменават и в най-стария известен препис на типика на прочутата цариградска църква „Света Софѝя“, който се датира от края на 9-ти или началото на 10-ти век, а това означава, че те са съществували и преди това. Възможно е император Константин VII да е писал ексапостиларии, но във всички случаи той не е изобретил този вид песнопения. Факт е обаче, че както преди него, така и след него авторите на ексапостиларии в повечето случаи остават неизвестни. С известни автори са само онези ексапостиларии (светилни), които са част от новосъздавани служби, където, заедно с десетките други строфи (тропари, стихири и прочее), църковният писател-химнописец съставя и ексапостиларий или светилен за съответната служба. Това се случва и до днес.

_______________________

*Препечатано от Двери на православието. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и с родните му права.

Изображения: Авторът Иван Ж. Димитров и светилен тропар. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6no

Любомир Тенекеджиев

Догматът за Света Троица е непостижим за ограничения човешки ум. Ако все пак направим опит да надникнем в тайната на триединното Божествено битие, особено впечатление прави хармоничната междуличностна комуникативност между лицата на Света Троица.

Човешката личност е образ на Божествената Троица и се уподобява на нея посредством общуване с други личности. „Аз-ът“ се осъществява в динамична връзка с „другия“. Човекът се изявява като личност само когато общува с други личности. Именно това подтиква всеки човек към непрестанно търсене на общуване с други личности.

В този си стремеж към себепознание и себеизява всеки реализира отношенията с хората по пътя на диалога. В зависимост от висотата на духовната си чистота човек търси близост и комуникация със сходни личности. Но той е венец на Божието творение. В него Творецът  е вложил Своя образ и е заложил стремеж към богоподобие. Психо-физическата му природа съчетава в неповторимо единство невидимия и видимия свят. По този начин той е обединителен център на духовния и материалния аспект на цялото творение.

Освен това чрез боговъплъщението Иисус Христос обладава пълнотата на божествената и човешката природа. Съединението на двете природи в лицето на Спасителя води човека до освещаване и до богоуподобяване. В създалата се неизразима обвързаност между Твореца и творението човешката природа придобива нови, още по-високи измерения на своя статус. От висотата на това състояние произтича и основателният стремеж към общуване не само с другите хора, но и с Бога. Комуникацията между тях се реализира в различни форми, но винаги преминава през диалога. При духовно издигнатите личности необходимостта от нея става водещ фактор в живота им. Тази вътрешна потребност намира своята изява чрез молитвата.

Молитвата е беседа, разговор с Бога. Тя има сходства с обикновения разговор, но има и редица особености. При нея е налице възнасяне на ума и сърцето към Твореца, изричат се благоговейни думи и подобаващи на тях действия. Сам Спасителят е дал пример не само относно думите, но и външната изява, съпровождаща молитвата. Най-често тя се свежда до кръстно знамение (изобразяване на светия Христов кръст върху гърдите), издигане погледа, коленичене или дълбок поклон. Външните изяви на духовните преживявания на човека съответстват на състоянието на душата му.

Този особен диалог поставя определени изисквания, извлечени от безценната съкровищница на божествената мъдрост – Свещеното Писание. На първо място молитвата трябва да е напълно искрена и облечена в безусловна вяра. Според обещанието на Иисус Христос (Матей 21:22)всичко, което се пожелае в молитва с вяра, ще бъде получено. Убедеността в силата на молитвата, нейната искреност и вярата в богочовешката същност на Спасителя намират своята мотивация в осезаемата двупосочна връзка на взаимна любов, свързваща Бога и човека.

Освен това молитвата трябва да бъде смирена и съсредоточена. Вложеният при творческия акт закон за вътрешна самооценка, проявяващ се чрез съвестта, не дава основание на човека за високо самомнение. Тъкмо обратно. Злото непрестанно съпровожда мислите и делата ни, а това трябва да занижава самочувствието ни  независимо от високото ни призвание. Това води неминуемо до чувство за вина пред Законодателя. Оттук логично следва в диалога с нашия Творец да бъдем смирени и съсредоточени в отправените към Него слова. Естествено въз основа на осъзнатото ни греховно състояние трябва да проявяваме скромност и настойчивост в молитвата. Обратното би било изява на горделивост и преди всичко израз на отсъствие на любов.

Когато бъдат изпълнени характерните изисквания за общуване  с Твореца, комуникацията между човека и Бога не остава еднопосочна. Духовно извисените личности успяват да получат при молитва и конкретни откровения за Божествените истини. Прозрението е характерен израз за тази двупосочност в комуникацията. Твърде често искрено пожеланото в молитва става реалност в живота, ако само̀ по си е полезно за нашето спасение и е заслужено с почтени дела. Затова молитвата се определя  като реално, духовно общуване между човека и Бога.

Съществуват различни видове молитви. По отношение формата им те биват вътрешна и външна. Вътрешната молитва не е съпроводена с конкретни думи.Тя е душевно състояние, разположение на духа, което подчинява цялото човешко битие на радостта от комуникацията със своя Творец. Това състояние, макар и трудно, е постижимо за човека и затова св. апостол Павел препоръчва да пребиваваме в постоянна молитва. Трябва да отбележим обаче, че до тези висоти на богообщение достигат само личности, развили силна любов. Библейски пример в това отношение е Моисей. Преди да преведе евреите през Червено море, той насърчавал своя народ и го ръководел. В същото време непрестанно се молел. Макар външно с нищо да не показвал молитвеното си състояние, през цялото време общувал безмълвно с Бога.

В живота на човека често има ситуации, когато поради житейски задължения трудно се намират точни думи за молитва. Въпреки това сърцето може да е обзето от молитвено състояние, при което практически да реализира вътрешна връзка с Бога. Но както вече беше отбелязано, това е трудно постижимо. В повечето случаи вътрешната молитва преминава във външна. Движението на духа се отразява в действията на тялото.

Външната молитва се изразява с думи и е съпроводена с външни действия на човека. При нея сърцето се отваря към Господа и се дава воля на изразните средства, присъщи на психо-физическата човешка природа. Важното в случая е, че външна молитва, която не се съпровожда от вътрешна, не е угодна на Бога. Тя е по̀казна и лишена от преживяване на общението. Иисус Христос осъжда книжниците и фарисеите, които външно се молели, но сърцата им оставали студени за Бога.

По отношение начина на извършването им има два вида молитви – частна и обществена.Частната молитва е лична. Тя изразява индивидуалното отношение на човека в контакта му с Твореца. Но тази молитва не се гради само върху личните желания и потребности. Чрез нея трябва да се покаже човеколюбие и да е насочена към потребностите на повече хора. И колкото по-широко се разпростира тя по отношение благото на цялото творение, толкова по-ясно показва степента на придобитата любов.

Обществената молитва е общата молитва на вярващите в храма. Тя има изключителна ценност, защото според Иисус Христос силата на общата молитва е голяма. В известен смисъл тя отобразява хармоничното общуване между лицата на Света Троица и е израз на съвършенство. Съзнанието за съпричастност между членовете на Църквата е свидетелство за висок християнски дух.

По отношение на своето съдържание молитвите се делят на славословни, благодарствени и просителни. Чрез славословните молитви се възхвалява Бог. Те са красиво подредени и дълбоко съдържателни текстове, продиктувани от възторга пред съвършенството Му. В тях се възпява безкрайното Божие величие  и удивлението от всеобхватната Му любов.

Благодарствените молитви представляват слова за получените от Бога благодеяния. В тях особено внимание се отделя на благодарността за дълготърпението на Бога, Който по този начин ни дава възможност да поправим сторените грешки и да придобием Царството Божие.

Просителната молитва съдържа моления за благодеяние и съдействие, което желаем да получим от Бога. Най-често неин предмет са житейски потребности, към които се стреми богомолецът. Но предвид високото призвание на човека те трябва да съдържат преди всичко просби за вечни и непреходни ценности, които не могат да бъдат отнети.

Най-разпространена е просителната молитва. Трябва да се знае обаче, че тя се изгражда в определен ред. В най-прекрасната си форма трябва да обхваща динамично и трите вида молитви. Обикновено се започва  със славословие, преминава се през благодарност и чак тогава се проси желаното благодеяние.

Пример за съвършена молитва е дал Сам Иисус Христос. Когато учениците Му Го попитали как трябва да се молят, Той дал образец за богоугодна молитва, известна като „Господня молитва“. Тя е кратка по обем, но богата по съдържание и показва онова, за което християнинът трябва да се моли. Нейното съдържание е следното:

Отче наш, Който си на небесата!                                                  
да се свети Твоето име;                                                                        
да дойде Твоето царство;                                                                  
да бъде Твоята воля както на небето, тъй и на земята;    
насъщния ни хляб дай ни днес;                                                
и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си;                             
и не въведи нас в изкушение,                                                        
но избави ни от лукавия;                                                            
защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин (Матей 6:9-13).   

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 109-114. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев и молещи се хора. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-66F