Cogito sub specie silentium*

(Мисля от гледна точка на мълчанието)

Ивелина Николова

Темата за мълчанието е странна тема, защото се налага да се размисля за много познат феномен, който е труден за обяснение. За него най-често се мисли през призмата на човешкото съществуване и без обекта „човек” е почти невъзможен размисълът за него. Този факт стеснява неговата сфера (на размисъла), който се разполага предимно в полето на човешката екзистенция и се движи около определени нейни действия или състояния. Съществува ли мълчание извън обекта човек, което означава нещо различно от отсъствие на диалог, или съзнателно премълчаване на думи?

Мълчанието се свързва най-често с философския въпрос за ума и сърцето на човека като „пространство”, в което се вмества премълчаното и, където неговия смисъл се съхранява. Мълчанието като другото на говоренето означава и скрито вътрешно знание – мълчанието-„отвътре”, за разлика от говоренето-„отвън”. Изговаря-нето на това, което трябва да бъде премълчано се схваща като профанизиране на съкровеното, което не бива да се споделя. Вероятно не може да съществува пълноценен размисъл за мълчанието извън човека, което ако не пряко, то поне косвено, ще го засяга.

Поради тези и други основания напълно възможно е да се маркират определени характеристики специфични начини на изявява на феномена мълчание. Мълчанието не е едноòбразен феномен. То има много лица и много „същности”, които не се проявяват само като отсъствие на звуци, нито са само елемент от изказването на вътрешния смисъл на думите; мълчанието не е и само безмълвието на безкрайните простори, които ужасяват (Блез Паскал[1]). Трудно е да се маркират границите на мълчанието, защото то няма такива. Едва ли някой би могъл с точност да обясни мълчи ли се, когато не се говори; съществуват ли разговори, които са също мълчалив диалог и има ли мълчанието определена видимост. Тези и други въпроси пораждат определени затруднения в размисъла върху мълчанието и правят подхода към темата комплексен. Необходим е повече опит и широко изследователско поле, в което да се разположат нееднородните смисли, за да се обобщят различни гледни точки и да представят многоликите прояви на този феномен, без да се счита, че би той могъл да се изчерпи откъм обяснения.

Трудно е да се говори за мълчанието, защото всяко изговаряне на думи разбулва присъствието на тишината и пропъжда самото мълчание. За мълчанието може да се мисли мълчаливо. В определени случаи дори споделянето на мислите върху белия лист не е размисъл за самото мълчание, но размисъл върху мисленето за мълчанието. Мълчанието е пълно отсъствие на движение; то е наличие на покой, дори отсъствие на движението на мисълта. Обектът мълчание винаги ще убягва, защото всеки опит да бъде обяснен се свежда до несъзнателния „жест” на разума да го фрагментира, да прониква в състава на неговото определение без да се натъква на същността му. В този случай повече се мисли върху неговите прояви, върху причините, които го пораждат, върху начините за разгадаването му, но почти никога не се засяга важният въпрос за това какво представлява мълчанието самò по себе си.

Какво „казва” самото мълчание? Размисълът за мълчанието се поме-ства в различни ракурси в зависимост от аксиологическите полета на размисъла, от конкретните му цели, задачи и така нататък. В риториката например аргументът на мълчанието (Argumentum ex silentio) се свързва с тишината; той е липса на отговор, или на противно доказателство. Разглеждането му като паралингвистично изразно средство го вмества изцяло в анализа на различните физиологични прояви на човека: лицева експресия, жестове, поглед, движения и пози на тялото и други, и означава отсъствие на гласно изказване на послание, но не и липса на такова. В контекста на социалната комуникация мълчанието може да се определи и като внимателен жест на изслушване на партньора по време на разговор, но може да бъде и следствие от емоционални изживявания. Понякога то служи за лингвистична експресия – паузата преди началото на изказване или събеседване настройва по определен начин събеседниците и слушателите, съсредоточава вниманието им и ги подготвя към възприемане на това, което следва да чуят. В този случай мълчанието зарежда с емоционален заряд говорещия и слушащите. Като извънкомуникативен феномен мълчанието се свързва с размисълът за вселенското мълчание, за тишината и спокойствието на небесните тела, или за музиката, която се чува от тяхното движение и, която е неуловима от слуха на човека. Мълчанието в най-общ смисъл е противоположното на хаоса, на шума и безпокойството.

Философското мълчание

Във философията мълчанието е ценено като добродетел. То учи на добродетели и възпитава в добро. Премълчаният гняв нерядко предотвратява конфликти. Да премълчиш гнева си означава да го забравиш, да не помниш това, което го предизвиква и по този начин да се освободиш от негативната емоция. Това е съветът на древния философ Сенека, според когото „най-доброто средство срещу гнева е да го забравим”[2]. Мълчанието не се свързва само със забравата, но и с помненето. Мълчанието е и вътрешният глас на човека, който постоянно му напомня за доброто и злото. Той тихо го съветва осмисля причините и следствията от своите действия в дълбок, мълчалив разговор със себе си. Премислените думи и постъпки на човека в дълбоко мълчание, но в активен диалог със себе си, често пъти му помагат да избегне прибързани и недобре обмислени решения. Отъждествяването на мълчанието с вътрешния глас се среща в демона (daimon) на Сократ. Според някои този демон е конкретен божествен глас, който разговаря със Сократ, а според други е гласа на собствената му съвест. Но напълно възможно е той да е водил разговор и със самия себе си в процес на дълбоко мълчание. Това състояние е трудно постижимо и за него се изисква активна самовглъбеност и висока концентрация; то е и опит за привеждане на вътрешния живот в ред и хармония. То е полезно, защото калява волята и учи на търпение. Трудно е не само човекът да се учи на мълчание, но и да се учи да мълчи тогава, когато има какво да каже. Това е начин той да се докаже отстрани и условие да познае себе си. Мотивът на философското мълчание е много важен. Да се мълчи е достойно. Умее да мълчи този, който знае кога и как да говори.

Мълчанието е вътрешен диалог, който проблематизира човешкото битие, но проблематизира и себе си. То е построяване на света по идеален начин и учи човекът да подрежда нещата в него, то е познание на самосъзнанието, самопознание и творчество. В мълчание може да се съпреживее света като се осмислят божествените и човешките неща в него като начин на познаване на божественото и човешкото. Това е естествена потребност на човека, която не е генетически закодирана в него, но се подбужда и възпитава чрез общуване, но и чрез умението да се мълчи. Този който умее да философства в мълчание е способен да превърне себе си в мащаб на оценка на целият свят. Същевременно общуването с другите хора  допълва философското мълчание. Известно е, че философът Питагор ценял високо мълчанието. Александрийският поет Палат (4-ти, 5-ти век) пише за него: „Наистина, умението смъртният да мълчи, е голяма мъдрост. Може и самият Питагор да потвърди тези слова. Знаейки изкуството на говоренето, другите обаче учеше на мълчание като вярно средство против човешките вълнения”[3]. Последователите на Питагор също били мълчаливи и поощрявали този, който умее да мълчи и да слуша, за разлика от този, който желае повече да говори (Iambl. Vita ryth. 163). В цялата антична философия мълчанието се възприема като предпоставка за дълбоко познание. Прокъл смятал, че знанието трябва да бъде предшествано задължително от мълчание, в което то е вкоренено. Тези и други важни въпроси, свързани с мълчанието, ще повтори философията години по-късно. “Онова за което не може да се говори, трябва да се мълчи” – пише Лудвиг Витгенщайн, а Мартин Хайдегер добавя: „Мълчание преди всичко за мълчанието. Говоренето или писането за мълчанието поражда безумно говорене. Кой е способен просто да мълчи за мълчание-то?”[4].

Мълчанието в изкуството

За мълчанието може бимълчи изкуството, защото то е свойство, което се съдържа във всяко негово произведение. Картината не говори с думи, но винаги отправя определено мълчаливо послание към духа на човека. Тя мълчи и с мълчание разказва за себе си. Това мълчание е и разговор на душа на човека с видяното, но и разговор на човека със самия себе си. Мълчанието може да съществува и в един по-буквален смисъл – то е преживяването на публиката по време на спектакъл, например. Наблюдателят не е просто присъствена страна, някой който мнимо наблюдава действията на сцената. Неговото мълчание е попиване на диалога, който се води в момента на спектакъла и индиректно участие в него. В мълчание зрителят се идентифицира с някого от героите и вътрешно обмисля неговите действия, опитва се да ги съпостави с евентуални свои действия в подобни ситуации.

В музиката мълчанието служи за разграничаване на отделни звукови периоди в различни части от произведението. То се изразява с паузите. В нотираните текстове те се разпознават като знаци за липса на звук и тяхната продължителност е в зависимост от хармонията и целите на музикалното произведение. Периодите на мълчание или тишина –  периодите на пауза – се отнасят за всеки тон, звук или шум. Обратното, озвучаването и преминаването от мълчание в „изговаряне” на музикалната мисъл се осъществява чрез писмения знак нота. При изпълнителското изкуство паузите имат точно фиксирана продължителност и неспазването им довежда до разрушаване на ритъма, темпото и логичното развитие на музикалното произведение.

Повечето произведения на изкуството се творят в мълчание. То е израз на дълбока концентрация и процес на отвеждане на човека отвъд този свят, пълен с толкова много шум и толкова малко разбиране. Ето защо истинските творци са мълчаливи. Техните произведения винаги мълчат за този, който не умее да разчита тяхното мълчание. Всички думи, които могат да бъдат изказани за тях са началото, но никога краят на мълчаливите духовни образи, които създават. Всяка дума е твърде груба, за да може да предаде тънките нюанси на духовния ритъм в  произведенията на изкуството.

Дълбокият смисъл на мълчанието е трудно разгадаем. Въпреки това някои твърдят, че мълчанието не съществува, защото все някъде в пространството нещо произвежда звук или шум. Как преживяват обаче мълчанието хората, които никога не са ги чували? Това състояние се нарича глухота, но почти не се замисляме дали тези хора не чуват повече от нас, чуващите? Защото те се опитват да живеят пълноценно въпреки постоянното мълчание, в което се намират. Липсата на всякаква  чуваемост и звук не е липса на живот, но прави възможен живота. Според Хайдегер и немият не може да мълчи[5]. Тези хора нямат  способност да говорят, но никога не се примиряват с възможността да мълчат и постоянно създават себе си в мълчание. Създават и живота си в мълчание. Те се опитват да комуникират с жестове, с мисли, с поглед и движения. Това също не е същинско мълчание, а вид комуникация, защото там, където има движение на мисли, на погледи, на жестове, там има не покой, а движение, не мълчание, а разговор. Следователно тези хора не мълчат напълно. Отсъствието у тях на озвучен говор не означава липса на вътрешен разговор, защото те постоянно го търсят и намират по различни начини.

Вероятно не съществува човек, който желае да прекара целият си живот в пълно мълчание, което означава и в пълна звукова и комуникативна отдалеченост от обществото и от света. Подобно е състоянието при пустиножителите и светците, които активно практикуват мълчанието, но разликата в тяхното състояние е в безмълвните молитвени разговори, които водят с Бога. Това също е нарушаване на мълчанието, схванато в неговия абсолютен смисъл. Дори само погледът, видимото възприемане на определен обект, поглъщането на информация чрез гледане е нарушаване на мълчанието. Това е процес на размножаване на видения образ: веднъж той е погълнат от зрителните сетива на човека и втори път е отнесен към неговото съзнание. Възможен е и трети път – ако възприетия образ е приет като обект на размисъл или съзерцание. Тогава отново се нарушава същинското мълчание чрез вътрешен диалог с видяното, само че отнесен на друго ниво – духовното. Поради това виденият образ, без значение какъв, също нарушава мълчанието. Всяко движение на тялото, всеки жест и докосване пораждат същия ефект, защото са начин на движение, на не-покой. Следователно мълчанието не е просто отсъствие на звукове, но състояние на дълбока вътрешна концентрация, която откъсва човека от света и дори намирайки се в него, той отсъства духом. То е състояние на постоянен покой и самовглъбеност, което дори е отсъствие на тишина. Истинското мълчание не се нарушава от никаква видимост, защото е отвъд нея, защото е състояние на духа. Обратно, отсъствието на говор, но пълноценното зрително възприемане на действителността е повърхностно мълчание, което няма особен екзистенциален смисъл. То е наличие на тишина и временно, почти мигновено отсъствие на звук, но нищо повече.

И все пак някой би могъл да възрази, че абсолютното мълчание означава безжизненост, каквато сътворения за динамика и живот човек, не може да поддържа. И ако се постига отчасти пълно мълчание в определени моменти, макар за кратко, то може да окаже негативно въздействие върху състоянието на ума при хората, както и при животните. То изпълва съзнанието на човека по различен начин и довежда до различни състояния: лудост, екстаз, мистично вглъбяване и други, и може да има негативни последици върху цялостното му психофизическо състояние. Понякога хората мълчат дори в приятна компания и се чувстват самотни, защото преживяват мълчанието си като определена несподеленост. Мълчанието ги смущава, защото създава тишината, която ги плаши, защото ги кара да се чувстват сами и вместо спокойствие, то поражда вътрешна тревога и безпокойство. Това поведение е начин за преосъществяване на света, за конкретен размисъл върху създадената ситуация чрез самозатваряне в себе си и търсене на вътрешен „звук” и следователно не е същинско мълчание. Често пъти подобен вид продължително мълчание измаря, обременява и дори е възможно да произведе обратния ефект – чуваемост на звуци, които в действителност не съществуват, но които прекъсват мълчанието.

Повечето хора смятат, че мълчанието е неудобно и дори непоносимо. Те желаят да водят безсъдържателни разговори, но не и да мълчат, с което целят да избегнат тишината. Това не отнема от ценността на мълчанието самò по себе си. Според Лао Дзъ „този, който знае, не говори. Този, който говори, не знае”. В Свещеното Писание много поучителни стихове разказват за умението да се говори, но и за умението да се мълчи: „Някой мълчи, – и се оказва мъдър; а някого мразят за много бъбрене. Някой мълчи, защото няма що да отговаря; а някой мълчи, защото му знае времето. Мъдър човек ще мълчи до време… Бъди като знаещ и, заедно с това, като умеещ да мълчи” (Сир. 20:5-7; 32:10). Знаещият човек не винаги умее да мълчи, но този, който мълчи не означава, че знае. Познанието и мълчанието макар да са две напълно различни неща, са сходни помежду си. Знанието е добродетел и добродетелта е знание, но премълчаното знание има определена цена и конкретен смисъл. Този, който желае да мълчи трябва да знае и как да го постигне и не на последно място – да знае смисъла на това свое действие.

Богословският смисъл на мълчанието

В християнството за мълчанието се говори по-често във връзка с исихастките практики, по отношение на непрекъснатото вглъбено изговаряне на Иисусовата молитва или изобщо за молитвата. „Когато се молиш, пише финландския православен писател Tito Colliander, самият ти трябва да мълчиш… нека молитвата говори”[6]. Молитвата, следователно е разговор с Бога в дълбоката концентрация на мълчанието, където не човекът говори, но неговият дух. Той заговаря винаги, когато думите замлъкнат. При многото говорене трудно се избягва грехът (Пр. 10:19), но когато вътрешния човек заговори в мълчание той разговаря или със самия себе си или с Бога. И в двата случая ползата от мълчаливият диалог е неоспорима. Разговорът на човекът със самия себе си означава дълбок размисъл за извършени минали действия. Човекът може да изказва неистини на глас, но в разговор със себе си не може да лъже. Нито един човек не е способен да излъже себе си, възможно е да се заблуди, но не и да се излъже, „понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него?” (1 Коринтяни 2:11). Същият този дух свидетелства на човека за извършеното от него и не може да скрие нито една негова постъпка. И ако той чувства психологически дискомфорт след направената равносметка означава, че е активирано и друго негово духовно сетиво в процеса на мълчаливият разговор – съвестта, чрез която Светия Дух свидетелства на духа на човека (Римляни 9:1). Чрез съвестта се извършва и мълчаливият разговор с Бога. Тя свидетелства за всичко, което той извършва и в мълчание „изговаря” по отделно неговите дела и мисли. Знанието на човека за самия него, за скритите кътчета на душата му, за които той рядко говори, е тихото знание на неговата съвест, което той научава в мълчалив разговор със себе си. Като начало на равносметка за отминали действия той би могъл да прерасне в желание за искрено покаяние, което е начало на духовно обновление и нов живот. Той се сътворява в мълчаливия и съкровен вътрешен диалог с Бога. Бог мълчи, защото очаква човекът да направи своя избор да отговори на призива Му да се роди наново. Божието мълчание не означава отсъствие на подкрепа и благодат, но пълно предоставяне на човека възможност да избира. Повторното сътворяване на човека се различава коренно от първоначалното, в което Бог го сътворява с думите: „да сътворим…” (Битие 1:26). Човешкото битие е смислено обговорено от Бога. Следователно не човекът твори словото, но словото твори човекът. Божието слово сътворява духовното и физическото битие на човека, но неговото второ битие се „сътворява” в мълчанието на съзнателното му разкаяние за извършеното до този момент.

Богословското мълчание има и друго измерение: повторното раждане на човека се извършва в пълно мълчание за външния свят и в отвореност към вътрешния. Протоиерей Георги Флоровски описва мълчанието като умъртвяване на външните чувства и възкресяване на вътрешното движение[7]. Другият вид мълчание е мълчанието на човека за света или приемането на сетивната действителност като нещо, което не непременно му говори за себе си. Той мълчаливо я наблюдава, но не влиза в „диалог” с нея. Защото този свят поражда желание за притежание, изпълва сърцето на човека с преходното и ненужно знание, от което той не придобива особена духовна полза за себе си, „защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят” (1 Иоан. 2:16). Той не може да служи едновременно на господаря на този свят (Иоан 16:11) и на Бога (Матей 6:24) и знае, че ако обича своите близки повече от Бога, не е достоен за Него (Матей 10:38). За него светът е разпнат, и той за света (Галатяни 6:14). Мълчанието за света и отвореността към другия, духовния свят съпътства живота на християнина до смъртта му.

Според свидетелството на много свети отци и пустинници бягството им от света е бягство от шума, от ненужни звуци и думи, от всичко, което ги отделя от мълчаливия им разговор с Бога. Те  се отдават на друг вид мълчание – безмълвието, при което при вътрешно  съсредоточие ума „слиза” в сърцето. Безмълвието е и състояние на тишина. Това състояние се доближава до мълчанието, поради което в определени случаи мълчание се разбира като тишина. Същест-вителното мълчание може да бъде заменено с тишина поради двойното значение, което притежават думите „hesychia“ и „silentium“. Според първото мълчанието е само взаимодействие с тишината, докато във второто значение мълчанието е траенето на тишината. В цялата исихастка практика молитвеното безмълвие и мълчанието целят да преобразят духовно човека. Този вид мълчание е несравнимо с друго и се достига посредством дълбоко самовглъбяване и мистичен размисъл за Бога. В мълчание се получават и даровете на Духа (срв. 1 Коринтяни 12:3). В състояние на пълно безмълвие се достига до искрено покаяние, до осезаемо чувство на топлина в сърцето. Тези състояния не са въображаеми, но реални и нямат общо с мълчанието, което се поражда при съзерцаване произведение на изкуството или при слушане на музика например. Това мълчание е различно и от философското, защото е чуване на „живия глас” на Бога, който води към преображение на вътрешния човек и към неговото ново раждане [8].

Следва… (виж тук)

__________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. Паскал,  Блез. Мисли. С., 1978, с. 123.

[2]. Сенека,  Луций  Аней. Избрани диалози. С., 1987, с. 97-195.

[3]. Греческая эпиграма. М., 1960, с. 269.

[4]. Хайдегер,  Мартин.  Время и бытие. М., 1993, с. 301.

[5]. Хайдегер,  Мартин.  Битие и време. С., 2005, с. 132.

[6]. Colliander,  Tito. The Way of the Ascetics. London, 1960, p. 79.

[7]. Флоровски,  Георги.  Восточные отцы ІV века. Париж, 1931, с. 188.

[8]. Срв. Уеър,  Калистъс. Тайнството на човешката личност. С., 2002, с. 284, 285.

Изображения: авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6st

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s