Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към пета част Духовният живот)

Неочакваният и непонятен Божи промисъл ме постави в положение, при което в продължение на години наблюдавах духовния живот на много подвижници на Света гора. Някои от тях бяха склонни да ми разкриват онова, което навярно не биха споделили пред друг. Изпитвах възхищение, съзирайки зад смирената външност скрити Божии избраници. Понякога те самите, пазени от Бога, не разбираха какво богато благословение се излива върху тях. На тези хора бе дадено преди всичко да виждат недостатъците в себе си; на моменти до такава степен, че дори не дръзваха да помислят, че Бог почива в тях и те са в Него. Някои от тях са били въвеждани в съзерцанието на нетварната Светлина, но без да разберат за това събитие, отчасти защото малко познаваха творенията на светите отци, които описват този вид благодат. Незнанието им ги пазеше от възможно изпадане в тщеславие. Според преданието на православното духовничество аз не им обяснявах какво всъщност им изпраща Господ. За да се помогне на подвижника на благочестието, трябва да се разговаря с него така, че сърцето и умът му да се смиряват; в противен случай по-нататъшното му възхождане ще бъде прекъснато. Помнех как старец Анатолий от Стария Русик бе казал на Силуан, все още млад послушник: „Ако си такъв сега, какъв ли ще бъдеш в старостта си[1]”. С тези думи старец Анатолий хвърлил Силуан в огъня на дългогодишни изкушения, от които той, наистина, излязъл победител, но на много висока цена. Силата на даденото му боговиждане преодоляла натиска на вражеските нападения и Силуан завършил изключителната си духовна битка с такъв богат опит, какъвто малцина са имали в цялата история на Църквата, като ни е оставил за поучение словото си за разликата между аскетическото смирение и „неопи- суемото Христово смирение”. Но за Силуан, както за всеки християнин, и изобщо за всеки човек, рискът от гибел бил огромен. Гордостта е ядрото на духовното падение – чрез нея хората стават подобни на демони. На Бога е присъща смирена любов, в чийто пламък се извършва изкуплението на падналите, за да могат да влязат в Царството на небесния Отец. Духовникът трябва да усеща ритъма на вътрешния свят на онези, които се обръщат към него. Ето защо той се моли Духът Божи да го ръководи, като му дава нужното за всеки един слово. Служението на духовника е страшно, но и завладяващо; то е болезнено, но и вдъхновяващо. Духовникът е ״съработник на Бога[2]”. Той е призван към най-висше творчество; към несравнимата чест да създава богове за вечността в нетварната Светлина. Разбира се, във всичко пример за него е Христос[3]. Ето какво учи Той:

„Истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът. Защото Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори; и ще Му покаже дела по-големи от тия, за да се чудите вие. Защото, както Отец възкресява мъртви и оживотворява, тъй и Синът оживотворява, които иска[4]”.

Огромно усилие е да се намерят подходящите думи, за да се предадат на слушащия духовните състояния. Нужно е преди това духовникът сам да е познал в личния си опит по възможност цялата скала от духовни състояния, за които дръзва да говори на другите. В „Слово към пастира” (в „Лествицата”) св. Иоан Синайски казва по този въпрос следното: „Духовен ръководител е онзи, който е получил от Бога и чрез собствени подвизи такава духовна сила, че може да спаси душевния кораб не само от тревожни вълнения, но и от самата бездна… Истински учител е онзи, който е приел непосредствено от Бога книгата на духовния разум, написана в ума с Божия пръст, тоест чрез действието на висшето осияние (осенение) и вече няма нужда от други книги… За учителите се смята за недостатък да дават наставления, преписани от съчиненията на други… Като наставляваш по-долните, учи се сам отначало свише… Защото никога земното не може да изцери земните[5]”.

Именно такива наставления получих и аз, когато встъпих в подвига на духовническото служение. По своята същност то е раждане на слово от Бога в сърцето чрез молитвата. Ето защо, когато някой нарекъл преподобни Серафим Саровски прозорлив, той отвърнал, че не е прозорлив, а само се моли докато разговаря с човека и първата мисъл, появила се в сърцето от молитвата, трябва да се приеме за дадена от Бога.

Страшно е това дело, защото ако свещеникът даде на хората, дошли при него с надеждата да чуят ясно Божията воля, указание, което произтича от собствените му разсъждения и не е угодно на Бога, той така ще ги тласне по неправилен път и ще им причини вреда. Затова и преподобни Серафим казва, че когато е говорил „от ума си, са ставали грешки”. И блаженият старец Силуан веднъж в разговор по този въпрос спомена, че „грешките” не винаги са сериозни, но могат да бъдат и много важни; така, както той самият е пострадал в началото на монашеския си живот.

Съзнавайки, че съм далеч от нужното съвършенство, дълго и с болка в сърцето умолявах Господа да не допусне да сгреша, да ме държи в пътищата на Неговата истинска воля, да ми внушава слова, полезни за братята. И по време на самия разговор с човека се стараех да държа „слуха” на ума си в сърцето, за да улавям Божията мисъл, а често и нужните думи.

Следването на този свят принцип на православното предание в практиката среща изключителни трудности. Образованите хора силно се придържат към едно друго начало – своя собствен разум. Всяка дума на свещеника за тях е просто човешка дума, затова може да се подлага на критическо обсъждане. Да се изпълняват указанията на духовника без разсъждение, за тях е безумие. Това, което вижда и разбира духовният човек, душевният изобщо не може да приеме и дори го отрича, тъй като живее на друго равнище[6]. Ето защо, когато срещам хора, които се ръководят от собствените си импулси и отхвърлят словото, дадено на свещеника чрез молитва, аз се отказвам да моля Бога да им открие Своята свята и всесъвършена воля. По този начин не ги поставям в положението да влизат в борба с Бога, а само им казвам моето лично мнение, основавайки се на съчиненията на светите отци или на Свещеното Писание. Така те не изпадат в богоборчество и са в правото си – без да изпадат в грях – да не приемат съвета ми, понеже е даден като чисто човешки. Разбира се, този подход е далеч от онова, което търсим в тайнствата на Църквата.

Прочетете още „За служението на духовния отец (Из записките на един атонски духовник) (шеста част)* –“ →

Автор: Архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993)

1.  Увод

2.  Що е молитвата? (първа глава)

3. Различни видове молитви (втора глава)

4. Външна и вътрешна молитва (трета глава)

5. Упражнения за достигане на истинската молитва (четвърта глава)

6.  Непрестанната молитва (пета глава)

7. Как да се молим, когато сме хладни? (шеста глава)

8. Борба с разсеяността (седма глава)

9. Условия да бъде молитвата ни чута (осма глава)

10. Защо Бог често пъти не изпълнява молитвите ни? (девета глава)

11. Молитва за ближните (десета глава)

12. Бесовски препятствия за молитвата (единадесета глава)

13. Плодовете на истинската молитва (дванадесета глава)

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев. Източник – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Ec

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната единадесета глава)

Глава 12

ПЛОДОВЕТЕ НА ИСТИНСКАТА МОЛИТВА

Кръстен веднъж в името на Св. Троица, всеки истински вярващ става по благодат обител на Свeтия Дух и по дълг – Божи служител. Това прекрасно изразява св. апостол Петър, като пише на повярвалите в Христа: ”Съграждайте от себе си духовен дом, свято свещенство, за да принесете духовни жертви” (1 Петр. 2:5). Свещенослужители на Живия Бог и тайноизвършители в тесния смисъл на думата са само пастирите. Но в широк смисъл на думата всеки християнин трябва да бъде Божи служител, тоест Божи угодник, и като такъв да принася Богу духовни жертви в храма на сърцето си. Така разбира общото ”свещенство” и св. апостол Павел, като пише: ”Моля ви, братя, да представите телата си в жертва жива, свята и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение” (Римляни 12:1). ”Вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас” (1 Коринтяни 3:16). Духовните жертви пък, които трябва да принасяме в сърцето си, са постоянните и благоговейни молитви.

Като подхваща тези високи мисли на първовърховните Христови апостоли, св. Ефрем Сирин съветва всеки повярвал така: „Бъди храм и свещеник на Бога! Служи Богу в твоя храм, както Той за тебе е станал и Иерей, и Жертва – Агнец на заколение. Така и ти бъди за Него и храм, и свещеник, и жертва. И понеже твоят дух е храм, не допускай в него никаква нечистота[1]!“

Християнинът е длъжен постоянно да бди над душата си и да не се осквернява от никакъв грях. Не е нужно за него да бъде непрестанно в църква, за да се моли. Като носи храма Божи в себе си, той може и трябва често да излиза мислено от суетния шум на ежедневието в тишината на молитвеното уединение и да затваря ума в скришната стаичка на сърцето си (срв. Матей 6:6) за благоговеен разговор с Бога. И неговата молитва ще бъде чута от Духа Божи, Който живее в него.

Както църквата, това светилище Божие, дето Бог обича да обитава, не бива да се превръща от дом за молитва в разбойнически вертеп (Матей 21:13) и от място за духовно обогатяване – в място за земна търговия, така и душата, тази обител на Светия Дух, не бива да се превръща от кът Божи в търговски дом за позорно обменяне на небесните ценности срещу греховни земни облаги. Превърне ли се в такъв дом, тя ще стане същински разбойнически вертеп, тъмно обиталище на демони и котило на гибелни пороци. Такива са душите на онези християни, които живеят нехайно и пускат в душите си духовните разбойници – демоните, ограбващи душата от всичко свято. Онзи, който е отворил вратата на сърцето си за бесовете, трябва много да се съкрушава и кае и да престане да изпълнява техните пагубни внушения. Той трябва усърдно да се моли на Христа да дойде при него и с камшика на Своя праведен гняв да изгони от сърцето му насъбралите се там демони и всичко греховно и небогоугодно.

Когато сърцето се очисти, то пак може да стане храм на Светия Дух и да преживее чудесата на Богообщението, за което св. Ефрем Сирин пише възхитителни неща: ”Дивно, непостижимо за горните Сили и неизказано за долните обитатели е това! Недостъпният за човешкия ум влиза в сърцето и обитава в него!Скритият от огнезрачните ангели се открива в сърцето. Земята не може да понесе Неговите стъпки, а чистото сърце Го носи в себе си! Небето е малко за Неговата длан, а сърцето е Негово жилище! Цялата твар не може да Го вмести в своите предели, но малкото сърце Го помества в себе си! Бог си избира мъничко местенце в човека за Свое жилище! И човекът става храм Божи, в които пребъдва Бог! Душата е Негов храм а сърцето – свят жертвеник, където се принасят хвалебни жертви и славословия! Свещеник пък става умът, който стои и свещенодейства там[2]”.

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Плодовете на истинската молитва (дванадесета глава)*“ →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната десета глава)

Глава 11

БЕСОВСКИ ПРЕПЯТСТВИЯ ЗА МОЛИТВАТА

Като говорим за молитвата и за нейното благодатно влияние над човешката душа, трябва да споменем по-подробно и за бесовските препятствия при извършване на молитвения подвиг. Това са препятствия, които ние, обикновените християни, поради нашата духовна нечувствителност обикновено не отчитаме като дяволски. Но св. отци, тези благодатни борци на духовното поле, много ясно са усещали скритите действия на тъмните сили – за наша полза, та като ги знаем, да се стараем да ги преодоляваме.

Нищо не раздразнява бесовете така, както искрената молитва, защото тя изтръгва човека от тяхното гибелно влияние и го съединява с Бога. Само това вече е достатъчно, за да ни обясни защо бесовете толкова се стремят да ни пречат в молитвата.

Многообразни са техните лукавства! – Те предразполагат към леност и неохота за молитва. Те тайно нашепват да пропускаме отвреме навреме, заради едно или друго удоволствие, молитвеното си правило, което всеки християнин е длъжен ежедневно и неотклонно да извършва. Те често ни внушават при действителна умора или обективни пречки, при неразположение и заетост с някои маловажни работи, да не се молим. Те причиняват понякога даже внезапни заболявалия, само и само да осуетят молитвения ни разговор с Бога.

Св. Иоан Лествичник, като е знаел за тези дяволски козни, е казал така: ”Който върши някаква работа и продължава да се занимава с нея, когато настъпи часът за молитва (например часът за отиване на св. Литургия – в ск. м.), той бива поругаван от демоните. Защото тези крадци това и целят – чрез прекарване времето в занятия да похищават у нас часовете за молитва[1]”.

Християнинът трябва да има предвид хитрините на демоните, ако иска да не изостава назад в молитвения си подвиг. Като усети, че зад леността му, зад неохотата му, зад умората му или зад чувството му на болнавост и неразположение се таят враговете на нашето спасение, той трябва бързо да скочи, подобно на човек, издебнат от зъл неприятел, и да се заеме тъкмо с това, от което иска да го отклони дяволът. Като надмогне леността си и се помоли от все сърце, той сам ще види как и умората му изчезва, как и за справянето му с други работи има време, как и неразположението, и болките му, докато е траела молитвата, са преминали.

В древните сказания се повествува за един подвижник следното: веднъж, когато настъпило времето за извършване на молитвеното правило, той почувствал как внезапно го обхванала силна треска. Признаците били несъмнени – пристъп на жар и хладни тръпки. Мислел, че главата му ще се пръсне. Тогава си рекъл: Аз се разболях. Един път все ще се мре. Но нека преди да умра, да стана и да си кажа молитвите”. С тези мисли той се насилил да се вдигне от леглото си и да извърши полагащото се молитвено правило. Когато го завършил, за негово учудване, треската била вече преминала…! Тогава той разбрал козните на дявола и се зарекъл да не се поддава никога на коварните му внушения[2].

Обикновено дяволско оръжие против молитвения подвиг са разните мисли, въртящи се в главата ни през време на нашето молене. ”Дяволът е лукав – говори св. Иоан Златоуст. – Той знае, че във време на молитва ние достигаме големи успехи и затова идва при нас тъкмо в това време. Често ние си лежим в леглото без всякакви грижи и за нищо не мислим. А щом застанем на молитва, веднага ни нападат безбройни мисли. Дяволът се е потрудил за тях, за да ни лиши от плодовете на молитвата[3].”

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Бесовски препятствия за молитвата (единадесета глава)*“ →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната девета глава)

Глава 10

МОЛИТВА ЗА БЛИЖНИТЕ

Както се молим усърдно за себе си, за своето благополучие и вечно спасение, така трябва да се молим и за нашите ближни. Има християни, които се отказват да вършат това под предлог, че не са достойни. ”Та нима ние сме дотолкова напреднали в молитвата – казват те, – че да можем и за ближните да се молим?” Молитвата за другите, според тях, е дълг на съвършените християни.

Правилен ли е този възглед? – Съвсем не! В това може да ни убеди следното разсъждение: Любовта към ближните – тази най-висока заповед – е поставена като дълг на всеки християнин, а не само на съвършените. Както любовта е дълг на всекиго, така и молитвата за ближните, като една от проявите на любовта към другите, е дълг на всеки християнин, независимо от това, на какво духовно стъпало е самият той.

Когато Бог те задължава да обичаш ближния си като себе си, Той не поставя следването на тази заповед в някаква зависимост от твоето съвършенство и достойнство. Той просто ти я възлага, макар че знае твоята греховност и твоето недостойнство. Той поставя такава висока заповед на тебе, недостойния, за да те направи чрез нея достоен. Макар и да си несъвършен в любовта, но щом полагаш старания да обичаш ближните си, ти постепенно се усъвършенстваш в тази най-висока добродетел и от несъвършен – с Божията благодатна подкрепа – ставаш все по-съвършен. Така и когато се молиш за ближните си в изпълнение на заповедта: ”Молете се един за други!” (Иаков 5:16), ти, макар и недостоен, ставаш незабелязано за себе си все по-достоен, стига да не се поддадеш на някакви други грехове и особено на гибелната гордост. Заради проявената от теб молитвена любов към ближния Бог те издига от недостойнство в достойнство.

Това прекрасно изяснява св. Иоан Златоуст, като казва: ”Не говори – Аз не умея да се моля. Аз съм недостоен – …Като представяш за причина недостойнството си, ти сам показваш колко необходимо за тебе е да се молиш. Ти си недостоен? Щом си такъв, употребявай молитвата като лекарство против злото!.. Съвестта ти не ти позволява да гледаш с увереност небето! Но това послужило на митаря даже за полза. Това, що ти считаш като препятствие за твоите молитви, то ги освещава[1]”.

Насърчавайки така към молитва недостойните, св. Иоан Златоуст препоръчва на всички да се молят за всички от послушание към закона за любовта.

Любовта се проявява в състрадание, в сърадване, в морална подкрепа и дейна помощ. ”Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат” (Римляни 12:15). Това увещание да взимаме сърдечно участие в съдбата на нашите братя и сестри се отнася и към нашата молитва за тях. По силата на любовта ние трябва да гледаме на техните падения и на тяхното преуспяване като на свои собствени и дори като на по-важни от нашите собствени спъвания и успехи, съгласно съвета на св. апостол Павел: ”Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго” (1 Коринтяни 10:24).

Бог така дивно е наредил нравствените закони, че който търси ползата на ближния, намира и своята полза. А който, ръководен от егоизъм, злоба, завист или други низки подбуди, гледа да осуети ползата на ближния, осуетява чрез това ползата за себе си и си нанася сам жестока духовна вреда. Голяма щета несъзнателно си причинява и онзи, който, движен от неправилното съо- бражение, че е недостоен, отхвърля да се помоли за ближните и чрез това да осъществи полза и за тях, и за себе си. Св. Иоан Лествичник съветва: ”Когато някой попроси да се помолиш за него, не се отказвай, макар и да не си придобил още молитвен дар. Защото често вярата на този, който проси (чужда молитва), спасява и оногова, който се моли за него със съкрушение[2]”.

В житията се разказва, че една християнка носела болното си дете на ръце, за да потърси за него отнякъде помощ. По пътя детето починало. Майката била съкрушена от скръб. Насреща ѝ се задала една блудница. Майката веднага положила мъртвото дете в ръцете на блудницата, паднала в нозете ѝ и с горещи сълзи я помолила да отправи молитва към Бога за детето. Блудницата се удивила на тази неочаквана молба и изповядала пред майката, че тя е грешница, че няма дръзновение пред Бога и че не смее дори очите си да дигне към небето. А майката в безумната си скръб неотстъпно умолявала блудницата да се помоли да върне Господ детето ѝ към живот. Тогава блудницата, като се обърнала на изток, въздъхнала отдън душа, заплакала и рекла: ”Господи, не съм достойна да гледам небесната висота поради моите многобройни грехове и да произнасям Твоето пресвято име с моите скверни уста. Но спомням си за Евангелската блудница, която плачеше в Твоите нозе, и дръзвам да Те помоля: излей Своето милосърдие сега над нас. Принуждавана от тази Твоя целомъдрена рабиня, моля Те за нейното непорочно детенце – дай му живот! Ако аз, суровата и немилостива грешница, се смилявам над него, колко повече Ти, Милостивият по естество, се смиляваш над Своето създание!” При тази молитва детето оживяло. Поразена от това чудо, блудницата напуснала греховния си живот и отишла в манастир, дето в дълбоко покаяние умила всичките си грехове и се спасила[3].

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Молитва за ближните (десета глава)*“ →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната осма глава)

Глава 9

ЗАЩО БОГ ЧЕСТО ПЪТИ НЕ ИЗПЪЛНЯВА МОЛИТВИТЕ НИ?

Мнозина християни се оплакват: ”Aз се моля по правилата, но чувствам, че Бог не ме чува”… Това оплакване заслужава да бъде разгледано по-обстойно.

Човек се моли, за да получи нещо. Той трябва, следователно, да види какво препятства молитвата му да бъде удовлетворена. Св. Иоан Златоуст казва: ”Всякога трябва да помним, че сме длъжни не само просто да се молим, а да се молим така, че да бъдем чути[1].” Случва се, че и след като сме изпълнили условията за успеха на нашите молитви, пак да нямаме отговор от Небето. Как трябва да се обяснява Божието мълчание?

Тук има една тънкост, която ще изясним в настоящата глава. ”Молитвата — обяснява св. Иоан Златоуст – бива недостатъчна за получаване на желаното, ако не я извършваме така, както е угодно Богу. И фарисеят се молил, но не получил полза. И евреите се молели, но Бог не отвърнал на молитвите им, защото се молели не както трябва… А какво е нужно? – Нужни са ридания, сълзи, въздишки, отдалечаване от порочните хора, страх и опасение от Божия съд… Да бъдем чути от Бога, това зависи от следните условия: 1) да сме достойни да получим изпросваното; 2) да се молим съгласно с Божиите закони; 3) да се молим непрестанно; 4) да не искаме нищо суетно; 5) да просим полезното; 6) да изпълняваме от своя страна онова, което е заповядано. По този начин мнозина са били чути: Корнилий бил чут заради добрия си живот (Деяния апостолски 10:4); хананейката – за неотстъпността в молитвата (Марк 7:25-29); Соломон – за високия предмет на своята молитва (3 Царства 3:11); митарят – за смирението си (Лука 18:14[2])”.

Като дава тези така важни обяснения, които в общи черти съвпадат с разгледаните в предишната глава условия за успешна молитва, св. Иоан Златоуст на друго място, утешавайки неудовлетворените труженици на молитвата, изтъква, че е по-добре понякога да не бъдеш чут, защото не всяка наша просба е полезна за душите ни. ”Затова – заключава св. Иоан Златоуст, – ако не бъдем чути, нека прославяме Бога и за това[3]”.

Впрочем, ако искрено се молим и сме умъдрени от здрав духовен опит, ще разберем, че не е възможно да не бъдем чути в един или друг смисъл. Случва се Бог да не удовлетвори пряко желанието ни, изразено в нашата молитва. Това обаче не значи, че Той е презрял молитвите ни. Напротив, Той ни дава винаги нещо, и то по-добро от онова, което просим от Него, макар и да изглежда понякога, че Той не ни дава нищо, или даже ни лишава от нещо.

Например ти просиш здраве, а Бог ти изпраща за изпитание болест. Защо е тази несъобразност? – Вярващите смирени християни знаят защо Бог постъпва така. Те дълбоко са убедени в думите на Писанието: ”Господ наказва, когото обича” (Евреи 12:6) и не роптаят при заболяване, а търсят да открият скритото в болестта Божие благословение. Защото Бог не праща болестта безцелно, а жадува да ни облагодетелства чрез нея духовно. Ние сме болни от грях. Чрез болестта на тялото Бог лекува душата. Постарай се и ти, когато се разболееш да откриеш Божията милост в пратеното ти наказание. Тогава не само няма да се сърдиш на Бога за временното изпитание, а ще целуваш благоговейно Ръката, която те наказва. Като ти отнема за известно време здравето, Бог те цери духовно от грехове и ти дава възможност да се обогатиш с най-ценните добродетели – търпение и смирение, без които никой не може да спаси душата си и да наследи Царството Небесно (Матей 5:3; Лука 21:19). Отнемайки ти нещо малко – временното здраве, – Бог ти дава нещо велико – вечното Царство Небесно! А то е безспорно по-голямото благо. За него св. апостоли, а след тях хиляди и милиони мъже и жени са оставяли всичко – къщи, братя, сестри, баща, майка, жена, деца, имоти и прочее, за да последват Христа (Матей 19:27-29). Светите мъченици пък жертвали и живота си, за да придобият Царството Небесно. Защото то не се добива без скърби и жертви (Деяния апостолски 14:22). Никой, който е тръгнал по пътя на себеотричането, не е останал разочарован: като е загубил някои временни ценности, които рано или късно и без това ще бъдат напълно загубени при напускането на този свят, той е спечелил вечните блага, които никой не може да ни отнеме (Матей 6:19-20).

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Защо Бог често пъти не изпълнява молитвите ни? (девета глава)*“ →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната седма глава)

Глава осма

УСЛОВИЯ ДА БЪДЕ МОЛИТВАТА НИ ЧУТА

За да бъде молитвата ни чута, тя трябва непременно да отговаря на известни условия.

1.Първото от тях е да сме изпълнени с истинска вяра в Бога. Ако молитвата е разговор на душата с Твореца, то ясно е, че човек трябва да има правилно отношение към Него като личен, жив и чуващ нашите молитви Бог.

Мнозина днес, когато става дума за вярата, казват: „Ние не отричаме, че има една Сила”. Но каква е тази Сила, те не си дават труда да узнаят. Такава обща и неопределена вяра в нещо, самò по себе си неясно и неотричането на някаква си ”Сила” съвсем не са достатъчни за да направят човека истински религиозен и да го научат да се моли. И електричеството е сила, и то огромна сила в природата! Но кой се моли на електричеството? И кой очаква да бъде чут от него?!… Не! Нашата вяра в Бога трябва да бъде просветена, уточнена, правилна, православна, тоест такава, на каквато ни учи Свещеното Писание, когато ни внушава, че ”без вяра не е възможно да се угоди на Бога” (Евреи 11:6).

Единствено просветената, сърдечна, правилна и силна вяра в Триединния Бог ни поставя в живо молитвено общение с Него, Твореца на вселената, Промислителя за всички твари и Спасителя на нашите грешни души. Без такава вяра няма връзка с нашия Небесен Отец. И ако във физическия свят, при добре устроени радиопредаватели един сигнал, пратен от дадено място, може да се чуе в същия миг на другия край на земното кълбо, колко по-бързо може да стигне молитвата до Бога при условие ”предавателят” на вярващата душа да е в изправност.

Много могат да бъдат повредите на нашия молитвен духовен ”апарат”. Но най-опасната и най-фаталната от тях е съмнението във вярата. Пропълзи ли то в ума и настани ли се в сърцето, това значи – край на молитвата. Ако съмнението пък се изроди в неверие, тогава напълно се разстройва целият духовен живот, престава всякаква връзка с Бога и човек потъва в мрака на богоотлъчеността. Затова човек трябва много да се пази от съмнението и неверието. Преди молитвата той трябва да прогонва от сърцето си всяко колебание във вярата, като помни, че семената на съмнението се сеят от дявола. Врагът на нашето спасение ни внушава маловерие, или даже безверие, за да осакати молитвата ни. Затова усетим ли, че съмнение се е прокраднало в ума ни, нека се съкрушим и си кажем думите: ”Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!” (Марк 9:24) и тогава да почнем да се молим.

Отец Иоан Кронщадски горещо препоръчва да не пристъпваме прибързано към молитва, докато не сме разпръснали у себе си мъглата на съмнението. Ето и неговите думи: ”Ако нямаш твърда, непосрамваща вяра във Всеблагия и Всемогъщ Бог, не бързай да Го молиш да ти дарува каквото и да е благо. Иначе дяволът ще те срази и нарани с маловерие или неверие във възможността да бъде изпълнена твоята молитва и ти ще си отидеш от Божието лице посрамен, унил и мрачен[1]”.

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Условия да бъде молитвата ни чута (осма глава)*“ →