Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната четвърта глава)

Глава пета

НЕПРЕСТАННАТА МОЛИТВА

Животът ни на земята може да се оприличи на рисковано пътуване през тъмен вековен лес, дето се таят многобройни зверове и се крият разни опасности. Как ще се опазим невредими? И как ще стигнем до определената цел на пътуването си? – Необходимо е крайно изострено внимание и непрестанна усърдна молитва, за да не погинем насред пътя си. Вниманието, както и постоянната молитва ще привлекат върху ни Божията благодат, без която ние не можем да се избавим от дебнещите ни злини и да стигнем до жадувалата страна на спасението.

Като има предвид опасностите, посред които се движим, св. апостол Павел ни съветва: ”Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри” (Ефесяни 5:15). ”Непрестанно се молете!” (1 Солуняни 5:17). Но и Сам Христос ни учи да пребъдваме в неотстъпна молитва: ”Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение!” (Матей 26:41). За да ни покаже как трябва непрестанно да се молим, Господ ни е разказал притчата за вдовицата, която не давала мира на съдията, докато той не я удовлетворил (Лука 18:1-8).

Непрестанната молитва не е случайно предписание. Тя е неотделима част от християнския подвиг. По учението на св. отци, всички ние – и духовници и миряни – сме длъжни непрекъснато да бъдем във връзка с Бога. Ето какво казва св. Григорий Палама: ”Никой да не мисли, че само лицата, които имат свещен сан, и монасите са длъжни непрестанно да се молят, а не и миряните. Не, не! Всички ние, които сме християни, имаме задължение да пребъдваме всякога в молитва[1]”. Защото молитвата е светлина, а без светлина не можем нито да живеем, нито да се движим сигурно по пътищата. Св. Иоан Златоуст казва: ”Както слънцето е светлина за тялото, така молитвата е светлина за душата… Ако за слепия е беда да не вижда слънцето, колко по-голяма беда е за християнина да не се моли непрестанно и да не пуска чрез молитвата Христовата светлина в душата си[2].”

Някои ще възразят: как е възможно непрестанно да се молим? Ние имаме толкова други ежедневни задължения. Заети сме с работа, с която си изкарваме прехраната! Можем ли да се откажем от всичко това и да прекарваме цялото си време само в молитва?

Ще отговорим: непрестанната молитва не се състои в непрекъснато стоене пред иконите или в правене безбройно множество поклони, или в отказване от всеки полезен труд, или в постоянно произнасяне на молитвени думи. Не! — Тя се състои в молитвеното настроение, което може да бъде постоянно. Ако християнинът свикне правилно да се моли, той ще си създаде такова настроение чрез своите редовни молитвени упражнения. Към какво водят те, ако не към обикване на молитвата? Упражняващият се в достигане на истинската молитва стига всъщност до радостта на Богообщението, с която никаква земна радост не може да се сравни. Той е вкусил, колко е благ Господ (Псалом 33:9). Опитал веднъж от тази небесна радост, той постоянно се стреми към нея и гледа да не я загуби. Както услаждащият се от греховните радости мисли постоянно за тях и се стреми към тях, така и вкусилият от сладостите на молитвеното общение с Бога търси да поддържа това общение, все за Бога мисли и така си създава молитвено настроение. А това молитвено настроение е тъкмо непрестанната молитва. Тя е горене в любов към Бога, тя е топене на сърцето в огъня на Божията благодат. Тя е постоянна жажда за Бога. С такава жажда са се отличавали всички Божии угодници. Такава жажда е изпитал и св. пророк Давид, та е писал: ”Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!” (Псалом 41:2). Тази жажда не само може, но и трябва да бъде непрестанна. Тя е крайно нужна нам, защото е спасителна, за разлика от безразличието към Бога, което е пагубно.

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Непрестанната молитва (пета глава)*“ →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Към предишната част (Външна и вътрешна молитва)

Глава четвърта

Упражнения за достигане на истинската молитва

Светите отци богомъдро учат, че основа на всяка молитва трябва да бъдат простотата, смирението, страхът Божи и благоговението.

Немислимо е богоугодно да се помоли един вярващ, който няма простота, а лукавства в сърцето си пред човеците и пред Бога или е изпълнен с гордост, или е дързък и не чувства никакъв страх Божи. Искаш ли с полза за душата си да се помолиш, постарай се най-напред да скъсаш с лукавството, да изгониш лицемерието, да се смириш и настроиш благоговейно. Застани пред Бога с простодушието на дете, почакай да утихнат суетните житейски шумове и глъч в душата ти, съзнай греховете си, представи си Страшния Божи съд и вечните мъки, към които те води лошият ти живот, извикай страх Божи в сърцето си и чак тогава почни да беседваш с Бога. Иначе, ако с неумиротворено от страстите сърце и с погълнат от земни впечатления ум застанеш на молитва, устните ти ще бъбрят молитви, но умът ти ще блуждае другаде, сърцето ти ще бъде далеч от Бога и ти не ще получиш от Небето онова, за което бездушно и машинално се молиш. Такава молитва, вместо да те сближи с Бога, ще те отчужди от Него. По-добре отложи за малко молитвата си, отколкото да я казваш в неподходящ момент, когато си цял отнесен в други сфери.

„Преди да започнеш да се молиш, приготви се!” – четем в Писанието (Иисус син Сирахов 18:23). Ако ние старателно се подготвяме, преди да се явим с нашата молба пред някой земен големец и когато сме вече при него, внимаваме във всяка своя дума, за да не сбъркаме, то как смеем без молитвено благоговение, без сърдечна простота и смирение да разговаряме с Бога! Помисли си, дръзки човече, кой си ти и пред Кого заставаш на молитва! Ти си твар, и при това грешна! А Този, пред Когото коленичиш, е вечният, всемогъщ и непостижим Творец! Той те е създал! Той може с едно само леко подухване да те унищожи! Защото ”какво е нашият живот? – Горене на свещичка! Достатъчно е за Онзи, Който я е дал, само да я духне, и тя ще угасне[1]”. Ако Господ е благоволил да те удостои да влизаш в молитвен разговор с Него, то е от безкрайно съчувствие към Тебе, дълбоко падналия в грехове човек! Твоята молитва е свидетелство за Божията велика милост и непонятна любов към тебе! Затова, когато пристъпваш към молитва, припомни си с Кого искаш да беседваш, потръпни и с благоговейна откровеност, с детска доверчивост, със смирено сърце и с дълбоко страхопочитание изкажи болката си или поднеси благодарността и хвалението си. Не забравяй, че Бог ни върши голямо благодеяние с това, че ни позволява да Му се молим. Той не само ни позволява, но дори ни заповядва това, желаейки нашето добро. Когато ни говори: ’Търсете лицето Ми” (Псалом 26:8), Той ни призовава към общение със Себе Си, за да ни освети и духовно усъвършенства. Когато ни подканва: ”Призови Ме в скръбен ден, и Аз ще те избавя” (срв. Псалом 49:15), Той иска да получи повод да излее над нас Своите небесни благословения. Когато ни увещава: ”Обърни се към Мене, защото Аз те изкупих” (Псалом 44:22), Той иска да ни подаде спасителна ръка и да ни избави от нашия мъчител – дявола! Христос, въплътената Любов, дал живота Си за нас, Сам ни съветва да се молим, като казва: „Искайте… Търсете… Хлопайте! ” (Матей 7:7). Той Същият трогателно зове: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).

”Кой не би се изумил – възклицава св. Иоан Златоуст – от човеколюбието на Бога, което Той проявява към нас, като е дал на хората такава велика чест, че ги е удостоил с молитва и събеседване със Себе Си! Във време на молитва ние наистина говорим с Бога. Чрез нея ние влизаме в съединение и с Ангелите. ”Ето защо: ”приближаващите се към Бога трябва да вършат това с радост и страх; със страх – за да не се окажем недостойни за молитвата, а с радост – поради величието на честта[2]”, която ни се оказва.

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Упражнения за достигане на истинската молитва (четвърта глава*)“ →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Към предишната част (Различни видове молитви)

Глава трета

Външна и вътрешна молитва

Молитвата може да бъде външна и вътрешна. Външна е онази, която има само външни прояви. Тя е мъртва, формална, фарисейска молитва. Вътрешна молитва е онази, която блика от сърцето. Тя е угодна Богу, защото свидетелства за копнеж по Бога и за любов към Него. Сърдечността, искреността, въодушевлението, покайността, живата вяра, топлото чувство, страхът Божи, благоговението, трепетното упование, пламенната любов, смиреното съзнание за недостойнството, съкрушението, готовността за послушание и предаността на Божията воля – това са съществените признаци на истинската, вътрешната молитва. Липсват ли тези признаци и особено най-важните от тях – вярата, съкрушението и пламенното чувство, нямаме истинска молитва. По думите на св. Иоан Лествичник, трябва да се молим с много чувство и с дълбока вяра, която дава криле на молитвата[1]. По това се познава искрено молещият се, че той във време на молитва трепти от благодатни чувства и лети върху крилете на вярата към небето, забравя всичко около себе си и умолява Бога с твърда убеденост, че ще получи просимото.

Коленичил пред иконите, той или съкрушено плаче за своите тежки грехове, като моли за прошка, или със светнали от признателност очи благодари за знайни и незнайни Божии благодеяния, или въздишайки от все сърце, проси – било помощ в сполетялата го беда, било здраве и спасение за себе си и за своите близки, или пък възторжено славослови своя Създател и Промислител.

Който застава на молитва, а сърцето му не пламти подобно на кандилцето пред иконите, той не се моли, а само чете молитви. Неговата молитва е външна, механическа и затова е мъртва, недействена. Такъв човек, макар и изправен пред иконите, всъщност не общува духовно с Небето. Безчувствената, външната молитва не може да привлече никаква благодат и сърцето остава празно.

По убеждението на всички св. отци, един от най-съществените белези на истинската молитва е пламенното чувство. Без него изобщо няма молитва. Но тук трябва да направим веднага една важна уговорка. Не всяко чувство е ценно при молитвата. Сантименталните, нетрезвите и сладникави чувства я развалят. Унилите чувства я убиват. А прекомерните възторжени чувства я водят към израждане. Светоотеческата мъдрост забранява всякакви невъздържани изблици, душевни изстъпления и молитвени екзалтации, защото те отчуждават човека от съзнанието за греховност, създават в него фалшива представа за мнима праведност и довеждат молитвата до най-опасни извращения, при които човек мисли, че се моли правилно, а всъщност се заблуждава. Като не се допитва до никого и върви самочинно по пътя на духовния живот, заблуденият християнин изпада при екзалтираната си молитва в мечтателност, разгорещява се от психофизическо напрежение, разпалва въображението си и взима фантастичните си преживявания за благодатни явления. Това опасно състояние се нарича, на езика на св. отци, духовна прелест, което значи духовна прелъстеност, измаменост от дявола.

Духовната прелест се избягва чрез поддържане на постоянно покайно чувство и чрез искрено съзнание на своята греховност. За тази цел човек трябва често да се изповядва, да счита себе си по-лош от всички и да се самоунижава, ала не пред другите (защото това може да премине в лицемерно скромничене), а пред своята съвест и пред Бога.

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Външна и вътрешна молитва (трета глава*)“ →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната част (Що е молитвата?)

Глава втора

Различни видове молитви

Оттук се вижда, че молитвите могат да бъдат от най-различен вид. Нека поясним това с примери: Един смирен християнин съзерцава нощем звездното небе. Той занемява от възхищение пред тайнствените чудеса на осеяния с малки трепкащи светлинки небесен свод. Като си представи, че тези нищожни светлинки не са, както изглеждат, само едни блестящи точици, а огромни огнени кълба, несравнимо по-големи от земята, и като помисли за неизмеримите пространства, които ги разделят, човек осъзнава колко мъничък, колко нищожен, колко незабележим и загубен е сам той като някаква невидима прашинка в този бездънен свят. Но ето – Бог, Творецът на всичко, Който е още по-безкраен от безкрайния свят, спира погледа Си тъкмо върху него, нищожната прашинка, и се грижи за него, и го обича, и го обсипва с хиляди милости. Съзнавайки това, християнинът не може да остане равнодушен и да не възкликне пред Създателя на тайнствената вселена с думите на Псалмопевеца: ”Славете Господа!… Възпейте Го и пейте Му! Разказвайте за всички Негови чудеса!” (Псалом 104:1-2). ”Господи, Боже наш, колко е величествено Твоето име!.. Когато гледам Твоите не.беса, дело на Твоите пръсти, месечината и звездите…, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?” (Псалом 8:1-5). Тези възклицания са хвалебствена молитва, наречена още славословие. Псалтирът е пълен с такива молитви. ”Благославяй, душо моя, Господа! Господи, Боже мой, Ти си дивно велик, със слава и величие си облечен. Ти се обличаш със светлина като с дреха, простираш небесата като шатра…, правиш облаците Своя колесница, шествуваш върху ветрени криле… Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро!.. Да бъде Господу слава навеки!” (Псалом 103).

Друг вярващ човек, да речем, е имал тежки изпитания или страшни душевни борби. Но с Божията помощ ги е преодолял. Животът му е висял на косъм, но Божията десница го е спасила. Или непоносима скръб го е подтискала, но той е получил свише облекчение и избава. По този повод душата му е преизпълнена с благодарност. И ето, той благодари от все сърце на Небесния си Избавител. Неговата молитва носи благодарствен характер. Чувствителните души, обичащи Господа, с усърдие прибягват след всяко Божие благодеяние към благодарствена молитва, с която още повече привличат над себе си Божията милост. Псалмопевецът всякога и с радост е благодарил на Господа. От него е останал следният благодарствен псалом, който се пее на всяка Литургия: ”Благославяй, душо моя, Господа, и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния. Той прощава всички твои беззакония, изцелява всички твои недъзи… Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив… Както баща милува синове, тъй и Господ милува ония, които Му се боят… Благославяй, душо моя, Господа!” (Псалом 102).

Трети пък е паднал в тежък грях и след като се е опомнил, видял е с ужас до каква страшна пропаст сам е довел душата си. Събудено за покаяние, сърцето му почва да се моли. Той цял трепери от страх пред Божия съд. В безизходицата вярата му сочи един единствен път – примиряването му с Бога чрез проливане сълзи и отправяне топли молитви към Божията благост. И ето – той стене, въздиша, плаче пред Бога съкрушено, проси милост и пощада. Неговата молитва е покайна. Такава била молитвата на митаря, описан в евангелската притча, който се биел в гърди и викал: ”Боже, бъди милостив към мене, грешника!” (Лука 18:13). Такава била молитвата и на св. цар Давид след тежките му грехопадения: ”Помилвай ме, Боже, по голямата Си милост и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми” (Псалом 50).

Четвърти християнин е, да речем, крайно беден или болен, или останал без работа, или несправедливо наклеветен, или изпаднал в друга някоя голяма беда. Към кого да се обърне за помощ? Отвсякъде го облъхва равнодушие. Религиозното му чувство обаче го пази от отчаяние. Сърцето му подсказва, че най-добрият Помощник и Покровител в такива случаи е Бог. И той почва да вика от дълбочините на душата си към небето, окрилян от надеждата, че Бог знае и безизходното му положение, и изхода от него. ”Побързай, Боже, да ме избавиш! Побързай, Господи, да ми помогнеш!” (Псалом 69:2) – повтаря той от дън душа думите на Псалмопевеца. ”Избави ме по Твоята правда и ме освободи! Наклони ухото Си към мене и ме спаси!… Защото Ти си моя надежда, Господи!… Боже, не се отдалечавай от мене!” (Псалом 70). Подобни молитви се наричат просителни.

Всеки според нуждата си може да казва своя просителна молитва. Бедният и безработният може да се моли така: ”Господи, Ти си благ и всемогъщ. Смили се над мене и дай ми да си намеря подходяща работа!” Болният: ”Господи, Ти виждаш моето страдание. Дай на мене, Твоя недостоен раб, здраве и спасение, за да прославя Твоето свято име!” Несправедливо наклеветеният: ”Господи, Ти всичко знаеш. Защити ме от хвърленото срещу мене несправедливо обвинение!” Изпадналият в друга някоя беда: ”Господи, избави ме по милостта Си, както Сам знаеш! На Тебе се надявам! Помогни ми!”…

И така, четири са главно видовете молитви: хвалебна, благодарствена, покайна и просителна. Те могат да бъдат смесвани и съединявани помежду си. Вярващият може и да славослови Бога, и да се кае същевременно за греховете си. Той може да Му благодари за някое благодеяние, и същевременно да Го моли за нова милост.

Знаейки от опит ползата от съединяването на различните видове молитви, св. Иоан Лествичник препоръчва следното съчетание на молитвените обръщения към Бога: ”Най-напред… да изявим искрена благодарност към Бога за Неговите непрестанни благодеяния към нас, после – да изповядаме греховете си с чувство на душевно съкрушение и след това – да изкажем пред Царя на цялото творение нашата молба[1]”.

А св. Никодим Светогорец дава в този дух като образец следната молитва, обединяваща всички молитвени елементи, включително и славословието: ”Господи и Боже мой! Възхвалявам и възпявам Твоята неизказана слава и Твоето безкрайно величие. Благодаря Ти, че по Своята благост си ми дал живот и участие в спасителните блага на Твоето Въплътено Домостроителство, че не един път си ме избавял, без дори сам да зная това, от заплашващи ме беди и от ръцете на моите невидими врагове. Кая се, че безкрайно много пъти съм потъпквал съвестта си и безразсъдно дръзко съм нарушавал Твоите свети заповеди, като съм бил неблагодарен към Твоите многочислени и велики благодеяния. Но, многомилостиви Боже мой, нека тази моя неблагодарност да не надделее Твоята благост! Прости моите грехове! Виж сълзите на моето съкрушение и по милостта Си помогни ми и сега! Дай ми онова, що е нужно за спасението ми и стори да бъде угоден на Тебе животът ми, за да се прослави и чрез мене, недостойния, Твоето всесвято име[2]!”

Тук св. Никодим препоръчва всеки да добави от себе си онова, което особено му е потребно първо в духовния, а после и в телесния му живот, като не забравя да се помоли било за освобождаването си от някоя страст, било за придобиването на някоя добродетел[3]”.

(Към трета глава (Външна и вътрешна молитва)

_________________________

*Из книгата Нашата молитва от архимандрит Серафим (Алексиев), С., 1993. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Лествица“, степень 28, § 7, с. 391-392.

[2]. Невидимая брань блаж. памяти старца Никодима Святогорца, изд. 4-е, Москва, 1904, с. 189-190.

[3]. Пак там.

Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5yQ

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната част (Увод)

Глава първа

Що е молитвата?

Човекът е една загадка. В него по непостижим начин Бог е съчетал две противоположни неща – тялото и душата. Тялото с присъщите му качества е видимо, а душата е невидима. Но макар и невидима, тя съществува. В това ние непосредствено се убеждаваме от проявите ѝ. Всеки знае, че човекът има ум, въображение, чувства, воля, съвест, памет и други още духовни свойства от нематериален характер. Тeзи свойства сами свидетелстват за своя нематериален носител – душата. Те са свързани с нея и са немислими без нея, тъй както проявите на тялото са свързани с него и са невъзможни без него. По тяло човек прилича на животните, а по душа – на безплътните Ангели. В душата се крие Божият образ у човека. Словото на Господа говори за външен и вътрешен човек. Външният е телесният, видимият човек, а вътрешният – духовният, невидимият, или, както се изразява св. апостол Петър, ”скритият човек на сърцето” (1 Петр. 3:4). Подчертавайки двойствеността на човека, св. апостол Павел пише: ”Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява” (2 Коринтяни 4:16).

Създаден с тяло и душа, човекът е предназначен за два свята – за видимия и за невидимия. Външният човек – видимият, физическият, е временен, както е временен и целият физически свят, а вътрешният, духовният човек, е вечен, както е вечен и невидимият свят, според думите на великия Апостол на езичниците, който пише: ”Видимото е временно, а невидимото – вечно. Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно” (2 Коринтяни 4:18; 5-1).

Телом ние сме свързани с физическия свят, а духом сме във връзка с духовния свят. Тялото ни, затворено в себе си, не би било в състояние да влиза в допир с околния свят, ако не беше снабдено по дивен начин от премъдрия Създател с онези чудни пет сетива, които го правят способно да възприема заобикалящата го действителност. Така, ако нямахме очи, ние не бихме могли да виждаме светлината, нито предметите. Ако нямахме уши, не бихме знаели нищо за света на звуковете. Ако нямахме обоняние, осезание и вкус, бихме били лишени от възприятията, съответстващи на тези усещания. Така и душата не би имала възможност да влиза в допир с духовния свят, с който е сродна, ако не бяха ѝ дадени отличителните за нея духовни ”сетива“, сведени в трите ѝ основни прояви: ума, чувството и волята. Чрез ума тя познава Бога, чрез сърцето Го чувства, а чрез волята се стреми към Него.

По-конкретно:

1.Умът прави душата способна да възприема истината за невидимия и непостижим Бог и да вярва в Него. С ума си тя разбира, че както всяка сътворена вещ си има своя причина, така и светът като цяло си има своя Причина, която е Всемогъщият и Преблаг Творец. Този ум ѝ подсказва още, че тя самата не би съществувала, ако не бе я сътворил по Свой образ Бог, Който е Дух (Иоан 4:24).

2.Чрез сърцето, разбирано не физически, а в духовен смисъл, душата изпитва високо религиозни усещания и вълнения, като страх Божи, благоговение, любов към Бога, благодарност, радост в Светия Дух, печал по Бога, съкрушение, дълбоко разкаяние при неизпълнение на Божиите заповеди и други.

3.Волята прави душата годна да се стреми към доброто, да проявява копнеж по Бога, дейно да се връща към Него след всяко греховно отдалечаване, да взима свети решения, да насилва себе си за борба с присъщите ѝ страсти, да предприема разни подвизи и да върви целенасочено, съзнателно и упорито към крайната цел на земния живот – душеспасението (1 Петр. 1:9).

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Що е молитвата? (първа глава*)“ →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Увод

Молитвата е съкровен разговор на душата с Бога. В нейните вопли и въздишки, просби и славословия, възторзи и благодарствени излияния е скрит пулсът на духовния живот. Благодарение на нея ние можем да влизаме в общение с Бога не само ежедневно, но и ежеминутно и да изпросваме благодатна помощ както за телесните, тъй и за духовните си нужди.

По думите на св. Исаак Сирин, молитвата е ”прибежище за търсещите помощ, извор на спасението, съкровище на упованието, пристанище, избавящо от буря, светлина за пребъдващите в мрак, опора за немощните, закрила във време на изкушения, стрела против враговете – демони[1]”

Кой може да пише за молитвата освен онзи, който добре я познава? А кой я познава добре, ако не онзи, който истински се моли? Молитвата не е някакъв външен предмет, та да може да се опише само въз основа на наблюдения отстрани. Тя е най-съкровено изживяване, потаено в дълбочините на сърцето. А сърцето е нещо дълбоко (Псалом 63:7 – по славянския превод). Ако молитвата има и външни изяви, те не са нейна неотемлема принадлежност. Тя може и без тях. Съществуват външни молитви, които, носейки видимите белези на молитва, нямат нищо общо с истинското Богообщение.

Най-дълбоко, най-истинско общуване с Бога са имали светците. Техните сърца са горели в най-пламенни молитви. Те са знаели как трябва да се беседва с Бога и затова са написали най-добрите наставления за молитвата. От тях са ни оставени и най-хубавите образци на православни благодатни молитви за разни случаи в живота, които и ние днес можем прекрасно да използваме в нашия личен молитвен живот.

Отец Иоан Кронщадски, този велик пастир и съвременен светец на Руската света православна църква, пише, че Сам Бог е научил ”нашите Богоносни Отци чрез Своя Дух какво да казват на Господа при богослужението, при извършването на тайнствата и при разните случаи и обстоятелства в човешкия живот, изискващи молитва, привличаща небесното благословение[2]”.

Св. отци са онези, които са дали отговор на въпросите, вълнуващи и днес вярващия християнин, а именно как трябва човек да се моли, за да бъде чут, и какво трябва той да иска от Бога, за да го получи, и то с полза за душата си. Ние, затъналите в грехове и немощи слаби човеци, не би трябвало дори и да помисляме, че можем сами да се справим с тия въпроси. Защото, дори и да имаме молитвена практика, нищо не гарантира нейната правилност при нашата обърканост и недуховност. Елементарно правило е да не вършим нищо, отнасящо се до духовния ни живот, без да се съветваме с опитни и мъдри духовни хора. А молитвата има най-пряко отношение към спасението на душата. Тя е средоточието на духовния живот. Допустимо ли е в тази област да минем без ръководство?Много и различни страсти владеят човешките души. Най-разнообразни и най-противоречиви желания вълнуват човешките сърца. Най-различни убеждения пълнят човешките глави. Ако трябваше всеки един от нас, с присъщата му неопитност и греховна обърканост, да си разрешава сам въпроса за молитвата, можем да си представим колко пъстри осветления и противоречиви раз- решения би получил той! От мрака на греховността не може да се очаква да бликнат лъчи на просветление в такава възвишена духовна област. Но това би значело грешниците да загубят всяка надежда, че някога ще се научат на истинска молитва. А между това тъкмо на грешниците е най-необходимо да се молят. Тогава? Слава Богу, че имаме благодатни учители на молитвата в лицето на св. отци. Те умеели да се молят истински, духовно, богоугодно. Те знаели какво да просят от Бога и как да го просят. Постигнатата от тях святост, този най-ценен плод на молитвените трудове, е неоспоримото доказателство за високото качество на тяхната молитва. Те могат да научат и нас, грешните, как да се молим.

Тук дължим да направим едно важно предупреждение. Ако се залавяме с високоотговорната задача да пишем за молитвата, ние не дръзваме да мислим, че можем да станем учители по молитва и да напишем нещо полезно за другите въз основа на своя собствен опит, защото ние сами не знаем да се молим както трябва (Римляни 8:26). А онзи, който не знае, не бива да поучава другите. Защото ”ако слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата” (Матей 15:14). Ние помним и предупреждението на св. апостол Иаков, който пише: ”Братя мои, недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим, защото ние всички много грешим” (Иаков 3:1-2).

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – увод*“ →

Архимандрит Софроний (Сахаров)

„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй мене грешния.”

С напрежението, с което живее човек, поразен от смъртоносна болест, каквато например е ракът, а понякога дори с още по-голям ужас, някои хора преживяват наличието в себе си на греховните страсти, отделящи ги от Господа. Те наистина се съзнават като „най-лоши от всички”; искрено виждат себе си във външната тъмнина. Тогава в тях се събира огромна енергия на молитвата-покаяние. То може да достигне такава степен, при която умът замира и няма други думи освен:

„Иисусе, спаси мене грешния”.

За нас е спасително, ако отвращението ни от греха нараства и премине в себененавист. В противен случай има опасност да се срастнем с греха, който е така многообразен и фин, че обикновено не забелязваме присъствието му във всички свои действия, дори външно да са добри. Труден, но и прекрасен е подвигът – да потопим върховния си ум в невидимия център на нашата личност чрез призоваването на Името на Иисус Христос; без вяра в Него никой не може да прозре действащата в нас смъртоносна отрова на греха. Чрез борбата със злото, което живее в нас, ни се разкриват не само дълбините на собственото ни битие, а и тайнствените бездни на живота на целия свят. Тогава духът ни се откъсва от нищожните и повърхностни явления на ежедневието и в „ужас” от самия себе си познава святата сила на молитва от друг порядък, викайки: „Господи, Иисусе, Спасителю мой, помилуй, помилуй мене, окаяния”.

За молитвата с Името на Иисус Христос можем да говорим с изрази от Писанието и творенията на светите отци. Например: тя е изгарящ страстите огън[34]; тя е светлина, която просвещава ума; прави го проницателен и далновиден; способен да съзира всичко, което става в нас. За нея могат да се кажат и тези думи от Посланието до евреите: „Тя е действена и по-остра от всеки двуостър меч; тя прониква до разделението на душата и духа, до ставите и мозъка; съди помислите и сърдечните намерения; и няма нищо в дълбините на духа ни, което да остане скрито от нея, но ВСИЧКО Е ГОЛО И ОТКРИТО при нейната светлина[35]”.

Извършването на тази молитва води човека до сблъсък с много от силите, скрити в „Космоса”. Тя предизвиква страшна битка срещу молещия се от страна на космическите сили или по-точно – от светоуправниците на тъмнината от тоя век, от поднебесните духове на злобата[36]. Победата обаче идва чрез покаяние до себененавист[37]. Картината на тази битка е описана в Откровението на св. Иоан Богослов: Те го победиха (дявола и сатаната, прелъстил цялата вселена) с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, И НЕ МИЛЕЕХА ЗА ДУШАТА СИ ДОРИ ДО СМЪРТ[38].

Когато е придружена от пламенно покаяние, тази молитва издига човешкия дух до сфери, които са отвъд границите на достъпното за мъдростта на мъдреците… на тоя век[39]. Страшно е да се говори за нея: след като ни преведе през бездните на външната тъмнина, скрита в нас, тя съединява духа ни в едно с Духа Божи и още оттук ни дава да живеем святата вечност. Отците от всички векове се удивяват пред величието на този дар към падналия свят:

„Господи Иисусе Христе, само Ти си свят, само Ти си истинският Спасител на всички хора, помилуй нас и Твоя свят”.

Красотата на творението поражда в нас възторг, но в същото време духът ни с още по-голяма сила е привлечен от нетленната красота на Безначалното Божие Битие. С поразителна яснота Господ Иисус Христос ни е открил надмирната Светлина на Небесното Царство. Съзерцанието на това великолепие ни освобождава от последиците на падението, и благодатта на Светия Дух възстановява в нас първозданния образ и подобието на Бога, явени от Христос в нашата плът. Затова и призоваването на Неговото Име сега е наша непрестанна молитва:

„Господи, Иисусе Христе, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.

Тази молитва в своята най-висша форма ни съединява напълно с Христос. При това единение човешката ипостас не се унищожава, не се разтваря в Божественото Битие подобно на капка вода в океана. Личността на човека остава неразрушима във вечността. АЗ СЪМ; Аз съм… истината и животът. Аз съм светлината на света[40]. Битие, Истина, Светлина не са абстрактни понятия, безлики същности – те не са „КАКВО”, а „КОЙ”. Там, където няма личностна форма на битие, няма и нищо живо; там няма нито добро, нито зло; нито светлина, нито тъмнина. Там изобщо нищо не може да съществува: Без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот[41].

„Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят.”

Когато призоваването на Иисусовото Име е придружено от идването на нетварната Светлина, тогава особено ясно ни се разкрива значението на това Име. Тогава е възможно да ни се даде и опит за идването на Царството Божие в сила[42], и духът на молещия долавя гласа на Отца: Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте[43]! И ние се молим:

„Господи, Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца, помилуй и спаси нас”.

Христос ни е явил в Себе Си Отца: Който е видял Мене, видял е Отца[44]. И сега ние познаваме Отца в онази степен, в която сме познали Сина: Аз и Отец едно сме[45]. И така: Синът явява Отца, а Отец свидетелства за Сина; и се молим:

„Сине Божи, Единородни, помилуй и спаси нас и Твоя свят”.

Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие[46]. А Сина познаваме в степента, в която пребиваваме в духа на Неговите заповеди. Без Него ние сме безсилни да се издигнем до заповяданите ни висоти, понеже в заповедите ни се разкрива животът на Самия Бог. Затова и отправяме зов към Него:

„Господи Иисусе Христе, Събезначални Сине на Отца, помилуй ме; дойди и се всели в мене с Отца и Светия Дух според Твоето обещание[47]…

Господи Иисусе, помилуй мене грешния”.

В Стария Завет Името на Отца е било познато, но Той е бил съзерцаван в мрака на непостижимостта. Христос обаче ни е явил в Себе Си Отца с пределна конкретност; Той ни е разкрил истинските измерения на всичко, дадено преди Него чрез Моисей и пророците. Аз съм в Отца, и Отец е в Мене[48]. Аз и Отец едно сме[49]. И явих им Твоето име и ще явя (в пълнота), та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях[50]. Знанието на Името на Отца е знание за любовта на Отца към нас. Призовавайки Името на Иисус, ние навлизаме в сферата на божествения Живот; в Името на Иисус са ни дадени и Отец, и Син, и Дух Свети:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят”.

Прочетете още „ИИСУСОВАТА МОЛИТВА Е ПРИЛОЖИМА ПРИ ВСИЧКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА – продължение и край*“ →