Тотю Коев

Думата догмат се използва както в църковната, така и в извънцърковната терминология. Това е самопонятно, но трябва веднага да се отбележи, че в извънцърковните среди в тази дума обикновено се влага твърде негативно съдържание: когато за нещо се каже, че е догматично, се разбира, че то е сухо, безжизнено, сковаващо, ретроградно, ненаучно и т. н. В последно време у нас често се говори, че ако иска да отговори на съвременните нужди на вярващите, Българската православна църква трябва да се модернизира, като промени ритуалите и преди всичко догматиката. Последното е показател, че дори и хора на отговорни държавни постове, мислещи така, проявяват недостатъчна компетентност. Ще рече, необходимо е да се хвърли светлина върху догмата като понятие, съдържание, форма, характерни белези и значение и едва тогава да се види дали е необходима промяна на догматиката, т. е. на вероучението.

а) Понятие за догматите

Думата „догмат“ е гръцка (δόγμα). Произлиза от глагола δοκεω=мисля, считам, предполагам,  в минало време δέδογμαι (3 л. ед.ч. δέδοκται=решено, установено, определено). Глаголът δοκεω изразява както вътрешна, субективна убеденост във или за нещо, така и произтичащото от тази убеденост външно, обективно установяване на нещо. Оттук етимологически съществителното δόγμα означава мисъл, която напълно се е утвърдила в човешкото съзнание, станала е за човека твърдо убеждение, безспорна истина, ясно установено положение, което на свой ред намира израз в категорично решение на човешката воля. Следователно тук са налице два елемента: мисъл и воля. Твърдата мисъл е предпоставка за категорична изява на волята. С такова значение думата δόγμα е била в употреба още в гръцко-римската древност и се среща предимно в областта на философията, религията, етиката и законодателството[1], а също така в Св. Писание и в древната християнска литература.

а. 1. В областта на философията

Тук с δόγμα се означавало авторитетно мнение на даден философ, считано от него самия или от неговите последователи за несъмнена истина; също така философска система, поддържана от мнозина философи. По свидетелството на Цицерон (106-43 пр. Хр.) философите наричали догмати истините, постигнати или установени чрез мъдростта[2]. В този смисъл и Ориген (+253/54 г.) нарича догмати това, което се считало у гръцките философи за несъмнена истина[3].

а. 2. В областта на религията и етиката

Философските умозрителни истини (догмати), за които говорят Цицерон и Ориген, имали предимно религиозно-етически характер, разбира се, с тогавашното съдържание на тези понятия. У Платон (427-347 пр. Хр.) догмати са наречени правилата или нормите относно справедливото и прекрасното, които трябвало да се внушават на децата[4]. Сенека (ок. 4 г. пр. Хр. – 65 сл. Хр.) наричал догмати основните положения на нравствения закон[5].

а. З. В областта на законодателството

В гражданското и военното законодателство с догмати означавали разпорежданията на върховната власт, които имали безусловно задължителен характер. Така например Херодиан (ок. 170-ок. 240) наричал δόγμα (на лат. scitum, placitum, decretum) такова решение или предписание на римския сенат, което било задължително за целия народ[6]. Ксенофонт (428/7 – сл. 355 пр. Хр.) пък с δόγμα обозначавал разпорежданията на военачалниците, които били категорично задължителни за подчинените им войници[7].

Обобщено казано, древните класически писатели – гръцки и латински – с „догмат“ обозначавали безспорна умозрителна философска истина, религиозно-нравствено и естетическо правило и граждански закон.

а. 4. Със същото съдържание думата δόγμα се среща и в Свещеното Писание

В Стария Завет с нея означавали, от една страна, царски наредби, укази и закони (срв. Дан. 2:13; 3:10; 6:8-9; Естир 3:9), а от друга – заповеди на Моисеевия закон (срв. Йезек. 20:24) или заповеди относно религиозния живот изобщо (ср. 2 Мак. 10:8; 15:36). Изпълнението на едните и другите било безусловно задължително.

В Новия Завет думата δόγμα е употребена 5 пъти със значение на:

– царски указ или закон.

У св. евангелист Лука (2:1) δόγμα се нарича заповедта на кесаря Август за преброяване на населението в цялата Римска империя. Всички били задължени да изпълнят тази заповед. В книга Деяния апостолски (17:7) δόγματα са наречени заповедите на кесаря, които също били задължителни за всички граждани в страната;

– религиозно учение.

В посланията на св. апостол Павел до Ефесяни (2:15 – Христос „… унищожи с учението Си закона на заповедите“ (εν δόγμασιν) и до Колосяни (2:14 – „Христос заличи с учението съществувалото за нас ръкописание“ (τοις δόγμασιν) догмати са наречени предписанията на Моисеевия закон, които дотогава били задължителни за всеки юдеин;

– задължителна норма за Църквата Христова

В книга Деяния апостолски (16:4 – „… поръчваха на верните да пазят заповедите (τα δόγματα), отредени от апостолите и презвитерите в Иерусалим“ (догмати са наречени определенията на Апостолския събор (51 година) в Иерусалим, които имат пряко отношение към живота на християните. Задължителният характер на тези определения се обуславя от факта, че те са съставени от Църквата със съдействието на Светия Дух: „Угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян. 15:28).

а. 5. В древната християнска литература

За да обозначат истините на вярата като истини безспорни, които имат произхода си от Бога и поради това са задължителни за вярващите, древните християнски писатели използвали думата δόγμα като условен термин, използвали я в смисъл на авторитетно вероучение.

Вярно е, че учението на Иисуса Христа относно истините на вярата и нравствените норми никъде в Новия Завет не е наречено δόγμα. Но в процеса на развитие на богословската мисъл тази дума влязла в широка употреба. Първоначално я използвали изобщо към християнското учение като цяло, а не само към веровите истини. Така например св. Игнатий Богоносец (+ ок. 110 г.) нарича учението на Иисуса Христа и апостолите „догмати Господни и апостолски“[8]. Със същото съдържание тази дума се среща в Посланието на апостол Варнава[9], у св. Юстин Философ (+ ок. 165 г.)[10], у Ориген[11], у Климент Александрийски (+ пр. 215 г.)[12] и др. От IV век насетне източните църковни писатели с δόγματα обозначавали не християнското учение изобщо, но само веровите истини, за разлика от нравствените норми. Св. Кирил Иерусалимски (+ 386 г.) нарича догмати на благочестието и догмати необходими за спасението тези истини на вярата, които се съдържали в Символа на Иерусалимската църква и били преподавани на оглашените[13]. И св. Григорий Богослов (329/30-390) нарича догмати основните истини на вярата, които оглашените трябвало да изучават – истините, в които трябвало да вярват кръстените и върху тях да изграждат новия си добродетелен живот[14]. Св. Василий Велики (330–379) използва думата δόγμα главно относно учението за личността на Иисуса Христа[15], докато неговият брат св. Григорий Нисийски (335–394) я отнася предимно към учението за Св. Троица, което нарича догмат на вярата[16]. И св. Иоан Златоуст (344/54–407) под догмати разбира християнското вероучение[17]. Истините на вярата, намерили словесна формулировка във вероопределенията на вселенските събори, били обозначавани от самите съборни отци като догмати[18], за разлика от другите определения, наречени канони или правила. В богослужебния чин на Православната църква догматици (δογματικόν) се наричат тези песнопения, които съдържат вероучителни елементи относно св. Богородица, Боговъплъщението и двете природи в личността на Иисуса Христа.

От IХ-ти докъм средата на XVII-ти век думата “догмат“ почти не е била в употреба. В богословския език тя навлиза отново в края на XVII-ти век, когато с нея започват да обозначават истините на вярата, за разлика от нравоучителните истини, както е било още в IV-ти век. Днес терминът „догмат“ се използва нашироко от богословите във всички църкви и църковни общности – използва се само по отношение на истините на вярата.

б) Съдържание и форма на догматите

Като взела за основа етимологията на думата „догмат“, смисъла, който влагали в нея древните църковни мислители, и съобразно нуждите на църковния живот, православната църковна мисъл постепенно прецизирала съдържанието на понятието „догмат“, а Църквата вложила това съдържание в съответна словесна форма.

По съдържание догматите са богооткровени и вечни истини, съдържащи се в Божественото Откровение, което намира пълен и съвършен израз във и чрез Иисус Христос. Догматите са слово на Божествения разум. Като божествени те са вечно живи и действени.

По форма догматите са глас на Църквата Христова. Дадени са от Бога на Църквата[19], която ги пази, възвестява, изяснява и дефинира.

За християните истината е Иисус Христос – въплътилият се Син Божи, Който Сам казва за Себе Си: „Аз съм истината“(Иоан 14:6). Обаче всеобхващащата истина е Света Троица. Тя извършва изкуплението чрез Божия Син, Който чрез Въплъщението Си е съединил в Себе Си божественото и човешкото[20].

По своето съдържание догматите като свръхестествени богооткровени истини на вярата свидетелстват за единия по същество и троичен по Лица Бог – Творец, Промислител, Изкупител, Осветител и Правораздавател; за духовно-ангелския свят; за човека – неговото първоначално състояние, грехопадение и изкупление; за благодатното му състояние в Църквата, осъществявано чрез силата на Светия Дух, и за подготовката му към вечен и блажен живот с Бога.

Тези богооткровени верови истини (догмати) по форма са израз на църковното съзнание. Църквата като богочовешки организъм, като тяло, чийто Глава е Сам Иисус Христос, и поради пребъдващият в нея Дух Свети е пълнота (πλήρωμα). Затова и логическите формулировки, които тя дава на догматите със съдействието на Светия Дух (Деян. 15:28), са точни и пълни.

При усвояване съдържанието на догматите има два важни момента:

1. усвояване съдържанието им чрез индивидуален религиозен опит (Иоан 8:32) и

2. логическа формулировка на индивидуалния религиозен опит, постигана с помощта на разума (срв. Иоан 5:39, 46-47; 10:25). Религиозният опит дава възможност на християнина да се приобщава постепенно към Истината и да усвоява съдържанието на догматите. Този религиозен опит е възможен само в Църквата Христова. Чрез тайнствата тя дава на своите членове необходимите благодатни средства, за да могат да растат в Истината. Колкото по-тясно е общението с Църквата, толкова по-лесно и по-пълно може да се усвои църковното съзнание. Отделният член на Църквата само с нейна помощ може да вникне в съдържанието на догматите и да усвои тяхната същност[21]. Формулировката на догматите, която Църквата им дава, е задължителна за нейните членове. Ако липсва тази задължителност, неизбежно се стига до опасния за църковното съзнание плурализъм, губи се единството във вярата.

Църквата извлича съдържащите се в Божественото Откровение верови истини, които изяснява и възвестява на своите членове. Отначало в християнството не е имало догмати във формата на научно-богословска система. Християните нямали нужда от такава система, защото всеки се стремял да стане „нова твар“ (Деян. 2:46-47; 5:13-14; 2 Кор. 5:17; Римл. 6:4; Откр. 21:5) във и чрез Църквата. Когато възникнали разномислия, явила се нужда да се установи единство и в теоретическите формулировки на истината. Това било необходимо, за да има единство не само в живота, но и в съзнанието. Макар и второстепенно в сравнение с единството в живота с Църквата, това теоретическо единство било и е необходимо[22]. To e в унисон със заповедта на Иисуса Христа: „Да бъдат всички едно“ (Иоан 17:21). А това изисква единство както жизнено-практическо, така и теоретическо.

Църквата е формулирала и дефинирала на вселенски събори тези верови истини, които са били предмет на остри и продължителни догматически спорове (например за Св. Троица, за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа, за иконопочитанието и др.). Истините на вярата, по които не са се водили такива остри спорове (например за благодатта, за претворяването на хляба и виното в тяло и кръв Христови при тайнството Евхаристия и др.), не са получили съответна вселенско-съборна формулировка. Но и едните, и другите са живи и действени в църковното съзнание и са еднакво задължителни. Едните и другите са достъпни чрез личен религиозен опит и съзерцание, достъпни са за чистите сърца. Иисус Христос казва, че „чистите по сърце ще видят Бога“(Мат. 5:8).

Ако се използват евангелски сравнения, за да се подчертае връзката между съдържанието и формата на догматите, би могло да се каже, че догматите като богооткровени истини са таланти, дадени от Бога на хората, а догматическите изяснения и формулировки са припечелените таланти (Мат. 25:14-30). Божественото, респективно формата е относително изменяема и служи като средство за проникване в същността на догматите. Трябва да се осмисли съдържанието, за да се разбере формата.

в) Характерни белези на догматите.

Божествените истини – догматите, притежават определени черти или свойства, присъщи само на тях и отличаващи ги от останалите истини. Съществените черти или белези на догматите са: теологичност, богооткровеност, църковност, общозадължителност, неизменяемост и сотириологичност. Между тях съществува вътрешна връзка и обусловеност.

в. 1. Теологичност.

Това определение показва кои истини се разбират и приемат като догмати. От всички християнски истини, съдържащи се в Божественото Откровение, за догмати се приемат само тези, които се отнасят към същността на религията като вътрешен двустранен съюз между Бога и човека, при това съюз възстановен чрез Иисуса Христа. Всъщност това са истините, които съдържат учението на Църквата за Бога и Неговото отношение към разумните същества и по-частно към човека, или, с други думи, учението за единия по същност и троичен по Лица Бог; за човека с оглед неговото религиозно състояние: сътворяване и първоначално състояние, грехопадение и отчуждение от Бога, възстановяване на съюза му с Бога чрез Иисуса Христа; за неговото благодатно състояние в Църквата, осъществявано чрез силата на Св. Дух; за подготовката му към вечен и блажен живот с Бога. Всички останали истини, отнасящи се до религиозно-нравствения живот на християните (нравствени истини или заповеди); изразяващи отношението на вярващите към Бога чрез богослужението (обредови истини); регулиращи организационния им живот в Църквата (канонически истини) не са догмати на вярата, макар да са задължителни.

По своето съдържание догматите като свръхразсъдъчни истини са недостъпни за разума. Те се възприемат с вярващото сърце. „Чрез вяра проумяваме” (Евр. 11:3), пише св. апостол Павел. Ако в областта на вярата се осланяме само на постиженията на разума, никога не бихме могли да стигнем до нещо твърдо и категорично, винаги би имало съмнения и колебания. Само Откровението на Бога за Него Самия дава твърда и непоколебима опора, възвежда до степен на несъмнена достоверност. Само Бог знае Самия Себе Си. Той може да се открие и действително се е открил на хората чрез Своя единороден Син (ср. Мат. 11:27; Иоан 1:14,18), Когото „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9) и всичката пълнота на божествената истина (ср. Иоан 1:14,17; 5:33; 8:32,40,45-46; 18:37; Ефес. 1:13; 4:21), Който като неизменна истина се възприема чрез вяра. Затова догматите се наричат истини на вярата.

в. 2. Богооткровеност.

По своя произход догматите са истини богооткровени, и като такива се съдържат в Божественото Откровение. Те са слово на Самия Бог, Който в Стария Завет е говорил чрез пророците; в Новия Завет е говорил Сам въплътилият се Син Божи Господ Иисус Христос, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6). На вярващите в Него Той е открил божествените истини (ср. Иоан 1:12-13; 3:34-36; Гал. 1:12; Ефес. 3:3; 1 Иоан 1:1-5). Със съдействието на Св. Дух апостолите са възвестявали това, което Сам Той е учил (ср. 1 Иоан 1:1-5). Тъй като Христовото учение е от Бога (ср. Иоан 7:17) и като божествено е безусловно истинно (ср. Иоан 8:12; 14:16) и неизменно (ср. Мат. 5:18; 1 Кор. 1:19-20), то истините на вярата, дадени от Христа, са такива. А те са такива именно защото са божествени или Христови. Ако не бяха Христови, не щяхме да имаме право да ги приемаме за безусловно истинни и неизменни. Следователно за догмати се приемат само тези истини на вярата, които се съдържат в словото Божие, които са дадени от Иисуса Христа и са възвестявани от апостолите. Вън от Божественото Откровение няма и не може да има божествени догматически истини. Като имали предвид божествения произход на догматите, мнозина от светите отци и учители на Църквата ги наричали догмати Христови[23], догмати Господни[24], догмати евангелски[25], догмати апостолски[26].

Едни от догматите се съдържат в Св. Писание, а други са дошли до нас от апостолското предание, но едните и другите имат еднаква сила за благочестието[27], защото всички водят началото си от Божественото Откровение (Св. Писание и Св. Предание).

в. 3. Църковност

С това определение се подчертава ясно мисълта, че божествените истини не са дадени на отделни лица или групи от хора, а на Църквата, която по волята на нейния Създател и Глава Господ Иисус Христос ще пребъде до свършека на света (ср. Мат. 16:18; 28:20). А по думите на св. апостол Павел тя е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15).

Църквата пази непрекъснато и без изменение дадените ѝ чрез апостолите истини на вярата. В своите решения и действия тя е непогрешима, защото е непогрешим нейният Глава Иисус Христос и защото в нея постоянно присъства и действа Духът на истината, Който упътва на всяка истина (ср. Иоан 16:13) и Който по обещанието на Спасителя ще пребъдва в нея вовеки (ср. Иоан 14:16). Kaто богочовешко единство, като тяло Христово Църквата е единствената вярна пазителка и безпогрешна тълкувателка на богооткровените истини. Затова между богооткровеността и църковността на догматите не може да се постави граница, както не може да се постави граница между Откровението и Църквата. Защото Откровението е на Църквата и в Църквата, както Църквата е Църква на Откровението и в Откровението. Вън от Църквата няма и не може да има догмати, защото вън от нея няма и не може да има истинско Божествено Откровение. Догматите са догмати само в Църквата и чрез Църквата. Като богооткровени истини те са дадени на нея не само да ги пази и възвестява, но и да ги изяснява и формулира. В този смисъл догматите имат двояко изразен църковен характер: от една страна, като дадени по съдържание на Църквата, и от друга – като дефинирани от нея по форма.

Като обявява една или друга истина за догмат, Църквата с това не въвежда някакво ново учение, което не се съдържа в Божественото Откровение, а със своя авторитет само свидетелства и утвърждава като догмат това, което тя е получила от Иисуса Христа и апостолите. Нейните определения са само словесна форма на богооткровените истини в зависимост от духа и нуждите на времето. А тези нужди са породени от стремежите на отделни лица да вникнат в истините на вярата предимно, ако не и изключително само със своя претендиращ за непогрешимост разум, а не със съборния и апостолски разум на Църквата, обвеян от силата на Св. Дух.

На Апостолския събор в Иерусалим представителите на Църквата със съдействието на Св. Дух взели решения, които се отнасяли до всички вярващи и били задължителни за тях (ср. Деян. 15:28; 16:4). По модела на този събор по-късно, когато нуждите налагали, Църквата свиквала вселенски събори, които формулирали дадени верови истини, приемани от всички за догмати. Някои от светите отци и учители наричали тези формулирани истини догмати на Църквата[28] или още догмати църковни[29].

От друга страна, членове на Църквата могат да бъдат само тези, които вярват и приемат догматите на вярата така, както вярва и учи Църквата. Тези пък, които се противят на нея и изопачават догматите, тя отлъчва и анатемосва, за да ги вразуми, а също така за да предпази верните от съблазни и изкушения. Като изброяват всички догмати, формулирани на предходните вселенски събори, отците на Шестия вселенски събор (681 г.) постановяват: „Ако някой не се придържа и не приема горепосочените догмати на благочестието и не мисли, и не проповядва така, а се опитва да върви против тях, на такъв нека бъде анатема…, и нека бъде изключен и заличен от християнското общество…, понеже ние окончателно постановихме – по никакъв начин нито да се притуря, нито да се изхвърля нещо от определеното“[30].

в. 4. Общозадължителност

Тъй като по своето съдържание догматите са божествени истини, а божественото е универсално, от друга страна, те са дадени на Църквата, а тя е за всички времена и за всички народи, логически следва, че догматите като истини богооткровени и църковни са общозадължителни. Тази задължителност не е самоцелна. От нея са обусловени както нравственият живот на християните, така и тяхното религиозно съзнание.

Като усвоява чрез вяра догматическите истини на Божественото Откровение, християнинът чрез подвига на молитвата, поста, любовта, надеждата, кротостта, смирението, милосърдието и чрез благодатта, получавана чрез тайнствата, има възможност постепенно да променя своята природа, да възраства в Бога, да достига „до единство на вярата и на познаването Сина Божи, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:13; Кол. 2:19). А пълната възраст на Христовото съвършенство е нравственото възрастване и съвършенство на Христовите последователи. На свой ред това съвършенство е немислимо без вярата във въплътилия се Син Божи Иисус Христос и в истините, възвестени от Него и проповядвани oт апостолите. За да предпази вярващите от изопачаване на тези истини и да подчертае тяхната богооткровеност и задължителност, св. апостол Павел пише: „Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Евангелието, което аз ви благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човеци, а чрез откровение Иисус Христово“ (Гал. 1:8, 11-12). Като божествени истини на вярата догматите се определят и преподават от Църквата със съдействието на Св. Дух в името Христово. Те се определят и формулират от нея не по силата на самопроизволна човешка власт, а по дадената ѝ от Бога власт (ср. Мат. 18:17-18; 28:19-20; 1 Тим. 3:15). Поради това догматите съдържат в себе си съществено необходими условия за религиозно-нравствения живот на Църквата като цяло и за всеки от нейните членове поотделно. Отричането на догматите и  тяхното изопачаване е равносилно на духовно самоубийство, защото християнин, който отрича или изопачава догматите, отделя себе си от  животворното тяло – Църквата, и прекъсва връзката си с нейните благодатни сили. Оставен пък сам нa себе си, той е лишен от възможността да води християнски нравствен живот.

Догматите са общозадължителни истини на вярата също поради това, че те са норми, дадени от Бога за формиране на правилно религиозно съзнание. Присъщото на човека религиозно чувство се формира в зависимост от идеята за Абсолютното – за Бога и Неговото отношение към човека. Колкото тази идея е по-правилно развита и приета, толкова и религиозното съзнание е по-богато и по-съдържателно. До такова заключение се стига по аналогия с отношенията между хората: характерът и направлението на нашите чувства към другите хора и жизнените ни отношения се определят в зависимост от представите ни за тези хора и от тяхното отношение към нас. Както религиозното чувство, така и произтичащият от него религиозен живот биват различни у последователите на различните религиозни учения. И между самите християни развитието на религиозното чувство и на религиозния живот зависи от правилното, определено и ясно понятие за Бога и Неговото отношение към нас. А това понятие ни дава Църквата в своите вероопределения и го дава, за да ръководи то религиозното съзнание на всички вярващи и да направлява целия им религиозно-нравствен живот. Това вече показва, че определяните и преподавани от Църквата догмати на вярата имат значение на безусловно общозадължителни правила или закони в областта на религиозния живот.

в. 5. Неизменяемост

Като дадени от Бога правила на вярата догматите са неизменяеми по своето съдържание. Това е самопонятно, защото както Бог е неизменяем и винаги е един и същ и по същност, и по сила, и по съвършенство, „у Когото няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иак. 1:17; Ср. Мал. 3:6), така и догматите като вечни божествени истини не могат да се изменят или променят по съдържание, нито числено да се увеличават или намаляват. Тяхната богооткровеност ги прави константни величини.

Неизменяемостта им се обуславя и от това, че те са дадени на Църквата и са санкционирани от нея. Затова тя като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15) е гаранция за тяхната истинност, чистота и неизменяемост. В такъв смисъл следва да се разбира и споменатото по-горе решение на Шестия вселенски събор, което категорично забранява „по никакъв начин нито да се притуря, нито да се изхвърля нещо от определеното“ (правило 1).

в. 6. Сотириологичност

Посочените дотук съществени черти или характерни свойства на догматите сочат и на тяхната сотириологичност или спасителност. Те не са дадени от Бога само да се теоретизира върху тях, нито пък да се правят спекулативни обобщения, а  са дадени да водят към спасение и вечен живот, към разкриване дверите на царството Божие. Съдържащи се в Божественото Откровение и санкционирани от Църквата като вечни божествени истини, догматите са задължителни за всички християни, които желаят и търсят спасение. Възприемането на догматите на вярата като вечни, спасителни и животворящи истини Божии носи на всеки християнин спасение и вечен живот. Иисус Христос свидетелства: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен“ (Иоан 6:40; Срв. Мат. 28:19-20; Марк 16:15-16; Иоан 7:38; 17:3-6). Като има предвид именно силата и спасителното значение на догматите, Църквата отлъчва от себе си и анатемосва тези, които им се противят или ги изопачават. Това тя върши съгласно волята на своя Глава Господ Иисус Христос, Който казва: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен“ (Мат. 10:32-33; Ср. Мат. 18:17; Марк 8:38; Лука 9:26; 12:8-9). Отричането от истините на вярата неминуемо води до отричане и отдалечаване от Източника на живота, както и изопачаването им лишава от спасение. В духа на казаното от Иисуса Христа са и думите на св. апостол Павел: ”Странѝ от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си” (Тит. 3:11).

Възвестените от Богочовека Христа истини са не само „дух и живот“ (Иоан 6:63), но и водят към „вечен живот“ (Иоан 14:6). „Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20). Приемащият догматите на вярата и устройващ живота си съобразно с тях, прилича на лозова пръчка, която непрекъснато черпи живителни сокове от лозата и дава обилни плодове (ср. Иоан 15:2-7)[31].

Въз основа на казаното дотук относно някои съществени черти или характерни свойства на догматите би могло да се даде приблизително следното определение за тях: догматите са богооткровени истини, съдържащи в себе си учение за Бога и Неговото отношение към света и особено към човека, пазени, определяни и преподавани от Църквата като неизменни и задължителни за всички християни правила или норми на вярата, водещи към спасение.

г.  Значение на догматите

Като богооткровени истини на вярата, съдържащи в себе си учението за Бога и домостроителството за спасението на хората, догматите изразяват и определят същността на християнството. Всички други християнски истини – нравствени, богослужебни, канонически – са обусловени от догматическите и в тях намират своята основа. Оттук следва логическият извод, че догматите на вярата имат първостепенно значение. Такова значение им придава Божественото Откровение и църковното съзнание.

Значението на догматите се заключава преди всичко в това, че те като разгадка на тайните на живота са необходими за спасението, за вечния живот. „Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдание, а с уста се изповядва за спасение“ (Римл. 10:9-10). Същността на вечния живот е богопознание и богообщение. „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного, Истиннаго Бога и пратения от Тебе Иисуса Христа“ ( Иоан 17:3) „Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9), респективно чрез общението си с Него. Сам въплътилият се Син Божи Иисус Христос говори: „Който вярва в Сина, има живот вечен“ (Иоан 3:36); „ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си“ (Иоан 8:24). Изпращайки учениците Си да благовестят словото на истината на всички народи и да кръщават в „името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19), Спасителят им казал: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). В духа на казаното от Иисуса Христа апостолите учили, че „без вяра не е възможно да се угоди Богу; защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят“ (Евр. 11:6; Ср. Римл. 10:9-12); че „това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи, и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Иоан 20:31; Срв. 1 Иоан 5:12); че „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). Апостолите убеждавали повярвалите да пребъдват в това учение, което са слушали от тях (ср. 1 Иоан 2:21-24), и да възрастват в познаване на нашия Господ Иисус Христос (срв. 2 Петр. 3:18; Кол. 1:9-10; Ефес. 3:18; 4:13). Именно догматите са тези истини на вярата, които възвестил Богочовекът Христос и които проповядвали апостолите.

Жизнено-спасителното значение на догматите не се заключава само в теоретическото им познаване, защото те не са само теоретически формули, а са и живот или преди всичко живот. Този живот (ζωή, а не βίος) по своята духовно-благодатна същност е свръхразсъдъчен, недостъпен за разума. Той се изживява и показва, а не се дефинира и доказва. Усвоява се непосредствено чрез жив религиозен опит[32]. По пътя на религиозното преживяване на догматите, които са дух и живот, се вниква в същността на Христовото учение. С други думи, който изпълнява волята на небесния Отец, знае и учението, което Той е открил чрез Сина Си на хората (Ср. Иоан 7:17). „Ние приехме не духа на този свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога… Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно“ (1 Кор. 2:12,14). Тук са налице два важни момента: преживяване и познаване. Те са неделимо свързани помежду си. Познавателният процес, обусловен от и осъществен по пътя на преживяването, сочи неизменното значение на догматите. Защото във и чрез догматите на вярата християнинът намира удовлетворителен отговор на жизненоважните въпроси за Бога, за света и човека, за смисъла на тукашния и на отвъдния живот, за началото на злото и породените от него страдания и т. н. Като дават правилен и удовлетворяващ отговор на тези кардинални въпроси, догматите с това определят мирогледа на християнина и оказват могъщо и благотворно влияние върху цялостния му живот. Те му дават импулс да откликне на Христовия призив: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя …, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:28-29). А вярващата душа изповядва: „Господи…, Ти имаш думи за вечен живот“ (Иоан 6:68). Тази изповед изисква живо и постоянно общение  с Източника на вечния живот. На свой ред това общение пък предполага познаването и изповядването на Христа като въплътил се Син на живия Бог (Срв. Мат. 16:16). „Аз съм лозата, вие пръчките, казва Христос; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

За църковното съзнание догматите имат подчертано значение в областта на религиозно-нравствения живот. Както всяко религиозно учение, и християнството има свои етични норми, които определят и насочват религиозния живот на неговите последователи. Тези норми са изградени върху истините на вярата, върху догматите. Без догматите на вярата етическите норми губят своята здрава основа и се обезсмислят. Вярно е, че Иисус Христос е дал заповеди, чието изпълнение е необходимо условие за влизане в царството Божие (Ср. Мат. 7:21; Лука 6:46; Йак. 2:14; 1 Кор. 7:19; Гал. 5:6/. Но Той е дал и истинско познание за  Бога. Бог е идеал на нравственото съвършенство. „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48) Той ни се е открил чрез Своя единороден Син. „Бога никой никога не е видял; Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Бог ни е дал светлина и разум да Го познаем. „Син Божи дойде и ни даде светлина и разум да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен“ (1 Иоан 5:20). Догматите са необходимо условие за спасение. Върху тях се гради цялото християнско учение за нравствеността. Връзката между догматите на вярата и етическите норми е така тясна, че е невъзможно да се определи къде завършва вероучението и откъде започва нравственото учение. Тази тясна връзка е обусловена от истината, че Създател на християнските нравствени норми е единородният Син Божи, че Той е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6) за търсещите нравствено съвършенство хора[33].

Че наистина цялата християнска система от етически норми е изградена върху догматите, има много библейски свидетелства. Ето някои от тях:

1. В основата на Христовото учение лежи любовта, защото Сам Бог е любов (Срв. 1 Иоан 4:8,16). Тази божествена любов намира своята пълна изява в отношението между Лицата на Св. Троица. Поради това догматът за Св. Троица е метафизическа обосновка на нравствения дълг за любовта. Той ни дава отговор на въпросите: защо и как да обичаме другите; защо да не живеем само за себе си. От този догмат научаваме, че всички хора като чеда на триединия Бог са братя помежду си, независимо от религиозни, социални, етнически, расови и други различия; че всички са сътворени по образ Божи (Срв. Бит. 1:26-27; Прем. Сол. 2:23; Сирах. 17:3; 1 Кор. 11:7; Кол. 3:10) и че колкото понякога този образ да е затъмнен, той остава неунищожим. Призивът на Христа Иисуса: „Да бъдат всички едно” (Иоан 17:21) има в основата си единството между Лицата на Св. Троица. Поради това, ако догматиката не би развила учението за Св. Троица, то това щеше да стори етиката, за да обоснове принципите си за любов и единство между хората[34]. Християнската любов, която се гради върху любовта Божия, се изявява трояко: 1. любов към Бога; 2. любов към хората и 3. любов към себе си. Всяка от тези изяви на любов има потвърждение и оправдание във веровите истини (Срв. Мат. 22:36-39; Иоан 13:34; 1 Иоан 3:16; 4:7-21 и други).

2. Християнската етика утвърждава истината, че всички хора трябва да живеят като братя помежду си, защото всички имат един небесен Отец (Срв. Мат. 5:45; 23:9).

3. Стремежът към съвършенство има в основата си думите на Иисуса Христа: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48).

4. Проповядваното в християнството милосърдие се базира върху милосърдието Божие. „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36).

Не само споменатите тук, но както беше вече отбелязано, всички християнски добродетели се изграждат и утвърждават върху истините на вярата, респективно върху догматите. Поради това християнското нравствено учение зависи от вероучението. Ако има отклонение или изопачаване на веровите истини, неминуемо се стига до отклонение и изопачаване и на нравствените. Всичко това свидетелства убедително за важността и значението на догматите.

Също така важна област, в която се откроява ролята и значението на догматите, е тази на религиозното чувство, на мистичното преживяване (Срв. Мат. 5:8; Ефес. 5:19). Истините на вярата и свързаните с тях добри дела придобиват пълен смисъл и значение, когато сърцето се сроди с тях, когато те станат негова неделима част. От друга страна, колкото по-съвършен е обектът на религиозното чувство, толкова по-възвишен бива и нравственият живот. Ако това чувство не се изгражда и направлява от здрави религиозни понятия, в религиозния живот настъпват по-малки или по-големи крайности, които са вредни и дори опасни. Стига се до отричане на едни или други верови истини, което на свой ред води неизбежно до нарушаване единството на вярващите.

Изводът е, че трите елемента в християнството: догматическият, етическият и мистическият са неделими. Нарушаването на един от тях води неминуемо до нарушаване и на другите. Ръководна роля има догматическият (веровият) елемент, защото догматическите истини, възприети с мистично чувство, дават правилна насока на религиозно-нравствения живот на християните. Това определя цялостно значението на догматите, а съответно и необходимостта от тях.

От казаното дотук едва ли може да се прави извод, че православното вероучение се нуждае от модернизиране и осъвременяване. То е и остава такова, каквото го е дал Иисус Христос, каквото са го проповядвали апостолите и каквото го е потвърдил живият религиозен опит в двехилядолетната история на християнството.

__________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1993, кн. 7, с. 1-10.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Прот. Н. Малиновскiй, Православное догматическое богословiе, т. I, Издание второе, Сергиев Посад, 1910, с. 2; Jером. Др. Jустин, Догматика православне цркве, книга прва, Београд, 1980, с. 15; Д. В.  Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, Православно догматическо богословие, второ преработено издание, София, 1948, с. 5; Theologisches Wörterbuch zum Neuen Thestament, hrsg. Von G. Kittel, Bd. II, Stuttgart, 1935, S. 233 f; Reallexikon für Antike und Christentum, hrsg. Von Th. Klauser, Bd. III, Stuttgart, 1957, S. 1258.

[2]. Quaest. Acad., lib. IV, c. 2, 9, 27.

[3]. Contra Celsum, lib. VII, n. 59.

[4]. Respubl. 538 c.

[5]. Epist. 94, 95.

[6]. Historia Herodiani, lib. VII, c. 10, c. 6, n. 8.

[7]. Ανάβασς, lib. III, c. 3, n. 5, lib. VI, c. 6, n. 8.

[8]. Ad Magnes, XIII, 1. Cp. Ad Ephes., IX, 1.

[9]. Epist. I, 6.

[10]. Apolog., I, 60 и др.

[11]. Contra Celsum, III, 10; De princip. I, 7 и др.

[12]. Strom., III, 2, VI, 15.

[13]. Cathech. IV, 2-3, V, 10.

[14]. Oratio 40, n. 45.

[15]. Homil. VI, in Hexamer., n. 2.

[16]. Epist. V; XXIV.

[17]. Jn genes., hom. XI, n. 5; 13, n. 4; 2, n. 5 и др.

[18]. Правило 1 на Шестия вселенски събор (681 г.).

[19]. Доц. Димитър Дюлгеров, Значение на догмата, ГСУ-БФ, кн. IV, 1927/1928, с. 2.

[20]. Dumitru Staniloae, Orthodoxe Dogmatik (Ökumenische Theologie, Bd. 12), Zürich-Einsiedeln-Köln, 1985, S. 73 f.

[21]. Доц. Димитър Дюлгеров, пос. студия, с. 3 сл. сл.

[22]. Пак там, с. 6 сл.

[23]. S. Jgnatius Antiocheus, Ad Magn., 13.

[24]. S. Jgnatius Antiocheus, Ad Ephes., 13.

[25]. S. Athanasius Alexandrinus, Jn Math., hom. IX.

[26]. Theodoretus, Hist. eccl., lib. I, c. 1; Origenes, Contra Celsum, lib. III.

[27]. S. Basilius Magnus, De Spiritu Sancto, c. 27.

[28]. Например S. Gregorius Nissenus, Contra Eunomium, Oratio 12; S. Joannes Chrisostomus, Jn Galat., Hom. 9.1.

[29]. S. Joannes Chrisostomus, Jn Math., 21, 23; S. Cyrillus Alexandrinus, Jn Amos., c. 2.

[30]. Правило 1.

[31].Епископ Сильвестр, Опыт Православнаго Догматическаго богословiя, т. I, третье изданiе, Кiев, 1892, с. 12-27; Прот. П. Я. Светлов, Христiанское вероученiе в апологетическом изложенiи, третье улучшенное, значительно дополненное и преработанное изданiе, Кiев, 1910, с. 294-300; Прот. Н. Малиновскiй, пос. съч., с. 12-18; Jером. Др. Jустин, пос. съч., с. 18-24; Д. В.  Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, пос. съч., с. 7; Dumitru Staniloae, пос. съч., с. 78.

[32].Свящ. Павел Флоренскiй, Столп и утверждение истины. Опыт православной феодицеи в двенадцати письмах, Москва, 1914, с. 3, 5, 8.

[33]. Прот. Н. Малиновскiй, пос. съч., с. 28 сл.

[34]. Доц. Димитър Дюлгеров, пос. студия, с. 14.

Изображение: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2w5

Сурожски митрополит Антоний

Като започваме да се учим да се молим, искам ясно да изтъкна, че под „учене да се молим” не разбирам опита да търсим теоретични оправдания или обяснения за това. Понеже самият аз съм неопитен, приемам, че и Вие сте неопитни. И така, да се осмелим заедно да предприемем опита! Аз не говоря на такива, които се стремят към мистическата молитва или към висшите степени на съвършенството. На такива неща не можем да учим. Когато при изключителни обстоятелства Бог се докосне до нас или ние до Него — или понеже ни се разкрият неща в една дълбочина, която досега никога не сме възприели, или понеже ненадейно открием в себе си една дълбочина, в която е налична молитвата или от която тя може да бликне — в този случай молитвата не е проблем. Щом осъзнаем Бога, ние стоим пред Него, покланяме Му се или говорим с Него.

Още в началото се поставя важният въпрос: Какво да се прави, когато изглежда, че Бог отсъства? Тъкмо за това искам да говоря сега. Ясно е, че аз не говоря за действително отсъствие, понеже Бог никога не отсъства действително, а за чувството за отсъствие, което преживяваме. Тогава ние стоим пред Бога, но отправяме вик към празно небе, от което не идва никакъв отговор. Обръщаме се към всички посоки, обаче не намираме Бога. Какво да правим в такова състояние?

Преди всичко важно е да имаме предвид, че молитвата е среща и вътрешно отношение; такова отношение, което не може да бъде създадено по принудителен начин нито от нас, нито от Бога. Обстоятелството, че Бог довежда до съзнанието ни близостта Си или позволява да почувстваме отсъствието Му, принадлежи към това живо и действително отношение. Ако бихме могли по механичен начин да подтикнем Бога за среща и да Го принудим да ни срещне само понеже тъкмо тези момент сме избрали за среща, тогава не би произлязло нито действително отношение, нито среща с Него. Ние можем да поставим на мястото на Бога образи, идеи или различни идоли. Обаче за живия Бог няма заместител, както и за живата личност. Живо отношение започва и се развива само при взаимна свобода. Ако разгледаме думата „взаимна”в такова отношение, ще забележим, че Бог има повече основание да се оплаква от нас, отколкото ние от Него. Ние се тъжим, че Бог не ни се показва в малкото минути, които отделяме за Него. Как стои обаче работата с двадесет и трите часа и половина, в които Бог почуква на сърцата ни, а ние Му отговаряме: „Съжалявам, но аз съм толкова зает”? Често въобще не даваме отговор, понеже не долавяме, когато Господ докосва нашето сърце, нашия дух, нашата съвест, нашия живот. Затова нямаме право да се оплакваме за отсъствието на Бога, понеже ние много по-често отсъстваме, отколкото Той.

Моментът, в който срещнем Бога лице с лице, означава винаги също съд. Ние не срещаме Бога нито в молитвата, нито в размисъла, нито във вглъбяването, без същевременно да изживяваме спасение или погибел. Тук аз не мисля за големите изрази като вечно проклятие и вечно спасение. Все пак срещата с Бога винаги е критичен момент, криза. Думата „криза” е гръцка и означава „съд”. Ние винаги се намираме в критично положение, когато в молитва стоим пред Бога лице с лице. Да благодарим на Бога, че Той не ни се явява често, когато искаме да Го срещнем! Може би не бихме могли да понесем тази среща. Да помислим за многото места от Св. Писание, които ни казват, че е страшно да гледаме Бога непосредствено, понеже Бог е Сила, Истина, Чистота. Затова ние трябва да сме благодарни, когато не възприемаме осезаемо Божието присъствие. Бог е милосърден; Той не идва в неподходящо време. Той ни дава възможност сами да се съдим и познаем, за да не се явим пред лицето Му, когато това би послужило за осъждането ни.

Ще Ви разкажа един пример. Преди много години ме посети един човек. Той ме помоли да му покажа Бога. Аз му казах, че не мога да сторя това.

Дори ако бих могъл, той не би бил в състояние да види Бога; понеже аз бях и още съм на мнение, че човек трябва да има нещо общо с Бога, за да може да Го срещне. Първо трябва да имаш очи, за да виждаш и усет, за да възприемаш. След това човекът ме запита защо мисля тъй. Предложих му да помисли малко и тогава да ми каже дали някое място от Евангелието му е направило особено впечатление. По него исках да позная отношението му към Бога.

Той каза: „Особено ме интересува онова място в осмата глава на Евангелието от Иоан, където се говори за прелюбодейката”. Аз му отговорих: „Добре.

Това е едно от най-хубавите и най-вълнуващи места. Върнете се назад и се запитайте каква позиция ще вземете при тази случка. Господ ли сте Вие или най-малкото на Неговата страна ли сте, изпълнен от милост, с разбиране и вяра, че тази жена може да се разкае и да стане нов човек? Или сте против прелюбодейката? Или може би сте от по-старите мъже, които веднага се разотидоха, понеже мислеха за собствените си грехове, или пък сте един от по-младите мъже, които чакаха?” Той помисли няколко минути и каза: „Не, аз мисля, че съм единственият евреин, който не би си отишъл, но би убил жената с камъни”. Аз му отговорих: „Благодарете на Бога, задето не Ви е удостоил да Го видите лице с лице”

Това вероятно е необикновен пример. Все пак колко често настъпват такива обстоятелства в живота ни. Ние не отхвърляме Божието Слово или Божия пример направо, но постъпваме често като войниците през време на Христовите страдания. Как на драго сърце бихме завързали очите на Христа, за да Му нанесем удари, без да ни забележи! Не правим ли това, когато забравяме близостта на Бога и се отдаваме на нашите желания и прищевки, които противоречат на Божията воля? Ние искаме някак да угодим на Бога, но най-често мамим себе си. Как бихме могли в такива мигове да дойдем при Него? Само с искрено разкаяние и със съкрушено сърце можем да се приближим до Бога, а не с изискването, че Той трябва да ни приеме с обич и приятелство.

Да разгледаме някои места от Евангелието!  Много по-забележителни хора, отколкото сме ние, се колебаеха да приемат Христа. Да помислим за стотника, който молеше Христа да изцери слугата му. Христос му каза: „Ще дойда у дома ти”. А стотникът отговори: ”Господи, не си прави труд. Кажи само една дума и слугата ми ще оздравее”. Не постъпваме ли така и ние? Не се ли обръщаме към Бога с думите: „Ти няма нужда да ставаш за мене доловим, осезаем. За оздравяването ми е достатъчно, ако кажеш само една дума. Кажи една дума и ще настъпи това, което очаквам. В този момент не се нуждая от повече”. Или да помислим за Петър в кораба след големия улов на риба. Той падна на колене и извика: „Господи, отиди си от мене, понеже съм грешен човек!” Той молеше Господа да напусне кораба му, понеже се чувствал твърде малък. Тази мисъл го обзе, понеже изведнъж позна величието на Господа. Правим ли ние същото? Когато четем Евангелието и ни увлече образът на Христа с неговата красота, когато се молим и съгледаме величието и светостта на Бога, не казваме ли тогава също: „Аз не съм достоен да дойдеш при мене!”? За многото случаи, при които Бог не може да дойде при нас, понеже не Го приемаме, не е необходимо дори да говорим. Ние искаме само да имаме нещо от Него — Самия Него не желаем. Нарича ли се това взаимно отношение? Така ли се отнасяме с нашите приятели? Мислим ли при приятелството само за това, което то ни дава, или обичаме приятеля? Означава ли това да бъдем верни на Господа?

Да помислим сега за нашите молитви: Вие за Вашите, а аз за моите. Каква топлота, дълбочина и съкровеност усещаме при моленето, когато се отнася до някого, когото обичаме, или когато се касае до неща, които са свързани с нашия живот! Тогава сърцето ни е отворено и вътрешното ни битие е съсредоточено в молитвата. Показва ли това, че Бог означава нещо за нас? О, не. Това само означава, че предметът на молитвата ни се отнася до самите нас.

Ако усърдно, дълбоко и усилено сме се молили за обичано лице или за изясняване подтискащи обстоятелства и изведнаж загубим всякакъв интерес към молитвата и преминем към нещо друго, което не се касае така много до някого — какво се е променило? Нима Бог е станал безчувствен? Нима си е отишъл? Съвсем не. Това само означава, че молитвата ни и нейната интензивност не са произлезли от близостта Божия, от нашата вяра, от нашия копнеж, от нашето внимание към нея. Напротив, те са продиктувани от нашия интерес за определен човек или за определен предмет. Следователно защо се учудваме, че Божието отсъствие ни докосва? В момента, когато Бог вече не ни интересува, ние се отдалечаваме от Бога, изстиваме за Него. Защо това е така? Понеже Бог означава твърде малко за нас.

Още и в друга форма Бог може „да отсъства”. Докогато познаваме себе си и стоим в истината, Бог може да ни се покаже и да предприеме нещо с нас. Обаче щом се опитаме да се представим за други, отколкото сме, загубва смисъл и няма цел всяко говорене и постъпване. Тогава ние играем роля и не сме вече истинни. До такова привидно съществуване Бог не може да се приближи.

За да можем да се молим, трябва да бъдем в състоянието, което се нарича „Царство Божие”. Ние трябва да познаем, че Бог е Господ и да се отдадем в ръцете Му. Най-малкото трябва да се стремим да следваме волята Му, дори ако още не сме способни да я изпълним. Ако постъпваме другояче, ние се отнасяме към Бога като юношата, който не можеше да последва Христа, понеже беше твърде богат. Ние често се стремим да получим в молитвата, във въжделената среща с Бога не нещо друго освен някакво ново щастие. Ние не желаем да продадем всичко, за да придобием скъпоценната перла. Тогава как трябва да получим тази перла? Нямаме ли действително друго желание? Не. Става ли и тук същото като при една човешка среща? Когато мъж и жена се обичат, тогава другите хора не загубват ли за тях значение? В древността казаха сполучливо:”Когато мъж има невяста тогава той не е заобиколен вече от мъже и жени, а от човеци”.

Не би ли трябвало да стане същото и с нашите богатства, когато се обърнем към Бога? Те би трябвало да избледнеят и да станат безцветни, да бъдат само общ фон, пред който се извисява единственият интересуващ ни образ. И тъй, в живота ни, в който има толкова много тъмни места, да задържаме погледа си в една светла точка! Бог е готов да бъде пренебрегван от нас, да вземе нашия живот върху себе си като кръст. Обаче Той не се съгласява да бъде само нещо в живота ни.

Не следва ли да започнем със себе си, когато се заловим да хвърляме вината върху някого за отсъствието на Бога? Ние прехвърляме вината винаги върху Бога и Го обвиняваме или направо, или пред хората. Упрекваме Го, че остава далеч, че никога не е при нас, когато имаме нужда от Него, че никога не отговаря, когато Го призоваваме. Понякога сме привидно благочестиви и казваме богопредано: „Бог изпитва търпението ми, вярата ми, смирението ми”. Ние намираме много начини, за да претълкуваме Божия съд над нас в похвала за нас. Толкова сме самонадеяни, че дори си позволяваме да се мерим с Бога.

Не е действително така? Като млад свещеник държах проповед, една от многото проповеди, които произнесох в енорията. Тогава дойде при мене една девойка и каза: „Отец Антоний, Вие трябва да сте ужасно лош.” Аз отговорих: „Наистина съм лош. Обаче Вие откъде знаете това?” Тя отвърна: „Вие описахте греховете ни така добре, че сам трябва да сте ги извършили”. Затова искам да обърна вниманието Ви, че шокиращото описание на лоши мисли и постъпки, което Ви предлагам сега, произхожда от собствения ми опит. Но може би и Вие поне малко ще разпознаете себе си в него.

Ако искаме да се научим да се молим, трябва да започнем със съзнанието, че сме грешни. Ние имаме нужда от изкупление; отделени сме от Бога, а не можем да живеем без Него. Същевременно непреодолимо копнеем Бог така да ни преобрази, че да може да ни приеме. Обзети сме от искрено разкаяние и сме дълбоко благодарни, понеже Бог има милост и обич към нас. Началото на моленето винаги е смирено възвисяване към Бога, миг, в който се обръщаме към Него, боязлив стремеж да бъдем близо до Него. Ала нека ни е известно, че, ако Го срещнем твърде бързо, тази среща с Него ще стане съд за нас. Ние следва да се приближаваме до Него само със страхопочитание и преклонение, със спасителна боязън, внимателност и сериозност и да Го молим така да ни преобрази, че непосредната ни среща с Него да ни послужи не за осъждане, а за вечно спасение.

Искам да Ви припомня притчата за митаря и фарисея. Митарят стои най-отзад в църквата. Той знае, че е отхвърлен. От гледище на справедливостта за него няма надежда. Той не принадлежи към Царството Божие, към царството на справедливостта и любовта; той е извън неговите стени. Обаче в суровия, брутален и лош живот, който е водил, той е научил нещо, за което привидно праведният фарисей няма понятие. Той е разбрал, че в един свят на конкурираща борба, на грабителство, на жестокост и на коравосърдечие човек може да се надява само на един акт на състрадание, на съчувствие. Това напълно неочаквано състрадание, което не се корени нито в дълга, нито в естествените отношения, превъзмогва жестоките, бруталните и безсърдечните дела на този свят, в който живеем. Митарят разбира, че той, макар да е лихвар, заемодавец, крадец и т. н. познава мигове, в които без да може да приведе основания за това, защото светът не мисли така — може да прости, понеже сърцето му е кротко и уязвимо: че той в някакъв случай не е в състояние да хвърли някого в тъмница, понеже едно лице или един глас са му спомнили за нещо, което докоснало сърцето му. За това няма логика. Светът не мисли така и митарят не постъпва обикновено така. Обаче нещо го осенява, което изглежда напълно безсмислено; той не може да разбере това Нещо. Навярно самият той знае колко често е бил запазен от окончателна катастрофа, понеже това неочаквано, невъзможно — милосърдие, съчувствие, прошка — у него и в други е победило. Така митарят стои отзад в църквата. Той знае, че в Църквата е Царството Божие. То е царство на справедливостта, на божествената любов, към което той не принадлежи, в което не може да влезе. Но същевременно той знае от опит, че невъзможното може да настъпи. Затова говори: „Боже бъди милостив към мене, разчупи законите на справедливостта… Слез при нас, пълен с милост, понеже ние нямаме право на извинение, на прошка”. Мисля, че при такова състояние на духа ние винаги трябва да започнем нов живот.

Навярно си спомняте две места у св. апостол  Павел, където той казва: „Силата се проявява в немощ”. Тази немощ е нещо друго, отколкото когато от немощ съгрешаваме или забравяме Бога. Тази немощ означава: да бъдем податливи, възприемчиви и предани на Божията воля. Ние искаме винаги да се представяме за силни и по този начин възпрепятстваме на Бога да открива мощта Си.

Помислете за времето, когато като дете сте се учили да пишете! Майка Ви е сложила молив в ръката Ви, хванала я е и я движила. Тъй като Вие не сте знаели какво трябва да прави ръката Ви, сте я предоставили напълно непринудително на майчината ръка. По подобен начин се проявява Божията сила в нашата немощ. Можем да помислим и за корабното платно. То улавя вятъра. И понеже е слабо, с него може да се управлява кораб. Ако заместим платното със здрава дъска, не би се постигнало нищо. Крехкостта на платното го прави способно да се нагажда към вятъра. Същото важи за бойната ръкавица в сравнение с операционната ръкавица. Колко силна е първата, колко слаба е втората! Обаче в сръчните ръце на операционната ръкавица извършва чудеса, понеже е тъй нежна. Бог непрестанно ни казва — на мястото на нашата въображаема, нищожна сила да поставяме немощта на нашата преданост, на нашето упование в Него.

Да приведа един пример! Преди 25 години един от моите приятели, който имаше две деца, бе убит при освобождаването на Париж. Децата не ме обичаха, понеже ревнуваха, че баща им има приятел. Обаче когато баща им умря, те се обърнаха към мене, понеже бях негов приятел… Едното от тях, 15-годишна девойка, се привърза към мене и отвори душата си за Бога, Който ѝ даде дара да преживее Неговата близост. След известно време я налегна неизцерима болест. Тогава аз бях свещеник в Англия. Тя ми изпрати писмо със следното съдържание: „Откакто тялото ми отслабна и бавно умира, духът ми е толкова по-буден. Лесно и радостно долавям присъствието на Господа”. Отговорих й: „Ако отслабнеш още повече, не ще можеш вече да се обръщаш към Бога, не ще намираш вече достъп до Него”. След непродължително време тя ми съобщи: „Действително, аз съм станала толкова слаба, че не мога вече да се напрягам да срещна Бога или да копнея за Него. Бог не е вече при мене”. Отговорих й: „Направи нещо друго! Опитай се да бъдеш смирена, в най-дълбокия смисъл на думата!”

Думата „смирение” идва от латинския език (humus) и означава земя, плодородна почва. Обаче за мене смирението е нещо друго, отколкото ние често го представяме. Смирението не е простодушно убеждение, че ние сме най-лошите от всички хора, и опит да изтъкваме другите за мъдри. Смирението не е и такова престорено поведение, когато само си мислим, че сме смирени. Смирението прилича на почвата. За нас е самопонятно, че има земя; затова не мислим за нея. Всеки ходи по нея или хвърля върху нея отпадъци, които не са му вече нужни. Земята винаги мълчи, всичко приема. Въпреки гниенето тя по удивителен начин превръща отпадъците в нови богатства. Тя претворява разваленото в жизнена сила, в нови творчески възможности. Разтваря се за слънце и дъжд и е готова да приеме семето, което засяваме, и от всяко семенце произвежда 30-кратен, 60-кратен и 100-кратен плод. Затова писах на болната жена: „Бъди пред Бога като земята: отворена, предана, готова да приемеш всичко от Бога и от хората”. Действително, тя трябваше твърде много да понесе от хората. След шест месеца мъжът ѝ не можеше повече да търпи да има умираща жена и я напусна. Тя преживя голямо унижение. Обаче Бог изпращаше светлината Си и изливаше дъжда Си. След малко време жената ми писа: „Аз съм в края на живота си. Не мога вече да се възвишавам към Бога, но Той снизхожда към мене.”

Не Ви разказах тази история като обяснение. Тук става дума за нещо съществено. В немощ открива Бог силата Си и при такива обстоятелства отсъствието на Бога се превръща в Негова близост. Бог не позволява да бъде уловен. Ако като митаря и тази девойка стоим извън царството на справедливостта и се намираме само в царството на милостта, тогава можем да Го срещнем.

Да не се тревожим от отсъствието на Бога! Преди да похлопаме, трябва да помислим, че входът за Царството Божие не е някаква врата, а Самият Христос. Който каза за Себе Си: „Аз съм вратата”. Ние трябва да знаем, че който похлопва, стои отвън. Ако пропиляваме времето си да си въобразяваме, че сме в Царството Божие, няма смисъл да почукваме на която и да е врата. Тогава ние се оглеждаме за ангели и светци и търсим в Небето жилището, което е приготвено за нас. Обаче ако видим само стени и тъмнина, да не се учудваме, че раят е напълно неинтересен. Трябва да ни е ясно, че ние още не сме в Царството Божие, че стоим извън оградата му и да се запитаме: «Къде е вратата и как да почукаме на нея?»

__________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 1, с. 4-9.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът Сурожски митрополит Антоний (1914-2003). Източник Яндекс РУ.

Изображенията са от Dr. Ashraf Fekry, надписите върху тях са дело на автора на блога.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2n8

Д-р Александър Омарчевски

Въпреки динамичното развитие на историческото богословие, има въпроси, които имат централно значение за образователния и научно-изследователския живот в духовните школи на Православието. Такъв един въпрос е дейността на Вселенските събори, и особено главният момент в нея – христологическата проблематика.