Дякон Андрей Кураев

Основният, най-сложен богословски въпрос е как именно човек може да получи даровете на Христовата победа. Достатъчно ли е да вярва, че Бог ни е „амнистирал” заради заслугите на Христос, или е необходимо още нещо?Православният отговор е по-сложен от протестантския: трябва Христос да живее в самия човек, а Христовата кръв да облива всяко сърце: ние имаме „дръзновението да влизаме в светилището посредством Кръвта на Иисуса Христа, по път нов и жив” (Евреи 10:19). И на този нов път ние участваме в нечуваното Богослужение – в Литургията, на която Христос е „Приносящ и Приносим, Приемащ и Раздаваем”.

Тези думи от литургическата молитва на св. Иоан Златоуст означават, че Христос е Онзи, Който принася единствената Жертва, тоест жрецът („Приносящ”); и Той е Онзи, Когото принасят в жертва, тоест жертвеният агнец („Приносим”). Той и приема тази Жертва, тоест е Господ („Приемащ”), и Той се раздава като храна на причастниците („Раздаваем”). Човешката воля на Христос принася жертва Богу („Приносящ”). И в тази жертва тя (волята) принася самата себе си: „да бъде не Моята воля, а Твоята” („Приносим”). А Божествената воля на Христа приема тази жертва („Приемащ”) и според съгласуването на двете воли обожествената Христова плът се раздава на причастниците („Раздаваем”).

Ето въпросът, който е толкова важен за православно-протестантския диалог: кой е, ако се използва терминологията на богословските учебници от миналия век, „субектът на тайнството”? Кой извършва Тайнството? Протестантското богословие акцентира изключителното действие на Бога за нашето спасение. Католическата традиция предполага, че на хората (преди всичко на свещениците), е дадена власт да извършват тайнства и чудеса. От гледна точка на протестантите това е магьосничество, кощунство и изобщо езичество… Дали са прави или не в критиката си на католицизма, е отделен въпрос. Важно е само да се отбележи, че православието не е католицизъм. Католическата традиция (каквото е и обичайното мнение на нашите енориаши) предполага, че свещеникът е извършител на тайнството, получил чрез ръкополагането си особени пълномощия от законните църковни власти. А православното предание допуска съвършено друг отговор на този въпрос.

Така св. Иоан Златоуст напомня, че за старозаветния патриарх Иосиф най-голямата награда е била да подаде чашата на царя. А в тайнството на Новия Завет всичко е тъкмо обратното: Царят Сам ти подава чашата[1]. „Свещеникът само стои, уподобяващ образа, и принася молитва, а всичко извършва благодатта и силата Божия. Това изречение („Вземете, яжте, това е Моето Тяло…”) постоянно въздига със силата на благодатта онези, които достойно приемат трапезата” – пише св. Иоан Златоуст[2].И тъй, свещеникът напомня Словото, което извършва тайнството в нас. „Не човекът претворява предлежащите дарове в тяло и кръв Христови, а Самият разпнат за нас Христос. Представяйки Неговия образ, свещеникът стои и произнася думите, а действат силата и благодатта Божия. „Това е Моето Тяло” – е казал Той. Тези слова претворяват предлежащите дарове. И както онази фраза: „плодете се и напълнете земята”, въпреки че е изречена само веднъж, а всъщност през всичкото време дава на нашата природа сила за детеродство, така и тази, веднъж изречена, прави жертвата съвършена на всяка трапеза в църквите оттогава до днес и до Неговото пришествие[3]”. Тайнството се извършва от Христос и Неговия Дух. А свещеникът служи на Тайнството и поради това се нарича свещенослужител[4].

Богочовекът се пожертва за хората, подари ни живота Си не за да умре, а за да можем ние да живеем в Него. И затова християнското жертвоприношение, Литургията, се извършва с думите: „Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся” („Като ти принасяме Твоите (дарове) от Твоите (люде) за всички и заради всичко”). Ние сега принасяме Богу не нашето, а Божието. Не с нашата кръв се приближаваме до олтара. Вземете плода на лозата, отгледана от Твореца. Чаша вино – ето кое е наше в Литургията (плюс сърцата ни, които ние молим да се осветят). И се молим този пръв дар на Твореца, дарът на лозата, да стане втори дар – да стане Христова Кръв, да бъде пропит от Живота на Христа. От Твоите люде, от Твоята земя, ние Ти принасяме Твоя Живот на Тебе, Господи, защото Ти си го дал за всички нас и за избавление от всяко зло. И ние се молим Твоят Живот, Твоята Кръв, Твоят Дух да живеят и да действат в нас.

Какво точно става по време на Литургията? Нима човек само присъства при извършването на Христовата Жертва? Нима той просто се осведомява за нейното принасяне, или тази Жертва (голготската, както и литургическата) непосредствено засяга него самия и вътрешно го променя? Върховната молитва в Литургията (епиклезис) измолва: „Господи, ниспосли Духа Твоего Святаго на ны и на прилежящие Дары сия” (Господи, изпрати Светия Твой Дух на нас и на тези прилежащи Дарове). Както виждаме епиклезиса не е само молитвено призоваване, извършвано единствено заради тайнственото претворяване на хляба и виното. Епиклезисът е също и моление за това всички истински да се приобщят към Тайната на Христовото Тяло. Човекът, хората събрали се в Църквата, това е първият и най-главен предмет на литургическото освещаване. Ние сме „материята на Тайнството”. Влезли сме в храма просто като хора. А трябва да станем Църква – Тяло Христово. И ние се молим, чрез хляба и виното, пресъществени в Тялото и Кръвта Христови, Господ да ни направи Тяло Христово.

Църквата е разпространение на Тялото Христово по света. Не проповедите за Христа, а именно Тялото Христово (защото Духът Христов може да живее само в Тялото Христово). Проповедта е хубаво нещо. Но в един момент това човешко усилие трябва да отстъпи място на Божието действие. „Литургията на оглашените”, „литургията на словото”, проповедта – в един момент трябва да замлъкнат, след като са довели човека до кулминацията на тайнството Спасение – при тайнствената Литургия на верните, при онази Чаша, която Самият Христос пълни, а не дяконът и не служителят. Проповедта е не централно, а служебно място в литургията и в живота на Църквата. Проповедта ни подготвя за онова чудо, което ще извърши над нас не проповедникът и не свещеникът, а Самият Господ.Писанието говори за „Тялото Христово” като за три реалии: за тялото, родено от Мария и след страданията възнесено „отдясно на Отца”; за евхаристийния хляб; за събранието на верните. Доколкото мога да си представя, това не е последователно изреждане, а динамично движение: чрез вкусването на евхаристийния хляб хората стават Църква, за да съучастват в победата на Христа над смъртта. Ние влизаме в храма като улична тълпа, за да получим от Чашата нашия нов живот. Значи, онази материя, върху която се извършва чудото на евхаристийното предложение, в крайна сметка сме ние самите. Най-голямото чудо не е в това, че хлябът и виното в Чашата са се превърнали в Тяло и Кръв, а в това, че ние ставаме Христови. Чрез светите дарове ние самите подлежим на освещаване: „Светинята е за светите”. Христос желае да присъедини към Себе Си не хляба и виното, а човешките сърца. „Аз съм предстоятел на тайнствената трапеза – казва Григорий Богослов, – аз очиствам хората, които Ти принасям в дар посредством безкръвните и съвършени учения[5]”. „Свещеникът не се моли огънят да се спусне свише и да запали предлежащите дарове, а чрез Благодатта, изсипала се върху Жертвата, да възпламени душите на всички[6]” – казва за литургията св. Иоан Златоуст. И тъй, в резултат на Тайнството, хората трябва да се променят. Необходимо е те да станат жертва, посветена на Бога. „Направи ни живи хора, дарувай ни Дух Свети” – се възглася в литургическата анафора на Серапион Тмуитски (средата на ІV век[7]).

Необикновеното в тази промяна се състои в това, че не хората приемат плодовете на Тайнството, а Тайнството приема хората. При обикновената трапеза плодовете, които те вкусват, се превръщат в тяло човешко. На евхаристийната трапеза човекът сам трябва да стане онова, което е. Вкусвайки Тялото Христово, той трябва да преобрази тялото си в Тяло Христово. Така според опита на преподобни Максим Изповедник централно място в Литургията е „пресътворяването на причастниците во Христа”. „Тези, които се причастяват с тайнството по достоен начин, то съответно ги превръща в самото себе си[8]”. Христос преобразува верните в Себе Си.

За същото говори блажени Августин, сякаш от името на Христа, разяснявайки ни смисъла на Литургията: „Аз съм твоя храна, но вместо Аз да се превърна в тебе, ти самият се превръщаш в Мене… Станете онзи, когото виждате и приемете онова, което сте[9]”. При залеза на Византия са мислели същото: „Църквата се представя чрез Тайните… За нея те са истинска храна и питие; и причастявайки се с тях, тя не ги превръща в тяло човешко, като всякаква друга храна, а самата тя се превръща в тях. Така желязото, свързвайки се с огъня, само се превръща в огън, а огънят не става желязо” (Николай Кавасила[10]). Чрез осветения Хляб хората стават Христови и така получават възможността да представляват Църквата. „Най-съвършените по степента на преуспяването съставляват сякаш едно лице и тяло на Църквата. Най-добрите … стават Църква” – казва св. Методий Олимпски[11].

Ето кое почти е изчезнало от днешното обичайно преживяване на Литургията – точката на съзидаването на Църквата. Литургията не е събитие, при което аз получавам лично освещаване и опрощаване на собствените ми грехове. Литургията е събитие, което ме прави християнин, което ме присъединява към Църквата. Това е събитието, чрез което Църквата поддържа съществуването си.Ето няколко раннохристиянски свидетелства, напомнящи за това: „Както този преломяван хляб, бидейки разпръснат по хълмовете и събран, стана едно, така да се събере и твоята Църква от краищата на земята в Твоето Царство” (Дидахията[12]). „След това свещеникът моли благодатта на Светия Дух да се спусне върху всички събрали се, за да може съединените в едно тяло чрез символа на възраждането, да бъдат сега заключени в едно тяло чрез причастието към Тялото на нашия Господ, за да се съберат те в единство, свързани с взаимни връзки, с единодушие, с ревностно служение” (Теодор Мопсуестийски[13]).

В Литургията ние се присъединяваме към Църквата. За грешниците и за некръстените (оглашените) Църквата се моли с едни и същи думи: „примири и съедини ги със светата Си Църква”. В греховете ние отпадаме от Църквата. Причастяването ни дарява „прощение на греховете” и връщане към църковното битие.

В християнството няма съвършено индивидуален, личен път на спасение. Дори отшелникът, очистващ душата си в уединен подвиг, получава освещение не защото подвигът съответства на условията за получаване на благодат, а просто защото и в пустинята той е живял като член на Църквата. Ние се спасяваме чрез живота на Христа, а това означава, че намирането на спасение е навлизане в живота на Христа, а не просто някакво постигнато от самите нас изменение на вътрешното ни устройство. Да срещна Христос означава да се докосна до онова, което ще ме обгърне, което ме превъзхожда. От това обгръщане може да ми бъде даден нов извор на живот. Но този извор не съществува само заради мен и няма намерение да прекъсне струенето си щом стигне до сърцето ми. Христос не е умрял заради мен. Умрял е и заради мен. Значи християнската сотириология може да се осмисли само в категориите на съ-участието. Аз съ-участвам в онова, което живее не само в мен. Аз съ-участвам в дара, който е адресиран не само към мен. Ако се съберат всички адреси, на които се изпраща Христовият дар, смисълът на Христовото действие ще стане по-разбираем. Съвкупност от адресати – ето това е Църквата.

Новият Завет е сключен не с отделен човек (не с Петър и не с Иоан), не с кръга на апостолите, а с цялото човечество. С народа. Да си християнин означава чисто и просто да си член на народа Божи. Да си християнин означава да осъществяваш в себе си онзи дар, който е в Църквата[14]. Ако ми е криво, че и друг освен мене се моли на Христос, ако ме дразни, че старици и “бомжи” целуват любимата ми икона, значи пратката от Христа до мен така си и стои непотърсена. Трябва да се научим да се радваме не само на Христос, но и на християните (не на „светците”, а именно на обикновените, живи християни, които се блъскат и в храмовете, и в автобусите).При протестантското виждане „християнството е нещо само лично. Никаква връзка между хората, освен онази, която съществува във всяка социалдемократическа организация, няма. Ако баптистът Сидор получи Христос от Духа, от това с баптиста Иванов нищо няма да стане, той нищо няма да получи. Ако аз намокря един камък, лежащ в купчината, няма и останалите да се намокрят. В Църквата е съвсем различно: благодатта, която е получил членът на Църквата Сидор, оживява не само Сидор, но и всички членове на Църквата. Също както става с ябълковото дърво или с нашето тяло. Ако една „клетка” се зарази, всички започват да боледуват. Поливаш корените, а водата стига до клоните” – излага различието между протестантското и православното разбиране за Църквата М. А. Новоселов[15].

Основното тайнство на християните се нарича литургия. Общо служение. Общо дело. В антична Гърция литургията се е състояла в устройване на обществени угощения; онова, което е било необходимо за обществото и което се е вършело от изпълнителя безкористно, без да му се дават средства за живеене. „Литург” съответно се е наричал общественият деец, който и времето, и силите си, а често и средствата си е раздавал в полза на гражданите.

Във века, в който най-модерната философия е бил екзистенциализмът, най-трудно е да се говори за литургия. Човекът търси усамотение и неповторимост, а пак му говорят за съобщност. Но нали може да се гледа не само в бездната на пустотата. Бездната на човешката душа може да бъде призована от бездната на Божеството. Не само „погнуса” („la nauséе”; на Сартр) може да се изпитва на границата на човешкото битие. Човешката смъртност може да бъде повод не само за отчаяние и бягство, но и за любов (да си спомним пронизващия стих на Цветаева: „Послушайте: обичайте ме и затуй, защото ще умра!”).

Християните от древността остро са преживявали човешката смъртност. Те са открили целостта на човека: „Човек в най-истинския смисъл се нарича не душата без тялото и не тялото без душата, а онова, което се е изваяло в един прекрасен образ от сливането на душата и тялото” – пише в края на ІІІ век Методий Олимпски, отричайки спиритуалистичната идея, според която само човешката душа е достойна за безсмъртие[16]. Значи и душата, и тялото е трябвало да се изпълнят с вечност – „докле е време” (Галатяни 6:10). Тялото заедно с душата ще получи награда или наказание и радостта от спасението трябва да бъде явена не само на незримата душа, но и на тялото.

Християнството е по-просто и по-естествено, отколкото понякога изглежда. Кое обновява тялото? – Храната. Кое обединява многото тела в тяхното обновяване? – Съвместната трапеза. Христос би могъл да избере всякакъв начин за основното Си тайнство – за тайнството на вселяването Си в посвещаемите. Той е избрал посвещаване не чрез тайнствена дума, не чрез коани[17], не чрез йогийски упражнения за чакри. Избрал е посвещаване чрез трапеза.И боговете на Олимп пируват заедно. Не защото им е необходима храна, а защото им е нужно общуване, литургичност. Така и Заветът на любовта е бил даден в тайнство, което е невъзможно да се извърши в усамотение – бил е даден в общата чаша, преминаваща в кръг на приятелската трапеза.

Първото, което научава (и което е длъжен да приеме) човек, желаещ да се причасти, е, че причастието става на литургията. На литургията не като разновидност на богослужението, а на литургията като събрание. Причастието е действие, което всички християни разглеждат като свое единно, „общо дело”.

Но щом като хората са адресати и материя на Тайнството, става разбираемо едно светоотеческо мнение, изглеждащо напълно противоположно на възприемането на литургията от нашите съвременници. В перспективата на обикновеното човешко възприятие на хода на литургията в началото на свещенослужението ние имаме хляб и вино, които към края трябва да се превърнат в Тяло и Кръв Христови. Обаче sub specie aeternitatis (латински – „от гледна точка на вечността” – ред.) всичко изглежда противоположно. Тялото Христово, дарявано на хората, съществува преди началото на литургията и то трябва да придобие форма достъпна хората да вкусят от него.

„Древният патерик” разказва за монаха, който не могъл да се причастява, защото всеки път в момента на причастието е виждал на литургията заколвания отрок. „Когато братята се приближаваха да приемат, даваше им се тяло и когато те викаха, казвайки амин, то ставаше хляб в ръцете им… Ако човек би могъл да вкуси тяло, тяло би се и придобило, но тъй като никой не може да вкусва месо, затова Господ учреди хлябове за причастие. И тъй, с вяра ли приемаш онова, което държиш в ръката си? И аз казах: вярвам, Господи. И като казах това, тялото, което държах в ръката си, стана хляб, и, като възблагодарих на Бога, приех светата просфора[18]”.

Или противоположен случай. Някой си старец-подвижник смятал, че даровете са само образ на Тялото Христово, а не самото Тяло. По молитвите на братята била му е открита истината: той видял в чашата дете и когато след това с вяра изповядал: „Вярвам, Господи, че хлябът е Твоето Тяло” веднага плътта в ръката му станала хляб, както става в тайнството и той приел, като благодарил на Бога. И казали старците: „Бог знае човешката природа, че тя не може да яде сурова плът и затова прави Тялото Си на хляб и Кръвта Си на вино за онези, които го приемат с вяра[19]”. В „Древния Патерик” последното изречение звучи така: „Бог знае човешката природа, че тя не може да яде сурова плът и затова претворява Тялото Си в хляб и Кръвта Си във вино за приемащите това с вяра[20]”.Оттук ще е по-разбираем изразът на св. Иполит Римски за хляба и виното като „вместообраз” (антитипос) на Христа[21].

Това разбиране за Евхаристията се намира в руслото на общата традиция на православната мистика, според която Бог „е в славата Си … но щадейки ни, за да не погинем, Той спуска мрак, който покрива не Него, а нас” (преподобни Симеон Нови Богослов[22]). „Или ти не знаеш, че човешките души никога не биха могли да понесат огъня на тази жертва, но всички напълно биха погинали, ако не е великата помощ на Божествената благодат?” – казва Златоуст вече за литургията[23]. Оказва се, че благодатта крие чудеса! Така тайната на Бога е била скрита в смирената плът на Марииния Син. „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тимотей 3:16). „Какво богатство на слава има за езичниците в тази тайна, именно, че Христос, упованието на славата, е във вас. Него ние проповядваме, като вразумяваме всички човеци” (вж. Колосяни 1:27-28). Това е тайната на Причастието: „Христос е в нас”. А в Римляни 15:16 се говори „свещенодействено да се извършва Божието Благовестие”. Проповедта е тайнствено свещенодействие. И в християнството тайната се разтваря за света в евангелската проповед. Езотерично и мистично в християнството е не онова, което е скрито, а онова, което е открито: Словото стана плът[24]. Причастието е тайнствено не защото е секретно, а защото е непостижимо. Тъкмо защото в Причастието Бог ни дарява Себе Си, Причастието е тайнство. Не ние извършваме това действие, и затова не е по силите ни да го постигнем.

Христос в Писанието се нарича камък и скала. Скалата е камък, необработен от човешка ръка. Това е естествена опора. Тази неръкотворност, предуказана от определенията на старозаветния закон и от събитията на свещената история, е и в тайнството на Причастието. Например при изграждането на старозаветния жертвеник не са се използвали сечива: „посветеното на Бога трябва да е естествено[25]”,тоест – непосредствено богосъздадено. Върховните слова от православната литургия: „Твоя от Твоих Тебе приносяще” (като Ти принасяме Твоите (дарове) от Твоите (люде) за всички и за всичко) – са взети от молитвата на Давид над материалите, събрани за построяването на храма: „Защото Твое е всичко и от Твоите Ти дадохме”. Та нали литургията е съзиждане на Храма на Тялото Христово.

В протестантството всичко е различно: „Ние не признаваме тайнството на превръщането на хляба в Тяло Христово и на гроздовото вино в Кръв на Спасителя и не признаваме това, че вярващите уж вкусват не хляб и вино, а истинското Тяло и Кръв Христови” – с такива думи баптисткият учебник по догматика прокарва най-важната граница, отделяща света на протестантите от традиционната Църква[26].В протестантството Евхаристията не е приемане на даровете от Спасителя, а поредната клетва във вярност към евангелското учение, нещо, което човек декларира пред лицето на Бога. Излиза, че Причастието не е Божие действие, а чисто човешко, това е „вътрешно общение с Неговата личност, която се възползва от този външен акт като израз на вътрешната духовна вяра” (изрази от рода „Бог се възползва от човека” оставяме на съвестта на автора). И тъй, векторът на протестантската евхаристия е от човешкото сърце (от „вътрешната духовна вяра”) навън, във „външните актове”, в символите, знаците, обредите. Това е чисто човешка дейност. В православието Причастието, напротив, изхождайки от Бога, чрез превръщането на хляба и виното, влиза в човека, препредава му се, обогатява го.

Опитът на столетията и опитът на хилядите християни е отхвърлен в името на собствения негативен опит. Баптистите възвестиха на цял свят за собственото си усещане за пустота, което изпитват при докосването до литургическата си чаша: „Не се заблуждавайте и не мислете, че може да се придобие вечен живот чрез вкусването на хляба и виното на Вечерята Господня! Думите „Ядящият”, „да се яде”, „храна” в евангелието от Иоан просто изобразяват вярата, приемаща Господ Иисус Христос като личен Спасител. Повярвалият в Господ Иисус Христос като в негов личен Спасител трябва постоянно да участва във Вечерята Господня (1 Коринтяни 11:23-34), в общение с другите вярващи, но не за да получи спасение, а защото спасението е получено, а така също и за изпълнение на Господните заповеди[27]”. С това баптизмът обявява: „Защо е нужно да се пълни чашата с вино и хляб, и защо изобщо е необходимо да се пие от нея, не знаем. Не разбираме и защо Христос е установил такова странно тайнство с Кръвта Си. Но щом като ни е наредено, ще изобразяваме този обред. Обредът, чийто смисъл е неясен и забравен, ще повтаряме сляпо от вярност към традицията”… Протестантите извършват хлебопреломяването без вяра в неговата действителност. Но „всичко, що не е от вяра, е грях” (Римляни 14:23). И излиза, че протестантското хлебопреломяване е причастяване за осъждане (1 Коринтяни 11:29).

Протестантите приличат на човек, който вижда в пустинята умиращ от жажда пътник и като се приближава радушно до него, започва да разказва на умиращия за ползата от водата. Три часа той говори за това какви забележителни свойства има водата, че без вода не може да има живот, че трябва да се борим за чистотата на изворите и водоемите… А после си тръгва, без да даде на жадния нито капка вода. „Нима още ти се иска да пиеш? Нима не ти стигат „хубави приказки за водата”? Искаш самата вода ли? Но ние в момента нямаме. Ние пием „символа на водата”, ние даваме на хората „спомена за водата”. Само невежите православни и католиците смятат, че течността в литургичните им съсъди наистина е Водата на Живота, Кръвта на Христа. А ние смятаме, че водата са словата на Христос. Преразказахме ти тия слова. Защо още искаш да пиеш? Нали чу: „Единственото, което може да спаси човека, е Евангелието, радостната вест за спасението чрез Иисус Христос и изкуплението на Голгота. Задачата на Църквата е да проповядва Евангелието и като го слушат хората, открива им се пътят към спасението[28]” Разбра ли? Задачата на Църквата е да проповядва Евангелието, а съвсем не Причастие с Тялото и Кръвта Христови. Ти нали разбра, че съвсем не съединяването с Богочовека, а „слушането открива на хората пътя към спасението”? Какво, не ти ли се пие повече? И ако сега мине православен свещеник с Чашата – внимавай, в никакъв случай не пий от нея!”.

Излиза, че човек утолява жаждата си с информация за водата, а не със самата вода. Човек се храни със символа на Хляба, а не със самия Хляб. Спасява го „вестта за спасението”, „информационното излъчване на хубави новини от Иерусалимския канал на Би Би Си”, а не реалната Христова благодат.Тук протестантите и религиозно, и исторически, и полемически, и текстуално не са прави.

Религиозно не са прави, защото само със спомена за някогашната трапеза няма да си сит. На адвентисткия катехизис, който настоява, че „Вечерята Господня напомня…[29]”, аз отговарям: да, само това не е достатъчно! Гладът на душата ми няма да се утоли със спомена за това как някога Христос е нахранил апостолите. Аз искам, жадувам да съм участник на същата Трапеза, на която Спасителят е призвал апостолите. Ако аз, човекът на ХХ век, нямам възможност да вляза в сионската горница, значи спасението и намирането на Христос твърде фатално зависят от историческите и географските обстоятелства. Значи пълнотата от приобщаването към Христа не е една и съща за различните времена и поколения. Тогава какво да правим с настойчивите твърдения на апостол Павел, че Жертвата Христова е принесена веднъж завинаги и за всички хора, за всички времена?

Освен това, здравето ми няма да се върне от разказа, че палестинският чудотворец някога е изцелил някого си. Инженерът, по чиято вина е станала чернобилската авария, се оказа на подсъдимата скамейка. Да предположим, че след време заради тежкото му здравословно състояние, му се дава амнистия. Ще облекчи ли тази хартия положението му? Нали той самият носи в себе си най-тежкото наказание за греха си. Той самият е просмукан от радиацията. Той самият умира. И никакъв съд, никаква апелационна инстанция не могат да го защитят от нарастващата болка, от всепоглъщащата слабост.

Малко е да се обясни на човека, че Бог повече не му се сърди. Трябва да му се даде реална защита от смъртта, да му се даде реална възможност да диша с Бога. Не Бог се държи далеч от хората. Хората са отдалечени от Него както чрез собствените си грехове, така и чрез блокиращи духовни посредници, „с духовете на поднебесната злоба”. Трябва да се търси лекарство. Необходимо е лекарство срещу смъртта. Лекарство срещу смъртта може да бъде само безсмъртието. Безсмъртие има само Бог. Значи Бог, бидейки далеч, е длъжен да придобие живот вътре в човека. „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Синът Човешки… Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света… Аз съм хлябът на живота… Бащите ви ядоха манна в пустинята и умряха, а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре… Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света… Ако не ядете плътта на Сина Човешки и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан 6:27, 33, 35, 49-51, 53).

Причастието с Кръвта и Тялото Христови – ето лекарството от тлението, разпръснато по цялата ни вселена, лекарството на безсмъртието, което донесе Спасителят. Христос ни призова на „вечерята на безсмъртието” (св. Климент Александрийски, Стромати 7:3). Сам Христос установи такъв начин на общуване с учениците Си: не просто чрез проповед, чрез молитви или химни, не просто чрез обреди, а чрез Тайнството на Причастието с Тялото и Кръвта Христови. Според верните думи на св. Филарет Московски „Господ установи тайнството и даде Тялото Си и Кръвта Си не само за да знаем, че това е Тяло и Кръв, а за да се приобщаваме[30]”. Хората, които казват, че достатъчно е да четем за Тайната Вечеря и да си спомняме за нея, хората, според които самото лекарство на безсмъртието днес за нас е недостъпно, не са разбрали замисъла на Спасителя. Тези хора са протестантите: „Вечерята Господня е дадена от Христос като спомен за Неговите страдания, смърт и цената на откупа[31]”. За протестантите „Вечерята Господня е служение, което Иисус установява в памет на смъртта Си и за ознаменуване на бъдещото Му царство[32]”; не към вечността приобщава Причастието, не към Бога, а само към чисто човешки спомени за миналото и бъдещето. Причастието не изтръгва от властта на времето, а само кара още по-бързо и безизходно да се въртим в колелото му…Исторически те не са прави, защото най-старите християни, християните от първите векове са разбирали Евхаристията като реално чудо, а не като педагогически символ[33].

Полемически те не са прави, защото водят спор не с православието, а с представата си за него. Не за православието пише баптисткият автор, обяснявайки, че „учението за пресътворяването, свързано с идеята за приношението на безкръвна жертва за греховете на онези, които участват в причастяването, напълно отрича еднократното изкупване на греховете с еднократната жертва на Иисус Христос[34]”. Тайната вечеря се е извършила само веднъж и жертвата на Христос не бива, а и няма смисъл да се повтаря: „Христос влезе не за да принася Себе Си много пъти в жертва, инак Той трябваше от създаването на света много пъти да пострада; а сега веднъж завинаги, в края на вековете се яви, за да премахне греха, като се принесе Сам в жертва” (Евреи 9:24-26). Тези думи правят библейски уязвима позицията на католическото тридентско богословие, според което свещеникът получава пълномощия, достатъчни за повтарянето на Тайната вечеря. Ако и православието така разбираше Евхаристията, в него наистина щеше да се появи привкус на магия. Така че не бива да се съгласяваме с католическата представа, че свещеникът има пълномощия да повтаря Тайната вечеря. Но и да се съгласим с протестантството не е радостна перспектива. Защото при съгласие с протестантите няма ли да се зазида входът на сионската горница? Няма ли тя да стане езотеричен и затворен епизод, в който веднъж са участвали дванадесет избраника, но към който вече никой няма възможност да се присъедини?

За православието, както и за протестантите, има само една Жертва, принесена от Христа. Чудото на Евхаристията се състои в това, че ние можем да вземем участие в онази същата вечеря, на която Христос е подал Чашата Си на „всички”, а не само на апостолите. Изтънява плътността на времената и пространствата, които ни отделят от онази Чаша, и от ръцете на Христа ние ще приемем пак нея.

Православното преживяване на Евхаристията е било формулирано на Константинополския събор през 1157 година. „На онези, които слушайки как Спасителят предава свещенодействието на Божествените Тайни, като казва: „Това правете за Мой спомен”, но които не разбират правилно думата „спомен” и дръзват да говорят, че той (тоест споменът) обновява мислено и образно Жертвата на Неговото Тяло и Кръв, принесена върху Честнѝя Кръст от нашия Спасител за общо избавление и очистване. [Също така и на онези, които вярват, че споменът] обновява и ежедневната Жертва, принасяна чрез свещенодействащите Божествени Тайни, както е предал нашият Спасител и Владика на всички, и които затова приемат, че това е жертва, различна от извършената първоначално от Спасителя и [приемат], че се отнася към онази само мислено и образно, понеже [тези хора] унищожават неизменността на жертвата и тайнството на страшното и Божественото свещенодействие, чрез което ние приемаме и се обричаме на бъдещия живот, както изяснява Божественият наш отец Иоан Златоуст в много от тълкуванията на великия Павел, трижди анатема[35].”

______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Бележките под линия са от книгата на протодякон (дякон) Андрей Кураев – Протестантам о православии, М., 2007, тъй като в българския превод не сa сложени.

[1]. Смотри свт. Иоанн Златоуст, Слова огласительные, 1. // Творения. Т. 2. Кн. 1. — СПб., 1896, с. 250.

[2]. Свт. Иоанн Златоуст, О предательстве Иуды, 2. // Творения. Т. 2. Кн. 1, с. 428.

[3]. Он же, О предательстве Иуды, 1. // Творения. Т. 2. Кн. 1, с. 417. Слова, которыми совершается таинство, согласно приведенному тексту, — это слова “при¬имите и ядите”, а не эпиклесис. На это стоит обратить внимание, потому что здесь проходит линия православно-католической полемики. Католическое богословие полагает, что с произнесением священником слов “Приимите, ядите, сие есть тело Мое…” происходит таинство и совершается пресуществление хлеба и вина в плоть и кровь Христовы. Православная традиция склонна отодвигать кульминационный момент несколько дальше — до молитвы эпиклесиса, призывающего Духа на предложенные Дары. Эти слова Златоуста вроде бы свидетельствуют в пользу западной традиции. Однако, в отличие от нее, Златоуст обращает внимание на то, что таинство происходит потому, что установительные слова однажды произнесены Христом, а не потому, что их повторяет священник.

[4]. По глубокому замечанию Й. Рацингера (позднее ставшего папой Бенедиктом 16), выражающего в данном случае позицию уже обновленного католичества, “атмосфера в Церкви становится удушающей, если ее служители забывают, что совершение таинства — это не прерогатива власти, а отдача себя на службу Тому, от Чьего Лица должно говорить и действовать” (Рацингер, Й., Вечно реформируемое сообщество. // Новая Европа. 1993, № 3, с. 8).

[5]. Свт. Григорий Богослов, Письма. // Творения. Ч. 6. — М., 1848, с. 84.

[6]. Свт. Иоанн Златоуст, Шесть слов о священстве. — Forestville, 1987, с. 34.

[7]. Это моление входит в состав молитвы о собирании Церкви: “как хлеб этот был рассеян по горам и составил единое целое, так и Церковь Свою собери из всякого народа и сделай ее единой, живой, кафолической Церковью… Соделай нас живыми людьми, даруй нам Духа Святого”. Цит. по: Успенский, Н., Анафора. // Богословские труды. № 13, — М., 1975, сс. 57 и 75.

[8]. Преп. Максим Исповедник. Мистагогия. // Творения. Ч. 1. — М., 1993, с. 174.

[9]. Цит. по: де Любак, Анри, Католичество, сс. 68 и 64.

[10]. Николай Кавасила, Изъяснение Божественной Литургии, гл. 38. // Писания святых отцов и учителей Церкви, относящиеся к истолкованию православного богослужения. Т. 3. — СПб., 1857, сс. 384-385.

[11]. Св. Мефодий Олимпский, Пир десяти дев, или о девстве. 3,8. // св. Мефодий, епископ и мученик, отец Церкви III-го века. Полное собрание его сочинений. — СПб., 1877, с. 28.

[12]. Ранние отцы Церкви. Антология. — Брюссель, 1988, с. 21.

[13]. Цит. по: де Любак, Анри, указ. соч., с. 326.

[14]. “Благодать, изливаемая таинствами, прокладывает не одинокую тропинку от души к Богу, но воспринимается каждым лишь по мере его социального внедрения в тот целостный организм, что обильно напоен ее соками. Все таинства по сути своей — таинства в Церкви, ибо в одной лишь общине Духа можно стать причастником даров Духа”. — де Любак, Анри, указ. соч., — с. 60.
[15]. Новоселов, М. А., Письма друзьям, М., 1994, с. 45.

[16]. Св. Мефодий Олимпский, О воскресении, против Оригена. // св. Мефодий, епископ и мученик…, с. 185.

[17]. Коаны — краткие буддийские изречения псевдопарадоксального характера, загадки без ответов. Например: “Что такое Нирвана? — хлопок одной ладонью”…

[18]. Древний Патерик, с. 339.

[19]. Изречения египетских отцов. Памятники литературы на коптском языке. — СПб., 1993, с. 74.

[20]. Древний Патерик, с. 336.

[21]. Св. Ипполит Римский, Апостольское предание. // Богословские труды. № 5. — М., 1970, с. 290.

[22]. Цит. по: архиеп. Василий (Кривошеин), указ. соч., с. 248.

[23]. Св. Иоанн Златоуст, Шесть слов о священстве, с. 34.

[24]. Кроме того, как совершенно справедливо заметил Владимир Зелинский, “первична в христианстве не тайна, а весть” (Зелинский, В., Место обитания Твоего, с. 18).

[25]. Смотри свт. Григорий Богослов, Слово 18. // Творения. Т. 1. — Троице-Сергиева Лавра, 1994, с. 266.

[26]. Догматика. Заочные библейские курсы ВСЕХБ, c. 262.

[27]. Евангелие от Иоанна с пояснениями. Ответы на вопросы о спасении. The Bible league. — South Holland, б. г., с. 33.

[28]. Экман, У., указ. соч., с. 208. О Хлебопреломлении: «Вино симврлизирует жертвенную Кровь Иисуса, а хлеб – Его Тело, распято на кресте. Участвующий с верою в жертвенной смерти Христа принимает благословение завета. Вкушение хлеба и вина в буквальном смысле означает: постоянное напоминание о том, что совершил Иисус, провозглашение смерти Иисуса и Его возвращения, духовную связь с Иисусом на Голгофе, общенеи, близость с Господом. Принятие завета через различение вечери и обычного принятия пищи; благословение во всех аспектах жизни, в том числе исцеление» (Там же, сс. 226-227). Веры в то, что мы можем причаститься самой Крови и Телу Христа, здесь нет…

[29]. В начале было Слово, с. 213.

[30]. Письма московского митрополита Филарета к покойному архиепископу тверскому Алексию. 1843-1867. — М., 1883, с. 52.

[31]. Евангельские христиане-баптисты, с. 22.

[32]. В начале было Слово, с. 174.

[33]. I век: “Евхаристия есть плоть Спасителя нашего, которая пострадала за наши грехи, но которую Отец воскресил” (св. Игнатий Богоносец. Послание к Смирнянам, 7); II век: св. Ириней Лионский, поясняя слова ап. Павла “Мы члены тела Его, от плоти Его” (Еф. 5, 30), говорит: “И эта плоть питается от чаши Его, которая есть Кровь Его, и растет от хлеба, который есть Тело Его. Питаемые от Евхаристии тела наши, погребенные в земле и разложившиеся в ней, в свое время восстанут, так как Слово Божие тленному даром дает нетление” (Против ересей. V,11,3); III век: Ориген, последовательный аллегорист в толковании Писания, присутствие Христа в хлебе Причастия признает реальным (Беседа на Исход, 13,3); IV век: “Христос не предал нам ничего чувственного, но все духовное, только в чувственных вещах. Если бы ты был бестелесен, то Христос сообщил бы тебе эти дары телесно, поелику же душа твоя соединена с телом, то духовное сообщает Он тебе через чувственное. Сколь многие ныне говорят: желал бы я видеть лицо Христа, образ, одежду, сапоги! Вот ты видишь Его, прикасаешься к Нему, вкушаешь Его. Ты желаешь видеть одежды Его, а Он дает тебе не только видеть Себя, но и касаться, и вкушать, и принимать внутрь” (св. Иоанн Златоуст. Беседы на Евангелие от Матфея, 82).

[34]. Рогозин, П. И., указ. соч., с. 82.

[35]. Цит. по: Успенский, Н. Д., Византийская литургия. // Богословские труды. № 26. — М., 1985, сс. 15-16. Подробнее об этом Соборе см. Черемухин П. А. Учение о Домостроительстве спасения в византийском богословии (епископ Николай Мефонский, митрополит Николай Кавасила и Никита Акоминат). // Богословские труды. № 3. — М., 1964. Интересно, что здесь осуждены те богословские взгляды, которые католичество официально усвоит себе еще лишь через четыреста лет, и которые через те же 400 лет создаст себе протестантизм. Нельзя говорить, что литургическая жертва “иная”, чем была на Тайной Вечере, равно как нельзя говорить и что на Литургии лишь вспоминается та Вечеря.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Sf

Следва…

Венцислав Каравълчев

Изминали са малко повече от две хиляди години от нощта, в която едно събитие ще се превърне във вододел на човешката история – раждането по плът на Божия Син и влизането на Бога в човешката история. Някога св. пророк и цар Соломон бе заявил: „няма нищо ново под слънцето” (Еклисиаст 1:19). Близо две хилядолетия по-късно св. Иоан Дамаскин внася малка, но съществена корекция в думите му: „Христос е единственото ново нещо под слънцето”. Между думите на св. цар Соломон и св. Иоан Дамаскин стои Богочовекът Христос. Съществената разлика е, че в Стария Завет всички откровения на Бога са откровения на безплътното Слово, докато новозаветните са откровения на Бог Слово, но вече в плът.

Открилият се на Моисей, на Соломон и на всички старозаветни пророци е бил все още неприелият плът Син и Слово Божие – Логосът, второто Лице на Пресветата Троица. Старозаветните отци и пророци не само са имали пряко общение с Божието Слово, но и са виждали Неговото бъдещо Въплъщение и Раждане. Стъпките, които чува Адам (Битие 3:8), случилото се с Яков и Моисей, с пророк Исаия и Даниил ясно свидетелства за това. Както пише съвременният богослов митрополит Йеротей (Влахос), в Христос ние различаваме две рождения: едно, предвечно, от Бог Отец, както го изяснява Символът на вярата, и второ – по плът от Пресвета Богородица, което за пореден път Църквата чества днес. И двете рождения са непостижими за човешкия ум и логика. Неслучайно св. Григорий Богослов ни предупреждава, че всеки опит за проникване в тайнствата, превишаващи нашата логика, може да ни доведе до загуба на разума, до лудост. Затова и истината – откровение за предвечното раждане на Христос от Отца и от Богородица по плът ние приемаме с вяра, тоест без да се опитваме логически да го осмисляме, защото тази тайна е непостижима. До Въплъщението Си Второто лице на Пресветата Троица е наречено Син и Слово. Синовството изразява предвечното раждане от Отца и родеността е Неговото ипостасно свойство. Словото явява Бог Отец: връзка аналогична на тази между словата и разума. Св. Григорий Богослов обяснява тази свързаност така: Словото явява Отца, защото който вижда и приема Словото, вижда и Отца в Словото. Затова и Сам Христос ни казва: „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Иоан 14:6).При Въплъщението, в момента на зачатието в утробата на св. Богородица, става съединение на две природи – божествената и човешката – във втората Божия ипостас. От този момент Второто лице на Бога се нарича вече и Христос – име, изразяващо и помазващия (χρίσαντα) Отец, и помазвания (χρίσθεντα) Син, и помазанието (χρίσμα) Дух Свети. И понеже, разсъждава митрополит Йеротей, в Светата Троица всички действия са троични, то в случая човешката природа е помазана от всичките три лица на Троицата, а Словото, Божественият Логос помазва и Сам Себе си, както изяснява Иоан Дамаскин. Затова името Христос едновременно изразява и Бога, и човека, тоест Богочовека Христос. След Въплъщението Синът и Слово Божие става Христос, като остава завинаги и Син, и Слово, изразявайки съединението на божествената и на човешката природа. Божието Слово, при Своето въплъщение и раждане в плът, възприема цялата човешка природа, което означава, че възприема и всички наши така наречени „естествени нужди”. С други думи, Христос приема всичко присъщо на човека, освен греха. Затова и Църквата Го нарича съвършен човек – цялостен, истински, а не само „отчасти”, не „само по плът”. И винаги отхвърля като еретични ученията, че Бог бил приел „само плът”, че бил човек, но само доколкото е „влязъл” в човешко тяло (като в източните божествени инкарнации).

Не, Христос, учи Църквата е станал съвършен човек, приел е от светата Дева одушевено тяло – тоест човешка душа и тяло, цялата човешка природа, без греха. Колкото пък до така наречените „естествени нужди”, те са независещите от нас и, следователно, не са предмет на свободния избор на човека. Естествените потребности като гладът, жаждата, болката, тленноста, вълненията, смъртта са влезли в човешката природа след грехопадението. И затова няма нищо удивително, че Христос страда от глад и от жажда, че плаче и дори с кървави сълзи моли Своя Отец: „Ако може, нека Ме отмине тая чаша” (Матей 26:38-42). Според митрополит Йеротей (Влахос), тъй като помислите и желанията не са „естествени нужди”, а следствие от греха, те са били чужди на Христос, Който, както казахме, е във всичко подобен на нас, освен в греха. Затова и когато дяволът Го изкушава в пустинята, той го изкушава външно, а не вътрешно, не чрез помисли или видения (1 Петр. 2:22). С други думи, Христос не е подвластен на помисли. И понеже е и Божие въипостазиране на Премъдростта, то и всяко Негово слово е израз на тази Премъдрост. Затова и всяко слово на Бога Слово е изцеряващо за човека – според думите, които сам ни е завещал: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал” (Иоан 15:3).От тези думи виждаме какво важно значение за човека има четенето на Божието слово, но това самó по себе си все още не очиства човека, а е само предпоставка за освещаването, за очистването на вярващия. Когато човек стане причастен на Бога и Дух Свети заживее в него, то и Божието слово оживява, придобива не само нов, смисъл, но и неподозирана възраждаща сила в човешката душа. Чрез тази сила то, словото Божие, дава отговори на най-съкровените въпроси и, според Божието обещание, действително и очиства, и укротява помислите, и освобождава в човека пространство за спасителното действие на Бога. Това е така, защото Божието слово, дадено ни в писанията, е нетварна енергия на Троичния Бог, която очиства, просвещава и обòжва човека. Затова казаното от Христос е не просто набор слова, а „думи за вечен живот” (Иоан 6:68). И Когато св. евангелист Лука казва, че „Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (2:52), това не трябва да се разбира, че, както у човека, с годините се натрупва опит и мъдрост и че с времето човек възраства в нея, но напротив – че през времето на своя земен живот Христос ни разкрива тази Премъдрост.

Христос се роди от Девица заради нас човеците и заради нашето спасение. И ето че година след година, век след век ние честваме Неговото раждане – събитие, централно, разделило на две цялата история на човечеството: преди и след Рождество Христово. И нашето летоброене символично отразява тъкмо това. Тъкмо с раждането на Спасителя мнозина отчитат и началото на Църквата, въпреки че за нейно „официално” начало се приема денят на Петдесетница, когато Светият Дух слиза върху апостолите, а по този начин и върху цялата Църква.

Трябва обаче да отбележим, че всички главни събития, свързани с Божественото домостроителство (Рождество, Богоявление, Възкресение, Петдесетница) са неразривно свързани и разделението им е само условно. Църквата е направила това разделение на празниците по икономѝя, за да можем да вникнем в дълбочината на съдържанието на тези събития и чрез подходяща подготовка – пост и молитва, да се докоснем до тяхното послание, което да възприемаме не само интелектуално, но и умосърдечно. Докато в центъра на християнския живот, в св. Божествена литургия всеки път съпреживяваме всички събития от Христовия живот на земята – от Въплъщението, през Рождеството до Възкресението, Възнесението и Петдесетница. Затова и отците ни казват, че всяка Литургия е и Рождество, и Възкресение, и Петдесетница. Но и това съ-преживяване не е безусловно, а изисква съ-участие на човека в нетварната Божия енергия. Тогава именно посланията на празниците стават нещо много повече от припомняне на исторически събития от земния живот на Христос, но, както хубаво се изразява Лимасолският митрополит Атанасий, стават повод за съд, откриване на помислите ни и спасителна равносметка на нашия живот, за съизмерване на нашето собствено битие с онова, което ни е зададено изначално от Бога като цел и като смисъл.С раждането на Христос Бог изпълнява обещанието чрез старозаветния Израил да даде Спасител на цялото човечество. Макар за мнозина днес идеята за спасение да е непонятна и твърде абстрактна, просто метафора за избавяне от тегнещите над живота ни проблеми, за древните евреи спасението е дълбока необходимост от възстановяване на мира между Бога и човечеството, белязано от смъртта и изнемогващо под бремето на греховете си. Точно за това възстановяване пеят ангелите в своя рождественски химн: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:14). Възпяваният от ангелите мир не означава край на войните и пълното им премахване от човешката история. Мирът, за който ни благовести ангелският хор, е Въплътилият се и родил се в мир Христос, Който със Своето пришествие в плът примирява човека с Бога, с неговите ближни и със самия себе си.

След грехопадението човечеството губи мира с Бога и връзката си с Него и като следствие от това в човешката природа, а оттук и в цялото творение влизат страданията и смъртта. Раждането на Христос, въчовечаването на Бог Слово е заключителен акт на творението, който дава възможност на човека не просто да се спаси, но и да се обòжи. Както пише св. Атанасий Велики, възвръщането на човека към Бога, примирението не е могло да стане само чрез покаяние, защото с грехопадението човешката природа се е увредила и в нея е влязла смъртта. Падението на Адам не е нравствено, а онтологично, екзистенциално. За да се възстанови връзката с Бога, е било необходимо да се победи преди всичко смъртта. Но сам човекът не е можел да направи това и затова е било така наложително въплъщението на Сина – за бъдат победени смъртта и дявола, за да стане Христос Първообраз на новото творение, нов Адам.

Бог не избавя човека от смъртта насилствено, не сътворява за борба с дявола нов човек, а прави стария човек победител, като възприема неговата смъртна и подвластна на страстите плът. Така, по думите на св. Иоан Дамаскин, Христос става смъртен човек, като едновременно остава и истински Бог, единосъщен с Отца и със Светия Дух. Както пеят рождественските химни, Той пребивава едновременно на земята, сред човеците, и неразделно „на небето”, с Отца и Светия Дух. Чрез Богочовека можем да преминем от по образ към подобие, което не означава нищо друго, освен да се обòжим. Като обобщава светоотеческия опит приснопаметният архимандрит Серафим (Алексиев), у човека образът Божи е даденост, а уподобяването на Бога – зададеност. Според св. Максим Изповедник със сътворяването на света и на човека имаме пет деления: нетварно и тварно, ангели и човеци, небе и земя, чувствен рай (Едем) и вселена, мъжко и женско. С помощта на Бога и чрез оделотворяване на добродетелите първият Адам е трябвало да надмине (да превъзмогне) всички тези деления. И тъй като не успял, това е направил новият Адам – Иисус Христос. Както отбелязва съвременният руски духовник отец Димитрий Смирнов обаче, за да послушаме ние Бога, Сам Бог е трябвало да се яви в образ, подобен на нас. Господ не само поправя грешката на нашия праотец, но чрез Своето въплъщение и с раждането Си по плът предоставя всекиму реалната възможност, като се възсъедини с Него да превъзходи всички, посочени от св. Максим, деления.

Въплъщението и Рождеството, по думите на св. Иоан Дамаскин, са неизречимо и непостижимо снизхождане на Бога. Това е кеносисът, самоограничаването на Бога. Както казва св. Григорий Богослов, Бог умалява Своето Божество, за да стане вместителен за нас. И понеже този кеносис е непостижима, велика тайна, то тя може да бъде изразена само с помощта на апофатични изрази. Защото този кеносис се състои не просто във видимото от живота на Христос – раждането в бедно семейство, в бедна обстановка, в безбройните трудности и несгоди на този живот, а най-много от всичко в невидимата и непостижима тайна по възприемането на смъртната и изложена на страдания природа на човека, във възприемането от страна на нетварния Бог на тварната човешка природа и в съединяването на нетварното с тварното. Именно това самопонизяване на Христос, този Негов кеносис прави възможен нашия ϑέωσις (обòжение). Кеносисът е истинското проявление и определение на онази любов, която е сам Бог (1 Иоан 4:8-9). Истинската любов е самоумаление, смирение, жертва, себеотдаване в полза на другия. Затова и в днешните лукави дни, когато всякакви новопророци и „праведници” привличат към себе си вниманието, криейки си зад словата на Бога и на Неговите угодници, кеносисът продължава да е верен критерий за това, кой какъв е. Защото истинският праведник – колкото повече се освещава и обòжва – толкова повече се смирява и се себераздава, и обратно…Раждането на Иисус Христос е историческо събитие – то се случва в определен исторически период, на конкретно място. За него свидетелстват не само евангелистите, но и древни автори като Иосиф Флавий, Тацит, Светоний и Плиний Млади. Христос се ражда в пещера, близо до Витлеем, в семейството на дърводелеца Иосиф и съпругата му Мария. Иосиф е от рода на Давид – факт, който изрично е подчертан в Библията, защото е част от старозаветното пророчество, че Спасителят ще се роди в дома Давидов. Той се ражда при управлението на първия римски император Октавиан Август (27 година преди Христа–14 година след Христа), когато в незначителната римска провинция Юдея „царува”, тоест Рим е поставил за проконсул Ирод І, наричан Велики. Октавиан Август е издал заповед за преброяване на населението. Всеки жител на империята е трябвало да се запише там, където е роден. Иосиф и Мария е трябвало да пътуват от Назарет, където живеели, до Витлеем – родното място на Иосиф. Понеже това преброяване е събрало много хора в малкия Витлеем, в страноприемниците няма свободни места и семейството на Иосиф е принудено да се подслони в пещера, където пастирите затваряли своите животни. В тази скромна обстановка се ражда Този, Когото Църквата възпява вече две хилядолетия с пророческите думи на цар Давид: роди се царят на Славата. Първото споменаване за раждането на Спасителя в пещера прави през II век св. Юстин Мъченик. По времето на Ориген тази пещера е вече публично известна и обект на поклонение. Такова сведение имаме и от апокрифните евангелия на Яков и на псевдо-Матей.

До нас не достигат конкретни сведения за празнуването на Христовото раждане в първите два века на християнството. Първите исторически свидетелства са от III век, като Рождество Христово е част от по-общо тържество на явяването на Бога – Богоявление, което се е отбелязвало на 6 януари. Едва през IV век – под влияние на Римската църква – Рождество Христово се обособява като самостоятелен празник и започва да се чества на 25 декември. 25 декември обаче не е историческата дата на Христовото раждане, която и до днес остава неизвестна, а символична дата, бележеща края на период (година) от човешката история и началото на нов.

Причините за това късно обособяване на празника са много, но сред главните от тях можем да посочим факта, че християнството се ражда в юдейска среда. За разлика от много други народи, които тържествено празнували деня, в който някой се ражда, за юдеите раждането е било повод за скръб. Те го възприемали като начало на страдания. Това разбиране на старозаветният човек намира израз в думите на св. пророк Давид: „В беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми” (Псалом 50:7), и на праведния Иов: „… отвори Иов уста и прокле деня си. Па начена Иов и рече: да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!” (3:1-16). Именно заради силната връзка на първите християни с юдейската традиция те също се отнасяли с по-голяма почит към смъртта, – като преход от земята към небето – отколкото към раждането. Самият ден на земната кончина на мъченик от християнската община се наричал ден на неговото раждане за небесата – dies natales (рождени дни), а честванията на тяхната памет – agapae nataliciae. Свидетелство за това ни е оставил Евсевий Кесарийски, който привежда посланието на църквата в Смирна до църквата във Филомилия по повод мъченическата смърт на св. Поликарп. Там се казва, че след като проконсулът изгорил тялото на св. Поликарп, за да не стане то обект за поклонение, християните събрали останките му и ги сложили на подходящо място за да започнат да се събират в деня на неговото рождение (смърт). И думите на св. апостол Павел – „затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме” (2 Коринтяни 5:16) като че ли поддържат това разбиране, въпреки че са казани по повод прекаленото мъдруване в някои християнски общини относно Христа.Какъвто и да е бил цялостния комплекс от причини, неоспорим факт остава, че Рождество Христово се обособява късно като самостоятелен празник. Известно влияние за това имат и гностиците, които в центъра на събитията от живота на Спасителя, като най-спасително поставят Неговото Кръщение. През III век св. Климент Александрийски описва разбирането за този празник на последователите на гностика Василид. Според тях, при Кръщението Божеството изпраща еона Νοῦς(Ум), една от най-висшите си еманации, който във вид на гълъб слиза върху Иисус – до това време обикновен човек, достъпен за греха. Трябва да отбележим, че св. Иполит Римски и св. Ириней Лионски също разглеждат гностицизма на Василид и по-различно тълкуват схващанията му. В случая обаче е важно да отбележим, че описаните гностици са имали много красиво и атрактивно богослужение, което е привличало мнозина. За да му се противопостави, Църквата е трябвало също да въведе празника на Кръщението в своя календар, като вложи в него истинския, непомрачен смисъл на събитието, заради което го и нарича не Кръщение, а Богоявление, тоест празник на Божието явяване (явявания) – познат още с гръцките си наименования теофания или епифания. При установяването си празникът е включвал първоначално четири събития: Рождество Христово, Кръщение Христово, Поклонението на влъхвите (мъдреците) и Сватбата в Кана Галилейска. Ранната Църква е чествала Богоявление, както и днес, на 6 януари. Поради гореспоменатите причини в центъра на празника Богоявление е стояло Кръщението Христово, докато другите три празника оставали в периферията – съпътстващи централното събитие. Богословският акцент в случая е, че Христос е истински Бог и истински човек и както при раждането Му, така и при кръщението Му за това свидетелстват и творението, и Творецът.

Можем да предположим, че отделянето на празника Рождество от Богоявление и началото на самостоятелното му честване става вероятно малко след Медиоланския едикт (313 година). Това разделяне се прави първо в Римската църква, която почва да чества Рождество на 25 декември. Depositio episcoporum (Списък на римските епископи) сочи, че в 336 година Рождество Христово вече се е празнувало на 25 декември. В римски календар, съставен не по-късно от 354 година, също е посочено, че 25 декември е „Ден на Христовото Раждане във Витлеем”. Същевременно обаче св. Амвросий Медиолански в De virginibus ad Marcellinam (За девствениците, до [сестра му] Марцелина) пише, че дори до времето на папа Либерий (352-356) Рождеството Христово се е чествало заедно със Сватбата в Кана Галилейска, тоест на 6 януари. Това разделно празнуване не след дълго започва да се утвърждава и на Изток. Особено много за това спомага св. Иоан Златоуст (починал 407 година). В своя проповед на Богоявление през 387 година той подчертава, че на 6 януари Църквата празнува Кръщението Господне, а не Рождеството, като употребява думата епифания в различен от общоприетия смисъл, с което цели разграничаването на двата празника. Интересното е, че и други отци на Църквата, въпреки че спомагат за утвърждаването на една обща дата на празнуването на Богоявление от всички църкви, същевременно са продължавали да настояват, че на 6 януари се празнува именно Рождество Христово.Св. Григорий Богослов (починал 390 година) в едно от словата си казва: „Сега ние празнуваме Богоявление или празника на Рождество”. Св. Василий Велики (починал 379 година) в своето Слово за Рождество също насочва към неговото честване: „Ще наричаме този наш празник Богоявление (Теофания). Ще празнуваме спасението на света; ще тържествуваме в деня на раждането на човешкия род, защото днес е развързана клетвата над Адам”. Такова е мнението и на св. Епифаний Кипърски (починал 403 година), който многократно казва, че на 6 януари „Христос се е родил по плът”. Нещо повече, той дори отхвърля твърденията, че на този ден се е кръстил Христос, както и практиката, основана на древен обичай, да се налива вода на 6 януари и да се съхранява през цялата година за сакрална употреба. Според него тази практика е свързана с чудото в Кана Галилейска. Златоуст обаче, в Беседа за кръщението, е категоричен: „В този ден, Христос се е кръстил и е осветил природата на водата. Затова и народът в нощта срещу празника носи съдове за вода, пълни ги и ги пази през цялата година, защото днес водата се освещава и се извършва очевидно чудо, така че независимо от времето, природата на водата не се разваля, но през цялата година, и често даже и след две и след три години, напълнената в този ден вода остава неповредена и свежа и даже след много време остава същата като току-що почерпаната от извора”. Тук е редно да отбележим, че св. Иоан Златоуст и св. Епифаний Кипърски са били съвременници, а св. Епифаний, който е бил известен със суровия си и сприхав характер, е бил (поради не напълно изяснени и до днес причини) опонент и противник на Златоуст. Така че неговото мнение би могло да е резултат от това противопоставяне на авторитета и на личността на св. Иоан Златоуст.

Св. Василий Велики е първият архиерей, възприел на Изток западния начин на празнуване на Рождеството, наложил го в църквите в Кесария, които в периода 360-370 година започват да честват на 25 декември. В Константинопол Рождество Христово се чества на 25 декември за първи път в годината след смъртта на императора-арианин Валент, убит от готите при Адрианопол в 378 година. Това дава основание на някои изследователи да свързват разделянето на Рождество от Богоявление с нуждата от противопоставяне на придобиващото популярност арианство. Св. Григорий Богослов е този, който въвежда в Константинопол празнуването на Рождество Христово на 25 декември. След като той напуска столичната катедра обаче това празнуване е преустановено. Западният император Хонорий (395-423) в писмо уведомява своята майка и брат си Аркадий (395-408), които са във Византион, за това, как се чества празникът Рождество Христово в Рим – отделно от Богоявлението на 6 януари. В писмото между другото се споменава, че празникът има вече свои отделни стихири и тропари. Това подтиква източният император Аркадий и неговата майка да препоръчат на св. Иоан Златоуст – вече е предстоятел на катедрата в Константинопол – да се съобрази с писмото на Хонорий. Златоуст веднъж вече е въвел честването на 25 декември на Изток, при своето светителство в Антиохия – през 386-та или 388 година, когато с пламенна проповед успява да убеди антиохийците в правотата на Рим и да притъпи силните антиримски настроения.

Трябва да отбележим, че до тази забележителна проповед на св. Иоан Златоуст, произнесена на 20.12.386 или 388 година, антиохийци са обвинявали Рим в идолопоклонство задето чествали Рождество на 25 декември – празненство, измислено, според тях, от последователите на еретика Церентий. В проповедта Златоуст споменава, че църквите на Запад – от Тракия дори до Гадис (днешния Кадис в Испания – най-древния град в Западна Европа, на атлантическия бряг) – честват празника на 25 декември. В Константинопол честването на Рождество Христово на 25 декември св. Иоан Златоуст въвежда около 400 година.Постепенно и останалите източни църкви възприемат практиката на Западната църква. Това обаче не става веднага. В Александрийската църква това става около 440 година. Иерусалимската църква също съхранява още близо половин столетие старата практика на съвместно честване на Рождество и Богоявление и пристъпила към разделянето им едва в периода 430-440 година. Макар най-накрая от Иерусалимската църква да се съгласяват да празнуват Рождество на 25 декември, те продължават да изчисляват честването на Сретение не от 25 декември, а от 6 януари и да го честват на 14 февруари. Останалите постепенно започват да честват Сретение Господне на 2 февруари, но Иерусалимската църква остава непреклонна пред увещанията на предстоятелите на останалите църкви да промени това честване. Това налага през VI век император Юстиниан І (527-565) да влезе дори със сила в Иерусалим и да принуди местната църква да започне да празнува Сретение също на 2 февруари.

Арменската църква обаче напълно е запазила източното предание и продължава и днес да отбелязва Христовото рождение на 6 януари по старата традиция – заедно с Богоявление. Около 440 година Константинополският патриарх Прокъл (436-446) пише писмо до католикоса на Армения Сахак, в което го информирал за новото честване. Писмото обаче е предадено от недоброжелатели на персийския цар, който обвинява католикоса в сътрудничество с гърците и го отстранява от престола. Съществуват обаче писмени сведения, че ако не всички арменци, то поне онези, които се намирали в пределите на Византия, приемат Рождество Христово да честват на 25 декември. Това обаче става за много кратък период от време, около тридесет години, след което всички се връщат към старата си практика, която запазват и до днес – да празнуват на 6 януари.

Много автори в периода 375-450 година като св. Епифаний Кипърски, св. Иоан Касиан, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, Астерий Амасийски и други защитават нуждата от подобно разделяне на празниците, понеже Рождеството отбелязва раждането по плът, докато Богоявление чества раждането в Светия Дух. В Рим малко след 400 година е издаден специален императорски едикт, според който театрите трябва да бъдат затворени при честването на три празника: Възкресение Христово, Рождество и Богоявление. Трябва да отбележим, че нито Рождество Христово, нито Богоявление получават по това време официален празничен статут в империята. Това става едва в 534 година, както се вижда от достигнал до нас фрагмент на арменския географ и историк Анания от Ширак (Ананий Ширакаци). Известният църковен историк на XIV век Никифор Калист, в своята история, пише, че император Юстиниан наредил Рождество Христово да се чества по цялата земя. Така от VI век може да се приеме, че започва по-унифицираното и едновременно честване на Рождество Христово в цялата Църква.

Литература:

ΙΕΡΌΘΕΟΣ, ΜΗΤΡΟΠΟΛΊΤΗΣ ΝΑΥΠΆΚΤΟΥ ΚΑΙ ΑΓΊΟΥ ΒΛΑΣΊΟΥ Οι Δεσποτικές εορτές, Λιβαδειά: Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2008.

FOWLER, J. Christmas, Its History and Meaning, California 2006.

TAYLOR, J. “Christmas” – In: The New International Dictionary of the Christian Church, ed. by J. D. Douglas, Zondervan 1974.

URLIN, E. Festivals, Holy Days, and Saints’ Days, Detroit 1979.

Толковый типикон: Объяснительное изложение Типикона с историческим введением, сост. М. Скабалланович, т. І-ІІІ, Москва 1995.

БИТБУНОВ, Г. Двунадесятые праздники, Москва 2011.

КАРАВЪЛЧЕВ, В. „Рождество Христово – история на празника” – Двери.бг.

КАРАВЪЛЧЕВ, В. „Рождество Христово и началото на християнството” – В: Преса, 348, с. 18-19.

КАРАВЪЛЧЕВ, В. „Кога се е родил Христос” – В: Гласове, 47, 2010.
____________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, Венцислав Каравълчев и сюжети от Рождество Христово. Източници – Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4RV.

Професор Иван Снегаров

Христос е основал Своята Църква, за да огласи тя с Неговото учение целия свят и да възроди всички народи. Тази цел е посочена ясно в заповедта на Иисус Христос към апостолите: „Идете, прочее, научете всички народи“ (Матей 28:19). Не само евреите трябвало да бъдат приведени към Христа, а и езичниците, целият човешки род да се присади към евангелската лоза – Христос. Това свое предназначение ясно съзнавали апостолите, обаче, като евреи, те копнеели да обърнат към Христа преди всичко своя народ – Израил, който и бил подготвян през целия старозаветен период пръв да посрещне и приеме Месия[1]. Затова апостолите съсредоточили своята дейност в Иерусалим. Първата християнска община била устроена там. Според плана на апостолите Иерусалимската църква трябвало да стане по форма и живот образец за всички други християнски църкви, Иерусалим трябвало да стане животворен център на целия свят. Те били уверени, че щом Иерусалим приеме Христа, съпротивата на еврейския народ щяла да бъде сломена и той щял да се превърне във всемирен светилник на Евангелието. Но яростното гонение, повдигнато от Синедриона срещу учениците Христови, показало, че Иерусалим не ще бъде победен лесно и затова ще трябва да се проповядва Христовото учение едновременно там, и в други страни.След убийството на дякон Стефан (около тридесет и шеста-тридесет и седма година) много християни избягали от Иерусалим и се пръснали в Юдея и Самария, където проповядвали Евангелието. Обаче апостолите все още продължавали да стоят в Иерусалим[2]. Това показва, че те още не искали да променят своя основен план – да обърнат към Христос столицата на еврейския народ и да преобразят самия иерусалимски храм в духовно огнище на християнството. Изобщо и апостолите, и иерусалимските християни смятали, че техен върховен дълг е да убедят целия Израил, че проповядваният от тях Иисус Назарянин е предсказаният от пророците Месия. Затова и избягалите от Иерусалим християни първоначално проповядвали само между евреите и прозелитите (обрязаните) (Деяния апостолски 11:19). Смятайки Евангелието за допълнение на Моисеевия закон, те се стремели да съединят двата завета в учението и живота на християнската Църква, да съчетаят юдейството и християнството в една религия, обрязването и кръщението. Според тяхното схващане всеки езичник бил длъжен да мине през юдейството, за да влезе в Църквата Христова.

Това разбиране не било съгласно със същността на Христовото учение, с идеята за царството Божие, но при все това то съществувало и имало опасност да стане принцип, който би спъвал разпространението на християнството в света. Християнството щяло да се национализира и да стане една секта на юдейството, каквато после и образували юдействащите християни.

Aпостол Петър, който външно също не скъсвал с юдейството, по-добре разбирал, че Църквата, която Христос основал и вратата адови не ще ѝ надделеят (Матей 16:18), е предназначена да възроди всички народи чрез Евангелието, а не чрез Моисеевия закон. Но той бил нерешителен и нямал диалектическа дарба да изясни логически, че спасява вярата в Христа, а не Моисеевия закон; че Евангелието е по-достъпно, възприемливо и животворно самó по себе си, без посредничеството на Моисеевия закон. Все пак той направил първия пробив срещу религиозно-националистичния възглед на иерусалимските християни: покръстил езичника стотник Корнилий с целия му дом и близките му приятели в Кесария, главен град на римския управител (прокуратор) на Палестина (Деяния апостолски 10:9-48). Когато се върнал в Иерусалим, той бил упрекван от християните-евреи, дето влязъл в общение с необрязани езичници и ял с тях (Деяния апостолски 11:2-3). Петър оправдавал своята постъпка не със заповедта на Христос да проповядват на всички народи или с теоретическо-библейско изяснение на всемирноспасителния характер на делото Христово, а с видение и личба, която го уверила, че Бог е дал „равен дар“ и на тях (езичниците, които повярвали в Господ Иисус Христос), какъвто и на тях (Деяния апостолски 11:17). Апостол Петър убедил иерусалимските християни, че и „на езичниците даде Бог покаяние за живот“ (Деяния апостолски 11:18), но при все това християните-евреи не могли да се освободят от своето националистично предубеждение. Преградата между тях и християните – бивши езичници все повече се издигала и силно пречела за развитието на християнската Църква като всемирна и единодействена духовна организация. Разпръснатите след гонението християни преминали от Палестина „до Финикия и Кипър и Антиохия (главен град на Сирия) и никому другиму не проповядвали словото освен на иудеите“. Някои от тях – кипряни и киринейци благовествували „на елинистите“ в Антиохия, сиреч на евреите с гръцки говорим език (Деяния апостолски 11:19-20).Кой знае, как би се развила и завършила борбата срещу средостението, издигано от евреохристияните, ако апостол Павел не повел тази борба с цялата си пламенна душа. Роден в град Тарс (в Киликия), оживено пристанище при Средиземно море, малкият Савел е расъл сред лъха на цветуща елинистична култура. Родителите му, както всички евреи на разсеянието, били привързани към праотеческата си вяра. Баща му бил фарисеин, сиреч строго правоверен юдеин. Той дал на своя любознателен син добро юдейско образование. Савел се учил при прочутия тогава еврейски законоучител-фарисей Гамалиил, член на юдейския Синедрион (Деяния апостолски 6:34), вероятно с цел да стане също равин. Гамалиил е упражнил силно влияние върху своя даровит ученик, който усърдно изучавал юдейското богословие и станал ревностен фарисеин[3]. Когато проповедта на апостолите се разнесла в Иерусалим, той се намирал там и страшно възненавидил християнството, смятал го за гибел на еврейския народ. Савел се споменава за пръв път при убийството на дякон Стефан. И той излязъл вън от града, за да насърчава убиването на Стефан и пазел дрехите на палачите[4]. Овладян от буйна ревност за праотеческата си вяра, той взел живо участие в повдигнатото срещу християните гонение в Иерусалим. Както сам признава, той ги гонел до смърт, отвличал мъже и жени, връзвал ги и ги хвърлял в тъмниците. Освен това, в своята ярост против Христовите последователи, той поискал от Синедриона писмено пълномощие до синагогите в Дамаск[5]), за да залавя избягалите там християни – мъже и жени и да ги докарва вързани в Иерусалим, за да ги накажат[6].

Тъкмо, обаче, в пароксизма на своята религиозна ревност Савел внезапно се преобразил, овладян от пламенна любов към Иисус Христос, и от яростен гонител на християнството станал неговият най-ревностен разпространител и вдъхновен проповедник[7]. Той се изпълнил с твърда и непоколебима вяра, че сам Христос го е призвал и избрал за Свой апостол[8]. До края на живота си апостол Павел е живял с това ясно съзнание, което му давало сила да се бори непрестанно, неуморно и безстрашно за победата на словото за Христа Разпнатия. Още сега апостол Павел се почувствал свързан не само със своя народ, а и с езическите народи. Още сега той схванал универсалния характер на Христовото учение и че той е призван да го внедри и сред свои, и чужди. Не се знае, дали апостол Павел е добил гръцко образование в родния си град. Но неговите родители, изглежда, били заможни. Баща му може би се занимавал с търговия в Тарс, но твърде е вероятно, че имал и някакъв занаят. Синът му Савел, няма съмнение по бащино попечение, научил и практикувал ръчен занаят – правел шатри. Чрез своята търговия или занаятчийското си производство бащата на Павел и изобщо семейството се намирало в стопански и културни отношения с местните граждани-езичници. Такива връзки били неизбежни за евреите, които живеели вън от Палестина в езически градове. Чрез културното влияние на езическото гръцко общество прониквал гръцкият език и сред еврейските колонии до такава степен, че им станал говорим език. Така се появила нуждата и било възможно да се преведе Библията (Старият Завет) на общия гръцки език κοινή διίλεκτος в Александрия от седемдесет еврейски учени. Евреи-елинисти имало и в Иерусалим и други градове на Палестина.

Бащата на апостол Павел не се държал враждебно и към римската държава. Неизвестно как (с пари или за заслуги към империята) придобил привилегията на римско гражданство, тоест се ползвал с правата на свободните съсловия на град Рим. Той имал право да заема държавна или обществена служба, да бъде икономически свободен и при съдебно обвинение да апелира към съда на императора. Това право наследил Павел от баща си[9]. То го спасило от явна смърт в Иерусалим, а също така му дало възможност да бъде държан в Рим само под домашен арест[10]. В град Тарс той се движел сред гръцко общество, усвоил общия гръцки език и се запознал с гръцката литература.Апостол Павел използвал в своята проповед не само юдейското си образование, а и елинистичната образованост, доколкото могъл да я усвои в родния си град. Тези две сили му били оръдия, чрез които той действал успешно сред евреи и езичници (елини и елинизирани). На едните и другите той гледал не като на две противоположни среди, а като на части от една жива действителност, която копнеела за висш идеал – за повече светлина и правда – и която трябвало всецяло да се завоюва за Христос, за да се създаде ново човечество. Тя била пространна нива, на която трябвало да се посее живодатното евангелско зърно. Апостол Павел не се отказал от своя народ, а, напротив, горял от любов към него и желаел да вкорени духа Христов най-напред в неговото сърце. Затова навсякъде, където отивал да проповядва, първо към евреите се обръщал, тях търсел и призовавал да се поклонят на Иисус Назарянина като на реализирана надежда на Израил. Същевременно обаче той се обръщал и към езичниците, като към равноправни деца на Отца и еднакво призвани от Христос за ново битие. В областите, в които той проповядвал, господствало езичеството. Евреите съставлявали малцинство в тях. Освен това почти във всички градове най-вече езичници слушали неговото слово и повярвали в Христа, а евреите в своя фанатизъм обикновено силно му противодействали и подбуждали езичниците да му пакостят. Поради това апостол Павел се смятал, че е призван да проповядва предимно на езичниците (Галатяни 1:16), и Църквата го признала за апостол на необрязаните така, както Петър за апостол на обрязаните[11].

Апостол Павел се издигнал постепенно, но скоро, до самосъзнанието, че е определен специално за проповедник на Христос между езичниците. Веднага след като се покръстил, той почнал да проповядва Евангелието на евреите в синагогите в Дамаск и да им доказва, че Иисус е Христос (Деяния апостолски 9:20-22). Евреите се наговорили да го убият. Ден и нощ те пазели градските порти, за да го уловят, но нощем християните успели да го спуснат с кошче през градските стени. Савел избягал в Арабия, където ще да се е подготвил за бъдещата си апостолска дейност. След известно време той пак се върнал в Дамаск и оттам след три години той отишъл в Иерусалим, за да влезе във връзка с апостолите и да се види особено с Петър (Галатяни 1:17-18). Несъмнено целта на тази среща била да бъде приет от апостолите като равен на тях съдеятел или член на тяхната колегия. Варнава, левит, родом от Кипър, известен със своята силна вяра в Христа[12], изглежда, от по-рано е познавал Савел. Той го представил и препоръчал на апостолите Петър и Яков, брат Господен, които тогава единствени се намирали в Иерусалим[13]. Те го приели с пълно доверие, особено като виждали, че без страх проповядвал Евангелието в Иерусалим. Савел влизал в остри спорове с евреите-елинисти, които намислили да го убият. Затова след петнадесетдневно пребиваване в Иерусалим[14], тамошни християни го завели в Кесария Палестинска и оттук го изпратили в родния му град Тарс[15].Не е известно, колко време Павел стоял в Тарс и какъв план си начертал за своята дейност. Но около четиридесет и втора година от Тарс го взел за свой сътрудник Варнава, който вече бил пратен от апостолите да ръководи църквата в Антиохия Сирийска, образувана вследствие на проповедта на някои от избягалите от Иерусалим християни[16]. В Антиохия Варнава и Савел проповядвали цяла година и доста народ повярвал в Христос. Навярно и под тяхно влияние[17], последователите Христови първи почнали да се наричат християни[18]. Вижда се, че Варнава и Савел, като ръководители на Антиохийската църква, се стремели да образуват от нея отделен ръководен център на евангелската мисия за езическия свят. С тази цел те довели от Иерусалим Иоан Марк[19], сестринец на Варнава, за да им помага в благовестието.

Очевидно е, че Варнава и Савел били близки приятели и имали еднакви разбирания по теоретически и организационни въпроси. Те решили да разпространяват заедно християнството в езическите страни, като мисионери на Антиохийската църква, както за да се подкрепят взаимно, така и поради обещанието на Иисус Христос, че „гдето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). По решение на Антиохийската църква, Варнава и Савел започнали мисионерските си пътешествия в центрове на гръко-римската цивилизация очевидно с цел да нанесат удар на езичеството в главните му крепости в Римската империя. Около 45-46 година, придружени от Иоан Марк, те отпътували за остров Кипър, родината на Варнава, който сигурно разчитал да използва познанството си с тамошни жители, за да открие там път за разпространение на Евангелието. Те проповядвали в главния град Саламин, обиколили целия остров до Пафос и между другите обърнали към Христос самия римски управител на име Сергий Павел. В Кипър Савел, наричан вече Павел[20], проявил висок апостолски дух и в по-нататъшната дейност на дружината той изпъквал на първо място. „Той началствуваше в словото“ (Деяния апостолски 14:22). Дееписателят вече поставя името му преди Варнава.

От Кипър Павел и Варнава продължили своето пътешествие в Мала Азия: в Пергия, където младият Иоан Марк ги напуснал и се върнал в Иерусалим; в Антиохия Писидийска, Икония (днес Коня), Листра, Дервия и други околни места. Въпреки ожесточеното противодействие на юдеите[21], те имали голям успех между езичниците в тези градове. Дори в Листра народът ги сметнал за богове, уподобени на човеци, и наричал Варнава Юпитер, а Павел – Меркурий. Жрецът пък на Юпитеровия идол пред градските врати довел юнци, които искал да ги принесе на тях в жертва. Колко време Павел и Варнава проповядвали в Мала Азия, точно не е известно (едни предполагат две години, други 4-5 години). На връщане те отново посетили казаните малоазийски градове, организирали там християнски църкви, „като ръкоположили презвитери на всяка църква[22]„. Те се върнали в Антиохия (Сирия) и дали отчет на тамошните църкви за постигнатите успехи сред езичниците.

Християнската църква в Антиохия, която била трети град след Рим, била свободна от юдейския номизъм, от който страдала Иерусалимската църква. В нея се осъществявали универсализмът на християнството и органичното единство между всички нейни членове – евреи и бивши езичници. Тя станала образец на всички други църкви, които се организирали вън от Палестина – като община на пълно братство между всички повярвали в Христос, независимо дали били юдеи или елини, роби или свободни, мъже или жени. Антиохийската църква ясно съзнавала, че тя е ново верско общество, различно от юдеите и езичниците. Нейната пълна особеност, своето съзнание, че Христос съединява евреи и езичници в едно живо цяло, членовете ѝ изразявали с ново обединително наименование християни, което за пръв път те употребили[23]. С това име те подчертавали, че са хора на нова, съвсем различна общност в света. Този универсален възглед бил утвърден в Антиохийската църква несъмнено от проповедта на апостол Павел, който заедно с Варнава още в Антиохия Писидийска (Мала Азия) застанал твърдо на гледището, че в Църквата Христова са призвани и езическите народи наравно с евреите. Антиохийската християнска община била възпитана от него да бъде равностен носител на независимо от юдаизма вселенско християнство, което е животворяща сила за всички народи и може да се възприема от всекиго без посредническото бреме на Моисеевия закон, а направо – само чрез искрена вяра в Иисус Христос. Обаче, иерусалимските християни не споделяли този възглед и се опитали да разрушат постигнатото религиозно единство между членовете на Антиохийската църква – евреи и бивши езичници. В Антиохия дошли от Юдея някои покръстени евреи, които учели християните – бивши езичници, че ако не се обрежат според Моисеевия закон, те не могат да се спасят (Деяния апостолски 15:1). Сами ли те решили да водят юдаистична пропаганда, за да разбият първата действителна християнска църква, или имали поръчение на някои апостоли и презвитери от Иерусалим ? – Може да нямали формално поръчение, но несъмнено те станали изразители и пропагандатори на неправилния и ретрограден възглед, който се утвърждавал между евреохристияните в Иерусалим и Юдея. Срещу тях се опълчили решително Павел и Варнава. Станала голяма препирня между тези юдаистични агитатори и Павел и Варнава (Деяния апостолски 15:2). Разпрата внесла голям смут в Антиохийската църква. Затова били изпратени в Иерусалим Павел, Варнава, Тит (той бил елин) и някои други християни с молба до апостолите и презвитерите да се занимаят с този въпрос и да го решат окончателно. Навсякъде, където минали през Финикия и Самария, те разказвали за обръщането на езичниците и причинявали голяма радост на тамошните християни. Обаче в Иерусалим станали „някои от фарисейската ерес, които бяха повярвали и казваха, че трябва да се обрязват езичниците и да им се заръча да държат Моисеевия закон“. Апостолите и презвитерите се свикали на събор, на който Петър, Павел и Варнава доказвали, че и езичниците са призвани да влязат в Църквата Христова наравно с евреите само чрез вяра. „Но ние вярваме – заключил Петър, – че с благодатта на Иисуса Христа ще се спасим, както и те“ (Деяния апостолски 15:11). Към тяхното мнение се присъединил и Яков, брат Господен, като го обосновал и върху словото на старозаветните пророци (Амос 9:11-12). Той предложил езичниците, които приемат християнството, да не се обременяват с изпълнение на Моисеевия закон, сиреч да не се обрязват, а само да се пазят от идолските жертви, блуд, удавнина и кръв. Съборът единодушно приел Якововото предложение и избрал из своята среда двама пратеници – Юда Варсава и Сила – „мъже отлични между братята“ (в Иерусалим), които заедно с Павел и Варнава занесли съборно послание „от апостолите, презвитерите и братята до тези, които са от езичниците братя в Антиохия, и Сирия, и Киликия“.В Деяния апостолски, нито в посланията на апостолите не е посочена годината, когато е станал апостолският събор. Само в посланието си до галатяни (2:1) апостол Павел, въз връзка с проповедта на някои „лъжебратя[24]“, казва, че заедно с Варнава отишъл в Иерусалим след четиринадесет години от обръщането си към Христос. Несъмнено той имал предвид отиването си в Иерусалим през времето, когато се свикал апостолският събор. Обаче не се знае точно годината, когато Павел се покръстил в Дамаск. Ако приемем, че дякон Стефан бил убит между 36-37 година, то апостолският събор бил свикан между 50-51 година. Засега се приема, че той бил свикан в 51 година, както се вижда от факта, че тази година се празнува 1900-годишнината от стъпването на апостол Павел в Европа (Балканския полуостров), което станало скоро след апостолския събор.

Апостолският събор разчистил пътя за разпространение на християнството в света, но въпреки своя висок авторитет не е успял да премахне напълно предубеждението на християните-евреи. Те продължавали да изпълняват Моисеевия закон и не влизали в пълно единение с християните – бивши езичници (необрязани). Те отбягвали да ядат заедно с тях на вечерите на любовта (агапите), които били една от важните прояви на духовно единение и братска любов между повярвалите в Христа. Както ще видим, апостол Павел още трябвало да води усилена борба срещу този религиозно-националистичен предразсъдък и обявявал неговите поддръжници за лъжебратя (=лъжехристияни), които искали да отнемат на християните свободата в Христа (Галатяни 2:4). Дори апостолите Петър и Варнава не смеели явно да се борят срещу юдействащото християнство. Когато апостол Петър отишъл в Антиохия, след него заминали за същия град неколцина от иерусалимските християни – ревнители на Моисеевия закон, за да следят какво поведение щял да държи той, считан от християните, както Иоан и Яков, за стълп на Църквата (Галатяни 2:9). Отначало Петър, верен на своето убеждение, че обрязването е безполезно за езичниците, ял заедно с християните – бивши езичници. Но когато дошли в Антиохия иерусалимски християни-съгледвачи, той взел да страни от необрязаните християни, понеже се убоял от обрязаните. Заедно с него лицемерили Варнава и други антиохийски християни-евреи. Обаче апостол Павел решително поддържал, че любовта задължава всички християни да имат пълно братско общение. Той смятал за основна истина, че Христос е премахнал игото на Закона и спасението се постига само чрез жива вяра в Христа. Затова той дързновено и рязко изобличил Петър[25] пред всички християни заради неговата колебливост и непоследователност, която можела да внесе съдбоносно разцепление в младата християнска църква. „Ако ти – казал му Павел, – бидейки иудеин, живееш по езически, а не по иудейски, защо караш езичниците да живеят по иудейски“ (Галатяни 2:14). Дали Петър му отговорил, не знаем, но по-нататък нямало недоразумения от този род между двамата върховни апостоли. Това дава основание да се мисли, че Петър вече не се отклонявал от решението на апостолския събор за равноценността на повярвалите в Христа обрязани и необрязани.

Апостол Павел говори, че при своето второ посещение в Иерусалим (на четиринадесетата година след обръщането си) изяснил пред апостолите, какво е проповядвал и искал от тях да одобрят неговата проповед, „за да не би напразно да тичам или да съм тичал.“ Същевременно той съобщава, че апостолите – стълпове на Църквата Яков, Петър и Иоан дали десница на общение на Павел и Варнава, за да отидат при езичниците, а те (апостолите) при обрязаните (Галатяни 2:7-10). Можем да приемем, че апостолският събор, който имал възможност да се запознае добре с проповедническата дейност на Павел и Варнава, или по-скоро стълповете на Църквата – апостолите Петър, Иоан и Яков признали тяхното апостолско достойнство и тогава определили, Павел и Варнава да проповядват Евангелието между езичниците, а самите те (изобщо дванадесетте апостоли) – между обрязаните (юдеи и прозелити[26]).

Това съгласие между двете апостолски дружини имало решаващо значение за бъдещето на християнството. Насърчен от признаването на апостолското му достойнство, апостол Павел се отдал с още по-голяма ревност на проповед в езическите страни. Скоро, след като се върнал от Иерусалим в Антиохия (към 52-53 година), той предприел пак оттам второ мисионерско пътешествие с цел да утвърди християнството в Мала Азия и Балканския полуостров, където господствало гръко-римското езичество. Той тръгнал със Сила, а не с Варнава. Между двамата стари приятели се явила разпра и се разделили, понеже Варнава искал да вземат със себе си Иоан Марк, но Павел не се съгласил да им бъде спътник този, който ги напуснал в Пергия Памфилийска, при отправянето им в Мала Азия (Деяния апостолски 15:37-38). Варнава заминал с Иоан Марк за Кипър, след което вече се губят следите му[27]. Той не можал да развие между езичниците такава широка дейност, както апостол Павел. Поради това апостол Павел останал единствен действителен апостол на езическите народи. Той посетил църквите в Сирия, Киликия и Мала Азия. В град Листра взел за свой спътник Тимотей, син на повярвала еврейка и елин, като го обрязал, за да има по-голямо влияние между евреите в Мала Азия. След като преминал в областите Фригия и Галатия (днес Анкарската област), Павел заедно със Сила и Тимотей, пристигнал в крайморския град Троада, близо до Дарданелите, с решение да отиде в Балканския полуостров, за да отвори на християнството път към главните крепости на гръко-римското езичество – Атина, Коринт и Рим и изобщо за Европа. В Троада апостол Павел, изглежда, се срещнал с лекаря Лука (бъдещия евангелист и автор на Деяния апостолски) и го взел за спътник. И така, придружен от тримата си сътрудници, той заминал за Македония и основал християнски църкви в значителните градове Филипи, Солун и Верия (Бер). Преследван от солунските евреи, той заминал от Верия в Атина, като във Верия оставил Сила и Тимотей. В Атина проповядвал, както и в други градове, на евреи, прозелити и езичници – в синагогата и на площада, където се препирали с него епикурейци и стоици-философи. По тяхна покана апостол Павел държал реч в Ареопага за Незнайния бог, комуто в Атина било издигнато капище с надпис на гръцки Αγνωστω θεώ. Макар че словото на Павел за възкресението на „предопределения от Бога мъж“ – Иисус Христос било посрещнато с присмех, повярвали в Христа някои от слушателите, между които и Дионисий Ареопагит.От Атина апостол Павел се отправил в Коринт, главен град на римската провинция Ахайя (Пелопонес, Атика), където престоял година и половина в дома на Акила и съпругата му Прискила[28], и заедно с тях се занимавал с ръчен занаят – правене шатри. Апостол Павел ще да е използвал срещите с клиентите си, за да ги привлича към Христос. Освен това всяка събота проповядвал в синагогата. В Коринт той основал сравнително голяма християнска община, повярвал дори самият началник на синагогата Крисп с целия си дом (Деяния апостолски 18:8). От Коринт апостол Павел изпратил две послания до солунските християни, на които изяснил вълнуващия ги въпрос за възкресението на мъртвите и второто идване на Христос[29].

От Коринт апостол Павел се върнал в Антиохия Сирийска през Ефес, Кесария Палестинска и Иерусалим. С него пътували Акила и Прискила, които останали в Ефес и после се върнали в Рим след смъртта на император Клавдий (към 54-55 година).

След като престоял малко време в Антиохия (Деяния апостолски 18:23), апостол Павел предприел трето мисионерско пътешествие (54-58 година). Той обиколил църквите в Мала Азия (в Галатия и Фригия) и се спрял да проповядва три години в Ефес (Деяния апостолски 20:31), където преди него проповядвал Аполос, евреин от Александрия, образован и красноречив, обърнат към Христа от Акила и Прискила (Деяния апостолски 18:26).

Апостол Павел проповядвал в много градове, но най-дълго, както видяхме, останал в Коринт и Ефес. Това не е било случайно. Тези градове били административни и културни центрове на големи области край Средиземно море. Те поддържали търговски сношения между Изток и Запад, сиреч между културните страни на трите континента (Азия, Европа и Африка). Утвърждаването на християнството в Коринт и Ефес щяло да бъде голяма победа, която би дала възможност да се разпространи то не само в техните административни области (Ахайя и Азия), но и в съседните страни. При това апостол Павел бил насърчаван и от обстоятелството, че неговата проповед намирала добър отзвук сред езическото население, въпреки голямото противодействие на местните евреи[30]. В Ефес бил висок култът към богинята Артемида. Среброковачи правели сребърни храмчета за домашна употреба и си доставяли голяма печалба. Един от тях, на име Димитър, повдигнал народа против апостол Павел и учениците му под предлог, че те разрушавали култа на Артемида. Но с намесата на местната римска власт вълнението било прекратено. Апостол Павел сметнал за благоразумно да напусне Ефес, като отправил по едно послание до галатяни и коринтяни. Той посетил църквите в Македония, може би ходил и на запад от Солун в Илирик (срв. Римляни 15:19) и прекарал три месеца в Ахайя (Коринт). Оттам се върнал в Иерусалим за празника Петдесетница (58 година), като пътувал пак през Македония и крайбрежна Азия (Троада, Милет, остров Родос, Патара, Тир и Кесария). Целта му била да се види с иерусалимските братя и да им занесе милостинята, която събрал за тях в другите християнски църкви (в Македония и Ахайя[31]). Изглежда, че от Ахайя апостол Павел възнамерявал да отиде в Рим и оттам в Испания[32], но отложил това пътуване, след като се види с братята в Иерусалим[33]. Той отправил послание до римските християни, като между другото ги известил за това свое намерение.

Както се вижда от всичките му послания, апостол Павел е проповядвал навсякъде и на евреи, и на езичници чисто от юдейския номизъм християнство. Той ясно и решително учел устно и писмено, че само чрез Евангелието се раждат нови хора и се строи нов живот, Царството Божие; че и обрязани, и необрязани са равноценни пред Отца и ще се спасят не чрез Закона, а чрез жива, деятелна вяра в Христос. „Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса, понеже всички, които сте се кръстили в Христа, в Христа сте се облекли. Няма вече иудеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски. Защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:27-28); „в Христа Иисуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, но вяра, която действува с любов“ (Галатяни 5:6); че служенето на закона е робство, а вярата в Христа – свобода (Галатяни 4:22-31). Това учение на апостол Павел възбуждало силно негодувание сред евреите (не само между неповярвалите, но и повярвалите евреи) и апостол Павел имал много врагове. Техни агенти го следили какво учи и в негово отсъствие внасяли смут в основаните от него църкви, особено в Мала Азия. Неговото антиюдаистично учение[34] се разчуло и в Иерусалим. Говорело се, че той проповядвал между евреите-християни да не обрязват децата си и изобщо да не изпълняват Моисеевия закон (Деяния апостолски 21:24). Когато на път за Иерусалим (58 година) дошъл в Кесария Палестинска, апостол Павел бил предупреден от тамошните християни да не отива в Иерусалим, защото юдеите ще го предадат на езичниците (римската власт). Но Павел, който носел дързновено кръста Христов, не се уплашил от смъртната опасност. „Що правите вие, та плачете и ми съкрушавате сърцето? Защото аз съм готов не само вързан да бъда, но и да умра в Иерусалим за името на Господа Иисуса“ (Деяния апостолски 21:10-14).И наистина в Иерусалим апостол Павел замалко щял да бъде убит от еврейската тълпа. Юдеи от провинция Азия (Ефеска област) го видели в иерусалимския храм, където той извършвал своя обет на очищението и възбунтували целия град против него, като викали: „О мъже израилтяни! Тоя човек учи всички навсякъде против народа, против Закона и против това място (храма иерусалимски); при това още и елини (езичници) въведе в храма, та оскверни това свято място“ (Деяния апостолски 21:28). Разярената тълпа се нахвърлила върху него и щяла да го убие, ако не се бил явил римският военен комендант Лисий с войска. Той оковал апостол Павел с две вериги, като мислел, че е уловил неотдавнашния въстанически водач – евреин от Египет. Но като чул от апостол Павел, че е римски гражданин, Лисий го изпратил в Кесария при римския прокуратор[35] Феликс, който го държал две години в окови в затвора, за да угоди на юдеите и главно за да принуди апостол Павел да му даде откуп (Деяния апостолски 24:26-27).

При тези страдания апостол Павел показал висок дух и жертвена любов към Христос. В своите защитни речи (пред народа и Синедриона в Иерусалим, също и в Кесария пред прокураторите Феликс и Фест и пред цар Ирод Агрипа) той изповядал без никакъв страх своята вяра в Христа, Който дошъл да проповядва светлина на юдейския народ и на езичниците (Деяния апостолски 26:23).

Новият прокуратор Фест не се решил да предаде апостол Павел на Синедриона, както настоявали юдеите, нито сам да го съди, понеже Павел като римски гражданин поискал да бъде съден от императора (Деяния апостолски 25:12). Около шестдесета година апостол Павел бил изпратен, окован във вериги, в Рим. Неговото дълго и пълно с премеждия пътуване по Средиземно море е живо описано от спътника му Лука (Деяния апостолски, глави 27 и 28). Римските християни узнали за неговото пристигане в Потиоли[36] и с радост го посрещнали вън от Рим, на Апиевия площад и Трите кръчми (Деяния апостолски 28:15). Може би по тяхно застъпничество било позволено на апостол Павел да живее две години в частна квартира под надзора на един войник. Там той приемал посетители, на които „проповядвал царството Божие и поучавал без забрана с всяко дързновение“ (Деяния апостолски 28:30). Апостол Павел успял да обърне към Христа дори някои придворни[37]. Ревностни помощници му били Лука, Аристарх, Тимотей, Иоан Марк, когото сега особено ценил, Димас и други. От Рим апостол Павел отправил послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон. Някои предполагат, че към края на своя арест написал и посланието към евреите.

***

Дееписателят Лука не съобщава нищо, какво правил апостол Павел и къде отишъл след двегодишния си домашен арест в Рим. Както знаем, той желаел да отиде от Рим в Испания (Римляни 15:24-28). Климент Римски съобщава, че апостол Павел проповядвал до границата на Запад (επί τό τερμα της ούσεως ελθών), под което ще да разбирал страни на запад от Испания. Обаче в посланията на апостол Павел няма нито намек, че той е пребивавал някъде от Испания. Дееписателят завършва своя разказ за дейността на апостол Павел със съобщението: „А Павел остана цели две години в особена под наем къща“ (Деяния апостолски 28:30). Тук е посочено, колко време е траял домашният арест на апостол Павел. Налага се заключението, че след две години домашен арест апостол Павел бил освободен, вероятно след като императорът разгледал делото му (63 година). Може да се предполага, че от Рим той се върнал на Изток и посетил църквите в Ефес, Македония, Гърция, Никопол (в Епир) и Крит, като поставил Тимотей за епископ в Ефес и Тит за епископ в Крит. През това пътешествие той написал първото послание до Тимотей (отправено може би от град Филипи) и посланието до Тит (може би от Коринт). През зимата (64-та или 65 година) той ще да е прекарал в Никопол (Тит 3:12) и оттам ще да се е върнал в Рим, където Нероновото гонение срещу християните още продължавало. Апостол Павел ще да е бил заловен и хвърлен в затвора, където бил държан „в окови като злодеец“. За този свой по-строг затвор той говори във второто си послание към Тимотей, написано от Рим (1:8; 2:9; 4:6-8 и 16-17). Той явно съобщава за неизбежната опасност да бъде умъртвен[38]; за това, че го напуснали всички (2 Тимотей 4:16). Той нямал вече надежда да бъде освободен от оковите и очаквал „венеца на правдата“ (2 Тимотей 4:6-9). Вероятно, понеже бил римски гражданин, апостол Павел не бил убит бързо, както други обикновени християни, а ще да е бил разследван, и през това време той могъл да напише послание до Тимотей. От думите му, че го очаква венецът на правдата, се вижда, че той очаквал да бъде наказан със смърт. Обаче няма никакво съобщение в новозаветните книги, как апостол Павел е завършил своя живот, пълен със страдания и всецяло отдаден на Христа. Римският презвитер Кай (към 200 година) съобщава, че апостол Павел бил убит в Рим от римски войници, като му отсекли главата на пътя за град Остия, както били наказвани престъпниците-римски граждани. За мъченическата смърт на апостол Павел в Рим свидетелстват още Климент Римски (починал 102 година) и Дионисий Коринтски (починал към 170 година). Обаче няма ясни указания, кога е загинал. Според Климент Римски, апостол Павел пострадал при „наместниците“ (επι τών ηγουμενών) на императора (Нерон), сиреч през времето, когато императорът отсъствал от Рим. Знае се, че през 67 година Нерон се намирал в Гърция. Затова и църковното предание приема, че апостол Павел загинал в 67 година. Понеже Дионисий Коринтски съобщава, че Павел пострадал едновременно с Петър в Рим и поради това, че двамата апостоли най-много се потрудили за разпространението на християнството в тогавашния културен свят (юдейски и гръко-римски), Църквата, именувайки ги първовърховни апостоли, чества тяхната памет в един и същи ден – 29 юни (12 юли).Апостол Павел не бил от кръга на дванадесетте апостоли, нито от кръга на седемдесетте ученици Христови, но той, след като повярвал в Христа, разбрал най-добре Неговото учение и го изяснил най-ясно и най-правилно. Освен това той станал най-пламенния и красноречив свидетел на Христа, най-ревностния разпространител на християнството. Преценявайки своята дейност, апостол Павел смеел да се похвали със страданията си в Христа и да се смята за равен по достойнство с другите апостоли (Галатяни 2:6-9) и дори че е поработил за Христа много повече от всички други апостоли (1 Коринтяни 15:10). И наистина велико и неповторимо е делото на апостол Павел. Какво би станало с християнската Църква, ако Савел останал гонител на християнството, не знаем. Но исторически факт е, че апостол Павел завладял големи центрове на гръко-римския свят и ги превърнал във фарове на християнството за околните страни. Еврейският народ изобщо отхвърлил Христа. След разрушението на Иерусалим (70-та година) Иерусалимската църква се разстроила и няколко хиляди евреохристияни се разцепили на секти, които след време съвсем изчезнали. Останали само християнските църкви от повярвалите езичници. Те, а особено основаните и ръководените от апостол Павел и неговите сътрудници църкви, процъфтели и образували нова творческа религиозно-нравствена и духовно-преобразуваща сила – вселенската Христова Църква.

____________________

*Публикувано в Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 26-37. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Деяния апостолски 3:26; 13:46.

[2]. Деяния апостолски 8:1-3.

[3]. Деяния апостолски 22:1-2.

[4]. Деяния апостолски 7:59; 8:1.

[5]. Голям град в Сирия.

[6]. Деяния апостолски 9:1-2; 22:4-5; Галатяни 1:12-14.

[7]. Психологическата подготовка на този прелом у Савел мъчно може да се обясни. Може да се допусне, че той бил обзет и от размисъл върху проповедта на апостолите за Месия. Срв. моята статия „Апостол Павел на Балканския полуостров“, Църковен вестник, година LII, брой 29-31.

[8]. Деяния апостолски 9:15: „Той ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви”.

[9]. Деяния апостолски 22:25.

[10]. Вж. по-долу.

[11]. Галатяни 2:7-8: Няма ясно указание, че това разпределение било установено по решение на Църквата. В Деяния апостолски 13:2 се говори, че в Антиохия имало откровение да бъдат отделени Варнава и Савел за работата в други места и поради това те предприели пътешествие за Кипър. Обаче и в Кипър те проповядвали в юдейските синагоги. Римският управител на Кипър Сергий Павел сам пожелал да чуе тяхното слово и повярвал в Христа (Деяния апостолски 13:4-12). Също и в Мала Азия те първо проповядвали на юдеите (в Антиохия Писидийска и Икония) – Деяния апостолски 13:14-43; 14:1.

[12]. Деяния апостолски 4:36-37; 9:27; 21:24.

[13]. Галатяни 1:19.

[14]. Галатяни 1:18.

[15]. Деяния апостолски 9:28-31.

[16]. Деяния апостолски 11:19-26.

[17]. В Антиохийската църква имало „пророци и учители Варнава и Симеон, наричан Нигер, и Луций киринеянин и Манаил, възпитан заедно с Ирода Четверовластника и Савел“ (Деяния апостолски 13:1).

[18]. Деяния апостолски 11:26.

[19]. В къщата на майка му Мария иерусалимските християни се събирали за молитва (Деяния апостолски 12:12).

[20]. Деяния апостолски 13:9: Но „Савел, който се наричаше и Павел“.

[21]. В Антиохия юдеите вдигнали гонение против тях и ги изгонили. В Икония искали да ги убият с камъни, в Листра Павел бил бит с камъни и изхвърлен вън от града.

[22]. Деяния апостолски 14:23.

[23]. Срв. тук, по-горе.

[24]. Юдействащи християни.

[25]. Галатяни 2:11: „и когато дойде Петър, възпротивих му се в очи, защото беше достоен за изобличение”.

[26]. Срв. тук по-горе.

[27]. Апостол Павел го споменава само веднъж в 1 Коринтяни 9:6, където казва, че се издържал от своя труд.

[28]. Те били родом от Понт и живеели в Рим, откъдето избягали поради заповедта на император Клавдий – всички евреи да бъдат изгонени от Рим (около 50-52 година).

[29]. За проповедта на апостол Павел в Македония и Гърция и за значението на основаните от него църкви виж моята статия „Апостол Павел на Балканския полуостров“, Църковен вестник, година LII, брой 29-31.

[30]. В Коринт – Деяния апостолски 18:6-17, в Ефес – Деяния апостолски 9:23-41).

[31]. Вж. Деяния апостолски 24:19; Римляни 15:25-27.

[32]. Срв. Римляни 15:24 и 28.

[33]. Римляни 15:25-26.

[34]. Неговата основна мисъл се движела в следната логическа форма: чрез Адам влезе в света грехът и чрез греха смъртта, а чрез Иисус Христос Новия Адам – Божията благодат, която оживотворява и спасява всички (Римляни 5:12-15; 1 Коринтяни 15:21-22).

[35]. Римски управител на Юдея.

[36]. Пристанище на Тиренско море, близо до Рим.

[37]. Филипяни 1:12: „Моите за Христа окови станаха известни за всичката претория и на всички други”; Филипяни 4:22: „Поздравяват ви всичките светии, а най-вече които са от Кесаревия дом“.

[38]. „Защото аз вече ставам жертва и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тимотей 4:6).

Първо изображение – авторът, проф. Иван Снегаров (1882-1971). Източник на останалите изображения – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Rc.

Дякон Андрей Кураев

Проповедта за Христос е, разбира се, нещо чудесно. И все пак: „Моят дом ще се нарече дом за молитва” (Матей 21:13). Дом за молитва, а не за проповед. Православното богослужение е преди всичко молитвено предстояние, а не мисионерско мероприятие. Признавам доброкачествения опит на протестантите за придобиване на вяра. Казвам само, че това е всичко на всичко част от онзи духовен опит, който може да бъде даруван на човека извън църковния праг. Отношенията между протестантството и православието убедително потвърждават мисълта на Джилбърт Кийт Честъртън, че всеки еретик прави елементарна аритметическа грешка: смята частта за по-голяма от цялото[18]. За всяко от протестантските вероизповедания може да се каже, че то е ограничение, прекалено праволинейно извеждане на една от онези тоналности, които в Църквата се сливат в цялостна симфония. Да речем, че не е възможно да се формулира в позитивна форма отговорът на въпроса, по какво се отличава баптизмът от православието: „В баптизма има ето това, а православието го забранява”. Отговорът ще има негативен характер: „В православието това го има, а в баптизма го няма”. Няма икони, няма свещници, няма причастие, няма изповед, няма кръщаване, няма храмове, няма Предание, няма постене, няма молитви за умрелите. Спомням си, че някакъв герой на Михаил Булгаков в подобни случаи казваше: „Какво става у вас, каквото и да попиташ, нищо няма!”. Нормалният църковен живот се изгражда по друга парадигма: „Това трябва да се прави, и онова да не се оставя”.

Няма човек, който да вижда цялата истина. Но там където в името на частичната правда войнствено не искат да виждат нещо по-голямо, се ражда ущърб, ограничава се пълнотата и равновесието на диханието на Традицията. Такова диспропорционално увеличение на частичното положение до размерите на всеобщото и изключителното, такова произволно избиране на едно нещо, на частта вместо цялото, е именно едностранчивостта[19]. Многобройните протестантски „не”-та, казани пред прага на православието – това е ограничение, прекалено праволинейно въвеждане на една от онези тоналности, които в Църквата се сливат в цялостна симфония. Много богословски схеми са били отхвърлени от Църквата не въз основа на онова, което е имало в тях, а въз основа на онова, което им е липсвало, което не им е достигало, за да бъдат православие; както е казал Паскал: „грешката им не е в това, че следват лъжата, а в това, че следват друга истина[20]”.

Православната литература, за разлика от протестантската, е обърната към човека, вече осъзнал се като християнин. Оказва се, че е малко да станеш християнин. Много по-сложно е да останеш такъв: връщат се съмненията, душевната пустота и вцепенението[21]. Спохожда те и предишната безсъвестност.Животът на човека изобщо е „чернобял”. След периоди на духовен и душевен подем следва спад. Като че ли съвсем наскоро сърцето трепваше от радост на всяка евангелска страница, а ето че вече гледам на евангелския текст със студено-професионален поглед. Съвсем наскоро бях готов да дам какво ли не за правото да вляза в храма и да се помоля в него, а днес на мен самия ми плащат за това… И тук се проверява вярата на човека. Живата молитва, изливаща се от сърцето, молитвата по вдъхновение дава малко на човека и затова слабо се цени от Бога. Нали тя е по вдъхновение, а значи не от самия човек, а от Бога е дадена. Бог е подарил на човека тази молитва и какво повече да очакваме от този подарък? Но да се молим когато „нямаме настроение”, когато всичко е сиво и скучно (наоколо и в сърцето), ето това означава да се насочваш към Царството Небесно. Вярата не е само моментът на обръщането от отричането на Бога към приемането на Евангелието; това е и вярност – вярност, съхранена памет за най-светлите минути от живота ни, минутите, когато „ти светва пред очите и в небесата аз виждам Бога”. Кога съм бил истински – в мига когато са ме кръстили, или когато преразказвам църковна клюка? Вярата е постоянно необходимо условие, връщащо ме към „мига на истината”. Затова „при случайни охлаждания благоволете да спазвате установения ред с увереността, че това сухо изпълнение скоро ще възвърне живостта и топлотата на усърдието[22]”.

Тук става нужна разликата между православието и протестантството. Съветите, които старците са давали на монасите, могат да се окажат доста полезни и за протестантите (ако не друго, поне изкушенията и греховете ни са еднакви, „икуменически”). Например, човек започва да си мисли: „Остави тези догми и предписания, откажи се от подвига, захвърли вярата си. Какво ли не ти се е привидяло? Е, имало е младежки порив, но сега вече си по-сериозен. Захвърли тази работа, върни се към обичайния живот…” В такъв случай преподобни Иоан Лествичник казва: „Ако си опитал всички други начини на борба с тази мисъл – и си се молил, и си се каял, а тя не те оставя на мира, тогава легни и поспи. А на сутринта може всичко да е другояче…”.Връщат се към християнина и греховете. Как да се борим с греха е основният въпрос на аскетизма. За това как грехът влиза в човешката душа, как да го забележим и да го изхвърлим, как да не допуснем заболяването да се задълбочи и да се върнем към Христа – за всичко това ни говори класическата православна литература: православно-аскетичната, монашеската литература. И най-голямата духовна травмираност на протестантството се състои в това, че то няма своя аскетична традиция, а е отхвърлило светоотеческата традиция. Най-важното, което светът на православната аскетика може да открие на протестанта, е: ако веднъж благодатта е докоснала сърцето, това още не означава, че тя ще си остане там завинаги и независимо от всичко. Християнският свят познава немалък брой хора „които след като са получили благодат, са я погубили” (св. Теофан Затворник[23]). И още – има християни-грешници. Излиза, че може да се умиеш с Дух Свети и от опит да познаваш благодатта, и все пак да оставяш в себе си място за греха, и все пак да се връщаш към греха. Протестантите сами го знаят. Но тяхната догматика (“Ние сме спасени! Ние не грешим! Ние сме свети!”) не им позволява да виждат греховете си, да плачат за тях, да ги изповядват, да предпазват от тях едноверците си. Както веднъж със сълзи на очи ми говореше един адвентистки пастор: “Знам, че съм обикновен християнин и знам, че въпреки това съм грешник. Първата радост от обръщането вече премина, а греховете се върнаха. Пò ми приляга да изляза и да се разкая, да плача за греховете си, а съм принуден да пея “Алилуя”, да се усмихвам и да убеждавам всички, че истинският християнин вече не греши…”.

Ето какво пише през IV век преподобни Макарий Египетски: „И в душата има грях, а все едно присъства, без ни най-малко да се смущава, и Божията благодат… Случва се пък у друг да има благодат, а сърцето му още да не е чисто… Човекът има такава природа, че и онзи, който е затънал в порока и служи на греха, може да се обърне към добро, и онзи, който е свързан с Дух Свети и е пронизан от небесното, има власт да се обърне към злото… Ако някой, който няма дар за молитва, се насилва единствено само към молитвата, за да има молитвена благодат, но не се стреми към кротост, към смиреномъдрие, към любов, към изпълнение на различните Господни заповеди, то според неговото желание и свободна воля по молбата му понякога отчасти му се дава молитвена благодат, за успокоение и веселие на духа, ала по нрав той си остава същият, какъвто е бил и преди[24].”

Затова „християните са богове, отвеждани в плен[25]”. За да обясни, че и осветеният човек може да бъде подлаган на изкушения, преподобни Макарий си спомня библейския разказ, как помазаният Давид веднага е бил подложен на гонения… Но ако някой, почувствал в сърцето си първият зовящ повей на благодатта, изведнъж реши, че повече няма и няма да има в него грях – той изпада в най-лошия от греховете: в прелест. „Ако пък видиш, че някой се превъзнася и възгордява, поради това, че е получил благодат, дори и чудеса да върши, и мъртвите да възкресява, ако не признае, че душата му е злочеста и унизена и себе си за нищ по дух, злобата го ограбва и той самият не усеща това. Дори и чудеса да върши – не бива да му се вярва; защото белег на християнина е да се старае да крие това от хората, и дори да има всички съкровища на царя, да ги крие и да казва: „Това не е мое съкровище, друг го е сложил при мен, а аз съм просяк; който го е сложил, когато поиска ще си го вземе”. Ако някой казва: „богат съм”, такъв не е християнин, а съсъд на изкушението и на дявола… Защото наслаждението от Бога е ненаситимо и колкото повече някой вкусва и се причастява, толкова повече огладнява. А лекомислените и непросветени хора, когато в тях частично действа благодатта, мислят, че вече са безгрешни[26]”. Само слабото себепознание поражда увереността, че си избавен от греха. Но „ако се вгледаш в съвестта си и провериш там всяко нещо, извличайки едно по едно нещата като от някакъв сандък, ще научиш всичко от ясно по-ясно. Защото в сандъка на съвестта ти се намират идолчетата на славолюбието и на тщеславието, истуканчетата на чревоугодието, сладостите на човешките похвали, премените на преструвките и лицемерието, семето на сребролюбието и на други страсти. Впрочем, ако свръх всичко това се намира у тебе кичене и гордост, то ти нямаш възможност да познаеш нито тях, нито това, що е под тях[27]”.И тъй, грехът реално заплашва християнина. Грехът дълго и поетапно върви от периферията на съзнанието към центъра му, от абстрактната представа за някоя постъпка към това, че волята и животът на човека ще са му подчинени, от случайно мярналия се образ към реалното дело (прилепване-свързване-натрупване-пленяване-страст[28]). Как навреме да го забележим, как да го отпъдим – за това много говори православната аскетика. Движението на ума към греха трябва да се спира с усилие на волята – с гняв. Гневът е в нашата душа, изпълнява същата функция, каквато и системата за имунна защита в тялото ни: разпознаване на инфекцията и нейното унищожаване. „Как да ги изгоним? Чрез неприязненото гневно раздвижване или сърдене спрямо тях. При всички свети отци намирам, че гневът е даден именно затова, щото да се въоръжим с него срещу страстните и греховни движения на сърцето и да ги прогонваме с него. Не с почест трябва да се отпраща помисълът, а като враг – с гневно отхвърляне. Като видим обиждащия ни, трябва да се разгневим, но не на него, а на себе си, или пък на онзи, който ни подхвърля помислите… Какво прави нападнатият от зъл човек? Удряйки го в гърдите, вика за помощ. На неговия вик се притичва стражата и го избавя от бедата. Същото трябва да се прави и при мисловната борба със страстите – разгневявайки им се, да зовем за помощ: Господи, помогни ми! Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, спаси ме! Боже, помогни ми! Господи, побързай да ми помогнеш[29]”.

А ако отбраната е разкъсана? Освен въпросът, как да избегнем греха, в аскетиката има още по-страшен въпрос и уви, по-важен в ежедневието за повечето от нас: какво да правим след греха. Как да останем християни, след като сме допуснали грях? Какво да правим от другата страна на греха? „Ако сме паднали, то нека преди всичко се опълчим срещу беса на тъгата… Преди нашето падение бесовете ни представят Бога като човеколюбив, а след падението ни – като жесток[30]”. Подтиквайки към грях, изкусителят нашепва: „Е, това не е нищо, Бог ще прости. Един път може!”. След греха дяволското богословие изведнъж се променя: „Е, това е, братче, сега как ще се спасиш? Нали помниш какво ги чака грешниците? Защо ти е тогава и занапред да теглиш хомота на християнските тегоби и лишения? Живей като всички хора! Щом и без това нищо хубаво не можеш да очакваш от Съдията, поне в този живот се наслади на радостите!”.

Ето защо в православната литература се разказва за разкаяли се грешници… Изобщо нашият път е път не от победа към победа, а от поражение към поражение. Стани и ходи… Пак стани… Отхвърли отчаянието… Стани: отчаянието се прогонва с покаяние („Покаянието е отхвърляне на отчаянието[31]”)… Ти само не оставай в локвата; спомни си: „Бащата казва на сина: „Отиди очисти буренясалото поле”. Онзи като видял колко е запуснато и голямо, няколко дни просто спал. Бащата идва и в отговор на оправданието на сина казва: „Сине мой, обработвай всеки ден толкова, колкото е голяма постелята ти и по такъв начин придвижвай нещата напред и не унивай[32]“… Пак ли падна? – Е, стани, отхвърли дяволското богословие и се вслушай в Евангелието: „Господ иска всички да се спасят, следователно и вие… У Бога има една мисъл и едно желание: да опрощава и да опрощава. Нека дойдат всички… Господ и на Страшния Съд няма да иска да осъди, а да оправдае всички. И ще оправдае всеки, стига да има и най-малката възможност[33]”.

Впрочем, аз нямам намерение да говоря за православната аскетика; ще предложа само няколко перли, само няколко извлечения от някои книги. Ето „Древният Патерик” – сборник от изречения (често анонимни) на подвижници от IV-V век.Брат попитал стареца: „Какво добро дело да сторя и да живея с него?“ Авва му отговорил: „Не са ли всички дела равни: Авраам беше страннолюбив – и Бог беше с него; Илия обичаше безмълвието – и Бог беше с него; Давид беше кротък – и Бог беше с него. И тъй, внимавай: каквото иска да стори за Бога душата ти, това върши и пази сърцето си”.

Авва Диадох казва: „Както в банята често отваряните врати бързо изпускат парата навън, така и душата, ако иска често да говори, макар и да говори добри неща, губи собствената си топлина чрез вратата на езика”.

Брат попитал авва Пимен: „Сторих голям грях и искам да се кая три години. „Много е” – казал му Пимен. „Или поне година” – казал братът. „И това е много” – пак отвърнал старецът. Които били при стареца, попитали: „Не стигат ли четирийсет дни?” „И това е много” – казал старецът, – „ако човек се разкае от все сърце и вече не греши, то Бог ще го приеме и за три дни”.

Не се бори с всички помисли, а само с един. Който кове парче желязо, знае какво иска да направи – сърп или меч, или брадва. Така и ние трябва да размисляме, към коя добродетел да пристъпим, за да не се трудим напразно.

Двама старци живели заедно и между тях никога не възникнала разпра. Казал единият на другия: „Да сторим и ние разпра като другите хора”. А той отвърнал: „Не знам какво е разпрата”. Другият отговаря: „Ето, ще сложа тухла по средата и ще кажа: „Моя е”, а ти ще отговориш: „Не, моя е“, така ще се започне”. Тъй и направили. И казал единият от тях: „Моя е”. Другият казал: „Не, моя е”. И първият казал: „Да, да, твоя е, вземи я и си върви”. И се разделили, и не могли да започнат разпра помежду си.

Смирение означава да не се мериш с другите… Попитали един старец: що е това смирение? Старецът казал: „Когато брат ти съгреши против тебе, а ти му простиш, преди още той да се е разкаял пред теб”.

Ако ти, правейки забележка на някого, изпаднеш в гняв, тогава удовлетворяваш страстта си. По такъв начин, за да спасиш другия, гледай да не погубиш себе си.Авва Исаак осъдил съгрешил брат. След смъртта му пред Исаак се явява ангел, държащ душата на умрелия над огнено езеро и пита: „Ето, ти цял живот си го осъждал, и затова Бог ме прати при тебе, казвайки: „Попитай го, къде ще ми заповяда да хвърля падналия брат?”. Ужасéн, Исаак възкликнал: „Прости моя брат и мене, Господи!”.

Някакъв брат, сърдит на друг, отишъл при авва Сиосий и му казал: „Еди кой си ме обиди, искам и аз да отмъстя за себе си”. А старецът го увещавал: „Не, чедо, по-добре остави на Бога да отмъсти”. Братът казал: „Не ще се успокоя, докато не отмъстя за себе си”. Тогава старецът казал: „Да се помолим, брате!”. И като станал, започнал да се моли: „Боже! Боже! Ние нямаме нужда от Твоята грижа за нас, защото ние сами въздаваме отмъщението си”. Братът, като чул това, паднал в краката на стареца и казал: „Няма да се съдя с брат си, прости ми!”.

Който, бидейки оскърбен, не отвръща със същото – той полага душата си за ближния си.

Авва Антоний казал: „Аз вече не се боя от Бога, но Го обичам, защото съвършената любов прогонва страха…”. Любовта е размисъл за Бога с непрекъснато благодарение… Как може човек да получи дара да обича Бога? Ако някой види брат си в прегрешение и помоли за него Бога, тогава ще получи просветление как трябва да се обича Бог.

Един брат попитал авва Пимен: „Какво значи да се гневиш на брат си напразно?”. „Напразно се гневиш за всяка лошавина – дори ако той ти избоде дясното око. Но ако някой се мъчи да те отдалечи от Бога – на такъв се гневи”.

„Как да живея с братята?”. „Както в първия ден, когато дойде, и не бъди твърде свободен в отношенията”.

Още една стара книга – „Душеспасителни поучения” от авва Доротей от VI век.

„Помня, веднъж разговаряхме за смирението. Един от знатните граждани на Газа, като слушаше от нас, че колкото повече човек се приближава към Бога, толкова по-грешен се чувства – се чудеше и питаше как е възможно това. Аз му казах: „За какъв се смяташ ти в своя град”? Той отговори: „Смятам се за големец и първенец в града”. Казвам му: „Ами ако отидеш в Кесария за какъв ще смяташ себе си там”? Той отвърна: „За последен измежду тамошните велможи”. „Ами – казва му пак, – ако отидеш в Антиохия, за какъв ще се смяташ там“? „Там – отговори той, – ще се смятам за човек от простолюдието”. „Ами – казвам, – ако отидеш в Цариград и се приближиш до царя, там пък за какъв ще започнеш да се смяташ”? И той отговори: „Почти за бедняк”. Тогава му рекох: „Ето, така и светците, колкото повече се приближават до Бога, толкова по-грешни се чувстват”.

Какво означава смирение и гордост? – Както дърветата, когато са отрупани с плодове, самите плодове свеждат клоните надолу, а клонът, на който няма плодове, се стреми нагоре и расте прав. Има пък някои дървета, които не дават плод, докато клоните им растат нагоре.Смиреномъдрието е между гордостта и човекоугодието. Добродетелите са царският път, средата.

Кой, имайки рани на ръката си или на крака си, се гнуси от себе си или отсича крайника си, дори и да е загноил? Нали той по-скоро ще го очисти или ще го увие в пластир? Така и ние трябва да си съчувстваме един на друг.

Да порицаваш означава да кажеш за някой човек: „Еди кой си излъга…”. А да осъждаш – означава да кажеш: „Еди кой си е лъжец…”. Защото това е осъждане на самата му душа, произнасяне на присъда за целия му живот. А грехът на осъждането е толкова по-тежък от всеки друг грях, че Самият Христос е казал: „Лицемерецо, първом извади гредата от твоето око, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си” (Лука 6:42), и греха на ближния е сравнил със сламка, а осъждането – с греда.

Чувал съм за един брат, който, отивайки в нечия килия и виждайки, че тя е разхвърлена, си казвал: „Блажен е този брат, който е оставил грижата за всичко земно и така целият си ум е устремил нагоре и не намира време дори килията си да подреди”. А когато отивал при друг и видел, че килията е подредена, пак си казвал: „Както е чиста душата на този брат, тъй е чиста и килията му”.

Трябва да сме готови при всяка дума, която чуваме, да казваме: „Прости!”.

Всеки, който се моли на Бога: „Господи, дай ми смирение”, трябва да знае, че моли Бога Той да му прати някой, който да го оскърби.”

Няколко пъти в „Братски вестник” (издание на руските баптисти) са ми попадали изказвания с такава формулировка: „Един древен християнин казва: …“. Обикновено следват цитати от Иоан Златоуст. Аз, естествено, се радвам, че някои мисли на този голям богослов допадат на протестантите. Но от тях все пак бих очаквал по-буквално да изпълняват заповедите на апостол Павел: „Помнете вашите наставници“ (Евреи 13:7). Поне споменавайте имената им. Ще си позволя да напомня поне три цитата от св. Иоан Златоуст: „Ако някой започне да рови бунището, когато ти минаваш оттам, кажи ми, няма ли да започнеш да му се караш или да го упрекваш? Така постъпвай и със злословниците…”. „Взел ли ти е някой имението? Той е нанесъл ущърб не на душата, а на парите. Ако ти бъдеш злопаметен, сам ще навредиш на душата си…”. „Обуй обувка по-голяма от крака ти и тя ще те изтормози, защото ще ти пречи да ходиш: така и къщата, по-обширна отколкото е необходимо, пречи да се върви към небето[34]”.А това са трошици от наследството на съименника на св. Златоуст – преподобни Иоан Лествичник: „Ако признак на крайна кротост е в присъствие на дразнещия ни да пребиваваме в сърдечна тишина и изпълнено с любов разположение към него, то без съмнение пределът на крайната гневливост е човек, останал сам, като да се препира и ядосва срещу оскърбилия го… Който казва, че обича Господа, а се гневи на брата си, той е подобен на човек, който в съня си мисли, че тича… Тщеславието прилепва към всичко: тщеславен съм когато постя, но когато оставям поста, за да скрия от хората своето въздържание, пак съм тщеславен, считайки се за мъдър. Започвам да говоря и съм победен от тщеславието. Замълча ли, отново бивам победен от него. Както и да хвърляте този тризъбец, той винаги ще застане нагоре с острието[35]”.

Общо взето съществуват митове за православното монашество, съществува и самото монашество, а има и православно разбиране и на християнския живот изобщо, и на монашеството в частност. И много от онова, което монасите са разбирали за човека, откриват в себе си и другите хора, поели пътя на борба с греха. И голяма част от онова, което съветват монасите, се отнася не само до послушниците. И не „езическо влияние”, не „платонизъм” и не „гностицизъм” се крие в онези думи на Исаак Сирин, с които той изразява същността на монашеството: „Съвършенството на целия подвиг се състои в следните три неща: в покаянието, в чистотата и в самоусъвършенстването. Що е това „покаяние”? – Да се остави старото и мъката по него. Що е това „чистота”? – Накратко: сърцето, милващо всяко сътворено естество. Що е това „милващо сърце”? – когато сърцето пламти за всичко сътворено, за хората, за птиците, за животните, за демоните и за всяка твар, за безсловесните и за враговете на Истината и за да могат те да се очистят и да се запазят – човек да се моли с огромна жалост, възбуждаща се безмерно в сърцето му, така че в това той да се уподоби на Бога[36]“. Това е просто Евангелие. Но онова Евангелие, което не се е затворило с последната буква, написана в него, а се открива и прораства в нови и нови сърца през всички векове и култури. Онова Евангелие, което е продължило живота си в Преданието. В православието. И този опит в търсенето на Христос, придобиването Му, задържането Му православното предание пази, въплътено в хиляди и хиляди съдби, разкази, свидетелства. Това наследство е открито, достъпно. За да се запознаеш с него дори не е необходимо да ставаш православен. Достатъчно е само да проявиш интерес. А там, според опознаване на света на отците, може би Господ ще пробуди в сърцето ти желание да влезеш в този свят и да станеш негова жива част.

А бедата на протестантството е това, че то, по думите на С. Н. Булгаков – „… няма идеал и път на светостта, без които няма истинска религия, както няма изкуство без художествен гений[37]”.Според мен протестантите приличат на човек, който, вървейки по улицата, изведнъж вижда вратата на храма отворена, надзърта вътре, красотата го заслепява, но потресен от видяното, не влиза в храма, а постоява за секунди на прага и изтичва до изхода на метрото, бързо-бързо разказва на първия срещнат, какво е видял и го завежда до църковния праг. Сега вече и двамата се взират в мистичния сумрак на храма и вече заедно отиват до метрото, за да разкажат какво са видели на трети човек… на четвърти… на стотния. Така си и проповядват те цял живот, колко самотно им е било на улицата и колко хубаво им е станало, когато за пръв път са застанали на онзи праг…

Липсата на молитвена дисциплина, неумението да се различава духовното състояние, животът без Литургия и без изповед, водят дотам, че на религиозния човек му се налага постоянно да се разпалва с чисто психически методи… Резултатите, до които в края на краищата довежда този път, са известни на православната мистика. Това е състояние на емоционално опиянение, когато човек бърка личната си възбуда с докосването до благодатта…

Протестантската духовност има една черта, която плаши православния: възприемането на покаянието като само един момент от живота на човека (обръщането от неверие към вяра). И колкото и несъвременни да му изглеждат съветите на православните подвижници за покайното смирение като необходима атмосфера за духовна дейност („нека умът ти да е в ада и не се отчайвай” – казва преподобни Силуан Атонски), но непоклатимата самоувереност на баптистите изглежда още по-страшна. В една от брошурките, където върху двайсет страници се пояснява колко Маркс, Дарвин, Мохамед и римският папа не са прави, последните думи се запечатаха дълбоко в сърцето ми. Ето как авторът се прощава с читателите: „Ако ти, скъпи читателю, си съгласен с това, което ти казах, и прие Христос като твой личен Спасител, тогава – до скорошна среща на небесата!”.

Изобщо, колкото и да говорят, че между православието и баптизма няма много разлика, достатъчно е да си представим един до друг лицата на „нормативния православен” и на „нормативния баптист” (да речем Амвросий Оптински и Били Греъм) и ще стане ясно, че духовният опит на тези двама души е безкрайно различен. Някога Рилке писа, че всички страни граничат една с друга, а Русия граничи с Бога… И колкото и да се е променил светът от тогава, Америка все пак не се превърна в резервоар на вселенска духовност. Американският баптизъм едва ли ще може да обогати света на православието, света на Достоевски и на оптинските старци, света на В. Соловьов и на В. Лоски.Православието е натрупало много през непрекъснатата си двехилядолетна история и много от онова, което то притежава, изглежда смешно и ненужно, неудобно и остаряло. Но само така изглежда отдалече, докато човек стои на едно място и не е започнал усилено да се изкачва. „Тъй е презрян, според мислите на седящия в покой, светилникът, приготвен за онези, чиито нозе се препъват” (Иов 12:5).

В православието всичко е движение, трудно изкачване. Там, при духовните висоти, ще стане ясно защо е необходим постът и за какво ни е църковнославянският език, защо богослуженията са толкова дълги и коя е причината в храмовете да не слагат пейки, в какво се състои почитането на светците и какво дава на човека иконата. Истината се открива според израстването.

_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Бележките под линия са от книгата на протодякон (дякон) Андрей Кураев – Протестантам о православии, М., 2007, тъй като в българския превод не се сложени.

[18]. Честертон, Г. К., Писатель в газете, М., 1984, с. 274. И еще: “Еретик тот, кто любит свою истину больше, чем Истину. Он предпочитает полуправду, которую отыскал сам, правде, которую отыскали люди” (с. 259).

[19]. Слово “секта” — частичность, “сектор”, вполне передает эту особенность еретического мышления. Помнится, в былой России еретиков называли “сектаторами”. Отсюда, кстати, очевидно, что вопрос об отношении католичества к православию гораздо сложнее и многограннее вопроса о соотношении православия и протестантизма. В католичестве, как раз наоборот, есть такие наслоения на вероучение древней Церкви, которые на православный вкус совсем не обязательны: догматы о непогрешимости Папы Римского или о Непорочном Зачатии Марии, о чистилище или о Filioque. Митрополит Сурожский Антоний нашел очень емкую формулу для описания этой ситуации: “Думаю, в католичестве гораздо больше неправды, а в протестантизме гораздо меньше правды. В протестантизме не хватает многого, тогда как в католичестве очень многое извращено” (митроп. Антоний Сурожский, О встрече, СПб., 1994, с. 84).

[20]. Паскаль, Б., Мысли о религии, М., 1905, с. 225.

[21]. “Мать Онуфрия говорила, что на следующий день после монашеского пострига она проснулась не только без всякого живого ощущения присутствия Бога, но с таким холодом в душе, который говорил, что вся ее вера – только обман, что никогда никакого Бога не было и нет. Мать Онуфрия, раньше такая горячая и твердая в вере, после пострига почувствовала себя атеисткой. И это состояние богооставленности продолжалось несколько лет. Бог отсутствовал, и весь мир без Него превратился в темную, глухую пещеру. Мать Онуфрия рассказала обо всем старцу. Тот объяснил ей, что такое испытание Господь посылает только особо сильным и любимым своим чадам. Господь хочет, чтобы человек сделал сам шаг в пустоту, чтобы его свобода не была скована ничем, а ведь ясно, что благодать Божия — поддержка, и следовательно, ограничение нашей свободы. Господь хочет, чтобы Его любили ни за что (подобно тому, как Он любит нас)” (Горичева, Т., Взыскание погибших // Логос, Брюссель-Москва, №№ 41-44. 1984, с. 110).

[22]. Еп. Феофан Затворник, Что такое духовная жизнь и как на нее настроиться, М., 1914, с. 149.

[23]. Там же, с. 103.

[24]. Преп. Макарий Египетский, Духовные беседы, М., 1880, сс. 184, 266, 216, 166.

[25]. Там же, с. 192.

[26]. Там же, сс. 167 и 195.

[27]. Преп. Симеон Новый Богослов, Слова, М., 1892, с. 409.

[28]. Смотри преп. Иоанн Лествичник, Лествица, с. 139.

[29]. Еп. Феофан Затворник, Что такое духовная жизнь…, сс. 199-200, 203, 209.

[30]. Преп. Иоанн Лествичник, Лествица, с. 83.

[31]. Там же, с. 73.

[32]. Древний Патерик, М., 1899, с. 125.

[33]. свт. Феофан Затворник. Творения. Собрание писем. Вып. 3-4. — Псково-Печерский монастырь, 1994, сс. 31-32, 38.

[34]. свт. Иоанн Златоуст, Творения, т. 2, кн. 1, СПб., 1896, сс. 52, 35, 263.

[35]. Преп. Иоанн Лествичник, Лествица, сс. 103, 263, 540.

[36]. Преп. Исаак Сирин, Слова подвижнические.//Творения, сс. 298-299.

[37]. Булгаков, С. Н., Современное арианство, с. 147.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4QW.

Дякон Андрей Кураев

Протестантството се отличава от православието и католицизма по това, че от двата източника на духовни знания – Писанието и Преданието – протестантството признава само първото. Sola Scriptura. Само Писанието. Този лозунг на протестантството е привлекателен дотогава, докато не се замислиш, какво точно е останало вън от скобите на това Sola. Какво се изключва чрез тази формула? Да се живее според Писанието е чудесно. Но какво се изплъзва от полезрението на човека, който чете само Евангелието? – изплъзва се Преданието. В действителност това означава, че философският и религиозният кръгозор на обикновения, убеден протестант е значително по-тесен от кръга знания на убедения православен: от църковната библиотека той избира само Библията, обявявайки всичко останало за излишно умуване. Августин и Златоуст явно са обременително четиво, интересно само за историци. Православието е библиотека, „евангелизмът” – религия на една книга. Баптистите не виждат смисъл в Литургията – значи хоровете на Чайковски и Рахманинов са писани напразно, а Гогол е трябвало да хвърли в печката не само втория том на „Мъртви души”, но и ръкописа на своите “Размисли за Божествената Литургия”. Щом иконата е нещо различно от Евангелието, то от принципа Sola Scriptura неизбежно следва, че преподобни Андрей Рубльов е само един идолопоклонник.

Затова позицията на протестантите спрямо православието е културно-нихилистична. Щом вестник „Протестант” нарича дори Гърция „страна затворена за Евангелието” (страната, на чийто език то е било написано!), какво остава за Русия, която американските мисионери възприемат като пустиня, където до тяхното появяване дори и да е имало някакво християнство, то е бил напълно заразено от „средновековни изопачавания”.„Ние, руснаците – пише съвременният проповедник на баптизма П. И. Рогозин в книгата си, колкото невежа, толкова и агресивна, – приели християнството девет века след зараждането му, го наследихме от Гърция тогава, когато християнството е било вече силно замърсено, изпитало върху себе си влиянието на различни държавни системи и просмукано от византийско езичество. Приемайки християнството не от първоизточника, а като че ли от втора ръка, ние се приобщихме към всички негови „готови” вековни наслоения и заблуди[1]”. Е, да, ако славяните са приели славянството от ръцете на светите Кирил и Методий – това са зацапани „втори ръце”, а съвременните руски ученици на Били Греъм, безспорно са получили Евангелието от „първа ръка”. Елементарната логика води до неизбежния извод, че в Русия от времето на княз Владимир изобщо не е имало християни[2]: нали баптистката догматика забранява да се кръщават деца, а в Русия вече от хиляда години поколение след поколение в детството си са преминавали през кръщелния купел. И ето, излиза, че Сергий Радонежски и Достоевски, Серафим Саровски и Павел Корин, свещеномъченик патриарх Тихон и онези, които Ключевски нарече „добрите хора на древна Русия” – всички те не са били християни, защото в детството си са били кръстени.

Баптисткият историк Л. Корочкин в брошурата „Християнство и история” вече каза, че Александър Невски не може да се смята за светец (за разлика, да речем, от който и да е баптист), защото защитавайки Русия от кръстоносците (за какво пък му е трябвало да прави това?!), той убивал хора, а Василий Блажени не е никакъв „юродив заради Христа”, а просто психически болен човек.Със смъртта на последния апостол умира и последният християнин. Не, още по-строго: в същата минута, когато последният от новозаветните автори е сложил точка в последното си послание, хората отново са се отдалечили от Бога. Бог повече нищо не е могъл да каже на хората. И хората повече никога не са могили да кажат за сърцето си какво става в него по време на пътуването му към Бога, нищо повече от това, което е било запечатано с библейската корица. „Ако някой добави и дума в тази книга…”

Така мислят протестантите. Протестантското и православното светоусещане повече отколкото по въпроса за иконите, се различава в отношението си към историята. Протестантството е извънисторично светоусещане. От него се изплъзва историята на хората, историята на Църквата. В историята нищо не се натрупва, нищо не става. Бог е престанал да говори с написването на последната новозаветна книга, а сами по себе си хората не са способни на нищо добро: „По своята природа човекът е не само рожба на злото, но още и престъпник, и то углавен[3]”. Светоотеческата традиция никога не е виждала човечеството като сборище от административни углавни престъпници и затова се е отнасяла към плодовете на човешкото творчество по друг начин: „Единствено ние от всички творения, освен умната и логична същност, имаме още и сетивното. А сетивното се съединява с логоса, създава многообразието в науките и изкуствата и постиженията, създава уменията да се обработват полята, да се строят къщи и изобщо да се създава нещо от несъществуващото (макар и не от абсолютното нищо, защото само Бог може това). И всичко е дадено на хората. Подобно нещо никога не се случва с ангелите“ – казва св. Григорий Палама[4]. И наистина – нали ангелът е вестител. Не се очаква от пощаджията творчески да преиначи поверената му телеграма и затова още хиляда години преди Палама св. Иоан Златоуст твърди: „не е дело на ангелите да творят[5]”. А напротив – „Бог е направил човека участник в творчеството“ – пише преподобни Ефрем Сирин[6]. Затова е възможно и Преданието: Бог е способен да твори отвъд пределите на Библията, а човекът е склонен не само към грях, но и към сътрудничество с благодатта.

Оттук произтича различието между протестантското и православното отношение към Преданието. В перспективата на протестантското богословие, отричащо Преданието и съзидателния смисъл на църковната история, трудно е да обясним защо в Библията е включена книга „Деяния”. Защо разказите за живота и проповедите на Спасителя са допълнени от първата църковна хроника? Защо трябва да се разказва за постъпките на хората, щом вече е казано какво е извършил Единственият Посредник?Библията е исторична. Това е историята на един народ, а не жизнеописание на Моисей. Протестантството е лишено тъкмо от това историческо дихание и доверието към намесата на Бога в историята на народа. В своя исторически антицърковен нихилизъм то твърди – няма смисъл да се вглеждаме в диханието на Духа в хората, дайте да изучаваме само словото Божие и да не се интересуваме от това, как хората са слушали това Божие слово. Но словото Божие все пак е насочено именно към хората…

Историята на човечеството се е готвела за приемането на Евангелието; и в самата история, в хората, проникват и продължават да проникват онези дарове, заради които Евангелието е било дадено. Антиисторическият нихилизъм на протестантите може да се приеме само ако допуснем, че Писанието е метеор, за миг преминал през земния небосклон. От надисторическата висота веднъж се е втурнал към нас вихърът на Откровението, оставил е следи, укрепени с новозаветните текстове, и отново се е изпарил в отвъдисторическите и отвъдчовешките пространства. На хората им остава само едно: да изучават знаците, останали от Посещението. Огънят, изригнал на повърхността, опали, разтопи скалите, остави върху тях странни знаци и се скри. Метеоритът отдавна завърши полета си. Евангелският огън угасна. Христос си отиде, а вместо Себе Си остави само книгата. Всичко, което знаем за Христос и за Бога – „геолозите” го знаят само от книгата. От Евангелието. Геолозите-теолози могат да изучават разказите на апостолите, как Бог е променил сърцата им. Но те не вярват повече на никое свидетелство за същия този Огън. Останалите хора не винаги правилно (от гледна точка на последната гео(тео)логическа комисия) са разбирали завещаните ни слова. Геолозите, поради липса на личен опит от докосването до онзи огън, изучават тази метеоритна яма, тези странни следи върху древните скални породи, и по особеностите на една или друга необикновено разтопена скала изграждат предположенията си що за огън е бил това и откъде е могъл да дойде. Евангелието е само обект на изучаване: това е пасивен материал, пасивен текст, който лежи и чака умен и схватлив читател (то столетия е чакало баптистките си и адвентистки тълкуватели, търпеливо понасяйки насилието от страна на католици и православни).

Ами ако Евангелието самò живее? Ако е активно? Ако не чака читателя, ами само го създава? Ако „благодатта Ти, Господи, ходи след безумните и заблудените и вика към немъдрите: не изглупявайте във вашите грехове[7]”? Ами ако Христос наистина е сред нас и е продължил и в трети век, и в девети, или в деветнайсети да твори не по-малко, отколкото в първи век? „Бог не живее в ръкотворните храмове” и тъкмо затова православието не смята, че Дух Свети е останал затворен сред стените на Сионската горница, че Духът на Петдесетница не е достъпен за никого, освен за онези, които са имали късмет да бъдат в онзи дом, по онова време. Но ако „Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евреи 13:8) и ако Духът действа не само в Сионската горница, значи и у другите хора, не само у апостолите са могли да се проявят даровете на Духа.От гледна точка на православието книга Деяния е ценна с това, че тя потвърждава: обещанието на Христос („Аз съм с вас… ще ви дам Утешител“) се е изпълнило. Неговият дар се оказва действен: с нас е Бог. Бог не само е бил, но и е с нас. Бог е с нас не само в дните, когато е бил в плът на земята, но и след това. И след като възнесе от земята Тялото, родено от Мария, Той остави тук онова Свое Тяло, което Сам Си създаде на Тайната вечеря. Бог е с нас, защото с Тялото Си направи Своя община, Своя Църква (Колосяни 1:24). Книга Деяния е първият еклезиологичен[8] трактат, първото докосване до тайните на Църквата. Това е разказ как Духът действа в хората. Нима това действие се е прекъснало? За протестантите книга Деяния затваря историята на Църквата. По-нататък те виждат само историята на лутанията, на изопачаванията и на предателствата (по странен начин с появата на тяхната община те се преустановяват). За православните книга Деяния само отваря историята на Църквата.

И тъй, казано с думите на Л. Успенски, „не бива да се опростява проблемът: ако в първите векове на християнството нещо е липсвало, това не означава, че не е нужно в наше време[9]“. Следователно, ако Григорий Богослов казва нещо, което Иоан Богослов не е казал – това не е непременно изкривяване на апостолското слово. Църквата е жив организъм, а на живия е присъщо развитие. Затова баптистките твърдения, че те са се върнали към „апостолската простота” са неубедителни: не може да се накара възрастен човек отново да влезе в люлката и да носи детски дрехи, колкото и да са му мили. Християнството вече е възрастно. То е на две хиляди години и това дърво, разклонило се за две хилядолетия, не бива отново да се орязва до размерите и формата на стръкчето, от което то води началото си в зората на християнството.

За човека е естествено най-важното в живота си да изразява чрез формите на изкуството и не бива да се забранява всякаква религиозна живопис само защото се предполага, че апостолската община не я е познавала! За човека е естествено да търси как да осъзнае вярата си, естествено е да се стреми да пренесе във владенията на разума си онова, което е придобил чрез опита на Откровението – не за да провери с разума си Откровението, а за да научи разума си да живее с Откровението, за да може опитът, който се дава на сърцето, да стане предмет за размисъл на ума. И ако Църквата не е привлякла веднага философския инструментариум за разясняване на вярата и на надеждата си, това не означава, че всички разработки на следапостолското богословие трябва да се премахнат. Христос сравнява Божието Царство с растящо семенце, с дърво, със закваска. Да се сърдим ли на дървото, че не си е останало семенце, а е всмукало цялата сложност на света и на човека! Дървото, оставено от Христос „след Него” прорастна през историята, всмуквайки всички нейни сокове и разтваряйки ги с Небесните извори. И само човек, срамуващ се от Христос и от тайната на Боговъплъщението, може да каже, че Църквата „напразно се е свързала” с „този свят”. Да, Писанието е норма на християнската вяра и живот, това е камертон. Но нима може камертонът да замени целия хор? Нима таблицата за умножение заменя реалната дейност на математика? Нима издаването на учебник по руска граматика налага вето върху появата на стихове от Пушкин или романи от Достоевски? Не бива да се противоречи на канона. Но не бива да се противоречи и на правилата на руския език. Нима установяването на правилата на речта да прави излишно последвалото развитие на литературата? Нима като признаваме посланията на апостол Павел за боговдъхновени трябва да се отнасяме с пренебрежение към „Изповедта” на блажени Августин?Какво изобщо означава православието? Това е Евангелието плюс благодарното приемане на неговото въздействие върху онези хора от различни времена, култури и народи, които всецяло са се отворили за Христовото благовестие. Православието – това е доверие в историята. За православния е немислимо да си представи, че опитът на откровението и богообщението, който са имали апостолите, по-късно изведнъж е станал недостъпен. Струва ми се странно това „ново учение”, изтъкващо, че Христос след хиляда и петстотин години е забравил учениците Си и ги е оставил да се заблуждават по въпроси, значими за спасението (което противоречи на догмата за човеколюбието на Твореца).

На православието е чужда тоталната подозрителност, смятаща, че „имаше един християнин на света, а и него го разпнаха”. То смята, че в продължение на две хилядолетия християнска история е имало немалко хора, които ясно са чули със сърцето си Евангелието и не са го изкривили нито в живота си, нито в проповедта си. В класическата книга на монашеската духовност – „Лествицата”, се казва, че „монах е онзи, който се придържа единствено към Божиите слова и заповеди по всяко време и място, и дело[10]”. А както отбелязва протоиерей Иоан Майендорф, Църквата в своя „Символ на вярата” нарича себе си апостолска, а не светоотеческа, защото свят отец става онзи, който с адекватни думи е могъл да проповядва на своето време изначалната апостолска вяра и да води евангелски живот.

За православното светоусещане са много скъпи евангелските притчи за Царството Божие. Това са притчи за Божието смирение и търпение. Царството Божие не идва „забележимо”, то не просто нахлува в историята отвън, то не се подхвърля в човешкия свят, а постепенно узрява и влиза вътре в него. Такива са притчите за зърното, за закваската, за синаповото зрънце.И още – за православното сърце са особено скъпи прощалните слова на Христос. „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). От тези „всички дни” протестантската еклезиология е принудена да премахне онези дни, които са изминали между апостолските времена и появата на онова вероизповедание, от чието име протестантът проповядва (в мек вариант това е времето от император Константин до Лутер, а в строгия смисъл – от апостолите до, да речем, възникването на петдесетниците[11]). Православните пък не могат да сложат граница между епохата на истинската Църква и вековете на „полуезическото псевдохристиянство”. Ние не можем да ограничим въздействието на Христовия Дух с периода на живота на апостолите. Ние не виждаме прелом между апостолската Църква и Църквата след тях. Даровете, изпълнили апостолите, виждаме и в християните от следващите поколения. „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание” (Галатяни 5:22–23). Виждал съм тези дарове у съвременниците си. Протестантите ще кажат, че не са ги видели у православните. Какво пък – това ще е разсъждение, характеризиращо само опита им, техния свят, но не и света на православието.

Изобщо позицията на човек, твърдящ „не съм видял”, „не съм срещал”, „не ми е попадало”, винаги е по-слаба от позицията на онези, които казват: „а ние сме били там и затова каквото сме чули, каквото сме видели с очите си, каквото са разглеждали и усещали ръцете ни, него ви възвестяваме, за да може и вие да общувате с нас”. Да, да, тук прилагам спрямо протестантите онзи аргумент, който ние (и православните, и протестантите) толкова често използваме в полемика с невярващите. Как може да се съди за религията на човек, който няма и не е преживял изобщо никакъв религиозен опит? Няма ли разсъжденията му да са толкова компетентни, колкото и разсъжденията на глухия за музиката? Не е ли такава цената на „научно-атеистичните” трактати, както и на дисертацията на слепородения по история на живописта? А протестантите знаят и използват аргумента на пътешественика спрямо скептика-домашар: ако ти, съседе, не си ходил в Иерусалим и не знаеш пътя за натам, това съвсем не означава, че Иерусалим наистина не съществува, че е невъзможно да попаднеш там и че всички разкази на пътешествениците са си чиста измислица[12]. Тъкмо изхождайки от религиозния опит, този аргумент на пътешественика може да се преадресира към протестантите: братя, ако не сте били поклонници по православните манастири, ако не сте усетили кроткия повей на духа в манастирските килии, ако сърцето ви след изповед не е литнало облекчено и не сте усетили след причастие в жилите си Христовата кръв, поне не избързвайте с отрицанията си. Не у всички опитът от докосването до православието е бил толкова печален и безплоден. Иначе нямаше да има православие.И дори ако поведем разговор за греховете и болестите на съвременното православие, пак няма да успеем да сложим граница между „безгрешната Църква” и „съгрешилата Църква”. „Цялата Църква е Църква на каещите се, тя цялата е Църква на загиващите” – още в ІV век е казал преподобни Ефрем Сирин[13]. Греховете, познати ни по нас самите, по нашите съвременници, както и от историята на Църквата, са се срещали и в апостолските времена, и в апостолските общини (и властолюбието, и споровете, и разколите, и честолюбието, и неразбирането на Христос, и прекаленият материален интерес, и законничеството, и либертинизмът[14]). На апостолските църкви Христос казва: „[Ти] остави първата си любов … зная твоите дела; носиш име, като че си жив, а си мъртъв … не намирам делата ти съвършени пред Моя Бог … ти не си ни студен, ни горещ … ти казваш: „богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест, и клет, и сиромах, и сляп, и гол” (Откровение 2:4, 3:1-2, 3:15-17). А на апостолите им се е случвало да казват на учениците си: „Вървяхте добре: кой ви спря?” (Галатяни 5:7).

В монашеските книги има разказ от стари времена за двамата монаси, които отишли по работа в града и там ги съблазнили блудници. Като се върнали в манастира, те се разкаяли, а за да се поправят и да оплакват греховете си събранието на старците определило те да прекарат известно време в килиите си без никакво общуване, а само в молитви. Когато изтекло времето на епитимията, двамата грешници излезли от килиите си. Единият бил блед и очите му били зачервени от сълзи. Другият – весел и без следи от плач. Братята попитали първия: „Какво прави през това време?” – „Плаках и молех Господ да ми прости греха”. После попитали втория: „А ти как прекара това време?” – „Радвах се и благодарих на Бога, че ми прости греха и ми позволи да се върна към монашеския живот”. Старците си поговорили и казали, че и двата пътя са добри… Тези двама монаси са двете основни направления в историческото православие. Ние знаем нашия грях и не го отричаме (въпреки че той съвсем не е в почитането на иконите, както се струва на протестантите). Но познаваме и Божията благост. „Какво, ако някои не са повярвали? Нима неверието им ще унищожи Божията благост? Съвсем не! Бог е верен, а всеки човек е лъжлив” (Римляни 3:3-4).Когато православен човек чете това апостолско слово, под „всеки” той разбира и себе си. Ето защо аз мога и да кажа: „Бог е верен, а всеки православен човек е лъжлив”. Ще дръзне ли петдесетникът да каже: „Всеки петдесетник е лъжлив”? Или те са намерили начин да употребяват думите „всички” и „всеки”, изключвайки от тези „всички” себе си.

Ние знаем, че християните могат да грешат – и затова можем да се вглеждаме в светлосянката на историята. Православието приема историята: дарът на Христос не е угаснал, не е изчезнал. Присъствието Му, въздействието Му върху Неговия народ не е намаляло със смяната на поколенията. Но ако Духът Божи диша във всички столетия, ако Христос наистина е с нас през всички дни (с нас, а не само с апостолите до деня на тяхната смърт), нима можем да се отклоним от изследването и от приемането на онзи жизнен път в Христа, който е бил натрупан за тези „всички дни”?Ние не поставяме този опит по-високо от апостолския, проверяваме светоотеческите творения с евангелска мярка. Та нали Евангелието ни е дадено, за да се въплъщава в живота. А животът е толкова сложен и многообразен. Бог е невместим в книга. Човекът е невместим в книга. Човешките ситуации са сложни и неизброими. Ето защо православието казва: Евангелието за нас е мерило, правило. Но животът не се свежда до сборник от правила. Не в смисъла, който допуска изключение от правилата, а в онзи смисъл, че един и същ съвет при различни обстоятелства може да бъде изпълнен доста различно от различни хора.

Тогава какво е натрупало православието за онези векове, когато според мнението на протестантите на земята не са съществували християни? Преди всичко – знание за дълбините на човешката душа. Очевидна е разликата между православната и протестантската литература: протестантската има мисионерски характер, тя подтиква хората да приемат Бога и Евангелието. Тази литература ни говори за това какво става с човека на границата на вярата и неверието (впрочем протестантските брошури не стигат до дълбочината на Достоевски и блажени Августин).

Всички вече знаят структурата на протестантската проповед: бил съм и атеист, и грешник, но повярвах в Христа и станах щастлив. Ето една глава от „Методически вестник на учителите от неделните училища[15]”, наречена „Да свидетелстваме за Бога пред невярващите”: „Процесът на евангелизиране значително ще се ускори, ако помощник-директорът по евангелизация научи вярващия да свидетелства за вярата си. Един от начините за свидетелстване е да им разкажем за Бога, което може да се направи по следния план: 1. Какъв е бил живота ми, когато бях невярващ? 2. Как осъзнах, че Христос ми е необходим? 3. Как повярвах в Него? 4. Какъв стана животът ми след като приех Христа?” В тази глава няма нищо повече!

Въпреки че е сложно да се говори за чужд духовен опит, всичко онова, за което човек проповядва, което предизвиква у него най-голямо въодушевление и искреност, показва достатъчно ясно някаква скрита структура на духовния му опит. Това, че протестантската проповед е ограничена само с момента на личното обръщане, не е случайно. То просто показва липсата на друг сериозен духовен опит. Обикновената баптистка брошура разказва как по-бързо да изминем пътя от неверието към Евангелието; традиционната православна проповед се обръща към повярвалите хора и говори за онази духовна битка, която се надига в душата на човека вече след кръщението. Най-деликатният анализ на душевните и духовни състояния и преживявания, умело разработен от православните подвижници, за протестантите остава неразбран и нежелан. Тъкмо отказът от традицията на християнската мистика, свеждането на религиозния живот до чисто брошурно-проповедническа практика подтиква хората на Запад да търсят работа за душата в „далечна страна” – в кришнаизма и йогата. Не е чудно, че в религиозна среда, където думата „аскетизъм” се е превърнала в ругатня, започнаха твърде успешно да се разпространяват нехристиянските аскетически практики[16].В църковното богословие има такъв термин – „призоваваща благодат”. Това е такова Божие действие, което става извън Църквата, когато човешкото сърце е докоснато от Бога и се обръща към вярата. Доколкото предназначението на тази енергия е да доведе в църквата човека, който все още е извън нея, това е единственият вид благодат, действащ извън Църквата. За нея св. Теофан Затворник казва, че „призоваващата благодат е всеобща и никой не е изключен[17]”. Аз мисля, че тази благодат я има и в протестантството, защото „никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1 Коринтяни 12:3).

_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Бележките под линия са от книгата на протодякон (дякон) Андрей Кураев – Протестантам о православии, М., 2007, тъй като в българския превод не се сложени.

[1]. Рогозин, П. И, указ. соч., с. 64.

[2]. Чушь: Церковь состоит не из епископов, а из всех верных христиан.

[3]. Тиссен, Г. К., указ. соч., с. 301.

[4]. Цит. по: Вышеславцев, Б. П., Вечное в русской философии, Н.-Й., 1955, c. 233.

[5]. Свт. Иоанн Златоуст, Восемь слов на книгу Бытия. Слово 2.//Творения. Т. 4, с. 15. У Иоанна Дамаскина тоже вполне категорично утверждается: “Будучи творениями, Ангелы не суть творцы” (Точное изложение православной веры, СПб., 1894, с. 49; репринт – М.-Ростов-на-Дону, 1992).

[6]. Преп. Ефрем Сирин, Толкование на книгу Бытия.//Творения. Троице-Сергиева Лавра, 1901. Ч. 6, с. 234.

[7]. Преп. Ефрем Сирин, О покаянии, 2.//Творения. Ч. 4. — М., 1860, с. 128.

[8]. Экклезиология (греч.) — учение о Церкви.

[9]. Успенский, Л. А., Вопрос иконостаса.//Вестник Русского Западноевропейского Патриаршего Экзархата. № 46, с. 253.

[10]. Преп. Иоанн Лествичник, Лествица, Сергиев Посад, 1908, с. 16.

[11]. Адвентисты, которым требуется объяснить, почему кроме апостолов надо слушаться еще и откровений Елены Уайт, предлагают такую схему церковной истории: “Связь Библии с более поздними проявлениями пророческого дара служителей Церкви можно пояснить на таком примере: Допустим, что мы решили отправиться в морское путешествие на яхте. Владелец судна вручает нам справочник навигатора, подчеркивая, что в нем находятся все данные, необходимые для безопасного плавания до порта назначения. Сразу после отплытия мы принимаемся за чтение и находим как общие наставления по мореходству, так и описание самых разных ситуаций, возникающих в открытом море. В частности, перечислены чрезвычайные опасности последнего отрезка пути: непостоянство береговой линии, подвижные пески и частые штормы. Но вместе с тем сказано: “Вас заблаговременно встретит лоцман. Он будет предупреждать вас об опасностях и перемене обстановки. Прислушивайтесь к его советам”. Следуя этим инструкциям, мы добираемся до места встречи с лоцманом, и он действительно вскоре появляется. Но тут некоторые члены команды высказывают свое недовольство его вмешательством: “У нас есть инструкции, и для нас этого достаточно. Мы придерживаемся их и только их. Ничего сверх этого нам не требуется!”. Кто же в таком случае следует первоначальным указаниям? Те, которые отвергают услуги лоцмана или те, которые принимают его в соответствии с последними указаниями?” (В начале было Слово, с. 232). Это очень красивая притча и очень верная. По этому вопросу разница между адвентизмом и православием будет лишь в том, что та помощь, которую адвентисты ожидают лишь в конце истории, по православному опыту всегда сопутствовала кораблю Церкви. Если слово Христа верно — то почему же помощь приходит только в конце плавания? Христос сказал, что Он во все дни с нами, а не только рядом с портом. И где же в Библии пророчество об Уайт? То, что предлагает эта притча, есть не что иное, как эсхатологический папизм.

[12]. “От незнания нельзя никогда делать вывод о небытии. Я не знаю, что думает мой читатель, и потому не могу сказать: он ничего не думает”, — пишет митр. Вениамин, и приводит пример. Семинарист, начитавшийся революционно-“просветительских” книжек, в запале спора бросает: “А кто Бога-то видел?”. Остальные семинаристы или не хотели спорить, или же не сумели возразить ему, и молчали. “Здесь присутствовал помощник эконома по имени Василий. Видя наше молчание, он обратился к Мише с вопросом: Барин! Так вы говорите, что коли Бога не видели, так уж и нет Его? — Ну, да! — А вы мою бабку видели? — Нет, — робея, ответил Миша. — Ну, вот! А она и по сию пору жива!” (митр. Вениамин (Федченков). О вере, неверии и сомнении, с. 103).

[13]. Преп. Ефрем Сирин, О покаянии, с. 179.

[14]. Либертинизм – снисходительное отношение к грехам, прежде всего – в половой сфере.

[15]. Методический Вестник для учителей воскресных школ. Приложение к альманаху “Богомыслие”. Издание Одесской библейской школы. [Союз ЕХБ] Вып. 4, Одесса, 1991, с. 18.

[16]. Герман Гессе так поясняет причины своего “паломничества на Восток”: “Для моей жизни имело решающее значение, что христианство впервые предстало передо мной в своей особой, закоснелой, немощной и преходящей форме. Я имею в виду пиетистски окрашенный протестантизм… Но как бы ни судить о величии и благородстве христианства, которым жили мои родители, христианства, понятого как жертва и как служение, конфессиональные, отчасти сектантские формы, в которых оно предстало перед нами, детьми, очень рано стали казаться мне сомнительными и в сущности нестерпимыми. Многие изречения и стихи, которые произносились и распевались, уже тогда оскорбляли во мне поэта, и став чуть постарше, я не мог не заметить, как страдали люди, подобные моему отцу и деду, как их мучило то, что в отличие от католиков они не имели ни строгого вероучения, ни догмы, ни устоявшегося как следует ритуала, ни настоящей нормальной церкви. Что так называемой “протестантской” церкви, по сути, не существует, что она распадается на множество мелких местных церквей, что история этих церквей и их руководителей, протестантских князей, была ничуть не благороднее, чем история порицаемой папистской церкви, — все это с довольно ранней юности не составляло для меня секрета… Действительно, за все годы моей христианской юности у меня не было связано с церковью никаких религиозных переживаний. Домашние службы, уединенные молитвы, сам образ жизни моих родителей — все это находило пищу в Библии, но не в церкви, а воскресные богослужения, занятия для детей ничем меня не обогатили. Насколько привлекательней в сравнении с этими сладковатыми стихами, скучными пасторами и проповедями был мир индийской религии и поэзии. Здесь ничто меня не давило, здесь не было ни трезвых серых кафедр, ни пиетистских занятий Библией — здесь был простор для моей фантазии” (Гессе, Г., Из статьи “Моя вера”. // Восток-Запад. Исследования. Переводы. Публикации, М., 1982, сс. 186-187).

[17]. Свт. Феофан Затворник, Собрание писем. Вып. 1, М., 1898, с. 204.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4QG.

Следва…

Дякон Андрей Кураев

Парадоксално е, че практически всички обвинения, които протестантите изтъкват по адрес на православието, се отнасят до тях самите. Например протестантите обвиняват православните, че ние твърде малко проповядваме. Но протестантската мисия няма такива успехи, каквито е имала православната мисия. Доколкото знам, при целия им мисионерски ентусиазъм, протестантите не успяха да присъединят към християнския свят нито един народ повече от онези, които са били обърнати още от православните и католическите мисионери. Онези народи и страни, които и днес се смятат за християнски, са били такива още преди Лутер. За последното столетие протестантите успяха да откъснат няколко народа от католичеството (но отново повтарям, че тези народи са станали християнски благодарение на усилията на допротестантските мисионери). Протестантите (впрочем в напълно сравнима степен, а понякога отстъпваща на католиците и православните) съумяха да създадат доста големи общини в много езически страни. Но не можаха да обърнат изцяло към Христа никоя страна. Протестантите не познават успехи, подобни на мисията на Кирил и Методий или подвига на равноапостолната Нина, просветителката на Грузия. Днес православните слабо използват собствения си опит. Но този опит съществува. За да станеш мисионер не е задължително да преминеш от православие към протестантство. Нещо повече, ако поставим въпроса за мисионерството в богословска перспектива, ако се замислим в кое вероизповедание мисионерските и „учителните” възможности потенциално са по-богати, ще се окаже, че именно в православието.Протестантството си избра една форма на проповядване чрез реч, призив, разказ. Православието, признавайки и практикувайки същата словесна форма, умее да проповядва също и с цветове, например. Кое е името на най-големия руски християнски проповедник от ХХ век? Кой е довел най-много сърца при Христа? Кой в най-мрачните години на държавния атеизъм отново и отново вълнуваше душите на хиляди хора и ги обръщаше с лице към Евангелието? Не, това не е отец Александър Мен, нито митрополит Николай Ярушевич, нито митрополит Антоний Сурожски. Ясно е, че не е и Били Греъм. Това е Андрей Рубльов. Неговите икони, както и „черните дъски” на други стари иконописци с поразителните си очи са тревожили душите, не са им давали окончателно да потънат в потока на атеистичните подигравки над Евангелието и Русия. Емпирически, фактически чрез хиляди и хиляди съдби е доказано, че иконата може да бъде проповед. Защо протестантите, загрижени за проповядването, не използват този начин да се обръщат към хората? А колко случаи има когато човек, когото не са могли да убедят най-умните и изкусни проповедници, покайно се е променил просто от стоенето край отеца, от една негова дума, от топлите му и дълбоки очи[1]. Не само с думи може да се свидетелства за Христос. Възможно е у човека да е събрана толкова много сърдечна светлина, че чрез добрината и добротата му хората да разпознават Небесния Отец (вж. Матей 5:16): „Тъкмо присъствието на този осезаем, очевиден дар свише, тоест свръхобикновената човечност, предизвика около Иоан Кронщадски неописуемо вълнение: хората се стичаха при него не защото искаха помощ за себе си, не поради собствената си слабост, не заради своето страдание – те се стремяха към него като към живо свидетелство на небесните сили, като към жив знак, че Небесата са живи, божествени и благодатни[2]”.Според думите на А. Бергсон „светиите просто съществуват, но съществуването им е призив[3]”. Ето примери за такъв призив от живота на Франциск Асизки. Веднъж Франциск казал на послушника: „Да отидем в града на проповед”. Те тръгнали и през цялото време тихо си говорели за духовни неща. Прекосили целия град, тръгнали обратно и тъй стигнали до самия манастир. Младият брат учудено попитал: „Отче, а кога ще проповядваме?”, а Франциск отвърнал: „Не забеляза ли, че през цялото време проповядвахме? Вървяхме благопристойно, разговаряхме за най-достойни неща, хората ни гледаха и получаваха мир и успокоение. Нали проповедта не е само в думите, а и в самото поведение”. Нима манастирите, отделени със стени от света, не проповядват на света? Колко хора, посещавайки руските манастири, правят крачка от екскурзия към поклонничество. Тръгват за „държавния музей-резерват”, а пристигат в Светотроицката Сергиева Лавра и с учудване разбират, че и в днешно време можеш да бъдеш християнин. Нима камбанният звън не е проповед за Христа[4]? Нима православният храм, дори с отрязан кръст, не проповядва за Христос? Нима свещеникът, който върви през града в расо, не напомня за Христос? Нима старите християнски гробища не проповядват Христовото възкресение? В крайна сметка дори кръщаването на децата и опяването на старите родители, неща осъждани от протестантската догматика, не са ли те за много хора първото докосване до света на християните и първата молитва към Христа? У Владимир Зелински има свидетелство за проповедта чрез богослужение: „У нас най-често богослужението изпълнява просветителска функция, самото пеене, молитвеното редуване или топлотата излъчвана от него… Никой не кани в Православната църква, там хората отиват сами[5]”.Православната традиция на проповядване практически не е по-бедна от протестантската, тя дори предоставя по-богати възможности за мисионерство от протестантската. А това, че ние зле се възползваме от тези възможности, си е наш грях, а не на православието. „Безгрижна, вяла воля, сърце чуждо на живата пастирска ревност, повърхностен и ленив ум се опитват да видят във всички повече или по-малко настойчиви призиви към възможно действено и напрегнато благовестничество, нещо „навеяно отстрани” и „чуждо на нашите древни обичаи”. Знаете ли – казват, – тук понамирисва на Запад”. На Запад ли мирише?! На Запад?! Та този „Запад” казва, че благовестяването е наше необходимо задължение, че при липсата на истинска позиция за църковно проповедничество у нас ще заглъхне религиозният живот в народа? Че без сериозно оглашаване на паството нашето божествено, прекрасно богослужение ще е напразно, неразбрано, непреживяно, а светите тайнства ще се бъдат хвърлени като бисер на свинете? Това ли е, питам ви, „Запад”? Какво тогава да разбираме под „Изток”? Каква да е концепцията за пастирската дейност? Кажете ми. Не, не, господа неканени защитници на „Изтока”. Не клеветете православието, не му приписвайте езическо отношение към народа по въпросите на богопознанието, не пробутвайте безгрижието си и меката си възглавница за догма на православната пастирска практика. Не споря, че това може би отговаря на темперамента ви и на начина ви на живот, но затова пък страшно противоречи на същността на православно-църковната педагогика… Никога не забравяйте, че откакто царят-камбана* падна и престана да бие – той се превърна в обикновена историческа рядкост… Уставът посочва, че за едно всенощно бдение до седем пъти трябва да се обръщаме към народа с едно или друго поучение – е писал още преди революцията един свещеник-мисионер[6]. Протестантите виждат и друг недостатък в православието – православните донякъде са обезценили Евангелието с това, че в творенията на светите отци и в съборните деяния виждат като че ли продължаващото откровение Божие. За спасението е достатъчно Евангелието, а ако някой добави или отнеме и една дума – ще си навлече смъртен грях. Единственият начин да се разрешат богословските въпроси е да се изучава Евангелието. Да, да, православието наистина смята, че Бог не е престанал да открива на хората Своята воля след като последният апостол е написал последната точка в книгата си. Да, въпреки че не бива да говорим, че книгите на отците са боговдъхновени, ние все пак чувстваме, че светоотеческите страници са богопросветени. Чрез съзвучието с Евангелието ние определяме: светият отец ли е съчинил написаното, или е бил подтикнат от същия Дух, който е действал в светите апостоли? Нима протестантството не изгражда съответното си „предание”? Нима книгите на Елена Вайт с хилядите ѝ напълно спиритически видения (доста приличащи на гласовете на Елена Блаватска и Елена Рьорих) не се възприемат от адвентистите като основа на тяхната вяра, като задължителна и авторитетна вероучителна литература[7]? И нима самото протестантство се е родило просто от изучаването на Евангелието, а не от някакъв мистичен опит? Давам думата на Лутер: „Колко често сърцето ми е треперело, колко често съм се мъчил и съм си отправял единствения доста силен упрек на противниците ми: само ти ли си умен, а всички останали са се заблуждавали толкова дълго време? Ами какво ще стане, ако ти се заблуждаваш и вкарваш в заблуждение толкова хора, и всички ще бъдат осъдени на вечни мъки? И това продължаваше докато Иисус Христос не ме укрепяваше с някое Свое слово и не ме утвърди дотолкова, че сърцето ми вече не трепери, а презира онези възражения на папистите[8]”. Така че и религиозният живот на протестантите не се свежда само до изучаването на Библията.

Казват, че православието със своята „съборност” гаси индивидуалната религиозна инициатива, не позволява на човека да остане насаме с Бога. В действителност лесно може да се види, че протестантската община много повече контролира живота на своите членове. Православният енориаш по-скоро може да се оплаче, че са го изоставили, че никой не се интересува от него, че не го водят по пътя на спасението. А щом протестантът пропусне едно събрание, на другата сутрин „братята и сестрите” започват да звънят – защо не е отишъл?Казват, че православието и католичеството са „скъпи” религии, а протестантството е „по-евтино”. Доводът, разбира се, не е богословски, но все пак е лъжлив. Православните храмове се поддържат от доброволните пожертвувания на хората и от печалбите от еднократните треби. Требите, които се плащат с по-голяма сума, се извършват от човека веднъж в живота: кръщавка, венчание, опело. А тайнствата, към които най-често прибягва православният християнин – изповедта и причастието – са безплатни, а записването на имена и свещите оставят едва забележима следа в кесията. Но в повечето протестантски общини съществуват строго определени ежемесечни акции за събиране на пари – „църковен десятък”. Често десятъкът се разбира буквално – като искане да се дадат десет процента от всички доходи на разположение на пасторите. В редица протестантски страни е въведен „църковен данък”, който се събира от държавата, например в Германия и в скандинавските страни. Така че за обикновения енориаш е по-„изгодно” да е православен, отколкото да е протестант.

Казват още, че православните не се молят сами на Бога, че свещеникът, който е посредник между Бога и енориашите, изчита молитвите вместо тях, а в протестантството всеки се моли сам за себе си. Ако става дума за молитвените събрания, а не за домашните и лични молитви (където всеки човек, естествено, се моли напълно самостоятелно), всичко изглежда тъкмо обратното.

Свещениците и четците в православните храмове съзнателно четат молитвите безстрастно, без емоции – на един тон. Всички знаят руската поговорка: „не ми чети като клисар, а с чувство, ясно, отчетливо”. Клисарите четат така не защото им е омръзнало за стотен път да казват едни и същи молитви, а защото специално ги учат да четат точно така – напевно (тоест без логически ударения), безстрастно (тоест без „чувство”) и без подчертана назидателност (тоест с ясна мисъл).Работата е там, че в храма влизат разни хора с различни нужди и чувства. Църковните молитви (и преди всичко библейските Псалми) съдържат в себе си цяла палитра от човешки чувства – от гняв до умиление, от славословие до покаяние. Всяко богослужение носи в себе си и радостни, и скръбни думи. Практически е невъзможно всички те да се почувстват едновременно и еднакво дълбоко. Затова човек, влязъл с радост в храма ще съгласува движенията на своето молещо се сърце с радостните и благодарствени думи в службата. А онзи, в чието сърце в същото време по-ясно звучи покайната въздишка, ще скътва в сърцето си думите на покаяние, с които също така е осеяна цялата служба. Ако клисарят чете „изразително”, ще подчертава в молитвите тъкмо онези места, които най-добре съответстват на състоянието му в дадения момент, а то може ни най-малко да не съвпада с молитвеното настроение на всички останали богомолци. Днес на него му е тъжно – и той набързо ще предъвква радостните възклицания и ще акцентира върху покайните. Става му по-весело – и ето че покайната болка не достига от него до енориашите. Отделянето на която и да е тема от симфонията на богослужението неминуемо ще доведе до това, че някой от влезлите в храма ще се окаже излишен през този ден. Той е дошъл с покайно съкрушение, а му натрапват само „Алилуя”. Представете си какво би станало, ако четецът започне да чете „изразително” Шестопсалмието! Останалите не биха могли вече да се молят – настроенията и предпочитанията на четеца ще са натрапени на всеки. Монотонното четене на клисаря, влязло в поговорката, защитава свободата на молитвеното усилие на слушателите. Тъкмо „чуждите думи” оставят много повече свобода на човека сам да изгради молитвата си, отколкото „импровизацията”. Изобщо, целта на православното богослужение не е да възбужда някакви чувства, а да ги преобразява.

Равномерното протичане на православната служба предполага, че всеки, влязъл в Църквата, сам избира за себе си онази редица от образи, която е по-близо до духовните му нужди. От него не изстискват сълза и не изтръгват възторзи. Той се потапя в бавно течащата река на различните пластове на смисъла и от слуха прокарва в сърцето си тези струйки, които са му необходими в момента. Правилата на православната храмова молитва разрешават да не се вслушваш в целия ход на църковните четения – ако някоя мисъл се е срещнала сега със сърдечното ти чувство, можеш да „поизостанеш” от хода на службата, да останеш насаме тъкмо с тази мисъл, а после да се върнеш към общата молитва.

Напротив, на протестантското събрание се извършва непрекъснат емоционален натиск върху слушателите. Онзи, и да е странно, тъкмо чуждите думи остават много повече свобода човек сам да си изгради своята собствена молитва, който сега чете молитвата си с паузи, с интонация, с жестове изстисква тъкмо онази емоция, която в момента му се струва най-важна. Всички са принудени да съучастват в чувствата на пастора или на четеца на дадената молитва.Струва ми се, че в протестантския молитвен дом е много по-трудно да се осъществи желанието, познато на много, много хора – да наминеш за десетина минути на делничната служба, незабелязано и тихо да постоиш, да останеш в храма насаме с Бога, да се помолиш за нещо свое и също така незабелязано да излезеш. Равномерното и еднакво протичане на делничната православна служба не пречи на човека да се обръща със своите мисли направо към Бога. Четенето, пеенето, църковнославянският речитатив, създават обща нагласа, а какво точно в този общ стремеж към Бога ще изкаже от сърцето си един или друг човек – зависи само от него. Дори това, че езикът на нашите служби не е съвсем понятен – дори това може да помогне за раждането именно на личната молитва. Ако аз съм влязъл в храма за пет минути и все едно не мога да разбера какво се чете, ще мога да се моля със свои думи за нещо лично. Тук е по-тихо отколкото на улицата, тихо е не само физически, но и духовно и това ще ми помогне да надникна в самия себе си… А в протестантските храмове химните са прекалено гръмки, молитвените слова – прекалено високи и настойчиви, проповедите – прекалено императивни и самоуверени. Има минута на тиха молитва, но ако ти си пристъпил прага не точно в тази минута, трудно ще ти е да запазиш своята тишина. Да се молиш на Бога от себе си и независимо от това какво става в събранието, тук е много по-трудно.

Казват, че православните се молят както са наизустили по книжка, а протестантите – от сърце, със свои думи. Но колкото отколкото „импровизацията”. Каноничната молитва на свещеника в храма пази молитвеното усилие на останалите. Свещеникът може да е неталантлив, неискрен, недостатъчно духовен. Но той не говори със свои думи. И затова думите му са и духовни, и талантливи. Той говори думи, филтрирани през хилядолетия. Същите не много привлекателни качества може да притежава и протестантският пастор. Но енориашите му в този случай са обречени да изслушват неговите напъни за „вдъхновена молитва”.

Православният „чин” прави свещеника незабележим. Свещеници от различни духовни достойнства пеят същата мелодия с една и съща интонация, със същите думи. Православният служител не центрира вниманието върху себе си. Не толкова той води службата, колкото службата води него. Обратното, протестантският свещеник е принуден да поставя себе си в центъра на вниманието. Прави усилие да говори превзето, с неестествен глас, силно жестикулирайки, като се обръща на една и друга страна и повтаря общи, употребявани от всички фрази.

Казват, че православният просто чете книжка, „изчита”, а не се моли. Според наблюденията ми протестантите много по-малко се молят в публичните си молитвени изяви. Вгледайте се в човека, който на висок глас се моли в присъствието на други хора. Мислите му са отправени не „към Бога”, а към това, как по-добре да се изрази „за Бога”. Мисли не толкова за духовните си нужди, а как по-ефектно да се изрази в присъствието на събратята си. Той няма време да се моли – той „твори”, мъчително ражда импровизация[9].Изобщо, „всички, които преследват традиционния обред, не забелязват, че в действителност само въвеждат… нов обред. Така протестантството, вдигайки смело ръка срещу вековния и естетически прекрасен католически обред, само го замества с друг – беден и сух, прозаичен обред, в чиито предели все пак можеш да бъдеш старообрядец не по-малко, отколкото при най-пищния ритуал. Така нашите сектанти заменят божествената красота на православната литургика със скучни и бездарни „псалми”, със сух протестантски обред[10]”.

Ето отчета за баптисткия обред кръщаване: „След като хорът спря да пее, брат А. П. Карпов предлага на събралите се да пеят заедно бодрия, радостен химн № 306 от Сборника за духовни песни, който вярващите пеят с особен духовен подем: „Пред брега в покоя вечен, край водата на смъртта, в жертва Богу, без съмнение, давам своята душа. Приеми ме, Спасе святи, в Църквата Си в този час; в Кръвта, за нас пролята, Господи, повярвах аз…” Часовникът удари седем. Презвитерът-кръстител се приближава до баптистерия, напълнен с вода и се спуска в него по стълби. Преди да започне кръщаването, той, до гърди във водата, мислено казва кратка молитва, след което под съпровода на хора, пеещ химна „На онази чудна вест, твърдо вярвам аз”, към баптистерия един по един се приближават кръщаващите се… По време на целия акт на кръщаването хорът пее химна: „На онази чудна вест, твърдо вярвам аз”, повтаряйки всеки куплет по няколко пъти, докато не се кръстят всичките четирийсет човека. Кръщаването е приключило. Като благодари на Господа брат А. Н. Карпов също отива да се преоблече. През това време на катедрата застава брат Я. И. Жидков, който предлага всички заедно да изпеят химните № 113 и № 229 от сборника с духовни песни. След пеенето на хора брат Я. И. Жидков предлага всички заедно да изпеят още един химн: „Колко съм щастлив” (Сборника № 305), който вярващите изпяват много вдъхновено. „Във Него веч съм кръстен аз, отхвърлил грях и плътска власт” с особено радостно чувство пеят тези думи новокръстените. Докато те пеят, събират се волни пожертвувания за нуждите на църквата: поддържане на помещението, отопление, електричество, ремонт, вино за хлебопреломяването, издаване на „Братски вестник”, различни командировки на братята, заплати на служителите на църквата и на други сътрудници, работещи в Московската общност и във ВСЕХБ[11]” – Московската общност на евангелските християни-баптисти.

И това ли е по-свободният, по-дълбокият, по-човечният, по-поетичният обред на кръщаване от православния?

Според мнението на протестантите православните прекалено много почитат ръкотворните, човешките светини, които засенчват Живия Бог. Но тъкмо у протестантите се среща вяра в сътвореното – за тях Словото Божие е Библията. Логосът се е въплътил не толкова в Иисусовата плът, колкото в редовете на книгата. Православният човек няма да каже, че Бог живее в иконата, или че Бог е икона. Протестантът е готов да каже това за Библията. При разговор с протестантите най-трудно им се удава да отговорят на въпроса какво е оставил Христос на хората след възнесението Си. Те настойчиво твърдят – „Библията”. Опитвам се да им разясня, че Христос е оставил Самия Себе Си, оставил е Своя Дух в Тялото на Своята Църква – но моите събеседници до последна възможност държат на своето: книгите, книгите ни е оставил Спасителят, според книгите ще живеем, по книгите ще се ръководим, в книгите за нас е заключено Откровението Божие…

Освен това протестантите обвиняват православните в обредоверие, в изпълняване на действия, чиито смисъл енориашите не разбират. Но ние в крайна сметка знаем, че в нашите тайнства и обреди има точно определен смисъл и доколкото тайнствата могат да се обяснят, се стараем да ги изясним на хората. А протестантите извършват низ от действия, чийто смисъл по принцип не им е ясен. Например – преломяването на хляба, ръкополагането и кръщаването.

Тези действия като свещени и необходими в живота на Църквата са предписани от авторитета на Писанието. Но защо? У протестантите, според признанието на техните богослови, тайнства няма. Значи има просто символи, просто обреди. „Обред може да се нарече външният ритуал, установен от Христос да се извършва в Църквата като видимо знамение за спасителната истина на християнската вяра. Нито в кръщаването, нито в Господнята вечеря не се наблюдават особени прояви на благодатта[12]”. Според мнението на баптистите (общност, която самото си име е взела от кръщаването!) „кръщението не се смята за тайнство, а за обред, символизиращ посвещаването (приемането на човека) за член на църквата, умиване на греховете, вричане на Бога, добра съвест и богопослушание[13]”.Но ако някой просто иска да обещае на Бога съвестта си, той може да направи това и сам, в къщи, без свидетели: просто в тишината, обръщайки се към Твореца. И дори в обществено-публичната сфера съществуват много „обреди, символизиращи приемането” и много начини за даване на клетва („обещание за съвест”). Ако кръщението се свежда до клетва, ако то е „наше публично свидетелство пред хората и пред Бога[14]”, тогава по какво се отличава от клетвата на пионера: „Аз, пред лицето на моите другари, тържествено обещавам и се кълна, беззаветно да служа на идеите на Новия Завет…”? Само дето „другарите” са други… Защо да се кръщава именно с вода? Защо влизането в християнската общност минава именно през водите на кръщението? Защо да се ръкополагат свещеници? Не могат ли просто да им се връчват съответните удостоверения? Защо да се причастяваме с хляб и вино? Защо „да си спомняме” за страданията на Христос чрез хранителни продукти[15]? Можем да си спомняме за тях и като гледаме видеофилм.

Протестантът възмутено ще възрази: „Но ние кръщаваме, ръкополагаме и извършваме вечеря, защото тъй е наредил Христос”. Но защо Христос е наредил да се постъпва тъкмо така? Тези действия имат ли някакво наистина мистично значение? Ако ги извършвате просто защото така са ви наредили и не можете да обясните за себе си смисъла на извършваното, тъкмо вас биха ви обвинили в най-фанатичното обредоверие[16].

Впрочем у протестантите има нещо, на което аз искрено завиждам. Това е названието им, trade mark (английски търговска марка, фирмено название – бел. ред.). Аз също бих искал да се нарека „протестант”. Това е много красива, мъжествена дума, съзвучна със съвременната мода да си дисидент. Но къде има повече протест и бунт – в съвременното протестантство или в съвременното православие? Всеки човек забелязва в православието (осъждайки или възхищавайки се) поразителното нежелание да се огъва под вятъра на съвременността и да се пренаглася според вестникарските и модните изисквания. Православие означава протест, през двайсет века пренесъл умението да говори дръзко на съвременността. Не може едновременно да се обвинява православието в колаборационизъм, в приспособленство и навлизане в светското и същевременно да го ругаеш, че не умее и не желае да се модернизира. Аз знам, че сред онези свещеници и православни интелигенти, които отстояват църковнославянския език, мнозина чувстват в отрицанието на руския език именно естетиката на протеста. Дореформаторският католицизъм също е имал своя красота. Имало е красота и в това, че в края на XIX-тото столетие, във века на либерализма, католиците са приели възмутителния догмат за папската непогрешимост. А той е красив точно защото е възмутителен. Но днес те са загубили възхитителната си упоритост, увереността си в това, че стоят върху скалата на Петър и на камъка на спасението – и са станали по-безинтересни.За да се защитава днес православието в Русия е необходима повече твърдост и готовност да се търпят оскърбленията, клеветата и нападките, отколкото да ругаеш православието. За да приемеш, да изпълниш, да приложиш към себе си нормите на църковно-православния живот, вярата и аскезата, трябва повече настойчивост и дисциплинираност на протеста, отколкото да тичаш по „евангелски” седенки и вечеринки в Дома на културата. Познавам извънредно образовани младежи, у които естествената за младите жажда за протест се изразява в това, че те разглеждат православния храм като цитадела, обсадена от духовете на този век (духа на родителите им). А масивността от вековни предания, циментът на каноните и камъните на догматите за тях са крепостни стени, защитаващи ги от служенето на пошлостта на времето. Кой е казал, че трябва да се бунтуваш срещу настоящето само в името на „светлото бъдеще”? А нима не може в името на традицията да се бунтуваш против настоящото тотално господство на модернизма?

Общо взето хубаво име са си измислили протестантите. Аз даже се надявам, че някой път те внезапно ще сравнят своя живот с името си и възмутено ще се натъжат в сърцата си: „Та къде ни е протестът? Срещу какво разменихме разпалеността на евангелската вяра? Какво е останало в нас, заради което светът би могъл все още да ни ненавижда? Не сме ли се приспособили твърде много в постхристиянската цивилизация на нова Америка[17]?”.

Аз, за съжаление, не бих могъл да се нарека протестант. И дори протестите ми срещу държавното насаждане на окултизъм в Русия не ми дават правото на такова самоназоваване. Защото терминът „протестантство” е технически термин и е имал напълно конкретен смисъл много преди да съм се родил. Не мога да се нарека протестант, първо защото през 1929 година, на събора в Шпейер не съм подписал „протеста” на малцинството и второ, защото по главната точка на разкола в Шпейер аз съм на страната на традиционалистичното мнозинство: смятам, че причастието е наистина тайнство, а не просто символ. Разбирам, че реформаторите протестираха срещу католиците. И в някои точки аз като православен съм напълно съгласен с техните антикатолически протести. Но като цяло все пак не мога да се съглася с програмата на протестантите, с това, което е специфично за тяхното вероизповедание. И затова не мога да се нарека с красивата дума „протестант”.Какво пък – животът не се свежда до протеста. Понякога речта трябва да започва с решителното и защитно „не”, а след това може да се премине към съзиждащото „да”. От изобличаването на лъжата към изповядването на правдата. Към право-славие. Църквата не е „протест срещу лъжата”, а нещо по-позитивно: „Стълп и утвърждаване на истината” (1 Тимотей 3:15).

А протестантите наистина нямат достатъчно основание да гледат на православния свят отгоре надолу. И те боледуват от болестите, от които боледуваме и ние. Но пък някои лекарства на православната традиция протестантството, за съжаление, няма.

_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Бележките под линия са от книгата на протодякон (дякон) Андрей Кураев – Протестантам о православии, М., 2007, тъй като в българския превод не се сложени.

[1]. “О духовном сословии часто говорят пренебрежительно, и это давняя традиция. Но каковы бы ни были недостатки его, в этой среде так обыкновенно встречаются люди праведные, люди поистине Божьи, и это гораздо удивительней… Обыкновенный русский священник — не проповедник, не миссионер, но он человек, как правило, незамутненной, неколебимой веры. Конечно, он не всегда умеет жить по ней, но ему самому в ней как-то привольно, в ней ему хорошо, и вот к этой щедрой, раздольной “естественности” своей веры он — не навязчиво, ненароком — умеет приобщить и других. У него нет особых трудностей с “демифологизацией”, и его не точит сомнение в полезности его жизненного дела. Скорее уж следовало бы упрекнуть его в избытке благодушия перед лицом наседающего атеистического мира. За его плечами стоит полнокровный, глубоко укоренившийся в душе литургический опыт, и о него разбиваются многие беды и житейские неурядицы. И мало кто из людей так конкретно чувствует свою пригодность, свою необходимость другим, ближним, и это чувство как нельзя более характерно именно для сегодняшнего дня и для наших условий” (Зелинский, В., Приходящие в Церковь, Париж, 1983, сс. 120-121).

[2]. Розанов, В. В., Личность отца Иоанна Кронштадтского. // Собрание сочинений. Легенда о Великом инквизиторе Ф. М. Достоевского. Литературные очерки, М., 1996, с. 533.

[3]. Цит.: Henri de Lubac, Paradoxes, Рaris, 1959, p. 21.

[4].“Пройдя проселками Средней России, начинаешь понимать, в чем ключ умиротворяющего русского пейзажа. Он — в церквах. Взбежавшие на пригорки, взошедшие на холмы, царевнами и белыми и красными вышедшие к широким рекам, колокольнями стройными, точеными, резными поднявшиеся над соломенной и тесовой повседневностью — они издалека-издалека кивают друг другу. Они из сел разобщенных, друг другу невидимых, поднимаются к единому небу. И где бы ты в поле, в лесах ни брел, вдали от всякого жилья — никогда ты не один: поверх лесной стены, стогов наметанных и самой земной округлости всегда манит тебя маковка колоколенки то из Борок Ловецких, то из Любичей, то из Гавриловского… И всегда люди были корыстны, и часто недобры. Но раздавался звон вечерний, плыл над селом, над полем, над лесом. Напоминал он, что покинуть надо мелкие земные дела, отдать час и отдать мысли — вечности. Этот звон, сохранившийся нам теперь в одном только старом напеве, поднимал людей от того, чтоб опуститься на четыре ноги. В эти камни, в колоколенки эти, наши предки вложили все свое лучшее, все свое понимание жизни. Ковыряй, Витька, долбай, не жалей! Кино будет в шесть, танцы в восемь…” (Солженицын, А. И., Крохотки. // Избранная проза. Рассказы. Раковый корпус, М., 1990, с. 148).

[5]. Зелинский, В., Приходящие в Церковь, с. 27.

[6]. Свящ.-миссионер Чепурин, “Пойди и убеди их наполнить дом Мой”. // Миссионерское обозрение, СПб., март 1914, сс. 491-494.

[7].“Мы, адвентисты, владеем большим богатством — изумительными откровениями и комментариями Библии, вышедшими из-под вдохновенного пера Е. Уайт” (Дж. и М. Янгберг. Восстановление семейного алтаря. — Заокский, 1995, сс. 102-103). “Пророчество — один из даров Святого Духа. Он проявился в служении Елены Уайт, вестницы Господа… С 1844 по 1915 гг. через Е. Уайт Бог дал более 2000 видений. Елена Уайт никогда не считала себя пророчицей, хотя и не возражала, когда кто-либо называл ее так. Об этом она говорила так: “Еще в молодости меня несколько раз спрашивали: Ты пророчица? — и я всегда отвечала: Я вестница Господа. Хотя мне известно, что многие называют меня пророчицей, но я никогда не претендовала на это звание. Мое служение включает много больше, чем подразумевает слово пророк. Претендовать на звание пророчицы мне нисколько не присуще. Если же другие называют меня так, то я не спорю с ними. Однако моя работа охватывает такие сферы жизни, что я не могу называть себя иначе, как вестницей Господа” (В начале было Слово, сс. 226 и 234-235). У Христа не было ни одного видения. У апостола Иоанна – лишь одно. У всех пророков Ветхого завета – не более одного в год, зато у Елены Уайт видений было больше, чем у всех пророков Библии вместе взятых… При этом немалую часть своей пророческо-писательской жизни Уайт отрицала Божественность Христа, т.е. тот христианский догмат о св. Троице, который современная адвентистская община вроде бы признает…

[8]. Письмо августианцам в Виттенберг; ноябрь 1521 г. Цит. по: Философия эпохи ранних буржуазных революций, с. 136.

[9]. Американский православный священник Григорий Роджерс так описывает время своего обращения: “Православная духовность открыла мне путь непрестанного стояния перед Богом, которое позволяло мне молиться независимо от настроения, вдохновения, желания. Особое внимание Православия к стройному молитвенному правилу <…> освободило мою молитву от рабства себе и своим духовным возможностям”. — свящ. Григорий Роджерс, Как евангелист стал православным. // Альфа и Омега. № 1(12), 1997, с. 340.

[10]. Булгаков, С. Н., Свет Невечерний, М., 1994, с. 55.

[11]. К. В. С., Крещения в московской общине евангельских христиан-баптистов. // Братский вестник, М., 1963, № 3, сс. 68-69.

[12]. Тиссен, Г. К., указ. соч., с. 351.

[13]. Евангельские христиане-баптисты. // Религиозные общины Екатеринбурга, Екатеринбург, 1994, с. 22.

[14]. Рогозин, П. И., указ. соч., с. 62.

[15].“Вечеря Господня дана Христом для воспоминания его страданий, смерти и цены выкупа”, евангельские христиане-баптисты, с. 22.

[16]. О православном понимании Крещения смотри книгу протоиерея Александра Шмемана “Водою и Духом”; несколько слов о смысле Крещения — в моей книге “Раннее христианство и переселение душ” (М., 1996, сс. 137-146).

[17]. Вот занятный пример протестантского подстраивания под интеллектуальный климат современности. Ссылаясь на “Церковную историю” первого христианского историка Евсевия (начало IV века), современный протестантский автор говорит, что после казни мученика Поликарпа “наиболее реакционно настроенные люди” требовали у проконсула, чтобы тело мученика было сожжено. Однако у Евсевия нет такого выражения; согласно повествованию Евсевия, это требование исходило от иудеев (Церк. история 4,15). Характерно также, что в рассказе о мученичестве Поликарпа протестантский автор опускает все, что связано с почитанием мощей. Он передает только аргумент иудеев — “Чтобы христиане, оставивши Христа, не стали поклоняться Поликарпу” и реплику Евсевия, что христиане никогда подобного не сделали бы. Но при этом умалчивается о том, что не поклонение, но почитание мощей явили христиане-современники Поликарпа, и что это почитание одобряет сам Евсевий (см. Харламов, В., Поликарп Смирнский и его послание к Филиппийцам.//Богомыслие. № 3, Одесса, 1992, с. 108). Это умолчание особенно печально тем, что исходит от автора, одаренного редкой в протестантской среде доброжелательностью по отношению к святоотеческой письменности и традиции.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Qv.

Дякон Андрей Кураев

Ще ни кажат: Христос никъде не е заповядал да се рисуват икони. Но нека първо отбележа, че в Евангелието няма и забрана да се рисуват изображения на Спасителя. Апостолският събор в Иерусалим, обсъждайки въпроса кое от израилския религиозен закон трябва да се изпълнява от неевреина, приел Новия Завет, е оставил в сила само три постановки: „Угодно бе на Светаго Духа и нам да ви не възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща: да се въздържате от идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство, и да не правите на други онова, което не е вам угодно” (Деяния апостолски 15:28-29). Предупреждението да не се изобразява Бог не е било потвърдено от апостолите; след като Неизобразимият стана видим и Безтелесният се въплъти, би било странно да се настоява на тази заповед.

Второ, ако дадено действие не е предписано направо в Писанието, това още не значи, че то е греховно. В края на краищата Христос „никъде не е заповядал на апостолите да драснат дори кратка дума, но образът Му е начертан от апостолите и се пази до днес” (преподобни Теодор Студит[13]). Христос не е заповядал да се напишат Евангелията, но това не е повод те да се отменят като „неевангелски постановления.” Освен това никъде в Новия Завет не е казано, че трябва да се чете Евангелието. Когато Христос заповядва „да се изследват Писанията” (виж Иоан 5:39), Той говори за старозаветните книги (новозаветните просто още не са съществували). Никъде Павел не пише „включете посланията ми в състава на Библията”. На какво основание християните са включили апостолските книги и писма в библейския канон и дори са поставили писмата на апостолите над книгите на древните пророци?

Така че протестантите нямат повече основания за новозаветни проучвания (за причисляване към Писанието на книгите от Новия Завет), отколкото православните да почитат иконите. Казвате, че няма заповед да се правят икони на Христос? – Но нали няма заповед и да се закачат табелки с надпис: „Бог е любов”.Ще кажат: примерите ви са взети от Стария Завет, а ние живеем в Новия – какво ни засягат древните херувими. Първо, не ние взехме Стария Завет, за да говорим за иконите. Протестантите се обърнаха към старозаветните заповеди, за да спорят с нас. В Новия Завет няма нито ред, който да забранява да се изобразява Христос. А протестантите решиха да пришият старозаветните забрани изобщо към всички изображения. Затова и ние се спуснахме в пътешествие по старозаветните страници. Протестантите сами си избраха поле за дискусия – старозаветните постановления. И загубиха там. Така че сега не се оплаквайте, че полето не е каквото си го мислехте.

А ако пренесем разговора в областта на новозаветните текстове, тук аз сам ще ви подскажа: в Новия Завет има едно място, където думата είκών носи явно негативен оттенък: „Направиха образ (είκόνα) на звяра… И даде му се да вложи дух в зверовия образ (είκόνι)” (Откровение 13:14-15).

Но дори ако отъждествим гръцкото είκών и руското икона, пак текстът ще говори по-скоро в полза на иконопочитанието. Ако и небожествените духовни сили, богоборческите духове, съумяват да предадат силата си на своите образи, нима Бог не е силен да даде частица от Своята благодат на иконите Си?

Освен това, самото споменаване на лъжеиконата в Апокалипсиса е пророчество за това, че християните чак до времето на Антихриста ще си служат с икони. Онзи звяр ще изскочи от бездната, за да съблазни не просто езичниците, „но ако е възможно и избраните”. Как ще може това чудотворно изображение да повлияе на християните, ако у християните няма да има изобщо никакви изображения? Ако в края на времената всички християни ще са баптисти – с никакви изображения, дори и с най-чудотворните, няма да ги съблазниш. Ако силите на злото разчитат на такава уловка, значи сред християните (твърдите, верните докрай християни) ще има и такива, в съзнанието на които ще живее благоговейното почитане на чудотворните икони на Христа.Представете си, че по време на разкопки са намерили фалшива монета. Може ли само затова да се твърди, че в тази култура изобщо не е имало никакво монетно парично обръщение? По-скоро обратното – щом има фалшива монета, значи са се употребявали и истински пари. Това, че по време на антихриста ще има „образ на звяра”, означава, че иконите ще са привични за християните и този естествен ред на нещата ще се изврати от антихриста. Значи, естественото почитане на иконите ще се запази до края на историята, следователно, православните християни ще съществуват до края на времената.

Ще ни кажат: Христос не бива да се изобразява във възкръсналата Му плът („Къде е онзи художник, който би могъл да изобрази възкръсналия Христос, прославения Христос? Прочетете първа глава от Откровението на Иоан Богослов, и ще видите, че да се изобрази Христос в цялата Му небесна слава е също толкова немислимо, както е немислимо да се изобрази Самият Бог, нетленният, непостижимият. Да се изобрази Христос в Неговата земна принизеност е неразумно[14]”). Но нали веднъж Мария Магдалина сметнала възкръсналия Христос за обикновен градинар. А когато Тома сложил пръстите си в раната на Христа, Той едва ли е изглеждал така, както Го е видял Иоан в Откровението. А и апостол Павел пише, че не иска да знае нищо друго, освен „Христа разпнатия”. Христос възкръсна в същата плът, която прие от Мария. Да, тя бе станала по-светоносна. По същия начин и православната икона със златния си фон и липсата на сенки е по-наситена със светлина отколкото една обикновена картина. Христос не сметна за унизително да дойде в плът, защо тогава християните трябва да се срамуват от плътта на своя Бог? Най-голямата слава на Спасителя е в Неговото обично смирение, в принизяването на Твореца заради Неговите творения. И целувайки иконата на Христовата плът, ние целуваме смирението на Сина и любовта на Онзи, Който „толкова възлюби света[15]…”.

Ще ни кажат: Бог е дух и трябва да Му се покланяме духовно, защото „Бог не иска служение от човешките ръце”. А православните с какво се молят, заставайки пред иконата? С дух или с очи? Какво значи „духовно поклонение”? Нека протестантите да го опишат и да се опитат да посочат такива негови движения, свойства, прояви, които да са непознати на православните! Смешно е, когато нападайки православното кръстно знамение, протестантите ни разправят, че по време на молитва не е необходимо „служение на човешките ръце”, а при това само още по-активно и неистово използват ръцете в собствените си молитви (и като ги издигат, и като ги размахват, и като жестикулират в молитвите си, в песните и в проповедите). Иконата помага за духовното съсредоточаване по време на молитва най-малкото с това, че тя сякаш блокира потокът от многообразни зрителни усещания, непрекъснато идващи към нас отвън.Ще ни кажат: нали в православието има култ към „чудотворните икони” – значи, вие все пак признавате, че тъкмо иконата, тъкмо дъската може да върши чудеса? Използвайки такъв аргумент, протестантите приемат разговорния израз за вероучителна теза. Православното богословие твърди, че Бог Единствен „твори чудеса”. Но Господ не се натрапва с чудото Си на невярващите, а явява делата Си на онези, които се обръщат към Него. Молитвата пред иконата е един от знаците на такова молитвено обръщане на човека към Твореца. Иконата е помогнала на човека да събере и да излее молитвеното си чувство и прошението си пред иконния лик. Прошението е обърнато към Онзи, Който е изобразен на иконата („гледайки образа, с ума си се издигаме към първообраза”). И в отговор на тази молитвена настойчивост Господ извършва чудо, праща Своята благодат, чието обновяващо и предпазващо действие човек усеща в сърцето и в живота си. Но ако пред иконата той е разкрил сърцето си пред Бога, значи ще усети и благодатния извор като изтичащ от онзи скъп Лик, пред Който се е концентрирал в молитвено усилие. Бог извършва чудото Сам, Той и само Той е източникът на благодатната енергия, но тази чудотворяща енергия на Промислителя се проявява чрез едни или други земни реалии и обстоятелства (чрез иконите и светената вода, мощите на светиите и думите на духовника, евангелската страница и знаменията на природата и историята). Откъде идва светлината в стаята? – От прозореца. Прозорецът източник на светлина ли е за стаята? – И да, и не. Прозорецът не произвежда светлината, стъклото не създава светлина, но чрез този прозорец и чрез това стъкло светлината, възникнала зад пределите на стаята, се влива в нея. Иконата (както и Евангелието) е тъкмо този прозорец. Онова, посредством което Господ обръща сърцето на човека към Себе си и чрез което Той ни подава светлината Си, става скъпо на обърнатото сърце и затова благоговейно се почита от него като свързано с чудото, като „чудотворно”.

По-сложен случай – чудотворствата чрез иконата не на Христос, а например на Божията Майка или на светците. Например чудото на Владимирската икона на Божията Майка богословски се описва по следния начин. Гледайки образа на Божията Майка, наречена „Владимирска”, човек моли Богородица да ходатайства пред Сина си за съкровените нужди на сърцето му. Бог, единственият творец на истински чудеса, по молитвеното застъпничество на Своята Майка (да си спомним, че първото чудо на Христос – в Кана Галилейска – е станало по молба на Мария) в отговор на молитвата пред тази икона на Богородица, ни явява Своята милост. Така че в собствения смисъл на думата „чудотворец” е само Бог, а иконата – средство, чрез което Той ни явява делата Си.

Защо тогава хората говорят за „чудесата на иконите”? – Това е обикновено съкращаване на сложните формули в речта и от това разговорно съкращаване не се е гнусил и Самият Господ. Да си припомним как заповядва на Моисей: „излей от сребро два херувима”. Нима херувимите са могли да бъдат направени от човешки ръце? Не, става дума за изображенията на херувимите. Навярно по-точно би било да се каже „направи изображения на два херувима”, а не просто „два херувима”. Но Господ го е казал, както го е казал. Казал го е така, както и ние говорим. В православен изказ по-правилно би било да се каже само „Владимирската икона на Божията Майка”, а не „Владимирската Божия Майка”. По-коректно е да се каже: „Господ по молитвеното ходатайство на Своята Майка, по Своя Промисъл и по молитвите на руските хора, чрез Владимирската икона на Божията Майка е направил чудо, защитило Москва от разгрома на татарите”. А ние казваме по-кратко: „Владимирската Владичица запази Москва”. Ако някой иска да ни упрекне за подобна употреба на думите, нека заедно с това да скъса и библейската страница за „направата на двата херувима” и да издаде закон, който забранява присъщото на всички езици свойство да се съкращава, да сгъстява фразата, неразривно свързано с човешкия начин на мислене и разбиране.Ще ни кажат: нали човек може да се моли и без икони! И тук аз наистина ще се съглася: вярно, може. Но забележете само докъде стигна диалогът ни с протестанта. Започна с нападките на протестанта, че православните имат икони. А завършва с молба: „Е добре, молете се както си искате, но поне на нас ни разрешете да се молим без икони: не сме свикнали с тях!”

И православният може да се моли без икони. Една жена заточена по време на гоненията под строг надзор със забраната не само да посещава храма, но и просто да се моли, си е правела кръст от две сламки, преплетени с трева. Това е бил целият ѝ иконостас. При появата на съгледвачи (при нея те често се отбивали) кръста стискала в ръка.

Можем да се молим и без икони. Просто иконата ни помага да се молим. И ни помага не само в началния, „детския” стадий. Колкото повече израства човек в духовния си живот, толкова повече цени каноничната, истинската православна икона. Започвайки с детските шарки и ярко-сантименталния „католически” кич, той се научава да цени творбите на големите византийски и руски иконописци. И да цени не тяхната художественост, а тяхната молитвеност. Ето един парадокс, чието осмисляне излиза извън рамките на тази статия, но който си струва да отбележим: върховете на православната иконопис са били създадени от исихастите – извършителите на безмълвната умна молитва. Хубавата канонична православна икона най-много се цени от монасите, тоест от онези, които умеят да се молят в сърцето си, без никакви външни жестове и думи, онези, които са крайно пестеливи във външния израз на емоциите и крайно строги във вярата – тъкмо те ценят истинската икона, те я и създават.

Протестантите не използват икони в молитвите си. Значи, разсъждението им по този въпрос е неавторитетно: не бива да се съди за онова, което сам не си преживял. Протестантите често (и вярно) казват, че атеистът просто няма необходимия опит от Срещата, за да изказва мнение има ли Бог или не, вярно ли е Евангелието, или не. Със същия аргумент православният може да се обърне към протестантите: липсата ви на опит от молитвено общуване със светиите и с Божията Майка, липсата ви на опит от литургическа православна молитва не е достатъчно условие, за да се обвинят православните в това, че молитвената им практика е измислена.Да, практиката е критерий за истината. Чудотворствата чрез иконите и по застъпничеството на светиите е факт, многократно и обилно потвърден в цялата църковна история. Чрез тези чудеса хората са се обръщали към евангелската вяра, в тях са се пробуждали покаяние и радост заради Христа-Спасителя. Ако този многовековен опит не се вмества в рамките на баптистките богословски теории – толкова по-лошо за тези теории. А аз сега ще дам само един пример за това, че иконата помага в молитвите: „Да се молим без икони е трудно. Иконата събира в себе си вниманието на молитвата, както увеличителното стъкло събира разсеяните лъчи в едно изгарящо петно[16]”. А какво точно има в иконата и в нейния език, което помага на молитвата, е тема на друг разговор[17].

Иконата съпътства Църквата през цялата ѝ история, а не едва от Седмия вселенски събор. Всички знаят например, че италианските градове Помпей и Херкулан са загинали през 79 година. Дори по протестантските изчисления това е все още времето на апостолската, неизопачена Църква. Не всички апостоли към тази година са били напуснали този свят. И ето че при разкопките в този засипан с пепел град били намерени стенописи с библейски сюжети и изображение на кръста[18]. Находките със следи на християнско присъствие в Херкулан са още по-интересни с това, че, както се знае, апостол Павел (Деяния апостолски 28:13) е проповядвал в Путеола, на десет километра от Помпей. От противоположния край на Римската империя – катакомбите на Дура-Европос в Междуречието – от ІІ век до нас са достигнали други фрески на катакомбните християни (впрочем, с изображения на Дева Мария[19]). Иконата е навлязла в живота на Църквата някак си естествено, без официални решения и без трактати, доказващи нейните възможности. Знаменитият византолог Андрей Грабар специално отбелязва този поразителен факт: от втори до шести век с всяко десетилетие се умножава числото на достигналите до нас паметници на раннохристиянското изкуство, а в писмеността практически няма следи от иконопочитание. Понякога се раздават гласове с иконоборско съдържание (у Климент (Стромати 6, 16, 377), Евсевий (Послание до император Константин), Епифаний (Панарий 27, 6, 10) и на Елвирския събор). Но няма текстове, обясняващи и предписващи иконопочитанието. „Създава се такова усещане – пише Андрей Грабар, – че утвърждаването на иконопочитателите не се е нуждаело от адвокати, които биха се заели с обосноваване на изображенията[20]”.

В литературата от онова време се споменава за иконопочитанието (у блажени Августин, св. Григорий Нисийски и други). И едва когато императорската власт превръща иконоборството в своя политика, църковният разум дава систематично обяснение на иконопочитанието. Тъкмо Седмият вселенски събор обяснява иконопочитанието, а не го въвежда в практиката. И той не просто „заповяда посредством специален канон да се покланяме на иконите, без подходящо обяснение защо е нужно това”, както се струва на баптистките агитатори[21]. Тъкмо съборът обясни и обоснова иконопочитанието, при това не в контекста на обреда, а свързвайки осмислянето на иконата със самата същност на християнството като възвестяване на Словото, станало плът.

И тъй, православните не просто „се покланят на иконите”, забравяйки библейската заповед. Ние напълно осъзнаваме действията си. Отново и отново църковното богословие напомня и на самите православни, и на нашите критици за православните принципи на иконопочитанието. Само с невежество може да се обясни твърдението на баптиста П. И. Рогозин, че „утвърждавайки иконопочитанието с канон, Църквата повече не се занимава с този въпрос нито в църковните определения, нито в богословието, и затова връщането към истината е трудно и нежелателно за Църквата[22]”. Рогозин е живял вън от Съветския съюз и ако у него е имало макар и някакво уважение към критикувания от него предмет (тоест Православната църква), без усилие би могъл да намери книгите на отец Сергий Булгаков, отец Павел Флоренски, Е. Трубецкой, Л. Успенски, А. Грабар, В. Лоски – автори на най-известните книги на нашия век, посветени на богословието на иконата. Рогозин пише, че всяка полемика по този въпрос е „и тежка , и рискована, и неизгодна”. Вярно. Но тя се оказва тежка и рискована за протестанта, а не за богословски образования православен.По-непредубеденият и по-образованият от Рогозин протестант при запознаването си с православното богословие на иконата по-скоро би повторил думите на блажени Августин, който в „Една изповед” описва така преживяванията си в момента, когато разбрал, че нападките му към Църквата са неоснователни: „Изчервих се от срам и се зарадвах, че толкова години лаях не срещу Православната църква, а срещу измислиците на плътското въображение. Бях дързък нечестивец: трябваше да питам и да се уча, а аз обвинявах и утвърждавах… Още не знаех дали Твоята Църква учи на истина, но вече виждах, че тя не учи на онова, заради което я обсипвах с тежки обвинения”.

В заключение на разговора за иконата искам да изкажа едно свое предположение, адресирано по-скоро до православните, отколкото до протестантите. Струва ми се, че протестантите няма да попаднат под анатемата на Седмия вселенски събор.

Да, те не почитат изображенията и формално към тях може да се отнесе забраната на събора: „Вярвайки в Единия Бог, възпяван в Светата Троица, ние с любов приемаме честнѝте икони. За които постъпват иначе, анатема[23]!”. Но работата е там, че за събора това не е бил обреден спор. Аргументацията на онези иконоборци е била „христологична”. Тяхната теория е предполагала, че човешката природа на Христос дотолкова се е разтворила в Божествената Му природа, че вече е било невъзможно да се изобразява Христос. Иконоборците разпитвали иконопочитателите: „На какво се кланяте?”. На Божеството Христос ли? Но то е неизобразимо и значи вашите картинки не достигат целта си. Или вие се кланяте на човешката Му природа, но тогава вие се покланяте на нещо, което не е Бог и, първо, сте езичници и второ, несторианци, разделящи Христа на две части[24].

А православните отвръщали: не се покланяме нито на единия, нито на другия. Ние се покланяме на Единосъщната Богочовешка Христова Личност. В молитвите си се обръщаме не към „какво”, а към „Кого”, към Личността, към Живия и Личния Бог, а не към безличната природа. И в оная степен, в която иконата ни помага да се обръщаме към Личността на Богочовека, ние я и приемаме. Кое е общото между портрета и човека? Това, че като срещнем самия човек и като погледнем портрета му, казваме едно и също име: „Това е Петър”. Иконата като образ е единна с Първообраза в името, в именуването на Личността на Онзи, Който е изобразен върху нея[25]. Затова, впрочем, върху каноничната православна икона непременно трябва да има надпис – името на изобразения. И тъй, иконата съществува за молитвата и то молитва, която човек отправя към Бога и в която иконата осъществява духовното си предназначение.

Споровете около иконата са засягали самите дълбини на християнското богомислие, те засягат въпроса за съединяването на божественото и човешкото начало в Христос. Съборът показва, че аргументацията на иконоборците води до лъжлива представа за Христос, до ерес – и затова ги осъжда. Дотогава, докогато въпросът за иконопочитанието не е бил по най-тесен начин свързан с въпроса за въплъщението на Бога в Христос, Църквата е допускала различно отношение към иконите. Тя не е забранявала да се използва образът за проповед и молитва от хора, получавали от това духовна полза, и пак тя не е принуждавала на това онези християни, които са се страхували, че езическите предразсъдъци на народа все още са прекалено силни, за да може безопасно да се предлагат художествени изображения на свещени събития.Днес протестантите по принцип напълно се придържат към православното учение за Христос и за Светата Троица (те наистина сами не си дават сметка за това, защото малко се интересуват от възвишеното богословие и историята на догматичното развитие на Църквата). Затова нашият спор за иконите става „по-безопасен” – това е спор за разбирането на едни или други текстове от Писанието (неизбежният спор, който винаги присъства в християнското богословие) и за обреда. Ние не анатемосваме св. Епифаний Кипърски, който през ІV-тото столетие, три века преди Седмия вселенски събор отхвърли иконопочитанието, понеже разбираме, че това е била негова лична позиция по въпроса, който тогава се е приемал само като въпрос за образа на благочестието (във фундаменталното богословие св. Епифаний е бил безспорно православен). Може би по същия начин си струва да се отнасяме и към пламенно-невежото „иконоборство” на съвременните баптисти. Може би към тях трябва да приложим думите на блажени Августин: „В най-главното – да има единство, във второстепенното – разнообразие и във всичко – любов”.

Не въпросът за иконата ни разделя. А въпросът за Евхаристията. А това не е обреден въпрос. Това е въпрос за Тайнството: не за символите и образите на Христос, а за срещата със Самия Него.

* * *

Гореизложените разсъждения са ясни за хора с вече изграден вкус към библейските изследвания. Ще са ясни и за протестантите. Но има още огромен кръг от хора, които някак отстрани се вглеждат и в православието, и в протестантството. Те вече са чували от някой познат, който е в секта, всяващия разногласие протестантски аргумент, че „Бога никой никога не е видял”, но това само е намалило симпатията им към православието и не е увеличило интереса нито към протестантството, нито към Библията.

За тях бих предложил по-специално изложение с извънбиблейска (извънбиблейска не означава антибиблейска) аргументация.Протестантската теза, наблягаща на буквалното изпълнение на заповедта „не правѝ никакво изображение”, е много по-силна, отколкото смятат самите протестанти. Това е онзи случай, когато за да досадят на съседа си, изгарят собствения си дом заедно с целия град. Нали буквалното тълкуване на тази заповед унищожава напълно и човешката мисъл, и целия културен свят. Човекът живее в света на „иконите”, в света на образите. Ние виждаме само „вещите-за-нас” и нямаме достъп до света на „вещите-в-самите себе си”. Опознаваме света чрез изричане на имена и всяко познание е създаване на някакъв образ, представа за един или друг процес, феномен или събитие. Ние живеем в света на образите, в света на отраженията, на огледалата, навсякъде наслагани от нашата култура. Словото е представата за някой предмет (по-точно, „словото не е образ на предмета, а образ на образа[26]”, тоест образът, който се ражда от нашите представи за някой предмет и който е призван да предава тази представа). Аз виждам друг човек – и фактически имам работа с онзи образ на този човек, който е в моето око, в ума ми и в сърцето ми (а когато чувам името му – образът, който съм си изградил и съм запомнил, изниква в съзнанието ми). Практически всеки човек (освен ненормалния) се вълнува каква представа ще си изградят за него околните и дори човек, който не е чел книжките на Карнеги, се стреми да си създаде положителен образ.

Писателят създава образите на героите си. И щом трябва буквално да разбираме заповедта „не си прави никакво изображение”, очевидно „образът на Евгений Онегин” трябва да се разруши. Живопис се създава не само с бои. Има музикална живопис и живопис на словото. Владимир Набоков в Берлин през 1927 година пише стихотворение, в което с няколко заключителни думи е нахвърлян именно живописен образ:

Такива нощи има – легна
и одърът ми тръгва към Русия
и всеки път ме водят към дола
в дола ме водят, за да ме убият.

Събуждам се и в тъмното, от стола,
където са часовника, кибрита
на циферблата пламналото дуло
пронизващо ме гледа във очите.

В очакване на изстрел пръв
не мога поглед да отместя
от мътния изгарящ кръг.

Докосва вцепененото съзнание
часовниковото “тик-так”
благополучното изгнание
над мен покрова хвърля пак.

Сърце, аз зная, ти копнееш
да бъде всичко ей така:
Русия, нощ, звезди, разстрела,
потънал в люляци – долът…*

Разбира се, че и Библията е икона. Тя предава образа на Твореца не с цветове, а с думи. Всяка проповед предлага някакъв образ на Бога, някаква представа за Бога, за да може човек да обърне сърдечния си взор към Самия Създател. Но същото прави и иконата. Неслучайно преподобни Иоан Дамаскин, обосновавайки почитането на иконите, напомня за почитането на свещените книги: „Да се покланяме, почитайки книгите, благодарение на които слушаме Неговото слово[27]”. Нещо повече, скинията на Стария Завет е иконата на Новия Завет – „образ на сегашното време” (Евреи 9:9), „сянка на бъдещите блага” (Евреи 10:1). Събитията на свещената история са иконични.

А пръв иконописец е Самият Бог. Синът Му е „Образ на Неговата ипостас” (Евреи 1:3). Бог е създал човека като Свой образ в света (в гръцкия текст – като икона). Тайната на иконата се разкрива от такъв литургически обред като каденето: в храма свещеникът при каденето се покланя и прекадява и хората, и иконите. Това са два типа образи. У човека образът Божи са личността, разумът, способността за творчество и за свобода. Почитайки Бога в друг образ, аз почитам неговата свобода и богосиновното достойнство, онези дарове, които Господ е дал на моя брат. Мога да не виждам тези дарове, мога с осъждане или с презрение, със студено равнодушие да се отнасям – на емоционално равнище – към този човек. Но догматът напомня на разума ми: в този човек, във всеки човек има не по-малко дълбочина и тайна, отколкото в самия тебе. Почитай не неговите дела в света, а почитай Божието дело в него – образът, подарен му от Бога. Или ако аз се поклоня на човека при среща, също ли извършвам езически обред?Нека отново да си спомним казаното от Седмия вселенски събор за иконата: има поклонение като всецяло служение и то е предназначено само за Бога, и има поклонение в знак на почит – то е спрямо образа. Иначе втората заповед на Моисей ще влезе в пряко противоречие с петата: „почитай баща си и майка си”. И в четвъртата заповед: „почитай съботния ден”. И тъй, всичко, което е излязло от ръцете на Бога и всичко, което ни напомня за Него, е достойно за благодарност и почитане.

Може ли, гледайки звездите, да славим Твореца? Възможно ли е, гледайки земното, с ума си да възпяваме Небесното? В същия Набоков има един стих, който православният може да каже на протестанта: „Позволь мне жить, искать Творца в творенье” („Позволи ми да живея, да търся Твореца в творението” („Към Родината”). И природата може да бъде посредник в религиозното оформяне на човека, когато с красотата и величието си изтръгва от сърцето му молитва към Създателя.

И ако човек си създава паметни знаци, образи, за да може по-често да насочва съзнанието си към Твореца, къде е тук езичеството? Иконата, както и светът, както и Писанието, са творения, говорещи за Твореца. Само на невярващия иконата на Рубльов говори за Рубльов; на вярващия тя говори преди всичко за Христос: „тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец” (Матей 5:16). Ето: виждат вашите дела, а прославят не вас, а Отца. Така че всяко добро дело на християнина също е икона, явяваща и прославяща Бога.

И Евангелието е човешко произведение, явило ни образа на Христа, но нарисуван не с бои, а с думи. Ще държи ли протестантът Евангелието на неподходящо място? Ще завива ли със страници от Библията сандвичи, и самата Библия ще използва ли като подставка за някакви домашни нужди? И ще осъди ли желанието на човека, който, прочитайки Евангелието, от сърдечна радост и благодарност вземе, та целуне скъпата страница? Защо тези чувства да не могат да се проявят пред лика на Христос, изписан по друг начин? Или критиците на православието сериозно смятат, че ние се покланяме на дървото и боите? И чакаме помощ не от Христа, а от дъската?

В заключение ще дам житейско сравнение. Мъж, живял доста дълго време извън дома си, взема снимка на жена си и я целува. Има ли право жена му да го подозира в нечиста страст към фотохартията и в изневяра и да дава заявление за развод заради жеста на мъжа си? Защо да смятаме Бога по-глупав от ревнивата жена? Наистина ли протестантите сериозно вярват, че Христос ще се разгневи на онзи, който с любов и с молитва се е докоснал до разпятието Му.

Не бива да натрапваме на другите своя образ на благочестие, но и да подозираме у тях лошото, без да се опитаме да разберем мотивите за техните действия, е чисто фарисейство. Може да си християнин и да живееш според Евангелието без да притежаваш живописни изображения (православните, молейки се в лагерните бараки, където не е имало икони на Христос, не са престанали да бъдат православни). Но с главната заповед на Евангелието – заповедта да обичаме – трудно се съвместява практиката да се обвиняват другите християни в езичество, само защото те по друг начин изразяват благоговението си пред Единия Господ.
_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[13]. Преп. Феодор Студит, Первое опровержение иконоборцев.//Символ. № 18, Париж, 1987, с. 261.

[14]. Рогозин, П. И., указ. соч., с. 23.

[15]. И съвсем нелепо изглежда Рогозин, когато от думите на апостол Павел „Ако и да знаехме Христа по плът, сега вече Го не знаем” се опитва да извлече аргумент срещу иконописването. Работата е там, че цялата фраза на апостол Павел звучи така: „Затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме.” (2 Коринтяни 5:16). Ако Рогозин в тези думи на Апостола вижда аргумент в полза на това, че човешкото тяло на Христа вече не бива да се изобразява, нека тогава да забрани на всички християни да правят каквито и да е изображения на кой да е християнин. И ако Рогозин разбира думите на Апостола, че християнинът „никого не познава по плът”, като невъзможност да вижда външните черти на когото и да било – тогава как разпознава познатите му лица?

[16]. Фудель С. И. У стен Церкви. // Надежда. Христианское чтение. Вып. 2. – Франкфурт, 1979, с. 219.

[17]. За това виж главата „Икона и иноки” в моята книга „Традиция, Догмат, Обряд. Апологетические очерки.” – М., 1995.

[18]. Вж. Козаржевский А. Ч. Источниковедческие проблемы раннехристианской литературы. – М., 1985, глава „Новы Завет в свете археологических открытий”.

[19]. Вж. Успенский Л. А. Богословие иконы Православной Церкви. – Париж, 1989.

[20]. Grabar A., L’iconoclasme byzantin. – Paris, 1984, p. 20.

[21]. Рогозин, П. И., указ. соч., с. 21.

[22]. Пак там, с. 22.

[23]. Деяния Вселенских Соборов, изданные в русском переводе при Казанской Духовной Академии. Т. 7 – Казань, 1891, с. 239.

[24]. Ще отбележа, че днешните иконоборци са много далеч от богословската дълочина и точната аргументация на иконоборците от древна Византия.

[25]. За това виж в трудовете на преподобни Теодор Студит в защита на иконите.

[26]. Потебня, А. А., Мысль и язык. // Потебня, А. А., Эстетика и поэтика, М., 1976, с. 147.

* Превод Пламен Сивов.

[27]. Преп. Иоан Дамаскин, Третье защитительное слово об иконах, с. 230.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4P9