Защитната реч на св. апостол Павел пред Ирод Агрипа II и прокуратора Фест*

Публикувано на 22.10.2023 от Dragan Bachev

Иван Денев

И тази реч на св. апостол Павел (Деяния на светите апостоли 26:8-29), както и речта му пред прокуратора Антоний Феликс (Деяния на светите апостоли 24:10-21) е защитна съдебна реч. И в нея апостолът се защитава от обвиненията на юдеите против него (Деяния на светите апостоли 22:1; 21; 24:5-8). Начинът на защита е както при прокуратора Феликс, само че тук апостолът говори по-подробно за своя живот и за обръщането си към Иисус Христос.

Апостолът прекарал в окови в Кесария Палестинска при прокуратора Феликс. При смяната му с Порций Фест (Деяния на светите апостоли 24:27) в 60-та година той бил изправен отново на съд[1].

Дееписателят св. евангелист Лука пише:„А Фест като дойде в областта, след три дни възлезе от Кесария в Иерусалим. Тогава първосвещеникът и първенците иудейски му явиха обвиненията си против Павла и, търсейки милост за себе си против него, молеха го да го повика в Иерусалим; а те крояха засада да го убият по пътя. Но Фест отговори, че Павел се пази под стража в Кесария, и сам той скоро ще отпътува за там. И тъй, каза той, влиятелните между вас нека дойдат с мене, и ако има нещо у тоя човек, нека го обвинят. И след като прекара у тях повече от десет дена, слезе в Кесария, а на другия ден седна на съдилището и заповяда да доведат Павла. Когато се яви той, заобиколиха го слезлите от Иерусалим иудеи, като навеждаха против Павла много и тежки обвинения, които не можаха да докажат“ (Деяния на светите апостоли 25:1-7).

В отговор апостолът заявява: „С нищо не съм съгрешил ни против юдейския закон, ни против храма, ни против кесаря“ (Деяния на светите апостоли 25:8).

Дееписателят не съобщава в какво точно първосвещеникът и първенните юдейски обвиняват апостола. Може би със същите обвинения, както при прокуратора Феликс (Деяния на светите апостоли 24:5-7). В защитата обаче на апостола съзираме като че ли едно ново обвинение – в дейност против кесаря. Или ако то не е ново, то е изказано малко по-остро. Може би то е същото обвинение, както пред прокуратора Феликс: „Понеже намерихме, че тоя човек е зараза и че подига бунтове между всички иудеи по вселената“ (Деяния на светите апостоли 24:5).

Апостолът, разбира се, отхвърля кратко и решително всички обвинения: „С нищо не съм съгрешил“ (Деяния на светите апостоли 25:8).

Искайки да угоди на юдеите, Фест запитал апостола: „Искаш ли да идеш в Иерусалим и да бъдеш там за това съден пред мене?“ (Деяния на светите апостоли 25:9).

Въпрос, който съдържа в себе си двояк смисъл или тълкувание. – Искаш ли да те съдя в присъствието на синедриона, или да те съди синедрионът в мое присъствие. Прокураторът вероятно е имал второто предвид, затова и предлага на апостола да бъде съден в Иерусалим. Като римски гражданин той трябвало да бъде съден от римски съд, а не от синедриона, затова се иска и неговото съгласие, с оглед да угоди на юдеите.

Апостолът отговаря: „Аз стоя пред кесарево съдилищe, дето и трябва да бъда съден. Иудеи не съм обиждал с нищо, както и ти твърде добре знаеш. Защото, ако съм крив и съм сторил нещо достойно за смърт, аз се не отказвам да умра, но, ако няма нищо от това, в каквото ме обвиняват тия, никой не може да ме предаде тям! Кесарев съд искам!“ (Деяния на светите апостоли 25:10-11).

„Аз стоя пред кесарево съдилище, дето трябва да бъда съден“ (Деяния на светите апостоли 25:10 а). – Ето първото основание на апостола да откаже съд в Иерусалим. Аз съм предаден на кесарев съд, иска да каже апостолът, и не желая да се върна отново в синедриона.

„Иудеи не съм обиждал с нищо!“ (Деяния на светите апостоли 25:10) – Ето второто основание за отказа. Не съм обидил юдеи, затова не желая да бъда съден в синедриона!

Прокураторът добре знаел, защо апостолът е изправен пред Кесарев съд, но, за да угоди на юдеите, попитал: „Искаш ли да идеш в Иерусалим?“ (Деяния на светите апостоли 25:9).

Апостолът заявява: „Ако съм крив и съм сторил нещо достойно за смърт, аз се не отказвам да умра“ (Деяния на светите апостоли 27:11 а). Готов съм да понеса всичко дори смърт според закона. „Кесарев съд искам!“ (Деяния на светите апостоли 25:11 б)

След това прокураторът отсъдил: „Кесарев съд си поискал, при кесаря ще идеш!“ (Деяния на светите апостоли 25:12).

Подир няколко дни цар Ирод Агрипа II и жена му Вероника дошли в Кесария да поздравят Фест. Последният запознал своя гост с делото Павлово. „Понеже бях в недоумение, как да реша тоя въпрос, казал Фест…, заповядах да го държат под стража, докато го пратя при кесаря“ (Деяния на светите апостоли 25:20-21).

Тогава Ирод Агрипа II казал: „Желал бих и сам да изслушам тоя човек.“ (Деяния на светите апостоли 25:22).

На следващия ден извадил апостола на съд.

Съдебното заседание било открито от прокуратора Фест: „Царю Агрипа и всички вие мъже, които сте с нас тука! Виждате тогова, за когото цялото множество иудеи дойдоха при мене, и в Иерусалим и тук, и викаха, че той не бива повече да живее. Но аз, като разбрах, че той не е сторил нищо достойно за смърт, и понеже той сам поиска съд пред Августа, реших да го пратя нему. Обаче за него не мога нищо вярно да напиша на господаря; затова го изведох пред вас, и особено пред тебе, царю Агрипа, щото след разследването да имам какво да напиша. Защото безсмислено ми се струва да препращам окованик, без да означа обвинения против него“ (Деяния на светите апостоли 25:24-27).

Ирод Агрипа II казал на апостола: „Позволява ти се да говориш за себе си!“ (Деяния на светите апостоли 26:1 a). – Като почетен гост на прокуратора, Агрипа ръководел съдебното заседание, но, за да не засегне любезния си домакин, не казал „позволявам ти“, а – „позволява ти се“.

Апостолът прострял ръка и започнал своята реч (Деяния на светите апостоли 26:1 б). Взел позата на оратор. Речта му има особени отличителни белези, съгласно обстоятелствата и положението на оратора. Тя е както речта му пред юдеите (Деяния на светите апостоли 22:1-21) реч защитна, но в тона си тя е съвсем друга – това е царствено, победоносно слово на апостола[2].

Това е неговата последна пространна реч пред юдеите, последно негово свидетелство за Христа пред юдеи и езичници в светата земя.

Апостолът започнал речта си към Ирод Агрипа II така, както бе започнал речта си пред прокуратора Феликс (Деяния на светите апостоли 24:10): „Честит се считам, царю Агрипа, че ще се защитавам днес пред тебе за всичко, за каквото ме обвиняват иудеите“ (Деяния на светите апостоли 26:2). Ирод Агрипа II бил син на Ирод Агрипа I. Откачало управлявал областта на своя чичо Ирод Xалкидски. В 48-ма година заменил тази област с областта на чичо си Ирод Филип (Лука 3:1), към която била прибавена областта Лисаний. По-късно император Нерон му подарил областта Галилея и Перея[3].

„Павел, отбелязва св. Иоан Златоуст (347-407), започва да говори с дръзновение и нарича себе си щастлив, не от ласкателство, но за това, че говори пред човек, на когото всичко е известно, и затова чуй какво говори по-нататък!“[4].

„А най-вече, защото ти знаеш, всички иудейски обичаи и въпроси; затова, моля те, изслушай ме великодушно“ (Деяния на светите апостоли 26:3).

„Моя живот от младини, говори апостолът, който съм прекарал отначалото между народа си в Иерусалим, знаят всички иудеи; те отдавна ме знаят, – ако искат да свидетелстват, – че аз, като фарисеин, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра“ (Деяния на светите апостоли 26:4-5).

Макар и родом от Тарс Киликийски (Мала Азия), още от младини апостолът се преселил в Иерусалим, за да се обучава „при нозете Гамалиилови… по закона отечески“ (Деяния на светите апостоли 22:3). И всичко това било известно на юдеите!

„А сега, продължава апостолът, стоя пред съд заради надеждата в обещанието, дадено на отците ни от Бога, което нашите дванайсет колена се надяват да постигнат, служейки усърдно Богу денем и нощем. За тая надежда царю Агрипа, ме обвиняват иудеите“ (Деяния на светите апостоли 26:6-7).

От мисълта за своите юношески години апостолът бързо прехвърля речта си върху сегашното си положение. Преди това той бил строг ревнител на Закона, а сега е подсъдим, не поради измяна, а заради „надеждата в обещанието“, дадено от Бога, което всички юдеи очаквали, както и той „служейки усърдно денем и нощем“. Надеждата за бъдещия Месия, Когото Бог изпратил в лицето на Иисус Христос (срв. Деяния на светите апостоли 13:32; 23:6).

„За тая надежда, царю Агрипа, заключава апостолът, ме обвиняват иудеите“ (Деяния на светите апостоли 26:7).

Юдеите особено много се дразнели от проповедта на апостола за възкръсналия Иисус. Затова той съвсем смело се обръща към Ирод Агрипа II, прокуратора и юдеите с въпроса: „Що? Нима вие за невероятно смятате, че Бог възкресява мъртви?“ (Деяния на светите апостоли 26:8). – Тук апостолът има предвид Иисус Христос, Когото Бог възкресил (Деяния на светите апостоли 2:24; 3:13; 4:10), както това добре личи от следващия стих.

Апостолът, пише архимандрит Михаил, поставя глагола („възкресява“) не в минало време за възкресяването на Иисус Христос и не в бъдеще – за всеобщото възкресение на мъртвите, а в сегашно историческо, показвайки, че Бог е силен всякога да възкреси мъртви[5].

Прочетете още „Защитната реч на св. апостол Павел пред Ирод Агрипа II и прокуратора Фест*“ →

Християнската надежда и Христовото изкупително дело*

Публикувано на 20.10.2023 от Dragan Bachev

Иван Панчовски

След вярата в триличния Бог непосреден извор на християнската надежда е изкупителното дело на Богочовека – Господ Иисус Христос. Без Него ние бихме останали в плен на греховете си, в отчужденост от Бога и враждебност към Него, следователно далеч от благата на духовното общение с Него, вън от царството Божие и в страната на смъртна сянка, обречени на духовна изнемога. Чрез въплъщението Си и още повече чрез изкупителното Си дело Спасителят ни приближи към Бога, примири ни с Него и откри за нас достъп до съкровищата на неизказаните и вечните Му блага, които са въжделеният предмет на християнската надежда. Затова Свещеното Писание нарича Спасителя „нашата надежда“ (1 Тимотей 1:1) и „упование на славата“ (Колосяни 1:27). Господ Иисус Христос е нашата надежда и упованието на славата не само в свещеноисторически, но и в есхатологически аспект: не само по силата на принесената от Него богочовешка жертва, чрез която изкупи човечеството от робството на греха и основа Новия Завет на помирението, богообщението и спасението, но и по силата на Неговото вечно първосвещенство на Посредник между Бога и човека, на Ходатай пред престола на Всевишния за помилването и спасението на всички човеци, на Подател на придобитата от Него освещаваща и спасяваща благодат и на божествен и благонадежден Гарант за изпълнението на съдържащите се в християнската надежда обещания. Свещеноисторическият момент е съединен неразривно с есхатологическия, но свързващото звено между тях е еклезиологичната реалност и вседействащата в нея Божия благодат. Въз основа на саможертвената любов на Спасителя и на безпримерното Му послушание, което прие за делото на човешкото спасение всяко унижение и дори смърт и то смърт кръстна, Бог „Го постави над всичко глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:22-23). От този божествен Глава се изливат в църквата, мистичното тяло Христово, преизобилни животворни, обновяващи и освещаващи благодатни сили, които проникват в отделните живи членове на църквата, за да достигнат всички „до единство на вярата и на познаването Сина Божи до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13), а заедно с това и до пълно участие в Христовата вечна слава и блажена радост.

Изкупителното дело на Спасителя е акт на Неговото единствено, изключително и вечно първосвещенство. За осъществяване предвечния Си план – домостроителството на човешкото спасение – Бог постави Спасителя за Първосвещеник вовеки по чина Мелхиседеков, от една страна, поради единосъщието Му с Отца и божественото Му лице, от друга страна, поради личните Му качества: Той е свят, незлоблив, непорочен, отделен от границите, съвършен във всичко и издигнал се по-високо от небесата, и, от трета страна, поради божествената Му саможертва, която веднъж завинаги принесе изкупление за човешките грехове (Евреи 7:21-28; срв. Псалом 109:4). Като такъв Той „стана за всички, които са Му послушни, причина за вечно спасение… Той може винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Отца, понеже е всякога жив, за да ходатайства за тях“ (Евреи 5:9; 7:25). Не само в посланието до евреите на св. апостол Павел, където той предимно разкрива вечното първосвещеническо служение на Господ Иисус Христос, но и другаде Свещеното Писание нарича прославения Богочовек постоянен, усърден и неотстъпен Ходатай и Поръчител за човеците пред престола на Всевишния (1 Иоан, 2:1; Римляни 8:34; 1 Тимотей 2:5; Евреи 7:22 и 25; 8:6; 9:15; 12:24). Разбира се, Той не принася нови жертви за човешкото спасение, понеже жертвата Му на Голгота е безкрайна по сила и валидност и всеобхватна по обсег, тоест отнася се за греховете на цялото човечество. И тази жертва постоянно стои пред очите на Всевишния и изпълва с жалост, състрадание и милост всеблагото Му сърце. В мистически смисъл може да се каже, че принесената на Голгота в един исторически момент велика и непостижима жертва в очите на Бога е вечно извършващо се тайнство, което облива с неизчерпаемата си благодат и с несекващото си освещение всички човеци. Към това тайнство се прибавя и непрекъснатото ходатайство и застъпничество на Спасителя, Който винаги седи отдясно на Отца и наравно с Него и Светия Дух ръководи съдбините на човеците и направлява кораба на живота им към спасителнпя бряг. Именно в историческото и вечното първосвещенство на Спасителя, в непрестанното Му ходатайство и застъпничество за човеците християнската надежда далеч превъзхожда надеждата, основана на старозаветния закон, и получава непоклатна опора. Според думите на св. апостол Павел „законът не докарва нищо до съвършенство“, затова „се въведе по-добра надежда, чрез която се доближаваме до Бога“ (Евреи 7:19). Тази по-добра надежда се основава на Новия Завет. Прекрасно е обрисувал разликата между надеждата на закона и надеждата на евангелието св. Иоан Златоуст, който говори: „И законът е имал надежда, но не такава; по-рано тези, които били угодили на Бога, се надявали да наследят Земята и да не търпят никакво бедствие; ние пък, ако угодим на Бога, се надяваме да наследим не Земята, а Небето; или даже, което е много по-важно, надяваме се да застанем близо до Бога, да се приближим до самия престол на Отца, да Му служим заедно с ангелите“[1]. Тази нова „по-добра надежда“ в сравнение със старата, сама по себе си най-добра, отправя към вярващите опрeделени нравствени изисквания, на които е дал израз св. апостол Павел с думите си: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа по нов и жив път… и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест… нека държим неотклонно изповеданието на надеждата… и нека бъдем внимателни един към друг, за да се насърчаваме към любов и добри дела“ (Евреи 10:19-24).

Прочетете още „Християнската надежда и Христовото изкупително дело*“ →

Образът на детето в християнското семейство*

Публикувано на 18.10.2023 от Dragan Bachev

(По случай Международния ден и декада на детето)

Иван Г. Панчовски

С пленителния си образ, с невинността и нравствената си чистота, с обещанията си за ново творчество и по-добра бъднина на човечеството детето винаги е излъчвало очарование и е предизвиквало обаяние. Наистина, има ли нещо по-красиво и по-обнадеждаващо от децата? Често пъти ги сравняваме с живи цветя, със свежо утро и романтичен изгрев; украсяваме ги с най-хубави епитети; възлагаме им със светли надежди. Всяко дете е не само невинност, но и новоначинание: то е стрела, устремена напред и нагоре – към нова висота; дръзновен полет към неоткрити истини и неподозиран възход. Децата са не само красивият символ на бъдещето, но и пълноценното му съдържание. Те събират като чуден фокус настоящето и бъдещето на планетата. Те са необходимо звено между миналото и бъдещето на човешкия род, което не само го запазва, но и го обновява.

В началото на нашето столетие (1902 година) излезе от печат съчинението „Векът на детето“ от шведската педагожка Елен Кей. Под нейно влияние целият двадесети век е обявен за век на детето. Това съчинение предизвика сензация и въпреки някои недостатъци спечели завидна слава на авторката му. То бързо беше преведено и издадено на много езици в Европа, включително на български (в 1907 година). В него се изтъкват на преден план правата на детето и им се дава енергична защита. Елен Кей не иска да се отнасяме към детето като към играчка и още по-малко като към безправно същество. Тя отправя вдъхновен призив за запазване детето чисто и невинно, за спасяването му от разновидните угрози на света: бедността, издевателството, демоничната съблазън, безпризорността, наркоманията, ужаса от войната. От родителите се изисква да осъзнаят най-голямата си отговорност и да изпълнят свещения си дълг – отглеждането, образованието и възпитанието на децата си.

След обявяването на нашето столетие за „Век на детето“, след огромния напредък на педагогиката и след колосалните успехи в семейното, училищното и общественото възпитание в наше време бе определен и Международен ден за защита на детето – Първи юни. „Да спасим децата! Да запазим цвета и бъдещето на човечеството!“ Този благороден девиз бе издигнат на 1 юни 1949 година от Международната демократична федерация на жените. Учреденият тогава „Ден на детето“ отправя енергичен призив да отстояваме правата на децата навсякъде и особено там, където те жестоко се погазват, където деца са обречени на глад и мизерия, където се лишават от подслон и дом, където се затварят вратите на училището за тях, където деца се осакатяват и избиват. В 1959 година Общото събрание на Организацията на Обединените нации изработи и прие „Декларация за защита правата на детето“, с която прикани хората и народите от целия свят да ценят и зачитат човешкото достойнство на всяко дете и по законодателен път да осигуряват съзнателно и отговорно правата му, обхванати в десет точки. В тях между другото се повелява: детето да бъде защитавано от небрежност, жестокост, принуда, търговски сделки и експлоатация; да бъде защитавано срещу расова, религиозна и всяка друга дискриминация.

Въпреки този законодателен акт на Международното право за защита на детето в световен мащаб, всеки ден по нашата планета умират от глад, недояждане и епидемични заболявания над 80,000 деца, по-голямата част от които не достигат дори до едногодишна възраст. Около 43 милиона деца от 6 до 16 години продават своя невръстен труд, за да изкарат късче хляб. Около 240 милиона деца от 5 до 16-годишна възраст не посещават училище. Около 10 милиона деца под 5-годишна възраст са обречени в развиващите се страни на гладна смърт. Пет милиона деца са изгнаници: нямат отечество и бащина стряха. Общо в света днес има 1 милиард и 300 милиона деца и повечето от половината от тях са лишени от възможност да се радват на живота, да се развиват и обогатяват със знание и опит, да се учат на доброта и добродетел; лишени от медицинска помощ и изобщо от закрила; угнетявани по всевъзможни начини. Все повече се ширят наркоманията, престъпността, самоубийствата и проституцията сред децата. Посочените цифри не са мъртви, те не са формални: зад всяка една от тях се крие детско създание, което е лишено от хляб, трепери от студ, ужасява се от сграбчваща го смърт.

За насърчаване любовта към децата и грижата за тях, за поставянето на децата в благоприятни условия за живот и развитие, образование и възпитание, за благополучието и щастието им Тридесет и първата сесия на Общото събрание на Организацията на Обединените нации провъзгласи 1979 година за Международна година на детето. Вече не един ден в годината, а цяла година се провъзгласява за година на детето! Светът се развълнува от този акт от изключително хуманно и социално значение. Връхна точка в международните мероприятия за защита на децата бе „Всемирният ден на детето“, честван на 3 октомври 1979 година. На този ден представителна делегация на деца от целия свят удари в седалището на Организацията на Обединените нации за пръв път така наречената „Камбана на мира“. Чрез звъна на тази камбана децата от целия свят заявиха: „Ние искаме мир между всички хора и народи, за да растем щастливо и щастливо да бъде новото човечество!“ Сред многото мероприятия в нашата страна за всестранна грижа за децата от международно значение е проведената с голям успех в София Международна детска асамблея „Знаме на мира“. Девизът на асамблеята бе: „Единство, творчество, красота“. Това е крилат девиз. Той има предвид „единство в името на мира и щастието на днешните и идните поколения; единство, което създава условия за истинско творчество; творчество, което създава красота в живота, извор на оптимизъм и на действена вяра в мирното бъдеще на нашата многострадална планета“- както се заяви от най-високо място при откриването на асамблеята. Там прозвуча увереният глас на бъдещето, призивът и вярата на децата – бъдещето на планетата: „Майки и бащи, пазете радостта на човешката общност! Нека символът на детето, което свързва в едно минало, настояще и бъдеще и винаги събира като мост деца и родители, бъде вечно сияйно чист!“

Едва ли има човешко сърце, което да не се вълнува от огромния напредък, от повратния исторически момент в отношенията към децата, в грижата за тяхното благополучно съществуване, хармонично развитие и творческо оформяне. Като вярващи и членове на светата Църква ние сме дълбоко убедени, че в сложната тъкан от причини и фактори, които доведоха до такова благоприятно развитие, има не малък дял и християнската вяра, която ето вече двадесет века призовава да обичаме децата и да се грижим за тях като за Господа. За по-пълно разкриване на тази истина допринася обсъждането на темата за образа на детето в християнското семейство в рамките на Международния ден на детето, както и на обявения преди години от Светия Синод на Българската православна църква празник „Въведение Богородично“ за „Ден на християнското семейство“.

Според Библията – тази книга на книгите, свещена книга на божествените откровения и на вечната мъдрост – децата притежават непреходна лична ценност, понеже са сътворени по Божи образ, носят в себе си начатъците на безсмъртието и са предназначени за безкрайно съществуване и вечен живот. Бог е небесен Отец на всички хора. Обръщайки се молитвено към Всевишния, ние можем да кажем като Гьотевия герой Вертер: „Боже милостиви! Деца стари виждаш Ти и деца млади – нищо повече; а на кои се повече радваш, това отдавна е възвестил Твоят Син“. Бог се радва най-много на децата и тях обича повече от всичко, защото в девствената чистота на детската душа, в нейната невинност и искреност най-непокътнат е Неговият свят, пречист и съвършен образ. Колко дълбоко е вникнал в тази истина гениалният руски писател Антон Павлович Чехов, когато изпод вдъхновеното му перо са излезли следните думи: „Децата са свети и чисти. Дори у разбойниците и крокодилите те имат ангелски чин.“

Прочетете още „Образът на детето в християнското семейство*“ →

Духовната структура на християнското семейство*

Публикувано на 16.10.2023 от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Зад всичко видимо очите на вярата долавят святото сияние на божествената премъдрост, красота и мощ. Това сияние най-силно се отразява в лицето на човека, защото той е сътворен по Божи образ, предназначен е да стане владетел на целия космос и е призван непрестанно да напредва към върха на абсолютното съвършенство и да спечели вечността. Когато псалмопевецът Давид се вглъбил в себе си и погледнал в дълбочината на човешката природа, пред неговия духовен поглед се разкрило цялото неизмеримо величие и висше назначение на човека. В този миг го обзел неудържим възторг, защото той узнал, че Бог е поставил човека за владетел над делата на ръцете Си и всичко е покорил под нозете му (Псалом 8:7). Към това св. апостол Павел прибавил: не ангелите, а човека Бог е предназначил да стане покорител и на «бъдната вселена» (Евреи 2:5 и 8).

За да се продължи човешкият род и да се извайва величественият образ на човека във все по-голяма пълнота, Бог установил брачната институция – този свещен съюз на мъж и жена, съгряван от лъчите на любовта. В нея мъжът и жената се свързват помежду си толкова тясно, че образуват една плът (Битие 2:24). В брака мъжът и жената се съединяват от Самия Бог в свещен и неразкъсваем съюз. Поради това за брака се поръчва: «Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва» (Матей 19:6, Марк 10:9).

Структурата на брака е сложна и многолика. В него са налични обществени, политически, социални, икономически, правни и други страни и моменти. Като най-висше в човека духът доминира в брака. Той го превръща в здрава и трайна нравствена институция, гдето две души се свързват чрез връзките на любовта за съвместно съжителство, за взаимно подпомагане, за общо възрастване и усъвършенстване, за раждане, отглеждане и възпитаване на деца – утрешни строители на общочовешкото благополучие и зидари на царството Божие.

Дълбочината на духовната структура на брака се разкрива от християнската религия. Иисус Христос, въплътеният Син Божи, между другото посочил висшето достойнство на брака и разгърнал пред него необятни перспективи във времето и във вечността. Иисус Христос въздигнал брака в тайнство и осветил основаваното чрез него семейство. Св. апостол Павел нарича брака «тайна велика» (Ефесяни 5:32) и го сравнява с най-светия съюз – този на Христа с Църквата. «Бракът – казва същият апостол другаде – е нещо честно у всички и брачното легло – чисто» (Евреи 13:4).

Поради това истинските християни гледат извънредно сериозно на брака. Те встъпват в него със страхопочитание и със съзнание за отговорност не само пред обществото, но и пред Бога. Сключването на брак от страна на християни не е някакво маловажно събитие, което засяга само тях и за което те носят отговорност единствено пред себе си. Християнският брак се сключва пред Бога и пред Църквата в празнична обстановка при извършване на тържествени свещени обреди. По такъв начин на брачната връзка се придава неимоверно голяма важност и сериозност, тежест и здравина.

При венчанието Църквата възлага върху главите на встъпващите в брак венци – символ на високото достойнство, което те придобиват чрез тайнството брак. Църквата ги увенчава «със слава и чест» и им дава Божията преизобилна благодат, за да преуспяват в новото си състояние и успешно да изпълняват поставените им висши задачи. Такива тържествени мигове и свещени преживявания не се забравят от вярващите. Те укрепват брачния им съюз и влияят благотворно върху него.

Чрез тайнството брак на съпрузите се дава за цял живот Божията благодат, която стопля и възвисява естествената любов, за да не пресъхне никога нейният извор и да не угасне нейният плам и превръща основаното семейство в малка Църква (Римляни 16:4; 1 Коринтяни 16:19; Филимон 1:2).

Благодатта на всеобщото, царствено и свето свещенство, в чиито редици Бог е призовал всички християни, се проявява най-мощно в най-малката църковна община – семейството. Според свидетелствата на блажени Августин и на св. Иоан Златоуст, тайнството брак в много отношения прилича нa тайнството свещенство. Чрез него на мъжа и на жената се дава особена свещена сила, която ги прави един вид свещенослужители и превръща домашното им огнище в свет олтар. Тук всяка постъпка има характер на свещенодействие: мъжът и жената живеят в Господа и вършат всичко в Божието име и за прослава на Всевишния. Щом човек прекрачи прага на християнското семейство, той ще почувства топлотата на Божия дух, който навсякъде е проникнал и всичко осенява и животвори. От кътчетата на християнския дом полъхва нещо красиво и мило, нещо божествено и свещено. Целият живот на християнското семейство протича под сиянието на тихата, но никога незалязваща светлина на благодатната любов.

По силата на духовната си структура християнското семейство не се блазни само от стремежа да постигне благополучие и щастие на земята. То иска да бъде още и школа за нравствено възпитание и светилище за всекидневно освещаване. Християнският брак – пише Климент Александрийски – е «школа на добродетели за всички встьпили в него: за тяхното собствено възпитание и за възпитанието на децата им за вечността». В него християните са поставени в толкова естествена и благодатна среда всекидневно да се упражняват в добродетелност и да възрастват в нравствената любов, тази царица на добродетелите. Него Гьоте основателно нарича «начало и връх на всяка култура. Той прави грубия – кротък, а и най-образованият няма по-добра възможност да проявява своята доброта».

За вярващия човек огнището на семейството е свещено още и затова, защото в него е роден по човешка природа, отраснал е и е възпитан Господ Иисус Христос под топлите майчински грижи на св. Богородица. Тя се удостоила да стане Божия Майка, защото чрез въвеждането ѝ в храма и чрез възпитаването ѝ в благочестие запазила душевната и телесната си чистота. Божията Църква от всички краища на земята всекидневно ѝ въздава богослужебна възхвала и я възпява като нескверна и неблазна, нетленна и пречиста, пренепорочна Дева и преславна Приснодева, Богоневеста Владичица и невеста неневестная. Ставайки изразител на общоцърковното съзнание, св. Ефрем Сирин възвеличава св. Богородица като майка на всички хора и най-вече на приневолните и страдащите.

Още приживе св. Богородица проявявала особена обич към семейството. На брачния пир в Кана Галилейска тя се застъпила пред божествения си Син за младото семейство. По този начин тя го избавила от първото му затруднение. Очевидно тя искала току-що бликналият за него извор на радост и щастие никога да не пресекне. И оттогава и до ден-днешен, пък и за вечни времена, Божията Майка е небесна покровителка и закрилница на семейството.

Ето защо богомъдро е постъпила нашата света Църква, като е отредила празникът «Въведение Богородично» да се чества от православния народ като ден на християнското семейство. С това тя показва от една страна колко високо цени семейството и от друга страна как майчински се грижи за неговото запазване и процъвтяване. За постигането на тази цел тя поставя християнското семейство под всемощния покров на св. Богородица и издига пред него нейния свещен образ като вдъхновяващ и окрилящ пример.

Поради пречистото си майчинско сърце и поради безпределната си майчинска обич св. Богородица наистина стои най-близко до християнското семейство. Православната душа из самата си глъбина възкликва към нея в молитвен зов: «О пречистая, надеждо христианом, кто паче тебе в милости?» Именно поради безмерната си милост св. Богородица бди от небесните висоти над християнското семейство и никога не го лишава от своята могъща закрила.

Прочетете още „Духовната структура на християнското семейство*“ →

Църковната проповед в първите дни на Освободителната война*

Публикувано на 08.10.202308.10.2023 от Dragan Bachev

Иван Денев

Априлското въстание от 1876 година било потушено с нечувана жестокост. Турците избили около 30,000 невинни жени и деца. Множество градове и села били изгорени. Страданията на българите били неуписуеми.

По искане на Русия на 11/23.12.1876 година била свикана Цариградската конференция на Великите сили, която завършила с неуспех. Турция отказала да изпълни решенията на конференцията, както и решенията на Лондонския протокол от 19.03.1877 година, което ускорило обявяването на Руско-турската освободителна война на 12/24.04.1877 година в град Кишинев.

Това важно събитие за българите намерило отражение и в Църковната проповед.

На 8 април 1877 година руският император Александър II напуснал Петербург на път за Кишинев. На гара Унгени той бил посрещнат най-тържествено от румънското духовенство, начело с Молдавския митрополит, който приветствал императора със свитата му. Александър II отговорил и благодарил за топлия прием.

В Кишинев той бил посрещнат с камбанен звън. Местният епископ (а от 1869 година и архиепископ) Павел, заедно с градското духовенство го причакал пред катедралата в пълно архиерейско облeчение и светия Кръст в ръце.

При посрещането на императора в града, Кишиневският и Хотински епископ произнесъл кратка приветствена реч. Тя няма начален текст и започва направо с обръщението: „Благочестивейший Государь!“ В първата ѝ част се говори за положителното отношение на императора към поробените християни на Балканите, както и за целта на идването му в Кишинев. Във втората част се изказват пожелания за успех в замисленото дело.

Види се, епископът ще да е бил запознат добре с намеренията на императора, затова и започва приветствената си реч така: „Ти, единствен, с верния ти народ, възлюби тъпканите от печата на исляма християнски народи, не само с думи или с език, но с дела и истина (1 Иоан 3:18). Царственият ти глас през всички дни на твоето царуване незамлъкващо се е издигал в защита на угнетените. И неотдавна твоето мощно слово стана велико дело на любов към тях.“

Тук епископ Павел намеква за неуспеха в Сръбско-турската война от 1876 година и дипломатическата намеса на Русия в нея.

Авторът на речта формулира целта на посещението на императора в Кишинев ясно и определено така: „Сега ти с августейшия си син, твоят наследник, идваш при нас на границата на Руското царство към пределите на поробителя на нашите братя по вяра и кръв, идваш на мястото, където се съсредоточава твоето христолюбиво войнство за ново още по-велико дело на любовта към поробените… Ти идваш при нас, за да заповядаш на твоите войски, ако не всецяло да съкрушат, то съкрушително да разтърсят и самите основи на Вратите адови (Матей 16:18)… и със скъпата руска кръв да изкупиш, с огън и желязо да спасиш поробените от жестокия покорител; да ги избавиш от живот, изпълнен с адски мъчения. Да излекуваш раните им. Да вдъхнеш в тях нов живот и да им дариш човешки права.

Bтopaтa част на речта, както вече казахме съдържа благопожелания за успех в замисленото дело. Още в началото на тази част Кишиневският и Хотински епископ прави кратка психологическа характеристика на императора. „Цар праведен и кротък, от Бога пазен!” Следват и пожеланията: Бог да го увенчае с нов лавров венец на славата: да го украси с венеца на освободител на угнетените християнски народи!

Като заключителен акорд звучат словата му, сполучливо съчетание на прекрасно сравнение с възклицание: „От блясъка на подвизите и победите на твоите войски да помръкне луната и да възсияе като слънце Христовият кръст!“

В Кишинев, на Скаковое поле (хиподрума), днес квартал Ришкановка, красен от възпоминателен мавзолей на българското опълчение, бил направен преглед на войсковите части. След прегледа, Александьр II спрял сред полето и слязъл от коня си.

Излязъл напред, в пълно архиерейско облeчение, Кишиневският и Хотински епископ разпечатал връченото му официално писмо. Чула се заповед: „На молитву!“ Всички войници свалили шапки. Същото сторил и народът. Епископ Павел прочел високо Височайшия манифест на император Александър II за обявяване на Освободителната война.

В този Манифест четем: „На всички наши любезни верноподаници е известно живото участие, което ние всякога сме проявявали към съдбините на угнетеното Християнско население на Турция. Желанието да подобрим и обезпечим положението му е споделял с Нас и целият Руски народ, изразяващ днес своята готовност за нови жертви за облекчаване участта на Хрис- тияните на Балканския полуостров…

Изчерпали докрай нашето миролюбие, ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това налагат както чувството за справедливост, така и чувството за Собственото Наше достойнство. Турция със своя отказ Ни поставя в положение на необходимост да прибегнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на нашето дело, Hue, в смирено упование в помощта и милосърдието на Всевишния, обявяваме на всички Наши вероподаници, че е дошло време, предвидено в Нашите думи, на които би се отзовала цяла Русия. Hue бяхме изразили да действаме самостоятелно, когато намерим това за нужно и когато честта на Русия наложи това. Днес, призовавайки благословението Божие върху нашите доблестни войски, ние им повеляваме да влязат в пределите на Турция“.

Последвал молебен. Ликуващ хор запял: „Христос воскресе…“, „С нами Бог! Разумейте, языци, и покоряйтеся, яко с нами Бог!“

Кишиневский Павел произнесъл реч, която е без начален текст. Започва направо с обръщението: „Вождове и войни христолюбиви!“ В първата част на речта Кишиневският и Хотински епископ говори за задачите, които император Александър II поставя с Манифеста си пред Руското войнство. Във втората част на речта, той сочи образци на бойна слава, които трябва да вдъхновяват войската.

Прочетете още „Църковната проповед в първите дни на Освободителната война*“ →

Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата – продължение и край*

Публикувано на 07.10.202307.10.2023 от Dragan Bachev

отец Стоян Чиликов

В Римската империя до Медиоланския едикт през 313 година, а и малко след това, политеизмът е доминиращ, като в почитта към боговете важно място заема култът към императора. Известно е, че всички граждани на Римската империя, които са заемали по-важните постове в армията, администрацията и управлението на държавата, принасят често жертвоприношения, които са обичайни и преди всяка военна битка. Св. Иполит Римски (починал 236 година), подобно на Тертулиан, не одобрява служенето в армията от християни, като препоръчва напускането на военна служба от страна на християните.

В същото време са известни множество воини светии от III-ти век, които са служили в римската армия. Запазено е свидетелството на Ориген (починал 253 година) от този период, който изразява своето несъгласие за участието на християните във войните: както жреците на идолите не вземат участие във войните, за да бъдат техните ръце чисти и неокървавени от убийства при принасянето на жертвите, така и християните не участват във войните, те обаче формират особена армия на благочестието чрез молитвите си за държавата и за императора[27].

Очевидно Църквата се бори с войната като с необходимо зло и се опитва да го предотврати. Затова и през IV-ти век св. Атанасий Александрийски (починал 373 година) пише: „Да се убива не е позволено, но на война да убиеш врага е законно и похвално”. Последните думи на светителя предават не учението на Църквата, а отношението на държавната власт, тъй като воините защитават държавата.

В този контекст говори и св. Василий Велики в своето 13-то правило, че убийствата по време на война не се считат за убийство, но същевременно налага най-строгото църковно наказание – лишаване от причастие за тригодишен период[28]. Това правило на св. Василий Велики изразява много добре отношението на Църквата към войната през IV-ти век: войната е зло, както и свързаните с нея последици, най-страшната от които е отнемането на човешки живот. Същевременно поради принадлежността на християните към Империята убийството по време на война не носи своите последици и отговорности пред светските власти, а само пред църковните.

Християнско отношение към войната в съвременния свят

След IV-ти век, с признаването на християнската религия за позволена (свободна) и приключването на гоненията, започва процес на християнизиране на Римската империя, който включва в себе си отношения на симфония и сътрудничество между Църквата и държавата. Членовете на Църквата са членове и на държавата. Затова учението на Христос за неотвръщането на злото със зло е трансформирано в полза на отношението Църква-държава, при което Църквата постепенно започва да благославя военните действия в защита на отечеството. Императорът започва да се възприема като външен епископ, който брани границите на Империята, респективно на Църквата. Впоследствие с развитието на християнската химнография се появяват богослужебни текстове, които благославят военното оръжие на василевса над варварите, изпросва се победата на византийската автокрация. По-късно, след разпадането на Римската империя, тези молитви се отнасят за победата на българската, сръбската, руската царска влас[29]. Тези молитви са свидетелство за промяната на отношението на Църквата към войните.

Учението на Христос е за спасението, освещаването на човека и света, израстяването на християнските добродетели у вярващите, в основата на които са душевният мир, смирението, саможертвата, покаянието, любовта.

Църковното богослужение е адресирано към Бога, но благодатта освещава човека и впоследствие у него се развиват християнските добродетели. Различните типове литургии от древността до днес са застъпили като основен елемент мира: предаването на мира от свещенослужителя на народа, целувката на мира, подканата на главните молитви е да се помолим с душевен мир. В същността си мирът е в основата на принасянето на Безкръвната Жертва, както и на християнския духовен живот.

В контекста на казаното по-горе считам за в известен смисъл проблематично прошението от ектениите на вечерното и сутрешното богослужение, където освен за мира в целия свят се молим и за успех на войнството: „за христолюбивото ни войнство да се помолим… за да покори под нозете му всеки враг и противник на Господа да се помолим[30]”. То е въведено и в ектениите от литургиите на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики и въпреки че е от късен произход, но то също говори за тенденцията за благославянето на войнството и неговата победа и не само за това, а и за „покоряването на всеки враг и противник[31]”. Тази част от прошението има проблематичен характер, защото е свързана с изкривяване на учението на Господ Иисус Христос за мира, греха и спасението на човека. Евангелието, което благовести Христос, е за спасението на всеки човек и войната трудно може да се впише в контекста на учението за любовта, според което Христос учи да обичаме и враговете си[32]. Повечето от химнографските текстове акцентират предимно на духовната битка и имат есхатологична перспектива[33].

Със зависимостта на Църквата от държавната власт се променя и отношението ѝ към злото и войната. Следващата фаза от тези промени е замяната на патриотизма от национализма[34], който е присъщ за поместните православни църкви. Проблем, който започва след оформянето на националните църкви и постепенно се откроява ереста на етнофилетизма.

В историческия развой на Църквата на Изток доминира така наречения цезаропапизъм, който се изразява не със симфонията на държавната и църковната власт, както е описана в шестата Юстинианова новела, но с превес на императорската власт над епископската. Съществуването на патриотизма е лесно защитимо при една единна императорска власт. При обособяването на отделните държави се конфигурират и самостоятелни национални църкви. Национализмът (а не патриотизмът) се свързва с борбата за власт, променя и подменя християнското учение за мира и любовта в пацифизъм или в толстоизъм.

Действително, учението на Толстой и Ганди за непротивенето на злото има в основата си християнския възглед за отхвърлянето на войната и в това няма нищо опасно. Напротив. Заимстването на възгледите им от учението на Христос е свидетелство за действието на освещаващата Божия благодат в света, на влиянието на християнския мироглед и духовност през вековете, което започва с Въплъщението на Словото (началото на християнската ера), християнизирането на Империята и влиянието на християнската духовност върху всички аспекти на човешкия живот, което създава християнската цивилизация. Проблематично е обаче, когато учението на Христос се оприличава с учението на Толстой (което е еретическо) с цел да се оправдава нехристиянският възглед за войната[35].

Евангелието на Христос няма как да благославя войната. Не съществува необходимо зло и то не може да бъде благославяно от Църквата. По същия начин не съществува и „справедлива война”, защото в „основата на войната винаги има някаква несправедливост или неправда[36]”.

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата – продължение и край*“ →

Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата*

Публикувано на 06.10.202307.10.2023 от Dragan Bachev

отец Стоян Чиликов

Текстът на изследването представя християнския възглед за войната на базата на изворите на християнското учение: Свещеното Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет и светоотеческите творения, които изразяват опита на Църквата и нейната история по отношение на разглежданата проблематика.

Темата е озаглавена „Християнството и войната”, а не „Църквата и войната” по една основна причина: Църквата, като богочовешки организъм, а не като институция или общество от вярващи, изключва априори агресията и войната. Християнството, представено от трите главни християнски деноминации – римокатолицизъм, източно православие и протестантизъм, има една основа на вярата, положена от Христос, и същевременно много отлики по отношение на истините на вярата и духовния живот на християните.

В този контекст християнството, като обхващащо трите основни изповедания, изглежда, че имплицитно представя по-обща и по-широкообхватна тема. В този текст ще се огранича обаче с църковния възглед за войната на базата на Писанието и Преданието, което означава, че ще акцентирам върху православната гледна точка.

Основната теза, която ще защитя, е, че Църквата е есхатологична общност и самото християнство е есхатологично. Християните живеем тук и сега, но смисълът на живота е в Живота след живота, връзката с Бога, освещаването на човека. А всяка война, каквато и да е тя, е свързана с отдалечаването на човека от Бога, с деформацията на човека и обезобразяването му от греха и злото. В този контекст войната, от християнска гледна точка като плод на злото, нарушава и обезличава връзката на човека с Бога, неговото освещаване и спасение. Тя нарушава Божия домостроителен план за спасението на човека и света.

Не на последно място, войната е дело на човешката страст за власт, която е едно от изкушенията, с които Сатаната изкушава Господ Иисус Христос след Неговия четиридесетдневен пост в пустинята и преди началото на спасителното Му дело[1]. С нея е свързано отнемането на човешкия живот, който е дар Божи и като такъв, човек няма право да го отнема[2].

Библейски аспекти

Войната през Старозаветната епоха

Всяка война в Свещеното Писание на Стария Завет е изпълнена с динамизъм и много драматизъм. В Стария Завет войната е предадена двуполюсно – рязко разграничаване на доброто от злото и съответно – тяхното противопоставяне, което е предадено с характерния за Свещеното Писание на Стария Завет език.

Първата война е свързана с конфронтацията, станала вътре в духовния свят. Въставането на Деница (Сатаната) и падналите ангели срещу Бога, което е предадено много накратко в книгата на пророк Исаия[3]. Всъщност тази битка продължава в човешката история. Тя е предадена на страниците на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, където са проследени прародителският грях на Адам и Ева в райската градина, отдалечаването на човека от Бога, изгонването му от рая, влизането на смъртта в света и веднага след това братоубийството – Каин убива брат си Авел. Всяка война в свещената история на Стария Завет (и Новия Завет) е следствие на греха, завистта на човека, влиянието на Сатаната върху него и е свързана с отнемането на човешки живот, който е Божи дар. В този контекст всяка война е драма, изпълнена с насилие и грях, отдалечаване от Твореца и обезобразяване на човека. С война е свързано и Второто идване на Христос. Преди него е апокалипсисът и отново войната на архангел Михаил с Деница и падналите ангели[4].

Войната в Стария Завет е война на брат с брата вследствие на греха, на народ с народа, на вяра с вяра. Историята на израилския народ е представена като преминаване през множество премеждия, страдания, войни и битки за оцеляване.

Израилският народ е избраният Божи народ, носител на вярата в Яхве, в единия и истински Бог. Той е заобиколен от множество езически народи, които правят многобройни опити да го поробят, да го унищожат като етнос и като вяра. В този контекст войните, които води Израил, са войни за оцеляването на избрания народ Божи и вярата в единия Бог. Тези войни са жестоки, изтребителни, агресивни и противоположни на християнския възглед за войната през новозаветната епоха, където Бог е Цар на мира.

Има един смущаващ факт, с който непредубеденият читател се сблъсква, когато чете за войните, които води израилският народ. Това е изтребването на жени и деца по заповед на Бог Яхве[5]. В тези библейски текстове се описват войните, с които се предават на „заклятие[6]” определени групи от народи. Трябва да се има предвид епохата, през която са описани споменатите събития. През нея са обичайни подобни жестоки прояви, които са неразбираеми за съвременния човек. На второ място е обстоятелството, че народът Божий на Стария Завет е ситуиран сред езически народи, които са политеисти и в този смисъл са идолопоклонници според вярващите в Единия Бог. Това в известен смисъл обяснява водените от израилския народ войни, описани в Стария Завет. Те са войни на Божия народ, на Яхве срещу идолопоклонството или отстъплението от вярата и греха, които води израилският народ при общуването му с останалите езически народи. Такъв е Изходът от Египет, когато Бог извежда Своя народ от чуждото робство[7] или войните с филистимци и мидиамци.

Приведените свидетелства от историята на Стария Завет дават основание да се заключи, че известните жестоки и изтребителни войни, извършени през старозаветната епоха, са допуснати от Бога с цел оцеляване на избрания народ Божий сред обществото от езичници и политеисти.

Възгледът за войната, представен през призмата на Новия Завет

В книгите от Свещеното Писание на Новия Завет, както и в Свещената история на Новия Завет отношението към войната е радикално различно от описаното според Стария Завет. Христос е Царят на мира, Който идва в света да донесе мир и любов на всички хора без разлика от вяра, етнос или пол. Войната е нещо излишно, ненужно, сгрешено и неотговарящо на посланията на Христовата личност. Христос се ражда, за да поправи грешката на Адам, да го изкупи от греха, тлението и смъртта, затова убийството, войната и всички трагични последици, които произтичат от тях, са в противовес с Христовото учение за спасението на човека.

Божият Син се ражда, за да спаси човека, и затова раждането Му е събитие от централно значение в Божественото домостроителство, което е възпято и ознаменувано от ангелския хор: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение[8]”.

Христос е Изкупител и Спасител, Който примирява човека с Бога, спасява го и го освещава. Христос спасява всеки един човек, без да прави разлика между социална или етническа принадлежност. Христовото учение е универсално за всяка човешка личност. Грехът е победен с Христовата смърт и Възкресение и човекът, който вярва в Христос, кръстен в Троицата, се освещава, като мирът е една от основните християнски добродетели, която има духовно значение.

Всичко това автоматично изключва каквато и да е агресия, убийство, война или свързаните с тях действия. Христос дава не само физически, но и духовен мир, чието присъствие изключва априори желанието на човека за агресия и война: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава[9]”.

Ако става въпрос за война, то тя е само духовна война „против поднебесните духове на злобата[10]”. Човек воюва със своите слабости, страсти и грешки, като в процеса на тази борба Христос го освещава и му дава мир, прави го миротворец и син Божий по благодат: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”, казва Спасителят на света[11].

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата*“ →