Лъжата е толкова стара, колкото и грехът. Още от своето появяване лъжата враждува против истината. Човешката природа, поради грехопадението си, е склонна към зло и оттам към заблуди. Но в нея има копнеж към истината. Този копнеж дава възможност на всеки човек, ако иска – с Божия помощ – да познае истината, и истината да го направи свободен (Иоан 8:32). Истината е спасителна. А Бог не иска никой да погине, но „да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тимотей 2:4). С тази цел Той ни дава Своето Откровение, което разкрива пътя на истината. С тази цел Той ни говори в светата Библия Своето Слово. А Неговото Слово, по думите на Христа, е истина, истина, която освещава (Иоан 17:17, 19). С тази цел Спасителят, Който Сам е пътят и истината и животът (Иоан 14:6) идва в света, за да каже истината (Иоан 16:7), която е чул от Бога (Иоан 8:40, 45, 46). С тази цел Иисус Христос претърпява кръстни страдания и смърт, за да изпрати на вярващите Утешителя, Духа на истината, Който упътва на всяка истина (Иоан 16:13).
Но злият и паднал свят, който не иска и затова не може да приеме Божествената истина (Иоан 14:17), воюва от край време против нея чрез изобретяването на най-различни заблуди. „Баща на лъжата” е сатаната (Иоан 8:44). Откак светът съществува, най-различни заблуди са се ширели из него. И дяволът, естествено, е подпомагал, създавал и поощрявал разните заблуди, защото е виждал, че чрез тях най-ловко може да се бори с истината, която Сам Бог възвестява на света чрез Своето Слово – Библията.
При това методите на лукавия са бивали най-разновидни. Той ту се е опълчвал с груба физическа сила срещу истината, ту привидно се е съгласявал с нея, ту е приемал нейната външна форма, ту я е критикувал от гледището на „непредубедения човешки разум”. Мъчно могат да се изброят и видят във всичките техни подробности безбройните хитрини на изобретателя на всяка лъжа и лукавство. Дяволът е стигнал и дотам, че не рядко се е скривал дори зад изопачавани или криво претълкувани библейски текстове, за да увери хората, че неговото учение е библейско и затова истинско. Всъщност той се е стремял чрез своето привидно доближаване до Божието Слово да го погуби, обезсили и заличи от човешките сърца. Разбира се, верните на истината всякога навреме са долавяли лукавите домогвалия на сатаната и в енергична борба със заблудите са разкривали истинския лик на врага.
Историята ни говори за фактите, на които тя е била свидетелка. А Словото Божие ни разбулва и метафизичната основа на борбите, ставащи по лицето на земята. То ни показва ония два невидими лагера, към които човеците доброволно вътрешно се самоопределят, призовавани от своите невидими вдъхновители. Едни се нареждат на фронта на доброто – това са богоизбраните носители и вестители на вечната Божествена истина, разкрита ни в Божественото Откровение. Други, подмамени от едно или друго обстоятелство на живота, преследвайки една или друга нечиста цел, застават в редиците на противниковия стан. И те започват там своята дейност. И те вестят своето лъжеучение, препоръчвайки го за единствено истинско. Те обаче пред съда Божи се оказват лъжеучители, беззаконници и лъжепророци, защото не са били служители на единия и истински Бог, Извор на всяка истина, а служат на дявола, баща на лъжата (Иоан 8:44).
Истината, богооткровената, спасителната истина, е една. Всичко, що ѝ противоречи, се отдалечава от нея и се самоокачествява като заблуда. Бог е открил тази истина за спасение на човешкия род в Библията. До Иисус Христос носители на тази истина бяха богоизбраните старозаветни патриарси, съдиите, праведните, пророците и всички ония израилтяни, които ѝ се покоряваха в доброволно послушание към Божия закон. Еврейският народ, общо казано, бе до Иисус Христос единствен носител на богооткровената истина, и затова само неговата религия беше истинска. Всички останали езически религии, като несъгласни с богооткровената, се бяха отклонили повече или по-малко в разни заблуди и бяха поради това далеч от истинското богопочитание.
В Новия Завет, който се явява като естествено продължение и завършек на Стария Завет, се доразкри Божествената Истина. Сам Спасителят, несъмненото Средоточие както на Стария, така и на Новия Завет, се яви на земята, страда и умря за човешкия род, разбули лъжите на сатаната, разкри същината на истинското богопочитание (Иоан 4:23, 24), победи лукавия чрез Своята кръстна смърт и славно възкресение, основа Църквата Си, която навеки остави да бъде „стълб и крепило на истината” (1 Тимотей 3:15; срв. Матей 16:18), завеща на Своите апостоли, а чрез тях и на всички техни верни последователи, истинското, богооткровено и спасително учение и, по Своето непреложно обещание, изпрати в деня на светата Петдесетница на Своята Църква Утешителя Светия Дух, Духа на истината, за да пребъдва Той в светата Църква, да се дарува чрез светите тайнства на истинно вярващите и да ги учи и наставлява на всяка истина. Тъй се появи на мястото на старозаветната религия новозаветната Православна Църква, на която оттук нататък бе поверено да води човешките души по пътя на истинското богопочитание към вечно спасение.
Но както в Стария Завет покрай истинската богооткровена религия имаше и много други, които бяха носителки на дяволски заблуди, така и в Новия Завет сатаната започна да пречи на спасителното дело на Църквата Христова. Покрай езическите заблуди, които той все още поддържаше, под негово вдъхновение сега се появиха и ред нови лъжеучения, възникнали на християнска почва, които претендираха единствени да разбират чистото Христово учение. По лицето на земята се появиха нови борби, чиито метафизични причини бяха скрити в стремежа на адските сили да надделеят Църквата Христова (виж Матей 16:18). Но напразно! Чистото православно учение, предадено от Иисус Христос на светите апостоли, се предаде от тях в непокътнат вид на други свети мъже – апостолските приемници. Те от своя страна го завещаха чисто и неповредено на идващите след тях свети Божии угодници, които, като чисти и достойни съсъди на Светия Дух, правилно тълкуваха богооткровените истини и успешно водеха борбата с разните лъжеучения, изобретявани от дявола. И както в Стария Завет великите праведници и пророци се бяха издигнали до познаване на истината, че идолите на езическите народи не са нищо друго освен изделия на човешки ръце (Иеремия 10:6; Псалом 113:12- 13; Исаия 46:7), в които живеят бесове (Псалом 95:5; Псалом 106:36-38), така и в Новия Завет свети и праведни мъже откриха в разните лъжеучения и ереси древното дело на сатаната, който се стреми да заблуди и погуби хората.
Не можем да не открием и в отпадането на цялата западна Римокатолическа църква от Източноправославната през злополучната 1054 година пръста на душегубителя. Много са причините за откъсването на Запада от Изтока. Тях учените историци подробно изреждат и старателно обсъждат . Но най-главната вътрешна причина си остава възгордяването на римските епископи, които са желаели да бъдат самовластни князе и разпоредители в църквата. Техен учител в гордостта не може да бъде никой друг освен онзи, който пръв се възгордя и отпадна от истината – дяволът. С отпадането си от Православието Западът стремглаво тръгна по гибелния път на разложението. Католичеството, скъсало с Православието, все повече и повече се отдалечаваше от истината, създаде ред нови учения, неизвестни на светата Православна и апостолска Църква, и дотам затъна в отклонения от евангелската истина, че предизвика бурята на протестантската реформация. Тъй католичеството роди протестантизма. По думите на Хомяков „Протестантизмът е законно, непокорно чедо на Римокатолическата църква”. Злото зло ражда. Протестанизмът, породен от римокатолическите заблуди, сам народѝ нови още по-големи лъжеучения. Той скоро се раздели на лутеранство и англиканство. С течение на времето още повече се раздроби и, нямайки никаква опора в светоотеческото тълкувание на Библията, предостави всекиму свободно да я тълкува, което създаде само в лутеранството повече от 500 секти. Зад всичко това беше скрит, естествено, сатаната, чиято цел е да откъсва хората от истината и да враждува против нея, като създава нови лъжеучения.
Така борбата между истината и лъжата, за която ни свидетелства целият Стар и Нов Завет, за която ни говори и църковната история, мина всички исторически епохи и стигна до нас. Тя не се е прекратила и днес. Напротив, в наши дни тя като че ли още повече се е изострила. Днес сатаната си служи не толкова с езичество, макар че, гдето има почва, той и него поддържа, не си служи само и с еретичество, въпреки че и това оръжие не е паднало от ръката му, колкото си служи с модерните хуманистични философски, теософски, спиритически и разни сектантски и противохристиянски учения, които, не отричайки религията и търсейки уж по свой собствен път истината, стигат до най-пакостни и душегубителни лъжеучения.
The article is dedicated to the study of the meaning and significance of the event of Pentecost and its connection with the Second Coming of Christ and the relationship between the Persons of the Holy Trinity
***
В изложените стихове в книга Деяния на светите апостоли (глава 2) св. апостол Петър свързва изливането на Светия Дух над събралите се 120 души (мъже и жени) на празника Петдесетница с настъпването на „великият и славен ден Господен“, което означава Второто пришествие на Иисус Христос: „Тогава Петър се изправи с единайсетте, издигна глас и почна да им говори: „мъже иудеи и вие всички, които живеете в Иерусалим! Нека ви бъде известно това, и внимавайте на думите ми: тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня; но това е реченото чрез пророк Иоиля[1]: „И ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват. И ще покажа чудеса горе в небесата и личби долу на земята, кръв и огън, дим и пушек. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси“ (Деяния на светите апостоли 2:14-21). Обстоятелството, че св. апостол Петър свързва като едно цяло две събития от различен характер, за които се приема, че са раздалечени значително във времето едно от друго – слизането на Светия Дух на Петдесетница и Второто пришествие на Господа Иисус Христос, поставя въпроса за понятията време и есхатология в цитираната книга. Констатира се, че от православно-догматическо гледище, със слизането на Светия Дух на Петдесетница, като обикновено пише „над апостолите“, но всъщност то е над събралите се ученици и ученички (общо 120 човека – мъже и жени) „се ознаменува завършека на изкуплението на човешкия род от Богочовека Господа Иисуса Христа[2]“. Но малко или почти нищо не се обяснява при това за връзката между трите Лица на Светата Троица на самия празник Петдесетница. Тъй като в новозаветните книги и тълкувания на някои свети отци върху тях се съдържат сведения за силното очакване на първите християни на Второто идване на Христос още на Петдесетница, възниква въпроса по какъв начин слизането на Светия Дух на Петдесетница над вярващите се свързва с другите три Лица на Светата Троица, и по-конкретно с идването на Христос – „настъпването на великият и славен ден Господен“, за което споменава св. апостол Петър в Деяния на светите апостоли 2:20. Освен това тъй като св. Василий Велики ясно пише в неговия труд озаглавен „За Светия Дух“, че „Светият Дух във всяко отношение е съвършено неотделим и неотлъчен от Отца и Сина“, за което се позовава на 1 Коринтяни 14:24-25; Деяния на светите апостоли 5:3-4; Псалом 32:6,[3] тезата, която се поставя в настоящето изследване е, че слизането на Светия Дух на Петдесетница не е отделно самò по себе си явление и събитие, а има отношение и към трите Лица едновременно.
Апостол Петър отнася цитираното предсказание на пророк Иоил за „последните дни“ към настоящето, като обяснява, че това се случва „сега“ на Петдесетница при слизането на Светия Дух върху вярващите. От това става ясно, че минало (пророчеството), настояще (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деяния на светите апостоли 2:15-21). Първото нещо, с което апостолът свързва „последните дни“ е „изливането на Божия Дух върху всяка плът“. Христо Попов обяснява, че явяването на Месията в света за старозаветния човек означавало настъпване на свършека на света, начало на „последните дни“ и за това в пророческото съзерцание на Иоил събитията на Първото и Второто пришествие на Христос се сливат, тъй като според споменатия тълкувател те са отдалечени по време, но сходни по естество[4]. Архиепископ Евсевий (Орлински) смята, че под „последните дни“ в Деяния на светите апостоли 2:17 трябва да се разбира времето от Първото идване на Спасителя на земята до края на света, за което той се позовава на стиха „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20). Според него то се нарича „последно време“ или „последни дни“, защото изпълненото с благодат царство на Христос, в което спасението се придобива чрез вярата в Него, е последното дело на необикновената загриженост на Бога за човешкия род. В изложеното пророчество на Иоил се предсказват събития, които се простират през цялото време от началото до края на изпълненото с благодат царство на Христос[5]. Според Лопухин под „последните дни“ в старозаветните пророчества обикновено се посочват не само бъдещи събития, които трябва да се случат в края на старозаветното време и началото на новозаветното, но и такива, които ще се случват през цялата новозаветна епоха до нейния край (вж. Исаия 2:2; Михей 6:1 и други[6]).
От глава 1 на същата книга Деяния на светите апостоли се научава, че при Възнесението на Иисус Христос се съобщава на апостолите, което става преди настъпването на празника Петдесетница, че както учениците Го виждат „да отива на небето“, така Той „ще дойде по същия начин“ (Деяния на светите апостоли 1:11). В съставеното от Христо Попов тълкувание върху разглежданата книга, той свързва „единодушието“ между учениците на Петдесетница с „готовността им да посрещнат и да приемат идването при тях на Христос в Духа“, за което се позовава на Иоан 14:18, 20, 23 и отбелязва, че това била тяхната господстваща мисъл, която давала тон на душевната им нагласа[7]. Авторът на изследването обръща особено внимание на бележката на Христо Попов „да приемат идването при тях на Христос в Духа“[8], както и потвърждава, че стиховете на които се позовава Христо Попов действително съдържат подобен смисъл. Те са следните по отношение казаното на учениците от Иисус Христос: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Иоан 14:18), „В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас“ (Иоан 14:20), „Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Други подобни стихове, в които се съдържат подобни указания за идването на Христос, освен споменатите, според автора на изследването, още са: „И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз“ (Иоан 14:3), „…отивам от вас, и пак ще дойда при вас…“ (Иоан 14:28), „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20), „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). По отношение на първия от изброените стихове: „няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Иоан 14:18), се констатира, че между тълкувателите, единствено Лопухин споменава, че има налично тълкувание, което е от епископ Михаил, според което, в този стих се има предвид също „идването на Христос в Светия Дух[9]“.
Най-ясно връзката между слизането на Светия Дух на Петдесетница и идването на Христос се вижда когато отделните стихове изложени по-горе, се разгледат в тяхната цялостност, в последователността, в която те са представени от евангелист Иоан в неговото Евангелие (глава 14:11-28): „Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене… Ако Ме любите, опазете Моите заповеди… И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас. Още малко, и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея, и вие ще живеете. В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас. Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам… Господи, що е това, дето искаш да се явиш нам, а не на света? Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим. А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил… Чухте, че Аз ви рекох: отивам от вас, и пак ще дойда при вас…“ (Иоан 14:11-28). От изложените стихове се разбира, че не само Утешителят ще бъде изпратен на учениците, но и че Христос ще им се яви, ще бъде с тях, че Той и Отец Му ще дойдат и ще си направят жилище в тях.
Във Второ съборно послание на св. апостол Петър се дава указание за Пришествието на Христос като „зорница“ в сърцата на вярващите[10]: „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петра 1:19). На пръв поглед не е видно, че стихът съдържа такова сведение. То се констатира от тълкуванието на блажени Теофилакт: „И така, когато – казва – настъпи ден, тоест явяването на събитията, тогава в сърцата ви ще изгрее зорницата, тоест Христовото пришествие, предвъзвестено от пророците, и като истинска светлина ще освети сърцата ви[11]“.
Въпреки че изследването е в областта на новозаветната библеистика, ще се отбележи, че и в химнографските творби за празника Петдесетница се акцентира върху единството на Светата Троица: „Всички ние, върху които се изля божествената благодат, светли, със сияен блясък, преобразени в чудно благолепие, придобихме знание за равносилното, неразделно, премъдро, пресветло Същество, Което величаем“ (Триодь цветная)[12]; „Дух Светий е бил винаги, и е, и ще бъде; нито има начало и не ще има край, но винаги заедно е с Отца и Сина и към Тях се причислява… Чрез Него се познава Отец и се прославя Сина, и от всички се постига едната сила, единия порядък, едното поклонение на Светата Троица“ (канон на св. Иоан Дамаскин 9-та песен; срв. втора хвалитна стихира на Петдесетница)[13]; „Слязлата сила на божествения Дух божествено съедини в едно съзвучие разделения в древност говор… вразумявайки верните с познание за Троицата, в Която ние се утвърдихме“ (Трета песен от канона на св. Козма Маюмски за Петдесетница)[14]. Стоян Чиликов посочва, че в кондака на празника се набляга особено върху слизането на Духа върху апостолите на Петдесетница и призоваването към единство в Троицата на всички народи, на всички хора: „Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици към единство призова, затова единогласно славим Всесветия Дух[15]“. Според същия автор „църковната химнография описва слизането на Духа над апостолите на Петдесетница и заговорването им на различни езици, като акт на промислителното дело на благовестието за всички народи и единството им в Бога“[16].
Но когато се говори за единство на всички народи в Бога, следва да се говори и за единство на всички народи в Светия Дух, и за единство на всички народи в Христос. Според автора на настоящето изследване в новозаветните книги се дават сведения за такова единство по отношение и на трите Лица на следните места:
1)по отношение на Светия Дух: „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза“(1 Коринтяни 12:4-7);
2)„Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени“ (1 Коринтяни 12:13); срв. по подобен начин по отношение на Сина (Христос): „дето няма ни един ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Колосяни 3:11); още парал.: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:28); „вече не аз живея, а Христос в мене“ (Галатяни 2:20);
3)по отношение на Отец: „Когато пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28);
4)по отношение на Светата Троица: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21); „щото Бог на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на славата, да ви даде дух на премъдрост и откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, та да познаете, в що се състои надеждата на тия, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Негово наследство за светиите, и колко е безмерно величието на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тази сила Той действа в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:17-23); „Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда. Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух“ (Римляни 8:9-11).
За единството между лицата на Светата Троица, при явяването на Господа на вярващите, според практиката на Църквата, говори св. Силуан Атонски (1866-1938 година). Когато архимандрит Софроний (Сахаров) разказва за явяването на Христос на стареца Силуан, обяснява следното свързано едновременно с идването на Христос и Светия Дух: „Господ по непостижим начин Се явил на младия послушник и цялото му същество, и самото му тяло се изпълнили с благодатния огън на Светия Дух, с онзи огън, който Господ е турил на земята със Своето пришествие (Лука 12:49)[17]“. Същият автор предава за случилото се още следното: „В това явяване на Господа пред послушника Симеон… има още нещо забележително: той „веднага познал“ и явилия му се Христос, и Светия Дух, Който действал в него. В своите писания старецът повтаря непрестанно, че е познал Господа чрез Светия Дух, че в Светия Дух е съзрял Бога. Той твърдеше още, че когато Самият Господ се явява на душата, тя не може да не познае в Него своя Творец и Бог[18]“.
Владимир Лоски обяснява в неговия труд „Очерк върху мистическото богословие на Източната църква“, че делото на Христос и делото на Светия Дух са необходими, за да постигнем единението с Бога[19], както и че „делото на Христос и делото на Светия Дух са неразделни: Христос създава единството на Своето мистично Тяло чрез Светия Дух, а Той от Своя страна се съобщава на човешките личности чрез Христа[20]“. За единството на Троицата на Петдесетница той пише: „Чрез Светия Дух всяка душа се оживява и с чистота се възвисява, а чрез единството на Светата Троица тайнствено се просветлява[21]“, „в Своето идване Светият Дух проявява общата природа на Светата Троица[22]“, „ние изповядваме Божеството на Сина, станало явно за ума ни чрез Светия Дух, Който обитава в нас[23]“, „Вселявайки се в нас, Светият Дух прави от всеки един обител на Светата Троица, защото Отец и Син са неразделни от Божеството на Духа[24]“, „Светия Дух действа и в двете тайнства: Той възсъздава природата, като я очиства и съединява с Тялото Христово, и съобщава на човешката личност Божествеността, общата енергия на Светата Троица, тоест благодатта[25]“, „присъствието на Светия Дух в нас, неотменно и лично за всеки човек, е основата на целия християнски живот; то е Царството Божие, което Светият Дух устройва в нас[26]“, „Господ казва: „Огън дойдох да туря на земята“ (Лука 12:49). Какъв е този огън, ако не Светият Дух, единосъщен на Сина по Божество, с Когото Отец и Син влизат в нас и биват съзерцавани? С идването на Светия Дух Троицата обитава в нас и ни прави обòжени, предава ни Своите нетварни енергии, Своята слава, Своето Божество – вената Светлина, към Която трябва да се приобщим…Тримата са една светлина, безвременна, неразделна, неслята, вечна, нетварна, неизчерпаема, неизмерима, невидима, защото е извън и над всичко светлина…“[27], „В Него [Светия Дух][28] Божията воля вече не е външна за нас: тя ни предава благодатта отвътре, като се проявява в самата ни личност дотогава, докато човешката ни воля пребивава в съгласие с Божията воля и си взаимодейства с нея, като придобива благодатта и я прави наша. Това е пътят на обо̀жението, водещ към Царството Божие, което се вселява в сърцата ни чрез Светия Дух още в този живот[29].
Връзката между лицата на Светата Троица се съзира най-вече и в многопластовата символика, смисъл и значение на указаното събитие на Петдесетница.
Петдесетница била за юдеите празник, на който се свършвала жетвата, която започвала от празника Пасха и приключвала на петдесетия ден след нея. На този ден юдеите принасяли на Бога от начатъците на новите плодове и новите класове от жетвата (Изход 23:16; Числа 28:26). Според блажени Теофилакт и Лопухин тъй като в деня на Петдесетница се принасяли снопове от новите плодове и различни лица се събирали под едно небе: то в същия ден трябвало да стане и това – първите плодове от всеки народ, от всички народи, живеещи под небето народи да се съберат в един сноп на благочестието и по думите на апостолите да се приведат към Бога. Снопът от класове представлявал предобраз на сноповете на душите, избирани от различни страни и привеждани към Бога[30]. В деня на Петдесетница в Стария Завет бил даден също закона написан на каменни скрижали. В едното и другото значение се явява неслучайно съвпадението на деня на слизането на Светия Дух с деня на старозаветната Петдесетница. В същия ден, в който бил даден закона се дала благодатта на Светия Дух, от което се разбира, че „сега законодателства Дух Светий[31]“ или по-друг начин казано от Христо Попов – старозаветното Синайско законодателство, което управлява хората чрез писмен закон, се заменя на този ден с новозаветното, при което хората се водят от Божия Дух, Който пише в сърцата им[32]. Събраните 120 човека (мъже и жени) „в единомислие заедно“, над които се излива Божия Дух в пълнота във вид на огнени езици и ги изпълва със Своите дарове се удостояват да бъдат първите камъни в зданието на Христовата Църква, която едновременно се явява начало на реализирането на Царството Божие: „царството Божие което щяло да обземе в себе си целия свят, всички хора, и действително щяло да покори на Бога цялата вселена, отначало включвало в себе си малко повече от сто души[33]“. Освен това блажени Теофилакт ясно подчертава, че слизането на Светия Дух във вид на огнени езици не става само над 12-те апостоли, а над всички събрали се „мъже и жени“ общо около 120 човека, което според него се намира в пряка връзка с пророчеството на Иоил: „и ето, в последни дни казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват…“ (Деяния на светите апостоли 2:17)[34]. По отношение на „единодушието“ между учениците, за което се споменава в Деяния на светите апостоли 2:1, Христо Попов обяснява, че то било отличителна черта на Христовото общество. Вярващите били готови както преди така и сега „да посрещнат и да приемат идването при тях на Христос в Духа (Иоан 14:18; срв. 16:23)[35]“. „Мисълта за Христос и Неговото обетование и в този момент била първата и господстваща тяхна мисъл, която давала тон на душевната им наглас[36]“. Блажени Теофилакт обяснява за същото: „Наблюдавай: когато те единодушно прекарвали в молитва и моление, когато били изпълнени с любов, тогава слиза Духът[37]“. От това може да се заключи, че единомислието, единодушието и пребиваването в любов между вярващите са фактори за слизането на Светия Дух над тях. Св. Никола Сръбски отбелязва още следното за единодушието между събралите се ученици и ученички на Господа: „Според заповедта на своя Господ апостолите останаха в Иерусалим и чакаха сила отгоре, която да им покаже какво да правят по-нататък. Всички те заедно и единодушно продължиха в молитва, всички като един човек, като една душа. Съдържанието на душите прави човешките души различни или подобни; и съдържанието на душите на всички апостоли по това време беше едно и също: душите им бяха изпълнени с прослава на Бога за това, което беше, и очакване на това, което ще бъд[38]“. Св. Максим Изповедник го обяснява така: „Божието Слово е скрито в Неговите десет заповеди, то се въплъщава в нас, слизайки до нас чрез нашите дела, и след това ни издига, издигайки ни чрез знание, докато достигнем най-висшата от заповедите, която е: Господ твоят Бог, Господ е един (Второзаконие 6:4). В края на краищата, когато умът ни, освободен от всичко, или по-скоро, изоставен от всичко, достигне до Бога, тогава той възприема огнени езици, ставайки Бог по благодат[39]“. Христо Попов обръща внимание и върху следните детайли свързани с появата на вятъра и огнените езици: „тези явления символично изобразявали самото духовно събитие. Те последвали от небето; не вмъкналият се през прозорците силен вятър произвел шум в дома, но шумът вървял по насока отгоре надолу, с което се указвала небесната причина на извършващото се (срв. „… докле се облечете в сила отгоре“ (Лука 24:49)“[40]. Огнените езици също идвали отгоре и числото им се равнявало на числото на присъстващите: „Огньовете били символ на очистващото, освещаващото и просвещаващото душата на вярващите действие на Духа Божий… те светили, но не парели… разумността на тяхното движение указвала пряко на скриващата се зад тях чудодействаща висша, духовна причина[41]“. Блажени Теофилакт също подчертава, че огънят над главите им се свърза с Този, Който се явил над къпината във вид на огън. Огънят, който се спрял над главите им не бил изгарящ, а освещаващ и просвещаващ[42]. Той обяснява и следната особеност – защо огнените езици се спрели именно над главата? За което отговаря, че благодатта на Духа, обхваща първо горната част на главата, подобно на планина, след това мозъка, устата и сърцето, и от главата съвършено изпълва целия човек[43]. Хрсто Попов отбелязва и друг детайл, че „с Дух Светий се изпълнили всички присъстващи без разлика на пол[44]“ и че след като „върху тях слязла пълнотата на духовните благодатни дарования, целият човек се преобразил, се очистил чрез действието на Духа Божий, и този Дух станал постоянен техен ръководител и учител (Иоан 14:16-17)[45]“. „Щом като божественият огън се запалил в душите на вярващите, те се изпълнили със свещен възторг и, в отговор на дара от небето, възнесли към небето хвалебно, благодарствено слово към великия в Своите благодеяния към човешкия род Бог. Това хвалебно и благодарствено слово вярващите започнали да изразяват „на други езици, като Духът им давал да изговарят““ [46]. „По такъв начин първоначалното Христово общество се явява тук като предобраз на Христовата Църква в пълното ѝ бъдеще, когато в нея трябвало да влязат всички племена и народи и всички да съставят едно тяло, един дух в Христос Иисус, с едно сърце и с едни уста, възнасяйки към Бога молитви, моления, благодарения, прошения“[47].
Христо Попов прави паралел между Петдесетница и събитието на построяването на Вавилонската кула. Разделянето на езиците тогава от Бога той определя като „наказание за самомечтателната им гордост[48]“. Макар тогава по цялата земя гласът и езикът да бил един, „човекът отишъл против определенията на Божия промисъл и затова намислил това безумно предприятие, което трябвало да се изпълни с общите съгласувани усилия на всички хора. Тогава Бог изпраща на неразумните труженици различни езици, и това произвежда между тях разделение… а сега различните езици се явява такъв небесен дар, посредством който досега разделените и разединени народности се събират в едно цяло, в една Църква Христова[49]“. Освен това Христо Попов обръща също внимание, че това, което учениците говорят на различни езици е за великите Божии дела и прославяне на Бога. Според книгите на Новия Завет говоренето на чужд език се свързва навсякъде с молитва или пеене на свещен химн, чийто предмет се явява всякога хваление или благодарение на Бога (1 Коринтяни 14:14-17; Деяния на светите апостоли 2:11, 28; 10:46). Моленето и пеенето ставало с духа, но не и с ума (1 Коринтяни 14:15)[50]. Христо Попов привежда накрая следната дефиниция за дара на езиците: „това било такова едно особено възбудено и възвишено от Духа Божий състояние на душата, което не нарушавало, обаче, нормалния ход на душевния живот и, следователно, било съзнателно и свободно (1 Коринтяни 14:32), в което духът на вярващия се издигал с цялото си същество към Божия Дух и, преизпълнен с дълбоко съзнание и най-живо усещане на Божието величие, като неудържим поток се изливал в молитва и песнопения на различни езици „според както Духът им даваше да изговарят““[51]. Блажени Теофилакт прави също паралел между двете събития като дава и следното уточнение: „и както по време на стълпотворението един език се разделили на много, така сега много езици се съединили в един човек; и един и същи човек, по внушение на Светия Дух, започнал да говори и на персийски, и на римски, и на индийски, и на много други езици. И този дар се наричал дар за езици; защото апостолите можели да говорят на много езици. Според както Духът им даваше да изговарят. Не от себе си говорели, но изговаряли от Духа Божий, проповядвайки… свидетелства за Христа“[52].
Изводи от изследването
Събралото се на едно място с център Иерусалим „човечество“, наподобява „единия народ“ преди той да се разпръсне по света, и „единия език“ преди да се разделят езиците при издигането на Вавилонската кула, с тази разлика, че на празника Петдесетница, разбирането помежду им става възможно „в Бога“ чрез Светия Дух, Който действа в тях и чрез тях към другите. Друг важен аспект на разглеждания въпрос, е, че събралите се 120 човека, над които се излива Светия Дух, са от двата пола – мъже и жени, което означава, че слизането на Духа Божий през новозаветната епоха не зависи от пол, възраст и обществено положение, както е било през старозаветната, което се доказа от цитираното пророчество на Иоил (Деяния на светите апостоли 2:17). Празникът Петдесетница е не само историческо събитие, но се явява едновременно картина, образ и символ в Новия Завет, чрез който се показва на човечеството, че единството и разбирателството между хората се постигат не на нивото на личността и егото, а на нивото на духа, там където е Бог и Той действа във и чрез тях, когато човешкото в тях е подчинено на Божественото, и те се ръководят от Него. Когато Светият Дух действа в тях, Той обединява всички хора без разлика на пол, възраст, народност и обществено положение. Тогава хората се усещат като едно голямо семейство, деца на един Творец, в Когото живеят, и Той в тях (Деяния на светите апостоли 17:26-28). Духът в тях е това, което ги приближава и обединява едни с други чрез любовта. Единодушието в мислите, чувствата и действията им е признак за близостта на душите до Бога и пребиваването им в Него, което се проявява на външен план като любов, мир, хармония и разбирателството между тях, тъй като същността на Бог е любов (Иоан 4:8), а споменатите качества са външен израз на плодовете на Духа (Галатяни 5:22-23), тъй като Духът, Който е в тях е един и същ (1 Коринтяни 12:4).
Заключение
Освен за слизането на Светия Дух над вярващите на Петдесетница и единството на душите в Светия Дух, се приведоха като доказателство в настоящето изследване стихове от книгите на Новия Завет, тълкувания на свети отци, примери от практиката на Църквата, от химнографското творчество, както и твърдения на съвременни учени изследователи, в които се говори за единството на всички вярващи и в Сина, и в Отца, както и че трите Лица са и действат в тях едновременно, което в заключение означава, че казаното за слизането на Светия Дух на Петдесетница има връзка и с трите Лица на Светата Троица, тъй като където е едното Лице, там са и другите, че Светата Троица едновременно присъства в човека и човека в Нея, и в Троицата всички души се обединяват и са едно.
Използвана литератунра
Блажени Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Света Гора, Атон: Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008.
Василий Велики. За Светия Дух. София: „ЛИК“, 2002.
Вълчанов, С. Великият празник Петдесетница. – Във: Вълчанов, С., Шиваров, Н. (състав.). Вечното в двата библейски завета. В. Търново: „Слово“, 1994.
Софроний Сахаров (архим.). Свети Силуан Атонски. Превод от руски: Кръстю Банев. София: Фондация „Покров Богородичен“, 2008.
Чиликов, Ст. Съборността на Църквата според химнографията от службата на св. Паисий Хилендарски и ранните химнографски византийски текстове. – В: Св. Паисий Хилендарски: между мисията и историята. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2022 (под печат)
____________________________
*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, Том 7 (13) нова серия, 2022, с. 152-163, Пловдивско университетско издателство Паисий Хилендарски. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Думите в курсив в цялото изследване са означени по този начин от автора, за да се изтъкне по-силно техния смисъл и значение.
[2]. Вълчанов, С. Великият празник Петдесетница. – Във: Вълчанов, С., Шиваров, Н. (състав.). Вечното в двата библейски завета. В. Търново, 1994, с. 296.
[3]. Св. Василий Велики. За Светия Дух. София, 2002, с. 51-52.
[4]. Попов, Христо. Ръководство за изясняване Четириевангелието и книга Деяния апостолски. София, 1991, с. 437-438.
[10]. Вж. по-подробно: Ковачева, Ева. Христос като „изгряващата утринна и светла звезда“. – В: Мисъл, слово, текст, Т. 7 (12), Пловдив, 2022 (под печат).
[11]. Блажени Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Атон, 2008, с. 366.
[12]. Цит. по: Чиликов, Стоян. Съборността на Църквата според химнографията от службата на св. Паисий Хилендарски и ранните химнографски византийски текстове. – В: Св. Паисий Хилендарски: между мисията и историята. Пловдив, 2022 (под печат).
[13]. Пак там.
[14]. Пак там.
[15]. Пак там.
[16]. Пак там.
[17]. Софроний Сахаров (архимандрит). Свети Силуан Атонски. Превод от руски: Кръстю Банев. София, 2008, с. 40.
[18]. Пак там, с. 41.
[19]. Лоски, Владимир. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. София, 2013, с. 155.
[20]. Пак там, с. 165.
[21]. Пак там, с. 161.
[22]. Пак там, с. 167.
[23]. Пак там, с. 168.
[24]. Пак там, с. 169.
[25]. Пак там, с. 168-169.
[26]. Пак там, с. 169.
[27]. Пак там, с. 170.
[28]. Уточнението в квадратни скоби е от автора.
[29]. Пак там, с. 171.
[30]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 42; срв. Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).
[39]. Св. Максим Изповедник. Толкования священного Писания.
[40]. Попов, цит. съч., с. 431.
[41]. Пак там, с. 432.
[42]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 43.
[43]. Пак там.
[44]. Попов, цит. съч., с. 432.
[45]. Пак там.
[46]. Пак там.
[47]. Пак там, с. 433.
[48]. Попов, цит. съч., с. 435.
[49]. Пак там.
[50]. Пак там.
[51]. Пак там.
[52]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 44.
Изображения: Ел Греко (1541-1614) – картината „Петдесетница“, Второто Пришествие на Господ Иисус Христос и по същата тема всички останали докрая. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.
В края на месец април излезе от печат книгата Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин) от професор доктор на богословските науки (дбн) Клара Тонева. Всъщност това е големия докторат, който тя успешно защити на 16 февруари тази година и оттогава е доктор на богословските науки. Книгата е голям формат, близо 400 страници, твърди корици, струва 30 лв. Може да се намери в Богословския факултет към Софийския университет при Драган Бачев, тел. 0889/771591 и 02/989-01-15, вътрешен 20.
Книгата очертава доктриналните различия по границата християнство-ислям през един важен за православната и въобще за християнската патристична традиция топос – творчеството на св. Йоан Дамаскин. Всъщност творчеството на светеца е отговор на случващото се през онази епоха – време на преломни поврати в историята на Източното Средиземноморие и в региона, а и в самата Византия, и е в съответствие с културните и духовните изисквания на времето тогава. Текстовете на св. Йоан Дамаскин, които са свързани с исляма, са четири, като 101-ва глава (измаилтяните) от „За ересите“ е първи опит за полемика с исляма от християнски ъгъл и е единственият труд, за който със сигурност се приема, че авторството е на св. Йоан Дамаскин.
Професор Тонева аксиоматизира религиозното различие, а не религиозното общо и/или типиката на религиозния феномен. По този начин тя елегантно прескача наглед съвпадащите, но всъщност ограничено абстрактните черти на религиозния феномен, които нито формират конкретно църковно общение, нито се транспонират в конкретни канонични основания. В строг православен смисъл тя подчертава, че Църквата е едновременно тяло Христово и пълнота на Светия Дух (Ефесяни 1:23), тоест Църквата е съборно единство, което е христологично, триадологично, пневматологично и есхатологично зададено и обосновано. Погледнато от друг ъгъл: пределното фокусиране върху религиозното единство не прескача утопичната претенция, която никога не прераства в реален онтологичен топос. Професор Тонева умело избягва тази подмамка и фундаментализира религиозното различие. Това би могло да изглежда като духовен и културологичен недостатък, политическа некоректност или оставане в случването, но всъщност „дебатът е не просто част от дискусията за различията, той е начин за искрен и същевременно отворен за отговори богословски диалог“.
От тази позиция, по този начин, на строг доктринален терен, откъм Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин и с Христов патос професор Тонева разгръща богословския диалог между християнството и исляма на фона на общата им старозаветна генеза. Последният аспект е важен, доколкото представя единната и все пак интерпретативно податлива почва на догматично и канонично обособилите се основоположения на християнството и исляма. В книгата се отстоява твърдението, че в Корана старозаветните повествования „не се предават последователно с всичките им детайли, липсва историческата датировка. Важни идеализационни уточнения са, че предметът на доктриналното противоборство се рамкира, първо, хронологично от монотеистичното установяване на исляма през средата на VII-ми век докъм средата на IX-ти век и, второ, през призмата на Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин. Арабин по произход, но роден в християнско семейство, живеещ в смесена ислямска и християнска среда в Дамаск и Палестина, (по думите на протоиерей Йоан Майендорф „в ума и сърцето си [той] живее във Византия“), и същевременно един от отците на Църквата, св. Йоан Дамаскин е не само свидетел на тези бурни религиозни времена, а и проникновен автор на систематични и полемични съчинения с основна цел за точно изложение на православната вяра: „истината, украсена и наредена сякаш със златна шевица“. Разбира се, от позиция на времето и най-вече с амбиция за прецизно теоретизиране професор Тонева засяга и други важни периоди от историята на взаимоотношенията между двете религии и най-вече от динамиката на техния доктринален сблъсък.
***
Клара Тонева, Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2023, с. 1-383.
Изображения: проф. дбн Клара Тонева и корицата на новата книга. Източник Гугъл БГ.
В своята специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“ големият български богослов апологет архимандрит професор доктор Евтимий (Сапунджиев) споделя: „Християнинът никога не трябва да забравя, че същината на неговия мироглед е твърдото стоене еднакво на територията на разума, както и на територията на религиозната вяра. Той не трябва да забравя, че е на границата[1].“ Тези негови слова са не просто красив апел към читателите, а израз на един житейски и духовен опит, изпълващ с дълбок смисъл представата за образа и делото на апологета. Закономерна е и ревността, с която неговите последователи отстояват и надграждат делото на съвременната българска апологетика.
Такъв „граничар“ е и професор д-р Борис Маринов – дълбоко вярващ по убеждение, а по призвание – талантлив апологет, той всеотдайно се посвещава на делото на благовестието, продължавайки традицията, която е наследена от неговия предшественик – Дядо Е.
Настоящата статия е посветена на някои от специфичните особености в живота, творчеството и светогледа на професор Борис Маринов, които разкриват неговата същност на православен християнин и учен и заслужено го нареждат сред достойните представители на съвременната апологетика и богословие в България.
Спецификата на времето, в което професор Борис Маринов живее и твори, го поставя на границата не само между религиозната вяра и разума, но и на границата между две епохи – смяната на капиталистическото общество с така наречената Диктатура на пролетариата[2],и преходът от модернистично към постмодернистично мислене. Тези разтърсващи социални и културни промени пораждат особено враждебна среда, както за разпространението, така и за утвърждаването на християнската вяра. Особеностите на различните епохи обуславят и съответната насоченост на творчеството на талантливия апологет.
Православната духовност в началото на ХХ-ти век
Годините преди Социалистическата революция са време на икономическо и културно формиране на българската нация. Получила националното си освобождение от петвековното османско робство през 1878 година, България все още се опитва да намери своето място в съвременния свят – териториално, икономическо и културно. Като резултат от тежките сътресения, на които обществото е подложено по време на войните и националните катастрофи, е пречупен стопанският и културен подем, последвал Освобождението. Започналият през Възраждането едва доловим процес на секуларизация постепенно се задълбочава. Основен враг на православната духовност по това време е набиращият все по-голяма популярност материалистичен начин на мислене, чийто аргумент е науката и нейният критичен подход към необозримото и недоказуемото[3].
Благодатен лъч светлина за Църквата в този период е подемът на академичното богословие, което се формира предимно по западен образец – български богослови и клирици завършват немски, австро-унгарски и швейцарски университети. През 1923 година е основан Богословският факултет на Софийския университет, в който работа започват забележителни учени в областта на библеистиката, църковната история и каноничното право[4].
Основна тема в тогавашното българско общество е дискусията за обучението по религия в прогимназиите и гимназиите. В този особен период професор Борис Маринов осъзнава, от една страна, важността от запазването и утвърждаването на християнския мироглед между вярващите, а от друга – необходимостта от навременното му и отговорно формиране именно у младите хора. През 1933 година и 1934 година той издава последователно два сборника с беседи за популярните тогава детски православни християнски дружества, при първоначалните училища и при средните учебни заведения. Специално място апологетът отделя на това да обясни значението на термина „мироглед“, както и да изведе разликата между материалистичния и православно-християнския мироглед. Според автора, мирогледът е нещо много по-голямо, по-висше от един обикновен възглед: „той е убеждение, което определя желанията и действията на човека. И не само ги определя, но задължава човека да желае това, а не онова – и да действа така, а не иначе[5]“.
Професор Борис Маринов дефинира материалистическия мироглед като начин на мислене, подчинен на схващането, че единствено осезаемата материя и действащите в нея сили, са реално съществуващи, вечни и съставляващи всичко. „За материалиста, подчертава той, няма Бог, няма душа, няма безсмъртие, няма Божий съд, с гроба всичко се свършва – човекът е едно животно[6]“. Закономерно идва и заключението, че такова схващане може да доведе единствено до хедонистичен начин на живот, който е пагубен за духовността на човека.
В противовес на материализма, професор Борис Маринов разглежда православно-християнския мироглед, според който „съществува Бог, Който е създал и материята, и силите, и всичко видимо и невидимо[7].“ Само в няколко изречения, апологетът представя на читателите цялото учение на Християнската църква, включващо същността на човека като тяло и душа, смъртта, съда и отговорността за мислите, действията и думите, края на света, възкресението от мъртвите и Божия справедлив съд за живота ни на тази земя. Тези са основите на православно-християнския мироглед, според професор Борис Маринов, те са главната движеща сила на истинския привърженик на този мироглед, те обуславят у него стремежа „да живее по Божиите заповеди – да има чиста мисъл, чисто слово, чисти, добри дела, да обича ближния си, другия, както себе си и да е готов да се жертва за него…“[8]
Авторът Димитър Русев
Краят на Модерната епоха се характеризира с осезаем упадък на християнската духовност: от една страна, техническият прогрес е сериозен фактор за подобряване на бита на човека, но от друга – той задълбочава разрива между човека и Бога. Тази криза проличава особено видно, в засилващата се неприязън към християнството. Фридрих Ницше провъзгласява Бог за мъртъв, а цяла армия от философи, учени и мислители се опитват на Негово място да създадат образа на човеко-бога, превръщайки го в идол на съвремието[9].
Науката и божествената истина
Промененото отношение към Бога закономерно рефлектира върху вярата и религията като път към Богопознанието. Секуларизиращото се обществено съзнание все по-настойчиво започва да търси помощта на науката, за да опровергае религиозния мироглед на вярващите. Постепенно спорадичната атеистична нагласа се превръща в апологетика на атеизма. Тя се позовава на науката, като свой основен метод и аргумент, опитвайки се да постави разума и науката като антипод на вярата и религията.
Като убеден вярващ, талантлив учен и апологет професор Борис Маринов прецизно разпознава несъстоятелността на този опит за тенденциозно изкривяване на истинската стойност, както на науката, така и на религията. „Обикновено учащите се, пише той, си представят науката като някаква си богиня, която всичко знае и всичко е разрешила без остатък[10].“Апологетът нарича това увлечение „научно идолопоклонство“, което води до неглижиране на религията, на всяко свръхестествено откровение, както и на самата Библия.
В същото време той ясно заявява своето уважение към науката, но не към науката, която е предубедена и тенденциозно манипулирана, а към онази „чиста научна истина“, която е напълно доказана, общопризната и задължителна: „И аз съм за науката. И аз обичам, даже твърде много науката …[11]“ Според апологета истинската, чистата наука непременно ще е в „хармония с божествената истина[12].“ От друга страна, той определя пристрастната наука като лъженаука, която е нечиста и е враг на божествената истина: „…опасно е, когато лъженауката, нечистата и пристрастната наука, полунауката заеме мястото на същинската наука[13]!“
Богословът апологет нагледно доказва, че тези негови твърдения не са просто тенденциозни прокламации, а са резултат от задълбочени и обширни научни изследвания. Със завидно усърдие той впряга енциклопедичния си потенциал на учен, включвайки в своето творчество широка палитра от сведения за тогавашните научни постижения в областта на естествените науки.
С присъщата си зрялост и ерудиция професор Борис Маринов е безкомпромисен спрямо негативните тенденции на материалистичния мироглед, изразени във все по-агресивното проявление на атеистичното мислене. Богословът апологет ясно разграничава своя афинитет към „чистата наука“ от изкривените схващания на поклонниците на атеизма. По неговите думи атеистите „само променят обекта (предмета) на религиозното си чувство, без да са загубили самото това чувство[14].“ На фона на материализиращото се обществено съзнание, търсещо начин да прекъсне своята „зависимост“ от религията, професор Борис Маринов „на висок глас“ заявява, че не липсва и обратният процес – отричането от атеизма и връщането към вярата и религията: „Самият факт, че има атеисти, които се отричат от своите възгледи и приемат религията, показва, че атеизмът е ненормално, болестно явление, болест на душата[15].“
Потребността от религия
Особено място в своите изследвания професор Борис Маринов отделя на религията, като основна човешка потребност и главен фактор за формиране на мироглед у човека: „Религията е „потребност“ и на ума, и на сърцето, и на волята[16].“ Кратко, но изчерпателно, богословът очертава рамката и същността на религията. Според него тя е „нещо по-особено от „науката“ и от „изкуството“, и от „морала“ и не може да бъде изместена и заместена нито само от „науката“, нито само от „изкуството“, нито само от „морала“, нито пък – от трите заедно[17]“.
За един материалистично мислещ ум е естествено да определя материята като начало на всичко. Едно от фундаменталните схващания на противниците на религията е теорията, че тя е човешко изобретение. Професор Борис Маринов решително се противопоставя на този довод и показва, че е неуместен, като задълбочено и изчерпателно представя своята научна аргументация: „Историци на религиите и историци въз основа на изследванията си заявяват, че началото на религията се слива с началото на мисленето, че религията се е родила заедно с първите проблясъци на съзнателното отношение към своя живот[18].“
С такава насоченост са и разсъжденията на православния богослов Клара Тонева, а имено, че във всяка история на културния процес на човечеството се забелязва стремеж явленията да бъдат разглеждани като естествени, докато проявите на свръхестественост стават достояние не чрез научното историческо изследване, а по друг начин: „това обаче, уточнява авторката, не се отнася за История на религиите, защото точно тя е, която застава на пътя на търсенето „по друг начин[19]“.
Метафората е стилистично средство, при което черти на един предмет се пренасят върху друг въз основа на някаква прилика или, с други думи казано, това е свързване на далечни за обичайната логика понятия (изразени с думи) въз основа на новооткрито сходство между тях[1]. Като се основава на познати и конкретни неща и ги съчетава по нов начин, метафората ни позволява да обхванем абстрактното и да му придадем самостоятелност.
Метафората ни помага не просто да предадем по разбираем начин нашата мисъл на другите, но ни дава възможност да направим достъпни за собствената си мисъл обекти, които са извън познаваемото. Човешкият ум е преминал дълъг път на развитие, но той все още трудно изгражда представи за абстрактни обекти, недостъпни за сетивата. Много са феномените, за които човешкият ум не е в състояние да изгради ясни и отчетливи представи. Метафората е мостът, по който ние достигаме до незримото, до онези обекти, за които имаме само предчувствие и които са извън сетивата и опита. Защото с нейна помощ абстрактното става достъпно за представата и опознаваемо. В това се състои и основната ѝ ценност.
В херменевтиката метафората обикновено се определя като една от кратките тропи, тъй като тя може да бъде само една дума.
Всички ние употребяваме метафори в своята устна и писмена реч, дори и да не осъзнаваме, че си служим с точно това стилистично средство. Всички ползваме метафорите, когато се стремим да бъдем както по-изразителни, така и по-убедителни.
Погледнем ли в библейските текстове, виждаме метафори да се употребяват още в старозаветните книги на Библията, особено в така наречените учителни книги на Стария Завет, което показва, че метафората все пак е фигура на поетичната и поучителната реч. Тя неизменно присъства и в новозаветните книги. Евангелските разкази свидетелстват колко често Сам Иисус Христос е употребявал метафори както за Себе Си („Аз съм пътят и истината, и животът“ – Иоан 14:6; „Аз съм светлината на света“ – Иоан 8:12; „Аз съм хлябът на живота“ – Иоан 6:35, 48), така и за различните категории хора (за апостолите: „вие сте солта на земята“ – Матей 5:13; „вие сте светлината на света“ – Матей 5:14; за юдейските началници: „змии, рожби ехидни“ – Матей 23:33). Целта на Спасителя е била с тази образна реч да стигне по-лесно и успешно до съзнанието на хората, които Го слушали и за които отвлечените понятия много често не са били разбираеми.
По същия начин говорят и Неговите ученици и апостоли[2], както се вижда от техните писания. Сред тях най-много се отличава със своята образна реч св. апостол Павел. Високо подготвен юдейски богослов, познавач на Свещеното Писание, той се изразява библейски образовано, точно и същевременно красиво. За красотата на неговия слог много голям принос имат и употребяваните от него тропи, като на първо място са метафорите[3]. Тази красота обаче не е самоцел. Апостолът на народите явно е убеден, че красивата образна реч по-лесно и по-сигурно стига до съзнанието на слушателите и читателите му. А неговата цел винаги е да ги убеди в истинността на проповядваното от него Христово учение.
Употребата на риторични фигури от св. апостол Павел е обусловена от характера на културата в средиземноморския регион. В гръко-римската култура устната реч се е смятала, както впрочем и сега в нашата културна среда се смята, за най-доброто средство за общуване и убеждаване. Затова и апостолът като истинско чедо на своето време се възползва от възможността и съзнателно мобилизира риториката в служба на благовестието.
Все пак трябва да се подчертае, че той, когато пише или диктува своите послания (писма)[4], не се държи като оратор, нито пише ораторски слова, които да наподобяват ораторските творби на древните гръцки или римски ритори. Апостол Павел е подбуден от обстоятелствата да се държи като ритор и използва отделни способи на реториката от своето време не самоцелно, а за да бъде по-убедителен и да постигне целта си в поучаването и дори обучаването на своите читатели и слушатели[5].
Естествено, както културната и идейната среда, в която възникват посланията му, така и тематиката, на която той пише, употребявайки риторични похвати, са съвсем различни от онези в класическата нехристиянска древност. Това не е вече някакво съдилище, нито политическа проява, нито пък празнично събиране на граждани, за които апостолът да пише някакъв ораторски текст, спадащ съответно към един от известните три жанра на гръко-римското риторично слово[6]. С оглед на променената културна среда се променя и риториката на апостол Павел. Тя е приспособена към новата действителност – тази на християнските общини, където старата обичайна тематика на риториката е заменена от нова, християнска тематика. Тази тематика е свързана с нови процеси, функции и състояния, които по онова време съществуват в живота на християнските общности, например: нови форми на сдружаване, религиозни събрания и богослужения по домовете, отношение към властта въобще и по-конкретно към императора и така нататък. Движейки се в тези нови рамки, св. апостол Павел използва риториката по съответния начин[7]. Той открива динамиката ѝ и необходимостта от нейното прилагане, за да постигне по-успешно разпространение на Христовото благовестие и утвърждаване на създадените църковни общини.
Сред любимите, а и важни за християнското учение метафори в езика на св. апостол Павел са тези за Църквата. В различните си послания той определя Църквата като:
1) тяло (и то тяло Христово, тяло на Христос);
2) здание (сграда, постройка, дом);
3) нива (тоест обработвана и даваща плод земя).
Авторът Иван Ж. Димитров
Употребата на отделните метафори е в зависимост от хода на мисълта на автора и образната реч, която той развива. В посланията му намираме цели откъси[8], където преобладава употребата на един или друг образен израз за Църквата. Eдин от най-забележителните случаи намираме в Първо послание до коринтяни, трета глава. Там в началото на главата апостолът говори за разделенията на християните в коринтската община по „ученичество“, тоест въз основа на това, кой християнин чий ученик е бил. Апостолът пише: „един говори: „аз съм Павлов“, а друг: „аз съм Аполосов““ (четвърти стих). След три последователни риторични въпроса, които имат за цел да подчертаят абсурдността на тези разделения между коринтските християни, авторът веднага и някак рязко преминава към поредната си метафора: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте. Който сади и който полива едно са; но всеки ще си получи наградата според труда си. Защото ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание“ (6-9 стих).
Нивата (при това Божията нива) безспорно е Църквата, която се изгражда (или, за да останем в метафората, се обработва, сади, полива, плеви и прочее) с усилията на отделните апостоли и техните сътрудници. И както в земеделската работа има отделни последователни дейности, докато се стигне до плода от земята, съответно от засетите растения, така апостол Павел определя и приноса на всеки един от тружениците в изграждането на дадената християнска община. В конкретния случай на общината в Коринт е запазено описание на апостолските дейности в тяхната хронологична последователност както е засвидетелствана от текста на книга Деяния апостолски (18:1-19:1).
Апостол Павел пръв е проповядвал в Коринт, пръв е работил сред хората във важния град, център на римската провинция Ахаия, и „насадил” Христовата вяра сред жителите на този голям град така, както земеделецът сее семената или засажда растенията. Този апостол пръв е благовестил за живота, учението и изкупителната смърт на кръста на въплътения Божи Син, Господ Иисус Христос. В продължение на година и шест месеца успял да обърне към вярата в Иисус Христос много хора, както свидетелства дееписателят: „и мнозина коринтяни, слушайки Павла, вярваха и се кръщаваха“ (Деяния на светите апостоли 18:8). Св. апостол Павел бил насърчен за тази дейност и от Господ, Който във видение му казал: „Аз съм с тебе и никой не ще посегне да ти стори зло; имам много народ в тоя град[9]“ (десети стих). Тоест апостолът е трябвало да продължава своята работа на сеяч на Божието слово върху тази плодородна почва.
Войната е проявление на злото в най-грозната му форма. Въпреки технологичния и културен напредък на човечеството в XXI-ви век, в морално отношение нищо не се е променило от времето на грехопадението досега. За съжаление, войната е реалност и днес така, както е била и през вековете. „Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.“ (Еклесиаст 1:10)[1]. Това отбелязва и Светлозар Елдъров в своя труд „Православието на война“: „…войната е „относително“ или „допустимо“ зло, което няма място в реда на абсолютните божествени истини, но не може да бъде отречено изцяло, тъй като произтича от несъвършенствата на човешката природа и обществените условия[2].“
В последните двайсет години бяха организирани редица научни конференции и православни консултации, а така също има издадени и няколко исторически и богословски изследвания по въпросите възникването, ролята и мястото на военния свещеник в Българската армия особено в периода на Третото българско царство. Освен книгата на Светлозар Елдъров, внимание заслужава и дисертационния труд в два тома на отец Петър Гарена, озаглавен „Военното духовенство на България“ (2008). Въпреки това, богословската наука е в дълг към темата за войната и мира и тяхното разглеждане в перспектива на систематическото богословие, особено в светлината на християнските религиозно-нравствени ценности. В този смисъл внимание заслужава и една малко позната студия на специалиста в областта на философията и богословието Димитър Пенов (1903-1983) на тема „Учението на Библията за мира и войната“ (1962). Тя представлява особен интерес и звучи актуално и днес, в XXI-ви век, когато все още човечеството продължава да страда и преживява ужасите на въоръжения конфликт, дори в сърцето на Европа. Не на последно място трябва да се отбележи и богословският труд на епископ Николай Велимирович (1881-1956) на тема „Войната в светлината на Библията“, в който сръбският богослов пише в периода между двете световни войни на XX-ти век. За първи път книгата e преведена и издадена в Стара Загора през 1934 година от Съюза на православните християнски братства в България.
Както се вижда, горепосочените богословски разработки и изследвания са крайно недостатъчни и остарели във времето, въпреки че проблемите, които разглеждат продължават да бъдат актуални и днес. Какъв е произходът на войната като социално явление? Какъв е Божият начин за възпиране на това зло? Какво да кажем за заповедта „Не убивай“? Може ли християнин да служи в армията и да участва в реални бойни действия? Настоящата статия няма амбиция да даде изчерпателен отговор на тези въпроси, а по-скоро да предизвика интереса и да разбуди съзнанието на мислещия и богословски грамотен читател.
Грехът е основната първопричина за смъртта и войната
Човекът като венец и най-висша форма на Божието творение (Битие 1:26, 27) е устроен за живот в мир, любов и хармония, а не в конфликт, омраза и хаос. Човекът не е създаден, за да отнема живота на друг човек.
Мирът, редът и хармонията на Божието творение са нарушени в момента, в който човекът се подвежда по лъжите на дявола. Димитър Пенов нарича този момент „космичен разрив“[3] и изтъква като основна причина появилата се гордост. Божият авторитет, благост и Божието слово са поставени под съмнение и недоверие, които ясно проличават във въпроса на змията: „Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“(Битие 3:1). „А дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война“[4], заключава Пенов“. Именно тази проява на гордост, изразена не само в съмнение или недоверие, но на практика, отхвърляне на Божия авторитет и наредби, подвежда и човека да съгреши, както пише и Георги Ибрашимов, като се позовава на св. Иоан Златоуст, че „начало на греха е гордостта[5]“.
Грехът на Адам е първопричина за смъртта и появата на войната като среда, в която се сее смърт. „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха;“ (Римляни 5:12). По думите на епископ Николай Велимирович, човекът е във вражда с човека, защото първо човекът влезе във вражда с Бога. Резултатът от грехопадението на Адам и Ева е много по-голям само от фактическото изгонване на прародителската двойка от Едемската градина. Последствията са катастрофални в космически размери, една „всеобща вражда и война“[6]. Така в тази започнала война пада и първата жертва. Авел е убит от брат си, Каин. По своята същност всяка война е братоубийствена, защото човек убива друг човек. Димитър Пенов обръща особено внимание на тази трагедия. „Тук е ключът за разбиране не само на конкретната ситуация, при която бива убит Авел, но и цялата по-нататъшна кървава история на човечеството“[7].
Авторът Гроздан Стоевски
Грехът навлиза във всички сфери на древния свят и обхваща цялата земя. „Злото не е само индивидуален проблем. Това е всепроникващо състояние на човешката паднала природа, която обхваща политическата и социална реалност, в която сме принудени да живеем[8].“ Така постепенно последствията на грехопадението обхващат целия древен свят. „А земята се разврати пред погледа на Бога и се изпълни земята с насилие…“ (Битие 6:11, нов превод от оригиналните езици). В резултат на това Бог решава да изтреби всяка твар, „заедно със земята“ (Битие 6:13, нов превод от оригиналните езици).
След като Бог спасява човечеството чрез Ной и неговия ковчег, Той постановява един нов завет, че „сключвам Моя завет с вас, че няма вече да бъде изтребяна всяка плът от потопни води и не ще вече да има потоп, който да опустоши земята.“ (Битие 9:11).
Част от този „нов завет“ с човека е фактът, че Бог възлага огромната тежест на духовната отговорност за въздаване на справедливост на човека. Бог вече няма да се намесва в човешките дела, за да поправя неправда, да възпира злото и да въздава справедливост. Човекът вече носи тази отговорност. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка; защото човек е създаден по образ Божий;“ (Битие 9:6). Тази отговорност на човека поставя духовната основа и на държавността.
Властта като божествена институция с духовна отговорност да възпира злото
Държавната власт има божествен произход. „…защото няма власт, която да не е от Бога. И каквато власт има, тя е отредена от Бога.“ (Римляни 13:1, нов превод). Гръцката дума за „власт“ е ἐξουσία, която може да се преведе както в смисъл на «началства, висши власти и управници[9]», така и като «власт, авторитет, сила за управление и господство[10]». В този смисъл текстът в Римляни 13:1 може да се разбира по два начина:
1) всяка власт, в смисъла на властимащите, конкретните личности, е от Бога (което знаем от историята далеч не е така) и
2) властта като духовен принцип и авторитет се дава от Бога на тези, които са поставени в позиция на сила, и от самите управници зависи дали ще използват тази сила и авторитет богоугодно или ще злоупотребят с нея.
От един по-задълбочен и подробен анализ на текста в Римляни 13:1-7 става ясно, че владетелят би трябвало да бъде Божи служител (διάκονος) и неговата главна задача е да наказва и възпира злото, „защото той не носи напразно меча“ (Римляни 13:4).
Тези два текста, Битие 9:6 и Римляни 13:1-7 всъщност изграждат богословската рамка на държавността и въоръжените сили като функция на държавността, а именно – полицията да наказва и възпира злото, което идва отвътре в едно общество, а армията – злото, което идва отвън.
Един целенасочен прочит на Новия Завет и особено на двете книги на евангелист Лука ни среща с няколко военнослужещи, от различен ранг и произход – например, войниците при река Йордан (Лука 3:14), стотника[11] от Капернаум (Лука 7:1-10), стотникът при Кръста, който прослави Бога (Лука 23:47), стотника Корнилий (Деяния на светите апостоли, 10 гл.), хилядника [12] Клавдий Лисий (Деяния на светите апостоли 23:26), стотника Юлий (Деяния на светите апостоли 27:1). В нито един от тези случаи няма изрично указание или текст против военната професия. Нещо повече, сам Господ Исус Христос изказва похвала за най-много вяра в цял Израил именно към един офицер – стотникът от Капернаум (Лука 7:9).
Три основни богословски възгледа по отношение на войната и военната служба
Най-общо казано, в християнското богословие има три преобладаващи възгледа по отношение на войната и това, може ли и трябва ли един християнин да служи в армията. Тези три възгледа са намерили своето измерение в различни епизоди от хилядолетната история на Църквата, но това е обект на друго, задълбочено богословско-историческо изследване. По думите на Харолд Дж. Браун, „Войната – това е един жесток, всеобщ въоръжен конфликт – една първична реалност, която трудно може да бъде подчинена на каквато и да била теория“[13].Въпреки това, за целта на тази статия, нека очертаем накратко тези три основни възгледа:
Когато се коментират подобни фотографии, обикновено се набляга на обстоятелството, че част от изобразените галактики са с големина едва около 1% от тази на Млечния път, а други са толкова сини, че изглежда са изключително бедни на тежки елементи. Някои космолози смятат, че такива обекти са ключов момент за разбулването на мистерията относно първите еволюционни стъпки в образуването на Вселената.
Ричард Боуенс от Университета на Калифорния заявява: „Невижданите досега галактики са твърде сини, така че в тях трябва почти да липсват тежки елементи, тоест те принадлежат на поколение с почти първични характеристики“. В статията още се казва: „Дълбоките наблюдения предоставят нови доказателства за иерархичния модел на постепенното заформяне на галактиките, при който малки обекти трупат маса или се сливат в по-големи в един плавен и систематичен, но драматичен процес на сблъсъци и агломерация[76]“.
Подобни аргументи обаче не са достатъчно убедителни!
Ето какво четем в статия още от 2005 година: „Космическият телескоп „Хъбъл“ на НАСА/ЕКА и космическият телескоп „Спицър“ на НАСА се опитаха да „претеглят“ звездите в някои далечни галактики. Оказа се, че една от тези галактики не е само сред най-отдалечените, наблюдавани някога, но изглежда необичайно масивна и зряла за своето място в младата Вселена.
Това е изненадало астрономите, защото най-ранните галактики във Вселената обикновено се смятат за твърде по-малки агломерации от звезди, които постепенно се сливат, за да изградят големите величествени галактики като нашия Млечен път.
„Тази галактика изглежда е натрупала маса невероятно бързо, в рамките на няколкостотин милиона години след Големия взрив“, заяви Бахрам Мубашер от Европейската космическа агенция и Научния институт за космически телескопи, член на екипа, открил галактиката.
„Това показва, че нейните звезди са (достигнали) около осем пъти по-голяма маса, отколкото тези в нашия Млечен път днес, и тогава, също толкова неочаквано, в нея са престанали да се образуват нови звезди. Изглежда, че звездите ѝ са остарели преждевременно.“ […]
Смята се, че галактиката е на такова разстояние, на каквото са най-отдалечените галактики и квазари, които са ни известни днес. Светлината, която достига от нея, е започнала пътуването си, когато Вселената е била едва на 800 милиона години.
Предишните наблюдения представят доказателства за зрели звезди в по-обикновени, по-масивни галактики на подобни разстояния. Други съвместни анализи на Спицър и Хъбъл идентифицират повече галактики, почти толкова масивни, колкото и Млечния път, наблюдавани, когато Вселената е била на по-малко от един милиард години.
Новите наблюдения на Мубашер и колегите му драматично разширяват тази представа за изненадващо зрели „бебешки галактики“, включително обект, който може би е десет пъти по-масивен и изглежда е оформил звездите си още по-рано в историята на Вселената[77]“.
Няколко години по-късно (2009) трима учени от университетите на Иейл, Принстън в САЩ и на Лайден в Холандия, наблюдаваха галактика, кръстена 1255-0, на разстояние 10,7 млрд. ly, която е 4 пъти по-масивна от Млечния път, но е с 6 пъти по-малки размери от него. „Тази галактика е твърде малка, но звездите ѝ изпълват всичко наоколо, сякаш са в гигантска галактика, която можем да открием близо до нас, не толкова назад във времето“, казва Питер ван Докум, професор по астрономия и физика в Университета Иейл, който ръководи проучването. Все още няма яснота как подобни галактики с толкова голяма маса, събрана в такъв малък обем, могат да се формират в ранната вселена и след това да се развият в галактиките, които виждаме в по-съвременната близка вселена, която е на около 13,7 милиарда години[78]“.
Тези наблюдения показват, че още от зората на времето съществуват огромни галактики, за които не е било нужно да увеличават размерите си „канибалски” поглъщайки себеподобните си. Астрофизикът Карл Глейзбрук предсказва, че стотици галактики, напомнящи 1255-0, ще бъдат открити през следващите години и коментира: „Това е като да установиш, че основаният от древните римляни Лондиниум е имал същия брой жители като съвременния Лондон с предградията[79]”.
Неговите думи се оказаха пророчески и се сбъднаха за по-малко от десетина години: „Нови изследвания (2015) разкриха 574 масивни, древни галактики, които се крият в нощното небе и тяхното съществуване толкова близо до времето на Големия взрив поставя под въпрос разбирането на учените за това как се образуват големите галактики. […]
„Говорим за галактики, които са два пъти по-големи от Млечния път“ – отбелязва Карина Капути, водещ автор на новото изследване от университета в Грьонинген, Холандия. – „В момента дори и най-съвременните модели на формиране на галактиките не могат да предскажат съществуването на тези космически структури. Би трябвало да минат най-малко 2 млрд. години след Големия взрив, за да се формират толкова масивни галактики“, – добавя астрономът. […]
Сред тези новооткрити галактики най-масивните са формирани около 1 милиард години след Големия взрив, а повечето от тях са се образували между 1,1 и 1,5 млрд. години. Това е много по-рано от времето, за което предсказват теоретичните модели.
„Преобладаващите теории за формирането на галактиките имат иерархичен модел. Основно галактиките се формират чрез сливане на множество малки парченца“, заявява Хенри Макракън, изследовател от Парижкия Институт по астрофизика и съавтор на доклада.
Бавният растеж на галактиките се съгласува добре с възрастта на обектите от местната Вселена около Земята. Но този начин на нарастване просто не е достатъчно бърз, за да се образуват тези масивни галактики толкова скоро след Големия взрив. „Няма достатъчно време, за да се формират тези видове обекти“, обяснява Макракън.
Изследователите смятат, че е възможно изследването да пропуска още галактики, които са дори по-близки до Големия взрив, но са закрити от прах. Резултатите могат да бъдат изопачени от прах и по друг начин. Гарт Илингуърт, астроном от Университета на Калифорния, Санта Круз коментира, че тежкият прах може да направи по-трудна преценката за възрастта на галактиките[80]“.
През същата година (2015) беше съобщено, че международен екип астрономи е проследил появата на галактичните купове в младите години на Вселената и е стигнал до извода, че те не са възникнали постепенно, а в резултат на взривно и практически едновременно раждане на повечето галактики (тоест излиза, че галактиките не увеличават размерите си чрез „драматичен процес на сблъсъци и агломерация”!). Учените са наблюдавали над 200 „зародиша“ на подобни купове в първите три милиарда години след Големия взрив с помощта на телескопите „Планк“ и „Хершел“, както и от редица наземни обсерватории. Младите галактики в тези купове са формирали звезди с умопомрачителна скорост – ежегодно съвкупната маса на светилата в тях се е увеличавала с няколкостотин или дори хиляди слънчеви маси. Предполага се, че по-нататък протокуповете се „разтварят“ и се превръщат в стотици и хиляди отделни галактики[81].
Както отбелязахме, на фотографиите Hubble Ultra-Deep Field се виждат над 10,000 галактики, някои от които съществуващи едва 400-800 млн. години след Големия взрив, като наблюдаваното петно е само една двадесет и шест милионна част от площта на небесната сфера (виж фигура 7а) и бележка [75]). Посоченото говори, че общият брой на галактиките на това разстояние е близо 260 милиарда (10.000х26.000.000=260.000.000.000), което е над една десета от общия брой на галактиките в Метавселената (виж бележка [65]). С други думи всички галактики, които бяха открити от телескопа „Хъбъл“ са напълно оформени още в самата зора на времето! Но тези наблюдения не оставят никакво място за еволюция на звездните системи, а се оказа, че Вселената е изключително добре подредена и балансирана съвсем кратко след самото си раждане!
Новият телескоп Джеймс Уеб ще ни позволи обаче още по-надеждно да тестваме сегашните хипотези, като погледнем не само до началото на времето, когато са се образували първите звезди и галактики, но и ще можем да зърнем огромен брой обекти, които за Хъбъл си останаха дълбоко скрити (в бележка [82] сме посочили две статии, в които подробно са изброени предимствата на новия телескоп). По такъв начин ще е възможно да видим буквално с очите си как се е родила Вселената и как е „еволюирала“ до сегашното си състояние, тоест по отношение на космологията никой вече няма да може да употреби аргумента „няма откъде да знаем как са се появили и как са се развили космическите обекти във времето“!!
Трябва да влезете, за да коментирате.