Илия Цоневски

Освен вътрешното засвидетелстване на съдържащата се във философията истина чрез причастния на всички люде божествен Логос, св. Иустин, за да обясни по какъв път езическите философи са дохождали макар и до частична истина, приема още, че те са познавали старозаветните свещени книги и са се възползвали oт тях, особено oт Моисеевото петокнижие, тъй като Моисей е по-древен oт всички гръцки писатели. Учението за нравствената свобода Платон (De Republ., 10) е заимствал oт Моисей. „Всичко, което философите и поетите са говорили за безсмъртието на душата, за наказанията след смъртта, за съзерцаването на небесното и за други подобни въпроси, са могли да разберат и изложат само въз основа на заимстваните oт пророците основни положения[104].

Мнението на св. Иустин, което се поддържа и oт други църковни отци и писатели[105], че езическите философи са заимствали много oт своите идеи и възгледи oт старозаветните свещени книги, буди някои недоумения и затова някои учени го отхвърлят. Привеждат се обикновено следните съображения: преди превода на 70-те старозаветните свещени книги не са били преведени на гръцки език, а еврейският е бил съвършено непознат на езическите философи; последните не дават никакви сведения за еврейския народ, което правят другите народи, а това би било необяснимо, ако те са се ползвали oт старозаветните свещени книги; евреите са водили съвършено изолиран живот, считали дори за грях да влизат в близко общение с чужденците и затова едва ли биха се решили да ги запознаят със своите свещени книги[106]. Но дори и да се отхвърли това мнение на св. Иустин, с това ни най малко не се отрича самият факт, който той обяснява, а именно, че има сходни мисли и идеи в християнството и езическата философия. А това сходство не може да не говори за един първоизвор, за съществуването на „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9). Затова и св. апостол Павел говори за езичниците: „Тъй като онова, що може да се знае за Бога, тям е явно, понеже Бог им го откри. Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още oт създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми“ (Римляни 1:19-20). А тъкмо това е искал да каже и св. Иустин, когато изтъква, че Логосът, който е причастен на всички люде, ги води по пътя на истината.

Положителното отношение на св. Иустин към езическата философия е дало отражение и върху отношението му към самите философи. Просвещаващата светлина на Логоса, според св. Иустин, не само ги е подпомагала в делото на познанието, но тя ги е насочвала и към по-съвършен нравствен живот. Колкото повече възприемали и се ръководели в живота си oт божествената светлина, толкова повече те се приближавали към Логоса – Иисус Христос[107]. Затова „тези, които са живели съгласно със Словото, са християни, макар и да били считани (oт страна на езичниците) за безбожници: такива между елините са Сократ и Хераклит и тям подобните, а между варварите (не елините, бел. моя): Авраам, Ананий, Азарий и Мисаил, Илия и много други …“; а „тези, които са живели противно на Словото, са били безчестни, враждебни на Христа, и убийци на людете, които живеели съгласно със Словото[108].“ Като изхожда oт този свой възглед, св. Иустин изтъква и нравствените достойнства на ония философи, които „са живели съгласно със Словото.“ За него Сократ е „най-твърдият oт всички, които според човешките си сили, ръководени oт Словото, са се опитвали да съзерцават и изследват нещата[109].“Той се отнасял съчувствено към съдбата на ония философи, като Сократ и Хераклит, които се издигали в нравствено отношение над окръжаващите ги езичници и затова били ненавиждани, гонени, затваряни и убивани oт тях[110]. Но той не пропуска да изтъкне и нравствените недъзи на някои oт философите, като посочва и някои конкретни факти, за да подчертае, че колкото по-далеч са oт просвещаващата светлина на Словото, толкова повече те не вършат това, което съответства на тяхното призвание като философи[111].

Запазените съчинения на св. Иустин (двете апологии и „Разговор с Трифон юдеина“) свидетелстват, че той е познавал добре езическата философия и умело я е използвал за своите апологетични цели. Много добре е бил запознат особено със съчиненията на Платон, oт които на места прави буквални цитати (по първоизворите), например oт Тимей[112], Държава [113], Критон[114], и Федон[115]. Той привежда възгледите на Платон за Богопознанието[116], за второто начало[117], за създаването на света oт Бога[118], за безсмъртието на душата[119], за бъдещия съд и наказанията на грешниците[120]; възгледа на Питагор за безсмъртието на душата[121]; мнението на Сократ, че истината за людете трябва да стои над всичко[122], учението му за безсмъртието на душата[123], че в съчиненията на Омир и другите поети, които са описали похожденията на езическите богове, има безнравствени мисли, затова не трябва да се дават на юношите да ги четат, учението му за безсмъртието на душата[124]; учението на стоиците за Бога[125], за нематериалните неща като начало на всичко[126],  възгледа им, че промисълът се отнася само до отделни твари, а не до цялото битие[127], че постъпките на людете са обусловени oт неумолимата съдба[128], че сегашният свят ще изгори, а след това ще се появи нов, който след време също ще изгори и така нататък[129]; възгледа на Емпедокъл, че душата и след смъртта на тялото не престава да чувства[130] и други. Всичко това, като свидетелства, че св. Иустин е бил добре запознат с различните философски учения, поставя въпроса: намирал ли се е той под влиянието на една или друга философска система.

Когато св.Иустин е изучавал и съпоставял различните философски системи, за да открие в тях зрънца oт истината, той е вършил това не като любител на истината в нейната теоретическа отвлеченост. Неговата любов към истината се е обуславяла oт практическото ѝ значение и приложение в живота на ония люде, които са я възприели[131]. За тази истина, открита на людете oт просвещаващата светлина на Словото, той е бил готов да понесе и най-тежки страдания, да претърпи дори мъченическа смърт. „Единствената ми грижа е насочена към това, да говоря истината и oт никого не ще се боя, дори ако сега бихте ме разкъсали тук на части[132]“. Във философските системи той е дирел сходни нравствено-практически идеи, а не теоретическите отлики между тях. Затова той не е могъл да се намира под влиянието на която и да било философска система. Ако философията трябва да привежда людете към Бога и да ги прави угодни Нему, то не всяка философска система е „най-великата и най-скъпоценна придобивка в Божиите очи[133]“, а само онази, която отговаря на това предназначение. В диренето на жадуваната истина различните философски учения не задоволявали св. Иустин. Задоволило го повече учението на следовника на Платон. Св. Иустин се надявал, че чрез пълното усвояване на това учение ще може да съзерцава Самия Бог, „защото такава е целта на Платоновата философия[134]“. Но след срещата си със стареца-християнин и след като се запознал с християнското учение, той оставил и Платоновата философия, защото се убедил, че и тя е само „филология“, като разглежда всички въпроси предимно теоретично, а се откъсва oт действителността. Наистина има нещо похвално в нея, понеже тя иска „да докаже, че разумът господства над всичко и че човек, който го е направил своя опора и се подкрепя oт него, може да гледа на лутанията и стремежите на другите и да види, че те не вършат нищо здраво, нищо угодно Богу[135]“; тя дава правилно понятие за Бога, като Го определя като самобитно и неизменяемо Същество, Което е причина на битието на другите същества. Но все пак тя не може да даде истинско познаване за Бога и оттук да приближи людете към Него, да ги води към блаженство[136]. Според учението на Платон Бог може да бъде постигнат с ума, с окото на ума може да бъде съзерцавано истински съществуващото. Това би било възможно обаче само в такъв случай, ако нашата душа е божествена, ако тя е част oт този върховен Ум. По пътя на философските размишления може да се дойде само до отвлечено понятие за Бога, но не и до истинско богопознание. А Бог не е отвлечено понятие, а действително Същество. Затова човешкият ум не може да познае Бога, ако не бъде наставен oт Дух Свети[137]. Само пророците, чрез които е говорѝл Дух Свети, могат да дадат истинско познание за Бога. Живели са някога люде, много по-древни oт когото и да било oт така наречените философи, люде блажени, праведни и угодни Богу. Те проповядвали, ръководени oт Духа Свети и предсказвали бъдещето, което и сега се сбъдва: именуват се пророци. Те само са знаели и са възвестили на людете истината, без да се боят oт тях, без да гледат на когото и да било, без да дирят слава, но са говорили само това, което са слушали и видели, когато са били изпълнени с Дух Свети. Писанията им съществуват и сега и който ги чете с вяра, ще получи много знания относно началото и края на нещата, както и това, което трябва да знае философът. В своите речи те не са се впускали в доказателства, защото те са по-високо oт всяко доказателство, бидейки достоверни свидетели на истината; самите събития, които вече са се извършили и сега още се извършват, ни принуждават да приемем тяхното свидетелство. Също заради чудесата, които са извършили, те заслужават доверие, понеже са прославяли с това Бога, Творец на всичко и Отец, и са възвестявали за изпратения oт Него Христос – Неговия Син[138].“ Тази вяра, която води към богопознание, не е отвлечено философско размишление, не е само философско знание, а съзерцаване Бога, пълно доверие и упование на Бога[139]. Тя е чужда на привързаността към света, прави човека по-съвършен и го води по пътя на спасението. „Авраам получил oт Бога свидетелство на своята праведност не чрез обрязване, но чрез вяра; защото преди още да се обреже е казано за него така: „Авраам повярва на Господа и това му се вмени за оправдание“ (Битие 15:6)… И всички нас Той е призвал със същия глас… И заедно с Авраам ще наследим светата земя и ще получим наследството за безкрайната вечност, тъй като ние сме деца на Авраам по еднаквата с него вяра. Защото както той повярвал на гласа Божи и това му се вменило в оправдание, така и ние, като сме повярвали на гласа Божи, който ни се възвести отново oт апостолите и беше проповядван oт пророците, сме се отрекли до смърт oт всичко в света[140].“ А тъкмо това не е могла да даде на св. Иустин никаква философска система, дори и най-съвършената, за каквато той смятал Платоновата преди да приеме християнството.

Прочетете още „Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1466 и край*“ →

Илия Цоневски

1. Св. Иустин Мъченик

1.Най-видният християнски апологет oт ІІ-ри век е св. Иустин Мъченик, именуван oт древно християнско време още и „Философ[53]“. Принадлежал е несъмнено към онези характерни люде, в които „се изразяват, въплъщават и съсредоточават стремежите и идеалите на цяла епоха, животът, надеждите и разочарованията на цяло поколение[54]“.  Според собственото му свидетелство[55], св. Иустин произхождал oт Флавия Неаполис, древния град Сихем в Самария. Роден е вероятно в началото на ІІ-ри век.

Пътя на своето духовно и религиозно развитие, за да стигне до християнството и да стане член на Църквата Христова, сам св. Иустин описва твърде подробно, живо и картинно в началото на съчинението си „Разговор с Трифон юдеина“. Още oт ранна детска възраст в него се пробудила жаждата към истината. Занимавали го предимно въпросите за Бога и последната участ на човека. Езичеството, със своите загубили вече всякакъв смисъл митове, със своите безнравствени обреди и незадоволяващите човешкия дух мистерии, естествено не е могло да утоли жаждата на младия Иустин – бъдещия апологет на християнството – към истинско богопознание. Затова той побързал да се обърне към различните философски школи, за да подири в техните учения и системи истината. Но и тук той останал измамен в своите очаквания. Философските учения и на стоици, и на перипатетици – ученици на Аристотел, и на питагорейци,  дори и на платоници, бързо, едни след други, го разочаровали. Най-напред той посещавал сравнително по-дълго време училището на един стоик. Но понеже последният нямал и не давал никакво познание за Бога и дори смятал за излишно всякакво богопознание, младият Иустин напуснал неговото училище. Обърнал се към един перипатетик, който сам се смятал за твърде остроумен. Но не минали много дни и той поискал oт своя ученик да определи възнаграждението за преподаваните му уроци. Това користолюбие, недостойно за един истински философ, отблъснало Иустин. Затова той подирил истината при един знаменит питагореец, който се гордеел твърде много със своята мъдрост. Но за да може Иустин да изучава истинската философия, която води към щастие, той му поставил като необходимо условие да има най-напред съответните познания по музика, астрономия и геометрия, понеже те откъсват душата oт чувственото и материалното и я правят способна да възприема духовното, да съзерцава красотата и доброто в тяхната същност. Тъй като Иустин не отговарял на това особено важно за питагорейската школа условие, той не бил приет в числото на учениците и трябвало с тъга да се прости с мисълта, че тук ще може да намери тъй дълго дирената истина. Но жаждата за съвършено богопознание не му давала покой. Той си спомнил и за следовниците на Платон, които се ползвали с особено голяма известност и слава. Един oт най-известните между тях наскоро бил пристигнал в града, където живеел Иустин (вероятно Ефес). Разговорите и съвместните религиозно-философски размишления с този философ на първо време напълно задоволявали копнеещия за съвършено знание Иустин. Всеки нов ден той се радвал на все по-големите си успехи в изучаването и усвояването на Платоновата философия. „Извънредно много ме възхищаваше – пише по-късно той – Платоновото учение за нематериалното, а теорията за идеите окриляваше моята мисъл. Струваше ми се, че наскоро ще стана мъдрец и в своето безразсъдство се надявах, че не ще мине много време и аз ще съзерцавам Самия Бог, защото такава е целта на Платоновата философия [56].“

До истинско богопознание Иустин достигнал обаче не по пътя на философията. Неочаквано един ден животът му получил нова насока. Когато се разхождал веднъж по брега на морето в уединение, за да може да се вглъби в себе си и да се отдаде на размисъл, Иустин забелязал недалече зад себе си един старец с приятна и вдъхваща доверие и уважение външна осанка. Срещата за Иустин била съвършено неочаквана, понеже той смятал, че на това уединено място никой не ще прекъсне неговите философски размишления. Започнал се разговор между двамата, който oт обикновени въпроси и отговори преминал към дълбока религиозно-философска беседа, която имала решаващо значение за по-нататъшния живот на Иустин. По повод на заявлението му, че е приятел на самовглъбяването и философските размишления, старецът го посъветвал да стане по-добре приятел на делата и истината и пожелал да узнае какво той разбира под философия и Бог. Иустин му отговорил в духа на учението на Платон, че философията е наука за Абсолютното, за съществуващото и че тя е познание на истината; награда за това знание и мъдрост е щастливият живот. А под Бог той разбира вечното и неизменно Същество, Което е основа и причина на всички други същества. Старецът останал доволен oт този отговор. В по-нататъшния разговор той изтъкнал на Иустин, че без Светия Дух истинско богопознание не е възможно и го убедил, че и Платоновата философия не е в състояние да задоволи човешкия дух. На въпроса на Иустин към кое учение да се обърне, за да намери истината, старецът го насочил към християнството и Божественото откровение. Oт философите и техните учения той трябва да се обърне към пророците. Те са засвидетелствани чрез своята древност, светост, чудеса и предсказания като органи на Светия Дух и възвестители на истината. Oт техните писания може да се почерпи истинско познание за Твореца на всичко, Бога Отца и за изпратения oт Него Иисус Христос, въплътения Син Божи. Разбирането на тяхното учение се открива чрез благодатта Божия, която се дава след усърдна молитва, „защото никой не може да постигне истината, ако не му дадат разбиране Бог и Неговият Христос“. След това старецът отминал и Иустин вече никога не го видял. Но мъдрите му и убедителни думи възпламенили в душата на дирещия вечната и неизменна истина Иустин божествен огън. Той се проникнал, както сам свидетелства, oт силна любов към пророците и към следовниците Христови. Като размишлявал в себе си върху думите на стареца, той напълно се убедил, че е намерил само тук, в Христовото учение, истинската и полезна философия [57].

Въз основа на други свидетелства и загатвания в апологиите на св. Иустин, посочените сведения за обръщането му към християнството могат да се допълнят. Защото би било не напълно точно и вярно, ако oт казаното направим заключение, че това обръщане е било резултат само на теоретически съображения и грижлива съпоставка и сравняване на Платоновата философия с християнското учение. Oт живота и смъртта на християните той е могъл да почерпи убедителни доказателства, че християнството не е човешко дело, а има божествен произход[58]. Вероятно той е имал предвид и своя собствен живот и пример, когато във връзка с някои евангелски текстове говори в своята първа апология: „Ние не трябва да предизвикваме раздори и Христос не иска oт нас да бъдем следовници на лоши люде. Той ни увещава да предпазваме с търпение и кротост всички люде oт срамни дела и пристрастяване към злото. И това ни се е удало да сторим, както можем да докажем по отношение на мнозина oт вашите (тоест oт езичниците, бел. моя); oт насилници и тирани те съвършено се промениха, като бяха победени или чрез това, че имаха възможност да наблюдават строгостта и непоколебимата твърдост и постоянство в живота на своите съседи (християни, бел. моя), или чрез това, че виждали изумителното търпение на християните в понасянето на обидите, или, най-сетне, oт опит узнавали нравите на тези люде, с които те имали възможност да влязат, при общи дела, в съприкосновение[59]“. Съвършено ясно обаче той говори за своя собствен опит и лични преживявания, когато пише:“И сам аз, когато още се възхищавах oт учението на Платон, слушах как клеветят християните. Но като виждах как те неустрашимо посрещат смъртта и всичко, което ни се струва за страшно, аз се убедих, че е невъзможно тези люде да се отдават на порочен и развратен живот[60]. Защото кой развратник, кой невъздържаник, кой човек, който смята за удоволствие да яде човешка плът, може с радост да посрещне смъртта, за да се лиши oт всичко това, което му се струва най-ценно и което му доставя удоволствие? Напротив, не ще ли се стреми той по всякакъв начин да продължи своя земен живот и да се скрие oт властите? Ще се предаде ли такъв човек сам, за да бъде осъден на смърт [61]“?

Божествената истина, която Иустин тъй жадно дирел и не намерил никъде другаде, освен в Свещеното Писание, което той след срещата си със стареца започнал усърдно да чете и изучава, и чистият и свят живот, твърдата и непоколебима вяра на християните спечелила напълно младия езичник за християнството, та да стане наскоро, като християнски философ[62], негов най-ревностен защитник. Кога обаче е приел свето кръщение и е станал член на Църквата Христова, не е точно известно. „Разговора с Трифон иудеина“ той е написал през време на юдейската война (въстанието Бар-Кохба – 132-135 година след Рождество Христово) или непосредствено след нея[63]. Преминаването му към християнството следователно е станало преди това, вероятно в Ефес[64] – мястото на срещата му с неизвестния старец, където според Евсевий Кесарийски[65] е станал и разговорът с Трифон.

И като християнин св. Иустин продължавал да носи философска мантия и пътешествал, за да защитава християнството с живо и писано слово като „единствена истинска и полезна философия“[66]. Той бил дълбоко убеден, че „всеки, който може да говори истината и не върши това, ще бъде осъден oт Бога, както и Сам Бог е засвидетелствал това чрез пророк Иезекиил: „Сине човешки! Аз те поставих страж над дома Израилев, и ти ще слушаш слово из Моите уста и ще ги вразумяваш oт Мене. И кога кажа на беззаконника: „без друго ще умреш“, а ти го не вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника oт беззаконния му път, та да бъде жив, тоя беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще подиря oт твоите ръце“ (Иезекиил 3:17-18)“[67]. Той е вярвал вероятно, че като мисионер и апологет на християнството в облеклото на философ ще има много по-голям успех, тъй като по този начин можел да привлича на обществени места вниманието на окръжаващите го и да влиза в разговор с люде oт различен произход и с различно обществено положение[68]. В своите мисионерски пътешествия почти из цялата римска империя св. Иустин на два пъти посетил Рим, където останал по-дълго време и открил свое училище[69]. Един oт учениците му бил по-сетнешният християнски апологет Тациан. В Рим той се срещнал с представителя на циническата философска школа Кресцент, когото изобличил в незнание, поради което си навлякъл омразата му. Тук, в Рим, около 165 или 166 година той завършил мъченически своя земен живот: през времето на съвместното управление на империята от Марк Аврелий и Луций Вер, когато префект на града Рим бил Юний Рустик, стоически философ, един oт учителите на Марк Аврелий, св. Иустин е бил изправен на съд и осъден на смърт заради твърдата му и непоколебима вяра в Христа. Така св. Иустин увенчал, както отбелязва Евсевий Кесарийски, своя свят земен живот със свето мъченичество[70].

Прочетете още „Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1465*“ →

Илия Цоневски

Безспорно, най-силната и най-плодоносната защита на християнството през всички времена е бил и си остава преди всичко животът, личният пример на самите християни. Историята на Църквата Христова ясно свидетелства за това. Най-убедително и поразяващо доказателство за своята дълбока убеденост в правотата и истинността на християнството древните християни са давали с това, че са били готови без колебание да умират заради вярата си в Христа и Неговото божествено учение. Нравствено-преобразяващата сила на християнството, твърдата и непоколебима вяра и възвишеният нравствен живот на следовниците Христови са предизвиквали удивление и у най-непримиримите врагове на новата религия. Това са знаели много добре древните християнски апологети oт ІІ-ри век. Те постоянно изтъквали на езичниците сериозния строг, смирен и чист нравствен живот на следовниците Христови[24]. „Нашият Спасител мълчал, когато Го обвинявали пред съда – говори Ориген в съчинението си „Против Целз“.- Нима не може нашата религия сама да се защити? Не трябва ли непорочният живот на учениците на Иисус да обърне в нищо всички клевети[25]? Но при тежкото положение на християните през тази епоха това вече не било достатъчно. И най-твърдата и непоколебима вяра на християнските мъченици в повечето случаи била смятана като проява на грубо заслепение.

8.Въпреки явната неправота и клеветническия характер на тежките обвинения и нападки против християните, необходимо е било те да бъдат отбити, отхвърлени и опровергани, необходимо е било да се разсеят всички предубеждения относно християнството и да се разкрие то пред неговите противници такова, каквото е било в действителност. Това сторили именно древните християнски апологети в своите защитни съчинения – апологии на християнството. Наистина християнската апологетика е тъй древна, както и самото християнство. Богатството oт апологетически мисли в новозаветните свещени книги е неоспоримо[26]. Апологетически мисли има и в творбите на апостолските мъже. Но едва oт началото на ІІ-ри век, когато се изяснило положението на Църквата в държавата и когато започнали да приемат християнското учение и философски образовани езичници, които лично, oт опит се били вече убедили в безплодността на всички усилия да се намери жадно дирената истина вън oт християнството – в различните съществуващи тогава религиозни и философски системи – и които много добре познавали езическия свят и неговата култура, се създали условия за литературна апологетическа дейност. Тогава именно могли да се появят нарочни съчинения в защита на християнството срещу отправяните му клевети и нападки. Защото за борба с философски образовани езичници са били необходими също така образовани и добре подготвени люде, членове на Църквата Христова, които да защитят истините на вярата с оръжията на науката и философията[27].

9.Всички апологетически съчинения са предназначени предимно за езичниците и юдеите, до които са и отправени, въпреки това, че още отначало те са намирали повече четци сред самите християни. Една част oт апологиите на християнството oт ІІ-ри век са отправени във формата на защитни съчинения или тъжби до самите римски императори. Така например Кодрат отправя своята апология до император Адриан, Аристид – до Антоний Пий, а Атинагор – до Марк Аврелий и Комод. Други апологии са отправени към целия гръко-римски езически свят, образован в духа на гръцката философия и представляват увещателни речи, които целят да запознаят с християнството неговите противници. Св. Иустин Мъченик (Философ) отправя апологиите си до император Антоний Пий и осиновените oт него съуправители Марк Аврелий и Луций Вер, до сената и целия римски народ. Някои апологети, като Тациан и авторите на повечето апологетически съчинения имат предимно частен характер и са предназначени за отделни лица – езичници, например апологията на св. Теофил Антиохийски „До Автолика“, за да се разсеят техните недоумения и предубеждения за християнството.

10.По своя план и строеж някои oт апологиите имат формата на речи, като са спазени дори и правилата на елинската риторика, която през ІІ-ри век отново била издигната на нужната висота и достигнала цветущо състояние. Но все пак апологетите използвали по-други изразни средства oт тези, с които си служели обикновено риторите, като заставали на здравата основа на божественото откровение. Защото те се стремели не към външен блясък на речта и многоглаголство, а към по-точно, по-ясно, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на християнството, разбира се, след като са били отбити преди това всички нападки и възражения против него.

11.Оттук се откриват и задачите, които си поставяли древните християнски апологети в своите апологии, а именно да отхвърлят всички нападки и обвинения против християните, като докажат тяхната несъстоятелност и да убедят образованите езичници в правотата, истинността и възвишеността на християнското догматическо и нравствено учение, а също и да посочат съобразния с това учение чист нравствен живот на християните[28]. Те се позовават на чувството за справедливост у представителите на върховната държавна власт, които сами се именуват приятели на човечеството и философи и изтъкват, че преследванията и наказанията на християните само заради принадлежността им към християнството, само заради името християнин, не съответстват на правовото чувство и националната гордост на римския народ[29]. По повод на възражението, че християнството е нова религия, апологетите посочвали на връзката му със свещените старозаветни книги, които са много по-древни oт философите и техните съчинения[30]. Ако християните се отказват oт всякакви земни почести, ако те се молят за благополучието на императорите, ако изпълняват както всички други люде своите граждански задължения и се отличават със своя добродетелен живот, то те не могат да бъдат безполезни членове на обществото и врагове на държавата; напротив, те са нейни най-добри приятели[31]. Обвинението на християните в тайни престъпления апологетите отхвърляли със справедливо негодувание, като посочвали, че дори и на езичниците е известно, че вярата в Христа причинява нравствено прераждане и обновяване на възприелите я и ги води към чист и свят живот. Тайнствеността на религиозния живот на християните се дължи на тяхното преследване. Ако отделни християни са се провинили и са осъдени и наказани като престъп-ници, това още не ще рече, че трябва да се въстава и против самото християнство; защото те са осъдени именно като престъпници, а не като християни. Такива люде несъмнено заслужават наказание и според християнското учение, а на страшния съд те ще получат вечно осъждане[32]. Не могат да бъдат смятани християните за безбожници поради това, че не почитат мъртвите и бездушни езически божества, защото те не са нищо друго, освен дървени, каменни, сребърни или златни образи – идоли, направени oт човешка ръка, или най-различни животни, или най-после, в най-добрия случай, някакви особени същества, на които все пак са присъщи всички човешки недостатъци. Християните почитат единия и истински Бог, един по същество и троичен по лицe. Нему са приятни само тези, които изпълняват Неговата воля и се отличават с чист и нравствен живот. Християните не са виновни в оскърбяване на светините, тъй като те се отказват да принасят жертви на мъртвите и бездушни идоли, което е не само противно на разума, но и оскърбително за Бога[33]. Относно обвинението на християните в кръвосмешение апологетите изтъкват, че те вярват във всеведението Божие и задгробния живот и справедливата Божия отсъда, а след това разкриват чистотата на нравствения живот на християните. За следовниците Христови е непозволен и греховен, по думите на Христа (Матей 5:18), дори погледът с пожелание, за тях са греховни не само делата, но и помислите, всички люде те смятат за свои ближни и повече oт всичко се грижат за тях и за тяхното спасение; те презират удоволствията в сегашния живот, като се надяват да получат вечно блаженство в бъдещия. Как тогава може да се повярва, че те биха могли да извършат подобни злодеяния? Когато езичниците се предават на всевъзможни страсти, християните прекарват или съвършено безбрачен живот, или пък встъпват в брак само за продължаване на рода[34]. Чудовищна клевета е и обвинението срещу християните, че на своите вечери на любовта си устройват тиестически угощения, защото никога никои люде, дори и предателите, не са свидетелствали за такова престъпление на християните като очевидци. Освен това антропофагията е невъзможна без убийства, а християните, според признанията и на самите им врагове, така се отвращават oт убийствата, че без съпротива понасят всякакви оскърбления, преследвания и мъчения. Те смятат за непозволено дори да присъстват и гледат на наказанията на престъпниците, да посещават обществени зрелища – цирковете и гладиаторските игри и да се забавляват, като гледат извършваните там убийства. Християните обичат ближните си като себе си и са готови по-скоро сами да умрат за другите, отколкото да ги убиват. Целувката на мира е чисто и свято приветствие. Всички християни се именуват помежду си „братя и „сестри“, като деца на един небесен Отец, а не поради противоестествени връзки[35]. Не са виновни християните и за природните и обществени бедствия. Такива е имало и преди появата и разпространението на християнството. Ако на тeзи бедствия трябва да се гледа като на съд Божи, то те са съд над тези, които са отхвърлили почитането на единия и истински Бог[36].

Защитата на християните срещу нападките и обвиненията oт страна на техните врагове у апологетите обикновено се свеждала към разкриване чистотата и съвършенството на живота на истинските следовници Христови. „Християните – четем в апологията на Аристид – като обикаляха и диреха, намериха истината. И както узнаваме oт техните свещени книги, те са се приближили до истината и до истинското познание много повече, отколкото всичките други народи, понеже те вярват в единия и истински Бог, Творец на всички твари и друг Бог освен Него не почитат. И заповедите, които са получили oт Него, те са записали в своите сърца и ги изпълняват с надежда и очакване на бъдещия свят. Поради това те не се отдават на никакви прелюбодеяния и блудства, не лъжесвидетелстват, не злоупотребяват с поверените им имущества и не ламтят за чуждото. Те почитат своите родители, обичат ближните си и отсъждат справедливо. Божества в човешки образ не почитат и каквото не искат другите да им вършат и те не го вършат на тях; идоложертвено месо не ядат, понеже са чисти. Към своите потисници те са внимателни и любезни; на враговете си усърдно правят винаги добро. Техните жени са чисти като девици, а дъщерите им са непорочни. Мъжете им се въздържат oт всяко незаконно съжителство и oт всяка нечистота с надежда за бъдеща награда в другия свят… Те живеят във всяко смирение и доброта и лъжа у тях не може да се намери. Те се обичат един друг, закрилят вдовиците и сираците и ако някой oт тях има, без да му се свиди, дава на този, който няма. Видят ли някой чужденец, те го завеждат в своя дом и му се радват като на истински брат, понеже те се именуват братя не по плът, а по дух и в Бога. Ако някой oт техните бедни напусне този свят, те се грижат за погребението му. И ако чуят, че някой oт техните е затворен или преследван заради името на Христа, всички вземат върху себе си неговите нужди и страдания, и ако е възможно, го освобождават. Ако има между тях някой беден или нуждаещ се и самите нямат никакъв излишък, тогава те постят два или три дни, за да могат да дадат на бедния това, oт което той има нужда. Заповедите на Христа те изпълняват с голямо усърдие и живеят почетно и праведно, както Господ им е заповядал. Във всяко време те хвалят и прославят Бога за Неговите благодеяния и Му благодарят за насъщната си храна… Наистина възвишено и чудно е тяхното учение за този, който иска да Го изследва и разбере. И наистина този народ е нов народ и има нещо божествено в него[37].“ По такъв начин чрез посочване на възвишеното християнско нравствено учение и съответстващия на това учение чист и свят живот на християните, за християнските апологети не е било трудно да отхвърлят обвиненията срещу християните в безнравствен живот, човекоубийства и човекоядства и да заклеймят тези обвинения като чудовищни клевети, рожба на фантазията на поддръжниците на залязващото и умиращо вече езичество. За да накарат злите езици да замлъкнат, някои апологети, например Атинагор, а по-късно Муниций Феликс и Тертулиан изтъкват, че същите тези обвинения, които езичниците напразно отправяли против християните, могат да бъдат насочени тъкмо против самите езичници, защото само онзи може да измисли такива злодеяния, комуто те не са съвършено чужди.

Прочетете още „Древните християнски апологети и гръцката философия – продължение и край*“ →

Илия Цоневски

Увод

Обща характеристика на епохата и литературно-богословското творчество на древните християнски апологети

1.След възнесението на Спасителя Иисус Христос светите апостоли, а по-късно и техните приемници, трябвало да се отдадат на ревностна и неуморна дейност, за да изпълнят мисията си на земята – да проповядват и разпространяват Христовото учение между юдеи и езичници, като ги правят чрез благодатните свещенодействия живи членове на Църквата – тялото Христово и ги водят по пътя на спасението[1]. Защото Сам възкръсналият Спасител беше дал на Своите ученици преди възнесението Си като прощален завет заповед да отидат по цял свят и да проповядват Евангелието на всички твари (Марк 16:15), да отидат да научат всички народи, като ги кръщават в името на Отца и Сина и Светия Дух и като ги учат да пазят всичко, що им е заповядал (Матей 28:19-20). Светите апостоли изпълнили достойно заповедта на Спасителя. Облечени на Петдесетница с божествена сила и власт, проникнати oт пламенна и самоотвержена любов към Христа и Неговото дело, изпълнени с изумителна готовност да се отрекат oт себе си и всецяло да се посветят в служба на възвишеното и божествено дело за просвещение, издигане и завеждане при Христа и Неговата Църква, живеещите в мрак и смъртна сянка, предишните неуки и боязливи галилейски рибари излезли на смела обществена проповед на Евангелието Христово. С необикновен успех те привеждали людете oт тъмнината на заблудите към Пътя, Истината и Живота (Иоан 14:6), откривали на духовно слепите възвестените oт Христа вечни и неизменни божествени истини.

Делото на светите апостоли било продължено с голямо усърдие и oт техните приемници. Плодовете на тази самоотвержена мисионерска дейност били изумителни: след едно столетие Христовото учение проникнало и в най-отдалечените области на Римската империя и печелело последователи във всички обществени слоеве[2], та по-късно (около 197 година) западният църковен писател и бележит апологет на християнството Тертулиан е могъл да се обърне към езичниците със знаменателните думи: „Ние съществуваме, тъй да се рече, oт вчера, а вече сме напълнили всичко ваше: вашите градове и острови, селата, пазарите, крепостите, градските квартали, декуриите, двореца, сената, форума; оставили сме ви само вашите храмове[3].“

2.И юдеи, и езичници обаче не могли да гледат спокойно на бързото и широко разпространяване на християнството. „Юдеите се въоръжават против християните като към чужденци, а елините ги преследват; враговете им обаче не могат да посочат основания защо ги ненавиждат[4]“ – четем в посланието на Диогнет – анонимен писмен църковен паметник вероятно oт края на ІІ-ри или началото на ІІІ-ти век[5]. Тези думи ни рисуват ясно картината на отношението на външния свят – юдеи и езичници – към християнството и условията, при които е трябвало да работят през тази епоха последователите на Христа за разпространяването и затвърдяването на Неговото божествено учение. Срещу Църквата Христова застанали, oт една страна, юдейството, а oт друга – езичеството като фанатични, жестоки и неумолими нейни врагове.

3.Враждата на юдеите против християните води началото си още oт първите дни на Църквата Христова. Още проповедта на Иисус Христос за царство духовно, небесно, вечно, царство не oт този свят (Иоан 18:36; срв. Лука 17:20-21), което се осъществява в света не със сила или с външна принуда, срещнала упорита съпротива сред юдейския народ, който си представял обещания Месия под образа на земен цар[6]. Тази съпротива срещу евангелската проповед продължила с не по-малка сила и в апостолско, и след апостолско време. И по-късно, през ІІ-ри век, враждебното отношение на юдеите към християните не отслабнало. Юдеите не могли да се помирят с мисълта, че Моисеевият обредов закон няма вечна и задължителна за всички значимост. В бързо разпространяващото се християнство юдейството виждало свой смъртен враг. Оттук е понятно защо юдеите са водили борба против християните с всички възможни средства. Според свидетелството на св. Иустин Философ в синагогите били произнасяни нарочни проклятия срещу християните: той упреква юдеите, че в синагогите те проклинат тези, които вярват, че разпнатият oт тях (юдеите) е Христос и се домогват да докажат, че Той е разпнат като враг Божи[7]. Но юдеите не спирали тук. Те били готови да подхвърлят християните и на кървави преследвания[8]. Тази тяхна жестокост особено се проявила през време на юдейското въстание под предводителството на Бар-Кохба в 132 година. Пак св. Иустин свидетелства: „Юдеите ни смятат за врагове и противници и подобно на вас (езичниците) ни убиват и мъчат, когато само могат; в това сами можете да се уверите. Та и в последната юдейска война Бар-Кохба, предводителят на юдейското въстание, заповядал само християните да бъдат предавани на ужасни мъчения, ако не се отрекат oт Иисус Христос и не Го похулят[9].“

Като нямали право и възможност в римската империя направо и открито да подлагат християните на преследвания и мъчения, юдеите с голямо усърдие прибягвали към доноси пред езическата държавна власт или пък настройвали враждебно народните маси спрямо християните. Много oт подозренията и клеветите по отношение към християните имали юдейски произход и ревностно били разпространявани oт юдеите. „Другите народи – отправя обвинение срещу юдеите св. Иустин – са виновни не толкова, колкото вие, в тази несправедливост, която се оказва по отношение към нас и към Христа; защото вие сте виновници за тяхното лошо предубеждение против Праведника и против нас, Неговите следовници. Когато вие сте го разпнали, Него, единия непорочен и праведен Човек, чрез Чиито рани се изцеряват всички, които дохождат чрез Него при Отца, и когато вие сте узнали, че Той е възкръснал oт мъртвите и се е възнесъл на небето, както е предвъзвестено в пророчествата, то вие не само не сте се разкаяли в своите злодеяния, но още сте изпратили избрани люде oт Иерусалим да разгласят по цялата земя, че уж се е появила безбожната християнска ерес и да разпространяват клевети против нас, които всички непознаващи ни обикновено повтарят. По такъв начин вие сте причина не само за вашата собствена несправедливост, но и на всички други люде[10].“ По-късно подобно обвинение против юдеите отправя и Ориген, като смята, че oт тях изхождат слуховете за престъпни и безнравствени деяния на християните, които слухове Целз използвал в борбата си срещу християнството[11].

4.Християнството било посрещнато враждебно още отначало и oт широките народни езически маси. Тази враждебност се проявявала навсякъде и при всички възможни случаи. Ярък израз тя намирала особено в цирковете и арените, където християните, при яростните викове на тълпата, често пъти били безжалостно наказвани и предавани на смърт. Понякога дори и самото римско правителство осъждало и наказвало християните само поради обвиненията oт страна на народа[12]. На какво се дължала тази ненавист и омраза към християните?

Езичниците били сляпо привързани към своя политеизъм и винаги са били готови да го защитават и с най-груби средства. А в християнството, с неговото ясно изразено учение за единството Божие, те виждали смъртна заплаха за своята вяра. През ІІ-ри век самото правителство взело под своя закрила възраждането и укрепването на езичеството. Свидетелство за това е строежът на много нови езически храмове и увеличаването броя на жреците и религиозните обреди и празненства. Направен бил опит да се осмисли митологията, като се примири с религиозното чувство чрез отъждествяването на древните богове с духовните същества – демоните, които били смятани за пратеници на върховния Бог. Вярата в демоните, в тяхното присъствие навсякъде и влияние върху света и човека е била една oт най-характерните особености на елинския мироглед през тази епоха. И затова езичниците не могли да се примирят с отрицателното отношение на християните към това, което в религиозния и обществения живот е било радост и гордост за широките народни маси. А който е ставал християнин, той вече не е почитал отечествените богове и не е участвал в устройваните в тяхна чест игри и празненства. За езичниците било съвършено непонятно духовното богопочитане на християните. Никой езичник не е могъл да си представи богопочитане без храмове, жреци и жертви. И ако у християните не виждали това, за тях те били безбожници. Затова тези „безбожници“ трябвало да изпитват гнева на боговете и да бъдат жестоко преследвани. Освен това езичниците не могли да се примирят с мисълта за възможността да се създават нови религии. Достойнството и истинността на всяка религия за тях се обуславяли oт нейната древност. Затова християнството, като съвършено нова религия, според този езически възглед е не само непозволена, но и лъжлива религия и трябва да бъде отречена и преследвана.     

Религиозно-църковният и общественият живот на християните предизвикал още по-голяма враждебност към тях oт страна на езичниците. Езичниците не познавали живота на християните, той им се виждал твърде странен. Това давало възможност да се създават и разпространяват за тях най-различни невероятни и дори чудовищни слухове. Братската любов и единомислието и единството между християните били обяснявани като изява на тайно престъпно общество. Започнали да гледат на тях като на люде, които се боят oт светлината. Неучастието на християните в обществените празненства също предизвиквало сред езичниците подозрения, ненавист и омраза. Християните били обвинявани, че проявяват неоправдано пристрастие към грешниците, като ги приемат в своите общества. Тайнствените религиозни и богослужебни събрания на християните, вечерите на любовта и приобщаването с тялото и кръвта Христови са давали повод на езическата народна фантазия да си представя, че те се отдават на най-страшни и чудовищни престъпления: устройване на тиестически угощения, тоест детеубийства и човекоядство, и едиповски кръвосмешения[13], нечуван разврат, магьосничество и други престъпления. Колко много са били разпространени тези обвинения и клевети спрямо християните подробно говори западният християнски апологет Минуций Феликс в своята апология „Октавий“, като ги влага в устата на езичника Цецилий:“Не трябва ли дълбоко да съ-жаляваме, че дръзко въстават против боговете люде oт жалката, забранена и презряна секта, които събират в своето нечестиво общество последователи oт народната утайка, oт лековерни жени, които се заблуждават поради лекомислието на своя пол, люде, които в нощните събрания, със своите тържествени пости и безчовечни ястия, се събират не за свещени обреди, но за гнусни дела. Това са люде, които се скриват, бягат oт светлината… Тези люде се узнават един друг по особени тайни знаци и питаят един към друг любов, без дори да се познават помежду си… Те се наричат безразборно помежду си братя и сестри, за да направят обикновеното блудство чрез свещеното име кръвосмешение… В събранията си убиват малки деца, жадно пият кръвта им и употребяват телата им за храна… А техните вечери са известни… В деня на слънцето (тоест в неделя, бел. моя) те се събират за обща вечеря с всички деца, сестри, майки, без разлика на пол и възраст. Когато пиршеството е в разгара си и виното възпламени в тях огъня на сладострастието, те загасват светлината и се отдават на разврат. По такъв начин, ако не в действителност, то в съвестта всички те стават кръвосмесници[14].“

Прочетете още „Древните християнски апологети и гръцката философия*“ →

Дилян Николчев

В своя статия през 2011 година, отпечатана и в списание Християнство и култура[1], изразих песимистичното си очакване по отношение на уставното изискване църковният събор да бъде свикан през 2012 година, тоест, че за пореден път Уставът на Българската православна църква-Българска патриаршия[2] ще бъде брутално нарушен от Светия Синод на поместната ни църква. В същия текст отправих тревожни предупреждения и по други сериозни църковно-канонич­ни проблеми, имащи отношение към настоящото църковноправно устройство. Да припомня: въпросите, свързани с разсекретяването на ДС-досиетата на висшия клир; продължаващата обвързаност на някои наши архиереи с бизнес кръгове и политически интереси, обвързаност, изразявана по вулгарен начин, включително и с вълна от архонтски отличия на личности със съмнителна репутация и минало; очертаващата се още тогава тенденция да се повторят нечестни практики при избора на нов патриарх (при все още живия патриарх Максим) и други.

В следващите редове някои от тези неразрешени проблеми ще бъдат обговорени отново. Към тях ще прибавя и зададен публично вече от мен въпрос: защо управлението на поместната ни църква отказва да изпълни Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия-ЗДРДОПБГДСРСБНА

За отказа на Светия Синод да свика Църковен събор

В Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия съществуват два текста, които императивно повеля­ват Църковният събор да се свиква редовно на всеки четири години. Първият е заложен в чл. 18 и в него се казва: „Църковният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светият Синод намери това за необходимо“. Вторият текст (чл. 29) като че ли нарочно, за да припомня на родните ни архиереи, че съществуват канонични разпоредби, които трябва да се спазват, повтаря това задължително условие: „Църковният събор се свиква редовно веднъж на четири години, а извънредно – при необходимост”. От правна гледна точка тези законодателни изисквания не оставят никакво поле за различна интерпретация, не позволяват никакъв измислен дебат по отношение на това дали е възможно срокът за свик­ване на Събора да не бъде спазен от Светия Синод. Каноничната разпоредба е ясна и задължаваща, което означава, че през 2012 година трябваше да се свика поредният Църковен събор – седмият по броенето (започващо от Първия Църковно-народен събор, 1871 година).

С оглед на разпоредбите на Устава, имащи отношение към свикването на Църко­вен събор, сериозен въпрос повдига и една друга хипотеза – тази за провеждане­то на извънредни сесии по време на вече свикан редовен събор. Чл. 39 от стария устав (този от 1950 година) допускаше волята и упражняването на правото за свик­ване да не е само във властническите правомощия на Светия Синод, но също така такова правомощие да притежава и самият Църковно-народен събор – в лицето на самите участници: „Църковно-народният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светия Синод намери за нужно или когато мотивирано се поиска от половината чле­нове на събора[3]”. Защо Църковно-народния събор (променен в Църковен събор) в Рилския манастир през 2008 година отмени тази възможност той да се свиква и от самия събор с приемането на текст, предоставящ изключителните права единствено на Българския патри­арх (чл. 30. (1): „Църковният събор се свиква, открива, ръководи и закрива от Българския патриарх или определен от него с писмена заповед председателст­ващ“), можем единствено да се досещаме. Остава обаче усещането за игнори­ране на съборното начало в поместната ни църква, и то в каноничен институт, който в най-голяма степен би трябвало да символизира съборността.

Към тези бележки за задължителното и редовно свикване на Църковен събор на всеки четири години е необходимо да се прибавят и още няколко. Първата се отнася до конкретен текст (чл. 27, т. 3) от раздел III (Правомощия и заседания на Църковния събор) на глава втора (Църковен събор), в който изрично се казва, че Църковният събор „изслушва отчетен доклад на Светия Синод за цялост­ната дейност на Българската православна църква-Българска патриаршия през изтеклия четиригодишен период и се произнася по доклада”. Тоест не за пет, шест, седем, осем и повече години, а за „четиригодишен период”. Втората бе­лежка се отнася до разграничаването на императивното изискване за свикване на събор от пожелателното. Тази правна възможност присъства наистина, но тя се отнася за приетия през 2008 година в Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия нов за поместната ни църква каноничен институт – Архиерейския събор[4]. Така Уставът повелява в чл. 36, ал. 2, че „Архиерейският събор се свиква от Българския патриарх, когато Светият Синод намери това за необходимо”. И не на последно място – как ус­тавът от 1950 година, създаден в най-голяма степен в условията на комунистическа диктовка (разбирай – кървава комунистическа диктатура), определя този чети­ригодишен период като „законоустановено време[5]”, а сегашните архиереи отго­варят на журналистическия въпрос – кога Синодът ще свика VII-мия Църковен събор с отговори от рода на: „не сме готови чисто организационно” (Западно и Средноевропей­ски митрополит Антоний) и „просто сега не сме взели решение за подготовка […], просто не е започнала подготовката“ (Ловчански митрополит Гавриил)[6].

Прочетете още „Отново песимистично за управлението на поместната ни църква*“ →

Клара Стаматова

В съвременното европейско раз­биране познатите отрицателни квалификации на исляма, оп­ределящи го като тайнствена и затворена религия, архаична догма, фа­натично учение и такива подобни, се допълват с още една – ислямът е скучна, стерилна и ли­шена от духовност система, а в Корана ня­ма нищо философско, нито мистично[1].

Ако допуснем, че Мохамедовата вяра е само чистата, санкционирана от шериата религия, то логично е, че мистицизмът и философията не се вместват в нея. И об­ратно – ако интегралният ислям не е само узаконената и екзотерична религия, а предполага проникването и привеждане­то в действие на една скрита, езотерична реалност, то тогава философията и мис­тиката в исляма придобиват свой смисъл и измерение.

Разбира се, настоящата статия няма за цел да обсъжда въпроса, дали и докол­ко ние, европейците, откриваме или же­лаем да открием мистична духовност в Ко­рана, а е опит да разберем онова, което мюсюлманите търсят и намират в „кни­гата на Аллах[2]“.

Суфизъм[3]

Общи постановки за неговия произход и историческо развитие

Сред мюсюлманските учени и запад­ните изследователи на суфизма дълго се е спорело за етимологията на думата „суфи“, поради което предлаганите хипотези са различни. Според една от тях произхо­дът трябва да се търси в думата „суф“ (въ̀л­на), която съдържа алюзията за навика на суфиите[4] да се отличават, носейки дрехи и наметало от бяла въ̀лна. Според друго мнение произходът идва от думата „сафа“, която в превод означава „чистота“, и в то­зи смисъл „суфи“ означава „чист по сър­це“. Трето предположение е, че „суфи“ произлиза от „сааф“, което в превод озна­чава „редица молещи се“, тъй като при мо­литва суфиите заставали в първата реди­ца зад имама. Някои европейски учени твърдят, че „суфи“ е транскрипция на гръцката дума „софѝя“, но според повечето ориенталисти това е най-неправдоподобната етимология. Предлагат се и дру­ги хипотези, но от 80-те години на мина­лия век категорично се възприема възгле­дът, че понятието „суфи“ (съответно суфизъм) произлиза от вълнените дрехи (суф) и се отнася първоначално за онези ислямски аскети, които подобно на хрис­тиянските отшелници обличали груба вълнена дреха в знак на покаяние и отказ от света.

Първите суфии са не толкова мисти­ци, колкото аскети и съзерцатели[5]. Дъл­бокото усещане за греховност, съпътства­но с непреодолимия страх от Съдния ден и мъченията в джаханнам (мюсюлманс­кия ад), които са така ярко описани в Ко­рана[6], ги водят към търсенето на спасе­ние чрез бягство от светската суета.

От друга страна обаче, според „книга­та на Аллах“ спасението зависи изцяло от неразгадаемата му воля, която насочва праведните по праведния път и отклоня­ва от него грешните. Тоест нищо не е в със­тояние да промени съдбата им, защото тя е записана върху предвечните скрижали на Божието провидение, освен ако Аллах не е предопределил да се спасят чрез ас­кетичен живот.

Подобно поведение на пълно и безпре­кословно подчинение на волята на Аллах – характерно за суфизма в най-ранната му форма – неизбежно поражда пасивност и страх. Този страх – от Аллах, от смъртта, от греха, от ада – се явява доминиращ мо­тив в мюсюлманския религиозен живот през VIII-ми век след Рождество Христово. Именно тогава обаче долавяме влиянието и на противополож­ния мотив, проявен чрез примера на све­тицата Рабия (починала 753 година)[7] – страхът от Аллах отстъпва пред мистичната любов към него. Появява се течението на мурджитите[8], които, поставяйки вярата над делата, акцентират върху любовта и ми­лосърдието на Аллах към хората и особе­но към мюсюлманите; кадаритите[9], кои­то утвърждават, и техния антипод джабритите[10], които отричат, че човек е отгово­рен за делата си; муатазилитите[11], които, построявайки богословската си система върху основата на разума (анализират ре­лигиозните въпроси чрез рационални под­ходи и логични методи), отричат атрибу­тите на Аллах като несъвместими с него­вото единство и фатализма на предопре­делението като противоречащ на Божия­та справедливост; и най-накрая ашаритите[12], схоластичните богослови на исляма, които изграждат метафизичната и доктриналната му система, която се превръ­ща във фундамента на сунитския ислям. Всички тези течения оказват толкова сил­но влияние върху суфизма, че в началото на III-ти век от хиджра (годината на началото на мюсюлманското летоброене – 622 година след Рождество Христово) откриваме, по думите на Рейнълд Никълсън, „явните признаци на „новата мая“, замесена в неговото тесто[13]“. Суфиите продължават да изнуряват плътта си, но започват да възприемат аскетизма са­мо като една предварителна подготовка за духовен живот и първа стъпка от дълго пътуване, по време на което чрез любов, познание, основано на опита и аскезата, ще достигнат до екстатично единение с любимия Творец.

И при Мохамедовата вяра (характер­но е и за други религии) първоначалният аскетизъм прераства в мистицизъм, една от проявите на който е суфизмът. Той въз­никва върху собствена почва и корените му трябва да се търсят в самия ислям (Ко­рана, сунната[14], суфически текстове), не­зависимо от факта, че в своето развитие той отразява разнообразни възгледи и практики: от пречупения през източното християнство неоплатонизъм до зороастрийско-манихейски схващания и будисткия пантеизъм с неговата съзерцателност. Както обаче констатира Сайид Наср, „тър­сенето на Бога не може да се обясни чрез исторически заемки[15]“.

Несъмнено суфизмът е мюсюлманс­ки феномен (въпреки оказваните му вли­яния, които споменахме), следователно именно в Корана, който се приема като конкретно и осезаемо въплъщение на От­кровението, трябва да търсим неговия произход, същност и доктрина.

Както е известно, Коранът започва с идеята за Аллах, около която гравитират всички останали принципи и постановки. Самото название на Мохамедовата вяра – ислям (арабски подчинение, отдаване) – показ­ва предопределеното подчинение на Ада­мовия род пред Този, Който „нито е раж­дал, нито е роден и няма равен Нему[16]“. Ислямът е теоцентрична религия – от ед­ната страна е Аллах, който е абсолютно трансцендентен, истински съществуващо­то и истината (хакк), а от другата страна е нищото, погрешното (батил), тоест всич­ко, което не е той.

Аллах е господар на своите раби, а не баща на своите деца[17]. Той е съдия, който съди строго и отдава милостта си само на тези, които чрез своето благочестие са от­клонили гнева му. Аллах е един бог, кой­то поражда повече страх, отколкото лю­бов. Независимо от тази непреодолима пропаст между света и Аллах, мюсюлма­нинът, който търси Бога с душата си, коп­нее за непосредственото Му разкриване. И в логиката на подобни чувства няма про­тиворечие или нелогичност, защото за мюсюлманина-мистик Аллах е едновре­менно и трансцендентен, и иманентен; за­гадъчно неопределен и далечен, но и бли­зък, земен господар. В един скъп за суфиите стих от Корана, представящ Бога като „по-близък на човека от яремната му ве­на[18]“, се разкрива именно вторият аспект – за мистика Аллах е светлина и битие, кое­то действа в света и в душата на човека.

Близостта между Твореца и творени­ето, призивите за взаимна любов между тях – „Ако обичате Аллах… и Аллах ще ви обикне[19]“ – са в основата на мюсюлманс­ката мистика. Коранът препоръчва някои аскетични обреди, например практикува­нето на зикр (арабски възпоминание) – възхва­ла на Аллах (Коран 3:191)[20], считано за първостепенно задължение на суфиите.

По този начин санкционираното в Ко­рана абсолютно всевластие на Аллах, пре­поръчваните аскетични обреди и няколкото призива за взаимна любов между Бо­га и човека са, по думите на ориенталиста Луи Масиньон, „кораничните кълнове“[21] на мюсюлманската мистика.

Както отбелязахме, суфизмът се ко­рени в аскетизма (зухд) и се появява през VII-ми век по времето на Омеядите[22] в отговор на нарастващия материализъм и охолство в току-що създалото се мюсюлманско общество.

В идейното му оформяне се различа­ват два главни периода: ранният (до X-ти век) се характеризира с разработване на основните негови принципи и встъпване в сложни отношения с официалния ислям, а късният (Х-ХV век) е време на по-ната­тъшно развитие на суфизма и установява­не на връзки на съперничество, взаимно влияние и проникване между него и тео­ретичното мюсюлманско богословие (калам).

Най-известни представители на суфиз­ма са: Абу Язид Бистами (починал 874 година), Хусеин Халадж (858-922), Абу Хамид Мухиедин Газали (1058-1111), Ибн Араби (починал 1240 година), Джелаледин Руми (1207-1273), Шихабудин Яхя Сухраварди (1154-1191) и други.

Учението на суфизма

В суфийското учение уреждането на отношението Аллах-човек се осъществя­ва чрез системата „шериат-тарика-маарифа-хакика“, която схематично посочва и степените на мистическия „път[23]“. Пър­вата съставна част – шериатът, освен ка­то еманация на Корана и сунната се раз­глежда и като „узаконяваща“ откровени­ето на Аллах форма, която води мистика към благочестив живот. Според суфизма обаче мюсюлманският свещен закон не обхваща докрай исляма. Неговата цел е, насочвайки човека към Аллах, да го под­готви за предстоящия мистически „път“. Този „път“ (тарика) означава, че „търсе­щият“ близостта с Аллах трябва да се при­общи към дадена суфийска община или братство, където под ръководството на наставник (шейх, пир, муршид) да се уп­ражнява в аскетизъм и съзерцание. „Тър­сещият“, който желае да извърви „пътя“ сам, без помощта на духовен настойник, се възприема като воден от Иблис (Сата­ната). Такъв човек е сравняван или с без­плодно, или с раждащо горчиви плодове дърво. Худжуири (автор на най-стария пер­сийски трактат върху суфизма „Кашф алмахджуб“) казва за шейховете-суфии: „Когато към тях се присъедини начинаещ с цел да се отрече от света, те го подлагат на духовна дисциплина за период от три години[24].“ В книгата „Мистиците на исля­ма“ авторът Рейнълд Никълсън описва (в общ план) характерните теории и практи­ки, които удачно са означени с термина „път“ – бедност (изразяваща се не просто в липсата на богатство, а в липсата на же­лание за богатство), обуздаване на плът­та, упование в Аллах и припомняне на име­то му. Ако по своята същност бедността е отрицание, защото отхвърля всичко зем­но, то останалите три понятия изразяват положителната страна на този процес, а именно – една етическа по своя характер самодисциплина, чрез която човешката душа постига хармонични отношения с Бо­га[25].

Всяка суфийска школа или орден ко­дифицира по различен начин етапите (ма- камат) на духовния път, като техният брой, както и броят на мистичните състо­яния (ахуал) е променлив[26]. Например в най-стария стигнал до нас трактат върху суфизма – „Китаб ал-Лума“ (Въведение в суфизма), авторът Абу Наср ас-Сарадж (починал 988 година) изрежда, от една страна, се­дем етапа на „пътя“: разкаяние (тауба), въздържание (уара), аскеза (зухд), бед­ност (факр), търпение (сабр), упование в Аллах (тауакул) и удовлетворение (рида), а от друга – десет мистически състояния: постоянно внимание (муракаба), близост (курб), любов (махаба), страх (хауф), на­дежда (раджа), желание (шаук) родство (унс), спокойствие (итминан), съзерца­ние (мушахда) и убеждение (якин). Докато етапите на „пътя“ могат да бъдат достигнати и преминати със собствени усилия, то над състоянията, които са ду­ховни чувства и разположения, мистикът няма власт[27].

Третата съставна част на суфийската система – маарифа (мистическото позна­ние) – означава, че човек е постигнал из­висяване и в моменти на „озарение“, на екстаз (хал), осъществява временна връз­ка (уисал) с Бога. Светлината, която блес­ти в сърцето на озарения мистик, е част от светлината, с която Аллах дарява сво­ите избраници. Според мистическото тъл­куване на кораничния стих „Аллах е свет­лината на небесата и на земята. Сиянието Му е като ниша, в която има светилник…“[28], „нишата“ е сърцето на вярващия, поради което не само думите и делата му са светлина, но самият той се движи в нея. Именно в този смисъл са думите на ис­лямския светец Баязид (IX-ти век след Христа), че „този, който проповядва за вечността, трябва да носи в себе си светилника на веч­ността“[29].

Прочетете още „Суфизмът – мистичната духовност в исляма*“ →

Архимандрит Серафим Алексиев

Бог възвести истината на хората, за да ги просвети и спаси чрез нея. Сам Иисус Христос проповядва­ше на хората истината, която бе чул от Бога (Иоан 8:40-46), за да ги освободи от техните многобройни заблуди, които дяволът бе насеял в техните души. Идва обаче безогледната „доброжелателна”, „хуманна” и сантиментална толерантност и възвестява „вели­кото постижение” на напредничавия човешки ум: всички убеждения са свети!… И модерните хора, увлечени от „красотата” и „човечността” на тези възгледи, престават да гледат на Православието като на единствена истинска и спасяваща вяра. Те се обявяват против „тесногръдието” на конфесионалността. Единението с всички сектанти и еретици в  името на една неправилно разбирана любов е в състояние да ги накара да пожертват много от своите православни убеждения, за да бъдат угодни на инославните. Такива забравят, че „приятелството със света е вражда против Бога” (Иаков 4:4). Бог е „Бог ревнивец” (Изход 34:41). Той не търпи Него­вата света истина да се смесва с лъжата и заблудата.

В Стария Завет чрез Своите избраници, про­роците, Той жестоко укоряваше любимия Си народ заради отстъпленията му от истинската вяра и сбли­жаването му с езическите народи (Иезекиил 23:2-21). Ако Богу беше най-мила любовта, разбирана така, че за нея да могат да се жертват истината и вярата, би ли укорявал Той Своя народ, който, не рядко от желание да живее в мир със съседните народи, подражаваше на нечестивите им езически обичаи? (Съдии 1:28-35; 2:1-13).

Но пред Бога няма по-голямо благо от чистота­та на вярата, от която се раждат и всички останали духовни блага – и чистотата на нравите, и разните добродетели, и истинската любов, и пълната святост. Затова Бог така ревниво пазеше чрез Своите верни слу­жители – съдиите и пророците чистотата на истинско­то богопочитание, затова така тежко заплашване всяко отклонение от него (Навин 23:12-16; Левит 26:14-39) и затова, най-сетне, тъй безмилостно на пръв поглед наказваше Своя народ след всяко падение в идолопоклонство (Съдии З:5-8;12-14; 4:1-3; 6:1; 2 Па­ралипоменон 24:18; 34:25 и прочее).

Колко голям грях пред Бога е отстъплението от истинската вяра и какви велики беди то докарва не само на отделни личности, но и на цели народи, се вижда особено ясно от примера на цар Соломон. На­дарен от Бога с необикновена мъдрост, той не е бил обаче тъй благочестив и верен Богу, както е бил неговият баща св. пророк Давид. За да угоди на многото си жени – езичнички, цар Соломон забравя заповедта на Бога да не се служи у Израиля на чужди богове и издига „капище на Хамоса, моавска гнусо­тия… и на Молоха, амонитска гнусотия” (3 Царства 11:7) и сам започва да служи на Астарта, сидонско божество, и на Милхома, амонитска гнусотия” (ibid стр. 5). Днес, слепите привърженици на безогледната веротърпимост биха извикали от възторг : „Как­ва напредничавост у мъдрия цар Соломон! Какво широко разбиране! Каква толерантност!” Но светата Библия не съди така. Тя просто, но ясно и твърдо казва: „И Соломон вършеше това, що бе неугодно пред очите на Господа“ (3 Царства 11:6). „И Господ се разгневи на Соломона” (стих 9). От това време започват най-великите бедствия за еврейския народ: царството му се разделя на две, езическите народи добиват надмощие над него, няколко пъти той би­ва откарван в плен, градовете му се разоряват, храмът му бива съборен, земята му опустошена, а населението избивано, ограбвано, поробвано, из­мъчвано и облагано с тежки данъци. Тъй от момента, когато в Израиля „напредничавите и културни” схващания за веротърпимост и пълна религиозна свободия бяха осъществени, Израил стремглаво взе да отива назад. Защото Бог поругван не бива. Защото с Неговия свят закон и с Неговата вечна истина никой не може безнаказано да се гаври и ко­щунства.

Това са съзнавали ясно не само старозаветните про­роци и праведници. Това са възвестявали и подчерта­вали с всичка сила и новозаветните Божии служители: на първо място светите апостоли, а след тях и всички свети отци и вселенски събори. Верни на завета на Хрис­та: „Пазете се да ви не прелъсти някой” (Матей 24:4), светите апостоли са пазели чистотата на вярата като зеница­та на окото си, а и християните са предпазвали от отровата на лъжеученията. Ето няколко такива апос­толски увещания: „О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с коя­то, като се занимават, някои се отклониха от вярата” (1 Тимотей 6:20-21). „Не се увличайте от разни чужди учения” (Евреи 13:9). Св. апостол Павел съветва „да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата”(Ефесяни 4:14). „Пазете се от псетата, пазете се от злите работници” (тоест лъжеучителите; (Филипяни 3:2). „Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама спо­ред човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). А св. апостол Петър го­вори: „Пазете се, да не би, увлечени от заблуждение­то на беззаконниците, да отпаднете от твърдостта си” (2 Петра 3:17).

Апостолът на любовта, св. Иоан Богослов, който постоянно в своите послания набляга върху любовта и съветва всички християни да се обичат един друг, не намира, че в името на любовта хрис­тиянинът трябва да отстъпи от вярата си или да се сдружава с еретиците. Той твърдо увещава христия­ните: „Който дохожда при вас и не донася това уче­ние (тоест чистото, православното), него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участва в неговите лоши дела” (2 Иоан 10-11). А така съветва той, защото, „всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога” (стих 9), тоест дори и да говори за Бога, е на дело безбожник, сиреч служител на сатаната, неверник… В пълно съгласие със св. Иоан Богослов и св. anостол Павел говори на коринтяните: „Не се впря­гайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?” (2 Коринтяни 6:14-15). Всеки, който учи не така, както е учил Иисус Христос, светите апостоли, светите отци и Църквата Христо­ва, се явява лъжеучител, измамник, душегубител и помощник на сатаната. Може ли тогава с него да се общува? Може ли да се покровителства и насърчава? Не бива ли, обратно, онези, на които е пове­рено да пазят вярата, да оградят от гибелната му за­раза простодушните вярващи? Тъкмо така са постъп­вали светите апостоли, а след тях, по техния пример , и светите отци. Св. апостол Павел предава на анатема всяко ново учение, несъгласно с Христовото благовестие (Галатяни 2:8-9). Той не се побоява да нарече лъжепророк Вариисус в очите му „дяволски сине”, изоблича­вайки го публично със следните силни думи: „О, ти, който си пълен с всякакво коварство и всякаква измама, дяволски сине, враго на всяка правда”! (Деяния на светите апостоли 13:6-10). Св. Иоан Богослов нарича лъжеучители­те„антихристи“(1 Иоан 2:18), защото те в действител­ност са такива.

Също така и светите отци, които са знаели високата цена на любовтта, не са намирали в нея оправдание за някаква веротърпимост по отношение на ересите. Те ясно са виждали, че еретиците са обществени злосторници. Защото едните увреждат тялото, а другите погубват навеки душата. Църковната исто­рия с най-светли букви е записала героичните борби за запазването на чистото Православие, които са водели св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов, св. Васи­лий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийс­ки, св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин и много други. Никаква повърхностна загриженост за „мира” между християните не ги е ръководела в тяхната църковна политика. Напротив, те са виждали, че, ако воюват безпощадно с еретиците, ще осигурят мира и спасението на истинските християни. Тъй чрез тяхната енергична съпротива се е запазило и до днес светото Православие чисто и ненакърнено. Какво би остана­ло от него, ако светите отци от сантиментални подбуди за мир и общение с всички – с гностици, манихеи, ариани, несториани, монофизити, монотелити и прочее биха правили компромиси с всяка заблуда?

Светите вселенски събори, най-висшата вероучителна инстанция в Православната Църква, ясно и катего­рично са определили отношението си към религиоз­ните лъжеучения. Никакво общение с еретиците! Над тях светата Църква изрича своята анатема (Втори вселенски събор, 1-во правило). С тях светата Църква забранява дори да се молим. 45-то апостолско правило постановява да бъдат отлъчвани епископи или презвитери, които са дръзнали само да се помолят с еретици. Тъй стро­га е била светата Църква всякога към отстъпниците от вярата, защото последните са били всякога гибелна съблазън за християните.

Всяка секта и ерес по своята същност, като сеятелка на религиозни заблуди, е сатанизъм. Дяво­лът създава, както споменахме, ересите и сектите. Всяка секта и ерес се явява с претенцията, че е носителка на чистото Христово учение. По този начин всяка ерес и секта се явява като съперница на едната, свята,съборна и апостолска Църква. Дяволът търси да от­клони истинно вярващите от правия път и да ги вка­ра в религиозни заблуди, знаейки, че тъй сигурно ще ги погуби (Галатяни 5:19-21). И колко хитро постъпва той тука! Той не учи своите жертви на безбожие. Разбира се, и безбожието е негово средство за погубване; но него той употребява другаде. Той не ги отбива от вярата. Не! Дава им дори Евангелието в ръцете, като им казва: „Сами го тълкувайте и ще се спасите”. И такива люде, отделили се от църковното ръко­водство и от благодатния духовен живот, са из­падали в най-гибелни заблуди и с Библията в ръце са отивали в ада.

Един е пътят на спасението. Той е Сам Иисус Христос (Иоан 14:6), правилно разкриван и вярно следван в светата Православна Църква. Всички остана­ли пътища са гибелни. Светата Православна Църква е кораб. Който е в него и не отпада от него, ще се спаси. Който влиза в друга някоя лодка, ще погине. Вълните на злото ще го потопят. През Ноеви дни във водите на страшния потоп погина всяка жива плът, която беше вън от Ноевия ковчег. Този Ноев ковчег е символ и предобраз на Църквата Христова, единствения спасителен кораб. Който не вярва така, както светата Православна Църква вярва, и който не живее така, както светата Православна Църква учи, който отива в събранието на нечестивци и в пътя на грешници стои и в сборището на развратители седи (Псалом 1:1), той дори и да пророкува в името Господне, та дори и бесове да изгонва, и много чудеса дори да прави (Матей 7:22), все едно той ще чуе заедно с подоб­ните си на съдния ден страшния Христов глас: „Ни­кога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Матей 7:23).

За да се спасим, трябва да бъдем в едната, свята, съборна и апостолска Църква и да се пазим от всяка ерес. Иначе, отклоним ли се в друг път , неминуемо ще погинем  По учението на светите отци и учители Църковни „вън от Църквата няма нито слу­шане, нито разбиране на Словото Божие, няма нито истинско Богопочитание, не се намира Христос, не се преподава Дух Свети; смъртта на Спасителя не доставя спасение, няма трапеза на тялото Христово; няма плодотворна молитва; не може да има ни спаси­телни дела, ни истинско мъченичество, ни висока дев­ственост и чистота, ни душеполезен пост, ни благословение Божие. А в Църквата, напротив, е благо­волението и благодатта Божия; в Църквата обитава Триединният Бог; в Църквата е познанието на исти­ната, познанието на Бога и Христа, преизобилието на духовните блага; в Църквата са истинските, спаси­телни догмати, истинската, произлизаща от апостоли­те вяра, истинската любов, и правия път към вечния живот[5]”.

Прочетете още „Православие и инославие – продължение и край*“ →