Категория: Св. Писание Нови Завет

За Поп-Ненчовия превод на Евангелието*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Желев Димитров

Abstract

В средата на 19-ти век необходимостта от превод на говорим български език на библейските текстове, които се четат по време на богослуженията се усеща доста остро. Извършените и отпечатани дотогава преводи на библейски текстове под ръководството на протестантските мисионери по българските земи не са били широко разпространени и освен това били неудобни за използване в религиозни служби. На българските свещеници им трябвало поне един апракос, написан на български език вместо вече неразбираемия църковнославянски. Ето защо свещеник Ненчо Несторов от град Севлиево по своя инициатива се заема с превод на апракосите на новобългарски език. Неговият превод съдържа стотици текстове, извадка от Четириевангелието за четене през всички дни на годината. Освен това свещеник Ненчо Несторов успява да отпечата своя труд, като сам се грижи за разпространението му.

***

Преводът на Евангелието (изборно евангелие, апракос[1]) на говорим българ­ски език е основното книжовно дело на свещеник Ненчо Несторов, един от народните будители от Севлиево.

Неговите родители са от севлиевското село Млечево, но скоро след бра­ка си се преселват в Севлиево да търсят препитание и там, в града, се ражда най-големият син на семейството – Ненчо. Според някои изследователи той е роден около 1820 година, но краеведът професор Харалан Вълчанов (Вълчанов 1942: 99-100; Стоянов 1987: 266) посочва точна дата на раждане – 12 ноем­ври 1824 година.

Любознателен от малък, Ненчо Несторов учи в килийното училище при градската църква „Свети пророк Илия“ и с лекота усвоява четенето, писането и църковното пеене. През 1846-1847 година се сближава с възрожден­ския деец Петко Рачов Славейков, по това време учител в Хаджистояновото училище[2] в Севлиево, който го насърчава да продължи образованието си. Няма сведения къде още е учил, но през 1848 година по препоръка на Славейков е назначен за учител в село Вълчитрън, Плевенско. Като добре образован за времето си млад мъж, Ненчо скоро е поканен да стане свещеник. На 13 юли 1852 година Търновският митрополит Неофит (Византийски)[3] го ръкополага за свещеник на село Българене, Плевенско. През 1857 година е назначен за свещеник в севлиевската църква „Св. Илия“. В Севлиево наред с другите си дейности той прави и превода на Евангелието от църковнославянски на български. След Освобождението със свои средства доставя от Виена първата печат­ница в Севлиево и печата книги за просветата на народа. Името на Ненчо Несторов е често срещано и в списъците на спомоществователи на издава­ни по това време български книги.

Авторът Иван Желев Димитров

Поп Ненчо Несторов е един от първите жители на възрожденско Сев­лиево, който осъзнава огромното значение на печатното на говоримия бъл­гарски език слово. Макар борбата за народна просвета да има за лозунг „богослужение на български език“ с цел да се изостави напълно непо­нятният гръцки език на църковните текстове, тази борба на първо време всъщност трябва да мине през компромиса на църковнославянския език. Защото църковните богослужебни книги, почти всички доставяни от Ру­сия, са на църковнославянски, но той е трудноразбираем дори за грамот­ните българи. Затова свещеник Ненчо по свой почин се заема да преведе на новобългарски език Изборното евангелие, което съдържа стотици тексто­ве, откъси от четирите евангелия (от Матей, Марк, Лука и Иоан), четени по време на богослужение всеки ден през годината. В осъществяване на замисъла си да преведе на новобългарски език светото Евангелие свещеник Ненчо Несторов работи упорито десет години, като при превода се ползва от опита на по-младия си колега в учителството и в свещенството иконом Марин Софрониев[4].

В началото на 60-те години на 19-ти век, когато необходимостта от бого­служение на съвременен български език се усеща особено остро, свещеник Ненчо Несторов е готов с превода и скоро красиво оформеното Евангелие се отпечатва. То се печата в откритата по това време правителствена пе­чатница в град Русе, центъра на Дунавския вилает. Печатницата е създа­дена основно за задоволяване на административните нужди на османската власт и за издаване на вилаетския вестник, но скоро там започват да печатат и книги на български език. Едно от първите издания е светото Евангелие, преведено от свещеник Ненчо Несторов, гордо прибавил към името си „Севлиовец“ (Миленова 2020). Сам поп Ненчо в разгара на църковната борба, пътувайки на кон, често придружаван от по-малкия си брат, разпространява преведеното свето Евангелие по българските земи. Поради големия инте­рес се налага отпечатването на второ допълнено издание. Приблизително по същото време Ненчо Несторов отпечатва и текста на „Проскомидия на Светата литургия“, в която на български език се дават указания на свеще­ниците как да отслужват литургията.

И след Освобождението Севлиево не остава встрани от жаждата на българите да се учат, да се образоват, да се просвещават, да се запозна­ват със света и достиженията на науката. Все повече започва да се чув­ства нуждата от разнообразни и достъпни печатни издания. През 1886 година свещеник Ненчо Несторов вече обмисля да отвори собствена печатница, основно за отпечатване на църковна, но и на светска книжнина. Идеята му е благословена от тогавашния търновски митрополит Климент (въз­рожденския писател Васил Друмев). За новата печатница, намираща се до читалището, поп Ненчо доставя от Виена през 1887 година модерна печа­тарска машина. Наема и двама опитни работници. За жалост печатница­та не му носи достатъчна печалба и той не успява да изплаща заема, взет за устройването ѝ.

Междувременно му се налага да замине за Цариград да се лекува, след като е бил ухапан от куче. На връщане се среща в Пловдив с известния издател Христо Г. Данов. От него научава, че по време на отсъствието му неговият зет Сава х. Иванов, като поръчител на заема, е продал печатница­та. Свещеник Ненчо Несторов трудно приема загубата на печатницата и на 16 декември 1890 година почива. Погребан е при олтара на старата църква „Свети пророк Илия“ в Севлиево.

Израснал и възпитан в родолюбива среда край възрожденски будители като хаджи Стоян Николов, Петко Рачов Славейков (1827-1895 година, учителствал в града), севлиевския учител и свещеник Марин Софрониев, Ненчо Несторов се вдъхновява да им подражава в просветното дело.

Авторът Иван Желев Димитров

Самият превод на Изборното евангелие е забележително постижение. Авторът не посочва кое издание на църковнославянския текст на Избор­ното евангелие е използвал, но е вероятно това да е изданието в Москва от 1848 година. При това свещеник Несторов не прибягва към вече съществуващите и отпечатани преводи на Четириевангелието от Петър Сапунов (1828 и 1832 година в Букурещ) и на Новия Завет от иеромонах Неофит Рилски, претър­пял (в годините 1840-1859) седем издания и широко достъпен благодаре­ние на добрата разпространителска мрежа на протестантските мисионери, инициирали и публикували превода.

Публикуваното на говоримия български език Изборно евангелие „естествено“ предизвиква противодействие на Цариградската патриар­шия[5]. Патриарх Григорий VI на 19 юли 1866 година разпраща Окръжно писмо, с което обявява, че Евангелието е неприемливо, тъй като е написано на „вулгарен език“, и се забранява разпространението му. Българите обаче не се съобразяват с патриаршеското решение и Евангелието продължава да се разпространява широко сред народа (Стоянов 1967: 126-127).

Заглавието на книгата е: „Божественното и Священно Евангелие на Господа нашего Иисуса Христа/По чина на Евангелистите преведено на българския язик и распорядено за през сичката година в най-удобен чин, според типическите означения на святата православна наша църква издава ся на свят сега първо с трудолюбието и иждивението на священника Ненча Несторов Севлиовец. Русчук. В Печатницата на Дунавската Област. 1865“. На гърба на титулната страница е записано: „Напечята ся с удобрението и дозволението на Славния Виляет“.

Следва предисловието от автора, в което четем:

„Предисловие

Боголюбиви Християне!

Като виждах че мнозина от священниците желаят да четат на божественната Литургия Священното Евангелие пред народа по матерния ни Българский язик, за да може да разбере секи Евангелието, което ся чете на Божественната Литургия, и понеже нямами редовно Евангелие[6] на Българский язик, и повечето от нашите Священници като не знаят Славянския язик, за да исчетат Евангелието на Български в църквата пред народа принуждаватся да търсят, което Евангелие искат, в Българското Евангелие, което има отпечятано в малак Формат[7]. И тъй големи мъчнотии и трудове опитват, аз като виждах в моите братия тия трудности, наехся с недостоинството си да ги освободя от тия мачнотии и безпорядоци. И повдигнат от голяма ревност започнах една такава голяма работа.

Авторът Иван Желев Димитров

И тъй преведох настоящето Священно Евангелие, от Славянския на чисто Български язик, положих труд, и го разсположих наред тъй, щото един Священник, като начне от въскръсение ще чете наред и ще обръща само за сяка неделя на ред и утренните Евангелия, и те наред за сяка неделя. Тъй и за секи праздник, и за секи Святия на секи ден, и тъй особно наред. Прибавих на края и 35 таблици от Мануила Глизония, и преложих[8] ги на Български, по които ще ся управят Священниците с чуден начин за намирвание на сяка неделя Евангелията утренни и Литургиални много потребни. След тридесят и петата таблица прибавих и друга таблица, която съдържава обращанието на годините, и начина, от 1865-та година, до 2080-та година с назначението на Пасхата за сяка година, и която ще тряба на Священниците за да намират за сяка година Пасхата.

Покорно ся моля на сичките си единородни братия Священници, които служят на святата христова църква, ако би негде да срещнат някоя погреш­ка, да мя искренно опростят: като си наумят, че никой человек няма кой да не съгреши; и още жарко им ся моля да мя споменуват в богоугодните си молитви и благословения, амин. Смиренний Священник Ненчо Несторов, Севлиовец“.

Страниците са означени с арабски цифри, като заглавната страница, тези на предисловието и илюстрациите, както и празните страници не се броят. Накрая на 44 страници, означени с римски цифри, са поместени по­редица приложения с таблици за ползването на четивата – откъси от раз­личните евангелия.

Откъсите от евангелията, наричани днес у нас в църковния език четива (на гръцки перикопи, на църковнославянски зачала), са различни по обем смислови цялости, защото водещият принцип е да се даде смислово завър­шен разказ за събитие или обособена част от беседите на Иисус Христос с неговите ученици, с юдейските първенци, с отделни личности или с множе­ство народ. Именно понеже смисловата обособеност е водещ принцип, на някои места се прескача текст, който е вмъкнат в рамките на по-пространен разказ и съответно има друг сюжет. Обикновено това се указва в изданията на Изборното евангелие преди всяко четиво.

В изданието на Евангелието в превод на свещеник Ненчо Несторов е спазен установеният още през Средновековието модел на подреждане на четивата за цялата година. Най-напред са дадени четивата за Пасхалния период. За­почва се от евангелското четиво на утринната в полунощ на Възкресение Христово[9], следва евангелието на литургията, отслужвана като продълже­ние на среднощната утринна. След това е евангелието на възкресната (на­ричаната още пасхална) вечерна и продължават четивата за Светли поне­делник, Светли вторник и така нататък до Неделята на Петдесетница, общо 7 седмици. С изключение на първото четиво от пасхалната полунощна утринна, което е от глава 28 на Евангелието от Матей, и някои други че­тива, съобразени с празнувано събитие[10] в неделите след Възкресение Хри­стово, всички останали откъси са от Евангелието от Иоан. Това е така нареченият пасхален период, в който с предимство се чете това Евангелие. Затова преди началото на периода е сложена литография с образа на св. евангелист Иоан.

Свещеник Ненчо Несторов (1824-1890)

От първата неделя след Петдесетница започва да се чете Евангелието от Матей. Преди началото на този раздел е поместено литографско изо­бражение на св. евангелист Матей. Четенето на откъсите от Матей следва идейна последователност с оглед на темата на неделята, а не се чете на­ред текстът на Евангелието. То продължава общо 17 седмици до неделята преди Кръстовден (Въздвижение на светия Кръст), като от 12-тата седмица нататък Матеевите откъси са само в събота и неделя, а в делничните дни се четат откъси от Евангелието от Марк.

Прочетете още „За Поп-Ненчовия превод на Евангелието*“ →

Значението на призива на св. апостол Петър за «познаването» на Иисус Христос от вярващите в неговото Второ съборно Послание*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

(Болгария)

Анотация

Статията е посветена на изследването смисъла и значението на призива на св. апостол Петър за «познаването» на Христос от вярващите в неговото Второ съборно Послание (2 Петр. 1:2-3, 5-8; 2:20-21;3:18).

***

За Второто съборно Послание на св. апостол Петър се констатира, че в рамките на едно и също Послание, което има обем само от три глави, призивът към вярващите за «познаването на Иисус Христос» се повтаря от апостола общо седем пъти. Честата му употреба в Посланието поставя въпроса за смисъла и значението, които св. апостол Петър влага в него, и какво този призив означава за тях. Целта на настоящето кратко изследване е да се отговори, в какво се състои «познаването на Иисус Христос» от вярващите конкретно според разглежданите стихове във Второ съборно Послание на св. апостол Петър. За постигането на тази цел се привеждат тълкувания на някои свети отци и съвременни учени изследователи върху тях, които се анализират, след което се извеждат изводи за смисъла и значението му. Тезата, която се поставя е, че чрез изявяването и прилагането на изброените от апостола в Посланието добродетели – вяра, добродетел, знание, въздържание, търпение, благочестие, братолюбие и любов (2 Петр. 1:5-8) от вярващите в живота им на дело като плодове на духовния живот, се стига до живото истинско богопознание – до «познаването на Христос». Значението на призива за «познаването на Иисус Христос» чрез съответните добродетели се намира във връзка според автора на изследването и със следните други теми, които апостолът засяга в неговото Второ съборно Послание – тези за Второто Пришествие, което ще изгрее като «зорница» в сърцата на вярващите (2 Петр. 1:19), «огнения Апокалипсис» (глава 3), появата на «новото небе» и «новата земя», на които ще обитава правда (2 Петр. 3:13) и влизането в «царството на Господа Иисуса Христа» (2 Петр. 1:11).

Стиховете във Второ съборно Послание на св. апостол Петър, в които призивът за «познаването на Иисус Христос» се съдържа, са: 1/, 2/ «благодат вам и мир да изобилства в познаване Бога и Христа Иисуса, нашия Господ. Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване Оногова, Който ни е призовал със Своята слава и съвършенство» (2 Петр. 1:2-3)[1]; 3/ «…привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов. Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа» (2 Петр. 1:5-8); 4/, 5/, 6/ «Защото, след като са избягнали световните скверности чрез познаване Господа и Спасителя нашего Иисуса Христа, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото. За тях би било по-добре, да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед» (2 Петр. 2:20-21); 7/ «но растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа…» (2 Петр. 3:18).

Епископ Михаил (Лузин) обяснява за израза «в познаване Бога и Христа Иисуса» (2 Петр. 1:2), че думата «познание» е по-силна от думата «знание» и потвърждава, че тя се среща няколко пъти в това Послание[3]. «Познание, с което често се сравнява думата знание, означава познание в дълбочина, пропито по-силно с любов, което обхваща обекта не външно или повърхностно, а дълбоко и концентрирано»[3].

За стиха «Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа» (2 Петр. 1:8), Иларий Арелатски излага становището, че ако изброените добродетели – вяра, добродетел, знание, въздържание, търпение, благочестие, братолюбие и любов (2 Петр. 5:7) ги има във вярващите (и се умножават), Бог става видим чрез тях, а когато те отсъстват, Той е невидим[7]. Епископ Михаил обяснява, че тези, които отглеждат много видове добри дела, които той сравнява с плодове на плодоносно дърво, ще стигнат до все по-дълбоко, твърдо и широко познание за Господа[4]. Св. Иоан Златоуст смята, че вярващите трябва не само да имат тези добродетели, но и да ги имат в изобилие, както и че този който ги има, ще има дръзновение в деня на Второто пришествие на Господа Иисус Христос[11]. Блажени Теофилакт свързва наличието на съответните добродетели в човека със способността му да посрещне Господа при Неговото Второ пришествие: «Притежаващият ги е извън опасност при Второто пришествие на Господа. Защото, който ги няма, с него ще последва слепота, когато Съдията дойде в слава и заблести като слънце; и дори зрението някак си да оцелее, той не ще може безвредно да гледа безмерния блясък, понеже извънмерният блясък на светлината обикновено потъмнява слабото око, гледащо към нея»[2, с. 362-363]. Освен във връзка с подготовката на вярващите за Второто пришествие на Иисус Христос, което ще ги освети като светлина според 2 Петр. 1:19, споменатите добродетели имат отношение и към влизането им в Царството Божие (2 Петр. 1:11). Св. Кирил Александрийски смята, че тези, които са избрали пътя на живота в Христос, трябва, първо, да растат във вяра, и второ, да добавят добродетел към нея, за да се опитат след това да станат богати в познаването на Христовата тайна на тайнствата и успеят много в съвършеното разбиране за Него[12]. Според Александър Лопухин когато християнският идеал за вяра и живот бъде въплътен в целия живот на християнина чрез изява и преумножаване на добродетелите, само тогава му се открива пътя към истинското познаване на Христос, а който напротив няма нравствените основи на живота, споменати от апостола, прилича на човек със затворени очи. Той сравнява същото с казаното от св. апостол Иаков в неговото Съборно Послание: «който слуша словото и го не изпълнява, той прилича на човек, който гледа естественото си лицe в огледало» (Иак. 1:23)[8].  Блажени Теофилакт обръща внимание още и на степенуването на добродетелите. В тях се започва с вярата като основа, към нея се прибавя добродетелта, тоест делата, тъй като вяра без дела е мъртва (Иак. 2:26); чрез делата се стига до знанието, но не обикновено знание, а знание за тайните Божии, което знание не е достъпно за всеки; след това следват въздържанието и търпението, за да човек да не се възгордее от величието на дара; чрез добродетелта се преуспява в благочестието, което умиротворява и усъвършенства надеждата в Бога; към него се прибавя братолюбието, докато се достигне до любовта, която е най-съвършеното благо и пълнота на всички блага (срв. 1 Коринтяни 13:13)[2, с. 362]. Според споменатия тълкувател посочените добродетели трябва да бъдат не само придобивани от християните, но и преумножавани[2, с. 362]. Христо Попов добавя и едно съществено разяснение за това, в какво се състои разликата между братолюбие и любов. Братолюбието според него е обич към хората, които са ни близки по кръв, начин на живот и вяра, докато любовта е висша степен на обич към ближните. Любовта е вече към цялото човечество, към всички хора без разлика на произход и вяра, като към деца на един Отец. Тя включва и любов към враговете[10, с. 46].

По отношение на стиха (2 Петр. 2:20) епископ Михаил (Лузин) обяснява, че под «познаване на Господа» се разбира живо знание, придобито чрез вяра с чисто разбиране[5]. На това място не става въпрос за вяра и теоретическо знание, а за знание придобито чрез опита от прилагането на добродетелите.

Следователно призивът към вярващите за «познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа» се разбира в контекста на темата за придобиването, изявяването и преумножаването от тях на изброените от апостола добродетели на дело, чрез които те могат да станат участници в «Божественото естество» (срв. 2 Петр. 1:4).

Посланието завършва със същия призив на апостола към християните «да растат в познаване на Господа Иисуса Христа»: «растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа. Нему слава и сега и в ден вечний. Амин» (2 Петр. 3:18). Александър Лопухин заключава от това, че «познаването» на Христос е следователно основен предмет на речта на апостола от самото начало на Посланието, тъй като другомислещи хора, за които се споменава няколко пъти в него, заблуждавали християните включително тези, които са запознати с всички тайни[9]. Същият тълкувател обобщава: «Следователно може да се каже, че учението за богопознанието е основното съдържание на Посланието, така че всички други теми на речта на Посланието се свеждат до този основен предмет»[9]. Епископ Михаил (Лузин) обръща внимание още и на значението на думата «ден вечний» в цитирания последен стих на Посланието (2 Петр. 3:18), и какво тази дума означава според него: «ден за разлика от нощта, ден, който никога не свършва…Това е един ден, траен завинаги; той няма вечер и няма утро; в него също няма слънце, защото в него е Христос, Слънцето на правдата (срв. Откр. 21:23 ; 2 Петр. 3:13)»[6].

Авторът на изследването излага твърдението, че призивът на апостола за «познаването на Иисус Христос» от вярващите като резултат от придобитите и изявени на дело в живота добродетели (2 Петр. 1:5-8) се намира още в съдържателна връзка със следните други теми, които св. апостол Петър разгръща също в неговото Второ съборно Послание – за Второто пришествие на Иисус Христос, което ще изгрее като «зорница» в сърцата на вярващите според 2 Петр. 1:19, «огнения Апокалипсис», изложен в цялата глава 3 на същото Послание, появата на «новото небе» и «новата земя», на които ще обитава правда (2 Петр. 3:13) и влизането във «вечното царство на Господа Иисуса Христа» (2 Петр. 1:11).

Заключението от изследването е, че в неговото Второ съборно Послание св. апостол Петър обръща конкретно внимание на вярващите върху това, че чрез изпълняването на Христовото учение на дело – чрез придобиването, преумножаването и изявата на добродетелите, които той изброява в Посланието (2 Петр. 1:5-8), като плодове на вярата и духовния живот, се стига именно до живото истинско богопознание – до познаването на Иисус Христос и участие в Божественото естество.

Список использованных источников

1. Библия, сиреч Книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. – София: «Синодално издателство», 1991. – 1523.

2. Блаж. Теофилакт. Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. – Св. Гора, Атон: Славянобългарски манастир «Св. вмчк Георги Зограф», 2008. – 462.

3. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:2. – Режим доступа:   http://bible.optina.ru/new:2pet:01:02 (дата обращения: 21.09.2022).

4. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

5. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 2:20. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:02:20 (дата обращения: 21.09.2022).

6. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 3:18. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:03:18 (дата обращения: 21.09.2022).

7. Иларий Арелатски. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:   http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

8. Лопухин А. П. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

9. Лопухин А. П. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 3:17. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:03:17#lopuxin_ap (дата обращения: 21.09.2022).

10. Попов, Хр. (състав.). Изяснителен преглед на апостолските Послания и Апокалипсиса. – София: Синодално издателство, 1990. – 596 с.

11. Св. Йоан Златоуст. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

12. Св. Кирил Александрийски. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

Eva Kovacheva

(Bulgaria)

THE SIGNIFICANCE OF THE APPEAL OF ST. AP. PETER ON THE «KNOWLEDGE» OF JESUS CHRIST BY BELIEVERS IN HIS SECOND EPISTLE

Abstract

The article is dedicated to the study of the meaning and significance of the appeal of st. ap. Peter on the «knowledge» of Christ by the believers in his Second Epistle in the verses (2 Peter 1:2-3, 5-8; 2:20-22; 3:18)

__________________________

*Материалът е предоставен от автора, а оригинала е публикуван в Сборник с доклади от ХIХ Международный форум «Задонские Свято-Тихоновские образовательные чтения «Поминайте наставников ваших» (Евреи 13:7), посвященный году педагога и наставника, г. Липецк, 14-15 декабря 2023 года, Липецк, 2023, с. 57-60. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b5P

Филипи или Филипопол, Никопол на Места или Никопол в Епир?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

Резюме

В библейската наука, включително в изследванията на Новия Завет, има доста предположения и често се изразяват хипотези и се полагат големи усилия за защита на мнения, които се различават от традиционно приетите факти за библейски личности или събития. Такъв пример са опитите на някои амбициозни български учени да прекроят пътя на проповедническата дейност на апостол Павел на Балканския полуостров с довода, че той не е отишъл в град Филипи, а в град Филипополис. Другият древен град, за който се твърди, че е библейско място, е град Никополис ад Нестум в средното течение на река Места в Южна България. Колкото и странно да изглежда, някои изследователи твърдят, че това е така – градът, в който апостол Павел искал да прекара зимните месеци, както пише до своя ученик Тит (Тит 3:12), е този, а не Никополис в Епир. Причините за интереса към такива хипотези са ясни: всеки е съблазнен от мисълта, че неговото място или страната му е имала славна, но вече забравена история; че само по-известните държави и градове се смятат за центрове на събитията в световна история, включително християнска история. Но историята е спомен за истината, а не за въображаеми събития.

***

В библейската наука, в това число и в новозаветните изследвания често се изразяват предположения, градят се хипотези, полагат се огромни усилия да се защитят мнения, които се различават от традиционно приеманите факти, свързани с библейски личности или събития. Мотивите за такива усилия са различни, но много често те са свързани с желанието на определени автори да предложат решения, които да задоволят личните им амбиции в науката. Обикновено е налице и стремежът да се докаже нещо, което според авторите ще повиши авторитета на тях самите или на тяхното родно място и страна. Но и не само това може да е мотив, както е например случаят с изследванията на д-р Хайнц Варнеке относно мястото на корабокрушението на св. апостол Павел по пътя му за Рим[1] (по този въпрос виж тук в блога Съдържание 1, публикация № 20 от Иван Ж. Димитров, Корабокрушението на св. апостол Павел с подзаглавие: Малта ли е островът, където се спасяват корабокрушенците? – бел. на автора на блога).

Такъв пример виждаме и в стремежа на някои амбициозни български учени да преначертаят пътя на проповедническата дейност на св. апостол Павел на Балканския полуостров. Подобни опити са правени и по отношение на други исторически личности, извън библейската история.

Авторът Иван Ж. Димитров

И сега конкретно към примерите. Във връзка с разказа на Деяния апостолски за проповедта на апостола в град Филипи, Македония, някои български учени са се поблазнили от възможността той да е отишъл не в град Филипи, а в град Филипопол[2]. Доводите са, че по това време Филипи е бил малък град, заселен с римски военни колонисти-ветерани, докато Филипопол е бил голям град с развит стопански, културен и религиозен живот, включително и със сграда на синагога. Градът е на брега на голямата река Хеброс (Хебър, Марица), която по онова време била плавателна[3]. Д-р Асен Чилингиров от Берлин в книгата си „Апостол Павел, Филипи и Филипопол” и в редица сродни публикации се опитва да обори традиционното възприемане на свидетелството на Деяния апостолски и посланията на апостол Павел, а позицията му получи значителна популярност сред неспециалистите. Водени от ненаучни критерии, мнозина си казват: защо апостолът да е бил в град Филипи, а да не е бил в града с близкото по звучене име Филипопол? При това д-р Чилингиров посочва значително число научна литература, която е проучил и на чиито сведения той стъпва. Но, разбира се, тълкува сведенията по свой начин и определено тенденциозно.

Но такова твърдение се сблъсква преди всичко с нeколкократното споменаване на името на град Филипи извън разказа в 16-та глава на Деяния апостолски. Ето примерите:

В Деяния апостолски 20:6 авторът отбелязва: „А ние отплавахме от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада” (ἡμεῖς δὲ ἐξεπλεύσαμεν μετὰ τὰς ἡμέρας τῶν ἀζύμων ἀπὸ Φιλίππων καὶ ἤλθομεν πρὸς αὐτοὺς εἰς τὴν Τρῳάδα ἄχρι ἡμερῶν πέντε). Разбира се, отплаването е станало от Неапол, но той е служел като пристанище на важния в много отношения град Филипи[4].

Авторът Иван Ж. Димитров

В началото на Посланието до филипяни (Филипяни 1:1) е посочено името на град Филипи: „Павел и Тимотей, раби Иисус Христови, – до всички в Христа Иисуса светии, които се намират във Филипи” (Παῦλος καὶ Τιμόθεος δοῦλοι Χριστοῦ Ἰησοῦ πᾶσιν τοῖς ἁγίοις ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ τοῖς οὖσιν ἐν Φιλίπποις).

В края на същото послание (4:15) апостолът нарича християните там по името на града им, като ги свързва с провинция Македония: „А знаете и вие, филипяни, че в начало на благовестието, когато излязох из Македония…” (οἴδατε δὲ καὶ ὑμεῖς, Φιλιππήσιοι, ὅτι ἐν ἀρχῇ τοῦ εὐαγγελίου, ὅτε ἐξῆλθον ἀπὸ Μακεδονίας…)

В Първо послание до солуняни (1 Солуняни 2:2) се говори за случилото се с апостола в град Филипи: „макар и пострадали и поругани попреди във Филипи, както знаете, ние дръзнахме в Бога нашего да ви проповядваме Божието благовестие с голям труд” (ἀλλὰ προπαθόντες καὶ ὑβρισθέντες, καθὼς οἴδατε, ἐν Φιλίπποις ἐπαρρησιασάμεθα ἐν τῷ θεῷ ἡμῶν λαλῆσαι πρὸς ὑμᾶς τὸ εὐαγγέλιον τοῦ θεοῦ ἐν πολλῷ ἀγῶνι).

Авторът Иван Ж. Димитров

Дори да се допусне, че в някое от тези места е направена грешка и вместо Филипопол е записан Филипи, трудно е да се приеме, че на всички места сведенията за град Филипи са сбъркани и всъщност става дума за другия град, носещ името на македонския владетел Филип II[5]. От друга страна, ако апостол Павел е имал за цел да отиде във Филипопол, който е все пак в провинция Тракия, а не в Македония, тогава от Троада лесно би преминал през пролива Хелеспонт (днес Дарданели) и да се отправи първо на север и после на северозапад към Филипопол. Не е било необходимо да плава до остров Самотраки и оттам до пристанището на Неапол (днес Кавала), та чак тогава да търси път по река Хеброс (днес Марица) към Филипопол. Отделен въпрос е, че плаването срещу течението на тази река не е било лесно. На някои места дълбочината е малка и се е плавало предимно със салове, които срещу течението били теглени от коне. Така или иначе начертаният от автора на Деяния апостолски маршрут през остров Самотраки и Неапол естествено води към град Филипи.

Поначало цел на проповедническата дейност на апостол Павел, както може да се види от описанието на неговите мисионерски пътувания, са били по-големи градове по крайбрежието на Средиземно море, в които е имало и юдейски синагоги, тоест еврейски общности. Апостолът винаги се стремял да проповядва най-напред сред тях, както сам той посочва: „Първом на юдеин, сетне и на елин” (Ἰουδαίῳ τε πρῶτον καὶ Ἕλληνι – Римляни 1:16; 2:10). Това той прави както поради запознатостта на евреите с очакването на Месия, така и заради познанията им върху Свещените Писания.

Наистина, в Мала Азия апостол Павел отива и навътре в континенталната част, но там поради географска близост до Палестина във всяко по-голямо селище е имало и еврейска общност. И въпреки това апостолът не навлиза много дълбоко в сушата на полуостров Мала Азия. Докато проблемът с Филипопол е, че градът е твърде отдалечен (на около 300 км) от крайбрежието на Средиземно море, съответно и от обичайния маршрут на апостола, пътувайки на запад или на изток.

Авторът Иван Ж. Димитров

Другият древен град, за който се изказват претенции да е библейско място, е градът Никополис ад Нестум в средното течение на река Места, в Южна България. Колкото и странно да е, някои изследователи твърдят, че това е градът, в който св. апостол Павел пожелал да прекара зимните месеци, както пише на своя ученик Тит: „Кога изпратя при тебе Артема или Тихика, побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам” (Ὅταν πέμψω Ἀρτεμᾶν πρὸς σὲ ἢ Τύχικον, σπούδασον ἐλθεῖν πρός με εἰς Νικόπολιν, ἐκεῖ γὰρ κέκρικα παραχειμάσαι – Тит 3:12).

Прочетете още „Филипи или Филипопол, Никопол на Места или Никопол в Епир?*“ →

Образът на св. апостол и евангелист Иоан Богослов според сведения от Свещеното Предание*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Поради своето предназначение да разкриват евангелското учение и спа­сителното дело на Иисус Христос новозаветните книги на Свещеното Писание не дават изчерпателни сведения за светите апостоли и не рисуват образите им в пълнота. В новозаветните книги се говори за светите апостоли само дотолкова, доколкото тех­ният живот и тяхната дейност са свързани с Извършителя на спасението, Иисус Христос, и доколкото допринасят да бъде разкрита, изяснена и утвърдена вярата в Него. Ето защо образът на апостол и евангелист Иоан Богослов, обрисуван въз основа на новозаветни сведения, се нуждае от допълнително разкриване. Това може да се извърши въз основа на сведенията, които дава за него Свещеното Предание, вторият след Свещеното Писание авторитетен извор относно лицата и събитията от ранната история на християнската Църква.

Духовното развитие на апостол и евангелист Иоан Богослов вървяло последователно, като се движило от хармоничното взаимодействие на природния и благодатния фактори. В него естествените индивидуални потребности и способности били не­престанно озарявани и подпомагани от Божията благодат, излъчваща се така изобилно на първо място от богочовешката личност на Иисус Христос, а сетне и от даровете на Светия Дух. А едва ли друг човек стоял по-близко до Иисус Хри­стос през земния Му живот и се намирал повече в обсега на Неговото благодатно влияние, отколкото апостол и евангелист Иоан. Поставен в такава благоприятна обстановка, която непрекъснато го възвисявала и преобразявала духовно, Иоан Зеведеев почти незабелязано за външния наблюдател от «син на гърма», както е предста­вен в синоптическите евангелия, се оформил в апостол на любовта, както се вижда от Неговите новозаветни писания и както той определено е засвидетелстван в Свещеното Предание. Не чрез някакъв мигновен прелом – чрез внезапно рели­гиозно обръщане и благодатно озарение свише, а постепенно, в продължителен процес на духовно съзряване под въздействието на непрестанното общение с бо­жествения Учител Иисус Христос, Иоан Заведеев все повече се вглъбявал в себе си, прониквал се от възвишените начала на Иисусовото евангелско слово, възпи­тавал в себе си християнските добродетели начело с нравствената любов и така изваял в себе си прекрасния образ на свет апостол и новозаветен писател, комуто Божията Църква дължи едно Евангелие, три съборни послания и Апокалипсиса

Светостта постепенно, но все по-пълно и по-съвършено обземала цялото съ­щество на апостол и евангелист Иоан Богослов, докато той станал неин прекрасен съсъд и преизобилен извор. Ореолът на светостта, който все по-ярко обкръжавал лика на апостол и евангелист Иоан, създавал хармония между разума и сърцето му и го оформил като завършен, нравствено ведър и небесно чист характер и образец. Чрез повикването му за апостол от въплътения Бог Слово и чрез подчертаната обич на Спасителя към него, Зеведеевият син Иоан се преродил в нов човек в светостта на истината и в силата на любовта. По такъв начин грехът бил изтръгнат от душата му и той водил безгрешен, свет живот, тъй като «който е роден от Бога, грях не прави, защото семето Му пребъдва в него; и не може да греши, защото е роден от Бога» (1 Иоан 3:9). Не само по Божие озарение, но и от свой личен духовен опит апостол и евангелист Иоан писал: «Знаем, че всеки, роден от Бога, не греши; но роденият от Бога пази себе си, и лукавият го не докосва» (1 Иоан 5:18). Църковната история наистина не знае случай лукавият да се е докоснал до душата на апостол и евангелист Иоан и да го е увлякъл в изкушение. Апостол и евангелист Иоан е чист и неопетнен светец; в него­вия живот нямало греховни петна, които да са измивани чрез горчивите сълзи на съкрушително покаяние и на божествена прошка. С този си оформен свет образ апостол и евангелист Иоан влязъл в Свещеното Предание и се отпечатал в страниците на цър­ковната история.

След като апостол и евангелист Иоан Богослов загубил брат си, св. апостол Иаков, който пострадал мъченически в 44 година (Деяния на светите апостоли 12:2), и още повече, след като изпълнил дълга си към Пресвета Дева Мария, чийто земен живот също се прекратил на­скоро, нищо не го заставяло да остава повече в Иерусалим. Освен това поради избухването на Юдейската война (67-70 година) този град бил обречен на гибел и на­пуснат от християните. Апостол и евангелист Иоан оставил собствения си дом и заминал за град Ефес, знаменитата столица на проконсулска Азия. Главно чрез мисионерската дейност на св. апостол Павел тук Христовата Църква била хванала здрави корени и се радвала на голям успех. Много и важни съображения ще да са подтикнали апостол и евангелист Иоан да се засели именно в град Ефес. Между тях заслужава да бъдат спо­менати поне следните две:

1.Ефеската Църква се нуждаела от авторитетен и опи­тен духовен ръководител на първо място поради многобройните ѝ членове, а сетне и поради появилите се между някои нейни членове редица заблуди, които заплаш­вали да отклонят някои християни от правата вяра и евангелската добродетелност и да ги въвлекат в мътните води на гностическите и антиномистическите лъжеучения;

2.От град Ефес можело да се развива голяма мисионерска дейност, да се държи връзка с християнските църкви не само в Мала Азия, но и в Балканския полуостров и в Западна Европа.

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов със своя символ орела, показващ духовните висини, достигнати с Евангелието и Апокалипсиса на светеца

Очевидно е, че нуждите на църковното ръко­водство и на евангелската проповед изисквали да дойде в град Ефес апостол и евангелист Иоан, защото нямало по-авторитетен и по-подходящ за тяхното задоволяване от него. Известно е, че по това време апостолите Петър и Павел били в Рим, където постра­дали мъченически. Другите апостоли предприели дълги мисионерски пътешествия и се намирали в далечни страни или били вече починали. Така, призован от належаща църковна нужда, апостол и евангелист Иоан се заселил в град Ефес и взел в опитните си ръце ръководството не само на тамошната Църква, но и на останалите църкви в Мала Азия. Освен посланията до малоазийските църкви, за които се говори в Апокалипсиса, за това свидетелстват единодушно най-авторитетни църковни отци и писатели: св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан, Евсевий Кесарийски.

Не е изключено, макар и да не е доказано, от Ефес апостол и евангелист Иоан Бого­слов да е посетил Рим. Според предание, запазено у Тертулиан, Ориген, и блажени Иероним, апостол и евангелист Иоан бил хвърлен в казан с вряло масло при Латинските врати на град Рим, от който излязъл още по-здрав и по-млад. Според друго пре­дание, записано от блажени Августин и често пъти изобразявано в християнското изкуство, бил направен опит да бъде умъртвен апостол и евангелист Иоан, като бил заставен да изпие чаша с отрова. Преди да изпие чашата, апостолът обаче обезвредил съдър­жанието ѝ, като направил над нея кръстен знак; отровата изхвръкнала от нея във вид на малка оса.

За отиване и престой на апостол и евангелист Иоан Богослов в град Рим липсват досто­верни исторически сведения. В подкрепа на това се привеждат онези страници от Апокалипсиса, в които се изобразяват ужасите на Нероновото гонение против християните и характерите на неговите извършители. Живият и пластичен раз­каз дава на някои изследователи косвено основание да заключат, че неговият ав­тор е бил очевидец на описаните сцени. Може би това заключение е пресилено, или най-малкото недоказано при липсата на ясни и недвусмислени исторически сведения. Все пак безспорно е, че в Апокалипсиса на апостол и евангелист Иоан са намерили непосреден отглас жестокостите на Нероновото гонение против християните в Рим.

В цветущия и многолюден град Ефес апостол и евангелист Иоан Богослов имал всички условия за плодовита църковно-ръководна, мисионерско-проповедническа и боговдъхновена писателска дейност. Той станал сърцето и душата не само на Ефеската, но и на цялата Малоазийска Църква. За всичко се отнасяли и допит­вали до него; при всички съмнения и затруднения се обръщали към неговия ав­торитетен съвет. Може би именно поради неговата върховна ръководна роля и поради неговия изключителен авторитет в цялата Малоазийска Църква апостол и евангелист Иоан бил взет от град Ефес и откаран на заточение в пустинния средиземноморски остров Патмос през 14 година от управлението на римския император Домициан (81-96 година). За това заточение се заключава на първо място от израза на апостол и евангелист Иоан в Апокалипсиса (1:9). Там авторът казва, че бил на остров Патмос «заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово». Този ясен и недвусмис­лен израз показва, че апостол и евангелист Иоан бил заточен на остров Патмос по две причини:

1. заради благовестието на Словото Божие и

2. заради свидетелството, което той привеждал за Иисус Христос, за Неговата богочовешка личност, за Неговия исто­рически живот, за Неговите дивни чудеса, за Неговото славно възкресение и възнесение.

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов със своя символ орела, показващ духовните висини, достигнати с Евангелието и Апокалипсиса на светеца

В края от управлението на император Домициан римската власт предприела гонение против християните, понеже ги считала за привърженици на нова и нелегална религия, която при това повече от всяка друга отричала култа към личността на императора. А известно е, че в края на първи век кул­тът на императорите затъмнил едва ли не всички други религии в пределите на римската империя. Християните не само по съвест, но и по Божия повеля, се про­тивили на всеки култ към човешка личност, включително и на култа към лич­ността на императора. Религиозното почитане и поклонение заслужава само все­могъщият и пресвет Бог. Личността на Иисус Христос се въздига в култ и се по­чита от християните, защото според тяхната вероизповед тя не носи човешки, а богочовешки характер. И ето, чрез култа към Богочовека и Спасителя Иисус Христос почнал да замира и да търпи загуби култът към личността на императора. При това положение напълно логично било римската езическа власт да предприеме гонение против християните. Това гонение било най-силно в Мала Азия, поради което под неговите удари попаднал и апостол и евангелист Иоан, който като жив свидетел на земния живот и на възкресението на Иисус Христос най-много утвърждавал и за­силвал култа към Неговата богочовешка личност и решително отричал и подривал култа към човешката личност на римския император. Освен споменатото сви­детелство на Апокалипсиса за заточението на апостол и евангелист Иоан на остров Патмос, за него има определени указания у Евсевий Кесарийски и блажени Иероним.

Остров Патмос наистина бил извънредно подходящо място за заточение. Той бил малък, почти необитаем и може да се каже пустинен остров в Средиземно море, близо до Малоазийския бряг. Според известията на Страбон (X, 488) и на Плиний Стари («Естествена история», IV, 69), по онова време на остров Патмос ня­мало нито един град. Остров Патмос като че ли цял бил изсечен от огромна скала. Обаче природното разположение на остров Патмос и условията на живота в него на­пълно предразполагали апостол и евангелист Иоан Богослов да се освободи от натрупващите се едно след друго впечатления в шумния Ефес, да потъне цял в съзерцание на Бога, да се отдаде на размисъл за бъдещата съдба на света и на Църквата и спо­койно да напише своя Апокалипсис, тази чудна книга на Божиите откровения.

От заточението си на остров Патмос апостол и евангелист Иоан Богослов се върнал пак в град Ефес през време на римския император Нерва (96-98 година), навярно през 97 година. По това време той написал Евангелието си, вероятно през 98 година, след което написал и трите си съборни послания.

Прочетете още „Образът на св. апостол и евангелист Иоан Богослов според сведения от Свещеното Предание*“ →

Съдът на Понтий Пилат*

Публикувано на от Dragan Bachev

Правната и морална отговорност за „осъждането“ на Христа

Любозар Чолаков

Разпитът на Иисус Христос от рим­ския прокуратор на Юдея Понтий Пи­лат (26-36 година след Христа) ни е разказан от синоптиците и от евангелист Иоан (Матей 27; Марк 15; Лука 23; Иоан 18:28).

Евангелист Иоан – по-точен от си­ноптиците – определя мястото, където е бил извършен разпитът, което място – благодарение на особени археологиче­ски открития – днес се знае със си­гурност и съставлява страница от исто­рията на земния живот на Христос. «Преторията» – определя евангелист Иоан. Това латинско наименование – минало в употреба във всички римски провинции, употребявано на еврейски и даже на арамейски – означава мя­стото, където преторът е издавал своите решения. Не се касае значи непременно до съдебна палата. Това е можело да бъде – по време на война – походната палатка на претора или – когато се е отнасяло до колония – собственото му жилище. Мебелировката е била проста. Скромна в полукръг естрада е съставля­вала «трибунала» (на латински, «бема» – на гръцки), върху която естрада е бил поставен «почетният стол» – древната неудобна табуретка на римската тра­диция. Така че когато евангелист Иоан казва, че Иисус от Каиафа е бил пове­ден в преторията, това значи, че Той е бил отведен в жилището на Понтий Пи­лат.

Различни текстове на Филон и на Иосиф Флавий допълват евангелските сведения.

Прокураторите, когато са се устано­вявали в Иерусалим, са живеели в кре­постта Антония, наречена така от Ирод Велики в угода на Антоний (83-30 година преди Христа). Тази крепост се е намирала на север от града, в близост до храма. Тя е удължавала градските стени, из­дигайки се над тях върху скала висока 25 метра. При нормални времена, в крепостта се е намирал римски гарни­зон от 600 души, които от височината на тези мощни стени са бдели над Иеру­салим.

Господ Иисус Христос и Понтий Пилат

Днес върху мястото на някогашната римска крепост се издига обширният католически манастир Нотр-Дам дьо Сион. Още при началните строителни работи са били открити твърде инте­ресни археологически находки: подзем­на баня, водоносни канали, огромни подпорни стени. През годините 1927-1932, там е бил открит огромен плочник (с повърхност от 2500 кв. м.), образуван от големи каменни плочи, дебели 50 см, широки 1,50 метра и често пъти дълги 2 метра, който плочник по местонахождението си съставлява вътрешния двор на кре­постта. Съпоставянето се е налагало. Според евангелист Иоан, Пилат е из­вел вън Иисус и е седнал на съдището, на мястото «наречено Литостротон, а по еврейски Гавата» (19:13).

Литостротон! Тези огромни каменни плочи, където и днес още се виждат браздите, издълбани от конниците, кои­то са минавали през там, значи са съ­щите, по които някога – през последните часове на Своя земен живот – е стъпвал нашият Господ и Спасител!

«Литостротон» означава «място покрито с плочи». «Гавата» изразява понятие за «издигнато място», което в случая на­пълно отговаря на възвишението, където се е намирала крепостта Антония.

Не съществува никакво съмнение, че събитието с «Преторията», за което ни разказва евангелист Иоан, именно тук е станало.

Понтий Пилат! Кой и какъв е бил този човек, от когото е зависела участта на Иисус? Тацит споменава името му. Иосиф Флавий и Филон изобилно го­ворят за него.

Назначен за прокуратор на Юдея от Тиберий «в дванадесетата година на царуването му», тоест по всяка вероят­ност в 26 година след Христа, той за­пазва тази длъжност цели десет години. За произхода му не се знае много нещо. Сигурно – обикновен рицар, с каквито императорите са предпочитали да си служат, намирайки ги за по-удобни от чистокръвните аристократи. Някои като тълкуват името му Рilatus – съкра­тен вид от Pileatus – заключават, че вероятно той е бил потомък на осво­боден роб, защото pilеum (червено боне) е била шапката, която са носили освободените роби. Други автори, тър­сейки произхода на името на Пилат в думата pilum – познатото оръжие на легионерите – предполагат, че той е бил син на офицер, декориран с поче­тен pilum. Трети автори – като Розади – с доста голяма смелост се опитват да възстановят самата биогра­фия на Пилат. Те го считат по произ­ход за испанец (роден в Севиля), син на Марк Понтиус, който по време на войната на Агрипа срещу кантаврите е командвал ренегатите астурийци, съюз­ници на римляните, поради което именно е бил получил и споменатото отличие. Всичко това обаче е само хипотеза.

Двамата еврейски писатели Иосиф Флавий и Филон – фанатични нацио­налисти, готови да припишат всички престъпления на всеки, който не обича евреите – представят Понтий Пилат в най-черни краски. Иосиф Флавий го таксува като неморален, грабител, не­справедлив, насърчаващ корупцията и насилието. Филон говори за «неговите притеснителни мерки, грабежи, не­правди и оскърбления», без обаче да цитира примери. Че римският прокура­тор е имал тежка ръка, за това свидетелстват различни случаи. Между другото – случаят, за който споменава евангелист Лука (13:1). Но все пак, от евангелското четиво човек не остава с впечатление, че Пилат е бил тъй грозно брутален. Той е бил като всички рим­ляни от неговата каста – управлява­щата върхушка на императорския Рим – които Ренан сравнява с английските тори, които «черпят силата си от самите свои предразсъдъци». Образовани в до­брия и в лошия смисъл на думата, те са презирали «сметта», която е трябвало да управляват.

Рим още от деветнадесетата година след Христа е бил антисемитски на­строен, за което свидетелства изгон­ването на евреите от вечния град. По вкус и поради някои по-определени причини, Пилат не е обичал евреите. Той е бил недоверчив към техния краен фанатизъм. Така че – вследствие недо­верие или ненавист спрямо евреите – Пилат по-скоро е бил благосклонно раз­положен към Иисус. Че това е било така, между другото свидетелства фак­тът, че Пилат – след разпита на Иису­с – излиза пред първосвещениците и тълпата и казва: «Ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина» (Иоан 19:4). За това сви­детелства и фактът, че Пилат е искал, щото от тримата осъдени на смърт да пусне за Пасха, тоест да помилва, именно Иисус Христос.

Господ Иисус Христос и Понтий Пилат

Въпреки всичко това, «съдът» на Пи­лат е бил напълно нередовен. В случая въобще не би могло да се говори за «процес» в правния смисъл на тази дума.

Както в еврейското, така и в римското право, гаранциите, дадени от закона на обвиняемия, са били многобройни и здрави. Безспорен факт е обаче, че що се отнася до Иисус едни от тези проце­суални норми открито са били нарушени, други пък – заобиколени поради хит­рост или небрежност.

Например, според римското право обвинението би трябвало да бъде пред­шествано от така нареченото роstu­latio – разрешение за обвиняване – което съдията е могъл да даде или да откаже. Следвало е така нареченото delatio nominis с полагане клетва от обвинителя, че действа без завист, нито омраза. Обвинението се е извършвало публично при призоваване на съд чрез съдебен служител, като подсъдимият е имал право на защита, която е можела да призовава свидетели, да прави до­води, и прочее. В «процеса» на Иисус – нито сянка от всички тези процесуални гаранции! Даже не се вижда да е имало редовно издадена присъда.

За да можем да си обясним – но не и да оправдаем – държанието на рим­ския магистрат в случая, би трябвало да поставим «процеса» в действителната му околна среда. Това за Пилат е бил обикновен епизод в една колониална страна. Но тези съображения – както и страхът му пред евреите да не би те да изнесат пред императора неговите нечисти и нечестни деяния в управле­нието на страната – не могат да нама­лят отговорността на римския прокуратор. Материално, правно, отговор­ността за случая носи той. Пилат е па­лачът на Христа.

Но моралната отговорност? Тя из­цяло пада върху еврейския Синедрион, върху еврейските първосвещеници. Босюе, блажени Августин и много други ве­лики люде с право казват: «Пилат е съучастник в престъплението им, но сравнен с тях, той е много по-малко престъпен от тях».

Какъв е бил краят на Понтий Пилат? Нищо положително за него не се знае след 36 година, когато той е бил отзо­ван в Рим, за да отговаря за масовото избиване на самаряни върху Гаризим. Според някои – той се е самоубил. Според други – той е станал христия­нин.

Жан Маре като Понтий Пилат във филма „Понтий Пилат“ (1962)

Литература: Daniel-Rорs, Histoire Sainte. Jésus en son temps. Париж, 1949; Jean Guitton, Jésus. Париж, 1956; E. Royston Pike, Dictionnaire des re­ligions. Париж, 1954.

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1959, кн. 5, с. 22-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-a7g

Действия и прояви на Светия Дух във вярващите през новозаветната епоха – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Следва да се изложат кратки пояснения за „плодовете на духа“ въз основа тълкувания на светите отци, църковни писатели и учени върху Галатяни 5:22, от които се извеждат изводи за характеристиките на живота „в духа“, както и за проявите и действията на Светия Дух в такива вярващи.

● Любов. Любовта държи първенство между всички плодове на духа. Тя съдържа в себе си всички добродетели. Те се раждат от нея; тя е техен източник[24]. Любовта е поставена начело също в Евангелието: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…възлюби ближния си като себе си“ (Матей 22:37-39). Според св. Иоан Богослов „Бог е любов“ (Иоан 4:8), и който проявява любовта, е свързан с Него (Иоан 4:7). В своето послание до коринтяни св. апостол Павел пише, че без любов всичко е безполезно, че единствено тя е вечна и непреходна (срв. 1 Коринтяни 13:4-8). Всички добродетели разкриват различни нейни страни. Според Лопухин единението на душата с Бога става в любовта, и колкото повече душата се свързва с Бога, толкова по-безупречна става тя[25].

● Радост. Под „радост“ се разбира радост в Светия Дух като следствие на духовния живот и пребиваване „в духа“, а не обичайната радост от получаване на земни блага. Според св. Теофан Затворник нечестивите не могат да се радват (виж. Исаия 57:21). Обичайната радост от получаването на земни блага не е същото като духовната радост – от чувството за „благополучие в духа“. Духовна радост има този, който живее духом и не върши плътски похоти. Това е радостта на спасените. Препоръката на апостола: „Винаги се радвайте“ (1 Солуняни 5:16) според същия тълкувател се отнася за тези, които живеят по дух. Истинската духовна радост според словото на апостола е духовен плод, който се явява вследствие на настъпилия вътрешен мир, който идва след успокояването на страстите и прекратяването на вътрешните конфликти в човека, и когато той е в съвършено помирение с Бога[26].

● Мир. Мир притежава този, който е преодолял страстите, има вътрешно спокойно разположение на сърцето и пребивава в светло състояние на духа. Такъв човек стои в сърцето си с ясно съзнание пред Бога, отхвърля всичко грешно и живее по Божиите наредби. Това вътрешно мирно състояние на такъв човек се отразява и навън към всички. Този човек разпространява навсякъде мир около себе си. Св. Теофан Затворник отбелязва: „Има такива личности, които веднага щом се появят, в който и да е кръг, установяват мир и хармония. Това са благословените миротворци, които Господ отличава като Божии синове (Матей 5:9). Те са спокойни и към онези, които мразят мира (Псалом 119:6-7). Бог обитава в миротворците (Псалом 75:2[27]).

● Дълготърпение. Този плод на духа трябва да се разбира като непоколебима стена, която огражда мира, радостта и любовта. Светът лежи в зло (1 Иоан 5:19). Живеейки в него, човек не може да се отърве от раните на злото. Скръбта и трудностите не поразяват толкова, колкото напразните атаки на злите хора. Лукавият ги използва като най-мощно оръжие срещу живеещите духом. С това се обяснява, че често „плътските” хора нападат по всякакъв начин „духовните”, които не се подчиняват повече на желанията на плътта. Виждайки, че е невъзможно да ги победи, врагът насочва злите хора срещу тях, така че ако някой напусне злото, да може да го задържи по такъв начин – с гняв и омраза към нападащите го, и така да му отнеме спасението, тъй като според Евангелието, който се гневи на брата си, ще бъде за геената огнена (срв. Матeй 5:22).

Дух Свети се явява като огнени езици в картината на Ел Греко (1541-1614) – „Петдесетница“

Срещу хитростите на лукавия Божията благодат издига в сърцето на вярващите непобедима стена – дълготърпението, която отблъсква всичките му стрели. Търпението се основава на убеждението, че лъжите и нападенията от другите не са тяхна работа, а дело на врага; следователно, такъв човек не се изправя срещу хората с гняв, а се въоръжава с враждебност срещу лукавия, запазвайки добро настроение към самите хора. По този начин търпението надхитря врага[28].

● Благост. Според блажени Иероним, тези, които живеят духом, носят специален печат върху себе си. Всичко в тях е в хармония, навреме и на място, както към хората, така и в думите, и в делата. Това не се определя от ума, а идва от сърцето. Всички харесват тези хора, за всички те са като масло за рани, като това винаги е почти без никакви външни предимства – нито благородството на семейството, нито образованието, нито просперитетът имат участие в това качество. То идва от богатството на духа, покрито с дълбоко смирение[29].

● Милосърдие. Милосърдието е проява на състрадание и готовност да правиш всичко за доброто на другия, както майката за децата си. Характерна проява на милосърдието е неговата насоченост към всички хора. Такъв човек не мисли за себе си, а е готов да дари дрехата си, да остави себе си гладен, но да нахрани другия, да даде здравото си тяло на болния и вземе неговото.

● Вяра. Светите отци ясно посочват, че в случая не става въпрос за вяра в догматите, а увереност в Бога, че Той никога няма да остави човека, че го държи и води по най-добрия начин и ще доведе всичко до добър край, че всичко е от Бога и е за добро, дори то да е неприятно, че Неговата воля е свята във всичко. Такъв човек живее мирно в преданост към Божията воля. Вярата вдъхва благочестие и живот в духа[30].

● Кротост. Тя е обратното на гнева, раздразнителността и убийството, които апостолът посочва като дела на плътта. Кротостта не е безчувственост на сърцето, а нагласа, която се формира в него, когато чрез Духа са умъртвени делата на плътта. В резултат на това в сърцето се образува особено духовно разположение. Спасителят обещава добро наследство за кротките; „те ще наследяват земята“ (Матей 5:5). Със Себе Си Господ посочва като пример за подражание най-голямата кротост и смирение: „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Матей 11:29)[31].

● Въздържание. Въздържанието се разбира не само като начало на целомъдрието, но и като ограничаване на желанията за храна, напитки, всяка друга страст, както и извършването на лоши дела[32]. Тези, които са привързани към тази добродетел, изпитват потребност от нея, и я търсят. Мислите и желанията се възбуждат и не рядко пораждат съчувствие и влечение, но те се отхвърлят от силата на волята, подсилена от духа. Въздържанието става напълно вкоренена добродетел, когато появяващите се мисли не водят повече до колебание и разклащане в човека. Строгият във всичко живот се превръща в постоянна негова норма.

Прочетете още „Действия и прояви на Светия Дух във вярващите през новозаветната епоха – продължение и край*“ →

Действия и прояви на Светия Дух във вярващите през новозаветната епоха*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Abstract

The present study examines the actions and manifestations of the Holy Spirit in believers and the definitions, symbols, and designations associated with Him in the books of the New Testament.

***

Светия Дух е едно от Лицата на Света Троица, но въпреки това още от древност до днес Той представлява по-малко обект на изследване, както от светите отци, така и от съвременните учени. Единственото по-обемно съчинение за Него от първите векове е „За Светия Дух[1]“ на св. Василий Велики (IV-ти век), в което Светия Дух се разглежда основно във връзка с догмата за Света Троица и отношението между Нейните три Лица, и то конкретно в контекста на полемиката през онова време свързана със посочения догмат. Същото се потвърждава от Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски, според които догматическия раздел за Светия Дух-Осветител е разглеждан сравнително по-малко в сравнение с другите раздели в православната богословска литература. Наблюдава се оскъдност и в светоотеческите формулировки[2], въпреки че същите автори твърдят, че след момента на слизане на Утешителя Дух Свети на земята, човечеството се намира в периода на Светия Дух, в който „Светия Дух привежда към Христа и чрез Христа към Бог Отец[3]“. Освен това е необходимо да се уточни, както споменава св. Василий Велики, че „Светия Дух във всяко действане е съединен и неразделен с Отца и Сина[4]“.

Целта на настоящето изследване се свежда до разглеждане на действията и проявите на Светия Дух във вярващите според книгите на Новия Завет и свързаните с Него още определения, символи и обозначения. Темата на изследването е особено важна и поради това, че се констатира, че съвременните християни имат бегли познания за Светия Дух и Неговите прояви. В повечето случаи те Го свързват само с два от Неговите символи – гълъба и огнените езици, както и с дарбите Му, споменати в глава дванадесета на първо послание на св. апостол Павел до  коринтяни. Според съвременните изследователи на Свещеното Писание Viktor Janke и Carl Hagensick символите на Светия Дух достигат до седем-осем на брой, а действията и проявите Му във вярващите са много повече, различни и многолики, което се потвърждава от 1 Коринтяни 12:4-6.

Авторът на настоящето кратко изследване няма претенции да обхване и изчерпи всички аспекти свързани с действията и проявите на Светия Дух, за които се споменава в Новия Завет, но ще бъде направен опит да се изложат основните от тях, като се наблегне предимно върху плодовете на духа, които се свързват пряко с духовния живот на вярващите и са от съществено значение за него. Въз основа на тълкуванията на светите отци, църковни писатели и съвременни учени изследователи върху Галатяни 5:22, авторът на изследването извежда в заключение важни изводи за живота на християните „в духа“ както и за вътрешните и външни признаци, които го характеризират.

Темата на настоящето изследване се съдържа и изразява най-точно в следните три стиха от Новия Завет: „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза“ (1 Коринтяни 12:4-7). От посланията на св. апостол Павел се установява, че той прави разграничение между: служения, дарби и плодове на Светия Дух.

Служенията на Светия Дух апостолът изброява в края на глава дванадесета от първото му послание до коринтяни: „Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове. И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици“ (1 Коринтяни 12:28; срв. Ефесяни 4:11).

Ел Греко (1541-1614) – картината „Петдесетница“, където Дух Свети се явява като огнени езици

Дарбите на Светия Дух апостол Павел излага в първата част на същата глава от първо послание до коринтяни: „Едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; едному – вяра, чрез същия Дух; другиму – дарби за лекуване, чрез същия Дух; едному – чудодействия, другиму – пророчество, едному – да различава духовете, другиму – разни езици, а другиму – да тълкува езици“ (1 Коринтяни 12:8-10). В обяснението, което следва непосредствено след това, той акцентира, че „всичко това го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска. И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени. Защото и тялото не се състои от един член, а от много“ (1 Коринтяни 12:11-14). С това той набляга едновременно на важността на всички членове на едното тяло Христово, чрез които се изявява Духът за обща полза. В посланието му до евреите се споменава от него по подобен начин, че Бог раздава даровете на Светия Дух по Своя воля (Евреи 2:4). Според старозаветните пророчества цялата пълнота на Духа се изразява при помазанието на Иисус Христос със Светия Дух, когато:

1. върху Него почива Дух Господен;

2. получава дух на премъдрост;

3. дух на разум;

4. дух на съвет;

5. на крепост (сила);

6. дух на знание и

7. благочестие (Исаия 11:2; срв. Изход 31:2)[5].

Плодовете на Светия Дух св. апостол Павел назовава в посланието си до галатяните в контекста на тяхното противопоставяне с делата на плътта: „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Галатяни 5:22-23).

Определения за Светия Дух според съвременния изследовател на книгите на Свещеното Писание на Новия Завет V. Janke, са:

1. „Духът на истината“ (Иоан 14:17; 15:26; 16:13; 1 Иоан 4:6; 5:6);

2. „Духът на славата“ (1 Петра 4:14);

3. „Дух на вярата“ (2 Коринтяни 4:13);

4. „Духът на обещанието“ (Ефесяни 1:13);

5. „Дух на премъдрост (и разум) и на откровение/знание“ (Изход 28:3; 31:3; Второзаконие 34:9; Ефесяни 1:17; срв. Исаия 11:2);

6. „Дух на живота“ („Който дава живот в Иисуса Христа“) (Римляни 8:2);

7. „Дух на осиновление“ (Римляни 8:15);

8. „Дух на боязливост, сила, любов и целомъдрие“ (2 Тимотей 1:7);

9. „Дух на благодат (и умиление)“ (Захарий 12:10; Евреи 10:29);

10. „Дух на премъдрост и разум, на съвет и крепост, на знание и благочестие“ (Исаия 11:2);

11. „Дух на правосъдие“ (Исаия 28:6)[6].

Прочетете още „Действия и прояви на Светия Дух във вярващите през новозаветната епоха*“ →