Иван Панчовски

Поради своето предназначение да разкриват евангелското учение и спа­сителното дело на Иисус Христос новозаветните книги на Свещеното Писание не дават изчерпателни сведения за светите апостоли и не рисуват образите им в пълнота. В новозаветните книги се говори за светите апостоли само дотолкова, доколкото тех­ният живот и тяхната дейност са свързани с Извършителя на спасението, Иисус Христос, и доколкото допринасят да бъде разкрита, изяснена и утвърдена вярата в Него. Ето защо образът на апостол и евангелист Иоан Богослов, обрисуван въз основа на новозаветни сведения, се нуждае от допълнително разкриване. Това може да се извърши въз основа на сведенията, които дава за него Свещеното Предание, вторият след Свещеното Писание авторитетен извор относно лицата и събитията от ранната история на християнската Църква.

Духовното развитие на апостол и евангелист Иоан Богослов вървяло последователно, като се движило от хармоничното взаимодействие на природния и благодатния фактори. В него естествените индивидуални потребности и способности били не­престанно озарявани и подпомагани от Божията благодат, излъчваща се така изобилно на първо място от богочовешката личност на Иисус Христос, а сетне и от даровете на Светия Дух. А едва ли друг човек стоял по-близко до Иисус Хри­стос през земния Му живот и се намирал повече в обсега на Неговото благодатно влияние, отколкото апостол и евангелист Иоан. Поставен в такава благоприятна обстановка, която непрекъснато го възвисявала и преобразявала духовно, Иоан Зеведеев почти незабелязано за външния наблюдател от «син на гърма», както е предста­вен в синоптическите евангелия, се оформил в апостол на любовта, както се вижда от Неговите новозаветни писания и както той определено е засвидетелстван в Свещеното Предание. Не чрез някакъв мигновен прелом – чрез внезапно рели­гиозно обръщане и благодатно озарение свише, а постепенно, в продължителен процес на духовно съзряване под въздействието на непрестанното общение с бо­жествения Учител Иисус Христос, Иоан Заведеев все повече се вглъбявал в себе си, прониквал се от възвишените начала на Иисусовото евангелско слово, възпи­тавал в себе си християнските добродетели начело с нравствената любов и така изваял в себе си прекрасния образ на свет апостол и новозаветен писател, комуто Божията Църква дължи едно Евангелие, три съборни послания и Апокалипсиса

Светостта постепенно, но все по-пълно и по-съвършено обземала цялото съ­щество на апостол и евангелист Иоан Богослов, докато той станал неин прекрасен съсъд и преизобилен извор. Ореолът на светостта, който все по-ярко обкръжавал лика на апостол и евангелист Иоан, създавал хармония между разума и сърцето му и го оформил като завършен, нравствено ведър и небесно чист характер и образец. Чрез повикването му за апостол от въплътения Бог Слово и чрез подчертаната обич на Спасителя към него, Зеведеевият син Иоан се преродил в нов човек в светостта на истината и в силата на любовта. По такъв начин грехът бил изтръгнат от душата му и той водил безгрешен, свет живот, тъй като «който е роден от Бога, грях не прави, защото семето Му пребъдва в него; и не може да греши, защото е роден от Бога» (1 Иоан 3:9). Не само по Божие озарение, но и от свой личен духовен опит апостол и евангелист Иоан писал: «Знаем, че всеки, роден от Бога, не греши; но роденият от Бога пази себе си, и лукавият го не докосва» (1 Иоан 5:18). Църковната история наистина не знае случай лукавият да се е докоснал до душата на апостол и евангелист Иоан и да го е увлякъл в изкушение. Апостол и евангелист Иоан е чист и неопетнен светец; в него­вия живот нямало греховни петна_, които да са измивани чрез горчивите сълзи на съкрушително покаяние и на божествена прошка. С този си оформен свет образ апостол и евангелист Иоан влязъл в Свещеното Предание и се отпечатал в страниците на цър­ковната история.

След като апостол и евангелист Иоан Богослов загубил брат си, св. апостол Иаков, който пострадал мъченически в 44 година (Деяния на светите апостоли 12:2), и още повече, след като изпълнил дълга си към Пресвета Дева Мария, чийто земен живот също се прекратил на­скоро, нищо не го заставяло да остава повече в Иерусалим. Освен това поради избухването на Юдейската война (67-70 година) този град бил обречен на гибел и на­пуснат от християните. Апостол и евангелист Иоан оставил собствения си дом и заминал за град Ефес, знаменитата столица на проконсулска Азия. Главно чрез мисионерската дейност на св. апостол Павел тук Христовата Църква била хванала здрави корени и се радвала на голям успех. Много и важни съображения ще да са подтикнали апостол и евангелист Иоан да се засели именно в град Ефес. Между тях заслужава да бъдат спо­менати поне следните две:

1.Ефеската Църква се нуждаела от авторитетен и опи­тен духовен ръководител на първо място поради многобройните ѝ членове, а сетне и поради появилите се между някои нейни членове редица заблуди, които заплаш­вали да отклонят някои християни от правата вяра и евангелската добродетелност и да ги въвлекат в мътните води на гностическите и антиномистическите лъжеучения;

2.От град Ефес можело да се развива голяма мисионерска дейност, да се държи връзка с християнските църкви не само в Мала Азия, но и в Балканския полуостров и в Западна Европа.

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов със своя символ орела, показващ духовните висини, достигнати с Евангелието и Апокалипсиса на светеца

Очевидно е, че нуждите на църковното ръко­водство и на евангелската проповед изисквали да дойде в град Ефес апостол и евангелист Иоан, защото нямало по-авторитетен и по-подходящ за тяхното задоволяване от него. Известно е, че по това време апостолите Петър и Павел били в Рим, където постра­дали мъченически. Другите апостоли предприели дълги мисионерски пътешествия и се намирали в далечни страни или били вече починали. Така, призован от належаща църковна нужда, апостол и евангелист Иоан се заселил в град Ефес и взел в опитните си ръце ръководството не само на тамошната Църква, но и на останалите църкви в Мала Азия. Освен посланията до малоазийските църкви, за които се говори в Апокалипсиса, за това свидетелстват единодушно най-авторитетни църковни отци и писатели: св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан, Евсевий Кесарийски.

Не е изключено, макар и да не е доказано, от Ефес апостол и евангелист Иоан Бого­слов да е посетил Рим. Според предание, запазено у Тертулиан, Ориген, и блажени Иероним, апостол и евангелист Иоан бил хвърлен в казан с вряло масло при Латинските врати на град Рим, от който излязъл още по-здрав и по-млад. Според друго пре­дание, записано от блажени Августин и често пъти изобразявано в християнското изкуство, бил направен опит да бъде умъртвен апостол и евангелист Иоан, като бил заставен да изпие чаша с отрова. Преди да изпие чашата, апостолът обаче обезвредил съдър­жанието ѝ, като направил над нея кръстен знак; отровата изхвръкнала от нея във вид на малка оса.

За отиване и престой на апостол и евангелист Иоан Богослов в град Рим липсват досто­верни исторически сведения. В подкрепа на това се привеждат онези страници от Апокалипсиса, в които се изобразяват ужасите на Нероновото гонение против християните и характерите на неговите извършители. Живият и пластичен раз­каз дава на някои изследователи косвено основание да заключат, че неговият ав­тор е бил очевидец на описаните сцени. Може би това заключение е пресилено, или най-малкото недоказано при липсата на ясни и недвусмислени исторически сведения. Все пак безспорно е, че в Апокалипсиса на апостол и евангелист Иоан са намерили непосреден отглас жестокостите на Нероновото гонение против християните в Рим.

В цветущия и многолюден град Ефес апостол и евангелист Иоан Богослов имал всички условия за плодовита църковно-ръководна, мисионерско-проповедническа и боговдъхновена писателска дейност. Той станал сърцето и душата не само на Ефеската, но и на цялата Малоазийска Църква. За всичко се отнасяли и допит­вали до него; при всички съмнения и затруднения се обръщали към неговия ав­торитетен съвет. Може би именно поради неговата върховна ръководна роля и поради неговия изключителен авторитет в цялата Малоазийска Църква апостол и евангелист Иоан бил взет от град Ефес и откаран на заточение в пустинния средиземноморски остров Патмос през 14 година от управлението на римския император Домициан (81-96 година). За това заточение се заключава на първо място от израза на апостол и евангелист Иоан в Апокалипсиса (1:9). Там авторът казва, че бил на остров Патмос «заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово». Този ясен и недвусмис­лен израз показва, че апостол и евангелист Иоан бил заточен на остров Патмос по две причини:

1. заради благовестието на Словото Божие и

2. заради свидетелството, което той привеждал за Иисус Христос, за Неговата богочовешка личност, за Неговия исто­рически живот, за Неговите дивни чудеса, за Неговото славно възкресение и възнесение.

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов със своя символ орела, показващ духовните висини, достигнати с Евангелието и Апокалипсиса на светеца

В края от управлението на император Домициан римската власт предприела гонение против християните, понеже ги считала за привърженици на нова и нелегална религия, която при това повече от всяка друга отричала култа към личността на императора. А известно е, че в края на първи век кул­тът на императорите затъмнил едва ли не всички други религии в пределите на римската империя. Християните не само по съвест, но и по Божия повеля, се про­тивили на всеки култ към човешка личност, включително и на култа към лич­ността на императора. Религиозното почитане и поклонение заслужава само все­могъщият и пресвет Бог. Личността на Иисус Христос се въздига в култ и се по­чита от християните, защото според тяхната вероизповед тя не носи човешки, а богочовешки характер. И ето, чрез култа към Богочовека и Спасителя Иисус Христос почнал да замира и да търпи загуби култът към личността на императора. При това положение напълно логично било римската езическа власт да предприеме гонение против християните. Това гонение било най-силно в Мала Азия, поради което под неговите удари попаднал и апостол и евангелист Иоан, който като жив свидетел на земния живот и на възкресението на Иисус Христос най-много утвърждавал и за­силвал култа към Неговата богочовешка личност и решително отричал и подривал култа към човешката личност на римския император. Освен споменатото сви­детелство на Апокалипсиса за заточението на апостол и евангелист Иоан на остров Патмос, за него има определени указания у Евсевий Кесарийски и блажени Иероним.

Остров Патмос наистина бил извънредно подходящо място за заточение. Той бил малък, почти необитаем и може да се каже пустинен остров в Средиземно море, близо до Малоазийския бряг. Според известията на Страбон (X, 488) и на Плиний Стари («Естествена история», IV, 69), по онова време на остров Патмос ня­мало нито един град. Остров Патмос като че ли цял бил изсечен от огромна скала. Обаче природното разположение на остров Патмос и условията на живота в него на­пълно предразполагали апостол и евангелист Иоан Богослов да се освободи от натрупващите се едно след друго впечатления в шумния Ефес, да потъне цял в съзерцание на Бога, да се отдаде на размисъл за бъдещата съдба на света и на Църквата и спо­койно да напише своя Апокалипсис, тази чудна книга на Божиите откровения.

От заточението си на остров Патмос апостол и евангелист Иоан Богослов се върнал пак в град Ефес през време на римския император Нерва (96-98 година), навярно през 97 година. По това време той написал Евангелието си, вероятно през 98 година, след което написал и трите си съборни послания.

Прочетете още „Образът на св. апостол и евангелист Иоан Богослов според сведения от Свещеното Предание*“ →

Ева Ковачева

Следва да се изложат кратки пояснения за „плодовете на духа“ въз основа тълкувания на светите отци, църковни писатели и учени върху Галатяни 5:22, от които се извеждат изводи за характеристиките на живота „в духа“, както и за проявите и действията на Светия Дух в такива вярващи.

● Любов. Любовта държи първенство между всички плодове на духа. Тя съдържа в себе си всички добродетели. Те се раждат от нея; тя е техен източник[24]. Любовта е поставена начело също в Евангелието: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…възлюби ближния си като себе си“ (Матей 22:37-39). Според св. Иоан Богослов „Бог е любов“ (Иоан 4:8), и който проявява любовта, е свързан с Него (Иоан 4:7). В своето послание до коринтяни св. апостол Павел пише, че без любов всичко е безполезно, че единствено тя е вечна и непреходна (срв. 1 Коринтяни 13:4-8). Всички добродетели разкриват различни нейни страни. Според Лопухин единението на душата с Бога става в любовта, и колкото повече душата се свързва с Бога, толкова по-безупречна става тя[25].

● Радост. Под „радост“ се разбира радост в Светия Дух като следствие на духовния живот и пребиваване „в духа“, а не обичайната радост от получаване на земни блага. Според св. Теофан Затворник нечестивите не могат да се радват (виж. Исаия 57:21). Обичайната радост от получаването на земни блага не е същото като духовната радост – от чувството за „благополучие в духа“. Духовна радост има този, който живее духом и не върши плътски похоти. Това е радостта на спасените. Препоръката на апостола: „Винаги се радвайте“ (1 Солуняни 5:16) според същия тълкувател се отнася за тези, които живеят по дух. Истинската духовна радост според словото на апостола е духовен плод, който се явява вследствие на настъпилия вътрешен мир, който идва след успокояването на страстите и прекратяването на вътрешните конфликти в човека, и когато той е в съвършено помирение с Бога[26].

● Мир. Мир притежава този, който е преодолял страстите, има вътрешно спокойно разположение на сърцето и пребивава в светло състояние на духа. Такъв човек стои в сърцето си с ясно съзнание пред Бога, отхвърля всичко грешно и живее по Божиите наредби. Това вътрешно мирно състояние на такъв човек се отразява и навън към всички. Този човек разпространява навсякъде мир около себе си. Св. Теофан Затворник отбелязва: „Има такива личности, които веднага щом се появят, в който и да е кръг, установяват мир и хармония. Това са благословените миротворци, които Господ отличава като Божии синове (Матей 5:9). Те са спокойни и към онези, които мразят мира (Псалом 119:6-7). Бог обитава в миротворците (Псалом 75:2[27]).

● Дълготърпение. Този плод на духа трябва да се разбира като непоколебима стена, която огражда мира, радостта и любовта. Светът лежи в зло (1 Иоан 5:19). Живеейки в него, човек не може да се отърве от раните на злото. Скръбта и трудностите не поразяват толкова, колкото напразните атаки на злите хора. Лукавият ги използва като най-мощно оръжие срещу живеещите духом. С това се обяснява, че често „плътските” хора нападат по всякакъв начин „духовните”, които не се подчиняват повече на желанията на плътта. Виждайки, че е невъзможно да ги победи, врагът насочва злите хора срещу тях, така че ако някой напусне злото, да може да го задържи по такъв начин – с гняв и омраза към нападащите го, и така да му отнеме спасението, тъй като според Евангелието, който се гневи на брата си, ще бъде за геената огнена (срв. Матeй 5:22).

Срещу хитростите на лукавия Божията благодат издига в сърцето на вярващите непобедима стена – дълготърпението, която отблъсква всичките му стрели. Търпението се основава на убеждението, че лъжите и нападенията от другите не са тяхна работа, а дело на врага; следователно, такъв човек не се изправя срещу хората с гняв, а се въоръжава с враждебност срещу лукавия, запазвайки добро настроение към самите хора. По този начин търпението надхитря врага[28].

● Благост. Според блажени Иероним, тези, които живеят духом, носят специален печат върху себе си. Всичко в тях е в хармония, навреме и на място, както към хората, така и в думите, и в делата. Това не се определя от ума, а идва от сърцето. Всички харесват тези хора, за всички те са като масло за рани, като това винаги е почти без никакви външни предимства – нито благородството на семейството, нито образованието, нито просперитетът имат участие в това качество. То идва от богатството на духа, покрито с дълбоко смирение[29].

● Милосърдие. Милосърдието е проява на състрадание и готовност да правиш всичко за доброто на другия, както майката за децата си. Характерна проява на милосърдието е неговата насоченост към всички хора. Такъв човек не мисли за себе си, а е готов да дари дрехата си, да остави себе си гладен, но да нахрани другия, да даде здравото си тяло на болния и вземе неговото.

● Вяра. Светите отци ясно посочват, че в случая не става въпрос за вяра в догматите, а увереност в Бога, че Той никога няма да остави човека, че го държи и води по най-добрия начин и ще доведе всичко до добър край, че всичко е от Бога и е за добро, дори то да е неприятно, че Неговата воля е свята във всичко. Такъв човек живее мирно в преданост към Божията воля. Вярата вдъхва благочестие и живот в духа[30].

● Кротост. Тя е обратното на гнева, раздразнителността и убийството, които апостолът посочва като дела на плътта. Кротостта не е безчувственост на сърцето, а нагласа, която се формира в него, когато чрез Духа са умъртвени делата на плътта. В резултат на това в сърцето се образува особено духовно разположение. Спасителят обещава добро наследство за кротките; „те ще наследяват земята“ (Матей 5:5). Със Себе Си Господ посочва като пример за подражание най-голямата кротост и смирение: „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Матей 11:29)[31].

● Въздържание. Въздържанието се разбира не само като начало на целомъдрието, но и като ограничаване на желанията за храна, напитки, всяка друга страст, както и извършването на лоши дела[32]. Тези, които са привързани към тази добродетел, изпитват потребност от нея, и я търсят. Мислите и желанията се възбуждат и не рядко пораждат съчувствие и влечение, но те се отхвърлят от силата на волята, подсилена от духа. Въздържанието става напълно вкоренена добродетел, когато появяващите се мисли не водят повече до колебание и разклащане в човека. Строгият във всичко живот се превръща в постоянна негова норма.

Прочетете още „Действия и прояви на Светия Дух във вярващите през новозаветната епоха – продължение и край*“ →

Ева Ковачева

Abstract

The present study examines the actions and manifestations of the Holy Spirit in believers and the definitions, symbols, and designations associated with Him in the books of the New Testament.

***

Светия Дух е едно от Лицата на Света Троица, но въпреки това още от древност до днес Той представлява по-малко обект на изследване, както от светите отци, така и от съвременните учени. Единственото по-обемно съчинение за Него от първите векове е „За Светия Дух[1]“ на св. Василий Велики (IV-ти век), в което Светия Дух се разглежда основно във връзка с догмата за Света Троица и отношението между Нейните три Лица, и то конкретно в контекста на полемиката през онова време свързана със посочения догмат. Същото се потвърждава от Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски, според които догматическия раздел за Светия Дух-Осветител е разглеждан сравнително по-малко в сравнение с другите раздели в православната богословска литература. Наблюдава се оскъдност и в светоотеческите формулировки[2], въпреки че същите автори твърдят, че след момента на слизане на Утешителя Дух Свети на земята, човечеството се намира в периода на Светия Дух, в който „Светия Дух привежда към Христа и чрез Христа към Бог Отец[3]“. Освен това е необходимо да се уточни, както споменава св. Василий Велики, че „Светия Дух във всяко действане е съединен и неразделен с Отца и Сина[4]“.

Целта на настоящето изследване се свежда до разглеждане на действията и проявите на Светия Дух във вярващите според книгите на Новия Завет и свързаните с Него още определения, символи и обозначения. Темата на изследването е особено важна и поради това, че се констатира, че съвременните християни имат бегли познания за Светия Дух и Неговите прояви. В повечето случаи те Го свързват само с два от Неговите символи – гълъба и огнените езици, както и с дарбите Му, споменати в глава дванадесета на първо послание на св. апостол Павел до  коринтяни. Според съвременните изследователи на Свещеното Писание Viktor Janke и Carl Hagensick символите на Светия Дух достигат до седем-осем на брой, а действията и проявите Му във вярващите са много повече, различни и многолики, което се потвърждава от 1 Коринтяни 12:4-6.

Авторът на настоящето кратко изследване няма претенции да обхване и изчерпи всички аспекти свързани с действията и проявите на Светия Дух, за които се споменава в Новия Завет, но ще бъде направен опит да се изложат основните от тях, като се наблегне предимно върху плодовете на духа, които се свързват пряко с духовния живот на вярващите и са от съществено значение за него. Въз основа на тълкуванията на светите отци, църковни писатели и съвременни учени изследователи върху Галатяни 5:22, авторът на изследването извежда в заключение важни изводи за живота на християните „в духа“ както и за вътрешните и външни признаци, които го характеризират.

Темата на настоящето изследване се съдържа и изразява най-точно в следните три стиха от Новия Завет: „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза“ (1 Коринтяни 12:4-7). От посланията на св. апостол Павел се установява, че той прави разграничение между: служения, дарби и плодове на Светия Дух.

Служенията на Светия Дух апостолът изброява в края на глава дванадесета от първото му послание до коринтяни: „Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове. И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици“ (1 Коринтяни 12:28; срв. Ефесяни 4:11).

Дарбите на Светия Дух апостол Павел излага в първата част на същата глава от първо послание до коринтяни: „Едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; едному – вяра, чрез същия Дух; другиму – дарби за лекуване, чрез същия Дух; едному – чудодействия, другиму – пророчество, едному – да различава духовете, другиму – разни езици, а другиму – да тълкува езици“ (1 Коринтяни 12:8-10). В обяснението, което следва непосредствено след това, той акцентира, че „всичко това го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска. И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени. Защото и тялото не се състои от един член, а от много“ (1 Коринтяни 12:11-14). С това той набляга едновременно на важността на всички членове на едното тяло Христово, чрез които се изявява Духът за обща полза. В посланието му до евреите се споменава от него по подобен начин, че Бог раздава даровете на Светия Дух по Своя воля (Евреи 2:4). Според старозаветните пророчества цялата пълнота на Духа се изразява при помазанието на Иисус Христос със Светия Дух, когато:

1. върху Него почива Дух Господен;

2. получава дух на премъдрост;

3. дух на разум;

4. дух на съвет;

5. на крепост (сила);

6. дух на знание и

7. благочестие (Исаия 11:2; срв. Изход 31:2)[5].

Плодовете на Светия Дух св. апостол Павел назовава в посланието си до галатяните в контекста на тяхното противопоставяне с делата на плътта: „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Галатяни 5:22-23).

Определения за Светия Дух според съвременния изследовател на книгите на Свещеното Писание на Новия Завет V. Janke, са:

1. „Духът на истината“ (Иоан 14:17; 15:26; 16:13; 1 Иоан 4:6; 5:6);

2. „Духът на славата“ (1 Петра 4:14);

3. „Дух на вярата“ (2 Коринтяни 4:13);

4. „Духът на обещанието“ (Ефесяни 1:13);

5. „Дух на премъдрост (и разум) и на откровение/знание“ (Изход 28:3; 31:3; Второзаконие 34:9; Ефесяни 1:17; срв. Исаия 11:2);

6. „Дух на живота“ („Който дава живот в Иисуса Христа“) (Римляни 8:2);

7. „Дух на осиновление“ (Римляни 8:15);

8. „Дух на боязливост, сила, любов и целомъдрие“ (2 Тимотей 1:7);

9. „Дух на благодат (и умиление)“ (Захарий 12:10; Евреи 10:29);

10. „Дух на премъдрост и разум, на съвет и крепост, на знание и благочестие“ (Исаия 11:2);

11. „Дух на правосъдие“ (Исаия 28:6)[6].

Прочетете още „Действия и прояви на Светия Дух във вярващите през новозаветната епоха*“ →