Началото на нашето спасение*

Публикувано на 04.01.202603.01.2026 от Dragan Bachev

„Радвай се, благодатна. Господ е с тебе; благословена си ти между жените“ (Лука 1:28)

Иван Ж. Димитров

С тези благознаменити думи на Божия пратеник архангел Гавриил се начева нашето спасение. Решено в предвечния Божи съвет на пресветата животворяща Троица, то започва да се осъществява „в дните на Ирода, цар юдейски и на кесаря Августа“ (Лука 1:5; 2:1) с Боговъплъщението. В Своята всеобемаща любов към света и човека Бог отдаде Своя единороден Син, изпрати Го да се роди от жена и да извърши изкуплението на човешкия род, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен (Иоан 3:16; Галатяни 4:4).

Ето как ни описва това св. евангелист Лука:

„А на шестия месец (от зачеването на св. Иоан Предтеча от св. Елисавета – бележка моя) бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов, а името на девицата беше Мариам. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. А тя, като го видя, смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поздрав. И рече ѝ Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога, и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния, и ще Му даде Господ Бог престола на Отца Му Давид, и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край. А Мариам рече на Ангела: как ще бъде това, когато аз мъж не познавам? Ангелът ѝ отговори и рече: Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени, затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи. Eтo и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, и тя зачена син в старините си, и е вече в шестия месец; защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума. Тогава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти. А ангелът си отиде от нея“ (Лука 1:26-38).

Раждането на св. Иоан Кръстител е било последица от намеса свише, както и при Исаак в Стария Завет. Но то си останало в границите на естествения порядък на нещата. Докато раждането на Иисус Христос било плод на пряко творческо въздействие Божие. Апостолът казва, че Той е „вторият Адам“ (1 Коринтяни 15:47).Но творческата Божия намеса, на която се дължи раждането на Иисус Христос, не нарушава връзката между старото и новото човечества. Защото Бог избира св. Дева Мария да стане вместилище на Невместимия и в нейната утроба при въздействието на Светия Дух се зачева човешкото естество на Богочовека Иисус Христос, втория Адам. И благодарение на тази органична връзка Иисус Христос е могъл да издигне човешкото естество – чийто член е станал Сам Той – на висотата на божественото състояние, което е истинското и върховно предназначение на човека.

Когато царският род на Давид вече бил напълно отпаднал от властта и бил забравен, а князът на тоя свят (Иоан 14:30) – сатаната, изглеждало да господства дори и над Божия храм, тогава вече настъпила „пълнотата на времето“ (Галатяни 4:4). Тогава дошло времето избраният съд, който щял да приеме Божията благодат, за да стане чрез нея „благодатна и благословена между жените“, да се роди и да се отгледа, но не в царски палати, а в безизвестна бедност. Бедна не само материално, но и „бедна духом“, за да бъде нейно царството небесно; плачеща за опустошението на народа си и на царския му дом, за да бъде утешена от Бога; чиста и непорочна по сърце, за да се удостои да види Бога (Матей 5:3-4, 8).

Христовата майка била девица, защото Богочовекът не трябвало да се въплъти, като се роди по обичайния естествен път, а – свръхестествено. Това било нужно, за да не наследи и Той заразената човешка природа, увредена от простъпката на древния Адам, но като нов Адам да приеме здравата човешка природа – такава, каквато тя е излязла от ръцете на Създателя и каквато е имал и първият Адам до грехопадението.

Защо ли Бог е избрал сгодена девица за майка на Спасителя? Нали е могъл да се спре и на несгодена? – пита се тълкувателят Ориген (I-ва половина на III-ти век). И отговаря, че явно Божият замисъл е бил такъв, първо, за да не се създаде подозрение за прелюбодейно зачеване от св. Дева Мария у онези, които не знаели за свръхестественото зачатие, и, второ, за да има Божията майка подкрепа и помощ в лицето на праведния Иосиф. Защото пък за зачеването на неомъжена и несгодена девойка влечало след себе си смъртно наказание – убиване с камъни, тъй като не е съхранила девството си.

Ангел Гавриил дошъл при девицата Мариам от рода Давидов в галилейския град Назарет, за да ѝ възвести великото и славно тайнство: че от нея ще се въплъти Божият Син. Не било случайно името ѝ, което означава „могъща“, „славна“ „възпявана“. И както свещенодеецът на покаянието – Христовият Предтеча Иоан, бил от свещенически род по баща и по майка, така и Царят на царете – нашият Господ Иисус Христос, щял да се роди от девица из царския Давидов род, сгодена за мъж – стареца Иосиф – също от това царско потекло (Лука 2:4).

Странно прозвучал в ушите на скромната богобоязлива девица поздравът на ангета: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените“. Такива думи тя не била срещала нийде в Свещеното Писание, което с усърдие изучавала. Затова се удивила и смутила: от появата на небесния вестител и от необичайния поздрав. Считала себе си недостойна за такава висока чест. Ако беше горда и суетна жена, тя щеше да се поласкае от поздрава, да засияе от празно самочувствие; щеше да има и готов отговор, издаващ изпълнилите я чувства. Вместо това обаче св. Дева Мария се смутила, смятайки, че няма нищо в нея, което да е достойно за такава чест, за такъв велик избор.

Но тя била напълно достойна. Защото вместо непослушанието и своеволието на древната Ева, новата Ева проявила пълно послушание и преданост на Божията воля. Затова прокълнатата с мъки да ражда децата си и с непосилни трудове да изкарва хляба си сега в лицето на назаретската девица е наречена „благодатна“. Удостоена е с небесната благодат и става дъщеря на Божията благодат. Скръбта на Ева се премахва и се замества от радостта на Мариам пред великото тайнство.

Прочетете още „Началото на нашето спасение*“ →

По следите на първовърховните апостоли в Рим*

Публикувано на 01.01.202603.01.2026 от Dragan Bachev

+ Драговитийски епископ Иоан

Предания и легенди

Казват, че в Рим всеки камък имал своя история. Макар това да звучи хиперболично, все пак трябва да се признае, че във всяка легенда се крие зрънце истина.

Никъде не са се запазили толкова следи от времето на първовърховните апостоли Петър и Павел, както в Рим. Не се касае само за техните гробове и свещени реликви, но и за други по-малки следи от тяхното пребиваване във вечния град. Те са малко известни, защото ги засенчват по-големите паметници.

Най-напред пътят на поклонника или туриста минава по „Виа Апия“. Още в древността този път бил считан за „царицата на пътищата“ (латински регина виарум), не само защото това е бил най-старият път (започнат в 312 година от цензор Апиус) и най-дългият (540 километра) в античния свят, но защото е най-живописният и исторически най-важният. По него тръгвали римските легионери да покоряват света. И обратно, по него идвали християните в Рим, за да покорят столицата на тогавашния свят със „словото за кръста“ (1 Коринтяни 1:18).

Не е известно кои са били първите християни в Рим. Вероятно иудеохристияни са донесли от Иерусалим благовестието за явяването на Месия. Още тогава е имало в Рим значителна иудейска колония, която поддържала тесен контакт с отечеството. Така новините от Иерусалим бързо пристигали в столицата.

Св. апостол Петър ще да е дошъл в Рим за първи път вероятно между 41-45 година (следователно преди св. апостол Павел), и то по „Виа Апия“, тъй като този път бил единственият, който водел от юг към столицата. Тогава пристанището на Остиа било още в строеж. За апостол Павел се знае от книга „Деяния на светите апостоли“, че той дошъл в Рим по този път: „И след това тръгнахме за Рим. Тамошните братя, като чуха за нас, излязоха да ни посрещнат до Апиевия площад и до Три кръчми. Като ги видя Павел, поблагодари на Бога и се ободри“ (28:14-15).

Това ще да е било през пролетта на 61-ва или 62-ра година. Значи още тогава е съществувала християнска община в Рим. Това се потвърждава и от факта, че апостол Павел писал пет години преди това послание до римските християни, за да им съобщи за своето идване (срв. Римляни 1:10 и сл.). Тогава той се надявал, че ще пристигне в Рим като свободен проповедник на Христовото Евангелие. Вместо това, той дошъл с конвой от затворници. Но когато видял братята-християни да го посрещат на Апиевия площад, той „поблагодарил на Бога и се ободрил“.

Апиевият площад се намира на около 73 километра южно от Рим. Тогава на това място имало римска пощенска станция. Три кръчми били друга такава станция преди Апиевия площад. Днес от тях нищо не се е запазило, освен остатъци от три антични кладенци, които свидетелстват, че тук някога трябва да е имало странноприемница. Но това още не доказва, че тук именно ще е станала историческата среща между апостол Павел и римските християни.

Преданието разказва, че между посрещачите-християни се е намирал и св. апостол Петър на Апиевия площад. Човек може да си представи тази трогателна среща на двамата апостоли, как те братски се прегръщали и плакали от радост. По-късно тази сцена е станала една от любимите теми на византийската иконография, както например затова свидетелстват прекрасните мозайки върху златен грунд в параклиса „Палатина“ в Палермо и катедралата на Монреале. С това изображение се целяло да се подчертае еднаквото достойнство на двамата апостоли. Същевременно тази прегръдка трябвало да изрази в лицето на апостол Петър представителя на Църквата от иудеите, а в апостол Павел – представителя на Църквата от езичниците, тоест единството на цялата Христова Църква.

Ако мислено човек придружи апостол Павел по пътя от „Виа Апия“ към Рим, то ще стигне до базиликата „Св. Севастиан“. Първоначално тя била известна като „базилика на светите апостоли“. Построена е била от св. цар Константин или от неговите синове. На дясната страна на църквата виси голяма мраморна плоча, на която калиграфът Филокал с красиви правилни букви е издълбал текст, от който в случая интерес представляват първите редове: „Ти, който търсиш имената на Петър и Павел, трябва да знаеш, че тук някога светиите са живели“…

Този текст бил съчинен от папа Дамас (366-384), за да сочи и обяснява на посетителите значението на това свято място.

Относно думите „тук са живели“ (латински хик хабитасе) между учените има голям спор. Преди около сто години Луиз Дюшез за първи път изказал хипотезата, че тези думи не трябва да се разбират буквално, а в преносен смисъл, тоест „тук лежат погребани Петър и Павел“. Следователно на това място двамата апостоли са пребивавали не като живи, а като мъртви. За тази хипотеза говорят и графитите, надписите по стените на триклиа (правоъгълен двор с пейки, отчасти покрит) под днешната базилика. Тук се намират безброй пъти гравирани имената на апостолите Петър и Павел, придружени от молитвени призиви и обяснението: „Петре и Павле, дадох ви освежителен обяд за утеха“ (латински рефригериум). Така се наричали поменните трапези, които древните римляни предлагали в памет на починалите върху техните гробове. От това може да се предположи, че мощите на двамата апостоли поне за известно време са били тук пренесени и укрити от езичниците.

От два древни християнски празнични календара дори може да се узнае и датата на празнуването паметта им. „Смъртта на мъчениците“ (латински Депозицио мартирум) от 354 година и „Иеронимовият мартирологий“ (Мартирологиум Хиеронимианум) от първата половина на V-ти век говорят, че „рожденият ден“ (латински диес наталис) за вечния живот на Петър и Павел се празнувал в катакомбите на 29 юни, „когато Туск и Бас били консули“. Двамата били консули през 258 година, точно по времето, когато вилнеело гонението на християните при император Валериан. Той забранил на християните дори да се събират при гробовете на мъчениците за вярата. Затова се предполага, че мощите на първовърховните апостоли били пренесени в катакомбите, за да бъдат тайно почитани.

Но защо тъкмо на 29 юни се празнува денят на тяхната мъченическа смърт? Защото 29 юни бил празникът на основателите на Рим. Този празник се чествал в храма на Ромулус Квиринус откакто император Август осветил този храм на Квиринала на 29 юни, 16 години преди Христа. Сега Иисусовите последователи искали да християнизират този езически празник, както често правили това, като на мястото на рождения ден на основателите на езическия град поставили празника на основателите на християнския Рим. Езическата двойка Ремус и Ромулус трябвало да бъде заменена с християнската апостолска двойка. Затова от 258 година насам целият християнски свят празнува на 29 юни общия празник на първовърховните апостоли Петър и Павел.

Напоследък отново се приема думата „живели“ в нейния буквален смисъл. Това се потвърждава не само от надписа на Дамас, но и от едно графити, открито през 1915 година на зида на един християнски мавзолей от същото време, тоест от IV-ти век, в катакомбата на св. Севастиан. Надписът гласи: „Дом на Петър“ (латински домус Петри). С това, разбира се, не се доказва, че тук действително е живял апостол Петър, а че това се е вярвало от някого. Може да е била кратковременна легенда, но тя лежи в обсега на възможното, защото както разкопките доказват, тук е имало през първия век жилищни сгради.

Не е изключено обаче св. апостол Петър да е живял тук за известно време поне заради удобното местонахождение на пътя за Рим, където той ще е могъл да посреща идващите християни.

Всеки случай в надписа на папа Дамас и в графитите са налице две писмени доказателства колко много са били на почит двамата апостоли в Рим. А ако новите изследвания докажат, че апостолите действително са живели тук, то църквата „Св. Севастиан“ ще придобие още по-голямо значение за целия християнски свят.

Изглежда апостол Петър ще да е сменял няколко пъти своето жилище, ако се допусне, че той е живял по-дълго време в Рим. Според преданието, той е бил отначало гост в дома на сенатора Пуд (латински Пуденс). Той е историческа личност. Св. апостол Павел го споменава във второто си послание до апостол Тимотей (4:21): „Поздравяват те Евул, Пуд, Лин, Клавдий и всички братя“. Народната фантазия е направила от Пуд богат и благороден сенатор, който имал две благочестиви дъщери – Прексида и Пуденциана, които били кръстени от апостол Павел. По-късно на тях се приписва заслугата, че те са събирали останките на мъчениците и ги погребвали. Фамилията на Пуд притежавала голяма къща между хълмовете Есквилин и Фиминал. Тук възникнала християнска община – домашна църква. През IV-ти век върху нея била изградена църквата на „Св. Пуденциана“. В абсидата на църквата се намира чудесна мозайка от късната античност. Тя представя как двете сестри държат победни венци над главите на първовърховните апостоли.

Под църквата „Св. Пуденциана“ са открити остатъци от мраморен под на голяма зала и дървен плот на маса. Веднага започнало да се твърди, че това била масата (престолът), върху която апостол Петър ще да е извършвал светата Евхаристия, когато е бил гост на Пуд. Понеже това било допустимо, плотът бил приложен към папския олтар в Латеранската базилика, където се пази и до днес.

Апостол Петър ще да е живял и в дома на Акила и Прискила на Авентинския хълм, както по-рано апостол Павел е живял при тях в Коринт. Тези двамата били изгонени от Рим около 50-та година, когато император Клавдий заповядал всички иудеи да напуснат града поради споровете, които избухнали между тях (вж. Деяния на светите апостоли 18:2; Светоний, Биография на император Клавдий, 25-та глава). От тази домашна църква, която се образувала около благочестивото семейство на Акила, възникнала през IV-ти век църквата на св. Прискила. Под нея е разкрита римска жилищна сграда и дори школа на езическия бог Митра. В баптистерия още стои издълбан голям дорийски капител, който е служел за кръщален купел. Един надпис от XIII-ти век сочи, че това е бил купелът на св. апостол Петър. От тези слаби доказателства може да се заключи, че в ранното християнство тук са били кръщавани повярвалите в Иисус.

Прочетете още „По следите на първовърховните апостоли в Рим*“ →

Дошъл ли е до нас оригиналът на Библията?*

Публикувано на 02.12.202501.12.2025 от Dragan Bachev

Андрей Десницкий

Често може да се чуе, че християнското Писание е било повредено: уж оригиналът не е достигнал до нас, Иисус навремето проповядвал едно, а учениците Му (преди всичко Павел) прибавили към проповедта Му нещо свое, различно. А и в пресата периодично се появяват съобщения за откриването на някакъв пореден „сензационен“ документ, представящ евангелската история в съвсем различна светлина… Та имаме ли ние автентичния текст на Свещеното Писание?

Оригинал или копия?

Оригиналите на библейските книги, тоест ръкописите, написани собственоръчно от пророк Моисей или апостол Павел, разбира се, не са достигнали до нас. Материалът за писане по онова време е бил папирусът – широки дълги листове, изработени от стъблата на растение, разпространено в делтата на Нил и на някои други заблатени места в Близкия Изток, или, много по-рядко, пергамент – специално обработена животинска кожа. Но пергаментът бил твърде скъп, а папирусът – твърде нетраен: рядко някоя папирусна книга се запазвала по-дълго от половин век.

По същество всички достигнали до нас оригинали на древни ръкописи са откъси от лична кореспонденция и делови документи, някога изхвърлени на египетските бунища (само в Египет сухият климат е позволил те да се запазят), както и надписи върху твърди повърхности (глинени плочки, камък). Всички древни литературни произведения обаче са достигнали до нас в по-късни преписи. Първите известни копия на поемите на Омир са направени не по-рано от пет века след смъртта на техния създател. До нас са достигнали малко повече от шестстотин ръкописа на „Илиада“ – най-четеното и най-почитано произведение в Древна Гърция, около триста ръкописа на трагедиите на Еврипид, а шестте първи книги на „Анали“ на римския историк Тацит са се запазили само в един-единствен препис от IX-ти век.

За сравнение: днес са известни повече от пет хиляди ръкописа, съдържащи различни части от Новия Завет. Най-ранните от тях са направени на папируси в Египет на границата между I-ви и II-ри век след Христа, само няколко десетилетия след смъртта на апостолите. Те, по-специално, съдържат откъси от Евангелието според Иоан, написано в самия край на I-ви век.

Но откъде всъщност е известно, че даден ръкопис наистина съдържа оригиналния текст на омировите поеми или на Библията? В наше време една фалшификация сравнително лесно може да бъде разкрита. Ръкописите се изследват и съпоставят – що се отнася до Новия Завет, с това се занимава цял научен институт в германския град Мюнстер. Освен това, фалшифицирани могат да се окажат няколко ръкописа, но не и хиляда.

Дори в случаите, когато древен текст е достигнал до нас само в едно-две копия, неговата автентичност може да бъде потвърдена или отхвърлена въз основа на множество данни. Дали авторът не се обърква в историческите подробности на периода, който описва? Добре ли познава географията на мястото, където се развива действието? На какъв език пише, какви думи използва? Потвърждават ли се свидетелствата му от независими източници? Цитира ли се книгата му от други автори, известна ли е на читателите от по-късно време? Така че да се различи фалшификат съвсем не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед.

В петте хиляди достигнали до нас ръкописа на Новия Завет се срещат някои различия (по-подробно за това ще разкажем по-нататък), но в тях не се съдържа никаква друга вест, освен евангелската. В нито един от тях не е написано, че Иисус не е бил Божи Син или че не е умрял на Кръста. Ако всичко това е резултат от дейността на някаква огромна банда фалшификатори, работили по целия Средиземноморски свят не по-късно от началото на II-ри век след Христа, то тогава, очевидно, в този свят изобщо не е било възможно да се създаде каквато и да било правдоподобна история.

Библията – книга на Църквата

Библията говори не само за Христос, но и за самата себе си по начин, който е принципно различен, например, от Корана. Това е една от онези очевидни баналности, които хората са склонни да забравят. Мюсюлманите вярват, че Коранът е Божие откровение, изпратено на един-единствен човек – Мохамед, който го е записал „по диктовка“ от Бога, без да прибави нито една дума от себе си. Затова за тях всеки земен текст на Корана е само копие на небесния Коран – истинското Божие Слово, над което на земята няма, не е имало и никога няма да има нищо по-висше. Първо е бил Коранът, а от него е произлязъл ислямът. Затова, между другото, Коранът, от гледна точка на исляма, е непреводим: всички негови преводи са само спомагателни средства, а за автентичен може да се смята единствено арабският текст.

За християнина обаче слязлото на земята Божие Слово е преди всичко не книга, а Личност, Иисус Христос, Който е съществувал предвечно и е основал на земята Своята Църква. Разказват, че веднъж един православен свещеник в САЩ се срещнал с уличен проповедник от една протестантска конфесия. „Искате ли да ви разкажа за църквата, която е основана на Библията?“, радостно му предложил проповедникът. „А искате ли аз да ви разкажа за Църквата, която е написала Библията?“, отвърнал му свещеникът.

И той е бил прав, защото Самият Христос не ни е оставил никакви писмени текстове. Дори Евангелието първоначално се е предавало като устен разказ, а посланията са били написани от различни апостоли (преди всичко от Павел) като пастирски наставления по конкретни поводи. И към времето, когато е била завършена последната книга на Новия Завет, Евангелието според Иоан, християнската Църква вече е съществувала повече от половин век… Затова, ако искаме да разберем Библията, трябва да се обърнем към християнската Църква, защото първична е именно тя.

Откъде произлиза библейският канон?

Но на какво основание изобщо смятаме, че Библията е Свещено Писание? Може би тя е просто един от многото сборници с древни предания? През всички времена е имало хора, които са се наричали пророци, пратеници, претендирали са да са Христос – та нима трябва на всеки да вярваме и да признаем писанията на всекиго за Писание?

Една книга може да стане Писание само в общността на вярващите, които признават нейния авторитет, определят нейния канон (точния състав), тълкуват я и, накрая, я преписват. Християните вярват, че всичко това е ставало не без участието на Светия Дух, Който е говорил чрез авторите на библейските книги и Чиято помощ е необходима и днес, за да можем правилно да разбираме тази книга. Но Духът не отменя човешката личност – напротив, Той ѝ позволява да се разкрие в пълнотата си.

А понеже този процес се развива в историята, на християнството е чуждо разбирането за едно веднъж и завинаги дадено Откровение, което всички следващи поколения могат единствено да изпълняват. Не, но както Христос е въплътеният Син Божи, така и самото християнство се въплъщава в нашата земна история, запазвайки вътрешното си единство, но придобивайки нови черти и особености във всяко поколение и във всеки народ.

Затова и новозаветният канон – списъкът на книгите, които съставляват Новия Завет, не се е оформил веднага. Така например, на Изток дълго време са се отнасяли с известно недоверие към книгата Откровение, вероятно заради нейния мистичен характер, а на Запад – към Посланието на апостол Павел до евреите, понеже по стил и съдържание то се различава осезаемо от другите му послания (макар и да не им противоречи). Впрочем, както добавяли християнските богослови, дори и ако той не е писал това послание, то във всеки случай е било написано от самата Църква.

Що се отнася до Евангелията, тук всичко е просто. От самото начало Църквата е познавала онези четири Евангелия, които в крайна сметка влизат в канона на Новия Завет, и нито в един от достигналите до нас списъци не се срещат други. Именно в тях Църквата е виждала познатия и възлюбен лик на Христа – и нищо друго не ѝ е било нужно.

Ориген още в началото на III-ти век изброява тези четири Евангелия, „които единствено и безусловно се приемат в Божията Църква“. А през IV-ти век св. Кирил Иерусалимски отбелязва: „В Новия Завет влизат само четирите Евангелия, а останалите носят лъжливи имена и са вредоносни. Манихеите написаха Евангелието от Тома, което, опетнявайки благостта на името „Евангелие“, погубва душите на простодушните. Приемайте също и Деянията на дванадесетте апостоли, заедно със седемте съборни послания – на Яков, Петър, Йоан и Юда; и като печат върху всички тях и върху последните трудове на учениците – четиринадесетте послания на Павел.“

Разбира се, ранните християни понякога почитали наред с тях и някои други книги, написани почти по същото време и продължаващи апостолската традиция, например „Пастир“ на Ерм или посланията на Климент Римски. Днес такива книги, които не са включени в Библията, но се намират сякаш на нейната граница, обичайно се наричат апокрифи. Те напълно съответстват на Новия Завет и изобщо не претендират да представят някаква сензационна версия на евангелската история.

Окончателно новозаветният канон се оформя едва към края на IV-ти век и вече седемнадесет века съдържа едни и същи 27 книги практически във всички християнски църкви. Този въпрос никога и никъде не е бил предмет на спор (единственото по-особено изключение е Етиопската църква, която е добавила към него няколко ранни апокрифа). По какви критерии именно тези книги са били признати за канонични? Та нали сам апостол Павел, например, е написал и Послание до лаодикийците, а някои отхвърлени от Църквата Евангелия носят имената на апостолите Петър, Тома и Юда (не Искариот) – защо те не са били включени в канона? И защо, напротив, в него са влезли Евангелието според Лука и Деянията на светите апостоли, макар техният автор изобщо да не е бил свидетел на земния живот на Христа?

Авторът Андрей Сергеевич Десницкий

Работата е там, че статутът на дадена книга изобщо не зависи от статута на нейния предполагаем автор. В древността към „авторското право“ изобщо са се отнасяли по-просто, като са давали на книги, написани след смъртта на известни личности, техните знаменити имена. Така един от най-ранните сборници с християнски химни се нарича „Оди на Соломон“, макар че, естествено, никой не е мислел, че сам цар Соломон би могъл да ги напише. Следователно Евангелията, носещи имената на апостоли, всъщност може да са били написани от други хора. Не в авторството е въпросът – Църквата е признавала за Свещено Писание онези книги, в които е разпознавала като в огледало най-пълното и вярно изразяване на своята вяра. И никакви външни критерии не могат да обяснят този избор.

А със Стария Завет положението е по-сложно. Неговият канон се различава при различните християнски общности. Така Руската православна църква признава 50 книги – приблизително толкова (с незначителни различия) броят и другите православни и католици, които следват традицията на ранната Църква. А юдеите, чийто канон окончателно се оформя към края на I-ви век след Христа, вече след разделянето им с християнството, имат в Танаха (така те наричат Библията) 39 книги.

Протестантите, още от времето на Реформацията, следват по отношение на Стария Завет именно юдейския канон, затова в техните издания на Библията не се включват „Премъдрост на Сирах“, „Товит“, „Юдит“, „Макавейски книги“ и някои други, които обаче напълно съответстват по съдържание на останалите книги на Стария Завет. Католиците наричат тези книги второканонични, протестантите – апокрифни, а православните – неканонични. Въпреки това, в православните издания на Библията те задължително се включват, тъй като древните християни са ги признавали за част от Свещеното Писание.

Прочетете още „Дошъл ли е до нас оригиналът на Библията?*“ →

Новият Завет и гностицизмът*

Публикувано на 17.11.202516.11.2025 от Dragan Bachev

Главен асистент д-р иеромонах Павел Стефанов

Новият Завет е по-надежден източник на информация за гностицизма от често фрагментарните и противоречиви изявления на ересиолозите. Съвременните изследвания по този въпрос се предприемат в две насоки – християнизиране на гностицизма, което може да се смята за доказано, и гностицизиране на християнството, което и в бъдеще ще остане предмет на дискусии. В резултат на процесите в тези две насоки християнството се утвърждава като Православие и гносисът се елиминира като ерес. Редно е да се отбележи, че в новозаветната епоха гностиците са явление вътре в Църквата, а не извън нея, и я препоръчват за християни. Св. апостол Павел предупреждава клириците, че сред тях ще се появят „мъже, които ще говорят изопачено“ и ще увличат неукрепналите във вярата (Деяния на светите апостоли 20:29-30). Може да се предположи, че най-ранното елинистично християнство преди апостол Павел се докосва до гносиса, разпространен в приморските градове на Палестина, Сирия и Мала Азия (особено Антиохия), вероятно с посредничеството на елинистично-гностическото юдейство. Именно в тези райони гностицизмът осъществява симбиоза с християнството и се създават развитите гностически системи от II-III век[1].

Централен фактор в това развитие е апостол Павел – еврейски занаятчия, по образование строг фарисеин, от Tapс в Киликия, който около 33-та година става внезапно последовател на Христос и е умъртвен в Рим около 64-та година. Той се противопоставя енергично на лъжливите учения, плъзнали сред основаните от него общини и включващи гностически митове. В самите послания на апостол Павел се откриват концепции на елинистичното юдейство, вероятно повлияни и от есейски възгледи, върху които гностиците изграждат по-късните си митофилософски доктрини. Той прокарва различие между душевните и духовните хора. Последните са нови твари, участници в Божията слава (1 Коринтяни 2:10-3:18) и не носят игото на Закона (Галатяни 3:28; 1 Коринтяни 12:13). Плътта и духът като светлината и тъмнината са непримирими контрасти (Римляни 8:5-10, 13:11-13; 1 Солуняни 5:4-6). В сътворения видим свят царуват сатаната и неговите демонични сили (1 Коринтяни 2:6-8; 2 Коринтяни 4:4; Галатяни 4:3, 9). Старозаветният Закон е предаден също чрез ангели (Галатяни 3:19). Апостол Павел препоръчва отхвърляне на този свят и отбягване на брака (1 Коринтяни 7:32-34), като поддържа, че „плът и кръв не могат да наследят царството Божие“ (1 Коринтяни 15:50). Падението на Адам внася греха и смъртта в света (Римляни 5:12-21). Само Христовото изкупление отменя проклятието и създава ново човечество на Духа (1 Коринтяни 15:21, 44, 49). Спасителят се „понизява“ чрез въплъщение в материалния свят, но не е познат и признат, като страда дори до смърт (2 Коринтяни 8:9; 1 Коринтяни 2:8; Филипяни 2:6-11[2]). Изкупените вярващи са обединени с Него в едно тяло, осветено от Духа, за разлика от неизкупеното човечество на прародителя (Римляни 5:12-14; 12:4-8; 1 Коринтяни 12:12-17; 15:22, 48-49). Вярата се постига чрез познание за истините на спасението (Филипяни 3:8-10; 1 Коринтяни 2:6-8). Апостол Павел духом се възнася до „третото небе“ и се наслаждава на неизказани слова (2 Коринтяни 12:4) – едно неописуемо мистично преживяване, за което мечтаят всички истински гностици.

Напрежението нараства особено в Коринт, чиято църква е основана от апостола около 41-ва година. Той ѝ отправя две послания, датирани към 49-50 година. Досега се приемаше, че опонентите му в Коринт са юдеохристияни или елинизирани юдеи, но през последните две десетилетия се налага версията, че те са гностици[3]. Сигурно е, че са от еврейски произход (2 Коринтяни 11:22). Те претендират, че познанието (гносисът), а не вярата, е необходимо условие за спасение.Терминът γνώσις се среща 15 пъти в двете послания до коринтяните (1 Коринтяни 1:5, 8:1; 13:2, 8; 2 Коринтяни 2:14, 4:6). Смутителите се гордеят, че са „духовни“ и „съвършени“, притежават недостъпно за останалите „знание“ и всичко им е позволено (1 Коринтяни 8:1-3; 10:23). Като хора, които са „получили“ Духа, те вече са „преживели“ възкресението (1 Коринтяни 15:29-32; 2 Коринтяни 5:1-5). Убеждението, че първо трябва да се постигне възкресението, а след това смъртта, произхожда от апокрифното евангелие на Филип (19:15-19[4]). Сред еретиците има немалко жени, които в екстаз изричат пророчества (1 Коринтяни 11:5). Те свеждат Евхаристията до нивото на обикновено задоволяване на апетита (1 Коринтяни 11:17-34) и се кръщават в името на мъртвите (1 Коринтяни 15:29[5]). Гностиците отхвърлят „земния“ Иисус в полза на „небесния“ Христос (1 Коринтяни 12:3) – особеност, характерна и за офитската секта[6]. Подобни условия, които са плод на гностическа пропаганда, съществуват също в Солун, Филипи, Колоса и Ефес.

Еретиците проникват и в християнската община на Колоса в Мала Азия, до която е адресирано друго послание на anостол Павел (около 60-та година). Техни отлики са поклонението на ангели, таченето на визионерски преживявания и обещаването на апотеоз за последователите, приели тайно познание (2:18, 20). Те презират света и налагат всевъзможни табута (2:21). Колкото и да е странно, този аскетичен манталитет се съпътства от отдаване на всякакви страсти (3:5), които явно се схващат като изява на превъзходство над материята. В отговор апостолът изтъква Христос като „образ на невидимия Бог“ (1:15) и посредник между небесната и земната сфера, разпнал на кръста старото греховно тяло на цялото човечество[7]. Почти всички учени се обединяват зад становището, че еретиците в Колоса са гностици, но Франсис е непоколебим, че те били елинистични юдеи или даже неопитагорейци[8].

Идеи, чиято образност и език напомнят за гностически разбирания от I-ви век, се срещат в посланието до ефесяни[9], писано скоро след това до колосяни. То предава еклезиологията на апостол Павел: брачния съюз между Христос и Църквата (5:25-32), Христос като космически Човек (1:10, 2:14-18, 4:8-11) и глава на Неговото тяло – Църквата (4:12-16, 5:23). Подобни тенденции присъстват и в посланието до евреите (1:5-2:18, 3:7-4:10, 5:14, 10:20), чието авторство и датировка остават неустановени[10].

И в християнската община на Филипи не се наблюдава единомислието и разбирателството, така желани от апостол Павел. Тук също агитират „псета“ и „зли работници“, които налагат на християните връщане към задължителното за Стария Завет обрязване (3:2). Повечето учени приемат, че те са юдействащи, които „проповядват Христа нечисто“ (1:16) и са „врагове на кръста Христов“ (3:18). Други изследователи, като се позовават на обвиненията на апостола в преяждане и разврат (3:19), допускат, че размирниците са оргиастично настроени гностици[11].

Твърде общо е и описанието на нарушителите на реда, дадено от апостола във второто му послание до солунската община. Те безпокоят вярващите с уверения, че вече настъпва парусията и е излишно да се работи (2:2, 3:11-12). Окачествени са като „лукави човеци“ (3:2), които постъпват безчинно (3:6). Според едни учени става въпрос за разколници, споделящи елинистичната идея, че свободните граждани не трябва да се занимават с физически труд. Според други смутителите са гностици, които настояват, че Второто пришествие вече се е сбъднало и нравствените ограничения са отменени завинаги[12].

Прочетете още „Новият Завет и гностицизмът*“ →

„Небесно видение на учениците“ според Papyrus Berolinensis 22220

Публикувано на 24.10.202523.10.2025 от Dragan Bachev

Ева Ковачева

„Heavenly vision of the disciples“ according to Papyrus Berolinensis 22220

Abstract

This study presents a translation into Bulgarian by its author of the second part of the text of the „Gospel of the Savior“ (Papyrus Berolinensis 22220) titled the „Heavenly vision of the disciples“, then the author analyzes and summarizes its meaning.

Key words: Papyrus Berolinensis 22220, ascent of Jesus Christ, heavens, throne of God

***

„Евангелие на Спасителя“ – Берлински ръкопис (общи сведения – произход, място, време на възникване, език и печатни издания)

„Евангелие на Спасителя“ е един измежду последно откритите новозаветни ръкописи, за това той събужда интереса на изследователите и подлежи тепърва на все повече научни изследвания. „Евангелие на Спасителя“ представлява коптски ръкопис на сахидски диалект, част от пергаментен кодекс, категоризиран под името Papyrus Berolinensis 22220 със сигнатура (P. Berl. 22220). Фрагменти от него са открити през 1967 година в Египетския музей в Берлин. Те са разпознати веднага като част от пергаментен кодекс, датиращ от 6-ти век. Съдържанието им е определено като новозаветен апокриф. Ръкописът не е бил консервиран и старателно съхраняван в музея, вследствие на което останал забравен. През 1991 година Paul Mirecki открива коптски текст, който е превод от гръцки език на същото Евангелие. През 2003 година P. Nagel оспорва гръцкия произход на „Евангелие на Спасителя“ и го определя като оригинално коптско произведение, произхождащо от Египет[1]. H.-M. Schenke смята, че то произлиза от устната Христова традиция както аграфите[2]. След намерените и добавени още четири страници №99/100, 107/108, Mirecki и Charles Hedrick подреждат фрагментите в правилната според тях последователност и ги публикуват през 1999 година под заглавието „Gospel of the Savior“ („Евангелие на Спасителя“[3]). Самите фрагменти не съдържат заглавие. Това заглавие се явява по-късно научно означение. Изданието е четливо, но впоследствие се оказва, че текстът е подреден в нелогична последователност. Stephen Emmel установява правилния ред и доказва, че ръкописът е възникнал към края на 2-ри век[4]. Според Hans-Martin Schenke ръкописът датира от средата на 2-ри век[5]. През 2000 година Uwe-Karsten Plisch[6] публикува за първи път негов превод от коптски на немски език, издаден от Библейското общество в Германия[7]. В него той посочва успоредно и паралелните места с каноничните книги на Свещеното Писание, както и възможните филологически грешки, изпуснати изречения и липсващи думи. В настоящото изследване се използва преводът на пълния текст на апокрифа от коптски на немски език, направен от H.-M. Schenke, който е издаден през 2012 година от професорите по Нов Завет на Хумболт-университет Берлин – Chr. Markschies и J. Schröter в „Antike christliche Apokryphen in deutscher Übersetzung. I. Band: Evangelien und Verwandtes. Teilband 2“. През 2015 година направихме опит за по-обстойно проучване върху целия текст на „Евангелие на Спасителя[8]“, докато в настоящото изследване представяме само втория дял от него, озаглавен „Небесно видение на учениците“, в което представяме „възнесението на Иисус Христос през небесата“, както и публикуваме за първи път извършен от нас превод на български от немски език на споменатия дял от апокрифа, след което ще го анализираме и представим изводите си от направения анализ по отношение на неговите стилистични и съдържателни особености.

Съдържание на целия ръкопис

Текстът е разделен от преводачите в първото му печатно издание на четиринадесет части, които са обединени от четири подзаглавия в четири дяла: I. Диалог на Спасителя с учениците преди залавянето; II. Небесно видение на учениците; III. Диалог на Спасителя с учениците; IV. Слово на Спасителя за кръста[9].

Charles W. Hedrick, единия от авторите на книгата Евангелие на Спасителя от 1999 година

Спасителят и учениците се намират на планина, името на която не се назовава в текста. Телата на учениците стават „като духовни“, очите им сякаш се „отварят на всички страни“, цялото място изведнъж им се разкрива по необикновен начин. Те се „приближават до небесата“, които се отварят „едно след друго“. В текста се споменава във връзка с „небесата“ и за „пазители на портите“. Учениците виждат как Иисус Христос преминава през всички небеса. Този свят изглежда като тъмнина, а себе си те виждат облечени като тези, които се намират във вечността, пребиваващи в постоянно блаженство и радост. Спасителят достига до седмото небе. Ангелите, архангелите и херувимите Му се покланят, а учениците Го славят. Те виждат светиите, намиращи се около Божия престол. Но лицето на Спасителя е тъжно. Учениците Го питат защо плаче и е скръбен. Ангелите също се изплашват като Го виждат опечален. Той отговаря, че е тъжен, защото ще бъде убит не от някой друг грешен народ, а от Своя Си народ, от народа на Израил (срв. паралел Евангелие на Петър 1-2[10]). Следва стих, който има паралел в каноничните евангелия: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша!“ (Лук. 22:42). След това Синът се покланя пред Отца и изявява готовност кръвта Му да бъде пролята за спасението на човешкия род.

Литературният жанр на текста е Евангелие, защото в него се предават проповедта и делата на Иисус Христос по време на земния Му живот.

По съдържание то представлява диалог между Иисус Христос и учениците, съдържащ прощални слова. Христовите речи, представени в „Евангелие на Спасителя“, се отнасят за времето след Тайната вечеря и преди залавянето на Иисус Христос в Гетсиманската градина и отвеждането Му на кръста.

Основни теми в „Евангелие на Спасителя“ са: 1) предричането на кръстната Му смърт; 2) темата за кръста се засяга многократно, както в текста на ръкописа, така и в редица запазени по-малки фрагменти от него; 3) изкупителното дело на Иисус Христос се представя като предстоящо; 4) предрича се слизането на Иисус Христос в ада и освобождаването на намиращите се там души; 5) обсъжда се съдбата на учениците след кръстната смърт на Спасителя.

Стилови и езикови особености

Най-силно впечатление в текста прави това, че от съставителя на Евангелието никъде не се употребява името „Иисус“, което в противовес на това е напълно обичайно за каноничните Евангелия. На всички места без изключение стои „Спасителят“. Това е причината преводачите и издателите на ръкописа да го озаглавят „Евангелие на Спасителя“ („Das Evangelium des Erlösers“). Другото име, под което ръкописът е известен в науката, по причина, че фрагментите не съдържат заглавие, е „Неизвестното Берлинско Евангелие“ („Das Unbekannte Berliner Evangelium“). В текста са използвани Христологичните титли „Господ“, „Бог“, „Синът“ и „Царят“. Учениците се обръщат към Него с „Господи“. Придружаващите Спасителя се назовават навсякъде „учениците“. В (част 7) се среща веднъж понятието „апостолство“ и „апостоли“. От имената на апостолите се споменават един път тези на Йоан и Андрей и се подразбира присъствието на Иуда[11], който ще предаде Спасителя.

Евангелие на Спасителя: Ново древно Евангелие (Калифорнийска класическа библиотека); издават Charles W. Hedrick и Paul A. Mirecki. 1999.

Съставителят на текста представя себе си като очевидец на събитията и един измежду числото на апостолите, за което се съди от казаното в (част 6): „Той ни каза…“, (част 7): „пред нас апостолите…“, (част 10): „Спасителят ни каза…“ и (част 11): „ние Му казахме“. Излагането на събитията от съставителя на текста като участник в тях и техен очевидец се означава в новозаветната наука като „ние-разкази“.

Паралелни места с каноничните и други неканонични книги

От паралелните места (срв. Мат. 5:13; 26:31; Марк 14:22-27,42; Лук. 22:42; Иоан 6:53-54; 10:11, 30; 15:13; 19:34-35; 20:17) става ясно, че съставителят на „Евангелие на Спасителя“ е бил запознат с каноничните Евангелия. При сравнителен анализ на изложените събития и думи, произнесени от Иисус Христос в „Евангелие на Спасителя“, и същите, изложени в Марк 14:25-42, се установяваме, че името на планината, на която се е случило „небесното видение на учениците“, чието име в същото Евангелие не се назовава, би трябвало да е Елеонската планина, за което заключаваме въз основа на споменатото в Марк 14:26. В третата част „Диалог на Спасителя с учениците“ не буди също учудване фактът, че точно св. апостол Йоан изразява мнението, че явяването на Спасителя в цялата Му слава и величие буди страх у хората, тъй като човешките им очи не са свикнали да издържат на него. Това изказване на св. апостол Йоан Богослов може да се обясни с обстоятелството, че той е един от тримата ученици, присъствали при Преображение Господне на Тавор (срв. Мат. 17:1-13; Марк 9:1-9; Лук. 9:28-36). Характерна особеност за третата и четвъртата част на апокрифа е многократното отговаряне на учениците с „Амин“, което се среща не по-малко от общо 22 пъти в текста.

В текста на ръкописа се съдържа един дословен цитат от Стария Завет (Зах. 15:13). Съставителят на Евангелието цитира свободно от неканоничните книги Евангелие на Петър и Евангелие на Тома (срв. Евангелие на Петър 1-2; 39-40; 41-42; Евангелие на Тома 39; 82). Според Emmel в текста се съдържат ясни паралели със Страсбургския коптски папирус[12]. С това твърдение се съгласява и Uwe-Karsten Plisch[13].

Прочетете още „„Небесно видение на учениците“ според Papyrus Berolinensis 22220“ →

„Ако някой не иска да работи, не трябва да яде“

Публикувано на 15.10.202514.10.2025 от Dragan Bachev

Иво Братанов

Във Второто послание до солуняни (3:10) св. апостол Павел пише: „Когато бяхме с вас, това ви нареждахме: ако някой не иска да работи, не трябва да яде[1].“ Понякога у нас поръката на св. апостол Павел се цитира неправилно и това ни дава повод да се спрем върху нейния автентичен смисъл.

Идеята, изложена в 2 Солуняни 3:10, е съвършено ясна и недвусмислена[2]: тези, които не желаятда се трудят, нямат право на прехрана. Естествено, в това число не влизат децата, старците, болните и недъгавите. Хора, които поради възрастта си или поради различни страдания не могат да работят (макар и да желаят това!), имат пълно право да получават средства за преживяване. Както се подсказва от 2 Солуняни 3:10-12, в град Солун някои новообърнати християни са предпочитали да живеят от милостинята на Църквата, а не да се издържат от плодовете на своя труд. Св. апостол Павел адресира думите си в разглеждания стих тъкмо към злоупотребяващите с благотворителността на светата Църква. Такива хора не бива да ядат, защото могат, но не желаят да се трудят, и защото чрез своята леност нарушават Божията заповед към Адам: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си“ (Битие 3:19). От тази заповед не е освободен никой човек, който може да се труди – нито богатият, нито бедният. Затова чрез Четвъртата Божия заповед ни е наредено шест дни да работим (Изход 20:8-9; Второзаконие 5:12-13; срв. Левит 23:3); затова и Спасителят твърде ясно посочва чрез притчата Си за раздадените таланти, че никой не бива да се отдава на безделие (Матей 25:14-30; Лука 19-27). В Псалом 127 също така се казва: „Блажен всеки, който се бои от Господа, който ходи по Неговите пътища! Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!“(1-2).

Самият св. апостол Павел изисква всеки измежду новоповярвалите християни който може, да се труди. В Ефесяни 4:28 той пише: „Крадецът да не краде вече, а по-добре да работи, като върши с ръцете си полезна работа, за да има да отдели за този, който се нуждае“, а в 1 Солуняни 4:11-12 посочва: „Показвайте усърдие за смирен живот; вършете своите си дела и се трудете със собствените си ръце, както ви поучавахме по-рано, за да се отнасяте с невярващите както подобава и да не сте в тежест на никого.“

Но св. апостол Павел не само наставлява, а и практически изпълнява своите поръки за труда. Повече от всички други апостоли той се е потрудил за разпространението на Божието благовестие (1 Коринтяни 15:10; 2 Коринтяни 11:23), като извършва четири мисионерски пътувания в многобройни градове на тогавашната Римска империя (Деяния на светите апостоли 13:1-14; 15:36; 18:22-23; 21:17; 27:1-44; 28:16) и написва редица послания до новоосновани църкви и до частни лица. Всички тези трудове са предостатъчни; за да подсигурят преживяването на великия Апостол на езичниците, тъй като “работникът заслужава своята прехрана“ (Матей 10:10; Лука 10:7; срв. Второзаконие 25:4; 1 Коринтяни 9:9-11; 1 Тимотей 5:18). Въпреки това св. апостол Павел се труди и физически, за да се прехранва сам (1 Коринтяни 4:12). Той работи „денем и нощем“, за да не обремени някого, докато проповядва Божието благовестие (1 Солуняни 2:9). В Деяния на светите апостоли 20:34-35 е засвидетелствано следното негово изказване пред презвитерите в Ефес: „Сами знаете, че тези мои ръце ми послужиха за моите нужди и за нуждите на онези, които бяха с мене. С всичко ви показах, че така трябва да се трудите и да подпомагате слабите.“ Както се знае от Свещеното Писание, св. апостол Павел прави шатри, докато живее в Коринт (Деяния на светите апостоли 18:3).

Във връзка със смисъла на разглеждания стих трябва да бъдат изтъкнати и следните факти:

1.Отрицателната форма „не иска“ е засвидетелствана във всички древни преписи на 2 Солуняни 3:10.

2.Латинският превод на 2 Солуняни 3:10 също така съдържа отрицателната форма не иска (латински non vult). Ето как е преведен разглежданият стих в латинския превод на Новия Завет: „Nam et cum essemus apud vos, hoc denunciabamus (така! – в скоби наши – Иво Братанов) vobis: quoniam si quis non vult operari nec manducet[3]“.

3.Църковнославянските преводи на 2 Солуняни 3:10 също съдържат отрицателната форма не иска (църковнославянски не хо́щетъ). Ето как е преведен в тях проучваният тук стих: „и́бо егда́ бе́хомъ оува́съ, сiе́, завещава́хомъ запреща́юще, я́ко а́ще нехо́щетъ кто́ де́лати, данея́стъ“ (в Острожката Библия)[4] и “Ибо егда́ бе́хомъ оу́ ва́съ, сiе́ завещава́хомъ ва́мъ, я́ко а́ще кто́ не хо́щетъ де́лати, ниже́ да я́стъ“ (в окончателната редакция на църковнославянския превод на Свещеното Писание[5]).

Прочетете още „„Ако някой не иска да работи, не трябва да яде““ →

Животът на апостол Павел – продължение и край*

Публикувано на 21.09.202520.09.2025 от Dragan Bachev

Проф. Александър Павлович Лопухин

След това Павел предприел третото си мисионерско пътуване. Той преминал през Галатия, където утвърдил във вярата галатите, които по онова време били смущавани от християни с юдейски възгледи. Те настоявали, че и езичниците, приели Христос, трябва да се обрязват и да спазват обредовия Моисеев закон (Деяния на светите апостоли 18:23). След това Павел пристигнал в Ефес, където вече го очаквали верните му приятели Акила и съпругата му Прискила, които вероятно подготвяли почвата за неговата дейност. Двете или три години, които апостолът прекарал в Ефес, представляват най-плодоносния период от неговото апостолско служение. Именно тогава възникнали редица църкви, които по-късно в Откровението са представени със символа на седемте златни светилника, сред които стоял Господ. Това са църквите в Ефес, Милет, Смирна, Лаодикия, Иерапол, Колоси, Тиатир, Филаделфия, Сарди, Пергам и други. Апостол Павел действал с такъв успех, че езичеството започнало да се страхува за своето съществуване. Това се потвърждава и от бунта срещу него, предизвикан от майстора на идолски изображения Димитрий

Но радостта на великия апостол на езичниците била помрачена от противодействието на враговете му – християни с юдейски убеждения. Те нямали нищо против неговата проповед за кръста; дори се радвали, че Павел привежда езическия свят към християнството, тъй като виждали в това полза за мозаизма (моисеевето законодателство в Петокнижието). Истинската им цел била да издигнат значимостта на закона, а на Евангелието гледали само като на средство за това. Понеже Павел имал съвсем противоположно разбиране, те започнали по всякакъв начин да подкопават авторитета му сред езичниците, които той бил обърнал, и особено в Галатия. Те твърдели пред галатяни, че Павел не е истински апостол, че Моисеевият закон има вечно значение и че без него християните не са защитени от опасността да изпаднат в робството на греха и порока. В отговор на това апостолът бил принуден да изпрати от Ефес Послание до галатяни, в което опровергава всички тези заблуждения. Изглежда, това послание постигнало желания успех и авторитетът на Павел и неговото учение бил отново утвърден в Галатия (1 Коринтяни 16:1).

Тогава юдействащите насочили усилията си в друго направление. Те се появили в църквите, основани от Павел в Македония и Ахайя. Там отново се опитали да разколебаят авторитета на Павел и да хвърлят съмнение върху нравствената чистота на характера му. Най-голям успех с тези нападки постигнали в Коринт, затова апостолът във Второто си послание до коринтяните енергично се противопоставя на тези свои врагове, като иронично ги нарича „свръхапостоли“ (ὑπὲρ λίαν οἱ ἀπόστολοι). Вероятно това са били онези обърнали се към християнството свещеници (Деяния на светите апостоли 6:7) и фарисеи (Деяния на светите апостоли 15:5), които, гордеейки се със своето образование, не искали да се подчиняват на апостолите изобщо и смятали, че трябва да заемат мястото им в църквите. Може би именно тях има предвид Павел, когато споменава за „Христовите“ (1 Коринтяни 1:12) – тоест онези, които признавали само авторитета на самия Христос и не искали да се подчиняват на когото и да било от апостолите. Все пак Апостолът още с Първото си послание до коринтяните успял да възвърне поколебания си авторитет в Коринтската църква, а Второто му послание свидетелства вече, че враговете му там са признали поражението си (виж глава 7-ма). Именно поради това Павел в края на 57-ма година отново посетил Коринт и останал там около три месеца[1].

От Коринт, през Македония, Павел се отправил за Иерусалим с дарения за бедните християни от Иерусалимската църква, събрани в Гърция. Там Яков и презвитерите му съобщили, че сред християните от юдейски произход се разпространяват слухове, че Павел е враг на Моисеевия закон. За да покаже неоснователността на тези слухове, Павел по съвета на презвитерите извършил над себе си обреда на посвещение като назарей. С това Павел не извършил нищо против убежденията си. Главното за него било да ходи в любов; и, ръководен от любовта си към сънародниците си, като оставя на времето окончателното освобождение от Моисеевия закон, той приел този обет като нещо външно, което не засягало и не променяло същинските му убеждения. Това събитие обаче станало повод за ареста му, и оттук започнал нов период в живота му.

Затворничество

След ареста си в Иерусалим Павел бил изпратен в Кесария на съд при римския прокуратор Феликс. Той останал там две години – до отзоваването на Феликс (през 60-та година). През 61-ва година се явил пред новия прокуратор Фест, и понеже делото му се проточило, той като римски гражданин поискал да бъде съден в Рим. Пътуването си до Рим извършил с големи забавяния и пристигнал там едва напролет на следващата година. От последните два стиха на Деянията научаваме, че той прекарал в Рим две години като затворник, но с относителна свобода на общуване с вярващите сътрудници, които го посещавали, носели му вести от далечни църкви и разнасяли от негово име послания (до колосяните, ефесяните, Филимон, филипяни).

Тук завършва книгата „Деяния на светите апостоли“. По-нататъшният живот на апостол Павел може да бъде описан или въз основа на преданието, или с насока от някои места в неговите послания. Най-вероятно, както потвърждават отците на Църквата, след двегодишния си престой в Рим Павел е бил освободен, отново е посетил църквите на Изток и след това е проповядвал на Запад – чак до Испания. Паметник на това последно апостолско дело са така наречените пастирски послания, които не могат да бъдат отнесени към никой от по-ранните периоди на служението му.

Тъй като нито една от испанските църкви не приписва своето начало на апостол Павел, изглежда вероятно предположението, че апостолът е бил заловен веднага след като стъпил на испанска земя и незабавно изпратен обратно в Рим. Мъченическата смърт на апостола, която той е претърпял на пътя към Остия[2], според свидетелството на римския презвитер Гай (от II-ри век), е настъпила през 66-та или 67-ма година, според съобщението на историка Евсевий[3].

Хронология на живота на апостол Павел

За да се установи хронологията на живота на апостол Павел, следва да се използват две сигурни дати: датата на пътуването му до Иерусалим с Варнава – през 44-та година (Деяния на светите апостоли глава XII-та) и датата на явяването му пред съдията Фест – през 61-ва година (Деяния на светите апостоли глава XXV-та).

Фест е починал още същата година, в която пристигнал в Палестина, така че Павел е могъл да бъде изпратен в Рим най-късно есента на 61-ва година. Арестуването на апостола в Иерусалим, което се е случило две години по-рано, може да се датира съответно през 59-та година.

Третото мисионерско пътуване на апостол Павел, което предшествало неговия арест, включвало почти тригодишен престой в Ефес (Деяния на светите апостоли 19:8, 10; 20:31), пътуване през Гърция, със сравнително дълго пребиваване в Ахайя (Деяния на светите апостоли 20:3), и пътуване до Иерусалим. Следователно, началото на това трето пътуване може да се отнесе към есента на 54-та година.

Второто мисионерско пътуване, през Гърция, не е могло да продължи по-малко от две години (Деяния на светите апостоли 18:11-18), и следователно е започнало през есента на 52-ра година.

Апостолският събор в Иерусалим, който се е състоял малко преди това пътуване, вероятно се е провел в началото на 52-ра година или в края на 51-ва година.

Първото мисионерско пътуване на Павел с Варнава в Мала Азия, включващо и двукратен престой в Антиохия, обхваща приблизително предходните две години и е започнало през 49-та година.

Ако се върнем още по-назад, стигаме до момента, когато Варнава взема Павел със себе си в Антиохия. Това е станало около 44-та година. Колко време Павел е прекарал преди това в Тарс, където е било неговото семейство, не може да се определи с точност – възможно е около четири години, така че първото посещение на Павел в Иерусалим след обръщението му може да се отнесе към 40-та година.

Това посещение е било предшествано от пътуване на Павел в Арабия (Галатяни 1:18) и двукратен престой в Дамаск. За всичко това той сам отделя три години (Галатяни 1:18). Така че обръщението на Павел вероятно се е случило през 37-ма година.

В годината на обръщението му Павел е бил около 30-годишен, следователно рождението му може да се отнесе към 7-ма година след Христа. Ако е починал през 67-ма година, то целият му живот е продължил около 60 години.

В подкрепа на тази хронология можем да приведем и следните съображения:

1)Известно е, че Пилат Понтийски е бил отстранен от длъжност през 36-та година. Преди да пристигне новият прокуратор, евреите са могли да си позволят самоволно да извършат екзекуцията на Стефан, нещо, което не биха посмели при римски управител, тъй като римляните им отнели правото на смъртни присъди. Така че убийството на Стефан вероятно е станало в края на 36-та година или началото на 37-ма година, а след него – обръщението на Павел.

2)Пътуването на Павел и Варнава в Иерусалим по повод глада от 44-та година намира потвърждение у светски историци, които съобщават, че при император Клавдий през 45-та или 46-та година глад е обхванал Палестина.

3)В Послание до Галатяните Павел казва, че е отишъл в Иерусалим на апостолския събор четиринадесет години след обръщението си. Ако този събор се е състоял през 51-ва година, то обръщението на Павел е било през 37-ма година.

Така хронологията на живота на апостол Павел може да се представи по следния начин:

I. Животът на Павел като юдеин и фарисей

Раждане: около 7-ма година след Христа.

Обръщение: около 37-ма година.

II. Години на подготовка и първи опити в апостолската дейност

37-44 година: Престой в Дамаск, Арабия, Тарс и Антиохия

44-та година: Пътуване с Варнава до Иерусалим заради глада

III. Първо мисионерско пътуване

49-51 година: Пътуване в Мала Азия, основаване на църкви

51-ва година: Апостолски събор в Иерусалим

IV. Второ мисионерско пътуване

52–54 година: Проповед в Гърция