„И почудиха се, задето Той се разговаря с жена” (Иоан 4:27)

Така разказва ученикът Христов и евангелист Иоан Богослов във връзка с бележития разговор, който Спасителят е имал със самарянката. Почудили се дори апостолите Христови, че Спасителят разговаря не само със самарянка, не само с жена блудница, но – въобще с жена.

И вече от това можем да разберем, как са гледали и евреите на жената във времето на Xpиста.

И наистина, не само сред езическия свят, било у простолюдието, било у най-издигнатите езически мислители, на жената са гледали не като на равнодостойна на мъжа, а като на робиня, като на вещ, ценена или като средство за плътска наслада, или пък като на родителка на деца и като къщовница[1]. Но и у самите евреи постепенно запада първотворческата Божия установа за равнодостойнството на жената с мъжа. Наистина, в свещените книги на Стария Завет успоредно е изтъкната (както и за мъжете) жената и като добра (разумна, мъдра, добродетелна, набожна), и като зла. Песимизмът относно жената и в тези книги може да се съзре, като например, в такива изрази за жената:

„По-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето ѝ – примка, ръцете ѝ – окови; добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея“ (Еклисиаст 7:26).

„От жена е началото на греха и чрез нея всички умираме“ (Сирах 25:27).

„Не отдавай на жена си душата си, за да не въстане против властта ти“ (Сирах 9:2).

„Както из дрехите излиза молец, тъй и от жената – женско лукавство” (Сирах 42:13).

„И в грях ме роди майка ми“ (Псалом 50:7).

В староеврейско време има жени, бележити със злината си, като например Далила, която съблазнява и погубва Самсон; царица Изавела, която търси да съблазни Ииуй ; дори Юдит замисля по същия път да направи това с Олоферн; Соломон е въвлечен в идолопоклонство оτ жени; Ирод погубва св. Иоан Кръстител заради Иродиада и Саломия, и така нататък.

В Стария Завет имаме, разбира се, и идеални жени, като например, известните пророчици Мариям (сестра на Моисей), Девора, Олдама, Ноадия и Анна. А редица жени са известни и като бележити патриоти и героини (като например дъщерята на Иефтай, майката на синовете Макавейски и пр.).

Но в староеврейско време унизителното гледане и положение на жената бързо се развива особено с многоженството (и конкубината, наложничеството) и с лесния за мъжа развод (напускане на жената).

Първосъздаденият Божи ред е моногамията: Бог сътвори човека, като (един) мъж и (една) жена ги сътвори, за да живеят в пълно (брачно) единство, по образ и подобие Божие; жената – като кост от костите и плът от плътта на мъжа; двамата съединени като една плът и в това двуединство Бог ги благославя (Битие 1:27-28; 2:18, 23-24). И Моисеевият закон издига еднобрачието (Левит 21:13; Второзаконие 17:17).  Но след и с греха упадъкът настъпва скоро. Вече Ламех (един от близките потомци на Каин) има две жени; Авраамовият брат Нахор си има наложница; Исав (синът на Яков) има много жени; и Авраам има наложница (Агар); славният съдия Гедеон има много жени, и така нататък. Та и царете имат много жени и наложници. И най-благочестивият измежду тях – Давид, има няколко жени и наложници. А премъдрият Соломон има седемстотин жени и триста наложници. И така нататък, и други[2]. Това упадъчно явление помрачава светостта на брака, разнебитва нравственото единство между съпрузите и разнищва нравите. Бракът почти загубва своя вътрешен смисъл, цена и значение. Мъжът гледа на жената повече като на предмет за удовлетворение на животинското си сладострастие. А у жената, така унизена, се развиват ниските чувства на завист, ненавист, вражда, съперничество, лъжа, хитрост, лукавство и измама.

Истинската любов чезне и се явява и у мъжа, и у жени, а особено у първите – жестокосърдието. На това жестокосърдие Христос посочва (Матей 19:8; Марк 10:5), като на причина за появата на развода между евреите. И при това, какъв развод? Едностранен, само по желание на мъжа и то без наистина оправдани причини. Вече Моисей (Второзаконие 24:1 сл.) разрешава: ”Ако тя (жената) не добие благоволение в очите му (на мъжа си), понеже той намира в нея нещо противно, (нека) ѝ напише разводно писмо и ѝ го даде в ръце и я изпрати от къщата си”. Също тъй и мъжът, който „намрази“ жена си. Вече това толкова своеволно напускане на жената показва, до каква степен е нарастнало жестокосърдието на мъжете към жените и изобщо унизителното отношение към жената. На жената се гледа вече не като (равноценна на мъжа) личност, а като на вещ. И като главна цел на брака у тогавашното еврейство се гледа или удовлетворението сладострастието на мъжа, или пък детерождението. Това е една от главните причини задето у жената се развиват изтъкнатите по-горе ниски чувства, а наред с туй киченето и кокетството у жената. Бележита в това отношение остава глава трета (16-24) у пророк Исаия: „Задето дъщерите Сионски се гордеят и ходят с вирнати шии и прелъстяват с погледи, и ситно стъпват и с верижки на нозете дрънкат, – Господ ще оголи темето на дъщерите Сионски и ще открие Господ срамотата им… ще отнеме хубавите верижки на нозете, всякакви звездички и лунички, обеци, огърлици и ветрила, превези, гривни и пояси, съдовце с миризми и магийски висулки, пръстени и брънки за нос, горна дреха и долна, кърпици и кесийки, светли тънки наметала, превръзки и покривала“.

Друга беда за жената-еврейка е било бездетството. Както, впрочем, и у други народи, жената е била ценена и почитана у евреите като майка и то като многодетна майка. А зла участ е съпътствала бездетната жена. Тук бракът загубвал своя собствен или предимен смисъл – духовното, любовно единство между съпрузите. Бездетството е било считано не само за недостатък на жената (Сирах 42:10), но и като неблаговоление Божие, като наказание за грехове (2 Царства 6:23; Левит 20:20 сл.; Псалом 112:9). С бездетството се обяснява или извинява и така наречения левиратен брак (братята да вземат жената на покойния си бездетен брат), напускането на жената, вземането на наложници или много жени и така нататък.

Всичко гореизтъкнато („жестокосърдие“) обяснява, колко незавидно е било положението на жената у древните евреи, колко ниско се е гледало на нея като на човек, и колко малко или слабо са били зачитани нейните индивидуални и нравствени качества и права. Жената се явява само в служебна роля на мъжа. Тя е за спокойствието и благоденствието на мъжа, като последният има съвсем малко длъжности към жена си. Нейната съдба е в ръцете или волята на мъжа.

И около времето на Христа Спасителя жената е била поставена у евреите на равна линия с робите и децата, също и в областта на религиозния живот. Жените са били държани в религиозно невежество и равините са презирали жената. Равинът е считал под своето достойнство да говори публично с една жена. Според установени в науката паметници, правила са били за онова време: „Не говори много с жена“. „Всеки, който говори с жена, си навлича нещастие, пренебрегва закона и накрая наследява пъкъла“. „Много момичета – много разврат; много роби – много грабеж; много жени – много магьосничество“. Щом един равин не бива на улицата да говори и със собствената си жена, дъщеря или сестра, очевидно горните правила нямат за цел главно предпазване от свободно общуване с жените, а надменността към тях. В този смисъл се и предписвало, жената да не бъде поздравявана. Не говори ли за подобен предразсъдък и удивлението на самите апостоли, че Христос говори с жена (самарянката)? „Мишна“ (най-старото събрание на еврейските правила на вяра и живот и на преданията, написана във II век) цени сто жени на мястото на двама мъже. А и Иосиф Флавий, древният историк на еврейството в „Еврейски старини” 3, 1, 2, казва: „Жената във всяко отношение е по-долноценена от мъжа“. Със същите възгледи за жената се отличават и други стари еврейски книги като, например, Талмудът (тълкувания на „Мишна“) и „Мидраш“ (равинско тълкувание на Стария Завет). Така например в тях се казва: „Добре е за онзи, чиито деца са мъжки; но горко на онзи, чиито деца са женски“. „При раждане на едно момче, всички са радостни, а при раждане на момиче – опечалени“. Роди ли се на света момче, иде радост в света; роди ли се момиче – не идва нищо“. „Дори и най-добродетелната между жените – е една магьосница“. „Нашите учители са казвали: четири свойства имат жените – те са ненаситни при ядене, властолюбиви, тромави и ревниви“. Даже и в молитвите си тогавашните евреи са изразявали подобни възгледи за жената. Така, предадена е една молитва, която трябва всеки евреин всеки ден да казва, а именно: „Слава на Бога, че не ме е създал езичник! Слава на Бога, че не ме е създал жена! Слава на Бога, че не ме е създал невежа!“

В такова, прочее, унижение и презряно положение е била докарана и изпаднала жената, не само в целия езически свят, и римлянката, и елинката, но и жената-еврейка. И тя, всички жени, са въздишали за освобождение от веригите на робията, на греха, неправдата и безправието. И на всяка от тях набожна жена в сърцето и в молитвите ще да са се издигали към небето думите у пророк Исаия (45:8): „Росете, небеса, отгоре, и облаците да изливат правда; да се разтвори земята и да принася спасение, и да произрастя заедно правда“.

И всяка такава жена ще да е молела за Месия и свой Спасител: „О ела, ела Емануил, направи ни, нас бедните, свободни!“

***

И наистина, Христос, се яви и за жената като роса от небесата, за да възрастне и за нея правда, свобода и любов.

И към нея Той простря спасителните Си ръце и отправи и към нея, а би могло да се каже – преди всичко към нея, зова: „Елате при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой на душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми леко“ (Матей 11:28-30).

Христос откри нова епоха за жената.

В противоположност на езическия, пък и на еврейския свят, Той разкъса веригите на греха и неправдата, смъкнали жената от първосъздадения Божи ред на човека до положението на долно, презряно, изтерзано същество. Всъщност, Той дойде да възстанови този Божи ред въобще за човешкия свят и не по-малко за жената. Затова, Той гледа на жената и сочи на нея от небесна висота. Не това, което са направили от нея грехът, неправдата, жестокосърдечието. За съществото, достойнството и призванието на жената не са от значение ни социалният произход, ни народността, ни образованието, ни имотността, нито дори полът. Той гледа на жената от нравствено-религиозна висота, от висотата на вечните Божии истини. Затова жената у Христа е преди всичко човек, едносъщна и еднодостойна на мъжа. Еднакво с мъжа нейната вечна ценност е в нейната душа, в нейния безсмъртен дух. Първо човек, а после мъж или жена. Един Бог сътвори еднакво мъжа и жената. Един Бог – Баща и на двамата. И двамата – деца Божии и братя помежду си. Еднакъв произход, еднаква същина, еднакво основно призвание. И което е от особено значение и за мъжа, и за жената (и оттук за целия човешки род) то е, че и двамата тях Бог ги създаде по Свой образ и подобие. Какъв еднозначен и велик произход – „образ Божи“, и какво еднакво и велико призвание – „подобие Божие!“

Христос възстановява първотворческия Божи ред за мъжа и жената. А той е:

Първосъздаденият „човек“ е андрогеничен, човек въобще, с потенцията на мъж и жена (Битие 1:27). И защото „не е добре човекът да бъде сам“ (самец), Бог създава от природата на човека (отделя от „реброто“, от страната на сърцето на човека) нему подобната жена, като негова другарка „помощница“ (по еврейския текст „точна снимка“), отделя половете в индивидуални личности, като в самото това вкоренява и тяхното единство, пълнота и цялост в едно „двуединство”. Прилепени духовно и телесно (полово), те са (в брачния съюз) „една плът“ (Битие 2:18-24). Един от други. Един с други. Един за други. Едно неразлъчно двуединство. Едно любовно двуединство – по образа и подобие Божии, по образа на Троичния Бог, неслитно и неразделно. А Бог и в Своя вътрешен троичен живот, и в Своята изява навън (в света) е любов. От любов, с любов и за любов създаде Бог човека, също и като го сътвори мъж и жена, а също и в брачния им любовен съюз – „една плът“, едно битие.

Затова и Христос, като Богочовек, възстановил любовното единство между Бога и човека, издига и първотворческото единосъщие и единство между мъжа и жената и божественото установление на брака. Затова Христос издига и подчертава моногамията, еднобрачието и осъжда не само многоженството, но и многоженитбата, развода, прелюбодеянието и разврата.

„Който отначало (ги) сътвори – казва Христос, – мъж и жена ги сътвори. Затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тъй че те вече не са двама, а една плът. Прочее, което Бог е съчетал, човек да (го) не разлъчва“ (Матей 19:4-6; Mарк 10:6-9).

И отново:

„Поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, той прелюбодейства; и който се ожени за напусната, прелюбодейства“ (Матей 19:8-9; 5, 32; Лука 16:18; Mapк 10:11). „И ако жена напусне мъжа си, и се ожени за друг, прелюбодейства“ (Mapк 10:12).

Нека при това тук се отбележи, че изключението, което отбелязва евангелист Матей за (позволението на) развод по прелюбодеяние, не е отбелязано у евангелистите Марк и Лука и че не само в западния (римокатолически), но и в източноправославния свят по въпроса за абсолютната забрана на развода (от християнско становище) съществува (въз основа на текстов анализ и на преданието вече от древните отци) грамадна литература, в смисъл, че християнският брак от идеално и догматическо гледище, по своята същина е неразторжим (неразрушим) и че изключението, което отбелязва апостол Матей, следва по-скоро да се разбере като раздяла; и че и допусканото в църквата разторжение на брака е отново (като в Стария Завет) последица от „жестокосърдието“ човешко; и че върховен Божи закон си остава: „Което Бог е съчетал, човек да (го) не разлъчва[3]„

А в спазването на духовното единство, чистотата и предаността в брачния съюз Христос указва, че прелюбодеяние върши и всеки онзи, който и само похотно пожелае чужда жена:

„Слушали сте, че бе казано на древните: не прелюбодействай. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал в сърцето си“ (Матей 5:27-28[4]).

С това Христос показва, колко фалшив е възгледът, че половото единство между мъжа и жената в брачния им съюз е прост животински или само физиологически акт, а не телесно и духовно единство едновременно; както и възгледът, че жената, (женският пол) е предмет или вещ на сладострастие, а не равнодостойно взаимно допълваща се с мъжа жизнена другарка. Ето защо, само у Христа, в християнския брак са дадени основите на разумното, духовното, нравствено гледане на пола и жената и така жената (и при специфичните свои дарове) се издига като човек и личност наравно с мъжа.

Това толкова повече трябва да се изтъкне и подчертае и от гледището за взаимната любов, която свързва и издига жената и мъжа в брака.

Пълното двуединство на съпрузите като двусъставни същества (от дух и тяло) е общение и единство телесно и духовно едновременно, двуединно общение на взаимно цялостно и пожизнено отдание, проникновение, допълване, обогатяване, издигане. Краен спиритуализъм (като у Лев Толстой и други) е отричането на половата любов, на телесното полово общуване и единство, както и крайност е да се вижда същината на брачния съюз в неговата плътска страна (като В. Розанов, Д. Мережковски и мнозина други на Изток и Запад), тоест да се абсолютизира сексът. Съпружеското единство е цялостно, защото обединява и възпълва съпрегнатите мъж и жена напълно в цялото им битие, в цялото им същество, в цялата им личност, без да пресича личността, а обратно – като я обогатява и усъвършенства. В това телесно общение и единство има отчасти нещо аналогично на съотношенията между личност и общество (личен и обществен живот), но при тази особена разлика, че брачният съюз на мъжа и жената е най-тясното и интимно социално общение и единство. Вече при създаването на човека Творецът казва: „Не е добре човеку да бъде сам“. Но Той не създаде втори мъж, а жена и ги благослови да бъдат една „плът“. Анализирайки това единство, правилно е да се прави разлика между „секс“, „ерос“ и „агапе“. „Сексът“ е простият полов инстинкт, свойствен на животните, егоистичен (само да взема), и в самодоволството, без да иска, служащ на продължението на рода; „еросът“- половата човешка любов, която е персоналистична (от лице към лице, от лице за лице), отдайна и взаимно възпълваща (телом и духом) и, поради това, неделима; и „агапе“ – висшата степен на любовта, любовта на чистия духовен живот, независима от тялото, любовта на божествен етос в ероса, чистата, всеотдайна, саможертвена, творческа любов, като най-върховен отблясък на Божия образ в човека, любов, която е едновременно даденост и зададеност в човека. И трите са битийни степени: „сексът” – в животното, който в човека е упадъкът в плътска страст, в плътоугодие, в похот, която накърнява и опустошава духа; „еросът“ – в естествения човек, човешката лична полова любов, в която се допълва и изпълва, в която сексуалността (полярността) и персоналистичността (индивидуалната единичност) се уравновесяват и синтезират в целостта на човек, но в който ерос, без етоса на по-висшата любов се идва или до егоцентризъм, ревнивост и страсти и се подрива единството, или пък се обръща в идолопоклонство, в обожаване на тварния човек; и „агапе“ – сублимираният във висшата етика ерос, чистата духовна, божествена любов, разпалената искра на Божията любов в човека, чистата, пълна, всеотдайна, жертвена, творческа любов, която издига човека до самия Бог и открива в сърцето на човека храм за Бога. В това е богоподобието на човека – в пътя на съвършенството на брака. Тук е тайната и тайнството на християнския брак. „Брак в Господа“ и любов богоблагодатна.

Тази любов е онтологическата основа и най-чистият извор на християнския брак, и тя е, която отговаря на духа на Христовото учение.

„Бог е любов. И любовта е от Бога и всеки, който люби, е роден от Бога и познава Бога“ (1 Иоан 4:7-8).

„Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та който вярва в Него да не погине, но да има живот вечен“, казва Христос (Иоан 3:16). И апостол Иоан: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9; срв. Филипяни 2:5-8).

„Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Иоан 15:17).

И още по-специално за брачния съюз: Сам Христос уподобява Себе Си, земния Си живот на брачно тържество (Матей 9:15) и Себе си (към църквата) като младоженец и църквата Си като Своя невеста (Иоан 3:29; срв. Откровение 19:7-9; 21:9). Успоредно на това и апостол Павел (Ефесяни 5:23-32) уподобява тайната на брачния съюз на съюза между Христа и църквата. „Мъже, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде себе Си за нея”.

Ето тази сублимирана брачна любов в Господа и Христа Иисуса, като най-дълбоката основа и най-животворната спасителна сила на християнския брак, е, която издига и поддържа равенството, достойнството и истинската свобода между съпрузите и премахва възможностите или изкушенията, щото свободата на единия да се обръща в своеволие или силата на единия да прави другия роб. Тази възвишена брачна любов е отобраз и на Божията любов, бидейки мъжът и жената създадени по образ и подобие Божие, по образа и подобието на Божията любов. В брака тя е основа и цел: тя търси и да даде, и да вземе, да обедини, да сплоти във всичко чисто, добро, прекрасно. Така тя е коренът на всички добродетели, на всяко съвършенство, и основа на всички форми на взаимна любов. От тази съпружеска любов се ражда истинската любов и между родители, и деца; между семейството, рода, и народа, между „ближните“ – единството на човешкия род.

В този дух Христов, и великите древни отци на Църквата подчертават равнодостойнството на жената с мъжа и изтъкват онтологичното и пневматологичното естество на брачната любов.

„При видимо различие, мъжът и жената имат не различна, а една и съща природа; поради това и еднакво са назначени за добродетелта”, казва Климент Александрийски (Strom., IV, гл. 8).

„Жената е отлична от мъжа не по душа, а по тяло. Всичкото различие между тях е в членовете, а добродетелите са общи и общ е пътят за славен живот. Всичкото предимство е в усърдието“, пише св. Григорий Богослов (Твор., р. пр., ч. I, 280, т. V, 103).

И св. Иоан Златоуст: „Жената се отличава от мъжа само по външните обстоятелства…, а в подвизите на благочестието попрището им е общо, общ и подвигът“ (Беседа в храма на св. Ирина).

А за брачното единство и любов св. Иоан Златоуст така изяснява Христовото учение:

„Когато мъжът и жената се съединяват, те съставят образ не на нещо земно, а образ на самия Бог“ (Омилия към Ефесяни 12:5). „ Любовта изменява самата същина на нещата“ (32-ра омилия към 1 Коринтяни). „Любовта е такава, че любящите се съставят вече не двама, а един човек, което не може да направи нищо друго, освен любовта“ (Омилия 33-та към 1 Коринтяни). „Бракът е тайнство на любовта и се явява тайнство вече поради това, че надвишава категорията на разума, защото в него (в брака) двамата стават един“ (Омилия към 1 Коринтяни 7:39-40). „В брака душите се съединяват с Бога в неизречим някакъв съюз“ (Омилия към Ефесяни 5:22-24).

В най-древната християнска литература дори се изказва мисълта, че в истинския християнски брак на чистата любов се обожествяват отношенията на половете („Пастир“ на Ерм, видение първо, 1:7).

Ако към всичко гореказано за равнодостойнството на жената – в произход, същина, предназначение и брак – добавим, че, според Христа, и жената, както и мъжът, според индивидуалните им дарове (1 Коринтяни 7:7), не са абсолютно свързани в пола си, че те могат да преминат своя богоблагодатен живот и в девство (Матей 19:20), ще се види, че жената в своето достойнство и нравствено-религиозно призвание, в служението на висшата любов не чезне извън пола си. И в живота на девство тя може да бъде и е била, и е служителка на тая любов, със своето духовно майчинство и сестринство, особено към всички страдащи и онеправдани, до пълна всеотдайност и саможертвеност.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 8, с. 10-33. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. статията ни „Жената”, в „Духовна култура“, 1949, кн. 4.

[2]. Срв. Битие 4:19; 22:24; 29:15 сл.; 30:16-2 сл.; 2 Царства 12:8; 5:13; 15:16; 3:2-5; 16:21-22; 3 Царства 11:3-9. Вж. същото за Ровоам – 2 Паралипоменон 11:21 сл.; за Авия – 2 Паралипоменон 13:21; за Иоас – 2 Паралипоменон 24:3; за Ахав – 3 Царства 16:20 и така нататък.

[3]. Срв. А. Завьяловъ, Къ Вопросу ο браке и брачномъ разводе, С. Петербургъ, 1892; Aloys Cigoi, Die Unauflösbarkeit der christlichen Ehe und die Ehescheidung nach Schrift und Tradition, Paderborn, 1895; Fritz Vogt, Das Ehegesetz Jesu, Freiburg im Br., 1936.

[4]. Казаното тук от Христа е изречено и съпоставка със старозаветната заповед по грубото нарушение на съпружеската вярност. И то се отнася за извънбрачни отношения, а не към всяка, тоест и към собствената жена, както последното разбира Лев Толстой, който, както е известно, отрича всеки полов живот за християните (краен спиритуализъм, „Крайцеровата соната“). Че Христос разбира „прелюбодеянието“ в изтъкнатия смисъл (като отношение извън брака) се вижда, както от приведените по-горе Негови думи, че в брака съпрузите са една „плът“, а и от това, че Той прави ясна разлика между „прелюбодеяние“ (по гръцки ”μοιχεα”), тоест полово престъпление на съпрузите, и „любодеяние“, блудство (по гръцки „πορνεια“), порочност помимо брака (против седма заповед Господня). Срв. за тази разлика думите на Христа у Матей 7:21.

Изображение: авторът проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965). Източник Гугъл БГ.

Следва…

Постоянното присъствие на Христос в света след Неговото възнесение е многолико. То  взема  най-различни  форми  и  се  проявява  по  най-различни начини. Тук ще спрем вниманието си само върху някои от тези форми и начини.Христос присъства в света – не само в духа на вярващите, нито дори само в богоподобния дух на всеки човек, а също и в природния свят. Всичко съществуващо е сътворено чрез божественото Слово, Което се въплътило в историческото лице на Иисус Христос и чрез Неговата човешка природа влязло в света и възприело в Себе Си неговите елементи. „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата My цялото им воинство” (Псалом 32:6). „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало… Светът чрез Него стана” (Иоан 1:3, 10). Бог „създаде всичко чрез Иисус Христос” (Ефесяни 3:9). „Чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено” (Колосяни 1:16).

Щом светът е сътворен чрез божественото Слово, то във всичките си сфери и пластове на битие и живот носи в себе си печата на Неговата творческа десница и пo-близко или по-далечно сияние от Неговата вечна слава. Който чрез вярата отвори очите на душата си за богосъздадеността на природата в цялото и безкрайно многообразие и неизразимо величие ще долови интуитивно в нея постоянното невидимо присъствие на Христос и ще се възхити от блясъка на Неговото сияние в нея.

Поради своята богосъздаденост чрез Словото „тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари   ще   бъдат   освободени   от   робството   на   тлението   при   славното освобождение   на   синовете   Божии” (Римляни 8:19-21). „Очакванията”   и „надеждите” на тварите да бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии (Римляни 8:19-21). „Очакванията” и „надеждите” на тварите да бъдат освободени от робството на тлението намират оправдание и възможност за изпълняване чрез въплъщението на Бог Слово, чрез видимото My пребиваване в света, чрез изкупителния My подвиг на Голгота и чрез постоянното My невидимо присъствие в света като негов Изкупител и Спасител. „Бог примири света (kosmon) със Себе си чрез Христа” (2 Коринтяни 5:19).Фьодор Михайлович Достоевски непосредствено почувствал, дълбоко преживял и прекрасно художествено изразил тайната за постоянното присъствие на Христос в природата чрез беседите на старец Зосима. Той разказва как в своята младост, отдавна вече, близо преди четиридесет години, обхождал с отец Анфима цяла Русия, събирайки подаяния за манастира. Веднъж нощували с рибари на брега на голяма река. Към тях се присъединил благороден момък, селянин, около осемнайсетгодишен. „И виждам аз – разказва за него Фьодор  Михайлович  Достоевски  чрез устата на старец Зосима, – гледа той пред себе си, умилно и ясно. Нощта е светла, тиха, топла, юлска, реката широка, от нея се издига пара и свежест, излеко плесне рибка, птичките млъкнали, всичко е тихо, благолепно, всичко се моли Богу. И не спим само ние двамата, аз и този момък, и разговаряме за хубостите  на  Божия  свят  и  за  великата  му  тайна.  Всяка  тревичка,  всяка буболечка, мравка, златна пчеличка, всички, за чудене, знаят своя път, без да имат ум, за тайната Божия свидетелстват, непрекъснато я извършват сами и, виждам аз, разпали се сърцето на милия момък. Изповяда ми той, че обича гората, горските птички; бил птицелов, всяко тяхно подсвиркване разбирал,всяка птичка умеел да примами; no-добро нещо от това – да си в гората, аз, казва, не зная и всичко е добро. „Вярно – отговарям му, – всичко е добро и великолепно, защото всичко е истина. Погледни – казвам му – коня, голямо животно, което стои близо около човека, или вола, който го храни и му работи, наведен и замислен, погледни образите им; каква кротост, каква привързаност към човека, който често пъти го бие безжалостно, какво незлобие, каква доверчивост и каква красота има в неговия образ. Трогателно е дори да се знае и това, че той няма грях, защото всичко е съвършено, всичко, освен човека, е безгрешно и Христос е с тях преди да бъде с нас”. „Че мигар – пита момъкът – и те имат Христос?”  „Та как може да бъде иначе – казвам му, – защото за всичко е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче за Христос, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това. Ето – казвам му, – скита се из гората страшната мечка, грозна и свирепа, и съвсем не е виновна за това”. И му разказах как отишла веднъж мечка при един велик светец, който живеел в гората,  в  малка  килийка,  и  се  умилил  над  нея  великият  светец,  излязъл безстрашно срещу нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си, казва, Христос да бъде с тебе”, и отминал свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост. И се умили момъкът за това, че мечката си отишла без да стори пакост и че Христос е с нея. „Ах, казва, колко е хубаво и чудесно всичко Божие[232]!”Идеята  за  постоянното  Христово  присъствие  в  природата  намерила художествен израз и в творчеството на Никос Казандзакис. Творбите на Никос Казандзакис се ползват с известност далеч зад пределите на отечеството му. Заради активното му участие в борбата за мир и за литературното му творчество той бе удостоен през 1956 година от Световния съвет на мира с високата награда за мир. Тук за нас е интересно едно от съчиненията на Никос Казандзакис – романът му „Христос отново разпнат”, който за кратко време обходи света.

Никос  Казандзакис  още  в  самото  начало  на  романа  си  описва  как изглежда селският мегдан в Ликовриси в третия ден на Великден. Литургията току-що е свършила. Денят е хубав и приятен, блести слънцето, леко ръми, лимоновите цветове миришат, дърветата напъпват, тревата се съживява. Сред тази вълшебна природна картина авторът долавя как „от всяка бучка земя се възнася Христос[233]!”

И така, всичко съществуващо е сътворено чрез божественото Слово, въплътено в  историческото  лице  на  Иисус  Христос.  Следите на Неговата божествена премъдрост и всеблагост могат да бъдат прочувствани и забелязани навсякъде в творението. Христос тясно е свързан с цялото творение както чрез божествената, така и чрез човешката Си природа. Неорганичната и органичната природа, следвайки законите на необходимостта и влеченията на инстинктите, по свой начин върви по пътя на своето назначение. Така тя несъзнателно долавя постоянното присъствие на Христос в себе си, възвестява Неговата велика тайна и благовести за спасението чрез Него. Всичко е сътворено чрез божественото Слово и за Него и доколкото то съществува и осъществява назначението си, следва  разпоредбите  на Словото, служи My  и  все  повече  се изпълва  със сиянието на Неговата неземна слава.В още по-висша степен Христос пребъдва във всеки човек. Последният е сътворен по Божи образ и в някаква мярка съзнава и следва в живота си Христовия закон на правдата и любовта. Est Deus in nobis – говорили още древните римляни. Те били сигурни, че всеки човек носи в душата си някакъв божествен или, пo-точно, богоподобен дух. Първоизворът и вечният извор на живота е Бог Слово. Навсякъде, където струи живот и още повече където този живот е пълноценен, където той цъфти в красота и съвършенство, той винаги идва от Бог Слово. „В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът не я обзе” (Иоан 1:4-5). В душата на всеки човек струи малко поточе от живота на Бог Слово. Този живот го крепи в света. Той осветлява пътя му към истината, правдата и любовта. Той го насочва от  времето  към  вечността. Тази  светлина,  която  животвори  човека  и  го направлява към пътя на спасението, е толкова лъчезарна, че никой мрак не може да я обземе и да я угаси.

Някои древни отци и учители на Църквата, като св. Юстин Философ и Мъченик,  Ориген,  св.  Атанасий  Велики  и  блажени  Августин,  възприели  и изпълнили с християнско съдържание учението на древните стоици за logos spermatikos – за семенния разум. „Семената” на божественото Слово са вложени във всичко съществуващо, но най-вече в създадената по Божи образ човешка душа. Според св. Юстин Философ и Мъченик по силата на вложения и наличен във всяка човешка душа Логос видни езически мъдреци дълго време преди Рождество Христово се издигнали до предчувствието и частичното познание на някои християнски принципи, както и до сравнително възвишен добродетелен живот.Тях той причислява към числото на дохристиянските праведници[234]. По такива и други подобни съображения блажени Августин твърди,   че „това, което ние наричаме християнство, съществувало винаги, от началото на света до явяването на Христос в плът[235].”

Присъствието на божественото Слово в човешката душа преди въплъщаването My било помрачено от греха и смътно долавяно. Следователно то не можело да привежда човешките души до благодатно покаяние, към изкупление и спасение.При въплъщаването Си Бог Слово се свързал неразривно с човешката душа. Тогава той ѝ станал много по-близък и тя лесно може да почувства Неговото присъствие в себе си било поради богоподобната си природа, било поради сродството си с Неговата богочовешка природа. Всяка човешка душа е способна да почувства невидимото присъствие на Христос в себе си и да откликне на Неговия зов към покаяние и спасение. Обръщането на човешката душа към вярата в Христос е тайнствен процес, който не може да се обясни без живото чувство за Христовото присъствие в нея и за Неговото благодатно въздействие върху нея. Характерен в това отношение е случаят с езичника Корнилий, римски стотник от Кесария, за когото разказва книга „Деяния на светите апостоли” (глава десета). Той само чрез пламенната си вяра в Бога, чрез благочестието, богобоязливостта и добродетелността си се почувствал толкова близко до Иисус Христос, че станал достоен да има видението още преди да е чул евангелската проповед и се удостоил да получи кръщение с Дух Свети преди още да бил кръстен с вода.

Една от формите, в които се проявява присъствието на Христос в света, е незамлъкващото благовестие на Христовото слово, на Евангелието. Който чете или слуша с вяра евангелското слово, той не може да не долови в него невидимото присъствие на Иисус Христос. В Евангелието тупти живото сърце на Иисус Христос, в него е съхранен за вечни времена живият дух на Иисус Христос;  от  него  се  излъчва  непрестанно  Христовата  просвещаваща  и освещаваща сила. „Никой – казва Алберт Айнщайн – нe може да чете Евангелието, без да почувства действителността на Иисус. Пулсът на Неговата личност тупти във всяка дума[236].”Евангелското слово е Божие слово, а не човешко. Чрез него Сам Господ Иисус Христос ни разкрива великите тайни на богопознанието и спасението, зове ни да Го следваме в живота си, да вървим по пътя на нравственото усъвършенстване и чрез изпълняване на заветите My да влезем в дивните чертози  на  вечния  живот.  Чрез  благовестието  на  евангелското  слово  Сам Христос стои пред вратата на човешкото сърце и чука; ако някой чуе гласа My и отвори вратата, Той влиза при него и вечеря с него (Откровение 3:20).

Особено нагледно е представено как се преживява присъствието на Христос в евангелското слово от споменатия писател Никос Казандзакис в романа му „Христос отново разпнат”. Неговият главен герой Манольос започва да чете Евангелието, за да открие живия образ на Христос и да го изобразява в душата и в живота си. Евангелското слово го завладява изцяло и го освежава като студена вода. Той като че ли придобива крила, на душата му олеква. На всяка страница, във всяка дума от Евангелието той вижда Христос да шества заедно с него, наблюдава дивните Му дела и жадно поглъща божествените Му слова. Авторът разказва:

„Сякаш за първи път срещаше Христос, сякаш за първи път чуваше гласа Му! Защото за първи път видя Христос да вдига към него очи и да му казва тихо и подканващо: „Следвай Me!” И тогава Манольос щастлив, мълчалив, вървеше след Христос, ту по росната трева на Галилея, ту по песъчливите брегове на езерото Генисарет, ту по острите камъни на Юдея… А вечер се изтягаше под някоя маслина и гледаше през посребрените ѝ листа как блещукат звездите. Колко синьо и дълбоко беше небето, когато Христос бе с него, колко чист и лек като дъх бе въздухът и как благоухаеше земята!Вчера бяха отишли заедно в малкото селце Кана на сватба. Христос влезе в къщата като жених и всички се зарадваха като Го видяха, и се изчервиха като булки. Булката и младоженецът станаха, дадоха клетва, след това поканените насядаха на кушетките и започнаха да ядат и пият. Христос вдигна чашата, благослови младоженците, каза няколко думи, много обикновени, но младоженците почувстваха изведнъж, че бракът е тайнство, че мъжът и жената са два стълба, които крепят земята… Започна веселбата, виното се свърши. Христовата майка се обърна към Сина си: „Дете мое, виното се свърши…” Раздвижи се девствената сила в гърдите на Христос. За първи път Той щеше да протегне ръка и да заповяда на веществото да се претвори. Като орле, което се кани да литне за първи път и разперва боязливо силните си криле, тъй и Христос стана бавно, излезе на двора, надвеси се над шестте урни с вода и се огледа в тях. И щом лицето Му се отрази в тях, водата изведнъж се превърна във вино. Христос се обърна към Манольос, който Го бе последвал в двора, и му се усмихна…

Един друг ден, спомни си Манольос, беше много горещо, хиляден народ се беше събрал на бреговете на езерото. Христос влезе в една лодка, заедно с Него влезе и Манольос; той приемаше в себе си сладкото Му слово като семе… Сеячът бе излязъл да посее семето си… Манольос чувстваше сърцето си като благодатна земя и семето поникваше, ставаше трева, тревата ставаше клас, а класът – хляб, върху който беше начертан голям кръст.Един ден пък те вървяха сред зрелите жита, беше пладне и всички огладняха. Христос протегна ръка, откъсна клас, откъснаха по един и учениците My, откъсна и Манольос: всички започнаха да ронят едно по едно зърната от класовете и ядяха. Колко сладко беше това зелено жито, пълно с мляко, как насищаше тялото и душата! Над главите им чуруликаха лястовички и следваха и те, като малки ученици, Христос, а в краката им бедните полски цветя бяха облечени no-богато и от цар Соломон.

Един фарисей ги покани в своя дом. Манольос застана до вратата, за да гледа. С каква пренебрежителна снизходителност прие фарисеят Христос в палата си! Не изми краката My, не поръси косите My с благоуханна вода, не Го целуна в знак на мир… И изведнъж, в момента, когато ядяха мълчаливо, въздухът приятно  замириса  и  при  тях  влезе  жена  с  разтворена  гръд  и златисторуси  коси  с  алабастров  съд,  пълен  със  скъпа  благоуханна  вода. Манольос я видя и се изплаши… Коя беше тази жена, той я беше виждал някъде, но не си спомняше къде. Жената коленичила в краката на Христос, счупи съда с благоуханната течност, изля я върху светите My крака, след това развърза косите си и избърса краката My, като плачеше… Христос се наведе, постави ръката Си върху русата ѝ глава и се чу приятният My глас: „Простени са, сестро Моя, всичките ти грехове, защото силно обичаш…[237].”

Оттогава Манольос не се отделя от Евангелието, защото чрез него се отварят очите на душата му да вижда живия Христос и да черпи от Него сили в трудния си подвиг на истински християнин. Той често си спомня разказа на отец Манасис, при когото по-рано бил послушник. Веднъж дошъл да го види един отшелник, който останал през целия ден при него. Той отварял очите си за миг и след това пак бързо ги затварял. „Отвори очи, отче – казал отец Манасис. – Отвори очи да видиш чудните Божи творения”. „Аз затварям очи – отвърнал му отшелникът – и виждам Този, Който ги е създал”. По същия начин и Манольос често затваря очите си, за да види Христос и да чуе гласа Му. Той прочита по едно изречение от Евангелието, след това затваря очите си. Тогава пред  душата  му  се  явява  Христос.  В  прохладната  нощ  той  вижда  ясно Спасителя, облечен в бяло, да върви напред, а след Него – учениците Му. Вмъква се и той, скришом, последен, в свитата[238]. Манольос върви след Христос, стъпка по стъпка, уверено, от онзи миг, когато Христос се беше родил във Витлеем и бяха дошли овчарите да Му се поклонят. Манольос преживява, че и той е заедно с тях и Му пее „Осанна” край яслите. Проследявайки земния живот на  Иисус  Христос,  както  е  описан  в  Евангелието,  Манольос  придружава Христос до великия ден на светлото Му възкресение, когато Той излезе от гроба и влезе в сърцето Му[239]. Когато приятелят на Манольос, Янакос, го запитва как ще понесе трудния подвиг на саможертвената служба на ближните си, той, показвайки Евангелието, му отговаря: „Ами че аз не съм сам. Христос е с мене[240].”Окрилен  от  Христос, Манольос взел велико решение: да изостави уединението си, да напусне планината и да слезе при хората, за да им служи по Христовия образец.

„Манольос – продължава Никос Казандзакис – слизаше от планината и се чувстваше лек, сякаш не стъпваше на земята, а хвърчеше; и изведнъж му се стори, че архангели бяха разперили крилете си и го сваляха от скала на скала, сякаш беше някакво пухкаво облаче, несено от лек ветрец. Зад него тичаше запъхтян Янакос, но не можеше да го настигне.

– Сякаш криле са ти пораснали, Манольос! – викаше му той. – Поспри се малко, да те настигна!

Но Манольос чувстваше крилете под краката си и не можеше да чака. Как можеше да каже на крилата: „Спрете, да почакаме Янакос!”

– Искам, но не мога, Янакос – извика му той. – Бързам.

Същите тези крила го носеха, когато затваряше очи и вървеше след  Христос, Който сееше Божието Слово по хубавата земя и по камъните. Как хвърчеше само, следвайки Христос, от Генисарет в Юдея, стъпвайки леко по малките любими селища Капернаум, Кана, Магдала, Назарет, заедно с верните си приятели – и след това с един скок прекрачваше Самария и оттам в любимите места край Иерусалим – Витания, Витлеем, Витавара, Иерихон, Емаус!… Така летеше и днес Маньолис и слизаше в Ликовриси, сякаш пак следваше стъпките на Христос[241].”Не само този герой на Никос Казандзакис, но и всеки човек, който чете евангелските повествования със сърдечна вяра и топла обич, вижда пред cебe си живия Христос, Който му открива възможност да бъде съзерцател на дивните Му дела и да се наслаждава от небесната красота и сладост на божественото Му учение. Тогава сърцето прелива от изблици на възторг и щастие. То се изпълва с неземна нежност и безгранична обич и неудържимо облива в тях целия свят. След като види живия Христос да беседва с него от редовете на Евангелието, да го  призовава  за  Свой  последовник  и  да  му  възлага  свещената  мисия  на благовестник в света, вярващият се обзема от силно желание да възвестява Божието слово на всички твари – на камъните, на животните, на хората. При изпълняването на това си желание той преодолява пречките, защото той не е сам – Христос е с него. Той не се бави, не иска да пропусне нито един миг; той лети с устрем напред, защото пред него върви Христос с крилатия Си дух и големите Си крачки.

Тъй като Евангелието е Слово Божие и чрез него Сам Господ Иисус Христос ни открива абсолютните истини на богопознанието и спасението, то никога няма да загуби своята ценност и валидност. Иисус Христос каза: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат” (Матей 24:35; Марк 13:31; Лука 16:17). Поради вечната ценност и валидност на истините, които Христос открива на света чрез Своето Евангелие, то ще се благовести на всички народи през всички времена. Иисус Христос изпрати учениците Си по целия свят да проповядват Евангелието на всички твари (Марк 16:15; 13:10; Матей 28:19-20). Близо двадесет века се сбъдват думите: „Словото Господне пребъдва довеки”, които апостол Петър отнася към Евангелието (2 Петр. 1:25). Вдъхновеният духовидец от остров Патмос видял ангел да лети посред небето, той имал вечно Евангелие, за да благовести на земните жители, на всяко племе и коляно, на всеки език и народ (Откровение 14:6). Евангелието е непреходно и вечно; неговата сила е безкрайна и ненадмината от никоя книга, защото то съдържа в себе си живото слово на въплътения Бог Слово и защото всяка негова дума крие зад себе си невидимо присъстващия Христос Бог.По силата на Своето божествено присъствие Иисус Христос е навсякъде в света. Той едновременно е трансцендентен и иманентен на света. „Всичко и във  всичко  е  Христос” (Колосяни 3:11).  Все  пак  може  да  се  твърди  напълно основателно, че никъде другаде постоянното невидимо присъствие на Христос не е така осезателно доловимо за вярващата душа както в светата Църква. Още преди да бъдат положени основите на светата Църква като мистичен съюз на вярващите Господ Иисус Христос каза: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матей 18:20). Щом двама, трима или повече души вярват в Христос, събират се в Негово име и с общи усилия се стараят да осъществяват Неговите възвишени принципи, те вече образуват Църква Христова. В нея обитава Господ Иисус Христос не само чрез вярата в Него и в Неговото божествено слово, а и мистично-реално. Църквата Христова не е обикновено човешко общество, където се събират обединени от една идея хора. Църквата Христова е богочовешки организъм; тя е мистично тяло Христово. Неин Глава е Господ  Иисус  Христос,  а  всички  вярващи  в  Него  са  живи  членове  на мистичното My тяло. Без мистичното присъствие на Христос между вярващите в Него няма Църква. Христос е „Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Които изпълня всичко във всичко” (Ефесяни 1:22-23; 1 Коринтяни 12:27; Колосяни 1:24).

Между Христос като Глава на Църквата и вярващите в Него като членове на Църквата съществува тясно духовно и благодатно единство. Чрез тайнствата на Църквата вярващите се приобщават с Христос, Духът Господен се вселява в техните сърца, живее в тях и ги изпълва. Който няма Духа на Христос, той не е Христов (Римляни 8:9-11; Ефесяни 3:19) и не принадлежи към Църквата. На тези, които са усвоили изкупителните заслуги на Христовата първосвещеническа жертва, Бог възстановява богосиновството им и им изпраща в сърцата Духа на Своя Син (Галатяни 4:5-6).Най-пълно се осъществява мистично-реалното единение между Христос и вярващите в Него чрез св. Евхаристия; там във вид на хляб и вино за живот вечен вярващите се причастяват с истинското тяло и с истинската кръв на Иисус Христос. Господ Иисус Христос казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него… Който Мене яде, ще живее чрез Мене” (Иоан 6:56-57). Ние бихме могли да възкликнем заедно с българския архиерей: „О, какво величие, каква пълнота и снизхождение на любовта Божия към нас! Господ не само прие кръстната смърт на Голгота, за да ни изкупи от греха, проклятието и смъртта, да ни отвори дверите на вечното спасение, но Той превърна  Своята  Голгота  във  вечна  трапеза  на  любовта  Си  към  нас[242].”Евхаристийното общение на вярващите с Христос ги съединява с Него в един дух. „Който се съединява с Господ, един дух е с Него” (1 Коринтяни 6:17).

В Църквата Господ Иисус Христос е в непрестанно благодатно общение с вярващите, изпълва ги със Своя дух и им дава Своята сила. Чрез вярата и любовта вярващите пребъдват в Христос и Той в тях: „Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, така и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят. Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте, ще ви бъде” (Иоан 15:4-7). Пребиваването в Христос, в което се изразява принадлежността към Църквата, не се състои нито само в изповед на Христовото име, нито само във вяра в Христовото учение, нито дори само в мистично единение с Христос. Пребиваването в Христос е състояние на духа, при което цялата душа на вярващия е обладана от Христос и ръководният и движещ център на нейните сили е Той.Пребиваването в Христос означава да имаме Христов ум. Чрез него Господ дава на вярващите в Него да разбират всичко (2 Тимотей 2:7). Но никой човешки ум не може да разбере всичко, ако не се подхранва непрестанно от Неговите жизнени сокове. От сърцето са изворите на живота (Притчи 4:23). „Кога мъдрост влезе в сърцето ти, и знанието ще бъде приятно за душата ти, тогава разсъдливостта ще те брани, разумът ще те варди, за да те спаси от зъл път, от човек, който говори лъжа, от ония, които напущат правите пътеки, за да ходят по тъмни пътища; от ония, които се радват, вършейки зло, които се възхищават от зла развала, чиито пътища са криви, и които блуждаят по свои пътеки; за да те спаси от жената на другиго, от чуждата, която подслажда думите си, която е оставила другаря на младостта си и е забравила завета на своя Бог” (Притчи 2:10-17). Тази мъдрост Христос излива в сърцата на вярващите, като чрез вярата се вселява в тях; тогава те, утвърдени в любовта, могат да проумеят що е ширина и дължина, дълбочина  и  височина  и  да  познаят  Христовата  любов,  която превъзхожда всякакво значение (Ефесяни 3:17-19).

Мъдростта, която Христос влива в човешките сърца чрез пребиваването Си в тях, никога не остава бездейна. Тя винаги се отлива в дела на дейна обич и дава много плодове, защото целта на поръчението е да се породи любов от чисто сърце, oт добра съвест и от нелицемерна вяра (1 Тимотей 1:5). Делата са най-правилният критерий, най-вярното мерило както за истинността и дълбочината на мислите, така и за чистотата и искреността на сърцето. Убежденията и сърдечните разположения притежават пълна ценност, само когато се отлеят в съответни на тях добри дела. Напълно в духа на това и Христовото пребиваване в  душите  на  вярващите  непременно  се  отлива  в  дела  на  християнска добродетелност, в многообразните прояви и плодове на християнската обич. „Ако спазите Моите заповеди – говори Господ Иисус Христос – ще пребъдете в любовта Ми” (Иоан 15:10). Христовите заповеди са приятни и свети не само да бъдат четени или слушани от амвона в храма; тяхната красота и светост не проличават никъде така ярко както когато се осъществят от християните в живота им.Постоянното присъствие на Христос в света се долавя от вярващите в любовта и чрез любовта. „Любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов” (1 Иоан 4:7-8). Господ Иисус Христос е въплътената любов. Чрез въплъщението, живота и изкупителния My подвиг Божията любов слезе на земята и няма да я напусне, докато чрез своята сила не я претвори и преобрази, за да стане обиталище на човеци, които в живота и постъпките си и ще се вдъхновяват само от обич и ще живеят в братска взаимопомощ и в братско разбирателство. „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него” (1 Иоан 4:16).

Пребъдването в Христос е пребъдване в любовта, защото Христос е въплътената любов и защото за Него имат вечна ценност делата на любовта. Вяра без съответни на нея дела на любов е мъртва (Яков 2:17-20). Любовта към Христос е велика сила. Но тя не е отделима от любовта към създадените и възлюбени от Него хора, от Неговите братя. Нещо повече, ние не можем да видим Иисус Христос нито с телесните, нито с духовните си очи, а също така не можем да почувстваме Неговото постоянно присъствие в света и в нашите души, ако не обикнем Неговите братя. „Бога никой никога не е видял. Ако, любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта My е съвършена у нас… Който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед: който люби Бога, да люби и брата си” (1 Иоан 4:12; 20-21).

Най-истински се чувства присъствието на Христос в света в лицето на Неговите  малки  братя – на  човеците,  към  които  ние  сме  проявявали Христовата  обич. Тази  истина  нагледно  е  разкрита  от  Иисус  Христос  в пророческата му проповед за страшния съд. Според тази проповед във великия съден ден Господ Иисус Христос ще отнесе към Себе Си всички наши дела, които ние сме извършили на нашите ближни.„Кога дойде Син Човечески в славата Си, и всички свети ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се събират пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната My страна: дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Me напоихте; странник бях, и Me прибрахте; гол бях, и Me облякохте; болен бях, и Me посетихте; в тъмница бях, и Me споходихте. Тогава праведниците ще My отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога те Видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едното от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете, от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Me напоихте; странник бях, и не Me прибрахте; гол бях, и не Me облякохте; болен и в тъмница, и не Me споходихте. Тогава и те ще My отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен” (Матей 25:31-46).

Основната  идея  на  тази  Христова  проповед – за постоянното My присъствие в лицето на нуждаещите се хора – е послужила за сюжет на прекрасния разказ на Лев Николаевич Толстой под надслов „Дето е Любовта, там е и Бог[243].”Този разказ ясно показва как Господ Иисус Христос поради безпределната Си обич  към  нас  не  само  ни  е  позволил  да  долавяме  интуитивно  Неговото присъствие в света и да се приобщаваме в Църквата мистично с Него, но също така ни е предоставил възможност да му служим, да My извършваме добрини в лицето на Неговите най-малки братя – всички наши ближни – и по този начин да изживяваме най-висшата радост и да ставаме  все по-достойни за неизказаните блаженства в Божието небесно царство.В многоликите образи на страдащите и нуждаещите се наши ближни Христос обхожда цялата земя, моли ни да Го приемем, да Го подкрепим, да облекчим мъките My, да направим по-лек кръста My в живота. В лицето на всекиго, който изнемогва от глад и моли за милостиня, Христос гладува и моли да споделим с Него хляба на своята трапеза. Манольос, главният герой на Никос Казандзакис  от  споменатия  му  роман „Христос  отново  разпнат”,  като  се застъпва за бездомните и гладни бежанци от турските издевателства, казва: „Христос гладува и иска милостиня[244].”

По-нататък  Манольос  разказва  на  тримата  си  приятели – Янакос, Михелис и Костандис -случка с неговия старец в манастира, отец Манасис. Този калугер се измъчвал от едно свое желание; искал да отиде и да се поклони на Божия гроб. Обикалял той села, събирал милостиня и след много години, вече  старец,  успял  да  събере  тридесет  лири,  които  били  необходими  за пътуването му. Извършил покаяние, взел разрешение от игумена и потеглил на път. Току-що бил излязъл от манастира и видял дрипав, буден и измъчен човек, който наведен събирал трева. Той чул тоягата на калугера да тропа по камъните и вдигнал глава.

– Къде отиваш, отче? -запитал го той.

– На Божи гроб, братко, на поклонение. Да обиколя три пъти Божия гроб и да се поклоня.

– Колко пари имаш?

– Тридесет лири.

– Дай на мене тези тридесет лири, защото имам жена и деца, които гладуват. Дай ми ги, обиколи три пъти около мене, а след това падни на колене и ми се поклони.

Калугерът извадил кесията си с тридесетте лири, дал я на бедняка, обиколил го три пъти, след това паднал на колене и му се поклонил. После се върнал в манастира си.

Едва след много години Манольос разбрал кой бил този бедняк, когото срещнал старецът му близо до манастира.

– Кой е бил той – запитали с тревога приятелите му?

Манольос се поколебал известно време и отговорил:

– Христос.Тримата приятели подскочили. Сторило им се, че изведнъж сред тях в тъмнината се показва тъжен, бедно облечен, преследван от хората, с окървавени крака от дългия път Христос. Те почувствали в себе си със страх, с тържество, незримото Му присъствие. Дълго време не можали да проумеят. Какво можели да кажат? Към кого можели да се обърнат? Не виждали никого, обаче никое тяло не им се бе сторило толкова действително и осезаемо, колкото този незрим въздух с образ на скромен човек сред тях.

Листата на смокинята се разклатиха, нощта отново се изпълни с ухание на зрели смокини. И тъй, както седяха и вдишваха дълбоко тази миризма, четиримата почувстваха това невидимо присъствие да прониква в тях и да изпълва от главата до петите цялото им тяло. Всички си спомниха как, когато бяха още деца и сърцата им бяха невинни, същото това незримо присъствие изпълваше душата им във великия петък, когато се причастяваха.

–  Като  моя  духовен  старец,  отец  Манасис  –  разказва  по-нататък Манольос – и аз, слугата, имах големи планове. Не ме побираше кошарата ми, не ме побираше селото; мечтаех да се кача на голям кораб, да отида накрай света, да намеря изкуплението си. Мислех, че Божи гроб е много далече, накрай света. Пренебрегвах този къс земя, на който съм се родил… Но сега разбрах. Христос е навсякъде, обикаля вън от селото ни, чука по вратите ни, чака и проси от сърцата ни. Беден, гладен и без покрив е Христос с това богато село, където живеят и царуват агите… Беден е, а има и деца, които гладуват. Проси, чука по вратите и по сърцата и Го пъдят от врата на врата, от сърце на сърце.Манольос се изправи, лицето му блестеше в тъмнината.

– Братя – извика той. – Ние ще Го приберем, ще My отворим вратите и сърцата си. Преди не Го виждах и не Го чувах. Сега Го виждам и Го чувам. Миналата вечер, когато Янакос се изкачи да ме намери горе в самотата ми, чух Го да ме зове ясно, да вика името ми и слязох в селото. Мислех, че ме вика, за да умра, но не ме е викал за това. Сега знам защо ме е викал и реших… Братя, реших да изменя изцяло живота си, да се откажа от миналото, да прибера Христос от улицата.

В изпълнение на великото си решение Манольос отива при богатите селяни от Ликовриси, за да ги увещае да приемат прогонените от турците бежанци като свои родни братя. Същевременно Манольос казва:

– Братя, искам да ви говоря за Христос, прощавайте, че съм неграмотен и не знам да плета словата. Но вчера, когато седях пред кошарата си – слънцето тъкмо залязваше – дойде Христос и седна до мене на пейката, спокойно, простичко, тъй, както сяда съсед. Държейки празна торба, въздъхна и я просна на земята. Краката My бяха покрити с прах, петте рани от гвоздеите бяха се отворили и от тях течеше кръв.

– Обичаш ли Ме? – каза ми Той с тъжен глас.

– Учителю – отвърнах аз – заповядай ми и ще умра за Тебе.

Той поклати глава, усмихна се, но не продума. Дълго стояхме така, и аз не се решавах да проговоря. Най-после My казах:

– Уморен си, Учителю мой. Краката Ти са покрити с прах и кръв. Откъде идваш?

– Обикалям селата – отвърна ми Той, – минах и през Ликовриси. Децата Ми гладуват, носех тази торба, за да слагам вътре подаянията… Гледай, връщам се и торбата Ми е празна. Уморих се…

Той замълча пак. Двамата гледахме слънцето, което залязваше. Изведнъж се чу пълния My с болка глас:

– Какво стоиш ти, който казваш, че Me обичаш, какво стоиш спокойно, отпуснато, със скръстени ръце? Ядеш и пиеш, удобно разположен, четеш думите, които съм казал, плачеш, когато четеш за Моето разпъване, а след това се изтягаш на постелята си и спиш. Не те ли е срам? Така ли Me обичаш? Обич ли наричаш това? Стани!

Аз скочих и паднах в краката My.

– Господи, грешен съм, прости ми!

– Вземи си гегата и върви да намериш хората, не се страхувай, говори им.

– Какво да им кажа, Господи? Аз съм неграмотен, беден, страхлив, когато видя насъбрани много хора, изплашвам се и бягам. А сега ме изпращаш да им говоря: какво да им кажа?

– Върви да им кажеш, че съм гладен, че чукам по вратите, протягам ръка и викам „Милостиня, християни!”

Селяните слушаха с отворени уста, развълнувани и чувстваха полека-лека да ги обхваща някакъв странен страх, сякаш виждаха наистина Христос да обикаля бос, да чука по вратите им, да иска милостиня, а отвътре да My викат: „Бог да се смили над Тебе!” и да Го пропъждат…

– Братя мои – извика Манольос – сестри, мъже и жени от Ликовриси! Не по свое желание идвам; как щях да се осмеля аз, слугата, простия, да говоря и  да   давам  съвети на богатите стопани, на славните  първенци и на старейшините? Не по свое желание идвам, Христос ме праща! Казвам думите, които Той ми поръча да ви кажа: „Гладен съм! – вика Христос. – Дайте милостиня, християни!” Който даде милостиня на бедните, дава на Господ…

Селяните откликват на този пламенен зов, отправен към тях от Христос чрез устата на Манольос. Той изпълва с радост душата му и той казва на поп Фотис, ръководителя на бежанците:

– Отче, виждаш ли, не се отчайвай. Жив е Христос, крачи по земята, видяха Го някои сърца и Му отвориха, смелост[245]!”Който чрез силата на вярата и чрез делата на любовта не само чувства присъствието на Христос в душата си, но също види Неговия образ в лицето на всеки нуждаещ се ближен и чрез него My служи, той е окрилен от неземна сила. Христос винаги и навсякъде е с него; Той го подкрепя в труден подвиг и му дава сили да го извърши леко и с радост. Който почувства Христос в себе си и тръгне по Неговия път да служи на хората, той хвърчи от радост, сякаш на раменете му порастват криле и той подскача с лекота от камък на камък по стръмния път на християнските добродетели.

Ако обаче не виждаме Христос в лицето на нашите братя и не Му служим, като задоволяваме техните нужди, ние подлагаме на нови страдания Христос –  отново  възлагаме  върху  плещите  Му  тежкия  кръст,  пак  Го повеждаме по трудния път към Голготското възвишение, разпъваме Го на кръст и Му причиняваме безмерни страдания и мъчения. Поради безграничното Си човеколюбие,  поради  безпределната  Си  обич  към  всички  хора,  в  чието сътворяване Той участвал чрез предвечното Си естество, в които Той вложил искра от Своя безсмъртен дух и чиято плът Той възприел за тяхно спасение, Господ Иисус Христос страда със страданията на всяко човешко същество. Човешкото тяло на Господ Иисус Христос е прославено и възнесено на небето. То обаче съдържа в себе си човешко сърце, изпълнено с божествена обич. Това сърце по тайнствен начин е свързано с всички човешки същества и подобно на огромен  приемател долавя  в  себе  си  трепетите  на  всички  човешки  сърца, откликва на техните болки и страдания, изживява ги като свои.

Сред нашия народ се срещат поверия, че Христос слиза на земята и в различни човешки образи, например на изнемощял старец, или на закъснял странник, или на облечен в дрипи пътник, или на изгладнял просяк спохожда хората. Ако някой прояви милост към Него и Му засвидетелства обичта си, било като Го подслони под своя покрив, било като сподели с Него скромната си трапеза, било като облекчи страданията Му, той си спечелва голяма заслуга и скоро се удостоява с богато възнаграждение. Много народни умотворения имат за свой сюжет подобни мотиви.В разказа си „Стари хора” Йордан Йовков обрисувал два взети от народа образа – на дядо Васил и на баба Въла. Тези кротки старци живели самотно на село. Баба Въла отишла с Петровица и с Гунчовата Неда да прекопаят нивата. Хич не ѝ дошло наум, че било празник. Като започнали да копаят сетила се баба Въла, че е празник.

– Да си вървим – рекла тя – грехота е.

– Няма нищо, бабо Въло, кой ти гледа сега празник – отговорила Петровица и разправила, че в някое си село, в нивите, излязъл стар човек. Повикал едно момче и му казал да му донесе хляб. Момчето донесло хляб и старецът, като го разчупил, вътре в хляба се показало кръв. Старецът рекъл: тази година ще има голям берекет, ама ще има и война, и се изгубил.

– Да си вървим, грехота е – рекла пак баба Въла.

– Не, стой – казала Петровица.

Изведнъж, като се обърнали, видели стар човек с голяма брада – такъв един… като че е слязъл от някоя икона. Гледал ги, гледал, поклатил глава и рекъл:

– Не е хубаво, дето работите на празник. Не е хубаво…

Тогава Неда и Петровица грабнали мотиките – и към село. И баба Въла подире им, откъснали ѝ се краката. Като дошли до селото и се обърнали – човека го нямало.

Баба Въла запалила кандилото пред иконата и разказала за случилото се на дядо Васил. Той ѝ казал, че това са бабини деветини. Поръчал ѝ да приготви нещо за ядене, че приближавал обяд. Той отишъл в кръчмата, но не стоял дълго там и се върнал пак вкъщи. Намерил баба Въла по-объркана и по-уплашена.

– Знаеш ли, че онзи човек дохожда? – казала тя. – Поиска ми нещо и аз му дадох новата ти антерия, вълнената…[246]В този разказ е намерило художествено въплъщение дълбокото убеждение на народното съзнание, че в образа на старци Христос ходи по земята. Чрез тях Той приканва народа да тачи своите празници, да не отстъпва от своите вековни традиции и да проявява братска обич и милосърдие към немощните и страдащите, към изпадналите в нужда и беда.

В романа „Преспанските камбани” Димитър Талев прекрасно описал как изстрадалият български народ очаквал идването на братските руски войски, за да  го  освободят от турското иго. Непосредствено  преди  обявяването  на освободителната война всяко българско семейство се подготвяло да посрещне достойно братята освободители. Същото било и в град Преспа.

На Чисти понеделник всички преспанки почистват къщи и дворове, варосват и мият – всичко да светне за милите гости. Черги перат, килими изтупват – на чисто да стъпи дядо Иван. Разтворени са всички врати, отвсякъде лъха на чистота и свежест, от стените – на прясна вар, всичко трепти измито, изпарено, подновено. По полиците блестят излъскани медните съдове, светлеят и стъклата на малките прозорци, които цяла зима не са отваряни.

Андрея Венков влиза по чорапи вкъщи, по изпарените черги и килими. Баба Бенковица го посреща край огнището, но се вижда, че едва се държи на нозете си от умора. И тук всичко трепти от чистота, стените са варосани и стаята изглежда no-широка. На оджака свети газена лампа, измито блести и нейното стъкло. В ъгъла гори кандилото – измито е и то, старата жена е сипала ново дървено масълце, сияе сребърният венец около пожълтялото скръбно лице на Богородица. Андрея се оглежда:

– Хубаво, майко. Ти като че ли Господа Бога ще посрещаш…

– Ами да, синко… Нели чакаме мили гости, нели чакаме тая година Сам Господ да влезе во сека християнска къща… Старата жена се прекръсти с премалялата си ръка[247]. Тук народното съзнание вижда образа на Христос въплътен в братските руски войници. Чрез тях Христос идва да извърши саможертвения подвиг на освобождението.Нашият поет Пенчо Славейков в стихотворението си „Моето внуче” от сбирката „На острова на блажените” изразил идеята за постоянното присъствие на Христос в света, включително и в родната ни страна. В това си поетично произведение поетът същевременно излял мъката си, затова че не приемаме винаги Христос в сърцата си и не следваме свещените My завети за обич към брата.

„Аз имам внуче, дивно мило дете,

и то веднъж, преметнало ръцете

около мойта шия, ме запита:

„Да беше жив Христос и като скита

тук на земята, вуйко, ако мине

по нашенско, – къде ще се отбие

да си почине?”

На това запитване на милото си внуче поетът отговаря:

„Мое свидно дете,

Христос е жив. И често Него лете

са виждали по нашенско да ходи

когато зреят ниви хлебородни

и с тиха ги усмивка благославя”.

Като съобщава това, поетът обаче бърза с болка на сърце да обясни на внучето си, че главно поради социалните неправди и икономическото подтисничество в нашата страна по онова време Иисус Христос никъде не бил приеман и поради това отминавал с наведено от скръб чело.

„Но Той не се отбива, не остава

тук никъде, ни в град, нито на село.

Той отминава, свел скърбящо чело

в мълчание. Навред е тук студено

и неприветно. Няма уморено

сърце поделена во сърца корави.

Какво Христос по нашенско ще прави – отдето са на земната тревога

безумствата пропъдили и Бога!

По нашенско са небесата низки;

и нашите чувства само са огризки

от хляб, замесен с квасът на отрова…

Христос минава през таз земя сурова, – за другаде отива Той с усмивка, без да завърне тука на почивка.”

Все пак Иисус Христос и тогава е можел да намери в нашата страна хора, които със своите светли мисли и чисти чувства били достойни за Неговото високо внимание, за Неговата нежна милувка и братска целувка. Такива били децата.

„Дечица само, дето поминува,

ако съзре, Той тихо ги целува –

тях, праведните в тая земя грешна…

– Той досега не те ли нейде срещна[248].По цялата земя, по всички страни, навсякъде, където има хора да страдат, да копнеят по истината, да се борят за правда в живота и да проявяват обич в отношенията и делата си, вярващата душа открива присъствието на Иисус Христос в света и долавя Неговото благотворно въздействие върху човешките сърца.

Отношението на хората към присъствието на Иисус Христос приема три форми:

Първо, то може да не бъде възприемано и поради това да не бъде признавано. Та нали дори и през онези велики исторически дни, когато „Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Иоан 1:14), тоест когато Словото най-реално и осезаемо не само чрез органите на духа, но и чрез сетивата на тялото присъстваше в света, пак имало хора, които не Го познали, не признали божественото My достойнство и Го отхвърлили? „В света беше и светът чрез Него стана, но светът не Го позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха” (Иоан 1:10-11). Днес възприемането на Христовото присъствие в света е no-трудно. То може да се постигне само чрез голямо напрежение на духовните сили; душата трябва да бъде нравствено чиста, сърцето трябва да бъде  чувствително  за  трепетите  на  доброто;  само  тогава  могат  да  бъдат доловени  най-светите  вълни,  които  изпуска    из  себе  си  божественото присъствие на Христос в света.

Второ, човек може да бъде безразличен към присъствието на Христос в света – да не проявява духовен интерес към него, да не напряга духовните си сили, за да Го възприеме и да не върши нищо, за да откликне на зова, който Той отправя към него като императив за формиране на поведението и дейността му. „Духът на тежестта” често пъти обзема човека и го притиска до земята. Тогава той не може да възприеме божественото веяние, което се носи на всякъде и всичко обгръща със себе си (Римляни 8:5-7).Трето, вярата в доброто, жаждата за истина и правда, борбата за мир и нравствено съвършенство и най-вече делата на братолюбието отварят човешката душа за нежното сияние, което излъчва из себе си постоянното Христово присъствие в света. Веднъж отключила се за Христос и възприела Го в себе си чрез покаянието и вярата, човешката душа се ражда за обновен живот и се изпълва с неизказаните дарове и сили на богосиновството. „На всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан 1:12-13). Когато човек чувства с духа си присъствието на Христос в света и особено обитаването My в собствената си душа, тогава той придобива  крила  и  лети  неудържимо  по  лествицата  на  нравственото съвършенство и към висините на спасението.

В преживяването на постоянното присъствие на Христос в света могат да настъпят и действително понякога настъпват временни колебания и съмнения. Дори може да се случи на вярващия да не вижда Христовия образ в душата си, да не чувства Христовата сила в мишците си, да потъва в маловерие, да се обзема от отчаяние. Психологията на религиозното съзнание познава много случаи, когато вярата се колебае, обаче не отпада напълно. Тогава вярващият подобно на бащата на момчето, обзето от ням дух, вика и със сълзи казва: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми!” (Марк 9:24). Такива съмнения и колебания във вярата имат и положително значение за усилване, задълбочаване и възвисяване на религиозния живот – те често пъти водят към по-висше разбиране за Бога и към по-силна обич към Христос. Вярата всекидневно трябва да се извоюва, Христос непрекъснато трябва да бъде откриван, защото Той е пълнота на живот и съвършенство – в Него винаги може да се види нова страна, незабелязана досега духовна висина.Двама от Христовите ученици, когато отивали от Иерусалим за село Емаус, се разговаряли помежду си за събитията, които станали с техния Учител, след като Той бил отнет от тях и подхвърлен на кръстна смърт. Тъжни мисли и чувства ги обзели; те мислели, че завинаги са загубили Христос. В този миг обаче Сам Господ Иисус Христос приближил до тях, вървял заедно с тях и беседвал с тях, разяснявал им тайните пътища на Божия промисъл и те все още не можели да Го познаят. Накрая пердето паднало от очите им и те познали в лицето на своя обикновен наглед спътник Иисус Христос. Така се случва с много вярващи, които понякога те чувстват Христовото присъствие в света, в себе си и в жизнения си път. Те се обземат от тревога и живеят в мъка от Неговата загуба. Те обаче не бива да се отчайват, защото пак ще намерят Христос – своя Спасител – и пак ще се радват с неизмерима радост на Неговото духовно присъствие. Блез Паскал се намирал в подобно душевно състояние, когато Христос му се явил и го утешил със словата Си. „Ти не би Me търсил, ако не бе Me вече намерил[249].”

Когато зима скове в ледената си прегръдка земята, по нея замира цъфтящият живот. Дърветата загубват зелените си листа, които радват окото и лъхат прохлада сред зноен ден. По полетата не се вижда нито едно цветенце, което да ни омайва с красотата и благоуханието си. Всичко в природата като че ли е заспало мъртъв сън, защото слънцето е скрило своя животворен лик и не гали земята с топлите си лъчи. Но нима ще кажем, че слънцето въобще е изчезнало, че то е  престанало  да  съществува?  Съвсем  не. Там  някъде  в небосвода, зад гъстите мъгли и надвисналите облаци слънцето продължава да извършва своите закономерни движения и да излъчва из себе си живителна светлина и топлина. Слънцето не може да бъде забелязано с просто око, но то продължава да съществува и да упражнява своето благотворно въздействие върху земната гръд – без него всеки живот в нея би изгаснал и ние бихме потънали в безпросветната тъма на ледената смърт.Нещо подобно става и с човешката душа. Изразявайки се образно, ние можем да кажем, че и човешката душа преживява във вярата си зимни дни. Мъглите на греховете и облаците на пороците дотолкова могат да закрият за човешката душа божествения лик на въплътеното Слънце на правдата, че тя никак да не чувства Неговото постоянно присъствие в света. Тогава небето на вярващата душа се помрачава и нейните светли пориви се вледеняват. И все пак вярващата душа диша и живее, търси своя божествен Спасител и се бори по някакъв начин да Го намери, да Го върне в сърцето си. И Господ не е далеч от нея. Той не ще я остави да загине в нейната самота и безпомощност. Силата на Божията благодат „в немощ напълно се проявява” (2 Коринтяни 12:9).

Христос със Своя божествен дух присъства навсякъде. Обаче до Него човешката душа може да се извиси и да достигне само по тесния път на подвизите в добродетелност и благочестие. На този път Христос стои и чака човешката душа; там тя непременно ще Го срещне и ще се зарадва на Неговото присъствие.

Дори и тогава, когато някоя душа тръгне по широкия път, Христос пак не я изоставя и не я обрича на гибел. По най-различни начини Христос ѝ напомня за предстоящата опасност и иска да пробуди у нея силите на доброто за съпротива и да я върне от пътя на злото. Класически е примерът с фарисея Савел, по-късния апостол Павел. Преди да се обърне към Христос и да стане Негов благовестник по целия свят, той преследвал учениците и последователите на Господа. Но на път за Дамаск, където Савел отивал да воюва с християните, той бил озарен от силна светлина, паднал на земята и чул глас, който му казал:

– Савле, Савле, защо Me гониш?

– Кой си Ти, Господине? – запитал Савел.

– Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен (Деяния апостолски 18:9-10).

[234]. Justinus Philosophus et Martyr, Apologia prima pro Christianis. cap. 46; Apotogia secunda. cap. 8 et 10. (J. P. Migne. Patrotogiae cursus completus. Series graeca. Paris 1857. Tomus VI. col. 398, 458 et 460.)

[235]. Цит. по A. Jeremias, Die ausserbiblische Ertoserwartung, 1927, S. 6.

[236]. Cnисание „Geisteskampf der Gegenwart”. Gutersloh 1930, S. 235.

[237]. Никос Казандзакис, пос. съч., 182-183.

[238]. Пак там, с. 187.

[239]. Никос Казандзакис, пос. съч, с. 235.

[240]. Пак там, с. 186.

[241]. Пак там, с. 188.

[242]. Смоленски Епископ Тихон, Вярвам в Светия Дух, списание „Духовна култура”, С., 1947, кн. 5, с. 10.

[243]. Л. Н. Толстой, Повести, разказы, сказки и легенды, Полное собрание художественных произведений, Париж 1934, т. VIІІ, кн. 27, 133-144.

[244]. Никос Казандзакис, пос. съч., с. 41.

[245]. Никос Казандзакис, пос.съч., 221-223, 246-247, 251.

[246]. Йордан Йовков, Събрани съчинения, С., 1956, т. ІV, 47-120.

[247].Димитър Талев, Преспанските камбани, ІІ изд., С., 1956, 425-427.

[248]. Пенчо Славейков, На острова на блажените, Събрани съчинения, С., 1958, т. ІІ, 185-186.

[249]. Blaise Paskal, Gedanken. Ubers. von Wolfgang Ruttenauer, Sammlung Dieterich, Bd. 7., Leipzig, S. 301

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Някои от древните мъдреци не  се задоволявали  да  доизразят само жалкото състояние,  в  което  се  намирало  човечеството,  подхвърлено на постоянни теоретични заблуди и морални падения. Те ясно съзнавали, че нощта на незнанието трябва да бъде разпръсната и че зората на вечната истина и правда трябва да изгрее над света. Това разбира се не е по силите на някой смъртен  човек. Древногръцкият   мъдрец   Хераклит   Ефески   признава,   че човешкият дух не може да се издигне до висшето разбиране; то е присъщо само на божествения дух; дори най-мъдрият човек изглежда само като маймуна в сравнение с Бога[210].  Вследствие на това древният свят съзнавал, че само Бог е в състояние да му открие истините, чрез които той може да се изтръгне от мрака на незнанието, да осмисли съществуването си и да постигне вечно спасение. Това съзнание винаги вървяло ръка за ръка с крепката надежда на народите, че Бог няма да остави човечеството вечно да се лута в безпътица, сред незнание и поквара. Вярата в Бога винаги се съпътствала от съзнанието, че Бог е вечно благ и че неговата милост е безпределна. Та нали самата дума „Бог” почти на всички езици е образувана от корен, който означава добро, благо, любов! Господ е благ и милостта My е вечна (Псалом 135). Щом Бог е вечно благ и милостта My безпределна, то Той „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до  познание на истината” (1 Тимотей 2:4; Иезекиил, 18:32; 33:11). Вярата в Божията  благост и основаната върху нея надежда, че Бог ще просвети човечеството със Своята светлина  на  истината,  винаги  са  били  будни  в  съзнанието  на  човечеството. У най-различни народи се съхраняват предания за крепката вяра в загубения рай и за идването на месианско време, за настъпването на златно бъдеще, когато Сам Бог ще слезе при човеците, за да бъде техен Учител, Наставник, Изкупител и Спасител. Божествен Учител и Спасител е бил жадно очакван не само от необразованите народни маси, но и от най-издигнати представители на древната наука и фолософия. „Необходимо е да почакаме – говори Сократ на Алкивиад в Платоновия диалог „Алкивиад” – Онзи, Който ще ни научи как да се отнасяме към Бога и към хората… Той, както у Омир Атина казва на Диомед, ще вдигне от очите ни мрака[211].”  Платон, който напълно споделя това убеждение на великия си учител, го изразил на няколко места в знаменитите си философски съчинения. Той пише: „Вие бихте останали като в сън, ако Бог не би изпратил някого другиго, който да ви вземе под своя грижа[212].”  Месианските очаквания особено били будни у Израил и сред езическите народи преди самото идване на Иисус Христос. Да приведем две свидетелства за това! Самарянката заявила на Иисус Христос: „Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести” (Иоан 4:25). А неоплатоническиян философ Порфирий пише за такива, които, „като се стремят към истината, твърдят, че за тях е необходимо появяването на боговете, за да могат чрез свидетелство, облечено в такъв достоверен авторитет, да постигнат успокоение от своите съмнения[213].”  Времето на съкровените очаквания и на възпитателната подготовка се изпълнило и светът бил озарен от божествената и незагасващата светлина на Христовото благовестие. Многоочакваният божествен и вечен Учител слязъл на земята и открил Себе Си на света чрез следните думи: „Аз съм светлината на света; който ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Иоан 8:12). Очертаното величие на благата, от които вечно ще се насища и на които непрекъснато ще се радва светът, се изпълнило, изпълнява се и винаги ще се изпълнява: „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина” (Исаия 9:2; Матей 4:16; Лука 1:79).

Едва ли някой би оспорил, че между учителите с всемирна слава челно място заема Иисус Христос. Много векове човечеството се учило и продължава да се учи от Него; то слушало и слуша със затаен дъх Неговите думи, защото вижда в Него божествен Учител, в Чиито слова е внедрена жизнена мъдрост и правда. От всяка дума, излязла из устата на божествения Учител-Христос, лъха  животворен  дух,  който  повдига  и  насърчава,  освежава  и  окуражава, вдъхновява и окриля, влива бодрост и вяра в красотата и вечността на правдата и любовта. Такъв учител, Когото вековете са признали и Чиято мъдрост се предава от поколение на поколение, без да губи чара и обаянието си, жизнената си и спасителна сила, с право може и трябва да бъде наречен вечен Учител.Величието на Иисус Христос като вечен Учител се основава на два факта: на Неговата богочовешка природа и на божествения произход и характер на Неговото учение. Поради Своята богочовешка природа Иисус Христос не е обикновен човешки Учител, а Учител-Пророк, Който проповядва божествена, а не човешка мъдрост. Много пъти в Новия Завет Иисус Христос е наречен Пророк. Народът почитал Иисус Христос като Пророк и се обръщал с това наименование към Него. При това Иисус Христос никога не възразявал на народа да Го нарича Пророк (Матей 21:11; Марк 6:15; Лука 7:16-17: 9:7-8; Иоан 4:19; 6:14; 7:40). Господ Иисус Христос Сам наричал Себе Си Пророк, макар и не направо, а в трето лице (Матей 13:57; Лука 4:24; 13:33). Нищо не било в състояние да лиши Иисус Христос от пророческото My достойнство в съзнанието на неговите ученици.

Да илюстрираме това с разказ от новозаветната история!

Иисус Христос е разпнат на кръст и погребан в гроб. Вестта за Неговото възкресение все още не е пуснала здрави корени в душите на учениците My. Двама oт тях пътуват от Иерусалим за Емаус. Те разговарят помежду си и разсъждават за събитията,  на  които  били  свидетели  около  залавянето, осьждането, разпъването на кръст и погребването на скъпия им Учител. Към тях се приближава възкръсналият Иисус и се включва в разговора им. В своята тъга и в своя увлекателен разговор Христовите ученици не са в състояние да съсредоточат погледа си върху непознатия им спътник, за да Го познаят. Те все още не са уверени в Христовото възкресение, обаче вярата им в изключителната учителска дарба и мисия на Иисус е безспорна за тях. Нали цели три и половина години те са хранили гладните си души с божествения хляб на Христовото слово! Нали жадните им души се напоявали с живата вода на вечния живот, която изтича из всяка дума, отронена като бисер от божествената уста на Иисус Христос! Поради това вярата в божествената учителска дарба и мисия на Иисус Христос е твърда, непоклатима и несъкрушима като гранитна скала. Пред непознатия си Учител те Го засвидетелстват като „Пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ” (Лука 24:19). Св. апостол Петър в своя проповед нарича Иисус Христос Пророк, като отнася към Него пророческите думи на Моисей: „Господ, Бог ваш, ще въздигне вам от братята ви Пророк като мене” (Деяния апостолски 3:22; Второзаконие 18:15).Иисус Христос заема изключително и единствено място сред учителите-пророци. Разликата между Него и останалите пророци е безкрайно голяма. Другите са пратени да свидетелстват за светлината (Иоан 1:8), а не са сами светлина; те учат, просвещавани от Светия Дух (2 Петр. 1:21). Иисус Христос пък е самородна, самосветеща, божествена и незагасваща светлина, защото Той е вечната ипостасна Истина. Христовата светлина на вечната истина, правда и любов е предназначена да просвещава всеки човек, който идва на света (Иоан 1:5:9). Иисус Христос казва за Себе Си: „Аз съм светлинага на света” (Иоан 8:12; 9:5). Всепобедната светлина на Христовата вечна истина и правда свети в мрака и мракът не може да я обземе и загаси.

Вечната учителско-пророческа мисия на Иисус Христос винаги е била ясно съзнавана от Него. Той назовавал Себе Си учител в истинския и пълен смисъл на думата. Той изобличил книжниците и фарисеите, защото без да притежават  качества  на  истински  народни  учители  и  още  по-малко  на религиозни наставници, обичали да бъдат назовавани от народа учители. Веднага след това Иисус Христос се обърнал към учениците Си и им казал: „Вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос, а всички вие сте братя; и наставници недейте се нарича: защото един е вашият Наставник – Христос” (Матей 23:8-10). Пред римския прокуратор Пилат Понтийски Иисус Христос определил мисията Си в света с думите: „Аз за това се родих и за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината” (Иоан 18:37). Ученици и народ, приближени и далечни, близки и чужди назовавали Иисус Христос Учител. Иисус Христос приемал това обръщение като напълно отговарящо на Неговата мисия и на Неговото служение. Веднъж Той казал на учениците си: „Вие Me наричате Учител и Господ, добре казвате, понеже съм такъв” (Иоан 13:13). Цялата Си обществена дейност Иисус Христос провел в постоянно учителстване. „И ходеше Иисус по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите  им, проповядваше Евангелието на царството (Иоан 18:37). В съзнанието на апостолите и народа, на Христовите противници и врагове – на учените крижници и фарисеи – образът на Иисус Христос се очертавал като пътуващ Учител – Рави. Някои от тях направо виждали и признавали, че в лицето на Иисус имат пред себе си особен, изключителен, божествен Учител. Един юдейски началник, на име Никодим, който същевременно бил и учител Израилев (Иоан 3:10), като дошъл при Иисус Христос нощем My казал: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог” (Иоан 3:2). Подобно на Никодим при Иисус Христос дошъл и законник, за да Го запита коя заповед е най-голяма в Закона. И този юдейски първенец  се  обърнал  към  Иисус   Христос   с общоприетото за Него обръщение „Учителю” (Матей 22:36; Лука 10:25). Друг юдейски началник, богат момък, като запитал Иисус Христос какво добро да извърши, за да наследи вечен живот, също така Го нарекъл Учител, и то благ Учител – „Учителю благий” (Матей 19:16: Марк 10:17; Лука 18:18). Иисус Христос възразил на този момък, защото Го нарекъл Учител.От приведените евангелски текстове е ясно, че Иисус Христос се явил на земята  като  единствен  и  изключителен,  божествен  и  вечен  Учител  на човечеството. Той не може да бъде сравняван с никой друг учител на света. Не само великите световни учители, но и боговдъхновените Христови апостоли като че ли загубват пред Иисус Христос учителското си достойнство и се озовават в редиците на учениците. Това се дължи на обстоятелството, че Иисус Христос не е обикновен Учител; Той е богочовешки Учител; Той е божествен Учител или Богоучител на всички народи през всички времена. Ето защо когато Иисус Христос наричал Себе Си Учител в собствен смисъл на думата, Той не надценявал Себе Си, както правели и правят мнозина самозвани учители. Иисус Христос  е  въплътено  предвечно  Слово,  въчовечилият   се вечен Логос, въплътената Божествена Софѝя;  в  Него  са „скрити  всички  съкровища  на премъдростта и на знанието” (Колосяни 2:3). Иисус Христос е Истината (Иоан 14:6) и неизчерпаемият извор на пълноценната и животворната истина, която се добива чрез непосредствено съзерцаване на неизменната и вечна истина-действителност – Бога, а не чрез абстрактно  мислене,  силогистично  умуване  и  хипотетични  предположения. „Ние – казва Иисус Христос за Себе Си на Никодим – говорим за това, що знаем, и свидетелстваме за снова, що сме видели” (Иоан 3:11). Всички други световни учители били подхвърлени на заблуждаване и само чрез постоянното превъзмогване на собствени и чужди заблуди са напредвали по пътя към истината. В това отношение Иисус Христос е изключение. Той не се движи по човешки път към истината, който е стръмен, труден и осеян със заблуди. Иисус Христос върви по божествения път към истината. Той я съдържа в Себе Си и я съзерцава непосредствено. Иисус Христос като предвечен Логос е бездънен извор на божествена мъдрост. Всяка дума на Иисус Христос е божествено откровение. Чрез Своето слово Той саморазкрива Себе Си – ипостасната Истина. Поради това Христовото слово е слово на вечната истина, която блести със сияйна и незалязваща светлина.

Христовите слова са изпълнени с животворен дух и одухотворяващ живот и са неподправено отражение на вечната божествена истина, от която идва животът, която всичко животвори и чрез която се постига съвършен, вечен живот. „В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците” (Иоан 1:4). Който  слушал Иисус  Христос,  бивал  пленяван   от Неговите слова; те просвещавали ума му, трогвали сърцето му, увличали волята му. Христовите слова завладявали целия човек, омайвали го, покорявали го за истинската свобода и за съвършения живот. Който чуел Христовата реч, така се увличал от нея, че забравял всичко друго; житейски грижи и неволи, телесни нужди и потребности. Слушателите на Иисус Христос с часове, с дни не можели да се откъснат от Него, не можели да се освободят от чара и омаята на Неговите слова – те ги поглъщали жадно и неуморно като насъщна храна. „Думите, що ви говоря – казва Иисус Христос, – са дух и живот” (Иоан 6:63). И този, който възприемал тези думи – дух и живот – със сърцето си, а не само с ушите си, никога не забравял и не изоставял Иисус Христос. Той придобивал същото умонастроение, каквото имал св. апостол Петър, когато казал на Иисус Христос: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот” (Иоан 6:68).Словото на Иисус Христос е необикновено, чудно. Всяка Христова мисъл диша живот, всяка Христова дума е пълна с пламък. Постоянно учудване предизвиква Христовата проповед. „И чудеха се на учението Му, понеже Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците” – свидетелстват очевидците на въздействието на Христовото слово (Марк 1:22; 11:18; Лука 4:32). Никой не може да се противи докрай на Христовата мъдрост; нито учените фарисеи, нито школуваните  книжници,  нито  свободомислещите садукеи. При всички изкуствени въпроси и напрегнати диспути Иисус Христос посрамявал Своите врагове и ги побеждавал със силата на Своята божествена мъдрост, с убедителността на Своята ненадмината аргументация и с мощта на Своята омайна реч. Евангелист Матей разказва как Иисус Христос със Своите въпроси изумил фарисеите, заставил ги да замлъкнат и да признаят превъзходството на Неговото божествено учение пред тяхната книжна мъдрост. Този разказ завършва така: „И никой не можеше да My отговори ни дума; и от тоя ден никой вече не дръзна да Го попита” (Матей 22:46).Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да заловят Иисус Христос били поразени и обезоръжени от Неговото необикновено, чудно и властно слово. Те оставили Иисус Христос невредим, върнали се с празни ръце при господарите си и им обяснили причината, поради която не Го заловили със следните думи: „Никога човек не е говорил тъй Както Тоя Човек” (Иоан 7:46).

Христовото слово прониква в глъбините на душата, възпламенява свещена искра у човека и го превръща във факел. Двамата пътници от Иерусалим за Емаус слушали изумителното слово на своя непознат Спътник, радвали се на Неговата неземна прелест, а когато се отворили очите на сърцата им, те си казали един на друг: „Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?” (Лука 24:32). Тази сила – да възпламенява сърцата – Христовото слово запазило до днес и ще я притежава винаги, защото то е вечното слово на въплътения Бог Слово.„С  тиха  и страшна,  като  че  ли  не  тукашна  светлина  се  отделят Христовите слова от всички човешки слова, тъй че те веднага могат да бъдат разпознати” – забелязва върлият отрицател на божественото достойнство на Иисус Христос, Ернест Ренан[214]. Ако сравним Евангелието с която и да е друга книга на Новия Завет, веднага ще доловим и ще почувстваме несравнимото превъзходство на Христовите слова пред всички други. Неземната красота и голямата художественост,  божествената  дълбочина  и  благодатната  сила  на Христовите слова не са останали скрити и за Алберт Айнщайн. Той свидетелства: „Никой не може да не признае факта, че Иисус е живял и че Неговите слова са чудно красиви. Дори ако някои човеци по-рано са казали подобно нещо, то все пак никой от тях не се е изразил така божествено, както Той[215].”

Иисус Христос не съставил книги и не записал мислите Си. Нито един peд не е написала ръката My. Едва ли някой от апостолите и слушателите на Иисус Христос е записвал проповедите и беседите My. Все пак словата на Иисус Христос така са се врязали в съзнанието на последователите My, че те с удивителна точност са възпроизвели някои от тях в евангелията.И всеки, който чете Евангелието и се вдълбочи в съдържанието му, веднага долавя,  че  чете  божествени  слова,  а  не  човешки.  Поради  своя  божествен произход  и  характер  и  поради  абсолютно  ценното  и  вечно  валидното  си съдържание Евангелието се отличава от всяка друга книга. То дори не следва да се нарежда с другите книги, защото е единствена и изключителна книга. Всяка друга книга с времето остарява и загубва сила и влияние; след едно или няколко прочитания тя става безинтересна. Не е така с Евангелието. То е вечно нова и съвременна книга. То е винаги интересно и ценно. Нещо повече, ние имаме сериозни основания да твърдим, че човек колкото повече чете Евангелието, толкова повече се увлича от него, толкова то му става no-интересно, толкова повече го цени и никога не желае да се раздели с него. Разказват за Наполеон, когато бил заточен на остров „Св. Елена”. Като посочил Новия Завет, сложен на стол до него, казал: „Никога не се уморявам да го чета и всеки ден го чета с еднакво възхищение. Евангелието не е книга, а жива сила, която побеждала всичко, което поиска да ѝ се противи. Чистотата на Евангелието, която пленява душата, принадлежи на Бога, а не на света[216].”

Христовите думи са прости, но  в тях се съдържа неземна художественост, небесна пленителност, божествена дълбочина и благодатна сила; те говорят направо на човешкото сърце. Никой не притежава такава способност – най-възвишени истини да излага в обикновени образи и картини, сравнения и притчи от всекидневния живот, за да може всеки да ги разбере. Достатъчно е човек само веднъж да чуе или да прочете която и да е Христова притча или беседа, за да се запечата тя в сърцето му завинаги и той никога да не я  забрави. „Иисус  Христос – вярно  забелязва Блез Паскал  –  говори  за великите предмети така просто, като че ли съвсем не е мислил върху тях и въпреки това тъй определено и ясно, че всеки напълно добре чувства колко много Той знае за тях. Тази яснота и дълбочина, съединени с простотата, са чудни[217].” Иисус Христос – признават дори Негови отрицатели като известния еврейски учен професор д-р Иозеф Клаузнер – „бил велик майстор на притчата. Неговите сравнения са красиви, къси, достъпни; те са взети от всекидневния живот и дават в проста форма дълбоко по съдържание нравствено поучение”. Наред с инструмента на Своите прекрасни притчи Иисус Христос си служил с чудни сентенции. Също  и  те  са  кратки, обаче  изразителни;  в  тях  има художествена  красота  и  божествена  дълбочина. „Те –  според  израза  на споменатия еврейски учен Иозеф Клаузнер – проникват в сърцата като остри стрели и се превръщат в незабравими народни епиграми и поговорки. Поради това и Неговите ученици можаха да запомнят повечето от Неговите сентенции почти без изменение така, както Той ги бе изрекъл, почти всички те носят печата на Неговата велика, изключителна личност и по нищо не може да се разбере, че те са дошли до нас чрез много различни ученици[218].” Много векове са изминали, но  Христовите  изрази  нищо  не  са  загубили  нито  от  своята  художествена красота, нито от своето дълбоко съдържание. Да приведем някои от тези, които не могъл да се въздържи да не посочи професор Иозеф Клаузнер:„Здравите нямат нужда от лекар, а болните” (Матей 5:12; Марк 2:17; Лука 5:31); „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци” (Лука 9:60; Матей 8:22);„Слепи водачи на слепци” (Матей 15:14);„Комара прецеждате, а камилата поглъщате” (Матей 23:24); „Варосани гробници” (Матей 23:27); „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството Божие” (Матей 19:24; Марк 10:25; Лука 18:25); „Духът е бодър, а плътта – немощна” (Матей 26:41); Марк 14:38); „Който от вас е без грим, нека пръв хвърли камък” (Иоан 8:7); „По-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деяния апостолски 20:35).

Цялото евангелие е изпъстрено с прекрасни изрази, които го оформят като единствена книга не само поради божественото му съдържание, но и поради високата му художествена ценност. „Който познава в тях – нека запитаме с думите на Иозеф Клаузнер – един изключителен и необикновен Човек, надарен с велика способност да схваща същественото, сърцевината на работата и така да я изкаже в кратка, изразителна сентенция, че целият ѝ смисъл да обгърне и на слушателя да се наложат незабравими заключения[219]?”

Освен това Христовата реч притежава чудна звучност и тайнствена музикалност. От всяка Христова дума лъха поезия, която гали душата и омайва сърцето. На човек, който се вслушва проникновено в евангелските слова, се струва, като че ли е овладян и унасян от вълшебните звуци на божествена симфония. Поради това си свойство Христовите слова се носят върху крилете на своята неземна музика през всички векове и омайват със своя чар всекиго, който разтваря сърцето си за тях.Несъмнено  най-голямата  ценност  на  Христовото  слово  се  състои  в неговото божествено съдържание, в откритите и вечно откриваните чрез него велики и спасителни истини. Поради божествения си произход и божествената си същност съдържанието на вечното Христово учителство не може да бъде обхванато, изложено и изяснено в пълнота от никой човек. Също и съборните усилия не са в състояние да изчерпят до дъно и да изложат в пълнота Христовото учение. То е божествено учение, поради което никога не може да бъде предадено адекватно с човешки слова, образи, символи, понятия и категории. Евангелист Иоан е изразил най-точно идеята за необхватността на Христовото учение. Той завършва Евангелието си с признанието: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан 21:25).

Основният предмет на Христовата учителска дейност е Самият Той, защото само чрез Него може да се постигне познание за Бога, тъй като Той е въплътен Бог, и за човека, тъй като Той като Богочовек е истински човек, и за целта и назначението на човешкия живот, тъй като Той е пътят, истината и животът (Иоан 14:6), и за вечното спасение, защото Той е Спасител на целия свят, на всички човеци (Иоан 4:42; 1 Тимотей 4:10) и живот вечен (Иоан 6:20). За разлика от всички други религиозни и морални учения евангелската проповед е христоцентрична. Иисус Христос е животворно средоточие, от което излизат като от радиуси и се разпростират лъчи върху всички останали предмети, до които се докосва евангелското слово. Ако евангелското учение бъде лишено от Иисус Христос – неговия главен предмет и животворен център – и бъде превърнато във висша идея на разума, плод на общото духовно развитие на човечеството или в някаква анонимна творба, тогава то ще загуби голяма част от присъщата му ценност и цялата си спасителна сила. Без Иисус Христос няма Евангелие, няма и евангелско учение. Само Иисус Христос като въплътен Логос и вечен учител може да известява Евангелие – радостно, блажено, спасително учение.Тук е уместно да припомним следния афоризъм на Лесинг, който обичал да повтаря Лев Николаевич Толстой: „Религията е истинска, не защото са я проповядвали светите хора, а светите хора са я проповядвали, защото е истинска[220].” Не подлежи на съмнение, че основното във всяко учение, включително и във всяко религиозно учение, е истината, която е ценна заради своята истинност и заради своите добри последици за човечеството. Предвид на това, когато преценяваме логичната и прагматичната ценност на дадено учение, ние се интересуваме на първо място от неговото съдържание, а не от неговите проповедници. И все пак не е без значение, включително и за установяване логичната и прагматичната ценност на дадено учение, кой и какъв е неговият съставител и разпространител. Истината и животът в най-висшите си прояви винаги вървят ръка за ръка и в своя вечен първоизвор се намират в битийно единство и в неразделна цялост. Божието битие е пълно с живот и истина и животът на Божието битие винаги е светлина за човеците (Иоан 1:4). В нашия пространствено и временно ограничен живот главно поради несъвършенството на нашата природа и поради нашата греховност истината, особено религиозната и моралната, намира достъп и прием у тези, които поради нравствената си чистота или поне поради  сърдечната  си  разположеност  към  нея,  копнеят  по  нея  и  отварят духовните си очи за нейната светлина. „Истината – пише Блез Паскал – в това време е толкова много затъмнена и лъжата е така много разпространена, че истината не може да бъде позната, ако не бъде обичана[221].” Обаче пълно обича истината само онзи, който поради емпиричната нагласа на душата си чувства вътрешното  си  сродство  с  нея. „Светлината  дойде  на  света,  но  човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеше делата им бяха лоши. Защото всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да останат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Иоан 3:19-21). Следователно обстоятелството, че свети хора са проповядвали религията, има огромна практическа и гносеологическа ценност; то свидетелства в полза на нейната истинност и може да бъде използвано също като аргумент, макар и страничен, в подкрепа на нейната истинност и ценност.Връщайки се към евангелското учение изтъкваме, че то повече от всяко друго религиозно-нравствено учение  е  свързано   със своя известител. Евангелското учение е благовестие за спасението, което се извърши  чрез въплъщението, проповедта и подвига на Христос Спасителя и което се усвоява от човеците чрез силата на вярата. Без Иисус Христос няма евангелско учение, както няма и не може да има и християнство, а заедно с това няма и никакво спасение. Никаква висша идея на разума не може да спаси душата, ако не получи историческо осъществяване. Иисус Христос осъществи божествената идея  за  човешкото  спасение;  поради  това  Той  е  основният  предмет  на евангелското учение и вечният извор на идващото чрез Него спасение. „Под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деяния апостолски 4:12). Спасителна сила за човешката душа носи само името на Иисус Христос защото спасението се извършва чрез усвояване благодатните дарове на Неговия изкупителен подвиг и чрез живот в съзвучие с божественото Му учение. Иисус Христос „унищожи смъртта и извади наяве живот и нетление чрез благовестието (sia tou euanggeliou)” (2 Тимотей 1:10).

Напълно в съответствие с това и евангелският морал не може да се отдели от личността на Иисус Христос, без да се отреже от своя живоносен извор и без да се превърне в безжизнена, безпомощна и суха абстракция. Евангелският морал не е философско-етическо учение, а благодатен живот чрез Иисус Христос и в Него. Тази истина прекрасно е разкрита от Иисус Христос  в  следната  образна  реч,  обърната  към  учениците  My: „Аз  съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене, и аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят. Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте,  и  ще  ви  бъде” (Иоан 15:1-7).  Истините  на  евангелския  морал освещават, тъй като свързват в мистично единение с Бога. Учителството и първосвещеничеството не са отделени и отделими у Христос Богочовека. Иисус Христос е вечен Учител, защото Той заедно с това е и вечен Първосвещеник; Неговите истини имат не само познавателни функции, те не просвещават само разума. Христовите истини имат божествен, свят характер; те просвещават разума, защото обновяват духовно човешкото сърце, освещават човешкия дух и го възраждат за живот в святост на истината. Ето защо Иисус Христос — вечният Учител — се възправя едновременно и като вечен Първосвещеник и се моли на Своя небесен Отец за Своите верни: „Освети ги чрез Твоята истина” (Иоан 17:17). Тук  ясно  е  подчертано,  че  Христовите  истини  имат  както учителска, така и първосвещеническа функция; те едновременно просвещават и освещават.  По-нататък  в  първосвещеническата  Си  молитва  Иисус  Христос посочва още пo-ясно, че Той е съединил в богочовешката Си личност и дейност функциите на вечното учителство с тези на вечното първосвещеничество, като казва: „За тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината” (Иоан 17:19).

Разбира се, евангелският морал съдържа в себе си принципи, които имат безспорно етическо значение и които могат да бъдат преценявани и от гледище на етическата им ценност. Ще споменем за основния принцип на евангелския морал – заповедта за любов към Бога и ближния. Погледнато от етическо гледище този принцип има високо  нравствена  ценност;   той извършил революционен прелом в моралните разбирания и в нравственото поведение на човечеството. Докато моралът на езически свят се издигнал в лицето на най-ярките  си  представители  само  до  добродетелите –  мъдрост,  умереност, мъжество и справедливост  и  може  да бъде обозначен  като  етика   на благоразумието, Иисус Христос открил на света новата и най-висша нравствена ценност – безкористната любов; поради това християнският морал в собствен смисъл на думата е етика на любовта. Възвестената и изисквана от Иисус Христос дейна братска обич между всички хора е вечен творчески извор на непрестанен нравствен и социален възход и сияе пред съзнанието на човечеството като вечен идеал по пътя на неговото усъвършенстване.

Като самооткровение на въплътилия се вечен Логос евангелското учение съдържа в себе си на първо място разкритие и изяснение на най-великата истина – тази за Бога. Сега всеки, който желае да познае Бога, има сигурен път за това; той се намира в богочовешкия образ на Иисус Христос и в евангелското учение. Преди идването на Иисус Христос пътят на богопознанието бил покрит с почти непроницаем мрак – от една страна, от езическите митологични представи на суеверия и от друга страна, от философските спекулации и лъжеучения. Иисус Христос чрез собствения Си живот и с божествените Си слова учил, че Бог е Творец,  Промислител  и  небесен  Отец.  Иисус  Христос  не  говорил  само  с въодушевление за Бога като кротък, благ и любещ небесен Отец, но и с делата Си откривал пред всички възможност да почувстват кротостта, благостта и обичта на въплътения в Него Бог. Иисус Христос чувствал Бога в сърцето Си, живял с Бога в душата Си, проповядвал Бога в делата Си; Той наистина бил едно с Бога, и неразделен от Него. „Аз и Отец – говорил Той – едно сме… Отец е в Мене и Аз съм в Него” (Иоан 10:30-38; 14:10-11; 17:21). Бог е наш небесен Отец, Който ни обича безпределно; ние сме Негови синове, които трябва да обичаме Бога – своя небесен Отец – и всички хора – нашите братя поради общия ни небесен Баща. Нашите отношения са изпълнени с любов, защото Сам Бог е любов (Иоан 4:8-16). Учението на Иисус Христос за Бога е най-възвишено и ненадминато; то е чудно богословие на любовта. Проповядваният и открит от Иисус Христос Бог не е страшен самодържец и жесток тиранин, който не издига преграда пред всемогъщата Си воля и осъществява всяка своя прищевка. Евангелският Бог е онтологична и ипостасна любов. Заради това за Него няма по-подходящ земен образ от този на бащата. Бог, Когото Иисус Христос благовести и откри на света за вечни времена, е небесен Отец. В името на Иисус Христос и по силата на възстановеното ни чрез Него богосиновство, ние всички сега не изпитваме робски страх пред Бога; чрез изпратения ни от Бога в сърцата Дух на Неговия Единороден Син ние се чувствуваме Божии синове и придобиваме дръзновение да се обръщаме към Бога с думите: „Авва, сиреч, Отче!” (Галатяни 4:6).Познание на Бог Отец и общение с Него можем да осъществим само чрез Иисус Христос. „Всичко Ми е предадено от Моя Отец – казва Иисус Христос – и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина и комуто Синът иска да открие” (Матей 11:27). В заключение на тези мисли подхожда да приведем разсъжденията по този проблем на Блез Паскал. „Ние можем – пише той – да познаем Бога само чрез Иисус Христос. Без този Посредник не е възможно никакво отношение с Бога. Чрез Иисус Христос ние познаваме Бога. Всички, които са дръзвали да познават и да изследват Бога без Иисус Христос, са постигнали незадоволителни резултати… Само в Иисус Христос и чрез Него познаваме Бога[222].”

[212]. Цит. по Хр. Лютард, пос. съч., т. I, с. 153.

[213]. Neander, Denkwurdigkeiten I. 28. Цит. по Хр. Лютард, пос. съч., т. І, с. 153 и 334.

[214]. Renan. Vie de Jesus. LXXXI. Цит. по Д. Мережковский. Иисус Неизвестный. Београд 1935. Т. І, с. 41.

[215]. „Geisteskampf der Gegenwart”, Gutersloh 1930, S. 235.

[216]. Филип Шафф, Иисус Христос чудо истории. СПб., 1886, с. 30.

[217]. Blaise Pascal, Gedanken. Ubertr. von Wolfgang Ruttenauer. Sammlung Dieterich. Bd. 7. Leipzig S. 269. Cp. Franz Hettinger. Apotogie des Christentums. Fteiburg im Breisgau 1915. Bd. II. S. 513.

[218]. Joseph Klausner, Jesus von Nazareth, Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Ubers. von Dr. Walter Fischel. Berlin 1930 S. 570.

[219]. Joseph Klausner, пос. съч., с. 570.

[220]. Л. Н. Толстой, Круг чтения. Берлин 1923, т. II, с. 163. Л. Н. Толстой, Пътят на живота, С., с. 23.

[221]. Blaise Pascal, пос. съч., с. 319.

[222]. Blaise Pascal, пос. съч., с. 281 и cл.

[223]. Gotth. Eph. Lessing. Die Erziehung des Menschengeshlechts. §§ 58-60. (Lessings Werke. Neu herausg. von Franz Bornmuller. Leipzigs Werke. Neu herausg. von Franz Bornmuller. Leipzig. Bd. V. S. 624-625).

[224]. Blaise Pascal, пос. съч., с. 282.

[225].  Н. В. Гоголь, Авторская исповедь. (Н. В. Гоголь. Сочинения, Изд. 16. СП. б. 1901, т. VІІІ, с. 29).

[226].  Цит. по Karl Pfleger, Geister, die urn Christus ringen. 3 Aufl., Salzburg-Leipzig 1935. S. 187, 215.

[227]. Goethe, Faust. Der Tragodie erster Teil. Vers 1066-1067. Universal-Bibliothek, Leipzig, S. 35.

[228]. Goethe, Faust. Der Tragodie erster Teil. Vers 1810-1815, пос. изд., с. 56.

[229]. Эрнест Ренан, Жизнь Иисуса, СПб., с. 105. Вж. проф. прот. П. Я. Светлов, Християнское вероучение в апологетическом изложении, изд. ІІ, Киев 1912, т. ІІ, 413-414.

[230]. Джавахарлал Неру, Откриването на Индия, С., 1955, с. 90.

[231]. Tihamer Тоth, Die Lehre Christi. Ubertr. von P. Bruno Maurer. Freiburg im Breisgau, 1935, S. 149-150.

Как може обаче християнинът да бъде светлина на света, да бъде светилник на християнското богопознание и да разпръсква лъчите на Христовото благовестие сред ближните си, ако сам не познава добре Иисус Христос? Как може християнинът да дава отговор за своята надежда, ако той не познава котвата на спасението и подателя на вечния живот – Иисус Христос? Нека илюстрираме това със следния разказ!

Бележитият полски писател, пътешественик и учен професор Фердинанд Антоний Осендовски, спечелил си световна известност най-вече чрез своите пътни картини, обичал да изобразява тайнственото в човешката душа, особено на хората от близкия и далечния Изток. В една от своите книги под надслов „Душата на Сахара” той предава с рядка художественост впечатленията, които придобил през време на пътешествието си през Алжир и Тунис.Сред многото интересни епизоди той възпроизвежда една потискаща, мъчителна случка. Разказва как един французин срещнал езическа жрица, чиято душа не се задоволява със служба на идолите в Африка, копнеела по незнайния Бог, Чийто образ носи в душата си всеки човек, и търсила правия път за общение с Него. „Човешката душа по природа е християнска” – казал древният учител на Африканската църква Тертулиан[173]. Чрез вложения в нея стремеж към истинския Бог споменатата езическа жрица несъзнателно копнеела по Иисус Христос и Го търсила чрез сърцето си.

В такова сърдечно разположение, когато душата сама, напълно естествено и непринудено се отваря за Бога, до слуха на тази езическа жрица долетяло  благовестието  за вечния Христос. Неговият  образ  на  божествен Страдалец за човешките грехове и за човешкото изкупление се врязал дълбоко в сърцето ѝ и тя подобно на Никодим от новозаветната история станала Негова тайна последователка и изповедница. Тя обаче копнеела да знае повече за Иисус Христос, да знае всичко за Него, защото чувствала, че Той е необикновен Човек и Учител и че за Него не е достатъчно само да чуе нещо и да знае нещо, а трябва да знае всичко и най-важното да живее в Него и Той в нас.

В този свой жаден устрем за богопознание и богообщение езическата жрица изпълнила сърцето си с надежда, когато видяла пред себе си човек от християнска Европа. Тя се надявала, че сега ще узнае истината за Иисус Христос и ще получи наставление как да общува с Него и да живее в Него. Такива чувства бликали в душата на жрицата, когато заговорила с непознатия европеец. С пламнали от радост очи тя го гледала и говорила:

– Иисус не е бил само пророк, Той бил също и Бог. Никой човек няма толкова чиста и възвишена любов, за да се принесе в жертва за хората. На такъв подвиг е способен само Бог. Иисус направи това, следователно Той несъмнено е Бог, добър Бог.

Какво се е случило по-нататък? Понякога получаваме вреда вместо помощ и подтици за съмнение срещу неверието си.На чудните разсъждения на некултурната езичница от Африка културният „християнин” от Европа отвърнал по следния начин:

– Нима не е имало и други хора по света, които са жертвали богатство и обществено положение, живот и щастие за благото на човечеството?

След тези думи езичницата започнала да защитава Иисус Христос и Неговата божественост. Когато призваните пренебрегнат призванието си и замлъкнат да благовестят за Иисус Христос, тогава камъните проговорват за Него (Лука 19:40; Авакум 2:11). Напълно в духа на това Христово пророчество езическата жрица отговорила на скептичното възражение на французина:

– Навярно! Имало е хора, които се жертвали за ближни, но Иисус е единствен в това отношение: Той не искал нищо да притежава и не притежавал; Той не се борил за богатство и лично щастие; Той се родил, живял, страдал и се самопожертвал единствено заради другите. Това може да направи само Бог. Иисус трябва да е Бог!

Разговорът станал още по-напрегнат, когато езическата жрица започнала да моли европейския „християнин” да ѝ разказва за Иисус Христос.

– Научи ме – завършва тя – как да се моля на Иисус.

„Християнинът”се смутил,осъзнал неудобното си положение и се  почувствал заставен да признае, че не може да изпълни желанието ѝ, защото сам не знае много за Иисус Христос. Това, което знаел, било толкова малко и най-важното, толкова неясно, че фактически се равнявало на нищо[174].

Не е ли това тъжно и трагично! Езическа жрица копнее и моли християнин да ѝ разкаже за Иисус Христос, а той мълчи, защото не знае нищо за Него.

Тази случка не би била така печална, ако би била рядко изключение. Но ние трябва с болка на душа да признаем, че в света, пък и у нас, има много хора, които по името на Иисус Христос се назовават християни, без да знаят за Христос или малко Го познават, малко Го обичат и не живеят Неговата свята воля.

Не се съмняваме, че мнозина християни знаят много, твърде много за Иисус Христос и още повече, че те чувстват интуитивно кой е Иисус Христос. Но Иисус Христос е толкова привлекателна и пленителна личност, че колкото повече знаем за Него и колкото повече Го обичаме, толкова по-силно се възпламенява у нас жажда за знание, толкова по-силно се разгаря огънят на любовта ни към Него.Всъщност, в какво се изразява тайната на Христовата личност, къде можем  да  намерим  разгадка за Христовото величие, как да си  обясним незамиращия интерес към Иисус Христос, и към вечно живия Христов образ в съзнанието на човечеството?

Отговорът на тези въпроси има голямо жизнено, морално и спасително значение. Поради това Сам Иисус Христос изисквал правилно да бъде схванат особеният характер на Неговата личност и съответно на това и изключителната My мисия в света.

Веднъж Иисус Христос, придружен от учениците Си, пътувал на север към прохладните местности в подножието на величествената планина Ермон.Той достигнал в страната на Кесария Филипова, където кроткият и благочестив народ на Галилея граничил с гордите и разпуснати езичници. Може би природният и етническият контраст послужил за фон, на който се разкрил и блеснал по-големият и no-важен контраст – духовният. Намирайки се в такава външна обстановка и в голямо духовно напрежение, Иисус Христос запитал учениците Си: Какво мислят и говорят хората за Мене? За кого Me смятат човеците? За кого Me мисли народът? Отговорите на учениците били различии, но все пак много показателни и извънредно поучителни. Според тях едни мислили Иисус Христос за строгия пророк от Задиорданската пустиня – Иоан Кръстител, други – за древния пророк Илия, който свалял огън от небето, трети – за тъжния пророк Иеремия, а четвърти – за някой друг от старовремските пророци, който сега възкръснал (Матей 16:13-20; Марк 8:27-30; Лука 9:18-21). От тези отговори е ясно, че всички хора, които били влезли в допир с Иисус Христос, виждали в Неговото лице нещо изключително; за тях Той не бил обикновен човек; най-малко Той бил някой от великите Божии пророци, който сега възкръснал. Но този отговор не бил удовлетворителен, защото Иисус Христос не бил само Божи пророк. Той безспорно бил и пророк, но особен, изключителен, единствен, вечен, но заедно с това и нещо повече и по-велико от пророк. Неудовлетворителен бил този отговор и в очите на Иисус Христос. Поради това, след като изслушал учениците си, Той веднага се обърнал към тях със същия въпрос. Той желаел да узнае за кого Го считат най-близките My хора, които следвало най-добре да Го познават поради непрестанното им общение с Него и най-вече поради предназначението им да бъдат свидетели за Него между всички народи и през всички векове. Иисус Христос запитал апостолите Си: „А вие за кого Me мислите?” (Матей 16:15; Марк 8:29; Лука 9:20).

Този въпрос бил важен за Иисус Христос. Били събрани много фарисеи. Иисус Христос отишъл при тях и направо ги запитал: „Какво мислите за Христа? Чий син е?” (Матей 22:42). Този въпрос тук бил конкретизиран и е поставен в духа на старозаветните откровения.Образът, учението и делата на Иисус Христос събуждали интерес у заобикалящия Го народ. Всички виждали в Него необикновен човек, нещо повече от човек. Заради това те се обръщали към Него с въпроса: „Кой си Ти?” (Иоан 8:25). Този въпрос ги тревожил, измъчвал душите им (Иоан 10:24), защото разумът им не могъл да отгатне величието на Христовата личност, а сърцето направо им говорило, че Иисус Христос е неземно, небесно, божествено същество.

До днес се чуват същите въпроси: Кой е Иисус Христос? Чий син е Той? Какво мислите за Него? Тези въпроси се издигат пред всяко поколение, пред всеки човек: те се предават от век на век, вълнуват човешките умове и сърца и чакат отговор. Иисус Христос заема средищно място в историческия път на човечеството и в жизнения път на отделния човек. Иисус Христос е крайъгълен камък; Той е глава на ъгъла, от който се определя посоката в живота от времето към вечността. Този камък никой човек не може да отмине, без да обърне внимание върху него, без да се определи към него и без да повлияе насоката на живота си, а заедно с това и своята временна и вечна участ. Иисус Христос е камъкът на Сион; Той е камък за препъване и камък на съблазън от една страна, и камък на нравствен прелом и на душевно спасение от друга страна, защото „всеки, който вярва в Него, няма да се посрами” (Римляни 9:33; Псалом 117:22-23; Исаия 8:14; 28:16; Матей 21:42; 1 Петр 2:4; Ефесяни 2:20).

Как да отгатнем и да разберем същността на Христовата личност? Можем ли да сторим това само с разума си? Можем ли да обхванем Иисус Христос с категориите на мисленето? Ние чувстваме, че колкото повече говорим за Иисус Христос, Той става толкова по-неизчерпаем за нас. Колкото повече се издигаме към Него, Той толкова по-високо се извисява в съзнанието ни. Със земни думи и понятия, с човешки съждения и формулировки Иисус Христос не може да бъде познат и характеризиран. Той може да бъде разбран донякъде само от тези, които Го търсят със сърцето си, които живеят с Неговото слово и които Го приемат в себе си.

В Евангелието от Лука се разказва, че митарят Закхей искал да види Иисус Христос, за да разбере кой е Той. Натрупалият се народ обаче му пречил; при това Закхей бил малък на ръст. Поради това той се затичал напред, покачил се на една смокиня, за да види Иисус Христос когато мине оттам (Лука 19:3-5). Ние също сме малки по духовен ръст и трудно можем да се издигнем до висота, на която се намира Иисус Христос, за да Го видим в цялото My неземно величие и да разберем кой е Той. Ние ще се удостоим да Го видим и да Го разберем в достъпна за нас степен, когато Той слезе при нас и се всели в душите ни поради нашия съкровен копнеж по Него, поради нашето желание да Го видим и поради нашата безгранична любов към Него. Ние не можем да Го видим и познаем, докато не чуем в душата си думите: „Слез no-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти” (Лука 19:5). Докато не допуснем Иисус Христос у дома си, докато не Го приемем в душите си и докато не заживеем с Него така, както св. апостол Павел и мнозина други известни и неизвестни светци, ние не можем да вникнем в тайнствената личност на Иисус Христос и не можем да Го познаем. Само който може да се похвали с думите на споменатия апостол: „вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20), Той ще разбере кой е Иисус Христос. Ако за постигане на обикновена истина необходима предпоставка е любовта към нейния предмет, както бяха изтъкнали това великите древногръцки философи Платон и Аристотел, то за познаването на Иисус Христос тя е още no-необходима. Ние трябва по-напред да Го обикнем със сърцето си и да прилагаме Неговото учение в живота си и едва тогава можем да Го познаем и разберем.Който се приближава към Иисус Христос с чист ум и с открито сърце, с желание да види действителния My образ и да Го обикне, може да почувства непосредствено и да осъзнае, че Иисус Христос не е обикновен човек. Той не е и само гениален човек. Иисус Христос въобще не може да бъде вграден в тесните граници на понятието „човек”, защото в Него се откриват характерни черти, които далеч надхвърлят ограничените човешки възможности. Несъмнено в образа, живота и делата на Иисус Христос има истински човешки елементи; в тях блести с непотъмняваща сила възвишената, идеалната, вечната човечност. Тази човечност обаче е одухотворена и далеч надхвърля всички възможности на подвластния на греха и нравствено слаб човек. В Христовата човечност се долавя неземното сияние на божествеността.

Нито една човешка личност не може да се сравни по духовно величие и неземна красота, по нравствено  съвършенство, творческо и благодатно въздействие с личността на Иисус Христос. Дори мисълта за сравнение между знаменит философ или самоотвержен борец за човешко благо и Иисус Христос, та бил той най-знаменият философ или самоотвержен борец е неуместна, дръзка и светотатствена[175].

Образът на Иисус Христос блести с чиста и възвишена човечност, която прелива в божественост. Никъде човечност и божественост не са така близки една до друга, не са така органично свързани една с друга и не са така вътрешно проникнати една от друга, както в лицето на Иисус Христрс. Тук човечността толкова е чиста и възвишена, че съвсем естествено е издигната до божествеността и ипостасно съединена с нея. Но и божествеността от своя страна тук така се е доближила до човечността и е толкова човечна, че последната е удостоена да влезе в ипостасно единство с нея. В образа на Иисус Христос човечността е божествена и божествеността е човечна. Така че Иисус Христос е чудно и неповторимо съчетание на истинска, възвишена човечност със съвършена, свята божественост.Прекрасен израз на това дала светата Църква чрез учението си за богочовешкия характер на Христовата личност. Православната църква въз основа на божественото Откровение, на свещената традиция и на благодатно-религиозния опит на най-издигнатите си синове нарича Иисус Христос Богочовек (ueandros или ueanurwpoz); тя вижда в Неговата личност неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно съединение на съвършена човешка и съвършена божествена природа. Иисус Христос е човек и Бог едновременно: Той вмества в лицето Си Син Човечески и Син Божи. Названието „Емануил”, което означава „с нас е Бог” (Исаия 7:14; Матей 1:23), и което е дадено на Иисус Христос по Божие откровение, най-добре отговаря на богочовешкия характер на Неговата личност. В нея Бог се облякъл в човешки образ, приел човешка природа, въчовечил се, станал човек, без, да престава да бъде Бог.

Иисус Христос е Син Човечески, защото в Него човешката природа е проявена в пълнота, получил е най-чиста, най-съвършена, най-идеална форма. В четирите евангелия Иисус Христос осемдесет и два пъти нарича Себе Си Син Човечески. Така бива наричан Той и в другите книги на Новия Завет. Син Човечески – колко дивно звучат тези думи в устата на Иисус Христос, когато Той ги отнася към Себе Си! На никого, на никого до сега не е дошло на ум да се нарича Син Човечески, макар че всички хора са човешки синове и в някаква степен имат право да се наричат така. Не само в месиански, но и в буквален смисъл на думата само Иисус Христос е Син Човечески, защото само Той е истинският и вечен Човек. Син Човечески означава не само очаквания и рисуван от пророк Даниил Месия (Даниил 7:14 сл.). Той заедно с това е съвършеният и вечен Човек, вторият и небесният Адам (1 Коринтяни 15:45). Който не принадлежи нито на определено време, нито на народ или нация, Който въплъщава в Себе Си вечно човешкото  в  съвършен  вид  и  поради  това е вечен идеал за  човешко усъвършенстване. Син Човечески означава вечната цел, към която е устремена човешката история. Едва ли има no-велико название от Син Човечески, защото в него се обхваща човешкия образ в неговата идеална чистота, както той е излязъл из ръцете на своя божествен Творец, и в него се очертава човешкият образ в неговата богоподобна пълнота. У Иисус Христос като Син Човечески не се забелязват само семената на вложения в човешката природа Божи образ, а също сияят в пълнота всички Божии съвършенства, защото Той е въплътен Бог Слово, защото Той е сияние на славата и образ на Божията ипостас (Евреи 1:3). Иисус Христос е Син Човечески, защото Той е човекът, за когото копнеело човечеството в най-съкровените си мечти и чието величие предчувствало в своите най-висши постижения. „Ето Човекът!” (Иоан 19:5) – тези думи на римския прокуратор Пилат, отнесени не без Божие промислително  въздействие към Иисус Христос, остават безсмъртно свидетелство за съвършената човешка природа на Христос Богочовека. Величественият образ на човека, който хората на художественото творчество, на  философския  размисъл  и  на  етическото  вдъхновение са чертаели  пред съзнанието си чрез въображението, за да черпят от него сила за живот и творчество, е реално въплътен в Христос Богочовека. Съвършеният човек, който украсява живота, за когото копнее всяко човешко същество и се бори да се доближи до него чрез  упорита работа за своето саморазвитие и усъвършенстване, чрез трудови подвизи и творчески постижения за социална правда на земята и за братска любов между всички хора – сияе като пътеводна звезда на човечеството в трудния му път напред и нагоре в лицето на Христос Богочовека. Поради пълнотата и съвършенството на човешката природа на Христос Богочовека Той има световно значение: за разлика от всички други национални и временни образци Иисус Христос е общочовешки вечен идеал.Иисус Христос е Син Човечески, тоест съвършен човек и всечовешки образец, защото същевременно е Син Божи. Още при кръщението на Иисус Христос глас от небето известил, че Кръщаваният е Син Божи (Иоан 3:17). Така Го наричат и учениците My. Когато Иисус Христос запитал за кого Го смятат учениците My, които живели заедно с Него, непрекъснато слушали словата My и били свидетели на чудесата My, те чрез апостол Петър незабавно и без колебание отговорили: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Матей 16:16; ср. 14:33; Лука 9:20; Иоан 6:69). Названието Син Божи, с което се нарича Иисус Христос, не е условно и символично. Иисус Христос се нарича Син Божи в буквалния и безусловен смисъл на думата, а не както могат да се наричат всички човеци синове Божи поради сътворяването им от Бога и отношението им към Него като към техен небесен Отец. За разлика от всички други хора Иисус Христос е Единородният Син Божи, Който предвечно се ражда от Бог Отец, единосъщен с него по божествената Си същност и вечно съпребивава с Него. От безпределна свята любов към човеците Той се въплъти, за да ги избави от греховното  им  състояние и да им посочи пътя и идеала за безгранично усъвършенстване и богоуподобяване.

Никога незамиращият интерес към личността и делото на Иисус Христос и  жадният  устрем  на  милионите  вярващи  да  следват  Иисус  Христос,  да изобразяват в душите си Неговия пречист образ и да осъществяват в живота си Неговите божествени завети, могат да бъдат разбрани и обяснени само чрез богочовешкото достойнство и величие на Христос Спасителя. В историческото лице на Иисус Христос е въплътено второто божествено лице на Свята Троица. Иисус Христос е въплътен Бог. Ето защо в историческото лице на Иисус Христос може да се познае невидимият Бог. Въз основа на личния си духовен опит истинският християнин дълбоко вярва в Христовите думи: „Който е видял  Мене,  видял е Отца” (Иоан 14:9). Историческата личност на Иисус Христос не би могла да упражнява толкова голямо,  всестранно  и  преди  всичко  религиозно-нравствено  влияние  през вековете, ако тя би носила само човешки характер. За нас е от изключителна важност, че Иисус Христос е Син Човечески – Той е съвършен човек, защото по този начин Той ни е близък, роден, свой. Но за нас безмерно no-важно е, че Иисус Христос наред с това е и Син Божи. Чрез божествения характер на Своята личност Иисус Христос ни разкри в човешки образ своето величие на Бога, озарява ни с пречистите лъчи на Божието свято сияние, подтиква ни да се освободим от робството на злото, претворява ни за нов живот в  дейно братолюбие и миролюбие и ни отваря дивните чертози на вечния живот. Когато човек изостави всекидневните си грижи и под влияние на извиращите из богоподобната му природа и благодатните озарения импулси потърси висшето си назначение, той закопнява по вечния Христос, лесно Го открива и намира в Него това, което е търсил и което му е било най-потребно, за да възпълни своята непълнота, да води смислено и достойно човешко съществуване и да постигне спасение и вечен живот. Евангелският образ на Иисус Христос привлича и пленява, защото в Него се проявява богочовечеството – съкровеният копнеж и висшето  назначение  на  човешкия  род.  Във  всеки  ред  от  евангелските повествования долавяме богочовешкия образ на Иисус Христос, защото Той не е само съвършен човек, но и съвършен Бог. Само чрез въплътената в Иисус Христос божествена природа Той обайва, Той говори като никой друг – властно благовести божествената истина и мъдрост. Той постъпва като никой друг – извършва дивни чудеса, с които изцерява не само тела, но и души, Той блести с нравствена чистота, притежава безгрешност и святост.Христос е Богочовек! Ето същността на Христовата личност! Тук се разкрива чудният Му образ. Ето непресъхващият извор за мощното влияние на Христовата личност върху сърцата на милиони вярващи в миналото и сега! Тази е скритата двигателна пружина за победното шествие на християнството в световната история и за творческото му въздействие върху развитието на човечеството. Поради богочовешкото Си достойнство и величие Иисус Христос с пробитите Си от гвоздеите ръце разклати устоите на древните царства, на първо място на могъщата римска империя,отклони вековете от коритото на привечното им течение и чрез Своите възвишени принципи за правда, обич, мир и съвършенство продължава да царува в съзнанието на голяма част от човечеството.

Богочовешкото величие на Иисус Христос и излъчващото се от Него сияние на светостта преживяват на първо място вярващите. Тяхната любов към Иисус Христос отваря очите на сърцата им да видят Спасителя в неизмеримия My духовен ръст и да се преклонят пред Неговата божественост. Личността на Иисус Христос за тях е най-великият,  най-възвишеният  и същевременно най-близкият предмет между всички действителни предмети; в битието на Иисус Христос те са уверени повече, отколкото в собственото си съществуване, тъй като Иисус Христос живее в техните души (Галатяни 2:20), и е най-драгоценната част от тяхното духовно същество. Без Иисус Христос те се чувстват слаби, а с Иисус Христос се съзнават силни и близки на Бога.

[199]. Пак там, с. 273.

[200]. Пак там, с. 275.

[201]. Wilhelm Wundt, System der Philosophie. 2. Aufl. Leipzig 1897. S. 669-670.

[202]. Rodolf Euken, Die Lebensanschauungen der groben Denker. 20. Аufl. Berlin 1950. S. 151 ff. Cp. Gustav Pfannmuller, пос. съч., 491-493.

[203]. Oswald   Spengler,   Der   Untergang   des   Abendlandes.   Umrisse   einer   Morphologie   der Weltgescichte. Band: Welthistorische Perspektiven, 15. Aufl, München 1922, S. 25.

[204]. Cnисание „Geisteskampf der Gegenwart”, Gutersloh 1930, S. 235.

[205]. Cnисание „Geisteskampf der Gegenwart”. Guterstoh 1930.

[206]. Пак там.

[207]. Списание „Оран“, година І, кн. 1. С., 1933, с. 13. Вж. no-подробно за отношението на професор Алберт Айнщайн към религията въобще и към християнството по-специално в статията ми за него в „Църковен вестник”, год. 56, бр. 25. С., 1955, 4-6.

[208]. Този случай е разказан от професор Tichamer Toth, пос. съч., с. 105.

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…