На второ място автентичността на писмото на Плиний Млади до император Траян се потвърждава по още по-безспорен начин чрез Тертулиан. Той в своето съчинение „Apologeticus” (Защита на вярата), написано около 197 година, споменава изрично за това писмо на Плиний Млади до император Траян, както и за отговора на  императора.  Тертулиан  пише: „Когато  Плиний  Секунд  управлявал  своята провинция,  едни  християни  осъждал,  други  лишавал  от  заеманите  от  тях длъжности,  но,  поставен  в  затруднение  от  голямото  им  множество  запитал император Траян какво да прави в бъдеще, посочвайки, че освен упорството им и нежеланието им да принасят жертви той не узнал за собствените им тайнства нищо друго освен това, че те се събирали преди разсъмване, за да пеят химни на Христос като на Бог и за клетвеното им обещание да изпълняват правилата на живот: да не извършват  убийства,  изневери,  измами,  измени  и  каквито  и  да  било  други престъпления. Тогава Траян му отговорил в своето писмо, че не следва да бъдат издирвани такива хора, а само тези, които били предадени на съда, следва да бъдат наказвани[51].”

Тертулиан е добре известен както с високата си юридическа и риторична култура, така и с ритористичния си морал. От това следва да заключим, че не е било възможно да бъде измамен от предполагаем интерполатор в автентичността на преписката на Плиний Млади с император Траян относно християните, а още по-малко  е  можал  сам  да  извърши  за  каквато  и  да  било  цел  литературна фалшификация. Тертулиан имал толкова високо съзнание за истината и толкова будно чувство за правдата, че никога не можел да бъде подведен и заблуден, нито пък сам да измами когото и да било и с каквото и да било. В своето съчинение „Защита на вярата” Тертулиан пише, че християните нямат нищо общо с тези, които съдействат на заблудите; те са техни врагове. Християните не общуват с тези, които изопачават истината; те сами полагат всички старания да я възстановят.

Християните не са похитители, а са пазители на истината[52]. За невъзможността на каквато и да било заблуда и измама по този въпрос свидетелства и обстоятелството, че посоченото съчинение на Тертулиан е било отправено до император Септимий Север, който веднага можел да установи по държавните архиви липсата на каквато и да било преписка между Плиний Млади и император Траян относно отношението към християните. От съдържанието на споменатото писмо на Плиний Млади е ясно, че в самото начало на II век християнството вече било масово движение. Към него се числили роби и римски граждани. Истинските християни били твърди и непоколебими във вярата си и по никакъв начин не могли да бъдат възвърнати към езичеството. Плиний Млади съобщава, че някои от разследваните били от двадесет години християни. Това голямо разпространение на християнството през I век и още повече непоклатимата твърдост на християните във вярата им могат да се обяснят със силното влияние на близкия спомен за живата  личност  на  Иисус  Христос.  В  писмото  се  съобщава,  че  християните възпявали Христос като Бог (carmenque Christo quasi deо). От този характерен израз на добрия стилист Плиний Млади заключаваме, че Иисус Христос бил определен човек, историческо лице, на Когото вярващите приписвали божествени качества и Го почитали и възпявали като същински Бог. “Ако Иисус Христос за вярващите в Него бил само Бог, то Плиний Млади би написал просто: „Християните възпяват своя Бог Христос”. Плиний Млади обаче пише: „християните възпяват Христос като   Бог”,   защото   той   знаел,   че   Христос   бил   човек,   който   християните същевременно почитали като Бог.

ЦЕЛЗ

С оглед разглеждания тук проблем най-голям интерес представляват възгледите на бележития римски философ Целз (Celsus[53]). Ние притежаваме малко сведения за неговия живот. Вероятно Целз е роден в град Александрия и бил приближен на римския император Марк Аврелий. Животът на Целз протекъл през II век след Рождество Христово. Той бил идеен последовател на Платон с еклектични и синкретични възгледи. В етиката си се придържал към стоицизма.В историята Целз записал името си чрез своето съчинение Logos alhdhs (Истинско учение, или Правдиво слово), което той написал през 178 година вероятно по инициатива или по поръчение на император Марк Аврелий (161-180). Целз написал това съчинение с цел да подложи на основна и всестранна критика християнството,  да  обезсили  неговите  принципи  и  да  убеди  християните  да изоставят вярата си. Според общото признание на историци, философи и богослови в съчинението на Целз са поставени почти всички поне донякъде разумни възражения против християнството с изключение на обявяването на Иисус Христос за мит. Това възражение не се среща у Целз, защото то било абсурдно както за него, който изучил основно християнството, така и за съвременниците му, за които било предназначено неговото съчинение, защото те тогава разполагали с много точни и безспорни данни за историческия характер на Христовата личност.

Самото съчинение на Целс не е запазено. Но неговото съдържание почти изцяло и дословно е приведено от бележития църковен учител Ориген в труда му „Contra Celsum” (Против Целз). В този труд на Ориген, написан през 248 година, състоящ  се  от  осем  книги,  последователно  се  цитират  дословно  тезите  от съчинението на Целз и се подлагат на обективно и съкрушително опровержение. Вероятно скоро след написването на този труд на Ориген оригиналното съчинение на Целз било загубено. Въз основа на споменатата творба на Ориген днес е възстановено почти цялото съчинение на Целз. На немски език то е възстановено от учения Теодор Кайм през 1873 година[54], на френски език – от В. Обе през 1878 година[55] и на оригиналния му старогръцки език – от О. Гльокнер през 1924 година[56].

През първата половина на нашия век много се повиши интересът към съчинението на Целз и неговите аргументи се използват отново за опровержение на християнството. Особено внимание заслужава преди всичко трудът на Абрам Борисович Ранович под наслов „Античные критики христианства” (1935). Според него съчинението на Целз заема изключително място сред произведенията на древността, насочени против  християнството:   това   най-древно   крупно произведение „…   ни   позволява   да   съдим   за   това   как   се   е   представяло християнството на просветения римлянин от II век”. Същото становище поддържа и академик Р. Ю. Випер в своя научен доклад „Цельс – обличитель христианства”, прочетен на съвместното заседание на секторите по древна история и по история на религиите в Института по история на Академията на науките в СССР, а по-късно отпечатан  в  сборника „Вопросы  истории  религии  и  атеизма” (1950).  Този изследовател си поставя задача да изложи най-характерните идеи от съчинението на Целз „Истинско учение”. Според Р. Ю. Випер Целз по своя талант и по своята ученост бил знаменит писател и политик, който се борил против християнството заради гръко-римската култура[57]. Предвид на всичко това за нас е важно да установим какво е становището на Целз към личността на Иисус Христос; дали той я счита за историческа или за митическа. За тази цел ще използваме самия текст от съчинението на Целз, както той е изложен у Ориген, като при наличност ще посочваме и превода му от Р. Ю. Випер.В своята критика против християнството Целз на първо място изхожда от юдейски извори, което е напълно естествено и уместно. Първите християни нямали по-голям   противник   от   юдейската   научна   теософия;   нали   юдеите   били непосредствени  очевидци  как  християнството  се  образувало  в  лоното  на изповядваната от тях религия и как се обособило от нея. Познавайки много добре цялата юдейска полемична литература против християнството, Целз въз основа на нея разказва за раждането и възпитанието на Иисус Христос в недействителен и кощунствен вид. Според него Иисус е роден в бедно селско семейство. Майка му се казвала Мария, жена на благочестив дърводелец. Иисус по баща произхождал от Пантера[58]. Поради Своята бедност Иисус избягал в Египет. Там Той изкарвал прехраната Си като надничар и заедно с това изучил магьосничество, което по това време познавали египтяните. Тогава Той се върнал в Палестина и обявил Себе Си за Бог, респективно за въплътен Единороден Божи Син и Месия[59].

От този разказ се разбира, че според Целз Иисус Христос бил определено историческо лице. Споменатият Р. Ю. Випер пише, че юдейският учен, чрез чиято уста Целз на първо място критикува християнството, се обръща в пряка реч „…към основателя  на  християнското  учение  като  към  живо  лице,  като  към  дързък самозванец, който като че ли съвсем неотдавна се появил в Палестина[60].” Това придава   още   по-голяма   ценност   и   авторитетност   на   свидетелството   за историческото съществуване на Иисус Христос, защото по всичко личи, че Целз го е  почерпил  от  юдейски  извор,  съставен  от  съвременник  на  Основателя  на християнството.

Целз    засвидетелствал    въз    основа    на    древни    юдейски    извори действителността на Иисусовото раждане и на Неговото кръщение от св. Иоан Кръстител. Целз се обръща към Иисус Христос чрез устата на своя учен юдеин със следната реч: „Когато те кръщаваше Иоан в река Иордан ти твърдеше, че над тебе слязла птица и че се чул глас от небето, който те обявил за Син Божи[61].” Естествено Целз не вярва в Богоявлението, което според евангелския разказ се извършило при кръщението на Иисус Христос в река Иордан, но самото кръщение според него било безспорно историческо събитие, както се вижда от приведения текст от „Истинско учение”.

Според Целз Иисус Христос бил обикновен човек, а не въплътен Единороден Божи Син, не Богочовек. Без да разбира мисията на Иисус Христос като Изкупител, Целз се обръща към Него с думите: „Какъв Бог, какъв Син Божи, щом Отецът не е могъл да го спаси от наказанието, а сам той не е могъл да го избегне?” Не – добавя Целз – твоето рождение, твоите дела, твоят живот показват, че ти си човек[62]!По-нататък Целз засвидетелства историческия характер на дванадесетте Христови апостоли. „Иисус – казва Целз – увлякъл след себе си десет или единадесет ученици, които били митари и лодкари и заедно с тях пътувал из Палестина[63]”. Вероятно Целз наброява Христовите ученици на единадесет, защото изключва от тях Юда, който чрез предателството си се показал, че не е бил истински Христов апостол.

Целз не изключва възможността Иисус Христос да е извършвал чудеса – нали и без това според него Той се научил на магьосничество в Египет. Целз говори за чудотворни изцерявания, за чудотворно умножаване на хлябове, дори за възкресяване на мъртви от Иисус Христос. Но Целз се опитва да омаловажи тези Христови чудеса като твърди, че такива и дори по-чудновати дела извършвали и други. Според Целз възпитаниците на Египет по площади извършвали срещу заплащане разни чудеса, изгонвали демони из човеци, изцерявали болни, извиквали души на умрели, показвали скъпи обеди, риби, сладкиши и лакомства, които не съществуват, движели образи на животни, като че ли са действителни, а пък само изглеждат такива[64].  

Предаването на Иисус Христос от Юда се мисли от Целз за действително, като разбира се и то бива използвано за отричане на Христовата божественост. „Какъв е този Бог – казва Целз – щом не съумял да подчини на себе си своите ученици, които или го предали или се отрекли от него…! Добрият пълководец, който командва много хиляди души никога не бива предаван; също никой главатар на разбойници, който събира около себе си злодеи и сам е архизлодей, никога не ги изоставя[65].”

Душевната борба в Гетсимания и Голготските страдания на Иисус Христос също са засвидетелствани от Целз като действителни. Те обаче в неговите очи са доказателство, че Иисус Христос бил обикновен човек, а не въплътен Бог. Иисус Христос позволил да бъде заловен, да бъде отведен на съд, да бъде унижаван, осмиван, да бъде бит от войници и накрая да бъде осъден на най-позорно наказание, да бъде разпнат на кръст и да умре[66].  

На второ място, Целз подлага на критика християнското догматическо учение от гледище на гръко-римската наука и философия. Тук особено внимание заслужава отношението на Целз към християнския догмат за въплъщението на Божия Единороден Син. По този повод Целз потвърждава не само историческото съществуване на Иисус Христос, но и определено посочва Неговия произход по плът и някои черти от Неговия телесен вид. Поради изключителната важност на този текст от съчинението на Целз ще го приведем дословно. „Ако би било нужно – пише Целз – непременно Духът Божи да се въплъти в човешко тяло, то за тази цел би трябвало да послужи видна личност, едър, красив, силен, внушителен човек, който притежава звучен глас и е красноречив. Напълно невъзможно е такъв човек, който е предназначен да въплъщава в себе си божествената добродетелност и мъдрост да не се различава от останалите хора по своите изключителни качества. А Иисус бил такъв обикновен човек, както всички други; както вие твърдите той бил дребен на ръст, некрасив, във външността му нямало благородство[67].”В този текст от съчинението на Целз се потвърждават евангелски сведения за   Иисус   Христос.   Според   Целз   Иисус   Христос   не   произхождал   от привилегирована висша класа. Той е роден, отраснал и бил възпитан в бедно семейство в галилейския град Назарет. При това според Целз Иисус Христос бил обикновен човек и по Своята външност; Той не блестял и не поразявал с телесната Си красота, както я разбирали древните гърци и римляни и както я въплъщавали в своите творби на литературата и изкуството.

В края на своето съчинение Целз пише за непоклатимата убеденост на християните в истинността и спасителността на тяхната вяра. Дори най-жестоките гонения били напълно безсилни да разубедят християните и да ги накарат да се откажат от вярата си. Заради това тук Целз вече изменя своя подход рязко да напада и язвително да осмива. Още в началото на своя труд той пише: „Никой да не мисли, че аз предлагам да бъдат заставяни християните насила да се отрекат от вярата си и да измамят властта и съдиите с присторена и лъжлива отстъпчивост. Хора, които са проникнати от възвишена мисъл, които се стремят да се сближат с Божеството, с което те чувстват сродство са достойни за уважение[68].” Сега Целз кротко предлага на християните да търпят както езическите култове, така и езическия държавен глава. Целз е склонен дори на компромис: християните да не се отклоняват от големите  обществени  празненства  и  поне  външно  да  участват  в  езическите обществени жертвоприношения; за тях това не следвало да бъде трудно, защото те и без това не вярвали в действителното съществуване на езическите божества[69].

Тук не може да бъде подлагано на критична оценка отрицателното отношение на Целз към богочовешкия характер на Христовата личност, както и неговите възгледи за моралния облик на християните не само защото това не влиза в нашия план, но и защото тази работа блестящо е изпълнена от Ориген в съчинението му „Против Целз”. Ориген излага учението на Целз последователно и с голямата си философска и богословска ерудиция неотстъпно оборва всички негови възражения и клевети по най-убедителен начин, като едновременно с това разкрива   и   аргументира   истинността,   възвишеността   и   божествеността   на Христовото учение. Това съчинение на Ориген е едно от най-дълбокомислените в цялата светоотеческа литература. То е безсмъртен писмен паметник за вечната истинност, красота, сила и спасителност на християнската вяра.Установяваме, че най-образованият и задълбочен познавач и критик на християнството през II век Целз, който основно го изучил и написал най-крупното произведение  против  него  в  древността,  също  засвидетелства  историческия характер на Христовата личност. Според него Иисус Христос чрез Своята проповед и чрез Своите чудеса поставил началото на християнството. Като прибавим към тези  свидетелства  на  Целз  древните  юдейски  и  римски  исторически  извори, приведени  no-горе,  е  ясно,  че образът  на  Иисус  Христос  не  бил  изкуствено „историзиран” от древните християни, защото това е щяло да бъде разбрано и разобличено от техните образовани юдейски и римски противници и критици. Много по-лесно е образът на Иисус Христос да бъде изкуствено митологизиран.

ДРЕВЕН РИМСКИ ДОКУМЕНТ ЗА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ НА ИИСУС ХРИСТОС

Класическите  римски  езически  свидетелства  за  Иисус  Христос  получават прекрасна илюстрация и увенчание със сведенията, които са вложени в един древен римски документ. Хендрик Вилем ван Луун се задоволява в своята „История на човечеството” да отбележи и охарактеризира личността на Иисус Христос само чрез  публикуването  на  този  литературен  документ.  И  наистина,  неговото съдържание е толкова ясно, че той е напълно достатъчен да осветли историческата личност на Иисус Христос в рамките на обща „История на човечеството”. Поради това ще приведем дословно текста на този древен римски документ за земния живот на Иисус Христос. Върху него не е потребно да се коментира, защото съдържанието му е достатъчно самò да говори за себе си.

През есента на 62 година след Рождество Христово римският лекар Ескулап Култелий изпраща следното писмо на племенника си, римски офицер в Сирия:

„Драги ми племеннико,

Преди няколко дни бях повикан при един болен, именуван Павел. Той каза, че е римски гражданин, а аз мисля, че беше евреин, благовъзпитан и с добри обноски. Впрочем, научих, че е тук във връзка с дело на провинциален съд от източносредиземноморското крайбрежие. Описали ми го бяха като див и буен мъж, който говори против народа и закона. А аз намирам, че е много просветен и честен.Един от приятелите ми, който придружава често нашите войски в Мала Азия ми каза, че той произнасял проповеди за някакъв нов и странен бог. Запитах болния си вярно ли е това и подбуждал ли е народа да въстава срещу властта на нашия  многообичан  император.  Павел  ми  отговори,  че  царството,  за  което разказвал, не е от този свят. И добави някои странни твърдения, които не можах да разбера и които се дължаха може би на трескавото му състояние.

Обаче личността му ми направи силно впечатление и аз узнах с прискърбие, че бил убит преди няколко дни по пътя за Остия. По този повод именно Ви пиша настоящето. Ще бъда щастлив, ако можете да намерите в Иерусалим, когато отидете там, някои сведения за моя приятел Павел и за необикновения еврейски пророк, който бил негов учител. Нашите роби са много развълнувани от вестта за тоя така наречен Месия и някои от тях, които говореха открито за „новото царство” (какъвто и да е смисълът на тези думи) бяха разпънати на кръст. Бих желал да зная какво вярно има в тия мълви и оставам Ваш предан чичо, Ескулап Култелий.”

След шест седмици Гладиус Енза, капитан от седма галска пехотна кохорта, отговаря на чичо си:

„Драги чичо,

Получих писмото Ви и изпълних нарежданията в него. Нашата бригада бе изпратена преди две седмици в Иерусалим. В този град е имало много бунтове през миналия век, така че много малко сгради са оцелели досега. Прекарахме тук един месец и утре заминаваме за Петра, където има вълнения сред някои арабски племена. Ще използвам тази вечер да Ви дам исканите сведения, но Ви моля да не очаквате подробен доклад.

Разговарях с много старци от града, но малцина можаха да ми дадат точни сведения. Преди няколко дни в нашия стан дойде търговец. Купих малко маслини от него и го запитах чувал ли е нещо за прочутия Месия, който бил убит съвсем млад. Отговори ми, че го помни много добре, защото баща му го водил на Голгота (хълм до града), за да присъства при изпълнение смъртното наказание на този човек и да му покаже каква съдба очаква враговете на еврейския народ. Даде ми адреса на някой си Иосиф, които бил личен приятел на така наречения Месия, като добави, че най-добре ще бъде да го посетя и да го разпитам, ако желая да бъда добре осведомен.Тази сутрин отидох у Иосиф, който е много стар. Бил е рибар в едно от сладките езера в тази област. Паметта му е съвсем ясна и той ми разказа подробно всички събития, ставали в смутните времена преди моето раждане.

Тези трудове на Иосиф Флавий с научната си обективност и с високите си литературни качества извоювали на техния автор безсмъртна слава. Векове наред той бил най-популярният писател след библейските писатели и след светите отци. И днес почти всеки научен труд, който осветлява събития и лица от първите векове преди и след Рождество Христово е изпъстрен със свидетелства от неговите съчинения. Заради високите научни и литературни достойнства на Иосиф Флавий блажени Иероним го нарежда наравно със Сенека между св. Иоан Богослов и св. Климент Римски. Въпреки някои недостатъци, които съвременната критика намира в трудовете на Иосиф Флавий, те остават най-бележит исторически паметник за тогавашното време. Съчиненията на Иосиф Флавий за нас имат голяма ценност и поради това, че  потвърждават  по  безспорен  начин  историчността  на  много  събития  от старозаветната и новозаветната история включително и от земния живот на Иисус Христос, което тук специално ни интересува и следва да бъде обсъдено.

В това отношение за нас е интересно съчинението на Иосиф Флавий под наслов „Юдейски древности”, което той съставил в Рим и завършил през 94 година след Рождество Христово. В този исторически труд за миналото на еврейския народ до 66 година след Рождество Христово събитията, особено тези през последния век, са описани с голяма подробност. Напълно естествено е Иосиф Флавий тук да говори и за събития, свързани със земния живот на Иисус Христос, а също така и за Самия Него.

Ето какво говори Иосиф Флавий в съчинението си „Юдейски древности” за личността на Иисус Христос. Това място гласи дословно: „По това време (при управлението на Пилат Понтийски в Юдея – б. а.) живееше също и Иисус, мъдър мъж,  доколкото  той  може  да  бъде  наречен  човек,  защото  той  извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си много юдеи, както и мнозина елини. И този беше Христос (Месия – б. а.). Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го подхвърли на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. Тогава той им се яви на третия ден отново жив, както пророците Божии бяха предсказали това, а също така и хиляди други чудни неща за него. И до днес съществува община от християни, които се наричат така по неговото име[13].”Въз  основа  на  много  исторически  свидетелства,  между  които  тези  на бележития църковен учител Ориген (185-254[14]), на един сирийски апокриф от V век[15]и на цариградския патриарх Фотий (820-891[16]), следва да се приеме като напълно безспорна частичната автентичност на приведения текст от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий. В общи черти неговият исторически, смисъл е следният: „По това време (при управлението на Пилат Понтийски в Юдея – б. а.), живееше също и Иисус, мъдър мъж, защото той извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си мнозина юдеи, както и мнозина елини, които го считаха за Христос (Месия – б. а.). Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го осъди на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. И до днешен ден съществува община от християни, които се наричат така по неговото име.”

Тази формулировка на свидетелството на Иосиф Флавий за Иисус Христос притежава белези на оригиналния текст; тя звучи напълно естествено в устата на юдейския историк и в нея не може да се намери нещо пресилено. Тук Иисус Христос е представен като мъдър човек и като учител, какъвто Той безспорно бил в очите на вярващите и на всички обективни слушатели на Неговите дълбокомислени беседи и прекрасни притчи. Удивителните дела, за които се пише, че били извършвани от Иисус Христос, не звучат странно и невероятно в устата на Иосиф Флавий, защото той като юдейски свещеник вярвал в чудеса и понякога дори ги търсил там, където липсвали и не били необходими за обясняване на описаните в съчиненията му събитията. Накрая Иосиф Флавий казва за Иисус Христос, че Той привлякъл към Себе Си много последователи – не само юдеи, но и елини. Това свидетелство напълно отговаря на историческата истина, защото към 94 година, когато Иосиф Флавий завършил своите „Юдейски древности” християнството било вече широко разпространено не само между еврейското, но и между елинското население на римската империя; добре уредена християнска църква имало и в Рим, където живял и писал своите исторически трудове Иосиф Флавий. Следователно целият дух на така формулираното свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос се намира в пълна хармония както със съдържанието на „Юдейски древности”, така и с историческата действителност[17].

Следователно безспорно е, че според Иосиф Флавий Иисус Христос бил историческа  личност.  Това  се  потвърждава  не  само  от  споменатото  изрично свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос като „мъдър мъж” и „учител на хората”, но и от цялото съчинение на Иосиф Флавий, било като се споменава за Иисус Христос като за действителна човешка личност, а не като за някакъв обоготворяван митичен образ, било като се описват лица и събития от Новия Завет, свързани със земния живот на Иисус Христос. Нека отбележим по-важните от тези места от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий.1.В книга XX, глава девета, точка първа от своите „Юдейски древности” Иосиф Флавий  пише: „Ана  получил  първосвещенство;  той  бил  твърде  необуздан, неимоверно дързък и предан на сектата на садукеите, които били много сурови в присъдите си… Тъй като той имал такава природа, след като Фест умря, а Албин още беше на път, използвал случая да събере съдиите и да осъди Яков, брат на Иисус, който бил наричан Христос, заедно с някои други, които обвинил, че уж престъпили Закона, и веднага ги предал да бъдат убити с камъни[18].”

Този текст е неразделна част от разказа, в който се описва историята на рода на първосвещеника Ана. От историята е известно, че времето между смъртта на римския прокуратор Фест, управлявал Юдея от 60 до 62 година след Рождество Христово и идването на новия прокуратор Албин (62-64) бил използван от първосвещеника Ана да разпали люто гонение против християните, при което обезглавил и Иерусалимската църква, като осъдил на смърт епископ Яков, наричан брат Господен. Църковният историк Евсевий Кесарийски предава същите сведения за мъченическата смърт на епископ Яков, като съобщава причината за нея. Епископ Яков, който в Новия Завет се нарича брат Господен поради родството му с Иисус Христос, бил убит от юдейските власти, тъй като „имало опасност целият народ да повярва на Иисус[19].”

Това историческо свидетелство на Иосиф Флавий за първия епископ и предстоятел  на  Иерусалимската  църква,  апостол  Яков (Праведни)  е  изцяло автентично. В него Иисус се признава само за историческа личност, но не и за Христос – за Месия. То се среща дословно, както е известно, на три места в съчиненията  на  Ориген[20]. Ориген  използвал  такъв  екземпляр  от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий, в който не били внесени никакви допълнения от предполагаем  християнски  преписвач.  Така  съдържанието  на  този  текст  от „Юдейски древности” удостоверява, че Иисус Христос бил известен на Иосиф Флавий като историческа личност; Той имал и брат – Яков Праведни, който е добре познат както от Новия Завет, така и от църковната история като Христов апостол и пръв епископ и предстоятел на Иерусалимската църква.

2.В книга XVІІІ, глава пета, точка втора от своите „Юдейски древности” Иосиф Флавий описва Иоан Кръстител по следния начин: „Той бе добър мъж, който увещаваше юдеите да се упражняват в добродетели, да се придържат към справедливостта в отношенията си един към друг, да почитат Бога благоговейно и тогава да се кръщават…  След  това  мнозина  го  последваха,  защото  те  се  бяха  напълно въодушевили от неговите речи. Ирод започна да се страхува, че огромното му влияние върху масите може да предизвика въстание, тъй като изглеждаше, че хората следваха съвета му във всичко… И така, само поради подозрението на Ирод той бе окован във вериги, бе откаран в споменатата по-рано крепост Махерус и тук бе умъртвен[21].”Така  обрисуваният  образ  на  Иоан  Кръстител  напълно  се  покрива  със сведенията за него в евангелията. Тук са отбелязани най-важните черти от строгия живот и от учителската дейност на св. Иоан Кръстител, които без съмнение потвърждават историческата достоверност на евангелския текст. При това следва да отбележим, че евангелията в много отношения ни дават по-подробни и по-точни исторически сведения за живота, проповедта и мъченическата смърт на св. Иоан Кръстител отколкото „Юдейски древности” на Иосиф Флавий. За нас е важно, че Иосиф Флавий очертава историческия образ на лице от Новия Завет – Предтеча на Иисус Христос. Автентичността на това свидетелство на Иосиф Флавий не се оспорва от отрицателите на християнството. Оттук следва изводът, че щом евангелията са исторически достоверни относно личността на Христовия Предтеча, те още  повече  са  исторически  достоверни  относно  централния  обект  на  своите повествования – Иисус Христос. Освен това цялата дейност на св. Иоан Кръстител е свързана с живота и мисията на Иисус Христос; тя не е нищо друго освен подготовка на хората да приемат идващия Спасител в лицето на Иисус от Назарет. Мисията на св. Иоан Кръстител в света се изчерпвала с ролята на Предтеча, която би била безсмислена без идващия Спасител в историческото лице на Иисус Христос. Така че безспорната историческа достоверност на личността на св. Иоан Кръстител е косвен аргумент с неизмерима логическа валидност за историческия характер на Христовата личност.

3.Иосиф Флавий в своите „Юдейски древности” и „За юдейската война” обрисувал  още  едно  свързано  с  живота  на  Иисус  Христос  лице  –  римския прокуратор Пилат Понтийски. Той бил недалновиден и жесток управител, който с неразумните си действия предизвиквал народното негодувание и след това се опитвал да го потуши с терор. За илюстрация на казаното ще приведем описан от Иосиф  Флавий  случай.  Веднъж  Пилат  Понтийски  наредил  на  окупационните римски войски да влязат нощем в Иерусалим и да издигнат на видни места в свещения град статуи на римския император, за да им бъдат оказвани почести. Народът счел това за несъвместимо — Моисеевия закон и за оскърбително за неговото   национално  самосъзнание.  Големи  тълпи  народ  се  събрали  пред Преториума на Пилат Понтийски и настоявали да се вдигнат императорските статуи. Пилат дръзко отхвърлил народното искане. Брожението сред насъбралия се народ се засилило и продължило шест дни. Римските войници се оказали безсилни да  разпръснат  тълпата.  Тогава  Пилат  заповядал  на  войниците  да  обградят събралите се с голи мечове. И това не уплашило юдеите. Те заявили, че са готови да загинат до един, но да не позволят да се нарушава Законът и да се осквернява свещеният град. Най-после Пилат бил заставен да отмени нареждането си[22].

В Новия Завет също се разказва за народни бунтове, които са станали по времето на Пилатовото прокураторстване. Евангелист Лука съобщава, че веднъж дошли при Иисус Христос хора, които My разказали „за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им” (Лука 13:1). За бунтове през време на Пилатовото управление в Юдея говори и евангелист Марк. Той разказва, че някой си Варава бил затворен „със събунтовниците си, които във време на бунт бяха извършили убийство” (Марк 15:7).Иосиф Флавий описал почти всички жестоки прояви в управлението на Пилат Понтийски. Чрез това описание пред очите ни оживява същият образ на Пилат Понтийски, който така вярно е описан в евангелията във връзка със съденето и осъждането на Иисус Христос. Ако образът на Пилат, както той е обрисуван в евангелията е исторически достоверен, то още повече исторически достоверно е главното действащо лице на евангелския разказ – Иисус Христос.

Историческият  характер  на  Христовата  личност  е  засвидетелстван  по безспорен начин от бележития историк на юдейския народ – Иосиф Флавий. В неговото класическо съчинение „Юдейски древности”, завършено вероятно около 94-та година след Рождество Христово се намира не само пряко споменаване за Иисус Христос като мъдър мъж, народен учител и чудотворец, Който бил разпнат на кръст при римския прокуратор Пилат Понтийски, но също така и описание на много исторически лица и събития, почти на цялата историческа обстановка, в която протекъл земният живот на Иисус Христос и която напълно вярно е обрисувана в евангелията.

ТАЛМУДЪТ И СВИДЕТЕЛСТВАТА МУ ЗА ИИСУС ХРИСТОС

Най-забележителният труд на еврейската литература от първите векове на християнската ера е Талмудът. Названието на този забележителен литературен паметник  означава „учение” (от  еврейската  дума  ламат –  уча).  Талмудът представлява сборник от определения, разсъждения, тълкувания, съвети и научни сведения,  съставени  въз  основа  на  Стария  Завет  и  на  юдейското  предание. Началото на този литературен сборник е поставено след вавилонския плен на евреите (606-536 година преди Рождество Христово). Тогава около Ездра и Неемия се събрали така наречените соферими – книжници, които имали за задача да пазят Моисеевия закон от унищожаване и да му дават вярно тълкувание. По-късно, когато се оформили идейните  течения  на  садукеите  и  фарисеите,  започнали  се  дискусии  относно разбирането  и  изясняването  на  тайнствения  смисъл  на  Моисеевия  закон. Резултатите от тези дискусии също залегнали в Талмуда. В резултат на тази многолика словесна дейност се появила Мишна, първата основна част на Талмуда. В нея се обхващали всички разпореждания и наредби за прилагането на Моисеевия закон с оглед на едни или други лица и на една или друга конкретна ситуация.

Съдържанието на Мишна обхващало устното предание, което ревностно се изучавало чрез често и продължително повтаряне. Такъв е смисълът и на названието  Мишна (от  еврейския  глагол  шана,  което  означава  повтарям  и заучавам). Текстът на Мишна, който обхваща стари предания и учения от времето главно на първия век преди и след Рождество Христово получил окончателна редакция към края на II век след Рождество Христово чрез дейността на Юда Ханасси (135-200 година след Рождество Христово), наричан още Хаккадош – Святи.Мишна придобила голям авторитет и векове наред била ръководно начало за живота на евреите. За правилното разбиране, обяснение и прилагане на Мишна се трудили учените амореи (тълковници), живели между 200 и 500 година. Техните тълкувания  на  Мишна  образуват  втората  част  на  Талмуда –  Гемара,  което означава завършък. Съответно на двете школи, в които се групирали и работили еврейските  учени  през  това  време:  палестинска (в  Тивериада  и  Кесария)  и вавилонска (в Нагарден и Сура) – оформила се палестинска и вавилонска Гемара, вследствие на което се съставили и два Талмуда: палестински и вавилонски. Последният е по-обширен и е намерил no-широка употреба.

Като имаме предвид, че Талмудът обхваща в себе си много коментари и исторически сведения, които произхождат от школата на Шамай Стари и Хилел Стари, чието време на разцвет съвпада със земния живот на Иисус Христос, напълно естествено е да търсим в този класически сборник на еврейската ученост сведения за Иисус. Разбира се ние не можем да очакваме да намерим в Талмуда голямо изобилие от точни предания за живота и учението на Иисус Христос главно по две причини:

Първо, Талмудът не е историографско съчинение, следователно в него се съдържат малко исторически сведения и второ, Талмудът е проюдейски религиозен писмен извор, поради което той почти избягва да назовава Иисус със собственото My  име  и  повече  води  фанатична  полемика  против  учението  Му.  Все  пак сведенията, които Талмудът предоставя за Иисус Христос и за учението My, ca напълно   достатъчни,   за   да   подкрепят   по   безспорен   начин   истината   за историческото съществуване на Иисус и достоверността на евангелския My образ. Ако в основата на християнството би стоял легендарен образ, а не действителната историческа  личност  на  Иисус  Христос,  съставителите  на  Талмуда  в  своята фанатична борба против тази „омразна секта”, както те наричали християнството, на първо място биха използвали този съкрушителен аргумент. На тях обаче не идвало на ум да отрекат историческото съществуване на Иисус, защото то било безспорно за тях и за техните съвременници. Тъкмо обратното, те съобщават достатъчно сведения, които потвърждават историческия характер на Христовата личност и нито едно, което би могло да бъде използвано дори като най-далечен аргумент против историчността на Иисус Христос.Тук ние не можем, пък не е и потребно, да привеждаме и анализираме всички места от Талмуда, където се говори за Иисус Христос. Заради това ще се спрем на по-характерните с оглед на специалната задача, като при това ще се ограничаваме само с най-старите, които са записани от танаитите[23] и се съдържат в Мишна  и  Бараитот[24]. Тези  сведения  притежават  много  по-голяма  историческа ценност отколкото сведенията, които амореите записали по-късно в Гемара[25].

1.Между различните имена, с които Талмудът назовава Иисус, напълно безспорно е „бен Пандера”, „бен Пантера”, „бен-ха-Пантера”, „бен Панто-ри” или „Иисус бен Пандера”, тоест Иисус, син на Пандера. Това название е много старо. Още ученият Целз през 178 година чул юдеин да говори, че родителите на Иисус били Мариам и Пантера, откъдето Иисус бил наричан бен Пантера. Като предава това съобщение Ориген обяснява произхода му с обстоятелството, че Яков, бащата на Иосиф и дядо на Иисус бил наречен „Пантер”. Оттук, според Ориген юдеите наричат Иисус, сина на Иосиф, по името на дядо My по плът „бен Пандера” или „син  на  Пантера[26]”. Учените  Нич,  Блек  и  Вернер  Келер  предлагат  друго  по-правдободобно обяснение на названието Иисус – бен Пандера. Според тях, то е неточно юдейско предаване на гръцката дума paruenoz, тоест „дева”. Юдеите, като слушали от християните, че Иисус е „син на дева” (uxoV thV paruenou), Го нарекли подигравателно „бен  ха-Пантера” – син  на  Пантера.  През  годините  това  се забравило и името Пантера или Пандера било счетено за име на Иисусовия баща по плът[27].

Какъвто и да е произходът на Иисусовото име „бен Пандера” или „бен Пантера”, и в единия, и в другия случай юдеите обозначавали с него Иисус Христос като добре познато на тях историческо лице, чиято майка по плът била Пресвета Дева Мария.

2.В Талмуда се намира едно сведение за живота на Иисус Христос, което притежава огромна историческа ценност. Дори само то би било достатъчно, за да се установи както безспорното историческо съществуване на Иисус Христос, така и достоверността на образа My, който ни се разкрива в евангелията. В споменатото място Иисус се нарича със Собственото Си име, като към него се добавя презимето „Назарянин” – Иешуа Ханоцери. Това място гласи дословно: „В навечерието на празника Пасха Иисус Назарянин беше повесен. Преди това четиридесет дни вървеше пред него глашатай, казвайки Иисус от Назарет ще бъде убит с камъни, защото се е занимавал с магьосничество, съблазнявал Израиля и отпаднал от правата вяра; който може да каже нещо за негово оправдание, нека дойде и го каже. Тъй като не бе представено нищо за негово оправдание, той беше повесен в навечерието на празника Пасха[28].” В един флорентийски ръкопис на Талмуда същото място е уточнено, като се добавя че повесването на Иисуса Назарянина е станало не само „в навечерието на празника Пасха”, но и „в навечерието на събота[29].”Това място от Талмуда изяснява няколко ценни исторически сведения за Иисус Христос.

Първо, според него Иисус Назарянин извършвал чудеса. Юдеите въобще, а също  така  и  мъдреците  от  Талмуда  не  са  отричали,  че  Иисус  Назарянин  е извършвал  чудеса,  но  само  ги  обяснявали  с  магьосничество.  Това  показание напълно   се   покрива   със   следното   евангелско   свидетелство: „Дошлите   от Иерусалим книжници казваха, че в Него е Веелзевул, и че изгонва бесове със силата на бесовския княз” (Марк 3:22; Матей 9:34; 12:24; Лука 11:15). Също и св. Юстин   Философ   и   Мъченик   удостоверява,   че   юдеите   наричали   Иисус „магьосник[30].”

Второ, посоченият текст от Талмуда съобщава, че според юдеите Иисус Христос съблазнявал и развращавал Израил. В евангелията на много места се говори, че книжниците и фарисеите се бояли от Иисус Христос, защото Той увличал след Себе Си целия народ. Това е един от главните мотиви за решението на юдейските властници да убият Иисус Христос. Първосвещениците и фарисеите, като се събрали на съвет, за да обсъдят какви мерки да вземат против Иисус, казали: „Тоя Човек върши много чудеса. Ако го оставим всички ще повярват в Него” (Иоан 11:47-48). А когато юдейските власти отвели Иисус Христос, за да бъде съден от Пилат Понтийски, те Го обвинявали почти със същите думи, с които формулирали обвинението против Него в Талмуда. Те казвали на Пилат Понтийски: „Намерихме Тогова (Иисус – б. а.), че развратява народа ни” (Лука 23:2; 23:14).

Трето, посоченото място от Талмуда съобщава, че юдеите обвинявали Иисус Христос във вероотстъпничество, в богохулство, в измяна на Моисеевия закон и в отпадане от праотеческата вяра. Известно е от евангелията, че именно поради такова обвинение юдейските властници осъдили Иисус Христос и искали да бъде потвърдена  тяхната  присъда  от  римския  прокуратор  Пилат  Понтийски.  При съденето на Иисус Христос от първосвещеника Каиафа, последният Го обвинил в богохулство, заради което Той заслужавал смърт (Матей 26:65-66; Марк 14:63-64; Иоан 19:7).

Четвърто, от посоченото свидетелство на Талмуда също става ясно, че въз основа на споменатите обвинения Иисус Христос бил осъден на смърт и разпнат на кръст! Тук точно се потвърждава съобщението на евангелист Иоан, че Иисус Христос бил разпнат в навечерието на празника Пасха, който тогава се паднал в събота. Според известието на Талмуда Иисус Христос „бил повесен в навечерието на празника Пасха и в навечерието на събота”. Евангелист Иоан, като пише за времето, когато Иисус Христос бил осъден и разпнат на кръст, съобщава: „Тогава беше петък пред Пасха” (Иоан 19:14). Тук е налице пълно единство между Талмуда и Евангелието не само относно кръстното наказание на Иисус Христос, но и относно деня, в който то било изпълнено.

В  тази  точка  от  съобщението  на  Талмуда  за  съденето,  осъждането  и кръстното наказание на Иисус Христос се съдържат две характерни подробности, които не се покриват с евангелския разказ. Все пак те не оспорват историчността на това събитие, а му придават само съчинена от юдейските законници версия за него, за да оправдаят себе си пред поколенията като точни пазители на закона. Тези две подробности се отнасят до следното:В евангелията не се говори за 40-дневно глашатайство преди разпъването на Иисус Христос. Напротив, в тях се говори, че Иисус Христос бил набързо осъден от Синедриона, чиято присъда веднага била потвърдена от римския прокуратор Пилат Понтийски и приведена в изпълнение. Евангелското известие за съденето на Иисус Христос е вярно, защото то отговаря на създалите се тогава обстоятелства и е в съгласие с римската съдебна процедура и римските закони, по които била произнесена окончателната присъда над Иисус Христос. Той бил наказан със смърт чрез разпъване на кръст. Поради предстоящото празнуване на Пасха юдейските властници искали бързо да осъдят и екзекутират Иисус Христос, като за това се възползвали от римската съдебна процедура и от римския наказателен закон. Но тъй като според юдейската съдебна практика след произнасянето на присъдата се предоставя възможност на осъдения в продължение на четиридесет дни да представи за себе си оправдание, съставителите на Талмуда са съчинили разказа за 40-дневното глашатайство преди изпълняването на смъртната присъда над Иисус Христос.

В споменатия текст от Талмуда по-нататък не се казва, че Иисус Христос бил разпнат, а повесен. Тази разновидност на талмудическия разказ от евангелията се обяснява с обстоятелството, че разпъването на кръст като ужасно римско наказание не е било предвидено в юдейския наказателен кодекс. Аналогичното на римското  смъртно  наказание „разпъване  на  кръст”  в  юдейската  наказателна система е „повесването”, тоест обесването на дърво. Заради това и съставителят на разглеждания талмудически текст говори, че Иисус Христос бил „повесен”, макар и да бил разпнат. За ранното обозначаване на Христовото разпъване на кръст като „повесване” авторитетно свидетелства апостол Павел. В Послание до галатяните той, като цитира думите на Моисеевата книга Второзаконие: „… проклет е пред Бога всеки, обесен на дърво[31]”, ги отнася към Иисус Христос, защото Той е можал да ни изкупи от клетвата на закона, като стане заради нас клетва (Галатяни 3:13).

3.На друго място в Талмуда се засвидетелства историческият характер не само на Христовата личност, но и на Христови ученици. То гласи: „Иисус имаше петима ученици: Матай, Накай, Нецер, Буни и Тода[32]”. Безспорно е, че назованите от Талмуда Матай и Тода са добре известните от евангелията Христови ученици Матей и Тадей (Матей 10:3; Марк 3:18). Според изследователя Самуел Краус, Накай е Христовият ученик евангелист Лука, а Нецер е форма на името на Христовия  ученик  Андрей,  брат  на  апостол  Петър[33].  Повечето  богословски изследователи на този талмудически текст отъждествяват Буни със споменатия в Евангелието на св. Иоан Богослов (Иоан 3:1-10; 7:50; 19:39) – Никодим, тъй като на друго място в Талмуда се говори за Накдемон бен Горион следното: „Името му е Буни,  а  не е  Накдемон,  но  се  нарича  Накдемон,  защото  слънцето  изгряло (арамейски накда) заради него[34]”. Бележитият еврейски изследовател на живота на Иисус Христос проф. д-р Иозеф Клаузнер мисли, че името Буни е форма на името „Иоаханни” или „Иоанни”, тоест Буни означава Христовия апостол Иоан, брат на Яков Зеведеев[35].4.Освен за споменатите Христови ученици в Талмуда изрично се говори още за св. апостол Яков който в Новия Завет се нарича брат Господен и който е бил първият епископ и предстоятел на Иерусалимската църква. Ето текстът от Талмуда: „Веднъж бен Дама, сестреник на раби Измаил, биде ухапан от змия; тогава дойде Яков от село Секхания, за да го излекува в името на Иисус бен Пандера[36].” От евангелията и още повече от книга Деяния на светите апостоли знаем, че Христовите ученици са изцерявали много болни в името или чрез името на Иисус Христос Назорея (Деяния апостолски 3:6; 4:10).

Съставителите  на  талмудическите  трактати  не  се  съмнявали,  че  Иисус Христос извършвал чудеса и че учениците My в Негово име изцерявали болни. Те обаче обяснявали извършването на тези чудеса чрез магьосничество, поради което забранявали на своите верни последователи да се възползват от силата на Иисус Христос и на Христовите апостоли да извършват чудотворни изцерявания дори в случаи на опасност за живота им. Талмудът изрично повелява: „Не позволявай да бъдеш церен от еретици, дори ако ти остава малко да живееш[37].”!При споменатия случай с бен Дама раби Измаил не позволил на ухапания от змия да бъде изцерен в името на Иисус Христос, защото това противоречало на Моисеевия закон. Преди това да му бъде доказано той издъхнал.

5.В Талмуда на няколко места се цитират мъдри изказвания на известния равин Елиезер бен Хиркан, наричан още Елиезер Велики. Той бил един от най-ранните и най-знаменити танаити, живял през І век след Рождество Христово и ако не слушал непосредствено Самия Иисус, той все пак бил много добре запознат с Христовото учение чрез връзките си с Христовите, апостоли, между които изрично споменал апостол Яков. Веднъж Елиезер бен Хиркан срещнал на горния пазар в Сепфорис „един от учениците на Иисус от Назарет, чието име било Яков от село Секхания”. Елиезер бен Хиркан заговорил Яков. Тогава този Христов ученик му разкрил някои истини от Христовото учение. За чутото танаитът Елиезер бен Хиркан казал: „Това ми харесва.” Най-характерното в случая е, че този мъдър равин противно на повечето свои юдейски събратя говори с уважение както за Иисус Христос, така и за Неговото евангелско учение. Като че ли Елиезер бен Хиркан отнася и към себе си думите на апостол Яков: „Тъй ме учеше Иисус от Назарет[38].”

6.На талмудистите били добре известни евангелията, особено евангелието от Матей, което като написано на арамейски език и предназначено предимно за християните  от  еврейски  произход,  било  най-много  разпространено  в  Юдея. Талмудистите често пъти подхвърляли съдържанието на Евангелието на остра критика  и  на  жлъчно  осмиване,  но  никога  не  отричали  автентичността  на съдържащото се в него учение. На много места в Талмуда Евангелието се нарича „Авонгиллайон” или „Авенгиллайон”. В Талмуда също се споменават някои истини от учението на Иисус Христос, които се покриват донякъде с изложението им в евангелията. Особено внимание заслужава привеждането на мисълта на Иисус Христос от Проповедта на планината: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Матей 5:17). В Талмуда тя е предадена в следната изразна форма: „Аз не съм дошъл, за да отстраня нещо от Закона на Моисей, но да го допълня[39].”В Талмуда се намират още много места, където се говори за Иисус Христос – било като се назовава направо с името My, било като се нарича с някое от посочените no-горе имена, било като се нарича просто „Пелони”, тоест „някой мъж”, „някой човек” или „някой си[40].” Тук е важно да подчертаем, че в нито едно място от Талмуда,  където  се  говори  за  Иисус  Христос  не  се  хвърля  сянка  върху историческото My съществуване. Напротив, във всички тях се говори за Иисус Христос като за определено историческо лице, като при това се дават сведения за земния My живот, които макар и да представят образа My в неверен, дори кощунствен вид, все пак напълно потвърждават историческата достоверност на евангелския текст и на описаните в него лица и събития.

Обобщавайки  сведенията  на  Талмуда  за  историческия  образ  на  Иисус Христос, ние можем да ги сведем до следните няколко точки: името на Христос е Иисус Назарянин или Иисус от Назарет; Той извършвал чудеса и увлякъл след Себе Си много израилтяни; все пак Той обявил, че не е дошъл, за да отстрани нещо от Закона на Моисей, а да го допълни; Той имал ученици, от които някои като Матей,  Тадей,  Лука  и  Яков  се  споменават  поименно;  Христовите  ученици изцерявали по чудесен начин болни в името на Иисус; в навечерието на празника Пасха, която тогава се случила в събота, Той бил осъден като „развратител” на Израил и бил разпнат на кръст.

Тези сведения на Талмуда за историческия характер на Христовата личност и за достоверността на евангелския My образ имат изключителна научна ценност, защото в тяхната автентичност никой не бива да се съмнява основателно. Талмудът е съставен, пазен и предаван от поколение на поколение от най-ревностни юдеи и равини. До него не се допирала ръката на никой християнски преписвач, за да може да внесе изменения или допълнения в текста му. Пък и образът на Иисус Христос, както той е представен в Талмуда, макар и в основните си черти да е исторически верен, е толкова изменен и кощунствено изопачен, че неговите черти не биха могли да излязат изпод перото на никой християнин.

ДРЕВЕН ЕСЕЙСКИ ДОКУМЕНТ, СВИДЕТЕЛСТВАЩ ЗА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ НА ИИСУС ХРИСТОС

От древните есеи, които проявявали голяма любов към истината, завидна твърдост в принципите, рядка правдивост в изказванията, висок морал в живота си и повишен интерес към месианизма, дошъл до нас един ценен документ за земния живот на Иисус Христос. Както поради средата, от която той произлязъл, така и поради ранния му произход този документ заслужава да бъде разгледан тук.Член  на  Абисинското  търговско  дружество  открил  в  Александрия  в изоставената библиотека на една сграда, обитавана по-рано от гръцки монаси, древен  пергаментен  свитък.  Той  представлява  писмо  на  латински  език.  Този ръкопис  бил  разчетен  и  издаден  на  немски  език  под  заглавието „Важни исторически разкрития за вида на Иисусовата смърт според един древен ръкопис, намерен  в  Александрия” (Wichtige  historische  Enthullungen  uber  die  wirkliche Todesart Jesu. Nach einem alten, zu Alexandrien gefundenen Manuscripte).

Това  писмо  е  написано  от  предстоятеля  на  есейската  община  в  град Иерусалим   и   е   отправено   до   предстоятеля   на   есейската   община   в   град Александрия.  От  съдържанието  на  писмото  е  ясно,  че  то  е  съставено  от съвременник на Иисус Христос и то скоро след Неговото разпъване на кръст.

Ето няколко характерни пасажи от това писмо, които очертават Иисус Христос като действителна историческа личност:

„Мир вам, мили братя! Вие сте чули за историята и за събитията, които станаха в Иерусалим и изобщо в юдейската земя.

Ако смятате, че това е един брат от нашата свещена община, за когото неговите приятели сред еврейския и римския народи разказват, че е учил, правил чудеса и пострадал в Иерусалим, то вие не напразно вярвате във всичко това. Той се нарича Иисус и е бил роден в Назарет.”

По-нататък се излагат сведения за раждането на Иисус Христос, за Неговите родители, за бягството на светото семейство в Египет и за други евангелски събития, а най-обстойно се говори за Христовата кръстна смърт.

„И когато кръстовете бяха забити в земята, трябваше наказанието над Иисус да се изпълни – към това принадлежеше и раздирането на дрехите му. Но тъй като той, след като бе бичуван, бе лишен от тях и един войник му бе дал своята мантия, то трябваше предварително да го облекат в собствените му дрехи. И според предписанието на закона и приетия обичай, дрехите му бяха раздрани…

В страшни мъки и при следобедна горещина, която в тоя ден беше необикновено голяма и изтощителна, праведникът висеше на кръста. Римските войници му взеха дрехите като плячка, както повеляваше законът. Горната дреха разрязаха на четири части, обаче долната му дреха, която не бе съшита от части, а бе изтъкана цяла, не можаха да раздерат и затова за нея хвърлиха жребие.

[13]. Josephus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XVIII. cap. Ill 3. (Flavii Josephi Opera. Graece et latine. Recognovit Guilemus Dindorfius. Paris 1865 Volumen I. p. 699).

[14]. Origenes. Contra Celsum, lib. 1. cp. lib. II. cap.       13; Cornmentaria in Evangelium secundum Matthaeum. lib. X. cap. 17. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1862 Tomus XI. col. 745—748. 823—824; t. XIII. соl. 875 и ел.).

[15]. Prof.  E.  Bratke.  Das  sogenannte  Religionsgesprach  am  Hof  der  Sosaniden – In: „Texte  und Untersuchungen“. Neue Folge. IV. 3. Leipzig 1899 S. 271.

[16]. Photius Constantinopolitanus Patriarcha. Myriobilon sive Bibliotheka. Codd. XLVII—XLIII. (J. Р. Migne. Patrotogiae cursus completus, Series graeca, Paris 1860, Tomus 103, col. 81—85).

[17].Частичната автентичност на свидетелството на Иосиф Флавий за Иисус Христос се поддържа от много видни учени. От тях ще споменем някои: F. С. Burkitt, Kurt Linck, К. G. Goetz, W. E. Barnes, J. Phackeray, Adolf Harnack, Hitarin Feuer, Robert Eisler, Berents, GraB, Birch, Prof. Dr. Joseph Klausner,  проф.  М.  Муретов (Йосиф  Флавий  и  его  свидетельство  о  Христе. „Православная богословская энциклопедия“, С.Пб., 1906, т. VІІ, кол. 367—378), проф. Г. В. Флоровски (Живял ли е Христос? С., 1931), Д. Мережковски (Иисус Неизвестный, т. 1, Београд 1935), проф. Ив. С. Марковски (Животът на Иисус Христос, С., 1951), проф. прот. В. Зенковский (Апологетика, Париж 1957, 121—122). Проф. Б. Пиперов (Иосиф Флавий и свидетелството му за Христос — В: „Църковен вестник“, год. 56 №46, С. 1955) пък поддържа автентичността на цялото свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос.

[18]. Josepnus Flavius. Antiquitates Judaicae. lib. XX. cap. X. § 1. (Flavii Josephi Opera. Graece et latine. Recognovit Guiletmus Dindorfius. Paris 1865, Vol. I, p. 786).

[19].Eusebius. Kirchengeschichte H. 23. 10. Herausgegeben von Eduard Schwartz. Kleine Ausgabe. 2. Aufl, Leipzig 1914, S. 69.

[20]. Origenes, Commentaria in Matthaeum. X. 17. Contra Celsum, lib. 1. cap. 47; lib. ІІ, cap. 13. (J. Migne, PG. t. XIII. col. 875 и cл.; t. XI. col. 745—748, 823—824).

[21]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVIІІ, cap. 5. § 2; пос. изд., т. I, 704-705.

[22]. Josephus Flavius Antiquitates Judaicae, lib. XVІІІ, cap. Ш, § 1: De  bello Judaico, lib. ІІ, cap. IX. § 2-3: пос. изд., т. І, с. 698; т. II.100—101.

[23]. Танаити се наричат учените от школата на Шамай Стари и Хилел Стари.

[24]. Бараитот означава „стоящи отвън“, т. е. извън Мишна, и обхваща учения или тълкувания на някои места от Мишна.

[25].  От средата на миналия век излизат от печат много съчинения, в които са събрани всички талмудически места за Иисус Христос. От по-новите заслужава да споменем поне следните: G. Dalwan. Die tatmudischen Texte uber Jesu, Leipzig 1900; Travers Herford. Christianity in Talmud and Midrasch, London 1903; B. Pick= Jesus in the Tatmud. Chicago 1913. Ср. също Joseph Klausner. Jesus von Nazareth. Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Berlin 1930, S. 17-57, където е посочена повече литература. У нас по този въпрос са писали: проф. Ив. Марковски.  Животът на Иисус Христос. С. 1951. 19-24, и проф. Боян Пиперов. Сведения за Иисус из талмудическата литература — В: сп. „Духовна култура”, год. XXXVI, кн. 3, С. 1956.

[26]. Origenes, Contra Celsum, lib. I cap. 32. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1857. T. XL col. 320-321). Epiphdnius. Adversus haereses. LXXVIII, 7. (J. P. Migne, PC. Paris 1863. T. XLII. col. 708—709).

[27]. Nietsch und Bleck. Studien und Kritiken, 1840, S. 116; Joseph Klausner. Werner Keller. Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit. Dusseldorf 1956, S. 327-328.

[28]. Der Babylonische Talmud. Synhedrin. Fol. 43 a. Herausg. von Lazarus Goldschmidt. Berlin und Wien 1925. Bd. VII, S. 181.

[29].  Цит. по Joseph Klausner, пос. съч., с. 29.

[30]. Justinus Philosophus et Martus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, cap. 69. (J. P. Migne. PG  t. VI. соl. 636-640).

[31]. Второзаконие 21:23

[32]. Der Babylonische Talumud, Synhedrin. Fol. 43a; пос. изд. t. VII. c. 181.

[33]. Samuel Kraub, Das Leben Jesu nach den judischen Quellen, Berlin 1902, S. 57.

[34]. Der Babytonische Talmud, Tanith. Fol. 20a; noc. изд. т. III с. 475.

[35]. Joseph Klausner, пос. съч. с. 33. Вж. Матей 10:2; Марк 3:12.

[36]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 27 b; пос. изд. т. VII. с. 889. Ср. Joseph Klausner, пос. съч., с. 57.

[37]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 27 b; пос. изд. т. VII. с. 889.

[38]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 16 b u 17 a; Joma. Fol. 66 b; пос. изд. т. VII. с. 851; т. II. с. 943.

[39]. Der Babylonische Talmud, Sabbath. Fol. 66 b; пос. изд. т. VII. с. 851; т. ІІ. с. 943.

[40].  Der Babylonische Talmud, Sabbath. Fol. 116 a — 116 b; пос. изд. т. І с. 599.

В контекста на духовната ситуация книгата на професор Иван Панчовски показва и обосновава превъзходната ценност на християнския нравствен идеал, проследява осъществяването му в Христовото общество под влияние на изменящия се социален, културен и политически живот, указва пътища за познаване на Иисус Христос в светлината на опита, критичния разум и Божието откровение. Защото свободата е духовна категория, а не природна: „Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода!” (2 Коринтяни 3:17).

Днес науката дълбоко прониква в същността на битието и в структурата на човека, без да удовлетворява напълно духовните търсения на хората. Тя не говори за  богосъздадеността  на  човека,  за  мястото  му  в  космоса,  назначението  и призванието  му,  отхвърля  есхатологията  като  ненаучна  и  лишава  човека  от очаквания да осъществи най-светлите си надежди. Човекът се измъчва, защото не познава себе си и загубва вяра в бъдещето си. Същевременно той интуитивно чувства влечение към Бога; дръзва да се доближава до Него чрез упорит труд, да съизмерва силите и делата си с Божиите, да се уповава на Бога. Човекът търси Бога, за да разбере себе си и света. Постигането на осъществимата през земния и отвъдния живот човешка цел изисква да вникваме в тайнствената природа на Бога и вечността, за да придобиваме пълно знание за себе си, да се озаряваме от светлината на божествената истина, за да разбираме смисъла на живота си, да се подготвяме достойно за бъдещия съд, където Извършителят на нашето спасение ще въздаде на всеки заслуженото.В книгата си “Личността на Иисус Христос” авторът анализира свидетелстващи за действителното съществуване на Иисус Христос на земята исторически паметници, характеризира богочовешката Му личност, разказва за учителското достойнство и постоянното Му присъствие в света.

В първата глава професор Иван Панчовски насочва вниманието на читателя върху следните по-важни подтеми на монографията: величието и духовната мощ на Иисус Христос; превъзходството на Богочовека над народи, царства, гениални мъже и езически мъдреци; направленията на Неговата мисия – освобождаване и изкупуване на човека от греха, основаване на Църквата, изграждане Царството Божие на земята, запазване целостта на творението и живота в света.

Във втората  (основната) глава на изследването авторът привежда в пет главни групи древни исторически свидетелства за истинността на Христовата личност. В трите юдейски исторически паметника („Юдейски древности” на Иосиф Флавий – I век, „Талмуда” и древния есейски документ), съставляващи първата група, Иисус Христос е представен като народен Учител, проповедник на възвишен морал и извършител на чудни дела. В класическото си произведение „Юдейски древности” Иосиф Флавий говори също за описани в евангелията лица и събития. Напълно достоверни сведения за живота на Иисус Христос авторът почерпва от написаното от предстоятеля на есейската община в град Иерусалим (съвременник на Иисус Христос) писмо до негов събрат в Александрия. Съществуването на Иисус Христос според съставителите на Талмуда било също безспорно. Наистина те остро критикували духа на евангелията, но никога не отхвърляли тяхната автентичност и историческото съществуване на Иисус Христос.

На второ място в същата глава професор Панчовски излага историческите свидетелства на по-забележителни римски историци и писатели-езичници от I и III век. В тях историческата личност на Иисус Христос вярно е засвидетелствана от Корнелий Тацит, от историка Гай Светоний, Плиний Млади, неоплатоническия философ Целз и други. В съчиненията си тези автори правдиво са записали исторически  събития  от  живота  на  Иисус  Христос;  тяхната  достоверност  се потвърждава от съответни текстове в новозаветните книги. В съчинението си „Истинско слово” Целз критикува християнското учение, но със свои свидетелства или  със  свидетелства  на  съвременници  потвърждава  събития,  свързани  с учителското дело на Иисус Христос. Той се стараел да обясни Христовите чудеса по свой път, без същевременно да се съмнява в истинността им. Със същата сериозност авторът говори и за Христовите апостоли. Всички римски документи, в които  са  записани  сведения  за  Иисус  Христос,  свидетелстват  за  Неговата историчност.Макар че авторът най-напред привежда доказателства на езически писатели за живота на Иисус Христос, първостепенна важност той придава на новозаветните книги. Най-достоверни сведения за Иисус Христос ни съобщават Неговите ученици – светите апостоли. Двадесет и седем новозаветни книги (съставени от девет автори) по един и същи начин разказват за земния живот на Спасителя. При това несъмнената автентичност на тези книги е установена по научен път. Откровението на св. евангелист и апостол Иоан – най-ранно съставената новозаветна книга (написана вероятно три десетилетия след Христовата смърт), ясно свидетелства за Иисус Христос.

Историческият характер на Иисус Христос се потвърждава от намерили място в историята на Рим кратки животописи на Спасителя. Извършеното при Публий Квириний преброяване на населението на римската империя е точно установено и записано от образования евангелист Лука. Астрономическите   изследвания   на   Иоханес   Кеплер (1603)   върху   изгряването   на Витлеемската звезда – сочила пътя на тримата мъдреци, се потвърждават от по-старата и от съвременната астрономия. Градината на Матария в Египет е съхранила достъпни за изследователите следи от времето, когато там пребивавало светото семейство.  Също  записаният  в  древни  римски  документи  Ирод  Велики  бил действителен цар, а избиването на витлеемските деца под двегодишна възраст е и психологически потвърдено историческо злодеяние.

Според  автора  най-истинно  свидетелство  за  съществуването  на  Иисус Христос е Иоан Кръстител. Неговият живот е изключително ценно свидетелство, тъй като е описан в евангелията и е отразен от Иосиф Флавий. „Той дойде да свидетелства за истината, та всички да повярват чрез него” (Иоан 1:7).

Авторът по-нататък се спира на подробно записаните съдебен процес и кръстна смърт на Иисус Христос. Участвалите в процеса лица и регистрираните събития от последните дни на Иисусовия живот са основно изучени и доказани; документално е потвърдено съществуването    през    този    период на първосвещениците Ана и Каиафа, на Пилат Понтийски – прокуратор на Юдея във времето на император Тиберий, площадът пред съдилището на Пилат Понтийски, Голгота, гробът на Иисус Христос и други.

За  много  сериозно  свидетелство  професор  Панчовски  приема  Христовата плащеница – източник за утвърждаване на вярата в Спасителя. Тялото на Иисус Христос било свалено от кръста в края на петъка, за да не остане върху кръста през започващия от вечерта, около един час след залез слънце, велик съботен ден (Иоан 19:31).   Поради   недостатъчното   време (през   съботното   денонощие,   чието приближаване се възвестявало чрез тръбни звукове, юдеите не напускали дома си и не извършвали никаква работа) тялото било бързо завито в напоената с благовония плащеница и положено в каменния гроб, без да бъде предварително измито и приготвено според юдейския погребален обичай. Вероятно в промислителния Си план Бог предвиждал върху плащеницата да се отпечата за свидетелство през вековете божественият образ на Иисус Христос с Неговите рани. Извършените от специалисти  върху  плащеницата  многократни  научни  анализи  потвърждават записаното в св. Евангелие, допълват го и го обосновават.За истинността на Иисус Христос съществуват неоспорими нравствени свидетелства,  които  професор  Панчовски  разви  в  други  свои  съчинения.  Докато нравствените  гении  на  човечеството  въплъщават  в  себе  си  една  или  друга добродетел, Иисус Христос е достигнал нравствено съвършенство; в духовния My образ били хармонично съчетани всички добродетели. Той бил безгрешен и свят. Неговият въпрос към най-злите My врагове: „Кой от вас ще Me укори в грях?” (Иоан 8:46) до днес не е получил потвърдителен отговор от никой добросъвестен човек, защото всеки чувства нравственото величие, божественото съвършенство и безгрешността на Учителя от Назарет. Христовите ученици единодушно свидетелстват, че Той не е извършил  никакъв грях (1 Петр. 2:22; 1 Иоан 3:5; 2 Коринтяни 5:27; Евреи 4:15).Дори враговете My признават нравственото My съвършенство. Със съзнание за вина предателят Юда Искариот признава: „Съгреших, че предадох невинна кръв” (Матей 27:4). След като разследвал обвиненията против Иисус Христос, Пилат Понтийски заявил пред юдейските властници и пред целия народ: „Не намирам никаква вина у Тогова Човека.” (Лука 23:4).

Живото   Христово   слово,   съществуването   на   светата   Църква   и   на християнската религия по целия свят, мъченическата смърт на хиляди Христови апостоли,  изповедници  и  последователи,  огромната  богословска  литература, храмостроителството и хуманизирането на човешките нрави авторът квалифицира като безспорни свидетелства за съществуването на Иисус Христос. Нито един античен автор историк или писател не се съмнявал в историческото съществуване на  Иисус  Христос.  Векове  наред  учени  и  неучени,  вярващи  и  невярващи, израилтяни и отрицатели на християнската религия потвърждават историческия характер на Христовата личност.

В третата глава е очертана богочовешката същност на Христос. Учениците и съвременниците на Иисус Христос Го мислели за необикновен човек. Гениални мъже се опитвали с ума си да проникнат в личността и учението My и с помощта на богословски   и   философски   категории   да   ги   характеризират   и   тълкуват. Същевременно боготърсители и светци със сърцето си се приближавали към Иисус Христос, възприемали Го в себе си и вярвали в богочовешката My личност и в спасителната My мисия. Днес мнозина отново по двата пътя се устремяват към Богочовека, защото той не е само човек, макар да е живял като съвършен човек на земята. Иисус Христос е чудно съчетание на съвършена божественост и истинска човечност. Според църковното учение Той едновременно е Бог и човек, Син Божи в истинския смисъл на думата, въплътено Слово. В тази глава авторът привежда оценки  и  характеристики  на  знаменити  писатели,  историци  и  философи  за богочовешката личност на Иисус Христос.

В четвъртата глава професор Иван Панчовски говори за учителското достойнство на Иисус Христос. На страниците на културната история на човечеството са записани имената на велики учители, които пръскали светлина сред народите, но тяхното дело се простирало само в границите на човешкото учителство. Духовният глад на хората и интересът им към месианизма се засилвали и те закопнявали по божествен учител. В лицето на най-издигнатите си синове (Хераклит Ефески 544-483 година преди Рождество Христово, Сократ 469-399 година преди Рождество Христово, Платон 428-347 година преди Рождество Христово) те очаквали Бог или боговдъхновен човек, който да прогони мрака от очите им и да ги научи как да се отнасят към Бога и помежду си. Авторът разкрива основите, върху които се основава величието на Иисус Христос като вечен Учител и Утешител на угнетените, както и разлика между Него и останалите учители.Иисус Христос извършвал чудеса, чрез които изцерявал тела и души, блестял  с  нравствена  чистота  и  безгрешност,  властно  благовестил  божествената мъдрост; думите My били прости, но съдържателни, говорещи направо на сърцето; от гледна точка на художествената си простота и на божествената си дълбочина Неговите притчи и сентенции са ненадминати. Чрез неостаряващото Христово учение надникваме в съкровената си същност и придобиваме знания за духовния свят. Днес Господ Иисус Христос чрез светата Църква учи хората както преди двадесет века братята си в Палестина.

За постоянното присъствие на Иисус Христос в света авторът говори в последната глава. След възнесението на нашия Изкупител светите апостоли по-дръзновено и по-безстрашно проповядвали словото My; Иисус Христос не бил вече с тях, но те били изпълнени с Неговия дух. В действителност Иисус Христос присъства   у   всички,   които   жадуват   за   Неговата   истина,   осъществяват провъзгласената от Него правда, изпълняват заповедта My за любов към хората. Авторът говори за живото Христово присъствие и за блясъка на Неговото сияние в природния свят и, у хората (всеки човек е сътворен по Божи образ и в определена степен изпълнява в живота си Христовата повеля за любов към ближния), за Неговите трансцендентни и иманентни действия, за видимото My присъствие у болните,  бедните  и  страдащите,  у  милосърдните  и  добротворците.  Днес  по-средством тях Той се движи сред нас, обхожда света и общува с нас. Най-доловимо обаче е присъствието My в светата Църква; тук чрез св. Евхаристия вярващите реално се съединяват с Иисус Христос.

В труда си професор Иван Панчовски разглежда по-важните, а не въобще всички христологични теми. Въпреки все пак стеснения идеен спектър на книгата Личността на Иисус Христос чрез нея проникваме в сърцевината на християнската религия, тъй като в лицето на Учителя от Назарет се открива Света Троица. Чрез Иисус Христос Бог влива в сърцата ни Духа Си, за да преобразяваме и обновяваме действителността,  да  осъществяваме  в  живота  си  непреходните  нравствени ценности, да бъдем достойни Божии следовници.

Увод

Две хиляди години християнството заема важно място в живота на човечеството. То е било и продължава да бъде огромна духовна сила.

Къде е неизчерпаемият първоизвор на тази сила?

Вярващият човек знае от непосредствен духовен опит, че първоизворът е богочовешката личност на Иисус Христос. Въпреки това в различни времена се проявявали тенденции да бъде отделено християнството от Иисус Христос; то се представяло като еклектичен синтез от езически митове и митични философски учения или като създание на апостолите Петър, Павел и Иоан. Един от споменатите Иисусови апостоли бил положил основите на християнството, а не Иисус Христос. Поради това всъщност трябвало да се говори за петринизъм, павлинизъм или иоанизъм, а не за християнство. Следователно християнството се оставя без Иисус Христос, без Неговата богочовешка личност, без Неговото възвишено учение, без Неговата изкупителна жертва и без Неговото постоянно духовно присъствие в Църквата и в света.Тези тенденции сами по себе си са странни. Човек се удивлява и недоумява защо е трябвало на апостолите Петър, Павел, Иоан или на някое друго неизвестно лице да създава учение, като в неговата основа полага мит. Тази странност се усилва още повече и придобива напълно загадъчен и алогичен, дори изцяло невероятен характер, като се има предвид, че вярата и проповядването на мита за Иисус Христос три века е трябвало да се заплаща с високата цена на преследвания, гонения, мъчения и смъртно наказание. В цялата Римска империя проповедниците и изповедниците на Иисус Христос били обявявани за врагове на държавата и на целия човешки род, поради което били изгаряни на клади, разпъвани на кръстове, хвърляни на цирковите арени за разкъсване от диви зверове, избивани със и без съд, подлагани на преследвания и мъчения. И въпреки това за нищо на света не се отричали от вярата си в Иисус Христос, а не в Петър, Павел, Иоан или в някой друг апостол. С Неговото свято и спасително име претърпявали нечовешки изтезания и с песни на уста отивали дори в страшните обятия на смъртта.

В християнството всичко е свързано с Иисус Христос и без Него то се разпръсква като дим и не оставя след себе си никаква следа. Цялото съдържание на християнството и пълнотата на християнския живот са събрани в лицето на Иисус Христос. Християнството води своето начало от Иисус Христос; Той е негов Основател и невидим Глава на Църквата.

Живецът на християнството се състои в жива вяра в Иисус Христос и в благодатно общение с Него; то е живот в Иисус Христос, чрез Иисус Христос и за Иисус Христос.  Християнството  е  единство  на  вярващите  в  Църквата,  а  и  Църква Христова. В нея се влиза през вратата на св. Кръщение, а то е Кръщение в името на триличния Бог, Чието Второ Лице е въплътено в Иисус Христос. Никой не достига при Бог Отец освен чрез Иисус Христос (Иоан 14:6), защото само чрез Него ние се помиряваме с Бога и възстановяваме загубеното си богосиновство. Никой не получава даровете на Светия Дух и не води благодатен живот без Иисус Христос, защото Утешителят – Духът на истината и живота, Който вечно изхожда от Отец, се изпраща чрез Иисус Христос и в името на Иисус Христос (Иоан 14:26; 15:26). Никой не е действителен член на Църквата Божия и не може да извърши християнско дело, не може да възпита у себе си християнска добродетел, не може да напредва по пътя на християнското усъвършенстване, не може да придобие венеца  на  вечния  живот,  който  Христос  Бог  ще  възложи  на  тези,  който  са възлюбили Неговото явяване (2 Тимотей 4:8; Откровение 2:10), ако не живее в благодатно общение с Иисус Христос, ако не пребъдва в Него и ако не черпи от Него сили за обновен живот и за светоподвижничество. Който пребъдва в Иисус Христос – в него той дава добър плод, защото без Иисус Христос не можем да вършим нищо (Иоан 15:5).

Иисус Христос е въплъщение на предвечния Бог Слово, чрез Когото всичко е станало и без Когото нe е станало нито едно от това, което е станало (Иоан 1:3). Ето защо Той е вечният извор на живота и светлината, на истината и красотата, на правдата   и   любовта –  на  всичко  възвишено  и  божествено  в  света,  на съвършенството, на пълнотата и на блаженството във вечността. Земният живот на Иисус Христос е най-великото средоточие; в него предвечното божествено Слово се докосва до земята и възприема в Себе Си човека, за да осени земята с небесното сияние на вечността и да отвори за смъртния човек чертозите на вечния живот. Тъй като Иисус Христос е въплъщение на предвечното божествено Слово, Той Сам е вечен;  в  Неговото  богочовешко  лице  се  среща  и  свързва  вечността  преди сътворяването  на  света  с  вечността  на  новата  земя  и  новото  небе.  Поради предвечната Си божествена природа и поради вечната Си спасителна мисия в света „Иисус Христос – според думите на Блез Паскал – е целта на всичко и центърът, към който всичко се стреми. Който познава Него, той познава основата на всички неща[1].”Следователно за вярващото съзнание не само християнството, но целият духовен живот на човечеството в известен смисъл е христоцентричен. Вярващият не се смущава от обстоятелството, че видимо Иисус Христос бива тук и там отричан! Това са епизоди в христоцентричния вътрешен живот на света и във великото му движение към вечността, чийто център е Иисус Христос. Тази богооткровена философско-историческа истина особено настойчиво се внедрява в съзнанието на вярващите от св. апостол Иоан Богослов и  от св. апостол Павел. Св. апостол Иоан Богослов последователно разкрива тайната за въплъщението на предвечния Бог Слово в историческото лице на Иисус от  Назарет, чрез Когото всичко стана и без Когото не стана нито едно от това, което е станало (Иоан 1:3). Той е алфа и омега, начало и край, първият и последният; Той е Онзи, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят (Откровение 1:8, 10, 17; 2:8; 21:6; 22:13).  В  същия  дух  св.  апостол  Павел  учи,  че  чрез  въплътения  в историческото лице на Иисус от Назарет Единороден Божи Син е създадено всичко, що е на небето и що е на земята, видимо и невидимо. Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи. Нещо повече, не само чрез Него, но и за Него е създадено всичко. В Него благоволи Отец да обитава цялата пълнота, и чрез Него да помири със Себе Си всичко, било земно, било небесно (Колосяни 1:17, 19-20; Ефесяни 1:2, 10). Бог Го високо издигна и My даде име, което е пo-горе от всяко име, та в името на Иисус да преклони колене всичко небесно, земно и подземно (Филипяни 2:9-10; 1 Коринтяни 15:27-28; Ефесяни 1:20- 22).

На  Христовата  личност  и  в  най-скромна  служба  на  Неговата  духовно-обновителна и спасителна мисия в света са посветени следващите размисли. Дано те послужат личността и образът на Иисус Христос да бъдат долавяни все по-пълно в божествената им премъдрост, в светото им съвършенство, в сияйната им красота и в безмерната им духовна сила!

Мисията на Иисус Христос в света

Сияйният образ и божествената мисия на Иисус Христос две хиляди години занимават човешките умове и вълнуват човешките сърца. В съзнанието на милиони хора се утвърждава мисълта, че Иисус Христос е най-забележителната личност в световната история. Много идеи от Неговото възвишено учение са вградени в основата  на  европейската  духовна  култура.  Духовното  развитие  на  света  в значителна степен е обусловено от вярата в богоподобното достоинство на човека и в свещения дълг към взаимно уважение и братска обич между хората. Тази вяра възпламени в света и продължава да поддържа нейния свещен огън в сърцата на милиони вярващи Иисус Христос чрез спасителното Си учение, чрез божествения Си пример и чрез основаната от Него Църква. Откакто Иисус Христос извести на света тази вяра, милиони човеци живеят с нейните основни начала, вдъхновяват се от тях и ги осъществяват в живота си. И в този смисъл Иисус Христос си извоюва безсмъртие и Неговата мисия в света е вечна. Без Иисус Христос светът не би съществувал, тъй като тогава той би трябвало или да се разруши, или да бъде подобен на ад[2]. Светът продължава да съществува и човечеството се радва на живот и на щастие и поради това, че образът на Иисус Христос е изваян в сърцата на много вярващи и че Христовата благовест непрестанно смекчава техните сърца и облагородява техните души. По тази причина те се прекланят пред величавия образ на Иисус Христос и работят за преуспеха на великото дело, към което Иисус Христос ги призовава; с личния си живот и с обществената си дейност изграждат духовните основи на Царството Божие на земята – царство на мир и братолюбие.Благовестието за Иисус Христос стига до човешките души по различни понякога неразбираеми пътища. Почти всеки човек, който чуе нещо за величавия образ на Иисус Христос и по някакъв начин влезе в обсега на излъчващото се от Него небесно обаяние бива обзет от духовно вълнение. При раждането на Иисус Христос   мъдреци   от   далечни   страни   били   подтикнати   да   предприемат продължителни и трудни пътешествия, за да видят светия образ на божествения Младенец и да търсят обнова и спасение чрез Него. През целия земен живот на Иисус Христос множество човеци се тълпели около Него – всички искали да видят дивния My образ, да се насладят на властното My слово, да почерпят вдъхновение и сила от Него за живот, щастие, за усъвършенстване и за спасение. Евангелският разказ за Закхей – началника на митарите – не е единичен случай. Мнозина като него искали да видят Иисус Христос, тичали пред него, покачвали се по дървета и устремявали жаден поглед към божествената My осанка. По времето на Неговия тържествен вход в Иерусалим народът на многолюдния свещен и престолен град My устроил сърдечно посрещане и My оказал високи почести, на каквито едва ли се е радвал някой властелин на света. В лицето на Иерусалим бил представен целият свят. Фарисеите в озлобението си казвали помежду си: „Ето, цял свят тръгна подире My” (Иоан 12:19)! Между дошлите в духовната столица на тогавашния свят имало евреи, други местни жители на Палестина и елини. И те като всички други копнеели да видят и да чуят Иисус Христос – божествения Учител и Месия. Те се приближили до апостол Филип от Витсаида Галилейска и го молели: „Искаме да видим Иисуса” (Иоан 12:21).

Наистина, величествен и внушителен трябва да е бил външният вид на Иисус  Христос –  особено  когато  възвестявал  непреходните  начала  на  божественото Си учение и когато извършвал чудеса. Тогава всички с непреодолим копнеж се стремели към Него. Иисусовата външност служила като огледало на най-чистата душа, на най-великия дух, защото в Иисус „телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9). Най-проникновено изразил тази страна от богочовешката природа на Иисус старозаветният пророк Давид. Всеки, който би могъл да види Иисус Христос в ненадминатото My съвършенство и в цялата My покоряваща прелест, би възкликнал с пророческите думи на Псалмопевеца: „Ти си най-прекрасният от синовете человечески; благодат се изля от Твоите уста; затова Бог Те е благословил навеки. Препаши на бедро меча Си, о Силний! Препаши се с Твоята слава и красота! И в това Твое украшение побързай, седни в колесница заради истината, красотата и правдата, и Твоята десница ще Ти покаже чудни дела” (Псалом 44:3-5). Свещеното Писание почти не ни дава сведения за осанката на Иисус Христос, за Неговия външен внушителен и привклекателен вид, за Неговия благ и респектиращ поглед, за проникновените и милващите My очи. От евангелските повествования обаче се добива впечатление, че цялото същество на Иисус Христос излъчвало достойнство и пораждало обаяние; то привличало душите и пленявало сърцата.

Блажени Иероним в резултат на многогодишните си научни изследвания върху земния живот на Иисус Христос и на молитвените си съзерцания на Христовото богочовешко  величие  непосредствено  до  Витлеемската  пещера  писал: „Огнен пламък и звезден блясък светили от очите на Христос и величието на Божеството сияело в лицето My[3].” Чрез величието на Божеството, което се отразявало в Иисусовото лице и сияело в Иисусовите очи блажени Иероним си обяснявал властта на Иисус Христос над човешките души. Само едно движение, само един поглед, само една дума били достатъчни, за да тръгнат хората след Него, да оздравеят болни, да избягат демони из човешки души, да възкръснат мъртви, да утихне буря, да паднат на земята въоръжени слуги на заслепени  първосвещеници.  При  първата  Си  среща  с  Филип  Иисус  Христос отправил към него само поглед и казал няколко думи: „Върви след Мене”. Това било напълно достатъчно, за да накара Филип да остави род, семейство, занаят, да последва неизвестния Пророк и Учител (Матей 4:19) и да посвети целия си живот в служба на Него. Погледът, думите и делата на Иисус Христос обайвали, пленявали и привличали не само прости галилейски рибари, но и учени мъже – пред-ставители на тогавашната духовна аристокрация. Не само апостоли, но и книжници се обръщали към Иисус Христос с думите: „Учителю, ще вървя след Тебе, където и да идеш” (Матей 8:19).Духовното  величие  на  Иисус  Христос  поразявало  враговете  My  и  ги изпълвало  със  страх.  Осквернителите  на  Иерусалимския  храм  побягнали  от свещената ревност, която пламтяла в очите и словата на Иисус Христос (Иоан 2:15-17). Разярени противници на Иисус Христос искали да го хвърлят от Назаретското възвишение в пропастта. Волята и ръцете им обаче били парализирани от мощта на Христовото божествено величие и Той спокойно и невредим продължил пътя Си (Лука 4:29-30).   Предвожданите   от   Юда   Предател   военни   и   слуги   на първосвещениците и фарисеите търсели Иисус Христос с фенери и оръжие в ръце. Иисус Христос, като знаел какво трябвало да стане с Него, за да се изпълни великата My изкупителна и спасителна мисия в света, излязъл от сянката на маслиновите  дървета,  отишъл  насреща  им  и  ги  запитал: „Кого  търсите?”  Те отговорили: „Иисуса Назорея”. Иисус Христос им казал: „Аз съм.” Как били изречени тези две думи – „Аз съм” – с какъв внушителен тон, какъв бил изразът на   Христовото   лице,   какъв   бил   погледът   My   при   тяхното   произнасяне, евангелистите  не  разказват.  За  всичко  това  можем  да  съдим  по  тяхното въздействие. Въоръжените войници и слуги, като чули тези думи, отдръпнали се назад и паднали на земята (Иоан 18:3-6).

Сигурно и ние днес искаме да видим чудния образ на Иисус Христос, да погледнем в бездънните My очи, в които блести небесно сияние и се отразява безкрайна любов; да слушаме божествените звуци на Неговия глас, които са укротявали бури, изгонвали бесове, изцерявали болни и възкресявали мъртви; да устремим взор в лицето My, което сияело на Таворската планина като слънце; да се допрем до възкръсналото My пречисто и прославено тяло, което победило смъртта и тлението. Това можем да сторим, но с очите на сърцето си – чрез погледа на вярата и чрез подвига на любовта си. Да не скърбим, че не можем да видим Иисус с физическите си очи! Очите на душата виждат по-проникновено; тайните които се откриват пред тях са no-велики; радостта, която ни изпълва чрез тях е no-чиста и никога не престава. Иисус Христос като казал на скептичния апостол Тома, че повярвал в Него, защото Го видял възкръснал с телесните си очи, прибавил: „Блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29). Чистотата на сърцето отваря духовните очи на вярващите и чрез тях те винаги съзерцават Бога, защото Го носят в себе си и живеят в Него и чрез Него. Който може да каже като св. апостол Павел: „…вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20), той непрекъснато съзерцава Христовия образ в Heговата неземна прелест и в неговата божествена мощ и слава, Такъв човек никога не може да бъде отделен от Иисус Христос и нищо не може да го лиши от блаженството да съзерцава дивния My образ, да се вдъхновява от Него и да My служи. Най-висшето и единствено истинско щастие за вярващия се състои в това: да възприеме в себе си Иисус Христос и да води християнски живот. Християните – според свидетелството на св. апостол Петър – обичат Иисус Христос, без да са Го видели, и вярват в Него, без да Го виждат; това обаче не им пречи да се радват „с неизказана и преславна радост” (1 Петр. 1:8). Поради това всеки вярващ може да изповяда заедно със св. апостол Павел: „Аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, – ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христос Иисус, нашия Господ” (Римляни 8:38-39).Не само св. апостол Павел и другите Христови апостоли, но безброй хора до днес са видели и виждат с очите на сърцето си Иисус Христос в Неговата ненадмината духовна красота и сила. Те са възхитени от Него и Го обичат с цялата си душа; чрез Него те осъзнават смисъла на живота си и постигат целта на съществуването си. Поради това те пазят Иисус Христос в най-съкровените кътчета на душата си, за да не би някой да Го похити там и по този начин да им причини нещастие без Него. Известният мислител и писател Анри Барбюс изповяда: „И аз видях Иисуса. Той ми се откри в красотата на съвършенството. Аз Го обичам: притискам Го до сърцето си и ако потрябва, ще Го оспорвам на другите[4].”

Ние копнеем по Иисус Христос и Го търсим в някаква форма и степен, защото чрез Него намираме и познаваме себе си, нашия път към съвършенство, нашето щастие и спасение. Великият руски писател Н. В. Гогол в своята „Авторска изповед”  разказва  как  чрез  вдълбочаване  в  човешката  душа  и  чрез  нейното изучаване неусетно дошъл до вярата в Иисус Христос. Той четял с увлечение книгите на „душеведците” и изследователите на човешката природа. „Всичко – пише той, – където се изявяваше познание за хората и за душата на човека, от изповедта  на  светския  човек  до  изповедта  на  анахорета  и  пустинника,  ме занимаваше и по тази пътека неусетно, почти без сам да зная как, дойдох до Христос, като видях, че у Него се намира ключът към душата на човека и че още никой от познавачите на душата не се е издигнал на тази висота на познанието за душевното, на която стоял Той[5].”

Образът на Иисус Христос се отразява във всичко велико и възвишено; неговото сияние може да се забележи върху всяка човечна проява и постъпка. В този смисъл всеки би могъл да каже като Блез Паскал: „Аз виждам Иисус Христос във всички лица и в себе си[6].” И когато сме потиснати и трудно повдигаме погледа на душата си, за да съзерцаваме небесното сияние на Иисус Христос, и тогава да не униваме и да не се отчайваме. Щом копнеем по Иисус Христос и Го търсим, Той вече е близо до нас и ние ще Го намерим. Мъка налегнала душата на Блез Паскал, защото не можал да намери и да види сияйния образ на Иисус Христос. Тогава в душата си той чул кроткия глас на божествения Учител и Спасител: „Утеши се! Ти не си Me търсил, ако не си Me вече намерил. Аз мислех за тебе в Моята борба със смъртта. Аз пролях кръвта Си за тебе[7].” И наистина, може ли Иисус Христос, Който прие образа на роб и проля пречистата Си кръв за нашето спасение, да не ни откликне, когато жадно копнеем по Него и с цялата си душа Го търсим? Иисус Христос навсякъде и винаги се разкрива като всевластен Цар на небето и на земята, като кротък Учител и Наставник, като Утешител на угнетените и страдащите. В Църквата Божия ние можем да вкусим пречистото My тяло и честната My кръв, мистично да се слеем с Него и да се обогатим духовно чрез Него. Тогава ние чрез непосредствен духовен опит ще познаем, че Иисус Христос е вечният Учител, вечният Първосвещеник и вечният Цар, пред Когото ще „преклони колене всичко небесно, земно и подземно” (Филипяни 2:10).Пред Иисус Христос се преклонил и гениалният Гьоте. Веднъж той в интимен семеен кръг „възхвалявал величието на Иисус Христос … все по-сериозно, все no-пламенно, с все повече нарастващо вдъхновение, докато накрая се облял в поток от сълзи[8]…” Човек може да не вярва в божествеността на Иисус Христос, но при добросъвестно отношение към Него той се прекланя пред Него, както направил Гьоте –  „като  пред  божественото  откровение  на  най-висшия  принцип  на нравствеността[9].”

Нищо в този свят не е трайно и вечно. Всяко земно битие и съществуване носи върху себе си печата на променливостта; то е подчинено на закона за преходността. Всичко е „като сън – като трева, която сутрин пониква, сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва” (Псалом 89:6). Вторият хор от Шилеровата трагедия „Годеницата от Месина или враждуващите братя” художествено изразява закона за преходността:

Иван Ж. Димитров

Десетилетия наред Втора аудитория на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” пази портрета на големия руски учен-богослов професор Николай Никанорович Глубоковски. Макар официално да не е обявяван, той се смята за патрон на тази аудитория, която обикновено се ползва от студентите от втори курс, чиито предмети се доминират от Свещеното Писание на Новия Завет. А името на професор Глубоковски в България и в чужбина (както в Русия, така също и в останалите славянски, и във всички православни страни, а въобще и в богословските среди по света) се свързва безпогрешно с науките, занимаващи се именно със Свещеното Писание на Новия Завет.

Българското богословие е било честито да има сред основателите на академичната си традиция учен от величината на професор Глубоковски. Как е станало това?

Отрано Българската православна църква и просветената ни общественост е работела за откриването на висша богословска школа у нас. Университетът също е бил заинтересуван да има и богословски факултет в своя състав, за да бъде пълна представата за universitas litterarum („всеобщност на науките”). Но нещата вървели трудно. Трудни били преди всичко годините за отечеството ни. Последователни катастрофални войни доразрушили оцелялото от гибелната липса на слога сред политици и общественици. Едва в последните месеци на правителството на Александър Стамболийски мечтата става действителност: през пролетта на 1923 година тържествено е основан Богословският факултет на Софийския университет[1]. След руските духовни академии, създадени през XVIII и XIX век, след гръцки, румънски и сръбски факултети, създадени през XIX и началото на XX век, накрая и България се сдобива със свой разсадник на висша богословска наука. Сред четирите пък първи избрани професори на новия факултет е и именитият руски новозаветник професор Николай Никанорович Глубоковски.Изборът не е случаен. Професор Глубоковски е бил вече световно известен учен от висок клас. Сред неговите ученици вече са редица наши богослови, а и някои митрополити като наместник-председателя на Светия Синод Видински Неофит, Охридски Борис, Старозагорски Павел[2]. При това той е преподавал Нови Завет от 1922 година в съседна Сърбия, в Белградския богословски факултет. Поканен надлежно, Глубоковски за щастие на българите склонява да дойде в новооснования наш Богословски факултет.

Обуреваемият научен кораб на първенеца на православното новозаветно богословие от края на XIX и първата половина на XX век, носещ в себе си интелектуалните богатства на преценни сплави от светоотеческа мъдрост, руско съвременно богословие и постижения на западната ученост, намира последен, но тих и гостоприемен пристан на българска земя. Наистина учен като Глубоковски е желан от всеки университет в света. Защото неговото име и дейност са гаранция за висока ерудираност и научна резултатност. Показателно е, че когато две години по-късно младият български учен и после професор по Свещено Писание на Стария Завет Иван Марковски споделя пред виенски професори-богослови кой преподава новозаветна библеистика в София, те се изказват най-възторжено за именития си колега и облажават Богословския факултет в София, че го има за свой професор[3].

Заслужилият редовен професор на Петроградската духовна академия при катедрата по Свещено Писание на Новия Завет Николай Никанорович Глубоковски е роден на 6 декември 1863 година в семейството на свещеник в село Кичменгский городок, Николски уезд, Вологодска губерния. Детството му е на обикновено селско дете, познало бедността и недоимъка. По-късно сам ще споделя пред руския възпитаник професор Ганчо Ст. Пашев от Богословския факултет на Софийския университет, че за него е било лукс да има цървули от лико и през по-голямата част от годината „цапал бос”, дори и в училище[4]. Но Божият дар у него, разпалван с усърдие и постоянство през годините на обучението, дава отлични плодове.

Първоначално учи в Николското духовно училище, после във Вологодската духовна семинария, курса на която завършва като първенец през 1884 година, и накрая – в Московската духовна академия.

Отрано, още като семинарист, започва своите книжовни занимания и печата статии. А като студент вече редовно публикува изследвания върху важни богословски и обществено-значими въпроси (Преображение Христово, теософията, детерминизма, абсолютното начало, ереста монархианство, географията на Светата земя и други).

Завършил Московската духовна академия като първенец на випуска през май 1889 година, Глубоковски веднага (юни същата година) започва магистратура (по руската система) при катедрата по Обща църковна история. От октомври 1890 година е назначен и за преподавател във Воронежката духовна семинария. През юли 1891 година завършва магистратурата и след защита на дисертацията на тема „Блаженный Феодорит епископ Кирский. Его жизнь и литературная деятельность. Церковноисторическое исследование” (том I и том II; отпечатана в Москва в 1890 година) е удостоен от Светия Синод със степента „магистър на богословието”. Рецензентът, професор по Църковна история, Александър П. Лебедев е възхитен от работата и му поставя оценка „Отличен, 5+”. Същата висока оценка получава и в отзивите на учената общественост – особено от прекрасния познавач на християнската древност, немския професор Адолф фон Харнак.

През октомври 1891 година Глубоковски е избран за доцент в Санктпетербургска духовна академия при твърде важната катедра по Свещено Писание на Новия Завет. Макар и в друга област на богословието, младият Глубоковски се справя отлично. Той лесно и успешно пренасочва научните си интереси към Свещеното Писание на Новия Завет. Подготвя цялостен курс лекции по предмета. През октомври 1894 година е избран за извънреден професор при същата катедра, а в 1897 година вече отпечатва първата част от огромния си тритомен труд Благовестие святого апостола Павла по его происхождению и существу (Санкт Петербург, първи том 1905; втори том 1910; трети том 1912). Само за тази първа част получава степента „доктор на богословието” (21 януари 1897 година) и след седмица вече е избран за редовен професор по Свещено Писание на Новия Завет[5]. За осем години след завършване на висшето си образование преминава всички научни степени и звания!

Следват години на успешна научна и преподавателска дейност. Отпечатва около четиридесет научни книги и над сто и двадесет статии. Заслужават да бъдат споменати:

1. Благовестие християнской свободы в послании св. Апостола Павла к Галатам, СПб. 1902;

2. О Квириниевой переписи по связи ея с Рождеством Христовым, Киев 1913;

3. Библейский греческий язык в писаниях Ветхаго и Новаго Завета, Киев 1914;

4. Греческий язык Ветхаго и Новаго Завета во свете современнаго языкознания, Петроград 1915;

5. О втором послании св. Апостола Павла к Фессалоникийцам, Петроград 1915;

6. Ходатай Новаго Завета: экзегетический анализ Евр. 1:1-5, Сергиев Посад 1915;

7. Христос и Ангелы: экзегетический анализ Евр. 1:6-14, Петроград 1915;

8. Искупление и Искупитель по Евр. II, Петроград 1917.Междувременно след смъртта на редактора на Православная богословска энциклопедия професор Лопухин Николай Никанорович Глубоковски поема редактирането на томовете 6-12. За съжаление този прекрасен труд остава недовършен. Поради започналите революционни действия в Русия се издава само до буква К (непълна). По-интересното е, че в тази енциклопедия наред с много други статии Глубоковски пише и такива, свързани с българската история: „Йоанн, экзарх Болгарский”, „Иоанн Рыльский”, „Иосиф I, екзарх Болгарский”, „Кириллица и глаголица”, „Св. Кирилл Философ”, „Климент Словенский”, „Климент, митрополит Тырновский”. Явно е, че професор Глубоковски отдавна се е интересувал от въпроси, свързани с България.

В 1916 година професор Глубоковски напълно заслужено е обявен за „заслуженный професор” на Петроградската духовна академия, но идва Октомврийската революция. През 1918 година Академията е закрита. През есента на същата година останалият без работно място (но не и без работа, каквато той винаги е имал в предостатъчно количество!) професор Глубоковски е поканен и три месеца чете лекции в университета в град Упсала, Швеция. След завръщането си, през декември същата година е избран за професор на Петрограския университет и на Богословския институт. Животът в Петроград обаче става нетърпим. Убиват брат му и други сродници. Опасност грози и самия него. Тогава той взима съдбовното решение да тръгне за чужбина. На 29 август 1921 година, заедно със съпругата си, заминава за съседна Финландия. Октомври същата година е професор в Прага, Чехословакия, по-късно за няколко месеца ще преподава и в Руския богословски институт „Св. Сергий” в Париж. От март 1922 до май 1923 година професор Глубоковски преподава в Богословския факултет в Белград, откъдето и приема поканата на българските богослови и се установява за постоянно в София, макар почти непрекъснато да е имал усложнения с трудовия си договор в Софийския университет. Все пак остава тук до сетния си дъх – 18 март 1937 година. Опелото е извършено на Православна неделя от Софийския митрополит Стефан, в съслужение с други български иерарси и в присъствие на ректора на Софийския университет, декана на Богословския факултет, професори, студенти, почитатели. Бил е обичан от всички заради своята доброта, отзивчивост, истинска бащина любов към студентите.

Важна страна от дейността на професор Глубоковски по утвърждаване на Богословския ни факултет е и подготовката на нови кадри. Той е оставил в края на дните си вече изграден най-добрия и най-плодовития новозаветен български учен на ХХ век в лицето на професор Христо Н. Гяуров, който дори е декан по време на смъртта на своя именит учител. Но „дедушка Глубоковски” е в помощ и на всички останали свои колеги от факултета, на които помага със съвет, библиографски указания, преценки и пр.

При идването си в България професор Глубоковски е донесъл със себе си много от своите научни ръкописи, които доработва и някои отпечатва у нас – било на руски, било в превод на български, правен от негови усърдни студенти.

На руски език тук той отпечатва:

1. Бог-Слово. Экзегетический эскиз „Пролога” Иоаннова Евангелия (1:1-18), С. 1927;

2. Христово уничижение и наше спасение (Библейско-экзегетический анализ на Филип. 2:5-11), С. 1929;

3. Евангелия и их благовестие о Христе Спасителе и Его искупительном деле, С. 1932;

4. Св. апостол Лука. Евангелист и Дееписатель, С. 1932;

5. „Благовестие апостола Павла по его происхождению и содержанию” – В: ГСУ-Бф, т. XI, 1933-1934, С. 1934, с. 1-50;

6. Благовестие християнской свободы в послании св. Апостола Павла к Галатам, С. 1935;

7. Дидаскалия и Апостольския постановления по их происхождению, взаимоотношению и значению, С. 1935;

8. Послание к Евреям и историческое предание о нем, С. 1937.

Сред отпечатаните на български език трябва да споменем:

1. Граматика на Гръцкия библейски език – Ветхи и Нови Завет, С. 1927 (превод и редакция от проф. Глубоковски на граматиките на Конибиар и Скот);

2. „Христос и Ангелите. Екзегетически анализ на Евр. 1:6-14” – В: ГСУ-Бф, 4, 1926-1927, С. 1927, с. 185-218;

3. „Христос и Християните. Екзегетически анализ на Евр. 2:1-4” – В: ГСУ-Бф, 5, 1927-1928, С. 1928, с. 1-16;

4. „Изкупление и Изкупител” – В: ГСУ-Бф, 6, 1928-1929, С. 1929, с. 1-43;

5. „Християнското братство и неговата необходимост за вярващите” – В: ГСУ-Бф, 7, 1929-1930, С. 1930, с. 141-176;

6. „Християнското съботство. Екзегетически анализ на Евр. 4:1-16” – В: ГСУ-Бф, 8, 1930-1931, С. 1931, с. 1-23;

7. „Първосвещенството на Христа и задълженията на християните” – В: ГСУ-Бф, 9, 1931-1932, С. 1932, с. 1-40;

8. Преображение на Господа Иисуса Христа, С. 1933;

9. „Християнското съвършенство и Христос като Първосвещеник навеки по чина на Мелхиседека. Екзегетически анализ на Евр. гл. 6” – В: ГСУ-Бф, 12, 1934-1935, С. 1935, с. 1-50;

10. „Христос – Първосвещеник по чина на Мелхиседека” – В: ГСУ-Бф, 13, 1935-1936, С. 1936, с. 1-48.Заради голямата си научна и обществена дейност професор Глубоковски е бил удостоен с множество научни и почетни звания: действителен член на Императорското дружество за история и руска старина при Московския университет; на дружеството „Преподобни Нестор” при университета „Св. Владимир” в Киев; на дружеството на руските архивни дейци в Петроград; пожизнен член на братството „Св. Сергий” при Московската духовна академия; на Руското палестинско дружество; на Славянското дружество в София и много други; член-кореспондент на Императорската академия на науките; почетен член на духовните академии в Москва, Киев и Казан, на Петроградския и Московския археологически институти и на още десетина други научни институции в Русия и зад граница, между които не трябва да се пропуска Society for Biblical Study в Лондон.

От 1892 до 1897 година „по назначению свыше[6]”, явно от Светия Синод на Руската православна църква, се занимава и с поправяне на руския превод на Новия Завет. От 1907 година е член на Синодната комисия за поправяне на славянския текст на богослужебните книги „Постен Триод” и „Пентикостар”. Участвал е и в неизброими комисии по духовното учебно дело в Русия на национално и на епархийско равнище.

В заключение ще приведем думите на първия декан на Богословския факултет професор протоиерей Стефан Цанков, че „освен драгоценната педагогическа и голяма учена дейност на професора Николай Никанорович Глубоковски в нашия Богословски факултет и неговата дружелюбна неоценима помощ, която дава на всички свои млади колеги в нашия Богословски факултет в тяхната професорска и литературна работа, особено големи са заслугите на професор Николай Никанорович Глубоковски (поради голямата му опитност) във вътрешната уредба на нашия факултет, както и в подбора на преподавателския персонал в него. По поръка на факултетския съвет на нашия Богословски факултет професор Николай Никанорович Глубоковски писа учени доклади по хабилитирането или производствата на професорите Иван Спасов Марковски, Ганчо Ст. Пашев, протоиерей Иван Гошев, Димитър В. Дюлгеров, протоиерей Христо Димитров, Христо Гяуров, за частния хоноруван доцент протопрезвитер Георги И. Шавелски и за кандидатите при хабилитационните конкурси дякон А. Войнов и Стоян Петков (сега епископ Андрей[7])”[8].

Професор Николай Глубоковски постави здравите основи на православното богословие у нас и особено на новозаветното богословие. Така, по думите на поета, той „памятник себе воздвиг нерукотворный”. А портретът му винаги ще стои във Втора аудитория като малък знак на нашата признателност към него и към всички руски учени, които намериха топъл, братски прием в България след Октомврийската революция. По думите на св. апостол Павел, ако те са посеяли у нас такива духовни блага, едва ли материалната отплата е могла да възнагради достойно дарителите (1 Коринтяни 9:11). Затова остава в сила заветът: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евреи 13:7).

________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Измененият Закон за народното просвещение, приет от Народното събрание през 1921 година (утвърден с указ от 11 юли 1921 година и обнародван в „Държавен вестник”, бр. 87 от 21 юли същата година) предвижда откриването на Богословски факултет при Софийския университет (чл. 285, буква „ж”). Според този закон (чл. 298) конституирането на факултетския съвет на Богословския факултет става, след като се назначат тримата първи професори: по Свещено Писание на Новия Завет, по Систематическо богословие и по Църковно право. Конкурсите за заемане на професорските места се провеждат през есента на 1922 година, след което се назначават и първите професори-богослови. Но по Свещено Писание на Новия Завет не се явява достоен кандидат. Тогава се избира руският учен-библеист протоиерей Александър П. Рождественски, който до революцията е бил професор по Свещено Писание на Стария Завет в Петроградската духовна академия. Поради сполетялото го тежко заболяване обаче той въобще не можал да чете лекции. По-подробно в: Цанков, С. „Богословският факултет у нас (1923-1933)” – В: ГСУ-Бф, 11, 1, с. 16-17, 36.

[2]. Цанков, С. „Професор Н. Н. Глубоковски. Един голям руски учен” – В: Църковен вестник, 13, 1937, с. 149. От същия автор: Н. Н. Глубоковски, С. 1940 (отпечатък от Летопис на Българската академия на науките, кн. 20), с. 1-6; Цоневски, И. „Тридесет години Духовна академия (Богословски факултет). Юбилейно тържество по случай тридесетгодишнината на Духовната академия (Богословски факултет), 1923-1953 г.” – В: ГДА, 5 (31), 12, 1955-1956, С. 1956, с. 493-494; Николай, еп. Макариополски „Петдесет години богословска наука в България (1923-1973)” – В: ГДА, 24 (50), 1, 1974-1975, С. 1978, с. 47-54.

[3]. Марковски, И. „Един ненадминат православен богослов. В спомен на проф. Н. Н. Глубоковски” – В: Църковен вестник, 14, 1937, с. 159.

[4]. Пашев, Г. „Професор Николай Никанорович Глубоковски. По случай 40 дни от смъртта му” – В: Църковен вестник, 20, 1937, с. 234.

[5]. 35-летие ученой деятельности професора Николая Никаноровича Глубоковского, С. 1925, с. 11-12.

[6]. Пак там, с. 57.

[7]. И после Ню-Йоркски митрополит на Българската църква.

[8]. Богословският факултет у нас, с. 38.

Изображения: 1. Авторът на статията, Иван Ж. Димитров; 2. Проф. Глубоковски; 3. Проф. Глубоковски; 4. Гробът на проф. Глубоковски, в руския парцел на Софийски централни гробища.

Източници на изображенията – http://www.yandex.ru и Гугъл БГ

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ДЕСЕТА

Откровение на св. Иоан Богослов (Апокалипсис)

Писател – сам апостол Иоан на няколко места в Откровение изтъква, че той го е написал (Откровение 1:1): „Откровението на Иисуса Христа, що му даде Бог, за да покаже на рабите онова, което трябва да стане скоро. И  Той го явѝ като го изпрати чрез ангела Си на Своя раб Иоан“. (Откровение 1:4): „Иоан – до седемте църкви, които са в Асия: благодат вам и мир от Оногова, Който е,  и Който е  бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол“. (Откровение 1:9): „Аз, Иоан, който съм брат ваш и съучастник в скръбта и в царството, и в търпението Иисус Христово, бях на острова, наречен Патмос, заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово“ (Откровение 22:8): „И аз, Иоан гледах и чувах това. А когато чух и видях, паднах да се поклоня пред нозете на Ангела, който ми казваше това“. И в древната християнска писменост се свидетелства, че Откровение е написано от св. апостол Иоан. Св. Юстин Мъченик (починал между 163-167 година) в съчинението си „Разговор с Трифон юдеина“, глава 81, казва: „Освен това, някой, на име Иоан, един от апостолите на Христа („ис тон апостолон ту Христу“), в даденото му откровение („ен апокалипси геномени авто“) предсказал… „.

Съдържание, главни мисли

Книга Откровение има двадесет и две глави.

Пролог (Откровение 1:1-3). В него се говори, че книгата Откровение съдържа откровение, дадено от Бога чрез Иисус Христос на апостол Иоан, и че е блажен този, който пази думите на това откровение.Част І. Послание до седемте малоазийски църкви в Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сарди, Филаделфия и Лаодикия (Откровение 1:4-3:22). В посланията църквите се похваляват за своите добри дела, укоряват се за лошите и се дават някои наставления.

Част ІІ. Видение за живота на човеците (в общи черти) от времето, когато Иисус Христос е дошъл на земята, до второто Му пришествие, всеобщия съд и края на света (Откровение 4:1-10:11).

Видение І. Бог седи на престол на Небето; около престола на Бога седят на двадесет и четири престола двадесети и четирима старци и има четири животни (Откровение глава 4).

Видение ІІ. Бог седи на престола на Небето и държи в десницата Си Книгата на живота, запечатана  със седем печата (глава 5).

Видение ІІІ. Ангелът снема седемте печата от Книгата на живота (6:1-8:13). При снемане печатите се представя краят на света и всеобщият съд, на който вършилите добро ще получат награда, а вършилите зло ще бъдат наказани.

Част ІІІ. Видение относно живота на християнската Църква в общи черти, в отношението ѝ към римската власт, като се започва от рождението на Иисус Христос  и се завършва с падането на град Рим-Вавилон (глава 12-глава 18).

Отдел І. От рождението на Иисус Христос до падането на езическия град Рим-Вавилон (глави 12, 13).

Видение І: Жена ражда мъжко дете, което ще управлява всички народи с железен жезъл. Голям червен змей иска да изяде детето на жената (глава 12). Под тази жена ще трябва да се разбира св. Дева Мария. Под появилия се на небето „голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главата му – седем корони“ ще трябва да се разбира дяволът, сатаната, който употребявал разни средства (избиването на витлеемските младенци по заповед на цар Ирод Велики), за да убие новородения Младенец Христос.Видение ІІ: Явяването на един звяр със седем глави и десет рога (13:1-10). Под звяра със седем глави и десет рога ще трябва да се разбира град Рим, разположен на седем хълма. Под седемте глави на звяра ще трябва да се разбират римски императори (Откровение 17:3; 17:9, 10).

Видение ІІІ: Явяването на един звяр с два рога като на агне (Откровение 13:11-18). Числото на звяра е 666 (Откровение 13:18). „Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек и числото му е 666.“ Под този звяр трябва да се разбира един от римските императори. Този император е Нерон. Когато името на кесаря Нерон се пише с еврейски букви, сумата от числата, обозначавани с буквите на неговото име, е 666 (= 50; =200; =6; =50; =100; =60; =200).

Отдел ІІ. Падането на езическия град Рим-Вавилон, във връзка с Второто пришествие на Иисус Христос, всеобщият съд и края на света (Откровение 14:18). Предсказанието за падането на езическия град Рим-Вавилон е преплетено с предсказанието за Второто пришествие на Христос, всеобщия съд и края на света и в пророческата реч на Иисус Христос за разрушението на град Иерусалим, края на света, Неговото Второ пришествие и всеобщия страшен съд. Предсказанието за разрушението на град Иерусалим е преплетено с предсказанието за събитията преди края на света и преди Второто пришествие на Христос.

Видение първо: Второто пришествие на Христос (14:1-13);

Видение второ: Всеобщия съд (14:1-20);

Видение трето – края на света (глава 15 и глава 16);

Видение четвърто: Осъждането на голямата блудница – езическия град Рим-Вавилон (глава 17);

Видение пето: Падането на езическия град Рим-Вавилон (глава 18).

Част ІV – Победата и тържеството на християнската Църква (глава 19 и глава 22:5).

Видение І. Второто пришествие на Христос (глава 19);

Видение ІІ. Свързването на змея (дявола) за хиляда години: първо възкресение на обезглавените, заради свидетелството им за Иисус и заради Божието слово и на отказалите да приемат белега на челото си и на ръката си; всеобщия съд (глава 20).Откровение 20:1-2: „Видях, че от небето слизаше Ангел, който имаше ключа от бездната и голяма верига в ръката си; той хвана змея, дребната змия, която е дявол сатана – и го свърза за 1000 години“. С думите „1000 години“, както и с думите 1260 дена – 11:3; 12:6, „четиридесет и два месеца“ 11:2; 13:5; „през време, времена и половин време – (12:14)  срв. Деяния апостолски 7:25 „До време, времена и полувреме“ (не се означава определено време). Под хиляда години тук ще трябва да се разбира времето от първото идване на Иисус Христос до Второто Негово пришествие. През това време всички тези, които са пострадали заради Христа след своята смърт на земята, след която настъпва частния съд, ще получат своята награда на небето. Земната смърт за тях е първо възкресение. През същото време дяволът за тях е вече напълно свързан и не може да им причини никакво зло.

Откровение 20:7: „А когато свършат хилядата години, сатаната ще бъде пуснат от тъмницата си“. Свършването на хилядата години ще стане при второто пришествие на Христос. Тогава дявола, сатаната ще се яви в лицето на антихриста „за кратко време“. Значи под пускане на дявола от тъмницата му ще трябва да се разбира явяването му като антихрист при второто пришествие на Иисус Христос.

Видение ІІІ: Ново небе и нова земя – нов град Иерусалим (глава 21:1);

Откровение 21:1-2:“И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали и морето вече го нямаше“ Под ново небе и нова земя, нов град Иерусалим ще трябва да се разбира възтържествувалата християнска Църква, Божието царство.

Заключение: 22:6-21. Изтъква се, че изложеното в Откровение е вярно и истинско, че то е било видяно и чуто от апостол Иоан. Второто Христово пришествие е близо. Към съдържанието на книга Откровение не трябва нито да се прибавя нещо, нито пък да се отнема нещо.

Някои места в книга Откровение имат общо и по съдържание, и по форма с места от Стария Завет, особено с места в книгите на пророците Исаия, Иеремия, Иезекиил и Даниил – Откровение 5:1=Исаия 29:11-12; Откровение 6:15-17=Исаия 2:19,  Осия 10:8; Откровение глава 10=Иезекиил 2:9, 3:1-4; Откровение 10:5-7=Даниил 12:7; Откровение 13:1-17=Даниил 7:7; Откровение 13:2=Даниил 7:4-6; Откровение 13:6=Даниил 7:21; Откровение 14:8=Исаия 21:9, Иеремия 51:7-8; Откровение 14:14=Даниил 7:13; Откровение 14:20=Исаия 63:2-3; Откровение 16:17-19=Иеремия 25:15; Откровение 17:3=Даниил 7:7; Откровение 18:21=Иеремия 50:23-51, 13:51, 63:64; Откровение 18:22-23=Исаия 13:19-21, Иеремия 25:10, Иезекиил 26:13; Откровение 19:17-18=Иезекиил 39:17-19; Откровение 21:1-2=Исаия 65-17; Откровение 21:23=Исаия 10:19; Откровение 22:1-2=Иезекиил 47:1, 47:14.Време – сам апостол Иоан съобщава (Откровение 1:9-10), че откровението което записал в книгата си му било дадено, когато се намирал на остров Патмос. На този остров той бил заточен през последните години от управлението на император Домициан (82-96 година). Св. Ириней Лионски в петата книга на съчинението си „Против ересите“ казва, че Откровение било дадено на апостол Иоан в края на царуването на Домициан (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 18). Може да се предполага, че Откровение било написано през 95 година.

Място – на остров Патмос, където апостол Иоан бил заточен през последните години от управлението на император Домициан.

Повод – поводът за написването на книгата било гонението против християните през време на император Домициан, поради което гонение и апостол Иоан бил заточен на остров Патмос.

Цел – главната цел, която апостол Иоан си бил поставил при писане на книга Откровение била да изложи в пророческа форма във видения живота на християнската църква през време на нейното основаване, отношението ѝ към римската власт, падането на езическия град Рим-Вавилон и събитията, които ще настъпят при Второто пришествие на Иисус Христос, всеобщия съд и края на света.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

1.Послание до Римляните

Римската църкваПървите последователи на Иисус Христос в град Рим са били юдеите, които са живеели в него, ходили са в Палестина по работа или за празници и там са слушали проповедта на Христос и на Неговите апостоли. Апостол Петър е ходил няколко пъти в град Рим. За пръв път той отишъл през 42 година, след като бил освободен по чудесен начин от тъмницата, в която бил затворен по заповед на цар Ирод Агрипа І. През време на първите си римски окови апостол Павел престоял две години в град Рим.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шестнадесет глави. Може да се получи познание за Бога, като се разглежда създаденият от Него свят (1:20). Извършеният от пародителите Адам и Ева грях преминава у всички техни потомци  (5:12). Очистването на човеците от техните грехове става чрез кръстната жертва на Иисус Христос (3:25). Човек се оправдава не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (3:28; 4:3). Бог определя съдбата на човека не безразборно, а въз основа на Своето предведение (8:29-30). Всеки човек е длъжен да се подчинява на гражданските власти (13:1).

Време – началото на 58 година.

Място – град Коринт.

От кого е било занесено – посланието било занесено от Фива, дякониса в Кенхрея, пристанище на град Коринт за Изтока.

Повод – пръсналата се по цял свят вест за силната вяра на римските християни (1:8). Появилата се гордост между римските християни-юдеи относно тяхното предимство (2:17; 3:1). Появилата се гордост също така между християните-езичници (11:17-18). Въпросът защо не всички юдеи не били приели Христовото учение (3:3-4; 11:5) и въпросът каква храна да се употребява и какви празници да се спазват (14:4, 10, 20; 14:5).

Цел – да смири гордостта, както на християнските-юдеи, така и на християнските-езичници  (2:17-23; 3:9-12; 11:17-18). Да изтъкне, че след съгрешението на Адам и Ева всички човеци се намират под влиянието на греха и могат да се оправдаят не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (3:23-25; 3:28; 4:3). В плана на Бога за спасение на човеците юдейският народ не е бил отхвърлен. В този план било предвидено всички юдеи да повярват и да се спасят, след като “влезе цялото множество езичници” (11:1, 11; 11:25-27). Дава се отговор на въпроса, каква храна да се употребява и какви празници да се спазват (14:1-4; 14:20; 14:15; 14:21; 14:5-6).Послания до Коринтяните

Коринтската църква

Коринтската църква е основана от апостол Павел. В град Коринт апостол Павел бил три пъти – през времето на второто си пътешествие, през време на третото си пътешествие и през време на четвъртото си пътешествие, когато е отивал за град Рим, където и пострадал мъченически.

2.Първо послание до Коринтяните

Съдържание, главни мисли

Посланието има шестнадесет глави. Християните не трябва да се делят на партии – ученици на Павел, на Аполос, на Кифа. Проповедниците само насаждат, а Бог прави да расте всичко (1:12; 3:6-7). Една е основата на Църквата – Христос  (3:11). Брачният живот на човека е устроен от Бога. Девствения живот стои по-високо от брачния (7:1; 7:26; 7:38). Всеки човек трябва да пристъпва достойно, като изпитва себе си към приемането на тялото и кръвта на Иисус Христос. “Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане” (11:23-25; 27-29). Всички духовни дарби се дават от Светия Дух (12:1; 4:11). По-високо от всички духовни дарби стои любовта, тя стои по-високо даже от вярата и надеждата (13:1-3; 13:13). Христовата църква е едно тяло, макар и да има много членове. Главата на Църквата е Христос (12:14-28). Ако Христос не е възкръснал, празна е евангелската проповед, празна е и вярата (15:12-14). Началото на възкресението на мъртвите е положил Христос със Своето възкресение (15:20-22). При Второто пришествие на Христос всички живи ще се изменят, а всички мъртви ще възкръснат с изменено тяло (15:51-53).

Време – посланието е написано през 57 година между празниците Пасха и Петдесетница (16:8).

Място – град Ефес (16:6).

Повод – повод за написване на посланието дали сведенията, които апостол Павел получил в град Ефес относно състоянието на коринтската църква. Сведенията апостол Павел получил от домашните на коринтянката Хлоя (1:11), от коринтските граждани Стефанин, Фортунат и Ахаик и чрез писмото на коринтските християни, изпратено чрез споменатите граждани (7:11). От тези сведения апостол Павел узнал следното: между коринтските християни се били появили разцепления (1:11-12; 3:4-7) и блудство – някой си държал бащина жена (глава 5). Някои от коринтските християни ходели да се съдят и то против свои братя, в езически съдилища (6:1-7), яли идоложертвена храна (8:10; 20:21, 28; 8:1; 8:7); в коринтската църква се били появили възражения против апостолското достойнство на апостол Павел (9:1-18). На богослужебните събрания някои мъже стоели с покрити глави, а някои жени – с открита глава (11:1-16); на вечерите на любовта имало някои нередовности (11:20-21). Някои коринтски християни пристъпвали неподготвено и недостойно към приемането на тялото и кръвта на Иисус Христос (11:23-29).Цел – дават се наставления относно единството на християнската Църква (3:5-7; 3:11; 4:6; 12:12; 12:20-23), относно премахване на блудството – кръвосмесникът се отлъчва (5:3-5; 5:9, 1). Запрещава се на християните да ходят в езически съдилища (6:1-3; 6:7) и да употребяват идоложерствена храна (4:4-7; 8:10; 10:19, 21). Дават се наставления относно брачния живот (7:1, 2; 7:7-9; 7-25-28; 7:38), относно богослужебните събрания (11:4-5, 7), относно реда на вечерите на любовта (11:20-21), относно приемането на Христовото тяло и Христовата кръв (11:23-25; 11:27-29), относно духовните дарби (12:1, 4-11; 14:1, 14:12, 14:2-3; 12:31; 13:1-3; 13:13), относно възкресението на мъртвите (15:12-14; 15:20-22; 15:42-44; 15:51-53); подканят се коринтските християни да събират милостиня за братята в град Иерусалим (16:20); апостол Павел защитава своето апостолско достойнство (9:1-3; 4-18-21; 16:5-7).

3.Второто послание до Коринтяните

Съдържание, главни мисли

Посланието има тринадесет глави. Между коринтските християни, главно между юдействащите, имало противници на апостол Павел. Те обвинявали апостол Павел, че той не държал на думата си и не изпълнил обещанието си, дадено на две места в първото му послание (1 Коринтяни 4:19; 1 Коринтяни 16:5-7), да посети коринтската църква (2 Коринтяни 1:15-18). В 2 Коринтяни 1:23, апостол Павел обяснява защо се забавил с второто си отиване в Коринт: “Аз призовавам Бога за свидетел на душата ми, че щадейки вас, не съм дошъл досега в Коринт”. Противниците на апостол Павел казвали, че той бил в посланията си “строг и силен”, а при личното си присъствие “слаб” и речта му била “нищо и никаква” (10:10). Апостол Павел опровергава това, като изтъква, че е бил един и същ навсякъде и винаги (2 Коринтяни 10:9-11). Противниците отричали апостолското достойнство на апостол Павел и всичко това, което той бил извършил. Апостол Павел опровергава и това тяхно обвинение, като между другото указва и на дадените му откровения (11:18-27). За да не се превъзнася за дадените му премного откровения, на апостол Павел било дадено жило в плътта, ангел-сатанин (12:7-9). Във второто си послание апостол Павел съветва коринтяните да простят на кръвосмесника, тъй като било изминало доста време и той навярно се е бил покаял (2:6-11). Апостол Павел и в това си послание подканя коринтяните да събират милостиня за братята в Иерусалим (8:6; 9:1-2; 8:7; 9:3-7; 8:1-5).

Време – посланието е написано през 57 година.

Място – в град Филипи, в който апостол Павел отишъл през време на третото си пътешествие.

Повод – като повод за написване на посланието послужили сведенията, които Тит донесъл на апостол Павел за състоянието на коринтската църква (вж. съдържание). Още като бил в град Ефес, апостол Павел изпратил Тит в Коринт, за да му донесе сведения за коринтската църква и да устрои събирането на милостиня за братята в Иерусалим. Като се връщал от град Коринт, Тит се срещнал с апостол Павел в град Филипи (2 Коринтяни 7:6).Цел – да защити себе си от появилите се негови противници главно между юдействащите в коринтската църква. Да защити апостолското си достойнство и да подкани коринтските християни към събиране милостиня за братята в Иерусалим (вж. съдържание).

4.Послание до Галатяните

Христовата църква в Галатия

Църквата в Галатия е основана от апостол Павел. В Галатия апостол Павел за пръв път дошъл през време на второто си пътешествие и престоял там поради болест по-дълго време. Втори път апостол Павел бил в Галатия през време на третото си пътешествие.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. Предава се на анатема всеки, който благовести различно от това, което е благовестено от апостолите (1:8). Между християните в Галатия се били появили юдействащи, които искали да се изпълнява Моисеевият закон. Апостол Павел изтъква, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (2:16). Старозаветният закон е бил възпитател в Христа и след Неговото идване е загубил своето значение (3:24). Всички, които повярват в Христа, стават Синове Божии: “юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски;” всички са едно в Иисуса Христа (3:28).

Време – посланието било написано в началото на 55 година, в началото на дейността на апостол Павел в град Ефес, през време на третото му пътешествие.

Място – град Ефес.

Повод – появата на лъжеучители, юдействащи християни, които искали да се изпълнява старозаветния закон (Галатяни 3:1).

Цел – да опровергае учението на лъжеучителите, юдействащи християни, че Моисеевият закон е задължителен за всички християни.

5.Послание до Ефесяните

Христовата църква в град Ефес

Христовата църква в град Ефес е основана от апостол Павел. В град Ефес апостол Павел бил няколко пъти: през време на второто си пътешествие, на връщане; през време на третото си пътешествие проповядвал в него около три години; през време на четвъртото си пътешествие, когато поставил Тимотей за епископ на града.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. В него са положени основните истини на християнската вяра и нравственост. Още в древността то е било наричано катехизис на християнската вяра. Иисус Христос е глава на Църквата (1:22). Човек се спасява не чрез дела по закона, а чрез вяра в Иисус Христос, чрез Божията благодат, която се дава даром (Ефесяни 2:8-9). Църковната иерархия е установена от Иисус Христос (4:11-13). Жената трябва да се подчинява на своя мъж, а мъжът трябва да обича самоотвержено своята жена  (Ефесяни 5:22-27). В посланието до ефесяните и в посланието до колосяните има много общи места. Такива са: Ефесяни 1:7; Колосяни 1:19, 14; Ефесяни 1:22, 23; Колосяни 1:18,19; Ефесяни 3:2-5=Колосяни 1:24-27; Ефесяни 4:14-16=Колосяни 2:18-19; Ефесяни 5:18-21=Колосяни3:16; Ефесяни5:22-24=Колосяни 3:18; Ефесяни 6:25-27=Колосяни 3:9-19; Ефес.6:1-3=Колосяни 3:20; Ефесяни 6:4=Колосяни 13:21; Ефесяни 6:5-8=Колосяни 3:22-25; Ефесяни 6:9=Колос.4:1.Време – посланието е било написано към края на 62 година през време на първите римски окови на апостол Павел.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел, като се намирал в окови в град Рим, получил относно състоянието на ефеската църква. Апостол Павел узнал, че ефеските християни преуспявали във вярата и благочестието и били наскърбени, поради неговите окови в град Рим (Ефесяни 1:15-16; 3:18). Узнал тъй също, че в ефеската църква се били появили лъжеучители (4:14-15; 5:6-7).

Цел – да изложи някои основни истини на християнската вяра и нравственост: Иисус Христос е глава на Църквата (1:22); човек се спасява чрез вяра в Иисус Христос и чрез Божията благодат, която се дава даром (2:8-9); църковната иерархия е установена от Христос (4:11-13); между съпрузите трябва да има взаимна любов и жената трябва да се покорява на своя мъж (5:22-27).

По кого е било изпратено посланието – посланието е било изпратено по Тихик, “възлюблен брат и верен на Господа служител” (6:21-22).

6.Послание до Филипяни

Христовата църква в град Филипи

Църквата в град Филипи била основана от апостол Павел през време на второто му пътешествие. В град Филипи апостол Павел бил също през време на третото си пътешествие и пътешествието му до Рим.

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави. Когато апостол Павел се намирал в град Рим през време на първите му окови, дошъл при него филипинският християнин Епафродит, който му донесъл дар от филипийските християни; съобщил му, че те преуспяват във вярата и че измежду тях се появили лъжеучители, юдействащи християни, които искали да се изпълни старозаветния закон. Апостолът благодарил за изпратения му дар, изказал своята радост поради преуспяването на филипийските християни във вярата и им дал наставления да се предпазват от появилите се лъжеучители. Той подканил филипийците да бъдат смирени, подобно на Христос: “Който, бидейки в образ Божи, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи себе си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказва като човек, смири Себе Си, биде послушен дори до смърт и то смърт кръстна”.

Време – посланието е било написано в началото на 63 година, когато апостол

Павел се намирал в първите си римски окови.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил от дошлия при него в град Рим филипийски християнин Епафродит, относно състоянието на филипийската църква. От тези сведения апостол Павел узнал, че филипийските християни преуспявали във вярата (Филипяни 1:3-5), че между тях се появили лъжеучители  юдействащи християни, които изисквали да се изпълнява Моисеевия закон (Филипяни 3:2; 3:18-19) и че против филипийските християни се било появило гонение от страна на враговете на християнството – юдеи и езичници (1:28-30). Епафродит донесъл на апостол Павел и изпратения от филипийските християни дар. След като дошъл в Рим, Епафродит се бил тежко разболял до умиране (Филипяни 2:27).Цел – в посланието си до филипяни апостол Павел благодари за изпратения му дар (Филипяни 4:10-18), изказва своята радост за преуспяването им във вярата (Филипяни 1:3-5); дава наставление за предпазване от появилите се лъжесвидетели (Филипяни 3:2-7; 2:1-3) и ги съветва да понасят гоненията заради Христа твърдо и непоколебимо, посочвайки себе си за пример (1:8-30).

7.Послание до Колосяни

Христовата църква в град Колос

Градът Колос се намирал в областта Фригия – Мала Азия. Като говори за минаването на апостол Павел през Фригия във време на второто му и трето пътешествие (Деяния апостолски 16:6-7; 18:23; 19:1), евангелист Лука не съобщава изрично, че апостол Павел ходил в град Колос. От някои места в посланието до колосяни (1:5-7; 2:1-4, 5; 4:17; вж. също Филипяни 2:19) може да се заключи, че апостол Павел е бил в град Колос и е проповядвал там Христовото учение. Евангелската проповед в Колос продължил ученикът на апостол Павел Епафраст, който е бил навярно ръкоположен от апостол Павел за епископ на колоската църква (вж. Колосяни 1:7-8).

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави. През време на първите римски окови на апостол Павел, дошъл при него колоският християнин Епафрас (предполага се, че той бил епископ, ръкоположен от апостол Павел) и му донесъл сведения относно състоянието на колоската църква. От Епафрас апостол Павел узнал, че колоските християни преуспявали във вярата и любовта (1:7-8), че между тях се били появили лъжеучители, проповядващи учение, което било смесица от светска философия и юдейско учение, последователите на което изисквали някакво си служение на ангели, спазването на някои традиции и въздържание от някои храни (Колосяни 2:8; 2:16-17; 2:18-19). В противоположност на лъжеучителите, които отхвърляли Иисус Христос, апостол Павел още в началото на посланието си изтъквал, че Иисус Христос е “образ на невидимия Бог”, Син Божи, “роден преди всяка твар”, че “чрез Него е създадено всичко” (Колосяни 1:15-17). Всичко в Църквата трябва да се извършва в името на Иисус Христос, тъй като Той е Глава на Църквата (Колосяни 1:18-19). В посланието до колосяните и посланието до ефесяните има много общи места (вж. Послание до Ефесяни, съдържание).

Време – посланието е било написано към края на 62 година през време на първите окови на апостол Павел.

Място – в град Рим.

Повод – повод за написване на посланието били сведенията, които апостол Павел получил от колоския християнин Епафрас. От него Павел узнал, че колоските християни преуспявали във вярата и любовта и че между тях се били появили лъжеучители (вж. Съдържанието).

Цел – като имал предвид, че между колоските християни се били появили лъжеучители, в посланието си до тях апостол Павел им дава наставления да се предпазват от лъжеучителите (Колосяни 2:8; 2:18-19; 2:16-17); дава им също наставления относно някои истини на вярата – че Иисус Христос е Син Божи и Глава на Църквата (Колосяни 1:15-19) и относно някои истини на нравствения живот  – за отношенията между съпрузите (Колосяни 3:18-19), отношението между родители и деца (Колосяни 3:20) и между господари и слуги (3:22-25).

По кого е изпратено посланието – посланието е изпратено по “Тихик, възлюблен брат, верен служител и сътрудник в Господа” (Колосяни 4:7-9).

Послания до Солуняни

Христовата църква в град Солун

Църквата в град Солун апостол Павел основал през време на второто си пътешествие. Като дошъл в Солун, апостол Павел бил приет в къщата на Иасон (Деяния апостолски 17:7) и проповядвал три съботи наред в синагогата (Деяния апостолски 17:1-4). Поради бунта на неповярвалите юдеи, апостол Павел напуснал Солун, минал през град Берия, дето оставил Тимотей и Сила и стигнал в град Коринт. Когато Тимотей дошъл при апостол Павел в Атина, апостол Павел го препратил в Солун. От Атина апостол Павел отишъл в град Коринт, където не след много време дошли при него Тимотей и Сила.

8.Първо Послание до Солуняни

Съдържание, главни мисли

Посланието има пет глави. Като дошъл от Солун в град Коринт при апостол Павел, Тимотей дал сведения на апостол Павел за състоянието на солунската църква. От Тимотей апостол Павел узнал за преуспяването на солунските християни във вярата и любовта (1 Солуняни 3:6-7). Със своята вяра и живот те били станали “образец за всички вярващи в Македония и Ахаия” (1 Солуняни 1:7). Узнал апостол Павел също, че те били подложени на гонения и притеснения (1 Солуняни 2:14), че някои от тях не се въздържали от блудство, избягвали труда и не се стараели да изкарат прехраната си със собствени ръце и между тях се били появили някои недоразумения относно починалите, възкресението на мъртвите и второто Христово пришествие. Апостол Павел наставлява солунските християни, че при второто Христово пришествие, което ще настане внезапно, всички мъртви ще възкръснат, а живите ще бъдат грабнати на облаци, за да срещнат Господа във въздуха (1 Солуняни 4:13-18).Време – посланието е написано в края на 52 година през време на второто пътешествие на апостол Павел.

Място – град Коринт.

Повод – посланието апостол Павел написал, след като Тимотей дошъл от Солун при него в град Коринт и му донесъл сведения за състоянието на солунската църква (вж. съдържанието).

Цел – в посланието апостол Павел похвалява солунските християни за тяхната вяра и любов (1 Солуняни 1:7), приканва ги да понасят търпеливо гоненията и страданията (1 Солуняни 2:14; 3:4), да се въздържат от блудство (4:3), да не измамват ближните си (4:6), да изкарват със собствените си ръце своята прехрана (4:11) и им дава наставления относно второто пришествие на Иисус Христос и възкресението на мъртвите (1 Солуняни 4:13-18;  5:1-2) [вж. Съдържанието].

9.Второ Посланание до Солуняни

Съдържание, главни мисли

Посланието има три глави. Апостол Павел проповядвал в град Коринт, през време на второто си пътешествие повече от година и половина – от края на 51 година докъм средата на 53 година. След като той написал първото си послание до солуняни, получил нови сведения относно състоянието на солунската църква.  Били се появили лъжеучители, които учели, че “уж настъпва вече Христовият ден” (2 Солуняни 2:2), било се появило даже послание, под името на апостол Павел, в което се изтъквало, че вече бил наближил Христовият ден (2 Солуняни 2:1-2). Някои между солунските християни живеели безчинно, нищо не работели, а се занимавали с “празни работи” (2 Солуняни 3:11). В допълнение към това, което апостол Павел казал относно второто Христово пришествие в първото си послание, във второто си послание изтъква, че преди това пришествие ще се появи антихристът-безбожник, човекът на греха, синът на погибелта, който ще обяви себе си за бог. Него Бог ще убие с дъха на устата си и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби (2 Солуняни 2:3-10). “Който не иска да се труди, казва апостол Павел, не бива да яде” (2 Солуняни 3:10).

Време – второто послание до солуняните било написано в началото на 53 година,  след като било написано първото послание.

Място – град Коринт.

Повод – новите сведения, които апостол Павел бил получил относно състоянието на солунската църква, след като бил написал вече първото си послание (вж. съдържанието).

Цел – да опровергае неправилното учение на появилите се лъжеучители относно второто пришествие на Иисус Христос и да подкани солунските християни към труд, към изкарване своята прехрана със собствените си ръце. Като пример апостол Павел посочва себе си (2 Солуняни 3:7-8) [вж. съдържанието].

Пастирски послания

Пастирските послания са три: две до Тимотей и едно до Тит. Наричат се пастирски, защото са изпратени до пастири – епископите Тимотей и Тит, които били ръкоположени от апостол Павел и защото в тях апостол Павел говори главно за длъжностите на Тимотей и Тит, като пастири на Христовата Църква.

10.Първо послание до Тимотей

Сведения за Тимотей

Произхождал от ликаонския град Листра. Баща му бил елин, а майка му Евника и баба му Лоида, били юдейки (Деяния апостолски 1:16; 2 Тимотей 1:5). През време на второто си пътешествие апостол Павел, като минавал през град Листра, взел Тимотей за свой спътник. Като бил в град Ефес през време на третото си пътешествие, апостол Павел изпратил Тимотей, придружен от Ераст, в Македония, град Коринт (1 Коринтяни 4:17; Деяния апостолски 19:22). Тимотей поради болест не можел да отиде в Коринт, а останал в град Филипи. Тимотей бил при апостол Павел през време на първите му римски окови. През време на четвъртото си пътешествие, апостол Павел оставил Тимотей за епископ в град Ефес.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. Докато бил още в Ефес и ръкоположил там Тимотей за епископ, в ефеската църква се били появили лъжеучители (1 Тимотей 1:18-20). Когато през време на четвъртото си пътешествие апостол Павел бил в град Филипи, получил там сведения за ефеската църква. Той узнал, че там се били увеличили лъжеучителите и че някои християни не се отнасяли с нужното внимание към Тимотей, защото бил млад (1:3-7; 4:1-3; 6:3-5; 1 Тимотей 6:20-21; 4:12). Лъжеучителите са били предимно християни-юдеи (имало между тях и християни-езичници); те се занимавали с басни и безкрайни родословия, отклонявали се от вярата, забранявали да се встъпва в брак и съветвали въздържание от ястия, били алчни за печалба и други. Апостол Павел дава наставление за предпазване от лъжеучителите (1:3-7; 4:5-6; 6:3-5; 6:20-21) и съветва никой да не презира младостта на Тимотей (4:12); дава също наставления относно църковната иерархия: какви качества да имат епископите (3:1-7) и дяконите (3:8-12); дава наставления за миряните – да правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци (2:1-4). В първото си послание до Тимотей апостол Павел указва и някои истини на вярата. Второто лице на Св.Троица – Синът Божи, дошъл на земята и приел човешка плът: “И наистина велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тимотей 3-16). Христовата Църква е стълб и крепило на истината (1 Тимотей 3:15). Апостол Павел дава наставления и на самия Тимотей: да не занемарява дарбата, дарена му от ръкоположението (4:14); да се грижи за старците, старите жени и по-младите (5:1-2) и за вдовиците (5:3-7; 5:9-16) и други.Време – посланието било написано в 65 година, през време на четвъртото пътешествие на апостол Павел след освобождението му от първите римски окови.

Място – град Филипи.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил относно състоянието на ефеската църква: че в нея лъжеучителите се били увеличили и че някои ефески християни не се отнасяли с нужното внимание към Тимотей, защото бил млад (вж. съдържание).

Цел – да даде наставления относно предпазване от лъжеучителите (1:3-7; 4:4-5; 6:3-5; 6:20-21), относно църковната иерархия – какви качества да имат епископите (3:1-7) и дяконите (3:8-12) и други. Подканя Тимотей да не занемарява дарбата, която е в него чрез пророчество и чрез възлагане на ръце (вж. съдържанието).

11.Второ Послание до Тимотей

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави.  Когато апостол Павел се намирал в град Рим през време на вторите негови римски окови, дошъл при него видният ефески християнин Онисифор, който му донесъл сведения относно състоянието на ефеската църква и относно самия Тимотей (2 Тимотей 1:16-18). От Онисифор апостол Павел узнал, че Тимотей стои твърдо във вярата и понася спокойно страданията (2 Тимотей 1:3-5), че християните в Ефес били подложени на страдания (2 Тимотей 2:3-5) и че лъжеучителите, за които се говори в първото послание до Тимотей продължавали своята дейност (2 Тимотей 2:14-16-18; 2 Тимотей 2:23-26; 2 Тимотей 3:6-9). Апостол Павел благодари на Бога за твърдата и силна вяра на Тимотей (2 Тимотей 3:5) и дава наставления за понасяне страданията (2 Тимотей 1:8) и за предпазване от лъжеучителите (2 Тимотей 2:14-16-18; 2:23-26); той дава наставления относно истините на вярата: в Църквата има разни членове – добри и лоши, праведни и грешници (2 Тимотей 2:20); всичкото Писание е боговдъхновено (2 Тимотей 3:16-17). Апостол Павел дава наставления и към самия Тимотей – да разпаля Божия дар, който е в него чрез ръкополагането му от апостол Павел (2 Тимотей 1:6), да проповядва Божието слово във всяко време, да поучава с голямо дълготърпение (2 Тимотей 4:1-2), да бъде достоен, безукорен работник, който вярно проповядва словото на истината (2 Тимотей 2:15) и други. През време на вторите си римски окови, апостол Павел нямал никаква надежда за освобождението си и предчувствал близката си смърт. “Аз вече ставам жертва – пише той на Тимотей – и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тимотей 1:7/. Поради това той моли Тимотей да дойде при него, да донесе забравените от него в Троада фелон и книги и да вземе със себе си евангелист Марк (2 Тимотей 4:11-13).

Време – посланието е било написано в 66 година, през време на вторите римски окови на апостол Павел.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил от дошлия при него виден ефески християнин Онисифор, че Тимотей стои твърдо във вярата и че лъжеучителите продължават своята дейност в ефеската църква. Повод за написване на посланието било също така и обстоятелството, че апостол Павел, през време на вторите си римски окови, нямал вече никаква надежда за освобождение и очаквал близката си смърт (вж. съдържание).

Цел – да даде израз на своята радост, поради твърдата и силна вяра на Тимотей, да даде наставления за предпазване от лъжеучителите и за търпеливо понасяне на страданията. Във второто си послание до Тимотей апостол Павел дава наставления също и относно някои истини на вярата. Дава също някои наставления към самия Тимотей, относно негова пастирска дейност.

12.Послание до Тит

Христовата църква на остров Крит.

Първите последователи на Иисус Христос на остров Крит били юдеите, които ходили за празниците, или по други случаи в Палестина и там слушали проповедта на Иисус Христос и на апостолите. Евангелист Лука съобщава, че на празника Петдесетница, когато станало слизането на Светия Дух върху вярващите, имало в Иерусалим, между другите юдеи от разсеянието и юдеи критяни (Деяния апостолски 2:11). Основател на Христовата църква на остров Крит бил апостол Павел. Когато отивал за кесарев съд в град Рим, апостол Павел минал покрай остров Крит, но не се отбил в него. През време на четвъртото си пътешествие, след освобождението си  от първите римски окови, апостол Павел дошъл на остров Крит, заедно с Тит и проповядвал  продължително време с него. Преди да го напусне апостол Павел ръкоположил Тит за епископ на новообразуваната критска църква. В посланието си до него, апостол Павел му пише: “Затова те оставих в Крит, за да довършиш несвършеното и да поставиш по всички градове презвитери, както бях ти поръчал” (1:5).Сведения за Тит

По произход бил езичник-елин (Галатяни 2:3). Бил жител на град Антиохия. Като отивал от този град в Иерусалим за апостолския събор, апостол Павел взел със себе си и Тит (Галатяни 2:1). Тит бил обърнат към Христа в град Антиохия от апостол Павел, тъй като апостол Павел го нарича негово по вяра чедо (Тит 1:4). Тит придружавал апостол Павел през време на третото му пътешествие. От град Ефес, през 57 година апостол Павел изпратил Тит в Македония и град Коринт, за да донесе сведения за тамошните църкви и да устрои събирането на милостиня за братята от Иерусалим, като на връщане да чака апостол Павел в град Тоада (2 Коринтяни 2:12-13; 2 Коринтяни 8:6). На връщане от град Коринт Тит се срещнал с апостол Павел в град Филипи. От този град апостол Павел го изпратил втори път в град Коринт (2 Коринтяни 7:6-13; 2 Коринтяни 8:6-17). През време на четвъртото си пътешествие апостол Павел оставил Тит за епископ на остров Крит. В началото на вторите римски окови на апостол Павел Тит бил при него. От град Рим той отишъл в Далматия (2 Тимотей 4:9-10). Според преданието Тит завършил живота си като критски епископ.

Съдържание, главни мисли

Посланието до Тит има три глави. В новооснованата Христова църква на остров Крит се били появили лъжеучители, както между християните-езичници, така и между християните-юдеи “особено между обрязаните”. Те били непокорни, занимавали се с празнословие, глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона, считали едно за чисто, а друго за нечисто по отношение ястията и били алчни за гнусни печалби (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11). Апостол Павел дава наставления в послението си до Тит за предпазване от лъжеучителите (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11). Давал е и други наставления: 1) наставления относно вярата: Иисус Христос пожертвал Себе Си на кръста, за да избави човечеството от греха и да го очисти (Тит 2:11-15); Бог спасява човеците не поради дела по закона, а поради Своята милост “чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго” (Тит 2:7); за спасението е необходима не само вяра, но са необходими и добри дела (Тит 3:8); 2) наставленията относно църковната иерархия: поръчва на Тит да постави по всички градове епископи (Тит 1:5); посочва качествата на презвитерите (Тит 1:6-9); 3) наставления към Тит за пастирска дейност: да бъде образец на добри дела (Тит 2:2-5), да поучава вярващите да бъдат покорни на началствата и властите (Тит 3:1-2); старците и стариците да бъдат трезви, здрави във вярата и любовта, да не бъдат клеветници и така нататък (Тит 2:2-5); младежите да бъдат целомъдри (Тит 2:6-8).

Време – посланието е било написано в 65 година през време на пътешествието на апостол Павел до Рим.

Място – град Коринт.

Повод – появили се лъжеучители между критските християни  (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11); желанието на апостол Павел да покани Тит да дойде при него в град Никопол, където  щял да презимува (Тит 3:12).

Цел – да даде наставления относно предпазване от лъжеучители, относно някои истини на вярата и относно църковната иерархия. Да даде също наставления на Тит относно пастирската му дейност (вж. съдържанието).

13.Послание до Филимон

Съдържание –  посланието има една глава. В него се разказва, че Онисим, роб на колоския жител Филимон избягал от господаря си и отишъл в град Рим. Тук той,  през време на първите римски окови на апостол Павел, се срещнал с него. Апостол Павел го наставил в истините на Христовото учение, покръстил го и го изпратил обратно при неговия господар.Читатели – читателите на посланието са Филимон, Архип и Апфия (Филимон 1:1-2). Филимон бил жител на град Колос; бил обърнат в християнството от апостол Павел; станал сътрудник на апостол Павел и имал домашна църква (Филимон 1:1-2; 8:10, 19). Архип бил съратник на апостол Павел (Филимон 2); изпълнявал известна длъжност в колоската църква; може да се предполага, че е бил помощник на Епафрас (Колосяни 4:17). Апфия била съпруга на Архип.

Време – посланието е написано в края на 62 година, когато апостол Павел се намирал в първите си римски окови.

Място – град Рим.

Повод – избягването на Онисим, роб на Филимон в Рим, срещата му с апостол Павел, обръщането му в християнство и връщането му при господаря си.

Цел – като съобщава на Филимон, че обърнал Онисим към Христос (родил го “в оковите си”, стих десети), че искал да го задържи при себе си, за да му служи, но не искал да направи това без съгласието на Филимон (стихове тринадесети и четиринадесети), апостол Павел го моли да го приеме вече не като роб, а по-горе от роб, като възлюбен брат (стих шестнадесети), изказвайки желание да заплати всичко, каквото Онисим бил дължал  (стихове осемнадесети и деветнадесети).

14.Послание до Евреите

Читатели – никъде в посланието не се съобщава до кого е било изпратено. От много места в него може да се заключи, че то било изпратено до евреите (Евреи 1:1-28; 5:12). Евреите, към които било изпратено посланието са били евреи-християни. Това се вижда от следните места в посланието: 10:32-35; 10:28-29; 6:9-10. Евреите-християни, към които било изпратено посланието са били жители на Палестина. Те не са били юдейски християни от разсеянието. В посланието апостол Павел пише на юдеите-християни, че желае да отиде при тях и да ги види (13:23). Така е могъл да пише апостол Павел не на юдеите-християни от разсеянието, а на юдеите-християни в Палестина. В Евреи 10:34 се изтъква, че имотът на християните-юдеи бил разграбван.  Разграбван е бил имотът не на християните-юдеи  вън от Палестина (което тогава не се допускало от римската власт), а на юдеите-християни в Палестина (срв. 2 Солуняни 2:14).

Съдържание и главни мисли

Посланието има тринадесет глави. От някои места в посланието (2:2-4; 10:35-37; 10:28-29; 4:14), в които читателите му се подканят да пазят вярата си в Христос и да не отстъпват от нея, може да се заключи, че някои от юдеите-християни в Палестина били отстъпили от вярата си в Христос. Такова отстъпление е могло да се появи след като апостол Яков, брат Господен, предстоятел на Иерусалимската църква, през 62 година е бил блъснат от покрива на храма и убит с камъни. Като имал това предвид, апостол Павел, в посланието си до евреите, съветва юдите-християни в Палестина да пазят вярата си в Христа  и да не отстъпват от нея, като им изтъква съвършенството на Новия Завет, в сравнение със Стария, като им излага подробно кой е Иисус Христос и им разкрива някои истини на вярата и нравствеността.Новият Завет е даден чрез Иисус Христос. Той не е преходен като Стария, а е вечен (Евреи 13:20). Старият Завет е сянка, а Новият – самия образ на нещата (Евреи 10:1). Иисус Христос е Син Божи, дошъл на земята в образа на човек (Евреи 1:13; 1:5, 1:10-12). Бог Отец изпратил Единородния Си Син на земята, помазвайки Го като Пророк, Първосвещеник и Цар,  за да разкрие истините на новозаветната вяра и да извърши изкуплението на човешкия род (Евреи 1:8; 1:1-4). Иисус Христос като Бог е несравнено по-горен от ангелите (Евреи 1:5; 7:1-14) и от Моисей (Евреи 3:2-6). Иисус Христос е истински и съвършен първосвещеник (Евреи 4:14). Като такъв Той принесъл Себе Си на кръста, за да изкупи и спаси човешкия род. В своето послание до евреите, дава обстойно учение за първосвещеническото служение на Иисус Христос. Това учение заема по-голямата част от посланието. Иисус Христос не провъзгласил сам Себе Си за първосвещеник, а бил избран и помазан от Бог Отец, след като изявил доброволно желание за това (Евреи 5:4-6; 10:5-7). Старозаветните свещеници не могат да се сравняват с Христос, Който е Първосвещеник без грях, съвършен във всяко отношение (Евреи 4:15, 7:26-28). Иисус Христос като Първосвещеник принесъл не обикновена жертва, а принесъл Самия Себе Си, жертва на кръста за изкуплението и спасението на човешкия род, за очистване на човеците от греховете (9:11-14). Чрез старозаветните жертви само се напомняло за греховете, но самите грехове не се очиствали (Евреи 10:3-4; 10:11). Старозаветните свещеници и първосвещеници принасяли постоянно, във всяко време жертви, а Христос принесъл само една Жертва – веднъж завинаги (Евреи 7:27; 9:24-26). За оправданието и спасението на човека е необходима не само вяра в Изкупителя Христос, но също така са необходими и добри дела (Евреи 10:21-25; 12:14). “Без вяра не е възможно да се угоди Богу (Евреи 11:6). Вярата е представа за онова, което човек не вижда и за което се надява. Чрез вяра човек получава познание за Бога и отношението Му към света.“Чрез вяра проумяваме (”писти ноумен”), че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото” (Евреи 11:3). В посланието до евреите апостол Павел дава наставления за някои истини на вярата (Евреи 9:27-38; 10:36-37): за църковната иерархия (Евреи 5:4), за добродетелен живот (13:1, 2; 13:5), за брачния живот (Евреи 13:14) и за отношението на християните към техните наставници (Евреи 13:7; 13:17).

Време – посланието било написано около средата на 63 година, след като апостол Павел бил освободен от първите си окови. За тези окови в посланието се говори като за минали „защото и към моите вериги бяхте състрадателни“ (Евреи 10:34).

Място – град Рим. „Поздравяват ви тия, които са от Италия” (Евреи 13:14).

Повод – някои от християните-юдеи в Палестина не пазели своята вяра в Христос и отстъпвали от нея (вж. съдържанието).

Цел – приканва юдеите-християни да пазят своята вяра в Христос и да не отстъпват от нея, като изтъква съвършенството на Новия Завет в сравнение със Стария, като им дава подробно учение за Иисус Христос и за Неговото първосвещеническо служение и им разкрива някои истини на вярата и нравствеността (вж. съдържанието) .

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ДЕВЕТА

Посланията на св. апостол Павел

1. Живот и дейност на св. апостол Павел

Източници – единствени източници, от които могат да се черпят сведения за живота и дейността на св. апостол Павел са книгата “Деяния на св. апостоли” и четиринадесетте послания  на св. апостол Павел. Апокрифните “Деяния на св. апостол Павел” и послания: “До лайодикийците” и “До александрийците”, както и апокрифните “Писма” между Сенека и апостол Павел не могат да служат като достоверни исторически извори. Учените изказват разни мнения  по въпроса за хронологията на живота на св. апостол Павел. По този въпрос се е създала голяма литература. По него са писали Шурер, Шварц, Лицнай и други.2. Хронология на живота на св. апостол Павел

Нито в “Деяния на св. апостоли”, нито в посланията на св. апостол Павел се дават преки данни през коя година от светската история са ставали изложените там събития. Затова се прибягва до някои споменати там личности и събития, които са датирали приблизително точно в светската история и чрез тях косвено се определят датите на събитията от живота на св. апостол Павел. Такива личности и събития са:

Арета ІV – арабски цар на навутейците, управлявал от 9 година преди Христа до 40 година след Христа. Той владеел Дамаск по времето на обръщането на св. апостол Павел и желаейки да угоди на юдеите, заповядал да бъде заловен св. апостол Павел, който по това време бил в Дамаск; обаче учениците му го спуснали в кошница по стената на града и той успял да избяга (2 Коринтяни 11:32, срв. Деяния апостолски 9:22-26). Като се има предвид, че Арета царувал до 40 година след Христа, то ясно е, че  бягството на св. апостол Павел станало не по-късно от 40 година;

Проконсул Сергий Павел. Той бил проконсул на остров Кипър, когато св. апостол Павел проповядвал там в началото на първото си пътешествие (Деяния апостолски 13:6-12).Като изхожда от надписа на един римски граничен камък, където се говори за някой си Сергий Павел – претор през 47-48 година, историкът Момзен го смята за едно и също лице с въпросния проконсул на Кипър, а оттук следва, че Сергий Павел е могъл да бъде проконсул на този остров от 1 юни (или 1 юли) 46 година до същото време на 47 година, за който период били назначавани проконсулите. Следователно, първото си проповедническо пътешествие св. апостол Павел започнал през втората половина на 46 година;

Изгонването на юдеите от Рим по заповед на императора Клавдий (41-54). Когато св. апостол Павел отишъл в Коринт през време на второто си пътешествие, той заварил там юдеина Акила и жена му Прискила, които наскоро преди това били дошли от Рим, тъй като по това време император Клавдий бил изгонил от Рим всички юдеи (Деяния апостолски 18:2). От биографията на император Клавдий, написана от Светоний се знае, че това събитие станало през 50 година. И понеже пристигането в Коринт на Акила и Прискила било наскоро преди пристигането на св. апостол Павел в Коринт, значи последното е станало през 51 година;

Проконсул Галион. Той бил брат на философа Сенека и проконсул на Ахаия (град Коринт), за което свидетелства сам брат му в едно свое писмо. По това време св. апостол Павел, след като проповядвал година и половина в Коринт (през второто си пътешествие) бил заловен от юдеите и отведен на съд пред Галион (Деяния апостолски 18:11-12). Върху стените на град Делфи бил открит неотдавна един гръцки надпис, съдържащ писмо на император Клавдий до общината на града, в което се споменава за Галион като проконсул на Ахаия. Като се вземе предвид, че това писмо било писано по времето, когато Клавдий бил акламиран за двадесет и шести път, събитие, което станало в средата на 52 година, може да се заключи, че през тази година Галион бил проконсул в Ахаия. Но понеже проконсулите били назначавани от средата на годината до средата на следващата година, то за да се определи точното време на проконсулството му, трябва да се обърне внимание на израза: “когато Галион беше проконсул на Ахаия, юдеите единодушно нападнаха Павла и го отведоха в съдилището” (Деяния апостолски 18:12). Тъй като е казано: “беше проконсул”, а не “дойде проконсул”, то оттук следва, че проконсулството му обхващало годината преди залавянето на св. апостол Павел (от средата на 52 до средата на 53 година). И тъй като преди залавянето си апостолът бил престоял в Коринт 1,5 година (Деяния апостолски 18:11), то престоят му в Коринт ще да е траял от края на 51 година докъм средата на 53 година;Седмичният ден на Пасхата през годината, когато св. апостол Павел на връщане от третото си пътешествие минал през град Филипи. Като била отпразнувана Пасхата (14 нисан) във Филипи, св. апостол Павел, заедно със св. евангелист Лука отплувал оттам “след дните на Безквасниците” (тоест седем дни след Пасхата), и в “пет дни” пристигнали в Троада, дето престояли “седем дни” (Деяния апостолски 20:6) “за да дочакат първия ден на седмицата” (Деяния апостолски 20:7), след който веднага отпътували (20:11). Като се вземе предвид, че деветнадесетият ден след Пасхата (тоест след 14 нисан) през онази година е бил неделя, излиза, че самата Пасха се паднала във вторник. А такова съвпадение станало през 58 година, когато именно след завръщането на св. апостол Павел  от третото му пътешествие по Петдесетница в Иерусалим, юдеите се разбунтували против него и той бил сложен в окови от прокуратора Феликс в град Кесария, където престоял две години, тоест до средата на 60 година (Деяния апостолски 24, 25 глава);

Заместването на прокуратора Феликс от прокуратора Порций Фест станало именно две години след оковаването на св. апостол Павел в Кесария (Деяния апостолски 24:27). Нито дееписателят, нито светските историци съобщават точната година на това заместване. Но като се вземе предвид съобщението на Иосиф Флавий (Древности, XX, 8, 10-11), че Фест бил прокуратор само две години и в 62 година бил заместен от Албин, може да се приеме, че Фест заместил Феликс през 60 година, когато се привършили кесарийските окови на св. апостол Павел.

С помощта на така датираните личности и събития ще определим по-нататък хронологията на главните събития от живота на св. апостол Павел.

3. Живот и дейност на св. апостол Павел до обръщането му в християнството

Св. апостол Павел сам свидетелства: “аз съм човек юдеин, родом от Тарс Киликийски” (Деяния апостолски 22:3). Тарс бил главен град на малоазийската област Киликия, която по това време била римска провинция и бил голям културен и търговски център. Първоначалното име на апостола Савел е равнозначно с еврейското име Саул. По-късно му било дадено и римското име Павел (Паулус), навярно, защото по баща той бил римски гражданин (Деяния апостолски 22:28). Това му второ име дееписателят употребява за първи път наред с първото му име в началото на първото пътешествие на апостола при пребиваването му на остров Кипър (Деяния апостолски 13:9), откъдето  и започнала мисионерската му дейност из Римската империя – затова и навред по-нататък го назовава с римското му име Павел, с което апостолът нарича и сам себе си в посланията си, отправени до разни лица и църкви в Римската империя. Св. апостол Павел имал сестра в Иерусалим, което се вижда от това, че дееписателят споменава “Павловия сестриник”, който обадил на апостола за кроената срещу него от юдеите засада (Деяния апостолски 23:16).

За времето на раждането на св. апостол Павел могат само да се правят предположения въз основа на това, че в посланието си до Филимон, апостолът нарича себе си “старец” (Филимон 9). Като се вземе предвид, че евреите наричали старец всеки човек, навършил 60 години, а посланието до Филимон било написано през 62 година, можем да заключим, че св. апостол Павел ще да се е родил около две години след Рождество Христово. В разказа за убиването на св. архидякон Стефан пък, дееписателят като съобщава, че Савел пазел дрехите на Стефановите убийци, нарича го “момък” (на гръцки – “неаниас”) [Деяния апостолски 7:58], с която дума бивал назоваван всеки мъж до четиридесет години. Понеже, както видяхме, обръщането на св. апостол Павел не е могло да стане по-късно от 40 година след Христа, а убиването на св. архидякон Стефан станало преди това, то по време на последното събитие св. апостол Павел, роден през 2 година след Христа не е бил по-стар от 40-годишен и е могъл да бъде наречен “младеж”. Убиването на св. архидякон Стефан станало през 36 година, значи св. апостол Павел е бил на 34 години през време на това убиване.Матерен език на св. апостол Павел, наред с еврейския е бил гръцкият език, който бил общоразпространен от времето на Александър Македонски. Апостолът дори така добре владеел гръцкия език, на който написал и посланията си, че с право може да бъде наречен “класик на елинизма”, както се изразява западният учен Виламович.

Като “син на фарисеин“, както сам нарича себе си (Деяния апостолски 23:6), св. апостол Павел бил възпитан в истините на юдейската религия, на която станал ревностен защитник. Пазейки ревностно юдейската религия, той станал жесток гонител на християните. “Много светии затворих в тъмница – казва той за самия себе си в речта си пред цар Ирод Агрипа ІІ, – а когато ги убиваха, и аз одобрявах; и често ги мъчех по всички синагоги и ги принуждавах да хулят Иисуса и разярен без мяра против тях, гонех ги дори и по външните градове.” (Деяния апостолски 26:10, 11; срв. 22:19, 20; Галатяни 1:13). Истините на юдейската религия апостол Павел изучавал “при нозете на Гамалиила” (Деяния апостолски 22:3). Този знаменит равин-законоучител “уважаван от целия народ” (Деяния апостолски 5:34), се отличавал с дух на либерализъм, а не със строго фарисейство и навярно подобно на Иосиф Ариматейски и Никодим, тайно съчувствал на християнството; затова именно той настоявал пред Синедриона  да не бъдат преследвани светите апостоли  (Деяния апостолски 5:35-39). “Оставете се от тия човеци и не ги закачайте – казал той за апостолите в Синедриона, – защото ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци“ (Деяния апостолски 5:38-39).

Като жител на Тарс св. апостол Павел имал възможност да се запознае и с езическата философия и литература, както това се вижда от цитата, който той прави  от поетите Арат и Клеант в речта си в атинския ареопаг (Деяния апостолски 17:28), както и от цитирането на Менандър и Епимерид на някои места в посланията си (1 Коринтяни 15:38; Тит 1:12).

Още като млад апостолът изучил занаята правене на палатки, с който по-късно сам си изкарвал прехраната (Деяния апостолски 20:34), като работел заедно с Акила и Прискила, които имали същия занаят (Деяния апостолски 18:3).

По външност св. апостол Павел  не бил представителен, което дало повод на някои негови врагове сред  коринтяните да казват, че той в посланията си “е строг и силен, но при личното си присъствие – слаб” (2 Коринтяни 10:10).

Той бил римски гражданин, както сам изтъкнал това на хилядника, който го бичувал след бунта на юдеите  в Иерусалим (Деяния апостолски 22:25). Римското гражданство той вероятно наследил от баща си, понеже сам заявява, че се бил родил като римски гражданин (Деяния апостолски 22:28).

Както се вижда от много места на посланието му до коринтяни, дето възхвалява девството (1 Коринтяни 7:25, 27, 38, 40 и други), св. апостол Павел сам е бил девственик. А в 1 Коринтяни 9:5 той направо изтъква, че не е имал жена, както е бил случаят с някои от апостолите и братята Господни.

В 2 Коринтяни 12:7 св. апостол Павел говори за някакво “жило в плътта – ангел сатанин”, дадено му от Бога да го бие по лицето, за да не се превъзнася. Под това някои тълкуватели разбират плътски изкушения, други – вътрешни болести, трети – външни преследвания, но най-правилно е под това да се разбира някаква болест на очите, още повече, че той изрично казва: ”да ме бие по лицето”. Слабото му зрение вероятно било причина апостолът да диктува своите послания, които сам подписвал (1 Коринтяни 16:21) и само в изключителни случаи собственоръчно пишел, какъвто е случая с посланието му до галатяните (Галатяни 6:11).Може да се предполага, че св. апостол Павел бил виждал Господ Иисус Христос през земния Му живот, понеже като ревностен фарисеин той сигурно често отивал в Иерусалим по големите юдейски празници, а освен това не е могъл да не узнае за Него от своя учител Гамалиил.

4. Обръщането на св. апостол Павел в християнството

Подтикнат от неразумна ревност за отеческите си предания апостолът поискал от първосвещеника в Иерусалим писмо до синагогите в Дамаск, за да преследва и там разпръсналите се след Стефановото убийство християни. Това било напълно възможно при тогавашния римски управител Вителий (35-39), който подпомагал юдеите в гонене на християните. По пътя за Дамаск над жестокия гонител на Христа се извършило едно голямо чудо, което го превърнало в ревностен Христов апостол. Той бил огрян посред ден от светлина, по-силна от слънчевата и ослепен, паднал на земята и чул глас: “Савле, Савле, що Ме гониш?”. На въпроса му “Кой си Ти, Господине?”,  гласът отговорил: “Аз съм Иисус, когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен” (Деяния апостолски 9:4-5). След това Господ насочил Савел да отиде в Дамаск, където той и бил отведен за ръка от придружаващите го и там  три денонощия нито ял, нито пил. Междувременно Бог заповядал на един от седемдесетте Христови ученици в Дамаск – св. апостол Ананий, да отиде и да покръсти Савел. На недоумението на Ананий как е възможно да стане това с един такъв жесток гонител на християните като Савел, Бог отговорил: “Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви” (Деяния апостолски 9:15). В същото време и на Савел било открито във видение за идването на св. апостол Ананий. И наистина, щом той дошъл и възложил върху него ръце, Савел веднага прогледнал, след което се покръстил и подкрепил с храна.

Събитието на Савловото обръщане е предадено на три места в книга “Деяния на св. апостоли”: първия път за него повествува дееписателят (Деяния апостолски 9:1-19), а втория и третия път за същото разказва сам св. апостол Павел  в речта си към разбунтувалите се юдеи в Иерусалим (Деяния апостолски 22:6-16) и в речта си пред цар Ирод Агрипа ІІ (Деяния апостолски 26:13-18). Някои смятат, че имало уж противоречия между тия три повествувания, но всъщност такива противоречия няма. Така, макар и  паднали на земята (Деяния апостолски 26:14), Савловите спътници стояли  в такова положение вцепенени (Деяния апостолски 9:7). Също и между думите: “чуваха глас, пък никого не виждаха” (Деяния апостолски 9:7) и “ония, които бяха с мене, видяха светлината и се уплашиха; но гласа на Оногова, който ми говореше, не чуха” (Деяния апостолски 22:9) няма противоречие, защото в последните думи апостолът иска да каже, че те, макар и да чули гласа, но не разбрали какво Той му говорел.

При обръщането си по пътя за Дамаск Савел бил призован и избран за апостол на Господ Иисус Христос. За това му заявил Сам Спасителят: “Аз затова ти се явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си видял и каквото ще ти открия” (Деяния апостолски 26:16), а пред апостол Ананий Бог направо нарекъл Савел  “избран съд” (Деяния апостолски 9:15). Затова и св. апостол Павел с право казва: “Бог ме избра от утробата на майка ми и ме призова чрез благодатта Си” (Галатяни 1:15). На Тимотей той пише, че е бил поставен за “проповедник, апостол и учител на езичниците” (2 Тимотей 1:11). В началото пък на повечето свои послания той изтъква, че е “призован апостол” (Римляни 1:1, 1 Коринтяни 1:1/ и то не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца (Галатяни 1:1), “по повеление на Бога” (1 Тимотей 1:1).След благодатния прелом, настъпил у него, Савел се убедил в следните истини: 1) че Иисус Христос не е обикновен човек, а е очаквания Месия и Спасител на човешкия род, Който след като му възвестил истинското, божественото учение на вярата и нравствеността, пожертвал Себе Си, като бил разпнат на кръста за изкуплението на всички човешки грехове, а чрез възкресението Си потъпкал смъртта (вж. Римляни 3:23-25; 2) че следователно човек постига оправдание и спасение не чрез дела по старозаветния закон, а само чрез вяра в Иисуса Христа (Римляни 3:20; Галатяни 2:16; 3) че Христовото учение за любовта към Бога и към ближния изразява най-висша нравствена заповед, която трябва да се прояви в добри дела и без която не е възможно спасението (вж. 1 Коринтяни 13:1-2).

Учените определят различно годината, в която станало обръщането на св. апостол Павел. В посланието си до галатяните св. апостол Павел пише: “сетне, след четиринайсет години пак възлязох в Иерусалим с Варнава, като взех с мене си Тита” (Галатяни 2:1). Св. апостол Павел отишъл със св. апостол Варнава и св. апостол Тит в Иерусалим за апостолския събор. За този събор той отишъл четиринадесет години след обръщането си. Апостолският събор станал през първата половина на 51 година. Като се вземе под внимание тази дата, може да се допусне, че обръщането на св. апостол Павел  е станало през 37 година.

Обръщането на св. апостол Павел станало след убиването на св. архидякон Стефан. Убиването пък на св. архидякон Стефан станало през 36 година, тъй като през тази година прокураторството на Понтий Пилат било отнето (Иосиф Флавий, Древности, XVIII 2, 2) и Юдея останала без прокуратор. Юдеите нямали право да наказват със смърт когато имало римски прокуратор. Те са могли да убият с камъни св. архидякон Стефан през 36 година, тъй като тогава нямало римски прокуратор.

Св. апостол Павел могъл да вземе писмо от първосвещеника да преследва християните в Дамаск през 37 година, тъй като през тази година първосвещеник бил Теофил, назначен от Вителий на Петдесетница 37 година. Теофил бил садукей и произхождал от дома на Ана.

5. Живот и дейност на св. апостол Павел след обръщането му до първото пътешествие

След покръстването си св апостол Павел започнал да проповядва в дамаскинските синагоги за Христос. Наскоро след това той се отдалечил в Арабия, където се предал на богосъзерцание и размишления и там прекарал две години (37-39), след което отново се върнал в Дамаск (Галатяни 1:16-17). Тук обаче юдеите направили заговор да го убият и в това били подкрепени от владетеля на града – арабския цар Арета ІV, който заповядал на областния управител да го хване. Понеже градските порти били охранявани от стража, учениците спуснали Павел в кошница по градската стена и така той избягал в Иерусалим. Както видяхме, това е станало не по-късно от 40 година, навярно през 39 година.

В Иерусалим св. апостол Павел бил представен на другите апостоли от св. апостол Варнава и прекарвал с тях времето си, а понякога напускал Иерусалим. Като изминали три години от обръщането му, тоест в 40 година, той не бил в Иерусалим и решил да отиде там, за да се види със св. апостол Яков и прекарал там петнадесет дни (Галатяни 1:18-19). Тъй като юдеите в Иерусалим също искали да го убият, заповядано му било от Самия Господ Иисус Христос във видение бързо да напусне града и през Кесария, да замине за родния си град Тарс. По това време християните се били разпръснали и били достигнали до Антиохия, където била основана църква. За утвърждаването на тази църква в Антиохия бил изпратен св. апостол Варнава, който след като работил известно време там, отишъл в Тарс и довел св. апостол Павел в Антиохия, навярно през 42 година, където те проповядвали цяла година (42-43). През това време в Антиохия дошли от Иерусалим някои пророци, един от които Агав – предсказал предстоящия глад в Палестина, който наистина и настъпил в нея при император Клавдий (Деяния апостолски 11:28). Според Иосиф Флавий гладът настанал през 44 година. Към края на тази година, когато починал цар Ирод Агрипа І, били изпратени в Иерусалим по св. апостоли Варнава и Павел събраните от антиохийските християни средства  за Иерусалимската църква. През 45 година двамата апостоли се върнали в Антиохия, като взели със себе си и “Иоана, наричан  Марко” (Деяния апостолски 12:25). От Антиохия  св. апостол Павел предприел три големи благовестнически пътешествия; след първото и второто от тях той се връщал в Антиохия, а след третото се върнал в Иерусалим, дето бил заловен и затворен в Кесария.6. Първо пътешествие на св. апостол Павел

Това пътешествие св. апостол Павел предприел  заедно със св. апостол Варнава и св. евангелист Марк през есента на 46 година. От Антиохия през Селевкия  те отплували с кораб до остров Кипър, където се спрели в главния град Пафос. Тук св. апостол Павел проповядвал пред Сергий Павел, който, както видяхме бил там римски проконсул през 46-47 година. Когато св. апостол Павел наказал със слепота магьосника Вариисус (Елима), проконсулът повярвал и се кръстил с целия си дом. От този момент дееписателят започва да нарича апостола с името Павел. От Кипър светите апостоли отплували за малоазийския бряг, където в град Пергия, главен град на областта Памфилия, св. апостол Марк се отделил от тях и се върнал в Иерусалим.  Св. апостол Павел и св. апостол Варнава пък продължили пътешестието си до Антиохия Писидийска, където св. апостол Павел произнесъл  в синагогата дълга мисионерска реч. Поради гонение на юдеите, апостолите отишли в град Икония, а от там, поради същата причина преминали в Ликаонския град Листра. Тук народът, поразен от чудесното изцеряване от тях на  един хром от рождение човек, сметнали двамата апостоли за богове в човешки образ (Варнава – за Зевс, а Павел – за Хермес) и поискали да им принесат жертва като на такива, на което апостолите енергично се възпротивили, като обяснили, че са обикновени човеци. Но щом дошлите от Антиохия и Икония юдеи разбунтували народа, хванали св. апостол Павел и го били с камъни извън града. Останал по чудо жив, апостолът още на другия ден напуснал Листра и отишъл в град Дервия. Оттук той заедно със св. апостол Варнава преминал обратно през Листра, Икония и Антиохия Писидийска, като утвърждавали християните и ръкополагали презвитери за всяка църква. От Аталия те отплували за Антиохия, където пристигнали към края на 49 година  и престояли там цялата 50 година.7. Апостолският събор в Иерусалим

За него повествуват дееписателят  (Деяния апостолски 15:1-34) и св. апостол Павел (Галатяни 2:1-10). След разказа си за първото пътешествие на св. апостол Павел дееписателят отбелязва, че “някои, слезли от Иудея”, учели братята в Антиохия, че без обрязване по обреда Моисеев никой не може да се спаси. Тези някои били навярно християни-юдеи, които смятали, че Моисеевия закон е задължителен за всички. По този повод св. апостол Павел и св. апостол Варнава били изпратени в Иерусалим да се допитат до апостолите и презвитерите (под последните се разбират изобщо свещеници и епископи, видни християни в напреднала възраст); св. апостол Павел взел със себе си и своя ученик Тит. В Иерусалим те се срещнали със светите апостоли Яков, Петър и Иоан, които им подали ръка за общуване. На събора присъствали апостоли, презвитери и братя от цялата църква (Деяния апостолски 15:6, 22-23). На събора говорили св. апостол Петър, както и св. апостол Павел и св. апостол Варнава, като всички разказвали какви личби сторил Бог чрез тях между езичниците (Деяния апостолски 15:12). Най-после говорил и св. апостол Яков, който обобщил изказванията и формулирал решението на събора – да не се обременяват езичниците-християни с изпълняване на Моисеевия закон. Това решение било съобщено на антиохийските християни с писмо, изпратено по светите апостоли Павел и Варнава, придружени от Юда (Варсава) и Сила, от които първият се върнал обратно в Иерусалим, а Сила останал в Антиохия. Годината, когато станал апостолския събор може да се определи, като се изхожда от времето на залавянето на св. апостол Павел от юдеите в Коринт и на отвеждането му при проконсула Галион, което, както видяхме, станало през пролетта на 53 година. През есента на същата година завършило второто пътешествие на св. апостол Павел, което траяло две години и следователно започнало през есента на 51 година, както ще видим. Тъй като апостолският събор се бил състоял наскоро преди това пътешествие, можем да предположим, че той станал през първата половина на 51 година.

8. Срещата на св. апостол Павел със св. апостол Петър в Антиохия

За нея разказва св. апостол Павел в Галатяни 2:11-21. Когато той след апостолския събор се бил върнал в Антиохия към средата на 51 година, дошъл там и св. апостол Петър. В духа на решението на апостолския събор отначало той общувал с езико-християните и ядял всичко заедно с тях, но след като дошли там някои юдео-християни от Иерусалим, той се побоял от тях и почнал да страни от първите, като проявил в случая известна слабохарактерност, подобна на онази при трикратното си отричане от Христа. Като забелязал това св. апостол Павел пред всички се възпротивил на това като казал: “ако ти, бидейки юдеин живееш по езически, а не по юдейски, защо караш езичниците да живеят по юдейски?” (Галатяни 2:14). По повод на това св. апостол Павел заявил: “човек се оправдава не чрез дела по Закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа” (Галатяни 2:16).9. Второто пътешествие на св. апостол Павел

Това пътешествие св. апостол Павел предприел пак от Антиохия  в началото на втората половина на 51 година, заедно със св. апостол Сила. Св. апостол Варнава помолил св. апостол Павел да вземат и св. евангелист Марк, но св. апостол Павел отказал. Поради това св. апостол Варнава заминал със св. евангелист Марк за остров Кипър (Деяния апостолски 15:39). А апостол Павел и Сила минали през Сирия и Киликия и стигнали в Листра. Тук към тях се присъединил и св. апостол Тимотей, който по нареждане на св. апостол Павел бил обрязан, за да се избегне съблазънта между юдеите. Оттук апостолът отишъл през Фригия в Галатия, където се спрял, поради болест (Галатяни 4:13); оттам през Мисия той стигнал в Троада (на брега на Егейско море, южно от Дарданелите), където му се явил във видение мъж македонец, който го молел: “мини в Македония и ни помогни” (Деяния апостолски 16:9). От Троада спътник на апостола станал св. евангелист Лука, който поради това предава следващите събития в първо лице множествено число. От Троада през остров Самотраки те пристигнали в македонския град Филипи (на три часа от морето и пристанището Неапол, където св. апостол Павел стъпил за пръв път на Балканския полуостров). Тук той изгонил от една слугиня нечист дух чрез който тя предричала и припечелвала много за господарите си. Затова последните наклеветили апостолите, че бунтуват народа и те били бичувани и затворени в тъмница. През нощта обаче се появил силен трус, който разтворил вратите на тъмницата. Поразен от това чудо тъмничарят-стражар повярвал и се покръстил с домашните си. След това апостолите били пуснати на свобода.

От Филипи тримата апостоли (без св. евангелист Лука, който останал там)  през Амфипол и Аполония стигнали до град Солун, където св. апостол Павел проповядвал три съботи наред в юдейската синагога, вследствие на което мнозина юдеи и езичници повярвали. Но неповярвалите юдеи обвинили пред градоначалниците апостола, че уж бунтувал народа против кесаря, проповядвайки друг цар – Иисус. Затова същата нощ св. апостол Павел заминал за град Берия, където мнозина повярвали, но и тук юдеите се разбунтували против него, поради което той отплувал по море за Атина, като оставил Сила и Тимотей в Берия. В Атина апостолът произнесъл знаменитата си реч в Ареопага, в която вземайки повод от жертвеника на незнайния Бог изложил истинското учение за Бога като Творец и Промислител и за Христос, като бъдещ Съдия на Вселената. В Атина при св. апостол Павел дошъл Тимотей; от този град св. апостол Павел го изпратил в Солун, за да утеши и подкрепи християните там.

От Атина апостолът отишъл в Коринт (в края на 51 година, както видяхме) и там се настанил в дома на Акила и Прискила, с които заедно работел палатки. Тук дошли и светите апостоли Тимотей и Сила. Техните имена фигурират в приветствията в началото на двете послания до солуняните, които св. апостол Павел написал от Коринт: първото – в края на 52 година и второто – в началото на 53 година. В Коринт апостолът проповядвал първо в синагогата, а после – в дома на някой си Юст. Мнозина коринтяни повярвали и се кръстили, между които и началникът на синагогата Крисп, заедно с целия си дом. Но неповярвалите юдеи заловили апостола и го отвели при проконсула Галион, както видяхме – през пролетта на 53 година. Като прекарал една и половина година в Коринт, св. апостол Павел след като си остригал главата в Кенхрея (понеже бил дал оброк) отплувал около средата на 53 година, заедно с Акила и Прискила за Сирия, като се спрял за малко в Ефес, където ги оставил, а сам той се върнал през Кесария и Иерусалим в Антиохия през есента на 53 година.10. Третото пътешествие на св. апостол Павел

След като прекарал в Антиохия зимата на 53-54 година, апостолът предприел през пролетта на 54 година третото си пътешествие. Той минал първо през “горните страни” (тоест Галатия и Фригия) и дошъл в Ефес, където покръстил и възложил ръце (извършил тайнството Миропомазване) над дванадесет души, кръстени само с Иоановото кръщение. Тук той проповядвал отначало три месеца в синагогата, а след това две години в училището на някой си Тирана. Поразени от вършените от апостола чудеса, мнозина ефесяни повярвали, покаяли се и някои магьосници, които изгорили вълшебническите си книги на стойност до петдесет хиляди драхми сребро. От Ефес апостолът изпратил в Македония и Ахаия двамата си ученици свeтите апостоли Тимотей и Ераст (19:22), за да утвърдят тамошните църкви и да съберат милостиня за братята в Иерусалим. След заминаването им дошли в Ефес пратеници на коринтската църква – Стефанин, Фортунат и Ахаик, които донесли сведения за тази църква. Такива сведения донесли на св. апостол Павел и домашните на коринтянката Хлоя (1 Коринтяни 1:11). Тъй като поради успеха на апостолската проповед в Ефес почнал да запада занаятът на сребрарите, правещи сребърни храмчета на Артемида, то един от тях, Димитрий, успял да разбунтува целия град против апостола. Градският писар усмирил бунта, но св. апостол Павел трябвало да напусне Ефес след тригодишен престой там (вж. Деяния апостолски 20:31). Преди да замине, той изпратил в Македония и Ахаия ученика си Тит да уреди събирането на милостиня за Иерусалим, като му поръчал да го чака на връщане в Троада.

От Ефес апостолът написал две послания: 1) до галатяните (55 година), наскоро след пристигането му в Ефес, защото в това послание той изразява учудване, че галатяните “тъй скоро” след пребиваването му у тях преминали към “друго благовестие” (Галатяни 1:6); 2) първото си послание до коринтяните, написано през 57 година между Пасха и Петдесетница, както се вижда от това, което пише там, че ще остане в Ефес до Петдесетница (1 Коринтяни 16:8).От Ефес апостолът през Троада заминал за Македония, където в град Филипи се срещнал със св. апостол Тимотей и св. евангелист Лука. Св. апостол Тимотей не можел да отиде в Коринт, а останал във Филипи навярно поради болест. Във Филипи дошъл от Коринт и св. апостол Тит, който донесъл сведения за коритската църква. По него и по св. евангелист Лука, св. апостол Павел изпратил през лятото на 57 година второто си послание до коринтяните. От Филипи св. апостол Павел отишъл в Коринт към края на 57 година, където останал три месеца: оттук той написал в началото на 58 година посланието до римляните, което изпратил до Рим по Фива, дякониса в Кенхрея, коринтско пристанище на Егейско море. Поради заговора на юдеите против него, той напуснал Коринт преди празника Пасха, при отпразнуването на който, както видяхме, той бил във Филипи. От този град, след дните на безквасниците той, заедно със св. евангелист Лука отплувал за Троада, където го чакали останалите му спътници. Тук той възкресил падналия от един прозорец момък Евтих (Деяния апостолски 20:8 и сл.) От Троада апостолът стигнал до град Милит, южно от Ефес. Тъй като бързал да стигне в Иерусалим за празника Петдесетница, той не се отбил в Ефес, а спрял в Милит и там повикал църковните презвитери от Ефес, на които държал  прощална реч как да пасат повереното им църковно стадо (Деяния апостолски 20:28). От Милит апостолът отплувал и пристигнал в Кесария Палестинска, където прекарал няколко дни в дома на св. апостол Филип, един от седемте дякони. Тук дошъл пророк Агав, който предрекъл на св. апостол Павел предстоящите му окови. Въпреки молбата на окръжаващите го, апостолът от Кесария отишъл в Иерусалим, където пристигнал преди Петдесетница 58 година.

11. Срещата на св. апостол Павел със св. апостол Яков в Иерусалим

Още на другия ден след пристигането си в Иерусалим св. апостол Павел заедно със спътниците си се явил при св. апостол Яков. Последният, за да избегне съблазън между юдеите-християни, посъветвал и помолил св. апостол Павел да се очисти заедно с четирима мъже, които били дали оброк за доброволно назорейство и да им тегли разноските по остригване на главите им. Св. апостол Павел изпълнил този съвет.

12. Бунтът на юдеите в Иерусалим против св. апостол Павел и оковаването му в Кесария

Когато се свършили седемте дни на оброка му, асийски юдеи разбунтували народа против апостола под предлог, че той уж учи против Закона, и че бил въвел езичници във вътрешния двор на храма. Затова апостолът бил хванат от тълпата и щял да бъде убит. Но в този момент хилядникът на полка се притекъл с войници и го освободил от ръцете на юдеите, като накарал да го затворят временно в съседната на храма военна крепост Антония. От стъпалата на тази крепост св. апостол Павел произнесъл към юдеите реч на еврейски език, в която описал обръщането си.

В края на речта юдеите завикали: “Той не бива да живее!”. Тогава апостолът бил отведен в крепостта, където щял да бъде подложен на мъчения, но като се узнало, че бил римски гражданин не бил подложен на мъчения. На другия ден хилядникът повикал първосвещениците и синедриона в крепостта и извел пред тях апостола. Когато св. апостол Павел узнал, че едни от съвета са садукеи, а други фарисеи, провикнал се: “Аз съм фарисеин, син на фарисеин, за надежда и за възкресение на мъртви ме съдят” (Деяния апостолски 23:6). От това настанали голям шум и спор понеже садукеите отричали възкресението. Така събранието се разтурило. През нощта апостолът бил укрепен чрез явяване на Господа, който му казал: “Дерзай, Павле! Както свидетелства за мен в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим” (Деяния апостолски 23:11).

На сутринта повече от четиридесет души юдеи направили заговор да убият св. апостол Павел. Но сестриникът му узнал за това и съобщил на апостола, който пък съобщил за заговора на един стотник. Щом хилядникът узнал от стотника за заговора, веднага изпратил апостола с военен отряд в Кесария при прокуратора Антоний Феликс, като писмено му изложил работата. Феликс държал апостола под стража пет дни, докато дошли в Кесария обвинителите му – първосвещеникът Анан със стареите и някой си оратор Тертил. Като изслушал обвиненията им, както и защитната реч на св. апостол Павел, Феликс отложил разглеждането на делото и за да угоди на юдеите, държал апостола в окови цели две години, след изтичането на които Феликс бил заместен от прокуратора Порций Фест, което заместване станало, както видяхме в 60-та година. След встъпването си в длъжност, прокуратор Фест отишъл от Кесария в Иерусалим. Там юдейските първенци молели Фест да прати св. апостол Павел в Иерусалим, като тайно кроели засада да го убият по пътя. Но Фест не ги послушал, а разгледал в Кесария делото в присъствието на дошлите от Иерусалим юдеи. На техните обвинения апостолът отговорил със защитна реч, като поискал кесарев съд. След няколко дни дошъл в Кесария цар Ирод Агрипа ІІ, който пожелал да изслуша св. апостол Павел. Пред него апостолът произнесъл дълга защитна реч, в която описал миналия си живот, гоненията на християните от него и обръщането си към Христа. Към края на речта Агрипа произнесъл: “Още малко и ще ме убедиш да стана християнин!” (Деяния апостолски 26:28).

13. Пътуване на св. апостол Павел за съдене от кесаря в Рим

Това пътуване започнало през есента на 60 година. Апостолът бил придружаван от св. евангелист Лука и солунчанина св. апостол Аристарх. Заедно с няколко затворници те били поверени на един стотник на име Юлий, от Августовия полк. Отплували на един адрамитски кораб край Кипър, Киликия и Памфилия и слезли при град Мира в малоазийската област Ликия, където се качили на александрийски кораб, с който заобиколили остров Крит и стигнали до мястото Добри пристанища (на южния бряг на остров Крит). Тук св. апостол Павел съветвал да спрат, защото предвиждал големи беди, но другите решили да доплуват до пристанището Финик. По това време се явил бурен североизточен вятър – евроклидон, който предизвикал буря, от която корабът едва се спасил, като на четиринадесетия ден заседнал на брега на остров Малта. Всички пътници се спасили на брега. Тук св. апостол Павел бил ухапан от отровна змия (ехидна), но останал по чудо жив, там той изцерил с молитва и ръковъзлагане бащата на Поплий, първенецът на острова от огница и коремна болка. След като презимували на острова пътниците отплували на един александрийски кораб, минали през Сиракуза (на остров Сицилия) и Ригия и стигнали в приморския град Путиоли (на 7 километра южно от Неапол), където престояли седем дни, и оттам се насочили по суша за Рим. Тамошните братя излезли да ги посрещнат до Апиев площад (на 60 километра южно от Рим) и от Три кръчми (на 40 километра южно от Рим). Като пристигнали в Рим стотникът предал затворниците на префекта на преторията, който разрешил на св. апостол Павел да живее в наемна къща под охраната на един войник (Деяния апостолски 28:16). При него идвали мнозина местни юдеи, на които той проповядвал Христа, но понеже те трудно се убеждавали и спорили помежду си, той ги изобличил с пророчеството на св. пророк Исаия (6:9-10) и им заявил, че поради тяхното противене спасението Божие е изпратено на езичниците (Деяния апостолски 28:28).

14. Двегодишното първо римско затворничество на св. апостол Павел

Тъй  като прекарал зимата на 60-61 година на остров Малта апостолът пристигнал в Рим в началото на 61 година. Тук той прекарал две години, под домашен арест в особена наемна къща, където свободно приемал всички посетители: това са “първите римски окови”, които продължили до пролетта на 63 година. За освобождаването си от тях той пише, че тогава всички го били напуснали, но Бог го укрепил и го избавил от устата на лъва (2 Тимотей 4:16-17). Тъй като през тези две години апостолът могъл свободно да проповядва, то благовестието имало голям успех и проникнало дори в преторията и кесаревия дом (Филипяни 1:13; 4:22). През тези си окови св. апостол Павел написал четирите си “ затворнически послания”: до Филимон, до колосяните, до ефесяните, до филипяните. В тях той изрично пише, че се намира в окови (Филимон 9; Колосяни 4:3; Ефесяни 3:1; Филипяни 1:13). Че тези послания били написани именно през първите му римски окови, се вижда от това, че там той изказва надежда за скорошно освобождение (Филимон 22; Колосяни 4:3; Ефесяни 6:19; Филипяни 2:24), а в началото на посланията праща поздрав от св. апостол Тимотей, който бил при него през времето на първите римски окови, но не и през вторите. Може да се предполага, че най-напред било написано посланието до Филимон (62 година), след това посланието до колосяните и до ефесяните (към края на 62 година) и най-после посланието до филипяните (началото на 63 година), в което апостолът изказва надежда за скорошно освобождение: “и уверен съм в Господа, че сам скоро ще дойда при вас” (Филипяни 2:24).15. Дейността на св. апостол Павел след освобождаването му от първите римски окови до вторите – четвъртото пътешествие на св. апостол Павел

За тази дейност в “Деяния на св. апостоли” не се съобщава нищо. Затова за нея се черпят сведения само от трите последни послания на апостола, написани след първите му римски окови. След освобождаването си от тях той написал от Рим, вероятно през първата половина на 63 година, посланието си до евреите, в което говори за първите си римски окови като за нещо минало (Евреи 10:34) и праща поздрав от “тия които са от Италия” (13:24). След написване на това си послание св. апостол Павел навярно осъществил желанието си да посети Испания, за което говори в Римляни 15:23, 24, 28.

Като се върнал от Испания в Рим (навярно към края на 63 година), в началото на 64 година апостолът предприел пътешествие на Изток. Той посетил остров Крит и поставил там за епископ ученика си св. апостол Тит, като му поръчал да постави “по всички градове презвитери” (Тит 1:5), посетил пак Ефес, където ръкоположил за епископ ученика си св. апостол Тимотей (1 Тимотей 4:14; 2 Тимотей 1:6). От Ефес се насочил към Македония: “На тръгване от Македония – пише св. апостол Павел до Тимотей – те молих да останеш в Ефес” ( 1 Тимотей 1:3). По пътя той се отбил в Милит, където оставил Трофим болен (2 Тимотей 4:20) и в Троада, където оставил един фелон и някои свои книги (2 Тимотей 4:13). От Македония той отишъл в Коринт, където останал Ераст (2 Тимотей 4:20). Бил най-сетне и в Никопол (на югозападния бряг на Епир), където искал да презимува (Тит 3:12). Като презимувал там в 65-66 година, св. апостол Павел през пролетта на 66 година се отправил за Рим. Значи това негово последно пътешествие продължило две години (от началото на 64 година до началото на 66 година). През това си пътешествие той написал първото си послание до Тимотей и посланието си до Тит. И двете послания били написани в 65 година. Първото послание до Тимотей вероятно било написано от Филипи, откъдето св. апостол Павел възнамерявал да се върне в Ефес при Тимотей (1 Тимотей 3:14; 4:13). “Надявам се – пише св. апостол Павел на Тимотей в първото си послание до него – скоро да дойда при тебе” (3:14). Това си намерение той не можал да изпълни. Посланието до Тит било написано може би в Коринт, защото там апостолът е могъл да вземе решение да отиде пак в Рим, след като презимува в Никопол. “Когато изпратя при тебе Артема или Тихика – пише св. апостол Павел на Тит, – побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам” (3:12).16. Вторите римски окови и смъртта на св. апостол Павел

Св. апостол Павел отишъл в Рим от Никопол в началото на 66 година, когато бушувало жестокото гонение на Нерон против християните, което започнало от юли 64 година и траяло до смъртта на императора през 68 година. Апостолът бил затворен за втори път и това са “вторите римски окови”, за които той говори във второто си послание до Тимотей (1:8-16), написано през времето  на тези окови (66 година). Сега той бил гледан като престъпник (2 Тимотей 2:9). При него бил само св. евангелист Лука (2 Тимотей 4:10). И сега както и първия път апостолът се явявал пред кесарев съд, понеже сам говорил за “първата моя защита” (2 Тимотей 4:16). Но за разлика от първия път сега вече нямало надежда за освобождение и той ясно предчувствал земния си край: “Аз вече ставам жертва и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тимотей 4:6). И настина той бил осъден на посичане с меч като римски гражданин. Загинал мъченически, според преданието, в един и същи ден – 29 юни 67 година – със свети апостол Петър, който пък бил разпнат на кръст с главата надолу. За това свидетелства Дионисий Коринтски в писмото си до Римската църква, където пише: “Двамата те учили и двамата в едно и също време пострадали” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, ІІ, 25). Апостолите св. св. Петър и Павел били погребани в град Рим. Мястото на тяхното погребение било известно на църковния писател Кай: “Аз мога да ти покажа – пише той – трофеите на апостолите. Дойди само във Ватикан или на Остийския път – веднага ще видиш победните знаци на основателите на Римската църква.” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 25).

Обезглавяването на св. апостол Павел станало на едно място по пътя за Остия, близо до алеята “Тре фонтане”. На това място сега се издига великолепна църква на името на св. апостол Павел.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.