Категория: Анализи

За отношението ни към „Авторитетът“ – политически, религиозен и църковен

Публикувано на от Dragan Bachev

(в контекста на собственото „Аз“, обществото, държавата и Църквата)

Дилян Николчев

Трагичните събития в Европа и света през последните месеци повдигат много тревожни въпроси, един от които е за авторитета – меродавен, справедлив, съжителстващ със свободата и гарантиращ нашето мирно благополучие – тук на земята. Но, „Очаквахме мир, но никакво добро не дойде. И време за изцеление, но, ето, смущение!“ (Иеремия 14:19). Войни, атентати, хиляди невинни жертви, живот под страх, живот постоянно и в стрес озъртащ се и търсещ авторитет над авторитетите, който да спаси собственото „аз“, обществото, държавата, цялото човечество. Какво представлява всъщност авторитета?

***

Терминът „авторитет“ има латински произход , в основата на който стои глагола augere, имащ значение на увеличавам, уголемявам, подсилвам, подпомагам. От същия глагол произлизат латинското производно auctor, toris, което има много значения:

1.творец, издател, основател, родоначалник;

2.инициатор, подбудител, съветник;

3.поръчител, гарант, защитник;

4.образец, пример.

Събирателно, Auctor е преди всичко онзи, който увеличава, умножава, обогатява, подсилва, подпомага, гарантира – със своето знание, със своята сила, със своето могъщество и съвършенство. В древния период на римската република с думата auctoritas се обозначавал съвета, който давал сенаторът на запитващия го магистрат при по-важни държавни въпроси. Този съвет не бил принудително обвързващ, но бил фактически задължаващ, поради важността на лицата, които го дават. Така, той бил всъщност една способност да се упражнява меродавно влияние върху решенията и действията на другия, естествено, не във формата на заповед, но при все това другият се чувствал не само пълномощен, но и в известна степен и задължен да следва указаното мнение. Такъв auctoritas (авторитет) можело да притежава както отделно физическо лице, така в някаква степен и юридическо тяло, доколкото такова съществувало под някаква архаична правна форма за римското право. Собственото ръководство на държавните работи в Рим по време на републиката лежало в ръцете на сената, под чиято зависимост – не юридически, а по-скоро морално – стоял магистратът, тъй като сенатът бил summa auctoriatas (върховен авторитет). Системата на републиканското устройство и управление била изнесена чрез принципа на авторитета, тоест чрез живеещото в народа чувство да бъде обвързан с влиятелния, меродавния свят на съответното малцинство превъзходни люде, на които се поверявал политическия разум и чувството за отговорност.

Вървейки от епохата на републиката към по-късно време – тази на принципата, виждаме думата auctoritas да се употребява в смисъл на господство, сила, власт над душите, над разума и над волята на другите. Далеч превъзхождащите всички останали притежавали най-голямо внимание и респект, тоест авторитет, и затова били признавани за princeps-си (първи; първи в списъка). Така например Макс Емилиус Скарус, когото Цицерон многократно обозначава като princeps между своите съвременници, имал такова голямо внимание, че с „едно сбръчкване на веждите си управлявал цялата вселена“ (Pro Front. 24). Катон, като споменава Павел, Сципий, Максим и други, казва, че те имали такова влияние над съвременниците си, че понякога нямало нужда да говорят: „знакът на техните вежди вече говорел“. Авторитетът в дадените примери произтичал от самата личност като нещо, създавано от самата нея, в нея живеещо и с нея отиващо си, като нейно лично качество. Личността тук – със своите превъзходни качества – импонира и респектира другия и го принуждава към подчинение, преданост и следване. Това подчинение не противоречи на свободата, защото не по длъжност или поради страх или насилие се подчиняват, а доброволно – по свое решение, по собствено съображение и убеждение. Всеки момент самоподчиняващият се можел да се откаже от това признание, подчинение и следване, щом изчезне убедеността  в нейните превъзходни качества и свойства, щом изчезне обаянието от нейното съвършенство. В този смисъл авторитетът стои над всяка власт или заповед, той няма нищо общо с potestas или imperium, а в юридически смисъл изключва и едното, и другото. Той, авторитетът, е една стояща над тях по-висока категория и е по-скоро някаква непосредствена власт над душите, умовете и сърцата, предлагаща тяхната заплетеност от превъзходното, прекрасното, съвършеното, силното, тяхната отдаденост на идеала.

Това е всъщност генезисът и същината на авторитета в първичната фаза на неговото развитие. Всеки човек, съзнавайки себе си като ограничен и несъвършен, чувствал нужда от помощ и покровителство, от ръководство и водачество, и непринуден от никого, но прелъстен от идеала, доброволно се поставял под зависимост от чужда воля, под властта на по-съвършения по знание и сила, тоест на превъзхождащия – заради собственото си битийно утвърждаване и пребъдване, за постигане на по-висока степен на собствена битийна пълнота и съвършенство. Или, ако материализираме това теоретично измерение, необходимостта от опора и помощ и нуждата от собствено самоукрепване и самоусъвършенстване ни принуждава към свободно и доброволно включване в разни професионални съюзи, съсловни и класови общества, политически партии и други колективи. Чрез подчинение на ръководещите и общото осъществяване на поставените в тях цели, ние се отърсваме от нашата ограниченост, обсебваме силата на дадената личност, и, даже нещо повече – „присвояваме си“ силата, могъществото, съвършенството на целия колектив, съюз, общество и прочее. Защото изложеността на човека на различни ограничения, условности, опасности и необходимостта от охрана, спокойствие и развитие на собствения му живот, а също нуждата от помощ за постигане на важни и най-високи материални и духовни ценности го е принудила инстинктивно да потърси връзка със силната личност и с по-близките или по-далечни околни, и така да създаде по съвсем спонтанен ирационален път различните по-малки или по-големи колективи, а накрая – обществото, най-добре подсигуряващо опеката, най-силно гарантиращо сигурността, най-ефективно подпомагащо постигането целите за всеки един поотделно и на всички вкупом, тоест държавата. Ето защо истинският авторитет си съжителства със свободата на стоящия под него, и подчинението, което стоящият под него му оказва, никога не е сляпо подчинение, подчинение в страх и трепет, като че ли на някаква фатална сила. Това подчинение е вътрешно изключващо принудата и насилието, то е съзнателно-отговорно съгласие на индивида, въз основа на онова, което решава собствения му разум, собствената му воля и съвест, и още в по-голяма дълбочина – собствения му инстинкт за живот. Затова в своята последна и първична онтологична същност авторитетът е в действителност нравствено-религиозен, дори още по-открояващ се религиозно-мистичен феномен на непосредствено обаяние на ума, на сърцето и волята от силното, прекрасното, превъзходното; той е акт на свободна очарованост и заплененост от образцовото, съвършеното, святото; той е непосредствено господство на идеала, покорил и запленил жадната за идеално съвършенство човешка душа.

Прочетете още „За отношението ни към „Авторитетът“ – политически, религиозен и църковен“ →

Държава и Църква при комунизма, националсоциализма и фашизма (някои аспекти на проблема)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Пламен С. Цветков

Твърде популярно е становището, че комунизмът, националсоциализмът и фашизмът са един вид религии. Действително дори и най-първобитните поклонници пред някое дърво или животно не приписват на своето измислено божество такива свръхкачества, каквито комунистическата доктрина приписва на Енгелс, Маркс и Ленин, а националсоциализмът – на Хитлер. В разрез с теоремата на Курт Гьодел, че никоя система не може да бъде описана изчерпателно от някой от собствените ѝ елементи, марксизмът-ленинизмът и хитлеризмът приписват на своите доктринери и вождове непосилната възможност да знаят за човечеството всичко. От друга страна обаче, дори и най-примитивните разновидности на фетишизма и тотемизма са далечен отглас на копнежа на всеки човек към Бог и в такъв смисъл са несравнено по-духовни от комунизма, националсоциализма и фашизма, които са пряк продукт на героичния материализъм на Просвещението. Мусолини обожествява държавата, а Хитлер свежда човека до чисто биологично същество. В стремежа си към вечен живот в един изцяло материален свят комунизмът пък стига до идолопоклонството пред един труп, като балсамира починалия си вожд и го туря в центъра на цяла система от ритуали, за да докаже, че „Той е вечно жив[1]!“

Макар че не съумява да постигне тоталитарния идеал (поне до 1943 година), Мусолини е първият, който се заканва да превърне Италия в тоталитарна държава. В тази насока Ленин и Хитлер са несравнено по-ефикасни, макар че Ленин, Сталин и наследниците им са резервирани към термина „тоталитаризъм“ и дори се обиждат, когато някой определя комунистическия режим като тоталитарен. Разбира  се,  това не намалява ни най-малко абсолютната несъвместимост на тоталитаризма с Християнството. Тази несъвместимост е най-напред светогледна, между схващането за свободна воля и детерминизма. Създаден по образ и подобие на Бог, Адам е изправен във всеки момент от живота си пред избора между доброто и злото и осъществяването на този избор зависи изцяло от собствената му воля. Идеята за свободата заема централно място в Христовото учение: „А Господ е Духът; и където е Господният дух, там е свобода.“ (2 Коринтяни 3:17). Неповторимостта на всеки човек е неотделима от плурализма и затова апостол Павел изтъква на коринтяните, че „е нужно да има разделение между вас, за да се видят кои са одобрените между вас“ (1 Коринтяни 11:19).

Детерминизмът на комунизма, националсоциализма и фашизма обаче подчинява човека изцяло на някакви външни социалноикономически, природо-биологични или държавно-национални фактори. Материалистичното и прогресистко убеждение, че човешкото развитие се подчинява на същите природоматематични закони, на които се подчиняват орбитите на планетите, лесно води до чугунения извод, че „свободата е осъзната необходимост“,което означава, че свобода просто няма и не може да има. Опирайки се на догмите на Енгелс и Маркс, Ленин дефинира безапелационно човека като класово и нищо друго освен класово същество и отрича човешката личност. Богатството, многопосочието и непредвидимостта на историята и цивилизацията се опростяват до формулата на Енгелс, че “от момента на разлагането на първобитното общинно земевладение цялата история е история на класовата борба[2].”

На свой ред Хитлер подчинява историческия процес на постулата за борбата между “висши” и “нисши раси”. От такава гледна точка очевидно несъвместими категории и процеси се определят по абсурден начин като различни страни на един и същ феномен. В този дух социалистическите и социалдемократичните партии например се окачествяват като “марксисткия боен отред на международния еврейски борсов капитал”. Така или иначе и Хитлер отрича личността, а оттам и свободната воля и свежда човека до биологичен индивид, подчинен изцяло на закономерностите на социалния дарвинизъм[3].                                                                                                               

Най-сетне за Мусолини човекът е немислим извън държавата и същността му се определя изцяло от държавата, която според основателя и вожда на италианския фашизъм дори предхожда и създава нацията. Давайки си сметка, че това твърдение се разминава драстично с историята на Италия, Мусолини окачествява формирането на нацията, преди да има още държава, като държава в процес на създаване. Много по-същественото е, че според него държавата е “универсална съвест и воля на човека в историческото му съществуване”, което означава, че и при фашизма няма място за свободна воля[4].

При това положение човечеството се редуцира до някаква монолитна маса с една-единствена воля, която може да се изрази по автентичен начин само от вожда и от никой друг. Това задължително се придружава от истеричен култ към диктатора като гениален откривател на обективните закономерности на човешкото битие и развитие. И комунизмът, и националсоциализмът, и фашизмът изпъкват със своя антииндивидуализъм, милитаризъм, антидемократизъм и антипарламентаризъм, антикапитализъм, антисоциализъм и антисоциалдемократизъм, както и със стремежа си към увековечаване и с еднопартийния си монопол. Всекидневното и дори всекичасно насилие над личността поражда непрекъсната потребност от мобилизация на масите срещу някакъв измислен общ класов, расов или държавно-национален враг и по този начин човекоядството се издига в ранг на политическо изкуство[5].

Не по-малко абсолютна е и структурната несъвместимост между тоталитаризма и християнството, тъй като Църквата трябва да е отделна и независима от държавата: „Отдавайте императорското на императора, а Божието – на Бога“ (Матей 22:21). В стремежа си обаче да превърнат човека в собственост на партийно-държавния апарат комунизмът, националсоциализмът и фашизмът са непримирими към всякакви форми на самостоятелно мислене и организиране извън контрола на режима. За жалост усилията на държавата да постави под контрола си Църквата имат дълга предистория. Нейното начало трябва да се търси още при римския император Константин Велики (306-337), който си е позволявал да се намесва в църковните работи и да натрапва собствените си решения, дори преди да е бил покръстен. Единствено благодарение на отдалечеността си от новата столица Константинопол (Цариград), както и благодарение на непрекъснатите войни между държавите, които постепенно си поделят западноримските земи, римският папа съумява да се сдобие с все по-независима позиция, а често пъти и да налага волята си върху западноевропейските владетели. За сметка на това в Източната римска империя, наричана от историците за улеснение Византия, църквата се превръща в крайна сметка в неделим елемент на държавната администрация. Действително Вселенският патриарх продължава да се избира от синод, но членовете на синода знаят много добре, че ги чакат в най-добрия случай сериозни неприятности, ако не изберат кандидата, предпочитан от василевса[6].

Прочетете още „Държава и Църква при комунизма, националсоциализма и фашизма (някои аспекти на проблема)*“ →

Проблемът за възприятието на църковните догмати в съвременния свят*

Публикувано на от Dragan Bachev

Свещеник Кристинел Йожа, Арадски университет „Аурел Влайку“

1. Настоящият контекст на изповядване на църковните догмати

В едно плуралистично, глобално и секуларизирано общество Православната църква се сблъсква с определени предизвикателства:

1) придаване на относителност на църковното предание и неговата духовност и объркване на преданието и преданията, като акцентът се поставя върху последните;

2) приватизация на вярата и разпространение на религиозния индивидуализъм;

3) намаляване влиянието на православния етос в едно общество, където утилитарните, консуматорски представи, основани на прогреса на технологиите, печелят терен и

4) придаване на относителност на абсолютното и абсолютизиране на относителното по такъв начин, че представата за истина в абсолютен смисъл става все по-относителна във всички области, като истината е все по-свързана с избора на индивида.

Основният проблем на днешния свят е този, че „утилитарното мислене“ подчинява политиката, обществото, културата и религията на икономическата и технологичната сфера и създава илюзията за създаването на един щастлив живот тук на земята, нещо като земен Рай, без Църква, без догмати, без иерархия, без Бог. В този „рай“ развитието на човека не се осъществява чрез вярата в Бога и добродетелите като въплъщение на тази вяра, а чрез вяра в силите на човека и технологиите, чрез цялата атмосфера, която светът създава, за да достави задоволство на човека. Истината на Евангелието на Христа, Който присъства и е жив в Църквата, започва да страда от относителност в съзнанието на християните, и ако не е „заменена“ от други икономически, политически, културни, социални, научни „истини“, тя бива пренебрегвана или възприемана превратно.

В подобна конюнктура сред множество „християни“  се появява и разширява идеята, че християнството не е единствената истина, която води до спасение, а е просто една от големите истини или пък, че Православната църква не е единствената, която води до спасение – Una Sancta – а е просто една от църквите и вероизповеданията и, в последно време, Евангелието, така както то е включено в библейския канон, не е единственото автентично, а има и други, които Църквата в първите векове умишлено е отхвърлила и по този начин субективно е фиксирала църковния канон, или че Христос не е Богочовек, а само човек, харизматична личност, мъдрец, живял в противоречив исторически и екзистенциален контекст. Ето как индивидуалният избор може да създаде и избере една концепция от множеството, която се украсява с лаврите на една преходна истина, която обаче разрушава всяка непреходна истина в съзнанието на човешкия индивид. Нещо повече, индивидуалният човешки избор може да създаде синкретична вяра, като приеме от няколко религии или традиции аспектите, които му допадат и които обединява чрез синтез или редуване в ежедневието си.

С други думи, съвременният човек постепенно си създава и се присъединява към други ценности, различни от тези на Църквата, като акцентът при възприемането на църковните догмати се поставя не върху обективността на Откровението, а върху човешката субективност. Индивидът придава ценност на Църквата, на догмати, на традициите в зависимост от това дали ги приема или не. Затова човек е свободен да избира от световния „пазар“ на религиите, вярванията, представите и световните философии елементи, които му допадат и които включва в един индивидуалистичен начин на живот. Възприемането без разсъдъчност на посланието на масмедиите допринася още повече за засилването на тези аспекти, тъй като глобализацията е свързана с религиозния синкретизъм и утвърждаване на индивида в глобалното съзнание на виртуалния свят.

Това съзнание постановява един нов начин, по който човекът живее, обича, държи се, забавлява се, труди се, създава, произвежда, потребява, реагира, пътува, открива, проявява се, общува и учи.

Световното синкретично съзнание, поддържано от масмедиите, има своите свещеници, иерархии, празници, събирания, съревнования, забавления, идоли, богове, тоест един друг етос, различен от Христовата църква. Всичко това е много по-познато на глобалното съзнание на хората, отколкото еклесиалното съзнание за християнски живот. Нещо повече, дори за множество християни тези прояви, поддържани от масмедиите, са по-следени и „предпочитани“, отколкото вярата и живота в Христа и Църквата.

Догматически обоснованата пророческа дарба на християните намалява драстично, става почти несъществуваща в повечето от контекстите и обстоятелствата на съвременния свят. Световната солидарност далеч не се осъществява в Христос и чрез Христос, а по-скоро се движи около хедонистичната, икономическа, финансова и бизнес перспектива на секуларизирания свят, която няма нищо общо с Църквата, а понякога дори носи една уравновесена представа за социалното измерение на човешкия живот. Световната солидарност често се управлява или от масмедиите и се осъществява през чисто хуманистка перспектива, най-често без препратки към Бог и Църквата[1].

Икономическата и консуматорска човешка нагласа прави религията нейно помощно средство, а заради глобализацията всяка религия – с някои изключения – става обусловена от тази нагласа, а не обратно. Не съществува един-единствен Бог и нито една религия не притежава абсолютната истина. Абсолютната истина, в която трябва да вярваме и която трябва да споделяме, е икономиката и консуматорството  това, което е свързано със сетивното и доставя непосредствена наслада. Така се стига до обявяването на консуматорството за върховна форма на религиозност, която постепенно структурира останалите. Самият човешки живот е на път да се ограничи до тази опасна игра на свръхпроизводство и свръхпотребление, а човекът е ощетен и заробен от изкушенията ѝ. Тя създава илюзия за власт и в крайна сметка дори илюзия за безсмъртие.

Прочетете още „Проблемът за възприятието на църковните догмати в съвременния свят*“ →

Боготърсенето на младия Достоевски*

Публикувано на от Dragan Bachev

Людмила Савова

„Имам щура идея: да се направя на луд[1]“. Идеята е на младия Фьодор Михайлович Достоевски, който на 9.VIII.1838 година я споделя с брат си Михаил в писмо до него. Може би тя звучи шокиращо, но по-нататъ­шните му думи я обясняват: „Ужасно е да виждаш човек, овладял недостижимото, човек, който не знае какво да прави по-нататък и си играе с единствената достъпна играчка – с Бога[2]“. Сякаш 17-годишният младеж е изрекъл през XIX вeк тези думи за нас, хората, навлиза­щи в XXI век – всеки със своя Бог, индивидуално моделирал Го според потребностите и желанията си, според степента на отчужденост и егоцентризъм. Защото пророчествата на Достоевски не се отнасят само за православна Русия, а са всечовешки. Сега светът е луд, защото та­кива са нашите правила на поведение и ценности. Валидни са два модела. На Запад – „моделът на действието“, докато Изтокът изпо­вяда философията на съществуването – „модела на приемането“. Чо­векът от постмодерната епоха се мята между нейния европейски мо­дел на постиженията, на придобивките: образователна степен, пови­шение, брак, деца, благосъстояние и така нататък, и от друга страна – между желанието да си отдъхне. То може да бъде удовлетворено в кръгова­та спирала „без начало и без край[3]“, при която няма по-добро място, достатъчно е да си там. Този модел превръща пътуването в цел и ни­какво усилие не се изисква от участниците в него.

Още съвсем млад, Фьодор Достоевски вижда в човека „само едно състояние – атмосферата на неговата душа се състои от слива­нето на небето със земята[4]“. По един конкретен повод той възкликва: „Колко малодушен е човек!“, но само след година написва: „Човекът е тайна. Трябва да я разгадаеш и ако я разгадаваш цял живот, не казвай, че си си изгубил времето; аз съм се захванал с тази тайна, понеже искам да бъда човек[5]“?

Изследователите на Достоевски пишат, че „като пряк пропо­ведник на Православието той се открива пред себе си и пред света едва в последното десетилетие на своя живот, като славянофил и панславист – в последните няколко години[6]“. Като антрополог и психо­лог обаче, като познавач на дълбините на човешката душа, той няма стадии на развитие. И юноша, и в зрелите си години с еднаква сила прониква и осветява вътрешния живот на героите си, борбата им със самите себе си, разкаянието или самоубийството им.

В писмата му виждам два основни центъра – Христос и дете­то, Божественото и неосъзнатото, висшето и неразвитото в човека, мъдрото и детинското, младенчески невинното и крайно порочното. Пътят на бъдещите му герои е страдалческото изкачване от низките езически страсти до одухотворяващата вяра и пречистващата Хрис­това любов.

Прочетете още „Боготърсенето на младия Достоевски*“ →

Преставление или представление – кое е правилното и дали трябва да се ползва*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

Повечето от читателите на Двери ще отговорят веднага: „преставление без „д“, разбира се!“. Други пък – и църковни, и нецърковни хора – ще се чудят на този правопис, но това наистина е правилното изписване на думата. Само че колцина разбират защо е правилно? И по-важният въпрос: като е правилно, защо създава въпросителни?

Думата се използва като синоним за смъртта на св. Богородица и на други светци, както е през тези дни и успението на св. Иван Рилски. И оттук идва първото объркване. Защото тя не е синоним на успение (църковнославянски) или заспиване като евфемизми за смърт.

Както показва и току-що публикуваната в Двери статия за светоотеческото учение за преставлението на Пресвета Богородица (тук), това понятие носи след себе си догматически връзки за възкресение и възнесение с тяло на Божията майка на небето. Независимо дали има или няма такъв догмат в учението на Православната църква, това значение на преставлението на Пресвета Богородица все повече се вярва от православните християни, изповядва се чрез богослужебните текстове, особено около празника на Успение Богородично (включително и така нареченото опело на Пресвета Богородица). Нашата тема тук не е дали това е правилно или не е правилно учение, а за неговото название преставление. Именно защото то се използва широко – ако не с това отглаголно съществително, то с глагола преставям се в значение на умирам.

По скръбни съобщения много често ще прочетете престави се еди-кой си тогава и тогава и това означава чисто и просто, че според вярата на роднините и близките даден човек е умрял, душата му се е отделила от тялото и е отишла при Бога.

От този вид съобщения се прави отклонението представи се (с д) с пълното убеждение на пишещите го, че са граматически прави: умрелият е напуснал с душата си този свят и се представя на или пред Бог, пред Господ, пред Христос (разни варианти има) като на Началник, за да Му даде отчет за доброто или злото, което е вършил приживе. Има логика в такова разбиране и не можем да го оспорим, макар че това на практика е неологизъм или по-скоро ново значение на един обичаен глагол от новобългарския ни език.

Ново е значението, но то, на практика семантично, по значение, не е синонимно на значението на глагола преставям се, откъдето идва съществителното преставление.

Преставление е калка (от френското calque – копирна хартия, тоест това е дума, образувана чрез буквален превод на съответната чужда дума) от гръцката дума μετάστασις (метастасис-метастазис според четенето), която означава преместване, отстраняване, заточаване; изселване, преселване; промяна, изменение, обрат на нещата и прочее. Като оставим настрана стряскащото значение метастаза в медицината, думата означава преместване, преселване на небето, тоест в една друга, надсветовна действителност, на св. Богородица с тялото ѝ, междувременно възкресено от нейния божествен Син Иисус Христос. Така преставление става синоним на възнесение на св. Богородица.

Разбирайки нещата така, ние виждаме, че не можем да използваме това понятие за всички останали човеци, които умират и чиито души напускат телата им. Това може да е успение, но не е преставление в смисъла на Богородичното преставление.

Прочетете още „Преставление или представление – кое е правилното и дали трябва да се ползва*“ →

Нравствени контури на промяната у човека според притчата за Блудния син (Лука 15-та глава) – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ивелина Николова

В процеса на това обръщане се различава момент на колебание на човека. Това е борбата между искането и постъпването, между външно постъпване и влечението на сърцето. Тя не означава разпластеност, нестройност или противоречие, но му помага да отхвърли бремето на греха и да обнови живота си. За пробуждащият се човек оставането на същото място е не само болезнено, но и невъзможно. Тръгването на път, обаче изисква избор на дадена посока и готовност да се плати определена цена. Човек чувства своето безсилие, което, обаче желае да надхвърли. Перспективата, която стои пред него е от състоянието на вина и отчуждение да успее да премине към покаяние. Това е началото на смирено възхождане към Бога, момента, в който се обръща към Него без да смее да се приближи, защото не знае дали предстоящата среща е за осъждане или за нов живот. Самò по себе си смирението е също пълна противоположност на егоизма, разбиран в духовен смисъл като гордост или надменност, тоест като услаждане на човека от неговото собствено достойнство и стремеж към независимост от други личности, съединен с чувството за превъзходство над тях. Самò по себе си смирението следователно е духовното противодействие на такъв егоизъм.

Но парализирайки духовния егоизъм, самото смирение парализира чувствеността към сластолюбието, тоест жаждата за чувствени и приятни усещания, користолюбието или желание за притежаване на имот, властолюбието, тоест желанието  да бъдеш над целия свят. Това са три от основните видове чувствени привързаности, към които пред вече смирения човек, осъзнал своето нравствено и духовно нищожество, загубват своето обаяние, примамливост и постепенно той започва да ги осъзнава като средства за заробване на духа, като слабост, като причини за нравствено безредие, изроденост и следователно започва да чувства отвращение към тях. А това че човека, който досега е живял с тези привързаности, започва да изпитва отвращение означава, че той бавно, но сигурно започва да се обновява.

Все още той чувства моменти на колебание, които го въвличат към злото, чувства моменти на освобождаване от него. Те се редуват като приливи и отливи докато накрая не се канализират по отношение на доброто, за да преродят една напълно свободна от греха личност с определени нравствено добри качества.

Последната фаза от движението на свободната воля на човека е отправянето ѝ по отношение на Бога, за да Му отдаде изцяло всичко свое, за да бъде пречистено и обновено.

Разбираемо е, че не всеки пробуждащ се веднага става, тоест че не всеки пристъпва веднага към промяна на своя живот.

Евангелската благодат не насилва човека, но го оставя свободно да осъзнае своето положение и да пожелае също напълно свободно да го промени. От една страна тя го подтиква, без да го насилва, а от друга му помага в опитите му да се обърне към Бога. В процеса на това търсене човекът се колебае. Премъдрата благодат допуска тези колебания, не насилва възстановената формална свобода на човека, напротив, дава му възможност постепенно да се освободи от възникналите нови влечения в него, да премисли своето вътрешно състояние във вида на тези влечения не сам към зло, но и към добро, да наклони към добро не само своите мисли и чувства, да положи усилие над работата върху себе си.

Как се заражда това първо, едва забележимо но самостоятелно усилие и кое в движение на падналия човек към добро действа повече – благодатта или свободата? Несъмнено и свободата действа и благодатта съдейства. Можем да го кажем и по този начин: свободата отдава себе си като “празна”, все още не проявяваща напълно възможността към добро на благодат; а тя от своя страна също прониква, макар неосъзнато от човека в основата на неговата нравствена потребност, съчетавайки се с остатъка от нея, не съвсем изгаснал от неговото паднало състояние, усилва в него желанието за промяна и му дава сили да го осъзнае като напълно собствено желание: “сега ще стана, сега ще направя; не мога повече да се колебая”. Тънещият в зло накрая действително извършва първото усилие по отношение на своето ставане.

Трудно е да отговорим по систематичен път на този въпрос. Личната опитност и вътрешното религиозно преживяване не могат да се обяснят методологично и по рационален път[12].Характерът на покаянието е диалогичен, защото само по себе си то е взаимно търсене между съгрешилия човек и Бога, изразено в диалога между Божията благодат и промисъл и свободния избор на човека. Покаянието е движение на неговата воля към Бога, то е възхождане и самооткровение, път от образа към подобието. То е призива на Бога към грешника и неговото отзоваване. Тук се осъществява мъчителния преход от осъзнаване и разбиране на греха към възхождане към промяна. Интересно е, обаче как в грешния човек доброто се разгръща в най-висша степен при видимо ограничените човешки действия? Отговорът може би е следния: тази възможност му е дадена още със сътворението му: “…и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Битие 2:7). Човекът, макар и грешен притежава двоен онтологически статус. Като образ на Бога и образ на земята той извършва духовно-нравствената си промяна чрез едновременното действие на Божията благодат и човешко усилие.

От гледна точка на антропологията покаянието е едновременно субективно преживяване и обективен процес. Като субективно преживяване то е проблясък в сърцето и съзнанието на човека. То е миг на опомняне, миг на повик от Бог, който покайващият се син чува в сърцето си. Повикът на светлината от Създателя в акта сътворението: “…да бъде светлина“ (Битие 1:3) има образец в призоваването на човека в неговото ново сътворяване: “Бъдете свети…” (Левит 14:7). Това е повик към постоянно възхождане към промяна. Самата схема на новото сътворяване е вертикално ориентирана нагоре. Сякаш сътворението на човека не е завършило, а продължава и в неговия живот.

Едновременно с това покаянието е и състояние, процес, тъй като не обновява изведнъж личността. От този момент нататък той е призван да отразява тази светлина в делата си, да се “преобразява от слава в слава… от Духа Господен” (Римляни). Колкото е по-близо до Светлината, толкова той е по-осветлен от Нея и толкова по-силно Я отразява. Този процес е тайна, мистерия, която не можем да проследим видимо, но която разпознаваме по делата на човека (?). Все пак отчасти можем да получим антропологическо изяснение.

Покаянието отваря сърцето на човека за действието на Божия Дух в него (Римляни 5:5). Неговото обитаване там е възможност за духовно-нравствена промяна. Съзнанието и съвестта му значително се повлияват от тази ситуация. Покайващият се син може да почувства въздействието на Божията благодат и новото претворяване на неговата личност. Но Божието въздействие не го насилва. Диалогичния характер на покаянието предполага и едновременното действие на Божията и човешката личност в акта на пресътворяването на личността. Покайващият се син като съработник на Бога за първи път твори своето собствено начало.

Но в този момент злото, което до този момент е било сраснато с енергията на нашето аз се противопоставя на добро. Когато физически болния човек се събуди от сън и пожелае да стане, всичко в тялото му е спокойно; но когато той направи усилие да напрегне своите мишци и действително стане, всичко в тялото го боли и не му позволява да се изправи. По този начин и греха, който представлява преобладаващото настроение на падналия човек, мълчи до момента, в който човекът не пожелае да се изправи и да го отхвърли. Тогава той, по думите на св. Иоан Лествичник “напада бедния човек и го въвличат назад; нападат без всякакъв ред, от всички страни обхващат душата и въвличат в своето вълнение. Всяко добро у човека се държи на косъм, и той самия е готов всяка минута да се отърве от това, което го държи, и отново да се въвлече в тази среда, от която е искал да излезе“.

Това се случва с човека в най-общ смисъл във връзка с греха, от който той трябва да излезе победител, да се противопоставя на противодействието на злите му наклонности и постепенно да образува за своето аз нови, свободно съзнавани с помощта на благодатта качества, които и съставлява неговия свободно създаден зачатък на нов духовен организъм. Той, обаче дълго време ще бъде заобиколен от всички страни от следите на ветхия човек, който противодейства на новия.

Съзнаващ своето положение под влиянието на благодатта събуждащият се човек чувства своето пълно нравствено недостойнство и колкото повече го осъзнава и чувства, толкова повече то се намира под влиянието на благодатта. Зараждането и растежа на това пълно понятно съзнание и чувство е също зародиш на тази велика, напълно християнска добродетел, която се нарича смирение. Той е първата нравствено-добра основа или опорна точка на личността, на което тя се опира като вече окачествена и, бихме могли да кажем, свой нравствен образ, и отново с помощта на тази същата благодат малко по малко създава своя нов вътрешен духовно-нравствен образ.

Църквата разкрива тези свойства като възможност за коренна промяна в нравственото състояние на човека, и му предоставя възможност да предаде себе си, своето аз всецяло на волята на Спасителя на света. Зачатъкът на доколкото неговия взор и чувства са обърнати от самия себе си към Бога, той съдържа в себе си решимостта към обръщение, но и действително проявена – това е самото дело да се отвърне от себе си и да последва Христа.

По този начин блудният син дошъл в съзнание или се пробудил;все още близък към помилване, не мъртъв, той се оживотворява. Той не се поколебал и да стане от нравствено смъртния одър и се борил с въвличащите го назад егоизъм и чувственост; и в средата на борбата с тях става и след това решава да направи първата стъпка към своя Баща.

Покаялият се човек знае, че без да се изправи пред лицето на Бога няма да получи прошката, която да въздигне дъгата на надеждата над бездната на греха. Без да поеме отговорност за делата си не може да получи истинска прошка. Прошката следователно не снема отговорността. Тя обвързва с изпитана отговорност, която изисква готовност за поправяне на стореното. Тя е изключителна и необикновена, изпитание на невъзможното и сякаш нарушава обикновения ход на времето. “И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува” (15:20). Бащата пръв вижда сина си “когато беше още далеч” и отново пръв тръгва към него. Това е знак на снизхождане към немощния и духовно прекършен син с любов и желание да възвърне първото му достойнство и да го направи равен на себе си. Съгрешилият човек заслужава строго наказание за делата си, но вместо това получава милост и състрадание, което нарушава естествения ход на последицата. Проявата на милост и състрадание не означават липса на мъжество. Те имат нравствено значение. Те израстват успоредно с неговата любов и са проява на висшата любов. Това ли е възмездието за злото на сина, пита св. Иоан Златоуст? Веселието “не е за злото, а за завръщането, не за лошото, а за промяната към по-добро, не за греха, а за покаянието[13].”

Тази промяна е нещо ново, тя е плод на покаянието, в което сега ражда новия нравствено-добър човек. И тази решимост се изразява в това, че покайващият се човек не се колебае пред цялата Христова църква реално да се отрече от злото, тоест сатаната и всички негови дела и всички негови ангели и всяко служение на него и всяка негова гордост; с други думи: встъпва в числото на оглашените и отреклите се от злото, съчетават се с Христа; тоест пристъпват във възраждането с вода и Дух и към светѝте тайнства кръщение и миропомазване.

Прочетете още „Нравствени контури на промяната у човека според притчата за Блудния син (Лука 15-та глава) – продължение и край*“ →

Нравствени контури на промяната у човека според притчата за Блудния син (Лука 15-та глава)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Прочетете още „Нравствени контури на промяната у човека според притчата за Блудния син (Лука 15-та глава)*“ →

Ивелина Николова

Тайната на нравственото усъвършенстване на човека е тема, която неизменно присъства в цялата православна мисъл от началото на зараждането ѝ до днес. Тя задава основните отправни точки на търсенията и прозренията във връзка с въпроса за Бога, света и човека. И това е напълно естествено, защото от тези изходни пунктове израстват проблемите за истината, доброто, красотата, свободата, любовта и изкуплението. Тази тема многократно е разглеждана от различни страни, но когато се опитаме да очертаем една по-обща визия, по необходимост се налага да я изградим в есхатологична перспектива като тръгнем от настоящата богообразност на човека с оглед на бъдещото му богоподобие, тоест в контекста на Божия промисъл от гледна точка на вечността.

Предвид целта на работата – да очертаем нейните основни контури – ще спрем вниманието си върху по-важните от тях. Смисълът на страданието, чувството за вина и отговорност у съгрешилия човек са свързани с неговото духовно пробуждане. Покаянието, прошката, любовта и свободния избор в полза на доброто, с които е свързано началото на неговата промяна са стъпала, които по тайнствен начин го отвеждат в Божието царство.

Нравствените контури на промяната у човека според притчата за блудния син (Лука 15-та глава) в тесен смисъл е тема за пътя на човека към Божието царство. Нейната многопластовост се разгръща в широк спектър от подтеми, чиито радиус е покаянието като начало на духовно-нравствената промяна у човека.

І. СЪЩНОСТ НА ПОКАЯНИЕТО

Покаянието е действие на човека, което засяга отношенията му с Бога. То е неразделен спътник на религиозно-нравствения живот на християнина.

1. Покаянието в Стария Завет.

В Стария Завет призивът за покаяние е един от основните елементи на Божието послание към юдеите. Понятието покаяние се формирало паралелно с развитието на учението за греха. Първоначално, когато грехът се разбирал като колективно действие, а всички нещастия, които сполетявали старозаветните юдеи били смятани като за наказание от Бога за неверието на юдеите, покаянието е имало характер на молба за смекчаване гнева на Бога. То било практикувано главно като важно ритуално действие. Пророците се опитвали да задълбочават разбирането за покаянието като лична вътрешна промяна и усилие за завръщането при Бога. За особено покаяние са говорили пророците Амос, Иеремия, Исаия, Езекиил и други. Към практическите форми на покаянието се отнасяли: съобщаването на греховете, плач и покайна молитва, разкъсване на горната дреха, посипване главата с пепел и принасяне на жертви. Чувството за вина и греховност било дълбоко вкоренено у израилтяните особено времето на Вавилонския плен и разположението към този акт било ярка черта на юдейската духовност.

2. Покаянието в Новия Завет.

В Новия Завет значението на покаянието става още по-голямо като средство (път) за вътрешна промяна. В покайната си проповед св. Иоан Кръстител припомнял за старозаветните пророци, които се опитвали да променят духовното състояние на съвременниците си. Иисус Христос в действителност не говори за покайна практика, но ясно говори за необходимост от такава. Сам дал пример, кръщавайки се от св. Иоан Предтеча. Христовият възглед за покаянието бил възприет от Неговите ученици.

Религиозно-нравствен аспект. Според нравственото богословие покаянието на православните християни е израз на дълбоката вяра в Бог, Който би приел съгрешилия човек, когато искрено се разкае за греха си. Покаянието е средство за освобождаване от бремето на греха и неговите последици, което води не само до скъсване с греха, но и до изтръгване на неговите корени. То е помощник за придобиването на добродетели.

Прочетете още „Нравствени контури на промяната у човека според притчата за Блудния син (Лука 15-та глава)*“ →