(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

3.2. Общото в общественоопасните последици под въздействието на наркоманията, алкохолизма и практикуването на окултни практики при децата и младите хора

За да разгледаме общото в общественоопасните последици при наркоманията, алкохолизма и практикуването на окултни практики при децата и младите, хора се налага да подходим в няколко насоки с различен дискурс. От гледна точка на психологията, историята, богословието, правото, криминологията и теорията на възпитание на децата проблемите на наркоманията и „психическото насилие“, което осъществяват деструктивните култове, имат различни аспекти, засягащи различни обществените отношения. Почти всички деструктивни култове – сектантски формации, имат разработена (психологична) методика за привличане[240] на нови членове, главно на деца, които са склонни и по-уязвими за привличане (88, с. 83).При деструктивните култове са овладени психични техники за оказване на въздействие върху личността без нейното осъзнато съгласие. На първия етап се демонстрира загриженост и съпричастие, подчертава се интересът към идеите и схващанията на всеки човек, поддържат се контакти, приятелство, нерядко и физическа близост, раздават се пари, лекарства, прокламира се здравословен начин на живот и хранене. Крайната цел на първия етап е човек да бъде въвлечен в групата. Вторият етап представлява обработка на новия член за безусловно приемане на учението, практиките и поведението, предписани от групата. Целта е бъдещият адепт (дете) да се откъсне от семейството си, училището и обществото. Организират се лагери и школи, в които се осъществява тотална психическа и физическа обработка – лишаване от нормален сън, непълноценна храна, многочасови изучавания на учението, безкрайно пеене на песни, четене и повтаряне на мантри, медитация, подлагане на хипноза, окултни упражнения и други. Стремежът на деструктивните култове е да се установи пълен, по-точно – тотален контрол върху времето и действията на новия член, да се намалят съпротивителните му сили, да се контролира достъпът до външната информация, да се възприеме специализираният начин на говорене в групата, да бъде обучен в използваните (обикновено окултни) практики от групата. Задължително е всеки нов член да се разкрива пред учителя (гуруто – лидер на сектата), да му се създава (на новия член) чувство за вина и непълноценност, за да се доведе до идеята, че без групата не може да живее и се справя в живота (пак там). Затова много сектантски формации налагат комунален начин на живот в пълна изолация от света.

Тоталитарните секти и деструктивни култове са особено изобретателни по отношение на инвазията и дейностите си в българското общество. След 1990 година голяма част от тях се регистрират като фондации и сдружения или влизат в Република България чрез вече създадени такива формации. След като дейността им предизвика реакции от страна на българското общество, бе приет Закон за изменение и допълнение на Закона за лицата и семейството[241], който задължаваше всички религиозни организации да се пререгистрират в някаква степен след одобрение от Министерския съвет. Този закон отне възможността в някаква степен на религиозни общности да се прикриват под формата на сдружения и фондации. Това създаде временна пречка за дейността на тези общности и като цяло тази мярка накара тоталитарните секти да потърсят други форми за своите дейности. Едни от тях премахнаха от уставите си всички елементи на религиозна дейност, като същевременно не преставаха да я извършват. Пример за това е „женската федерация за мир“, която е едно от прикритията на Обединителната Църква на Муун. Други се прикриха зад псевдонаучни центрове като Ведаическия университет на Трансценденталната медитация или професорската федерация за мир на Муун, а трети се легализират като издателства или частни фирми с търговска или туристическа дейност. Всъщност тези дейности представляват своеобразен авангард на тоталитарните секти, който от своя страна ги прикрива пред обществото и им създава добре пресметнат рекламен имидж. Повечето уважаващи себе си организации използват рекламата за намаляване на дистанцията между създадения от тях продукт и потребителите, съобразявайки се предимно с потребностите и не на последно място – установените етически норми на обществото, пред което предлагат своята стока.

За разлика от тях тоталитарните секти и деструктивните култове, съобразявайки се само със своите етически критерии, грубо пренебрегват морала на обществото, на което предлагат своята квазидуховност (пак там). Парите са една от грижливо пазените тайни в света на сектите. Сектантските финансови магнати имат за задача да обяснят на последователите си механизма за набиране на средства по начин, приемлив за възприемане, без ангажимент относно достоверността на излаганите факти. Ефектът е достатъчно красноречив – без да се замислят, въвлечените в секти ликвидират банковите си сметки, подчиняват се на „каузата“, благоговеят пред лидера, отдават или даряват имуществото си (105, с. 23-24). Останалото е въпрос единствено на организация (130, с. 12-14). И тъй като „пари“ често се римува с „власт“, както „пишат в своята книга френските журналисти Жак Кота и Паскал Мартен“, забогатяването на сектите осигурява достъп до третата скрита цел на тоталитарните секти – приятелството със силните на деня с тенденция в бъдеще това да са самите те (113). Чрез увеличаване на финансовия капитал и навлизането в политическите среди им се дава възможност да се появяват на първите страници на вестниците рамо до рамо с държавни глави и бизнесмени.

Чрез подобни изяви тоталитарните секти не само утоляват суетата и грандоманията си, но извличат признание и финансова подкрепа за своите начинания от последователите си. Водачите са достатъчно находчиви, за да разберат, че ако промиването на мозъци трябва да си остане вътрешна работа на сектата, то бизнесът изисква флирт с външния свят.

Поне докато не е дошло на власт демократичното общество до голяма степен е успяло да дефинира свободата на човешката личност. Историческият опит в тази насока дава много полезни сведения относно съхраняването на свободата, определянето на нейното количество и значение.

По отношение на границите на свободата демократичното общество условно се ръководи от два библейски принципа, които могат да се изразят по следния начин: „Не прави на другите това, което не желаеш на теб да правят“ и „Прави това, което искаш и на теб да правят“. Казаното ясно е формулирано от нашият Господ Иисус Христос. Затова значимостта на свободата и неприкосновеността на личността е от първа величина. Това е нещо, което не се нрави на онези лидери на секти, които смятат почти веднага след първото съприкосновение да лишат новопривлечения от някои основни негови права или собственост. Те притежават редица качества, които са в състояние да приведат скритите им закани в една неописуема реалност за непосветения член на сектата. А отредената му от тях роля е главна, но не в история с щастлив край. В най-добрия случай това ще е драма, но вероятността човек да играе в долнокачествена продукция като жертва или плячка е доста по-голяма. Получава се така, защото групата, която е започнала зловещото ухажване, работи по свой сценарий, а на жертвата се предлага друг, различен, захаросан и подправен по начин, по който на нея най-много ѝ се иска да бъде. Този метод се нарича „лъскавата кутия[242]“, но за него ще стане дума по-нататък. Описаните сектантски методи са аналогични и в общността на наркозависимите. Що се отнася до сектите, то наркотиците въобще могат да се нарекат „сектообразуваща среда“ – защото е толкова голямо участието им във възникването на жизнена дейност на много сектантски деноминации[243] и култове, особено култовете на „Новото време“ – „ню-ейдж“ (14, с. 54).

Тези движения не са основани върху християнската традиция и практика, а са продукт на източната езическа религизност или на съвременния спиритизъм, само че разводнени и често представени като „нерелигиозни“. Освен че разпространяват по-грешни учения за духовния живот, противоречащи на християнските разбирания, те водят човека по погрешен духовен път посредством езически религиозен опит или психически експерименти. Този път завършва винаги с психическа катастрофа и погубване на душата (и живота) завинаги (59, с. 120). Чрез прилагането на различни видове медитация „ню-ейдж“ движенията обещават постигане на „духовно спокойствие“. Този опит независимо от това, дали медитацията е без специфично религиозно съдържание (както е при ТМ, някои форми на йога, дзен и секуларните култове), или има езическо религиозно съдържание (както е при Харе Кришна, „Мисията на божествената светлина“, 3 – НО и прочее), представлява навлизане в „космическата“ духовна реалност. Тук глъбинната част на човешката личност влиза в контакт с действителни духовни същества. Поради естеството на човека след грехопадението съществата, които са най-близко до него, са преди всичко демоните, или падналите духове (59, с. 120). Тази духовна специфика повтаряме пак по целесъобразност за изяснение възможно по-обективно на парадигмата на окултната болест. Вече беше посочено, че основният аргумент на „Ню-ейдж“ движенията да искат смяната на цялата парадигма на Запада е провалът на модерната епоха, на „Новото време“, в чийто фундамент е заложен принципът на деструктувизма. Разрушението според идеолозите на „Ню-ейдж“ е основната база на всяко земно съществуване – хармонията между Космоса, човека, органичния и неорганичния свят. Вината за тази глобална трагедия се хвърля върху рационализма в науката и християнския мироглед в сферата на духовността. В това обвинение има голяма доза истина. И рационализмът на естествените науки, и католико-протестантският мироглед имат една и съща основа – антропоцентризма. Тоест човекът е поставен в центъра на видимия и невидимия (духовен) свят като автономен господар, който няма Бог (49, с. 213). Въз основа на това деструктивните култове, сектантските формации, групите от наркозависими, макар и разнообразни, притежават общи характеристики, които могат и ще бъдат изброени и систематизирани, за да опишат основните белези за разпознаване на дейността им и поведението на членовете на криминогенните секти, деструктивните култове и криминалните групи от наркозависими личности:

а) считат, че целта оправдава средствата;

б) притежават двоен морал, като си служат с инсинуации;

в) поставят своя интерес по-високо от законите на страните, в които действат противоправно;

г) двоен стандарт по отношение на истината;

д) обикновено са подчинени на сурова дисциплина и жесток ред;

е) съществуването им е съпътствано от множество финансови и криминални афери, съдебни процеси, в които са замесени и лидерите им;

ж) проявават негативизъм или явно отхвърляне на постиженията на съвременната наука (при сектите);

з) изискват безкритично, безусловно и несъмнено приемане на думите и делата на лидера, или безпрекословно подчинение на ръководството;

и) считат се за обладаващи по-особен статут;

й) лидерът (лидерите) на групата не носят отговорност пред никого и не са подвластни на никакъв авторитет;

к) загуба на усещането за действителността от страна на членовете;

л) трудно е съставима характеристика на групата при първоначален контакт с нея;

м) имат винаги претенция за уникалност;

н) съществуване на нива на посвещение (инициация), обикновено в окултно-медативни и хипнотични практики;

о) наличие на религиозен синкретизъм, тоест противоречия или пълна липса на установена богословска доктрина;

п) декларация за някакъв близък апокалипсис (еманация на хилиазъм[244]);

р) в групата се оказва насилие над членовете с цел склоняване към криминални деяния;

с) поставят цели, които да се постигат за дълъг или достатъчно дълъг период от време;

т) не е задължително членовете на сектантската формация, деструктивен култ или група от наркозависими да вярват в нещо свръхестествено (тя може да е с комерсиална, екологична, терапевтична, икономическа, криминална или със спортна насоченост) (113).

Изброените практики са общественоопасни, но невинаги са криминализирани в своята съвкупност, независимо че представляват „психическо насилие“, вредно за психиката на децата, семейството и психиката на всяка отделна личност. Обикновено децата биват въвличани в деструктивните култове чрез образователни или извънучилищни програми и инциативи с наукообразни, спортни и квазимистични методи (вж. Приложение 5 и Приложение 15). Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики? Ще повторим, че според нашето имперично изследване, църковната история и православната антропология наркоманията е частна форма на окултизъм. Това се потвърждава и от факта, че почти всеки наркозависим подрастващ е членувал в секта, ползвал се е от определен култ (с цел лечение, себереализация, визуализация, медитация, релаксация, йога, източни бойни изкуства и други). Както и обратното – членовете на сектантските формации и деструктивни култове употребяват и ползват наркотични вещества и всякакъв вид психоактивни вещества с цел изпадане в болна мистика, имаща характер на „психическо насилие“.

Според историята на Църквата и религиите употребата на наркотици е окултна мистична практика, част от окултната езическа култура. Наркоманията облекчава по квазидуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя е изиграла обективна роля в осъществяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни религиозни култури. Във връзка с това християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява диаметрално противоположно на окултизма.

Затова на практиката на употребата на наркотици се гледа като на опасен култ. Причините за разпространението на злоупотребата с психоактивни вещества в съвременния свят е следствие на отстъплението от принципите на православния мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза. Тази криза пък е напълно закономерно и неизбежно следствие от духовното развитие на западната цивилизация. А венецът на Божието творение като същество, надарено с разум и принадлежащо с духа към духовния свят, тоест човекът, е създаден за живот в Бога. Това според православието е живот в Христа или в тайнствата на Църквата, чрез които получаваме даровете на Светия Дух. Следователно смисълът на човешкия живот не е в придобиването на материални богатства и плътски удоволствия, а в пребиваването на хората в състояние на общение с Бога в Светия Дух, казано с думите на преподобни Серафим Саровски в придобиването на благодатта на Светия Дух. Благодатта, творческата блага сила (енергия) на Бога, от която, както пее Църквата, … всяка душа живится е светлина, живот, блаженство на човешката душа. Тъй като човекът е психосоматично същество (двусъставно, състои се от душа /дух/ и тяло), благодатта на Светия Дух съдейства[245] на човешката душа в богоуподобяването (обожаването по благодат).

Историята на използването на психоактивните вещества от човека по принцип идва от най-древни времена. Още в допотопната епоха (V-VI хилядолетие преди Христа) сред потомството на Каин, по свидетелството на св. Ириней Лионски, „демоните открили на жените силата на корените и тревите“, които те започнали да използват за магически цели. Явно още оттогава било известно свойството на тези вещества да предизвикват изменения в съзнанието, да го правят по-податливо за духовно въздействие отвън от падналите духове. Тук е необходимо да се разясни православното учение за човека във връзка с темата. Съгласно православната антропология първоначално сътвореният човек, въпреки че имал тяло и душа, тялото му е притежавало съвсем други свойства, различни от сегашните. То било много по-фино и духовно, не е препятствало непосредственото общуване със съществата от духовния свят и даже със самия Бог (14, с. 16-17). Адам, според книга „Битие“, е слушал „гласа на Господа Бога, разхождайки се в рая“. След грехопадението обаче свойствата на човешко тяло се изменили (14, с. 17).

За душата на човека, обкръжен сега не от свети, а от паднали духове, тялото станало естествена тъмница, защитаваща го от непосредствено общуване с тях. В това се проявила великата Божия милост към падналия човек, за да не би той скоро да се уподоби на бесовете, след като няма възможност да избегне непрестанното им въздействие чрез слуха, зрението и обонянието си. Тази изолация обаче не е абсолютна. Разглеждайки психическия живот на човека, светите отци откриват, че в него възникват три вида помисли и усещания. Към първия принадлежат докосването до Божията благодат и помислите, предлагани от ангела-пазител. Към втория вид се отнася необяснимата (за духовно незрящите) особено от въздействието от страна на представителите на невидимия свят естествена психическа дейност на човека, която не се нуждае от никакви нравствени критерии, за да бъде преценена.

Това са например съпровождащите някакъв всекидневен труд мисловни операции или това, което отдавна се е усвоило от душата, станало част от нейната природа. Третият вид представляват демоничните въздействия върху ума, сърцето и тялото посредством внушения на мечтания, мисли, желания и даже чрез докосване до най различни органи и части на тялото, до най-съкровените тайни механизми на душата. Демоните – както ни учи св. епископ Игнатий Брянчанинов, имат способност да въздействат на душата и чрез кръвта (тоест соматично), освен чрез помислите, предизвиквайки по този начин в нея едни или други преживявания. Естествено това се случва дотолкова и при наркозависимите, доколкото Бог го допуска, което е видно от Стария Завет в книга Иов.

Но интензивността на тези въздействия зависи от свободната воля на самия човек, който е наркозависим, окултно пристрастен или окултно пострадал. В негова власт (на човека) съгласно свободната му воля е да избира кое предпочита за себе си повече – първия или последния род духовно общение, ако конкретният човешки индивид е достатъчно и правилно религиозно образован, тоест въцърковен. Защото тук, в това духовно общение, е началото на двата вида духовност – понятия, които днес се употребяват често, но не конкретно.

Или казано по-точно – духовността бива или благодатна, или демонична, и само тези две определения могат и дори е необходимо да се използват при нейната оценка, особено когато сме изправени пред проблемите на наркоманията и деструктивните култове. Това е така, защото очевидно е, че в случая с наркоманията и деструктивните култове става въпрос не за благодатен, а за демоничен характер на духовността, тъй като при употребата на психоактивни вещества човекът не просто се обръща към „своята безсъзнателна част“ от психиката, но и предоставя пълна свобода за действие в съзнанието на напълно конкретни негативни (духовно зли) сили (14, с. 16-17).

При това състояние на наркозависимия индивид става смесване на собствената му психическа дейност с въздействието на демоничните сили, които са реалност[246] за вярващите християни в Църквата. По този начин практиката на употребата на психоактивни вещества по своята същност се явява окултна и предполага бесообщение, тъй като източникът на окултните практики винаги[247] са злите сили (наречени паднало войнство на лукавия). Парадигмата на православната психотерапия и пастирската психология приема това за неоспорим факт съгласно светоотеческото учение на Православната църква, Свещеното Писание и Свещеното Предание. Като оставяме встрани въпроса за самия механизъм на духовно общение със злото при наркозависимите и жертвите на деструктивните култове и протичащите от тях изменения в психосоматичен план, ще споменем, че: на ниво биохимични, физиологични и психични процеси съгласно православните психотерапия и пастирско богословие всяка зависимост е духовен проблем. И тя се лекува успешно и ефективно предимно с духовни средства и главно чрез църковните тайнства (в синергия със социални и медицински грижи). Затова наркоманията като психиатрично заболяване не може да бъде ефективно лекувана само с медикаменти и поддържащи (метадонови[248]) програми, тъй като психиатрията няма ресурс да лекува психичната зависимост, тоест чрез нея евентуално може да се лекува или отстранява физическата зависмост от наркотични вещества.

Но нека продължим нататък с оглед внасяне на повече обективност относно последното твърдение за ресурса и възможностите на психиатрията. В ретроспекция – поглеждайки назад в библейската история, ще споменем, че преуспяването на общението на древните хора в общението с демоните, включително и с помощта на „силата на корените и тревите“, е било значително. Именно то предизвикало в библейски аспект всемирния потоп, както знаем от библейската история. Това е потвърдено и от откритията на съвременната креационистка наука[249].

Светите отци на Православната църква говорят за предпотопната цивилизация, като за много висока по степен на развитие, но магическа по своя характер. Отблясъци и отломки, по които може да се съди за нея, се появили в следпотопното време в цивилизацията на келтите, индианските цивилизации в Южна и Централна Америка, унищожени от Божия промисъл заради дяволопоклоничество. И до днес за учените остават загадка техните циклопски постройки, съоръжения и скални изображения (в пустинята Наска, остров Пасха, Стоунхендж и други). Може да се предположи, че всички те не са плодове и достижения на науката и техниката, а са плод на магически познания. Но страшното вразумление чрез Всемирния потоп бързо било забравено и потомството на праведния Ной в по-голямата си част отново се обърнало към общение с паднали духове. Тук отново послужила „силата на корените и тревите“.

Шумерските клинописни глинени плочки от Нипур (ІІІ хилядолетие преди Христа) са донесли до нас свидетелството за използването на опиум и други психоактивни растителни субстанции по онова време. Китайските легенди от древността говорят за познаване на свойствата на хашиша. В „Одисея“ на Омир (VIII-VII век преди Христа) се споменава за чудодейната напитка „непентес“, приготвяна от дъщерята на Зевс, Елена. Предполага се, че този, заставящ да се забрави болката и тъгата сок е опиум. Крито-микенската култура (III-II век преди Христа) познава богинята на мака, чиято статуя украсявали с нарязани макови главички. Във връзка с това, ще споменем, че употребяването на наркотични средства в езическите традиции по правило е било сакрално (свещено). То е играло съществена роля в практиката на шаманизма, предсказването и обредите на инициация[250] (посвещение в окултизма). Шаманите или жреците, които били духовни лидери в езичеството, също използвали психотропни и халюциногенни средства за предсказването, за облекчаване на влизането в контакт с духовете. Формите и средствата са различни в различните традиции, но търсените състояния са сходни[251] (14, с. 18-21).

Изменяйки с тяхна помощ състоянието на съзнанието, адептът (жертвата) ставал способен да възприеме тайното знание, да го приживее опитно, което трудно би се предало с думи, влизал в непосредствен, често крайно интензивен контакт с демоните, получавайки посвещение в някоя мистическа духовна традиция. Индианците от Горна Амазония (конибо, хиваро) за тази цел си служели с напитка от лианата „аяухаска“ или тревата „маикуи“ (разновидност на татула). Това при тях се считало за единствен начин за постигане на техните религиозни представи. Испанските конквистадори са оставили писмени свидетелства за масовата употреба на халюциногенните гъби при коронацията на Монтесума. Индийската ведическа традиция познава напитката на боговете „сома“. Тази напитка имала важно значение при ритуалите. Повече от сто химна в „Ригведа“ възхваляват въздействието ѝ. Тя се приготвяла от сока на различни растения, включително и индийски коноп. От него се приготвя хашиш, който се споменава също както в „Атхарваведа“, така и в „Ригведа“ (около 1500 години преди Христа) като „небесен проводник“ (окултен термин); (14, с. 21). В този смисъл говорело се, че друг индийски идол – бог Индра, можел да изпие цяло езеро от тази опияняваща напитка, наречена „сома“. Въобще много индийски божества са били силно „пристрастени[252]“ към наркотичните напитки, тютюна[253] и алкохола и ако нямали сома, не се гнусяли да приемат като принасяне на ритуална жертва домашната ракия. В Раджастан има храм на грозната „богиня“ Кали, при жертвоприношенията на която се пият изключително силни напитки. С тях се умива статуята на богинята, а после жертвоприношенията се добавят в „прасад“ – ритуална храна, която се предлагат на присъстващите на службата. Древноиранските религии също познават „хаома“ – растение, напитка от него и едноименно божество (14, с. 21). Мюсюлманската мистика (в някои сектантски варианти) в много случаи не е изключение от практиката на използване на наркотици. При подобен род болна мистика се получават откровения и видения в състояние на екстаз и се общува с падналите духове под въздействието на психоактивните вещества.

Това става главно при практики „зикри“ в суфизма (мистично течение в исляма), където за достигане на „божествената реалност“ способстват танците, специална музика, тонизиращи напитки и наркотични средства (14, с. 20-22). Впрочем в Европа по време на древността друидите, жреците на древните келти, били запознати със свойствата на различни растения и ги използвали с магически и медицински цели. Тези знания се съхранили и до наши дни сред народните знахари, баячки и магьосници в цяла Европа, дори в условията на разпространеното от две хиляди години християнство[254]. Затова и св. апостол и евангелист Иоан Богослов ни дава изключително полезни духовни съвети във:

а) „Възлюблени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога “ (срв. 1 Иоан. 4:1) и

б) „А когато дойде Оня, Духът на истината, Той ще ви упъти на всяка истина“ (срв. евангелие от Иоан 16:13).

С други думи, разглеждайки окултната същност на наркоманията, можем да заключим, че всички небогоугодни и небогооткровени религии, включително и световните, имат в основата си откровения, получени от падналите духове в състояние на екстаз или транс, като използването на психоактивните вещества и средства е един от най-разпостранените способи за изпадане в такова състояние на болна мистика (14, с. 28).

Изключение от това правило са единствено християнството и предшестващата го религия на Стария Завет. Те еднозначно са осъждали каквито и да е форми на окултни практики. Още в Моисеевия закон Господ изрича върху хората застрашително Слово[255]: „Не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказван, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа“ (Второзаконие 18:10-12). Вместо тях Господ избира от богоизбрания еврейски народ Свои пророци, които заради чистотата и светостта на своя живот да могат да влизат в общение с Бога (49, с. 28-29). Относно хората, прибягващи до наркотични средства с цел гадаения, ще цитираме накратко св. Иоан Златоуст, който пояснява разликата между окултния екстаз и истинското богообщение: „В идолските капища, когато някой бил обладан от нечист дух и предсказвал, то сякаш воден и свързан, бил увлечен от духовете и не съзнавал това, което казвал. На гадателите е въобще свойствено да бъдат в изстъпление[256], да търпят принуда и насилие, да се увличат и да викат неистово като бесновати. …А пророкът не е такъв, той говори всичко с трезва душа, здрав разсъдък, знае какво казва“. Въз основа на изразеното в светоотеческия текст за „трезва душа“ и „здрав разсъдък“ може да се заключи, че при детската престъпност под влияние на наркотици и деструктивни култове при определяне на наказанието смекчаващо обстоятелство е и повлияването от пълнолетно лице при вземане на решението за извършването на престъплението от непълнолетни. Въз основа на това при определяне на наказанието трябва задължително да се съобразят и психичните особености на конкретния извършител (89, с. 136). Затова направихме паралел между библейски, светоотечески текстове и наказателното право. Много процесуални защитници (адвокати) в пледоариите си по наказателни съдопроизводства се позовават на цитати от Библията.

Изхождайки от горните обстоятелства, обуславящи девиантното поведение на членовете на сектантските формации и групите от наркозависими млади хора, можем да заключим, че такъв род дейност от гледна точка на медицината и психологията има отрицателно влияние за психосоматиката. Защото в периода на наркотизация младежите могат да развият различни психични отклонения (13, с. 68). Специалистите (нарколози) отбелязват, че почти у половината младежи в процеса на наркотизация се развива податливост към внушения и повишена предразположеност към чуждо влияние, липса на съпротива и защита от това влияние (13, с. 69). Така стигаме до едно от изкушенията на криминално-психологическото мислене (при децата под въздействието на наркотици и деструктивни култове). Можем да дефинираме особения вид „детска криминална личност“, чиято обществена опасност е очевидна и се изразява в криминалния ѝ потенциал, който се разбира като вътрешна готовност (интенция, диспозиция) за „извършване на престъпното деяние при определени условия“ (25, с. 147).

Изкушението е в това, че при „такъв подход параметрите на детерминацията и феноменологията са предвидими, тоест обяснението на криминалното поведение става напълно закономерно, в смисъл на квазипозивистично виждане“ (25, с. 147). Това приемаме за релевантно, защото в „чуждестранната литература има много публикувани изследвания за ефектите от различни превантивни психосоциални програми и интервенции[257] в областта на рехабилитация на окултно пострадали, наркозависими деца и спрямо младите хора страдащи от алкохолизъм[258]“.

Тези изследвания показват обективно кои програми и при какви обстоятелства вършат (осъществяват) добра социална работа и кои имат по-малък клиничносоциален ефект. Заедно с последното обаче има два важни недостатъка на някои от програмите и интервенциите при деазаптивно поведение[259]. Първо повечето стратегии се основават на опита на сравнително ограничен брой развити общества и тяхната ефективност може само много предпазливо да се екстраполира в други социални условия.

Затова превантивните стратегии за социално-психологични интервенции при окултно пострадалите, наркозависимите и алкохолнозависимите деца трябва да включват различни елементи на социална и духовна рехабилитация. Семантиката на поставената тема за обществената опасност, свързана с деструктивните култове и наркоманията, води до обоснования извод, че обществото ни е обективно непросветено религиозно и масово хората в държавата ни и хората в съвременния свят имат окултен мироглед, който е антиномия на православния мироглед. Това е така, защото окултните практики често пораждат престъпно мислене, тоест съждения и мотиви за резултатни престъпления. Това пък влияе отрицателно на цялото общество и най-вече на развитието на децата и подрастващите. Практикуването на окултизма и употребата на психоактивни вещества пораждат отрицателна промяна в съществуващата обществена действителност в древността и днес.

Окултните практики (включително наркотиците) почти винаги водят до форма на невменяемост[260], изключителна агресия и жестокост у голям кръг окултно пострадали хора. Това се изразява в жажда за причиняване другиму смърт, телесни вреди, садистични мъчения и нечовешки страдания. Най-честото съставомерно деяние, осъществено от криминално проявените деца, адепти на наркотици и окултни практики, е кражбата (противозаконно отнемане на чужди движими вещи). Не са редки случаите, в които децата, жертви на психоактивни вещества и деструктивни култове, под влиянието на окултната болест[261] стават криминалномислещи и действащи личности, склонни да проституират, лъжат и убиват, за да си набавят дрога за лично ползване. Такива криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, са генериращи криминогенен интезитет на съставомерна противообществена деятелност.

Въз основа на казаното можем да направим обоснован извод, че окултизмът и използването на окултните практики са абсолютна и фактическа реалност. Предвид последното ще се опитаме да дефинираме окултните практики. Окултизъмът е паранормален феномен, включително и духовен, но той е фактически и обективен деструктивен феномен по отношение на здравето на хората. Това е така, защото чрез окултните практики може да се влияе и въздейства абсолютно отрицателно и насилствено върху съзнанието и психиката на хората. Тази условно общо изразена дефиниция по своя характер обективира окултните практики и деструктивните култове като фактически, реален и обективен феномен с висока степен на обществена опасност за Република България и целия съвременен свят. В началото на нашето изследване също така определихме окултизма като знания за тайните, скритите сили на природата. Безспорно в него са скрити фини знания за множество процеси и явления в природата, намиращи се на границата на духовното и най-ефирните сфери на материалното (15, с. 100). Самото понятие за материалното в окултизма като официална съвременна наука е размито и дори се унищожава[262]. В тази връзка съвременната наука и основаващите се на нея технически разработки, въоръжени с окултни знания, извършват в последно време нова научно-техническа революция. Според нашето скромно мнение тези феномени трябва да се анализират внимателно и компетентно от държавата в защита на обществото, отделната личност (в частност децата), народното здраве, семейството, обществения ред и националната сигурност.

________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[240]. Привличането на адепти на деструктивните култове и секти се нарича още вербуване (рус.)

[241]. ЗЛС (Закон за лицата и семейството)

[242]. Методът на „лъскава кутия“ е неморална психологична практика – ползва се от сектантските формации.

[243]. Деноминации (лат. denominatio – давам, разпределям различни имена) – различни направления в сектанските движения. Някои инославни вероизповедания се наричат деноминации или конфесии.

[244]. „Хилиазмът (от гр. chiliasmos – хилядолетие) е учение за настъпване на хилядагодишно земно царство на Иисус Христос. Същността на това учение се заключава в следното: много време преди края на света Иисус Христос ще дойде отново на земята, ще порази антихриста, ще възкреси само праведниците, ще устрои ново царство на земята, в което праведниците за награда на своите подвизи и страдания ще царуват заедно с Него в продължение на 1000 години, като се наслаждават на всички блага на временния живот. След тези 1000 години ще последва второ, всеобщо възкресение на мъртвите, всеобщ съд и всеобщо вечно справедливо въздаяние. Това е същността на хилиазма като учение, оформило се на християнска основа. Всяка от сектантските общности, която приема хилиазма, а такива са повечето от тях, го модифицира съобразно своето учение, без да изменя същността му.“ Срв. http://www.pravoslavieto.com.

[245]. Точната дума за това е синергия (гр. съдействие, енергия, действие). Божията благодат на третото лице на Светата Троица – Светия Дух, съдейства в обожението на човешката душа, когато човек следва учението на Православната църква и участва в тайнства и в църковните молитвени последования.

[246]. Вж. член 1 на Символа на вярата, който гласи: „Вярвам в Бог Отец, Вседържител, Творец на земята и небето, на всичко видимо и невидимо.“ Срв. Православен молитвеник, Атон, 2010, с. 26-27

[247]. Така например много ню-ейдж култове, които се представят за протестантски деноминации (а те вече в света са около 20 000), хората общуват открито (осъзнато или несъзнателно) с падналите духове, след което адептите им (жертвите) се учудват защо страдат психически, след като са развили вече окултна болест.

[248]. Метадонът е психоактивно вещество и употребата му е удачна може би само когато наркозависимият има общественоопасно и девиантно (криминално) поведение или суицидни тенденции.

[249]. Креационизъм – направление в естествените науки, разглеждащо света като Божие творение. Той поддържа възгледа, че човечеството, животът, Земята и Вселената са създадени от Господ-Бог, което е съществувало преди тях. Стриктен креационизъм или библейски креационизъм е форма на креационизъм, основаваща се на буквалната интерпретация на описа¬нието на Сътворението на света в библейската книга „Битие“ (част от Петокинижието – Тора).

[250]. Инициация (от лат. initiation – извършване на тайнствено посвещение) – обреди, съпровождащи посвещаването в някаква социална мистична група.

[251]. Използването на психоактивни вещества играело важна роля в обредите на посвещаване (и особено в жреческите и шаманските инициации) на езическите народи и племена.

[252]. Това е условно казано от гледна точка на суеверните окултни вярвания и практики.

[253]. В този дискурс е важно да се отбележи, че тютюна е южноамериканско, а не индийско растение.

[254]. Важно е да се вземе предвид, че в периода до X-XI век и по-точно до 1154 година след Христа европейският християнски свят е бил православен, преди голямата схизма (разделението) между Източната и Западната църква.

[255]. Декалога (лат.) означава десет слова.

[256]. Такъв е случаят и с Евангелия Гущерова (наречена Ванга), която често изпадала в състояние на транс, след което не си е спомняла нищо. Виж книгата „Портретът на една съвременна магьосница“, Атон, 2011, иеромонах Висарион (Зографски).

[257]. Интервенциите могат да бъдат кризисни (ad hoc) и мащабни (законодателни, социални и други).

[258]. Налага се изводът предвид проведените емпирични проучвания, че окултно пострадалите млади хора понякога, дори често, са алкохолнозависими, с цел да „понесат мъките“ от окултната болест.

[259]. Деазаптивно поведение. Теория на Р. Драйкурс: Някои ученици изглеждат неангажирани с учебната дейност и отчуждени в известна степен от съучениците си. Подходите, които се прилагат към другите ученици, често не работят при тях. Изследванията показват, че най-важният фактор, който определя успеха в училище, е формирането на подкрепящо отношение с поне един значим възрастен човек. Драйкурс пръв идентифицира 4 основни мотива за дезадаптивното поведение: избягване на неуспеха, внимание, отмъщение, власт. Тези мотиви предизвикват подобни контрачувства у хората, които ги заобикалят: 1) Избягване на неуспех (мотив на ученика) – учителят се чувства неадекватен, безпомощен, изпълнен със страх; 2) Търсене на внимание (мотив на ученика) – учителят изпитва раздразнение; 3) Гняв и отмъщение (мотив на ученика) – учителят изпитва гняв и иска да си отмъсти; 4) Власт и контрол (мотив на ученика) – учителят изпитва инат и желание да се наложи. Ако учителят действа под влияние на горните чувства, той лесно ще бъде отклонен от първоначалните си намерения да учи учениците. Той ще се въвлече в ирационална битка, която ще влоши ситуацията. Вместо това е добре да използва новите чувства, за да отгатне скритите мотиви на дезадаптивното поведние на ученика. По този начин той ще може да вземе обмислени решения. Изкуството да се правят компромиси е като силата на реката. Нищо на света не е по-меко и отстъпчиво от водата. Тя е ненадмината в способността си да оглажда, разтваря и променя най-твърдите камъни на пътя си.

[260]. Юридически критерий за невменяемост. При него или лицето не разбира свойството на извършеното, или не може да разбере значението на извършеното, или не може да ръководи постъпките си. Достатъчно е наличието на едно от трите условия, за да се направи извод за невменяемост: а) да не разбира свойството на извършеното – лицето не си дава сметка, какви ще са последиците от неговото деяние, какво ще следва, като извърши нещо; б) да не разбира значението – да не осъзнава оценката на другите за това поведение, какво мнение преобладава в обществото за това поведение; в) да не ръководи постъпките си – у лицето да липсва волева овладимост на постъпките и разбиране на тяхното свойство и значение. Изброените психични състояния на невменяемост са характерни за окултно пострадалите хора.

[261]. Окултната болест е съвкупност от: биполярни разстройства, неврози, психози, истерии, фобии, параноя, депресии, проявяващи се понякога коморбидно чрез соматично заболяване спрямо психическия автоматизъм в медицински аспект. Според пастирската психология: окултната болест е форма на бесноватост, обсебеност и обладаност. В състояние на окултна болест е налице нарушение на социалното функциониране у хората.

[262]. Това се отнася за хомеопатията като окултна практика най-малко в 30%.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4YR

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

§ 3. Противоправност на деструктивните култове

За да говорим за противоправност на деструктивните култове и наркоманията, ще опишем най-общо и накратко основните признаци на престъпното деяние, с цел да направим правно обоснован извод за необходимостта от криминализиране на „менталното насилие“ чрез окултни практики във вреда на другиго.Деянието представлява съзнателен и волеви човешки акт, проявен външно чрез действие, бездействие или съвкупности от действия и бездействия, осъществено в определено време, място и обстановка, с което се цели приспособяване на съществуващата действителност към нечии потребности. Деянието притежава вътрешна психична страна, която се обективира във външно проявление. Като съзнателен акт то се характеризира с възприятие от страна на извършителя на елементите от заобикалящата го действителност и на самото деяние като елемент от тази действителност. Като волеви акт то е израз на способността на човека да избира поведението си.

Противоправността е обективен юридически признак на престъплението. Тя се изразява в противоречие между деянието и правната забрана за извършването му. Наказателната противоправност се установява чрез предвидените в особената част на НК престъпни състави. Не са противоправни деянията по член 9, алинея 2 от НК, които макар и формално да осъществяват признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не са общественоопасни или тяхната обществена опасност е явно незначителна, както и тези в изрично посочените случаи в конкретните престъпни състави, например член 294, алинея 3 от НК.

Наказуемостта е друг обективен юридически признак на престъплението. Тя се изразява в това, че за извършване на забранено от НК деяние е предвидено налагане на определено наказание. Деянието не е наказуемо само в изрично предвидените от НК случаи, например член 292 от НК.

Обществената опасност на деянието е също друг негов обективен, но неюридически признак. Същността е в това деянието да се намира в разрез с определени обществени интереси, на които законодателят е придал особено важно значение. Поради това законодателят е счел за необходимо да даде засилена защита на тези интереси, като предвиди реализация на наказателна отговорност спрямо лицата, които ги нарушават. Обществената опасност се изразява чрез застрашаване или увреждане на определени обществени отношения. Не са общественоопасни деянията, осъществени при условията на неизбежна отбрана, крайна необходимост, задържане на престъпник по член 12а от НК, оправдан стопански риск.

Вината е субективен елемент на престъплението. Тя представлява психическото отношение на дееца към собстеното му деяние и общественоопасните последици, които то причинява. Изразява се чрез конкретното деяние, получава отрицателна оценка от обществото и се проявява във формата на умисъл или непредпазливост. Съзнателните форми на вина (умисъл и самонадеяност) се изключват от фактическата грешка при условията на член 14 от НК, а небрежността, в случай че е налице случайно деяние по смисъла на член 15 от НК, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Не е виновно и деянието, осъществено по член 16 от НК, когато е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление.

При липсата на който и да е от горепосочените признаци деянието не е престъпление.

3.1. Дефиниране на обществената опасност и противоправността на окултните практики при менталното обсебване на индивида и в частност на децата

Когато правим опит да дефинираме от правно-социологическа гледна точка обществената опасност и противоправността на окултните практики, ще споменем отново, че според нас наркоманията и изобщо употребата на всякакви психоактивни вещества е частно проявление на практикуване на окултизъм. Тук изключваме стандартните форми на медикаментозно лечение в традиционната медицина. Затова поддържайки тезата, че според православието наркоманията е частно проявление на древна мистична езическа и окултна практика, ще поставим условно под общ знаменател употребата на наркотични вещества с окултните практики и култове при дефинирането на общественоопасните последици, пораждащи според нас противоправно поведение у децата и младите хора. В този ред на мисли ще цитираме дословно една от последните Препоръки на Съвета на Европа относно проблема със сектите и сектантската агресия, засягаща пряко децата.

Препоръка на Съвета на Европа, приета на 27.01.2011 година, CONF/PLE(2011) REC1 относно: „Агресия и нарушаване на човешките права от страна на сек¬тантски организации“:

Конференцията на Международните неправителствени организации на Съвета на Европа, като се позовава на Препоръка 1412 (1999) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за незаконна дейност на секти, която се позовава на Препоръка 1178 (1992) по въпросите на сектите и новите религиозни движения;

Като припомня, че тази Препоръка 1412 (1999) отдава специално внимание на закрилата на онези, които са най-уязвими и особено децата;

Като се позовава на факта, че Парламентарната асамблея препоръчва по-специално създаването на национални и регионални информационни центрове за групите от религиозно, езотерично и духовно ествество, образователни програми върху важните идейни течения и религии, създаването на неправителствени организации за жертви и семейства на жертви, по-конкретно в държавите в Източна и Централна Европа, и накрая да се създаде Европейски център за наблюдения, който да съдейства за обмена на информация между националните центрове;

Като се позовава на отговора на Съвета на министрите (765-а среща/19.09.2001 година), в който се подчертава, че основната цел на Препоръка 1412 (1999) е да защити човешкото достойство и най-уязвимите хора, и изразявайки съгласието си с представените идеи, но отчитайки факта, че поради липса на възможности не беше в състояние да приеме предложението за учредяване на Европейски център за наблюдения, без обаче да се изключва възможността Съветът на Европа да подпомогне създаването на мрежа между националните информационни центрове;

Съобразявайки факта, че проявите на сектантска агресия са причина за нарушаване на човешките права, и по-конкретно здравето, образованието и ненамесата в личния и семеен живот; съобразявайки факта, че организациите, които проявяват сектантска агресия, често действат под претекста за свободата на религията и застрашават основните свободи на гражданите, и следователно представляват заплаха за демокрацията (124);

Съобразявайки факта, че се възползват от облекчения граничен режим, това явление се разпростира в страните от Централна Източна Европа и в същото време не намалява в страните от Западна Европа;

Съобразявайки факта, че към настоящия момент само две държави (Белгия и Франция) са предприели правни мерки като продължение на горепосочените препоръки, и че някои други държави (Австрия, Германия, Швейцария…) са предприели или подкрепили мерките, за наблюдение и информация относно проявата на сектантска агресия (124);

Обезпокоени от факта, че държави – членки на Съвета на Европа, все още не са предприели мерки за противопоставяне срещу проявите на сектантска агресия, състояща се от действия срещу човешките права и основните принципи на всяка демократична общност;

Приканва Парламентарната асамблея да насърчи прилагането на своята Препоръка 1412 (1999) и по-конкретно създаването на национални и регионални информационни центрове срещу сектантската агресия;

Приканва Конгреса на местните и регионални власти да работят по въпроса за „Агресията и нарушаването на човешките права от страна на сектантски организации“ и също така да насърчат създаването на национални или регионални информационни центрове срещу сектантската агресия (124).

Приканва Съвета на министрите да подкрепи създаването и фунционирането на европейска мрежа от национални и регионални информационни центрове срещу сектантска агресия с цел обмен на информация и разработване на общи мерки (124).

Общественото значение на всеки вид човешка дейност се определя от конкретните обществени условия, защото всяка дейност се осъществява при конкретни условия на време, място и обстановка, тоест в определена обществена среда. От момента на неговото начало всяко човешко поведение започва да променя съществуващата действителност. Затова така мащабно и, доколкото е възможно, детайлно се опитахме да очертаем картината, доктрината, мирогледа, семантиката, целите, принципите, лексиката на окултизма, окултните практики и деструктивните култове в миналото и днес в съвременния свят. Защото, от една страна, поведението на окултистите и адептите на деструктивните култове е нов елемент от съществуващата действителност[226], а „от друга страна, той въздейства и върху един или няколко други елемента от действителността и по този начин ги променя, променяйки и обществената обстановка като цяло“ (89, с. 141).

В тази връзка споменахме вече и подчертахме, че окултизмът, окултните практики – деструктивните култове и наркотиците под каквато и да е форма (открита и прикрита), нанасят изключително големи вреди на човешкото здраве. Това обуславя противоправността в поведението на окултистите и разпространителите на опасни за живота наркотични вещества и въздейства отрицателно на съществуващата обществена действителност.

Следователно окултизмът, деструктивните култове и наркоманията никога не са били и не могат да бъдат полезни[227] за обществото, отделната личност, семейството и децата или за обществените и личните отношения. Относно деструктивните култове – буди недоумение фактът, че държавната администрация в лицето на много органи и длъжностни лица – министри, председатели на държавни агенции и други, легитимират и лицензират с административните си правомощия, като узаконяват окултни формации, дейността и практиките им в Република България (виж Приложение 5; Приложение 15).

С други думи, държавни органи и служители на изпълнителната власт масово съдействат некомпетентно или умишлено на физически и юридически лица относно практикуването на общественоопасна, окултна дейност, която нанася вреди на психосоматичното здраве и социалното благополучие на хората (виж Приложение 5; Приложение 15). Това се отнася и за употребата с наркотичните вещества, защото както споменахме, според нашата теза наркоманията се явява частно проявление на окултизма. Въз основа на това общественият характер на конкретните деяния, свързани с окултизма и наркоманията, зависи от посоката на „промените в действителността, които те предизвикват“ (89, с. 141-142). Когато например предизвиканите изменения са вредни (какъвто е случаят при досега с окултните практики и наркотиците) от гледна точка на обществения интерес, поведението, което ги е предизвикало, „получава или трябва да получи и отрицателна обществена оценка“ (пак там). Но това не се случва и не се е случило в законодателен аспект в Република България.

Естествено обаче да се криминализират най-опасните окултни деяния водещи до употребата на наркотици, засягащи правата на децата, е много сложна юридическа задача, която има не само законодателен, а и деонтологичен[228] характер. Тоест това е многоаспектен правно-социологически, обществено-превантивен, политико-икономически, законодателен и нравствено-духовен проблем.

Затова с него трябва да се занимават: юриспруденцията, теорията на възпитанието, педагогиката, криминологията, криминалната психология, теологията, психологията и историята на религиите. Защото въз основа на наказателноправните доктрини винаги се отразяват възгледите на определени обществени групи, чиито представители са авторите на тези теории. Но винаги надделява и получава законодателен израз тази от тях, която отразява интереси, общи за всички обществени групи или които са възприети от определена група или класа, чието влияние в обществото е най-силно в дадения исторически и социално обусловен момент. При това всички закони въздигат в престъпления само деяния, които накърняват определени интереси – такива на индивида, на група от индивиди или обществото като цяло. Според нас ползването от деца на окултните практики, деструктивни култове и наркотици има изключително вреден, отрицателен и общественоопасен характер за всяка отделна личност и оттам за обществото като цяло.

Илюстрация на тези съждения виждаме безспорно в детската агресия в общообразователните основни и средни училища. Обаче, за да се прозрат генезисът и източникът на детската агресия, са нужни духовно зрение, религиозно образование, душепастирски, социални и медицински грижи. Защото под въздействието на окултизма и наркоманията се развива тежка психосоматична деградация на отделната личност, развиват се синдроми на натрапливи страхове, афектност и други видове психични нарушения и проблеми. Това са медицински проблеми, водещи до понижаване на имунитета, с оглед на което се повишава заболеваемостта на онкологични, имунологични, кардиологични, ендокринни болести и други (15, с. 20). В този смисъл най-ярко проявление за психосоматичното здраве на окултните адепти и наркоманите деца при досега с окултните практики и наркотици са психичният автоматизъм[229] и онкологичните заболявания (придружени с ракова кахексия[230]). При този синдром – познат на светската психиатрия, окултно пострадалите и наркозависимите деца получават тип невроза от натрапливи страхове, например от смъртта, или страх от обществения транспорт, обществената среда или контакти с други хора. Това е психическо състояние, което не може или може условно да бъде наречено депресия, фобия или мания. Защото хората и децата, страдащи от упоменатия синдром на тежко депресивно състояние, постепенно се влошават и започват да чуват гласове, които им заповядват да вършат точно определени неща – деяния (15, с. 14-15).

Съвсем често това са съставомерни деяния – тежки престъпления (убийства, склоняване към проституция, кражби, просия, суициди, трафик на хора, наркотици и други).

А ние знаем от Свещеното Писание, че животът е „свещен дар“ (срв. Битие 1:28-31) от Бога.

Изхождайки опита за дефиниране на обществената опасност и противоправността на окултните практики и наркоманията с оглед на менталното обсебване на индивида и в частност на децата, ще споменем, че: правителството на Република България е утвърдило Национална стратегия за борба с наркотиците, която се основава на балансиран и цялостен подход към проблемите, произтичащи от трафика, разпространението и злоупотребата с наркотични вещества. Философията и подходът на тази стратегия гласят: Опитът на други европейски страни показва, че за овладяване на проблема с наркотиците в България е необходимо да се обединят усилията на институциите на държавно, регионално и местно ниво и да се съчетаят с усилията на неправителствените организации, медиите и широката общественост.

Без съмнение решаването на проблемите, свързани със злоупотребата и разпространението на наркотици, не може да бъде отговорност на една институция. За тяхното преодоляване са необходими съвместните усилия на цялото общество. Към Националната стратегия за борба с наркотиците се разработва план за действие[231], който съдържа конкретни мерки, срокове и отговорни институции за нейното изпълнение (136). Прилагането на Стратегията и Плана за действие се финансира от националния бюджет и от други донори. Стратегическото разположение на България на така наречения Балкански път на наркотиците, определя политиката на държавата в областта на противодействието на незаконния трафик на наркотични вещества и прекурсори. Балканският път се използва основно за нелегалното пренасяне на един от най-опасните наркотици – хероина. След събитията от 11 септември 2001 година в САЩ се установи, че международните терористични организации се финансират главно от приходите от незаконната търговия с хероин. С оглед на дългогодишната си ангажираност към международните усилия за противодействие на нелегалния трафик на наркотици, както и в борбата с международния тероризъм в Националната си стратегия за борба с наркоманията Република България е заявила, че „е твърдо решена да предприеме още по-активни действия за ограничаването на тези престъпни дейности на територията на страната и в международен план. Въз основа на казаното можем да направим обоснован извод, че наркотрафикът е една от най-доходните сфери на организираната престъпност наред с трафика на хора, контрабандата, икономическата престъпност и прането на пари“ (136).

Същевременно през последните десетина години страната ни все повече се превръща от транзитен пункт в крайна дестинация за различни наркотични вещества. По такъв начин сме свидетели как включването на местните криминални групировки в международния трафик на наркотици води до увеличаване на разпространението им на територията на страната и до увеличаване броя на лицата, употребяващи наркотици. С други думи, наркотрафикът и дистрибуцията на наркотици се превръщат в едно от най-сериозните предизвикателства за обществото и особено за подрастващото поколение.

Глобалните цели на тази национална стратегия са:

Цел 1. Ограничаване употребата на наркотични вещества чрез осигуряване на ефективно лечение и превенция;

Цел 2. Намаляване на предлагането на незаконни наркотични вещества чрез повишаване на ефективността на правоприлагащите органи;

Цел 3. Намаляване на обема на незаконната търговия с химически вещества (прекурсори), използвани при незаконното производство на наркотици;

Цел 4. Създаване на национално звено за оперативна информация по наркотиците, което да подпомага работата на националните и международните институции, ангажирани с борбата срещу незаконния трафик на наркотици;

Цел 5. Осигуряване на ефективно ръководство и кординация на политиката по наркотиците и изграждане на ефективни информационни системи. Според Европейската комисия: „Наркотиците засягат най-вече младите хора и децата“ (пак там).

Употребата на наркотици е една от основните причини за здравни проблеми сред младите хора и е една от най-големите причини за предотвратима смъртност сред младите европейци. Проучването на Евробарометър от 2011 година „Отношение на младите хора към наркотиците[232] показва, че младите хора могат лесно да се сдобият дори с най-вредните наркотици в рамките на 24 часа. Статистическите данни сочат, че в Европа на всеки час умира по един човек поради свръхдоза наркотици[233]. Използването на интернет за продажбата на нови наркотици и бързият обмен на информация за новите наркотици чрез социалните мрежи представляват нови предизвикателства за сегашните политики за контрол на наркотиците и за традиционните методи за превенция[234].

В същия дух е и Конвенцията на ООН за борба срещу незаконния трафик на упойващи и психотропни вещества, която още в преамбюла си заявява, че потвърждава отново ръководните принципи на съществуващите договори, отнасящи се до упойващите и психотропните вещества и установената от тях система за контрол; признава необходимостта от укрепване и допълване на мерките, предвидени в Единната конвенция за упойващите вещества от 1961 година, в тази конвенция, изменена с Протокола от 1972 година за поправка към Единната конвенция за упойващите вещества от 1961 година, и в Конвенцията за психотропните вещества от 1971 година с цел намаляване мащабите и обхвата на незаконния трафик на дроги и неговите сериозни последствия признава също така важното значение на засилването и увеличаването на ефикасните юридически мерки за международно сътрудничество в областта на наказателното право за пресичане на международната престъпна дейност, каквато се явява незаконният трафик; желае всички държави да сключат всеобхватна, ефикасна и действена международна конвенция, специално насочена за борба срещу незаконния трафик, в която да се отчитат различните аспекти на проблема като цяло и по-конкретно онези от тях, които не са предвидени от съществуващите международни договори в областта на упойващите, психоактивните или психотропните вещества.

В изпълнение на Националната програма за превенция, лечение и рехабилитация на наркоманиите[235] в Република България 2001-2005 година стартира създаването на мрежа от програми за метадоново поддържащо лечение (МПЛ) в страната. Разкрити са пет метадонови програми в София, Пловдив и Варна и четири програми за дневни грижи тип „дневен център“ и програма „защитено жилище“. Със средства по Националната програма са създадени и отпечатани методически ръководства, проведени са обучителни семинари. Извършено е проучване на употребата на алкохол, цигари и наркотици сред ученици от средните училища в България (ESPAD). В областта на превенцията са осъществени следните дейности: издаден е Информационен наръчник за родители и учители, поддържа се web страница, финансират се ключови проекти и дейности на общинско ниво на шестнадесет Общински съветa по наркотични вещества, обучени се младежки съвети по наркотични вещества по Програма „Връстници обучават връстници“, получен е сублиценз по договор между Националния център по наркомании и група „Помпиду“, Съвет на Европа, за превеждане на Европейско ръководство за осъществяване на превантивни програми и дейности и е преведено Европейско ръководство за оценка ефективността на превантивни програми (пак там).

Последното е в съответствие с политиката на България по отношение на наркотиците и свързаните с тях проблеми, базирана на Националната стратегия за борба с наркотиците 2003-2008 година, приета от Министерския съвет на 20.02.2003 година, и Националната програма за превенция, лечение и рехабилитация на наркоманиите в Република България 2001-2005 година, приета с Решение на Министерския съвет (пак там).

Правителството на Република България прие Национална стратегия за борба с наркотиците (2014-2018 година) и План за действие към нея на 16.07.2014 година. Стратегията включва две стратегически области на действие – намаляване на търсенето и намаляване на предлагането на незаконните наркотични вещества. Основните цели са свързани с подобряване на общественото здраве, здравето и социалното функциониране на отделния човек, повишаване степента на защитеност и сигурност на обществото към разпространението на наркотици, както и осигуряване на надеждни и ефикасни методи за намаляване на търсенето на наркотични вещества и прекурсори.

В резултат от приемането на стратегията и плана към нея се очаква да се постигне ограничаване на въвличането на нови хора в употребата и злоупотребата с наркотични вещества, осигуряване на лесен достъп до ефективни превантивни програми, развиване на програми за ранни интервенции за млади хора с експериментална употреба на наркотични вещества, улесняване на достъпа до разнообразни и ефективни лечебни и рехабилитационни програми и до услуги за намаляване на здравните и социални щети за индивида и обществото, ефективен контрол на дейностите с наркотични вещества за медицински цели, ограничаване преминаването на наркотични вещества и прекусори през външните и вътрешните за България граници на Европейския съюз, намаляване броя на престъпленията, свързани с наркотици, развитие на информационната система по наркотиците и наркоманиите, на институционална и експертна мрежа за изпълнение на националната политика по наркотиците[236].

Националната стратегия за борба с наркотиците (за която вече споменахме в началото) е изготвена в рамките на Споразумението за партньорство с Великобритания Ref. N BG 2000-JH-02 (пак там). Това е комплексен проект за ускоряване на разработването на мерките, които са нужни за насочване на вътрешната и международната политика в сферата на наркотичните вещества. В нея са заложени стратегически задачи и конкретни действия за намаляване на търсенето на наркотици. Една от основните задачи на Стратегията е разработване на система от ефективни и разнообразни програми за лечение, което включва развиване на мрежа от лечебни програми и центрове на национално, регионално и общинско ниво, за извънболнично лечение, болнично лечение, поддържащи програми с метадон, налтрексон, бупренорфин.

Изхождайки от горните обстоятелства, можем да направим извода, че според международното и конституционното право на Република България употребата на наркотични вещества и практиките на деструктивни култове застрашават здравето, семейството, децата и най-вече живота на всяка отделната личност. Това е така, защото съгласно член 28-ми от Конституцията на Република България, „Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление. В този смисъл член 29 (1) от Конституцията на Република България гласи: „Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или униживащо отношение, както и на насилствена асимилация; (2)… Никой не може да бъде подлаган на медински, научни или други опити (например с наркотици или окултни практики) без неговото доброволно писмено съгласие“. В този ред на мисли стигаме до противоправността при окултните практики и злоупотребата с психоактивни вещества, която се изразява в „психическото насилие“ над хората и в много случаи над личността на децата.

Съгласно Закона за здравето се уреждат обществените отношения (но не в пълнота), свързани с опазване здравето на гражданите. В административно-наказателните разпоредби на Закона за здравето в член 227 се посочва: „Който практикува неконвенционални методи за въздействие върху индивидуалното здраве в нарушение на този закон и нормативните актове по прилагането му, се наказва с глоба от 500 до 1500 лв., а при повторно нарушение – от 1500 до 5000 лв.“

Този текст дава реална възможност за борба с методите на въздействие върху здравето, практикувани от окултизма във повечето му форми, но за това е нужна съдебна и процесуална практика, съдебни екперти в тази област (вещи лица).

Според член 14-ти от Конституцията на Република България „Семейството, майчинството и децата са под закрилата на държавата и обществото. Съгласно член 12 (1) от Конституцията на Република България „Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси“, а съгласно член 13 (1) Конституцията на Република България – „Вероизповеданията са свободни.“

Въз основа на изброените норми възникват следните риторични въпроси:

1.Има ли злоупотреба с права при регистрираните по Закона за вероизповеданията на вероизповедания в Република България?

2.Някои от регистрираните вероизповедания по Закона за вероизповеданията в Република България практикуват ли окултни практики съгласно доктрините си, което е еманация на „психическо насилие“?

3.В Република България има ли държавен орган – институт, обсерватория, информационен център, експертна институция, които внимателно и компетентно да анализират парадигмата на деструктивните култове, чиято дейност има обществена опасност?

4.В Република България има ли резидентни рехабилитационни институции за пострадали от деструктивни култове и сектантски формации?

По отношение на рехабилитационните програми (в дневни центрове и резидентни терапевтични общности) и стратегии за лечение на наркоманията на национално ниво също възникват няколко въпроса:

1.Каква е ефективността на метадоновите[237] програми?

2.Каква е успеваемостта и ефективността на „защитените жилища“, рехабилитиращи и ресоциализиращи зависими и съзависими?

3.Съществуват ли резидентни терапевтични общности за зависими деца и тийнейджъри?

4.Съществуват ли резидентни терапевтични общности за окултно пострадали деца и тийнейджъри, жертва на деструктивни култове и окултни практики?

На тези въпроси ще отговорим по-нататък в изследването. Но ще обобщим, че учението на Православната църква гледа на наркоманията и окултните практики като на грях и грехопадение – падение на ума[238] (болест на ума[239]).

_______________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[226]. Неоспорим факт, на който не е обърнато внимание от съвременната юриспруденция и криминология.

[227]. В някои от доктрините на сектите и деструктивните култове ще се види, че там се прокламира „полезност“ относно употребата на наркотици (най-вече мека дрога – канабис, ЛСД и други), с оглед на което се наблюбава една неразривност между употребата на наркотици и деструктивните култове като цяло.

[228]. Деонтология (от гръцки: деонтос – дължимото, необходимото, и логос – учение, наука) е наука за дълга и отговорността на човека за неговото поведение.

[229]. Наречен в психиатрията синдром на Кандински – Клерамбо.

[230]. Ракова кахексия (лат. cachexia) – синдром, характеризиращ се предимно със силно изтощение, измършавяване, физическа слабост, наблюдаващ се при изтощителни заболявания.

[231]. Срв. http://www.ndc.govemment.bg.

[232]. Виж експресно проучване на Евробарометър № 330. Отношение на младите хора към наркотиците.

[233]. Виж ЕЦМНН. Годишен доклад за 2010 година относно ситуацията с наркотичните вещества в Европа.

[234]. Съобшение на Европейската комисия до Европейския парламент. Брюксел, 25.10.2011 СОМ (2011) 689 окончателен. Към по-решителен европейски отговор на наркотиците.

[235]. Тази Програма и до днес, след като е актуализирана, работи. Тя е съобразена с Национална стратегия за борба с наркотиците 2009-2013 година и Плана за действие към нея, приети с Решение на НСНВ от трето редовно заседание, състояло се на 22 октомври 2008 година. Срв. http://www.ncn-bg.org.

[236]. Срв. http://www.ndc.government.bg.

[237]. Националната програма на метадоновото „поддържащо лечение“ е базирана върху опита на страните на ЕС и отговаря на основните приоритети на Европейската стратегия за наркотиците 2005-2012 година.

[238]. Падението на ума има духовно измерение и медицината не може да го лекува.

[239]. Още от Сътворението знаем, че: „с падението си умът потъмнял и се разболял; престанал да бъде съвършен. Същото става всеки път, когато човек извършва грях. Първата битка на дявола е срещу ума на хората. Бесовете целят да го поробят, за да бъде склонен и по-късно човекът към извършване на грях.“ Срв. Влахос, Е., митр., цит. съч., с. 134.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4YA.

Емил Трайчев

Древнохристиянското предание (още от II век) единодушно признава за автор на първото канонично евангелие св. апостол и евангелист Матей. Това се потвърждава както от свидетелствата на ранните християнски писатели, така и от множеството исторически данни.

В числото на външните, най-ранни по време сведения за авторството на св. Матей трябва преди всичко да се отнесе съобщението на епископ Папий Иераполски (починал 165 година), който живял близо до апостолския век и за когото св. Ириней Лионски (починал 202 година) казва следното: „Папий, ученик на Иоан (Богослов) и другар на Поликарп, мъж древен“ (Против ересите, V, 33, 4).Според църковния историк Евсевий Кесарийски, Папий свидетелства, че „Матей подредил словата (τα λόγια συνετάξατο[1]) на Господа на еврейски език (‘Εβραΐδι διαλέκτω), а ги тълкувал всеки, както могъл“ (Църковна история, III, 39).

Втори по време и по достойнство свидетел за Матеевото авторство на първото евангелие следва да се признае споменатият вече св. Ириней Лионски. Той пише: „Матей съставил писание на евангелието у евреите, на техния собствен език през това време, когато Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква“ (Против ересите, III, 1,1).

Не по-малко важно е и свидетелството на Ориген, който отбелязва: „От преданието аз узнах за четирите евангелия, които само се приемат безспорно от цялата поднебесна Божия Църква. На мене е известно, че първото евангелие било написано от Матей, който бил някога митар, а после апостол на Иисус Христос, и че той го написал на еврейски език за християните, които произхождали от юдеите“ (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, VI, 25).

Особено внимание заслужават сведенията у Евсевий Кесарийски, който в качеството си на историк познавал добре християнската литература, достъпна за неговото време, и, без съмнение, разполагал с източници и материали, които не са дошли до нас. Ето какво казва той в книга трета (глава двадесет и четвърта) на своята история по въпроса за авторството на първото евангелие: „Матей, като проповядвал първоначално между евреите, а след това, като имал намерение да иде към другите, съставил на родния си език известното сега под негово име евангелие, с цел, щото това Писание да замести за християните, от които се отдалечавал, липсата на неговото лично присъствие“. На друго място същият историк говори за евангелието от Матей във връзка с пътешествието на християнския учен Пантен в Индия, където той, съгласно Свещеното Предание, намерил у някои тамошни жители, познали Христа, намиращото се у тях още преди неговото пристигане евангелие от Матей. Бил им проповядвал един от апостолите, Вартоломей, който оставил написаното на еврейски език евангелие от Матей, „което се и съхранило до днес“ (Църковна история, V, 10). Към това свидетелство за принадлежността на първото евангелие на св. Матей може да се прибавят още и сведенията на блажени Иероним (Книга за бележитите мъже, III, 3), св. Епифаний Кипърски (Против ересите, XXIX, 9, 4; XXX, 3, 7), св. Атанасий Велики[2], който в приписваното му съчинение Synopsis отбелязва, че евангелието от Матей е написано на еврейски език. Така и блажени Августин в своето съчинение за съгласието между евангелистите няколко пъти споменава за евангелието от Матей, което, по негови думи, било написано, както съобщава древното предание, на еврейски език, а останалите евангелия – на гръцки (За съгласието на евангелистите, I, 2).

И така, преданието за това, че апостол Матей написал евангелие, и то именно на еврейски език, се опира на цял ред свидетелства, при това древни и авторитетни, така че за непредубедения ум то се явява твърдо установен факт. Преданието, както казва R. Н. Gundry, е „неизменно и ненадминато[3]“ и много от учените в миналото го считат за солидно и безспорно[4].

Въпреки тези древни и по-нови свидетелства в полза на авторството на апостола-митар, съвременното критично разбиране за дълъг период от време е почти единодушно, че Папий допуснал грешка: положително – относно това, че първото евангелие е първоначално написано на еврейски език, и вероятно – относно Матеевото авторство[5]. Онези, които изключват Матеевото авторство и семитския оригинал на първото канонично евангелие, разбират, че трябва да се опитат да обяснят как св. Папий допуснал грешка. Първоначалната трудност е да се обясни как името на такъв незабележим апостол започнало да се свързва с това евангелие. Ние така сме свикнали да приемаме св. Матей за традиционен автор на първото писмено свидетелство на християнството, че понякога забравяме, че освен за неговата роля като митар, призоваването му, обеда в неговата къща и включването му в числото на дванадесетте апостоли, в евангелието не се споменава нищо относно неговата личност. Защо тогава избираме св. Матей за предполагаемия автор както от самото начало, ако евангелието е било псевдонимно, така по-късно, ако то е било анонимно?

Изхождайки от тези въпроси, изследователите (най-вече западните) са построили цял ред проблемни, хипотетични или просто смели решения, същността на които може да бъде сведена към две основни положения.

1.Разшифровайки загадъчното съобщение на Папий за труда на апостол Матей, когото иераполският екзегет нарекъл τά λόγια, някои учени идват до заключението, че това произведение не е нищо друго, освен събрани изказвания или изречения на Иисус Христос. В тази връзка F. D. Е. Schleiermacher (Theologische Studien und Kritiken, 1832) смятал Папиевия λόγιον за умалителна форма на λόγος и я тълкувал като кратко изказване. Stoldt привежда думите на Schleiermacher така: „Матей написал събрание от изказвания на Христос, които вероятно били отделни притчи или обширни изказвания, или най-вероятно и двете. Папиевият израз просто не може да означава нищо друго[6]“. Но Schleiermacher категорично отхвърлял идентифицирането на тази компилация от λογια с нашето евангелие от Матей: „Нека се запитаме, възможно ли е наистина същият този Матей все пак да е написал нашето евангелие след написването на събранието от тези речи: моят отговор е категорично негативен[7]“. Освен това: „Евсевий не намерил никаква следа за два отделни труда от Матей в неговия Папий; следователно съществувал само един труд и това не било нашето евангелие[8]“. Schleiermacher обаче изразявал становището също така, че „Евангелието от Матей включва това събрание“. По-нататък той бил на мнение, че „причината то да носи името на Матей е защото е основано върху този труд от апостола[9]“.

От лексикографска страна Schleiermacher допуснал двойна грешка. На първо място λόγιον почти сигурно не е умалителна форма; и второ, естественото и очевидно значение на Папиевото заглавие λογιών κυριακωςν εξηγήσεις е Изяснения на евангелията[10]. В. В. Warfield написал статия от петдесет и пет страници „Предсказанията на Бога[11]“ (която странно била пренебрегната в A Greek-English Lexicon of the New Testament[12] и в Theologisches Woerterbuch zum NT на G. Kittel и чието място все още не е заето от друга подобна трактовка), в която доказва и двата момента. Авторът, позовавайки се на голям брой свидетелства от класическата гръцка литература, Септуагинтата, Филон Александрийски и св. отци, стига да заключението, че λογιον означава божествено слово, предсказание, което би могло да се използва в смисъл на кратко изказване. Същото се отнася и до това, когато става въпрос за цяла част от боговдъхновена литература (макар че в последния случай множественото число τά λόγια е нормалната употреба). Към важността на изводите, които прави Warfield, насочва вниманието R. Gryson[13] в неговия труд, където доказва, че св. отци от II век последователно използват термина за свещени писания.

Съвсем настрана от лексикографските трудности и трудностите, които среща Q-хипотезата[14], Шлайермахеровото отъждествяване на τά λόγια с Q се сблъсква с допълнителни проблеми. Онези, които разглеждат Q като един-единствен документ, в действителност не го смятат за сборник от кратки слова, тъй като той включва дълги притчи и поне един наративен пасаж (изцеряването на слугата на капернаумския стотник), така че това разбиране за та λόγια (дори ако се приеме като умалителна форма) не е така подходящо, както може би изглежда на пръв поглед.

Други смятат, че τά λόγια може би са били сборник от старозаветни свидетелства, съставен от Матей, които по-късно били включени в евангелието. Но в този случай е трудно да си представим как авторството на такава малка част от евангелието могло да бъде отнесено към цялото. G. D. Kilpatrick[15] смятал, че евангелието вероятно било псевдонимно; но ако е така, или Папий, или някой друг ранен християнски писател ще спомене този факт. Идеята на К. Stendahl[16], че евангелието води началото си от екзегетическа школа, чието вдъхновение идвало от апостол Матей, има твърде слаба основа и изглежда била съвсем неизвестна за ранните християнски писатели.

Друго мнение е, че погрешната идея за еврейски оригинал възникнала просто от едно предположение на Папий. В отдалечената Фригия нему било известно, че Палестина била двуезична и че евангелието първоначално било проповядвано на юдеите и след това на гръкоезичните народи. Забелязвайки, че Матеевото евангелие имало забележителни юдейски черти, които го доближавали до Стария Завет, естествено било да се предположи[17], че то било написано за евреите на еврейски език и едва по-късно било преведено на езика на другите евангелия. Папий проявявал интерес към въпроса за съставянето на евангелска хармония и вероятно развил идеята за еврейски Матей с цел да разреши противоречията между евангелията. Проблемът при тази хипотеза е, че Папий въобще не загатва, че изказва предположение. Той пише така, сякаш неговият разказ бил факт, и онези писатели, които идват след него, постъпват по същия начин.

2.Други изследователи, с цел да отхвърлят свидетелството на Папий, влагат в израза ‘Εβραίδι διαλέκτω („на еврейски език“) различно значение. Думата διάλεκτος се среща шест пъти в Новия Завет (Деяния апостолски 1:19; 2:6, 8; 21:40; 22:2; 26:14[18]) и във всичките тези места тя означава „език“. J. Kuerzinger[19] обаче твърди, че целият Папиев пасаж се отнася до различните стилове, в които са написани евангелията от Марк и Матей. Папий живял в Иерапол, където имало голяма риторическа школа. Той съзнава Марковите несъвършенства в стила, докато защитава неговата прецизност и апостолска ортодоксалност. Марк не писал „по ред“, но бил главният свидетел, който вярно предава апостол-Петровата проповед. Матей, от друга страна, подредил своя материал (συνετάξατο) според юдейския обичай. Всеки (Марк, Матей и другите) тълкувал и подреждал божествените предсказания, както могъл.

Истина е, че глаголът διαλέγω бил използван в смисъл на „говоря върху нещо, споря“, особено във връзка с диалектическия метод на сократиците, и съществителното διάλεκτος се употребявало относно „начин на изказване“ или „стил“. Това тълкуване е особено привлекателно за онези, които като Gundry считат eвангелието от Матей за мидраш (тълкуване). Gundry казва: „Εβραΐδι διαλέκτω означава еврейски начин на представяне на Иисус като Месия. Веднага си спомняме за всички онези юдейски черти в eвангелието от Матей – акцентуването върху Иисус като Син Давидов и Месия, подреждането на Неговото родословие чак до Авраам, честите и забележителни цитирания на старозаветни пасажи като изпълнени в Иисус и така нататък – на които се отделя толкова голямо внимание в съвременните въведения към това евангелие. Към тези традиционно признати характерни особености трябва да се добави Матеевият мидрашен стил[20]“.

Ho ако се обърне внимание на целия контекст у Евсевий Кесарийски, изглежда че тук не става въпрос за стил. Глава тридесет и седма е посветена на поколението, което следвало апостолския век, тоест след писателите, които първи заели място в апостолския сонм, които ревностно проповядвали и предавали божествените евангелия. Верен на метода си, Евсевий споменава множество факти, за които той смята, че ще бъдат интересни за неговите читатели, и в същото време вплита в тях личното си разбиране за историята. От особен интерес за него е каноничността и в глава тридесет и осма той се спира на Посланието до евреите и Климентовите писания. Дългата тридесет и девета глава е посветена на Папиевото „Изяснение“. В тази трактовка той привежда букет от интересни факти: разказва за смъртта на предателя Юда, за чудото с възкресението на мъртвия и друго чудо, случило се с Юст Варсава, който изпил отрова и останал жив (срв. Марк 16:18). Той разказва за Папиевите цитирания от първо Иоаново и първо Петрово послания и за неговото третиране на разказа относно жената, която била обвинена пред Господа в много грехове. Но от първостепенна важност за Евсевий са:

1) да защити, позовавайки се на Папий, апостолското достойнство на Марк;

2) да използва Папий в подкрепа на своите доводи срещу Откровението на св. Иоан Богослов;

3) да отправи укори срещу хилиазма. Що се отнася до самия Евсевий, той не проявява интерес към риторическа дискусия за стила. Евсевий дава интересна информация за Папиевата книга, включително това, което авторът казва относно апостолския произход и начина на съставяне на двете евангелия.

Но, твърди се, Евсевий погрешно разбрал Папий; той не разбрал бележките на Папий, които се отнасяли до риторическа дискусия за стила. Това обаче изглежда неправдоподобно, защото Евсевий, за разлика от нас, имал пред себе си целия труд на Папий. Освен това Папий не предава собствените си възгледи като оратор; той цитира презвитера Иоан. Можем ли да повярваме, че този палестински следовник на Иисус Христос използвал езика на риторическите школи? Коментарът на R. Т. France върху предположението на Kuerzinger е показателен: „че Папиевият ‘Εβραίδι διαλέκτω трябва да бъде преведен ‘в юдейски стил’ ми се струва, че опъва еластичността на Папиевите думи до максимален предел[21]“.

Има един по-малко важен въпрос: Означава ли думата ‘Εβραΐδι „на арамейски“ (след като арамейският бил главният семитски език, използван в разговорната реч в Палестина през V век) или тя трябва да бъде разбирана буквално „на еврейски“? Доскоро еврейският беше смятан за мъртъв език през V век, въпреки че еврейските писания били редовно четени в синагогите и били преподавани на децата в школите. Но откриването на текстовете, свързани с името на Бар-Кохба[22], навеждат на мисълта, че еврейският бил все още в употреба за литературни цели доста след времето на апостол Матей. Това бил всъщност езикът на голяма част от Кумранските текстове. Така че въпросът, какъв език имал предвид Папий, е отворен.

Въз основа на всичко казано досега стигаме до заключението, че свидетелството на Папий за авторството на първото евангелие е солидно и опитите да го дискредитират се оказват неуспешни. Не може да се отхвърли предположението, че той бил единственият източник на светоотеческото предание по въпроса, но е трудно да се докаже, че това е така. Трябва да признаем, че като цяло преданието на Църквата е по-солидно от свидетелството на самия Папий. Последното е отправен момент, който не може да бъде твърде лесно преодолян.

3.Допълнителна светлина върху датировките и авторството на евангелията се хвърля въз основа на изследването на техните заглавия. Martin Hengel е изследвал този въпрос в дълбочина в съчинението Studies in the Gospel of Mark[23]. Той обръща внимание на необичайната форма на евангелските заглавия в надписванията и подписванията на ръкописите и тяхната съвършена съгласуваност в определянето на авторството. Като правило в античността името на автора на книгата се изписвало най-напред (в родителен падеж) и след това се поставяло заглавието, указващо съдържанието. Но в евангелията заглавието е просто Εύαγγέλιον κατα, следвано от името на автора. В някои ръкописи, като Синайския и Ватиканския, заглавието се появява без ευαγγέλιον и общото становище на изследователите е, че заглавията били първоначално в тази съкратена форма. В действителност това е формата, дадена в двадесет и шестото издание на Novum Testamentum Graece. Но в един ранен период от време, в три папируса, заглавията са запазени в по-обширната форма, както е също в старолатинските, коптските преводи, у св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Тертулиан и Мураториевия канон. „Забележителното тук е съвършеното съгласие относно четирите заглавия на евангелията в разпространение, включващо цялата Римска империя към края на II век[24]„.

Това, твърди Hengel, свидетелства против доминиращата теория, която поддържа, че евангелията били първоначално анонимни[25] (или без заглавия) и че съгласуваността на тяхната форма се обяснява като дължаща се на приемането на тези имена, след като новозаветният канон бил приет навсякъде. Той твърди, че канонизацията била сравнително късен процес. Тя може ясно да се забележи за пръв път в Тациановия Диатесарон (около 170 година). Но дори ако този процес е настъпил много по-рано от това време (както Hengel правилно отбелязва), циркулирането на отделни евангелия без заглавия дори за няколко години би имало за резултат измислянето на разнообразни заглавия.

Hengel твърди, че приписването на авторство на Марк и Матей се предполага от Папиевия труд (който, той смята, бил написан около 120-та или 130-та година) и че това води началото си от „тайнствения презвитер Иоан…, което ни отвежда до времето между 90 и 100 година[26]„. С други думи, това ни отвежда до периода на съставяне на евангелията, който Hengel поставя между 69-100 година. Въз основа на разсъжденията си Hengel смело заявява, че терминологията се корени в евангелието от Марк 1:1, където думата εϋαγγελιον стои в заглавието. Християнските общини, скоро след като те се отделили от синагогата, събрали сборник, съдържащ старозаветните писания и християнски документи, удобни за четене през време на богослужението. Съществувала, твърди Hengel, стриктна писмена дисциплина и това били писачите, които разпространили християнските книги и които първи изнамерили заглавието εύαγγέλιον κατα Μάρκον и след това дали съответстващи заглавия на Матей, Лука и Иоан.

Hengel не обяснява как възникнала тази „дисциплина“ и как тези правила били така пунктуално съблюдавани. На тази теория, така както е изложена, очевидно ѝ липсва важен елемент – тя доказва ранното признаване на традиционните автори, но не обяснява как постоянството на заглавията се появило. Светлина се хвърля върху този момент, ако нашият възглед за синоптическия проблем е точен в разбирането, че по-късните евангелисти познавали и признавали авторитета на своите предшественици. Това означава, че от деня на появата на второ евангелие (независимо кое било то) те били известни като евангелие според Матей и евангелие според Марк, и практиката била продължена относно появата на Лука и Иоан. С други думи традиционното указване на авторство, което било следвано така единодушно, могло да бъде разпространявано без прекъсване от времето на появата на второто евангелие.

***

В заключение може да се отбележи, че непредубеденото и трезво отношение към свидетелствата на християнската древност, както и вътрешните свидетелства убедително говорят в подкрепа на факта, че 1) св. Матей е авторът на нашето първо канонично евангелие и 2) евангелието първоначално било написано на еврейски език.

_________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Според друго разночетене: записал беседите (τά λόγια συνεγράψατο).

[2]. Вж. Введение в Новозаветные книги, § 10. Перев. еп. Михаила, изд. 2, Москва, 1888, с. 93.

[3]. Gundry, R. H., Matthew: A Commentary on His Literary and Theological Art. Grand Rapids, 1982, p. 610.

[4]. Cp. Гяуров, Xpисто, Евангелие от Матея, С, 1936.

[5]. Kuemmel, W. О., Introduction to the New Testament. Revised edition, London, 19772, pp. 120-121; Luz, Ulrich, Matthew 1-7. A Commentary. Translated by Wilhelm C. Linss, Edinburgh, 1990, pp. 93-95.

[6]. Stoldt, Н.-Н., History and Criticism of the Marcan Hypothesis. Edinburgh, 1980, p. 365.

[7]. Ibid., p. 367.

[8]. Ibid., p. 368.

[9]. Ibid., p. 372. Stoldt проследява Шлайермахеровото влияние върху K. Lachmann и C. H. Weisse и въобще върху развитието на III- документалната хипотеза (оp. cit., p. 48).

[10]. Вж. Гяуров, пос. съч., с. 90-91.

[11]. Публикувана най-напред в Presbyterian and Reformed Review, XI, 1900, 217-260, тя била преиздадена в Revelation and Inspiration, New York, 1927, 335-391. По мнението на F. F. Bruce, „ако думата е умалителна форма, тя вероятно би била акцентувана λογίον“. Това тълкуване изглежда, че не се среща в древните преписвачи и редактори. Становището на Warfield срещу Schleiermacher споделят Th. Zahn (Introduction to the New Testament. Vol. 2, Edinburgh, 1909, pp. 509ff), J. Chapman (Matthew, Mark and Luke. London, 1937, p. 3), C. S. Petrie (The Authorship of ‘The Gospel according to Matthew’: A Reconsideration of the External Evidence. – NTS, 14,1967, pp. 31f), J. C. O’Neill (NST, 21, 1975, p. 283, n. 1), Bo Reicke (The Roots of the Synoptic Gospels. Philadelphia, 1986, pp. 8, 157f) и M. D. Goulder (Luke: A New Paradigm, Sheffield, 1989, p. 33), който говори за „очевиден консенсус… Папий имал предвид Матеевото евангелие“.

[12]. Bauer, W., W. F. Arndt and F. W. Gingrich, A Greek-English Lexicon of the New Testament Rev. and Augmented F. W. Gingrich and F. W. Danker, University of Chicago Press, 1979.

[13]. Gryson, R., A propos du temoignage de Papias sur Matthieu: le sens du mot logion chez les Peres du second siecle. – Ephemerides Theologicae Lovaniensis, 41, 1965, 530-547.

[14]. Според тази хипотеза, св. Матей и св. Лука независимо един от друг използвали евангелието от Марк, както и един друг общ източник – Q (ср. Βασιλειόδης, П., Н περί τής Πηγής των Λογιών Θεωρία. Άθήναι, 1977; Eiusdem, The Nature and Extent of the Q- Document. – NT, 20,1978,49-73; Eiusdem, Did Q Exist? – Εκκλησία κάι Θεολογία, 1,1980,287-327; Eiusdem, Die Original Order of Q. Some Residual Cases. – In: J. Delobel (ed.), Logia, Leuven, 1982, 379-387).

[15]. Kilpatrick, G. D. The Origins of the Gospel according to St Matthew. Oxford, 1946, pp. 138ff.

[16]. Stendahl, K., The School of St. Mat¬thew and It’s Use of the Old Testament. Phila¬delphia, 19682.

[17]. Приема се, че изразът Ματθαίος μεν ούν може би загатва, че става въпрос за предположение, Birks, Т. R. (ed.).Horae Evangelicae. London, 1892, р. 334.

[18].A Corcordance to the Greek Testament. Fifth Edition Revised by Rev. Η. K. Moulton, Edinburgh, 1978.

[19]. Kuerzinger, J., Das Papiaszeugnis und die Erstgestalt des Matthaeusevangeliums. – Biblische Zeitschrift, Neue Folge, 4,1969, S. 19-38; Eiusdem, Irenaeus und sein Zeugnis zur Sprache des Matthaeusevangeliums.-NTS, 10,1963, S. 108-115.

[20]. Gundry, op. cit., pp. 619f.

[21]. France, R. Т., Themelios, 8, 3 (April, 1983). Kuemmel (op. cit., p. 55, n. 30) казва, че предположението на Kuerzinger е „едва защитимо“.

[22]. Poter, S. E. (ed.). The Language of the New Testament. Journal for the Study of the New Testament, Supplement Series 60, Sheffield, 1992, p. 23.

[23]. Hengel, М., Studies in the Gospel of Mark, London, 1985, ch. 3. Надписите на евангелията също така са дискутирани у Reicke, op. cit., рр. 150 ff.

[24]. Hengel, op. cit., р. 66.

[25]. Е. Р. Sanders and М. Davies (Studying the Synoptic Gospels, London, 1989, pp. 21-24) се изказват в подкрепа на това становище.

[26]. Hengel, op. cit., p. 69.

Изображение – авторът, Емил Трайчев. Източник -Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Yg.

Олга Плюгина

Често пъти православните християни биват критикувани, че проявяват излишна строгост, затвореност и даже надменност. Мнозина подчертават тяхното нежелание да общуват с хора с различна вяра:римокатолици, протестанти, както и представители на други изповедания, докато, в същото време, търпимостта на римокатолиците спрямо представители на други вероизповедания е добре известна. В какво се състои разликата между западното и източно християнство? Православни и римокатолици изповядват Христос, а до Великата Схизма (1054 година) и едните, и другите са част от една Църква. На пръв поглед отговорът на този въпрос е лесен: filioque, догматът за непогрешимостта на папата и непорочното зачатие на Дева Мария – ето три основни положения в учението на Римокатолическата църква, с които не са съгласни православните представители; но може ли да се смята това за единственото и най-важно, за главната причина за разкола? Навярно няма да бъде излишно да погледнем към римокатолицизма и православието през призмата на философската традиция. Философията ни отвежда отвъд пределите на буквалното разбиране на човешките действия и ни заставя да търсим причините в техния източник: мисълта. Мисълта обединява, установява връзка между хората и само благодарение на нея сме в състояние да разберем не само своя събеседник, но и човека, живял преди хиляда години. По този начин философията предлага надежден път, по който ще тръгнем, за да откроим особеностите на културните традиции.

Преди да тръгнем в тази посока, е необходимо да видим почвата, на която са се проявили тези различия, защото тяхното наличие сочи към нещо изначално общо – в случая, вярата в Христос. И въпреки че това е по-скоро към сферата на богословието, философията би ни помогнала да изясним неразличимото, да задълбочим знанието за самите себе си и за своята вяра – предела и началото на човешкото знание.

Люлката на западно-европейската култура несъмнено е древна Гърция. Именно тук се формира индивидуално-свободното начало в човека, възникват първите герои и понятието за героичност. Създава се държавност, основите на която впоследствие ще наследят великата Римска империя, а след нея и целият Запад. Най-важната заслуга на гръцката култура принадлежи обаче, разбира се, на философията. Във времето, когато юдейските пророци и царе са просвещавали своя народ чрез божествената благодат и готвели Израил за идването на Месия, в Гърция се случило нещо, изцяло преобърнало съзнанието – човекът за първи път разбрал за себе си. Родила се философията, в която човекът сам открива себе си в мисълта, извършвайки скок от митологичната реалност в реалността на индивидуалното битие. Това събитие може също така да се оценява като постепенна подготовка на човешкия разум към тайнството на Боговъплъщението, тъй като мисълта, със свои средства, разкрива образа Божи в човека и подготвя съзнанието му за среща с Бога.

Философът се отрича от съществуващата по онова време религиозна традиция и започва от знанието, правейки от себе си негов източник и начало. Мисълта е първото движение, преходът към активност, към участие в самия себе си, където именно аз-ът е източник на мисълта. Сократ казва знам, че нищо не знам и така определя положението на философа, който, подобно на реката, е неизменен в това, че постоянно се променя. Но какво заставя философа постоянно да познава и да възпълва себе си? Чувство, което човек не може да обясни – любовта към мъдростта, към онази действителност, която не ти позволява да се затвориш в себе си, която те извежда към неизвестното, посочвайки човешката ограниченост и не-самодостатъчност и по този начин и принуждава човека постоянно да се променя, откроявайки при това аз-а като източник на своите промени и усилия. Да – именно любовта към знанието, а не собственото утвърждаване в своето знание, любовта към мъдростта дава с нищо несравнимо преживяване, предвкусване на откритието, а самото откритие е само кратък миг от безкрайността, което в същото време се възприема така остро, ясно и отчетливо, че е невъзможно да бъде объркано с нищо друго, а още по-малко забравено.

Това обаче не означава, че философът е човек, който постоянно се разочарова и търси ново знание; такова творчество би приличало на омагьосан кръг. Любовта дава и цел, и изход. Любовта принадлежи на Бога и ни се дава като дар – като водач на слепи, при чието следване е възможно да намерим верния път. Когато говорим за знанието като за човешко начало, трябва да отчитаме и неговите предели, за наличието на които свидетелства никога несекващият въпрос за битието, за истината, а любовта придава на този въпрос безкрайност. Римокатолическият богослов Жан Маритен, в своята статия „Метафизика и мистика”, пише: „Познанието въвежда в нашата душа всички форми и всички блага, само че лишени от присъщия им живот и сведени до нивото на обекти на мисълта. Те пребивават в нас, присаждат се към нас, но способът на тяхното битие е непълен. Нужно им е допълнение, отегчават ни с желанието да ги следваме в тяхното собствено същество и реалност, да ги овладеем не само като идеи, но и действително. И ето тук се появява любовта. Тя влече душата към съединение с вече истинския порядък, който интелектът сам по себе си – с изключение на особените случаи на виждането на Бога – не може да даде[1]”. Да, за човека само мисълта не е достатъчна, защото самата ѝ природа е недостатъчност, неспособна да ни донесе удовлетворение. В това се състои и същността на човешкото мислене: в това, че то води, а не спира (утвърждава) и именно благодарение на това ние можем „да достигнем до състояние на виждане[2]”.

Древна Гърция не е познавала Бога на Авраам и Яков; тя, за съжаление, не е дала изход към личната вяра и затова онтологията там е имала свещен характер, определен от космологичния порядък. Философът стои на прага на вярата, само че не вижда Бога. Удивително е, че до Откровението човекът по своя воля е направил всичко зависещо от него, за да стигне до Бога. Философът е бил постоянно в състояние на предвкусване на истината, любовта към мъдростта не му е позволявала да се спре, именно тя е държала мислителя в непрекъснато напрежение и очакване.

И ето! Свърши се! Този, Когото гърците са чакали така дълго, без да подозират, а по онова време вече и римляните, Този, към срещата с Когото толкова дълго се готвели евреите, Се явил. Рождество Христово… Тук няма да разказваме подробно живота на Христос. Ще скочим направо тридесет и три години напред – към Синедриона. Съдът над Христос. Съдят Истината. И кой я съди? Същите тези римляни и евреи. Знанието и благодатта се срещат в съда. Но в какво се е превърнало това знание, което не искало да знае нищо, освен себе си и какво е станало с тази благодат, която евреите сметнали за своя заслуга? Дарът не е човешка собственост и на нас често пъти ни е трудно да се примирим с това. Така събитието, към което така търпеливо и настойчиво вървели и едните, и другите от деня на грехопадението, се превърнало в съд над Истината. На знанието не достигнало мъжество да повярва, а вярата в себе си била твърде горда и непристъпна, за да слезе до знанието. Юдеите в един глас викали: „Разпни го!” и на простия въпрос на здравия разум – какво лошо е сторил Той? – не могли да отговорят нищо. Заповедите на Моисей, които представлявали забрани и лишавали човека от всяка надежда, отстъпили място на заповедите на Блаженствата на Христос – призив към вяра и спасение, което зависи преди всичко от човека: той става отговорен и тази отговорност сама по себе си е велик дар. Отхвърлят Бога два пъти, но Той оставя възможност на всекиго, който Го възлюби, да иде при Него. Апостолите се пръсват по всички краища на света, за да проповядват, да основават църкви, да събират общини, да ръкополагат. По този начин те образуват Едната, света и апостолска Църква, на която Рим и Антиохия много скоро стават двата основни центъра.

Говорейки за Римската църква, не трябва да забравяме и за римската история. Главната заслуга на римляните е изкуството на политиката. Усещането за избраност, за първенство е в кръвта на римлянина. Той се ражда с това чувство, така че къде другаде, освен в Рим, е могла да възникне първата империя? Римският гражданин прави всичко за своя полис, служи му с вяра и с правда до последния си дъх, и затова от начина, по който е устроена държавата, зависи и начинът на живот на всеки човек. Империята предоставя идеалния, универсалния строй и гражданите ѝ са достойни за най-добрия живот. Същевременно, едва ли трябва да твърдим, че приемайки християнството, Рим го напасва към своите мерки и го свежда до своето ниво на разбиране. От една страна, този ред на мисли може да се оправдае от факта, че наистина религиозната сфера на живот, както и всяка друга, е била включена в държавната система, но ако е било само това, римокатолицизмът отдавна би изживял себе си и би изчезнал. Това е все едно да определим Ватикана като Царство Небесно на земята, или пък настойчивият стремеж на Западната църква детайлно, с всичките подробности, да разтълкува на човека що е то вярата в Христос, да се приеме за пренебрежение към личностното възприемане на Словото Божие.

Нека се опитаме да внесем ред. Античната мисъл се ражда много до идването на Христос. Ала с Неговото идване човешкото знание изисква удовлетворение, обяснение. Християнинът-римокатолик, подобно на древните гърци се чувства достатъчно уверено тук, на земята – вече е намерил себе си в този свят или поне достатъчно се е утвърдил в него, като се опитва да намери там и Бога. Неговото отношение към действителността не само се отличава от отношението например на руския православен в наше време; то е направо противоположно. Западният човек се стреми да строи своя свят по законите на Царството Небесно, въплъщава ги в живота и в този смисъл се бори за себе си. Като възприема земята като Божие творение, той не изпитва към нея никакво недоверие и предубеждение. Вероятно именно с такова отношение към себе си и към това, което го обкръжава, може да бъде обяснено и (съществуването) на Ватикана и папата.

Възниква обаче въпросът, как се съотнася всичко това с Откровението? След като римокатоликът е така потопен в живота, то как тук, на земята, той ще намери пътя към Бога? Възможно е проблемът да е в това, че той се стреми да устрои света около себе си не защото се опитва да изгради Царството Небесно и преспокойно да живее в него, а напротив: чрез своя труд, чрез съзиданието, той търси път към Бога, осъзнавайки добре своята връзка с външната действителност, и не се бои от нея, даже обратно: съществува традицията на словото, съществува философията, която се занимава изключително със своето дело: да „служи на богословието”. И благодарение на това тя винаги съответства на своето време. Човекът осъзнава себе си не в отделеността от света, а най-вече тук, на земята – и затова и философията му възвръща неговата устойчивост и движение, чието предназначение – както е известно – е човек, стъпил с краката си на земята, с главата си стремящ се към звездите. И християнинът-римокатолик показва именно това стоене в своя живот (независимо, че в храма той е седнал).

Що се отнася до разкола в римокатолицизма и до появата на протестантството, добре е да си спомним, че това започва в Средновековието: времето на индулгенциите, на инквизицията и изтезанията, на наказанията и вещиците. Църковният живот тогава е в криза. Мистичното значение на Църквата, като Тяло Христово, подменят с нейното възприемане като човешка организация – като още едно държавно образувание, което се нуждае от реформи. В този смисъл, разбира се, Римокатолическата църква много лесно може да се разконцентрира, тъй като е прекалено много тук, в живота, и рискува да съществува повече за човека, отколкото за Бога.

Нека сега да се обърнем и към православната традиция. Ако досега, говорейки за римокатолиците, подразбирахме европейци, тъй като животът на западния човек не се осмисля вън от римокатолическия опит, то в случая с православните нещата са много по-сложни. Православието съвсем не е еднакво на византийска почва и на руска почва. Независимо, че Киевска Рус приема християнството от ръцете на Константинополския император, Русия не приема от Константинопол нищо друго, освен християнството.

Да започнем с православието във Византия. Византия се приема като майката на богословието и всички отци на Църквата, трябва да отбележим, са били философски образовани, защото философията оказва помощта, без която богословът не може да се справи. Тя е на границата между знанието и Откровението, и помага да се проектира Божествената истина в нашето слово. Така например, св. Григорий Паламà – в своето опровержение на съчинението на философа Варлаам срещу свещенобезмълващите – пише: „Ясно и кратко истината за философията на външните науки може да се изрази така: философското съдържание, което се намира в съчиненията или разсъжденията на отделните философи, трябва да се нарече частна философия, онова, което съблюдават всички философи – обща философия, а философията, която е отпаднала от целта на всяка мъдрост, която е богопознанието, е обезумяла. Философията, с която това не се случва, не се превръща в безумие, а и как да стане това, след като тя достига до целта на своята природа, а именно обръща се към подателя на природата – Бога?[3]”.

Така, тук философията се разглежда като един от възможните пътища към Бога, а нейната ценност се определя от факта, че тя привежда към вярата. Византиецът не е така привързан към света, както е западният човек. За него е важен резултатът (това не означава, че римокатоликът не се вълнува от резултата), той не се задържа на земята, а бърза към върха и едва след като е достигнал най-високата точка, ще хвърли един бегъл поглед към изминатия път. Докато римокатоликът благославя всяка стъпка от пътя и стъпва много по-уверено. Възприема философията по-скоро като необходимо условие, а византиецът я възприема като средство. При положение, че философията е в еднаква степен необходима и на единия, и на другия. Различно е само отношението към нея. Различно е, следователно, и тяхното отношение към предела на човешкото познание. Християнинът-римокатолик вярва някак отвътре, от своя собствен свят; не се губи тук и чувства надеждна опора и така не изпитва необходимост да се откаже от философията. Византиецът, от своя страна, напротив – стреми се към върха, без да се оглежда и без да вижда във философията самостойна ценност.

Що се отнася до православието в Русия, до IX век славяните са били езичници, но тяхното езичество се различава много от гръцкото езичество. Славяните нямат герои, които да противостоят на всесилните богове, а още по-малко имат философи – преди всичко при тях липсва личността и, по-точно казано, тя не е била така съсредоточена, концентрирана, за да може да изрази себе си и да се прояви така, както това се случило в Античността. Аз-ът на древноруския човек е аморфен, неоформен. От предците ни до нас е достигнало само онова, което учебниците и литературата наричат „устно народно творчество”: приказки, балади, басни, гатанки, пословици, поговорки, тоест онова, което се е предавало от уста на уста, а не е било произведение на един човек.

През 988 година Киевската Рус приема християнството от Византия. Константинопол предава на Киев Светото Писание и Предание, което не е било подложено на такива изменения, както римското. И Киевската Рус естествено се съпротивлява, защото как да схване изведнъж кой е Христос и колко прекрасна е Константинополската „Св. Софѝя”. И как да обясниш това, при положение, че славянинът все още не познава срещата чрез беседа или чрез разговор. Това е все едно да се вземе дърво и да се присади от лоша, но позната почва в хубава: ще му е трудно да се приспособи и нагоди. Но езичеството все пак постепенно е изместено от християнството. Естествено, тълкуванието на Библията не е разпространено и самата тя е достъпна само в църквите и в манастирите. В Русия няма нито философия, нито богословие, възможно е поради това и църковният ред да не е претърпял особени изменения. Как обаче да се определят отношенията с Бога на взетия поотделно човек? Защото между личността на Бога и моята личност трябва да има личностни отношения. Как се случва това с човека в Светата Рус, чиято личност е неясна и неопределена и сама по себе си не представлява нещо цялостно и насочено?

Да започнем с това, че руският човек се ражда в християнска държава, кръщават го в ранно детство, той не просто привиква към това, че има Бог. Ала той не знае нищо повече, нито е чувал, и в главата му няма и да се появи нищо друго. В Русия въпросът А защо ти вярваш в Бога? е абсурден и непонятен. Църквата предлага покаяние, размисъл, изпитване на самия себе си – нещо, което за Русия, в условията на липсата на опит от самосъзнание, е много сложно. Тъкмо поради размитостта в границите на личностното начало в Русия остава нещо от езичеството, а най-страшното е, когато разликата между езичеството и християнството не се чувства: ще се помоля, пък може и да ми олекне. Необходима е огромната сила на жаждата на вярата, за да можеш да се събереш в себе си, а най-вече да се усъмниш в себе си, да намериш в себе си нещо друго, освен това, че постоянно грешиш и непрекъснато е необходимо да искаш прошка. В това отношение на Русия помагат реформите и външната политика на Петър Велики. Тогава личността започва да се събира, да осъзнава себе си; това е той, западният ветрец, а според други – ураган, който носи „недопустимите въпроси и съмнения”. Да, той донася съмнения, но не донася отговори и обяснения. В Русия, поради липса на необходимост традицията на тълкуванието не се е утвърдила, но затова пък се е наложила прекрасната традиция на поучението. За съжаление, последната не е в състояние да удовлетвори днешните недоумения и човекът се обезверява; по-точно, не се обезверява, но не може да намери верния път, нужната пътека.

Така стигаме до извода, че религиозната традиция зависи много от личностното състояние на човека, а натрупаният през вековете опит не може да не влияе на личния път до Бога. Този път в същността си е единственият, независимо от всички особености на поотделно взетия човек, тъй като има една отправна точка: самият човек и Този, към Когото той се стреми.

Първата и най-главна крачка е обръщането и откриването на собственото аз, тъй като не е възможно да се стигне до голямото, без да се познава малкото. Що се отнася до западния римокатолик и до източния православен, то разликата между двамата по-скоро не е в това, че за единия пределът е по-близо или че по-лесно ще го достигне, а е в отношението към него. Християнинът-римокатолик – по силата на традицията, която има своето начало в Античността – е достатъчно уверен и се чувства надеждно в света. Западният човек е имал време да познае света и да намери своето място в него. В него личността до приемането на християнството вече е събрана и съсредоточена. На Изток човекът познава себе си, ако можем така да се изразим, в рамките на църковния опит, чрез покаянието, в което се заключава и цялата негова философия като саморазкритие, самосъзнаване: ето защо във Византия не се е наложила философската традиция. Тя не е била необходима, философията там съществува като индивидуален опит, който няма универсално значение. Такава самота е очаквала и руския човек, но вече поради друга причина. Неговата самота е в отсъствието на връзка с външната действителност, както и на всякаква традиция във философската мисъл, което означава и в богословската. В резултат, всеки е започвал своя път наново – липсвала е приемственост и предаване на опита. За разлика от византиеца, който се стреми към Бога, като продължава във вече наложилата се богословска традиция. Тази изначална неувереност, дори неустойчивост на източния човек неизбежно е влияела и върху държавното устройство, тоест върху действителността, с която той е трябвало да съхрани връзката си и чрез тази връзка да управлява и да организира. Необходимо е знание както за самата действителност, така и за собственото отношение към нея. В Русия Църквата не винаги е била в крак с човека, защото съгласието му с Църквата зависи преди всичко от способността, от състоянието да отговаряш на своите отново и отново възникващи въпроси – отново и отново да се познаваш, да се променяш, за да достигнеш до неизменното.

Превод: Венцислав Каравълчев

________________________________________

*Източници – http://predanie.dveri.bg и Плюгина, О. „О различии мировоззрений католика и православного” – В: Начало (Журнал Института богословия и философии, С. Петербург), 12, 2011, с. 139-146 (бел. прев.). Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Маритен, Ж. „Метафизика и мистика” – В: Путь, т. І (1-6), М. 1992, с. 213.

[2]. Пак там.

[3]. Триады в защиту священнобезмолствующих, Москва: „Канон” 1995, с. 137.

Изображение – авторът, Олга Плюгина. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Y0.

Св. Кирил архиепископ Иерусалимски

Пазете се да ви не прелъсти някой (Матей 24:4). Словото призовава всички вас да внимавате в казаното. Защото това не е разказ за миналото, а пророчество за бъдещето, за това, което несъмнено ще се случи. И ние не пророкуваме видяни от нас неща (защото сме недостойни), а огласяваме казани и написани доказателства. Сам виж, какво вече се е случило, и какво все още предстои да се случи, и се пазѝ.

Пазете се да ви не прелъсти някой. Защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина (Матей 24:5). Това отчасти се е сбъднало. Защото говорили са го вече Симон-влъхва, а и някои други от безбожните създатели на ереси; други пък ще го кажат по наше време или след нас.Второ доказателство: “Ще чувате боеве и вести за войни” Е, какво, воюват ли сега (в неговото време) или не персите с римляните в Месопотамия? Въстава или не народ против народ, и царство против царство? И ще има ли на места глад, мор и трусове (Матей 24:7). Това вече е било. И още: страхотии и големи поличби от небето (Лука 21:11). И тъй, бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ (Матей 24:42).

Но ние, църковните, ще потърсим нашето църковно доказателство за пришествието. Спасителят казва: “Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10). Ако чуеш, че епископи тръгват срещу епископи, клирици срещу клирици, и миряни срещу миряни, и работата стига даже до кръв, не се смущавай, понеже всичко това трябва да стане. Обръщай внимание не на това, което става сега, а на което трябва да стане. Ако загивам аз, който те уча, то не загивай с мене и ти. Може слушателят да бъде по-добър от учителя; и този, който е дошъл последен, да стане пръв; защото Владиката ще приеме и дошлите в единадесетия час. Ако сред апостолите са се намерили предатели, то на какво да се учудваме, ако и сред епископите има братоомраза? Но това доказателство се отнася не само за началниците, но и за народа. Защото казано е: “И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта” (Матей 24:12). Може ли да се похвали някой от предстоящите, че изпитва нелицемерна любов към ближния? Не се ли случва често устата да целуват, лицето да се усмихва широко, очите да са радостни, а сърцето да интригантства и изричайки добри думи, да подготвя злини?

Имаш и следващото доказателство: “И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят” (Матей 24:14). А както виждаме, почти целият свят е обхванат от учението за Христа. – А какво ще стане след това?

“И тъй, кога видите да стои на свето място “мерзостта на запустението”, за която е казано чрез пророк Даниила (който чете, нека разбира)” (Матей 24:15). И още: “Тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е – не вярвайте” (Матей 24:23).Братоомразата вече подготвя почвата за антихриста. Дяволът подготвя хората чрез разколите, за да бъде приет по-лесно, когато дойде. Но никой от Христовите раби, и тук, и навсякъде, да не отива при врага. Апостол Павел е дал ясно доказателство за него, когато е казал: “Защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог. Не помните ли, че, още когато бях при вас, ви говорех това? И сега знаете онова, що го задържа да се открие той в свое време. Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега, – тогава и ще се открие беззаконникът, когото Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват” (2 Солуняни 2:3-10). Така е казвал Павел; а сега има отстъпление, защото хората са отстъпили от правата вяра, и едни възвестяват Синоотечество, а други се осмеляват да говорят, че Христос е обикновен човек, а не Син Божи. И преди еретиците са били явни, а сега Църквата е пълна със скрити еретици, защото хората са отвърнали слуха си от истината и към басни са се обърнали (2 Тимотей 4:3, 4). Ако словото им изнася, слушат с удоволствие. А ако словото цели да ги напътства, всички се отвръщат. Голяма част е отстъпила от правоверните учения; по-скоро избират лошото, отколкото да предпочетат доброто. Ето това е и отстъплението; затова трябва да очакваме врага, и той вече отчасти е започнал да изпраща свои предшественици, и е готов да дойде за плячката. Затова наблюдавай себе си, човече, и пази душата си. Църквата сега свидетелства пред живия Бог, и ти разказва за антихриста преди неговото пришествие. По твое време ли ще дойде той, не знаем, или след теб, също не знаем. Но за теб е добре да знаеш това и да се пазиш.

Истинският Христос, Единородният Божи Син няма да дойде от земята. А ако някой дойде, вършейки чудеса в пустинята, не излизай. Ако кажат: тук е Христос или там – не вярвай. Не гледай надолу и в земята. Владиката ще слезе от небесата, и не сам, както преди, а с мнообройна свита, носен от безброй ангели, и не тайно, като дъжд върху руно, а явно, озарявайки като мълния. Защото Сам Христос е казал: “Както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад; тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески” (Матей 24:27). И още: “И ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма; и ще изпрати Ангелите Си с гръмогласна тръба“. И така нататък (Матей 24:30, 31).

Но както и преди, когато Той трябвало да се въчовечи, и когато очаквали раждането Му от Девата, дяволът предварително разпръснал клеветите си, зложелателно разпространявайки слухове за фалшиви богове, раждащи и раждани от жени; за да може, както си мислел той, поради предшестващата я лъжа и истината да стане невероятна. Така, когато настъпи времето да дойде истинския Христос, противникът, възползвайки се от очакванията на простодушните хора, и особено на тези, които са от обрязаните, ще покаже някой човек-влъхва, опитен в изкуството да омайва с магии и чародейства, който ще завземе властта в Римското царство, лъжовно ще се нарече Христос и с това име ще прелъсти юдеите, очакващи Помазаника, а тези, които са от езичниците, ще привлече с вълшебни мечти.

И ще дойде този така наречен антихрист, когато настъпи времето на Римското царство и наближи вече свършека на света. Изведнъж ще въстанат десет римски царе, царуващи, може би, на различни места, но по едно и също време; а след тях единадесетия ще бъде антихристът, който с помощта на вълшебно изкуство ще завземе властта в Римската държава, унищожавайки трима царували преди него, имайки вече под своя власт останалите седем. Отначало, като умен и учен човек, привидно ще покаже скромност, целомъдрие и човеколюбие с чудеса и поличби, фалшиво направени с помощта на вълшебна прелест, ще излъже юдеите, като че ли е очаквания Христос, но впоследствие ще запечата това с безславни и беззаконии злодеяния от всякакъв род, така че ще надмине всички били преди него неправедни и нечестиви хора. И към всички, особено пък към нас, християните, ще има кръвожадно, жестоко, немилосърдно и изпълнено с всякакво коварство сърце. Но след като три години и шест месеца се отдава на такива дързости, ще загине във второто славно пришествие на Единородния Божи Син от небесата, Господа и наш Спасител Иисус, истинския Христос, Който, убивайки антихриста с дъха на устата Си, ще го хвърли в огнената геена.Учим на това не измисляйки си го, а узнавайки от Божествените църковни писания, особено от четеното неотдавна Даниилово пророчество, как е изтълкувал това и архангел Гавриил, казвайки: “Четвъртият, звяр значи: четвърто царство ще има на земята, отлично от всички царства” (Даниил 7:23). Това е Римското царство, както са ни предали църковните тълкуватели. Понеже първото знаменито царство е било Асирийското, а второто царството на мидите и персите в съвкупност, третото пък е Македонското; то четвъртото царство е сегашното Римско. После Гавриил, тълкувайки нататък, казва: а десетте рога значат, че от това царство ще се издигнат десет царе, и след това ще се издигне друг, който ще надмине със злобата си всички предишни (24), тоест ще надмине не само десетимата царе, но и всички останали, колкото и да са били дотогава. И ще унижи трима царе: явно, че от числото на предишните десет. А унижавайки трима от десетте, естествено сам ще се възцари като осми. И против Всевишния ще произнася думи (25), като хулител и беззаконник, приел царството не от отците, но похитил властта с вълшебство.

Кой всъщност е този? И с каква сила действа? Разтълкувай ни, Павле. И той казва: “Тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса” (2 Солуняни 2:9). А с това апостолът дава да се разбере, че сатаната го ползва като оръдие, действайки собственолично чрез него. Защото знаейки, че за него няма да има прошка на съда, не чрез свои служители, а сам, накрая ще въстане явно с всякакви поличби и лъжовни чудеса; защото бащата на лъжата върши лъжливи дела за прелъстяване, за да си мисли народа, че вижда възкръснал мъртвец, когато той не е възкръснал, прохождащи куци, проглеждащи слепци, когато изцеление няма. И още казва Павел: “Който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня” (2 Солуняни 2:4). Над всичко, що се нарича Бог, тоест антихристът ще ненавижда идолите. Какво му коства да седне в Божията църква! А в коя църква? Разбира се, в разорения юдейски храм. И да не се случи това, че да се подразбира този храм, в който сме ние! Но защо казваме това? Да не си помислят, че го казваме, за да ласкаем себе си. Ако антихристът дойде при юдеите, както Христос, и поиска поклонение от юдеите, то, за да ги прелъсти повече, ще демонстрира голямо усърдие по отношение на храма; внушавайки за себе си мисълта, че той е от рода Давидов, и че трябва да му създадат храм, построен от Соломон. А той ще дойде, когато в юдейския храм няма да остане камък върху камък, по думите на Спасителя (Матей 24:2). Когато разрушението, последвало или от старост или под предлог на ново съзидание или нещо друго, разруши всички камъни, не само външните стени, а и вътрешността на храма, където са били херувимите; тогава ще дойде антихристът с всякакви знамения и лъжовни чудеса, превъзнасяйки се над всички идоли, отначало показвайки престорено човеколюбие, а впоследствие разкривайки жестокост, особено към Божиите светци. Защото казано е: “Гледах, как тоя рог водеше борба със светиите” (Даниил 7:21); и още на друго място: “И ще настане време тежко, каквото не е имало, откак съществуват люде до днес” (Даниил 12:1). Това ще бъде лют звяр, велик змей, непобедим за хората, готов да ги изяде. Много може да се каже за него от божествените писания, но засега се задоволяваме и с това, за да е съразмерно с другото.Затова Господ, знаейки голямата сила на противника и снизхождайки до благочестивите, казва: “Тогава ония, които се намират в Юдея, да бягат в планините” (Матей 24:16). Но ако някой усети в себе си, че е наистина твърд и може да противоборства на сатаната, то (не губейки надежда в силата на Църквата) да стане такъв и да каже: “Кой ще ни отлъчи от любовта Божия” (Римляни 8:35) и така нататък. Страхливи, да си осигурим безопасност, а смели, да застанем твърдо: “Защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят досега, и няма да бъде” (Матей 24:21). Но милостив е Бог, Който ще съкрати голямата скръб на не много дни! Защото казва: “Но заради избраните ще се cъкратят ония дни” (22). Антихристът ще царува само три години и половина. Заимстваме това не от апокрифните книги, а от Даниил. Защото казано е : “И те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена и полувреме” (Даниил 7:25). Времето – една година, в която влиза в сила неговото появяване, времената – останалите две години на беззаконие, включени в трите години, и полувремето – шестте месеца. И на друго място пак същото казва Даниил: “Закле се във вечно Живеещия, че всичко това ще се извърши към свършека на времето и времената, и полувремето” (12:7). В този смисъл други са разбирали, може би, и следното: “Хиляда двеста и деветдесет дена” (11) и: блажен, “който очаква и достигне хиляда триста трийсет и пет дена” (12). “Затова кога ви пъдят от един град, бягайте в друг, защото, може би няма да дообходите градовете Израилеви, докле Син Човеческий дойде” (Матей 10:23).

А кой е този блажен, който по благочестие ще бъде тогава мъченик заради Христа? Защото по-високо от всички мъченици поставям тогавашните мъченици. Мъчениците, били дотогава, са се борили само с хора. А при антихриста ще се борят лично със самия сатана. Предишните гонители само са убивали, а не са се представяли за възкресители на мъртви, не са показвали поличби и чудеса: а тук подбуда към злото ще бъдат и страхът, и прелестта, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24). Да не му дойде наум на някой от тогавашните да попита: “Какво повече е направил Христос? С каква сила твори този? Ако не е било угодно на Бога, то е нямало да допусне това.” – Теб те предпазва апостолът и предсказва: “И за това Бог ще им прати действие на заблуда“ (2 Солуняни 2:11). Казва “ще им прати”, вместо ще допусне да се случи, и ще изпрати не за да се оправдаят, а за да приемат съда. И за какво? За това, че не са повярвали в истината, тоест на истинския Христос, а са обикнали неправдата (12), тоест антихриста. Бог допуска това и при други гонения не поради това, че е невъзможно да го предотврати, но искайки, по традиция, да увенчае Своите подвижници подобно на Своите пророци и апостоли, за да могат те, като се потрудят кратко вре¬ме, да наследят небесното царство, както казва Даниил: “Но ще се спасят в това време от твоя народ всички, които бъдат намерени, че са записани в книгата (очевидно в книгата на живота). И много от спящите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама. И разумните ще сияят като светилата на твърдта, и ония, които са обърнали мнозина към правда – като звездите, вовеки, за всякога“ (Даниил 12:1-3).

Затова внимавай, човече. Знаеш доказателствата за антихриста. Не ги помнѝ само за себе си, а ги съобщавай щедро на всеки. Имаш ли чедо – плът от кръвта ти, поучи го; и ако си родил някого огласявайки, предпази и него, за да не приеме лъжата за истина. “Тайната на беззаконието вече действува“ (2 Солуняни 2:7). Плашат ме народните размирици; плашат ме църковните разколи; плаши ме взаимната ненавист на братята. О, ако можеше, макар и да е казано, но да даде Бог това да не се случи с нас! Поне ще бъдем внимателни. А сега стига толкова. Достатъчно говорихме за антихриста.

__________________________

*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4XO.

Свещеник Петър Петров

За странниците на този свят, за свидетелите Божии, за светците на Църквата разказват агиографските текстове. Житията на светците са повикани за живот от Църквата в изпълнение на една от главните ѝ задачи – да свидетелства за истинността на Откровението. Именно като свидетелство те съпътстват Църквата в историческия ѝ път от Петдесетница и до днес. Специфичното при тях е това, че за разлика от всички останали исторически документи и въпреки всички превратности на времето, в основата си житията не променят своята същност.Житие се съставя, когато е необходимо подвигът на вече засвидетелстван светец да бъде съхранен в съкровищницата на Църквата. Житието представлява своеобразен завършек на процеса на канонизация, поради което е повече документ, повече акт на Църквата, отколкото някакво умение да се съставя повествование и така съставеното повествование да се излага върху хартия. В този смисъл, ако житието бъде разглеждано само като литературно произведение, ако в него се търсят само земни, исторически факти или благочестиви разкази, тоест ако бъде откъснато от естествената си църковна среда, то едва ли ще бъде добре разбрано. Следователно съставянето на жития, както и канонизацията като цяло, не може да бъде произволна дейност.

Църквата няма догматизирано учение за светците и тяхната прослава. Това обаче не означава, че тя няма ясни критерии, според които да установява достоверността на светителския подвиг. Точно обратното – за църковното съзнание, за опита на Църквата критериите са толкова очевидни, че не се налага те да бъдат догматизирани, макар че в днешно време – най-вече поради влиянието на инославните изповедания и окултизма – се налага принципите за удостоверяване на светостта да бъдат нарочно разяснявани и потвърждавани от специални комисии.

Тук веднага е необходимо да се подчертае, че съществува един култ към светците, а не много култове. Това е така, защото подвигът на всеки светец е винаги съотнесен към общото и традиционното, в църковния смисъл на думата, и в този смисъл не се вписва в безлични схеми, а е израз на общата вяра и традиции на всички личности, които го изразяват, тоест – на съборното съзнание на Църквата[1]. Категоризацията на светците е свързана единствено с конкретния начин на живот и подвиг на съответния светец, но не и с личните му заслуги. Оттук следва, че прославянето на някой благочестив човек като светец е преди всичко съборно дело на Богочовешкия организъм, който е Църквата.

Бог е Бог на живи, а не на умрели. Той желае всички да се спасят. Всеки човек е равноценен пред лицето на Господа, поради което както призивът за праведен живот, така и обещанието за спасение са отправени към всекиго. Вследствие от този призив и хората, на свой ред, се стремят да изпълняват Божиите повели, а някои от тях особено преуспяват на това поприще. Именно преуспелите са светците на Църквата. Казано по друг начин, светците са хората, отворили душите и сърцата си за Бога, хората, които от дъното на душата си са възлюбили Господа и изцяло са посветили земният си път на това да следват повелите Му дори до смърт. Светците не са идеализирани, безгрешни хора, както някой лесно би се изкушил да помисли, тъй като, докато броди по земята, грешният човек греши. Църквата пази спомена за много светци, които са изглеждали праведници в очите на съвременниците им, но които дълбоко в себе си са съзнавали своята греховност. Извършвайки грехове обаче те са намирали сили да осъзнаят своята греховност, да се покаят, да не повтарят греховните деяния и неотклонно да се изкачват все по-нагоре и по-нагоре по стълбицата към небесата. А Бог, Който е любов, като е виждал усилията им, ги е укрепявал и подпомагал. Така, придобиването на святост се оказва процес на съработничество между Бога и човека, спойката на което е любовта.

Бог е Този, Който избира кога, как и кого да обдари с благодат, тоест да го открие като светец[2]. От своя страна християните, след като установят тази благодат, ползват се от нея, записват чудесата, случили се по застъпничеството на светеца, проучват живота му и го описват, тоест съставят неговото житие (в случая не е толкова важен конкретният автор на текста, тъй като той само излага събраните данни, а не ги съчинява[3]). Житието се представя на местния епископ, който го утвърждава и определя дата за честването на паметта на светеца. С това канонизацията получава завършения си вид и санкция от страна на църковната власт. Така описаният процес може да бъде наречен спонтанна канонизация и е характерен както за древната Църква, така и за Православната църква – в по-късно време. Тук обаче веднага трябва да се подчертае, че терминът „спонтанна канонизация” не е точен от църковна гледна точка. Много по-уместно и по-точно е така описаната канонизация да бъде наречена съборна, тоест изразяваща изградената върху опита и Откровението обща вяра на Църквата[4].

Освен „спонтанната”, съществува и формалната канонизация, която е свързана с правомощията на предстоятелите на отделните Поместни църкви да се произнасят по отношение действителността на светците. Тази практика възниква на Запад през V век и е продиктувана основно от необходимостта да бъдат предотвратявани появяващите се вече злоупотреби. За тази цел тогавашните римски папи определят допустимия кръг от имена на заслужили християни[5]. По-късно, след като Франкфуртският събор (794 година) постановява да не се отдават почести на неизвестни мъченици, подобна практика се утвърждава и във Франкската империя. Това се налага с цел да бъде ограничена и прекратена практиката, някои изповедници да бъдат канонизирани непосредствено след смъртта им. Все със същата цел се повежда и борбата против неправомерното произвеждане на светци. Преустановява се дори почитането на Карл Велики[6]. Оттук става ясно, например, защо епископът на Естергом отказва да отдаде почит на св. Иоан Рилски.

Макар и появила се по благочестиви причини, с течение на времето формалната канонизация се превръща в основание римските епископи еднолично да утвърждават принципите, по които да се установява светостта и канонизацията[7].

С течение на времето предстоятелите на Поместните църкви започват да играят по-определена роля в процеса на канонизация. Отначало това се дължи на промените, свързани с богослужебната прослава на светците, на замъгляването на автентичното предание и на инославните влияния. Споменатите процеси не променят принципа на канонизация, а предизвикват необходимостта от синодна санкция на процеса, която да му придаде по-голяма тежест. Днес Православната църква съвместява по своеобразен начин спонтанната и формалната канонизация.

* * *

Що се отнася до просиялите в лоното на Българската православна църква светци, може да се каже, преди всичко, че – въпреки всички превратности във вековната ѝ история – те са нашето най-живо свидетелство за това, че Бог е близо до всички, които Го търсят, че помага на всички онези, които се стремят към съвършенство, независимо от обстоятелствата и конкретната историческа обстановка. Не би било пресилено да се каже, следователно, че именно историята на канонизацията в Българската православна църква е едно от нагледните свидетелства за действеността на традиционния (съборния) образец за провъзгласяване на светци.Погледнато от гледна точка на формалната канонизация ще трябва да признаем, че в България, в строг смисъл, са просияли едва неколцина светци. Такъв подход обаче противоречи на историческите свидетелства и е крайно неверен. Съвсем друга картина ни разкрива традиционният поглед към просиялите светци в лоното на нашата църква.

Тук не е възможно да бъде разгледана прославата на всички светци, а и това не е необходимо от гледна точка целите на настоящата работа. Затова вниманието ще бъде фокусирано само върху някои от тях, чиято прослава илюстрира по най-добър начин принципите на процеса на канонизация, възприети в нашата църква и отговарящи на православната традиция.

Установили се трайно на Балканския полуостров, древните българи заварват там добре организирани, от векове съществуващи и действащи християнски общности, към които първоначално проявяват толерантност. Почти двувековното съжителство между езичници и християни спомага, щото българите да се запознаят с християнската вяра, включително и с учението на Църквата за светостта и за светците. Освен това, когато в България започват открити гонения срещу християните, българите имат възможността да наблюдават в действителност, в какво се състои мъченическият подвиг[8], както и да се убедят в силата на мъченическото свидетелство[9].

Първите известни мъченици в България просияват по време на управлението на кан Омуртаг (814-831) и излизат от средите на преселените от Крум във вътрешността на българската държава византийски пленници. По-известни от тях са: Адрианополски митрополит Мануил, епископите Георги Девелтски и Петър, Леонтий Никейски, клириците Гавриил и Сионий, свещеник Парод и военачалникът Иоан. Предполага се, че жертвите на това гонение са над триста и седемдесет души[10]. Не е известно кога точно и от кого тези мъченици са причислени към сонма на светците, но за тях съществува богослужебна прослава. За мъченическите им подвизи говори преподобни Теодор Студит в своите слова. Съставеният по поръчка на император Василий ІІ (975-1025) пролог съдържа памети за пострадалите в България мъченици. Подобно на гоненията в древността, резултатите и от това гонение са точно обратни на очакваното. В действителност то само спомага за достигането на християнството чак до владетелския дом.

Около 833 година с мъченическа смърт се удостоява и единият от синовете на Омуртаг – Енравота (след кръщението си получил името Боян). До нас не са достигнали негови служби или жития, но явно такива са съществували, защото данни се съдържат в други агиографски творби. Блажени Теофилакт Охридски разказва за мъченическата му смърт и за изказаното от него пророчество в своето Мъченичество на петнадесетте Тивериуполски мъченици[11]. Паметта му се чества на 28 март. Съвременни археолози предполагат, че в Плиска е изграден посветен на него мартириум още преди официалното приемане на християнството[12].

Тези канонизации са, така да се каже, мостът, по който в Българската църква преминава и трайно се установява принципът на съборната прослава. За повечето от просиялите по българските земи праведни люде нямаме данни кой епископ или събор ги е причислил към почитаните светци, което обаче не хвърля сянка на съмнение върху достойнството им, тъй като съществуват достатъчно агиографски сведения за тяхното прославяне както от Бога, така и от земната Църква.

През първите десетилетия след приемането на християнството са канонизирани двама български владетели – св. княз Борис-Михаил Покръстител и св. цар Петър І. На пръв поглед би могло да се приеме, че това са формални канонизации, особено що се отнася до св. княз Борис. Макар обаче да нямаме техните древни жития и да не се знае кога и от кого точно те са били канонизирани, съществуват достатъчно данни, които ни убеждават да приемем противоположното мнение.

Ревността и копнежът по Бога на св. княз Борис, например, са засвидетелствани в множество източници. За него пишат: Константинополските патриарси св. Фотий и св. Николай Мистик, Реймският архиепископ Хинкмар, Прюмският абат Регинон и блажени Теофилакт Охридски – все хора близки до времето, в което е живял светият княз, някои от които са го познавали и лично[13]. Виждайки усилията на св. Борис, Бог го укрепявал в земните му пътища[14], а след преставянето му веднага го обдарил с благодат. Макар и косвени, данни за ранна канонизация на княза-Покръстител и за причините за нейното извършване откриваме и в древните извори. Св. патриарх Николай Мистик в писмо до цар Симеон отбелязва: „(Борис) сега се намира при светците на небето… и стои пред Бога, удостоен с голяма похвала за делото, което с помощта на Бога е направил за българите, а именно за това, че е турил основата на вярата, заради което и справедливо се почита[15]”. Това мнение на Константинополския патриарх може да се приеме и като косвено свидетелство за почитане на светия княз и извън пределите на България. На свой ред блажени Теофилакт Охридски в своето житие на св. Климент Охридски, нарича св. княз Борис „блажен”, а в Мъченичество на петнадесетте тивериуполски мъченици отбелязва, че той „бил прославен от Господа с чудеса и изцеления, които боголепно се извършвали чрез костите му[16]”.

Приведените данни красноречиво потвърждават тезата, че канонизацията на св. княз Борис е в пълния смисъл на думата съборна, макар и да не знаем кой форум или епископ я е утвърдил, а също така и да не ни е известно древното житие на светеца[17].

За канонизацията на св. цар Петър І се съди както по преки, така и по косвени данни. До нас са достигнали два преписа от служба, посветена на светеца и съставена най-вероятно към края на Х век[18]. От малкото данни, с които разполагаме, можем да заключим, че и той като равноапостолния си дядо е проявявал ревност в християнския живот: грижил се е за укрепването на Църквата, водил е аскетичен живот, изявявал се е като църковен писател, приел е монашество. Почитта към този цар-светец надживява вековете. Името му е възприето от един от водачите на въстание против византийската власт, Петър Делян, както и от брата на цар Иоан Асен І, Теодор, при възстановяването на българската държавна самостоятелност, който също приема името Петър, с което и демонстрира търсене на духовна приемственост с Първото българско царство.

Освен изброените, по традиционен начин се извършва и още една канонизация, която се превръща в образец за всички следващи поколения. Става дума, разбира се, за най-тачения български светец, чиято прослава отдавна е надхвърлила границите на България и на Българската православна църква, св. Иоан Рилски. Агиографските данни за него са преизобилни. Мощите му се покоят и днес в основания от него манастир и разпръсват благодат за всички, които я търсят. Остава само да си изясним начина, по който св. Иоан е канонизиран.

Според съдържащите се в житийните разкази данни веднага след успението на св. Иоан Рилски при неговите мощи започват да се извършват чудеса. Житиеписецът отбелязва, че неговото тяло оставало непогребано четиридесет дена, но не показвало признаци на тление. Накрая светецът се явява на „старшия си ученик” (вероятно на игумена на своя манастир) и заповядва тялото му да се погребе в земята. Около четиридесет години по-късно св. Иоан се явява отново на учениците си и им заповядва тялото да бъде пренесено в град Средец. Те изпълняват това и полагат мощите в храм „Св. евангелист Лука”, а по-късно и в специално построен и посветен нему храм[19]. Това е първият известен ни случай в историята на Българската православна църква, при който мощи на новопросиял светец се полагат в специално изграден и посветен нему храм.

Самият акт на пренасяне на мощите представлява и официалната канонизация. Това е древна църковна практика, характерна за Средновековието до ХІІ век, когато на Запад се утвърждава, а на Изток тепърва прохожда формалната канонизация[20]. Освен това житийният разказ ни представя и самия процес на прославяне – първо от Бога, а после и от Църквата. Както се вижда от приведените данни, пренасянето представлява само кулминация на процеса на канонизацията, а не негово начало, което е изключително важен момент за православния светоглед.

Първият българин, канонизиран на най-висш църковен форум, е преподобни Теодосий Търновски (който умира в Константинопол през 1362 година). Върху основата на житието на светеца, съставено от патриарх Калист І, Константинополският събор от 1368 година канонизира Теодосий за светец. Едва ли обаче единствено свидетелството на патриарха – колкото и авторитетно да е било то – е послужило като достатъчно основание съборните отци да извършат това действие. Така например, канонизацията на св. Григорий Паламà също е била прогласена на този събор – Константинополския от 1368 година. При представянето на аргументите за необходимостта от този акт патриарх Филотей Кокин (съставител на житието на св. Григорий) изтъква, че в Солун същият вече бива почитан – извършват се чествания в деня на смъртта му, строят храм на неговото име, изографисват му икона[21]. С други думи тук трудно ще открием отстъпление от традицията. По-скоро можем да видим желание за авторитетна и общоцърковна прослава на личността и на делото на прославения исихаст срещу нападките от страна на неговите опоненти, които, въпреки решенията на съборите, продължават да разпространяват неправославни учения.

Падането на Балканския полуостров под османска власт, от една страна, променя изцяло съдбините на християните, но, от друга – повторно събира в едно Църквата от териториите на някогашната Източна римска империя в границите на една държава. Османските султани определят висок статус на Константинополския патриарх, който му дава възможност да упражнява влияние върху цялата Православна църква – както в пределите на Империята, така и извън нея. Въпреки множеството изкушения и чужди влияния, до появата на пагубния за Църквата национализъм патриарсите не отстъпват от древната практика, включително и по отношение на канонизацията. Вследствие от това канонизациите продължават да се извършват по традиционния начин[22].

През времето на иноверното владичество отново се налага да се свидетелства за вярата с кръв и новите свидетели не закъсняват да изгубят тленните богатства и душите си за този свят, но да придобият нетленните блага в Царството небесно и вечния живот в бъдещия невечерен век. Така в Българската православна църква просиява сонмът на новомъчениците.

Процесът на канонизация на новите Христови свидетели се извършва отново по традиционния начин. Един от примерите за това се съдържа в житието на св. вмчк Никола Нови Софийски. Житиеписецът разказва, че още веднага след мъченичеството на светеца Бог е показал чрез специални знаци Своето благоволение към страдалеца. Християните събират светите му останки, отнасят ги в храма „Безплътни сили”, където извършват опело, след което ги полагат в ковчега на св. крал Стефан. Тук пристигат и монаси от Иерусалим и Синай, които съчиняват съответстващите последования, вземат със себе си частици от светите му мощи и ги отнасят за освещение на своите страни. Така е установен тържественият и специален празник на новия мъченик, а отсъстващият по това време Софийски епископ Яков, след завръщането си в града също отдава почит на мъченика[23]. След това на Матей Граматик е поръчано да състави и житието на св. великомъченик Николай.

През 1797 година св. Никодим Светогорец съставя сборник с жития на новомъченици под заглавието Нов мартиролог. В него са намерили място св. Иоан Български (починал 1784 година), св. Анастасий (починал 1794 година) и св. Злата Мъгленска (починала 1795 година[24]).

Канонизации на български мъченици са прогласени и на Атон. Канонизирани са били св. Лука Одрински (починал 1802 година), св. Прокопий Варненски (починал 1810 година), св. Онуфрий Габровски (починал 1818 година) и други[25]. Всички тези актове са извършени според изискванията на православната традиция.

След избуяването на национализма[26], с внасянето на немалко светски елементи в църковния светоглед, свободното разпространение на неоезичеството и на инославните идеи традицията избледнява, а това налага в ново време към процеса на канонизация да се подхожда по-внимателно. Синодите на Поместните църкви формират специални комисии, които разглеждат постъпилите предложения, а след това, ако кандидатурите бъдат утвърдени, предстоятелите прогласяват новопросиялите светци чрез специални актове. Тази необходима стъпка обаче отваря още по-широко вратите за формалната канонизация.

През шестдесетте години на ХХ век Българската православна църква канонизира двама изтъкнати дейци от Възраждането – преподобни Паисий Хилендарски (26 юни 1962 година) и св. Софроний Врачански (31 декември 1964 година). Инициативата за канонизирането на тези светци принадлежи на Св. Синод на Българската православна църква и отразява практиката на формалната канонизация[27].

Поставените акценти из историята на канонизацията в Българската православна църква трябва да ни убедят в това, че прославянето на светците не е административен акт, нито пък формално разследване, предизвикано от църковните власти, а процес на съработничество между Бога и човека, дейно участие в който взема цялата Църква. Спазването на тези условия гарантира правилната преценка не само по отношение на светците, но и по много други жизненоважни въпроси. Древните християни познават и спазват тези правила, поради което живеят благодатен живот и отстояват вярата си въпреки отсъствието на догматизирано учение, което да им е давало готов отговор във всяка ситуация[28]. Казано с други думи, решението на днешните ни проблеми, свързани с прославата на светците, трябва да бъде търсено не толкова в догматизирането на тези проблеми, колкото във възраждането на традицията, което пък от своя страна означава одухотворяване на съвременния християнски живот.

___________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж: Федотов, Г., Святые древней Руси, Париж 1931, с. 6.

[2]. Ние не знаем и не можем да знаем, колко точно светци предстоят пред Божия престол. Известни са ни само тези от тях, които Сам Бог ни е явил.

[3]. Повече за същността на житията, за принципите на съставянето им и за техните съставители в: Петров, П., „Бележки за тълкуване на агиографската литература” – Духовна култура, 4/2005, с. 1-8; 5/2005, с. 7-19 и посочената литература.

[4]. Терминът съборност изразява съгласието на църковната общност по отношение на вярата, а изразител на това съгласие е църковният събор. Често – особено в повлияните от римокатолицизма светски среди – съществува неразбиране на това правило, което води до много погрешни изводи. Не винаги църковният събор е изразител на съборността – най-малкото предвид засвидетелстваните в историята на Църквата всевъзможни лъжесъбори.

[5]. Виж: Карагьозов, П., Славянските свети мъченици, София 2006, с. 34.

[6]. Пак там, с. 35.

[7]. За този процес – пак там, с. 36 сл.

[8]. Тук може да се възрази, че в периода VІІ-ІХ век в българска среда са просияли не само мъченици, като се визира основно кан Тервел. Неговата святост обаче само би подкрепила настоящото изложение.

[9]. Всъщност, погледнато в най-широк план, мъченици в точно определен смисъл са всички светци, а оттук и свидетели за силата на Божията благодат.

[10]. Виж: Архим. д-р Серафим, Житие на свети цар Борис-Михаил Покръстител на българския народ, София: Синодално издателство 1965.

[11]. Виж: „Мъченичество на 15-те Тивериуполски мъченици” – В: Извори за българската история, т. ХХХ, С. 1994, с. 64-67.

[12]. Виж: Георгиев, П., Мартириумът в Плиска и началото на християнството в България, С. 1993.

[13]. Виж: Маринов, Б., „Равноапостолният княз” – В: Църковен вестник, 9/2007, с. 5.

[14]. Някои изследователи оспорват канонизацията на св. княз Борис заради избиването на петдесетте и два болярски рода и ослепяването на неговия син, княз Владимир, но интерпретацията на тези събития се основава не толкова върху данни от изворите, колкото върху чисто спекулативни мнения на определени изследователи, които бяха нашироко афиширани с идеологическа цел по времето на комунизма. Освен това покаянието, тоест преобръщането на живота покрива, както е известно, много грехове, тъй като Бог протяга ръка на грешниците, за да се изправят и да продължат напред (срв. Матей 9:11-14). Както вече се каза, Църквата пази скъпи спомени за много разбойници и убийци, просияли като светци след искрено покаяние. Нека не забравяме, че Божиите пътища не са нашите скверни пътища и Божиите мерки не са нашите егоистични мерки. Срв.: Карагьозов, П., пос. съч., с. 17.

[15]. „Писма” – В: Извори за българската история, т. VІІІ, С. 1961, с. 275.

[16]. Извори за българската история, с. 69.

[17]. Само за да се открои казаното ще подчертаем, че равноапостолният княз Владимир просиява в Русия едва през 1240 година, когато по неговите молитви св. Александър Невски нанася съкрушително поражение на шведите. Сражението се е състояло на 15 юли 1240 година – денят на неговото успение. Канонизацията пък на св. равноапостолен княз Ростислав († 870 година) е извършена през 1994 година, при това на два пъти (веднъж на 29 септември 1994 година в Брашов и втори път на 30 септември същата година в Бърно), тъй като през 1993 година Чехословакия се разделя на две държави, а оттам и поместната Чехословашка православна църква се разделя на две – Чешка и Словашка, трагичен отзвук от православния национализъм! Виж: Карагьозов, П., пос. съч., с. 53, 77.

[18]. Традиционно възприетото мнение на академик Йордан Иванов за съществуването на две различни служби на св. цар Петър е ревизирано от бележития изследовател на старобългарската книжнина професор Стефан Кожухаров, който доказва, че тук става дума за два преписа от една и съща служба. Виж: Кожухаров, С., „Неизвестен автор. Служба за цар Петър” – В: Проблеми на старобългарската поезия, т. І, С. 2004, с. 75-79.

[19]. Виж: „Успение на преподобния и богоносен наш отец Иван, рилски пустиножител и чудотворец” – В: Левкийски епископ Партений, Жития на българските светии, т. І, С. 1974, с. 164.

[20]. Виж: Карагьозов, П., пос. съч., с. 34.

[21]. Пак там, с. 48.

[22]. Възможно е по времето на патриарх Кирил Лукарис (1621-1638) да са се правили опити за въвеждане на формална канонизация, за което съдим по неговите канонизационни грамоти, но тази практика не се утвърждава, а и не отхвърля пряко традицията. Виж: Карагьозов, П., пос. съч., с. 48.

[23]. Виж: „Мъчение на Никола Нови Софийски от Матей Граматик” – В: Старобългарска литература, т. ІV – Житиеписни творби, С., 1986, с. 622, бел. 233.

[24]. Карагьозов, П., пос. съч., с. 68.

[25]. Пак там, с. 69. Повече за българските новомъченици в: Нихоритис, К., Света Гора – Атон и българското новомъченичество, С., 2001.

[26]. В ново време в Гърция съществуват така наречените етномъченици.

[27]. Виж: Жития на Българските светии, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора Атон 2002, с. 426-427, 675. Там са приведени и откъси от актовете за канонизация.

[28]. Да не забравяме, че Църквата е съществувала и е пребивавала в благодатен живот и преди формалното изработване на общия за цялата нея Символ на вярата.

Изображения – авторът, свещеник Петър Петрон. Източник – http://www.hramsvetigeorgi.com.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Xy.

Св. Ириней Лионски

От това, което ще бъде при антихриста се вижда, че той, бидейки отстъпник и разбойник, иска да му се покланят като на бог, и, бидейки раб, иска да го провъзгласяват за цар. Той, получавайки цялата сила на дявола, ще дойде не като праведен и законен цар, а като нечестив, неправеден и незаконен, като богоотстъпник, злодей и човекоубиец, като разбойник, повтарящ в себе си дяволското богоотстъпничество. Той ще отстрани идолите, за да внуши, че сам той е бог и ще се превъзнесе като единствен идол съсредоточавайки в себе си многообразното заблуждение, отнасящо се до другите идоли, за да могат тези, които посредством различни мерзости са се покланяли на дявола, да му служат чрез този идол. За него апостолът във второто си послание до Солуняните казва така: “Докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като Бог в божия храм, показвайки себе си, че е бог” (2 Солуняни 2:3, 4). Апостолът ясно показва неговото богоотстъпничество и това, че той ще се превъзнася над всичко, що се нарича бог или светиня, тоест по-високо от всеки идол, защото наричаните при хората богове всъщност не са богове, и че той тиранически ще се старае да се представи като бог.

На всичко отгоре апостолът ни е открил и това, че храма в Иерусалим е бил построен по заповед на истинския Бог, защото сам апостола от свое име никого не е наричал Бог, освен истинския Бог, Отец на нашия Господ, по повелята на Който е построен иерусалимския храм; именно в него ще седи противникът, стараейки се да се представи за Христос, както казва и Господ: “И тъй, кога видите да стои на свето място “мерзостта на запустението”, за която е казано чрез пророк Даниила (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините; който е на покрива, да не слиза да вземе нещо от къщата си; защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят досега, и няма да бъде” (Матей 24:15-17, 21).Относно свършека на последното царство, тоест на десетте последни царе, между които то ще се раздели и при които ще дойде сина на погибелта, Даниил казва, че на звяра ще му пораснат десет рога и по средата им ще порасне друг малък рог, и че три от първите рога ще бъдат изтребени от лицето му. Той казва: “И ето, на тоя рог имаше очи, като човешки очи, и уста, които говореха надуто, и който наглед стана по-голям от другите. Гледах, как тоя рог водеше борба със светиите и ги надвиваше, докле най-после, дойде Старият по дни, и съд биде даден на светиите на Всевишния, и настъпи време, светиите да завладеят царството” (Даниил 7:8, 20-22). После в обяснение на виденията му е казано, че четвъртият тук ще бъде четвъртото царство на земята, което ще надмине останалите царства, ще погълне цялата земя, и ще я стъпче и съкруши. И неговите десет рога – десетте царе ще въстанат, и след тях ще въстане друг, който ще надмине със зли дела всички, били преди него, и ще смири тримата царе; и ще говори слова против Всевишния Бог, и ще изтребва светците на Всевишния Бог, и ще замисли да промени времената и закона; и всичко ще бъде оставено в ръцете му за неопределено време и половината от времето, тоест за три години и шест месеца, в течение на които той ще царува на земята. За него и апостол Павел във второто си послание до Солуняните, показвайки също така и причината за пришествието му, казва така: “Тогава и ще се открие беззаконникът, когото Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват, задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата” (2 Солуняни 2:8-12).

И Господ също е казвал на невярващите в Него: “Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете” (Иоан 5:43), под друг имайки предвид антихриста, който е чужд на Господа. Той е неправедния съдия, за когото е казано от Господа, че той ни от Бога се бои, ни от хората се срамува, към когото се е обърнала вдовицата, забравила Бога, тоест земния Иерусалим, за отмъщение на врага. Това и ще направи той по времето на своето царуване, ще пресели царството си в този град и ще седне в Божия храм, прелъстявайки тези, които му се покланят, като че ли той е Христос. Затова Даниил казва още: “Отне Му всекидневната жертва и по¬руга мястото на Неговата светиня; и войнството биде предадено заедно с всекидневната жертва поради нечестие; а той, като повали истината върху земята, действуваше и успяваше…” (Даниил 8:11-12). И ангелът Гавриил, разяснявайки видението му, говори за това: “А към края на царството им, кога отстъпниците изпълнят мярката на своето беззаконие, ще се издигне един цар безсрамен и изкусен в коварството” (Даниил 8:23); силата му е голяма и удивителна, и той ще разруши, ще устрои, и ще направи, и ще изтреби силните и светия народ; и яремът му ще бъде като златна верига около шията: коварството е в ръката му, и той ще се възгордее в сърцето си и с коварството си ще погуби мнозина, и ще стане гибел за мнозина, и ще разбие с ръка, като яйце. След това определя и времето на неговата тирания, в което ще бъдат призвани светците, принасящи на Бога чиста жертва: “А в половината на седмицата – казва – ще престане жертва и принос, и на крилото на светилището ще настъпи мерзост на запустението, и крайна предопределена гибел ще постигне опустошителя” (Даниил 9:27); а половината на седмицата пък означава три години и шест месеца. От всичко това се разкриват не само подробности за богоотстъпничеството и делото на този, който ще възроди в себе си цялата дяволска заблуда, но и това, че един и същ е Богът-Отец, възвестен от пророците и открит ни от Христа. Защото ако Господ е потвърдил пророчествата на Даниил за свършека, казвайки: “И тъй, кога видите да стои на свето място “мерзостта на запустението ”, за която е казано чрез пророк Даниила” (Матей 24:15); ангелът Гавраил пък разяснява на Даниил виденията, а той е архангел на Твореца на света, който е донесъл благата вест на Мария за видимото пришествие и въплъщение на Христа, – то очевидно се оказва, че един и същ е Бога, който е пратил пророците, обещал е Сина и ни е призовал към Своето познание.Понеже в този живот някои идват в светлина и чрез вяра се обединяват с Бога, а други се отклоняват от светлината и сами се отделят от Бога, то Божието Слово идва и приготвя на всички прилично жилище, – на тези, които са в светлината – за да се наслаждават на нея и на благата и, а на тези, които са в тъмнина – за да търпят нейните бедствия. И затова той казва, че стоящите от дясната страна се призовават в царството на Отца, а тези от лявата страна Той ще изпрати във вечния огън, защото те сами са се лишили от всички блага. И затова апостолът казва: “Задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата” (2 Солуняни 2:10-12). Защото когато той, антихристът, дойде, то по собствено желание ще възроди в себе си богоотстъпничеството, и по свой произвол ще върши дела, каквито са му угодни, и ще седне в Божия храм, за да може прелъстените от него да му се покланят като на Христос, затова и заслужено ще бъде хвърлен в огненото езеро. А Бог поради Своето предзнание знае всичко това отнапред и в подходящото време ще изпрати такъв човек така, че те ще вярват на лъжата и ще бъдат осъдени всички невярващи в истината, и възлюбили неправдата. Иоан е изобразил неговото пришествие по следния начин в Откровението си: “Звярът, който видях, приличаше на леопард; нозете му бяха като на мечка, а устата му – като уста на лъв; и даде му змеят силата си, и престола си, и голяма власт. И видях, че една от главите му като да бе смъртно ранена, но тая му смъртна рана заздравя. Тогава се почуди цялата земя и тръгна подир звяра; и се поклониха на змея, който бе дал власт на звяра, поклониха се и на звяра, казвайки: кой прилича на тоя звяр, и кой може да воюва с него? Нему се дадоха уста, които говореха големи думи и богохулства; даде му се и власт да воюва четирийсет и два месеца. Тогава отвори уста за хула против Бога, за да похули името Му, жилището Му и ония, които живеят на небето. И даде му се да воюва против светиите и да ги победи; даде му се власт над всяко коляно, език и народ. И му се поклониха всички жители земни, чиито имена не са написани в книгата на живота при Агнеца, заклан от създание мира. Който има ухо, нека чуе. Който откарва в плен, сам ще отиде в плен; който с меч убие, той трябва с меч да бъде убит. Тук е търпението и вярата на светиите.” След това говори за неговия оръженосец, когото също нарича лъжепророк: “Говореше като змей, и с всичката власт на първия звяр той действуваше пред него и караше цялата земя и жителите ѝ да се поклонят на първия звяр, чиято смъртна рана бе заздравяла; и вършеше големи личби, та дори и огън сваляше от небето на земята пред човеците. И лъстеше жителите земни” (Откровение 13:2-10, 11-18). Това е казано, за да не помисли някой, че той ще върши чудеса с божествена сила, а не с вълшебство и да не се учудва, че когато му служат демони и отрекли се ангели, чрез тях той ще извършва чудеса, с които ще прелъстява земните жители. По-нататък Иоан казва: “И ще заповяда да направят един образ на звяра, и даде му се да вложи дух в зверовия образ, та зверовият образ дори да проговори и подействува тъй, че да бъдат убити ония, които не биха се поклонили на зверовия образ. И ще бъде направен белег на името на звяра, или числото на името му; и числото му е шестстотин шейсет и шест”, тоест шест пъти сто, шест пъти десет и шест единици, за да се възстанови цялото отстъпничество, което е било в продължение на хиляди години. Защото за колкото дни е създаден този свят, толкова хиляди години ще просъществува. И затова книгата “Битие” казва: “Така бидоха свършени небето и земята и цялото им воинство. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши” (Битие 2:1, 2). А това е и предсказание за миналото, както е било, и пророчество за бъдещето. Защото денят Господен е равен на хиляда години, и както за шест дни се е свършило творението, то очевидно е, че то ще свърши през шестхилядната година.

И затова по всяко време човекът, създаден в началото от Божиите ръце, тоест чрез Сина и Духа, се възсъздава по Божи образ и подобие, защото плевелите, които всъщност са отстъпничество, се изхвърлят, а пшеницата, тоест вярата, носеща плод на Бога, се събира в житница. Затова на спасяваните е нужна скръб, за да може по някакъв начин обработените, чувствителни, проникнати чрез търпение от Божието Слово и очистени от огъня, да бъдат годни за царски пир. Така един от тях, който бил осъден да бъде изяден от зверовете за това, че свидетелствал за Бога, казал: аз съм Христовата пшеница и ще бъда смлян от зъбите на зверовете, за да стана чист Божи хляб (Игнатий Богоносец).Всичко е създадено за спасение на човека, за да може това, че има свободна воля и избор, да го направи зрял за безсмъртие и по-добре да го подготви за вечна покорност на Бога. Затова и творението е пригодено към човека, защото не човека е създаден за творението, а творението за човека. А народите, които дори не са поглеждали към небето, не са поднасяли благодарности на своя Творец и не са искали да видят светлината на истината, а са се лутали като прилепи, потопени в дълбините на невежеството си, Божието Слово справедливо е сравнило с капка от каца, малък наклон на везните и като че ли нищо: те са толкова полезни за праведните, колкото носи полза стъблото за прорастването на пшеницата, и сламата за топенето и обработката на златото. Затова, когато Църквата накрая бъде внезапно взета оттук, то ще бъде – казано е – скръб, каквато не е имало от началото и няма да има. Защото това е последната борба на праведните, в която те, побеждавайки, се увенчават с безсмъртие.

И затова в бъдещия звяр ще бъде възродено цялото безчестие и всякакво коварство, за да може цялата богоотстъпническа сила, събрана и заключена в него, да бъде хвърлена в огнената пещ. И между другото, името му ще е с числото шестстотин шестдесет и шест, защото той възражда в себе си цялото разнородно зло, което е било преди потопа и е произлязло от отстъпничеството на ангелите. Защото Ной е съществувал шестстотин години, когато потопа е връхлетял земята, за да изтреби умножаването на земята заради нечестивото поклонение, което съществувало по времето на Ной. Антихристът ще възроди цялата заблуда, която е съществувала след потопа, измислените идоли, убиването на пророците и изгарянето на праведните. Защото издигнатия от Навуходоносор образ е бил висок шестдесет лакътя, широк шест лакътя, и заради него Анания, Азария и Мисаил, които не му се поклонили, били хвърлени в огнената пещ, чрез своето приключение пророчески показвайки предстоящото накрая изгаряне на праведните. Защото целия този образ е бил предзнаменование за неговото пришествие и показвал, че единствено на него трябва да се покланят всички хора. И тъй, шестстотинте години на Ной, при когото бил потопът, причинен от богоотстъпничество, и числото на лактите на образа, заради когото праведните били хвърлени в горяща пещ, отбелязва числото на името на този, в когото се възражда цялото хилядолетно отстъпничество, неправда, безчестие, лъжепророчество и лъжа, затова земята ще бъде връхлетяна от огнен потоп.

При това положение на нещата, а и след като това число съществува във всички най-добри и древни преписи на Апокалипсиса, пък и тези, които лично са видели Иоан свидетелстват за него, и когато разума ни учи, че числото на името на звяра, съобразено с гръцкото пресмятане по съдържащите се в него букви излиза шестстотин шейсет и шест, тоест толкова стотици и десетици, колкото единици, – защото еднаквото повторение на числото шест посочва възраждането на цялото богоотстъпничество (на антихриста), което е било в началото и по средата, и ще бъде в края на времената, – аз не знам, по какъв начин някои поради своето невежество са изпаднали в заблуждение, изкривявайки средното число на името, изваждайки от него петдесет и слагайки вместо шест десетици една. Мисля, че това се е случило поради грешка на преписвачите, както обикновено става, тъй като числата се обозначават посредством букви, и гръцката буква, означаваща числото шейсет лесно се е превърнала в гръцката буква йота. После някои са приели това без да го изследват, и при това едни просто и сляпо са употребявали числото десет, други пък, недоразбрали, са се осмелили да търсят името, съдържащо се в грешно и невярно число. Мисля, че тези, които без да искат и без лош умисъл са направили това, Бог ще дари с прошка. Що се отнася до тези, които заради тщестлавието си са се решили да определят името от грешното число и обозначават с някакво измислено от тях название предстоящото пришествие на антихриста, то те няма да останат ненаказани, защото са лъгали и самите себе си, а и тези, които са им вярвали. И първата вреда е тази, че те са се отклонили от истината и несъществуващото са приемали за истинно, после такъв непременно ще бъде подложен на голямо наказание, каквото ще бъде и за този, който добавя или съкращава нещо от писанието. Освен това и друга немалка опасност заплашва тези, които си приписват знанието за името на антихриста. Защото ако те предполагат едно име, а той дойде с друго, те лесно ще бъдат излъгани от него, мислейки, че още не е дошъл този, от когото трябва да се пазят.

Затова такива хора трябва да узнаят и да се върнат към истинското число на името, за да не бъдат причислени към лъжепророците. Но знаещите вярното число, възвестено от писанието, тоест числото 666, нека първо да допуснат разделение на царството между десетте, после, на второ място, когато тези царе започнат да царуват и да поправят работите си и да умножават царството си, и неочаквано дойде някой, който ще си присвои царството им и ще уплаши упоменатите царе, някой, който има в своето име гореозначеното число, – нека признаят, че това наистина е мерзостта на запустението. Това казва и апостолът: ‘‘Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел” (1 Солуняни 5:3). Иеремия пък е открил не само неговото внезапно пришествие, но и коляното, от което ще дойде, казвайки: “От Дан се чуе пръхкане на конете му, от громкото цвилене на жребците му трепери цяла земя; ще дойдат и ще опустошат земята и всичко по нея, града и които живеят в него” (Иеремия 8:16). И поради това същото пле¬ме не се упоменава в Апокалипсиса в числото на спасяемите (Откровение 7:5-7).

Затова по-сигурно и безопасно е да чакаш сбъдването на пророчеството, отколкото да предполагаш и да предричаш някакви имена, защото могат да се намерят много имена, съдържащи в себе си гореозначеното число, и все пак този въпрос ще остане неразрешен. Защото ако се окаже, че има много имена, съдържащи това число, то се пита, кое от тях ще носи антихристът, който ще дойде? Това го казвам не поради недостиг на имена, съдържащи числото на името му, но от страх пред Бога и от ревност към истината, защото името Епанфас съдържа търсеното число, но за него не твърдя нищо. И името латинец съдържа числото 666, и е много вероятно, че последното царство носи това название, защото сега царуват латинците, но не искам да се хваля с това. Но от всички намирани от нас имена Титан – ако напишем първата сричка с две гръцки гласни Е и И – е най-вероятно, защото то съдържа гореозначеното число и се състои от шест букви, във всяка сричка по три букви. То е древно и не се употребява, защото никой от нашите царе не се е наричал Титан и нито един от идолите, открито почитани от гърците и варварите няма такова име; но у мнозина то се смята за божествено, така че и слънцето у сегашните властелини се нарича Титан, и съдържа известен намек за отмъщение и отмъстител; така и антихристът ще дава вид, като че ли отмъщава заради угнетените. Освен това то е древно име, правдоподобно, царско и по-подходящо за тиран. Затова, ако името Титан има на своя страна толкова много доводи, то голяма е вероятността да заключим, че антихриста, който ще дойде, може би, ще се нарича Титан. Аз, обаче, не се решавам твърдо да го обявя за име на антихриста, знаейки, че ако е било необходимо открито да бъде възвестено неговото име в настоящето, то би било обявено от този, който е и видял откровението. Защото откровението е било малко преди нашето време, но почти през нашия век, в края на царуването на Домициан.

Той посочва числото на името на антихриста, за да се предпазваме, когато дойде, знаейки кой е той; името му пък е премълчал, защото то е недостойно да бъде възвестено от Светия Дух. Защото ако то беше възвестено от него, то, може би, той би просъществувал дълго време. А сега, тъй като той е бил и го няма, и ще излезе от бездната и ще загине (Откровение 17:8), като че ли не е съществувал, то името му не е възвестено, защото име на несъществуващ не се възвестява. А когато антихристът опустоши всичко на този свят, процарува три години и шест месеца и седне в Иерусалимския храм, тогава ще дойде Господ от небето на облаци в славата на Отца, и него и покорните нему ще изпрати в огнено езеро, а на праведните ще даде времена на царство, тоест на успокоение, свещен седми ден, и ще възстанови обещаното наследство на Авраам, царството, в което, по думите на Господа мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова (Матей 8:11).

__________________________

*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения –  авторът, св. Ириней Лионски (130-202), негова книга, друга книга за неговия живот и дейност и второто пришествие на Господ Иисус Христос. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Xk.