Ева Ковачева

Abstract

„Eschatology as a thematic field in theology, is considered to address the topic of the ultimate events in the history of humankind. The present study argues that the books of the New Testament contain some verses in which events that are usually associated with the end of time are presented in the indicated places as present.

***

Понятието „есхатология“ произхожда от гръцката дума „τὸ ἔσχατον“ (есхатон) – „последното“, „краят“ и означава буквално „учение за последните неща, за последното време[1]“. Според определението в Оксфордския речник „есхатологията изследва окончателния край на нещата, последната развръзка на цялото творение. Така разглеждана есхатологията очевидно е световна по обхват, но обикновено в нея се прави разлика между крайната съдба на единичния човек и на света. Личната есхатология се отнася до крайното състояние на отделните личности и какво ще стане с тях в края на времето[2]“. Според Klaus Koenen широко разпространено е също средно твърдение, че есхатологията обозначава представата за окончателното вътрешно на света време на спасение: очаква се не края на времето, а един обрат (смяна, преход)[3] във времето, който води до завършеност (съвършенство) на творението; не един друг свят, а този свят по друг начин; не живот на небето, а реализиране небето на земята; не край на времето, а край на страданията и греха в едно време без край[4].

Най-популярно мнение по отношение есхатологията в Свещеното Писание на Новия Завет, е, че предсказаните в него събития за победата на доброто над злото, за настъпването на Второто пришествие на Христос, спасението на душите и влизането в рая ще се случат в неопределено бъдеще време, което не е известно никому освен на Бог Отец (Мат. 24:36) **. Въпреки това още през I-ви век в Евангелията Самият Иисус Христос предупреждава, както и Неговите апостоли в техните послания, че идването Му е „близо“, „скоро“, че това събитие ще настъпи „внезапно“, „неочаквано“ и „изведнъж“ (Мат. 24:42-44; 25:1-13;Марк13:32-37; Лук.12:36-40; Иак. 5:9; 1 Петр. 4: 5,7;2 Петр. 3:10-12;1 Кор. 15:51-52; Фил. 4:5;1 Сол. 5:2-6;Евр. 10:36-37;Откр. 1:1; 3:3,11; 16:15; 22:7,12,20). Чрез това те подканват вярващите да пребивават в постоянна будност, трезвеност, напрегнато очакване и готовност, да се намират в „свят живот“ и „постоянна молитва“(Мат. 25:1-13;1 Петр. 4:5,7;2 Петр. 3:10-12;1 Сол. 5:2-6). Освен това някои съвременни учени[5] установяват, че първоначалното хоризонтално историческо мислене на древното християнство в посланието на св. Павел до евреите е транспонирано според александрийския мисловен модел по вертикала. Истинската надежда за живот не се насочва повече към едно божествено бъдеще, а към достъпа до вече постоянното настоящо отвъдно [6].

Тезата, която се поставя в настоящето кратко изследване, е, че в Свещеното Писание на Новия Завет са налични някои стихове, в които се говори за събития, които ще се случат не някъде далеч в линейното историческо време, а в тях се указва към настоящето, тоест че последните времена са „сега“. Целта на изследването е да се изложат основни места открити от автора в Новия Завет, без претенцията, с тях да се изчерпва техния цялостен брой. Впоследствие посочените места да се обяснят контекстуално, според описаното от съставителите на новозаветните книги и въз основа на тълкуванията на светите отци, както и на изследванията и коментарите на съвременни учени върху тях. Накрая се извеждат важни изводи и заключение за техния смисъл и значение, във връзка с темата на изследването.

1)Първото място, в което се посочва бъдещето като настояще, е в Евангелие според евангелист Лука. В него се описва, че Иисус Христос се обръща от кръста към разбойника до Него с думите: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43). Установява се, че цитирания стих съдържа следната последователност на изложените събития: Христос съобщава на разбойника, че той ще бъде заедно с Него „днес“ в рая, след което настъпва мрак по цялата земя от шестия до деветия час, слънцето потъмнява, храмовата завеса се раздира през средата, Христос извиква, че предава духа Си в ръцете на Отца (Лука 23:43-46). Според блажени Теофилакт разкъсването на храмовата завеса означава, че Христос отстранява от този момент нататък преградата, която е съществувала между земния и небесния свят, между хората и Бога[7]. „Светая Светих“, която като част от храма символизира също „рая“, тоест мястото на най-близко пребиваване на човека до Бога и общение с Него, означава, че оттогава то е отворено, достъпно и възможно за всички вярващи без разлика, а не само за първосвещеника, който единствено имал право да влиза в него според Лев. 16:2. От последователността на изложените събития в посочения текст се извежда извода, че наставането на мрак по земята и потъмняването на слънцето се случват преди разкъсването на храмовата завеса, което означава преди преминаването на прага, който разделя човешкия от Божествен свят. Настъпването на мрак в човешкия свят и затъмняването на физическото светило – слънцето, което се вижда с човешките очи, според тълкуванието на блажени Иероним Стридонски означава, че то се затъмнява от светлина в Божествения свят, от самия Бог, Който представлява най-силната светлина (1 Иоан 1:5) и Който осветява всичко. Това е светлината, която не се вижда с обикновените, а с духовни очи[8]. Според друг (анонимен) коментар чрез нощта естествено се въвежда между два дни, защото трябва да се роди новия ден – денят на възкресението. И тези дни трябва да бъдат разделени, за да не изглежда, че природата на този и на онзи век е една и съща, защото хората умират в плът, но възкръсват в духовно тяло. Така че денят на мрака е вид смърт, което показва, че трябва да се роди нещо ново. Възможно е също така според същия тълкувател нощта да е злото, а денят – правдата[9]. За думата „веднага“, както и нейните синоними „внезапно“, „скоро“ и „незабавно“, която се съдържа в паралелния на този стих в Мат. 24:29, Александър Павлович Лопухин отбелязва, че тя има както миниатюрно така и обширно космическо значение[10].

2)Второто такова място в Новия Завет се намира в глава 2 от книга Деяния на светите апостоли: „Тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня; но това е реченото чрез пророк Иоиля: ,и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват. И ще покажа чудеса горе в небесата и личби долу на земята, кръв и огън, дим и пушек. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спасиʻ“ (Деян. 2:15-21). От цитираните стихове се вижда, че св. апостол Петър привежда старозаветното пророчество на Иоил за настъпването на последните дни и на славния ден Господен, който се предхожда от затъмняване на светилата – слънцето и луната. По подобен начин се говори за затъмняване на светилата при настъпването на Господния ден и в пророчества, които се съдържат в книгите на Новия Завет (срв. Мат. 24:29; Марк 13:24; Лука 21:25; Откр. 6:12; 8:12). Апостол Петър отнася цитираното предсказание за „последните дни“ към настоящето, като обяснява, че това се случва „сега“ на Петдесетница при слизането на Светия Дух върху вярващите. От това става ясно, че минало (пророчеството), настояще (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деян. 2:15-21). При това в цитирания стих прави впечатление, че първото нещо, с което апостолът свързва „последните дни“ е „изливането на Божия Дух върху всяка плът“. Христо Попов смята, че явяването на Месията в света за старозаветния човек означавало настъпване на свършека на света, начало на „последните дни“ и за това в пророческото съзерцание на Иоил събитията на Първото и Второто пришествие на Христос се сливат, тъй като според същия тълкувател те са отдалечени по време, но сходни по естество[11]. Архиепископ Евсевий (Орлински) смята, че под „последните дни“ в Деян. 2:17 трябва да се разбира времето от Първото идване на Спасителя на земята до края на света, за което той се позовава на стиха „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Според същия автор то се нарича „последно време“ или „последни дни“, защото изпълненото с благодат царство на Христос, в което спасението се придобива чрез вярата в Него, е последното дело на необикновената загриженост на Бога за човешкия род. В изложеното пророчество на пророк Иоил се предсказват събития, които се простират през цялото време от началото до края на изпълненото с благодат царство на Христос[12]. Според Лопухин под „последните дни“ в старозаветните пророчества обикновено се посочват не само бъдещи събития, които трябва да се случат в края на старозаветното време и началото на новозаветното, но и такива, които ще се случват през цялата новозаветна епоха до нейния край (вж. Ис. 2:2; Мих. 6:1 и други)[13].

3)Третото място се съдържа в книга Откровение на св. Йоан Богослов. В предпоследната глава 21 на споменатата книга се представя образа на „новото небе“ и „новата земя“, на „Новия Иерусалим“ „слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж“ (Откр. 21:2). Въпреки че това е последната картина, която се представя в Новия Завет, след като злото в света преди това окончателно е победено, прави впечатление, че непосредствено след описаното, в следващата последна глава 22, се казва, че „времето е близо“ (Откр. 22:10), както и Самият Христос предупреждава три пъти в същата глава „ида скоро“ (Откр. 22:7, 12, 20), след което думите преместват читателя изведнъж още по-неочаквано в „настоящето“ с израза „Дойдѝ!“ изказан в сегашна повелителна форма: „Аз, Иисус, изпратих Своя Ангел да ви засвидетелствува това в църквите… И Духът и невестата казват: дойдѝ! и който чува, да каже: дойдѝ! който е жаден, да дойде, и който желае, нека взема от водата на живота даром“ (Откр. 22:16-17)[14].

Прочетете още „Есхатологията като настояще*“ →

Ева Ковачева

Abstract

After adducing, interpreting, comparing and analyzing specific verses regarding the anointing in the Old and New Testaments, the present study draws conclusions about the nature and meaning of the anointing with the Holy Spirit in the New Testament age. Keywords: oils, anointing, the Holy Spirit.

***

В настоящето изследване се разглежда значението и начина на осъществяване на помазанието в Свещеното Писание. След направения анализ и сравнения между стиховете, в които се засяга посочената тема в Стария и Новия Завет, се извежда заключение за същността и смисъла на помазанието със Светия Дух в новозаветната епоха. В Новия Завет се срещат само четири пасажи, за които се указва за помазване с eлей, като в никой от тях не се дава обяснение за употребата му. За това може да се заключи единствено от взаимовръзките в текста: 1) Иисус Христос споменава за помазване на главата при постене (Матей 6:17); 2) учениците Му помазват болни и ги лекуват (Марк 6:13); 3) Мария помазва краката на Христос в доказателство за нейното почитание към Него (Лукa 7:38,46; Иоан 12:3)[1]; в същия смисъл е и изливането на елей върху главата на Христос от една жена, която според блажени Теофилакт, чрез това отдава чест на Неговото Божество, както и той обяснява, че в случая елеят символизира благоуханието на добродетелите[2] (Матей 26:7; Марк 14:3); 4) презвитери помазват болни за лечение (Иаков 5:14). E. Kutsch отбелязва, че на съответното място се използва на гръцки език не думата „chrinein“, която обикновено се използва за религиозно помазание, а вместо това стои думата „aleipho“, която се употребява в медицински случаи[3]. На същото обръща внимание и С. Hagensick, че гръцката дума, която се превежда в този стих като „болен“, е „astheneo“, и тя означава в буквален смисъл „без сили съм“ и може да се отнася както за духовна, така и за физическа болест. За думата „болен“ в стих 15 се използва гръцката дума „kamnos“, която се превежда в Евреи 12:3 с „отпаднал“. Блажени Теофилакт също определя действието им във връзка с лечение: „Това апостолите правили още тогава, когато Господ живеел сред човеците, и помазвали болните с елей“, за което се позовава на стиха „и мнозина болни помазваха с елей, и ги изцеряваха“ (Марк 6:13)[4]. В Стария Завет Исаия говори за медицинска употреба на елея в Исаия 1:6, а в Новия Завет евангелист Марк и евангелист Лука споменават за медицинска употреба на елея в Марк 6:13; Лука 10:34[5].

В Новия Завет се говори за Христос като Божий Помазаник в следните стихове: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените“ (Лука 4:18); „И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев, че Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос [Помазаник]“[6] (Деяния на светите апостоли 2:36); „Въстанаха царете земни, и събраха се князете ведно против Господа и против Неговия Помазаник. Защото наистина се събраха в тоя град против Светия Твой Син Иисуса, Когото си Ти помазал“ (Деяния на светите апостоли 4:26-27); „Как Бог помаза с Дух Светий и със сила Иисуса от Назарет, Който изходи Иудея, правейки добрини и изцерявайки всички насилвани от дявола, защото Бог беше с Него“ (Деяния на светите апостоли 10:38); в Послание до Евреите се описва за Христос при Неговото триумфално завръщане на небето следното: „А за Сина: Твоят престол, Боже, е вечен; жезълът на правотата е жезъл на Твоето царство. Ти обикна правдата и намрази беззаконието; затова, Боже, Твоят Бог Те помаза с елей на радост повече от Твоите съучастници“ (Евреи 1:8-9). От приведените стихове се установява, че единствено в последния от тях, се споменава думата „елей“, но не в буквален, а в преносен смисъл. Под „елей на радост“ според тълкуванието на Евтимий Зигавин трябва да се разбира Светия Дух, Който е „радостотворец[7]“, което се потвърждава и от тълкуванието на преподобни Икумений Триккский[8]“.

По отношение на помазанието на вярващите в Свещеното Писание на Новия Завет се съдържат само следните три стиха: „И вие имате помазание от Светаго и знаете всичко“ (1 Иоан 2:20); „И помазанието, което вие получихте от Него, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило“ (1 Иоан 2:27); „А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог“ (2 Коринтяни 1:21). Тълкуванието на блажени Теофилакт към 1 Иоан 2:20 и 1 Иоан 2:27, е, че под „помазание“ се разбира „Светият Дух[9]“, а към 2 Коринтяни 1:21, че вярващите се помазват сега със Светия Дух, а не с елей, както е било през старозаветната епоха: „Това… че стоим твърдо във вярата в Христа, ни го даде Бог, Който и ни помаза, и ни запечата, тоест направи ни пророци, царе и свещеници. Защото такъв е всеки кръстен: той е пророк, като виждащ това, което око не е виждало и ухо не е чувало; той е свещеник като такъв, който е длъжен да принесе себе си в жертва жива, свята и благоугодна Богу; той е цар, като син на Царя на царете Бога и наследник на бъдещото царство и като сега царуващ над неуместните помисли и поставен по-горе от целия свят. Както в древността свещениците и царете били помазвани с елей, така сега ние сме помазани с Духа, когато Бог ни даде залога на Духа в сърцата ни. А ако ни е дал залог, то, разбира се, ще ни даде всичкоʻ. А залог нарича даваните сега дарби на Духа; защото отчасти разбираме и отчасти пророкуваме, а съвършеното ще получим тогава, когато Христос се яви в славата Си[10]“. Св. Иоан Златоуст дава подобно обяснение на цитирания стих: „Какво означава ‘помазан и запечатан’? Това означава, че Този, Който е дал Духа, чрез Когото е постигнал и двете – помазанието и запечатването, правейки ни заедно и пророци, и свещеници, и царе, защото в древни времена тези, които са получили тези добродетели, са били помазани. Но сега имаме не една от тези добродетели, а и трите, и освен това в най-голяма степен, тъй като се надяваме да получим царството и ставаме свещеници, когато принасяме телата си в жертва на Бога[11]“. Св. Теофан Затворник пише за същия стих: „И помазаният, тоест, който е изпълнен със Светия Дух, чрез Чиято сила се предава на нашия дух съвършенства, които имаха предобраз при древните първосвещеници, пророци и царе. Това помазание не е външен знак, а вътрешно притежание на означаемото, което потвърждава, че Божиите обещания са истинни[12]“. Св. Теофан Затворник отбелязва, че апостолът акцентира и върху това, че както апостолите, така и вярващите са помазани от Бога без предимство на едните пред другите: „Ти и аз, тоест и апостолите, и вярващите: защото се казва, че едно и също работи в тези и в другите; и апостолите в това отношение нямат предимство пред вярващите, защото това принадлежи към общия ред на вярата и делото на спасението… Запечатването с Духа е дарбата на Духа в сърцата ни или Неговото жилище във вътрешния ни човек. Това e обручение, тоест залог, че всички обещания, които все още не са изпълнени, несъмнено ще бъдат изпълнени[13]“. Амброзиаст обръща внимание и върху друга особеност в съответния стих, че когато се говори в него за Светия Дух, при това трябва да се вземе под внимание и връзката Му със Света Троица: „Св. апостол Павел има предвид, че Отец и Синът правят едно нещо… Когото Синът утвърждава, потвърждава и Отец. И когато Отец дава Духа, и Синът присъства. За това св. апостол Павел казва на римляните: Ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов (Римляни 8:9). Тъй като говори за съвършенството на човека, апостолът споменава Троицата, защото цялата пълнота на съвършенството е в Светата Троица[14]“.

Освен посочените стихове, в книга Деяния на светите апостоли се описва един случай на „слизане“ на Светия Дух над повярвалите от практиката на древните християни, при който не се използва думата „помазване“, а се говори за „възлагане на ръце“ над кръстените, като в текста се прави разграничение между Кръщението и слизането на Светия Дух: „Като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е приела словото Божие, проводиха там Петра и Иоана, които слязоха и се помолиха за тях, за да приемат Дух Светий. (Защото Той не бе слязъл още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса). Тогава възлагаха върху им ръце, и те приемаха Духа Светаго“ (Деяния на светите апостоли 8:14-18). Подобен случай се описва в същата книга и на друго място при св. апостол Павел: „Те (някои ученици в Ефес) се кръстиха в името на Господа Иисуса. И когато Павел възложи на тях ръце, слезе върху им Дух Свети“ (Деяния на светите апостоли 19:5-6). От цитираните стихове, се извеждат изводите, първо, че и на двете места в назованата книга се говори за „слизане“ на Светия Дух върху вярващите и „приемането“ Му от тях, а не за помазване с „елей“, и второ, че за „слизане“ на Светия Дух не се говори следователно само на Петдесетница над апостолите (Деяния на светите апостоли 1:5,8-2:1-4), а и при вярващите, които те кръщават след това. В съчинението му „За Светия Дух“ св. Василий Велики обръща също внимание, че кръщението с вода не е идентично на кръщението с Духа: „Кръщението е един вид очищение за душата от мръсотията, полепнала по нея от плътските щения… а Светият Дух дава залога за живота[15]“, както и че „Светият Дух вдъхва животворната мощ, възобновявайки душите из мъртвината на греховността и повеждайки ги към живот с ново начало. Ето това означава да бъдеш роден отново из вода и Дух (Иоан 3:5), тъй като умъртвяването се извършва във водата, а животът ни се дава чрез Светия Дух[16]“; „Ето оттук можем да разберем каква е разликата между благодатта, дарявана ни от Светия Дух и извършваното във вода кръщение, защото Иоан е кръщавал във вода, за да предизвика разкаяние, а Господ наш Иисус Христос – в Светия Дух. ‘Защото аз – казва Иоан Кръстител – ви кръщавам във вода за покаяние; ала подире ми идващият е по-силен от мене;… Той ще ви кръсти в Дух Свети и в огънʻ (Матей 3:11)[17]“. При това според съвременните изследователи на Свещеното Писание, елеят не е единственият символ за Светия Дух, който се употребява за Него в книгите на Стария и Новия Завет. V. Janke изброява още следните символи на Светия Дух: гълъб (Матей 3:16; Марк 1:10; Иоан 1:31-34); вятър – Битие 1:2;2:7; Иов 33:4; 3 Царства 19:12; Иезекиил 37:9; Иоан 3:8; 20:22; Деяния на светите апостоли 2:2); огън (Матей 3:11; Деяния на светите апостоли 2:3-4; 1 Солуняни 5:19; Евреи 12:29); вода (Притчи Соломонови 1:23; Исаия 32:15; 44:3; Иезекиил 39:29; Иоан 4:14; 7:37-39; 1 Тимотей 3:5-6; Откровение 22:17); залог (2 Коринтяни 1:22; 5:5; Ефесяни 1:13-14; Римляни 8:11, 15-18, 23); печат (2 Коринтяни 1:22; Ефесяни 1:13; 4:30)[18]. Към изложените С. Hagensick добавя още един – светилник въз основа на Изход 35:14; Захария 4:1-14 срв. Откровение 11:1-7; Матей 25:1-13[19]. Според същия автор чрез различните символи за Светия Дух се подчертава всеки път Негов различен аспект. Посочените символи за Светия Дух описват не толкова какво Той е, а указват за това, какво Той прави и за Неговите задачи, които Той изпълнява в живота на вярващите, например: гълъбът – съчувствие, състрадание; елеят – упълномощаване; освещаваща сила, пречистване и обновление; светилникът – просветление; вятърът – животворене, творческа активност; огнените езици – оправомощаване за даване на свидетелство, просветляваща истина[20].

Прочетете още „Помазанието със Светия Дух*“ →

Ева Ковачева

В Евангелие от Иоан, думата υἱὸς се среща общо 55 пъти. В 43 случая това υἱὸς се отнася за Иисус Христос. Два пъти Той е обозначен като “Син на Йосиф” (1:45; 6:42). На 13 места се среща изразът “Син Човечески” (1:51; 3:13,14; 5:27; 6:27; 6:53; 6:62; 8:28; 9:35; 12:23,34,34; 13:31). Не толкова често, с десет примера, стои изразът “Син Божий” в (1:34; 1:49; 3:18; 5:25; 10:36; 11:4,27; 17:1; 19:7; 20:31). В два стиха се среща “Единородният Син”  ὁ υἱὸς ὁ μονογενής (Йн 3:16,18). Думата “Синът” ὁ υἱὸς, използвана  без определение, което означава абсолютно употребена, със 17 примера общо, е ясно водеща. Тези 17 примера не са разпръснати из цялото Евангелие, а са концентрирани в няколко пасажа [в 4 натрупвания с по 2 или повече примера. Наред с това и в 3 единични случаи]. Най-много места, в които е употребен абсолютен  υἱὸς  се намират в Иоан 5:17-30. Употребеното като абсолютно – ὁ υἱὸς (Синът) се вижда от пръв поглед, че стои почти навсякъде във връзка със също така употребеното като абсолютно, противоположното понятие ὁ πατὴρ (Отца) в ст. 19, 20, 21, 22, 23, 26. Синовството е това, към което св. евангелист Иоан насочва вниманието – отношението между Отец и Син. Това се вижда ясно в стих 19-20: „Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът. Защото Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори…”[15].

Според св. Софроний Врачански, Христос се нарича Син Човеческий, защото приел човешко тяло; а Син Божий, защото Бог Отец Го родил със слово (мислено) преди всички векове и времена[16]. „Но както първото Му раждане от Бог Отец не може да се постигне с човешки ум, така и второто Му раждане от Света Дева Мария е непостижимо[17].“ 

Отношението на синовство на Христос към Бог Отец от една страна надминава онова богосиновство, което следва според старозаветната традиция на всеки член на народа на Израил и с това придава особено  място на Христос. От друга страна  и вярващите получават осиновление. Както сам Христос се обръща към Бог Отец с “Ава Отче” (Мк 14:36)**, така Той учи учениците Си също да се обръщат към Бог в молитвата си с “Отче” (Мт 6:9-13).

Но според св. патриарх Фотий Константинополски, Бог не е в еднакъв смисъл Отец на Сина и на хората. При Сина има синовност по природа, а при хората осиновление по благодат. Поради това Иисус Христос прави разлика между „моя Отец“ и „вашия Отец“ (Йн 20:17)[18]. „Обожението на човека е причастност към Божествеността чрез възприемане на лъчите на нейната благост и живот в тях“[19].

Св. евангелист Иоан отнася богосиновството в пролога към неговото Евангелие и към онези, които чрез Христос придобиват спасение: „А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии (τέκνα θεοῦ γενέσθαι)” (Йн 1:12).

Св. апостол Павел набляга също на богосиновството на вярващите. На две места той призовава вярващите към молитвено обръщение с “Авва” (Рм 8:15 и Гл 4:6). Като цяло темата синовство св. апостол Павел разглежда в Гл 4:5-7:

5.„за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновлението (υἱοθεσίαν).

6.А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч Отче!

7.Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа.”

В същото послание (Гл 3:26), св. апостол Павел разгръща темата за надхвърляне на Авраамовото синовство и преминаване към едно по-широко понятие за синовство – това на всички вярващи в Христос: „всички сте υἱοὶ θεοῦ синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса”.

Действителността на живота преди това е тази на робите, а след това тази на пълноправното синовство, включващо (като синове) и разположението с наследството. В (Гл 4:1) св. апостол Павел използва думата „наследство“ (κληρονόμος), с което заключва своята аргументация в Гл 3:15-29.

Христос е Син Божий още чрез Неговото пратеничество – а вярващите стават синове Божии второстепенно, чрез осъщественото, чрез тяхното освобождение от робството, осиновяване. Христос дава молитвата „Отче наш“, изразяваща синовството на вярващите спрямо техния небесен Отец. Христос се обозначава като Син Божий и освобождаването от робство, което Той осъществява, има за цел, предишните роби да получат υἱοθεσία „осиновление“. Другото място в подкрепа на това твърдение е Рм 8:14-17:

14.„понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии (υἱοὶ θεοῦ);

15.защото вие не приехте духа на робство, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение (υἱοθεσίας, по-точно: осиновяване), чрез Когото викаме: Авва, Отче!

16.Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме деца Божии (τέκνα θεοῦ).

17.Ако пък сме деца, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънасленици на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим.“

Към темата богосиновство, св. апостол Павел се връща още веднъж в ст. 28-29: „При това знаем, че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро; защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя[20]” и „Защото както освещаващият, тъй и освещаваните, всички са от Едного; затова Той се не срамува да ги нарича братя, думайки: ,ще възвестя името Ти на братята Си, посред църква ще Те възпеяʻ “, (Евр 2:11-13).

Прочетете още „Основни христологични имена и титли – продължение и край*“ →

Ева Ковачева

Abstract

Im vorliegenden wissenschaftlichen Artikel werden die grundlegenden Christologischen Namen und Hoheitstitel vorgestellt und ihre Bedeutung und Etymologie erläutert. Es wird nach ihrer Herkunft  gefragt und untersucht, ob sie in der atl.-jüdischen Tradition oder im kulturell-religiösen und sprachlichen Umfeld des entstehenden Christentums wurzelt. Im Neuen Testament erfuhren diese Ausdrücke und Titel dadurch, dass sie konkret auf Jesus Christus bezogen wurden, eine charakteristische Uminterpretation und Neubestimmung.

Im Text wird die Bedeutung der Christologischen Namen und Hoheitstitel nach dem Kontext und in den Zusammenhängen, in den sie in den neutestamentlichen Texten verwendet werden, festgestellt. Es wird für jeden Titel hingewiesen, auf welche Dimension – in der gegenwärtigen oder in der eschatologischen verwendet wird, und  welchen neutestamentlichen Verfasser auf ihn am meisten akzentuiert. Dabei werden und  einige Auslegungen von Kirchenvätern in Bezug auf die Namen und die Ausdrücke, die über  Jesus Christus im Neuen Testament verwendet werden, angeführt. 

Zum Schluss wird den Begriff „Gottessohnschaft“ und seinen Gebrauch, zunächst  im Alten Testament, dann im Neuen Testament, in Hinsicht auf Christus und auf die Gläubigen, besonders nach Paulus aber auch im Evangelium nach Johannes, dargestellt. 

***

Иисус Христос е центърът на християнската вяра и живот. Той е Словото Божие, Което трябва да следваме, живеем и към Което да се стремим.

Името е свързано със същността на неговия носител. Титлите говорят за един особен статус. Когато изследваме Христовите имена, титли, обозначения и изрази, свързани с тях, ние малко повече се приближаваме към личността и делото на Спасителя, макар Той като Син Божий да остава непознаваем в Неговата дълбочина и пълнота. Божиите имена са сила, защото пише, че „няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (ДА** 4:12).

В Свещеното Писание на Новия Завет Иисус Христос се нарича  Господ, Месия, Син Божий и Син Човечески. Христологичните имена и титли се срещат също в Стария Завет. Там те са употребени по отношение на други лица и събития (царе, първосвещеници и пророци), а някъде в предобразен смисъл. В Новия Завет, чрез живота и учението на Иисус Христос, се разкрива в пълнота техния смисъл и съдържание. За Иисус Христос се употребяват и редица обозначения, които пряко се свързват с Неговото дело като Спасител и Изкупител на човечеството. Такива определения са: „Агнецът“ (Йн 1:29), „Ходатай“ (1 Тм 2:5), „лозата“ (Йн 15:5), „хлябът на живота“ (Йн 6:35), „вратата“ (Йн 10:7), „пътят“ (Йн 14:6), „светлината“ (Йн 8:12), „възкресението“ (Йн 11:25) и други. В Свещеното Писание на Новия Завет се употребяват над 50 титли и обозначения за Иисус Христос. 

Настоящото изследване има за задача да представи основните Христологични имена и титли, да обясни тяхната етимология, да проследи произхода им – да установи доколко той се намира в Стария Завет, доколко в културно-религиозната и езикова среда на възникващото Християнство и да разкрие по-дълбоко тяхното значение в Свещеното Писание на Новия Завет според контекста и връзките, в които те са употребени.

а) Иисус

Името Ἰησοῦς  е гръцкият начин на изписване на еврейското име (Jeschu) или (Jēschūʿa), а това е кратката форма на библейското име (J^ehōschūʿa). Същото име в Стария Завет носят приемникът на Моисей – Иисус Навин и премъдрият Иисус син Сирахов. В Септуагинта името на Иисус Навин (Jоsua) е предадено с Ἰησοῦς. Тъй като Христос носи като собствено също името Иисус, се предполага, че Той е бил назоваван от Своите съвременници вероятно (Jehoschua) или още по-вероятно (Jeschua) или (Jeschu). Jeschu е Неговото име според равинското предание и оттам в съвременния еврейски език. Jehoschua като много други библейски собствени имена е едно говорещо теофорно име. В превод то означава „Y’H’W’H’ е помощ“ или „спасение“[1].

Изписването на името Иисус с двойно „и“, в православната традиция, произхожда от начина на изписване на това име в гръцкия език – Ἰησοῦς. В него втората буква (след йота – ι) е η (ета/ита). Източната  църква се ръководи по византийското или Ройхлиновото произношение, според което буквата η се произнася [i], а тъй като преди нея стои ι, която е също „и“, се получава двойно „Ии“. Западната църква се ръководи по Еразмовото (старогръцкото) произношение, според което η се произнася [ē]. По тази причина при тях Ἰησοῦς се транскрибира [Iesus], каквато е и латинската форма на името, докато  в съвременните западноевропейски езици е установена формата Jesus[2].

Прочетете още „Основни христологични имена и титли*“ →