Андриан Александров

Abstract

Практическото богословие на ХХI век е отговор и резултат от църковния живот, който стана толкова сложен, колкото глобалната постмодерна култура и информационното общество. Тази статия прави преглед на това как Православната църква намира трудни решения на нови проблеми, възникващи в българското общество. Като отражение на възстановяването на традиционните връзки с международната религиозна общност, която е била исторически разделена по различни начини, Българската православна църква възстанови местното многообразие. Медиите, научната и църковната комуникация се променят и теологията трябва не само да обясни, но първо да осъзнае и да трансформира и интернализира културните постижения в духовно полезни резултати. Прякото участие в тези процеси в моята област ми даде възможност да наблюдавам явления, които да бъдат изследвани.

***

Увод

Промените в съвременната медийна, научна и църковна комуникация поставят пред повечето вярващи и богослови множество сериозни въпроси, чието разрешаване не може да бъде отложено или делегирано. Заимстваните решения от други църковно-медийни социокултурни контексти не винаги са оптимално приложими в българската духовна, интелектуална и популярна среда. За да бъдат разбрани добре процесите в богословието на ХХI век като цяло, най-важното условие е проактивното отношение. Съвременното общество не търпи застой и бързо заменя отсъстващите практики с иновации, които често остават неразбираеми или неудовлетворителни от православна гледна точка.

Отстояването на истините на вярата и религиозните свободи, което у нас нерядко се разбира повече като демократизиране на религиозните общности, отколкото като ориентация към сътрудничество, проява на солидарност или социална активност, през последните две десетилетия е израз и демонстрация или стремеж към конфесионално благосъстояние. В същото време духовните лидери често изразяват резерви към посрещане на по-специфични потребности на вярващите, ако това би създало обществено напрежение или навредило на публичния институционален образ, което понякога води до криза на самоидентификацията на някои от членовете на тези общности. В крайна сметка общото средно ниво на осведоменост в областта на религиозната проблематика в едно общество пряко зависи от активното и значимо социално участие и на духовенство, и на миряни, както и в трайно и неизменно добросъседство с другите религиозни общности.

У нас вътрешната и външната църковна мисия[1] среща остри комуникационни проблеми, които можем да отнесем към политическото наследство и реалности, чиито последствия още не са напълно преодолени, а още по-малко забравени. Богословската неадекватност на медиите или по-скоро фрагментираната хаотична реалност, която те отразяват, създава ответно дистанциране сред населението. Това се случва въпреки компенсацията на обществено доверие към Църквата на мнозинството българи с православна принадлежност, които, макар и в голяма степен религиозно непросветени, успяват да се консолидират. Такива са например опитите за въвеждане на религиозно образование или честите случаи на стихийна противосектантска кампанийност в недалечното минало.

Медийна комуникация

През XXI век медийната комуникация е динамично технологизирана, дигитализирана, виртуализирана, роботизирана, популяризирана, демократизирана, но също така и девалоризиращата ѝ възможност е неограничена. Опитът от религиозното присъствие в медиите през първите две десетилетия на века у нас все още не е напълно адекватен към реалността в началото на третото десетилетие, нито е продължение на последното десетилетие на миналия век. През изминалите тридесет години на преход, след първоначалното възхищение, последвано от ентусиазъм, резерви, концепции, обучения и стратегии, очакванията на обществото към църковните и религиозните среди чувствително се занижиха, на фона на разнообразието от десекуларизационните стремежи в останалата част на света. Докато години наред медиите разясняваха и показваха богослужението на хората, днес те вече го излъчват, канят духовенството да проповядва и наставлява директно в ефир и онлайн. Наред със запълването на дефицитите на компетенции и кадри, преодоляването на зависимости и рискове, правото на информираност и избор на медии вече е спазено в хода на комуникационните процеси и за религиозните хора. Официалните църковни медии се развиват и стават все по-представителни, въпреки ограничения бюджет за такива рубрики, а неформалните израстват с благословението на духовенството и със самоотвержените усилия и талант на църковни ентусиасти и активисти.

При трудности с лустрацията и трансформирането на травматичната памет от тоталитарния режим, които у нас стават кауза на два политически полюса очертали църковен разкол, за много вярващи е насъщно важно да могат да следват своето вероизповедание и да избегнат рисковете на нестабилната, разколническа или зилотска енорийска общност от началото на прехода.

Оптимизмът и идеализмът на църковните среди успява да преодолее духовните и организационни ефекти на кризата при високи нива на бедност, безработица, демографски срив и занижен ценностен консенсус, слаба обществена солидарност и дефицити на гражданското общество. Популяризирането на православието в обществото днес се извършва чрез различните форми на църковна катехизация[2], не задължително само под жанрово установената и красноречива реторична проповед[3], но и като информация, благотворителност, милосърдие, туристически, рекреативни и социални проекти, грижи, каузи и центрове и други. Не само медийното присъствие на вярващите и църковното наследство, но и участието на богослови в хуманитарни научни форуми, публикации и разработки, в изяви на българската култура и изкуство, се оказват значително посредничество и социално участие. Отчасти до църковния живот се подсигурява дори и достъп за хората в неравностойно положение, като с това се преодолява негативният ефект на социалната стратификация върху съвременния православен етос.

Отношението медийна грамотност – комуникационни нагласи в православието[4], както и в редица други области, преминава през изпитанието на Интернет, неформалните медии и социалните мрежи за да достигне до съобразяването с цивилизационно обусловените промени като изкуствения интелект и умната електронна техника и среда. Особеностите на събирането на статистически данни, съставянето на история на храм, медиен репортаж за енория или манастир и кампаниите, свързани с благотворителни каузи, съпричастни на църковната социална мисия не са широко популяризирани, нито има изпитани правила, от които да се ръководят журналисти, историци, социолози, организации и институции. Разчита се на двойна квалификация, която да снабди публицистите с богословски познания и ориентация или да подготви богословите за оптимална работа в медиите и тези две практики подсилват интеграцията на професионални, културни и социални сфери, които на пръв поглед изглеждат несъвместими.

По-конкретно медийната комуникационна култура на православните християни се сблъсква с нежеланието да участват в реклама, маркетинг, агитация и други подобни дейности като обекти и като субекти. На второ място, при близостта на времена на репресии и не напълно преодолян атеистичен социален контекст, гражданското групиране на вярващите е нарушено и разделено между религиозна общност и местна, професионална, творческа или друга култура. Ето защо, религиозният елемент трудно може да бъде доминиращ при личностната самоидентификация както в индивидуален, така и в колективен план.

Неформалните медии не се съобразяват с правото, свободата и изричното желание на вярващите да се уединяват сред молещия се народ в храма, нито на дарители, ктитори и благоукрасители, както и на свещенослужители и църковнослужители, които желаят да останат анонимни в своята вяра. Малцина православни християни биха искали постоянно „да излизат по телевизията“, особено когато празнуват или се каят, молят се или се обучават, да се виждат онлайн в социалните мрежи и да бъдат достъпни за оживени и обстойни дискусии. Но и традиционните медии поначало не могат да се съобразяват с религиозните чувства на вярващите и молбата им да не се споделя лична информация и да се спазват авторски права. Така камерата често обикаля по маршрута на прекадяване на храма за да покаже на целия свят, директно и завинаги, лицата на вярващите, които най-вероятно не биха искали да бъдат идентифицирани и следени, включително и в църковния двор.  

Това обстоятелство не би могло да се промени и ако обявите за църковни събития съдържат пояснение, че ще има заснемане. Някъде при постоянно директно предаване или излъчване на видеостена, хората привикват да стоят на места, откъдето да не се виждат и това отчасти решава проблема. Не малък културен шок за постсоциалистическата култура е внасянето на записващата техника в светите олтари и изнасянето на точна и навременна визуална информация оттам. Въпреки че след разкритията на агентурното минало на мнозина българи, както и напредъка и популяризацията на техниките за аудио и видео наблюдение, хората като че ли все по-малко се притесняват, че ще останат анонимни и че ако се благослови масово практикуването на онлайн душегрижие, мнозина ще проникват в тайната на изповедта.

В положителен план, медиите и профилите в социалните мрежи на вярващи и религиозни общности, където те в детайли и навременно споделят своя живот са много повече вдъхновяващи, отколкото рискови за тях самите. В щастие и в нещастие те могат да бъдат дидактични, инспириращи, приобщаващи, трезви и аскетични или умилителни и трогателни, информативни и представителни, рутинни и формални или иновативни и предизвикателни.

Така всеки сам преценява докъде да се докосне до подобна индиректна проповед и доколко тя му е необходима в момента и по принцип, въпреки че както изглежда често технологията или случайността прави този избор.

Дидактичността не е присъща на журналистиката, а по-скоро информативността и активната гражданска позиция, но когато става дума за църковен репортаж или отразяване на религиозни явления, очакванията могат да са и в тази посока. Отговорни за иконичността[5], иератичността, иеротопията[6] и иерархията, клириците са непрекъснато на стража и мисията им е да провеждат един вид духовен мониторинг, ако не и цензура. Затова коректната религиозна публицистика и всичко от сферата на медийната комуникация следва да се съобразява с изострените сетива на вярващите и да внимава в своите дискурси, доколкото професионалната етика и идентичност позволяват това.

В този контекст необходимо е привличането на широк кръг специалисти за изработване на концепция за комуникация между двата сектора (църковен и граждански), която да е приложима в конкретните условия на Българската православна църква.

Научна комуникация

Комуникацията в областта на богословието като религиозен дискурс от една страна е близо до интердисциплинните подходи, присъщи на хуманитарните дисциплини, но същевременно изграждащ се на основата на богословската парадигма в опозиция с хуманитарната.

В практическите области[7] като педагогиката, правото, литургиката и църковното изкуство, омилетиката, пастирството и социалната мисия на Църквата, богословието днес трудно възвръща предишните си функции. И досега духовенството на много места е част от местния елит със свое автентично богословско присъствие. Като цяло у нас все още е възприемано като уважаван традиционен елемент, украсяващ с богослужение и благославящ с молитви публични и частни събития и чествания, фолклорни празници и обичаи и нерядко, с устойчиво стопанисване на туристически и рекреативни обекти на културно-историческо наследство.

В просветната и научна сфера се обръща още повече внимание на традициите, защото „и децата трябва да знаят“ откъде идваме като народ, да разбират свещените сюжети в изкуството, да умеят да празнуват и да разбират възпоменанията и честванията, да се държат адекватно на религиозни места и с вярващи хора, да уважават светогледа и религията на другите. Тези обществени цели са били постижими в научен и културен контекст и в условия на властваща атеистична идеология, при крайно редуцирани и социално девалвирани възможности за религиозни изяви и практики, едва запазени в сферата на частния живот на отделни хора и поддръжката на автентичността на исторически паметници, предимно за туризма. Днес чрез храмове и манастири, богословите развиват просветна дейност с благословение на духовенството дори в старинни килийни училища, чрез детски и младежки лагери в свети места и поклонничество. Това означава, че науката е запазила данни, по които старинните практики да се възстановят, докъдето и в каквато форма е необходимо днес, но също така (е запазила) и представата за изначално създалите ги ценности, които са непреходни.

Богословската научна комуникация е изследване и обмен на опит[8]. И това е така още от моментите на евангелизацията и катехизацията в Древната църква, както и на всички онези първоначални стъпки в отговор на повика на Откровението, които изминават хората и тогава, и днес. Необходимо на този етап на достигане до християнското църковно учение е свидетелствата да се намерят, разпознаят и разберат, докато се опознават библейските, светоотеческите и по-късните църковни извори, чрез които се чува гласът Божи. На следващия етап убедените, просветени, приобщени и практикуващи християни, повече или по-малко, стават образ и извор на просвета за другите.

Под богословска научна комуникация днес изобщо не се има предвид само така нареченото академично писане, нито университетското преподаване, а още по-малко библиотечните информационни фондове.

В повечето богословски дисциплини първо се изисква опознаването на завиден обем от книжнина и разбирането на традиции, не всички от които могат да се наблюдават и усвоят на живо. Благодатната приемственост е водещата предпоставка за богословските изследвания; аскетичният опит е съпътстващата им характеристика, а старателната подготовка и внимателен иконичен изказ са рутинната им проява. Но богословието като по-конкретно понятие за изследователски и преподавателски занимания в добре обособено интердисциплинарно поле в съвременното образование и наука, не следва да се отличава като социокултурна дейност по обективност и добросъвестност от другите научни дисциплини и дискурси, колкото и трудно е да се очертаят методологичните особености пред съвременната аудитория и в медиите.

Съвременната наука отдавна е преминала академичната си традиционна фаза и се развива проектно ориентирано, в зависимост от практиката и приложността си в икономиката и други приоритетни сфери. Научна дейност в сферата на теологията и религията е устойчиво и позитивно архаична, и днес може да бъде най-обикновен филологически богословски превод или професионално издание на църковни старини, историческо, археологическо, изкуствоведско, антропологично и друго проучване на църковни обекти, животът в тях и социалното им значение и културно наследство. Важен аспект на богословския дискурс е трансформирането на негативите на внасянето на ново знание до комуникация в приемлива за чувствата на вярващите форма, особено след като половин век църковността е била представяна откъм негативни или идеологически подходящи прецеденти.

За църковността днес е важно научно-богословските и църковно-практическите резултати да са навременно обменяни, поне в страната, но също и международно и надконфесионално, чрез издигането на престижа на форуми, издания и преподаватели.

Най-трудното обстоятелство на богословската научна комуникация и на интердисциплинарните изследвания[9] е необходимостта да се съобразява църковния дискурс с хуманитарните и други подходи[10] в контекста на богословската парадигма. В този смисъл, за православното богословие е положително присъствието на учени от други направления и различни национални и конфесионални традиции, които да внесат своя принос в опознаването на богословското и църковно наследство в интерес на взаимно обогатяващата и развиваща научна комуникация. При разработката, обсъждането, защитата и публикацията на научни трудове в богословските научни звена внимателно се търси баланс между изискването от една страна за научна обективност, което е основно правило при изследователската работа, а от друга страна – съобразяването с веровите истини, което е в основата на богословската парадигма. Към това може да се добави и необходимостта от уважение към религиозните чувства на вярващите, защото аналитичната критика към свещени явления и обекти крие риск от профанация, подриване на обществения образ на вероизповедни общности и подценяване на живи наследства и идентичности. Ето защо успешното съвместяване на академичната свобода с църковния дискурс следва да бъде приоритет, а и се схваща като такъв от страна на редица учени, както богослови, така и не богослови, с ясното разбиране за връзката между православното наследство и практика и тяхното изследване, което е и същността на научната работа.

Църковна комуникация

Общуването в православна среда далеч не означава създаване на връзки и мрежи, които да отклоняват хората от традиционните структури на църковно обгрижване. Църквата е на първо място иерархична и свещена богочовешка цялост, идваща през времето и преминаваща във вечността. Църкви се наричат и християнски храмове и поместни религиозни институции, но в богословски план Църквата е преди всичко общество от вярващи.

Църковната комуникация включва както центробежната просвещаваща сила на евангелизацията, на керигмата, на мисионерската проповед, така и центростремителното богослужение с евхаристийното приобщаване и литургичната проповед, но също и иеротопичната тишина на аскетична молитва и трезвото съзерцание, които облагодатяват и въздигат към небесното.

Често ефектът от големите открития и глобални културни движения, парадигмални промени, геополитически конфликти, кризи и бедствия, са зависели и до днес се обуславят от появата на един гениален човек, нерядко извън установените елити, около когото неочаквано се съсредоточава традиция или иновация. В такива случаи тъкмо църковната комуникация нерядко е ориентирът, който позволява вниманието на хората да се задържи в сферата на хуманността.

Църковно общуване не е само възвишената изява на евхаристийната съобщност в уподобяване и сътрудничество на Бога, каквото е по същина богословието в изконния му смисъл. Научната комуникация в църковна среда също не е само рутинен схоластичен обмен на информация или теологични систематизации на необхватно за човешките възможности свещено познание.

Църковното общуване е молитвено, богослужебно и причастно. То съдържа благочестиви разговори в подходящо време, но често и ежедневното човешко бъбрене и обмен на житейски и пастирски опит и наставления, на православна информация, дори с елементи на политика и злободневност. В повечето балкански и източни храмове е по-обичайно да е малко по-шумно и динамично, отколкото в руските и някои задгранични на Запад. Отчасти това обясняват различните традиции, обичаи и културни контексти. У нас е по-популярно отношението към тези различни традиции да се възприема и обяснява повече откъм дихотомията църковен традиционализъм – модернизъм или като съвременна постмодерна свобода на вярващите. Последната се изразява в правото им на избор на енория, на предпочитания към отделни аспекти на богословието, характерни пастирски практики на отделен клирик или в това да имат по-изразени интереси в някои области на църковната култура като естетика, аскетика и други.

Днес е напълно обичайно, дори в светия олтар, служещите да разговарят и да споделят духовен или практически опит, понякога и под светлината на прожекторите, и да бъдат документирани или чути по микрофона от всички. Фоторепортажите също „издават“ подобни тайни на църковната комуникация, които не са необичаен прецедент, а по-скоро положителна практика. Във времена, когато изкуственият интелект вече е преминал прага на храма и дори на светия олтар, предимно за да подпомага хората и по време на молитва и богослужение, естествената човешка комуникация става все по-ценна.

Всяко отклонение от светския или духовен етикет в свещените места се определя като криза на съвременната социална компетентност. Правилата на благоприлично поведение днес като че ли не са на особена почит. От една страна отклоненията от добрия тон в храма са своеобразен тест за смирение, търпение и гостоприемство от страна на вярващите, особено към хората с увреждания, специални потребности и неравностойно социално положение. От друга страна такова поведение не се толерира в православието и се лекува с епитимия като грях, произлизащ от неправилни нагласи на осъждане, гордост, тщеславие, прелест, гняв и други.

Църковната комуникация освен всичко друго е и споделена духовна отговорност, простираща се от богослужението и проповедта, през милосърдието и православния стил на живот. Днес, не по-малко от изминалите две хилядолетия църковна история, е важно да ценим възможността чрез даруваното ни от Бога дар слово, да поддържаме живата общностност у дома, в обществото и в храма. Чрез стремежа към зададените с акта на Боговъплъщението ясни и високи стандарти на бъдещия живот в наднебесната общност, да бъдем достойни и приети в края на времето. На личностно ниво остава дилемата на ориентираното към реда общуване в храмова и манастирска среда, неговият баланс и целесъобразност. Още църковните канони ограничават осъждането на свещенството, особено от страна на миряни, които не са изрядни или на външни за църквата хора, от които това повече би могло да се очаква. Днес не по-малко естествено и логично е да има поне неформални механизми, регулиращи поведението и отношенията в храма и между верните, независимо от възрастта, здравословното и социалното им положение.

Регулирането на невербалната комуникация – гласа и езика на тялото (погледа, облеклото, жестовете, действията, движението и така нататък), не се ограничава само до екстремните примери отразени в предупредителните надписи в местата за поклонение като вид визуална комуникация. То включва още и стоенето на молитва с капеща свещ в ръка, особено на килима, заставането по време на богослужение в центъра на храма, особено на солея, преминаването между служещите и народа в определени моменти от чинопоследованието, разхождането из храма, закъсняването или недостояването, особено на света литургия, както и много други пречки, които постоянно се налага да се преодоляват.

Камбаните и клепалата са също вид църковно средство за комуникация, свързано с богослужебните времена и църковните събития, на което тук няма да се спираме.

Заключение

Днес повече от всякога е необходимо възпитаване на култура на поведение, която да надхвърля рутинното „как да се държим и стоим в църква“, защото дигиталната и комуникативна компетентност и достъпът до техника и услуги са ключови не само за интеграцията, равнопоставеността, благополучието и благосъстоянието, но също така и за избягването на религиозната гетоизация, маргинализация и алиенация в съвременното общество.

В условия на поредните глобални и локални предизвикателства на културната парадигмална промяна, на необходимостта да се общува с изкуствения интелект и практическата невъзможност да се живее извън глобалната мрежа, практическото богословие следва да предложи динамична и навременна актуална рефлексия, в контекста на реално социално участие – гражданско, академично и църковно.

______________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, слово, текст, том 3 (9) нова серия 2021, с. 3-13, Пловдивско университетско издателство Паисий Хилендарски. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Кожухаров, Валентин. Християнската мисия в условията на поместна църква: Мисията на Българската православна църква. ВТ, 2010.

[2]. Спирова, Полина. Дистанционното обучение по Религия/Катехизис през годината на пандемията. В: Богословска мисъл, 2019, с. 77-98.

[3]. Вж. Андонов, Божидар. Теория на църковното красноречие. С., 2011.

[4]. Suslov, Michael (ed.), Digital Orthodoxy in the Post-Soviet World: The Russian Orthodox Church and Web 2.0. Stuttgart, Ibidem Verlag, 2016; Digital Icons: Studies in Russian, Eurasian and Central European New Media. Available at: http://www.digitalicons.org/issue14/.

[5]. Вж. Лепахин, Валерий. Икона и иконичность. Сегед, 2000.

[6]. Гълъбова, Лиана. Иеротопични модели на създаване и възприемане на православното богословие и изкуство днес. В: Стефан Пенов, съст. Религиозна идентичност и светоглед. Т. II: Човекът в Европейската цивилизация на XXI век. С., 2020, с. 373-389.

[7]. Вж. Нушев, Костадин, съставител. Развитие на практическото и нравствено богословие в България: традиции, проблеми и перспективи. С., 2012.

[8]. Вж. Коев, Тотю, Александър Омарчевски, Павел Павлов, съставители. Богословието и светът днес. VI конгрес на висшите православни богословски школи. 5–10 октомври 2004, София. С., 2006 (българо-английско издание).

[9]. Каквито често са проучванията на литургиката, църковните изкуства, правото, апологетиката, омилетиката, катехетиката, религиозната педагогика, християнската психология и психотерапия, християнската социология, поклонническия туризъм, църковното управление, социалните грижи и други.

[10]. Каквито изисква границата с медицинските, природо-математическите и техническите науки.

Изображения: авторът Андриан Александров и негова книга. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9WX