Петър Ангелов

В развитието на европейската средновековна дипломация значително място се пада на църквата. Добре известно е, че за изработването на определени правила в поддържането на междудържавните отношения важна роля играят някои от решенията на Вселенските събори, които имат задължителна сила в християнския свят. Господстващата религия оказва голямо влияние както върху външната церемониална страна на дипломатическата дейност, така и при формирането на своеобразни идеологически аргументи, използвани в преговорите. Обстоятелството, че в Европейското средновековие църковната институция е притежавала голяма самостоятелност и тежест в обществения живот, дава основание да говорим за наличието на специфична дипломатическа дейност, засягаща въпросите на вярата и статута на отделните църкви. В това отношение за пример могат да ни служат отношенията между Рим и Константинопол, които търпят сложна еволюция и стигат до точката на най-остра конфронтация.

Християнството започва да играе съществена роля в българската средновековна дипломация след Покръстването. На първо място, новата вяра спомогнала на страната да излезе от нежелателната изолация, в която се намирала поради факта, че била езическа държава. Верските различия представлявали сериозна пречка за воденето на нормална дипломатическа дейност. В много случаи договорите между християнски и езически държави нямали задължителна сила и без особени угризения са могли да бъдат нарушавани[1].

Възприемането на християнството за държавна религия довело след себе си оформянето на една специфична система от идеологически аргументи, с които българските дипломати си служели в преговорите. Част от тези аргументи почивали изключително върху християнските етични принципи. На първо място, тези принципи изисквали при преговорите да се говори истината, да не се дават лицемерни обещания, да се полагат клетви, без да бъдат нарушавани по-късно, да се проявява милосърдие и снизхождение, когато ситуацията го налага, и така нататък.

След Покръстването Византия в значителна степен променила отношението си към България, което спомогнало да се поддържа един по-равностоен дипломатически диалог. В Константинопол били убедени, че новата вяра щяла да облагороди отчасти суровия нрав на езическите българи и неслучайно започнали да наричат техните владетели „духовни синове“ на императора. Нещо повече, някои висши църковни предстоятели, като патриарх Николай Мистик (X-ти век) например, развивали идеята, че българи и ромеи били вече един „Христов народ“, което означавало, че те не трябвало да воюват помежду си и взаимно да проливат кръвта си[2].

Покръстването поставило и началото на един важен принцип, върху който се основавала дипломацията на редица български владетели. Става дума за умелото използване на противоречията между двата центъра на християнския свят – Рим и Константинопол, за да бъдат постигнати без проливане на кръв важни външнополитически цели. Основите на този принцип поставил княз Борис през периода 866-870, когато се решавал въпросът за автокефалния статут на българската църква[3]. На свой ред цар Симеон също направил опит в края на управлението си да лавира между двете църкви, но този път с цел да бъде признат царският му титул[4]. Възстановителите на българската държава Асен и Петър и особено цар Калоян в редица свои дипломатически изяви отново прибягнали до прилагане на споменатия принцип. Благодарение на това България получила международно признание, а през 1204 година цар Калоян бил увенчан от папата с кралска корона[5]. Прави впечатление, че в сложните и продължителни преговори, които се отнасяли най-вече до статута на църквата, особено голяма активност проявили редица български духовници. Известно е, че през Средновековието дипломацията се осъществявала най-често посредством различните пратеничества, тъй като все още липсвали постоянни дипломатически представителства (тоест посолства). Съставът на пратеничествата се определял най-често от самия владетел[6]. В тях в зависимост от целите на мисията били включвани различни хора. Обикновено това били роднини и приближени на царя, които активно участвали в политическия живот. Не на последно място, в отделни мисии, освен светски лица, се включвали и духовници от различен ранг. Обикновено на нисши духовници били поверявани чисто куриерски функции. Тяхната задача се свеждала до пренасянето на писмени послания и подаръци, с които да се засвидетелства уважението към партньора. Първите известия за такава куриерска функция, изпълнявана от духовници, се отнася за времето на княз Борис I. В едно писмо от 16 април 878 година папа Иоан VIII благодари на българския княз за получен дар „по един монах“[7]. За съжаление от текста не става ясно дали това е бил български свещеник или божи служител от средата на гръцкото духовенство, което все още се подвизавало в България. По всяка вероятност обаче грък е бил монахът Калокир, който изиграл важна роля в сключването на мира между България и Византия през 927 година. Според византийските хроники той бил натоварен от цар Петър и неговия роднина Георги Сурсувул да отнесе в Константинопол хрисовул. В него пише, че българският владетел желае да сключи мир с ромеите, който да бъде скрепен с мирен брачен договор. По-нататък в изворите се съобщава, че този монах бил „приет с радост“ от император Роман Лакапин. Той на свой ред проводил до Преслав пратеничество, в което взел участие и свещеникът Константин Родий[8]. Участието на духовници в тези важни преговори е обяснимо, тъй като те започнали след продължителни войни, в които и двете страни нееднократно пренебрегвали християнския морал и добродетели. Посредничеството на църквата в този случай се налагало и поради необходимостта да се подготви нужната сватбена церемония, в която чрез тайнството на брака да се скрепи още по-здраво сключеният съюз.

Практиката духовници да бъдат използвани за дипломатически куриери се запазила и по време на Втората българска държава. Византийският историк Георги Пахимер разказва, че през 1276 година съпругата на цар Константин Асен, царица Мария, проводила пратеничество до иерусалимския патриарх Григорий и египетския мамелюкски султан Байбарс. Дипломатическото послание било поверено на монаха Иосиф Катар. Пратеничеството трябвало да привлече иерусалимския патриарх на страната на Търновската патриаршия, която решително се противопоставила на сключената през 1275 година в град Лион уния между Рим и Константинопол. Нещо повече, дипломатическата акция целяла и сключването на военен съюз с египетския султан, насочен срещу Византия. За съжаление от разказа на византийския писател не става ясно каква е била народността на въпросния Иосиф Катар и какво е било мястото му в Търновското царство. Има предположение, че той е принадлежал по-скоро към православното атонско монашество, което решително се противопоставило на Лионската уния. Във всеки случай изборът му за участник във въпросното пратеничество не е бил случаен, тъй като ставало дума за важни преговори с един от най-авторитетните източни патриарси. Според Георги Пахимер думите на българските пратеници били достатъчно убедителни и иерусалимският патриарх подкрепил антиуниатската позиция на търновския патриарх Игнатий. По всичко изглежда обаче, че участието на Иосиф Катар и на другите светски сановници в дипломатическата мисия не се оказало достатъчно впечатляващо за египетския султан. Той се отнесъл доста подозрително към пратениците на царица Мария и – както отбелязва Пахимер – „тихомълком ги отпратил[9]“. Прочее в този случай монахът-дипломат едва ли е могъл да помогне с нещо на останалите участници в мисията. Ставало дума за евентуални преговори с друговерци, за които религиозните аргументи, почерпани от Христовата вяра, не са могли да имат някаква особена тежест.

Писмените извори за историята на Втората българска държава съобщават и за български духовници, които не само изпълнявали прости куриерски функции, но играели и решаваща роля във важни дипломатически мисии. Сред тях бил например браничевският епископ Власий, който се превърнал в един от най-близките помощници на цар Калоян в преговорите му с папа Инокентий III. През есента на 1203 година царят натоварил Власий да придружи до Рим папския пратеник Доминик с писмо, в което поставял своите искания за „царска корона и достойнство, според както са ги имали нашите стари императори“. По неизвестни причини Власий не стигнал до Рим, но папата получил писмото и така се поставило началото на интензивни преговори. В края на същата година епископ Власий оглавил ново пратеничество, което освен писмо на Калоян носело и голямо количество подаръци. Това били скъпи копринени платове, четири литри перпери (около 300 златни монети), три сребърни чаши и сребърен антифорий (обков за книга)[10]. Власий бил приет с големи почести от папата, който го помазал тържествено и му дал палиум, с което потвърдил пълнотата на свещеническата му власт. Успоредно с епископ Власий в дипломацията активно се включил и търновският архиепископ Василий. Той счел за нужно, както цар Калоян, да изпрати отговор на папа Инокентий III по епископа на Бриндизи Доминик. В писмото си архиепископът проявил нужния дипломатически такт и не скрил радостта си от полученото папско писмо. Същевременно той настоял колкото се може по-скоро да бъдат изпратени папски пратеници, упълномощени да водят преговорите[11]. Активността, проявена от Василий, станала причина цар Калоян да го постави начело на нова дипломатическа мисия до Рим, която трябвало да отнесе ново писмо. В него между другото той пише, че изпраща архиепископа „с всяко устроение и богатство, и копринени платове, восък и сребро, коне и мулета“. Освен това настоятелно моли папата да изпрати кардинали, които да го коронясат за цар и да поставят патриарх начело на църквата[12]. Пред Василий, както се вижда, стояла тежката и отговорна задача за сетен път да убеди папата в искрените намерения на българския владетел. За съжаление обаче съдбата не го ощастливила да види Рим. Мисията му била задържана при град Драч, чийто управител посъветвал архиепископа да се върне обратно. В своето обяснение до папата за случилото се Василий намеква, че причина за това били гърците и самият византийски император, който очевидно искал да осуети готвената уния между Рим и България[13]. По-късно в друго писмо Василий пише, че той престоял в Драч осем дни, през което време гърците даже искали да го хвърлят в морето[14]. Независимо от стеклите се обстоятелства, в които, ако се вярва на Василий, той можел да се прости и с живота си, мисията успяла да постигне отчасти целта си. До Рим се добрали коместабулът Сергий и един доверен духовник на Василий – презвитер Константин. В отговор на писмото на Василий папата проявил съчувствие за премеждията, които сполетели българското пратеничество, и настоял архиепископът да направи всичко възможно да се „представи пред очите му“. Инокентий III го посъветвал да промени маршрута си и да отплава за Апулия, като при това изостави „множеството прислуга и конната свита[15]“. Тези думи ясно подсказват, че архиепископ Василий е оглавил една внушителна дипломатическа мисия с пълното съзнание за нейната продължителност и премеждия, през които трябвало да премине. От по-нататъшната кореспонденция на папата се вижда, че Василий не се решил да потегли за втори път към Рим. По всяка вероятност той не е пожелал да рискува, познавайки добре нрава на гърците, още повече че папата го съветвал да тръгне без каквито и да било предпазни мерки. Независимо от това, в крайна сметка Василий получил онова, към което се стремял усърдно няколко години. Папата го удостоил с титлата „примас“, която българите изтълкували като равностойна на патриарх. Дипломатическите усилия на Василий били подкрепени от митрополитите на Велбъжд и Преслав Анастасий и Сава, както и от епископа на Скопие Марин, на Призрен Аврам, на Ниш Кирик и на Видин Климент. Те изпратили нарочно писмо до папата, в което искали палиум за пълнота на свещенослужителския им сан[16]. Писмото свидетелства, че в българската църква само някои висши духовни предстоятели били склонни да подкрепят дипломатическите усилия на цар Калоян и архиепископ Василий[17]. Това е още едно доказателство, че унията, сключена през 1204 година с активната помощ на архиепископ Василий, е имала по-скоро политически характер и на практика не засягала православния облик на българската църква. По всяка вероятност това осъзнал и самият Василий, който не се хвърлил в борба срещу онези духовници, които отказали да бъдат помазани от папата. А това е още едно основание да оценим високо личността на архиепископ Василий и да твърдим, че той е притежавал не по-малък дипломатически талант и такт от самия цар Калоян.

Историческите извори от XIII-ти век съдържат сведения и за друг случай, в който главата на българската църква се изявил и като активен дипломат. Става дума за патриарх Игнатий, който през 1272 година участвал в една дипломатическа мисия до Константинопол, където се водели преговори за сключване на уния между император Михаил VIII Палеолог и папа Николай IV. Според едно папско писмо от 1291 година на преговорите във Влахернския дворец между папските легати и императора е присъствал и българският патриарх, който изявил готовност да се присъедини към унията[18]. Твърдението на папата звучи доста съмнително, като се има предвид, че само две години по-късно Игнатий се противопоставил решително на сключената в Лион уния между Рим и Константинопол. Както е известно, тя поставила под съмнение законността на Търновската патриаршия и предизвикала значително обтягане на отношенията между България и Византия[19].

В качеството си на дипломат се изявил и приемникът на Игнатий, Иоаким ІІІ, който бил в състава на пратеничеството до Константинопол през 1272 година[20]. През 1285 година по поръка на цар Георги Тертер (1280-1292) той оглавил дипломатическа мисия, която трябвало да преговаря в столицата на Византия за освобождаването на царския син Теодор Светослав от заложничество при ромеите. Патриархът посредничил при преговорите за евентуален брак на престолонаследника за дъщерята на висшия византийски сановник стратопедарх Синадин[21]. Изворите не споменават много подробности около тази мисия, но вероятно тя е завършила с успех, тъй като малко след това Светослав се завърнал в България. Съдбата на този български духовен предстоятел не била особено щастлива. Дипломатическият му талант и умения се оказали недостатъчни той да прецени промяната в обстановката в България след 1300 година. Той влязъл в неразумни връзки с татарите, което предизвикало гнева на новия български цар Светослав Тертер. Той обвинил Иоаким III в предателство и го осъдил на смърт[22].

Приведените дотук примери за активното участие на български духовници в дипломацията естествено поставят въпроса, защо в много случаи именно божиите служители оглавявали различни пратеничества. Както видяхме, това се е налагало в редица случаи, когато преговорите се водели около статута на българската църква. Освен това духовниците-дипломати били предпочитани поради своето красноречие и реторически умения. Те притежавали способността повече от всички други да подредят така различните доводи и аргументи, за да прозвучат най-убедително в преговорите. Не на последно място, изборът върху духовни лица при съставянето на пратеничествата падал и поради съображения за сигурност. През Средновековието, както е известно, свещениците се ползвали с неприкосновеност, произтичаща от тяхната функция на божи служители, която даже друговерците в голяма степен уважавали[23]. За една дипломатическа мисия, която е трябвало да мине през много земи, не е било без значение в нея да участва и духовник, способен в трудните моменти да подири закрилата на християнската църква в съответната страна.

______________________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ангелов, П. Ролята на християнството в развитието на средновековната българска дипломация. – ГСУ НЦСВП „Иван Дуйчев“, І, 1987, с. 73 сл.

[2]. Ангелов, П. България и българите в представите на византийците. С., 1999, с. 83 сл.

[3]. Гюзелев, В. Княз Борис І. С.,1969, с. 178 сл.

[4]. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. С., 1971, І, ч. 2, с. 487 сл.

[5]. Пак там, ІІІ, с.149 сл.

[6]. Златарски, В. Българската средновековна дипломация. С., 1988, с. 161 сл. 

[7]. Ioannis VIII Papae Epistolae. – ЛИБИ, ІІ, с. 150.

[8]. Theophanis Continuati Chronographia. – ГИБИ, V, с. 136.

[9]. Georgiis Pachymeris Historia. – ГИБИ, Х, с. 170. За тази мисия вж. по-подробно: Павлов, Пл. България, Византия и мамлюкски Египет през 60-те и 70-те години на XIII-ти век, Исторически преглед, 1985, 3, 15-24.

[10]. Innocentii III Papae Epistolae. – ЛИБИ, ІІІ, с. 340.

[11]. Пак там, 314-315.

[12]. Пак там, 319-320.

[13]. Пак там, с. 320.

[14]. Пак там, с. 336.

[15]. Пак там, 321-322.

[16]. Пак там, 337-338.

[17]. Златарски, В. История, ІІІ, с. 183 сл.

[18]. Vetera Monumenta historiae Hungariam sacrum illustrantia, ed. A.Thainer, vol. 1. Romae, 1859-60, p. 37; Dvornik, Fr. The Slavs in European History and Civilization. New Jersey, 1982, p. 111.

[19]. За антиуниатската политика на България вж: Nicol, D. The Last Centuries of Byzantium. London, 1972, p. 58 sq.; Schivarov, N. Grunde fur den Wiederstand der bulgarischen orthodoxen Kirche gegen die Union von Lyon. – JOB, 32, 4, 1982, 297-306.

[20]. Върху това пратеничество вж. интересните разсъждения на Петков, К. Средновековна България и Лионската уния: един малко известен епизод от политическата биография на патриарх Иоаким и папа Николай ІV. – Във: Палеобалканистика и старобългаристика Първи есенни национални четения „Проф. Иван Гълъбов“. Търново, 1995, 359-365.Според автора пратеничеството всъщност е било ръководено от Иоаким, преди още да стане патриарх. С това се прави опит да се обясни и заетата от българите позиция в подкрепа на папския престол. За доказателство на тезата за проуниатските настроения на Иоаким се привежда едно папско писмо до него, изпратено през 1291 година, когато той е вече български патриарх. В него Николай ІV му предлага да сключат църковна уния между двете църкви. Остава открит обаче въпросът, кое е позволило на Иоаким да заеме в Константинопол една позиция, която влизала в разрез с възприетата до този момент линия от патриарх Игнатий срещу Римската църква.

[21]. Pachymeres, p. 191.

[22]. Пак там, с. 190.

[23]. Изглежда, че по тази причина понякога на монасите са били възлагани и тайни разузнавателни функции. Това сочат редица примери от византийската дипломация, но вероятно на тази практика не са били чужди и българските владетели. Вж. по този въпрос: Симеонова, Л. Щрихи към историята на тайната дипломация, разузнаването и контраразузнаването в средновековния свят (VІІІ-ІХ век). – Във: Тангра, Сборник в чест на 70-годишнината на академик Васил Гюзелев. С., 2006, 499-531.

Изображения: авторът Петър Ангелов и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Jg