Българската експанзия в района на Солун по времето на цар Симеон*

Камен Станев

През 894 година, малко след като Симеон седнал на трона, между българи и ромеи избухнала война. Причината за нея е била преместването на тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Войната се проточила няколко години и приключила с победа на българите[1], но в изворите не са дадени детайли около мирния договор, включително и относно териториалните промени. Няколко години по-късно, през 901-902 година, при неясни обстоятелства българите овладели 30 крепости в района на Драч (без самия град), но след преговори ги върнали, без да е ясно какво са получили в замяна[2]. Две години по-късно, през 904 година, арабският флот начело с Лъв Триполит, превзел и опустошил Солун, след което нашествениците се оттеглили. От едно писмо на византийския дипломат Лъв Хиросфакт научаваме, че цар Симеон решил да се възползва от случая и заплашил, че ще завземе ограбения и изоставен от арабите град, но след проведените преговори, се отказал[3]. Лъв Хиросфакт уточнява какво е получил Симеон в замяна на отказа си, но откритият при село Наръш (днес Неа Филаделфия) надпис позволява да узнаем онова, което византийският дипломат е спестил. Селото се намира на по-малко от 20 км северно от крепостните стени на Солун (по права линия) и надписът маркира българо-византийската граница – „Лето 6412 от създаването на света, индиктион 7, граница на ромеи и българи при Симеон, архонт от бога на българите, при Теодор олгу таркана и при Дристра комита“[4]. Съществуват данни за още два идентични надписа, които днес са изгубени – втори от село Наръш и един от село Вардаровци (днес Аксиохори)[5]. Село Вардаровци е разположено на река Вардар, на 20 км северозападно от Наръш и на 36 км по права линия от крепостните стени на Солун. Съвпадението на годината, посочена в тези надписи и изнудването, което княз Симеон направил във връзка с превземането на града от арабите, напълно логично дават основание да се приеме, че в замяна на отказа си да овладее Солун той е получил териториална отстъпка в непосредствената околност на града. Това е теза, намерила широко разпространение в българската и чуждата историография[6], но срещу нея са изказани сериозни аргументи.

Авторът Камен Станев

През 1964 година П. Готие, в изследването си, посветено на локализацията на епископията на Климент Охридски, достига до извода, че тя обхващала част от земите, обитавани от славянското племе драгувити. Това е територията непосредствено западно от град Солун, и според него тя била завладяна от българите през 894 година[7]. В подкрепа на предложената от него датировка той привлича и описанието на полето между Солун и Верея, направено от Иоан Камениат, който казва, че част от живеещите тук драгувити били подчинени на Солун, а другата част на българите[8]. В изследването си ученият се спира накратко и на надписа от Наръш, като отбелязва съвпадението на разположението му с данните на Камениат, че българите още преди завладяването на Солун от арабите са владеели непосредствените околности на града[9].

Срещу обвързването на надписа от Наръш и (а, съответно, и промяната на границата) с българо-византийските преговори, породени от заявеното желание на Симеон да окупира изоставения от арабите Солун, се изказва Д. Шепард[10]. Той се спира на факта, че 6412 година е започнала на 01.09.903 година и приключила на 31.08.904 година, а Солун е превзет от арабите на 31.07.904 година, тоест само в рамките на месец Симеон е разбрал за превземането на града, били проведени преговори и били поставени колоните с надписите. Като се има предвид това, той допуска, че надписът от Наръш отразява събития, станали преди завладяването на Солун и, следователно, промяната на границата не е свързана с това събитие. До същия извод, независимо от него стига и П. Георгиев[11], а наскоро тази теза е доразвита от полския историк М. Лешка. Той обръща внимание на два факта. Първият е, че писмото на Лъв Хиросфакт е писано в момент, в който той е изпаднал в немилост и е съвсем логично да преувеличава заслугите си към империята с цел да смекчи гнева на император Лъв VI. Вторият е споменатата по-горе хронология на събитията, тоест твърде краткото време – един месец. Това при тогавашните комуникационни средства, практически е невъзможно да стане. В момента, в който арабите превзели Солун, Лъв Хиросфакт е бил в Преслав, където провеждал преговори с неясен характер. Не е изключено Симеон, наистина да е изнудвал ромеите, но също така не е изключено години по-късно, когато Лъв Хиросфакт писал писмото си до император Лъв VI, да е доукрасил събитията[12].

Аргументът, че времето между превземането на Солун и края на 6412 година е твърде кратко (точно един месец) и за този период, физически е невъзможно княз Симеон да научи за превземането, да заплаши, че ще окупира града, император Лъв VI да прати Лъв Хиросфакт в Преслав, да се проведат преговорите, да се стигне до споразумение за корекция на границата и да бъдат сложени граничните надписи, е много сериозен и практически е невъзможно да бъде оборен предвид тогавашните средства за комуникация. Тази теза обаче има две слаби страни. Първата е, че появата на арабите пред Солун съвсем не е изненадваща. Това събитие е описано в един изключително ценен извор – За превземането на град Солун, от Иоан Камениат, виден солунчанин, участник в събитията, самият той пленен от арабите. Съгласно него, солунчани са знаели предварително за планираното нападение, като данните, които дава, позволяват да се приеме, че вестта за очакваното нападение е пристигнала поне няколко седмици преди появата на арабите. Вестта за подготвяното нападение е донесена от императорския пратеник Петрона[13]. Солунчани решили да надградят крепостната стена край морето, тъй като е била ниска и лесна за преодоляване, но Петрона предложил вместо това да поставят в залива антични саркофази и така да блокират достъпа на корабите. Започнала работа по изпълнение на този план и половината залив е бил блокиран, но Петрона е бил отзован и заменен с Лъв, назначен за стратег на темата. Той прекратил работата по поставяне на саркофази в залива и започнал да надгражда крайморската стена[14]. Междувременно дошъл още един стратег – Никита и при среща на двамата, Лъв паднал от коня и си счупил бедрената става. Никита мобилизирал подчинените на Солун славяни и пратил „две, три и повече“ писма на стримонския стратег да прати подчинените на него славяни[15], които обаче така и недошли. Всичко това се случило преди появата на арабите, която станала на 29.07.904 година. За да се случат всички тези събития определено е нужно немалко време. Нещо повече, по време на обсадата, стратегът Лъв, въпреки че преди това бил паднал от коня и си счупил бедрената става, обикалял стените и то не носен на носилка, а яхнал муле (макар и седнал странично)[16]. Това показва, че между нараняването му и този момент, е имало достатъчно дълго време за да може една толкова тежка рана да оздравее поне до такава степен, че да стои върху мулето. Като се имат предвид тези данни, можем да приемем, че за предстоящата атака се е знаело дълго преди появата на арабите. Българите от своя страна много бързо научили за нея, тъй като често посещавали града и не само са имали контакти с местните, но и са видели приготовленията за отбраната. Другият начин, по който е могло да научат, било на драгувитите, част от които били под властта на ромеите, а друга част – под контрола на българите. Както се каза по-горе, ромейските драгувити били мобилизирани, което няма как да не е било разбрано от техните роднини и съседи от другата страна на границата. Така, че княз Симеон е имал достатъчно време да разбере и да обмисли как да се възползва от ситуацията.

Авторът Камен Станев

Второто нещо, на което не е обърнато внимание, е, че не е задължително българският владетел да прекарва цялото време в двореца си в Преслав. Свидетелство за това са оловните печати на Симеон, които са открити в Преслав[17]. Те са от писма, които той е изпращал до различни лица в Преслав в моментите, когато е бил далеч от града. Така може да се допусне, че по това време той е бил някъде в южните предели на държавата, тоест много по-бързо научавал какво става в Солун, а и комуникацията с Константинопол е била по-бърза.

Въпреки посочените слабости, теорията, че надписите от Наръш и Вардаровци отразяват промени станали преди завладяването на Солун от арабите, се потвърждава по категоричен начин именно от Иоан Камениат. Авторът, като солунчанин, и то произхождащ от елита, дава детайлно описание околностите на града. То започва с планината, която се издига непосредствено северно от Солун и която се „разпростира надалече и се възвишава, набраздена с ридове и долове, като отива право на изток“[18]. Това е планината Хортач. След това казва, че южно и северно от нея има полета. Първо описва полето южно от нея – „От тези полета най-хубаво и привлекателно е това на юг от планината и на изток от града“. След това говори за полето северно от нея – „Но и полето по левия склон на планината се разпростира много надълго и се шири чак до други планини. В средата му се разливат две широки езера, които заемат по-голяма част от полето“. Това описание  е изключително точно, като двете езера са съответно Волви и Лъгадинско (Корония), а планините северно от полето е Богданска планина (днес планини Вертискос, Кердилио и Ори Волвис). Камениат споменава тези планини само веднъж като граница на полето, без въобще да ги описва, за разлика от планината Хортач. Най-вероятно причината за това е, че те спадали не към тема Солун, а към Стримон. Накрая описва полето, което започва от Солун и се простира на запад. За него казва – „То стига до дясната страна на планината, а отлявата си граничи с морето“[19]. Планината в случая е тази до Солун, тоест Хортач и след това продължава – „върви на запад и се простира до други високи и големи планини, където се намира градът Верея“. Планината, ограждаща от запад полето е Каракамен (днес Вермио) и Шапка (днес Пиерия). Като говори за полето между Солун и Верия, Камениат обаче не споменава ограждащата го от север планина Паяк (днес Пайко). Също не споменава намиращото се в него Ениджевардарско езеро (днес пресушено, до град Енидже Вардар, днес Яница). Това езеро е било не по-малко от Волви и много богато на риба (рибното богатство на езерата Волви и Лъгадинско Камениат изрично отбелязва). Причината за това в описанието на Иоан Камениат да не се споменава северната част на Солунското поле, е посочена изрично – тя е била под властта на българите. „В средата на това поле има някои размесени селища: едните плащат данък на града – това са така наречените другувити и сагудати, други селища плащат данък на съседния скитски народ, който се намира наблизо.“[20]. Това ще трябва да е и причината, поради която обширната равнина, простираща се между най-северозападната част на планината Хортач и Дойранското езеро, въобще да не се и споменава. Същото се отнася и за самото Дойранско езеро, което по права линия е точно толкова отдалечено от Солун, колкото и Верея.

Авторът Камен Станев

Картирането на данните на Иоан Камениат ни позволяват точно да очертаем кои територии към момента на превземането на Солун от арабите през 904 година са били под византийска власт. На първо място това са земите, влизащи в състава на тема Солун, на които той прави детайлно описание на разположението, релефа, растителността и животинския свят, реките и езерата, като споменава и за намиращите се в тях села и манастири. Това са планината Хортач с двете полета северно и южно от нея и най-южната част на Солунското поле. На североизток се простирала тема Стримон, като Богданска планина е била в нейния обхват и затова той само я отбелязва, без въобще да я коментира. Територията северно и северозападно от Солун са били под българска власт, най-вероятно включително и пресушеното днес Ениджевардарско езеро.

Така очертаните от Иоан Камениат граници напълно съвпадат с местоположението на селата Наръш и Вардаровци, край които са открити споменатите по-горе гранични надписи. Това е безспорно свидетелство, че границата, която те маркират, е била поставена преди превземането на Солун от арабите.

Кога и при какви обстоятелства обаче българите овладели северната част на Солунското поле? Според Иоан Камениат българите и ромеите дълго време враждували, но след покръстването тази вражда секнала[21], а в другите извори няма данни за военни действия в този район по това време. Това означава, че районът бил завладян по времето на Пресиян или първите години от управлението на Борис. Княз Борис обаче трябва да отпадне, тъй като, както е добре известно, той не само не се отличавал с пълководчески талант, но малко преди покръстването е изгубил войната с Византия, в резултат на което империята завладяла част от българските територии в източната част на Горнотракийската равнина[22]. Но това означава, че по същото време империята би си възстановила и властта в хинтерланда на Солун, ако приемем, че интерисуващите ни територии са били завладени още по времето на кана сюбиги Пресиян. Така остава да приемем, че завладяването на района е станало в първите години на Симеон, в периода 893-31.08.904 година. Както се видя, това събитие трудно може да се свърже със завладяването на Солун от арабите, а го е предхождало. Според П. Георгиев, в края на 903-та или първата  половина на 904 година, между България и Византия бил сключен мирен договор, съгласно който, българите върнали 30-те окупирани крепости в района на Драч, а в замяна получили териториите в непосредствената околност на Солун[23]. Тази интерпретация обаче влиза в противоречие с данните от писмото на Лъв Фиросфакт, че тези две събития са станали по различно време, съответно връщането на крепостите в района на Драч е станало при втората му мисия при българите, а отказът на Симеон да окупира Солун при третата[24]. Според Д. Шепард и М. Лешка, през лятото на 904 година Лъв Хиросфакт е бил в Преслав и провеждал преговори за сключване на мирен договор, съгласно който ромеите признали овладяването на района от българите. Това като момент съвпаднало с превземането на Солун. Години по-късно, когато той е писал писмото си до император Лъв VI, с цел да изтъкне приноса си, е добавил и заплахата на Симеон[25]. Те обаче не се наемат да кажат, кога точно българите са завладели района. Трябва да се има предвид, че не е задължително завладяването на дадена територия веднага да е последвано от сключването на мирен договор, който да утвърди това завоевание. Като се има предвид, че интерисуващата ни територия е в непосредствената околност на втория по значимост балкански град на Византия, то можем да приемем, че между завладяването на района от българите и подписването на договор, с който империята признава българската власт тук, може да е минало значително време. Предвид това считам, че П. Готие с основание приема, че районът е завладян от Симеон още в самото начало на войната през 894-896 година[26]. Най-вероятно българската експанзия тук не е срещнала сериозна съпротива, като в завладените земи не е имало важни крепости[27]. Поради тази причина завладяването не е отразено в изворите. Може би това е причината Иоан Камениат да говори за дълги години мир между българите и солунчани, настъпили след покръстването. Не трябва да се забравя, че целта на неговото произведение е да опише трагедията, сполетяла Солун и самия него през 904 година. Предвид това, може да се очаква, че ще идеализира миналото за да придаде по-голяма драматичност на разказа си.

Камен Станев, Тракия през ранното средновековие, изд. Фабер, Велико Търново, 2012

Въпреки че нямаме конкретни данни в изворите, с голяма степен на сигурност, можем да приемем, че българите са завладели земите непосредствено северно и западно от Солун още в самото начало на българо-византийската война през 894 година. Категорично свидетелство за това е обстоятелството, че  този район липсва в детайлното описание на околностите на Солун, направено от Иоан Камениат, което представя реалностите непосредсвено преди завладяването на града от арабите през 904 година. Тази територия е била населена с част от славянското племе драгувити, а през нея минава най-долното течение на река Вардар, чието славянско име е Велика. След завладяването ѝ, тук била обособена епископия Дрависта и Велика, а за неин епископ цар Симеон назначил Климент Охридски[28]. Това е теза изказана от П. Готие[29] и считам, че е напълно основателна. Византия трудно можела да приеме загубата на тази малка, но разположена в непосредствената околност на Солун територия и за това отлагала подписването на договор, с който да признае българската власт тук. Арабската заплаха обаче променила ситуацията. Както отбелязва М. Лешка, в България в този момент се намирал Лъв Хиросфакт, който водил преговори с неясен характер[30]. Това позволило към темата на преговорите да бъде добавен и въпросът за признаване на българските завоевания в района, още повече, както се видя, българите най-вероятно са разбрали за предстоящата обсада още преди появата на арабите, тоест имало е достатъчно време да се възползват от ситуацията. Всъщност, от византийска гледна точка признаването на българската власт в земите непосредствено северно и северозападно от Солун би могло да е от полза. Тази територия е била завладяна от българите преди десетина години, а империята не разполага с механизъм, с който да принуди Симеон да ги върне, нито имало изгледи в бъдеще това да стане, тоест това е било така или иначе загубена територия. В замяна ромеите получавали българския неутралитет при очакваната арабска обсада на Солун. В случай на продължителна обсада, арабите неизбежно би трябвало да преминат към снабдяване с провизии чрез ограбване на околностите. При положение, че непосредствените околности на Солун в северна и северозападна посока, са гъсто населени плодородни равнини, то е логично те да бъдат обект на грабителските походи. Тези земи обаче били български и в случай, че обсадата на града се проточела във времето, империята би могла да получи един неочакван съюзник.

_________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. И. Божилов, В. Гюзелев, История на средновековна България VII–XIV в., София 2006, 247-249.

[2]. И. Божилов, В. Гюзелев, История, 249.

[3]. Romani Lacapeni Epistolae, ГИБИ IV, 183-184.

[4]. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, София 1992, 183.

[5]. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, 184; А. Николов, Свидетелства за издирването и проучването на трите Симеонови надписа край Солун през 1897-1898 г., в Средновековният човек и неговият свят. Сборник в чест на 70-та годишнина на професор дин Казимир Попконстантинов, Велико Търново 2014, 825-836.

[6]. Част от застъпниците на тази теза са указани от Д. Шепард, Неспокойни съседи. Българо-византийска конфронтация, обмен и съжителство през средните векове. Прев. Л. Генова, София 2007, 94, бел. 26 и М. Лешка, Политиката на княз Симеон спрямо ограбването на Солун от арабите през 904 година, BM, 2 (2011), 418, бел. 6. Към споменатите от тях могат да се добавят също, без разбира се, с претенции за библиографска изчерпателност П. Мутафчиев, История на българския народ 1, София 1943, 284; П. Коледаров, Политическа география на средновековната българска държава 1, София 1979, 46; И. Божилов, В. Гюзелев, История, 249; И. Илиев, Св. Климент Охридски. Живот и дело, Пловдив 2010, 101.

[7]. Р. Gautier, Clément d`Ohrid, évèque de Dragvista, REB, 22 (1964), 199–214.

[8]. Р. Gautier, Clément d`Ohrid, 207–208.

[9]. Р. Gautier, Clément d`Ohrid, 207.

[10]. J. Shepard, Symeon of Bulgaria – peacemaker, ГСУ НЦСВП 3 (1989), 12–13; Д. Шепард, Неспокойни съседи, 93-94.

[11]. П. Георгиев, За граничните колони в района на Солун по времето на княз Симеон, в Общото и специфичното в балканските народи до края на ХIХ век. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. Василка Тъпкова-Заимова, София 1999, 102–103.

[12]. М. Лешка, Политиката на княз Симеон спрямо ограбването на Солун от арабите през 904 година, BM 2 (2011), 417-423. По време на конференцията, докладите от която се публикуват в настоящия сборник, излезна от печат книгата на М. Лешка, Симеон Велики и Византия, София 2017. В нея на с. 122-131 подробно се спира на проблема. Поради изключително краткото време между излизането на книгата и предаването на докладите за печат, тази книга не беше възможно да се използва тук.

[13]. Ioannis Cameniatae , De excidio Thessalonicensi, ГИБИ V, 25-26.

[14]. Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 26-27.

[15]. Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 29-30.

[16]. Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 34.

[17]. И. Йорданов, Корпус на средновековните български печати (Плиска-Преслав 12), София 2016, 64-78, печати №№ 45а, 46, 47, 60, 61, 62, 65, 68, 69, 70, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 81, 89, 91, 94, 96, 101, 102, 104, 105, 106 и 107. Една част са случайни находки с предполагаемо местонамиране Преслав, но други са открити при археологически разкопки.

[18]. Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 21.

[19]. Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 22.

[20]. Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 22.

[21]. Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 24.

[22]. К. Станев, Тракия през ранното средновековие, Велико Търново 2012, 142-155.

[23]. П. Георгиев, За граничните колони, 103.

[24]. Romani Lacapeni Epistolae, 183-184.

[25]. Д. Шепард, Неспокойни съседи, 93-95; М. Лешка, Политиката на княз Симеон, 421-422.

[26]. Р. Gautier, Clément d`Ohrid, 215.

[27]. Единствената крепост в този район, която се споменава в изворите за VII-IX век е Воден, днес Едеса.

[28]. Един от най-дискутираните въпроси свързани с учениците на Кирил и Методий в България е за локализацията на епископията на Климент, част от мненията – П. Коледаров, Епархията на Климент Охридски, в Кирилометодиевска енциклопедия 1, София 1985, 655-662; В. Тъпкова-Заимова, Дюканжов списък, в Palaeobulgarica 2000, № 3, 38-39; И. Илиев, Св. Климент Охридски, 96-103; Б. Николова, Устройство и управление на Българската православна църква (IX-XIV век), София 2017, 98-105; Н. Ганчева, Климент Охридски. Библиография 1980-2015, София 2016, 16-29.

[29]. Р. Gautier, Clément d`Ohrid, 214. И. Илиев приема тази локализация, но счита, че района е бил български още от 864 година. – И. Илиев, Св. Климент Охридски, 101-103.

[30]. М. Лешка, Симеон Велики и Византия, 127.

Изображения: авторът Камен Станев и книгата му Тракия през ранното средновековие. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9vt

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s