Тодор Събев

Не е оправдано да се мисли, че прабългарите са правили някакво изключение и в продължение на близо две столетия след заселването си на Балканския полуостров били предпазени от всякакво чуждо влияние, не се поддавали на християнско въздействие. Бавно и мъчително, но все пак успешно, християнската мисия си пробивала път и в прабългарска среда, за да стигне дори до ханския двор и да приготви пътя за официалното покръстване на българския народ през шейсетте години на ІХ-ти век.

Носители на тази мисия било християнското местно население, особено покръстените български славяни, икономическите и политическите връзки между Византия и славянобългарската държава, многобройните пленници – ромеи, а така също и размяната на военнопленниците, гръцкият език и други [65].

Охридският архиепископ Теофилакт пише, че при завземането на византийската територия отсам Дунава българите преселвали местното население от покорените земи – “жителите на всеки град разменявали[66]”. Това давало възможност за разговори на религиозни теми между езичниците българи и завареното от тях християнско население. “Покорените… християни, – продължава Теофилакт[67] – като държели пречистата си праотеческа вяра, в разните си разговори с тях вмъквали Христовото учение и им откривали, доколкото им бе възможно, евангелската светлина”.

През първата половина на ІХ-ти век в границите на България били включени нови градове, крепости и области със значителен брой християнско население [68]. Взети били десетки хиляди византийски пленници, между които и някои видни духовници[69]. Константин Багренородни свидетелства, че византийските пленници запознали мнозина българи с християнското учение. “Запазвайки и там непокварена християнската си вяра – пише средновековният византийски хронист[70] – бившият… епископ (Мануил Адрианополски – скоби мои Тодор Събев) и народът, който бил с него, привели към истинската Христова вяра мнозина от българите… и посели на много места семената на християнското учение, като откъсвали скитите от езическата заблуда и ги довеждали до светлината на богопознанието. “Поради това, – продължава авторът – разгневен против тях, Муртагон, приемникът на Крум, след като не успял в опита си да ги убеди да се отрекат от Христа,… предал на мъченическа смърт и самия пресвети Мануил и мнозина, които се проявили в това дело”[71].

Образованият византийски пленник Кинамон, който имал голямо обаяние в ханския двор, спечелил за християнската вяра Омуртаговият син Енравот[72]. Християнството печелело все повече привърженици в българската държава.

Особена ревност за успеха на християнската мисия сред новите поселници на Балканския полуостров проявявала и Цариградската патриаршия. Ярко свидетелство за нейните грижи в това отношение е църковно-епархиалното устройство в балканските земи през периода VІІ-ми-ІХ-ти век Според така наречения Псевдоепифаниев списък през VІІ-ми, началото на на VІІІ-ми век[73] там е имало пет митрополии с двадесет подведомствени епископи и петнадесет автокефални архиепископии. В числото на църковно-административните центрове между другите градове фигурират: Филипопол, Бероя (днес Стара Загора), Никопол (до днешния Гоце Делчев), Месемврия, Одесос, Томи, Марцианопол, Доростол, Трансмариска, Нове, Апиария и други[74]. Устрояването на нови епархии в Македония, Епир, Тесалия, Тракия, Малка Скития и Долна Мизия през VІІІ-ми век, за които намираме данни в така наречения Парижки списък от времето на Исаврийската династия[75] не може да не се свързва мисионерската грижа на Цариградската патриаршия по отношение на новите жители в балканските земи[76].

“Notititae episcopatuum” от началото на ІХ-ти век[77] и от времето на Цариградския патриарх Фотий (858-867)[78] ни разкриват една още по-широко разгърната мрежа от епархийски центрове на Балканския полуостров. Списъците указват на по-нататъшно подобрение и развитие на църковно-епархийската организация[79]. 

Някои наши историци неоснователно подценяват епархийските каталози като исторически извори за състоянието на християнството в земите отсам Дунава през VІІ-ми-ІХ-ти век[80]. Грешките, които се откриват в тях[81], някои противоречия, анахронизми, недостатъчно яснота по отношение хронологическите граници и други не са от естество да засенчат ценните сведения за църковната организация на Балканския полуостров през интересуващата ни епоха. Вестите, които намираме в тях, съответстват на данните от съборните актове и други паметници; те се потвърждават и също от археологическите изследвания[82]. Епархийското устройство, което обхванало множеството центрове не само на юг, но и на север от Балкана, е указание за един напреднал процес на християнизация до средата на ІХ-ти век.

Трудно може да се уточни степента на разпространение на християнството в България до покръстването на княз Борис. Горепосочените исторически свидетелства обаче дават основание да се приеме, че в продължение на около две столетия християнската мисия постепенно си проправяла път сред славяни и прабългари и до втората половина на ІХ-ти век придобила значителен терен в славянобългарската държава.

Според Теофилакт Охридски заедно с княз Борис “били покръстени и много други между българите, които се отличавали по род, значение и богатство. След това и останалите приемали светоносното очищение с изключение на някои съвсем звероподобни… (Теофилакт има предвид въстаналите срещу княза боляри – скоби мои, Тодор Събев). Оттогава епископи се поставят и свещеници се ръкополагат, и храмове свети се въздигат…”[83]

В своето “Окръжно послание до източните патриарси” (от 867 година) Цариградският патриарх Фотий също свързва приемането на християнството от българския народ с покръстването на княз Борис[84]. Авторът на посланието нарича българите “крепък и наскоро насочен към благочестие… новоустановен народ”, “новоогласено в Христа и новопросветено племе[85]” При все това той дава да се разбере, че християнизирането на българския народ е по-дълъг процес, който е започнал преди официалното покръстване при владетеля Борис І. “И българите, народ варварски и христоненавистен – съобщава патриарх Фотий, – станаха толкова много наклонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отеческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се присадиха към християнската вяра”[86]. Резултатите, за които говори авторът, не могат да се получат за толкова кратко време (по-малко от две години). 

На събора в Цариград (4 март 870 година) българските пратеници заявили: “До днес бяхме езичници и неотдавна се приобщихме към благодатта на християнството”[87].

В “Кратка история” на Кедрин-Скилица[88] се съобщава, че византийският император Василий І Македонец “утвърдил във вярата новопокръстения български род, като му изпратил благочестиви монаси и добродетелни свещеници”. Касае се за утвърждаване на християнството в България в края на 60-те и началото на 70-те години на ІХ-ти век. Подобно известие срещаме и в Продължителя на Теофановата хронография[89]: “Защото този народ, ако и да изглеждаше, че още преди се е обърнал към благочестието и е преминал към християнството, въпреки това… още не е бил утвърден и установен в доброто… Обаче поради честите увещания и бляскавите приеми, а още повече поради великодушните почести и дарове на императора, те се съгласили да приемат да се подчиняват на архиепископ…”.

Папа Николай І уведомил Хинкмар Реймски и други архиепископи в кралството на Карл Плешиви, че княз Борис приел християнската вяра “заедно със своя народ[90]”. Латинските автори определено говорят за покръстването на българския народ в края на 60-те години на ІХ-ти век. Те свързват християнизаторския процес с дейността на римското духовенство в България[91]. В хрониката на италианския свещеник Андрей Бергамски[92] се съобщава, че дори княз Борис “по свой почин отишъл в храма на блажения Петър в Рим, поднесъл дарове и бил утвърден в християнската вяра от папата господин Николай І”. Такова известие срещаме и в “Животоописанието на папа Николай І”, съставено от Анастасий Библиотекар[93].

Тенденцията на латинските хронисти е съвсем очевидна. Те се стремели да изтъкнат заслугата на Западната църква за покръстването на българите, да утвърждават римската юрисдикция и влияние в средновековна България. От друга страна, не признавайки миропомазването, извършено от византийското духовенство, а чрез това и самия завършен акт на свeтото кръщение[94], латинците гледали на българския народ като на новооткрит обект за мисионерска дейност, която наченала едва след пристигането на римските клирици в България. 

Сам папа Николай І обаче дава да се разбере, че тези представи за състоянието на християнството в нашата страна до средата на ІХ-ти век не са точни. В писмото (от 864 година) до Констанцския епископ Соломон папата съобщава, че по онова време “вече мнозина от българите били станали християни”[95].

Съпоставяйки всички горепосочени сведения за покръстването на славяни и прабългари до и след приемането на християнството от княз Борис І, идваме до следното заключение: Трудно е да се говори за “масово разпространение”[96] на християнството в България до 60-те години на ІХ-тото столетие. Историческите вести дават основание, обаче да приемем, че броят на християните все пак е бил значителен[97].  Далновидният български владетел Борис І се е съобразил и с това обстоятелство, решавайки въпроса за въвеждането на християнството като официална религия в своята държава. Основните причини за покръстването основателно се търсят в социално-икономическото развитие на славянобългарската държава през VІІІ-ми-ІХ-ти век, в нейното вътрешно и външно положение (развитието на феодализма, укрепването на единството, на международния престиж и независимост на страната и прочее)[98]. Тук обаче не бива да се елиминира напълно ролята на “субективния фактор”. Ако и вярно твърдението, че “въвеждането на християнската религия като официална вяра на българската средновековна държава е закономерно явление, което е трябвало да се извърши независимо от волята и разбирането на един или друг български владетел”[99], би следвало да се направи изводът, че личните качества, способности и умение на владетеля да оцени и правилно използва историческата обстановка, нямат значение, а също така, че всяка държава (или поне европейската) в определен етап от развитието на феодализма приема християнството. Не може да се отрече, че личното благоразположение на княз Борис към християнската религия, убедеността му в нейното превъзходство сред езичеството[100], далновидното схващане на необходимостта да се преодолее дуализмът върху етническа и верска основа играят важнa роля при решението да бъде прието християнството като официално изповедание в българската държава.

Безспорно “покръстването било закономерен исторически акт, продиктуван от предшестващото развитие на българската държавна и социална общност[101]”, но така също и естествен завършек на един по-дълъг процес, за който убедително говорят историческите факти и диалектическото мислене.

Княз Борис се покръства в 865 година[102], когато могъл вече не само да разчита и се опира на една голяма част от християнизираното население в страната – особено на юг от Стара планина[103], но и да ратува за бързото устрояване на Българска автокефална църква, дори с ранг на патриаршия[104]. Ако през 865 година християните са били “капка в морето” в сравнение с огромната езическа маса в България[105], добре ориентираният в обстановката княз Борис не би проектирал тъй бързо (още в 866 година) учредяването на една първостепенна поместна църква-патриаршия, нито щеше да се справи тъй лесно с насочения срещу него бунт на недоволните от “недобрия (християнски) закон” боляри [106]. Свързвайки покръстването на българския народ с това на самият владетел [107], средновековните автори подчертават мисълта, че християнството вече става официално вероизповедание в българската държава, а така също изтъкват заслугите на княз Борис за утвърждаване на новата религия. И наистина, в периода 865-870 година, под неговото покровителство била извършена значителна мисионерска работа от византийското и римското духовенство, изпратено да разпространява и утвърждава християнството в България. Като съобщава за покръстването на Борис І и на народа, византийският хронист Иосиф Генезий добавя: “Там били изпратени отбрани архиереи, за да укрепят (einpmiuasdai) християнската вяра”[108]. Непосредствено след покръстването на княза, в “новопросветената страна” пристигнали свещеници, начело с епископ за устрояване на църковния живот. Особени грижи в това отношение проявявал цариградският патриарх Фотий. По-голяма част в мисионерското дело ще са отбелязали вече и свещенослужителите на неотдавна включеното в българските предели християнско население[109]. Както видяхме, западните летописци изтъкват мисионерско-просветната дейност, големи успехи и заслуги на римското духовенство в България. Подкрепяна от държавната власт, християнизаторската мисия до 870 година придобила още множество привърженици[110] и създала не само условия за учредяване на поместна Българска църква, но и на църковно-правни основания за нейното скорошно автокефално устройство.

______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, том ХІХ (ХLV), с. 3-18, С., 1969/1970 г.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[65]. Срв. професор Иван Снегаров, Кратка история…, с. 19 сл.; същия автор, 1100 години…, с. 53 сл.

[66]. Житие на 15-те Тивериополски мъченици, гл. 28 – Migne, PGr, t. CXXVI. col. 189; превод на Митрополит Симеон., с. 256.

[67]. Пак там – Migne…, col. 192.

[68]. Theophanis Confessoris. op. cit. – ГИБИ, т. ІІІ, с. 284 сл.; Theophanis Continuati Chronographia, V, 4 – ГИБИ, т. V, с. 118-119; Anast. Biblioth. Chronogr. tripatita – ЛИБИ, т. ІІ, с. 266-267, 270 сл.; професор В. Н. Златарски, пос. съч., с. 247 сл. сл.; професор Иван Снегаров, 1100 години…, с. 55-58.

[69]. Вж. пак там.

[70]. Theoph. Contin. оp. cit., V, 4 – ГИБИ, т. V, с. 119.

[71]. Срв. Menologium Basilii II – Migne, PGr. t. CXVII, col. 276-277; ГИБИ, т. VІ (С., 1965), с. 55.

[72]. Житие на 15-те Тивериополски мъченици, гл. 29-33 – Migne, PGr, t. CXXVI, col. 192-193, 196.

[73]. Вж. ГИБИ, т. ІІІ, с. 184.

[74]. Вж. пак там, с. 186-189.

[75]. Вж. пак там, с. 184-195, 189 сл. 

[76]. Срв. професор Димитър Ангелов, пос. ст., с. 46-47.

[77]. Вж. ГИБИ, т. ІV, с. 146.

[78]. Срв. пак там.

[79]. Вж. пак там, с. 148 сл., 155 сл.

[80]. Вж. например професор Иван Снегаров, Епархийските списъци като исторически извори за християнизация на балканските славяни – Известия на института за бълг. история, т. VІ, С., 1956, с. 650 сл.; същия автор, 1100 години, с. 38; срв. професор Ал. Бурмов, пос. ст., с. 39-40; П. Хр. Петров, пос. ст., с. 39.

[81]. Вж. професор Иван Снегаров, пак там; срв. професор Тодор Събев, Проникване, с. 11, 33.

[82]. Вж. посочените по-горе сведения за градовете в балканските земи; Migne, PL, t. CXXVIII, col. 1392; t. CXXIX, col. 148; Acta Conciliorum – ГИБИ, т. ІІІ, стр. 198 сл.; Вера Иванова, пос. съч., с. 431 сл., 464, 478 сл. 503, 504, 507, 542, 552; Иван Дуйчев, Нов исторически извор за българо-византийските отношения през първата половина на ІХ-ти век – Известия на института за история, т. 14-15, С., 1964, с. 348.

[83]. Житие на 15-те Тивериополски мъченици, гл. 34-35 – Migne, PGr, t. CXXVI., col. 200; превод на митрополит Симеон, с. 260.

[84]. Migne, PGr, t. CII, col. 721 sq.; ГИБИ, т. ІV, с. 99 сл.

[85]. Пак там, col. 732, 736; ГИБИ, т. ІV, с. 101, 102.

[86]. Пак там, соl. 724; ГИБИ, т. ІV, с. 99.

[87]. Anastasii Bibliothecarii, Vita Hadriani II (633) – PL, t. CXXVIII, col. 1391-1392 ЛИБИ, т. ІІ, с. 189.

[88]. ГИБИ, т. VІ, с. 243.

[89]. ГИБИ, т. V, с. 121.

[90]. Nicolai papаe I Epistolae (Ep. C.) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 63.

[91]. Reginonis Chronicon, ed. G. Pertz, Monumenta Germaniae historica, Scriptores (MGH, SS), I, p. 580; ЛИБИ, т. ІІ, с. 306, 307; Annales Fuldenses, ed. G Pertz, MGH, SS I, p. 379. 380; ЛИБИ, т. ІІ, стр. 44 – 45; Annales Xantensis, ed G. Pertz. MGH, SS, II,p. 232; ЛИБИ, т. ІІ, с. 279; Annalista Saxo, ed. G. Waitz, MGH, SS. VI, p. 579; ЛИБИ, т. ІІІ (София, 1965), с. 143.

[92]. Ed. G. Pertz, MGH, SS. III, p. 236; ЛИБИ, т. ІІ, с. 281.

[93]. ЛИБИ, т. ІІ, с. 184-185.

[94]. Вж. Окръжното послание на патриарх Фотий до източните патриарси – ЛИБИ, т. ІV, с. 101.

[95]. Ep. CCVI – Migne, PL, t. CXIX, col. 875; ЛИБИ, т. ІІ, с. 62.

[96]. Вж. проф. д-р  Емил Георгиев, Славянская письменность до Кирилла и Мефодия, София, 1952, с. 25 сл. сл.; същия автор, По въпроса за християнизирането на средновековна България (Против догматизма и схематизма в нашата историческа наука) – Исторически преглед, г. Х (1954), кн. 5, с. 84.

[97]. Срв. F. Dvornik, op. cit., p. 80, 102; професор Димитър Ангелов, пос. ст., с. 56.

[98]. Вж. професор д-р В. Н. Златарски, пос. съч., т. І, ч. 2, София, 1927, с. 31, сл.; професор Иван Снегаров, 1100 години…, с. 59 сл.; професор Димитър Ангелов, пос. ст., 54-55; П. Хр. Петров, пос. ст., с. 35.

[99]. Професор Димитър Ангелов, пос. съч. ст., с. 56-57.

[100]. Основание, че княз Борис бил запознат с християнството преди покръстването си и че новата религия за него не била само фактор във вътрешната и външната политика на държавата, но и лично убеждение, нова духовна нагласа, намираме в редица извори: “Кратка история” на Скилица-Кедрин (ГИБИ т. VІ, с. 237); Писмо на папа Николай І до Констанцския епископ Соломон (ЛИБИ, т. ІІ, с. 62); “Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите” (ЛИБИ, т. ІІ, с. 65. сл.); “Животоописание на папа Николай І” от Анастасий Библиотекар (ЛИБИ, т. ІІ, с. 184-185); хрониката на Регинон (ЛИБИ, т. ІІ, с. 306-307) и други (вж. ЛИБИ, т. VІ, с. 44-45, 142, 143).

[101]. Васил Гюзелев, пос. съч., с. 102.

[102]. Основание за това ни дават следните достоверни източници: 1. Хинкмар Реймски (Annales Bertiani, ed. G. Pertz. MGH, SS, I, p. 465; ЛИБИ, т. ІІ, с. 287.) и папа Николай І (Ep. CCVI – Migne, PL, t. CXIX, col. 875; ЛИБИ, т. ІІ, с. 62) свидетелстват, че до средата на 864 година княз Борис още не бил приел християнството. 2. Хинкмар съобщава под година 866 (Annales Bertiani, MGH, SS, I, p. 473; ЛИБИ, т. ІІ, с. 287), че “князът на българите който предишната година (praecedente anno)… замислил да стане християнин, приел свето кръщение”. Под “praecedente anno” трябва да се разбира именно 865 година. “Летописецът е отбелязал покръстването… под 866 година вероятно, защото в тази година узнал за този факт…” (Иван Снегаров). В коя година се покръстил българският княз Борис – Исторически преглед, г. ХХІІ (1966), кн. 5, с. 95). 3. В каменния надпис, открит през Първата световна война при село Балши, югозападно от град Берат, Южна Албания, произхождащ от времето на княз Борис, изрично се посочва, че приемането на християнството е станало „в 6374 година от сътворението на света”=1.ІХ.865-31.VІІІ.866 година (срв. професор В. Н. Златарски, пос. съч., 1, 2, с. 30). В края на 866 година в България вече пристигнало римското духовенство. А покръстването на Борис І и мисията на западното духовенство са събития, отдалечени едно от друго с не по-малко от половин година (срв. Иван Снегаров, пак там, с. 94). 4. В своето “Окръжно послание до източните патриарси” (ГИБИ, т. ІV, с. 100) цариградският патриарх Фотий пише, че не минали още две години от християнизирането на българския народ и западните духовници започнали да го отклоняват “от непорочната християнска вяра”. Като се има предвид, че римските епископи пристигнали в България в края на 866 година, очевидно патриарх Фотий отнася покръстването към 865 година (срв. Иван Снегаров, пак там, с. 94-95).

Студията на доцент Петър Петров “За годината на налагане на християнството в България” (Известия на института за история, т. 14-15, С., 1964, с. 569 сл. сл.) допринесе за уточняване на някои въпроси, но не приведе убедителни доказателства против горепосочените източници и не успя да наложи тезата, че покръстването е станало преди 865 година (вж. възраженията на Иван Снегаров, пак там, с. 93 сл., 96 сл.).

[103]. Срв. професор В. Н. Златарски, пос. съч., 1, 2, с. 35; професор Димитър Ангелов, пос. ст., с. 55, 56; П. Хр. Петров, пос. ст., с. 41-42.

[104]. Вж. Responsa Nicolai I papae ad consulta Bulgarorum, cap LXXII, LXXIII, XCII, XCIII – ЛИБИ, т. ІІ, с. 110, 111, 118, 119; срв. професор Иван Снегаров. Учредяването на Българската православна църква – Македонски преглед, г. VІІІ, кн. 1, С., 1932, с. 7 сл.

[105]. Срв. професор  Ал. Бурмов, пос. ст., стр. 40-41; Михаил Войнов, пос. съч., с. 294.

[106]. Вж. Annales Bertiani – ed. G. Pertz, MGH, SS, I, p. 473-474; ЛИБИ, т.II, с. 287-288; Theoph. contin. Chronogr., IV, 13-ГИБИ, V, с. 117; Reрonsa Nicoliai I…, cap. XVII – ЛИБИ, т. ІІ, с. 80 – 81; Житие на 15-те Тивериополски мъченици, гл. 34 – Migne, PGr, t. CXXVI, col. 200; превод митрополит Симеон, с. 260; професор Иван Снегаров, Християнството в България…, с. 206, 217, 218.

[107]. Вж. Nicolai papae I Epistolae (Ep. C) – ЛИБИ, т. ІІ, стр. 63; Каменния надпис от село Балши – у професор Йордан Иванов, Български старини…, с. 12 сл. 

[108]. Migne, PGr, t. CIX, col. 115; ГИБИ, т. ІV, с. 335.

[109]. Срв. професор Иван Снегаров, Учредяването…, с. 5 -6, бел 1.

[110]. Някои източници (“Шестодневът” на Иоан Екзарх, “Заветът” на св. Иоан Рилски, Беседата на презвитер Козма против богомилите, житията на св. Климент Охридски и други) говорят за съществуването на езически остатъци и след официалното покръстване при княз Борис (вж. професор  Ал. Бурмов, пос. ст., с. 41-43; П. Хр. Петров, Покръстване на българите, с. 52). Тълкувани едностранчиво, данните от тези паметници се използват в подкрепа на становището, че християнството започнало да се разпространява в средновековна България едва след покръстването на княз Борис І и че дори до края на ІХ-ти век-началото на Х-ти век не е била постигната желаната масова християнизация (срв. пос. ст. на проф. Бурмов и доц. П. Петров). Ако обаче се разчетат и изтълкуват внимателно въпросните сведения след един критичен анализ и сравнение с други източници (вж. например професор Иван Снегаров, Християнството в България…, с. 203-204, 206-207; професор Емил Георгиев. По въпроса за християнизирането…, с. 93-94; професор Куйо Марков Куев. Към въпроса за авторството на Азбучната молитва – Славистични студии, сборник по случай V международен славистичен конгрес, С., 1963, с. 328-332; професор Тодор Събев. Житията и службите…, с. 148, 150, 156-157, 171-172, 178, 179) ще се види, че те не са от естество да променят представата за масово покръстване на българския народ още от времето на княз Борис. Историкът трябва добре да прецени, че в много от гореспоменатите средновековни паметници се съдържат поетични изрази, в които е излят възторгът на старобългарският писател, други са плод на богословско-риторичния маниер на писане, свойствен на тогавашната епоха, а трети – изява на житийна амплификация. Разбира се, няма нищо чудно, че в някои отдалечени или планински места част от населението останало непокръстено дори до края на ІХ-ти век. Това обаче не дава основание да се твърди, че процесът на масово покръстване е бил тъй дълготраен. От друга страна, не бива да се смесва актът на покръстването със сложния процес на християнизирането – утвърждаване и усвояване на новата религия (чрез християнска просвета), на вероучението, етиката, богослужението и прочее. Езическите остатъци, за които споменават нашите паметници, са съществували, макар и в по-ограничени мащаби, през цялата средновековна епоха, а някои от тях не са изчезнали напълно дори до наши дни. Оттук обаче не може да се направи извод, че покръстването на българите е траяло цели векове. Как ще си обясним безсилието на езическата партия при княз Владимир (889-903) да отклони страната от пътя на християнството? Редица източници от ІХ-ти-Х-ти век ни говорят за усвоени от българите християнски идеи и понятия (догматически, етически, канонически) за отдавна утвърдена и наложила се църковност (срв. професор Иван Снегаров, Християнството…, с. 209 сл.).

Изображения: Тодор Събев (1928-2008) и негови книги. Той е дългогодишен преподавател по църковна история в Софийската духовна семинария и в Духовната академия „Св. Климент Охридски”.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9kc