Месец: декември 2012
КАКВО Е ДАЛ ИЗРАЕЛ НА СВЕТА?*
Проф. д-р Дечко Свиленов
Уважаеми дами и господа, скъпи приятели на Израел,
Поздравявам всички присъстващи на това голямо събрание, посветено на Израел и благодаря сърдечно за възможността да бъда поканен като говорител. За мен е голяма чест, защото всяко докосване до страната Израел и до този народ дарява особена радост. Тази тема обогатява и освежава библейските познания и събужда спомени за места, събития и личности, които имат пряка връзка с християнската вяра и нейните ценности. Действително е голяма привилегия да се говори за една страна, която по особен начин е повлияла миналото, настоящето и бъдещето на човешката история и продължава да оказва влияние върху нея.
Благодаря на организаторите за личната покана, както и за свободата да определя сам настоящата тема.
Все пак като малка загадка си задавам въпросa, защо именно на мен се падна тази голяма чест. Аз съм специалист в областта на медицината и богословието и съм работил повече от 36 години в областта на научните медицински изследвания. Моята съпруга е работила повече от 30 години като лекар-интернист. Нашите двама синове са също лекари – по-възрастният е в София, а по-младият работи като зъболекар в САЩ. Наред с професионалните си ангажименти ние като семейство през последните 27 години се занимаваме активно с християнско-мисионерска дейност. Бог ни е дарил голямото благословение да разпространяваме Словото Божие в българските държавни училища. През последните 16 години се печатат и разпространяват пособия по вероучение – две детски Библии, учебник по християнска етика и Нов Завет. От тези пособия досега имаме 46 издания с общ тираж 2 892 000 бройки. По този начин младото поколение на България е достигнато със Словото Божие. Освен това разпространяваме и някои, съставени от нас малки книжки (Еволюция и Сътворение в светлината на науката; Какво казва Библията за края на света; Сексуалност и секс – какво учи Библията и други), които са за безплатно разпространение.
Поканата ми днес като говорител има връзка вероятно с моята страна България, която беше почти единствената страна в света, която спаси своите български евреи от унищожение през Втората световна война. По-късно ще се спра на този въпрос. Моят доклад днес може да се приеме и като едно малко признание към евреите-християни в Израел, с които от години поддържам много добри контакти. Аз нямам претенцията да бъда голям познавач на Израел, но със сигурност мога да кажа, че Израел и еврейският народ заемат особено място в моето сърце, а това е най-доброто основание да се говори за тази страна.
Настоящата тема ще разгледам в следните аспекти:
1. Защо говоря по тази тема? Каква е моята мотивация ?
2. Уникалност на еврейския народ и неговата страна.
3. Какво са дали евреите на света?
4. Какво е сторил светът и особено християните за Израел? Какво прави светът днес за Израел?
5. Какво означава Израел лично за мен като християнин?
Каква е мотивацията ми да говоря по тази тема?
Темата „Израел“ представлява ежедневие, и то в световен мащаб. Този малък народ от 7,2 милиона стана център на световната общественост и камък за препъване в голямата политика. Преди 65 години не съществуваше държавата Израел – днес цял свят говори за тази държава. Израел е обект на спорове в Обединените нации, център на дискусии и най-важна тема в световен мащаб. Ежедневно се споменава в телевизионни или радиопредавания. Пресата непрекъснато посвещава информации на Израел. Той често се представя като агресивна страна, която се занимава само с войни и нападения. Статистиките съобщават за най-грандиозната репатрация в световната история. Туристическите агенции отреждат на Израел първо място като световна туристическа дестинация. Големите християнски религии с удоволствие биха отминали изобщо споменаването на думата Израел. За много от свободните християнски вероизповедания евреите са народ, за който трябва да се молим ежедневно. За мюсюлманския свят Израел е най-голямият враг. В света има стотици нецърковни произраелски организации, приятелски на Израел кръгове, движения и благотворителни мисии, които във вярност дълги години подкрепят Израел и показват много любов и помощ на този народ.Дори за някои християни съществува опасността да поставят Израел и всичко, свързано с него, като център на християнския си живот. От такава опасност предпазва организаторът на днешното тържество Вернер Шерер, като пише: „Нашето бъдеще като християни не зависи от Израел, а от нашата вяра в Иисус Христос и неговите обещания за нас и за Израел“ (Идея Спектрум, 36, 3, 2008). И все пак светът трябва да разбере, че Израел означава много повече, отколкото човек може да си представи.
Не е лесно за един докладчик за избере тема за Израел, по която да не е вече говорено. Няма друга страна в света, която така често да е във фокуса на политиката, религията, военното дело и т. н., както е бил Израел, а и сега още е! Днес се предлага изключително много информация относно Израел, и то от всякакъв характер. Само в интернет човек може да получи над 303 милиона информации за тази страна. Накрая аз цитирам използуваната от мен литература по днешната тема.
Човек добива впечатлението, че в областта на политиката са се формирали два основни фронта: от една страна Израел, а от друга – всички останали нации. Това за мен е и един от поводите да говоря за взаимоотношенията между Израел и света. По тази тема не може да се намери много материал. Едностранчивите информации в пресата премълчават съзнателно огромния принос на Израел за света. Ние нямаме право да забравяме, че всичко онова, което човечеството е получило от Израел, е променило и продължава да променя съдбата на света. Без големите приноси на Израел, светът нямаше да бъде такъв, какъвто е.
За да може да се даде нещо, то трябва преди това да се е получило. Интелигентност, работоспособност, богатство и власт – това са дар Божий, това са подаръци. Аз не мога да дам това, което не притежавам. От това, което прелива в мен, мога да дам и на друг. Ако аз притежавам светлина, то мога от тази светлина да дам и на света.
Това поражда обаче твърде много въпроси, които трябва да бъдат поставени:
– Кой е дал на Израел това, което този народ притежава и защо имено на този народ това е било дарено? Обича ли Бог евреите повече от останалите народи?
– Каква е била волята на дарителя, за да дари този народ?
– Как надареният борави с подаръците, които са му дадени? Какво от тези подаръци има право да запази за себе си и каква част от тях да даде на другите?
– Има ли право този народ да се смесва с другите народи? Спомнете си за известния празник на евреите „хавдала“?
-Какво е отношението на надарения към дарителя – в миналото и днес? И какво следва от това за самия Израел и за света като цяло?
Формулираната от мен тема „Какво е дал Израел на света“ както и току-що поставените въпроси, ме задължават съвсем накратко да взема отношение относно особеностите и уникалния характер на еврейския народ. Защото в цялата световна история не може да се намери нищо, което да се сравни с историята на Израел и неговото оцеляване.
Историята познава една единствена личност, чиито живот, учение и дело е уникално по характера си, и която личност не може да се сравни с никоя друга в цялата история на човечеството. Това е евреинът Иисус Христос.
На второ място без съмнение трябва да се постави еврейският народ, който също е уникален по характера си, това значи, че този народ не може да бъде сравняван с нито един друг народ в света.
Естествено този народ притежава качества и особености, които другите народи не притежават. Когато тези характерни качества и особености са твърде много, тогава ние говорим за уникалност на този народ. Точно такъв е случаят при еврейския народ.
В какво се изразява уникалният характер на евреите и тяхната страна?
Ще спомена дванадесет уникални показатели:
1. Името на страната: С преименуването на Яков на „Израел“ (Битие 32) се получава и името на народа, който произлиза от този човек. Това име преведено на български, означава „Бог господства, Бог владее“. И така името на страната на този народ е дадено не от човек, а има божествен произход.
2. Историята на Израел започва с един единствен човек, Авраам, когото Бог призовава преди 4000 години. Така че Бог е поставил началото на този народ. Историята на Израел включва цялата скала от развитието на човека. Историята му познава апогея, който достига този народ, когато всеотдайно служи на Бога и изпълнява Неговата воля, но познава и времена на пълно падение и идолослужение. Днес над 60% от евреите официално декларират, че са атеисти. Така Израел оглавява списъка на най-атеистичните страни в света. Освен това Израел е страна с най-остри контрасти и противоречия: обилна слънчева светлина денем, сменяща се с непрозрима тъмнина нощем, дива пустош, сменяща се с изключително плодородни поля, непроходими планински вериги, следвани от дълбоки долини, унищожителна горещина денем, сменяща се с ужасяващ студ нощем, нежни и благоуханни цветя, следвани от степи с тръни и бодили, свърхмодерни технологии на фона на прастари традиции. Географски погледнато, Израел е страна, разположена на границата на три континента, между две морета и между три пустини. Комбинацията на всички тези фактори създава уникално многообразие, където на изключително малко пространство съществуват пет привличащи вниманието вегетационни зони.
3. Еврейският език притежава също нещо изключително. След 2400 години този език преживя своето възраждане, като стана официален език на един модерен народ. В Стария Завет е било пророкувано, че Израел след повече от две хилядолетия отново ще приеме прастария си език (Еремия 31, 23). Това е един лингвистичен феномен, който не се среща никъде другаде в света.
4. Уникалният характер на този народ в основата си има божествен произход. Дадените от Бога изключително прецизни и точни пророчески обещания и тяхното изпълнение, правят Израел като Божий часовник за съдбата на всички останали народи. На нито един друг народ в света не са дадени такива пророчески обещания. Самата страна, в която този народ живее, му е дадена от Бога, с Божието обещание да бъде негово вечно притежание.
5. Нито един народ в историята на цялото човечество не е имал съдбата два пъти да бъде изгонен от своята страна и да бъде разпръснат до всички краища на света… и след много години отново да бъде върнат в своята страна. За да може при такива обстоятелства един народ да оцелее, е възможно единствено с Божията намеса. Няма друга нация в света, която да има такава история. Много велики и силни народи и цели цивилизации са изчезнали от историческата сцена. Днес няма асирийци и вавилонци.
Няма друг народ, който в хода на историята да е преживял толкова мъка и в голяма степен да е бил зависим единствено от надеждата, която го е крепила. Оцеляването на еврейския народ е историческо чудо, нямащо равно на себе си.
6. Историята на човечеството не познава по-голяма репатрация от тази на евреите, които през последните 60 години се върнаха в своята страна от 144 държави на света. Задължително трябва да си поставим въпросът: Какво привлича тези 3 милиона евреи-емигранти, които от 1822 година и досега се завръщат в страната си? Защо именно в наши дни, на тълпи евреите се завръщат в Израел? Всички знаем, че хората днес емигрират или по икономически причини, или търсейки сигурност и спокоен живот. Нито първата, нито втората причина се отнасят за еврейския народ. Израел не е нито най-богатата страна на света, а и дума да не става, че е най-сигурната! Тогава защо евреите се връщат в Израел? Аз имам само един отговор на този въпрос и отговорът го дава Библията: „и когато се изпълни времето…“. Да нямаш държава 1900 години и след това отново да създадеш такава – подобен феномен историята не познава. С право Марк Твен поставя въпроса: „В какво се крие тайната на безсмъртието на този народ?“ Единствено възможният отовор гласи: „Тайната на безсмъртието на евреите е единствено сам Бог.“
Само по този начин можем да разберем защо в Израел и особено в Иерусалим съществува една велика, непозната и тайнствена сила, която привлича сърцето на евреина. Някога Наполеон бе казал: „Един народ, който плаче за загубата на своята Родина отпреди 1800 години и не я забравя, такъв народ никога няма да изчезне. Този народ трябва да бъде сигурен, че ще се върне отново в Родината си“.
7. Няма друг народ в света, когото Бог да назовава с името „Мой народ“, когото Той избра и обича и когото постави като условие за получаване на благословение. Защото Бог казва: „Който теб благославя, него Аз ще благословя“ (Числа 24, 9). Но няма и друг народ в света, който през цялата човешка история да е мразен толкова много, както евреите. В хода на историята тази омраза е добивала различни имена: тя е започнала като „религиозен антиюдеизъм“ по-късно преминава в „расистки антисемитизъм“ и в най-ново време се изявява като „политически антиционизъм“. Тази омраза винаги е водела до масово унищожаване на този народ. Ето защо оцеляването на Израел може да се обясни единствено с Божията намеса.
Мощно потвърждение на горната истина е осуетяването на планирано нападение от страна на Ирак върху Израел. Георг Сада – християнин и висш генерал от иракските военновъздушни сили пише следното: „През ноември 1990 година аз направих страхотно откритие: Саддам Хюсеин бе издал заповед за мащабно военно въздушно нападение върху Израел… Военната акция трябваше да започне с нападение с химически оръжия: нервния газ табун, както и със зарин 1 и зарин 2. Тази акция трябваше да се осъществи от 98 от нашите най-добри самолети-изтребители. На 17 декември 1990 година ние получихме заповедта на Саддам Хюсеин, която гласеше: „Аз одобрявам нападението и с помощта на Аллаха ние ще нападнем Израел“. Но Бог се намеси и американците нападнаха Ирак и така нападението върху Израел беше осуетено!!!
С първия си удар американските въздушни сили разрушиха централното командване на иракските сили. Тогава Саддам свика спешно генералния щаб, за да обсъдят създалата се ситуация. Първото, което той каза на командващия военновъздушните сили, беше, че нападението върху Израел няма да се проведе: „Сега вече е твърде късно. Ние трябва да се справяме с много други неща“.
Това съобщава в доклада си генерал Георг Сада.
8. Уникално е, че от 13 милиона евреи по целия свят, само 5,5 милиона живеят в Израел. Останалите 7,7 милиона живеят разпръснати в 144 страни. Разпръсването на евреите по света (диаспора) има 2700-годишна история – от прогонването на израилтяните сред асирийците през 722 година преди Христа, до разрушаването на Иерусалим от римляните през 70 година, съответно 135 година след Христа.
9. Евреите представляват само 0,2% от населението на земята. Нормално е при това положение за този народ изобщо да не се чува много. Напротив, светът е чувал и продължава да чува за този народ. Евреите са оказвали и оказват огромно влияние в световната култура, наука и медицина. Уникален е фактът, че този твърде малък народ е дал 27% от всички лауреати на Нобелова награда в света. А има толкова много народи, които нямат и един единствен нобелов лауреат! Тази малка страна от само 22 000 кв. км., от която 2/3 е пустиня (!), се нарича „страна на книгите“, защото годишно в Израел се издават над 4000 нови заглавия. В Израел има над 3500 археологически места. Официалната статистика на ООН подрежда евреите като най-интелигентният народ в света. Изреждането на суперлативи към този народ може да продължи и в много други направления.
10. Стигаме до най-впечатляващата уникалност на Израел – столицата Иерусалим. Иерусалим е най-старият постоянно населяван град в света. Няма друг град, който да е преживял такава страхотна съдба, както Иерусалим. За никой град в света не се е воювало толкова, както за Иерусалим – „градът на мира“. Никъде не се е проляла толкова човешка кръв, както в свещения град Иерусалим. Вследствие на войни, нападения, завладяване и земетресения този град е преживял опустошения, каквито друг град в света не е преживял. През цялата си 3000-годишна история този град в продължение на 2535 години (586 преди Христа–1949 след Христа) е бил нападан, обсаждан, завладяван и разрушаван от различни езически народи. През цялото това време за него са се водели 69 войни и 17 различни народи са се гордеели, че са станали господари над Иерусалим.
Защо има такъв огромен интерес към този град? Той не притежава никакво значение, сила или привлекателност, няма особено благоприятно географско разположение и няма красотата на някои други градове по света, като например Швейцария, Америка и т. н. Този град не е голям търговски кръстопът и не предлага никакво богатство и лукс. Той е изграден върху скали и в околността му няма плодородни полета…
И тъй няма никакво логическо основание за завоевателите да се стремят към този град.
Тогава защо?
За разлика от другите градове по света Иерусалим дължи своето значение и известност на съвсем други причини. Той дължи своята уникалност като световен град единствено на Божественото откровение, което е дадено в него и от него е проникнало в целия свят и продължава да залива света.
Славата и значението на този град се дължат единствено и само на Бога:
– този град се нарича „град на Господа“ (Исаия 60, 14), от който излиза Словото Божие и Бог благославя народите (Исаия 2, 3). Бог сам казва следното за него: „Това Ми е покой довека; тук ще обитавам, защото го пожелах“ (Пс. 132, 14).
– този град е мястото, където се изпълни Божият план за спасението на цялото човечество (Иоан 19, 30).
– това ще бъде светият град на новото небе и новата земя, „Иерусалим, който ще слезе от небето, от Бога“ (Откр. 21, 10).
– Иерусалим не е само мястото, където Иисус беше разпънат и възкресен от мъртвите. Този град е мястото, където Иисус отново ще се върне.
Божественият избор на Иерусалим е направил този град не само уникален, но и предмет на непрестанни и жестоки борби, както никой друг град в света. Враговете на Израел много добре знаят, че тук става дума за пъпа на света. Това е единственото обяснение защо силите на тъмнината в продължение на хилядолетия се опитват за заличат този град, отправяйки се в т. нар. „свещени войни“ срещу него. И след като с военна сила не можаха да сторят това и никога няма да могат, тези сили на мрака направиха Иерусалим център на двете най-големи религии в света и проявиха претенциите, че това е техният „свещен град“. Името „Иерусалим“ обаче не се споменава нито един път в Корана, нито пък Мохамед някога през живота си е посещавал този град. По този начин светът се стреми да отъждестви свещеният Божий град Иерусалим със земния и преходен Вавилон и така да го заличи от лицето на Земята. И всичко това светът върши с една единствена цел – да спре изпълнението на Божия план за спасението на човечеството.
Бог обаче казва: „Ще се обърна към Сион и ще живея в Иерусалим… И ето, Аз ще събера Моя народ от всички страни…и ще ги доведа и те ще живеят в Иерусалим.“(Зах. 8, 3.7.8.).
Всичко това се изпълнява днес пред нашите очи!!!
Библията учи, че в духовно отношение човек може да принадлежи единствено на два различни града в този свят: или на небесния Иерусалим, или на земния Вавилон. Най-големият проблем на християните не е нито гонението, нито атеизмът, нито езическите религии. Не! Най-големият проблем е отдалечаването на християните от основата на тяхната вяра и смесването на християнския им живот със света. Това Библита нарича „куцане на две колена“, „колебаене между две мнения“ (3 Царе 18, 21) или с други думи, да имаш двойно гражданство – едновременно гражданин на Иерусалим и Вавилон. За много християни е по-лесно да отхвърлят Божиите заповеди и да приемат това, което светът предлага. Такива „християни“ трябва добре да знаят, че Библията не е карта с менюта, от които да избереш само това, което ти харесва. В Библията има един железен принцип, който гласи „или-или“: Или ще познаваш волята Божия и ще живееш според тази воля, или само ще казваш, че знаеш за тази воля, но ще живееш както си искаш. Това е жалката действителност на милиони „християни“ днес.
11. Едно друго уникално свойство, което никой друг народ в света не притежава: Истинският Бог и Неговото Слово – Библията – се откриват на света чрез еврейския народ и чрез него дойде Спасителят на света. Чрез този народ Бог започна изпълнението на Своя план за спасението на човечеството и чрез този народ Бог ще завърши този Свой план. Затова Бог заповяда най-напред на евреите: „Отидете по целия свят… “ По-късно тази заповед беше приета и от много други народи, които и до днес я изпълняват.
В историята на Божия народ е скрита една велика символика, която е от огромно значение за личния духовен път на всеки отделен човек. Времето, когато Авраам беше призван до влизането на евреите в Обетованата земя, представляват три периода в духовния живот на всеки един човек. Нека всеки читател си постави лично въпроса на кой етап се намира неговият живот: езичество… пустиня… или Обетована земя?
12. Още едно уникално свойство, което никой друг народ не притежава: от основаването на държавата Израел през 1948 година, този народ трябваше да води няколко войни за оцеляване, което той успешно направи. Освен това трябва да противостои на непрекъснати ракетни нападения, да преживява самоубийствени атентати, да слуша непрекъснато заплахи, че държавата Израел трябва да бъде заличена, както и ежедневно да живее в страх от тероризъм, хули, омраза, да понася обвинения и онеправдание от други народи… и какво ли още не! Израелският гражданин никъде и никога не е сигурен, че няма да бъде нападнат и унищожен от терористи – било в самолета или автобуса, било в училището или синагогата, било в ресторанта или на пазара, било на улицата или в собствения си дом.
В известна степен днес в света е станало модерно – особено между академичните среди, студентите и богословите да се говори негативно срещу Израел. Но Бог утешава Своя народ с думите от 23 псалом: „Ти приготви пред мене трапеза в присъствие на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена“.
Едва ли някой друг народ би бил в състояние дълго да издържи при такива обстоятелства на несигурност и непрекъснат психически тормоз. Историята дава многобройни примери в тази насока.
При такива трудни условия народът на Израел трябваше да постави основите на своята държава и да я изгради. Евреите разполагат с достатъчно исторически опит, тъй като и преди това за тях имаше тежки времена, когато „с една ръка вършеха работата, а с друга държаха копие. Всички строители бяха препасани с меч през кръста, и тъй строяха“ (Неемия 4, 17-18). По-късно всемогъщият Рим трябваше да воюва срещу този малък народ в продължение на 69 години, за да смаже съпротивителното движение на евреите – най-дългата война, която Рим е трябвало да води в цялата си история.
При тези тежки обстоятелства евреите можаха да превърнат пустинята в плодоносна градина (за разлика от други народи, които превърнаха държавата си от плодородна страна в пустиня!), да започнат да градят селското стопанство и индустрията от нула и да достигнат изключително висок стандарт днес, да достигнат икономика, жизнен стандарт и социално дело, изравнявайки се с нивото на високо развитите страни в света. Освен всичко, което споменахме дотук, тази държава приема репатрационна вълна от диаспората – броят ѝ представлява 1/4 от цялото население на Израел. Процентно това би означавало Западна Европа да приеме 80 милиона емигранти. Да не говорим, че големите западноевропейски държави имат голям страх от няколкото десетки хиляди емигранти от бившите комунистически страни, чудейки се как максимално да ги използуват и след това да се освободят от тях.
Аз идвам до задължителния въпрос, който трябва да се постави: Къде е източникът и каква е целта на всички тези уникални качества на този народ? Естествено към това трябва да се добави и трети въпрос: Защо тези уникални свойства притежават именно евреите?“
Отговорът може да се обобщи само с няколко думи:
Източникът на тези уникални качества на евреите е Сам Бог, Творецът на Вселената. Цялата Библия, както и 4000-годишната история на този народ потвърждават ясно и без всякакво съмнение тази истина. Израел и евреите са в уникално отношение към Бога. На никоя друга страна и на никой друг народ Бог не е казвал: „Моята страна“ и „Моят народ“ както това казва за евреите и Израел. И тъй, уникалният характер на този народ има божествен произход.
А отговорът на въпроса „поради какво“ гласи: Бог иска чрез този народ да проведе и завърши Своя план за спасението на човечеството. Така че Израел е Божият инструмент за спасението на света. Това е единствената причина защо Бог е надарил този народ с толкова много дарби, способности и уникални качества.
„И от всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лука 12, 48)
__________________________________
*Доклад на тържествено събрание на Швейцарската национална асоциация за Израел, 22 февруари 2009, Берн, Швейцария. Материалът е предоставен от автора.
Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов
Следва…
СВЕТИ ГРИГОРИЙ БОГОСЛОВ – продължение и край*
Протоиерей Георги Флоровски
3.ТРОИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ
1.
Църковната памет е съхранила за свети Григорий името „троически богослов“. И това е характерно за него не само защото той цял живот е богословствал за Троицата в борбата си с лъжеучения и лъжеучители, но още и затова, че за него съзерцанието на Пресветата Троица е предел и средоточие на целия духовен живот. „Откакто за първи път, отрешил се от житейското – казва свети Григорий, – предадох душата си на светлите небесни помисли, и високият ум, въздигайки ме оттук, ме постави далеч от плътта и ме скри в тайниците на небесната скиния, оттогава взорът ми бе осиян от светлината на Троицата, нищо друго по-светозарно от която не си е представяла мисълта ми, Троицата, която от превъзнесения Си престол излива върху всички общото и неизречено сияние, Която е Начало на всичко, което времето отделя от превисшето – оттогава, казвам ви, умрях аз за света и светът умря за мен“. Цялата молитвена лирика на свети Григорий е троическа лирика: „Троицата е моето размишление и украшение“, възклицава той. И в залеза на живота си се моли да стигне там, „където е моята Троица и Нейното съчетано сияние – Троицата, Чиито неясни сенки дори ме довеждат до възторг“…
2.В учението за Светата Троица свети Григорий повтаря и развива мисълта на Василий Велики, когото признава за и нарича свой „учител в догматите“. Той използва същата богословска терминология, но внася в нея по-голяма стройност и точност – и не се колебае да „новотвори имена“, когато това е нужно за яснотата и благочестието. Заедно с това при Григорий много по-силно, отколкото при Василий се чувства прякото влияние на свети Атанасий особено в учението за Божеството на Светия Дух: „това, което преди на много Отци било дарувано да утвърдят в догмата за Сина, това той боговдъхновено преподава впоследствие за Светия Дух“, казва за него свети Григорий. И при това в Троическото богословие на свети Григорий се чувства особена интимност на опита и прозрението. „Троицата наистина (воистину) е Троица“ – това е основната мисъл на свети Григорий. „Воистину“, тоест реално. Името на Троицата, казва той, „означава не сбор на неравни неща, но съвкупност на равни и равночестни“, съединени по естество и в естеството. Свети Григорий винаги подчертава особено силно съвършеното единство на Божественото битие и живот: „съвършена Троица от Три съвършени“. „Не успявам да помисля за Единия – казва той, – и веднага се озарявам от Трите. Не успявам да разделя Трите, и веднага се възнасям към Единия. Когато си представям Едно от Трите, почитам Го като цялото. Когато съединявам в умосъзерцание Трите, виждам едно светило, и не умея да разделя или измеря съединената светлина“. Троица в Единицата и Единица в Троицата, нещо повече: Тройствена Единица. „На Три безкрайни безкрайната съестественост“… Всяко от Трите, съзерцавано самò по Себе Си, е Бог. „Един Бог, откриващ се в три светлини: такова е чистото естество на Троицата“. Свети Григорий се стреми да опише тайнството на това естество. „Бог се разделя, така да се каже, неразделимо и се съчетава разделено, защото Божеството е Едно в Три, и Едното е Три, в Които е Божеството, или по-точно – Които са Божеството“ – както три слънца, съдържащи се едно в друго, са едно разтворение на светлината. Няма и не е възможно да си представим в Троицата някакво разсичане или деление, както няма разрив или деление между слънчевия диск и лъча. „Едно е Божеството и Една е Силата, Която се намира в Трите единично и обема Трите разделно, без различие по същност или естество, не нараства и не намалява чрез прибавяне или отнемане, навсякъде е равна, навсякъде е еднаква, както е една красотата и едно е величието на небето“… Характерни са мотивите на свети Григорий да отклонява тварните подобия по отношение на троическата тайна. Изворът, ручеят и потокът не са разделени от времето и съпребиваемостта им е неразделна, при разделение на трите им свойства. „Но побоях се, казва Григорий, да не би да допусна в Божеството някакво течение, което никога не спира (това е казано срещу Плотин) и да не би с това подобие да въведа числено единство“… Защото при течението на водата различието е „само в начина на представяне“. Слънцето, лъчът и светлината – тук е сложността: (става дума за) слънцето и онова, което е от слънцето. И такова подобие може да внуши мисълта, че цялата същност принадлежи на Отца, а другите Лица са само „сили Божии“, както лъчът и светлината – на слънцето. Въобще тварните аналогии именно затова са непригодни, защото в тях винаги присъства „мисълта за движение“, „за непостоянно и колебаещо се естество“, така че Троичността се свежда до ставане и изменение – точно това е непригодно. Защото, ако нещо е във времето, то не е Бог. Съзерцанието на Троицата в Нейното съвършено единосъщие и неслитност е безспорен факт от духовния опит на свети Григорий и той се стреми с някакво съзнание за своето безсилие да опише съзерцаваното с натрупване на образи, сравнения и антитези. Чувства се, че той именно вижда и описва, а не само размишлява. Чрез формулите на умозрителното Богословие свети Григорий изразява своя интимен мистичен опит. И за обясняването му прибягва към средствата на неоплатоническата философия. „Ние имаме един Бог, защото Божеството е едно. И към Единия се възвеждат съществуващите от Бога, макар и да се вярва в Три; защото както Единият (от тях) не е повече, така и Другият не е по-малко Бог. И единият не е преди, а другият не е после: те и по воление не се отделят, и по сила не са делят; и всичко това, което става с делимите вещи, тук няма място. Точно обратното, накратко казано, Божеството в разделените е неделимо. Всяко от Тях поради тъждеството на същността и силата има точно такова единство със Съединеното, както и със Самото Себе Си. Такова е понятието за това единство, доколкото го постигаме. И ако това понятие е твърдо, то благодарим Богу за умозрението“… Троичността е някакъв кръговрат на Божественото единство, някакво движение на Вътребожествения живот. Свети Григорий дръзновено повтаря мисълта на Плотин: „Божеството се е изстъпило от единичността по причина на богатството Си и е престъпило двойствеността, защото е свръх всяка материя и форма, и Се е определило в тройствеността поради съвършенството Си, за да не бъде оскъдно и да не се разлее до безкрайност – първото би показвало несъобщителност, второто – безпорядък.“ Това е почти направо от Плотин. И Григорий отъждествява: „И при нас е така“. Но веднага прави уговорка: „Не се осмеляваме да наречем този процес излияние на добротата, както го нарича един от философстващите елини, който, философствайки за първото и второто начало, буквално се изразява така: „както чашата прелива през ръба“ (Еnn. V. 2. 1.).“ Свети Григорий отклонява такова тълкуване на Вътребожественото битие като някакво безлично движение. За него Троичността е израз на Божествената Любов: Бог е любов и Триединството е съвършеният израз на „единомислието и вътрешния покой“.
3.Съвършеното единство на Вътребожествения живот се изразява преди всичко в безусловната извънвременност на Божественото битие. Бог е вечен по природа и е свръх всяка последователност и разделение. И не е достатъчно да се каже: Бог винаги е бил, е и ще бъде. И не е достатъчно да се каже: Той е, защото Той съсредоточава в Самия Себе Си цялостното битие, което не е започвало и не ще се прекрати.“ И затова „ако отначало е бил Един, то били са Трите“. Защото Божеството „е съгласно само със Себе Си, винаги е тъждествено, безколичествено, извънвременно, несъздадено, неописуемо, никога не е било и няма да бъде само за Себе Си недостатъчно“. В Божеството и в Божествения живот не може да се мислят или да се представят каквито и да било изменения, каквито и да било „деления на времето“. „Защото – казва Григорий – да се съставя Троицата от голямо, по-голямо и най-голямо, като от сиянието, лъча и слънцето (тоест от Духа, Сина и Отца)… това е такава стълбица на Божеството, която не води към небето, но низвежда от него“… С това се определя съвършената свръхвременност на отношенията на троическите ипостаси. „Не трябва да бъдем такива любители на Отца, че да отнемаме от Него свойството да бъде Отец“- казва Григорий. – „Защото чий Отец ще бъде, като отстраним и отчуждим от Него заедно с тварта и естеството на Сина!. Не бива в Отца да се умалява достойнството да бъде Начало на принадлежащото Му като на Отец и на Родител“. И продължава: „Когато казвам начало, ти не привнасяй времето, не поставяй нищо по средата между Родилия и Родения, не разделяй естеството с погрешното влагане на нещо между съвечните и съпребиваващите. Защото, ако времето е по-старо от Сина, то без съмнение Отец е станал виновник на времето по-рано, отколкото на Сина. Иначе казано: битието на Отца и рождението на Единородния съвпадат – съвпадат неслитно. Рождението на Словото и изхождането на Духа трябва да се мисли „преди всяко кога“ – Отец не е започвал да бъде Отец, защото битието Му не е започвало, и Той „от никого, дори от Самия Себе Си не е заимствал битие“. И затова Той е в собствен смисъл Отец, „защото не е заедно с това и Син“. Тук Григорий Богослов повтаря разсъжденията на свети Атанасий. Свръхвременността и съвечността на ипостасите не изключва зависимостта между тях. Синът и Духът са „безначални по отношение на времето“ и „небезначални по отношение на Виновника“. Но Отец не е повече първоначален от Тях, защото нито Отец, нито Те са подчинени на времето. Синът и Духът са съвечни, но не са събезначални на Отца, „защото те са от Отца, макар и не след Отца“. Това тайнствено причинение е извън всяка смяна и възникване. В Троицата нищо не възниква, нищо не става, защото Божеството е пълнота, „безкрайно море от същност“. Свети Григорий подчертава цялата трудност и непредставимост на това различение, в което се заплитат „простодушните хора“, и добавя: „Истина е, че безначалното е вечно, но вечното няма необходимост да бъде безначално, доколкото се възвежда към Отца като към Начало.“ Григорий посочва, че засилването на достойнствата на Втората и Третата ипостас е равнозначно на умаление на Първата: „Крайно безславно би било за Божеството някак вследствие на изменение на Своите съвети да дойде до пълнота на съвършенството Си“, „и да се отсече или отчужди каквото и да било, означава същото като да се отсече всичко и нагло да се въстане срещу цялото Божество“… „Кой Отец не е започвал да бъде Отец“, пита свети Григорий. И отговаря: „Онзи, чието битие не започвало.“ По подобен начин и рождението или родеността на Сина съвпада с Неговото битие.
4.Съвършеното и неизменимо единство на Божественото битие определя единосъщието на Троическите ипостаси – „тъждеството на същността“. Но в единството на Божеството не изчезва различието на ипостасите. Единството на Божеството, както и според Василий Велики, за свети Григорий означава тъждество на същността и единоначалие – от Отца и към Отца. В описанието на това „динамично“ единство се усещат плотиновски нотки. При свети Григорий този динамичен аспект преобладава – в това отношение той е по-близък до Атанасий, отколкото до Василий; и приемайки основното различаване на „същност“ и „ипостас“ като общо и частно, той сравнително рядко се осланя на него. „Ние почитаме единоначалието – казва Григорий. – Не онова единоначалие, което се определя от единството на лицето (против Савелий), но онова, което съставлява равночестността на единството, единодушието на волята, тъждеството на движението и насоченост към Едното на Тези, които са от Едното – което е невъзможно в сътвореното единство“, тоест в това което е възникнало, сложно и производно. Всичко, което има Отец, принадлежи на Сина; и всичко, което принадлежи на Сина, принадлежи на Отца, така че „няма нищо собствено, защото всичко е общо, и самото Им битие е общо и равночестно, макар и битието на Сина да е от Отца“… Но не трябва „да се чества повече, отколкото е нужно“… Личните свойства на Трите са неизменими. Тези особености на Трите (ιδιότητες), разбира се, „различават не същностите, но се различават в една и съща същност“. Според свети Григорий понятията „ипостас“ и „особеност“ почти съвпадат. И наред с това той употребява като равнозначен израза: Три Лица (τρία πρόσωπα), което избягвал Василий Велики. По този начин Григорий сближава и отъждествява кападокийската терминология със западната, отъждествява τρείς υποστάσεις ή τρία πρόσωπα. Свети Григорий се отклонява от Василий и при определянето на личните свойства. Той избягва названията „отчество“ и „синовство“, не назовава и „светостта“ като лично свойство на Духа. Обикновено той определя свойствата на Ипостасите така: нероденост, рождение и изхождане, αγεννησία γέννησις εκπόρευσις. Можем да смятаме, че той целенасочено употребява термина εκπόρευσις за обозначаване на личното свойство на Отца (тук отец Г. Флоровский вероятно има предвид, че по отношение на Духа Отец е „Този, от Когото изхожда Изхождащият“ – и следователно неродеността не е Неговото собствено лично свойство – б. p.), за да пресече евномианските спекулации за „неродеността като същност Божия“. Термина εκπόρευσις той взима от Писанието („… Който изхожда от Отца“, Иоан 15:26) отново с цел да предотврати споровете и да избегне празните разсъждения за „братството на Сина и Духа“. И при това Григорий предпазва от търсене на точния смисъл на тези определения по аналогия с употребата им в областта на тварното. Само Троицата знае „какъв порядък има Сама в Себе Си“. Как е роден Синът? Как изхожда Духът? – Във всеки случай у Бога няма човешко раждане: „затова раждането смятай не за друго, но за Божествено“… Не може да се приравни несравнимото. „Ти слушаш за рождението. Не се опитвай да узнаеш какъв е начинът на рождение. Слушаш, че Духът изхожда от Отца. Не любопитствай да разбереш как изхожда“… И още по-рязко: „Как? Това знаят родилият Отец и роденият Син. А другото е покрито с облак и е недостъпно за късогледството ти“… Ипостасните имена изразяват взаимните отношения на лицата: σχέσεις. Трите лица са три начина на битие, неслитно и неразделно, „самосъщо съществуващи“. И при това несравними, така че Единият не е нито по-голям, нито по-малък от Другия – така, както Единият не е нито по-рано, нито по-късно от Другия. „Синовството не е недостатък“ в сравнение с Отчеството и „изхождането“ не е по-малко от „рождението“. Именно в това се състои съвършената равночестност на Светата Троица: „цялата достопокланяема, цялата царствена, еднопрестолна, равнославна“… В изповядването на Троицата се изпълва пълнотата на Богопознанието. Свети Григорий напомня Кръщелния символ и пита: „В кого се кръщаваш? В Отца! Добре. Но това е по иудейски. В Сина! Добре. Това вече не е иудейско, но още не е съвършено. В Духа Свети! Прекрасно, това е съвършеното. Но просто в Тях ли се кръщаваш или в общото Тяхно име? Да, и в общото име. Какво е това име? Без съмнение, името на Бога… В това име вярвай, успявай и царствай (Пс.44:5)“.
5.С особена сила свети Григорий разкрива Божеството на Духа. Това бил предмет на спорове и пререкания през 70-те години и на самия Втори Вселенски събор. „Сега питат – казва Григорий, – какво ще кажеш за Светия Дух? Откъде въвеждаш при нас чуждия и неизвестен от Писанията Бог? И това говорят дори онези, които умерено разсъждават за Сина“. „Едни почитаха Духа като действие, други – като твар, други пък – като Бог, а някои не се решаваха да кажат нито едното, нито другото – от уважение, както казваха те, към Писанието, което уж не било казвало нищо ясно за това. И затова те не почитат, но и не лишават от чест Духа, оставайки спрямо Него в някакво средно, а по-точно – в доста жалко положение. Дори от призналите Го за Божество едни са благочестиви само в сърцето, други пък се осмеляват да благочестват и с уста“. Сред този смут свети Григорий решително изповядва: „Дух, Дух – чуйте това – изповядван като Бог. Още казвам: Ти си моят Бог. И трети път възклицавам: Духът е Бог“… „Досега нищо не е предизвиквало такова колебание във вселената“ – казва той, – „както дръзновението, с което ние провъзгласяваме Духа за Бог.“ При разкриването на единосъщната Божественост на Светия Дух свети Григорий следва Атанасий и се опира преди всичко на кръщелната формула: Кръщението се извършва в името на Светата Троица, Троица неизменна и неразделна, единородна и равночестна… „Ако Духът не е достопокланяем, то ако тогава Той ме прави бог в Кръщението?“, пита Григорий… „Ако пък Той е достопокланяем, то как тогава Той не е досточтим? А ако е досточтим, то как тогава не е Бог? Тук едното се крепи върху другото: това е наистина златна и спасителна верига. От Духа ние имаме възраждането, от възраждането – възсъздаването и Божеството, от възсъздаването – познанието за достойнството на Възсъздалия.“ И затова „да се отделя Единият от Трите, значи да се безчести изповеданието, тоест и възраждането, и Божеството, и обожението, и надеждата“. „Виждате ли – заключава свети Григорий, – какво ни дарува Духът, изповядван като Бог, и от какво ни лишава, когато е отхвърлян.“ Духът е Светиня и източник на освещението – „светлина на нашия ум, идваща при чистите и правеща човека бог“. „Чрез Него познах аз Бога, Той сам е Бог и в този живот ме прави бог.“ „Аз не търпя да ме лишават от съвършенстване. Може ли да бъдем духовни без Духа? Причастен ли е на Духа онзи, който се кръщава в твар и съроб?“ Тук отново при Григорий се долавят доводите на Атанасий. За Духа свидетелства и Писанието – наистина прикрито и не твърде ясно, така че трябва „през буквата да се проникне във вътрешното“. Свети Григорий разяснява, че словата на Писанието не бива да се взимат пасивно и буквално. „От назоваваните неща някое не съществува, но е споменато в Писанието – отбелязва той, – друго го има, но не е споменато. Още някое не съществува и не е споменато, и още друго го има и е казано за него.“ Казано е така: Бог спи и се пробужда – и това не е действителност, а метафора. И обратно: думите „нероден“, „безсмъртен“, „безначален“ и други не са взети от Писанието. Но е очевидно, „че макар и това да не е казано в Писанието, то все пак е взето от думи, които съдържат същото в себе си“. Не може, гонейки думите, да изоставяме нещата. Духът е действал в отците и пророците, озарявайки техните умове, предоткривайки им грядущото. И Духът е проповядван от пророците, и от пророк е предсказан денят на великото излияние на Духа върху всяка плът (Иоил. 2:28). Духът е вдъхновявал Давид и е поставял пророците (срв. Амос. 7:14). Духът свидетелствал за Христа. „Христос се ражда – Духът предваря. Христос се кръщава – Духът свидетелства. Христос бива изкушаван – Духът Го възвежда. Христос явява Силата Си – Духът Го съпътства. Христос се възнася – Духът приемства“… И Спасителят възвестява за Духа постепенно, и върху учениците Духът низхожда постепенно – ту творейки чрез тях чудеса, ту като им се съобщава в духването на Христа, и накрая низхожда в огнените езици. Целият Нов Завет е изпълнен със свидетелства за Духа, за Неговите сили и дарове. „Обзема ме трепет, когато представя в ума си богатството от имена“- възклицава Григорий. – „Дух Божий, Дух Христов, Ум Христов, Дух на синоположението – Той възсъзижда в кръщението и възкресението. Той духа, дето иска (Дух, идеже хощет, дышет, Иоан 3:8 – б. р.), източник на светлина и живот, Той ме прави храм (1 Кор. 6:19), прави ме бог, Той усъвършенства (τέλειουν), така че предваря кръщението и след кръщението е търсен. Той върши същото, което и Бог. Разделя се в огнените езиците, разделя даровете, създава Апостоли, Пророци, Благовестници, Пастири и Учители“… Той е „другият Утешител“, тоест „като че друг Бог“. Макар и в Писанието да не е казано направо за Божеството на Духа, за това се говори тържествено и много. Свети Григорий обяснява недоизказаността на догмата за Духа в Писанието с домостроителната постепенност на откровенията. Но и пълнотата на духоносния опит в Църквата също е откровение – и е Откровение на Духа, Който показва ясни признаци за Своята Божественост. На свети Григорий му се струва, че дори сред езичниците „най-добрите им богослови и най-доближаващите се до нас са имали представа и за Духа… но не се съгласявали с наименованието и го наричали световен Ум, външен Ум и други подобни“. Григорий, разбира се, има предвид Плотин и неоплатоническото понятие за Световната Душа. В Трактата си към Амфилохий Василий Велики пренася върху Светия Дух много от определенията на Плотин. В своето любомъдрие за Светия Дух свети Григорий подхожда аналитично: за Божеството на Духа той заключава от Божествеността на Неговите Дарове. Но за него това е „състезателен“ метод, педагогическо богословие. В неговия личен опит Божеството на Духа се открива чрез съзерцанието на Троицата. От истината на Троичността се открива непосредствено единосъщието на Духа. Затова именно свети Григорий не обозначава личната особеност на Духа като „святост“, което би имало икономиен смисъл, но говори за „изхождане“ (εκπόρευσις или εκπεμψις), което показва мястото на Духа в нерушимото триединство на Вътребожествения живот.
4. ТАЙНАТА НА СПАСЕНИЕТО
1.Смисълът и целта на човешкия живот за свети Григорий е в „обожението“, в действителното съединение с Божеството. Това е възможно не толкова поради богообразността на „владичественото“ в човека, колкото чрез „човечеството на Бога“. От тази гледна точка точното учение за пълнотата на двете съединяващи се естества в Ипостасата и Лика на Богочовека получава изключителна сотириологическа сила. Григорий следва Атанасий. Но ако свети Атанасий в аргументите срещу арианите подчертава пълнотата и равночестността на Божеството в Богочовека, то свети Григорий в аргументите срещу Аполинарий особено рязко говори за пълнотата на човечеството. Това, което не е възприето, то не е изцелено, не е спасено – това е основната идея на неговата сотириология. И в полемиката с аполинаризма Григорий с особена яснота и сила разкрива догмата за „същностното“ съединение на „двете естества“ в един Богочовешки Лик – Едно Лице, εν πρόσωπον.
2.Христос се ражда. Нарушават се законите на естеството. Горният свят трябва да се изпълни. „И аз ще провъзглася силата на деня: Безплътният се въплъщава, Словото се уплътнява, Невидимият става видим, Неосезаемият се усеща, Безлетният започва, Синът Божи става Син човешки“… Рождеството е Богоявление, теофания – „защото Бог се е явил на човеците чрез Рождение“… И не само се е явил. Въплъщението е „възприемане“ на човешкото естество. „Той възприема моята плът, за да може и образа да спаси, и плътта да обезсмърти“, казва свети Григорий. „Колко тържества ми дарява всяка тайна Христова. И във всичките главното е едно – моето изпълване, възсъздаване и възвръщане към Първия Адам.“ Това е „ново смешение и чудно съразтворение“… „Щом човекът не станал бог, самият Бог в моя чест станал съвършен човек“, казва Григорий. „Бог отначало е прост. След това е свързан с човечеството, а после прикован от Богоубийствените ръце – такова е учението за Бога, встъпил в единение с нас“… Христос е въплътилият се Бог, а не обожен човек. В Христа, казва свети Григорий, „човешкото естество се е приобщило към всецелия Бог – не така, както пророкът или някой от боговдъхновените люде, които се приобщавали не към Самия Бог, а към нещо Божествено – но по същество така, че Бог е в човечеството както слънцето в лъчите“… Човечеството в Христа е „помазано“ не само от действието, но и от всецялото присъствие на Бога. И от друга страна, Бог възприема всецялото човешко естество. „Накратко, заключава Григорий, в Спасителя има едното и другото“ – αλλο καί αλλο… И добавя: но „не единият и другият“, ουκ αλλος καί αλλος – „защото и едното, и другото са в съразтворение (εν τη συγκράσει), така че Бог се е въчовечил и човекът се е обожил, или по какъвто и друг начин да се каже“. Със самия избор на думите свети Григорий подчертава интимността и пълнотата на съединението, в което обаче съединяващите се не изчезват“… Κράσις и σύγκρασις (също както и μίξις) в еклектичния език на елинизма се противопоставят както на поглъщащото сливане, σύγχυσις, така и на механическото събиране, παραθέσις… Κράσις, според обяснението на знаменития тълкувател на Аристотел Александър Афродизийски, означава „всецяло и взаимно съединение на две или повече тела така, че при това в съединението всяко запазва собствената си същност и нейните свойства“… Като пример най-често се посочва съединението на огъня и желязото. Този образ е навлязъл завинаги в съчиненията на Отците като символ на Богочовешкото единство, макар терминологията впоследствие да се е изменила. Като философски термин той най-добре изразявал православното разбиране на Богочовешкото неслитно двуединство, единството на двете естества – докато не помръкнал от погрешната употреба (при монофизитите). В „съразтворението“ не се размива двойството и заедно с това единението е всецяло, κράσις δί̀΄ολου… Тоест едновременно и „Едно“ и „Две“ – в това именно е тайната на Христовия Лик: не две, но „един от две“… Свети Григорий отчетливо различава в Христа двоякото, „двете естества“ – „естеството, което подлежи на страдание“ и „неизменяемото естество, което стои над страданията“, и в това е цялата сила на екзегетическата му полемика срещу арианите. „Защото е имало време когато Този, Когото презираш днес, е бил по-високо от тебе. Днес Той е човек, а е бил и несложен. Макар да е останал такъв, какъвто е бил, но е възприел и това, което не е бил.“ Свети Григорий проследява през цялата евангелска история това двойство, тази „тайна на имената“, тайната на двойните имена, на двойните знамения: яслите и звездата. Но всичките имена и всичките знамения се отнасят към Един и Същи – „Един Бог от две“… „Той бил смъртен, но бил Бог; от рода Давидов, но Адамов Създател; плътоносец, но безтелесен; по Майка Си Дева описуем, но неизмерим. Яслите Го вместили, но звездата водела към Него влъхвите… като човек Той бил в борение, но като непобедим в трикратната борба е победил изкусителя. Като смъртен Той потъвал в сън и като Бог укротявал морето. Уморявал се от пътя, но укрепвал силите и коленете на изнемогващите. Молел се – но кой чул умилните молби на загиващите? Той бил Жертвата, но и Архиереят, Жрецът, но и Богът.“ Той е Едно Лице, Един Богочовек, Един Христос, Един Син – „не двама Сина“, както „лъжливо тълкува“ православното разбиране Аполинарий. Защото естествата се съединяват по същност. И затова взаимно се проникват едно от друго. Свети Григорий първи употребява термина κράσις, за да изрази силата на Богочовешкото единство – „съразтварят се и естествата, и имената, и преминават едно в друго по закона на срастването“… Разбира се, Божеството остава неизменно, но човечеството се „обожествява“. „По-силното побеждава“ – в това е основата на единството на Христовия Лик. Под „обожествяване“ естествено, Григорий разбира не превращение на естеството, не пресъществяване, но всецяла причастност, съпроникнатост от Божеството. Човешкото естество в Богочовека е обожено като начатък – защото това е човечеството на Бога. И по силата на „съразтворението“ имената са взаимопреносими. Свети Григорий особено настойчиво говори за страданията и смъртта на Бога. С това той изповядва единството на Богочовешкия лик. И по същата тази причина той настоява за името Богородица: „Ако някой не признае Мария за Богородица, той е отлъчен от Божеството.“ Ясно е защо – защото пътят към обожението се открива за нас чрез единосъщното на нас човечество на Словото, обоженото чрез съразтворение и срастване с Бога.
3.Аполинарий не можел да си представи как могат да се съразтворят в съвършено единство „две съвършени“. Струвало му се, че ако в Христос Бог се съединява с пълната или „съвършена“ човешка природа, то ще се получат двама, „един и друг“, и Богочовешкото единство ще се окаже външно събиране. Такова събиране не може да бъде спасително. Разсъждението на Аполинарий се опира на предпоставката, че всичко действително или „съвършено“ е ипостасно, че всяко естество се осъществява само в индивидите или в отделните особи. Затова, от една страна, пълнотата на човечеството в Христа предполага в Него човешко лице или ипостас; и обратно, от друга страна – единството на Богочовешкия лик означава единство на природата, предполага μίαν φύσιν. Затова, за да докаже действителността на Богочовешкото единство, Апо- линарий бил принуден да отрича „съвършенството“ или пълнотата на човечеството в Христа – „несъвършеното, съединявайки се със съвършеното, не поражда двойственост“. Другата съотносителна възможност – да отрича пълнотата на Божеството в Христа, за Аполинарий е неприемлива. Това би означавало пряк отказ от спасението. На него му се струва, и не без основание, че в такава крайност изпадат антиохийските богослови. Наред с това Аполинарий смята за невъзможно съединението на два ума – между две начала на мисъл и воля е неизбежно противоборството. И това е още повече така, защото човешкият ум е по природа греховен. По такъв начин той отрича в Христос човешкия ум, свободен и лесно подвижен – според него Христос е възприел само одушевената плът, само тялото и душата, но не и „духа“, не и „ума“… Това е именно „въплъщение“, не „въчовечаван. Аполинарий е трихотомист и трихотомически определя, че в Христос плътта и душата са човешки, а „духът“ – Божеството на Словото. Оттук човечеството на Христа е само подобно, а не единосъщно на нас. При това в Христос плътта (одушевената) е „съсъществена“ на Божеството, защото сама по себе си тя не може да съществува, тя е отвлеченост, съществува само в Словото, което я е приело в Себе Си при съединението. Във всеки случай Аполинарий отрича за човечеството на Христа всяка възможност за самодвижност. Той е само оръдие, орган на Словото. Единство от движимо и двигател, пояснява той в духа на Аристотел. Свети Григорий не се спира върху философските предпоставки на Аполинарий, не оспорва неговото отъждествяване на природа и лице: φύσις и υπόστασις. Обръща се към сотириологическата идея на Аполинарий и я опровергава. Той се стреми да покаже, че именно при предположенията на Аполинарий спасението е невъзможно, защото не се извършва истинско съединение. „Ако в Него плътта е без ум, то аз съм излъган – възклицава той,- кожата е моя, но чия е душата?“ Свети Григорий подчертава неразложимото единство на човешката природа – човекът не може да се разлага на части. Всъщност аполинаристите отричат човека: „отхвърляйки човека и вътрешния образ чрез въвежданата от тях нова и само видима обвивка, те очистват само видимото в нас… и като въвеждат повече призрака на плътта, отколкото действителната плът, въвеждат такава плът, която не изпитва нищо свойствено на нас, дори и това, което е свободно от греха.“ Свети Григорий справедливо отбелязва: „Божеството само с едната плът още не е човек.“ И така „въплъщението“, което не може да бъде наречено „въчовечаване“, не е спасително. „защото това, което не е възприето – не е изцелено, но каквото се е съединило с Бога, то е и спасеното. Ако Адам е паднал с едната си половина, то само половината му е възприета и спасена. Но ако е паднал всецяло, то той се е съединил с всецяло Родилия се и всецяло се спасява.“ „Не може да се приписват на Спасителя само едни кости и жили, и облик човешки“, възкликва Григорий и заключава: „запази целия човек и присъедини Божеството“. На недоумението на Аполинарий „как могат да се съвместят двама съвършени“, свети Григорий отговаря, че това „съвместяване“ не трябва да си го представяме телообразно. Телата наистина са взаимно непроницаеми и „съсъд от един медимн не ще вмести два медимна“. Но не е така в областта на „мисленото и безтелесното“. „Гледай: и аз вмествам в себе си душа и ум, и слово, и Духа Свети. И още преди мен този свят, тоест тази съвкупност на видимо и невидимо, е вмествал в себе си Отца и Сина и Духа Свети. Такава е природата на Всичко умопредставляемо, че то не е телообразно и неразделимо се съединява с по-добрите на себе си и с телата. И много звуци се вместват в един слух и зрението на мнозина се спира на едни и същи видими предмети, и обонянието – едни и същи обоняеми. Но сетивата не се свиват и не се изместват едно от друго, и усещаните предмети не се намаляват от множеството усещащи“. Разбира се, съединението на Бога и човека е тайна. Но ние можем да я доближим до разбирането си и при това именно само при условие на отричаното от Аполинарий възприемане на човешкия ум. Умът в човека е висшето и Богообразното и именно с ума може да се съедини Бог, Височайшият Ум – като „с най-близък и най-сроден“… Ако съединението на двата Ума е неизследимо, то все пак не е противоречиво. А предполаганото от Аполинарий съчетание е невероятно: във всеки случай то по необходимост ще се окаже външно. „При тях има еднородна обвивка и зрелищно лицедейство“: Бог е „под завесата на плътта“, но не е Богочовек. Позоваването на греховността на ума не е убедително: нима не е греховна и плътта. И освен това нима не заради изцеляването възприема Бог човешкото естество… „Ако е възприето по-лошото, за да се освети чрез въплъщението, защо да не се възприеме и по-доброто, за да се освети чрез въчовечаването. Ако тленността е приела в себе си закваската и се е превърнала в нова смес, то как и образът да не приеме в себе си закваската и да не се съразтвори с Бога, като се обожи чрез Божеството.“ Не се ли получава при аполинаристите, че от целия човешки състав само умът е окончателно неизцелим, съвършено презрян и осъден. Свети Григорий отговаря на това, като ги упреква в телопоклонничество – „ти си поклонник на плътта, защото представяш човек, който няма ум“. Напротив, ако умът се нуждае от изцеление, той повече от всичко може да бъде изцелен като образ Божи. Именно „възстановяването на образа“ е смисълът на човешкото спасение и Словото идва при човека именно като Първообраз при образа. Тук христологията на свети Григорий се слива с религиозния му идеал. Той противопоставя на теорията на Аполинарий не толкова едно богословско разсъждение, колкото изповеданието на вярата. И за своята вяра той намира толкова ясни слова, че сякаш предусеща по-късните формули от V век („две природи“ и „едно лице“).
4.Спасението за човека е в съединението с Бога. Но с въплъщението на Словото спасението още не завършва. С особена сила свети Григорий подчертава изкупителното значение на Кръстната смърт. В нея е висшето благо и висшият дар Божи – „страданието на Бога, Агнеца, заклан за нашите грехове“. Кръстът е Жертва – „очистване не на малка частица от вселената и не за кратко време, но на целия свят и навеки“. Свети Григорий особено силно подчертава жертвения характер на смъртта на Спасителя. Той подробно съпоставя тази жертва с прооб- разните жертви от Стария Завет. Кръстът е жертвоприношението и Христос е истинският Агнец и Жрец, Примирител и Архиерей. И това е Жертва и откуп, λύτρον… Христос приема върху Себе Си целия човешки грях и затова страда, „изобразявайки в Себе Си нас“, „като Глава на цялото тяло“. Това не е просто заместване – вместо нас. Свети Григорий се стреми особено рязко да изрази великата интимност на приемането и усвояването на нашата клетва и грях от Спасителя и го назовава с непреводими неологизми: αυτομαρτία и др. Разбира се, възприетият грях не осквернява Безгрешния. По волята Си възхождайки на Кръста, Богочовекът възнася на него и нашия грях и бидейки разпнат, съразпъва и него. И свети Григорий песнослови „кръста и гвоздеите, чрез които аз съм разрешен от греха“. Но според свети Григорий смисълът на Кръстната смърт не се изразява докрай в понятията за жертва и въздаяние. „Остава да се изследва въпросът и догматът, който мнозина оставят без внимание, но според мен е твърде нуждаещ се от изследване“, казва той в знаменитото си Пасхално Слово. „За кого е и за какво е пролята тази изливаема на нас Кръв – великата и преславна Кръв на Бога и Архиерея, и Жертвата. Ние бяхме във владение на лукавия, продадени на греха и със сластолюбието купили за себе си повреждение. А ако цената на изкуплението се плаща не на някой друг, а на този, който държи във властта си, то аз питам: на кого и по каква причина е принесена такава цена. Ако е платена на лукавия, то колко е оскърбително това! Разбойникът получава цената на изкуплението и не само я получава от Бога, но и Самия Бог за своето мъчителство взема такава безмерна цена, че за нея би било справедливо да пощади и нас. А ако тя се плаща на Отца, то, първо – по какъв начин? Не у Него сме били в плен. И второ – защо кръвта на Единородния е приятна на Отца, Който не приел и Исаака, принасян в жертва от своя баща, но заменил жертвоприношението, като наместо словесна жертва е дал овен. Не е ли очевидно, че Отец приема (жертвата) не затова, че я е изисквал или е имал нужда от нея, но по домостроителство и затова, че човек е трябвало да се освети чрез човечеството на Бога; за да може Сам да ни избави, като победи мъчителя със сила, и да ни призове при Себе Си чрез Сина, Който посредничи и всичко устройва в чест на Отца, Комуто Той е покорен във всичко.“ Може да изглежда, че свети Григорий не дава ясен отговор на въпроса. В действителност той го дава – наистина накратко: „Останалото да бъде почетено с мълчание“. Кръстът е победа над сатаната и ада, а не откуп. Кръстът е благоприятна Жертва, но не и отплата и откуп на Бога. Кръстът е необходимост за човешката природа, а не необходимост на Божествената Правда. И основанието за тази домостроителна необходимост е в греха на човека и израждането на тялото – чрез падението на Адам плътта е натежала и е станала труп, а душата „трупоносица“. Плътта се очиства и като че се облекчава чрез проливането на Кръвта на Кръста. Свети Григорий на едно място нарича Кръста Кръщение – „с кръв и мъченичество“. На друго място свети Григорий говори за двойното очистване, дарувано от Христос: „едното – на вечния Дух, и с него е очистил предишните повреждения в мен, раждани от плътта; другото – на нашата кръв (защото своя наричам тази кръв, която е пролял Христос, моят Бог), това е изкуплението на първородната немощ и избавлението на света“. Кръстът е един вид рождение – затова и Кръщението е причастие на Кръста, съумиране и съпогребение, възраждане от гроба и чрез гроба… „Защото е необходимо да изтърпя тази спасителна промяна, така че както от приятното е произлязло скръбното, така и от скръбното отново да възникне приятното.“ На Кръста според свети Григорий се възстановява първозданата чистота на човешката природа. „Ние имахме нужда от Бога, Който се въплъти и умря, за да оживеем ние. Много чудеса са станали по онова време: разпънатият Бог, помръкващото и отново възсияващо слънце (защото е трябвало и тварите да състрадават на Твореца), раздралата се завеса, кръвта и водата, излели се от реброто (едната, понеже Той бил човек, другата – защото е бил по-високо от човека), люлеещата се земя, камъните, които се разтворили заради Камъка, мъртъвците, станали в уверение, че ще има последно и общо възкресение, чудесата при погребението. Но нито едно от тях не може да се сравни с чудото на моето спасение. Няколко капки кръв възсъзиждат целия свят и за всички хора стават това, което е закваската за млякото, като ни събират и свързват ведно.“ Христос е възприел всичко човешко, „всичко, което е било проникнато от смъртта“ – и със смъртта Си е разрушил смъртта. Смъртта е Възкресение, в това е тайната на Кръста. Затова свети Григорий говори на Пасха за страданията на Бога. „На този велик ден Христос е въззван от мъртвите, към които добави Себе Си. В този ден Той отхвърли жилото на смъртта, съкруши мрачните тъмници на унилия ад, дарува свобода на душите. В този ден, като въстана от гроба, Той се яви на хората, за които се беше родил, умря и въстана от мъртвите, за да може ние, възродени и избегнали смъртта, да бъдем въззети с Теб, възхождащия.“
5.За целия човешки род Христос, бидейки и човек, се явява като някаква „закваска на цялата смес“. И даруваното в Христа спасение и „обожение“ е дадено за всички. За всички, които се съединяват с Него чрез Свещеното таинство и чрез подвизите на възхождането. Вековете на този живот, вековете на историята свети Григорий разбира като предварящи. Старият Завет и подзаконната Пасха са били „неясен прообраз на прообраза – осмелявам се да кажа и казвам“. Но и сега е само прообраз, като че ли още не се е изпълнила Пасха. „Впоследствие и скоро ще се причастим по-чисто и по-съвършено, когато Словото ще пие с нас това ново в Царството на Отца, откривайки и предавайки това, което сега е явено пред нас в някаква мяра, защото познаваемото сега е винаги ново. Какво е това питие и вкусване? За нас то е това да се учим, а за Него – да учи и съобщава на учениците Си Словото: защото учението е храна и за хранещия.“ Да учи преди всичко за Троицата. Там е гласът на празнуващите, „съзерцанието на Славата“, а най-вече – „пречистото и пресъвършено озарение на Троицата, което вече не се скрива от ума, свързан и разсейван от чувствата, но е в пълна степен от целия ум съзерцаема и възприемана, и озаряваща нашите души с всецялата светлина на Божеството“. Тук има отзвук от Ориген, но веднага се открива и различието: за Ориген задгробният живот на праведните е школа на космически тайни, а не съзерцание на Троицата. Григорий рядко се докосва до есхатологическите теми. Той говори много и често за призванието на човека към „обожение“ и проповядва подвига. Грешниците призовава към покаяние. За участта на неразкаяните грешници се споменава мимоходом. Най-голямото наказание за тях е да бъдат отхвърлени от Бога. И в него е мъката, „срамът на съвестта“, който няма да има край. За праведните Бог е светлина, за нечестивите – огън и този „преужасен огън е увековечен за злите“. Може свети Григорий да е допускал задгробното очистване; за грешниците той казва: „Може би там те ще бъдат кръстени с огън – с това последно кръщение, най-трудното и продължителното, което пояжда веществото като сено и поглъща празнотата на всеки грях.“ Впрочем тук той има предвид преди всичко неразкаялите се християни. Защото казва и друго: „Знам огън не пречистващ, но наказващ – Господ ще го излее като дъжд върху всички грешници, като прибави жупел и вихър – той е приготвен за дявола и неговите ангели, или онзи (огън), който предшества лицето на Господа и изпепелява наоколо враговете Му.“ Наистина той все пак прави уговорката: „само ако на някого и тук не му е угодно да разбира това по един по-човеколюбив начин и съобразно с достойнството на Наказващия“. Във всеки случай свети Григорий е свободен от крайностите на оригенизма.
______________________________
*Из книгата Източните отци от IV век, по лекциите в православния богословски институт в Париж, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.
Източник на изображенията – http://www.yandex.ru
СВЕТИ ГРИГОРИЙ БОГОСЛОВ*
Протоиерей Георги Флоровски
1. ЖИТИЕ И ТВОРЕНИЯ
1.Свети Григорий неведнъж е описвал живота си и го е описвал с истински и лирически драматизъм. Обичащ безмълвието и покоя, със своята воля винаги стремящ се към уединение, за да може в тишина да се отдаде на богомислие, по чужда воля и по воля Божия той бил призван за слово и дело, към пастирски дела сред житейски бури, вълнения и смут. В постоянно насилие над себе си, в постоянно смирение на желанията си, с уязвено сърце преминава той своя скръбен и славен жизнен път. Григорий е роден около 330 година в Арианз, имението на баща си, близо до Назианз, „най-малкия от градовете“ в Югозападна Кападокия. Баща му по това време бил Назиански епископ – на младини той принадлежал към своеобразната секта на „ипсистариите“. По-силна от бащата била майката на свети Григорий, която и за мъжа си била „наставница в благочестието“, и върху децата си „наложила тази златна верига“. И наследствеността, и възпитанието развили в свети Григорий пламенност на чувствата, възбудимост, впечатлителност – и заедно с това упорство и твърдост. Той останал завинаги горещо и нежно привързан към своето семейство и много обичал да говори и да си спомня за него. От ранна възраст го обзема „някаква пламенна любов към науките“ – „и не съвсем чистите учения аз се опитвах да приложа в помощ на истинното“, спомня си той. Според тогавашния обичай годините на учение били години на странстване. В родния Назианз, в двете Кесарии (Кападокийска и Палестинска), в Александрия и накрая в Атина Григорий преминава пълен и завършен цикъл на образование, словесно и философско. Кръщението било отложено за по-късна и зряла възраст. В Александрия Григорий вероятно е слушал Дидим. В Атина той се сближава със свети Василий, който му е почти връстник по години и когото вече е срещал в Кесария Кападокийска. За годините, прекарани в Атина, свети Григорий винаги си спомня с радостно вълнение – „Атина на науката“. Но тук той според неговото собствено сравнение подобно на Саул, „търсейки познание, придобива щастие“ – това е дружбата му с Василий, най-сладостната и най-горещата от земните му привързаности. „Бяхме всичко един за друг – и приятели, и сътрапезници, и близки – имахме една цел – любомъдрието, и непрестанно възраствахме в пламенната любов един към друг. Всичко при нас беше общо и в двамата една душа свързваше това, което телата разделяха.“ Това е съюз на доверие и дружба. Съблазните на „душегубителната Атина“ не ги смущавали, те познавали само два пътя: към свещените храмове и към тамошните наставници, учителите по светски науки. Но по-високо от всичко те поставяли името си на християни. „И двамата имахме едно упражнение – добродетелта, и едно усилие – до заминаването оттук да живеем за бъдещото, ограждайки се от тукашното.“ В това стремление аскетическите мотиви се двоят – това е и философска, и религиозна аскетика. Григорий завинаги остава „любомъдър“. „Аз съм първи сред обичащите мъдростта – казва той за себе си, – аз никога няма да предпочета пред това занятие нищо друго, за да не би самата Мъдрост да ме нарече жалък – като учител на мъдрост и образование.“ И той нарича любомъдрието (философията) „събиране и притежаване на всичко най-драгоценно“. Той включва тук и външната мъдрост – „Ние извличахме от науката полза и за самото благочестие, чрез по-лошото се учехме на по-доброто и обръщахме тяхната немощ в твърдост на нашето учение.“ И много по-късно свети Григорий горещо защитава учеността. „Смятам, че всеки, който има ум, ще признае като първо благо за нас благото на учеността – и не само тази най-благородна наша ученост, която, презирайки всички украшения и плодовитост на речта, се държи единствено за спасението и за умосъзерцаемата красота, но и външната ученост, от която много от християните поради неразбиране се гнусят, като от вредна, опасна и отдалечаваща от Бога. Но ние не ще възправим тварта срещу Твореца. Не бива да се унижава учеността, както някои разсъждават за това, напротив, трябва да смятаме за глупави и невежи онези, които, придържайки се към такова мнение, биха желали всички да бъдат подобни на тях, за да скрият в общия недостатък своите собствени недостатъци и да избегнат изобличаването им в невежество.“ Така говорил Григорий над гроба на Василий. Той не искал никога да забрави атинските уроци. И впоследствие най-много обвинява Юлиан Отстъпник заради забраната християните да преподават словесни и светски науки. В Атина Григорий учи при Империй и Проересий (последният вероятно е бил християнин), но едва ли при Ливаний. Тук той преди всичко изучава древната литература, ораторите и историците, из основи се запознава с философията. През 358 (или 359) година свети Григорий се завръща в родината си по-късно от Василий, след чието заминаване в Атина за него става пусто и тъжно. Той приема кръщение. Отказва се от дейността на ритор. Привлича го идеалът на безмълвието, той мечтае за бягство, за планини и пустини – „за да беседвам неосквернен с Бога и чист да се озарявам от лъчите на Духа без всякаква примес на низкото и омраченото, без всякакви прегради за Божествената светлина – докато не достигна до Източника на тукашните озарения и не бъда спрян в желанието и стремежа си от това, че действителността ще направи огледалата ненужни“. Пред него изникват привличащите образи на Илия и Предтечата. И наред с това „се усилва любовта към Божествените книги и светлината на Духа, от която черпим при вглъбяването в Божието Слово, а това не е занимание за пустинята и безмълвието“. Но не само това удържало и не само това задържало свети Григорий в света – задържала го и надделяла любовта към родителите, които искали от него участие в домашните дела. „Тя като тежест ме теглеше към земята“, но и в родителския дом, сред житейската суета, той води суров живот, заимствайки от отреклите се от света стегнатост на ума, а от живеещите в света – старанието да бъде полезен на обществото във въздържание, в изучаване на Словата Божии, в молитви, във въздихания, в безсънно бдение. А сърцето му все по-силно го тегли към Понт, към тамошната пустиня, където тогава се подвизавал Василий – в съжителство с Бога, „покрит от облак като един от старозаветните мъдреци“ – и го зовял да споделят безмълвието на подвига. Неведнага и не за дълго успява свети Григорий да удовлетвори влечението си. Но с радост и с невинна шега си спомня той след това времето, прекарано в Понт – в лишения, в бдение и в псалмопение, и в учен труд. Там приятелите изучават Писанието и творенията на Ориген. Годините на учение още продължавали.
2.Те биват прекъснати от завръщането на Григорий в Понт. Баща му, Григорий старши, с мъка спазвал епископското си послушание – не му достигали и знание, и твърдост, за да намери и съблюдава верния път сред тогавашната догматическа „никтомахия“ във водовъртежа на спорове и смут. Той търсел помощник и се надявал да го намери в сина си. За Григорий младши това било „страшна буря“. Бащата обвързва сина също и с духовни връзки, слива родителската власт с епископската – и с насилие, и „против волята“ му, ръкополага сина си за презвитер. „При тази принуда – разказва Григорий – толкова силно скърбях, че забравих всичко – приятели, родители, отечество, род. И като ужилено добиче заминах за Понт, надявайки се там при божествения ми приятел да намеря лек за горестта си.“ Приятелят облекчил скръбта на сърцето му. И самото време облекчило чувството за бедствие. Посвещаването станало на Рождество през 361 година, но едва около Пасха 362 година Григорий се завръща в Назианз и тук започва пастирското си служение със знаменитото слово, начеващо с думите: Ден на Възкресението. да се просветим чрез тържеството. И в това слово той рисува високия пастирски идеал, от който толкова далеч стоели тогавашните пастири, които смятали този сан по-скоро за „средство за препитание“, сякаш от пастира на душите се изисква дори по-малко, отколкото от пастира на безсловесните. Именно това съзнание за висотата на пастирското призвание карало Григорий да бяга от непосилното служение, за което той не се смятал готов. Оттогава и в течение на почти десет години свети Григорий остава в Назианз в качеството си на помощник на баща си – и се надява, че ще му се удаде да избегне почестите на висшето звание. Тази надежда се оказала напразна и отново по неволя, отново по принуда през 372 година Григорий бива поставен за епископ на градчето Сасим – „място безводно, където не расте и тревичка, лишено от всякакви удобства – ужасно скучно и тясно градче – там винаги има прах, дрънчене на каруци, сълзи, ридания, събирачи на данъци, оръдия за мъчения, вериги, а жителите му са чуждоземци и бродяги“. И горчилката от насилието била още по-голяма, защото сега това насилие над неговата пустинолюбива душа извършил неговият най-добър приятел – Василий. Григорий се възмущава от това с какво неразбиране се отнесъл приятелят му към неговата жажда за безмълвие и покой и с насилие го въвличал в разприте за властта, защото учредяването на катедра в Сасим целяло да укрепи Василий в борбата му с Антим Тиански. „Упрекваш ме в леност и нерадение – с раздразнение пише той на Василий, – защото не приех твоя Сасим, не се увлякох от епископския дух, не се въоръжавам заедно с вас, за да се боря, както се борят помежду си кучетата за подхвърленото им парче.“ Печално и унило приема той хиротонията – „отстъпил по принуда, не по убеждение“. „Отново върху мен е помазанието и Духът, и отново ходя плачейки и роптаейки.“ Радостта от дружбата е помрачена завинаги и дори над гроба на баща си и в присъствието на Василий Григорий много по-късно се оплаква, че „него, огорчения от бедствията на живота, под благовидното име на свещенството предадоха на безпокойното и злокознено тържище на души“. Той рязко упреква Василий: „Ето какво ми донесе Атина, общото упражнение в науките, животът под един покрив, храненето на една маса, един ум, а не два – в двамата, удивлението от Елада, взаимното обещание – колкото се може по-далеч да отхвърлим света от себе си. Всичко се разпиля! Всичко е захвърлено на земята! Да погине в света законът на онази дружба, която така малко уважава дружбата.“ Григорий обаче заминава за Сасим. Но по неговото собствено признание „въобще не се докоснал до дадената му Църква, нито веднъж не извършил там богослужение, не възложил ръце на нито един клирик“. След нова молба на баща му Григорий се завръща в родния си град, за да помага на родителя си в епископските му дела, а след смъртта му временно управлява осиротялата Църква „като външен човек“. И най- накрая му се удава възможността да остави делата и „се отправи като беглец“ в Селевкия Исаврийска, към храма на прославената дева Текла, където се отдава на богомислие и съзерцание. Ала отново незадълго. Тук го застига скръбната вест за смъртта на приятеля му. И след това покоят му бива нарушен – викат го в Константинопол за борба с арианството.
3.Отново „не по своя воля, но насилствено доведен от другите“, свети Григорий се явява в Константинопол – като защитник на Словото. Било трудно време. „Църквата е без пастири, доброто гине, злото излиза наяве – трябва да се плава в мрак, никъде не светят пътеводни светлини, Христос спи“. Константинополската катедра отдавна вече била в ръцете на омианите. И Григорий по негово собствено признание намерил тук „не паство, но бледи следи или остатъци от паство, без ред, без надзор, без точни предели“. Григорий започва да проповядва в частен дом – впоследствие той бива превърнат в храм под името Анастасия в знак на „възкресението на православието“. Тук биват произнесени знаменитите беседи „за богословието“. Борбата с арианите протичала бурно, при Григорий пращали убийци, сган нахлувала в храма му, замервали го с камъни – и след това противниците му обвинявали него в нарушаване на общественото спокойствие. От друга страна, първоначално и проповедта му предизвиква смущение. „Отначало градът се развълнува – разказва той, – въстана против мене, уж че аз вместо един Бог въвеждам много богове, защото те съвсем не познаваха благочестивото учение, не знаеха как Единицата се умопредставя троично, а Троицата единично.“ Пламенното слово на свети Григорий скоро побеждава, а в края на 380 година в Константинопол поема властта новият император Теодосий и връща всички храмове на православните. Но Григорий трябвало да се бори не само с арианите. Наложило се да води борба и с аполинаристите. Немалко изтърпява той и от православните – преди всичко от Петър Александрийски и от египетските епископи, които отначало встъпват в общение с него, а после посвещават за епископ на Константинопол някой си Максим Киника, някаква във всеки случай тъмна личност. С горчивина си спомня Григорий за този „египетски облак“ и за „дойното перо“ на Петър. Максим бива прогонен, но временно намира защита в Рим, при папа Дамас, който слабо познава източните проблеми. По настояване на народа Григорий приема временното управление на Константинополската църква до предстоящия в скоро време събор. Той е готов да се оттегли, но народът го задържа: „Заедно със себе си ти ни отнемаш и Троицата“. На Втория вселенски събор, открит през май 381 година под председателството на Мелетий Антиохийски, свети Григорий бива признат за Константинополски епископ – той се радва, и не се радва на своето утвърждаване на престола – „което не било напълно законно“. По време на събора умира свети Мелетий и председател става свети Григорий. Но по въпроса за Антиохийските църковни дела, за така наречения Антиохийски разкол, той се противопоставя на мнозинството, застава на страната на Павлин. Срещу него избухва отдавна натрупалото се недоволство. Едни били недоволни от меките му действия, от това, че в борбата с арианството той не прибягва до съдействието на светската власт. „Тайната на спасението е за желаещите, а не за насилваните“ – било правилото на пастирската му дейност. Други се безпокояли от догматическата му прямота – в частност от неговата настойчива проповед за Духа. На други пък той изглеждал недостатъчно знатен. „Не знаех – иронизира Григорий, – че и аз трябва да се движа с отлични коне, бляскаво да се извисявам в колесницата, че и за мен трябва да има срещи, раболепни приеми, че всички трябва да ми правят път и отдалеч да отстъпват пред мен като пред див звяр.“ И на събора бива поставен въпросът за незаконността на преместването му от Сасим в Константинопол. При това дори не криели, че това е само предлог за интрига. Много огорчен, Григорий решава да остави катедрата и напуска събора. С горчивина оставя той „мястото на общата победа“ и паството, което отвоювал за истината чрез своя подвиг и слово. И тази горчивина никога не утихнала в сърцето му.
4.“Уединявам се с Бога, Който единствен е чист и не е коварен. Вглъбявам се в самия себе си. Защото, както казва пословицата, само безумните се спъват два пъти в един и същи камък.“ Така пише Григорий на Кесарийския епископ Воспорий, напускайки Константинопол. Той се връща в родните си места уморен и разбит физически и морално, с тягостни спомени: „Вече два пъти попадам във вашите мрежи и два пъти съм измамен“. Той търси почивка и уединение. Но вместо това налага му се отново да поеме управлението на все още вдовстващата Назианска църква, „поради принудата на обстоятелствата, по причина на очаквано нападение от противника“. Налага му се да се бори с аполинаристите, които с измама успяват да поставят свой епископ в Назианз. И отново започнали интриги и спорове. Григорий с отчаяние молел Тианския митрополит Теодор да снеме от него непосилното бреме, да го замести с някого на Назианската катедра. Отказва да участва на съборите. „Моето намерение е да отбягвам всякакви събрания на епископи, защото още не съм виждал нито едно, което във всички отношения е имало полезен край и повече да е избавяло от злините, отколкото да ги е увеличавало. Любовта към пренията и любоначалието не могат да се опишат“. „На съборите и събеседванията се кланям отдалеч, откакто понесох много злини“ – пише той на Теодор Тиански. Неведнага успява свети Григорий да постигне свободата си, но голяма е радостта му, когато най-накрая в Назианз бил поставен за епископ презвитер Евлалий. Григорий се оттегля на покой. Той не бездейства – последните си години посвещава на литературна дейност. Странства по пустини и обители – живее в Ламис, в Сакнавадаик, особено в Карвала. Силите го напускат, той често се лекува на топлите води в Ксанксарида. В старческата му лирика изобилстват тъжните мотиви. Свети Григорий умира през 389 или 390 година.
5.Свети Григорий не е писател, макар че е блестящ стилист. Той притежава не само филологическа култура, но и гений на езика, дар слово. Наистина стилът му е твърде тънък и маниерен, твърде емоционален. Но това се превъзмогва от силата на чувството и мисълта. Той е преди всичко оратор. И неговите омилии или беседи представляват основната част на неговото сравнително неголямо литературно наследство. Известни са 45 беседи, повечето от тях се отнасят към годините в Константинопол. От тях най-важни са петте слова „За богословието“ (XXVII – XXXI), тоест за Троическия догмат. Те са един от най-забележителните образци на християнското красноречие – разбира се, това не са импровизации. Редица беседи са произнесени в празнични дни – особено значителни са беседите: 38-а, на Богоявление или Рождество Христово, най-древната известна рождественска проповед на Изток (379 или 380 година), и 45-ата, в деня на Пасха, посветена на обяснението на изкупителното дело на Христа (в Арианз, след 383 година). След това трябва да се отбележат редица надгробни речи, които са важни заради историческия материал – в частност похвалното слово за Василий Велики. Особен интерес представлява „Словото в защита по повод на бягството в Понт“, преработено по-късно в цял трактат за пастирското служение. Впоследствие то послужило на Златоуст като образец и източник за неговите слова за свещенството. Трябва да споменем още две инвективи срещу Юлиан Отстъпник, писани след смъртта му. Повечето беседи на свети Григорий са свързани със частни поводи. Друг раздел на творенията на свети Григорий са неговите поеми (или стихотворения). Те са събрани в две книги: богословски поеми и исторически поеми (разделението се прави от новите издатели). Това са по-скоро риторически упражнения, отколкото истинска поезия. Изключение представлява само личната лирика, където проличава дълбокото вълнение на чувствата. Впрочем свети Григорий е истински майстор на поетичното слово – той нарядко злоупотребява с това майсторство. Специално трябва да споменем неговата автобиография в стихове „За своя живот“ – тук има много важен материал. Свети Григорий не крие дидактическите мотиви на своето стихотворство. Той иска да противопостави стоите стихове на езическата поезия, заниманието с която не било безопасно. От друга страна, иска да намали вредното влияние на стиховете на Аполинарий, който излага в тях своите богословски възгледи. На стари години стиховете стават голямо лично утешение за Григорий. Накрая трябва да споменем сборника с писма, които наброяват 243. По-голямата част от тях се отнася към последните години от живота му и има съвършено личен характер. Те били събрани още от самия Григорий по молба на младия му родственик Никовул. В писмата свети Григорий следва правилата на риториката – в едно от тях той сам излага тези правила (писмо 51). Това превръща тези писма в литературни произведения. Малко от тях представляват исторически интерес освен писмата му до Василий. Изключение представляват няколко догматически послания: два до Клидоний и едно до Нектарий Константинополски, всичките три на христологически теми срещу Аполинарий (382 година) – те имат значение на вероизложение. За автентичността на „Посланието до монаха Евагрий относно Божеството“ може да се спори. Трябва да добавим, че творенията на Григорий Богослов са се ползвали с изключителна известност и авторитет чак до последните векове на византинизма. Тях ги тълкували и обяснявали повече от когото и да било друг от отците (може би освен от Ареопагитиките). Да споменем преди всичко схолиите на преподобния Максим Изповедник към трудните места при Григорий Богослов и Ареопагитиките (т. нар. Ambigua). Към по-късно време се отнасят схолиите на Илия Критски (IX-X век), на Никита Ираклийски (края на XI век), на Никифор Калист Ксатопул (XIV век) и ред други, в това число и анонимни. Трябва да споменем още и тълкуванията на Зонар и Николай Доксопатр към стихотворенията на Григорий и други. Всичко това свидетелства за широкото разпространение на творенията на свети Григорий. За преп. Иоан Дамаскин той бил един от главните източници и авторитети. Михаил Псел виждал в свети Григорий християнския Демостен.
2. ПЪТИЩАТА НА БОГОПОЗНАНИЕТО
1.Учението за Богопознанието заема видно място в богословската система на свети Григорий. Това не е само увод, не са само богословски пролегомени. Богопознанието за свети Григорий е път и задача на живота, пътят на спасението и „обожението“. Защото преди всичко тварният ум се среща с Бога и чрез ума и умното съзерцание тварта се съединява и възсъединява с Бога, както и Сам Бог се е съединил с човека, приел е пълнотата на човешкото естество чрез посредството на Богоподобния човешки ум – „умът се съединява с ума като с най-близък и най- сроден“, подчертава Григорий, противопоставяйки се на Аполинарий. За Богопознанието свети Григорий говори и в своите лирически молитви, и в богословските си поучения. И като богослов противопоставя вярното учение за познанието на Бога на еретическите крайности: На дръзкия рационалистически максимализъм на аномеите евномиани и на гнусливото отричане на Аполинарий, за когото човешкият ум е нещо безнадеждно нечисто и грешно, нещо недостъпно за отчистване – „невъзможно е да няма грях в човешките помисли“, предава мисълта му Григорий Нисийски. Срещу евномианите свети Григорий говори за пределите на Богопознанието, за необходимостта от познавателна аскеза и смирение. И срещу аполинаристите – за богоподобието на човешкия ум, за светозарността на умната природа. Обикновено той говори на езика на Платон и неоплатониците. Това отчасти е така, защото в годините на учението си той открива у външните или „чуждите“ мъдреци (както се изразява веднъж, позовавайки се на Платон) благочестиви приближения до библейската истина – намерил при тях подходящи слова. Отчасти – за да бъде убедителен пред осланящите се на външната мъдрост еретици. И при това ползването на платонически образи и сравнения вече отдавна е било осветено от практиката на Александрийската школа. Свети Григорий познавал Платон, а вероятно и Плотин, но също така знаел, че християнските учители Климент и Ориген следвали Платон. Заедно с това свети Григорий винаги се осланя на Библията и не само удостоверява своето учение за Богопознанието чрез библейските текстове, но и го извежда от тях. В прилагането и тълкуването им той следва александрийската екзегетическа традиция – в учението за Богопознанието тя завинаги остава преобладаваща в отеческото богословие.
2.Бог е ум. Велик Ум, „или друга съвършена същност, постигаема само посредством напрежение на ума“, казва свети Григорий. И по образ Божи са създадени преди всичко умните природи, ангелското естество. От века, „царствайки в пустотата на вековете“, Светородният Ум съзерцава в своите велики умопредставления съставените от Него Самия прообрази на възникналия впослествие свят. Бог начертава или „измисля“ „образите“ на света, отначало на умния и небесния, после на веществения и земния. И „мисълта става дело“, което е изпълнено от Словото и извършено от Духа. Възниква светът на ангелите, първата твар, сродна на Бога по своето умно, духовно естество, не толкова неподлежаща на злото, колкото несклонима към него. След това Бог създава видимия свят, този строен състав на небето и земята, в който грубото и сетивното естество е съвършено чуждо на Бога, но красотата и съгласието отразяват Божията Премъдрост и Сила. В този веществен свят Бог сътворява човека като“род твари, средни между смъртните и безсмъртните“. Това е нов свят, „в малкия свят – свят велик“. „Зрител на видимата твар, тайник на умосъзерцаемата твар“, човекът е поставен на границата на двата свята и по такъв начин в средоточието на целия свят – Бог „премъдро съчетава тварта“ именно в човека. Създаден от пръст, човекът носи образа на Божеството – „образа на Безсмъртния, защото в тях двамата царства естеството на ума“. Словото Божие по метафоричния израз на свети Григорий, „като е взело част от новосъздадената земя, с безсмъртни ръце е създало моя образ и му дало Своя Живот – защото е изпратило в него духа, който е струя на невидимото Божество“. На други места свети Григорий говори за душата като за „дихание Божие“, като за „Божествена частица“. Оттук са и свръхземните и свръхсетивните цели на човешкия живот – като „нов ангел“, въдворен на земята, човекът трябва да се възкачи на небето, в пресветлата обител на Богоносците. Той е призван да стане бог по осиновление, да се възпълни с висшата светлина – „величествена цел, но трудно достижима“, както отбелязва Григорий. Човекът е сътворен по образ Божи и затова е призван към „уподобяване“ на Бога. За възвишените души, казва свети Григорий, благородството се състои в едно – „да пазят в себе си образа и да се уподобяват на Първообраза“, доколкото това е възможно за пленниците на плътта. Възможността за това „уподобяване“ се определя от естественото родство на човешкия дух с Божеството. Бог е височина и непристъпна светлина – „най- чисто сияние на Троицата“. Втората светлина са ангелите, „някаква струя или причастие на първата Светлина“. И третата светлина е човекът. Дори езичниците наричат човека светлина – „но по силата на нашия вътрешен ум“. Бог е „светилник на ума“ и озаряван от Първообразната Светлина – самият човешкият ум става световиден. „Каквото е слънцето за сетивните същества, това е Бог за разумните“, казва свети Григорий. „Едното осветява видимия свят, Другият – невидимия. То прави телесния взор световиден, Той прави умното естество Богоподобно“. Григорий тук явно повтаря знаменитото Платоново сравнение на Висшето Благо и слънцето – сравнение, развито в неоплатонизма в цяла система на метафизиката на света. Несъмнено Григорий говори с платонически език и като платониците подчертава помрачаващото действие на чувствата и въобще на тялото. Но въпреки че употребява платонически език, той изказва неоплатоническа мисъл. Според тази мисъл на свети Григорий „уподобяването“ на Бога се извършва преди всичко чрез таинствата – целта на тайнодействията, казва той, е „да окрилят душата, да я изтръгнат от света и да я предадат на Бога, да запазят Божия образ, ако той е пълен, да го подкрепят, ако е в опасност, да го обновят, ако е повреден, да вселят Христа в сърцата чрез Духа – накратко онзи, който принадлежи на горния чин, да направят бог и причастник на горното блаженство“. Неслучайно Кръщението се нарича „просвещение“ – това е началото на бъдещото световодство, когато синовете на светлината ще станат всецяло Богоподобни и ще вместят в себе си всецелия Бог. Всичко се извършва чрез Христа, Въплътеното Слово. Той идва, за да направи нас богове – Той приема нашата плът, за да спаси и образа, и да обезсмърти плътта. „Образът е неизменим“, Словото на Отца „идва при своя образ“ – „заради моята душа се съединява с разумната душа, пречиствайки подобното с подобно“. Ето защо свети Григорий толкова рязко се противопоставя на Аполинарий: Умът е най-висшето в човека, „в човешкото естество най-важен е образът Божий и силата на ума“. И само чрез Богообразния ум може да се приближава човек към Бога.
3.Човекът е твар, но има повеление да стане бог – Григорий предава дръзновените слова на свети Василий. И пътят на „обожението“ е път на очистване и възхождане на ума – κάθαρσις. Това преди всичко е път на „отрешение“ от сетивния свят, от материята. Сетивата помрачават ума. И заедно с това – пътят на вътрешното събиране и самосъсредоточаване – е пътят на борба със страстите и достигането на безстрастие („апатия“). Образът на подвижника, изобразен от свети Григорий, е образът на мъдреца, или по-скоро любомудрия, и много напомня образа на „гностика“ по Климент Александрийски. И трябва да напомним, че в младежките си години Григо- рий е слушал в Александрия Дидим, който повтарял идеите на Климент. В този образ има много елинистични черти, много общо с идеала на стоиците и платониците. Има безспорна близост между идеала на свети Григорий и идеала на Плотин: цялата система на Плотин в известен смисъл е учение за „очистването“ като път към Бога, към Когото душата бива привличана от желанието и любовта – стремежът към пълнота и съвършенство – това желание достига ясност и осъзнаване в човека. Това е пътят на отречение от тялото и „навлизане в себе си“ – път на упростяване и възторг. И Плотин призовава към уединение и безмълвие, към анахоретство и исихия – и подобно на Платон разбира философията като упражняване в смъртта. „Занятието на философите се състои в това, да отрешават душата от тялото“ – този афоризъм от Платоновия „Федон“ свети Григорий припомня често, дори веднъж направо се позовава на него. И за него истинният живот е умиране – умирането за този свят, където е невъзможна пълнотата на богоподобието и Богообщението, където достигат само редки и пречупени лъчи от обителта на Светлината. На моменти Григорий е даже готов като Платон и да нарече тялото тъмница. Може да се приеме, че свети Григорий съзнателно повтаря много от платоническите мотиви: за него няма нищо удивително и съблазнително в това, че любителите на мъдростта – елинските мъдреци, са успели да изработят аскетическа техника, че са познавали естествените пътища на мисълта и природните закони на душата. Повтаряйки мислите на елинските любомъдри в своята религиозна аскетика, той само говори на езика на своето време. По същество идеалите им не съвпадат, защото платоническата аскетика е търсене без ключ. Аскетиката на свети Григорий е изцяло догматическа, свързана е с образа на Христа и с тайната на Троическото единосъщие. В неговия патос на смъртта и разсичането на съюза между душата и тялото („пагубна обвързаност“ – възклицава той в време на скърби) го няма античния спиритуализъм: за него и плътта е обоже- на така, както и умът – чрез човечеството на Бога, Бога Слово. „Ако мислиш низко за себе си, напомням ти, че ти си Христова твар, Христово дихание, Христова честна част и затова си едновременно небесен и земен, приснопаметно творение – създаден бог, чрез Христовите страдания шестващ към нетленната слава“. И ако сега трябва да се „отрешаваме“ от земята и да „не обичаме извънмерно сегашния живот“, то някога ще се извърши и възкресението на плътта. „За мен са убедителни словата на мъдрите – казва свети Григорий на гроба на брат си, – че всяка добра и Боголюбива душа, веднага щом се освободи оттук (след разделянето със съчетаното с нея тяло), е в състояние да осезава и съзерцава очакващото я благо – след очистването или отстраняването (или не зная как още да кажа) на това, което я е помрачавало, тя се услажда с някакво чудно услаждение, весели се и радостно шества към своя Владика. Защото е избегнала непоносимата тъмница на тукашния живот и е отхвърлила от себе си наложените ѝ окови, привличали ума ѝ към земното, от които са натежавали крилете на ума. Тогава тя в прозрението сякаш пожънва приготвените ѝ блаженства. А след това и съприродената си плът (с която тук се е упражнявала в любомъдрие) въвежда със себе си в наследството на грядущата слава, като я възприема от земята (която е дала, а след това е съхранила тази плът) по непонятен начин, известен само на Бога, Който ги е съединил и разделил. И както по естествения си съюз с плътта (тази душа) е разделяла нейните тегоби, така сега ще ѝ съобщи своите утешения, като всецяло я погълне в себе си, ставайки един дух с нея, и ум, и бог, след като смъртното и преходното бъде погълнато от живота“. В това упование е и причината за отрешението от сетивното сега. „Защо ми е да се прилепям към временното“, възклицава Григорий. „Ще дочакам Архангелския глас, последната тръба, преобразяването на небето, претворяването на земята, освобождаването на стихиите, обновлението на целия свят“. Аскетиката на свети Григорий е по-скоро „очистване на плътта“, отколкото погнусено очистване от плътта. „Нея аз обичам като служител. От нея се и отвращавам като от враг. Бягам от нея като от окови и я почитам като сънаследник“. Като елин, свети Григорий недоумява за връзката между ума и пръстта, но знае това, което не са знаели елините – че тялото е творение Божие, че тялото става тъмница за ума само посредством падението. И затова може да престане да бъде тъмница – по силата на Христовото въплъщение. Тленността е възприела закваската и е станала нова смес.
4.Богопознанието е пътят към обожението и затова е аскетически път. „Да философства за Бога, не е възможно на всекиго – казва свети Григорий против евномианите. – Да, не на всекиго. Това не се придобива за ниска цена и не от пълзящите по земята.“ Не всеки невинаги може и смее да говори за Бога. За това е нужна чиста душа или поне очиствана душа. За нечистия дори не е безопасно да се докосва до чистото, също както за слабото зрение е опасно сиянието на слънцето. Нужна е свобода от външната тиня, вътрешен покой и тишина. За Бога трябва да се помни непрестанно. Това е единственото, което е безусловно необходимо за живота. Но да се богословства непрестанно и не в благовремие, е недопустимо. Тук са нужни сдържаност и мяра. Свети Григорий има предвид не само празните пререкания, когато светинята се подлага на оскърбления. Той иска да покаже, че богословието без подготовка е безплодно – защото е безпредметно. Развълнуваната душа не ще отрази вярно кръговрата на слънцето. И да се философства може едва тогава, „когато вътре в нас е тишина и ние не се лутаме по външни предмети“. Трябва да бъдат изковани самите понятия, да бъде приготвена, така да се каже, аперцептивната маса. „Защото ако умът не е просветен или словото е слабо, или слухът не е пречистен и затова не възприема словата – поради всяка една от тези причини, както и от всички, неизбежно ще куца истината.“ В Богопознанието има стъпала: не всички и неведнага могат да изкачат планината, да пристъпят вътре в облака и да беседват с Бога. Някои поради нечистота е по-добре да стоят в подножието ѝ и да се вслушват единствено в гласа и в тръбата, тоест в голите слова на благочестието, и да не се захващат с богословските научения до време, но да гледат на димящата планина, обкръжена от мълнии, като на заплаха и чудо за неспособните да я изкачат. Това не е отзвук на Александрийския аристократизъм с неговото деление на „гностици“ и „непросветени“. Това е аскетика, учение за стъпалата. „Ако искаш с времето да станеш богослов и достоен за Божеството – съблюдавай заповедите и не престъпвай повелите, защото делата, като стъпала водят към съзерцанието“. И тази стълба е за всеки и за всички. Но не всички вървят едновременно и заедно по нея. Затова не са еднакви даровете на Духа и не са едни и същи приемащите: даровете се подават според вярата на тяхната вместимост. Това не нарушава единството на църковното тяло. „Да се говори за Бога, е велико нещо, но много по-голямо е да очистваш себе си за Бога“, отбелязва свети Григорий. Защото само тогава се открива Бог. „Има много пътища към спасението – казва свети Григорий, – много са пътищата, водещи към общение с Бога. По тях трябва да вървим, а не само по пътя на словото. Достатъчни са учението и простата вяра, чрез които без мъдруване най-често ни спасява Бог. Ако пък вярата беше достъпна само за мъдрите, то твърде беден щеше да е нашият Бог“. Впрочем Григорий говори тук по-скоро за мъдруването, отколкото за мъдростта. В епохата на арианските словопрения свети Григорий се бори преди всичко с прекалената словоохотливост, с разпуснатостта в богословието. И на богословското любопитство той противопоставя трезвите и спокойни изисквания на познавателната педагогика. Той се старае да угаси онова любопитстващо безпокойство на тълпата, разгарящо богословските спорове, когато невежествената ревност подкрепяла любителите на Пироновите и Хризиповите уловки, и по неговите собствени думи той се стреми да излага своето любомъдрие „догматически – а не самостоятелно, по начина на рибарите – а не на Аристотел, духовно – а не хитроумно, по устава на Църквата – а не на тържището“. Той се стреми да отклони вниманието на неподготвените към други, по-достъпни за тях предмети, отколкото тайната на трислънчевото Божество. „Любомъдърствай за света или за световете, за веществото, за душата, за разумните природи, добри и зли, за възкресението и съда, за възмездието, за Христовите страдания“. Трябва да помним, че в епохата на Кападокийците арианската ерес се разложила в софистика, в „технология на богохулството“. Именно с тази софистика се бори свети Григорий в своите „богословски беседи“ – не със „софията“, не с истинското богословие. „Говорѝ, когато имаш нещо по-добро от мълчанието – но обичай безмълвието, където мълчанието е по-добро от словото“. Себе си свети Григорий изповядва като любител и хвалител на мъдростта. Но точно затова той избира безмълвието. За свети Григорий да богословства означава да живее в подвиг, да се подвизава. Оттук е и неговото въздържание в словото и любовта му към тишината.
5.С евномианите свети Григорий води не само педагогически спор. Евномианската словоохотливост се подхранва от рационалистическа самоувереност. И на този притегателен религиозно-гносеологически оптимизъм свети Григорий противопоставя учението за пределите на Богопознанието. При това той отново говори с езика на елинската философия, но по елински предава библейското учение. Бог е пределът на желанията, успокоение на всички предишни умозрения. Най-висше от благата е знанието на Бога; и то се открива в съзерцанието – θεωρία. „Защото на мен ми се струва най-добро – казва Григорий – някак заключили сетивата, отрешили се от плътта и света, като без крайна нужда не се докосваме до нищо човешко, беседвайки със самите себе си и с Бога – да живеем над видимото, винаги да носим в себе си Божествените образи чисти, несмесени с низките и измамни впечатления, да бъдем и непрестанно да правим от себе си непомрачено огледало на Бога и Божественото, да придобиваме за светлината – друга светлина, за по-неясната – най-лъчезарната, докато не възлезем до Източника на тамошните озарения и не достигнем блажения завършек, когато действителността ще направи огледалата ненужни“. Съзерцанието не е само пасивно отражение на Божеството и душата не е само огледало. Да съзерцаваш, значи да се съединяваш с Бога. Именно затова към съзерцанието трябва да се възхожда чрез πραξις. Това е докосване до Бога. Човек се съединява с Бога и Бог – с хората, с „боговете“. По пътя на възхождането си човекът става нов – „преобразявам се, преминавам в благоустроение, от един човек ставам друг, изменяйки се с Божественото изменение“. И на тези висоти обаче Бог е скрит от човека. „Но какво стана с мен, приятели, „таѝнници“, и подобни на мен любители на истината – възклицава Григорий, – Аз тръгнах, за да постигна Бога. С тази мисъл, отрешил се от веществото и вещественото, събран доколкото мога в себе си, възлизах на планината. Но когато прострях взор, едва видях Бога изотзад (срв. Изх. 33:22,23), и то покрит от Камъка (1 Кор. 10:4), тоест от въплътилото се заради нас Слово. И приближил се малко, съзерцавам не първото и чисто естество, познаваемо от Него самия, тоест от самата Троица. Съзерцавам не това, което пребивава зад първата завеса и е закрито от херу- вимите – но само едно най-крайно и простиращо се към нас. А това е… онова величие, което е видимо в тварите, създадени и управлявани от Бога“. Казано по друг начин и на висотата на съзерцанието не се открива Самият Бог в Себе Си, но само Славата Му, Неговото великолепие – не светлината, а сиянието на светлината. На тази непознаваемост на Божеството по природа свети Григорий настоява с всички сили, „да си мислиш, че знаеш какво е Бог, е повреждение на ума“… По неговите слова Божието същество е „Светая Светих, скривана от самите Серафими“. Божеството е безпределно и неудобозримо и само тази безпределност Божия е постижима. „Като някакво море от същност, неопределено и безкрайно, простиращо се извън пределите на всяко понятие за време и естество, Бог единствено чрез ума изсветлява в някакъв образ от действителността, който убягва, преди още да бъде уловен, и се изплъзва, преди да бъде умопредставен, толкова осияващ владичественото в нас (ако то е очистено), колкото бързината на летящата мълния озарява погледа“. И при това Бог се познава не в разсъждането за това, което го има в Него Самия, а за това, което е около Него“. И на висотите на подвига човешкият ум съзерцава само „образа на истината“, „подобно на това, как отражението на слънцето във водите показва слънцето на слабия взор“. Това е явна реминисценция от Платоновата Държава: „всичко това са сенки и образи върху водата“. Ние съзерцаваме Бога като в огледало. Това е същевременно и повторение на думите на апостол Павел (1 Кор. 13:12) и реминисценция от Платон (или Плотин). Ала свети Григорий иска да каже и нещо повече от това, че ние познаваме Бога непълно и отразено. Това непълно съзерцание е все пак действително съзерцание – и съзерцание на Самия Бог, макар и не в Неговото непристъпно Същество. Защото низходящите от Бога „озарения“, онези „низходящи действия“ (или „енергии“), за които говори и свети Василий Велики, са истинските лъчи на Божеството, проникващи цялата твар. Познанието на Бога „в огледало“ не е символическо Богопознание. Това е действително Боговиждане и истинно причастие на Божествената светлина и Божеството. Какво е Бог по същество и по естество, никой от хората не е постигал и не ще постигне. Но Бог се познава не само чрез умозаключение и за Неговите свойства ние научаваме не само по аналогия с изразяващите съвършенството Му Негови дела и творения. Бог бива и видим… Той се е явил на Моисей и на Павел – не в образи, но не и по същество. Откриват се силите Божии. Кападокийците използват тук мисълта на Плотин и Филон, различавайки, така да се каже, трансцендентна зона и иманентна зона в неразделността на Божеството. Но прилагайки тази философска схема, те влагат в нея християнския опит – опита на благодатта.
6.Свети Григорий привежда думите на Платон, „един от гръцките богослови“: „Да се постигне Бога, е трудно, да се изрече – невъзможно.“ И го поправя: „Да се изрече е невъзможно, а да се постигне още по-невъзможно“. Не може докрай да се преведе опитът на вярата на езика на понятията. И затова Бог не е именуем, Бог е безименен. „О, Ти, Който си свръх всичко. Защото какво друго ми е позволено да изрека за Тебе? Как да Те възпеят словата! Как да Те въззре умът – защото Ти не си постижим за никой ум. Ти си един и всичко, Ти – нито един, нито едно, нито всичко. О, Всеименуеми! Как да Те наименувам, Тебе единия неименуем“. И затова Богословието става апофатическо, описва Бога чрез забрани и отрицания. От положителните имена само Богооткровеното име „Съществуващият“ изразява нещо за Бога и принадлежи собствено на Него и само на Него – така както само на Него принадлежи самобитността и самобитието. Но трябва да се помни, че Бог е свръх всяка същност, свръх всички категории и определения. И самото име Бог е относително име, обозначаващо Бога по отношение на тварта. Имаме основание да смятаме, че в апофатическото богословие Григорий следва Климент Александрийски. При тях има сходство не само в думите, но преди всичко в библейските текстове. При това при Григорий е много смекчен онзи гностически стил, в който нерядко изпада Климент. Апофатическото богословие за Григорий е в известен смисъл по-положително от катафатическото. В ка- тафатическото ние познаваме по аналогия. А всички аналогии са недостатъчни и измамни. „Дори и да се открива някакво малко сходство, то много повече се изплъзва, като ме оставя долу заедно с това, което е избрано за сравнение“. В апофатическото богословие чрез отрицания по-точно се описват неизречените тайни на съзерцанието.
7.В Богопознанието има стъпала. Има стъпала и в самото Богооткровение. Това са двата пътя, отгоре и отдолу. „През вековете, казва свети Григорий, са се извършили две знаменити преобразувания на човешкия живот, наричани два Завета и – според известното изречение от Писанието – потресения на земята (Аг. 2:6,7 – „…ще потреса небе и земя, море и суша; …ще потреса всички народи, – и ще дойде Желаният от всички народи)… Едното водело от идолите към Закона, другото – от Закона към Благодатта. Благовествувам ви и за едно трето потресение – за преминаването от тукашното към тамошното, непоколебимото и непоклатимото.“ И двата Завета биват въвеждани постепенно, не изведнъж и не наведнъж – „за нас е било нужно да знаем, че не ни принуждават, а ни убеждават“, отбелязва Григорий. Истината се разкривала чрез „постепенни изменения“. Така и в богословието съвършенството се достига чрез постепенни прибавяния. „Старият Завет ясно е проповядвал Отца и не с такава ясност – Сина. Новият е открил Сина и дал указания за Божеството на Духа. Сега с нас пребивава Духът , като ни дарява с най-ясно познание за Себе Си. Трябвало е троичната светлина да озарява просветляваните чрез постепенни прибавяния“. Откровението се е извършило, троическата тайна е явена и открита. Но все още не е вместима за човека. И трябва да вникваме в нея – „до съвършеното явяване на това, което за нас е въжделено“. И Григорий провижда: „Когато възлезем вътре, тогава Женихът знае на какво да научи и за какво да беседва с възлезлите души. Ще беседва, мисля аз, като преподава съвършеното и най-чисто познание“… Но само чистите ще видят Чистия – трислънчевото сияние на Божеството. „Ще наследят съвършената светлина и съзерцанието на святата и царствена Троица, която тогава ще озарява по-ясно и по-чисто, и всецяло ще се съединят с всецелия ум, което и собствено представлява, мисля, Небесното Царство“, отбелязва Григорий. Ще получат „всецяло познание за Троицата“ – „какво е Тя, и каква, и колко“… Тук свети Григорий се доближава до Ориген.
______________________________
*Из книгата Източните отци от IV век, по лекциите в православния богословски институт в Париж, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.
Източник на изображенията – http://www.yandex.ru
Следва…
Раждането на Иисус Христос и смъртта на Ирод Велики*
Емил Трайчев
Евангелист Матей изрично съобщава, че раждането на Иисус Христос станало през времето на цар Ирод: „А когато се роди Иисус във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха в Иерусалим“ (Матей 2:1). Разказа си относно предсказанието за раждането на св. Иоан Предтеча евангелист Лука също така започва с думите: „В дните на Ирода, цар иудейски“ (Лука 1:5). Следователно terminus ad quet (краен предел, граница, до която може да се достигне) за раждането на Иисус Христос бил преди смъртта на Ирод Велики.
Според Иосиф Флавий (Юдейски древности ХІV, 389) Ирод Велики получил царската власт от Антоний и Октавиан „в 184-тата Олимпиада, когато консули били Гней Домиций Калвин за втори път и Гай Азиний Полион“. Консулската дата Calvino et Pollione отговаря на 40-та година преди Рождество Христово. Четвъртата година на 184-тата Олимпиада приключила на 30 юни 40-та година преди Рождество Христово. На друго място обаче Иосиф Флавий отбелязва, че Ирод не бил тръгнал за Рим преди настъпването на зимата (Юдейски древности ХІV, 367). В такъв случай датата е била в първата година на 185-тата Олимпиада. Следователно Ирод Велики е бил провъзгласен за цар (de jure) в края на 40-та година преди Рождество Христово.
Освен това Иосиф Флавий (Юдейски древности ХІV, 487) свидетелства, че с помощта на римската армия Ирод Велики превзел Иерусалим и едва тогава всъщност започнало неговото царуване там, след като бил убит съперникът му за престола – царят на Партия Антигон „в 185-та Олимпиада, през време на консулството в Рим на Марк Агрипа и Каниний Гал“.
Консулската дата Agrippa et Gallo съответства на 37-ма година преди Рождество Христово. Четвъртата година на 185-тата Олимпиада продължила от 1 юли 37-ма година до 30 юни 36-та година преди Рождество Христово и градът по всяка вероятност бил превзет през лятото или есента.
Дион Касий (49, 22-23) поставя събитието в консулството на Клавдий и Норбат (които в неговия списък на консулите били преди Агрипа и Гал), тоест в 38-ма година преди Рождество Христово. Той обаче не е така прецизен както Иосиф Флавий в своите сведения поради следните причини:
Първо, Ирод Велики не е могъл да получи войски преди есента на 38-ма година преди Рождество Христово, а едва след като Антоний превзел Самосата (Юдейски древности ХІV, 439-447; срв. Плутарх, 34, 2-4). При това Иосиф Флавий пояснява, че след като римските войски пристигнали, зимата настъпила преди последното щурмуване на града (Юдейски древности ХІV, 453, 461, 465, 473), което в такъв случай не би могло да бъде преди 37-ма година преди Рождество Христово.
Второ, Иосиф Флавий споменава, че последната обсада на града била в третата година след провъзгласяването на Ирод за цар (всъщност това се случило около две години и половина след Иродовото провъзгласяване за цар в края на 40-та година преди Рождество Христово, защото обсадата започнала през пролетта на 37-ма година преди Рождество Христово (Юдейски древности ХІV, 465). Следователно Иерусалим не би могло да е превзет преди 37-ма година преди Рождество Христово. Така че Ирод Велики станал цар de facto през лятото или есента на 37-ма година преди Рождество Христово.
По-нататък Иосиф Флавий съобщава, че Ирод Велики умрял „след като царувал 34 години, пресмятани от датата, когато убил Антигон, поел управлението на държавата, и 37 години от датата, когато бил провъзгласен за цар от римляните“ (Юдейски древности ХVІІ, 191; Юдейската война, 1, 665). От тези два възможни начални момента и предвид продължителността на Иродовите царски години (съответно 37 и 34) би могло да се направи изводът, че датата на Иродовата смърт е била 4-та година преди Рождество Христово.
В разказа си Иосиф Флавий (Юдейски древности ХVІІ, 167) споменава за лунно затъмнение, което настъпило малко преди смъртта на Ирод: „И същата тази нощ имаше лунно затъмнение„. Споменат е също така и „празник Безквасници, който юдеите наричат Пасха“ (Юдейската война ІІ, 10; Юдейски древности ХVІІ, 213), който се случил скоро след Иродовата смърт. Бележката за Пасхата насочва вниманието към пролетта. В 4-та година преди Рождество Христово месец нисан (март-април) започвал на 29 март и съответно 14 нисан=11 април. Що се отнася до затъмнението, това е единственото лунно или слънчево затъмнение, споменато от Иосиф Флавий в неговите съчинения. Само през нощта на 12 срещу 13 март 4-та година преди Рождество Христово е имало лунно затъмнение и подобно явление не е наблюдавано нито през 3-та година, нито през 2-ра година преди Рождество Христово. Следователно смъртта на Ирод Велики се случила между 12 март и 11 април 4-та година преди Рождество Христово. В светлината на тази дата и свидетелствата на евангелистите Матей (2:1) и Лука (1:5) би могло да се заключи, че раждането на Иисус Христос не е било по-късно от пролетта на 4-та година преди началото на християнската ера.
Евангелист Матей разказва, че още приживе на Ирод Велики мъдреци дошли от Изток „и казваха: де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним“ (2:2). Когато мъдреците влезли в къщата, където се било подслонило светòто семейство, те намерили Младенеца Иисус и майка Му Пресвета Дева Мария (Матей 2:11). Тук в гръцкия текст е употребена думата „то педион„, която означава „детенце, малко дете„. Би могло следователно да се приеме, че раждането на Иисус Христос, посещението на мъдреците и смъртта на Ирод Велики се случили в много близка последователност и в съгласие с това съображение раждането на Иисус Христос може да се постави през зимата на 5/4-та година преди началото на християнската ера. Св. Юстин Мъченик (Разговор с Трифон Юдеина, 88) изглежда подкрепя тази идея, когато казва, че „мъдреците от Арабия, които скоро след като Младенецът се родил, дошли да Му се поклонят“.
От друга страна обаче в Евангелието от Матей (2:16) се казва, че щом Ирод Велики се видял измамен от мъдреците (тъй като те не се завърнали, за да му съобщят точното място, където се бил родил Младенецът Иисус), той заповядал да бъдат избити всички малки деца от две години надолу във Витлеем и пределите му. Относно вероятността Ирод Велики да е извършил такова жестоко престъпление Stewart Perowne отбелязва:
„Че Ирод Велики, в ужасната физическа и психическа разруха, в която бил изпаднал, и в тази атмосфера на пламенен месианизъм, е издал заповед да бъдат избити младенците във Витлеем, е в пълно съзвучие с всичко, което знаем за него. Витлеем бил само на няколко мили разстояние от неговия дворец-крепост Иродион, там най-малко отвсякъде другаде е могло да бъде толерирано някакво гибелно явление. Този чудовищен акт съвсем не бил чужд на тогавашното общество. В езическата древност животът на новороденото дете бил в ръцете на баща му или държавата. Както посочва Abel, няколко месеца преди раждането на Август, след като по чудесен начин било предсказано раждането на цар на римския народ, изплашеният сенат издал указ нито едно от децата, родени през тази година, да не бъде пощадено. По-късно Нерон, страхувайки се от последствията след появата на комета, наредил да бъдат екзекутирани всички видни аристократи в Рим. Техните деца били изгонени от града и умрели от глад и болести“.
Що се отнася до влиянието на свидетелството в Матей 2:16 върху датата на Рождество Христово, би могло да се предположи, че думите на мъдреците накарали Ирод да допусне, че Иисус Христос е бил вече на около две години, тоест че се е родил преди около две години. А един двугодишен период преди 4-та година преди Рождество Христово би изместил датата на Рождество Христово до пета или 6-та година преди началото на християнската ера.
Някои древни християнски писатели поддържали мнението, че мъдреците дошли, когато Иисус бил на две години. В един пасаж, който се среща както у Ориген, така и у Евсевий Кесарийски се казва, че Иисус бил на две години, когато мъдреците дошли и когато Той бил заведен в Египет, че Той останал в Египет две години и бил на четири години, когато се завърнал оттам, и че завръщането било в първата година на Архелай и 45-та година на Август. Тъй като Ориген поставя раждането на Иисус Христос в 41-ва година на Август (=3-та година преди Рождество Христово), то 45-та година на Август би била 2/3-та година след Рождество Христово.
Според евангелист Матей (2:19, 22) обаче завръщането на светòто семейство от Египет станало след смъртта на Ирод Велики и възцаряването на Архелай, тоест през пролетта на 4-та година преди Рождество Христово или по-късно. В „Панарион“ (51,10,1) св. Епифаний Кипърски пък приравнява 42-ра година на Август, в която той поставя раждането на Иисус Христос, с 33-та година на Ирод. Тези две сведения обаче са неточни от гледна точка на хронологията на Иродовото царуване, но и двете свидетелстват за факта, че раждането на Иисус Христос следва да бъде поставено в рамките на това царуване.
Следователно, въз основа както на евангелските свидетелства, така и на сведенията в древнохристиянското предание, може с основание да се заключи, че Иисус Христос се е родил в рамките на година или две преди смъртта на Ирод Велики. Така че една дата за Рождество Христово през зимата на 5/4-та година преди началото на християнската ера изглежда твърде вероятна.
_____________________________________
*Източник http://bg-patriarshia.bg (из „Църковен вестник“, бр. 51/1994 година). Понастоящем, декември 2012, авторът на статията е професор д-р.
Изображение: авторът Емил Трайчев. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3aQ



































Трябва да влезете, за да коментирате.