АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519) – продължение 14

ІІ.3.6. Въстанието на Виталиан

Смутовете по верските проблеми постепенно придобивали все по-големи размери и накрая обхванали всички провинции в империята. След описания бунт в столицата императорът наистина станал по-предпазлив в религиозната област, но въпреки това той не се отказвал от своята политика – да примири спорещите на основата на Енотикона. През 513 година знамето на бунта срещу него развял готът[659] Виталиан, син на началника на федератите в Малка Скития Патрикиол[660] и вероятно племенник по майчина линия на патриарх Македоний, който имал влияние сред населението от източната половина на Балканския полуостров. Той се съюзил с хуните, както тогава били наричани прабългарите[661], използвайки недоволството на стационираните в готската провинция и Мизия федерати, за които императорският племенник Ипатий се грижел зле в качеството си на magister militum per Thraciam. Теофан разказва, че православното население в Тракия, Мизия и Скития го убедило да тръгне на война срещу „нечестивия” Анастасий за спасяване на халкидонската вяра[662]. Една от вероятните причини за бунта обаче е желанието на Виталиан да завладее трона. Заставането на столичното население на страната на бунтовника при предишните вълнения можело само да засили у него това желание и да го убеди в несъмнения му успех. Във всеки случай той събрал огромна войска, състояща се в основната си част от разбунтували се войници, въстанали колони и съюзените с него прабългари и готи. Въстанието започнало на 1 май 513 г. в Малка Скития, като по пътя си към столицата Виталиан опустошавал провинциите. Две огромни армии, предвождани от Ипатий, били унищожени една след друга, като генералите им били избити. Виталиан превзел Одесос (Варна) и безпрепятствено приближавал стените на столицата, тъй като Ипатий, поради липса на армия, се бил скрил в нея. Виталиан се явил пред стените на Константинопол, като установил лагера си в Евдомон. Неговата цел била да победи Ипатий. Към нея той, като кръщелник на сваления Флавиан Антиохийски, прибавил претенциите на халкидонистите, както и омразата[663] си към Севир. Посредством намаляване на данъците императорът се погрижил метежът да не обхване и съседните малоазийски провинции, като не пестял подаръците и обещанията. Анастасий започнал мирни преговори. Той обещал да внесе ред в църковните дела[664] и да свика църковен събор под председателството на Римския папа. След 8 дни Виталиан се изтеглил. Междувременно императорът трескаво въоръжавал своя флот, който поставил под командването на споменатия вече Марин Сириеца. Без намерение да спази това, което по принуда обещал, Анастасий назначил Кирил за magister militum per Thraciam. Неговите опити тайно да победи Виталиан били неуспешни и той самият бил посечен в своето комендантство. Това дало благоприятен повод на Константинополския сенат да обяви готите за врагове на империята. През 514 г. една армия от 80 000 души под ръководството на Ипатий преминала в настъпление. След малък първоначален успех тя била унищожително разбита от българските съюзници на Виталиан в околностите на Одесос, а самият Ипатий бил пленен при опит да се спаси с плуване. Така Скития, Мизия и Тракия били вече в ръцете на бунтовника. Делегацията, която носела откуп (1000 жълтици) за племенника на императора, била пленена от дръзкия гот в Созопол, като градът бил превзет. Виталиан установил там своя лагер. Една бързо събрана флота и голяма сухопътна армия заплашили столицата през март 514 г. и я обсадили този път по-сериозно отпреди. Положението ставало критично. Заради забраненото от Анастасий честване на голям църковен празник, на хиподрома избухнало едно от обичайните вълнения, в което загубили живота си много хора, сред които и префектът на гвардията Гета. За Виталиан това бил удобен случай за нападение. Той се надявал да използва народното недоволство и атакувал по суша и море. Нямало друг изход, освен сключване на мир. Да преговаря с нападателите бил изпратен Иоан, синът на Валериан. Мирът бил сключен в Состений. Виталиан получил още 9000 жълтици откуп за Ипатий, достойнството на magister militum per Thraciam и обещанието на императора, че ще свика събор в Ираклия, който под председателството на папата трябвало да реши дали свалянето на Евфимий, Македоний, Флавиан и другите епископи е било правомерно и да изработи една единителна формула, която да сложи край на схизмата[665]. Тъй като привличането на папата не зависело само от императора, Виталиан получил от Анастасий разрешение също и от своя страна да помоли Римския епископ да разследва случаите на свалените епископи[666].

През есента на 515 г. Виталиан, недоверчив към искреното желание за мир на императора[667], се разбунтувал за трети път и отново се появил пред стените на Константинопол. Той навлязъл с флота си в Босфора и установил лагера си до Состений. Планът му бил да атакува Сикай (дн. Галата) по суша, а флотът бил изпратен в Хрисопол. Този път обаче Анастасий бил подготвен. Вероятно той умишлено предизвикал този бунт, за да може по този начин да обезсмисли мирните договори. На Виталиан било отнето командването над Тракия и било предадено в ръцете на Руфин[668]. Исаврийският гарнизон в Сикай отблъснал нападението. Едно военно подразделение преминало на марш през Анаплус и застрашило линията за отстъпление на бунтовниците. Само бързото оттегляне спасило Виталиан от пълен разгром. Докато той проучвал възможностите за решителна атака, неговата флота неочаквано била унищожена благодарение на военната вещина, показана от Марин Апамейски, от една флотилия, разположена при Златния рог, която с помощта на „гръцкия огън” или на система от огледала, съсредоточаващи слънчевите лъчи в определена точка, унищожила или прогонила корабите на Виталиан[669]. Офицерите от най-близкото му обкръжение, които били заловени, били екзекутирани. Той се принудил да вдигне лагера си и да отстъпи. След като, благодарение на прабългарите, избягнал готвения срещу него атентат, той успял да се установи в Анхиало[670].

Анастасий продължил да го счита за опасен и след това и решил да продължи мирните преговори. Виталиан, узнавайки за провалянето от императора на събора в Ираклия, по думите на Теофан, отново се вдигнал на бунт и опустошил провинцията. Но хронисътът не съобщава как е завършил този бунт[671]. С позициите на Виталиан във властта, с които той заплашвал да подчини императора на волята си, вече било свършено, а изгледите за готска хегемония в Равена и Константинопол едновременно, които за кратко очертавали на хоризонта контурите на един световноисторически поврат, пропаднали, за да не се възобновят никога вече.

ІІІ.3.7. Патриарх Илия Иерусалимски

Илия І Иерусалимски (494-516) приел синодиката на новия патриарх Тимотей, като заедно с това обявил, че не признава свалянето на Македоний[672]. Той изпратил престарелия св. Сава с една свита от архимандрити в двора, която, по желанието на императора, останала в столицата през цялата зима. Анастасий приел както винаги монасите с цялото подобаващо благоговение[673] и надарил богато св. Сава, но не се оставил да бъде убеден от него. Императрица Ариадна отговорила с любезен отказ на молбата на светеца да се придържат към Tomus Leonis[674]. Имало е малка утеха за политическия неуспех в това, че той бил удостоен с посещения от две решително халкидонистки настроени знатни дворцови дами[675].

Успоредно с усилията си да склонят на своя страна патриарх Флавиан, Филоксен и привържениците му се стараели да направят същото и с патриарх Илия. Техните действия спрямо двамата патриарси вървели синхронизирано. Както срещу Флавиан, така и срещу Илия те се стараели да привлекат императора на своя страна. Те му внушавали, че разделението в Църквата идва и от това, че двамата патриарси не искат категорично да се изкажат против Халкидонския събор[676]. Анастасий поискал от Илия да се отрече от Халкидон. Монофизитите, от своя страна, настоявали той да издаде изповедание на вярата, за да може по този начин да е ясно на всички какви са убежденията му. Притискан от всички страни, Илия накрая отстъпил пред исканията им, написал изповедание на вярата си и го изпратил на Анастасий по монофизитите; но с него се случило нещо, често пъти практикувано от еретиците. Те подменили изповеданието на Илия и представили на императора друго такова, в което се анатемосвали всички, които допускали две природи в Иисус Христос. Илия, узнавайки за тази фалшификация на еретиците, побързал да издаде друго изповедание на вярата, без анатеми срещу Халкидонския събор и неговите последователи[677].

Първата синодика, която Севир изпратил след встъпването си (512 г.) на Антиохийската патриаршеска катедра до Илия, не била приета от него. Втората му синодика пристигнала в Иерусалим през май 513 г. (VІ индикт). Св. Сава и другите игумени на пустинните манастири прогонили приносителите й от града. В присъствието на сановниците и войниците, които придружавали пратениците, монасите крещели: αναθεμα Σευηρωι[678]. Борбите против Виталиан попречили на Анастасий да се намеси. Палестинските монаси пък се свързали с Епирския митрополит Алкисон, който през 515 г. влязъл в общение с Рим. Те му изпратили едно дълго писмо, описващо ситуацията в диоцез Ориент[679], в което разказвали как са били прогонени приносителите на втората синодика на Севир. Едва през 516 г., когато непосредствената опасност от Виталиан вече не съществувала, императорът изпратил управителя на Палестина Олимпий в Иерусалим с писмото, което Илия написал от събора в гр. Сидон и което противоречало на сегашната му позиция спрямо Севир. Императорът му предлагал да избере – или да влезе в общение със Севир, или да се лиши от катедрата си. Подкрепян от монасите, защитници на Халкидонския събор, той предпочел второто. На 1 септември 516 година[680] Илия бил изпратен в изгнание в Аила. На негово място бил избран и ръкоположен Иоан, който дотогава заемал длъжността страж на Светия кръст.

ІІІ.3.8. Съборът в Ираклия (515 г.).

Виталиан настоявал несправедливо свалените патриарси Македоний и Флавиан да бъдат върнати на катедрите им и в Ираклия Тракийска да бъде свикан вселенски събор, на който да присъства и Римският папа. На този събор трябвало да се разгледа и обсъди всичко, което е било сторено или постановено срещу последователите на Халкидонския събор. Анастасий се съгласил и по искане на Виталиан потвъдрил съгласието си с клетва. Заедно с него за непреходността на обещанието му се заклели и синклитът, учените от школите, други народни водачи и дори самият народ. В началото Анастасий не мислел да се отмята от обещанието си. На 28 декември 514 г., още по време на самите преговори, той изпратил писмо до папата с покана да се яви на вселенски събор, който трябвало да заседава в Ираклия. Отстъпвайки пред настояването на остготския крал Теодорих, който подкрепял Виталиан, папа Хормизд изпратил на Изток двама легати с иструкции и с искане да вземат от императора изповедание на вярата. Вече 200 епископи се били събрали в Ираклия в очакване на събора[681], между които и не малко привърженици на пропагандираното от Севир антихалкидонистко направление. Той самият отклонил поканата[682]. Съборът бил свикан в Ираклия, за да не бъде зависим от двореца. След падането на Виталиан той бил преместен в Константинопол[683]. Освен убедените противници на Халкидонския символ и мнозина епископи се въздържали от общение с римските легати, но трябвало да се подчинят, както се изразява Севир[684], на волята на императора, който при дадените обстоятелства по-малко от всякога бил склонен да се надхвърлят рамките на Енотикона. Двама от приятелите на Севир напуснали събора, а други намерили убежище в любимата тогава формулировка, че не приемат Халкидонския символ като изложение на вярата, а само като присъда над Евтихий и неговото учение. От друга страна, въпреки противодействията на императора и Константинополския патриарх, укрепнали връзките между илирийските ехископи и Рим. Епископите от Вътрешна Дакия трябвало да бъдат щадени, тъй като разположените там войски били халкидонистки настроени.

Анастасий се съгласил с всички искания на папата, които не били в противоречие със споменатия договор с Виталиан и му изпратил изповедание на вярата в строго православен дух. Но той не се съгласил с осъждането на патриарх Акакий и убедително молел папата да не настоява за това, тъй като то ще породи огромна съблазън в Източната църква. Паметта на Акакий, според императора, била скъпа на константинополския народ и той нямало да допусне тя бъде подложена на поругание. Папата настоявал на своето. Тогава Анастасий не без основание решил, че новият събор вместо мир може да донесе още повече раздори в Църквата. Той обявил събора за несъстоял се и епископите се разотишли по епахиите си. Не се стигнало до решение за обединителна формула, но тъй като Анастасий не искал да носи отговорността за прекратяването на преговорите, обещал на завръщащите се в Рим легати, че от своя страна ще изпрати там пратеници[685]. Той им дал и едно писмо до папата[686], в което подробно излагал своята гледна точка. Тя се придържала към общите изрази на Енотикона. На мястото на израза против Халкидонския символ се появява забележката, че определенията на този събор са потвърдени от негови предшественици и не са отменяни от следващ събор, както и от издадения от самия него едикт, поне дотолкова, доколкото Халкидонският събор се поставя върху основата на Никейския символ и потвърждава проклятието над Несторий. Проклинането на Халкидонския символ и Tomus Leonis от страна на александрийците той двукратно не одобрил и сега го направил още веднъж. Така от римските претенции оставала само още една спорна точка – изваждането на имената (не са цитирани) от диптихите. Тя, според Анастасий, би довела до много неприятности, дори и кръвопролития, и той е смутен от това, че заради мъртъвци трябва да бъдат отлъчвани живи. Отговор на Хормизд не е запазен и вероятно никога не е последвал.

Народът и синклитът започнали открито да порицават Анастасий като клетвопрестъпник, но той им заявил, че ако няма, то трябва да бъде създаден такъв закон, който да позволява на императора при нужда да бъде лъжец и клетвопрестъпник. Тогава народът окончателно се убедил, че императорът се придържа към манихейството. Анастасий изчакал да изтече зимата, преди да изпрати своите пратеници. Когато най-после те трябвало да отпътуват, а императорското писмо[687] било вече написано и датирано (16.VІІ.516 г.), изминали още 12 дни, за да се гласува още едно писмо от сената[688]. Тъй като църковниците не могли да постигнат единение, а общението между двата църковни центъра не било възстановено, императорът занапред гледал на това като на политически въпрос. През 514 г. той изпратил комеса на доместиците и комеса на свещения консисториум, които занесли в Рим поканата за събора в Ираклия[689]. Двамата предали на папата не само безсъдържателното писмо на вежливост, но заедно с това отправили и енергично настояване[690] до Римския сенат да ходатайства пред краля и папата да не се вслушват в измислиците на дезертьори. Императорските пратеници нямали никакъв успех. Хормизд възприел позата на обиден, защото на него му били изпратени миряни, „като че ли ставало въпрос за нещо дребно[691], и отговорил хладно и с общи фрази, от които ставало ясно, че настояването за осъждането (damnatio memorie Acacii) не е отпаднало. Римският сенат, натоварен от краля да изпълни поръчението на императора, се обърнал към Хормизд, който се погрижил отговорът на знатните мъже да изглежда така, както и неговият собствен[692].

ІІІ.3.9. Патриарх Иоан ІІІ Иерусалимски

На мястото на Илия Иерусалимски бил поставен Иоан ІІІ (516-524). При избирането си той обещал във всичко да се съобразява с волята на императора. След ръкоположението му обаче св. Сава и другите игумени го принудили да наруши дадената пред императора дума и да не влиза в общение със Севир. Той застанал на страната на Халкидон и веднъж дори тържествено от амвона произнесъл анатема срещу Несторий, Севир и Сотирих Кесарийски, като в същото време признал Халкидонския събор за Четвърти вселенски, заедно с първите три такива[693]. Изминала почти една година, докато Анастасий, който уволнил Олимпий, изпрати негов приемник, на когото наредил или да принуди Иоан да влезе в общение със Севир, или да го свали от поста му. Новият управител веднага го хвърлил в затвора. Някой си Захарий от Кесария се промъкнал в затвора и му дал съвета да отстъпи привидно, като помоли да бъде освободен от затвора, за да може в неделята да изпълни предявяваните към него претенции. Така би се избягнало всяко подозрение за принуда. Управителят му повярвал. Едва излязъл от затвора, Иоан докарал в града толкова много монаси, колкото било възможно. Само храмът „Св. Стефан”, най-големият в града, можел да ги побере. Така защитен, патриархът се качил на амвона, съпроводен от старшите игумени на палестинските манастири – св. Сава и св. Теодосий[694], и проклел Несторий, Евтихий, Севир, Сотирих и всеки, който не приема Халкидонския събор. Управителят не посмял да се бори с монашеските тълпи и избягал в Кесария. Двамата водачи на монасите не се почувствали удовлетворени от този успех. Те счели за правилно да изразят писмено своята воля за съпротива и съставили от името на монасите едно свидетелство (διαμαρτυρíα), от което два екземпляра били изпратени на императора, по един на управителите на трите палестински провинции и един на Иоан Иерусалимски. Императорът приел благосклонно благословията на монасите, които донесли писмото, и отговорил със спокойно примирение. Така че, завършил той, „молете се Бог в своята доброта да отстрани бедата и даде мир на църквите, които поради тенденциите на своите водачи са така откъснати една от друга, че нито една не стои твърдо до друга[695]. Императорът вече бил уморен, за да атакува отново. В нощта на 8 срещу 9 юли 518 г. той склопил очи на 90-годишна възраст.

ІV. Позицията на Рим. Край на схизмата

ІV.І. Ситуацията на Запад

ІV.1.1. Папа Геласий І и учението за двете власти

Папа Феликс ІІІ починал на 1 март 492 година, последен от действащите лица, замесени при появата на схизмата. Неговите поддръжници сред римския клир и в сената все още били на власт. Приемникът му Геласий І (492-496) не променил курса спрямо Константинопол. Фактът, че уведомил императора за своята интронизация[696], бил само една формалност. Схизмата би се запазила в своята твърда форма, ако Геласий не предприемел нещо по отношение на Евфимий. Като ревностен халкидонист, на когото новият режим готвел тежки грижи, патриархът вярвал, че трябва да стори своето, за да спечели помощта на Рим за застрашеното Православие. В едно писмо до Геласий[697] Константинополският Евфимий предложил преговори. В него не липсвало безусловното признаване на Халкидонския символ, което вече било засвидетелствано и в синодиката му до Феликс. Новият папа бил поздравен като избран от Провидението мъж, който би съзрял всичко, което е необходимо за единението на Църквата, и има силата да устои на дявола, който пречи на истинския мир и обединението – един явен намек за Енотикона. Наистина сега папата би могъл с едно споразумително разпореждане (συγκαταβατικη διαθεσις) да възстанови мира. Името на Акакий той не можел да заличи от диптихите, защото народът на Константинопол не би приел това. С други думи, ако това римско изискване би било изпълнено, то съществувала реална заплаха от въстание на цирковите партии, които както в столицата, така и в Александрия, не били фактор за подценяване. Трябвало да бъдат изпратени такива посредници, които имат съзнанието да се държат примирително със столичното гражданство. Православието не би пострадало, ако папата премахне това изискване. Акакий не е бил еретик като Евтихий и Диоскор и не е осъждан от вселенски събор като такъв. Патриархът запазвал достойнството си с думите, че чрез признаване на ръкоположението му сега е ред на Геласий да започне кореспонденция за единение, като не забравял да предупреди папата за претенциите му за първенство и настоявал за братска любов, в духа на 1 Тим. 1:5 (любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра).

В своя отговор[698] Геласий неумолимо изисквал damnatio memoriae Acacii, отхвърлял всяко споразумително разпореждане и не изпратил никакви посредници. Той бил наясно, че преговори с патриарха са безполезни, тъй като всичко зависи от императора. Освен това сянка върху отношенията хвърляло и набиращото сила и неограничавано вече от никого управление на Теодорих през лятото на 492 г., когато папата писал своя отговор до патриарха. В края на февруари 493 година Одоакър капитулирал. Теодорих влязъл в Равена и лично се разправил със своя противник, като наредил да бъдат избити и неговите роднини и привърженици, които се предали. Готите обявили своя водач за крал. По заповед на Теодорих римският сенат изпратил двама свои членове – магистъра на официите Фауст (по прякор iunior или niger[699], консул за 490 г.) и патриция Ириней – с голяма свита в Константинопол[700], за да измолят от императора да удостои готския вожд с титлата крал. Анастасий поставил условието[701] римският сенат да склони папата да възстанови общението си с Константинопол, тоест да отмени изискването си за изваждане името на Акакий от диптихите. Тъй като пратениците на сената не били упълномощени да се ангажират с такова изискване, Фауст изпратил на Геласий доклад за преговорите и молел за инструкции[702]. В писмото, което папата му изпратил по този въпрос[703], могат да се видят аргументите, на които се позовавали преговарящите от страна на Константинополската патриаршия и косвено на самият император относно необоснованите претенции на папата. Според тях Акакий е бил свален и отлъчен от папа Феликс в разрез с каноните, тъй като такива правомощия имал само вселенският събор. Този възглед изложил и Евфимий в писмото си до Геласий. Ако Фауст възприемел това, то преговорите можели да продължат. Папата би могъл да бъде снизходителен и да разреши името на Акакий да продължи да стои в диптихите. В допълнение трябвало да се вземе под внимание и фактът, че Акакий е мъртъв и вече не би могло да се свика събор, който посмъртно да разглежда неговия случай. Той самият приживе молил за снизхождение, въпреки че за него това не е било необходимо[704], а в Рим му били създавани затруднения, съответстващи на високомерието на заемащия Апостолската катедра. Освен това Фауст съобщил в Рим и за едно лично изявление на императора[705], че чрез damnatio memoriae Acacii се осъждала и неговата собствена религия, а на римския сенат би подобавало да възприема и се съобразява с гледната точка на императора. Акакий е бил осъден, защото влязъл в общение с Петър Монг, но това той направил на основание на Енотикона, което в Рим било премълчавано; този едикт е меродавен също и за него, наследника на Зинон. Инструкциите, дадени от Геласий на легата, го принуждавали да отхвърля всичко, предложено в Константинопол. Папата се позовавал дори на заключителните думи от отлъчителното писмо на Феликс до Акакий, за да аргументира отказа си от всякакво сношение с Константинополската църква. От само себе си се разбира, че освен от Геласий, Фауст получил инструкции и от Теодорих. Това рязко отхвърляне на всякаква отзивчивост по църковния въпрос не противоречало на волята на краля. За него било много по-изгодно пропастта между Римската и Константинополската църкви да е възможно най-дълбока, отколкото императорът да признае титлата му, която той фактически вече притежавал и засега никой не можел да му отнеме, тъй като бил сигурен в своите готи. Така че той би бил доволен, ако императорът му разреши само, противно на обичая, да назначи двамата консули за 494 година.

Папата се задоволил само с това да инструктира Фауст. Писмо до императора той не изпратил. Анастасий попитал легатите защо това не е станало[706]. След като се завърнали в Рим, те съобщили всичко на папата, и тъй като това можело да бъде тълкувано като покана, Геласий използвал възможността[707], за да се противопостави на императора, че по църковните въпроси авторитетът именно на Римската катедра стои над императора. От разказите на легатите папата заключил, че императорът е бил този, който не искал да дразни константинополските циркови партии[708]. Анастасий обвинявал Геласий, че ще носи вината и отговорността, ако не се стигне до мир[709]. Убеждението за римското високомерие било всеобщо в Константинопол[710]. Тезата, изложена от императора, че свалянето на Акакий и отказът да бъдат приети в общение Петър Монг и Петър Гнафей, трябвало да бъде съобщена на епископите от диоцез Ориент, също била новост за папата[711]. В нея се очертавал фактът, че след обявяването на схизмата Акакий е използвал победата на Зинон над Ил, за да назначи на катедрите в антиохийския диоцез предани нему привърженици на Енотикона.

В цитираното писмо до императора папа Геласий подробно развива т. нар. теория за двете власти, на която в бъдеще щели да се позовават мнозина от неговите приемници: „Две са именно нещата, високопочитаеми императоре, чрез които от най-високо място се управлява светът – светият авторитет на епископите и императорската власт. От тия двете товарът на свещениците е толкова по-голям, тъй като пред Божия съд те самите трябва да дават отчет и за кралете. Защото Вие знаете, най-всеуважавани сине, че Вие по достойнство превъзхождате цялото човечество и затова преклонете глава пред Божиите служители и очаквайте от тях средство за спасение на душата. Също така разберете, че при приемането на небесните тайнства, когато смирено се причестявате според осветения ред, Вие сте по-скоро приемащ, а не заповядващ. Следователно, в тези неща Вие сте зависим от присъдата на свещениците и нямате право да им налагате своята воля[712]. При по-внимателно вглеждане в този пасаж става ясно, че това не е само учение за две равнопоставени власти, а в крайна сметка папа Геласий поставя епископската власт преди и над тази на императора. Успоредно с това той развива и теорията за превъзходството на Рим: ако всички епископи имат такъв висок авторитет, то с колко повече авторитет тогава трябва да се ползва Римският епископ, който е удостоен с най-висока божественост и превъзходство пред всички останали епископи и комуто цялата Църква оказва своята синовна обич. Папата не се отказва от заплашителния тон, когато указва на предстоящия съд: „Аз Ви заклевам и предупреждавам: не приемайте нелюбезно това мое писмо-молба. Много ясно пиша: умолявам Ви. Защото е по-добре да чуете в този живот от какво се оплаквам от Вас, отколкото да Ви обвинявам пред Божия съд! Аз много добре зная, уважаеми императоре, колко усърден сте в набожните упражнения в личния си живот и как винаги съкровеното Ви желание е било да вземете участие в божествените обещания… Но с какво лице ще молите за вечна награда Този, Когото в този живот необезпокоявано сте преследвали? Моля това, което трябваше да бъде казано за Вашето спасение, да не приемате с досада…[713].

С такъв тон нито един папа преди това не се бил осмелявал да пише до никой император. Това станало възможно под закрилата на остготите. Историческите факти показват, че петдесет години по-късно, без такава закрила, папите са имали вече много по-малки възможности, и съответно кураж за подобно държание[714].

Агресивната енергия на войнствения папа не се изчерпвала само в епистоларна борба с Константинополския патрирах и императора. Той се стараел също да си възвърне и църковния диоцез Източен Илирик, който след смъртта на император Теодосий І преминал към Източната империя[715], но в църковно отношение останал под юрисдикцията на Рим[716], от която се опитвал да се изплъзне. С последователна политика той бил изграден в такава форма, че диоцезните митрополити и епископи били подчинени на митрополита на Тесалоники, който пък, като викарий на Рим, бил пряко подчинен на папата. Тази система била разклатена от схизмата. Андрей Тесалоникийски, като поданик на императора, не счел за уместно да одобри папското осъждане на Акакий дори и след специалното предупреждение на папа Феликс[717], като се постарал в това си въздържание да допусне колкото се може по-малко грешки. Той дал да се разбере, че за него е все едно дали ще замени зависимостта си от Рим с подобна от Константинопол. Източен Илирик не принадлежал към подчинения на Константинопол диоцез Тракия. Митрополитът на Тесалоники, като екзарх на Източен Илирик, се намирал в същото каноническо отношение към Константинополския патриарх, както и към патрарсите на Александрия, Антиохия и Иерусалим[718]. При евентуален конфликт с Рим той можел да се надява на подкрепата не само на Константинополския патриарх, но и на императора. От друга страна, това засегнало източноилирийските диоцезни митрополити по въпроса, че техният екзарх представлявал римската катедра. Ако тези взаимоотношения вече не биха съществували, то те не биха били далече от изкушението да отхвърлят върховенството на Тесалоники и се поставят директно под властта на Рим, който във всеки случай бил достатъчно отдалечен, за да могат те да си гарантират по-голяма автономия в управлението. От тази ситуация се възползвал Геласий. Освен това при ръкоположението му все още е съществувала несигурност за бъдещето на Италия, заради продължаващата война на Теодорих с Одоакър, поради което той не смятал за разумно да се намесва активно в илирийските работи. Когато властта на остготския крал била вече закрепена, Геласий, по настояване на Дарданския епископ Урсициний, известил дарданските епископи за възкачването си на катедрата[719] и използвал възможността остро да ги предупреди да се пазят от онези, които защитават recitatio nominum (тоест споменаването в църква на имената) на Акакий и Петър Монг, дори те да твърдят, че формално са съгласни с Халкидонския символ[720]. Усеща се нарастващото влияние на защитаваната от Константинопол позиция[721]. В писмото[722], с което Дарданският провинциален събор отговорил на това папско послание, вече става дума за хора, които вярват, че трябва да скъсат общението си с Рим. Окръжното послание[723], което Геласий издал по повод това писмо на Дарданския събор, е адресирано до епископите в Дардания и Дакия и подобните нему, тоест на Петър Монг и Петър Гнафей[724]. Като аргумент на противника е посочено, че мъртвият Акакий, със самия факт на смъртта е опростен за прегрешението си, и че спорът сега тече само около имената[725]. На Геласий не му се отдало да разклати, камо ли пък да победи противниковата пропаганда със своята груба и непрекъснато втълпяваща подобни претенции полемика. След известно време папата получил едно съобщение от свои приятели в Дардания за онези, които поставяли под съмнение римските претенции. Няколко месеца преди смъртта си Геласий написал една обширна обосновка на римската позиция по схизмата[726]. Тъй като и този документ му се сторил недостатъчно подробен, в края на текста той обещавал още по-детайлно разглеждане на тези въпроси[727]. Тезите на противниците му, посочени в документа, били следните: Акакий можел да бъде свален единствено от специално свикан за това вселенски събор[728]. Това поне не би могло да бъде отказано на епископа на императорската столица и резиденция[729]. За неговото сваляне не са били уведомени епископите от диоцез Ориент, тоест патриарсите на Иерусалим и Антиохия[730]. Петър Монг и Петър Гнафей били поставени от император Зинон. Акакий не е можел да му се противопостави[731]. В отговора на Геласий личи надменната арогантност, с която е третирана Константинополската патриаршия. Папата игнорира не само, както в писмото до Фауст[732], Третото правило на Константинополския (Втори вселенски) събор, с което на епископа на Новия Рим се давал ранг непосредствено след този на Стария Рим, но и не се уморява да нарича Александрия втора, а Антиохия – трета катедра[733]. Това била постоянната практика на Римската катедра от папа Лъв І нататък[734], която с еднаква последователност оставала незабелязана от императорския двор и Константинополската патриаршия[735]. Геласий не се задоволявал с тези стрели, които от повторението не ставали по-остри. Като оставял настрана факта, че от основаването си Константинопол не принадлежал към нито една държавна или църковна провинция, той с чувство на превъзходство твърдял, че епископът на столицата няма права на митрополит, а е само суфраган на Ираклийския митрополит, предстоятел на диоцез Европа[736]. Тези преувеличени твърдения били адресирани до илирийските епископи. На всяка цена те трябвало да бъдат убедени да не следват една, според папата, епархия без права и традиции. Освен Константинополската патриаршия Геласий нападал и предстоятелската катедра на диоцез Ориент. В писмото си до император Анастасий той отхвърлял с няколко изречения мълвата, че папа Феликс не бил уведомил официално Антиохийската патриаршия за спора си с Константинопол[737]. Като нарича илирийските епископи „изкушени от светската суета креатури на Акакий, които нямали никакво право да критикуват присъдите на папата[738], Геласий ги заплашва, че ако упорстват в заблудите си, ще попаднат под същата анатема, както и самият Акакий. На мрачния фон „на гърците, при които е общоизвестно, че ересите са многобройни[739], трябвало ярко да се открои неоспоримото върховенство на Римската катедра, която единствена имала правото да връзва и развързва, над чиято присъда, според папата, не стои никакъв по-висш авторитет, а тя самата е последната и най-висша апелативна инстанция за цялата Църква[740]. Тук, както в писмата си до Фауст[741] и император Анастасий[742], Геласий не се бои да извади вече поръждясалото оръжие на каноните от Сердика[743]. Той не е искал да развива някаква догматико-каноническа теория, а да смъмри епископите от една църковна провинция, за която претендирал, че трябва да се придържа единствено и само към Рим, тъй като източните патриаршии са изпаднали в ерес. Проличава и неговият гняв, че илирийците въобще са се осмелили да изслушват съмнения относно правотата на схизмата и после да му докладват за това.

Иерарсите от голям формат, какъвто бил и Геласий, имат навика да манифестират неограничено съзнание за власт точно тогава, когато основанията за това не са особено благоприятни. През предишната година Фауст и Ириней се били завърнали, без да донесат от Константинопол мир за Църквата или кралска мантия за Теодорих. Остготът не сметнал това за неуспех. Той не преследвал папата, чийто съмишленик Фауст по негова воля бил изпратен в Константинопол от сената. Подстрекателството би могло да изхожда само от някоя партия в сената, която не мислела като Фауст, и от тази част италианските епископи и римския клир, която не била съгласна с безкомпромисната политика на папата. Това личи и от факта, че в едно писмо до епископ Рустик Лионски[744], датирано от 25 януари 494 година, Геласий разпитва своя брат по служение в Лион какво е мнението на галските епископи по казуса с „безбожния Акакий”.

В един случай, изглежда, е бил направен компромис, за да не стои лъкът толкова натегнат. Легатите, изпратени от папа Феликс през 483 г. в Константинопол и компрометирали го там по най-лошия начин, след завръщането си били лишени от катедрите си и от църковно общение, „докато чрез Божия Промисъл, усилията на един православен император и на християнския народ, Александрийската църква не се сдобие с православен епископ”. Условието не било изпълнено, както можело и да се очаква. Виталий починал в изгнание. Това било в полза на неговия другар по неволя. В подобни случаи никога не липсва съчувствие и тези, които и без това не одобрявали папската политика, настоявали за едно „човешко” третиране на случая. На 13 май 495 г. Геласий свикал събор[745], който по негово предложение освободил Мизин от заточение и го възстановил на катедрата му. Съмнителният аргумент, че това помилване не противоречи на постановеното в присъдата условие, показва, че папата е действал под натиск, противопоставянето на който той счел за неразумно.

Когато на 21 ноември 496 година Геласий склопил очи, неговата политика рухнала. Надмощие в сената спечелили онези, които, без директно да се конфронтират с Теодорих, виждали в лицето на императора легитимния върховен вожд и не искали да бъдат накърнявани или прекъсвани връзките с двора в Константинопол. В аристократичните и образованите кръгове идеята за империята била все още един фактор, който не трябвало да бъде подценяван. От друга страна, и неуспешната политика на конфронтация с Константинополската църква, провеждана от Геласий, подхранвала вярата им в необходимостта от единна Православна църква.

________________________________

659. Zacharias, KG, VII, cap. 13, p. 136.

660. Procopius, Bell. Pers., 1, 83; Theophanes, op. cit., p. 157; Victor Tunnunensis, op.cit., p. 194.

661. Malalas, op. cit., p. 402 – Ουννων Βουλγαρων; ср. Ангелов, Д., Политическа история на Византия, с. 66-67.

662. Theophanes, op. cit., p. 242.

663. Zacharias, KG, VIIІ, cap. 2, p. 141-142. Той със своя баща бил в армията, която в Персийската война трябвало да освободи гр. Амида, тоест бил е разквартируван в Антиохия, където получил и св. кръщение.

664. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 144; Marcellinus, op. cit., p. 98; Malalas, op. cit., p. 402.

665. Coll. Avel., Ep. 116, p. 518; Ep. 109, p. 502; Ep. 107, p. 500; ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 146; Theophannes, op. cit., p. 160; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 195.

666. Coll. Avel., p. 518.

667. Той не му се доверил и през 513 и 514 г., след като договорите вече били сключени, да дойде в столицата и да се появи и в двора, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 144; 146.

668. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 147; Marcellinus, op. cit., p. 99.

669. Ср. Malalas, op. cit., p. 403; Malalas. – In: Exc. de ins., p. 169.

670. Дн. Поморие, ср. Malalas, op. cit., p. 406.

671. Евагрий, напротив, уверява, че след гореспоменатия бунт, през цялото останало време от управлението на Анастасий Виталиан е живял спокойно.

672. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 297; Evagrius, op. cit. III, cap. 33.

673. Ibid., p. 297; 300. Когато св. Сава пристигнал, Севир вероятно вече бил напуснал Константинопол, ibid., p. 306. Преди това трябва да е бил свикан съборът в гр. Сидон. Този събор е датиран у Zacharias, KG, VII, cap. 10, p. 130, през 823 г. по селевкийската ера – 560 г. по антиохийската и 5-и индикт, тоест след 1 октомври 511 година; разказът на Кирил сочи, че той не може да се е състоял много след тази дата. През май на същия индикт, тоест 512 г., св. Сава се завърнал в Палестина, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 305.

674. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 302.

675. Аниция Юлиана – дъщеря на западноримския император Олибрий, и по-младата Плацидия, дъщеря на император Валентиниан ІІІ и съпруга на magister militum per Orientem Ареобинд, ср. ibid., p. 303.

676. Theophanes, op. cit., p. 236.

677. Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

678. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 308.

679. Извлечения от него вж. у Evagrius, op. cit., III, cap. 31, 33.

680. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 310.

681. Ср. Theodorus Lector, Fragmente. – In: Historisches Jahrbuch 24, p. 555; Theophanes, op. cit., p. 161.

682. Ср. Severus, Ep. 1, 21, p. 81.

683. Coll. Avell., Ep. 119, p. 527; Severus, Ep. 1, 24, p. 93.

684. Ibidem.

685. Coll. Avell., Ep. 111, p. 503;

686. Ibid., Ep. 125.

687. Coll. Avell., Ep. 111.

688. Ibid., Ep. 113.

689. Ibid., р. 502.

690. Non solum exhortatio, sed postulatio quoque, ср. Coll. Avell., p. 507.

691. Coll. Avell. 137, р. 562.

692. Coll. Avell., Ep. 114.

693. Theophanes, op. cit., p. 241; 244-245.

694. Ср. Usener, Theodosios, p. 159.

695. Текстът на този документ е напълно запазен у Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 313, ср. и Theophanes, op. cit., p. 162.

696. Ср. Coll. Veron. Ep. 7, p. 16.

697. Ibid., Ep. 12, p. 49.

698. Ibid., Ep. 12; Coll. Berol. Ep. 45.

699. Ср. Sundwall, Abhandlungen…, S. 118.

700. Coll. Veron., Ep. 8, p. 19; Ср. Ep. 7, p. 16. Геласий нарича тази делегация legatio regia, от което следва, че тя потеглила едва след като Теодорих е бил провъзгласен за крал. Според Pfeilschifter, Theoderich…, S. 28, делегацията потеглила още през есента на 492 година, а Теодорих се провъзгласил за крал, докато тя била в Константинопол. По-вероятното обаче е той първо да си е присвоил титлата, а след това да е питал императора, дали би желал да я признае.

701. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.

702. Ibidem.

703. Ibidem.

704. Ibid., р. 18.

705. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.

706. Ibid., Ep. 8, p. 19.

707. Ibidem.

708. Ibid., р. 21.

709. Ibid., р. 21-22.

710. Ibid., р. 24.

711. Ibid., р. 23.

712. Цит. според превода на Rahner. – In: Kirche und Staat…, S. 257.

713. Ibid., S. 259.

714. Ср. Haendler, G., Die abendlaendische Kirche…, S. 91.

715. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 222.

716. Ibidem.

717. Coll. Berol., Ep. 25.

718. Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 64, го нарича направо πατριάρχης, за което е критикуван от своя преписвач. По времето на Юстиниан І предишният викариат попаднал поне de facto под управлението на Константинопол.

719. Coll. Avell., Ep. 79; Coll. Berol., Ep. 39.

720. Ibidem., ср. Coll. Avell., 101, р. 465.

721. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16. Същото писмо е било изпратено и до епископите на непринадлежащата към Източната римска империя провинция Далмация, което говори, че и тук константинополските разбирания са имали привърженици

722. Coll. Avell., Ep. 80; Coll. Berol., Ep. 40.

723. Coll. Avell., Ep. 101; Coll. Berol., Ep. 38.

724. Ibid., р. 466.

725. Ibid., р. 467.

726. Coll. Avell., Ep. 95; Coll. Berol., Ep. 41.

727. Ibid., р. 398.

728. Ibid., р. 369; 375; ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16-17.

729. Ibid., р. 370; 387. Ударът попаднал в целта. Защитаваният ревностно от Рим Халкидонски събор е мотивирал приведения в текста константинополски канон (3-о правило) с това, че Константинопол е град-резиденция на императора. Геласий е трябвало да признае, че Рим никога не е утвърждавал това правило, ср. Coll. Avell., р. 388.

730. Coll. Avell., p. 394.

731. Ibid., р. 384; 389; 393.

732. Coll. Veron., Ep. 7, p. 17.

733. Coll. Avell., p. 373; 375-376; 379; 384; 388.

734. Ср. Coll. Avell., p. 389.

735. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 224.

736. Coll. Avell., p. 376; 378; 388.

737. Coll. Veron., Ep. 8, p. 23.

738. Coll. Avell., p. 394.

739. Coll. Avell., p. 220.

740. Ibid., р. 378.

741. Coll. Veron., Ep. 7, p. 17.

742. Coll. Veron., Ep. 8, p. 23.

743. Правила 3-5 на Сардикийския поместен събор, ср. Стефанов, прот. Ив., Правилата на св. Православна църква, 272-273.

744. Gelasius, Ep. 13 ad Rusticum (ed. Thiel), p. 358.

745. Coll. Avell., Еp. 103; Coll. Berol., Ep. 46. Имената на записаните в списъка на присъстващите епископи, без да са посочени катедрите им, се срещат в по-голямата си част отново сред подписите под деянията на Римския събор от 499 година, ср. MGN, auct. аntiqu., t. 12, p. 406, но многото омоними затрудняват идентификацията. Сигурно не е безинтересно и това, че Мизин, доживял и този събор, се подписвал на 4-то място. През 502 г. на негово място се появява Конкордий, ibid., p. 433.

Изображение: Папа Геласий (492-496)

Следва

АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519) – продължение 13

ІІІ. Нов етап в развитието на монофизитството

Бурята по верските въпроси, предизвикана от еретиците, скоро се разпространила с почти еднаква сила в трите източни патриаршии – Константинополска, Антиохийска и Иерусалимска. От периферията на империята борбата по естествен път се пренесла в столицата, където се съсредоточила като във фокус и станала крайно ожесточена. Влизайки във връзка с императора, с негово съгласие, а може би и по негов съвет, Филоксен (Ксенай) Иераполски пристигнал в столицата (началото на 507 година), за да постигне и тук същото, което вече направил в Антиохия. Константинопол постоянно представлявал сборен пункт на много епископи, които се стичали тук отвсякъде, някои по свои лични, а други по епархийски дела. Затова не е чудно, че Филоксен скоро намерил в града много свои поддръжници, от които едни се обявили против Халкидон по убеждение, а други – от желание да угодят на императора. Между ревнителите на монофизитството бил Елевзий, епископ на Асивона, известен с крайния си фанатизъм в борбата срещу Халкидонския събор. Всички те заедно се стараели да въздействат на императора и да го настроят срещу патриарх Македоний, когото представяли като един от главните виновници за всеобщия раздор в империята и Църквата. Македоний се отнасял към тях с презрение. С Филоксен той не искал нито да влиза в общение, нито дори да разговаря. Православният народ, клирът и монасите, които държали на халкидонските определения, започнали да се вълнуват и да демонстрират постоянна готовност за всеобщо въстание. Уплашен от тези предвещаващи буря признаци, Анастасий в този случай не послушал еретиците и побързал тайно да отдалечи Филоксен от Константинопол[564].

Три години по-късно (510 г.) в Константинопол пристигнали 200 монаси-еретици, които дотогава предизвиквали смутове на различни места на Изток. Те били предвождани от Севир, който впоследствие станал Антиохийски патриарх. Към тях се присъединили и други епископи, клирици и миряни, които симпатизирали на идеите им, като например епископ Юлиан Халикарнаски – ярък противник на Халкидонския събор[565]. Палестинските монаси, узнавайки, че Севир и хората му са заминали за Константинопол, на свой ред пристигнали там, като влезли в общение с православните в града и открито изказали намерението си да противодействат на своите противници с всички достъпни средства. Тук се появили и някои от останалите верни на Православието александрийски монаси[566].

Естествено целта на всички действия на еретиците била да принудят православните и особено техния предстоятел патриарх Македоний да анатемосат Халкидонския събор. Те твърдо преследвали тази цел и не се спирали пред никакви средства, за да обезсилят или унищожат своите противници. По всякакъв начин те се стараели да внушат на императора мисълта, че всички раздори, смутове и вълнения, които ставали в държавата и Църквата, били заради това, че привържениците на Халкидонския събор не искат да се отрекат от неговите решения, а мирът ще настъпи едва тогава, когато срещу него бъде произнесена пряка анатема[567]. Ръководен от такава увереност, Александрийският патриарх Иоан ІІІ Никиот дори предложил на императора 2000 фунта злато, ако се съгласи да анатемоса Халкидонския събор[568]. Анастасий напълно бил съгласен с еретиците, но като държавник не можел да не види, че една анатема на Халкидон ще предизвика още по-големи вълнения. Затова той продължил да иска от патриарх Македоний да игнорира съборните определения, да приеме Енотикона и да влезе в общение с апокрисиариите на Иоан Никиот, тъй като последният също се опирал на Енотикона, тоест не приемал Халкидонския събор, но и не го отхвърлял[569]. Македоний отговорил, че без нов вселенски събор, на който председател да е Римският епископ, той няма да се съгласи с никакви промени по въпросите на вярата и Църквата, поради което няма намерение да влиза в общение с никой, който предварително не обяви, че приема Халкидонския събор и го признава за своя същност и свой учител. Като доказателство за неотменимостта на своето решение той анатемосал Флавиан Антиохийски, за когото се разнесъл слух, че е противник на Халкидон, анатемосал и прогонил и неговите апокрисиарии, както и всеки, който се осмелява да каже нещо против събора. Императорът бил крайно раздразнен от това поведение на патриарха и за да му отмъсти и го накара да почувства силата на властта му, лишил Голямата църква („Св. София”) от правото да дава убежище (азил) и наредил насилствено да извлекат от нея всички, търсещи закрила. Занапред това право се предоставяло в разпореждане единствено на еретиците. Освен това той се заклел да не се вижда повече с Македоний и никога повече да не го допуска пред очите си[570].

ІІІ.3.1. Севир

Анастасий се придържал твърдо към Енотикона като норма при управлението на църковните дела[571], докато не попаднал под влиянието на един необикновен човек и не бил въвлечен в провеждането на такава църковна политика, която довела до опасни бунтове и конфликти в Константинопол, Сирия и Илирик. Севир[572], син на куриал в писидийския град Созопол, който произхождал от християнско семейство, но според местната традиция не бил кръстен като дете, следвал граматика и риторика в Александрия, а след това право в Берит (дн. Бейрут). Сред студентите там, които в по-голямата си част били от богати и образовани фамилии, бил и Петър Ивериеца, който бил в града около 490 г. с мнозина от своите последователи, чийто център бил неговата отшелническа килия около гр. Маюма в Газа. Той печелел все повече фанатици в полза на една строга аскеза, като ги надъхвал с крайна враждебност към Халкидонския символ, което смятал за първостепенен дълг на благочестието. Дълго време Севир се бранел от тези влияния, завършил следването си[573] и оставал верен, дори и след кръщението си, на своето решение да стане схоластик (адвокат). Тогава натискът върху него бил удвоен. При едно свое посещение в Иерусалим през 494 г. той попаднал под влиянието на Евагрий Самосатски, който в Берит бил най-усърдният пропагандатор на монашеството. В резултат на това Севир заменил адвокатската тога с расото и постъпил първоначално в манастира на Теодор, приемник на Петър Ивериеца. След като прекарал в Елевтеропол изискваното за монасите време на строго самовглъбяване, той бил приет в местния манастир на Роман, после се завърнал в Маюма и основал там свой манастир. Севир прекарвал времето си не само в благочестиви разисквания и молитви, но изучавал ревностно, както преди гражданското, сега каноническото право и догматическите съчинения на отците, най-вече на св. Кирил Александрийски. В монашеската си килия той се посветил на дългогодишна работа за въоръжаване на аргументи в полза на борбата както срещу халкидонистки настроената Западна църква, така и срещу приелата Енотикона константинополска иерархия. За такава борба обаче той се нуждаел и от съответен църковен сан. За презвитер бил ръкоположен от Епифаний, епископ на Перга, който по времето на Енцикликата на Василиск станал епископ на Магидон, после не приел идеите на Антиенцикликата, а отишъл в Александрия и след смъртта на Тимотей Елур се присъединил към кръга на Петър Ивериеца в Палестина[574].

Появата на Севир в столицата и неговата дейност там предизвикали настроения против неговия и другите манастири около Маюма. Те били провокирани от египтянина Нифалий, който първо като акефал в Александрия порядъчно вгорчил живота на Петър Монг, а после преминал към халкидонистите и влязъл в иерусалимския клир. Той повлиял на патриарх Илия, който лавирал между Енотикона и Халкидонския символ[575], да прогони[576] монасите от манастирите около Маюма, които дотогава били толерирани. Севир пристигнал в Константинопол като техен апокрисиарий през 508 година[577] и оглавил вече спомената колония от 200 монаси. Благодарение на своята висока начетеност, Севир бързо се сближил с някои висши[578] сановници. Чрез Пров, племенник на императора, той получил достъп и до самия него. Анастасий имал страхопочитанието на благочестивия християнин пред всеки един монах. Севир му представил една смесица от монашеско благочестие, светско образование и обиграност, както и една догматика, базирана върху детайлно познаване на Преданието и характерна с диалектическата си острота, каквато императорът още не бил срещал в столицата, или поне в лицето на своя патриарх. Василевсът бил достатъчно добросъвестен и самоуверен владетел, за да следва така покорно монашеските съвети, както неговият предшественик слушал тези на своя патриарх, но политикът у него все пак не бил дотолкова трезвен, че да устои на надеждите, с които хитрият монах се надявал да въодушеви чувството му за църковна отговорност по отношение на създаването на единна Вселенска православна църква. Така Севир лесно постигнал първоначалната цел на пътуването си в столицата. Анастасий наредил на магистъра на официите да върне прогонените от иерусалимските манастири монаси и предупреждавал архимандритите им в едно догматическо послание, в което използвал изрази от Енотикона, да си поставят за цел[579] единството на Църквата, тоест да прекратят враждата си с Иерусалимския патриарх. Но апокрисиарият на тези монаси, Севир, не мислел да се връща вкъщи, а останал в столицата около три години, като се отдал не само на интензивна литературна дейност[580]. Неслучайно столицата се пълнела с тълпи от монаси от палестинските манастири и Антиохия[581], като към тях се присъединили и епископи от диоцез Ориент: Филоксен[582], вече в качеството на митрополит на провинция Ефратезия, както и двамата исаврийски епископи – Сергий Филаделфийски и Астерий Келендерийски[583]. Създадено било движение, което да подхване отново борбата срещу Халкидонския символ и изтласка встрани компромиса на Енотикона.

ІІІ.3.2. Патриарх Флавиан ІІ Антиохийски

След смъртта на Паладий на Антиохийската патриаршеска катедра бил избран Флавиан ІІ (498-512)[584], който според слуховете бил противник на Халкидонския събор. Веднага след встъпването си на катедрата Флавиан побързал да изпрати обичайното известително послание (синодика), заедно с изложение на вярата си до Александрийския патриарх Иоан ІІ Имула (Монаксон), като го помолил и той, от своя страна, да стори същото[585]. Разбираемо е, че размяната на тези общителни грамоти е станала на основата на Енотикона. Еретиците се надявали да видят свой поддръжник в лицето на Антиохийския патриарх, но се оказало, че той приемал Енотикона повече в първоначалния му смисъл – като снизхождение към еретиците, отколкото като средство за разпространение на ереста. Флавиан скъсал общението си с Александрия[586]. На това се възпротивили монасите от околностите на Антиохия и Сирия І и се отрекли от него[587], което трябвало да изкупят с жестоко гонение[588]. Против Флавиан въстанал и Филоксен. Изглежда, че той, който, подобно на Сотирих, митрополита на Кападокия І, е изповядвал[589] Енотикона като достатъчна норма на вярата, се е борил[590] против Антиохийския патриарх повече от църковно-политически, отколкото от догматически съображения, по подобие на кириловите методи на действие. В началото той обвинявал патриарха в несторианство. За да отклони от себе си това обвинение, Флавиан анатемосал както Несторий, така и учението му. Тогава Филоксен оставил Несторий и започнал да посочва други лица, които, според него, се придържали към несторианството, и заявил на Флавиан: „Ако ти не предадеш на анатема всички тези лица като единомишленици на Несторий, то и ти си несторианин, ако ще и хиляда пъти да изречеш анатема срещу Несторий и учението му”. Враждувайки против Флавиан, той заедно с това вербувал свои поддръжници и съмишленици сред епископите, които да действат в полза на ереста. Флавиан отстъпил пред свадливостта на своите противници и за да укроти бурята, която щяла да се разрази, предал на анатема всички лица, посочени от тях като еретици. Междувременно Филоксен и привържениците му успели да настроят против патриарха и самия император, като го представили като несторианин и покровителстващ несторианството. За да се оправдае от тези клевети, Флавиан успял на един свикан в Антиохия събор да прокара[591] дълъг документ, който признавал съборите в Никея, Константинопол и Ефес, премълчавал Халкидон, после проклинал Диодор и Теодор, Теодорит и Ива, Кир и Иоан Егейски[592] и завършвал с 4 глави, в които остро била атакувана халкидонската формула εν δύο φύσεσιν. Той изпратил своята анатема срещу несторианството и на императора[593], като още веднъж тържествено признал Енотикона и се опитвал да се оправдае от клеветите срещу него[594]. Но Анастасий вярвал повече на Филоксен и хората му, които вече започнали да искат от Флавиан анатема и на Халкидонския събор, и на всички, които допускали две природи. Когато им отказал, те отново започнали да го обвиняват в несторианство. Настъпили силни смутове, за прекратяването на които патриархът се видял принуден да издаде свое изповедание на вярата, в което обявил, че приема Халкидонския събор само по отношение отлъчването на Несторий и Евтихий, но не и по отношение на вероопределението и въпросите на вярата[595]. Противниците му оставали недоволни от поведението му. По желание на императора[596], Севир съставил свой „Образец на вярата” с анатема на Халкидонския събор и на приемащите две природи в Иисус Христос, който, както го представя Захарий Ритор[597], бил „нещо средно между подлостта на формулата на Флавиан и радикалната ожесточеност на антиохийските монаси”. Исаврийците, начело с митрополит Константин Селевкийски[598], го одобрили, макар и не единодушно[599], и прекъснали общението си с Флавиан, който, подобно на Илия Иерусалимски, отхвърлил новия образец на вярата, като продължили да настройват народа срещу него[600].

ІІІ.3.3. Теопасхитският спор.

В началото на ноември 512 година, когато в Антиохия станал гореописаният бунт, довел в крайна сметка до свалянето на Флавиан, императорът, следвайки внушенията на Севир[601] и Марин от Апамея (Сириеца)[602], заповядал да се въведе прибавката „распньІся за ньІ” към Трисветата песен и това тържествено да се обляви в храма от амвона. Патриарх Тимотей Константинополски, от своя страна, също заповядал с особен писмен указ оттогава насетне във всички църкви и на всички литии това да бъде спазвано. По поръчение на Атанасий на 4 ноември 512 година, неделя, Марин и още няколко други висши сановници в храма „Св. Теодор” се опитали да запеят от клироса Трисагиона с добавката. Народът го изпял в обичайната форма и отново се стигнало до сблъсъци, които продължили и на следващия ден и скоро придобили размерите на огромен бунт. На 6 ноември, вторник, голямата процесия, организирана по повод годишнината от дъжда от пепел, който през 473 година засипал столицата и провинция Европа, дала повод тези сблъсъци да прераснат в бунт с убийства и палежи. Цели квартали на Константинопол били предадени на огъня, хиляди хора паднали в жертва на религиозната борба, а и много сановници заплатили с живота си заради своята привързаност към ереста. Предпологайки, че прибавката е направена по внушение на Марин от Апамея, като произхождащ от Изток, разярената огромна тълпа се устремила към дома му, но той, чувайки шума, успял да се укрие. Тогава заблудената тълпа убила един селянин, който живеел у тях на монашески начала. Разнесла се мълвата, че прибавката е била направена по съвета на този селянин и тълпата, без да се замисли, му отсякла главата, набила я на копие и със смях крещяла: „Ето врагът на Св. Троица!” Къщите на Марин[603] и на императорския племенник Помпей Старши били подпалени, а имуществото им – разграбено. Сенаторите Келар и Патрикий, които се опитвали да усмирят тълпата, трябвало да търсят убежище от пороя камъни, който полетял срещу тях. Авторитетът на императора също бил поставен под въпрос. Анастасий бил обявен за недостоен да управлява. Неговите статуи били изпочупени и народът започнал да си търси друг, по-достоен василевс. Ареобинд, съпруг на Аниция Юлиана, бил провъзгласен за император, но лоялният генерал се оттеглил чрез бягство от ролята на узурпатор. Заплашен от това огромно народно вълнение, императорът се скрил в едно предградие, близо до Влахернската църква, но обмисляйки положението, се решил на крайна мярка. Той се появил внезапно на хиподрома гологлав, без корона, „и изпратил глашатаите да обявят на народа, че той е готов да свали от себе си върховната власт, но че на всички не е възможно да я поемат, защото тя не търпи множеството, и че след него отново пак ще има един управител на империята”. Тази смирена реч на императора силно подействала на народа, който се бил стекъл срещу него, пейки Трисагиона без добавката. Тълпата, „като че ли по божествено кимване”, затихнала и започнала да моли Анастасий отново да приеме короната, като обещавала да се успокои. Впоследствие императорът жестоко наказал виновните[604].

В борбите на православните с еретиците св. Литургия често е била използвана като аргумент. Севир е имал своите основания, за да се изяви, според преданието[605], като химнописец и църковен композитор. Едва ли по негово директно предложение, но със сигурност невъзпрепятствани от него, палестинските и антиохийските монаси, които с него или заради него дошли в Константинопол, си послужили с една утвърдена форма на Трисагиона като средство за борба, с което предизвикали православните монаси от и около Константинопол. Това довело до безредици, жертва на които станал патриарх Македоний. Те дори застрашили трона на един силен император като Анастасий. За да бъдат разбрани тези борби, е необходимо тук да се изложат някои подробности около Трисагиона.

Когато на 8 октомври 451 г., в края на първото заседание на Халкидонския събор, председателстващите императорски представители отменили издадената на Разбойническия събор присъда срещу Флавиан Константинополски и Евсевий Дорилейски и се изказали в смисъл, че Диоскор и петима други от водачите на Разбойническия събор заслужават от своя страна осъждане, епископите от диоцез Ориент при своето бурно одобрение прибягнали до Трисагиона[606]. Точно двадесет години по-рано, през октомври 431 година, водената от Иоан Антиохийски делегация от източни епископи на Третия вселенски събор, в писмо-прошение до императора се кълняла във формула[607], която недвусмислено показва, че толкова оспорваната добавка ο σταυρωθεις δι’ ημας се е била появила преди това. Както през 511 г. твърдели намиращите се в Константинопол привърженици на Севир, тя е била обичайна в Антиохия още от времето на св. Евстатий Антиохийски (324-331)[608]. Той се бил превърнал в легендарна фигура, която и двете страни – православни и монофизити, се опитвали да ангажират в своя подкрепа. Това, което е известно от учението на историческия Евстатий[609], е достатъчно, за да се твърди, че той би сметнал една такава добавка за еретическа. Когато монофизитите дошли на власт в Антиохия в лицето на Петър Гнафей, отдавна известната добавка била въведена в официалния текст на литургията[610] още по времето на първата узурпация, предприета срещу Мартирий (471 г.). Във всеки случай тя се била утвърдила вече дотолкова по времето на православния патриарх Каландион, че той не можал да я отстрани, а се задоволил с това да добави преди нея израза Χριστέ βασιλευ[611]. От само себе си е ясно, че Петър Гнафей отново отстранил втората добавка, когато станал патриарх за трети път (485-488).

Самият Трисагион без добавката бил въведен, според хронистите, в литургията в Константинопол въз основа на свръхестествено откровение[612] по времето на патриарх Прокъл (434-446). В действителност тя е била привнесена, което личи от факта, че е била разбирана погрешно. Първоначално всичките й части, откъдето и да са били взети, е трябвало да се отнсасят само към единствения вокатив κυριε, тоест Иисус Христос[613]. Със същата яснота това показват и императивът ελέησον, и добавката σταυρωθεíς. Така я е интерпретирал и Севир, когато я е защитавал[614]. В Константинопол обаче трите части на Трисагиона били отнасяни към св. Троица. Противоречието е било ясно и отчетливо формулирано от православния Антиохийски патриарх Ефрем (527-545)[615].

ІІІ.3.4. Патриарх Тимотей Константинополски

Мястото на Македоний на Константинополската катедра заел Тимотей І (511-518), който дотогава бил презвитер и скевофилакс на Константинополската църква[616]. Той нямал твърди нравствени и религиозни убеждения; бил отстъпчив пред императора, но неудобен за Севир, тъй като оставал верен на Енотикона. Съвременниците го наричали Литровул и Килон[617], желаейки с това да посочат нравствените му недостатъци. Императорът желаел да види своя приятел Севир в качеството на синкел[618] на новия патриарх[619], но хитрият монах предпочел засега да се оттегли в своята килия.

Като най-добра характеристика за изменчивостта на убежденията на Тимотей служи следният пример от неговата практика. Веднъж той се явил в Студийския манастир, където игуменът бил починал и на негово място бил избран нов. Очакващият ръкоположение игумен отказал да го приеме от ръката на патриарха въз основа на това, че той отхвърля Халкидонския събор и не го признава за вселенски. След като Тимотей обявил, че анатемосва всеки, който не приеме събора, игуменът се съгласил да бъде ръкоположен от него[620]. Един архидякон на име Иоан, който имал манихейски възгледи, побързал да донесе за това на императора, който естествено възнегодувал срещу патриарха и привиквайки го при себе си, го упрекнал че е човек с непостоянен характер. Сега Тимотей побързал да анатемоса всеки, който приемал Халкидонския събор. Не е чудно, че човек с такъв характер се бил съгласил да бъде оръдие на императорската воля. Той побързал да влезе в общение с Иоан Никиот и неговите апокрисиарии и сам, на свой ред, му изпратил в Александрия свои апокрисиарии със синодална грамота, които, в угода на Никиот, се съгласили да анатемосат Халкидонския събор. Той искал да внесе в диптихите името на Севир, който се бил обявил за краен монофизит, а да извади оттам името на Флавиан Антиохийски, но народът му попречил да стори това. Заедно с общителната си грамота (ενθρονιστικòν γραμμα), той, за да угоди на императора, изпратил и акта за свалянето на Македоний. Той обаче бил приет само от най-страхливите, които се опасявали от мъчения и преследване в случай на отказ. По-умерените отказали да го приемат, а най-храбрите ревнители отказали да приемат както новия патриарх, така и неговата общителна грамота. Своята омраза против Македоний и привържениците му Тимотей изразявал с това, че отказвал да служи в която и да е църква, ако преди това от нея не бъдели изнесени или заличени всички изображения на Македоний. Неговите последователи той подлагал на мъчения и изпращал на заточение в оазиса в Тиваида. Яростта му била насочена особено силно срещу монасите. За обуздаването им той се съюзил с простата селска тълпа и екзекутирал мнозина от тях. Напрежението нараствало[621].

За да бъдат отстранени различията между Тимотей и патриарсите на Антиохия и Иерусалим, които не приемали новата обединителна формула, Анастасий свикал (511 г.) в Сидон събор на подчинените на двамата патриарси епископи и изпратил като свой комисар един трибун и нотарий. На събора присъствали около 80 епископи[622], а председатели били Филоксен и Сотирих – лични врагове на Флавиан Антиохийски, но поддръжници на Енотикона. Радикалните противници на патриарх Флавиан – антиохийските монаси – представили за обсъждане от събора обединителната формула в 77 параграфа на Севир, насочена против Халкидонския събор и Tomus Leonis. Флавиан и неговите привърженици декларирали, че тях ги задоволява анатемата против съчиненията на Теодор Мопсуестийски, против съставените от „някои” укори към Кириловите анатематизми и против самия Несторий, „за да не би с това да събудим спящия дракон и той с отравата си да порази мнозина”. Императорският комисар представил синодиките на Петър Монг, Атанасий и Иоан Имула, в които се съдържало само признаването на Енотикона. Така Севир, който бил на събора с цел да наложи своята обединителна формула, понесъл, както сам признава[623], тежко поражение. Тъй като исканото от императора единство не могло да бъде постигнато, съборът се разпуснал без да вземе формално решение. За да не се яви в столицата с празни ръце, комисарят накарал двамата патриарси да му дадат писма до императора[624].

Скоро след свалянето на Македоний последвали и тези на Флавиан Антиохийски (512 г.) и Илия Иерусалимски (516 г.). Анастасий не се е домогвал, както твърдели православните[625], и преди, и след Сидонския събор на всяка цена да премахне Флавиан Антиохийски. Последният пострадал много повече от безредиците в Антиохия, които били предизвикани от фанатизма на местните монаси, породен от неуспеха на събора. Филоксен бил крайно недоволен от полумерките на Флавиан и изисквал от него решително осъждане на Халкидонския събор. След като той със силната поддръжка от страна на монасите не се съгласил, Филоксен решил с цената на всичко да го свали от Антиохийската катедра. За целта извикал монаси-монофизити от един манастир в Сирия Първа[626], които шумно нахлули в Антиохия и започнали настоятелно да искат от Флавиан осъждане на Халкидонския събор. По този повод цирковите партии се нахвърлили безмилостно върху тях[627]. Монасите от друг манастир, намиращ се в Сирия Втора, православни по убеждение и привърженици на Флавиан, който като монах също бил в този манастир, след като разбрали за станалото, побързали да отидат в Антиохия, за да подкрепят патриарха. Последвал страхотен метеж, в който народът застанал на страната на Флавиан. Повечето от монофизитските монаси били убити, а телата им хвърлени в река Оронт. Императорските чиновници, изпратени там, за да въведат ред, посъветвали патриарха първоначално да се оттегли в имението на Платаните, северно от Антиохия, но императорът не се задоволил с тези палиативни мерки. Безредиците, разразили се около Трисагиона, които спомогнали преди това за падането на Македоний, сега причинили и падането на Флавиан. Анастасий сметнал за правилно да го отстрани като главен виновник за кървавия бунт, а според Малала и като последовател на Несторий, и за да не дава поводи за бунтове на монасите, го изпратил на заточение (512 г.) в град Петра, намиращ се в най-южните покрайнини на Палестина[628]. Мястото не било избрано без умисъл, тъй като през 436 г. там бил заточен и Несторий.

Патриарх Тимотей Константинополски починал на 5 април 518 година[629]. Неговият синкел, презвитер Иоан Кападокиеца, наричан от Севир[630] ο Φλωρεντινος, бил ръкоположен на 17 април, третия ден на Великден, за столичен патриарх[631]. Народът поискал от него анатема на Севир Антиохийски[632] и в подкрепа на това си искане започнал да се бунтува. Летописците нищо не казват за резултатите от този бунт, вероятно защото скоро след това починал и самият Анастасий, с приемника на когото настъпила и промяна в държавната политика по църковните дела.

ІІІ.3.5. Патриарх Севир Антиохийски

С изпращането на Флавиан на заточение изгряла звездата на Севир Антиохийски (512-518), когото 12 епископи от диоцез Ориент – митрополитите на Киликия и Августоефратезия, 4 епископи от Сирия І, 5 от Августоефратезия и 1 от Ливанска Финикия ръкоположили[633] в Антиохия през ноември 512 година[634]. Те изпратили синодика до Тимотей Константинополски, която по същество повтаряла обединителната формула от 511 година. Севир смятал това за отстъпка, но тя предизвикала такава сензация, че префектът на Антиохия го смъмрил. Севир декларирал, че по-скоро би се отказал от катедрата, отколкото да зачеркне дори и буква от изложеното в синодиката до Тимотей свое изповедание, като същото повторил и в писмо до императора. Анастасий, съгласявайки се с неговия избор, бил взел от него обещание да приеме Енотикона, да не анатемосва Халкидонския събор и да не предприема нищо срещу неговите привърженици. Той обаче изпълнил само половината от обещанието си: приел Енотикона, но отстъпвайки пред своите привърженици, анатемосал Халкидонския събор още в деня на ръкоположението си. Същото той впоследствие повторил и в синодалните си грамоти, които всеки новоизбран патриарх изпращал както до другите патриарси, така и до епископата на своя диоцез[635]. Той отишъл и още по-далече[636]. Приветствената му реч, прочетена веднага след неговото ръкоположение пред сановниците, народа и монасите, подписана от него и ръкоположилите го епископи[637], съдържа признаване на първите три вселенски събора и Tomus Leonis. Разликата между тази реч и предишната му обединителна формула се състои в това, че Халкидонският събор е прокълнат като цяло, което говори за едно втвърдяване на позицията.

Случило се това, което обикновено става при подобни обстоятелства: монофизитите приели неговите грамоти и влезли в общение с него, а православните ги отхвърлили и го анатемосали. Някои от тях, които не се отличавали с твърдост на характера, отстъпвайки пред насилията, в началото се съгласили да приемат грамотите на Севир, но след това те ги отхвърлили. Козма, епископ на Епифания, и Севириан, епископ на Аретуза[638], прекъснали общението си с него и му изпратили отлъчителна грамота по протодякона на Епифания – Аврелиан. За да я предаде на Севир, той се облякъл в женска дреха и прикривайки с покривало лицето си, се приближил до него при една процесия и му връчил документа, уж че това било някаква лична молба, след което изчезнал в тълпата. Настъпил голям смут. Императорът, узнавайки за това, наредил на Азиатик, управител на Ливанска Финикия, да свали от катедрите им Козма и Севириан. Но местните жители се разбунтували в тяхна защита. Азиатик докладвал на императора, че без кръвопролитие не би могъл да изпълни заповедта. Анастасий наредил да не се прекрачва прага на умереността, като заявил по този повод, че макар и това дело да е важно, той счита като прекалено висока цена, ако за него бъде пролята дори и една капка кръв на негов поданик[639].

Скоро след ръкоположението си Севир свикал епископите на диоцез Ориент[640] на събор в град Тир. На него била одобрена по-крайната формулировка като истинско тълкувание на Енотикона и била изпратена една синодика до Александрийския патриарх Иоан ІІІ Никиот[641]. Севир отклонил поканата за събора в Ираклия, която получил в началото на 515 г. Засега той бил предпазен от омразата на Виталиан благодарение на успешната в крайна сметка съпротива на императора. Въпреки това в диоцез Ориент не липсвали противници. Юлиан, епископ на Лостра, и Петър, епископ на Дамаск, били свалени и заточени в Палестина[642]. Епифаний Тирски, брат на сваления Флавиан, бил и оставал твърд негов противник, но му били отнети правата да ръкополага своите суфрагани[643], а в самия град Тир бил поставен Иоан Мандрита, негов конкурент, на когото той трябвало да отстъпи храма „Св. Богородица”[644]. Твърдението на Захарий Ритор[645], че Епифаний бил свален от катедрата си, е погрешно. В митрополията на Сирия ІІ (Апамея) на Севир най-после му се отдало да постави за епископ свой предан привърженик – Петър. Той и неговият покровител именно в тази провинция срещнали ожесточена съпротива сред монасите, които, както вече стана дума, се били разбунтували поради свалянето на Флавиан. Сега пък архимандритите от епархиите Епифания, Аретуза и Рафанея прекъснали общението си със Севир. Техните епископи, съответно Козма, Севириан и Зоил[646], били приканени вероятно от постоянно действащия, по подобие на ενδημουσα в Константинопол, събор в столицата на диоцез Ориент или да вразумят архимандритите, или да одобрят тяхното сваляне. Те отговорили с едно неуважително писмо, с което заявявали на заседаващите в Антиохия епископи, че не ги смятат за никакви, заради което последните ги обявили за свалени. Севир[647] запознал магистъра на официите с декрета с цел той да бъде утвърден от императора. Това станало, но след известно време императорът помолил Севир да отмени свалянето на тримата епископи. Според Евагрий[648], който е родом от Епифания, епископът на Рафанея бил свален, а другите двама, заедно с архимандритите, направо отлъчили Севир, което било и мотивът на императора да изпълни молбата на Севир за свалянето им. Вероятно те отново били поставени на катедрите си, щом като и през 518 година, след падането на Севир, в доклада[649] си до Константинополския патриарх и столичния σúνοδος ενδημουσα се хвалят именно с отделянето си от Севир, но премълчават, че въпреки това тогава те не били лишени от катедрите си.

Архимандритите пък не били приети отново в общение, но не били и прогонени от манастирите им. Те, заедно с голяма група монаси, при едно пътуване през есента на 517 година до манастира на св. Симеон Стълпник били нападнати от севирианите и дали много ранени и около 350 убити[650]. С обвинения срещу Севир и Петър Апамейски, че са организирали нападението, двама от тях – архимандритите Сергий и Иоан били изпратени в столицата, за да се оплачат пред императора и патриарха, но те ги прогонили като клеветници[651]. Тогава станало нещо необичайно. Същите пратеници, които явно не знаели латински език, били изпратени при папа Хормизд в Рим с една молба, подписана[652] от архимандритите и приетите в клира като презвитери и дякони монаси[653], която била насочена не само против патриарх Севир и техния митрополитг Петър, но едва прикрито и срещу императора. За това повлияло и скъсването на отношенията на императора с папата. Архимандритите били добре инструктирани какво би искал Рим от тях. Те обвързали своята молба с проклинане на Несторий, Евтихий, Диоскор, Петър Монг, Петър Гнафей и Акакий. За техните собствени епископи въобще не ставало дума. Хормизд отговорил[654], че за Рим такова проклятие е нещо разбиращо се от само себе си, което е трябвало да стане много по-рано[655]. От своя страна, той също премълчал за епископите. Вместо това папата привел примера за цар Озия (ІІ Парал. 26:16-23) като предупреждение към онези владетели, които си позволяват намеса в църковните дела. С две думи, папата заставал зад бунта на монасите против императора.

Според устните съобщения на пратениците към списъка на анатемосаните в Рим били прибавени и имената на Севир Антиохийски, Филоксен Иераполски, Кир Едески (470-498) и Петър Апамейски.

Филоксен и Сотирих били в един лагер със Севир, но не като негови безусловни привърженици. Александрийският клир, при цяалото си единодушие в омразата против Халкидонския символ и Tomus Leonis, му създавал пречки. Там се дразнели, че един прост монах заплашвал да измъкне от александрийците ръководството на антихалкидонската опозиция и да им наложи приемането на нова обединителна формула[656]. Когато Иоан ІІІ Никиот в своя отговор на синодиката на Тимотей Константинополски, която се обявявала в подкрепа на Енотикона, „поел по един среден път”, както се изразил Севир, и изисквал „проклинане на съблазните” без по-конкретно прецизиране, Диоскор и Херемон, негови апокрисиарии в столицата, подтикнали императора да му направи остра забележка вече да не се зодоволява само с изповядването на Енотикона, както е ставало с предшествениците му от Петър Монг насам. Преписи от онези по-стари синодики, които на събора в Сидон са изиграли своята роля, били потворно приложени към императорската сакра[657]. Видно е, че императорът, върху когото Севир е влияел така силно по време на тригодишния си престой в столицата, все пак не е допуснал да изпадне напълно под негово влияние и не е искал да скъса радикално с традицията на Енотикона. Евагрий[658] го характеризира в случая като постоянно загрижен за запазване на мира.

______________________________________

564. Theophanes, op. cit., p. 230; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

565. Ibid., 235-237; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

566. Ibidеm.

567. Liberatus, Breviarium, cap. 19.

568. Theophanes, op. cit., p. 234.

569. Theophanes, op. cit., p. 234; 238; Liberatus, Breviarium, cap. 18.

570. Ibid., 234-235; 238; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 24; 27.

571. Първите двама приемници на Петър Монг – Атанасий ІІ (490-497) и Иоан ІІ Имула (497-505) – продължили практиката да признават в синодиките си Енотикона без прибавки, ср. Severus, Ep. 4, 2, p. 288 сл.; Liberatus, Breviarium, cap. 18. Изглежда, че Иоан ІІІ Никиот, приемник на Иоан Имула, когато през 505 година известил в Константинопол и Антиохия за интронизацията си, е отишъл по-далече в осъждането на Халкидонския символ. Ето защо Македоний Константинополски скъсал общението си с него, ср. Zacharias Rhetor, Vie de Severe. – In: PO, 2, p. 113. Според Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 60, това е станало против волята на императора.

572. Подробност вж. във въведението на Brooks. – In: Severus of Antioch, The sixth book of the sellect Letters of Severus, vol. 1. Относно кръга на Петър Ивериеца и беритските студенти ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 4; 72.

573. Ср. Zacharias, Vie de Severe, p. 91.

574. Ср. Severus, Ер. 1, 1, р. 7; Ер. 2, 3, р. 248.

575. Ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 262, 295.

576. Zacharias, Vie de Severe, p. 103; Evagrius, op. cit., III, cap. 33.

577. Evagrius, op. cit., III, cap. 33; Ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 62.

578. Zacharias, Vie de Severe, p. 104, споменава патриция Клементин, консул за 513 година, и интенданта Евпраксий, комуто той самият посветил своята „Църковна история”. От кореспонденцията на Севир трябва да се прибавят още magister militum Патриций, ср. Severus, Ep. 1, 1, p. 4, интендантът Мисаил, ibid., Ep. 1, 18, и преди всичко влиятелният сановник Марин от Апамея, ibid., Ep. 7, 6, на служба при префекта на гвардията Зотик, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 304, който бил скоро повишен на тази длъжност, ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 42; Bury, Hist. of the later Roman emp., I, p. 470. На страната на противниците му бил магистърът на официите Келар, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 10, р. 131; 134, ср. Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 62.

579. Zacharias, Vie de Severe, p. 105.

580. Ibidem.

581. Ibid., p. 107; 110; cр. Theodorus Lector.- In: Miller, Melanges 1, p. 61.

582. Това е споменатият по-горе Ксенай, ръкоположен под това име от Петър Гнафей за епископ на Иерапол; ср. Severus, A Collection of Letters. – In: PO, vol. 12, 2, p. 297; Theophanes, op. cit., p. 150.

583. Zacharias, Vie de Severe, p. 107.

584. Сам императорът го поставил за приемник на Паладий Антиохийски, чийто апокрисиарий в двора бил Флавиан, ср. Theophanes, op. cit., p. 142; 219-220.

585. Evagrius, op. cit., III, cap. 23.

586. Zacharias, KG, VII, cap. 9, p. 131.

587. Evagrius, op. cit., III, cap. 32; ср. ІV, сар. 38.

588. Zacharias, KG, VII, cap. 9, p. 129.

589. Основното доказателство за това вж. у Severus, A Collection of Letters, р. 296. То показва как палестинските монаси от сляпа омраза са изопачили достоверните сведения в своето писмо, цитирано в съкратен вид от Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Относно Сотирих вж. Theophanes, op. cit., p. 153, Severus, A Collection of Letters, р. 319; Ер. 4, 3, р. 291. Според Ер. 6, 1, р. 407, впоследствие той се приближил до линията на Севир, но през 518 година се отметнал от нея, ср. Ер. 5, 13, р. 387.

590. Вж. Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Флавиан бил обвиняван в симония, ср. Severus, Ер. 1, 48, р. 88.

591. Theophanes, op. cit., p. 151; ср. писмото на палестинските монаси до Алкисон у Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Същото това писмо според Theodorus Lector.- In: Miller, Melanges 1, p. 61, е било поводът патриарх Македоний Константинополски да анатемоса Флавиан.

592. Че за тези двамата става въпрос, е видно от приветственото слово на Севир след интронизацията му, ср. Zacharias Scholasticus, Vie de Severe, p. 323, според което двамата произхождали от Егея, както и от деянията на събора, ср. Codex Encyclius, L VI 955; M IX 568, където те са представени като автори на съчинения против анатематизмите на св. Кирил.

593. Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

594. Theophanes, op. cit., p. 232.

595. Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

596. Ср. Severus, Ep. 1, 1, p. 4.

597. Zacharias, Vie de Severe, p. 107.

598. Severus, Coll. Letters, p. 296. Най-важното място се намира в края на писмото, което Севир (Ер. 1, 2, р. 16) написал след смъртта на Константин до приемника му Солон, след като новата императорска обединителна формула била оповестена и възприета от Константин.

599. Иоан, епископ на исаврийския град Клавдиопол, приел, по заповед на императора, Севир в къщата на magister militum Патриций и декларирал като желателно във формулата (τύπος της πληροφορíας) да бъде добавено την εν Χαλκηδονι συνοδον δεχóμεθα ουχ εις ορον της πíστεως, αλλ′ πρòς καθαíρεσιν Νεστορíου καί Ευτυχους, ср. Severus, Ер. 1, 1, р. 4., което Севир рязко отхвърлил. Според Evagrius, op. cit., III, cap. 31, тази формулировка била предложена от Флавиан.

600. Ibid.; Theophanes, op. cit., p. 236-237.

601. Cedrenus, op. cit., 1, p. 631.

602. Zacharias, KG, VII, cap. 9, p. 129.

603. Kyrill von Skythopolis, op. cit., (ed. Ed. Schwartz), p. 304.

604. Evagrius, op. cit., III, cap. 44; Theophanes, op. cit., p. 245-246; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631; Marcellinus, op. cit., p. 97; Malalas, op. cit., 407-408.

605. Ср. Krueger, G., Severus von Antiochien. – In: RTK, Bd. 18, S. 252.

606. Άγιος ο Θεός, αγιος ισχυρóσ, αγιος αθάνατος, ελεησον ημας (Светий Боже, светий Крепкий, светий Безсмертний, помилуй нас), ср. АСО ІІ 1, р. 195.

607. Ср. АСО І 1, 7, р. 72.

608. Zacharias, KG, VII, cap. 8, p. 123.

609. Ср. Schwartz, Ed., Der sogenannte Sermo maior, S. 60.

610. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 20.

611. Iohannes Diakrinomenos. – In: Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 47; Cramer, Anecdot. Paris, vol. 2, p. 105; Miller, Melanges, 1, p. 66.

612. Iovios. – In: Photius, op. cit., 222, p. 191b, 17; Theophanes, op. cit., p. 93.

613. Iovios, ibid., привежда твърдението, че един покръстен юдеин, позовавайки се на Пс. 41:3: τον θεόν ισχυρον τον ζωντα (Бога силний, живий), е пренесъл Трисагиона върху Бога в противовес на езическите божества. Това би могло да бъде важно при едно изследване на произхода на формулата. За нейното антиохийско-християнско тълкуване обаче меродавни остават Севир и Ефрем.

614. Severus. – In: Doctrina Patrum de incarnatione Verbi (ed. F. Diekamp), p. 42.

615. Вж. Photius, op. cit., 222, p. 245.

616. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28; Evagrius, op. cit., III, cap. 32; Theophanes, op. cit., 239-240; Liberatus, Breviarium, cap. 19; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631; Malalas, op. cit., p. 400.

617. Тоест сребролюбец и сластолюбец, което съответствало на някои негови последващи действия, Theophanes, op. cit., р. 240.

618. Важна информация за мястото на синкелите в църковната иерархия вж. у Beneschewitsch. – In: Seminarium Kondakovianum 1, p. 71.

619. Zacharias, Vie de Severe, p. 110.

620. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 33.

621. Theophanes, op. cit., р. 240; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28; 33; Fragmenta, p. 587; Evagrius, op. cit., III, cap. 33; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631.

622. Marcellinus, op. cit., p. 98.

623. Severus, Ep. 4, 2, p. 289.

624. Kyrill von Skythopolis, op. cit., p. 307. Според Theophanes, op. cit., p. 153, в посланието си Илия Иерусалимски по същество се определя към Енотикона.

625. Kyrill von Skythopolis, op. cit., p. 300, 307; Theophanes, op. cit., p. 153, 156.

626. Сирия била разделена на две провинции, в първата от които влизал и гр. Антиохия, и носела името Сирия Първа, а втората, намираща се на юг от нея, се наричала Сирия Втора или Салутарис с център град Апамея.

627. Evagrius, op. cit., III, cap. 32, според свидетелства на очевидци.

628. Evagrius, op. cit., III, cap. 32; Theophanes, op. cit., р. 241; Malalas, op. cit., p. 400.

629. Victor Tunnunensis, op. cit., p. 196, 3.

630. Severus, Ep. 6, 1, p. 406.

631. Theophanes, op. cit., р. 164, 11.

632. Severus, op. cit., р. 408; Theophanes, op. cit., р. 164, 12.

633. Списъкът, съставен според подписите под изпратената до Иоан ІІІ Никиот синодика, вж. у Zacharias, Vie de Severe, p. 139.

634. Evagrius, op. cit., III, cap. 33, и Malalas, op. cit., p. 400, посочват датата 6 ноември, което едва ли е вярно, тъй като не е било неделен ден.

635. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 31; 59; Liberatus, Breviarium, cap. 19.

636. Тези различно определени формулировки, към които се добавят и още по-остри думи относно Енотикона, му били вменявани след 536 година, ср. Codex Encyclios, L V 121; M VIII 999.

637. Severus, Coll. Letters, p. 322.

638. Градовете Епифания и Аретуза, лежащи на брега на река Оронт, се намирали близо един до друг във Втора Сирия и били подчинени на Антиохийския патриарх.

639. Evagrius, op. cit., III, cap. 33-34; Theophanes, op. cit., p. 241.

640. В списъка на провинциите, от които били дошли епископи, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 12, p. 135, липсват Сирия ІІ, Финикия Приморска (maritima), двете Киликии и Исаврия.

641. Severus, Ep. 1, 27, р. 98; Ep. 5, 7, р. 360.

642. Ср. писмото на палестинските монаси у Evagrius, op. cit., III, cap. 33; Zacharias, Vie de Severe, p. 114; Severus, Ep. 8, 2, p. 443; Ep. 1, 3, p. 22.

643. Severus, Ep. 1, 31.

644. Codex Encyclios, L V 197; M VIII 1078.

645. Zacharias, Vie de Severe, p. 114.

646. Codex Encyclios, L V 216; M VIII 1098.

647. Severus, Ep. 1, 21, писано в началото на 515 година.

648. Evagrius, op. cit., III, cap. 34.

649. Codex Encyclios, L V 213; M VIII 1094.

650. Coll. Avell., p. 566; Codex Encyclios, L V 120, 160, 244; M VIII 998, 1038, 1130.

651. Ibid., p. 567.

652. Първата половин дузина се среща отново сред подписите под съставения през 518 г. (след падането на Севир) libellus на монасите от Апамея, ср. Codex Encyclios, L V 249; M VIII 1135.

653. Coll. Avell., Еp. 139.

654. Coll. Avell., Еp. 140; Coll. Berol., Ep. 48.

655. Coll. Avell., Еp. 576.

656. Severus, Coll. Letters., p. 318.

657. Severus, Ep. 4, 2, р. 288.

658. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

Изображение: Севир Антиохийски (456-538; Антиохийски патриарх (512-518); копска икона)

Следва…