ІІІ.2. Православната реакция на императорските действия

ІІІ.2.1. Патриарх Фравита Константинополски

След интронизацията си патриарх Фравита (489-490) изпратил две синодики – в Рим и в Александрия, естествено в две различни редакции. Изпратената в Александрия[510] съдържала само общи уверения в братска любов. В нея не били споменати нито Енотиконът, нито Халкидонският символ, нито дори и Tomus Leonis, а само се проклинали ересите на Несторий и Евтихий, което на практика не озчавало нищо ново. За връчването й били достатъчни само един презвитер и един дякон. За разлика от това, изпратената до папата синодика[511] била адресирана до κορυφαιος αποστόλων като стълб на вярата и притежател на ключовата власт, като в нея се декларирало желание за съгласие в православната вяра с Рим, произтичащо от безусловното признаване на Халкидонския символ. Изразявала се и готовност заедно „да съберат разпръснатото” , т. е. предлагало се възстановяване на общението. С приносителите пристигнала и една делегация от монаси, които не били в общение с Акакий, с цел да се подчертае, че с политиката на Акакий е скъсано котегорично[512]. Пратениците носели, освен синодиката на новия патриарх, и едно писмо от императора, в което имало много похвали за Фравита и се изразявало желание за мир и единение[513].

Тази половинчата смяна на курса обаче нямала успех нито в Рим, нито в Александрия. Папа Феликс ІІІ изразил готовност да влезе в общение с делегатите от Константинопол, а чрез тях и с патриарха, но поставил условието, което занапред застанало в центъра на спора – имената на Петър Монг, който още бил жив и на катедрата, и на починалия Акакий да бъдат извадени от диптихите. Пратениците заявили, че нямат такива пълномощия. Монасите пък заявили, че е изпратена синодика и до Петър Монг, което още повече охладило първоначалните надежди. Папата отговорил на патриарха[514], че изразеното в синодиката желание за възстановяване на общението може да бъде изпълнено едва тогава, когато бъде изпратено едно второ и в пълния смисъл на думата православно послание. В същия смисъл той писал и до императора[515], но с тон на молител и с толкова унизително смирение, че счел да го оправдае, като цитирал 1 Кор. 4:13 („хулени – молим се”). Заедно с тази поща Феликс изпратил писмо и до живеещия в столицата, но не подчинен[516] на патриарха, епископ Ветранио[517], който имал добри позиции в двора на Зинон. Вероятно делегатите са обърнали вниманието на папата върху него. Феликс му пише, че с удоволствие би приел неговото служение, ориентирал го за недостойните дела на Акакий и Петър Монг и го молел да повлияе на императора за възстановяване на църковното единство, каквото било и желанието на Рим.

Отговорът на Александрия на синодиката на Фравита бил с обратен тон. Волята на императора, който одобрил избора на последния, стои и зад Енотикона, с който се проклинали грешките на Халкидонския събор и Tomus Leonis. Учението на Енотикона е учение и на Александрийската църква. Зад похвалите, с които бил обсипван Фравита, прозирала надеждата, че той ще запази Енотикона в частта му, която отнемала валидността на Халкидонския събор.

ІІІ.2.2. Патриарх Евфимий Константинополски

Когато отговорите на синодиките пристигнали в столицата, Фравита вече бил починал (средата на март 490 г.)[518]. На негово място избрали Евфимий (490-496) от Апамея в Сирия, който бил възпитан в Александрия, но не в традицията на линията Кирил-Диоскор-Тимотей Елур, а в нейната крайна противоположност[519]. Той „веднага” извадил името на Петър Монг от диптихите[520].

Единственият, който се противопоставил на въздигането на Анастасий за император, бил именно Константинополският патриарх Евфимий. Още при управлението на Зинон той го заплашил, че ще го отлъчи от Църквата като еретик и съмишленик на Евтихий[521]. И в настоящия случай, вместо безмълвна покорност пред общото решение на сената, армията и народа, той нарекъл Анастасий „еретик, недостоен за царуване над християни”, и решително отказал да го венчае за царството. Ариадна и народът настоятелно го увещавали да не се противи на общото решение. Патриарх Евфимий отстъпил едва тогава, когато предварително получил от Анастасий писмено изповедание на вярата и собственоръчно, „скрепено със страшни клетви удостоверение”, за това, че той няма да засяга основите на православната вяра и няма да прави никакви нововъведения в Църквата[522]. За да няма съмнение как той самият разбира това свое искане, патриархът изрично потвърдил Халкидонския събор на συνοδος ενδημουσα[523]. Това на практика не означавало много, тъй като императорът сам ръководел църковната политика, което давало друго лице на спора с Рим.

Когато получил отговора на Петър Монг на синодиката на Фравита, патриархът изпаднал в такава ярост, че отначало строго смъмрил двамата клирици, които го донесли, а после възнамерявал да свали александриеца на един συνοδος ενδημουσα[524]. Разубеден за това от най-старшия по ранг от подчинените му митрополити – Архелай Кесарийски, патриaрхът се готвел да започне полемична война с Петър Монг, но последният починал на 29 октомври 490 година[525]. Трудно може с точност да се установи как са се развили нещата впоследствие. Твърдението, че приемникът на Петър Монг – Атанасий ІІ (490-497), е заявил в синодиката си, че иска да продължи общението с Константинопол и Антиохия, тоест, че признава Енотикона[526], се потвърждава от факта, че спорът, който Петър Монг е водил срещу апосхистите, е продължил и след него и стига чак до император Анастасий, който отказал всякаква промяна в Енотикона. В последвалото развитие на спора между Константинопол и Рим вече Александрия не играела никаква роля. Приемниците на Петър Монг повече не се споменават в кореспонденцията между стария и новия Рим.

Слабите нишки, които въпреки схизмата, все още свързвали папата и Константинопол по времето на Феликс, били разкъсани от неговия приемник Геласий. От страна на Константинопол също не били направени усилия. Напротив, патрирах Евфимий, който заради Халкидонското православие с удоволствие бил готов да възстанови общението си с Рим, бил даден под съд от императора и изправен пред συνοδος ενδημουσα. Обвинен в предателски интриги, той бил свален и заточен заедно с водачите на въстанието на исаврийските бунтовници, след като през 496 г. била извоювана първата решителна победа над тях[527]. Обещанието, което императорът по принуда му дал при коронацията си, изгубило своята сила, а клетвената декларация трябвало да бъде върната на Анастасий[528].

Патриарх Иоан Талая, едва научил за възцаряването на Анастасий, веднага (в края на февруари 492 г.) побързал да отпътува от Рим за Константинопол. Той се надявал да получи от него възмездие за това, че докато бил в Александрия още като иконом и презвитер, му оказал акт на човеколюбие, като със своите грижи му спасил живота след корабокрушение[529]; но Анастасий, като разбрал за пристигането му, не само не го приел, но дори заповядал да го изпратят на заточение. Талая побързал да се върне отново в Рим. На Александрийската катедра продължавал да стои Атанасий ІІ. Той във всичко следвал политиката на Петър Монг – приел Енотикона, внесъл името му в диптихите и разпратил общителни грамоти (ενθρονιστικόν γράμμα) до източните патриарси. Крайните монофизити и строго православните не искали да признаят и него, както и Монг, за законен патриарх. Разгорели се горещи спорове, за решаването на които представители и на двете страни заминали за Константинопол при императора. Тук едните предлагали да се анатемоса Халкидонският събор, а другите – да се внесат в Енотикона точните определeния за двете природи на Богочовека. Анастасий сметнал за неизпълнимо и едното, и другото средство, защото, ако се направи прибавка към Енотикона, ще започнат нови смутове в Църквата, а пък да се анатемоса Халкидонският събор, било неизгодно и рисковано от политическа гледна точка[530]. Той посъветвал спорещите партии да приемат Енотикона в неизменен вид, по начина, по който на негово основание и останалите предстоятели на църкви се намират в общение. Следващите след Атанасий ІІ Александрийски патриарси Иоан ІІ Монаксон или Имуда (496-505) и Иоан ІІІ Никиот (505-516) следвали във всичко своите предшественици, тоест приемали Енотикона, не признавали Халкидонския събор за вселенски, не приемали посланието на папа Лъв и внасяли името на Монг в диптихите. Впрочем Никиот малко отстъпил от политиката на своите предшественици. Виждайки, че разколът в Църквата продължава, и че мнозинството от александрийците не искат заради Монг и Енотикона да го признаят за законен патриарх, той, макар и приел Енотикона, не го намирал за достатъчен за църковно единение без осъждане на Халкидонския събор и затова отказал да разпрати общителни грамоти до останалите патриарси[531]. Неговият приемник Диоскор ІІ или Младши (517-519), родственик на Тимотей Елур, отишъл още по-далече: той се съгласил да приеме Енотикона само при условие, че Халкидонският събор ще бъде осъден, което и сам сторил. Тогава тези, които се били отделили от него заради Монг, се върнали обратно в общение[532].

Антиохийският патриарх Паладий (488-498), който приел общителната грамота на Александрийския патриарх Атанасий ІІ и споделял неговото мнение относно Халкидонския събор, се съгласил да приеме Енотикона[533], но Евфимий скъсал с него всякакво общение. След като извадил името на Монг от диптихите[534], по същия начин Константинополският предстоятел се отнесъл и с приемника му Атанасий. Не считайки Енотикона за еретически акт, тъй като сам признавал Акакий за напълно православен и въвлечен чрез измама в общение с еретици, поради което не заслужавал осъждане, той, от друга страна, не бил съгласен Енотиконът да се приема като акт, който може да залегне в основата на единението на църквите. За по-доброто предпазване на халкидонските определения, утвърждаване на тяхната важност и авторитет сред вярващите, както и за противодействие на императора, на чиято клетва и писмено изповедание на вярата малко се надявал, Евфимий скоро след провъзгласяването на Анастасий за император свикал поместен (ενδημουσα) събор в Константинопол, на който утвърдил Халкидонския събор като вселенски[535]. Тази постъпка на патриарха естествено не се понравила на Анастасий и като започнал да търси сгоден случай да свали непокорния Евфимий[536], поискал обратно своето изповедание на вярата като унижаващо императорското достойнство. Евфимий още преди това дал този документ на съхранение при своя довереник, скевофилакса Македоний и сега с положителност отказал да го върне на императора[537]. След това оставало само да бъде свален патриархът[538] и на негово място да бъде намерен някой по-покорен. Но за това бил необходим подходящ случай. Императорските ласкатели, чужди на определени твърди убеждения и благородство на характера, за да угодят на Анастасий, решили по коварен начин да убият Евфимий. Веднъж един от тях извадил меча си и искал с него да удари патриарха по главата, когато той влизал след края на службата в митатория[539]. Но ударът срещу патриарха поел върху себе си Павел, който заемал длъжността на църковен екдик (адвокат), с което изложил на опасност собствения си живот, а друг един от клириците грабнал резето на вратата и убил на място нападателя[540]. При друг опит враговете на патриарха дебнели да го убият в една планинска клисура, през която той трябвало да мине, но той се преоблякъл в дрехите на прост селянин и така успял да избегне опасността[541].

Изтощен от трудната и разорителна война срещу исаврийците, императорът заявил на патриарх Евфимий, че желае мир с него и затова го моли да свика намиращите се в столицата епископи на събор, който да помоли василевса да прекрати бойните действия. Евфимий споделил този разговор с Иоан Патрикий, тъст на Атинодор – един от исаврийските водачи. Иоан побързал да донесе за постъпката на патрираха на императора. Недоволен и без друго от Евфимий заради отказа му да приеме Енотикона, Анастасий този път още повече се разгневил и станал негов непримирим враг. Всички замисли и действия на исаврийците сега той вече приписвал на Евфимий и го подозирал в безспорно съучастие с тях. Скоро след това бунтовниците били победени, крепостите им завзети и разрушени, а водачите им, които не загинали в бой, били пленени и екзекутирани. Тогава Анастасий изпратил да кажат на Евфимий: „Твоите молитви изцапаха със сажди твоите приятели”. На пребиваващите (ενδημουντας) в Константинопол епископи императорът заповядал да се съберат на събор и на него да обсъдят делото на Евфимий. Стараейки се да угодят на императора, епископите решили да свалят патриарха и да го отлъчат като несторианин и бунтовник. Обвинението в политическа злонамереност при изложените обстоятелства, при това отправено от страна на висшата държавна власт, не можело да не им се струва основателно. Народът обаче погледнал на това като на акт срещу правата вяра, развял знамето на бунта и се събрал на хиподрома с молба към императора за отмяна на събора. Настойчивостта на Анастасий била по-силна от народната воля. Евфимий бил свален и изпратен на заточение в Евхаита, а на негово място бил избран Македоний, дотогава презвитер и хранител на съсъдите (скевофилакс) на великата църква[542].

ІІІ.2.3. Патриарх Македоний Константинополски.

Безспорно, избирайки Македоний ІІ (496-511) за патриарх, Анастасий се е надявал да има в негово лице едно послушно оръдие. Племенник на патриарх Генадий, възпитан под негово ръководство в православната вяра, Македоний, при цялата си привързаност към халкидонските определения, се отличавал с мек характер и снизходителност към еретиците и престъпниците[543].

Като узнал за заточението си, Евфимий помолил чрез Македоний императорът да му даде охранителна грамота[544] с цел предотвратяването на злонамерени действия по време на пътуването му до Евхаита. Императорът се съгласил. Македоний, получавайки грамотата, побързал да я занесе на Евфимий. Преди да влезе при него, той наредил на архидякона да му свали омофора в кръщелната. Тази скромност и деликатното отношение към нещастието на предшественика, който бил считан за незаконно осъден, справедливо му заслужили похвалите на съвременниците и летописците. Освен това Македоний взел от лихварите заем и представил парите без лихва на Евфимий и спътниците му за издръжка по пътя[545].

В началото Македоний счел за възможно да отстъпи пред настояването на императора и да подпише Енотикона[546]. Съдейки по неговата ревностна привързаност към определенията на Халкидонския събор, а също и от последвалите му действия относно Енотикона, може да се приеме, че подписвайки го, той е мислел да окаже само акт на човеколюбиво снизхождение към еретиците (οικονομια), и без да се отказва от Халкидонските постановления, да съдейства на правителството за умиротворяване на империята и Църквата. Но с помощта на Енотикона патриархът въобще не е имал предвид да съдейства за разпространението и утвърждаването на монофизитството.Той продължавал да съхранява в храма императорското изложение на вярата на императора и неговото удостоверение, че ще опази вярата в нейната цялост и няма да прави никакви нововъведения в Христовата църква. На всички искания на императора за връщане на собственото му изповедание (ομολογία), той отговарял, че „няма да предаде вярата”[547], и с това, естествено, възбудил против себе си неговото недоволство.

През 498 г. Анастасий посъветвал Македоний да се погрижи за връщане в Църквата на константинополските монаси, които се били отделили от нея заради Енотикона. Македоний се вслушал в този съвет и направил опит, но напразно. Тогава той, от своя страна, посъветвал императора да свика на събор пребиваващите в столицата епископи, който да утвърди всичко добро, което е било постановено в Халкидон[548]. Императорът приел и по такъв начин халкидонските определения още веднъж и то в писмен вид били утвърдени от столичния събор. Това формално утвърждаване на Халкидонския събор обаче не влизало в плана на политиката на Анастасий. Ето защо той не ще да се е съгласил с утвърждаването на всички негови вероизповедни постановления. Императорът разрешил да бъдат утвърдени само онези от тях, които можело да бъдат наречени правилно (καλως) постановени. Без съмнение с това негово разпореждане се преследвали две цели – от една страна, да не дразни православните, като им позволил формално да бъдат утвърдени правилните определения на Халкидонския събор, а от друга страна, да привлече еретиците с възможността да оспорят вселенския авторитет на Халкидонския събор и неприемливите за тях съборни определения.

Столичните монаси обаче и най-вече студитите и акимитите, оставали непреклонни. Те искали осъждане не само на монофизитството, но и на Енотикона като коварен акт, водещ към монофизитството. Примерът на мъжките манастири бил последван и от някои женски. Монахините също твърдо заставали зад неприкосновеността на халкидонските определения и така разделението продължило постарому. Виждайки неуспеха на своите старания, Македоний предпочел да предостави непокорните монаси на собствената им свободна воля, отколкото да възбужда преследване срещу тях[549]. До гонение от страна на държавата пък не се стигнало поради приятелски настроеното към монасите съзнание на императора[550].

Македоний признавал всички халкидонски определения за правилни, а самия събор приемал като вселенски. В това, очевидно, не следва да се търси различието в гледните точки между императора и патриарха. Още повече, че на първо време не се забелязва между тях да са ставали някакви силни сблъсъци по въпроси на вярата. Императорът бил ангажиран с войната срещу Персия, поради което малко обръщал внимание църковните дела[551], а патриархът се радвал на тази свобода, която била дадена на православните след приемането на Енотикона.

Не след дълго пребиваващите в Константинопол палестински и антиохийски монаси, предвождани от Севир и Юлиан, епископ на Халикарнас, се събрали в един неделен ден заедно с тълпа от наемници в дворцовата църква „Св. Архистратиг Михаил” и докато певците пеели Трисветое, те гръмко прибавили от своя страна израза „распньІся за ньІ”. Същото те направили и следващата неделя в храма „Св. София”. Но тук се случило това, което те въобще не очаквали. Православните, които приели тяхната прибавка като намерение да се въведе монофизитството, започнали да отговарят на виковете им с викове и на ударите с удари. Вдигнал се страхотен шум и молитвата към Бога била на път да се превърне в гореща схватка на две възбудени до крайност групи. Императорът, подбуждан и подкрепян от Севир и Юлиан, застанал на страната на еретиците и започнал да хули Македоний. Впоследствие Севир писал на Сотирих, епископ на Кесария Кападокийска и отявлен противник на Халкидон, че виновник за този бунт бил Македоний, който подстрекавал монасите и народа. Вероятно така той представил нещата и пред Анастасий, макар че летописците сочат самия него като главен виновник. Но склонният към ерес император не желаел в случая да се разследва истинското положение на нещата. Всяка от страните обвинявала другата, но това не довело до нищо. Напрежението растяло. Народът, предвождан от монасите, се събрал в голямо множество с жените и децата си около патриарх Македоний и започнал да крещи: „Дошло е време за мъченичество; няма да оставим нашия отец!” Започнали да наричат императора манихей и недостоен за трона. Бунтът заплашвал да вземе големи размери. За предотвратяване на опасността Анастасий заповядал да залостят вратите на двореца и да докарат корабите откъм морето, за да може да избяга, ако това се наложи. За да укроти яростта на тълпата и прекрати бунта още в зародиш, той поканил патриарха в двореца на преговори. Народът и монасите го изпратили с възклицанията: „Ето нашият отец!” Със същите приветствия го посрещнала и дворцовата стража, докато минавал покрай нея. Влизайки при императора, Македоний го изобличил като враг на правата вяра и Църквата. Анастасий обещал занапред да бъде в единение с Църквата и да споделя разбиранията на патриарха по въпросите на вярата[552].

Това обещание на императора било притворно и примирение между двамата не последвало. Анастасий не искал да се отказва от Енотикона и припомняйки на патриарха, че при встъпването си на катедрата той го е подписал, без да намира в него нищо осъдително и противно на вярата, поискал на това основание и сега той да издаде изповедание на вярата, близко по съдържание с Енотикона. Формално било процедирано така: Македоний излязъл на диспут срещу Севир относно обединителната формула на последния пред свикан от императора арбитражен съд на 20 юли 511 година[553]. Тази формула се състояла от 77 параграфа, като в нея открито, макар и не много решително, се осъждали Халкидонският събор и Tomus Leonis. Патриархът се съгласил да я приеме и внесъл в арбитражния съд специална грамота, в която обявил, че признава само вярата на 318-те и 150-те отци, а за Ефеския и Халкидонския събори не споменал и дума[554]. Той предал на анатема както Несторий и Евтихий, така и всички онези, „които допускат в учението двама Сина или двама Месии и разделят природите”. Заради тази грамота манастирите, намиращи се в Константинопол и околностите му, се отделили от Македоний и започнали да го хулят. Когато след това той веднъж пристигнал в далматския манастир, монасите и клириците, които били крайни привърженици на Халкидон и влизали в схватки в негова защита, изпаднали в ярост и скъсали общението си с него, като му отказали да служат заедно литургия. Македоний оттеглил внесената си в арбитражния съд декларация, с която признавал формулата[555], предложена от Севир, и обявил, че ще приеме Халкидонския събор, а тези, които го отхвърлят, ще обяви за еретици и ще ги анатемоса. Монасите го възнаградили за това и на 24 юли 511 година в храма възстановили общението си с него[556]. Императорът видял в тази постъпка на патриарха непостоянство, разгневил се и започнал да търси повод да го свали[557]. Още повече се разгневил Анастасий от това, че като поискал от Македоний оригиналните деяния на Халкидонския събор, за да ги унищожи и така да застави всички да считат този събор за несъстоял се, патриархът решително отказал да му ги предаде. Константинополските монаси, от своя страна, били дотолкова недалновидни, че пред императора обвинили православния Македоний в манихейство[558]. Това погубило патриарха[559], който откровено разочаровал императора от самото начало и вече бил напълно изтласкан от новия му фаворит Севир.

Без да губи повече време, на 27 юли Анастасий свикал на заседание тайниия си съвет (σίλεντιον)[560] и след като се убедил в подкрепата на армията, постановил Македоний да бъде свален. На 29 и 30 с. м., чрез изплащане на извънредни заплати на офицерите и войниците (δωνατιβα, dovativa)[561], както и на допълнителни възнаграждения за другите чиновници, била осигурена лоялността на народа. Стражи на градските порти и пристанищата правели невъзможно проникването на външни монаси в столицата. Анастасий се боял от народния гняв и затова се постарал да придаде на действията си юридически издържан вид. С помощта на своите привърженици – ласкателите и еретиците – той подкупил няколко деца, които се съгласили да наклеветят патриарха, че е блудствал с тях. Оказало се обаче, че Македоний бил скопен, поради което било невъзможно да е извършил деянията, в които го обвинявали. Съборът за неговото осъждане, свикан вече след фактическото му сваляне, се състоял изключително от еретичестващи епископи и дворцови ласкатели. Патриархът бил осъден за привързаност към несторианството и за участие в бунта срещу правителството. На 7 август 511 година магистърът на официите с въоръжена охрана извел патриарха от града първо в Халкидон, откъдето скоро след това той бил изпратен на заточение в град Евхаита[562]. Вестта за това опечалила мнозина, включително и императрица Ариадна, тъй като той спечелил народната любов както с борбата си за правата вяра, така и със светостта на своя живот.

В края на 515 година хуните, наричани още савири, нахлули в Армения. По този повод Македоний напуснал Евхаита и се преселил в Гангра като по-защитено от нашествията им място. Анастасий, като разбрал за това, заповядал да се подсили стражата, която го пазела, и дори, според Теофан, изпратил един убиец, за да го умъртви. Но Македоний починал преди този замисъл да бъде изпълнен. При смъртта му, според летописците, се случило нещо необикновено. По време на полагането му в гроба дясната му ръка се издигнала и направила кръстно знамение над гроба. Така той бил положен вътре и погребан. Един от приближените му на име Теодор след това под клетва разказвал: „видял на сън Македоний, който му казвал: вземи моите слова и върви ги прочети на Анастасий; аз отивам при моите отци, чиято вяра запазих и няма да престана да се жалвам на Господа, докато ти не дойдеш и не се представим пред съда”. Македоний умрял в края на 515 година, засвидетелствайки с чудеса светостта на своя живот[563].

_______________________________________

510. Zacharias Rhetor, KG, VI, 5, S. 93.

511. Ср. Coll. Berol., Ep. 44, p. 111.

512. Ibidem.

513. Ibid., Ep. 34, р. 83.

514. Ibid., Ep. 44.

515. Ibid., Ep. 34.

516. Вероятно от диоцез Илирия. Би могло да става дума и за някой от Африка, но в т. нар. notitia Africae, тоест в списъка от 1 февруари 484 г. на поканените епископи на събора в Картаген, името Ветранио не фигурира.

517. Coll. Berol., Ep. 31.

518. Nicephorus, op. cit., посочва продължителността на управлението му на 3 месеца и 17 дни.

519. Според Zacharias, KG, VI, 4, S. 92, „той изпаднал в ереста на Несторий”, тоест той е бил ревностен халкидонист

520. Ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatop., p. 75.

521. Theophanes, op. cit., p. 208.

522. Evagrius, op. cit., III, cap. 32, по-достоверен от Theodorus Lector, op. cit., ІІ, cap. 6, твърди, че императорът подчертано е признал халкидонските верови постановления като норма на вярата, ср. Theophanes, op. cit., p. 210.

523. Ср. Theophanes, op. cit., p. 137; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 192.

524. Zacharias, KG, VI, 4, S. 92. Вероятно тук става въпрос за συνοδος μιας επαρχίας , понеже Константинопол е бил извън съюза на провинциите и патриархът му не можел да свиква поместен събор, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 213.

525. Ср. Severus Ashmunain. – In: PO, 1, p. 443 и синаксара на египетските яковити – in: PO, 3, p. 246, където е посочена датата (2-ри Athyr), а годината се извежда от писмото от 1 май 490 г. на папа Феликс, ср. Coll. Berol., Ep. 30.

526. Liberatus, Breviarium, cap. 19.

527. Ср. Theodorus Lector, op. cit., ІІ, cap. 9, 10, 12, 15; Marcellinus, op. cit., p. 94, погрешно датирано към 495 г. Nicephorus, op. cit., p. 117, му дава като времеуправление 6 години и 6 месеца. Според Kyrill von Skythopolis, Vita Sabbae, p. 296, Илия Иерусалимски още не бил изпълнил втората си година в катедрата, когато Евфимий бил заточен. Предшественикът на Илия починал на 23 юли 494 година, ibid., p. 262, тоест изпращането на Евфимий на заточение следва да се отнесе към края на юни или началото на юли 496 г.

528. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 8; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 192.

529. Theophanes, op. cit., p. 212.

530. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151.

531. Ibid.

532. Ibid.; Theophanes, op. cit., p. 217; 229; 250; Evagrius, op. cit., III, cap. 23.

533. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theodorus Lector, Fragmenta (ed. Miller), p. 587.

534. Theophanes, op. cit., p. 206.

535. Ibidеm.

536. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

537. По този въпрос има разногласие между историците. Theophanes, op. cit., p. 215, утвърждава, че императорът „със сила отнел” от Евфимий своето изповедание на вярата. На същото мнение е и Cedrenus, op. cit., 1, p. 627. Theodorus Lector, op. cit., III, cap. 8, се изразява по-меко, че императорът само „усилено изисквал” от Евфимий своето изповедание на вярата. Evagrius, op. cit., III, р. 32, говори, че скоро след възкачването на Македоний на патриаршеския престол Анастасий поискал от него да получи обратно своето изповедание на вярата като унижаващо достойнството му. Но „Македоний доста смело се възпротивил” на императора и утвърждавал, че няма да предаде вярата. Оттук и от следващите редове на Евагрий е видно, че Македоний отказал да предаде на императора неговото изповедание, бидейки вече патриарх, от което пък следва, че Евфимий не върнал на Анастасий искания документ.

538. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

539. Специално отделение до олтара в храма, откъдето влизали и си тръгвали патриарсите и епископите при богослужение.

540. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 11.

541. Theophanes, op. cit., p. 215.

542. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 9; 10; 12; Theophanes, op. cit., p. 215-216; Cedrenus, op. cit., 1, p. 627; Evagrius, op. cit., III, cap. 30; Malalas, op. cit., p. 400.

543. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 14; Theophanes, op. cit., p. 217; 230-231; Cedrenus, op. cit., 1, p. 630.

544. Ibidem.

545. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 15; Theophanes, op. cit., p. 217.

546. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 13; ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped., p. 77.

547. Evagrius, op. cit., III, cap. 32.

548. Theophanes, op. cit., p. 218-219.

549. Ibid.

550. Ibid., р. 141, взето от Theodorus Lector. Един фрагмент от същото съобщение с помощта на който обърканият разказ на Теофан може да бъде възстановен правилно, е запазен и у Victor Tunnunensis, op. cit., p. 192.

551. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 19-20.

552. Theophanes, op. cit., 237-238; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 26-27; Evagrius, op. cit., III, cap. 44. Тук Евагрий смесва два различни бунта: първият – от 511 година, а вторият – от 512 година, вече след това събитие. Като цяло хронологията на летописците по този въпрос е доста объркана. Ние следваме общоприетата такава.

553. Ibid., Zacharias, Vie de Severe, p. 109; Severus, Coll. Letters, p. 207.

554. Miller, Melanges 1, p. 62; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

555. Zacharias, KG, VII, cap. 7-8, S. 119-128; Miller, Melanges 1, p. 62; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

556. Evagrius, op. cit., III, cap. 31; Theophanes, op. cit., p. 238-239.

557. Най-подробното свидетелство за падането на патриарха е писмото на презвитер Симеон и другите монаси от Антиохия до техния архимандрит Самуил, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 8, S. 121-123. Разказаното в него за военните мерки на императора и за акламациите в църквата на 7 август, е важно с оглед на това, че и в константинополския клир са се намерили хора, които, след като патриархът изпаднал в немилост, побързали да изпратят доноси срещу него. Изразите, които били приписвани на императора, са безобидни измислици в сравнение със свидетелстващите за мръсна фантазия опити на Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 63, Македоний да бъде представен като жалък оклеветен наивник, на които попаднал и Evagrius, op. cit., III, cap. 32. Авит, епископ на Виен, развива своя разказ на базата на слуховете, достигнали до него, че непоследователността на патриарха и размириците около Трисагиона били причина за неговото падане, ср. Avitus, Contra eutychianam haeresim, lib. 2, p. 22.

558. За това има две противоречиви съобщения – едното на Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 26-27, което следва да се коригира според Cramer, Anecd., Paris, vol. 2, p. 107, и Miller, Melanges, 1, p. 62, а другото е в цитираното от Evagrius, op. cit., III, cap. 44, писмо на Севир до Сотирих.

559. Ср. Zacharias, KG, VII, cap. 7-8, 119-128.

560. Ср. Zacharias, KG, VII, cap. 8, р. 123.

561. Ibidem.

562. Ср. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28.

563. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 36; Theophanes, op. cit., p. 249; Cedrenus, op. cit., 1, p. 633.

Изображение: Патриарх Анатолий († 3 юли 458)

Следва…

 

---