АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519) – продължение 8

II.2. Целесъобразност на църковната политика при Константинополския патриарх Акакий

ІІ.2.1. Акакий Константинополски

Времената, когато епископът на Константино пол бил въздиган или свалян от Александрия, били безвъзвратно отминали. Генадий бил по следван на столичната катедра в последните години на император Лъв І от презвитера на Константинополската църква Акакий (472-489). Той бил кандидат за поста още при избора на Генадий, но тогава не бил избран[313]. Акакий бил въздигнат в презвитерско достойнство при патриарх Анатолий, като му била възложена и грижата за сираците. Патриарх Акакий се борил против Василиск и Тимотей Елур, към които поне в началото не се държал враждебно[314]. С последващите си действия обаче те застрашили дадените в Халкидон привилегии на катедрата му. Той оглавил халкидонистката фракция след реставрацията на Зинон, за да принуди разбунтуваните патриарси на Александрия и Антиохия да изпълняват волята му, а и за да държи императора под контрол. Политиката му била последователна и по отношение на това, че направил само минимални отстъпки пред антихалкидонския фанатизъм. Акакий бил човекът, който чрез столичните монаси, които изкъсо контролирал, затворил за Тимотей Елур църквите в града през 475 г. Освен това той се осмелил да не подпише Енцикликата на Василиск. Когато, вследствие на нея, катедрата му е трябвало да бъде лишена от признатите й в Халкидон и потвърдена от императорите Маркиан и Лъв І привилегии, той прибягнал към по-груби средства. Първоначално разбунтувал монасите, като разпространил мълвата, че животът му е в опасност. Когато впоследствие Василиск се опитал безрезултатно да го обвини пред св. Даниил Стълпник, той променил подхода си и чрез най-видните столични архимандрити помолил светеца да напусне своя стълп и да защити Църквата и нейните пастири от „дивите вълци”. Светецът изпълнил молбата му и отишъл в храма „Св. София” в столицата, където Акакий го посрещнал с голяма тържественост. Василиск безуспешно се опитал да се скрие извън града в своя дворец в Евдомон. Св. Даниил бил придружен дотам от една безкрайна народна процесия и изрекъл гневни думи към дворцовите чиновници, които се опитали да го отпратят. Той се завърнал в столицата като победител. В следващите дни узурпаторът разиграл в храма пред Стълпника сцена на помирение с патриарха, като заедно с това наредил на секретаря си да прочете от амвона един документ, с който тържествено се прокламирало неговото православие[315]. Тези мерки обаче не удовлетворили Акакий.

Застрашен от дворцови интриги[316] и предупреден от магистъра на официите Теоктист, Тимотей Елур напуснал станалата опасна за него столица. По пътя си той минал през Ефес, където възвел на архиепископския престол Павел, „който – според Евагрий – макар вече и да бил ръкоположен според древния обичай от епископите на тази епархия, оставал низвергнат от своя престол[317]. Като противник на Халкидонския събор Тимотей не искал да признава нищо от неговите определения. Той възстановил правата на местния архиепископ[318] да ръкополага митрополитите на подчинените на Асийския диоцез провинции, отменени в Халкидон. Свикан бил събор, на който Енцикликата на Василиск била представена на участниците за подпис. С някои дребни уточнения[319] анатемата срещу Халкидонското вероопределение е разпростряна и срещу „нарушаващите каноническия ред на Църквата определения”, тоест тези от последното заседание на Халкидонския събор, с които на катедрата на Новия Рим е дадено правото да ръкополага провинциалните митрополити в диоцези Асия, Понт и Тракия (28-о правило). Освен това бил добавен и един пасаж, който изрично признавал Разбойническия събор. След този привидно блестящ успех, който бил подчертан още повече и от заявленията до Василиск на събраните в Ефес епископи и други клирици, Тимотей Елур продължил пътя си към Александрия, където влязъл триумфално[320]. Тимотей Салофакиола избягал в манастира на тавенисиотите в Каноп-Метания, в който бил получил монашеското си пострижение и откъдето се бил появил на историческата сцена[321]. От Египет Тимотей Елур изпратил на Василиск молба за свикване на нов вселенски събор, който да утвърди изложената в Енцикликата вяра на узурпатора. За място на провеждането на този събор той предлагал Иерусалим. Носели се слухове, че на този събор Акакий ще бъде свален и заменен от египетския монах, който бил брат на магистъра на официите Теоктист[322].

Акакий се обърнал към римския папа Симплиций с цел да бъде предотвратено свикването на нов вселенски събор, което не можело да стане без съгласието на последния. Той не му писал лично[323] за поведението на Тимотей Елур в столицата и Александрия, а накарал това да сторят константинополските архимандрити, като била отправена молба и за свикване на поместен събор в Рим[324]. Писмото пътувало доста дълго време. След като го получил, папата писал на 10 октомври 476 година до Василиск, Акакий и столичните архимандрити[325], че Тимотей трябва да бъде отстранен от Александрия. Той се позовавал на писмото на папа Лъв до император Лъв, в което се казвало, че и дума не може да става Халкидонската вяра да бъде поставяна на преразглеждане от нов събор. Скоро след това по една делегация, водена от патриция Орест[326], папата повторно изпратил писмо до Акакий със сходно съдържание[327] .

В синодиката, с която Салофакиола известявал папа Симплиций, че след смъртта на Тимотей Елур отново се е върнал на катедрата си[328], той правел всичко възможно, за да отстрани натрупалото се към него недоверие[329]. С покаен тон той писал, че през време на предишното си патриаршестване от страх е внесъл в диптихите името на Диоскор, но сега вече то е извадено оттам. Писмено било добавено и изповедание на Халкидонското вероопределение[330], по-нататък бил приложен за одобрение и екземпляр от формулата за покаяние, предлагане за подпис на клириците, ръкоположени от Елур и Монг, които изявявали желание да се завърнат в лоното на Православната църква[331]. Като цена за това покайно смирение папата бил помолен пряко, а и посредством столичния патриарх, да повлияе на императора да изпрати Петър Монг в изгнание, далече от Египет. В своето писмо Акакий го нарича „еретик, прелюбодеец и син на тъмнината[332]. Папата също споделял това желание[333]. Петър обаче не се оставял да бъде заловен , а опитите на Салофакиола с мекота и снизхождение да преодолее фанатизма на монофизитите имали минимален успех[334]. Като цяло опитите на Православната църква и държавната власт за намеса в делата на египетските монофизити срещнали решителния отпор на народа и местното монашество.

Когато Трокунд през лятото на 476 г. завзел Антиохия, докато брат му Ил и Зинон напредвали към столицата, Петър Гнафей се осмелил на литургия да спомене Василиск като законен император[335]. След падането на узурпатора той вече не можел да се задържи на катедрата. Като помагач на Василиск в бунта и при завземането на трона той бил осъден на заточение в гр. Питиуса, откъдето успял да избяга в Евхаита[336]. Освен от императора Гнафей бил осъден и низвергнат също и с общия глас на архиерейския събор на диоцез Ориент. Неговото място на Антиохийската катедра заел първо Иоан Кодонат, епископ Апамейски, ръкоположен от него самия по време на първото му пребиваване на Антиохийската катедра, но след три месеца[337] той също бил заточен като еретик. Акакий[338] предупредил папата за двамата престъпници. Те никога повече, дори и след покаяние, не трябвало отново да бъдат приемани в общение[339]. На мястото на Петър, след редовно и канонично предложение от страна на клира и миряните[340], бил поставен благочестивият Стефан ІІ (477-479), който бил последователен халкидонист. Привържениците на Петър го обвинили пред императора, че е „несторианин”, но един събор в Лаодикия го признал за невинен[341]. С поименен указ Зинон го възстановил на Антиохийската катедра[342]. Скоро Стефан ІІ починал. Тогава патриарх Акакий по заповед на императора ръкоположил на негово място Стефан ІІІ (479 г.) Ръкополагането на Антиохийския патриарх от столичния в този случай било предизвикано от факта, че в Антиохия еретиците били доста силни, поради което Зинон и Акакий се опасявали от насилия и изблици на народно недоволство. Тези опасения скоро се оправдали. Монофизитите били недоволни от новия патриарх и въстанали против него, нападнали го в кръщелната на св. мъченик Варлаам, където го убили със заострени колове, след което хвърлили трупа му в река Оронт[343]. На негово място поставили повторно Иоан Кодонат. Заради дързостта им императорът отхвърлил техния избор и заповядал патриархът на Антиохия отново да бъде ръкоположен от Акакий. Изборът на последния се спрял на напълно православния и предан на Халкидонския събор Каландион[344] (479/482-484), който, встъпвайки в управлението на антиохийското паство, побързал да анатемоса Тимотей Елур и Енцикликата на Василиск, като призовавал и всички останали да сторят това. Иоан Кодонат, след като дал православно изповедание на вярата си, бил назначен на катедрата в гр. Тир, считана за прототрон, тоест за първата катедра на Антиохийския патриархат[345]. В своите писма до императора Каландион наричал Петър Монг „прелюбодеец”, като твърдял също, че докато последният бил в Александрия, дори анатемосал Халкидонския събор[346]. Както и предишните мерки, предприети за възстановяване на Православието в Антиохия и Александрия, така и тези били съобщени от императора и Акакий на римския папа[347] с подчертано уверение, че неканоничната процедура по ръкополагането на Антиохийския патриарх от столичния няма да доведе до създаването на прецедент. Симплиций отговорил на тези писма на 22 юни 479 година[348], от което следва, че убийството на Стефан и изборът на Каландион са станали в началото на същата година. Доста по-късно (15 юли 482 г.) с посредничеството на Акакий папата получил синодиката на Каландион [349]с известието, че най-после, с голямо закъснение, той фактически е поел своя патриархат. Вероятно след убийството на Стефан в Антиохия е властвала бъркотия и поддръжниците на Петър Гнафей все още са били толкова силни, че Каландион не е можел да встъпи в длъжност[350].

В края на 481 година, най-късно в началото на 482 година, в двора се явила една делегация от клирици на Православната александрийска църква, изпратена от Тимотей Салофакиола. Тя била водена от презвитера и иконом Иоан[351], по прякор Талая, монах от същия манастир на остров Тавена, от който бил и Тимотей. Те връчили на императора петиция с искането след смъртта на Салофакиола за негов приемник на Александрийската катедра да бъде избран православен, тоест халкидонист, из средите на александрийския клир. Докато пребивавал в Константинопол, той успял да спечели благоволението на Ил. Като го отрупал със скъпи подаръци, Талая успял да изкопчи от него обещание за помощ в стремежа му към Александрийската катедра. В същото време той се отнесъл с пренебрежение към Акакий, като към човек, който за него няма никакво значение при такава силна светска подкрепа.

Зинон одобрил петицията с едно писмо до Салофакиола и един mandatum[352], който бил връчен на делегацията. В него се казвало, че изборът на приемник се предоставя на Тимотей, а водачът на делегацията бил възнаграден с похвали и комплимента, че е заслужил да му бъде гласувано по-голямо доверие, като например управлението на църковните имоти в Александрия[353]. Иоан обаче трябвало да се закълне пред императора, Акакий и сената, че никога няма да претендира за епископския престол[354].Той се домогвал до благоразположението на Ил вероятно заради това, че го смятал за най-влиятелен в двора, но не го е посвещавал в плановете си, които и за самия него все още не били узрели. Връзката му с Ил веднага възбудила недоверието на Зинон, който решил на всяка цена да предотврати избора на Талая за Александрийски патриарх. Тази клетва поставяла последния пред алтернативата, или да се откаже от амбициите си, или да се самоизобличи като клетвопрестъпник и бунтовник. Във всеки случай за Ил той вече бил един ненужен инструмент. За да постигне клетвата целта си, тя трябвало да бъде положена пред значими свидетели, каквито били патриархът и членовете на сената[355]. Вероятно и Акакий е бил посветен в плановете на императора. Ил е бил омразен на патриарха заради това, че покровителствал езичника Пампрепий. Акакий съзнавал, че ако поддържа омразата на Зинон към Ил, сам би могъл да се чувства сигурен. След като напуснал столицата, Талая се преместил на служба от Тавена в Александрия, за да бъде по-близо до центъра на събитията. Скоро след завръщането на делегацията в Египет, през февруари 482 година[356] Тимотей Салофакиола починал. Подлъган от императорския декрет, александрийският клир избрал за патриарх Иоан І Талая (482 г.). Според свидетелството на Захарий Ритор, приведено от Евагрий, за целта бил използван и подкуп. Той влязъл в устроения му от императора капан и приел посвещението[357]. Един набързо свикан събор от египетски епископи и александрийския клир, които се числели към Православието, изпратил в Рим синодика[358] от 15 юли 482 година с известието, че Тимотей е починал, а за негов приемник единодушно е избран Иоан. В нея се изразява и молба за признаване на избора от страна на Рим. Новоизбраният патриарх изпратил и в столицата по своя апокрисиарий обичайната грамота (ενθτρονιστικ), чрез която новите патриарси известявали останалите свои колеги за встъпването си на съответната катедра, както и за изповядваната от тях вяра[359]. Но той му заповядал да не губи време да я предава на Акакий, а да се свърже първо с Ил и след това за всичко да постъпва според указанията му. Последният в това време се намирал в Антиохия, където го последвал и довереникът на Талая. Така изминало доста време, а грамотата все още не била доставена по предназначение. Това не можело да не оскърби Акакий, който в качеството си на столичен патриарх, естествено очаквал, че известието за патриаршеската смяна преди всички останали трябвало да се връчи на него, а не на някакъв си велможа, бил той могъщ.

В Александрия не подозирали какво са направили. Престъпената от Иоан клетва послужила като доказателство за Зинон, че той и Ил кроят заговор, и че Халкидонистката църква на Александрия и Египет не заслужава подкрепата на императора, благодарение на когото тя все още съществувала.

_______________________________

313. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 13.

314. Ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatop. 63; Zacharias Rhetor, op. cit., p. 185.

315. Подробно тези събития са описани във Vita Danielis, 187-200, откъдето може да се разбере колко неразривна е била връзката, която свързвала императора и Църквата, както и огромното влияние на монасите и аскетите в случаите, когато действали в синхрон с епископата.

316. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 216.

317. Evagrius, op. cit. III, cap. 4.

318. Предположението на Zacharias Rhetor, op. cit., p. 207; 216, че Павел Ефески е бил прогонен заради това, че не е искал да подпише Халкидонското вероопределение и че е бил възстановен от Тимотей, не се съгласува със съобщеното от Severus Antioch, Ep. 1, 60 (ed. Brooks), p. 201, а се опровергава и от Деянията на Халкидонския събор, където стои подписът на предшественика му Стефан Ефески, ср. Деяния…, т. ІV, с. 156.

319. Ср. редактирания текст, предложен първо на епископите в Ефес, в Cod.. Vat. gr. 1431 (ed. Schwartz), p. 49; 134. Непромененият първоначален текст, даден на Тимотей в Константинопол, вж. у Evagrius, op. cit. III, cap. 4.

320. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 213.

321.Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 64; Theophanes, op. cit., p.121; Evagrius, op. cit., III, cap. 11; Liberatus, Breviarium cap. 16; Coll. Avell., Ep. 99, p. 447; ACO II 1, p. 217.

322. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 219; Coll. Avell., Ep. 56, p. 128; 131-132; Ep. 59, р. 134.

323. Ср. Coll. Avell., Ep. 59, p. 135.

324. Coll. Avell., Ep. 58, p. 130.

325. Coll. Avell., Ep. 56; 58; 59.

326. Баща на последния западно-римски император Ромул Августул (31 януари 475-23 август 476 г.); ср. Chronica minora 1, 308-309.

327. Coll. Avell., Ep. 57 от 31 януари 476 г.

328. Coll. Avell., Ep. 62; 63 от 8 октомври 478 г.

329. Coll. Avell., Ep. 61, р. 139.

330. Coll. Berol., Ep. 20, p. 66.

331. Coll. Avell., Ep. 63, р. 144.

332. Evagrius, op. cit., III, cap. 21; Liberatus, Breviarium, cap. 16; 17; 147-148.

333. Coll. Avell., Ep. 62-63 от 8 октомври 478 г.; Ер. 64-65 от 21 октомври 478 г.

334. Liberatus, Breviarium, cap. 16; Zacharias, op. cit., p. 220.

335. Malalas, op. cit., p. 379.

336. Theophanes, op. cit., p. 194; Cedrenus, op. cit., 1, p. 618.

337. Theophanes, op. cit., p. 125; Nicephorus, op. cit., p. 131.

338. Coll. Avell., Ep. 99.

339. Освен писмото на Акакий, ср. още Theophanes, op. cit., p. 125; 128; Malalas, op. cit., p. 380; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 22; Coll. Veron., Ep. 7.

340. Ψηφωι κοινηι προβληθείς. – In: Theophanes, op. cit., p. 194; Evagrius, op. cit., III, cap. 10.

341. Theophanes, op. cit., p. 126.

342. Theophanes, op. cit., p. 195.

343. Ibid, p. 128; Malalas, op. cit., p. 381; Evagrius, op. cit., III, cap. 10; ср. по-нататък Coll. Avell., Ep. 66; 67.

344. Vita Petri Iberi, p. 81.

345. Theophanes, op. cit., 198-199; Evagrius, op. cit., III, cap. 10; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 46.

346. Evagrius, op. cit., III, cap. 16.

347. Ср. Coll. Avell., Ep. 66, p. 147; Ep. 67, p. 149.

348. Coll. Avell., Ep. 66; 67.

349. Ср. Coll. Avell., Ep. 69, p. 154. Занесена е в Рим заедно с едно писмо на Акакий от сирийския епископ Анастасий.

350. Coll. Avell., Ep. 69.

351. В Coll. Veron., Ep. 11, p. 33, той неточно е наречен апокрисиарий.

352. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 224.

353. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

354. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 223; Evagrius, op. cit., III, cap. 12.

355. Съобщението на Захарий се потвърждава индиректно от намека в писмото на Зинон до Симплиций. – In: Coll. Avell., p. 152; Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 18; Ep. 11, p. 33.

356. Liberatus, Breviarium, cap. 16: anno episcopatus sui XXIII mense VI. Не е пресмятано по пълни години, а според александрийските календарни години; направено по този начин, изчислението показва като първа година на Тимотей на катедрата 30 август 459 – 29 август 460 година, а като негова двадесет и трета година – 30 август 481 – 29 август 482 г. Така 6-и месец от 23-тата му година е февруари 482 година.

357. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 222; Evagrius, op. cit., III, cap. 12.

358. Coll. Avell., Ep. 68, p. 151; втора синодика била изпратена на Каландион в Антиохия, ср. Liberatus, Breviarium…, cap. 17.

359. Ср. Курганов, Отношения…, 118-119.

Изображение: Рождество Богородично

Следва