ІV.2.3. Вдигане на схизмата.
Правителството осъзнало, че мирът и съгласието във всички църкви, а оттам и спокойствието в държавата могат да почиват единствено на изповядването на вярата на четирите Вселенски събора. На православните било дадено преобладаващо значение във всички части на империята, където това било възможно. След като Енотиконът показал на практика, че е един неуспешен опит на човеколюбие, той повече не бил и споменаван. С това изчезнала и видимата причина за схизмата с Рим. В бурните възгласи в храма на 15 и 16 юли народът настоявал за възстановяване на единството със Запада като необходимо следствие от всеобщото признаване на Халкидонския събор. Решенията на συνοδος ενδημουσα и патриарха и утвърждаването им чрез императoрския едикт създали широка база, върху която вече можело да се преговаря с Рим по най-трудния въпрос – изваждането от диптихите на името на Акакий[887]. Още на 1 август 518 г. с едно кратко писмо новият император известил папа Хормизд за своя избор и за желанието си за единение на Църквата[888]. С това било дадено началото на преговорите за обединение, които скоро довели до успех. Приносителят съобщил, че след него в Рим ще пристигне комесът на свещения консисториум и завеждащ неговия архив Грат, за да води преговори за възсъединяването на църквите[889]. На 7 септември той бил изпратен със заповед да не бърза особено много. В резултат на това той пристигнал в Рим едва на 20 декември[890] 518 г. с писма от императора, Юстиниан и патриарх Иоан[891]. В писмото на Юстин четем: „Блаженият мъж Иоан, първосвещеник на този царствен град, и други благочестиви мъже, епископи на разни места и градове, които се намираха тук, обявиха на Наше Величество, че трябва да изготвим и изпратим на Ваше Светейшество писма за съгласие, изповядващи истинската и православна вяра и за съединение чрез нея на досточтимите църкви, като особено настояваха Ние, освен това, да изпратим до Ваше Светейшество и собствени наши писмени грамоти. Приемайки охотно техните молби, като постоянни любители на единението, Ние решихме да продължим с Ваше Блаженство този висш божествен дар. След написването на настоящото, да удостои (Ваше Светейшество – ск. м.) да снизходи към желанията на гореспоменатите досточтими предстоятели и умилостиви със своите молитви Върховното Величество за Нас и републиката, поверена от Небето на Нашето благочестие. А за да може по-ясно да се разкрият пред Ваше Светейшество правата на мира, единението и съгласието, благоволете да отправите при Нашето свещено правителство няколко приемащи и желаещи мира благочестиви свещеници”. Юстиниан, от своя страна, канел лично Хормизд в столицата, където с нетърпение очакват примирението между църквите и че вече много е сторено в тази посока. Писмото на патриарх Иоан, освен конкретната цел – прекратяване на схизмата, имало характера и на известително послание (ενθρονιστικ γραμματα), каквито се разменяли между новопостъпващите патриарси. Иоан пише: „Приветствам Ваше Светейшество и, приветствайки Ви прославям; защото правата вяра е съхранена и утвърдена с любовта на братството. Да направи това благоволи единия всемогъщ Бог с грижата за християните и благочестивите господари. И така, за да се удостоите с Божията любов, апостолски напишете и написаното братски приемете”. Според императорския едикт, който бил издаден по негово и на συνοδος ενδημουσα предложение, патриархът признавал 4-те вселенски събора и съобщавал, че имената на папите Лъв І и Хормизд са внесени в диптихите на столичната църква.
Като основание за предстоящото единение и в трите писма се посочва само единството във вярата. Хормизд приел благосклонно изложението на патриарха, но поискал изваждането от диптихите на името на Акакий[892]. Грат провел оживени преговори с папата относно Акакий, като посочил опасенията на правителството, че анатемата над Акакий, а най-вече и над неговите приемници, ще предизвика метеж в столицата и вместо искания мир ще доведе до увековечаване на злото. Папата свикал събор и поставил пред него въпроса: трябва ли за благото на мира да се отстъпи пред Изтока относно запазването в диптихите на името на Акакий, защото се знае от опит, че то е останало главното препятствие за предшествениците на Хормизд да осветят мира във Вселенската църква? Ако бъде направена тази отстъпка, то по никакъв начин не трябва да бъдат изваждани от диптихите имената на Евфимий и Македоний, тъй като със смъртта си в заточение те заслужили славата на изповедници на истинската вяра. За решаване на случая на събора били прочетени писмата на предишните папи – Симплиций, Феликс, Геласий и Симах. Оказало се, че всички били на едно мнение: „да не се приема Източната църква в общение с Апостолския престол дотогава, докато схизматикът Акакий не бъде осъден от нея”. Съборът и папата постановили, че ще влязат в общение с Константинопол едва тогава, когато от диптихите бъдат извадени имената на Акакий, Евфимий и Македоний[893].
В началото на следващата 519 година, скоро след завръщането на Грат, потеглила и папската легация, състояща се от епископите Герман на Капуа и Иоан (с неизвестна катедра), презвитер Бланд и дяконите Феликс и Диоскор, чиито дипломатически способности не били използвани от времето на папа Симах. Те били снабдени с писма до разни лица, инструкции и пълномощия. Целият път на легатите през европейските провинции на Източната римска империя можел буквало да се нарече триумфално шествие. Те били посрещани от епископи, клирици и народ; в тяхна чест устройвали празници и извършвали тържествени литургии. Епископите на градовете Авлона, Скампи и Лихнида, безпрекословно и предварително се подписали под всички папски искания, без да дочакат решенията от Константинопол. Само Доротей Тесалоникийски със своите епископи и клир отказал да ги приеме, като обещал да стори това, когато те се завърнат. В Скампи към тях се присъединили изпратените да ги посрещнат императорски сановници – сенаторите Леонтий и Стефан.
На 25 март 519 година, Велики понеделник, те наближили Константинопол. На 10 мили от града били пресрещнати от Виталиан, племенника на Анастасий – Помпей, Юстиниан и много сенатори, които ги придружили до града[894]. На следващия ден те били представени на императора и му връчили папските писма в присъствието на сената и четирима епископи, които патриархът бил делегирал за целта. Приемайки писмата, императорът им казал: „ето, пред вас стоят епископи от този град; преговаряйте с тях по въпроса за мира”. Легатите възразили, че те не са дошли тук, за да спорят, а и нямат такива пълномощия. Те носят формула на Изповедание на вярата (libellus)[895], която трябвало да бъде подписана от всеки епископ, в т. ч. и от патриарха, който би желал да встъпи в общение с Рим. По отношение на христологията в този документ не се дава нищо ново, освен приемането на Халкидонското вероопределение от 451 г. и всички писма на папа Лъв І[896]. Никакъв опит за концентрирано изложение на оспорваната след 451 г. халкидонска формулировка нямал успех, въпреки че за това било настоявано в многобройните неразбирателства и яростни полемики. В този libellus се казва следното: „Спасението се заключава в това, да се съхрани правилото на истинската вяра и по никакъв начин да не се отклонява от преданието на отците; защото не може да се подмине словото на Господа нашего Иисуса Христа, което говори: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си (Мат. 16:18). Тези думи се потвърждават от станалите събития, защото Апостолският престол винаги пази католическата религия ненарушима. И така аз, не желаейки да отпадам от тази вяра и във всичко следвайки постановленията на отците, анатемосвам всички еретици (следва изброяване на еретиците: Несторий, Евтихий, Диоскор, Тимотей Елур и Петър Монг). По подобен начин анатемосвам Акакий, някогашен епископ на град Константинопол, станал техен последовател и съучастник, и всички, пребиваващи в общение с тях. Защото, който приема общение с тях, той наравно с тях подлежи на осъждане (тоест Фравита, Евфимий, Македоний и Тимотей, патриарси Константинополски). Осъждайки по подобен начин и Петър (Гнафей – ск. м.) Антиохийски, анатемосвам го с всичките му последователи и с цялото му учение[897]. Одобрявам и приемам всички послания на блажения Лъв, папа на град Рим, които той е написал за правата вяра. Затова, както вече казах, следвайки във всичко Апостолския престол, аз изповядвам всичко установено от него, и освен това се надявам, че ще пребъда с Вас в това единно общение, което проповядва Апостолския престол, съхраняващ целостта на християнската религия чиста и съвършена. Обещавайки занапред да нямам общение с отлъчените от общение с Католическата църква, тоест с несъгласните във всичко с Апостолския престол, аз обещавам да не споменавам техните имена при свещенодействията. Ако някога се опитам да се усъмня в нещо от това изповедание, то изповядвам, че аз, чрез собственото си осъждане, ще стана съучастник на тези, които осъдих”.
След като тя била прочетена, легатите добавили: „нека кажат присъстващите тук четирима епископи, представящи Константинополския епископ, съгласно ли е прочетеното изповедание с църковните деяния, или е напълно несъгласно”? Можем да си представи с какво плачевно изражение на лицата и с буца в гърлото епископите промълвили: „Всичко е справедливо”[898]. Легатите изразили своята радост от този отговор, а императорът, обръщайки се към епископите, запитал: „Ако е справедливо, защо не подписвате?” Същото казали и някои от сенаторите: „Ние сме миряни; кажете, че това е истина; подпишете се и ние ще ви последваме”. Епископите не подписали[899].
Два дни по-късно, на Велики Четвъртък (28 март), патриархът получил в императорския дворец формулата, лично връчена му от легатите. Когато я прочел, останал изумен от нейния горд и високомерен тон. Той възразил, че подобен род изповедания се дават само на отпаднали от вярата, че в тази си форма то не може да бъде прието, и че ще бъде много по-добре, прилично и съобразно, ако му се придаде формата на писмо или послание. Легатите възразили, че нямат право да изпуснат или изменят дори и дума от Изповеданието. Така се оформила алтернативата: или мир при условията на пълна покорност, или продължаване на схизмата. Императорските сановници гледали на спора единствено като плод на самолюбието на духовниците, което отчасти можело да бъде пожертвано. Патриарх Иоан се съгласил да приеме папското Изповедание, но само при условие, че към него ще се прибави едно умерено по тон предисловие[900], което ще напише той самият. Легатите се съгласили, а патриархът написал: „При връчването на посланието на Ваше Светейшество, възлюбени в Христа брате…, аз се възрадвах за духовната радост на Ваше Светейшество, че Вие търсите единението на светите Божии църкви според древното предание на отците и с дух се стараете да изгоните мъчителите на разумното Христово стадо. И така, от това, което Ви писах, навярно знаете, Всесветейши, че мисля еднакво с Вас, и че и аз отхвърлям, от любов към мира, всички еретици, отхвърлени от тебе. Защото аз приемам, че светите Божии църкви, тоест Вашата на древния и тази на новия Рим, съставляват една Църква, и определям, че онази катедра на апостол Петър и тази, на този свещен град, са една катедра. Аз се съгласявам с всичко, постановено от четирите свети събори…, за утвърждаване на вярата и състоянието на Църквата, и няма да търпя да бъде разколебано каквото и да било от това, което е добре решено; опитващите се или стараещите се да разколебаят дори и едно от свещените решения, аз признавам за отпаднали от светата Божия вселенска и апостолска Църква, и явно присъединявайки се към Вашите, правилно казани думи, говоря чрез това предложено писание”. След това следва и текстът на папата. По този начин и двете течения – източното и западното – останали незасегнати. Без пряко да отхвърля папската Вероизповедна формула, патриархът приложил към нея свое, източно Изповедание, приемайки от папското само това, което е било казано правилно. Предисловието на патриарх Иоан било написано на гръцки и латински и заедно с подписания папски libellus било изпратено на папата. Веднага имената на патриарсите Акакий, Фравита, Евфимий, Македоний и Тимотей, а също и на императорите Зинон и Анастасий, били извадени от диптихите. Легатите настоявали това да стане не само в патриаршеската катедрала, но и във всички останали църкви в империята. Епископите и архимандритите, намиращи се в Константинопол, твърдели, че след като патриархът е подписал, техните подписи стават излишни. Легатите обаче заявили, че няма да влязат в общение с някого, който лично не се е подписал. В крайна сметка папските пратеници успели да се наложат и епископите и архимандритите подписали. До всички провинции била разпратена императорска сакра против онези, които все още се противопоставяли на единството на църквите[901]. Така звучат докладите на легатите до папа Хормизд[902].
На 31 март (Възкресение Христово) всички се отправили към храма „Св. София”, заедно отслужили св. Литургия и влезли в евхаристийно общение. Стекло се огромно множество народ. Всеобщата радост била толкова голяма, че по израза на папските легати, не можела да се опише с перо. Константинополските клирици уверявали, че не помнят друг ден, в който да имало толкова много причащаващи се. В доклада си легатите отбелязали и факта, че въпреки опасенията, нямало нито бунт, нито кръвопролития, нито всенародно въстание. Всички се радвали на отдавна желания мир[903]. За обстоятелствата около възстановяването на църковния мир императорът, патриархът, Юстиниан и много други важни персони написали писма на папата. В заключението на своето писмо патриарх Иоан благодарил на папата, че е изпратил по негова молба миролюбиви и достойни за Апостолския престол мъже, които съблюдават [904]. Огромна била радостта и в Рим, след като папата, получавайки писмата на императора и патриарха, възвестил за края на разделението.
Човекът, който допринесъл най-много за изострянето на въпроса с диптихите, бил александрийският дякон Диоскор, който в средата или края на януари 519 г. бил присъединен към папската делегация като неофициален съветник и преводач, като все повече печелел влияние върху нея. На 22.ІV.519 г. Диоскор изпратил на папата една собствена добавка (suggestio) към основния доклад на легатите, които пристигнали в Рим на 19 юни[905]. В нея се съобщава, че, след сключването на мира в самата столица, под натиска на папските легати от диптихите са извадени имената както на Акакий, така и на всички столични патриарси през периода от 489 до 518 г., а също и на императорите Зинон и Анастасий.
Строгостта, с която папа Хормизд и дякон Диоскор процедирали при сключването на мира между катедрите на Рим и Константинопол, е трябвало, според споменатата добавка на последния, да бъде приложена и по въпроса за църковното общение между столицата и останалите източни патриаршии и епископски катедри. Рим, според него, трябвало да предпише точните изисквания за това. Това щяло да застраши делото на единението, особено ако въпросът за диптихите без разлика навсякъде се поставял толкова настоятелно[906]. На 9.ІХ.520 г. император Юстин справедливо и авторитетно се оплаква от неотстъпчивостта в папските писма по въпроса за диптихите, по който един от предшествениците на Хормизд (папа Анастасий ІІ) е действал много по-меко[907], като е настоявал за изваждането на името само на Акакий. Едва при столичния патриарх Епифаний (520-535), приемник на Иоан ІІ, папа Хормизд се съгласил на Константинополската църква да се предостави по-широка свобода за взимане на решения относно допускането или недопускането до общение на останалите катедри, при условие, че поставените в неговата формула изисквания се спазват неотклонно[908]. Споменатите предупреждения на императора явно са имали някакъв ефект.
Схизмата, носеща името на Акакий, била към края си. На пръв поглед изглеждало, че императорската власт капитулира пред папата. В действителност обаче тя пожънала плодовете от възстановяването на единството в Православната църква. През 518 г. Виталиан, приятелят на Теодорих и Хормизд, борецът за Халкидонското православие, представлявал опасност за новите владетели. Когато две години по-късно[909] той бил убит, никой не се развълнувал. Докато траело разделението и императорът бил на едната страна, а папата на другата, общият интерес обединявал последния с Теодорих. Под закрилата на остготските ариани папите успели да развият до небивала висота претенциите на Рим за главенство. Между обединената вече Църква и еретическата остготска власт рано или късно е трябвало да се прояви враждебност, въпреки че дворът в Константинопол засега се отнасял любезно с непобедимия крал. Още преди Юстиниан да протегне ръка към Италия, папската институция, притисната между Рим и Равена, вече не била субект, а обект на една политика, на която липсвали реални средства, за да се наложи. Непосредствено след сключването на мира станало ясно, че Юстин и Юстиниан, които заради единството на Православието одобрили безрезервно всички претенции на Рим, са били по-неудобни и по-претенциозни господари от техния предшественик-схизматик Анастасий. Отначало скитските, тоест готските монаси от обкръжението на Виталиан, след това, под влияние на двете сирийски провинции, и тези, които при Анастасий били влезли във връзки с Рим, а накрая и самият Юстиниан, искали приемането на формула в официалното вероопределение на новообединената Православна църква, което разрушавало твърдо отстоявания от папите през цялото време на схизмата принцип, че освен Халкидонския символ и Tomus Leonis не съществува необходимост от никакви други тълкувания или нови вероопределения. Юстин и Юстиниан защитавали опозицията в трите източни диоцеза, която била против да бъдат отлъчени post factum всички приемници на Акакий чрез изваждането на имената им от диптихите. Хормизд все още не знаел как да парира тези атаки с гъвкава твърдост. Опитът му да осъди пред своя трибунал в Рим разбунтувалия се Доротей, митрополит на Тесалоники, не сполучил. Напротив, той станал свидетел на това, как свързаната с викариата в Тесалоники папска супремация над Източен Илирик се стопява до една ставаща все по-нереална претенция. От по-нататъшни разочарования го предпазила смъртта му на 6.VІІІ.523 г. Тридесет години по-късно папството пропаднало в една бездна, от която дори и иерархичната мощ на папа Григорий Велики (590-604) не би могла да го изтегли, ако лангобардите не били завзели поне в Италия властта от реставрираната от Юстиниан империя.
___________________________________
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.