АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519) – продължение 9

ІІ.2.2. Петър Монг

Едва ли е било случайно, че по същото време в Константинопол се явила група александрийски монаси с петиция, в която молели императора да признае Петър Монг за единствен Александрий ски патриарх[360] и с покъртителни слова описвали голямата беда, която Халкидон причинил на Алексан дрия и египетските и либийски провинции[361]. По душа Петър бил монофизит, но в дейността си променял убежденията си съобразно с обстоятелствата, като преследвал най-вече личната си изгода. Той ту приемал определенията на Халкидонския събор, ту ги анате мосвал[362]. В началото бил дякон в Александрийската църква. После прекратил общението си с Протерий, заради което бил осъден. Твърде вероятно е да е участвал и в неговото убийство[363].

При така сложилите се обстоятелства всичко в този момент било в ръцете на Константинополския патриарх. Акакий знаел добре какво иска – господство на неговата катедра над църквите на Изтока. Тази цел била постижима единствено с помощта на императора[364]. Падането на клетвопрестъпника Иоан Талая в жертва на гнева на Зинон било очаквано и естествено. От друга страна, не било трудно последният да бъде убеден да приеме петицията в полза на Петър Монг. Акакий обаче не можел да допусне императорът просто така да утвърди Монг, както преди това Василиск сторил с Тимотей Елур, в резултат на което били отменени всички решения от Халкидон. Ако това би се случило, то и правните основания за суверенните права на Акакий, постановени на събора, биха били обезсилени. Петър трябвало да заплати като цена за разрешението да остане приемник не само на Тимотей Елур, но и на Салофакиола, с безусловно признаване на упорито проклинания от него и предшественика му Халкидонски събор; а тъй като императорът бил този, който, вместо да го преследва, му осигурявал закрила, то той трябвало и да изиска заплащането на тази цена. Монг, от своя страна, узнавайки за благоприятното развитие на събитията, изпратил на Акакий изповедание на своята вяра и обявил, че приема Халкидонския събор и следва всичките му определения. След тези заявления Акакий решително преминал на негова страна и още по-настойчиво започнал да действа в негова полза пред императора. Работите на Талая не вървели към добро, а се случило и още нещо, което не би могло да предразположи византийския двор в негова полза: неговият покровител Ил издигнал знамето на бунта срещу императора. Естествено било Талая да бъде заподозрян в съучастие. Императорът решително заел страната на Монг и го утвърдил за патриарх на Александрия, като предварително му заповядал формално да влезе в общение с папа Симплиций и патриарх Акакий. За Талая пък заповядал да бъде изгонен от Александрия като клетвопрестъпник и извършител на светотатство. Акакий от своя страна също написал на александрийците, че е встъпил в общение с Монг, след като той напълно доказал своето православие. Когато след това Петър ІІІ Монг (482-490) пристигнал в Александрия, Иоан Талая побързал да се отдалечи. Клирът и народът го уговаряли да остане, като му обещавали да умрат за него, но той не се вслушал в гласовете им и избягал отначало в Антиохия при Каландион, а след това в Рим при папата[365].

ІІ.2.3. Енотиконът

Средството, предложено от живеещите в Константинопол привърженици на Монг, за възстановяването на мира в Александрийската църква, се състояло в това, императорът да издаде вероизповедна грамота, която да послужи като основа за обединение на разномислещите партии. През 482 г. бил изготвен текстът на императорския едикт, наречен Енотикон (ενωτικóν)[366], тоест послание на съединението, който трябвало да бъде представен на Петър Монг за подпис[367]. Същността на съдържанието на този документ се състои в следното: като казва предварително, че силата на държавата и благосъстоянието на Църквата зависят от единомислието на вярващите, императорът след това уведомява александрийците, към които основно е адресиран този едикт, че заради това „преблагочестивите архимандрити, пустинници и други почтени хора ни изпращаха молби и със сълзи ни умоляваха да устроим единението на светите църкви така, че едните членове на Църквата да дойдат във връзка с другите, защото ненавистникът на доброто отдавна вече се опитва да ги раздели, знаейки, че ако започне да се бори с цялото тяло на Църквата, то ще бъде победен”. „Извършени са хиляди убийства и с потоци кръв е осквернена не само земята, но и въздухът”. Едни са умрели без кръщение, а други – без да се сподобят с причащение със светите тайни. „Кой не би желал да промени към по-добро едно такова състояние на нещата?” В едикта като основание на вярата бил посочен Никео-Цариградският символ, към който се е придържал и Третият вселенски събор. „Несторий пък, заедно с Евтихий, като хора, мислещи несъгласно с гореспоменатите отци, и ние предаваме на анатема, приемайки при това и 12-те глави, изречени някога от Кирил, блажения по памет епископ на светата католическа Александрийска църква. Изповядваме също, че единосъщният Син Божи и Бог, наистина въчовечилият се Господ наш Иисус Христос, единосъщен на Отца по Божество и единосъщен нам по човечество, слязъл и въплътил се от Св. Дух и Мария Дева и Богородица, е един, а не са двама; казваме: един е и в чудесата, и в страданията, които доброволно е претърпял по плът. А мненията на тези, които Го разделят или сливат, или във въплъщението въвеждат призрак, въобще не приемаме, защото безгрешното наистина въплъщение от Богородица не е прибавило Син; Троицата си останала Троица и след въплъщението на един от Троицата – Бог Слово. И така, знаейки, че нито светите навсякъде православни църкви Божии, нито боголюбезните предстоятели, техните иереи, нито нашето царство са приемали и приемат друг символ или определение на вярата, освен гореспоменатото свято учение, и ние се присъединяваме към него без страх. И това ние ви написахме не като нововъведение относно вярата, а като думи за ваше удовлетворение. Който е мислил или мисли нещо друго, сега или в друго време, на Халкидонския или на който и да е друг събор, него ние анатемосваме, а особено Несторий и Евтихий с техните единомишленици[368].

Осъждането на Несторий и Евтихий се съгласувало с Халкидонския символ, докато безусловното признаване на анатематизмите на св. Кирил Александрийски предизвиквало едно противоречие: вероопределението привежда като норматив само посланието Καταφλυαρουσι и единителното послание на Кирил до Иоан Антиохийски. На едно от първите заседания в Халкидон е било направено предложение да бъде взето под внимание и посланието на Кирил с анатематизмите, но то останало необсъждано[369]. Както в Халкидон, така и в Енотикона е възприет основният израз за въплъщението от Антиохийската уния (433 г.). Следващите редове от едикта били насочени против аполинарианите[370], тоест съответствали по смисъл на разбиранията на халкидонистите. Следва уверението на императора, че това именно е веруюто на православните църкви и епископите, както и неговото собствено, и се настоява всички да се присъединят към него.

Енотиконът не отменял нищо, дори и осъждането на формулировките μια φυσις μετ την ενωσιν или γνωριζομενον εν δυο φυσεσιν (една природа след единението; познат в две природи) на Кирил Александрийски. Въобще не става дума за проклинане на Халкидон или Tomus Leonis. Това правело признаването на Енотикона еднакво трудно както за халкидонистите, така и за техните противници. Доколкото двамата императори (Зинон и Анастасий), които упорито се придържали към документа – първият безскрупулно, а вторият по вътрешно убеждение – декларирали, че халкидонската вяра по смисъла си не е отменена[371], тя успяла да се съхрани. Тезата обаче формулирана от папа Лъв І и потвърдена от приемниците му, че Халкидонският символ е окончателното, неподлежащо на обсъждане и не нуждаещо се от никакво допълнение или изменение изложение на вярата, била неприемлива за църквите от Изтока. Съвременниците наричали императорския Енотикон „домостроителство” (οικονομιαν)[372], тоест акт, с издаването на който правителството, от снизхождение към човешките слабости и за достигане на висши църковно-политически цели, се отказва от някои конкретни вероизповедни определения, без в същото време да нарушава самата същност на вярата. Така и в настоящия акт, изпускайки точните изрази за едната ипостас и двете природи в Иисус Христос, въведени от Халкидонския събор, правителството, за да привлече еретиците в лоното на Църквата, излага халкидонското учение, но с други думи и в по-общи черти. След това то, макар и да осъжда Евтихий като еретик, отново от снизхождение към еретиците не нарича Халкидонския събор вселенски. В сравнение с Енцикликата на Василиск Енотиконът се отличава:

1) с по-голяма определеност и

2) с преследването на съвсем противоположни цели.

Макар и двата документа да били издадени с цел възстановяване на единомислието и за единение в Църквата и държавата, в същото време, докато Енцикликата била издадена с хитрата цел да въведе навсякъде монофизитството, поради което в нея Халкидонският събор е осъден пряко, то Енотиконът има за цел постепенното разпространение и утвърждаване на халкидонските определения, поради което в него се осъжда виновникът за монофизитството – Евтихий.

Преговорите с египетските монаси минали така гладко, че императорът и патриархът повярвали, че всичко ще протече според плана. Акакий внесъл името на Петър Монг в диптихите[373], Зинон изпратил в Рим сановника Ураний с една сакра, в която, от една страна, Иоан Талая бил обявен за недостоен за свещенически сан поради клетвопрестъпничество, а от друга, се съобщавало, че Петър Монг, който декларирал, че приема Халкидонското вероизложение, е въздигнат за патриарх на Православната църква в Александрия[374]. Появили се слухове, които поставяли под съмнение възприемането на Енотикона от страна на Петър, който му бил връчен лично от управителя на Египет, но те се оказали неверни. Петър го подписал и наредил да бъде прочетен в храмовете. Той се съгласил и с искането да влезе в общение с „протерианите”, тоест халкидонистите[375]. По повод на това Акакий подписал синодиката му, с което общението помежду им се възстановявало в пълнота[376].

В Антиохия патриарх Каландион бил свален и изпратен на заточение в Големия Оазис[377] (484 г.), с формалното обвинение за съучастие в бунта на Ил и за привързаност към несторианството. В действителност обаче според свидетелствата на Теофан и дякон Либерат, същинската причина за присъдата била отказът му, да приеме Енотикона[378]. На негово място императорът за трети път утвърдил Петър Гнафей (485-488), който отново успял да спечели доверието на правителството. Императорският представител Ураний свикал в гр. Антиохия събор на епископите от диоцеза, който признал новия патриарх и приел Енотикона. Съобщаващата за тези събития синодика Ураний взел със себе си и в Александрия, с което общението между двете патриаршии било възстановено[379]. Не така обаче стояли нещата в Константинопол. Акакий отказал да влезе в общение с Петър Гнафей[380], вероятно за да угоди на Иоан Кодонат[381].

В общение с Монг влязъл и Мартирий Иерусалимски[382]. Може да се предположи, че примерът на главите на църквите бил последван и от много епископи и вярващи. Известно е, че патриарх Акакий уговарял императора да употреби репресивни мерки, за да подбуди епископите да приемат Енотикона[383].

По такъв начин всички източни патриарси[384], много епископи и вярващи се съгласили да приемат Енотикона като акт, способстващ за единението на Църквата. В същото време обаче имало и много други епископи, монаси, клирици и миряни, които го отхвърляли като много опасен за чистотата на истинската вяра. Така например отказали да го приемат и подпишат епископите: Роман Халкидонски, Евсевий Самосатски, Юлиан Мопсуестийски и много други, които заради това били низвергнати и лишени от катедрите си, макар че в актовете за низвержение била записана друга причина – участието им в бунта на Ил (нещо доста вероятно при заплетеността на тогавашните политически обстоятелства)[385]. От една страна, те справедливо предполагали, че Енотиконът, като оставял въпроса неразрешен, можел, според обстоятелствата, еднакво да се употребява в полза на Православието, така и на еретиците, именно поради липсата на точна формулировка в текста. Строго православните отхвърлили Енотикона като опасен не само за авторитета на Халкидонския събор, но и за самата истина, утвърдена от този събор. По подобни причини враждебно към едикта се отнесли и крайните монофизити: в него те пък виждали хитра клопка срещу монофизитството и го признавали за недостоен за вселенското значение на истината, за каквато те смятали своето учение. Липсата на анатема срещу Халкидонския събор, според тях, означавало както неговото признаване, така и на утвърденото от него учение. Така, вместо предполаганото обединение, Енотиконът на Зинон възбудил още по-големи раздори: двете враждуващи страни, православни и монофизити, на свой ред се разделили всяка на по две части – на приемащи Енотикона и на отхвърлящи го. Така от първоначалните две групи се образували четири: строго православни, крайни монофизити, склонни към обединение православни и такива монофизити. Тъй като всички източни патриарси приели и подписали Енотикона, крайните монофизити останали без духовен глава, считайки за свой последен законен патриарх починалия Тимотей Елур, поради което били заклеймени от православните с името акефали (ακεφαλοι), тоест безглави, без водач.

Скоро станало ясно, че единението не обхванало и един от важните фактори на църковния живот – монасите, които зачитали политиката на епископите дотолкова, доколкото и земния свят въобще. Опозицията на халкидонистите в Египет била сравнително по-безобидна. Иоан Талая избягал, веднага след като разбрал за свалянето си. Неговите манастирски братя – тавенисиотите се ограничили само с това, да сеят раздори между Петър и Акакий. Вероятно те разпространявали слуховете, че Монг е еретик и ще си остане такъв, като с това се опитвали да предотвратят влизането в сила на Енотикона. Също те обвинили Петър пред Акакий, че е изровил от гроба тялото на Тимотей Салофакиола[386] и че е проклел Халкидонския събор[387]. Дори и да били основателни тези обвинения, те били отправени от едно незначително малцинство в столицата и далече от Александрия. Въпреки полученото писмено опровержение, Акакий изпратил един свой презвитер там да разузнае, дали Петър отстоява независимостта си от Константинополския патриарх и дали се придържа към неговата вяра, тоест Енотикона. За Монг не било трудно да се изготвят протоколи от манипулирано дознание, извършено само от един чиновник[388]. Безпринципността и непостоянството на Петър Монг не се проявили никъде в такава степен, както в действията му след обнародването на Енотикона. Египетските монаси-акефали, виждайки в едикта голяма опасност за своето учение, въстанали против него и започнали да настройват народа срещу патриарха. В така появилия се разкол те прекъснали общението си с Петър. За да ги върне при себе си, той публично анатемосал Халкидонския събор. Вестта за това стигнала до Акакий и той изпратил в Александрия своите апокрисиарии, но Монг побързал да ги убеди с писмени документи, засвидетелствани собственоръчно от някои видни александрийци, че нищо подобно не е се е случвало. Освен това той изпратил на Акакий послание, в което нарича Халкидонския събор „свят и вселенски”и напълно съгласен с определенията на никейските отци. Затова той приема този събор, а и не може да го отхвърли, тъй като още преди това го е утвърдил. Що се отнася до неблагоприятните слухове, които се разпространявали за него, то вината за това е на монасите, които „и сега не престават да сеят плевели; те избират за свои оръдия хора, които не са живели никога в манастир; бродят насам-натам, разпространявайки различни слухове и за нас, и за мира в Христовата църква, и не ни дават никаква възможност да действаме в светата Божия вселенска църква канонически и благоприлично. Те правят така, че повереният ни народ по-скоро ни управлява, отколкото ни се подчинява, и искат да правят това, което Бог не търпи[389]. Акакий се успокоил, но Монг, със засилването на разкола в Александрия и отстъпвайки пред натиска на по-многобройната група на акефалите, отново предал на анатема както посланието на папа Лъв и деянията на Халкидонския събор, така и всички онези, които не приемали съчиненията на Диоскор и Тимотей Елур. Православните епископи и архимандрити той убеждавал да се присъединят към него, а когато те му отказали, той започнал гонение срещу тях. Един от монасите на име Нифалий избягал в Константинопол и донесъл на императора за всички беззаконни действия на Монг. Зинон „извънредно се смутил” (συνταραχθεις) и направил опит да помири александрийците помеду им, но без успех.

Междувременно патриарх Акакий починал (юли 489 г.) и неговото място заел Фравита (489-490). По примера на всички новопосветени патриарси, той изпратил на Петър Монг послание, съдържащо изложение на вярата му. Петър, от своя страна, побързал да му отговори, но в своето послание се задоволил само с анатема на Халкидонския събор. Фравита умрял само три месеца след избирането си и бил последван на катедрата от Евфимий (Ευφήμιος) (490-496), родом александриец, който дотогава бил презвитер в една константинополска църква и началник на старопиталищата (πτωχοτρóφος). Той бил ревностен халкидонист. След като получил ответната грамота на Петър Монг, Евфимий бил силно смутен и прекъснал общението си с него. Сега и двамата патриарси били готови да свикат поместни събори, на които да произнесат отлъчване един срещу друг, когато скоропостижно починал Петър Монг (29 октомври 489 г.) и бил наследен от Атанасий ІІ[390](490-497).

Петър Гнафей, встъпвайки в управлението на Антиохийската катедра след изгонването на Каландион, предизвикал огромни смутове и безпорядък в своята църква, които отекнали чак в Палестина. Както преди, той се изявил като ревностен противник на Халкидонския събор, навсякъде свалял православните епископи, а на тяхно място поставял монофизити и въвел любимата си прибавка „распньІся за ньІ” към Трисветата песен. Най-забележителното му действие по време на неговото трето и последно управление на Антиохийската патриаршия било ръкополагането за епикоп на град Иерапол на някой си Ксенай, освободен роб, по произход персиец. Патриарх Каландион го бил изгонил от Антиохия заради буйния му характер и неправоверие. Носел се слух, че той дори не е кръстен. Сам той обаче се представял за клирик, обикалял съседните села и подбуждал населението против Православието. Именно този Ксенай бил ръкоположен за епископ от Петър Гнафей. За благозвучие той приел името Филоксен. Когато Петър разбрал, че Ксенай не е кръстен, той заявил, че хиротонията му ще замести кръщението. В лицето на Филоксен монофизитите намерили ревностен поборник за своето учение[391]. Скоро след това Гнафей починал (488 г.) и неговото място заел Паладий (488-498), презвитер в храма „Великомъченица Текла” в Селевкия, който бил негов съмишленик. Трябва да се отбележи, че при заемането на катедрата той получил помощта на силенциария Анастасий, който след смъртта на Зинон станал император[392]

_____________________________

360. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 153.

361. Части от тази „жална песен” са попаднали и в текста на Енотикона; ср. Cod. Vat. Gr., 1431 (ed. Schwartz), p. 53.

362. Evagrius, op. cit., III, cap. 17.

363. Liberatus, Breviarium, cap. 15, p. 146.

364. Coll. Veron., Ep. 11, p. 36; ср. също Coll. Berol., Ep. 21, p. 72.

365. Theophanes, op. cit., 199-202; Evagrius, op. cit., III, cap. 12; 15-16; 20; Liberatus, Breviarium, cap. 16-18, p. 147-150.

366. В някои от изворите авторството на Енотикона се приписва на Акакий, ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 13: ταúτην την οικονομίαν γνωμη συντεθειμένην Ακακίου του βασιλείδος επισκοπου. Theophanes, op. cit., р. 202; Cedrenus, op. cit., 1, p. 619. Ние сме склонни да се усъмним в това твърдение, приемайки аргументите на Болотов, В. В., Лекции…, т. ІІІ, с. 301.

367. Точното му название Ηδικτον Ζήνωνος е запазено единствено в появилата се скоро след издаването му сбирка на Cod. Vatic. Gr. 1431, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 197. Наименованието ενωτικóν се среща първо у Zacharias Rhetor и Severus, а е станало популярно чрез Evagrius, op. cit., III, cap. 14. Тъй като папите никога не се позовават, като цитират такива документи, те също не споменават и този. Единственото място, където в папско писмо се появява наименованието ενωτικóν, е плод на фалшификация, ср. Schwartz, Ed., Ibid.

368. Evagrius, op. cit., III, cap. 14; Liberatus, Breviarium, cap. 17, p. 148-149.

369. АСО ІІ 1, р. 279.

370. Ср. Lietzmann, H., Apollinaris, p. 296.

371. Coll. Veron., Ep. 11, p. 36; Coll. Avell., Ep. 125, p. 539.

372. Evagrius, op. cit., III, cap. 13.

373. Liberatus, Breviarium, cap. 17; индиректно това се подчертава и от писмото на Акакий в Zacharias, op. cit., p. 236.

374. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 152, от 15 юли 482 година.

375. Evagrius, op. cit., III, cap. 13.

376. Ср. Liberatus, Breviarium, cap. 17.

377. Evagrius, op. cit., III, cap. 16. Cedrenus, op. cit., 1, p. 620. Под Големия Оазис (Οασις) се разбира една местност в египетска Тиваида, доста вредна и гибелна за жителите поради нездравословния си климат. Това било мястото за заточение на осъдени за тежки престъпления. Тук е бил заточен и Несторий, ср. Classeni, Notae in Theophanem, Bonn 1839, t. II, p. 371.

378. Theophanes, op. cit., p. 207; ср. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151: Interea Calendion archiep Antioch deponitur, accusatus in aperto, tamquam indevotus principi, mittens populum in rebellionem cum Ello; latenter autem, quia se non suspenderet et a Felicis papae et a loannis communione.

379. Текстът е запазен в сирийски превод у Zacharias, op. cit., ІІІ, сар. 5, p. 233.

380. Ср. Coll. Avell., Ep. 95; Coll. Veron., Ep. 10, p. 27; 32. Правилно Кирил Скитополски, Vita Sabae, cap. 32, p. 265, отбелязва, че Петър е узурпирал Антиохийската катедра. Обърканото съобщение в Theophanes, op. cit., p. 137, вероятно е резултат от отказа на Акакий да признае предложения от императора Антиохийски патриарх.

381. В Zacharias, op. cit., ІІІ, сар. 5, p. 233, са изброени провинциите, чиито епископи са присъствали на Антиохийския събор: Арабия, Финикия, Ливан, Сирия Втора, Ефратезия, Киликия. Прави впечатление, че е пропусната Приморска Финикия (Phoenicia maritima), заедно с митрополита на Тир. Там Акакий бил преместил Иоан Кодонат, който бил изгонил Петър Гнафей от Антиохия след падането на Василиск.

382. Evagrius, op. cit., III, cap. 16. Cedrenus, op. cit., 1, p. 620.

383. Theophanes, op. cit., p. 203; 205.

384. Ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 50, където той конкретно пише за това.

385. Theophanes, op. cit., p. 207.

386. Ср. Coll. Veron., Ep. 5, p. 6; Theodorus Lector. – In: Anecdota Paris, 2 (ed. Cramer), p. 105; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 190.

387. Evagrius, op. cit., III, cap. 17.

388. Ср. Zacharias Rhetor, Vita Severi, in: PO, 2, p. 36.

389. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151; Evagrius, op. cit., III, cap. 16-17; Coll. Avell., Ep. 99, p. 791; Zacharias, op. cit., III, cap. 6, нарича монасите αποσχισται.

390. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theophanes, op. cit., p. 206. Теофан пише, че Фравита, след възшествието си на патриаршеския престол, изпратил на папа Феликс грамота, в която го известявал, че е в общение само с него – папата, а с Петър Монг не е в общение, докато на Петър Монг написал обратното, че с папата не е в общение, а само с него. Агенти на Феликс прихванали тази грамота до Монг преди апокрисиариите на Фравита да пристигнат в Рим. Затова, когато те се явили при папата, той ги изгонил и не приел грамотата на Фравита.

391. Theophanes, op. cit., p. 207-208; Cedrenus, op. cit., 1, p. 620.

392. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theophanes, op. cit., p. 209; Cedrenus, op. cit., 1, p. 621.

Изображение: Император Зинон

Следва…