АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519) – продължение 11

ІІІ. Същност и развой на Акакиевата схизма

ІІІ.І. Религиозната политика на Анастасий І

Зинон умрял на 9 април 491 г.[466], без да остави мъжки наследник. Брат му Лонгин, когото Ил затворил през 475 г. в една исаврийска крепост и освободил чак през 485 г.[467], консул през 486 г. и 490 г., се надявал да го наследи, разчитайки на исаврийците в Константинопол и на магистъра на официите – негов сънародник и съименник[468], но исаврийците вече били омръзнали на всички. Ариадна, вдовицата на Зинон, която била в ситуация[469], подобна на тази на Пулхерия след смъртта на Теодосий ІІ, лесно спечелила съгласието на сената и армията за избора на силенциария Анастасий Дикор, илириец от Епидамн или Дирахиум (дн. Дуръс). Той произхождал от незнатно семейство. Още като юноша пристигнал в Константинопол, постъпил тук в дворцовата стража и скоро достигнал до второстепенната длъжност силенциарий, която заемал до самото си избиране за император. Този незначителен пост не му обещавал царуване. Анастасий бил с красива външност. Висок, строен и силен, той отрано привлякъл вниманието на императрица Ариадна и станал неин любовник. Той бил с две различни на цвят очи – лявото черно, а дясното светлосиньо, което не само не намалявало красотата му, но дори го правело особено приятен и интересен. Илириецът бил 60-годишен, когато неочаквано станал император. Ариадна била силно влюбена в него, което послужило като главна причина той да бъде избран, въпреки протестите на патриарх Евфимий. На 11 април 491 г., Велики четвъртък, император Анастасий І (491-519) бил коронясан, а 40 дни след възцаряването си, той, дотогава все още ерген, се оженил (21 май 491 г.) за Ариадна[470] и с това окончателно укрепил своята върховна власт. Разглеждан като политик и държавник, той може да бъде отнесен към най-забележи телните византийски василевси.

Анастасий, който в своята дълга служба имал възможността да опознае вулгарността на исаврийците, бил решен да се освободи от тях, като в началото пристъпил към тази задача толкова меко, колкото било възможно. Най-опасният от тях – Лонгин[471] от Кардала, когото през 484 г. Зинон направил магистър на официите, той освободил от длъжност, но му разрешил да замине за Исаврия, както и на мнозина други, които повече не искали да изпълняват своите длъжности в Константинопол[472]. Но тъй като все още мнозина от тях оставали в столицата, той ги интернирал заедно с роднините на Зинон. Новината, че Лонгин готви въстание в Исаврия, предизвикала конфискация на останалото в столицата имущество на всички прогонени. През следващата 492 г. една голяма армия, сформирана от Лонгин и другите исаврийци, настъпила към Константинопол. При Котвайон във Фригия тя била пресрещната от императорските войски и разбита; но да бъде сломена съпротивата, която бунтовниците оказвали в планините си, било доста трудно. Едва през 497 г. станало възможно да им бъде нанесен решителен удар, а през 498 г. и окончателният. Този път работата била свършена както трябва: разбойническите планини и пиратските свърталища били унищожени, главатарите на контрабандистите били екзекутирани, а племената, на които не можело да се има доверие, били преселени в тракийските погранични райони[473].

Императорът построил множество крепости[474]. Недоволен от това, че не е пропъдил враговете от Изток, той възстановил срещу персите крепостта Дара (Анастиополис) в Месопотамия, чиито останки и до днес будят учудване, както и дългите погранични укрепления, които преминават източно от провинциите Арабия и Палестина[475]. За предпазване на столицата и нейните околности от нашествията на северните варвари той построил т. нар. „Дълга стена”, която се простирала от Черно до Мраморно море на разстояние 400 стадия (около 60 км) от Константинопол[476]. Във вътрешнополитически план, за да ограничи бюрокрацията, той забранил да се откупуват militia, тоест цивилните и военните държавни длъжности[477], с което целял да ограничи поне един от източниците на корупцията. Той изгонил от столицата всички доносници и клеветници[478]; забранил борбите на гладиатори с диви зверове и преобличането на момчета в женски дрехи; поощрявал художниците и учените; възобновил военните маневри, които били доведени до упадък преди него; издал заповед, съгласно която само християни могат да бъдат адвокати[479].По отношение на бедните той бил жалостив и им раздавал голяма част от доходите си[480]. Заедно със състраданието си към тях, като държавник той се грижел и за благосъстоянието на своите поданици: наказвал фокусниците и шарлатаните със заточение, когато се докажело, че лъжат народа, отнемат имуществото му и го обричат на бедност[481]. Анастасий развил голямо строителство, за което се премълчава в посветените на него панегирици. То включвало водопроводи, пристанища, заграждане с крепостни стени на селищата в бедната на градове провинция Кападокия[482]. Снабдяването на столицата било поверено на специална постоянно действаща институция. Нововъведение било и това, че на провинциалните градове били отпускани субсидии за формиране на хранителни запаси в случай на глад и война[483]. В Александрия бил поправен фарът, който бил много необходим на мореплавателите.

В икономическата сфера ще отбележим само два големи негови успеха: първо, при смъртта му в хазната е имало 320 000 фунта злато[484], и второ, за което е хвален от всички летописци, през май 498 г. той отменил[485] един от най-непосилните данъци – χρυσαργυρον[486]. Данъчното бреме обаче все още оставало доста тежко, а и не претърпяло съществена промяна при реформите, повечето от които имали по-скоро палиативен характер.

Финансовото състояние на империята във времето, когато Анастасий поел властта, било доста тежко, за да може той да си позволи завоевателни амбиции[487]. Въпреки това той успешно водил войни по границите срещу бунтуващите се бедуински главатари и персийския цар Кавад. Срещу прабългарите му провървяло по-слабо. Постоянно от тяхна страна е имало грабителски набези, като те изчезвали така бързо, както се и появявали[488]. Когато в последните години на вече над 80-годишния император въстанал готът Виталиан, толкова опасен, колкото и Теодорих по времето на Зинон, старецът не загубил самообладание в критичната ситуация и така силно ударил врага, че осигурил спокойствието на империята. Върху подробностите от неговите реформи тук не можем да се спираме с оглед на темата.

Повечето летописци обаче се отнасят негативно към неговите религиозни убеждения. Наистина той е бил набожен; възстановил много църкви в Константинопол[489]; имал навика още с песента на петлите да отива в храма и стоял там, докато всички не си тръгнат[490]; постел редовно. Но при всички тези свои добри качества той се придържал към ереста на Евтихий[491]. Евагрий отбелязва, че сред народа се разпространявала мълва, че Анастасий се придържа към манихейския начин на мислене заради това, че патриарх Евфимий взел от него писмено изповедание на вярата и удостоверение, че няма да прави нововъведения в Църквата[492]. Но, пита се, защо патриархът ще иска от него това, ако дотогава не е имало мълва, че той е еретик? От по-нататъшното описание на Евагрий става ясно, че Анастасий съчувствал повече на еретиците, отколкото на православните[493]. В Иерусалим още приживе той бил предаден на анатема, а някои извадили името му от диптихите като еретик[494]. Майка му била манихейка, а чичо му Клеарх бил арианин[495]. Затова, отбелязват летописците, манихеите и арианите се зарадвали, като разбрали за избирането му за император[496].

Гледната точка на Евагрий за Анастасий по същество изразява само характера на неговата обща политика по отношение на различните еретици. Състоянието на империята и Църквата при смъртта на Зинон било следното: „Халкидонският събор, казва Евагрий, в това време не бил нито явно признат в светите църкви, нито пък изцяло отхвърлен, и всеки от предстоятелите се разпореждал така, както смятал за добре. Само някои от тях доста мъжествено отстоявали това, което било изложено на този събор, и не позволявали да се отхвърли дори и сричка от неговите определения, нито пък в тях да се допусне промяна, макар и на една буква, и вълнувайки се с голяма разгорещеност, не приемали в общение тези, които отхвърляли неговите постановления. Други пък не само не признавали Халкидонския събор и неговите определения, но и предавали на анатема както самия събор, така и посланието на папа Лъв. Трети – едни, подлъгани от хитрото изложение на царските грамоти, а други, с особено усърдие грижещи се за мира – се опирали на Енотикона на Зинон и също водели спорове помежду си за една или две природи; така че всички църкви се разпаднали на части и техните предстоятели не искали да бъдат в общение един с друг. Оттук произтичали и извънредно многото разделения и на Изток, и на Запад, и в Либия: нито източните епископи имали единение със западните и либийските, нито пък те взаимно с източните. Нещата стигнали до огромен безпорядък; защото, както източните предстоятели не влизали в общение помежду си, така и разпореждайки се с престолите в Европа и Либия, не благоприятствали нито на взаимното единение, нито на единението с предстоятелите извън техните граници[497]. Мнозинството от крайните монофизити (акефали) както и преди било съсредоточено в Александрия, а повечето от горещите привърженици на Халкидонския събор били в Константинопол. Иерусалим с намиращите се в него и наоколо манастири, а също и много други градове в Палестина, след първоначалните вълнения при появата на монофизитството, сега се поуспокоили и „относно правата вяра пребивавали в единомислие[498]. В Антиохия православните също били мнозинство; но еретиците, отстъпвайки по численост, ги превъзхождали по предприемчивост и дързост. Като цяло по численост приятелите на мира във всички части на империята превъзхождали радикално настроените: масата била склонна да пожертва вселенския авторитет на Халкидонския събор, стига с това да бъдел съхранен мирът в Църквата; но заедно с това масата отказвала и пряко да го осъди, тъй като държала на неговото учение и осъждала Евтихий и Диоскор[499].

При това състояние на Църквата, влизаща в състава на тогава все още обширната Източна римска империя, Анастасий решил да приеме за основа на своите действия в религиозната област Енотикона на Зинон. Той искал всички църкви да се наслаждават на мира и да са в общение помежду си. По тази причина той изисквал от техните предстоятели, приемайки Енотикона като основа за мира и взаимното общение, по въпросите на вярата да се разпореждат според местните традиции. „Анастасий, казва Евагрий, като човек разположен към мира, решително не искал никакви нововъведения, особено в положението на църквите, и с всички мерки се стараел светите църкви да не бъдат смущавани, а всички негови поданици, с прекратяването на всички разпри и спорове по църковни и граждански дела, да се наслаждават на дълбок мир”[500]. Зинон, бидейки в дълбините на душата си склонен към монофизитството, но познавайки многочислеността и политическото значение на православните в Константинопол, от когото единствено зависела властта на императора, бил принуден да покровителства православните и притеснявал еретиците, дори и след като издал Енотикона. Няма съмнение, че и Анастасий съзнавал силата и значението на православните в столицата; но в отношенията си към еретиците той бил по-умерен от Зинон и отишъл по-далече. На всички фракции той разрешил да се придържат към различията в своите мнения, стига те да приемат Енотикона, да не се чуждеят до крайност една от друга, да не предават Халкидонския събор на анатема, но и да не го провъзгласяват за вселенски, въобще – да съзнават себе си като членове на едно и също християнско семейство и на една и съща държава[501].

Възможно ли е било цялостното провеждане на такава политика при състоянието и взаимоотношенията между описаните групи? Успял ли е Анастасий да запази бепристрастието, което се очаквало от един василевс? Желанието да проявява своите вътрешни нагласи, да разпространява своите вярвания и идеи във възможно най-широк кръг от последователи, да служи на истината, както заради самата нея, така и заради собственото си спасение, представлява дотолкова съществена потребност на духовната природа на човека, колкото и храната, питието и движението – за телесната. Дори и само поради тази причина не следвало да се очаква, че опонентите в областта на вярата ще останат в покой. Освен това, в самия характер на предначертаната от Анастасий религиозна политика се забелязва едно обстоятелство, което не благоприятствало за мира в Църквата. Императорът обявил свобода на мненията при условие приемането на Енотикона, което вече изключвало свободата. Този подход бил сметнат от православните като нов опит за въвеждане на монофизитството. Анастасий, на свой ред, не винаги се държал на висотата на безпристрастието; увличан от борбите на спорещите, нерядко в сблъсъците на православните с еретиците той заставал на страната на последните. А това само затвърждавало убеждението на първите в зловредността на неговата политика по верските въпроси.

Личното благочестие на Анастасий не било отричано дори и от Рим[502]. Когато след смъртта на Петър Гнафей (488 г.) Антиохийската катедра се овакантила, в Константинопол било широко разпространено мнението, че Анастасий е човекът, който може да въведе ред в сложните църковни отношения в столицата на диоцез Ориент и той бил причислен към кандидатите за патриаршеския престол[503]. Широката благотворителност, забраната на цирковите зрелища[504] и пантонимите[505] били прояви на благочестивото му съзнание. Но личното благочестие на Анастасий не може да бъде отделяно от разбирането му за длъжността на владетеля. Задължението на всеки християнски император да се грижи за това, една-единствена църква да възнася към небето своите необходими молитви за здравето и победата на единната империя, означавало за него повече от една традиция. То тежало върху него като една свята служба, за която той носи отговорност пред Бога. Вече като зрял мъж той преживял разделението в Александрийската църква и от непосредствена близост наблюдавал как Енотиконът на неговия предшественик я върнал обратно към общение с Константинопол. На него му се струвало престъпно да пожертва този успех. В съзнанието му било заложено и той смятал за съдбоносно за себе си и за правителството да не се държи дистанцирано от църковните дела и дейци. Той не признавал, че Енотиконът е бил един несполучлив опит за преодоляване на противоречията, породени от появата на монофизитството. Въпреки всички трудности, той останал верен докрай на избраната от него линия, която считал за правилна: да не се бърка в работата на богословите, да не се опитва да фабрикува догмати и да не злоупотребява по зилотски с императорската си власт. Той не преследвал монасите, в чието лице без разлика виждал свети мъже, когато те се противопоставяли на политиката му[506]. Такива преследвания, каквито предприели Юстин и Юстиниан веднага след отмяната на Енотикона, при него няма, а когато считал за необходимо да отстранява епископи, той строго изисквал това да става без кръвопролитие[507].

Кедрин предава един факт, отнасян от него към края на управлението на Анастасий, който е много характерен за определяне на отношенията между църковната и гражданската власти в тази епоха. Един епископ на име Инианд (Оινιάνδος) обладавал непреодолима сила да обръща всички еретици, с които говорел, от ересите им в Православието. Императорът го повикал при себе си и започнал да го убеждава да премине в редовете на неговите привърженици, като му обещал да изпълни всяко негово желание. Благочестивият епископ обаче му отговорил следното: „По-добре ти премини на страната на православните, за да не би, като следваш ученията на нечестивите Севир, Евтихий и Доскор, да наследиш вечния огън”. Като казал това той взел края на императорската му мантия и продължил: „Господарю, тази одежда няма да те последва след смъртта ти, но там ще те съпътстват единствено благочестието и добродетелите ти. Остави Църквата, която Христос изкупи с кръвта Си. Ти си неук и не можеш да правиш правилни умозаключения, ти не знаеш с точност нито един от догматите на Църквата. Ти само с подигравки или с лъжливи думи можеш да сплашваш неразумните. Радвай се на собственото си достойнство, на това че си император, и не наказвай предстоятелите на църквите”. Изслушвайки тази простичка и заедно с това силна реч на смирения епископ, Анастасий, отбелязва Кедрин, се обидил и нищо не можал да отговори. Той предложил на Иниад неголям паричен подарък, но последният, „гледайки единствено на вярата си в Бога и на благочестието”, не пожелал да вземе нищо. Макар и много беден, епископът предпочел да се чувства свободен от всичко земно[508]. Този факт, разказан от Кедрин, от една страна, говори за благородството и възвишеността на мислите на благочестивия епископ, а от друга – за мекостта и снизходителността на характера на Анастасий. Инианд поискал от него да премине към Православието и да съдейства на представителите на църквите или поне да им предостави свобода на действие. Анастасий би могъл да възрази на това с въпроса: а къде е Православието? Може ли императорът да остане равнодушен към силните и страшни вътрешни вълнения и безпорядък в империята? И не следва ли той в своите разпореждания съветите на църковната власт? – Но той замълчал, уважавайки чистосърдечната и проста реч на епископа.

До края на живота си императорът останал верен на първоначалната си политика – примиряване на враждуващите партии на основата на Еноткикона. Разбира се, неговото лично религиозно убеждение го заставяло да бъде повече от снизходителен към монофизитите, така че в неговите ръце Енотиконът приличал на православно средство за въвеждане на монофизитството. Но въпреки всичко трябва да се отбележи и това, че враждебното настроение на православните и техните бунтове срещу Анастасий в много отношения били в основата си породени от факта, че той явно не искал да заеме страната нито на ревнителите на Халкидонския събор, нито на крайните монофизити.

Анастасий умрял († 9 юли 518 г.)[509] скоропостижно, ударен от мълния, и бил погребан в храма „Св. Апостоли” в един гроб с жена си Ариадна, починала в края на 515 г. Опитът му да продължи делото на Зинон за примиряване на враждуващите групи въз основа на формула, изключваща точните определения, може да послужи като красноречиво доказателство, че както истината сама по себе си не търпи никаква двусмисленост и неопределеност, така и човешката природа не може да се успокои от широки формули, които могат да вместят в себе си и едното, и другото, а всяка иска точен израз в своя предмет. Затова примирението на партиите на основата на общи, допускащи двусмислено тълкуване формули, било невъзможно, и то най-вече в епоха, в която стремежът към разясняване на религиозната истина е бил най-силен. Невъзможно е било и заради това, защото правителствените лица, при всичкото си желание и държавна необходимост да бъдат безпристрастни, не са можели да останат такива в разгара на силната религиозна борба.

____________________________

466. Malalas, op. cit., p. 391.

467. Marcellinus, op. cit., p. 93.

468. Theophanes, op. cit., p. 135.

469. Ср. Priscianus, Panegyricus, p. 301.

470. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 7; Evagrius, op. cit., III, cap. 29; Theophanes, op. cit., p. 210; Cedrenus, op. cit., 1, p. 622.

471. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 137.

472. Evagrius, op. cit., III, cap. 29.

473. Това се потвърждава от факта, че императорските генерали, провели операциите, са били удостоени с консулата съответно: Иоан Скита за 498 г., а Иоан Гърбавия за 499 г., ср. Brooks, op. cit., p. 237.

474. Cedrenus, op. cit., 1, p. 630; Malalas, op. cit., p. 399.

475. Ср. Procopius, op. cit., p. 6; Zacharias, KG, VII, 6, 115-119.

476. Evagrius, op. cit., III, cap. 38.

477. Ср. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53; Priscianus, op. cit., p. 201.

478. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626: ουτος τους δηλατορας έκ της πóλεως τελείως έξεκοψεν.

479. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53.

480. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626.

481. Cedrenus, op. cit., 1, p. 629; Malalas, op. cit., p. 395.

482. Ср. Malalas, op. cit., p. 406.

483. Ср. Priscianus, op. cit., p. 206; Procopius, op. cit., p. 13. Тежки гладни катастрофи, обаче, предизвикани от скакалци, не могли да бъдат предотвратени с тези мерки, както сочи Josua Stylites, op. cit., p. 38.

484. Ср. Острогорски, Г., История на Византийската държава, с. 114; Procopius, op. cit., p. 121. В обращение по това време е златният solidus (гр. номизма) с тегло 4,48 г., а един фунт злато е бил равен на 72 солида, ср. Острогорски, Г., История на Византийската държава, с. 85.

485. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53. Този данък Анастасий унищожил по настояване на монасите, ср. Capizzi, C., Anastasio I, p. 141.

486. Какъв отзвук е имало при тази отмяна, показва най-добре съобщението на Josua Stylites, op. cit., p. 31, за радостта в Едеса; също и речта на св. Сава пред императора започва с благодарността на цялото римско общество за отменения преди 13 години данък, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 54.

487. Характерни за неговата мирна и дефанзивна политика са първите преговори с персийския цар, след като Анастасий поел властта, ср. Josua Stylites, op. cit., p. 20; 21.

488. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 217.

489. Theodorus Lector, op. cit., ІII, cap. 21.

490. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626.

491. Ibid., p. 625.

492. Evagrius, op. cit., III, cap. 32.

493. Ibid., cap. 44.

494. Ibid. cap. 34.

495. Theodorus Lector, op. cit., ІII, cap. 7; Theophanes, op. cit., 210-211.

496. Ibid.

497. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

498. Ibid., cap. 33.

499. Ibid., cap. 31.

500. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

501. Ibid.

502. Ср. Coll. Veron., 8, p. 21, 3; Anastasius, Ep. 1, (Ed. Thiel), p. 616,

503. Ср. Theophanes, op. cit., p. 135; Procopius, оp. cit., p. 3.

504. Ср. Theodorus Lector, op. cit., ІI, cap. 53; Priscianus, op. cit., p. 223.

505. Ср. Procopius, оp. cit., p. 12. Това е било предизвикано от едно определено произшествие, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 143; Malalas, op. cit., p. 168, което Marcellinus, op. cit., поставя през 510 г. Тази заповед обаче е била валидна само за Константинопол и едва ли е била задълго.

506. Ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 51.

507. Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 34, който дава една точна преценка на императора от лична позиция. Едно непосредствено впечатление за личността на императора дават писмата му до папа Хормизд (ср. Coll. Avell., Ep. 125; 138) и до палестинските монаси (ср. Usener, Theodosios, p. 60). Освен това и мястото у Severus, Ep. 2, p. 16, не е за пренебрегване, тъй като той е познавал добре императора.

508. Cedrenus, op. cit., 1, 633-634. Сходен с този факт предава Кирил Скитополски в житието на св. Сава. Императорът се разгневил на патриарх Илия Иерусалимски, за това, че той не приемал осъждането на Евфимий и Македоний, държал на Халкидонския събор и привлякъл на своя страна и Флавиан Антиохийски. Беди застрашавали Иерусалимската църква. По молба на Илия св. Сава и други игумени на палестински манастири заминали за Константинопол, за да молят императора да не смущава мира в Иерусалимската църква. Императорът ги приел много радушно, изпълнил всичките им молби и ги надарил богато. Св. Сава имал специална аудиенция при него, на която Анастасий разкрил причините за гнева си срещу патриарх Илия. „Той, казал императорът, се надсмя над нашата власт, когато в писмата си до нас пишеше, че отхвърля всяка ерес, която въвежда нещо ново срещу правата вяра и не приема постановеното на Халкидонския събор заради съблазънта, произтичаща от това, а в същото време отказа да приеме декретите за низлагането на Евфимий и Македоний за несторианство, противодействаше и на Сидонския събор (свикан по заповед на Анастасий и председателстван от Сотирих и Филоксен – ск. м.), който анатемоса Халкидонския събор, и дори увлече със себе си и патриарх Флавиан”. Св. Сава отговорил, че Илия Иерусалимски съблюдава правата вяра, няма уклон нито към несторианството, нито към евтихианството, поради което цяла Палестина моли императора да остави светия град Иерусалим на мира, да не закача патриарх Илия и въобще да не смущава събора на архиереите. Анастасий бил толкова трогнат от простотата и откровената реч на отшелника, че накрая му казал: „добре е казано в Божественото писание: който ходи в непорочност, ходи безопасно (Притч. 10:9). Но моли се за нас и остави грижите, защото ние постановяваме, че, заради твоя святост, нищо няма да бъде сторено срещу вашия архиепископ, а и тебе пускаме оттук с всички почести”, ср. Vita Sabae, 50-52. Анастасий се съгласил да изпълни всички молби на св. Сава, но Марин Апамейски попречил на изпълнението на някои от тях. Впоследствие патрирах Илия бил свален заради отказа му да влезе в общение със Севир Антиохийски. Неговият приемник Иоан ІІІ Иерусалимски, поддържан от св. Сава, св. Теодосий и останалите монаси и народа, тържествено анатемосал Несторий, Евтихий, Севир, Сотирих и всички, които не приемали Халкидонския събор. Тогава императорът осъдил на заточение св. Сава и всички останали, които подкрепили патриарха, ср. Vita Sabae, сар. 56-57.

509. Cedrenus, op. cit., 1, 635-636; Theophanes, op. cit., p. 250; 253; Theodorus Lector, op. cit., ІI, cap. 57; Evagrius, op. cit., III, cap. 44. Времето на смъртта на Анастасий се обозначава различно. Теофан смята, че Анастасий умрял на 9 юли 11 индикт, което не е вярно. Кирил Скитополски отнася смъртта му към 9 юли 518 година, ср. Vita Sabae, сар. 60, което отговаря на истината.

Изображение: Император Анастасий (431-518; император (491-518)

Следва…