Етикет: рим

Константинополският събор (869/870 година) и българският църковен въпрос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Върху Константинополския съ­бор (869/870 година) има богата ли­тература както на Изток, така и на Запад. Но настоящата го­дишнина, макар и не съвсем кръгла (1130 години), дава повод да се припомнят някои неща за този събор, още повече че той е тясно свързан с нашата църковна и граж­данска история.

Римокатолическата църква приема то­зи събор за Осми вселенски. Много наши изследователи също го броят за осми[1]. Тук е необходимо малко уточняване и изяснява­не. Римокатолическата църква има за себе си основание, защото тя признава общо 21 вселенски събора. Това ще рече, че девети­ят (по нейното броене) е признал събора от 869-870 година за осми, съответно десетият е приз­нал деветия. Последните два (1869/1870 година и 1962-1965 година) не се нуждаят от такова регла­ментиране, защото папата ги санкционира като вселенски. Не така стои този въпрос в Православната църква, която признава се­дем вселенски събора (325, 381, 431, 451, 553, 681 и 787 година). Защо тя не признава разглеж­дания тук събор за осми?

В Православната църква има устано­вен принцип, според който един събор се приема за вселенски тогава, когато реше­нията му са приети от цялата Църква и са регламентирани на следващ събор, на кой­то са участвали представители на цялата Църква. Съборът от 869/870 година осъдил пат­риарх Фотий и неговите привърженици, ма­кар че причините са повече политически. По-късно Църквата канонизирала Фотий за светец. Само този случай е достатъчен да се оспори вселенският характер на раз­глеждания събор. Може би главно поради това в Православната църква той не се приема и не може да бъде приет за Осми вселенски събор. За такъв по-скоро би бил приет, след спазване на съответните прин­ципи, съборът, който се състоял също в Константинопол 10 години по-късно (879/880 година), но това е друга тема.

Съборните заседания

Константинополският събор имал об­що 10 заседания, някои от тях проведени във величествения храм „Св. Софѝя“, пър­вото – на 5 октомври 869 година, последното – на 28 февруари 870 година. Броят на участници­те в различните заседания варирал и на зак­лючителното, десетото, достигнал 103 ду­ши[2].

Причините за свикването на събора би­ли няколко: реабилитирането на Констан­тинополския патриарх Игнатий (847-858, 867-877 година); осъждането на предшествени­ка му Фотий (858-867, 877-886 година) и негови­те последователи и вдигането на анатема­та, наложена от Фотий на папа Николай I (858-867 година) в 867 година[3]. Както се вижда, тук се преплитали интереси и на Констан­тинопол, и на Рим. Този акт сам по себе си сближавал двата политически, религи­озни и културни центрове.

Тогавашният Римски папа Адриан II (867-872 година) не оценил правилно създалата се ситуация. Той сметнал, че му се е отдала възможност да се намеси активно в живота на Източната църква, както са правили мно­го негови предшественици. Не подозирал също, че междувременно се водят предва­рителни тайни българо-византийски прего­вори и че именно на този събор ще се пос­тави и обсъжда българският църковен въп­рос[4].

Първото заседание на 5 октомври 869 година имало протоколен и тържествен харак­тер, както е прието в такива случаи. С не­що особено не се отличават и следващите четири заседания, съответно на 7, 11, 18 и 20 октомври.

На шестото заседание на 25 октомври присъствали привържениците на сваления патриарх Фотий. Между тях и противници­те му се водили бурни и остри спорове. На следващото, седмо, заседание, на 29 октом­ври, събота, патриарх Фотий и неговите привърженици били осъдени. В края на осмото заседание, на 5 ноември, съборът еди­нодушно отхвърлил иконоборството, което било осъдено на Седмия вселенски съ­бор в 787 година.

На 12 февруари 870 година, след продължи­телна пауза, съборът подновил работата си. Проведено било деветото заседание, на ко­ето били разгледани някои неверни свиде­телства във връзка с избора на Игнатий за Константинополски патриарх[5].

Две седмици по-късно, на 28 февруари, вторник, се състояло десетото, последно за­седание. Междувременно в Константино­пол пристигнало пратеничество от Италия от император Лудвиг II. Целта на това пра­теничество била да се подготви брачен съ­юз между Константин, най-големия син на византийския император Василий I Маке­донец (867-886 година), и единствената дъщеря на Лудвиг II, както и военен съюз срещу арабите, които застрашавали средиземно­морския регион. Същата година сарацини­те завладели Малта[6].

Преди последното заседание в Конс­тантинопол пристигнала и делегация, изпратена от българския владетел княз Борис, ръководена от родственика му кавхан Пе­тър. В нея участвали десет души. Целта на българската делегация била да постави на съборно разглеждане въпроса за църков­ната юрисдикция на България, в смисъл на кого трябва да принадлежи новопок­ръстена България – на Константинопол или на Рим[7]. Разрешаването на този въпрос изисквало такт, умение и дипло­мация, каквито не липсвали на членовете на българската делегация. Това пролича­ло ясно от събитията на 28 февруари и осо­бено на 4 март.

И двете представителства участвали на заключителното заседание на 28 февруари, ръководено от император Василий I Маке­донец и от сина му Константин.

На българската делегация била оказа­на висока чест. Тя не само била допусната до заседанието на събора, което за такива случаи не е обичайно, но ѝ било отредено и почетно място. На това заключително за­седание оказаното внимание на българска­та делегация било по-голямо, отколкото на представителите на император Лудвиг II, което също е показателно[8].

Дипломатично било показано, че бъл­гарското царство е много по-близко географски и по дух на Византия, отколкото немското. И тук проличала тънката визан­тийска дипломация, добре разбрана и це­нена както от българската делегация, така и от източните участници на събора. Това не го разбрали само западните представи­тели. Макар че няма запазени писмени па­метници, не е трудно да се предположи и приеме тезата за предварително договаря­не между Плиска и Константинопол по бъл­гарския църковен въпрос в смисъл: импе­ратор Василий I Македонец и патриарх Иг­натий да подкрепят българската кауза за църковна независимост. Тази идея ще да е била лансирана и сред някои от водещите на събора фигури от източните църкви. То­ва, както ще стане дума след малко, про­личало на 4 март.

Тук естествено изниква въпросът, след като на императора и на патриарх Игнатий, а и на някои от източните представители е била ясна целта на българската делегация, защо този въпрос не е бил поставен на заключителното заседание на 28 февруари? Тук може само да се предполага, без да се борави с доказателствен, веществен мате­риал. От една страна, това заседание има­ло тържествен, заключителен характер. На него били приети изработените правила; из­разено било ясно, положително отношение към иконопочитанието; прочетен и приет бил орос на събора. От друга страна, ма­кар че император Василий I Македонец, патриарх Игнатий и някои от източните представители били психологически под­готвени да вземат положително отношение по българския църковен въпрос, все пак не се е знаело как ще реагира мнозинството на събора, защото едва ли всички източни участници са били посветени в тайните пла­нове. Да се мисли обратното е нелогично защото, все някой е могъл да издаде воде­ните тайни преговори.

Прочетете още „Константинополският събор (869/870 година) и българският църковен въпрос*“ →

Новият Завет – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Послания на апостол Павел

Тези послания съставят сбирка от 14 различни по големина писма, които носят името на апостол Павел или – както е при Послание до евреите – показват някаква връзка с него. Посланията апостолът е изпратил в продължение на петнадесетина години до църковни общини или отделни личности в Мала Азия, Гърция, Италия и други. Използвайки формата на писмо, той разглежда въпроси на християнската вяра и нравственост, разрешава трудни случаи в църковния живот, дава пастирски указания, насърчава новопокръстени християни, утешава ги и ги подкрепя. От текста на посланията става ясно, че те основно били предназначени да се четат в църковната община по време на богослужение (с изключение на посланията до Филимон, Тимотей, Тит, които по-късно също започнали да се четат на богослужебните събрания). Посланията ни позволяват да добием представа както за начина на мислене и действие на апостола и на неговите сътрудници, така също и за живота на първите християнски общини в областите, в които той е проповядвал. Заедно с това те в повечето случаи са и най-ранните свидетелства за съществуването на дадена община.

Както личи от съдържанието на някои послания, те са писани от ученици и сътрудници на апостола под негова диктовка или указания.

Посланията рано били събрани в отделна сбирка. Указание за това намираме още в Новия Завет: “Както и възлюбеният наш брат Павел пише за това във всички свои послания, в които има някои места, мъчни за разбиране” (2 Петра 3:15-16). Смята се, че днешната сбирка от апосто-Павлови послания не е пълна. Вероятно някои послания поради различни обстоятелства са се загубили още преди да се образува сбирката, която вече като едно цяло е влязла в канона, в установения сборник от книги на Новия Завет.

Подреждането на посланията в сбирката е направено с оглед на обема като най-големите послания са поставени на първо място. Послание до евреите стои накрая, защото в древност на Запад имало възражения за авторството и то едва през IV-ти век заема мястото си.

В сбирката се отделят две групи послания с обособени наименования: затворнически и пастирски. Първите са писани по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон), както се вижда от съдържанието им. А вторите са предназначени за пастири в Църквата, каквито са били учениците на апостола – Тимотей и Тит, поставени от него за епископи на църквите в Крит и Ефес, и съответно съдържат указания за тяхната пастирска дейност.

Послание до римляни

Това послание е първото в поредицата на апостол-Павловите послания. Написано е преди апостолът да е посетил град Рим – многолюдната столица на Римската империя. Същевременно то се явява първото писмено свидетелство за съществуването на християнска община в Рим.

Апостол Павел отдавна е желаел да отиде в Рим, за да посети тамошната община (Римляни 1:8-15). След дългогодишна дейност в източната част на империята апостолът искал да посее семената на Христовата вяра и в западната ѝ част, като постави началото на мисионерската работа в Испания, за което очаквал помощта и на римската община (15:14-24).

Посланието е написано в град Коринт, Гърция, по време на третото проповедническо пътешествие на апостол Павел, малко преди той да отпътува със събраните помощи за християните в Иерусалим (Римляни 15:25-32; Деяния на светите апостоли 20:3 сл.). Той е предприел това пътуване между 56-та и 58-ма година. Преди това е прекарал 3 месеца в Коринт, центъра на неговата мисионерска работа в Гърция (Деяния на светите апостоли 20:2 сл.).

Съдържанието на посланието може да се обобщи като подробно изяснение на това, какво е благовестието на Иисус Христос. 3а целта апостолът развива учението за оправдаването на грешниците като най-напред говори за Божия гняв, породен от греховете на хората (1:18-3:20). Оттук произтичат главните изводи за оправдаващите действия на Бога и за вярата на човека.  Тези мисли се развиват по-нататьк в откъса за новия живот и надеждата на християните (5:12-8:39). След това авторът се спира задълбочено на въпроса за оправдаването на Израил (глави 9-11). От това може да се заключи, че в Римската църковна община е имало много евреи. Но апостолът не изоставя и въпроса за спасението на езичниците, тъй като общината във всички случаи е била смесена. Макар да не познавал в подробности живота на тази община, апостолът все пак се позовава на конкретен спорен въпрос в нея (14:1-15:13). Последната глава (16-та глава) съдържа множество поздрави до римски християни от него и негови сътрудници.

Посланието до римляни представя обобщение на проповедта и богословието на апостол Павел и затова го наричат “заветът на апостол Павел”.

Първо послание до коринтяни

От книга “Деяния на светите апостоли” научаваме, че апостол Павел по време на второто си проповедническо пътешествие е стигнал през 50-та или 51-ва година до Коринт, където е основана християнска община (18:1-18). След заминаването си апостолът останал в постоянна връзка с тази община, до която по-късно написал запазените две послания. Някои дори предполагат, че тази кореспонденция е била по-многобройна (срв. 1 Коринтяни 5:9; 2 Коринтяни 2:3-4).

Това послание е написано в Ефес между 53-та и 55-та година (според други – 57-ма година) по повод определени въпроси в живота на младата църковна община. За тези неща апостолът научил от “близките на Хлоя” (1:11), а вероятно и от писмено запитване, донесено му от представители на коринтската община (7:1; 16:17). Ставало дума за разделения, които заплашвали съществуването на общината (1:12-17). Апостолът научил още за недопустимо кръвосмешение, за прибягване до езически съдии при разрешаване на спорове между християни (6:1-11) и за случаи на блудство (6:12-20). Подробно авторът разглежда въпросите за брака и безбрачието (7-ма глава), за идоложертвените храни (8:1-11:1), за порядъка по време на богослужебни събрания, като изрично осъжда нередности, допускани на евхаристийните вечери. На възкресението (на Иисус Христос и на християните) е посветена 15-та глава, а последната, 16-та глава съдържа редица препоръки и поздрави.

Като цяло Първо послание до коринтяни дава ясна представа за живота и трудностите в една млада църковна община. От думите на апостола се вижда кое е важно за вярата и живота на християните: кръстът (1:18-2:5) и Христовото възкресение (15:1-28), действието на Светия Дух (2:10-16; 12:1-31), порядъкът в общината (3:5-4:21; 12:27-30; 16:15-18) и правилното ползване на благодатните дарби (12:1-11, 27-31; 14:1-40).

Това послание най-добре показва чувството за отговорност на апостола за тази община като неин основател и за всеки един християнин в нея.

Второ послание до коринтяни

Апостол Павел след изпращането на първото послание до коринтската църква продължил своята проповедническа дейност в Ефес, очаквайки и сведения за приема и въздействието на посланието му. Но междувременно в Коринт настъпили някои отрицателни промени, които принудили апостола да изпрати там своя ученик и помощник Тит и да подготви свое посещение в града. Той тръгнал по суша – през Троада и Македония (2:12-13), където срещнал връщащия се от Коринт Тит. Помощникът му съобщил добрата новина за покаянието на коринтските християни и желанието им да следват убедено напътствията на апостола (7:6-16).

Посланието е написано вероятно във Филипи няколко месеца след първото послание.

Основно на три въпроса е посветено съдържанието. Първо авторът говори за своето апостолско служение, като представя коринтската община като плод на апостолското си дело (1-7 глава). После призовава християните в Коринт да участват в събирането на помощи за бедните братя в Иерусалим (8-9 глава). Накрая той разпалено спори с противниците си, при което ни дава важни сведения за своя изпълнен с борба и мъки апостолски живот (10-13 глава).

Второ послание до коринтяни повече от всички други послания ни позволява да разберем апостолското самосъзнание на автора. При това то съдържа важни становища по отношението между църква и иерархическо служение в нея.

Послание до галатяни

По време на мисионерските си пътувания апостол Павел на два пъти е проповядвал в областта Галатия (Деяния на светите апостоли 16:6; 18:23), централна Мала Азия. В самото Послание до галатяни той споменава за времето, когато им благовестил “за първи път” (4:13).

Посланието е писано между 53-та и 55-та година в Ефес, на западния бряг на Мала Азия, където апостолът проповядвал в продължение на близо 3 години по време на третото си пътуване. В 1:6 той изразява учудване, че галатийските християни “тъй скоро” са преминали от истинското благовестие към друго. Това означава, от една страна, че посланието е писано скоро след пристигането на апостол Павел от Галатия в Ефес. От друга страна то сочи повода за написването му: появата на лъжеучители в галатийската църква, които изповядвали смесица от юдейски, християнски и езически вярвания.

За апостола това е изопачаване на истинското благовестие (1:6-9). Той напомня за своето собствено обръщане и призоваване да бъде апостол на езичниците, както и за независимостта си от юдейската традиция (1:10-24). Изтъква признаването на неговата проповед сред езичниците от Апостолския събор и противопоставянето на неправилни действия в тази посока (2-ра глава). След това излага какво е отношението между Божие обещание и закон, вяра и ‘‘дела по закона” и предупреждава от изпадане от истинската вяра (3:1-5:12). В заключителната част дава обичайните си наставления към вярващите, но не изпуща от очи положението в Галатия (6:12-17).

Вероятно посланието имало успех, с което се обяснява и запазването му. От 1 Коринтяни 16:1 виждаме, че апостолът е поддържал и след това връзка с “галатийските църкви”.

Посланието позволява да се видят опасностите, пред които били изправени новите християнски общини и показва, както и Послание до римляни, какво апостол Павел е разбирал под благовестие Христово. Главното внимание обаче е отделено на отношението между вяра и оправдание.

Послание до ефесяни

Апостол Павел бил тясно свързан с църквата в град Ефес, на западния бряг на Мала Азия, която посетил няколко пъти. Там той се задържал най-дълго – почти три години – по време на третото си проповедническо пътуване. За успеха на неговата проповед тук се разказва в Деяния на светите апостоли, 19-та глава. Особено вълнуваща е и срещата му с ефеските презвитери в Милет, описана в същата книга, 20-та глава. Накрая той поставя в този град своя ученик Тимотей за епископ.

Апостолът изпратил на ефеската църква това свое послание, което поради важното си съдържание, отнасящо се до всички църковни общини, било разпространявано и четено навсякъде, станало един вид окръжно послание. Писано е вероятно в Рим по време на първото затворничество (първите римски окови) на апостол Павел – около 63-та година. В Ефесяни 3:1 и 4:1 той нарича себе си “затворник” (в друг превод – “окованик”), тоест по време на написването е бил окован във вериги. Заедно с посланията до филипяни, до колосяни и до Филимон то съставя групата на така наречените “затворнически послания”.

По съдържание посланията до ефесяни и до колосяни са много сходни. Църковният живот в малоазийските общини протичал при еднакви условия, мнозинството от вярващите били доскорошни езичници (Ефесяни 2:11; 3:1; 4:17), а юдео-християните били малцинство. Затова апостолът чувствал нуждата да пише на ефеските християни за единството на Църквата, възглавявана от Иисус Христос, Който е глава както на земната, така и на небесната Църква. Тъкмо в Църквата се заличават всякакви различия между юдеи и езичници. В нея всички стават членове на Божието семейство. Защото чрез кръщението вярващите са избавени от властта на мрака и са съединени с Христос (2:1-10). Апостолът е бил Божие оръдие в изграждането на Църквата сред езичниците (3-та глава). В 4-6 глава се правят изводи за нравствения живот на християните. Преди всичко се набляга върху съхраняването на единството и усърдието при различните служения в Църквата (4:1-16). С кръщението християните отхвърлят от себе си подчинението на греха и започват нов живот, просветен от Иисус Христос (4:17-5:20). Този нов живот трябва да се проявява преди всичко в брака и в семейството. C образа на Христовия съратник завършва наставлението (6:10-20).

Прочетете още „Новият Завет – продължение и край*“ →

Нови факти и аргументи в защита на една от хипотезите за мястото на написване на Първо послание на св. апостол Петър*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Анотация

В настоящето изследване се дават допълнителни аргументи в полза на една от съществуващите в науката хипотези за мястото на написване на Първо послание на св. апостол Петър, което той назовава в 1 Петр. 5:13** като „Вави­лон“. Въз основа на най-новите археологически открития, исторически документи и новозаветни изследвания през ХХ-ти век се представят нови аргументи в защита на хипотезата, че под „Вавилон“ трябва да се разбира градът, който е съществувал действително под това име през I-ви век след Рождество Христово в Египет.

***

В края на своето Първо послание до Малоазийските църкви, съставено през 64 година[1], св. апостол Петър споменава Вавилон като място на написване на посланието и изпраща поздрави от църквата, която се намира там и Марк, който е с него: „Поздравява ви избраната заедно с вас църква във Вавилон, и син ми Марко“ (1 Петр. 5:13). Името „Вавилон“ отдавна предизвиква въпрос в науката. До днес са разпространени шест хипотези: 1) Св. апостол Петър употребява Вавилон като метафора за град Рим; 2) Св. апостол Петър говори за Вавилон до река Ефрат; 3) Под Вавилон се разбира съществувалият с такова име град през I-ви век след Рождество Христово в Египет при делтата на Нил до Кайро. Други хипотези, които имат най-малко привърженици или вече са изоставени, са: 4) Под „Вавилон“ се има предвид град Seleucia, разположен при река Тигър, съществувал от IV-ти век преди Рождество Христово до II-ри век след Рождество Христово, който се наричал още „Нов Вавилон“; 5) Някои смятат, че е възможно да е съществувал град с такова име също в Мала Азия, тъй като посланието е отправено до тамошните църкви[2]; 6) Под Вавилон авторът на 1 Петр. е могъл да разбира Иерусалим[3].

Целта на настоящето изследване е да се анализират първите три хипотези, които досега съществуват в науката, да се приведат доказателства за налични неточности и фактологични несъответствия в първите две от тях и да се приведат следващи аргументи в полза на третата хипотеза, въз основа на най-новите археологически открития, исто­рически документи и новозаветни изследвания през XX-ти век, които надделяват в полза на твърдението, че под „Вавилон“, като място на написване на посланието, трябва да се раз­бира градът, който е съществувал действително под това име през I-ви век след Рождество Христово в Египет.

Първа хипотеза: Вавилон, употребен
като метафора за Рим

Блажени Теофилакт в своето Тълкувание върху Първо послание на св. апостол Петър споменава съвсем кратко за мястото на написване на Посланието. Той смята, че под Вавилон, за който става дума в 1 Петр. 5:13 се има предвид Рим: „Вавилон нарича Рим поради неговата знатност, от каквато и Вавилон се ползвал дълго време. Избрана нарича църквата Божия, създадена в Рим[4]“.

В студията си посветена на Първо послание на св. апостол Петър, Христо Гяуров изразява също становището, че под Вавилон трябва да се разбира град Рим[5]. Преди това той говори за наличието и на други хипотези, като изброява имената на известни теолози, поддръжници на всяка една от тях. Но въпреки това, той смята за основателно мнението на учените, които смятат, че под Вавилон се говори преносно за Рим и посочва няколко причини за това: „Той, подобно на Вавилон – бил след него най-големият и великолепен древен град. Уподобявал се той на Вавилон не само по своята големина и великолепие, но и в много отношения по своя живот[6]“. Христо Гяуров предполага още, че св. апостол Петър е имал вероятно някаква причина да прикрие съзнателно мяс­тото, където се намира и откъдето изпраща своето Послание[7].Третият му основен довод е, че Вавилон се употребява вместо Рим също в древната юдейска литература и в Апокалипсиса на св. апостол Йоан Богослов (14:8; 16:19; 17:5; 18:2, 10, 21)[8].

На това схващане е поддръжник и Йоанис Каравидопулос: „Согласно с зтими доводами, Первое Соборное послание Петра было написано между 64-67 годами в „Вавилоне“, что на символическом языке первохристианской апокалиптики означало Рим, как явствует из новозаветных текстов и святоотеческих толкований“[9].

Втора хипотеза: Вавилон до Ефрат

Христо Попов, който е съставител на два тома Тълкувания върху Новия Завет, е защитник на другата хипотеза. Той смята, че мястото на написване на Пър­во послание на св. апостол Петър е Вавилон Ефратски и опровергава хипотезата за Рим със следните солидни аргументи: „Че това не е алегоричният Вавилон от Апо­калипсиса (Откр. 14:8; 16:19; 17:5, 9, 18), тоест не е Рим, както тълкуват римските писатели, а е действителният Вавилон Ефратски, можем да се убедим от простото съображение, че прощалните поздрави никога не се пращат от алегорични някакви места и градове, а винаги от действителни, и че ако апостолът имал мисъл да изобличи Рим, както писателят на Апокалипсиса, то това би изразил не с откъснато само наименование, а по-просторно, и не би оставил туй нещо за последния ред на своето послание. Косвено доказателство на туй, че посланието е написано във Вавилон, а не в Рим, служи и туй, дето в глава 1, стих 1 се изброяват малоазийските провинции по направление от изток към запад и югозапад, тоест в оня порядък, в който трябвало да мине тая област носилият туй апостолско послание Силуан[10]“. Преданието за 25-годишното епископство на св. апостол Петър в Рим, което се поддържа главно от католическите богослови, Христо Попов отхвърля с доводите, че за такова нещо книга Деяния апостолски мълчи, тоест в нея не се намират никакви сведения и че в своето послание до римляни, в което св. апостол Павел изпраща поименно поздрави до множество християни там, той не споменава никъде името на Петър, който би трябва­ло, ако това предание е вярно, по това време да пребивава там, и да е ръководител на тамошната църква. Според Христо Попов всички древни свидетелства единодушно говорят само за мъченическата смърт на св. апостол Петър в Рим. Но той е могъл да отиде в Рим според него от Вавилон към края на своя живот[11].

Твърдението, че св. апостол Петър е пребивавал 25 години в Рим в днешно време се отрича и от почти всички протестантски теолози. Според тях това предание се появява в Римокатолическата църква едва през III-ти век, за да се затвърдят чрез него папските претенции за приемничество на епископската катедра на св. апостол Петър[12]. Други доводи, които те привеждат са същите като на Христо Попов по-горе, че в Свещеното Писание на Новия Завет не се говори никъде, че св. апостол Петър е пребивавал в Рим, както и че в своето Послание до римляни, написано през 58 година, апостол Павел, който изпраща в него поздрави до 27 членове на Римската църква, не споменава името на апостол Петър[13].

Към доводите на Христо Попов, с които той оборва първата хипотеза, че мястото на написване на Първото Послание на св. апостол Петър не е Рим, ще прибавим и тези на един съвременен теолог, професор във Виенския университет – Helmut Bouzek. Спо­ред него използването на Вавилон като прикриващо или тайно име за обозначение на богатата столица Рим не съответства на следните факти: 1) Обозначението Вавилон вместо Рим започва да се употребява едва след разрушаването на Иерусалим през 70 година след Рождество Христово и следователно след смъртта на св. апостол Петър; 2) Ако апостол Петър е използвал името Вавилон вместо Рим според него, чрез това той е могъл да си навлече уличаването му във враг на държавата и заговорник срещу Рим и Римската империя. А интересът на християните е бил точно обратен. Освен това Рим е бил столица на врага за юдеите, но не и за християните[14]. Други автори (Baum, Rez, Ehrman)[15], освен Helmut Bouzek също твърдят, че Вавилон се използва вместо Рим едва след 70 година след Рождество Христово. Следователно употребата му в книга Откровение на св. Йоан Богослов, не може да служи като довод и за употребата му в Първо послание на св. апостол Петър, тъй като книга Откровение на апостол Йоан е една от най-късно написаните новозаветни книги – в края на I-ви век след Рождество Христово (95 година).

Христо Попов оборва хипотезата за Рим с много солидни аргументи, но и в не­говата, тази за Вавилон при Ефрат, се съдържа едно голямо историческо несъответ­ствие. Във времето, в което е написано Първо послание на св. апостол Петър – 64 година след Рождество Христово, според историческата наука Вавилон при Ефрат отдавна вече не е съществувал. Той е претърпял упадък при Селевкидите, а при господството на партите е изоставен. Император Траян трябва да е открил през 115 година след Рождество Христово от него само руини[16]. В книга Деяния на светите апостоли се споменава, че на Петдесетница са присъствали и „жители на Месопотамия“ (Деян. 2:9). Известно е, че там е имало юдейска диаспора. Но Месопотамия е твърде широко понятие, което не означава непременно град Вавилон, нито че по това време той все още е съществувал. Според Христо Гяуров в древната християнска писменост и в древното църковно предание също няма исторически свиде­телства, че апостол Петър е проповядвал в град Вавилон при река Ефрат. Според същия автор този град се е намирал в развалини още по времето на Иисус Христос и апостолите[17].

Прочетете още „Нови факти и аргументи в защита на една от хипотезите за мястото на написване на Първо послание на св. апостол Петър*“ →

Ирод Велики*

Публикувано на от Dragan Bachev

Герхард Крол

Св. евангелист Матей съобщава, че Спасителят се е родил „в дните на цар Ирода“ (Матей 2:1). Този цар получил прякор „велики“. Според юдейския историк Иосиф Флавий наименованието „велики“ нямало сегашния смисъл, а означавало „най-стария“, за да се отличава този Ирод от другите от неговия род, носили същото име, като например цар Ирод, който обезглавил св. Иоан Предтеча (Матей 14:1-11).

Съжденията на съвременниците на Ирод „велики“ гласели: „Ирод се е възкачил на трона като лисица, управлявал като тигър и умрял като куче“. Тази критика, макар и да е остра, ни дава ключ за правилно разбиране на много неща и събития, свързани с живота на Господ Иисус Христос.

Ирод (името му значи „герой“) е роден в 73 година преди Христа, вероятно в град Аскалон, който се намирал на брега на Средиземно море. Той не бил юдеин. Неговият род произхождал от Идумея – страна, която граничила с Юдея и се намирала между Палестина и Египет. Бащата на Ирод – Антипатър заемал висок пост при първосвещеника Хиркан II, последният от царския род на Асмонеите. Как се е случило, че Ирод, който не е бил от юдейски произход, станал цар на юдеите? Началото на това владичество има дълга история. Само когато я узнаем, ще можем да разберем политическите, духовните и религиозните взаимоотношения от онова време, през което Господ Иисус Христос възвестявал Царството Божие.

Историята започва от борбата за свобода на еврейския народ, започната от братята Макавеи. През времето, когато сирийският цар Антиох IV Епифан (175-164 година преди Христа) угнетявал еврейския народ, свещеник Мататий от Модин организирал въстание срещу сирийското робство. Мататий произхождал от рода, който получил прякор „Асмонеи“. Заедно със своите пет храбри синове той взел смело решение: „За какво още да живеем?“ (1 Макавеи 2:12). Храмът Божи в Иерусалим лежал в запустение и във всеки град и село били издигнати езическите статуи на Зевс. Който откажел да принесе жертвата, определена от сирийския цар, на езическата статуя, бивал хванат, бит пред всички и след това убиван. Един ден в селището Модин, което се намирало на 25 километра северозападно от Иерусалим, пристигнала сирийската контролна комисия, за да приведе в изпълнение царския указ. Мататий убил евреите, които са били готови да принесат жертви, а също и сирийския царски чиновник. След това със синовете си избягал в пустинята и повикал да го последват всички, които желаели да бъдат верни на закона на бащите им. След смъртта му (166 година преди Христа) борбата за свобода била продължена от синовете му. Измежду тях най-много се издигнал Юда, който получил прякор „Макавей“ (чук). Този прякор преминал след това върху цялото им семейство и се превърнал в почетна титла на всеки юдеин, който се е борил за политическата и религиозната свобода на своя народ.

По-късно между потомците на Макавеите се появила вражда поради борбата им за власт. От това се възползвали римляните и през 63 година преди Христа Помпей завладял Юдея. Той отстранил тогавашния първосвещеник Аристовул и вместо него назначил брат му Хиркан II. Първосвещениците по онова време били същевременно и князе в Юдея, но са били подчинени на римските управители на Сирия. Хиркан е бил слабохарактерен. Фактически управител на Юдея е бил идумеецът Антипатър, бащата на Ирод. В 47 година преди Христа Антипатър добил право на римски гражданин от Цезар и е бил назначен от него за прокуратор на Юдея. Оттук именно започнала политическата сила на Иродовото семейство. Бащата се е погрижил за синовете си. Най-възрастният свой син Фазаил той назначил за префект на Иерусалим, а втория си син Ирод назначил за управител на Галилея. Тогава Ирод е бил едвам 26-годишен. Първите му прояви като управител са останали паметни за юдеите. Из планинската част на Горна Галилея известния Иезекия, бащата на Юда (Деяния на светите апостоли 5:37), събрал една група хора, които били недоволни от религиозните и политическите порядки. Юдеите ги считали за патриоти.

Ирод успял да хване Иезекия и го ликвидирал заедно с неговите съмишленици. В Иерусалим срещу тази своеволна постъпка на идумееца се повдигнал въпрос, понеже Ирод наредил да бъде убит Иезекия без да бъде изслушан той, нито е било взето решение за това от Синедриона – висшия юдейски съд. Ирод бил повикан да се яви на съд в Иерусалим пред първосвещеник Хиркан II. Когато младият Ирод се явил пред висшия съд, заобиколен от своите телопазители, книжниците се разтреперали и никой от тях нямал смелостта да каже нещо срещу престъпника. Само престарелия Шемай безстрашно поискал Ирод да бъде наказан със смърт. Когато първосвещеникът забелязал, че съдиите имат намерение да се присъединят към мнението на най-стария, отложил процеса. Той дал съвет на Ирод тайно да избяга от града. Ирод избягал при римския управител на Сирия Сектус Цезар, който го назначил за управител на Самария. Начело на една войскова част Ирод тръгнал срещу Иерусалим. С големи усилия бащата успял да го убеди да се въздържа от отмъщение. От тази случка Ирод си взел добър урок за през целия си живот: „Да не се уповава на никого от евреите, а да се държи здраво за римляните“.

На 15 март 44 година преди Христа Цезар бил убит. Антипатър заедно със синовете си преминал на страната на силните убийци на Цезар – Брут и Касий. Обаче през 43 година преди Христа Антипатър бил отровен от неговите политически съперници. Междувременно Брут и Касий били победени от Антоний и Октавиан и положението на синовете на починалия Антипатър станало критично. Тук за пръв път се проявил политическият инстинкт и дипломатическата скруполозност на младия Ирод. Той успял да спечели благоволението на победителя Антоний. Антоний провъзгласил Ирод и брат му Фазаил за „тетрарси“ (четверовластници) в Юдея. По този начин на хасмонея Хиркан II е била отнета политическата власт. Той останал само като първосвещеник. Това положение на Антипатровите синове не продължило дълго. В 40 година преди Христа Антигон, син на Аристовул II, организирал при помощта на партяните нападение срещу Юдея. Партяните превзели Иерусалим. Фазаил бил взет в плен и се самоубил. На стария първосвещеник Хиркан II партяните отрязали ушите. По този начин, съгласно еврейския закон, той изгубил достойнството на първосвещеник. Партяните поставили Антигон за цар и първосвещеник. Ирод успял да избяга през нощта заедно със своята жена Дария и бъдещата му втора жена Мариана с войска и слуги на юг. Когато на другата сутрин неговото бягство било открито, партяните и юдеите тръгнали да го преследват. Зад Витлеем станало сражение. Крайно изморен, Ирод излязъл срещу враговете. Това бил най-опасния час от живота му. По-късно той отбелязал това място за спомен от бележитото сражение, като изградил там крепостта „Иродиум“ – Джебел ел Фуреидис, която се е запазила и до днес. Целта на неговото бягство е била крепостта „Масада“, разположена при западната част на Мъртво море. Тук той оставил приближените си под закрилата на своя брат Иосиф. След това побързал през Египет за Рим. Там той за пръв път се срещнал с Цезар Октавиан, който по-късно станал император. По негова препоръка римският сенат в 40 година преди Христа удостоил 33-годишния Ирод с титлата цар на Юдея. Иосиф Флавий в своите „Древности“ подробно описва тази сцена: Антоний, комуто Ирод връчил една значителна сума и Цезар Октавиан го взели в средата и потеглили, съпроводени от консули и други висши началства, към Капитолия, за да бъде принесена жертва там и да бъде сложен декрет за провъзгласяването

Ирод станал цар, но без територия. По-късно той се настанил в крепостта „Масада“, която безуспешно била обсаждана от Антигон. След това новият цар потеглил за Иерусалим. Обаче броят на неговите привърженици не се увеличил значително, за да може да бъде превзет добре укрепеният град. Той бил принуден да чака помощ от римляните. През пролетта на 37 година преди Христа пристигнал с войска Сосий, римски управител на Сирия и започнал обсада. Градът геройски се отбранявал. Три месеца продължила обсадата, додето Иерусалим бил превзет от римляните. Антигон, последният цар от рода на Макавеите, е бил взет в плен и откаран в Антиохия, където главата му била отсечена със секира. За пръв път такава присъда е била изпълнена от римляните за един цар. „Сосий не вярваше по друг начин да принуди евреите да приемат Ирод на мястото на Антигон. Те са били неведнъж принуждавани чрез мъчения да признаят Ирод за цар“, пише Иосиф Флавий.

Ирод бил на 36 години, когато през лятото на 37 година преди Христа сe възкачил на царския трон. Той не разполагал със средства и бил принуден да претопи своя сребърен съд, за да добие нещо за подарък на своя покровител Антоний.

Така Ирод станал цар на Юдея и се оженил за Мариана от рода на Макавеите. Безусловно младият цар бил човек с необикновени способности. Маниерите му били привлекателни. Той заслепявал даже самия император Август със своята увереност. Притежавал огромна сила и издръжливост. Бил превъзходен ездач, добър борец, отличен стрелец с лък. За неговия лик липсват документални свидетелства, понеже той, ръководейки се от религиозните възгледи на своите поданици, не се осмелил да нареди неговият лик да бъде изобразен върху монетите, които се правели при двора му. От своя баща той наследил тактичност към политическите ситуации. Освен това обладавал инстинктивна способност да прозира намеренията и мотивите на другите.Тази способност на стари години дегенерирала в едно безгранично недоверие. Притежаваната абсолютна власт го превърнала в тиранин не само за своите юдейски поданици, но и за неговото семейство. Ирод, навикнал от младини на предателства и заговори, станал абсолютен властелин, който за достигане на своите цели не се спирал пред никакво престъпление.

На този исторически фон са се развили събитията след раждането на Иисус Христос през първите Му детски години.

Прочетете още „Ирод Велики*“ →

Произход и символика на Юлианския календар*

Публикувано на от Dragan Bachev

Венцислав Каравълчев

Малцина са тези, които си задават въпроса за произхода на Юлиянския календар, който следват в богослужебния си живот някои от Православните църкви. Популярно за него се е наложило определението „светоотечески”, което би трябвало да го противопоставя на други календари – които не са „светоотечески” и следователно не са свети. Всъщност, Църквата е следвала в своя празничен цикъл Юлиянския календар не защото е бил „свят” и „богоустановен”, а защото е бил актуалният светски календар за Римската империя. В същото време християни с неразумна ревност вярват дотолкова в „светоотеческия” му характер, че изпадат в ерес, като слагат календара в основата на Църквата и по него определят нейните граници.

Добре е, преди да даваме изблик на емоциите си, да си зададем въпроса, какво всъщност съдържа и изразява Юлианският календар, каква е семантиката и посвещението на наименованията на месеците, които всекидневно използваме. Когато си отговорим на тези въпроси, ще разберем и абсурдността на определения от рода на „светоотечески” календар.

По своята същност юлианският календар представлява една радикална реформа на древния римски календар. Самият римски календар е търпял много преработки през вековете. Историята не е съхранила сведения за това, кога и как точно се е появил първият римския календар, но е известно, че през VІІІ век пр. Хр., тоест времето на легендарните основатели на Рим Ромул и Рем, бил в употреба годишен календар, който се състоял от 304 дена и имал общо 10 месеца. Това бил сложен и доста неудобен лунно-слънчев календар, в който често се внасяли изменения и допълнения.

През VІІ век пр. Хр. по времето на Нум Помпилий, втория легендарен римски цар, била направена реформа и били добавени още два месеца – единадесети и дванадесети, както и допълнителни 50 дена. Но римляните били много суеверни и смятали нечетните числа за по-щастливи от четните, затова добавили още един ден, тоест добавени били 51 дена. По този начин римският календар и година не само се изравнили с гръцките, но и ги надминали с един ден. Но от тези 51 дена било невъзможно да се съставят два пълни месеца. Това наложило от старите шест месеца, които съдържали по 30 дни, съответно април, юни, шести, седми, девети и десети да бъдат взети по един ден и така за тези допълнителни два месеца се събрали 57 дена. Така се получили месеците януари, който имал 29 дена, и февруари – съответно с 28.

Тази реформа обаче отново не решила проблема, тъй като римската година продължавала да изостава с 10 дена. Тези пък десет дена били повод за жреците да спекулират и свободно да добавят и отнемат дни от календара според икономическите си интереси. По време на своето властване император Юлий Цезар решил да направи една сериозна реформа на този неудобен календар, като за разработването му бил привлечен известният александрийски астроном Созиген. Той от своя страна използвал стария римски календар, както и опита на египетските астрономи, за да поправи календара, като в основата му заложи годишното разположение на слънцето спрямо звездите. Тази реформа била практически започната през 46 година пр. Хр. и завършена година по-късно с приемането на 12-месечен календар, който бил наречен по името на своя инициатор „Юлиански”. Средната продължителност на годината била установена на 365 и ¼ дни. Новото летоброене по Юлианския календар започнало с месец януари и се редували един къс (30 дни) месец, следван от един дълъг (31 дни) месец, само февруари имал 29 дни (във високосна година 30 дни). Така 1 януари 45 година пр. Хр. става първият (рожденият) ден на реформирания Юлиански календар.

Няма да разглеждам подробно всички реформи, допълнения и изменения, свързани със създаването и историята на Юлианския календар, някои от които – като годината на объркването (annus confusionis, съдържаща 445 дни) – са много интересни, защото те не са предмет на настоящата статия.

Първоначално месеците в римския календар нямали имена, а били обозначавани с числото на всеки месец – първа, втора, трета и т. н. календа. С думата „календа” (от латински Calendae – календи, първият ден на месеца) е свързана и думата календариум, което буквално означава „книга на дълговете”. Това било така, защото в тези начални дни от всеки месец трябвало да плащат лихвени проценти по дълговете. Казвам начални, защото всъщност календа (Calendae) не изразява целия месец, а само един от трите вътрешни разделни момента в него – началото на месеца е винаги календа, докато средата нона (Nonae) и краят на месеца ид (Idus) са доста условни. Това е така, защото от средата на всеки месец започва календата на следващия. Самите пък нони и идове са предшествани от дни, наречени кануни – въобще една доста объркваща система. Впоследствие повечето месеци били снабдени със собствени имена, които имали съответните посвещения и заместили чисто числовите наименования.

Първият месец в римския календар (римската година не започвала първоначално като днес през януари, а през март) бил наречен съответно „мартиус” (Martius). Едва ли употребяващите словосъчетанието „светоотечески календар” си дават сметка, че март, съответно мартиус, идва от римския бог на войната Марс, на когото бил посветен и наречен този месец. Вторият месец във времето получил името „априлис” (Aprilis). Думата вероятно произлиза от латинското aperire, което означава отварям, разтварям, разкривам и се свързва с това, че през този месец природата се съживява и дърветата напъпват. Някои свързват името април с априкус (apricus) – слънчев, стоплян от слънцето, което изразява идентичен смисъл. Третият месец – май, латинското майус (Majus) е посветен на богинята Майа. Майа е майката на бог Меркурий, който според римската митология е бог на търговията и вестител на боговете, еквивалент на гръцкия Хермес, съответно Майа е еквивалент на гръцката богиня Мая, която зачева от Зевс вестителя Хермес. Римляните принасяли жертви на богинята Майа на 1 май и това е основната причина да нарекат на нейно име този месец.

Не по-малко интересно е името и на четвъртия месец, който става юни – юниус (Junius). Наречен е така в чест на богинята Юнона, съпруга на бог Юпитер.

Юнона е римска богиня, еквивалент на гръцката Хера. Тя е дъщеря на Сатурн и Опс (Рея), и съответно сестра на Церера, Плутон, Веста, Нептун и Юпитер. Освен че е сестра на Юпитер, тя е и негова съпруга, както се отбеляза.

Следващите месеци съхранили първоначалните си имена по-дълго време, а някои дори и до днес. Съответно петият месец бил „квинтилис” – пети (Quintilis), шестият – „шести” (Sextilis), седмият – „седми” (September), осмият – „осми” (October), деветия – „девети” (November), десетият – „десети” (December). Единадесетият месец, който днес е началото на новата година, бил наречен януари (Januarius) в чест на двуликия бог Янус. Янус няма аналог в дрентогръцкия пантеон и се счита за едно от най-древните етруски, съответно римски божества. Едното му лице е било обърнато назад, за да вижда в миналото, а другото напред, за да съзерцава бъдещето. Месец януари е наречен на неговото име, защото първият ден на този месец, СalendaeJanuariae, е бил негов празник, на който се извършвали жертвоприношения и се окичвали вратите с лаврови венци. Янус е покровителствал земеделието, пътуващите и др.

Дванадесетият или днес вторият месец бил наречен февруари от латинското (februarius), което означава очистване, очищение. Месецът бил посветен на бога на подземното царство, богатството и очистването Фебруус (Februus). През този месец римляните ежегодно извършвали на 15 февруари (dies februatus) езическия обряд на очистването. Обрядът очистване (februa, februare, februum) ставал на празника Луперкалия (Lupercalia), който по стария лунен календар се падал на новолуние и бил посветен на бог Фаун (Фавн – Faunus). В древноримската митология Фаун е бог на полята, горите, пасищата, животните. Неговият празник Луперкалиа се чества от овчарите като време на пречистване и плодородие. Честванията са свързани също с култа към вълка и бог Луперк (Luperc) – прогонващият вълците, който по-късно се е слял с бог Фаун. Оттук останало и наименованието на празника – Луперкалиа. В древногръцката митология аналог на Фаун и Фебруус е бог Пан или Сатир – получовек, полукозел. Образът на Пан или Сатир е повлиял изобразяването на дявола в християнското изкуство.

След приемането на реформирания календар от император Юлий Цезар през 44 година пр. Хр. по предложение на Марк Антоний петият месец в календара, през който се бил родил Юлий Цезар и който дотогава продължавал да се нарича просто „пети” – „квинтилис” бил преименуван на юли (Julius), тоест на името на Юлий Цезар.

За спазването на точното изчисление и броене на дните на реформирания от Юлий Цезар календар била натоварена висшата жреческа колегия в Рим. Те обаче изглежда не разбрали точно указанията и забележките на Созомен за високосните години и вместо всяка четвърта правили всяка трета година високосна. Календарната реформа отново се объркала. Грешката била открита едва през 8 година пр. Хр. по времето на император Август. Наложило се Август да проведе нова реформа, за да отстрани натрупалата се грешка. По негово нареждане от 8 година пр. Хр. до 8 година сл. Хр. нямало високосни години. Признателният сенат решил да преименува щестия месец „секстилис” в „август” (Аugustus) в чест на император Август и от благодарност за извършената от него поправка на юлианската реформа. В секстилиса обаче били само 30 дни, докато при месеца на император Юлий Цезар били 31 и било неудобно в месеца на император Август да са по-малко дните, още повече, че, както казахме, 30 било четно, съответно нещастно число. За да се поправи това, от месец февруари бил отнет още един ден и добавен към месеца на август. Така февруари останал с 28 дена (при високосна година 29), за да не бъде обиден императорът. Но суеверните римляни отново не били доволни, оказало се, че три последователни месеца са с по 31 дни – юли, август и септември, което не било добра поличба. Тогава решили един ден от септември да се пренесе на октомври, съответно един ден от ноември да се пренесе на декември, нещо, което напълно разрушило правилото, съдадено от Созомен, един кратък да бъде следван от един дълъг месец…

Условността на категорията време, изразяваща човешката преходност, като че ли допълнително си прави шеги с всички, които се опитват да му припишат битийност, но малцина забелязват това. С промяната на месеца, отбелязващ началото на календарната година, се променя и реда на наименованието на месеците. И докато за месеците януари, февруари, март, април, май, юни, юли и август, носещи имената на езически богове или императори, това не прави впечатление, то за септември, октомври, ноември и декември е доста нелепо. Септември, което означава седми, всъщност е девети месец, означаващият осми – октомври, всъщност е десети месец и т. н. Още по-нелепо обаче е, когато в стремежа да изразят някаква „убедителна” позиция за „важността” на календара в Църквата му се приписва „светоотечество”. Няма как един математически модел, който на всичкото отгоре е исторически и семантично натоварен с посвещения на езически богове и празници, да бъде едновременно и светоотечески. Самият факт, че св. отци са живели и измервали дните си по този календар, но не са предприели никакви стъпки да променят наименованията на месеците му, достатъчно красноречиво говори, че измерването на времето тук, на земята, слабо (ако въобще изобщо) ги е вълнувало.

Предвид гореизложеното кратко описание на съдържанието на имената на месеците е крайно неприемливо да се манипулира психиката на вярващите с гръмки фрази от рода на „светоотечески календар”. Календарът си е просто календар, средство за измерване на човешката история и няма никакво отношение към „осмия ден” – тоест, към това, към което ни призовават Църквата и Христос – живота в бъдещия век.

_______________________________

*Източник: http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Венцислав Каравълчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-31s

Рим, апостолите и папата*

Публикувано на от Dragan Bachev

† Американски и Австралийски митрополит Йосиф

Точно деветстотин четиридесет и осем години са минали от отпадането на Римокатолическата църква от Православието. Мнозина все още търсят корените на това нещастно разделение. Една от главните причини се заключава в различното възприемане на главенството на папата в Рим.

Понеже папа Иоан Павел II възнамерява, ако е воля Божия, да посети България през май 2002 година, полезно ще бъде чрез Църковен вестник отново да опресним знанията на православните българи относно истината за хилядолетната схизма на Рим, та като прочетат написаните редове, да се чувстват свободни от всякакъв страх и виждайки папата като наш гост, да не загубят вярата си в Българската православна църква.

Всеизвестно е, че до V век след Христа не е имало разногласие или антагонизъм в Църквата на Изток и Запад. Защото е била една ­ Православна. Епископът на Рим е бил винаги считан за пръв в реда на иерархията. Това е било естествено последствие от факта, че Рим е бил столица на Римската империя. Когато Цариград (Константинопол) станал новата столица на държавата Византия, нейният епископ поел втората позиция в редицата на иерархията. Третото правило на Втория вселенски събор (381 година) признава мястото по чест на епископа на Цариградската църква като втори след епископа на Рим. Това постановление на събора също се основава на предпоставката, че Цариград е новият Рим и в случая то облагодетелствало и титлата на епископа в Цариград.

Наистина съборът се е повлиял от политическата важност на града и го отразил благотворно на почетния статут на неговите иерарси. Същият факт дал основание на Четвъртия вселенски събор (451 година) да постанови с 28-то си правило, че епископът на Цариград е равен по чест на епископа на Рим.

Междувременно погрешните учения започнали да циркулират в Църквата на Запад. Най-сериозното от тях било добавката към Никео-Цариградския символ на вярата, че Светия Дух изхожда и от Сина, което на латински език се изразява с думата filioque -­ филиокве.

Нека да изясним този въпрос. Символът на вярата е бил създаден и утвърден като християнска вяра и изповед на Първия и на Втория вселенски събор.

Първите седем члена са били одобрени от Първия вселенски събор, а вторите пет ­ от Втория, който се е състоял в Цариград. Осмият член гласи: И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

Добавката филиокве (и от Сина) била чута най-напред в Испания в средата на VI век. Оттам се разпространила по всички западни страни. Което е забележително обаче, че през първата половина на IХ век папа Лъв III реагирал остро против това нововъведение във Веруюто. Сам убеждавал, че вярата трябва да си остане такава, каквато е прокламирана от Първия и Втория вселенски събор. Даже заповядал да издълбаят текста без всякаква промяна на две таблички от сребро и ги поставил в базиликата Св. Петър в Рим на видно място за четене от всички. Това е исторически факт, който е възприет от всички историци като истински.

Първият, който реагирал остро на погрешната добавка на Запад, бил св. Фотий Цариградски, който станал патриарх на Коледа 857 година и сам покръстил св. цар Борис-Михаил, Покръстителя на българите. Впоследствие всички източни патриарси остро осъдили нововъведението на Запада. Било отправено навременно прошение до Рим да се отрече от филиоквето и да се потвърдят учението и решенията на Седемте вселенски събора от първите осем века. За нещастие Западът заедно с папата като негов водач поддържали становището, че цялата Църква е задължена да се придържа и спазва без всякакво обсъждане и умуване постановленията на Римския папа. Нещо повече, Западът поддържал становището, че папата в Рим е заместник на св. Петър на земята, защото е негов наследник, поставен лично от Господ Иисус Христос за глава на Вселенската църква. Папата също е наследник на св. Петър и по право, защото според римокатолиците св. Петър бил основал християнската църква в Рим.

Вярно ли е това? Съвсем не. Ето какво свидетелстват оригиналните сведения за отговора на този въпрос:

1.Нека заедно обсъдим стиховете по евангелието на св. Матей (16 гл.), на които римокатолиците базират първенството на св. Петър. Там четем: А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят ­ Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни ­ за Йоана Кръстителя, други ­ за Илия, а някои ­ за Иеремия, или за един от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят (16:13-18).

От тези думи на Господа ясно личи, че Той ще съгради църквата Си, а не св. Петър. Иначе Той би казал: Ти си Петър и на тебе Аз ще градя църквата Си. Но Той рече: на тоя камък, тоест на истината, която св. Петър изповяда. Господ ясно говори, че Неговата църква се гради на истината, която св. Петър изповяда, че Иисус Христос е Синът на Живия Бог. Само чрез неправилното интерпретиране на текста може да се дойде до заключението на римокатолиците, че Христос е съградил църквата Си върху св. Петър.

2.Пак от Свещеното Писание става ясно, че св. Петър не е имал първенство и власт над останалите апостоли. В посланието си до Галатяни св. Павел твърди, че когато чул св. Петър да разсъждава неправилно, той го коригирал в присъствието на другите. Четем: А когато дойде Петър в Антиохия, аз лично му се опрях, защото се бе изложил на осъждане. По-нататък св. Павел продължава: Но когато видях, че те (Петър и Варнава, ­ б. м.) не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо искаш езичниците да живеят по юдейски? (Гал. 2:14). Въз основа на тези думи на св. Павел можем да направим извода, че Петровата власт да учи не означава, че е безгрешна.

3.Относно основаването на християнската църква в Рим има необорими доказателства, че то не е извършено от св. Петър. Църквата в Рим е била основана от християни, които са били закарани там. Нещо повече, св. Павел дори счита, че това е негова църква. Ето какво споменава в писмото си до римските християни: И тъй, мога да се похваля в Христа Иисуса с това, що се отнася до Бога, защото не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез мене, за да станат езичниците послушни на вярата, със слово и дело, със силата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух, тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик. При това считах за чест да проповядвам Евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа… Тъкмо това много пъти ми и пречеше да дойда при вас. Сега пък, понеже нямам вече такова място в тия страни, а от много години копнея да дойда при вас, кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко (Римл. 15:17-20; 22-24).

От тези думи пределно ясно се вижда, че св. Павел няма никакви знания св. Петър да е бил в Рим и да е основал църква там. Напротив, той казва, че се чувства задължен да проповядва евангелието там, където никой от апостолите не е учил, за да не гради на чужда основа. Това е изключително свидетелство, че св. Петър не е свързан с основаването на църквата в Рим. По-точно св. Петър е служил много години на църквата в Антиохия и оттам той заминава за Рим, където пострадал мъченически със св. Павел.

Стана вече дума по-горе, че по политически причини са определени седалищата на апостолските наследници в различните градове на Римската империя. Така епископът на Рим е бил признат за пръв, понеже Рим е бил столица на империята. Първоначално епископът на Цариград е бил признат като втори от Втория вселенски събор. Впоследствие, когато Цариград станал столица на Византийската империя и бил наречен новия Рим, Четвъртият вселенски събор провъзгласява епископа на Цариград да бъде равен по ранг на епископа на Рим. Епископът на Александрия е бил признат за трети, поради голямата популярност на този град като научен и просветен център. Следват епископите на Антиохия и Иерусалим. Ако определяме мястото на епископите обаче по религиозно признание и значение, а не по политически причини, за всеки е ясно, че първи по чест следва да бъде епископът на Иерусалимската църква ­ майка на християнството. Сам Господ Иисус Христос е живял там, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите в Иерусалим. Първата църква е била основана в Иерусалим на Петдесетница в 33 година.

Това са няколко основания, базирани на автентични свидетелства, които съставят църковната история. Затова е учудващо, че римокатолиците поддържат своето становище почти от едно хилядолетие.

Ние, православните българи, които сме били много пъти в официални и не напълно явни, полезни и не чак дотам ползотворни взаимоотношения с римокатолиците през изминалите 1300 години, дълбоко съжаляваме, че се изопачават фактите от историята. И понеже винаги сме били честни и открити, ние правим всичко необходимо да уверим нашите братя и сестри католици, че трябва да дойдат до познание на истината, което значи да се завърнат в светото Православие, където са били.

Ето, предстои идването на папа Иоан Павел II в България. Това се знае по целия свят. Известени сме за него и ние в Българската епархия в САЩ, Канада и Австралия. Като православни ние, българите, преживяваме това събитие по различни начини. Понеже политиката в Родината винаги е поставяла църковното поведение в изкушение, и сега се подразбира, че Св. Синод на БПЦ като че ли отново трябва да направи благоразумен компромис, заради който толкоз години сме в изпитание и страдание. Натискът е голям. От всички страни. Малцина са инакомислещите. Те ще бъдат обявени дори за православни талибани. Очите на всички са обърнати към Св. Синод и Българския патриарх! Тоест БПЦ за Европа ли е, или не? Така се поставя въпросът, като че ли страната ни се намира на Камчатка! Както винаги обаче, Св. Синод може бавно да мисли, но с благодатта на Св. Дух винаги мъдро решава. Разбира се, основанията са: вече е оповестено, че ще окажем българско гостоприемство, след като гостът вече ще е в България по държавна покана. Как и къде да се прояви нашата мъдрост: а) В ежедневните ни горещи молитви всички римокатолици воглаве с папа Иоан Павел II отново да се завърнат и да изповядат истината, която мнозина вече от тях добре знаят и неофициално практикуват по света; б) В старанието ни да се покажем по-добри и гостоприемни, и със слово, и на дело да покажем православно знание, разбиране и обич към отпадналите от правото славене на Бога; в) В уверението, че Негово Светейшество Българският патриарх Максим като мъдър първосветител с голям опит ще направи всичко възможно лично да предаде на папа Иоан Павел II загрижеността на всички православни българи, че и ние го посрещаме и ни е мило, че обича България, но нашата обич и радост ще бъде пълна, ако дойде другия път у нас като православен. Ако това постигнем, ние ще отбележим най-съдбоносното събитие в историята не само на нашата история, но и в тая на цялото човечество. Представете си само, Римокатолическата църква да се завърне в св. Православие! Това ще отбележи началното изпълнение на Господнята молитва в нощта на страданията Му: Отче Светий!… Моля се… да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, ­ та да повярва светът, че Ти си Ме пратил (Иоан 17:11, 20, 21).

Прочее, нека по примера на Господа всички да речем: Отче Светий! Вече е ден. Доста страдахме. Нуждаем се от празненство на вярата. Едно хилядолетие бяхме ведно. Второто прекарахме във вражди. Събери ни в Третото хилядолетие, молим Те, да бъдем пак едно в едната, света, вселенска и апостолска църква. Амин.

__________________________________________________________

*Публикувано в http://synpress-classic.dveri.bg, http://dveri.bg и в Църковен вестник, бр. 6 от 2002 г.

Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, митрополит Йосиф. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-30V