Д-р Иво Янев

1923–1924 г.,  т. 1, София, 1924

1. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Елементи на вяра в основите на нашето познание, с. 1-25.

2. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Как се очертават граничните между вярата и разума научни проблеми в мирогледа на един новокантиански философ (Ото Либман + 1912), с. 27-68.

3. Цанков, Стефан протопрезвитер. Правото и Църквата, с. 66-106.

4. Марковски, Иван. Ветхозаветната наука в светлината на новите археологични открития в древния Ориент, с. 107-141.

5. Поснов, Михаил. История на християнската Църква или история на християнската религия или всеобща история на религиите?, с. 143-162.

6. Глобуковски, Николай. Православната Църква и християнското междуцърковно единение, с. 163-260.

7. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Произхождението на идеята за чужди преживявания и на нашето естетическо и етическо отношение към тях, според учението на Теодор Липс за ,,вчувствуването”, с. 261-320.1925–1926 г.,  т. 3, София, 1926

1. Пашев, Ганчо. Необходимост от научна обработка на православно-християнското учение за нравствеността, с. 1-72.

2. Глубоковски, Николай. Новозаветният Ходатай, с. 73-112.

3. Снегаров, Иван. Унищожението на Охридската архиепископия, с. 113-138.

4. Поснов, Михаил. Проблеми и въпроси, повдигнати в западната богословска литература, по повод 1600-годишния юбилей на Никейския събор (325 г.), с. 139-150.

5. Поснов, Михаил. Няколко думи за примата на римския папа, с. 151-163.

6. Гошев, Иван протойерей. Историческия образ на Спасителя по археологическите паметници на старохристиянското изкуство и древните литературни предания от І-VІ вв., с. 165-208.

7. Марковски, Иван. Библейско-еврейската поезия, с. 209-294.

8. Цанков, Стефан протпрезвитер. Устройство на Румънската правосавна църква, с. 295-348.

1926–1927 г.,   т. 4, София, 1927

1. Марковски, Иван. Историята на българския синодален превод на Библията (с оглед българските преводи в миналото), с. 1-58.

2. Поснов, Михаил. Монашеството през ІV-ІХ вв. (общ очерк), с. 63-104.

3. Поснов, Михаил. Сардикийският събор и неговата каноническа дейност, с. 105-129.

4. Миятев, К. Монументалната живопис в древна България, с. 131-150.

5. Дюлгеров, Димитър. Значение на догмата, с. 151-172.

6. Снегаров, Иван. Няколко думи за Хоматияновия сборник, издаден от Питра, с. 173-183.

7. Глубоковски, Николай. Христос и ангелите. (Екзегетически анализ на Евр. 1:6-14), с. 185-218.

8. Снегаров, Иван. Българският първоучител св. Климент Охридски. (Живот и дейност),  с. 219-334.

9. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи, с. 335-378+ І-ІV.

1927–1928 г.,  т. 5, София, 1928

1. Глубоковски, Николай.  Христос и християните, с. 1-16.

2. Гяуров, Христо. Притча за неправедния домоуправител, с. 17-95.

3. Пашев, Ганчо. Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа, с. 97-216.

4. Поснов, Михаил. Византизъм в историята на древната християнска църква, с. 217-244.

5. Поснов, Михаил. Историческа справка по въпроса за състава на древните събори и за реда, по който са се решавали въпросите на тях, с. 245-258.

6. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Задачи и граници на пастирското служение, с. 259-288.

7. Цанков, протпрезвитер Стефан. Положението и уредбата на най-новите Православни църкви, с. 289-328.

1928–1929 г.,  т. 6,  София, 1929

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Положението и уредбата на най-новите Православни църкви, с. 1-114+ І-ІХ.

2. Глубоковски, Николай. Изкупление и Изкупител, с. 1-43.

3. Гошев, протоиерей Иван. Един средновековен барелеф от Созопол, с. 1-99. + таблици.

4. Гошев, протоиерей Иван. Стари записки и надписи, с. 1-36.

5. Димитров, Христо. Нови задачи на пастирска дейност, с. 1-20.

6. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество, с. 1-56.

1929–1930 г.,   т. 7, София, 1930

1. Марковски, Иван. За древнобиблейската хронология, с. 1-34.

2. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество. (Учение), с. 35-124.

3. Гяуров, Христо. Протоевангелие на Иакова, с. 125-140.

4. Глубоковски, Николай. Християнското братство и неговата необходимост за вярващите, с. 141-176.

5. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Със скептика – младеж при Хекела,  с. 177-218.

6. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Естествено развитие и богооткровена свръхестествана помощ, с. 219-240.

7. Марковски, Иван. Мирогледът на ветхозаветния човек (според Библията), с. 241-298.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Съветското брачно право в Русия, с. 299-356.

9. Димитров, протоиерей Христо. Психологически основи на религиозното образование, с. 357-408.

1930–1931 г.,   т. 8, София, 1931

1. Глубоковски, Николай. Християнското съботство. Екзегетически анализ на Евр. 4:1-16, с. 1-24.

2. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Недостатъчност на методите на историзма, психологизма и интелектуализма за ориентиране по проблемата за религията, с. 25-48.

3. Гяуров, Христо. Евангелие на Евреите, с. 49-120.

4. Пашев, Ганчо. Идеята за спасението и нейната нравствена страна, с. 121-276.

5. Снегаров, Иван. Нов препис на кодекса на Охридската архиепископия, с. 277-306.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Държава и Църква, с. 307-338.

7. Гошев, протоиерей Иван. Нови данни за историята и археологията на Бачковския монастир, с. 341-388.

8. Димитров, протоиерей Христо. Методи на религиозното образование, с. 389-499+І-ІV.

1931–1932 г.,  т. 9,  София, 1932

1. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Задачите на християнската апологетика, с. 1-48.

2. Глубоковски, Николай. Първосвещенството на Христа и задълженията на християните, с. 1-40.

3. Гяуров, Христо. Мураториевият канон, с. 1-80.

4. Снегаров, Иван. Поглед към изворите на св. Никола Софийски, с. 1-74.

5. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници, с. 1-88. Статистически таблици на евангелските петдесетнически общини в България и др., с. 90-111.

6. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Псаломският праведник. (изяснение на съдържанието и духа на Псалтира), с. 1-54.

7. Гошев, протойерей Иван. Старобългарската литургия. (според български  и византийски извори от ІХ – ХІ в.), с. 1-80.

1932–1933 г., т. 10, София, 1933

1. Димитров, протоиерей Христо. Основи и основни линии в развоя на учебния план по вероучение, с. 1-96.

2. Гяуров, Христо. Братята Господни, с. 1-44.

3. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници, с. 1-52.

4. Марковски, Иван. Книгата Еклесиаст. (Екзегетически анализ с оглед към по-важните проблеми), с. 1-96.

5. Цанков, протопрезвитер Стефан. Междуцърковното положение на българската църква след освобождението на България, с. 1-130.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Конституционните принципи за отношението между държава и църква в славянските държави, с. 1-17.

7. Архимандрит Евтимий. Българската екзархия в Цариград, с. 1-32.

8. Марковски, Иван. Разграничение на понятията евреи и израилтяни като народностни единици, с. 1-12.

1933–1934 г., т. 11, София, 1934

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Богословският факултет у нас (1923-1933), с. 3-92.

2. Гошев, протоиерей Иван. Преславски керамичен фрагмент с богослужебни текстове от ІХ-Х вв., с. 1-19.

3. Снегаров, Иван. Пропуски и грешки в издадените книжовни паметници за св. Никола Софийски, с. 1-26.

4. Марковски, Иван. Върху някои неверни представи и схващания за Палестина и светите места в нея, с. 1-66.

5. Дюлгеров, Димитър. Рим и светите братя Кирил и Методий, с. 1-68.

6. Глобуковски, Николай. Благовестие апостола Павла по его произхождению и содержанию, с. 1-50.

7. Димитров, протоиерей Христо. Изповед и душепастирство. – Пасторологическо изследване, с. 1-60.

8. Архимандрит Евтимий. Българската екзархия в Цариград. ІІІ част, с. 1-64.

9. Гошев, протоиерей Иван. Църковни старини из Врачанска епархия, с. 1-54.

10. Снегаров, Иван. Старият Търновски църковен Кодекс. – Документи, с. 1-60.

1934–1935 г., т. 12, София, 1935

1. Снегаров, Иван. Старият Търновски църковен Кодекс. – Документи, с. 1-48.

2. Марковски, Иван. Проблемата за произхода и авторството на петокнижието (Позитивно-критично изследване), с. 1-57.

3. Глобуковски, Николай. Християнското съвършенство и Христос, като първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков (Екзегетически анализ на Евр. Гл. 6), с. 1-50.

4. Димитров, Христо. Изповед и душепастирство (Пасторологическо изследване) ІІ част, с. 1-86.

5. Димитров, Христо. Изповед и душепастирство (Пасторологическо изследване) ІІІ част, с. 1-37.

6. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи. ІІІ, с. 1-37.

7. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Със скептика – младеж при Спенсера. (Вяра в агностицизма), с. 1-52.

8.Пашев, Ганчо. За царството Божие (Опит да се изясни пр.), с. 1-116.

9. Цанков, протопрезвитер Стефан. Албанската православна църква и нейната уредба. (Нови данни), с. 1-57, Приложение: Декрет-закон за религ. Община, с. 58-64.

1935–1936 г., т. 13, София, 1936

1. Глобуковски, Николай. Христос – Първосвещеник по чина на Мелхиседека, с. 1-48.

2. Снегаров, Иван. Старият търновски църковен кодекс, с. 1-74.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Матея, с. 1-114.

4. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи. ІV, с. 1-59.

5. Архимандрит Евтимий. 12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръх-научна същина, с. 1-58.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Нови данни за историята и уредбата на Рилския монастир, с. 1-49.

7. Дюлгеров, Димитър. Размисъл за Σοφία, премъдрост Божия, с. 1-37.

8. Пашев, Ганчо. Царството Божие (Опит да се изясни и пр.), с. 1-140.

1936–1937 г., т. 14, София, 1937

1. Глобуковски, Николай. Послание к Евреям и историческое предание о нем, с. 1-62.

2. Дюлгеров, Димитър. Общество “Добрия самарянин”, с. 1-114.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Марка (Исагогическо изследване), с. 1-76.

4. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното образование и съвременната държава, с. 1-58.

5. Гошев, протоиерей Иван. Стари записки и надписи. V, с. 1-56.

6. Архимандрит Евтимий. Парламентаризъм и безотговорност в Българската църква, с. 1-38.

7. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Пророк Иеремия и неговото време (Според книгата на прор. Иеремия), с. 1-56.

8. Zankov, Stefan. Nation, Staat, Welt und Kirche im Orthodoxen Osten als Theologisches Problem, с. 1-70.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Народ, държава, свят и църква на православния изток като богословска проблема, с. 71-111.

1937–1938 г., т. 15, София, 1938

1. Снегаров, Иван. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на проф. Р. Груич “Скопска митрополиjа” (Скопие 1935), с. 1-132.

2. Марковски, Иван. Ветхозаветни апокрифи и псевдоепиграфи. (Исагогическо изследване), с. 1-156.

3. Гошев, протойерей Иван. Светите братя Кирил и Методий (Материали из ръкописите на синодалния църковен музей в София), с. 1-140.

4. Шавельский, протопрезвитер Георгий. Руские монастыри дореволюционного времени, с. 1-40.

5. Димитров, протойерей Христо. Трудовият принцип и религиозното обучение (История, теория и практика), с. 1-43.

6. Пашев, Ганчо. Етичната държава (Общ поглед върху държавата от гледището на християнската социология и нравственост), с. 1-174.

1938–1939 г., т. 16, София, 1939

1. Гяуров, Христо. Предговорът на евангелието от св. ап. Иоана, с. 1-112.

2. Снегаров, Иван. Скопската епархия, с. 1-162. Документи из кодексите на Цариградската патриаршия, с. 163-184.

3. Марковски, Иван. Еврейският въпрос и Ветхият завет, с. 1-86.

4. Шавелский, протопрезвитер Георгий. Jудаистическiй нацiонализмъ при святе Божественнаго Откровенiя, с. 1-44.

5. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното обучение в съвременната църква, с. 1-102.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Българската правослвна Църква от освобождението до настояще време, с. 1-372.

1939–1940 г., т. 17, София, 1940

1. Дюлгеров, Димитър. Общество “Добрия самарянин”, с. 1-128.

2. Марковски, Иван. Религиозно-философските проблеми в кн. Иов, с. 1-64.

3. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното възпитание и семейство, с. 1-68.

4. Архимандрит Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по “Историята на религиите” в Богословския факултет, с. 1-56.

5. Пашев, Ганчо. Собствеността в светлината на християнската нравственост, с. 1-195.

6. Гошев, протоиерей Иван. Правилата на Студийския монастир, с. 1-75.

1940–1941 г., т. 18, София, 1941

1. Марковски, Иван. Религиозно-философските проблеми в книга Иов, с. 1-76.

2. Снегаров, Иван. Друг търновски църковен кодекс, с. 1-106.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Лука (Исагогическо изследване), с. 1-110.

4. Димитров, Христо. Религията като учебен предмет в средните училища (към въпроса за новата постановка за преподаването ѝ), с. 1-138.

5. Дюлгеров, Димитър. Злоупотреба с православните богослужебни книги, с. 1-129.

6. Архимандрит Евтимий. Материали за работата по “Историята на религиите” в Богословския факултет, с. 1-16.

7. Архимандрит Евтимий. Псевдомонашество, с. 1-10.

8. Гошев, Иван протоиерей. Учение на дванадесетте апостоли (увод, текст и изяснения), с. 1-50.

9. Цанков, Стефан протопр. Международно право, морал и християнство (отдел. отпечатък)

1941–1942 г., т. 19, София, 1942

1. Пашев, Ганчо. Възгледите на търновския митрополит Климент (В. Друмев) за нравствеността, с. 1-176.

2. Архимандрит Евтимий. Гнезда на съмнения във вярата, с. 1-36.

3. Архимандрит Евтимий. Отрицатели на религията ли са българските поети и писатели? , с. 1-40.

4. Архимандрит Евтимий. Нехристиянски обичаи при погребенията в нашите градове, с. 1-22.

5. Гяуров, Христо. Деяния на св. апостоли. Исагогическо изследване, с. 1-80.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Православното християнство, неговата същина и неговият съвременен образ, с. 1-160.

7. Архимандрит Евтимий. Неправомерни увеличения на епископите в Бългрия, с. 1-18.

8. Архимандрит Евтимий. Възможно ли е да се допусне нравствена отговорност, когато се отрича свободата на волята?, с. 1-42.

9. Марковски, Иван. Книгата Рут. Екзегетическо изследване. Превод и тълкувание, с. 1-70.

1942–1943 г., т. 20, София, 1943

1. Снегаров, Иван. Три гръцки поменици от с. Арбанаси (Търновско), с. 1-22.

2. Архимандрит Евтимий. Народни поверия, обреди и обичаи (материали по история на религиите), с. 1-92.

3. Марковски, Иван. За пророческото служение изобщо и за ветхозаветното пророчество, с. 1-68.

4. Дюлгеров, Димитър. Тайнство кръщение – същина и значение, с. 1-76.

5. Снегаров, Иван. Исторически вести за Търновската митрополия, с. 1-140.

6. Гошев, протоиерей Иван. Божествената литургия на Златоуста (критически бележки и изяснения с четири приложения на стари текстове), с. 1-165.

7. Гяуров, Христо. Новозаветна херменевтика, с. 1-54.

8. Цоневски, Илия. Апостолският символ, с. 1-64.

9. Глогов, свещеник Георги. Душепастирът и грижата му за телесно-болните, с. 1-48.

1943–1944 г., т. 21, София, 1943

1. Маринов, Борис. Опиум ли е религията за човешката душа и за народите, с. 3-25.

2. Марковски, Иван. Пророк Исаия – личност, идеи и пророчества, с. 3-63.

1944 – 1945 г. Т. 22, София, 1945

1. Пиперов, Боян. Мелхиседек, първообразът на Христа (Екзегетическо изследване на Битие 14:18-20), с. 1-18.

2. Марковски, Иван. Теократически социализъм, с. 1-36.

3. Димитров, протйерей Христо. Свещеникът като катехет (Към въпроса за църковен катехуменат у нас), с. 1-66.

4. Цоневски, Илия. Посланието на ап. Варнава, с. 1-67.

5. Гошев, протойерей Иван. Към историята на Черепишкия манастир, с. 1-34.

6. Гяуров, Христо. Послание на ап. Иакова. Исагогическо изследване, с. 1-39.

7. Маринов, Борис. За някои възражения против молитвата, с. 1-41.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Върху проблемата за отношението между Църква и държава, с. 1-83.

1945–1946 г., т. 23, София, 1946

1. Димитров, Христо. Психология на молитвата (Религиозно-педагогическо проучване), с. 1-440

2. Снегаров, Иван. Румънската православна църква (Кратък исторически очерк), с. 1-37.

3. Гошев, протоиерей Иван. Из сбирките на църковния историко-археологически музей при Св. Синод в София, с. 1-35.

4. Дюлгеров, Димитър. Адвентизъм. (Учение), с. 1-66.

5. Маринов, Борис. Из методологията на християнската апологетика във връзка с темата “Библия и наука”, с. 1-32.

6. Марковски, Иван. Пророк Иеремия (Личност и идеи), с. 1-38.

7. Пашев, Ганчо. Възгледите на Търновския митрополит Климент (В. Друмев) за личността, обществото и държавата, отразени в неговите художествени произведения, с. 1-82.

8. Гяуров, Христо. Живот и дейност на св. ап. Павла, с. 1-40.

1946–1947 г., т. 24, София, 1947

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Актуални проблеми и задачи на православното богословиеи прав. Църква.     (Aktuelle Probleme und Aufgaben der Orthodoxen Theologie und Kirche), с. 3-28.

2. Дюлгеров, Димитър. Единство в църквата Христова, с. 3-36.

3. Димитров, протойерей Христо. Енорийският катехуменат в най-ново време, с. 3-36.

4. Снегаров, Иван. Коронясан ли е бил княз Симеон в Цариград през 913 г., с. 3-47.

5. Цоневски, Илия. Св. Климент Римски и посланието му до Коринтяните, с. 3-43.

6. Пиперов, Боян. Сенаарското разселване на народите според Библията. (Екзегетическо изследване на разкза за Вавилонската кула. Битие 11:1-9), с. 3-28.

7. Пашев, Ганчо. Християнската общественост според възгледите на търновския митрополит Климент (В. Друмев). (Принос към началата на християнската социология), с. 3-96.

8. Гяуров, Христо. История на новозаветния гръцки текст, с. 3-40.

9. Маринов, Борис. Апология на “готовите” молитви, с. 3-46.

10. Марковски, Иван. Нови насоки в библейската критика, с. 3-32.

1947–1948г., т. 25, София, 1948

1. Пиперов, Боян. Древната етнография на Изтока според Библията (екзегетическо изследване на Бит. 10:1-30), с. 1-113.

2. Поптодоров, Тодор. Св. Климент Охридски като проповедник, с. 1-23.

3. Снегаров, Иван. Гръцки кодекси на Пелагонийската митрополия (Принос към историята на Пелагонийска епархия), с. 1-59.

4. Дюлгеров, Димитър. Възнесение на Света Дева Мария, с. 1-36.

5. Димитров, Христо. Проповедта и трудът (омилетично проучване), с. 1-32.

6. Цоневски, Илия. Ерм и неговият „Пастир”, с. 1-38.

7. Гошев, протоиерей Иван. Трите най-стари пространни жития на преподобни Иван Рилски, с. 1-72.

8. Гяуров, Христо. История на новозаветния гръцки текст. Част. ІІ, с. 1-40.

9. Маринов, Борис. За външната страна на религията изобщо и на християнската религия по-частно, с. 1-33.

10. Цанков, протопрезвитер Стефан. Езическата реалност и функция на Църквата, с. 1-48.

1948–1949 г., т. 26, София, 1949

1. Поптодоров, Тодор. Епископ Константин Преславски като проповедник, с. 1-26.

2. Панчовски, Иван. „Антиномичност” между религия и етика, с. 1-39.

3. Марковски, Иван. Пророк Иезекиил, с. 1-56.

4. Снегаров, Иван. Първата българска патриаршия, с. 1-31.

5. Дюлгеров, Димитър. Възнесението на св. Дева Мария, с. 1-32.

6. Гяуров, Христо. Проповедта на Иисуса Христа на планината, с. 1-38.

7. Пашев, Ганчо. Търновският митрополит Климент (В. Друмев), църкавата и държавата, с. 1-37.

8. Пиперов, Боян. Произход и развитие на еврейския шрифт, с. 1-28.

9. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: 1. Св. Иоан Златоуст, с. 1-34.

10. Димитров, протоиерей Христо. Проповедта и социалната реформа: 1. Из историята на старозаветната проповед (омилетично проучване), с. 1-30.

11. Гошев, протойерей Иван. Рилският хрисовул от 1378 година (Историко-палеографско проучване), с. 1-28.

12. Маринов, Борис. Вавилонският мит за сътворението на света, с. 1-28.

1950–1951 г., т. 1 (27) , София, 1951

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Църковната дисциплина и по-специално с оглед към християнския брак, с. 1-56.

2. Пандурски, Васил. Изчезналият ,,чин на побратимяване” (из историята на частното богослужение), с. 1-43.

3. Поптодоров, Тодор. Йоан Екзарх като писател-проповедник, с. 1-32.

4. Марковски, Иван. Пророк Даниил (Личност и пророчества), с. 1-31.

5. Панчовски, Иван. Етическа автономия и религиозна теономия, с. 1-46.

6. Гяуров, Христо. Проповедта на Иисуса Христа на планината (част ІІ), с. 1-40.

7. Пиперов, Боян. История, форма, произношение и наименование на гласните знаци с староеврейския език, с. 1-22.

8. Димитров, протоиерей Христо. Митрополит Климент (Друмев) като пастир и пасторолог (пасторологическо проучване), с. 1-32.

9. Снегаров, Иван. Първата българска патриаршия (произход, патриарси и седалище) ІІ част, с. 1-26.

10. Дюлгеров, Димитър. Адвентизъм. (Ч. ІІ), с. 1-46.

11. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІІ Св. Василий Велики, с. 1-26.

12. Маринов, Борис. Оръжията на апологета на християнството, с. 1-20.

13. Гошев, протоиерей Иван. Произход и употреба на антиминсите в средните векове (нови издирвания), с. 1-36.

14. Пандурски, Васил. Рождество Христово в християнското изобразително изкуство, с. 1-18.

15. Разпис на лекциите за 1950/51 година, с. 1-10.

1951–1952 г., т. 2 (28), София, 1952

1. Кирил, Пловдивски митрополит: Реч, произнесена на 27 май 1952 г. на тържественото заседание на Академическия съвет на Духовната академия ,,Св. Климент Охридски”, с. 1-9.

2. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот, с. 11-90.

3. Поптодоров, Тодор. Митрополит Николай Крутицки и Коломенски като учен–проповедник–омилет, с. 91-111.

4. Поптодоров, Тодор. Иоан Екзарх като писател-проповедник (продължение), с. 112-118.

5. Димитров, Христо. Митрополит Климент (Друмев) като педагог, с. 119-144.

6. Гяуров, Христо. Денят на Тайната вечеря, с. 145-200.

7. Снегаров, Иван. Отношенията между българската и руската православни църкви преди и след провъзгласяването на схизмата (1872 г.), с. 201-230.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Единството и кафоличността (съборността) на църквата, с. 231-256.

9. Марковски, Иван. ,,Великата измама” от Фридрих Делич (критическо разглеждане), с. 257-284.

10. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІІІ. Св. Григорий Богослов и св. Григорий Ниски, с. 285-314.

11. Гошев, протоиерей Иван. Бележки за строежа и зографисването на православните храмове у нас, с. 315-334.

12. Пиперов, Боян. Един древен коментар към книгата на пророк Авакума, с. 335-356.

13. Пенов, Димитър. Увод в Историята на философията, с. 357-398.

14. Пандурски, Васил. Св. св. първовърховни апостоли Петър и Павел в богослужението и в иконографията, с. 399-484.

15. Разпис на лекциите за 1952/53, с. 485-488.

1953–1954 г., т. 3 (29), София, 1954

1. Поптодоров, Тодор. Омилетични ценности в трудовете на Негово Светейшество д-р Кирил, Патриарх български, с. 1-86.

2. Димитров, протоиерей Христо. Душепастирство за душепастира, с. 87-110.

3. Панчовски, Иван. Етически антропоцентризъм и религиозен теоцентризъм, с. 111-150.

4. Снегаров, Иван. Неиздадени старобългарски жития, с. 151-175

5. Пиперов, Боян. Един древен ръкопис на книгата на пр. Исаия, с. 177-189.

6. Гяуров, Христо. Първо послание на св. ап. Петра, с. 191-216

7. Пашев, Ганчо. Служението изобщо и служението на ближния според Св. Писание на Ветхия Завет, с. 217-238.

8. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Основни идеи и характеристика, с. 239-260.

9. Пенов, Димитър. Християнската философия на В. Д. Кудрявцев, с. 261-302.

10. Цанков, протопрезвитер Стефан. Светата Гора Атон и нейното съвременно положение, с. 303-327.

1954–1955 г., т. 4 (30), София, 1955

1. Макариополски епископ Николай. Св. евхаристия като жертвоприношение, с. 1-18.

2. Панчовски, Иван. Обезценява ли христинството тукашния свят и живот (Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцедентизъм – етически иманентизъм), с. 19-68.

3. Пиперов, Боян. Един древен ръкопис на книгата на прор. Исаия (продължение), с. 69-93.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Авдий. Йона, с. 95-123.

5. Димитров, Христо. Самообразованието на душепастиря (Необходимост, средства и системи за проверка), с. 125-147.

6. Пенов, Димитър. Ф. А. Голубински, с. 149-150.

7. Поптодоров, Тодор. Жива проповед, с. 191-215.

8. Снегаров, Иван. Старобългарският разказ ,,Чудото на св. Георги с българина” като исторически извор, с. 217-241.

9. Маринов, Борис и Алесандър Величков. Наръчник на апологета, с. 243-337.

10. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІV. Св. Амвросий Медиолански и блаж. Августин, с. 339-383.

11. Цанков, протопрезвитер Стефан. Християнското всеединство като проблема в православното богословие, с. 385-427.

12. Гошев, протоиерей Иван. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от ІХ-ХІV век, с. 429-508.

1955–1956 г., т. 5 (31), София, 1956

1. Макариополски епископ Николай. Светото миро, с. 1-37.

2. Панчовски, Иван. Божи промисъл и нравствена свобода, с. 39-94.

3. Гяуров, Христо. Сия бо есть кровь Моя новаго завета, с. 95-106. Беседа на Иисуса Христа със Самарянката, с. 107-122.

4. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот, с. 123-192.

5. Снегаров, Иван. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865 г.), с. 193-220. Неиздадени преписи от гръцки служби на св. Климент Охридски, с. 221-240.

6. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Михей. Наум, с. 241-271.

7. Поптодоров, Тодор. Възпитание на дисциплина в Църквата и амвонът, с. 275-308.

8. Пиперов, Боян. Правилникът на Новия съюз, с. 317-342.

9. Цанков, протопрезвитер Стефан. Същината и задачата  на Църквата, с. 343-358. Правото, Правдата и любовта, с. 359-374.

10. Пандурски, Васил. Църковната живопис в България и нейното културно-възпитателно значение (Исторически поглед), с. 375-416. Възкресение и Възнесение Христово и Петдесетница в иконографията, с. 417-476.

11. Юбилейно тържество по случай тридесетгодишнината на Духовната академия (Богословски факултет) 1923-1953, с. 477-580.

1956–1957 г., т. 6 (32), София, 1957

1. Дюлгеров, Димитър. Единството на църквата, с. 1-27.

2. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Авакум, Софония, с. 29-67.

3. Пенов, Димитър. За произхода и целта на света, с. 69-132.

4. Гяуров, Христо. Апостолският събор в Иерусалим (част ІІ), с. 133-187.

5. Поптодоров, Тодор. Образът на възпитателя в църквата, с. 189-213.

6. Панчовски, Иван. Вина и изкупление, с. 215-280.

7. Димитров, Христо. Душепастирят и душевнострадащите. Пасторологическо проучване, с. 281-309.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Човекът и неговият труд и имот, с. 311-368.

9. Пиперов, Боян. Символиката на змията у библейските писатели, с. 369-390.

10. Снегаров, Иван. Из старините в Македония, с. 391-422.

11. Пандурски, Васил. Преподобни Сава Освещени – основоположник на Иерусалимския устав, с. 423-449.

1957–1958 г., т. 7 (33), София, 1958

1. Макариополски епископ Николай. Богословие и богознание, с. 1-42.

2. Дюлгеров, Димитър. Единство на Църквата, с. 43-66.

3. Поптодоров, Тодор. Пастирят като възпитател от амвона и от св. Олтар, с. 67-98.

4. Марковски, Иван. Дванадесет пророци. Захария, с. 99-127.

5. Димитров, протоиерей Христо. Автентичният „Неделник”на Софроний Врачански, с. 129-183.

6. Цоневски, Илия. Древните християнски апологети и гръцката философия, с. 185-253.

7. Снегаров, Иван. Дейността на българския екзарх в навечерието на Балканската война и след нея, с. 255—278.

8. Пиперов, Боян. Ваал и Астарта, с. 279-314.

9. Пенов, Димитър. Към философията на религията, с. 315-403.

10. Гошев, протоиерей Иван. Старобългарски чинопоследования за встъпване в монашество, с. 405-447.

1958-1959 г., т. 8 (34), София, 1959

1. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници в България, с. 1-70.

2. Шиваров, Николай. Външнополитическият живот на израилското и иудейското царства през царуването на Теглатфаласара ІІІ Асирийски (Според Св. Писание и асирийските надписи), с. 75-88.

3. Пашев, Ганчо. Повестта,,Ученик и благодетели или чуждото си е чуждо” от Васил Друмев, разгледана от социал-етична страна, с. 89-205.

4. Николов, протойерей Василий. Молитвата в живота и дейността на душепастира, с. 209-243.

5. Цанков, протопропрезвитер Стефан. Единността на Православната църква, с. 247-268.

6. Пандурски, Васил. Преп. Йосиф Песнописец (Из историята на църковната химнология), с. 271-313.

7. Маринов, Борис. Александър Величков. Наръчник на апологета. Книга втора, с. 317-400.

8. Поптодоров, Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 403-464.

1959-1960 г., т. 9 (35), София, 1960

1. Гяуров, Христо. Вяра и добри дела. (Екзегетическо изследване. Тълкувание на Иаков 2, 14-16; Гал. 2, 15-21; 1 Кор. 12, 31-13, 1-13), с. 1-73.

2. Поптодоров, Тодор. Възпитателното въздействие на пастира в живота на Църквата, с. 75-111.

3. Панчовски, Иван. Хилел и Христос, с. 113-148.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Захария. (Продължение), с. 149-184.

5. Снегаров, Иван. Дейността на българския екзарх Йосиф преди Балканската война и след нея, с. 185-207.

6. Димитров, протоиерей Христо. Същност, форма и символика на православното богослужение, с. 209-232.

7. Пиперов, Боян. Урим и Тумим, с. 233-258.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Единителните стремления у православните църкви с други християнски църкви. Православната Църква и икуменизмът, с. 259-306.

9. Събев, Тодор. Поглед върху основаването и църковно-народностното служение на Българската екзархия, с. 307-371.

10. Пандурски, Васил. Стенописите в Бояна (1259-1959), с. 373-415.

1960-1961 г., т. 10 (36), София, 1961

1. Макариополски епископ Николай. Църковният пост. (Историко-канонико-литургическо изследване), с. 1-82.

2. Пенов, Димитър. Силата на музиката, с. 83-118.

3. Поптодоров, Тодор. Св. Патриарх Евтимий като проповедник, с. 119-155.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Агей, с. 157-181.

5. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир, с. 183-212.

6. Димитров, протоиерей Христо. Увод в литургиката като богословска наука, с. 213-246.

7. Цоневски, Илия. Възгледът на св. Василий Велики за Църквата, с. 247-304.

8. Пиперов, Боян. Живот и дейност на пророка Самуила, с. 305-326

9. Поптодоров, свещеник Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 327-368.

10. Шиваров, свещеник Николай. Древни библейски ръкописи от Кумран, с. 369-426.

1961-1962 г., т. 11 (37), София, 1962

1. Панчовски, Иван. Справедливост, вяра и любов, с. 1-68.

2. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Малахия, с. 69-88.

3. Димитров, Христо. Огласителни диалози: І. Вяра в Бога или в случая?, с. 89-106.

4. Поптодоров, Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века. (Историко-каноническо изследване), ІІІ-ІV, с. 107-190.

5. Пенов, Димитър. Учението на Библията за мира и войната. (Към Християнската философия на историята), с. 191-218.

6. Нанков, протоиерей Симеон. Търновска или Евтимиева редакция на църковно-богослужебните книги, с. 219-256.

7. Динков, Камен. Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през І, ІІ и ІІІ век, с. 257-282.

8. Пиперов, Боян. Представата за небето у старозаветните библейски писатели, с. 283-300.

9. Пандурски, Васил. Преп. Роман Сладкопевец. (Из историята на църковната химнология), с. 301-347.

10. Архимандит Сергий. Проповедта и дейността на Господния Предтеча св. Иоан Кръстител. (І), с. 349-432.

1962-1963 г., т. 12 (38), София, 1963

1. Макариополски епископ Николай. Основни идеи в Светата Евхаристия, опит да се определи и изясни същината на светата Евхаристия, с. 1-36.

2. Гяуров, Христо. Второто послание на св. ап. Петра (Исагогическо изследване), с. 37-54.

3. Поптодоров, Тодор. Презвитер Козма като писател-проповедник, с. 55-92.

4. Димитров, Христо. Огласителни диалози (Отговори на прастари въпроси. Вяра в съдба или в Божи промисъл), с. 93-111.

5. Пенов, Димитър. Отец Паисий като философ на Българската история, с. 113-170.

6. Николов, протоиерей Васил. Молитвата в живота и дейността на душепастира, с. 171-198.

7. Динков, Камен. Външното развитие на църквата през първите три века в другите азиатски страни, с. 199-218.

8. Пиперов, Боян. Йосиф Флавий и отношението му към старозаветните Писания, с. 219-247.

9. Марковски, Иван. Характерни особености на Притчи Соломонови, с. 249-266.

10. Архимандрит Серафим (Алексиев). Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, католическо и протестантско гледище, с. 267-299.

11. Архимандрит Серафим (Алексиев). Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица, с. 301-319.

12. Пандурски, Васил. Иконата през Втората Българска държава, с. 321-352.

13. Събев, Тодор. Отец Паисий Хилендарски (епоха, личност, дело, значение), с. 353-412.

1963-1964 г., т. 13 (39), София, 1964

1. Кирил, патриарх Български. Епископ Поликарп Патарски, с. 1-40.

2. Снегаров, Иван. Идеите на отец Паисий Хилендарски, с. 41-75.

3. Гяуров, Христо. Първото послание на св. ап. Иоана Богослова. (Исагогическо изследване), с. 77-92.

4. Шиваров, Николай свещеник. Древни библейски ръкописи от Кумран. (Продължение), с. 93-146.

5. Поптодоров, Тодор. Презвитер Козма като писател-проповедник (Продължение), с. 147-176.

6. Динков, Камен. Външното развитие на църквата през първите три века в Мала Азия, с. 177-198.

7. Пиперов, Боян. Съдии Израилеви (Исагогическо изследване), с. 199-230.

8. Марковски, Иван. Псалмите. Екзегетични изследвания, с. 231-248.

9. Архимандрит Серафим (Алексиев). Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда, с. 249-311.

10. Панчовски, Иван. Любов към далечния, с. 313-344.

11. Ковачев, Михаил. Негово Светейшество Българският Патриарх Кирил. Преглед на книжовното му дело, с. 345-432.

1964-1965 г., т. 14 (40), София, 1965

1. Макариополски епископ Николай. Евхаристийната епиклеза като богословска проблема, с. 1-65.

2. Марковски, Иван. Псалмите. Ексегетическо изследване, с. 67-85.

3. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир, с. 87-124.

4. Димитров, протоиерей Христо. Проповедта и Свещеното Писание (омилетично-херменевтично проучване), с. 125- 150.

5. Цоневски, Илия. Учението на св. Ириней Лионски за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа, с. 151-210.

6. Нанков, протоиерей Симеон. Тайнство кръщение, с. 211-258.

7. Николов, протоиерей Васил. Софроний Врачански като пастир, с. 259-285.

8. Архимандрит Сергия (Язаджиев). Господь Иисус Христос – Единственый Глава Церкви (Экзегетическое исследование), с. 287-315.

9. Архимандрит Серафим (Алексиев). Франц фон Бадер – един римокатолически философ в търсеж на Православието и неговата съборност, с. 317-338.

10. Шиваров, свещеник Николай. Древни библейски ръкописи от Кумран ,,Малките пещери”, с. 339-368.

11. Поптодоров, свещеник Радко. Мястото и ролята на миряните през първите три века. Историко-каноническо изследване. (VІІ), с. 369-406.

12. Събев, Тодор. Преп. Отец Паисий Хилендарски, ч. ІІ, с. 407-449.

1965-1966 г., т. 15 (41), София, 1966

1. Събев, Тодор. Проникване на християнството в България до 865 година, с. 1-35.

2. Нанков, протоиерей Симеон. Превод на църковно-богослужебните книги в България, с. 37-76.

3. Панчовски, Иван. Нравствените възгледи на старобългарските писатели, с. 77-149.

4. Поптодоров, свещеник Радко. Устройство и управление на Българската православна църква през ІХ-Х векове, с. 151-200.

5. Николов, протоиерей Васил. Свети Климент Охридски като пастир, с. 201-238.

6. Шиваров, протоиерей Николай. Йоан Екзарх като тълкувател на Св. Писание (въз основа на негоия ,,Шестоднев”), с. 239-274.

7. Архимандрит Серафим (Алексиев). Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на Презвитер Козма и на православната догматика изобщо, с. 275-306.

8. Поптодоров, Тодор. Проповедта в България през епохата на Покръстването, с. 307-340.

1966-1967 г., т. 16 (42), София, 1967

1. Макариополски епископ Николай. Юбилейни тържества по случай 600 години (1363-1963) от блаженото успение на преподобний Теодосий Търновски и 40 години (1923-1963) от откриването на Духовната академия (Богословски факултет), станали на 10.ХІІ.1963 година, с. 1-36.

2. Цоневски, Илия. Преговори между Православната и Старокатолическата църкви за сближение и съединение, с. 37-126.

3. Събев, Тодор. Житията на св. Климент Охридски като исторически извор, с. 127-182.

4. Архимандрит Сергий (Язаджиев). Взаимните отношения между светите апостоли Петър и Павел, с. 183-217.

5. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване)(8-9), с. 218-237.

6. Поптодоров, Тодор. Проповедта в България през епохата на Покръстването, с. 239-274.

1967-1968 г., т. 17 (43), София, 1969

1. Макариополски епископ Николай. Арменската литургия (Предварителни сведения за произхода, развитието и особеностите на Арменската литургия, превод на български и съответни сравнителни бележки), с. 1-53.

2. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир (Продължение от том ХІV на ГДА), с. 55-106.

3. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване), с. 107-126.

4. Панчовски, Иван. Християнската любов. (Етическа генеалогия и аксиология), с. 127-215.

5. Пандурски, Васил. Иконата в България, с. 217-251.

6. Пандурски, Васил. От „Св. София” до „Кахрие Джами” (Из историята на Християнското изкуство – Византийско изкуство), с. 253-283.

7. Поптодоров, протоиерей Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 285-311.

8. Архимандрит Серафим (Алексиев). Съединението на двете природи в Христа според Православието и според нехалкидонските църкви, с. 313-356.

9. Чифлянов, протоиерей Благой. Проскомидията, с. 357-419.

1968-1969 г., т. 18 (44), София, 1971

1. Пандурски, Васил. Приемането на християнството в България и развоят на книжнината и изкуствата, с. 7-36.

2. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, с. 37-106.

3. Пенов, Димитър. Църковно-обществените възгледи на св. Солунски братя Кирил и Методий и на св. Климент Охридски, с. 107-234.

4. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване). (Пс. 15-17), с. 235-253.

5. Събев, Тодор. Влияние на св. Григорий Назиански върху св. Кирил Славянобългарски, с. 256-279.

6. Пиперов, Боян. Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий, с. 281-298.

_________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът, д-р Иво Янев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка биографична справка. Д-р Иво Янев е роден през 1977 година в град Кюстендил. След завършване на основното и средното си образование той записва богословие в Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се последователно като бакалавър и магистър. Работи известно време като библиотекар в същия факултет. В периода 2009-2012 година е редовен докторант по Пастирско богословие. От 3 юни 2013 година е доктор по богословие на Софийския университет. Доктор Янев присъства в този блог с две публикации (вж. постинги 70 и 74).

Следва…

Протодякон Андрей Кураев

Богословието е догматика. Догматиката оковава мисълта. Догматиката е схоластика. Схоластиката е нещо скучно и безжизнено.Догматиката е осъждане на „ересите”. Догматиката е нетърпимост.Такъв е обичайният асоциативен ред, който възниква в съзнанието на хората при произнасяне на думата „богословие”. Вярно е, че богословието понякога е скучно и досадно. Вярно е и че твърде често богословието се превръща от „богословие на любовта” в „богословие на омразата”. Също така е вярно, че богословието изисква отчетливост, ясни формули и мисли, и заради това води до отчетливи разграничения там, където преди всичко се е сливало в една обща сивееща „духовност”. Вярно е и това, че богословието разкрива различността на духовните пътища и така пречи на опита за тяхното икуменическо сливане.

Но каква е алтернативата? С богословието понякога е неудобно да се живее. Но какъв би бил животът без богословие?

Теологията е преди всичко логика. Това е разумът. Богословието е присъствието на рационалността в ирационалния свят на религията. Ако отстраним от религиозния живот богословието (заради „догматичност”, „нетърпимост” и изобщо за „лошо поведение”), то след изгонването на смутителя от класната стая вътре няма да останат само добрите деца. Ще останат чувствата и страстите, неконтролируеми от разума и неподдаващи се на логическа рефлексия.

Разумът търси отчетливост, търси разлики и оттенъци. Той търси ясни определения. Там, където има определение, там има осъзнаване на предела, и има разбиране за границите, които се поставят между религиозните, философските и житейските убеждения на хората. Там, където има разум, там има осъзнато разнообразие. Ако разумът, който определя границите, се премахне от религиозната сфера, границите ще останат, но те ще се определят по чисто вкусови параметри: „Имам чувството, че това е враг”, „Имам усещането, че това е лъжа”. Търпимостта няма да стане по-голяма, а мисълта ще е по-малко. И контролът на поведението ще е по-слаб.

Но това, което ще се увеличи, е обикновеното варварство. У хората има религиозен инстинкт. Има и религиозна култура.

Задачата на всяка култура е да сублимира инстинктите, да ги сдържа и преобразява. Това, че от живота на нашата страна за десетилетия бе премахната високата култура на религиозната мисъл, доведе дотам, че днес разкрепостеният религиозен инстинкт излезе от контрола не само на „държавната идеология”, но и извън границите на нормалния разум.

Ширят се най-примитивни форми на религиозност – тотемизъм и магия, шаманизъм и астрология, окултизъм и магия. Подивялото религиозно чувство, отвикнало от дисциплината на строгата мисъл, убедено, че трябва да вярва именно заради това, че предметът на вярата е абсурден (защото в съветските вузове така се обясняваше феноменът на вярата), с радост се хвърля към всякакви абсурди. […]Отминаха времената, когато християнството крадешком поглеждаше към научните сфери. Днес и Църквата, и науката са притиснати от общия недъг на нашето национално битие: войнстващия окултизъм

Така ние се оказахме обединени от неприязънта към нас на популярния окултен проповедник В. Налимов: „И така, нашата задача е да отворим пътя на Космическото съзнание. На това пречи нашата култура, и по-точно остарялата догматичност на религията и излишната логичност (а поради това и механичност) на науката…”

Това, което идва да смени християнската догматика в масовото съзнание, не е „свободомислието”, а най-баналното безсмислие.

Ако религиозният инстинкт се остави без надзор ако го храним с каквото ни попадне и му позволяваме да яде огризките на различни моди, сплетни и „езотерика”, то тогава той ще израсне като нещо странно, несвързано и езическо. Естетическият вкус у човека се възпитава, на логически последователно и премерено мислене също се научава, както и на навици за научна работа. Тогава защо съвременните интелигенти оставят религиозното чувство без надзор, без систематично образование и възпитание? Този, който не полага усилия за изучаване на православната мисъл (на мен, виждате ли, догми не са ми нужни), се оказва в плен на безсмислието. Той подчинява себе си на неуловимо-замъглените и логически несвързани собствени „усещания” и общоприети „мнения”. Отказвайки се от изучаването на многовековната традиция на християнската мисъл, той със своите хилави познания от областта на „научния атеизъм” се оказва сам срещу легионите новоезически и сектантски проповедници.[…]

Не трябва да се страхуваме от рационализма

Мнозина от църковните хора, възпитани с фототипните издания на миналото столетие, са усвоили от там убеждението, че рационализмът е баща на ересите. Истина е, че рационализмът може да се изяви и в това си качество. Също така е истина, че безблагодатният разум може да противоречи на благодатния сърдечен опит, да се откъсне от него и да породи конфликти и грешки. Но безблагодатно може да бъде и сърцето. Безблагодатна може да бъде и вярата (като в този случай тя е суеверие). Винаги ли са благодатни сърцата на църковните проповедници и служители? Винаги ли точно евангелският дух на любовта живее в тях? Кой ще дръзне да каже за себе си: „Да, аз имам чисто сърце и затова вярвам на всичко, което Бог влага в сърцето ми!” Но ако нямаме гаранции за чистотата на сърцето – тогава си струва да отделим особено внимание на проверката на своите сърдечни влечения и рефлексии с помощта на разума, особено на този разум, който е просветен и очистен от църковното предание и светоотеческото учение. […]

Богословието, което беше по някакъв начин отвлечено-дидактическо и неактуално през миналия век, днес се оказва жизненонеобходимо. В нашия век на война на възроденото новоезичество против Евангелието познаването на богословието вече не само че не е излишно, но е най-необходимо, защото богословието е нашето бойно оръжие. Когато има настъпление срещу християнството, то всички християни трябва ясно да си дават сметка – какво защитават и в името на какво.

Протодякон Андрей Кураев, Из „Оккультизм в православии” (Със съкращения)

Превод Полина Спирова

________________________

*Източник – http://synpress-classic.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът на статията протодякон Андрей Кураев. Източник – http://www.yandex.ru.

Архимандрит Зинон

Иконата не изобразява, тя явява. Тя е явяване на царството Христово, явяване на преобразената, обожена твар; на самото онова преобразено човечество, което Христос ни разкрива в Свое Лице. Затова първите църковни икони били икони на Спасителя, Който слезе от небесата и Се въплъти за нашето спасение; и на Неговата майка. По-късно започнали да изографисват апостолите и мъчениците, които също явили чрез себе си образа на Божия Син. Качеството на иконата се определя от това, доколко тя е близка до Първообраза, доколко хармонира с онази духовна реалност, за която свидетелства.

Значението на иконата е прекрасно усетено от Леонид Успенски: „Иконата е образ на човека, у когото пребивават едновременно стихията на страстите и освещаващата благодат на Светия Дух. Затова плътта му е изобразявана качествено различно в сравнение с тленната човешка плът. Преобразеният от благодатта образ на светията, запечатан на иконата, – е самото подобие на Бога, образ на богооткровението, откровение и познание на скритото” (преводът мой – б. пр.).

Нашият забележителен богослов Владимир Николаевич Лоски, макар да не е бил иконописец (но се е познавал със свещеника иконописец Григорий Круг и с Леонид Успенски), много вярно нарече иконата „начало на съзерцанието лице в лице”. В бъдещия век верните ще видят Бога лице в лице, иконата е само началото на това съзерцание. Княз Евгений Трубецкой казва, че не ние гледаме иконата – иконата ни гледа. Към нея трябва да се отнасяме като към височайша особа: би било дръзко първи да заговорим с нея, необходимо е да стоим и да чакаме търпеливо, докато тя заговори с нас.

Иконата се ражда от живия опит на Небето, от Литургията, затова на иконописта винаги се е гледало като на църковно служение. Към иконописците се предявявали високи нравствени изисквания, каквито и към клириците. Иконата е свидетелство на Църквата за боговъплъщението: за това, че Бог е дошъл в света, въплътил Се е, съединил Се е с човека дотолкова, че всеки от нас да може да се издигне до Бога и да се обръща към Него като към Отец.

Иконописецът, следователно, е свидетел. И иконите му ще бъдат убедителни за изправящите се пред тях в онази степен, в която той самият се е приобщил към света, за който иска да разкаже. Човек, който не принадлежи към Църквата, може ли да свидетелства за Бога? За да свидетелствам за евангелската Истина, следва самият аз да бъда приобщен към нея, да живея в нея; единствено тогава тази проповед посредством образ и цвят – светите отци поставяли иконата наравно с проповедта – ще принася плодове и в други сърца.

Църквата проповядва едновременно и чрез слово, и чрез образ; затова наричат иконата учител. Споменатият по-горе княз Трубецкой прекрасно определя руската икона като „Умозрение в багри”. Иконата е въплътена молитва. Тя се създава в молитва и заради молитвата, движеща сила, на която е любовта към Бога, стремежът към Него като към съвършена Красота. Затова вън от Църквата икона в истинския смисъл не може да съществува. Като една от формите за проповядване на Евангелието, като свидетелство на Църквата за боговъплъщението, тя е съставна част на богослужението – както и църковното пеене, архитектурата, обредите.

Но в днешно време иконата не заема подобаващото ѝ място в богослужението и отношението към нея не е такова, каквото би следвало да бъде. Тя стана просто илюстрация към празнуваното събитие: за нас не е важно каква е формата ѝ, затова всяко изображение, дори фотографско, почитаме като икона. Отдавна престанахме да гледаме на нея като на богословие в багри и дори не подозираме, че тя може да изкриви вероучението също както и словото: вместо да свидетелства за истината – може да съблазни мнозина.

Иконата води своето начало от евхаристийния опит на Църквата, тя е неизменна и неотделима част от него, както въобще от равнището на църковен живот. Когато това равнище е било високо – и църковното изкуство е било на висота; когато църковният живот е отслабвал или настъпвали времена на упадък, тогава и в църковното изкуство настъпвала криза. Иконата често се превръщала в картина с религиозен сюжет и почитането ѝ преставало да бъде в собствен смисъл православно. Като потвърждение на казаното можем да припомним, че в нашите храмове много икони са изографисани в противоречие с църковните канони и са забранени от Съборите, в частност, така наречените икони „Новозаветна Троица” и „Отечество”. Старозаветната забрана за изобразяване на Бога не е отменена и в новозаветно време. Ние придобихме възможността да изобразяваме Бога едва след като „Словото стана плът”, след като стана видимо и осезаемо. По Своята божествена природа Христос е неизобразим, но тъй като в Него божественото и човешкото естество се съединяват неслитно и неразделно в една Личност, ние изобразяваме Богочовека Христос, Който дойде в света заради нашето спасение, и Който пребивава в него до свършека на века. Църквата говори за предвечното раждане на Сина от Отца, а на иконата „Новозаветна Троица” виждаме Сина, въплътил Се във времето, седящ редом до Отца, Който е „неизказан, неизследим, невидим, непостижим” (думи от молитвата „Анафора” в Литургията на св. Иоан Златоуст). И Светият Дух слиза във вид на гълъб само над река Иордан; на Петдесетница Той се явява във вид на огнени езици; а на Тавор – във вид на облак. Следователно гълъбът не е личният образ на Светия Дух и можем да го изобразяваме единствено на иконата „Кръщение Господне”. Стоглавият и Големият московски събори забраниха подобни изображения, но въпреки това можем да ги срещнем почти във всеки храм и във всеки църковен магазин. Дори в Даниловския манастир върху иконостаса на храма „Отците от Седемте вселенски събори” е изрисувана иконата „Отечество”, а в този манастир почти всички свещенослужители са с висше богословско образование! Остава само да се удивляваме как личното и човешкото преобладават над съборното мнение на Църквата, която е единствената пазителка и изразителка на Истината.

Иконописта е съборно творчество, тоест творчество на Църквата. Истинските творци на икони са светите отци. Иконографският канон (също както и богослужението), се е оформял в продължение на столетия и придобива завършен вид приблизително към ХІІ век, в този си вид той достига и до нас.

Църквата винаги е отделяла специално внимание върху своето изкуство, строго е следила то да изразява нейното учение. Всички отклонения от него се отстранявали съборно. Така на Стоглавия събор въпросът за иконописта заел твърде важно място. В частност, става дума за иконата на Света Троица.

Съществуват четири икони на Света Троица. Те са указани в чина за благословение на тези икони в нашия требник. Това са: явяването на Бога на Авраам в образите на три ангела; слизането на Светия Дух върху апостолите; Богоявление и Преображение. Всички останали изображения на Светата Троица трябва да бъдат отхвърлени като изкривяващи църковното учение. Споменатата книга на Успенски „Богословие на иконата” съдържа глава, наречена „По пътя към единението”, в която иконата на Петдесетница се разглежда като икона на Църквата. Защо на тази икона не може да бъде изобразявана Пресвета Богородица? И защо иконата на Петдесетница престава да бъде икона на Църквата, ако на нея е изобразена Божията Майка; защо тя се превръща единствено в образ на Богородица, обкръжена от апостолите?

На въпросната икона виждаме намиращите се в Сионската горница апостоли, формирали първата църковна община, началото на християнската Църква. Тук е уместно да отбележим, че иконата не е просто изображение на конкретно историческо събитие. Върху иконата, посветена на Петдесетница, почти винаги е изобразяван апостол Павел, макар той да не е присъствал там; също и апостол Лука, който не е бил в числото на дванадесетте. Глава на Църквата е Христос, затова и центърът на иконата остава празен: като такъв Той не може да бъде заместен от никой друг.

Днес няма установено и изразено становище на Църквата по отношение на църковното изкуство, още повече – контрол на църковните власти върху него. И зад оградата на храма се приема почти всичко. Отдавна си задавам въпрос, на който и досега не успявам да намеря отговор: защо дори благочестивите и почтени представители на духовенството, както и немалко от монасите, не отдават дължимото уважение към иконата?

Напълно разбирам хората, които чистосърдечно си признават, че не могат да разберат смисъла и съдържанието на каноничната икона, но никак не мога да се съглася с онези, която я отхвърлят единствено поради факта, че не я разбират. Много свещенослужители смятат, че църковните икони трудно биват възприемани от обикновения народ и затова е по-добре да бъдат заменени с живописни. Но съм убеден, че за мнозинството от хората не по-малко непонятни са например стихирите, ирмосите и самият език на богослужението, въпреки това едва ли на някого му идва на ум да опрости богослужението в съответствие с духовното невежество. Мисията на Църквата е да издигне хората до висотата на богопознанието, а не да сваля летвата съобразно тяхното равнище. Затова онези, които отхвърлят оригиналната православна икона, поставят под съмнение ортодоксалността на своето собствено възприемане на богослужението и по-специално – на Евхаристията, от която иконата произхожда.

КАК ДА СТАНА ИКОНОПИСЕЦ

Когато дойдат при мен и проявят желание да овладеят иконографското изкуство, им казвам, че в днешно време за това са необходими най-малко петнадесет години, независимо от нивото на художествена подготовка. Нещо повече: ако преди това имат  подготовка в областта на светското изкуство, дори те не са достатъчни.

А някои – постоят два-три месеца и си отиват; после виждаш, че приемат дори поръчки; започват да получават много пари и не се появяват отново. Но има хора, които се учат с години и за тях материалната страна на въпроса не е най-главната, което е от съществено значение в нашата работа. Ако свещенослужителят поставя на първо място дохода, какъв свещенослужител е той? По същия начин и художник, за когото парите са най-важния приоритет, вече не е художник. Наистина малцина от съвременните иконописци притежават сериозна духовна подготовка.

Младият художник, решил да стане иконописец, трябва да живее активен църковен живот, да участва в тайнствата на Църквата, да изучава богословие, както и църковнославянски език. Разбира се, трябва да разглежда старинните икони. Сега има такава възможност. А древните иконописци не са имали почти нищо под ръка, всичко е било в паметта им.

Творчество вън от живото предание не може да съществува, а у нас живата традиция на църковното изкуство е прекъсната. По-голямата част от старите икони са открити неотдавна. И затова сега се налага отново да изминем същия път, който са извървели руските иконописци след приемането на християнството от Русия. Тогава като образци им служели византийските икони, сега на нас – цялото древноруско наследство.

А какви книги да четем? Не мога да дам препоръки, валидни за всички. В началото на 80-те години, когато живеех в Троице-Сергиевата лавра, ми донесоха книгата на отец Николай Афанасиев „Църквата на Светия Дух”. Поразлистих я и я оставих, мислейки, че не е за мен, но сега не мога да си представя своята работа без нея. Очевидно за всичко трябва да узреем.

Какъв е смисълът да разсъждавам например за исихазма в иконописта само въз основа на прочетените книги, ако самият аз живея различен живот?… Изискванията към постъпващите в училищата по иконопис трябва да са същите, каквито са и към постъпващите в духовните училища. И статутът на иконописеца трябва да се изравни със статута на свещенослужителя. Така, в бъдеще може би ще се появи нещо забележително. А ние сме свикнали от всичко да извличаме полза веднага, без да полагаме усилия.

ЗА ТЕХНИКАТА НА ИКОНОПИСТА

За да създаваме икони в собствения смисъл на думата, е необходимо стриктно да спазваме технологията, която са използвали в миналото. Традиционен фон на иконата винаги е било златното (или сребърно) покритие. Тъй като златото във всички времена е било скъп метал, поради липсата му са използвали прости, но естествени материали. В бедните храмове, особено на север в Русия, всички фонове на иконите са рисувани със светли бои. Думата фон не е руска, иконописците го наричат “светлина”. Боите трябва да са минерални, с изключение на най-простите, например оловните белила. Грундът на дъската се приготвя от есетров клей – сега това е доста неизгодно, но и в миналото иконите са стрували скъпо. Безира също си приготвям сам, боите ми ги стриват помощниците. Като се започне от дъската и се приключи с покритието с безир, старая се всичко да си правя сам, по рецепти на старите майстори. Старая се да изографисвам върху грундираната дъска така, както са правили това в дълбока древност. Тогава не е имало графия (рисуване с игла), руските майстори са започнали да я правят по-късно. Да се иконописва без направена подробна графична рисунка е по-трудно, но за постигане на успешен резултат е по-добре, тъй като графията сковава иконописеца и той прави почти всичко механично, без да може да внесе някакви изменения или поправки. А когато рисунката е направена приблизително, в процеса на работа може да се променя, за да придобие изразителност на образа – нали в иконата най-главното е образът. Иконата е предназначена за молитва, за молитвено предстояние; тя ни помага да се възсъединим с Бога като свидетелство за боговъплъщението. Възгледите за иконата на изкуствоведа и на молещия се човек далеч невинаги съвпадат: иконата не е предназначена за естетическо съзерцание – проява на тесногръдие е да я приемаме единствено като вид народно творчество, като произведение на изкуството.

Може ли да се говори за понятието „школа” в иконописта? Това понятие е чисто изкуствоведско, не църковно. В Древна Русия не са съществували такива контакти между хората, каквито съществуват сега. Живеели са твърде изолирано, дори по говора можело да се определи откъде е човек. Така например, ярославците имали един говор, костромците или новгородците – друг. Понякога хората не напускали своето родно място през целия си живот. Те имали специфични представи за красотата, специфични местни традиции. Затова строяли храмовете според представите за красота в тяхното населено място. В това е разликата помежду им. А понятието „школа”  е условно, то е предназначено за удобство при класифицирането. Никой не си е поставял за цел да се отличава от другите.

Когато възложили на Аристотел Фиорованти да построи главния катедрален храм на Кремъл, го изпратили във Владимир, за да разгледа Успенския събор. Той го видял и построил храм, сходен на него, но и напълно различен. Така е и при иконописците – поръчителят казва как иска да бъде изографисан храмът, на кой от известните образци да прилича; майсторът гледа и каквото остане в паметта му – го пресъздава. Резултатът е и сходен, и своеобразен.

ЗА КРАСОТАТА

Бог е съвършената Красота. Красотата още не властва в този свят, въпреки че тя е влязла в него с идването на Сина Божий, с Неговото въплъщение. Тя изминава след Христос пътя на своето разпятие. Красотата е разпната в света, затова тя е кръстна Красота.

Вечният живот ще се осъществи на тази земя, но тя ще бъде преобразена и обновена от Божия Дух; без греха – в съзерцание на Красотата; в предстояние пред Бога; в общение с Него. Да се постигне това вън от Църквата е невъзможно: няма две истини.

Съществува сборник с аскетически правила, наречен „Добротолюбие”. Какво да разбираме под добротолюбие? Питал съм стари монаси и са ми отговаряли различно: любов към добродетелта; към доброто; добротворството.

„Доброта” е славянска дума и означава Красотата като едно от имената на Бога. Духовният подвиг, очистването на себе си, подготовката да бъдеш храм Божий, храм на Светия Дух – това е изкуство на изкуствата, наука на науките. Божествената Красота  е преди всичко красота на съвършената духовна Любов, за това свидетелстват писанията на светите отци. Изразявайки се на съвременен език, Бог е рискувал, създавайки човека. В някаква вечна перспектива са Му били известни съдбата на света и, разбира се, на всеки от нас поотделно, но въпреки всичко смисълът на Неговите действия е, че Той ни разкрива съвършената любов. Сътворявайки човека, вярвайки в него, Той знаел, че ще е необходима изкупителната жертва на Христа.

„Красотата ще спаси света” –  е казал Достоевски, защото сам човекът не може да го спаси. Красотата е абстрактно понятие: критериите на един са едни; на друг – други. Но мисля, че Достоевски е имал предвид понятието красота като едно от Божиите имена или като проява на богоподобието. Наричаме Бога още и Художник, тъй като едно от аскетическите упражнения е съзерцанието на видимото творение. Ако този свят, дори поразен и повреден от човешкия грях, е така прекрасен, така органичен, то колко ли прекрасен е неговият Творец! В широкия смисъл на думата, художник е призван да бъде всеки християнин. Дарът на творчеството отличава човека от всички останали живи същества, поставя го дори над ангелите.

Сега мнозина образовани хора, не намерили Истината и Красотата по житейските друмища, идват в Църквата и търсят в нея тази Красота. Те много тънко усещат всеки фалш, всяко безобразие и изкривяване, особено художниците и музикантите. И ако видят в храма лошо изрисувани стенописи, чуят вместо простото уставно пеене подправено концертно пеене – никой не би могъл да ги убеди в това, че християните са свидетели на Небесната Красота. Мнозина могат да бъдат отблъснати от недостойното поведение на свещеника по време на богослужението, от неадекватните за сана му маниери, от занемарения му външен вид, даже от непочистените му обувки. У нас за всичко е прието да се ориентираме по стариците: ще го приемат ли, или не. Убеден съм, че красотата няма да отблъсне нито една старица, а поради немарливостта ни можем да отблъснем крехките и колебаещите се от храма завинаги.

В наши дни, когато говорим за църковно възраждане, преди всичко е необходимо да се грижим за това Църквата да разкрива онази Красота, която тя притежава в пълнота – това е мисията ѝ в света. Л. А. Успенски в книгата си „Богословие на иконата” вярно отбелязва, че „ако в периода на иконоборчеството Църквата се е борила за иконата, днес тя се бори за самата себе си” (преводът мой – б. пр.).

Изобилието от всевъзможна информация в съвременния свят така ни поглъща, че предизвиква у нас безразлично, лекомислено отношение към словото – както към устното, така и към печатното. Затова най-мощен, най-убедителен днес остава гласът на иконата. Малцина днес се доверяват на словото, и безмълвната проповед може да принесе повече плодове. Начинът на живот на свещенослужителя, на всеки християнин; църковното пеене и архитектура на храма следва да носят в себе си печата на Небесната Красота.

Говорейки за безмълвната проповед, не мога да не спомена архимандрит Серафим (Тяпочкин) от село Ракитное. Запознах се с отец Серафим още преди постъпването ми в манастира. След това, вече бидейки монах, го посещавах в продължение на седем години. Почти за нищо не съм го питал, а само го наблюдавах. Той беше забележителен човек! Нито веднъж не го чух да осъди или да се отнесе с пренебрежение към някого, въпреки че се е срещал с всякакви хора и е изтърпял какво ли не в живота си. При него идваха най-различни хора, а той приемаше всички с еднаква любов.

Апостол Павел казва, че за чистия всичко е чисто, и ако човек открива у другите само недостатъци, това го изобличава в собствената му нечистота.

Отец Серафим прекарал в лагер четиринадесет години, в най-сурови условия. Бил осъден на десет, но когато срокът на присъдата изтекъл, го повикал началникът на лагера и го попитал: „Какво възнамеряваш да правиш?” – „Аз – казал той, – съм свещеник и възнамерявам да служа”. – „Щом ще служиш, тогава стой още”. И прибавил още. Едва след смъртта на Сталин, през петдесет и пета, той бил освободен. Мнозина бяха пречупени от тези лагери, издържаха само духовно силните хора, чиято вяра беше истинска. Те не се озлобиха, а в онова страшно обкръжение много лесно би могъл да се озлобиш.

Припомняйки за отец Серафим, аз казвам, че най-добрата форма на проповед в наши дни, – е животът на човека, въплътил в себе си идеала на Евангелието.

ЗА ХРИСТОС

Мнозина не възприемат като чудо въплъщението на Бога в образ на човек, но то е чудо.

На юдеите им се струвало кощунствено твърдението, че Бог се е родил от Дева: Бог, пред Когото и ангелите треперят, Когото дори те не могат да видят, – изведнъж се явява в образ на човек; не стига това, ами се ражда и от Дева. А за езичниците пък било немислимо Бог да страда: за тях това било безумие – уж Бог е всемогъщ, а страда!

Христос е Агнецът,  отвека заклан за греховете на света. Той страда във всеки човек. В Авел, убит от Каин; в Исаак, приготвен за жертвоприношението; в Моисей, подхвърлен и прибран от дъщерята на фараона; в Иосиф, продаден в робство в Египет; в пророците, гонените и убиваните; в свидетелите и мъчениците.

Рядко хората въстават открито срещу Бога – по-често те изразяват своя протест, гонейки пророците, апостолите и светиите, които носейки Божията правда, разгневяват страшно онези, които не приемат Господа, Неговата Светлина, Истина и Красота. Своя гняв те изливат върху светиите, отхвърляйки словото им и клеветейки ги, че не са от Бога.

Гонейки и убивайки пророците, апостолите и светиите, хората се борят с Бога. Затова Тялото на Христос винаги е разчупвано, винаги е пред нас… Изкуплението, извършено веднъж от Божия Син, продължава.

Из книгата „Беседи на иконописеца”

Превод от руски: Радостина Ангелова

___________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Изображение, авторът на статията, архимандрит Зинон, в света: Теодор Владимир Михайлович. Източник – http://www.yandex.ru.

Архимандрит Зинон (Теодор) е най-известният руски иконописец днес, оказал огромно влияние върху развитието на руската иконопис още през 80-е години на ХХ век. Освен зограф, той се занимава и с богословие на иконата. Удостоен с държавна премия на Русия за приноса си в православното изобразително изкуство.

Свещеник Петър Петров

 „Ако хората се отдалечават от Бога, то те неизбежно дохождат при идолите” (протоиерей Александър Мен)

Познаването на религиите и на тяхната история е от изключително значение за мисията на Църквата и затова подходът към този въпрос има съдбоносно значение за изпълнението на основната задача на Църквата: да благовести на стоящите в тъмнина и да ги вгражда в себе си, в своя Богочовешки организъм. В историята на Църквата има много примери за успешни и за неуспешни мисии, при което конкретният резултат се дължи именно на използваната методология. Сред причините пък за успеха или не на една или друга мисия са познаването, съответно непознаването тъкмо на историята на религията.

Съвременната ситуация е коренно различна от тази в зората на християнството. Днес, освен традиционното езичество, съществува още и неоезичество. Продължават да съществуват и изповеданията, които имат за своя основа Библията – юдаизъм и ислям, с цялото им конфесионално деление. Такова деление има и вътре в самото християнство, а така също и в атеизма. Характеристиките на съвременната духовна ситуация изискват нови подходи, почиващи, разбира се, на Преданието, които не биха били свойствени за древността: не е едно и също да се проповядва ново учение на вярващи и на невярващи. Освен това, днес става все по-трудно да се говори за християнство въобще, тоест не може да се избяга и от конфесионалното разделение.Така описаната ситуация има своите корени в далечното минало и представлява неотменима част от историята на религията и на човешките вярвания като цяло. Не трябва да се забравя още, че както религията въобще, така и Църквата – като общество на изповядващите християнската вяра, са специфични феномени в човешката история. Съществувайки с хилядолетия и до днес, те категорично демонстрират континуитет на историческите си пътища, които, следователно, трябва да бъдат изследвани с помощта на съответната методология. В нашия случай, от гледна точка на църковната мисия – с методологията на богословието на Православната църква.

Казаното изисква, когато оценяваме някое изследване в областта на историята на религията, да имаме за отправна точка споменатите вече особености. Това ще спомогне за по-голяма обективност в преценките и ще допринесе полза не само за теорията, но и за практиката, като послужи за укрепване на основата на мисионерската дейност.Тук ще насочим вниманието към труд на православен богослов от ХХ век, който е съобразен както с по-горе изтъкнатите особености на духовната ситуация, така също и с изискванията на съвременната изследователска дейност в тази област. Става дума за многотомното (в седем тома) издание, представляващо обобщение на изследванията на протоиерей Александър Мен върху историята на религията: История религии: В поисках Пути, Истинны и Жизни. Книгата е претърпяла три издания (Брюксел, 1971 и 1981 година и Москва – 1991-1992 година). На български език са преведени само части от нея[1], които не дават пълна представа за възгледите и изводите на автора. Разбира се, не е възможно произведение като това да бъде анализирано на няколко страници – за това е необходимо специално изследване. Затова целта тук е само да насочим вниманието към него, като отбележим някои от основните акценти, подчертаващи неговата значимост.

Като православен богослов, отец Александър Мен има за отправна точка в своите изследвания Богооткровеното учение – така, както то ни е разкрито в Библията, а сетне и в творенията на Отците, в православното богословие като цяло и в достиженията на науката. Неговите произведения са пример за сътрудничество между светската наука и богословието.Изследванията на отец Александър Мен, както сам той пише, имат в основата си достиженията в изследванията на дореволюционните руски богослови и най-вече на В. Соловьов[2], „но по метод на изложение цикълът В търсене на Пътя, Истината и Живота се отличава от предишните опити. Главната цел на работата е по възможност достъпно да се изобрази драматичната картина на духовната история. Рисувайки я в светлината на цялостното християнско светоусещане, авторът изхожда от богатото наследство и на богословската, и на научната мисъл. Ето защо целият цикъл може да се разглежда като своеобразен опит за религиозно-философски и исторически синтез[3]”. Тази цел, както и достигането ѝ са сред отликите, отграничаващи това произведение от всички останали и придаващи му характер на новаторска работа.

Методологията, структурата на изложението и изводите, до които достига отец Александър, са новаторски по отношение на установилите се през последните два века принципи на изучаване на религията в християнските изповедания. Погледната обаче през призмата на Преданието, научната му дейност в тази област не противоречи на традиционното църковно разбиране за същността на нехристиянските изповедания.Като основен в своите изследвания отец Мен използва психологическия метод и отправната му точка – присъщата на човека религиозна психология. Този подход води до няколко извода. На първо място, установява сходството на религиите, определяно от същността на религията, която на свой ред се опира на живия опит от вярата:

„Вярата е преди всичко състояние на духа, вродено преживяване на Висшето. В нея се пробужда особен род интуитивно знание, извършва се нещо подобно на среща, звучи тайнствен призив. Човек отговаря на този призив: религиозните учения с тяхната метафизика и етика представляват тъкмо такива отговори. В тях не толкова се осмисля мистическото виждане на вярата, но се прави опит да се установи обратна връзка с тази съкровена същност, която се е допряла до човека със своите повеи. В самото чувство за Божественото присъствие в повечето от религиите се открива вътрешна общност”.

На логично възникващия въпрос защо съществуват толкова много разнообразни и взаимно изключващи се религиозни системи, отец Мен отговаря с утвърденото от Преданието учение, че грехопадението и отпадането на човека от Бога го е помрачило и го е тласнало към идолопоклонство, но не е прекъснало търсенето на незнайния Бог. С други думи, разнообразието на религиозните системи е само резултат от опитите на падналото и духовно помрачено, но незагубило усещане за истинския Бог човечество, да търси Пътя, Истината и Живота.Възприетият от отец Александър хронологичен стил на изложение му позволява успоредно с езическите вярвания да представи и историята на даване и осъществяване на Богооткровеното благовестие, с други думи – духовната история на избрания народ. До изпълване времената на пророчествата седящите в смъртна сянка виждат светлината – предусещана и желана още от времето, когато човекът е изгонен от рая.

Така пред нас се очертава, от една страна, духовната история на човечеството, с цялото негово разнообразие и единство, а от друга – изобразява се и съвършенството и ценността на Богооткровеното учение. Такъв начин на изложение помага да разберем в какво се заключава силата на християнството и защо то побеждава всички останали.При по-невнимателно четене обаче тази книга би се сторила на някои апотеоз на езичеството. Предугадил подобно повърхностно разбиране, отец Мен отбелязва:

„Възможно е на тези страници някои да съзрат апология на нехристиянските вярвания. Но не трябва да забравяме, че сферата на религиознанието е много особена. Без проникване в самия дух на вероучението, без частично отъждествяване с неговите изповедници е невъзможно да се разбере нещо от същността на религията. Само пътят на вътрешното съпреживяване, търсейки истината заедно с анимистите, будистите или гръцките мислители, ще ни помогне да доловим истинската динамика на религията, която е подготвяла света за явяването на Богочовека. Движението към този център или висшата му точка, е от само себе си завладяващо зрелище – ако ги следваме, ще можем дълбоко да разберем и смисъла на самото християнство. Това, което е било търсене на Пътя, Истината и Живота, ни дава възможност поновому да погледнем Евангелието, да го видим в широка световна перспектива[4]”.В подкрепа на това ще припомним позабравения факт от зората на църковната история, че християнството побеждава езичеството именно на мистично-опитно ниво.

Психологическият подход и хронологичното изложение позволяват на автора да потвърди добре известния факт, че всъщност, в исторически аспект, има една религия, която се усъвършенства постепенно до своята връхна точка – Богочовека. С други думи, историята на религията не е само разказ за разни вярвания и религиозни системи, без връзка помежду си, а история на общочовешкото Боготърсачество, започнала още от грехопадението, достигнала връхна точка в Христовото Възкресение и продължаваща и до днес, доколкото нехристиянски вероучения и еретически изповедания продължават да съществуват. В абсолютен смисъл историята на религията ще продължи до самия край на човешката история, тоест до самото Второ пришествие.

Главната цел на изследването е описана така: „Ако предлаганият цикъл от книги помогне на читателя да види в историята на религията не купища от заблуждения, а потоци от реки и ручеи, носещи своите води към океана на Новия Завет, то целта на автора ще бъде постигната[5]”. И действително, поне според нас тази цел е изпълнена, при това не само по отношение историята на религията, но и по отношение на онова, с което започнахме – мисионерството[6].Методът на отец Мен не е нововъведение в практиката на Православната църква. Той е използван в мисионерската дейност в древност и е дал достатъчно положителни резултати. За съжаление обаче в по-късни времена, по различни причини, е потънал в забвение. В този смисъл изследването на автора представлява по-скоро завръщане към Преданието, отколкото новаторство. В наше време пък подобно връщане се превръща на практика в движение напред, позволяващо ясно да се видят и преодолеят пречките пред успешната мисия, най-важната сред които е липсата на психологическия подход, позволяващ да се види и да се разбере нехристиянския светоглед, откъдето да се гради катехеза и да се води диалог. По-специално, към съвременния атеизъм би трябвало да се подходи от достиженията на науката, тъй като за атеиста по презумпция Библията, творенията на Отците, агиографията и така нататък са само религиозна фантастика или в най-добрия случай митология. Колкото и парадоксално да звучи за християните, днешният атеист е повече склонен да възприема всевъзможни езотерично-космически теории за произхода на човечеството, отколкото Богочовека и християнското Откровение. А това е така само защото подобни теории създават впечатлението, че са научно обосновани[7]. Докато в действителност този подход не е новост. Макар и по други поводи и поради други причини, древните Отци и учители на Църквата също са използвали – при това съвсем успешно – древната наука за целите на християнската мисия[8].

Вместо заключение на този скромен екскурс в методологията на християнската мисия, чиято цел беше само накратко да аргументира ключа на протоиерей Александър Мен към голямата тема за мисията на Църквата, ще кажем още веднъж, че така описаната методология не само не противоречи на Преданието на Църквата, но и продължава да бъде актуална за съвременното православно богословие като добра основа за градеж и развиване на съвременна църковна мисия.

________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вестители на Божието Царство (С., 2006) и Синът Човешки (С., 2000).

[2]. Мень, А., История религии: В поисках Пути, Истины и Жизни, М., 1991, с. 10-11.

[3]. Пак там, с. 11.

[4]. Пак там.

[5]. Пак там, с. 12.

[6]. От само себе си е ясно, че мисионерът трябва да бъде твърдо уверен в своето учение. Не случайно, както в древност, така и днес съществуват специални институти за подготовка на християнски мисионери.

[7]. Неотдавна представянето на една книга, изобличаваща лъжепророците Ванга и Петър Дънов, не можа да постигне целите си сред атеистите и теософите, защото подходът към тях не беше правилно избран – както самата книга, така и представянето ѝ бяха изпуснали научните основания на подобна критика.

[8]. Казаното е демонстрирано най-добре от отците-кападокийци, които не просто са притежавали високо за времето си езическо образование, но и успешно са го използвали за целите на християнската мисия, – разбира се, претворено през призмата на Откровението.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Димо Пенков

Необходимостта от познание за света и философско осмисляне на цялостния съзнателен живот на човека присъства по един забележителен начин в творчеството на отец Александър Мен, защото разбирането за съществуването на света и разбирането за човека са неразделни и ориентирани едно към друго. Това е така, защото Бог е Творец и Първопричина на света, но и светът като единство в различните си проявления произхожда и има своята причина в един единствен Фундамент.„Какво е човек и каква е неговата полза? Какво е неговото добро и какво – неговото зло?” (Прем. 18:7). Всеки човек носи тези въпроси в сърцето си, както доказва поетическия гений във всички времена и при всички народи, който като един вид пророчество за човечеството, постоянно поставя сериозния въпрос, правещ човека действително човек. Те изразяват настойчивото желание да бъде открито едно обяснение на съществуването, за всеки от неговите моменти, както за важните и решаващи мигове, така и за по-обикновените. В тези въпроси намира потвърждение дълбоката разумност на човешкото съществувание, защото тук пред интелекта и волята на човека застава предизвикателството свободно да търсят решението, което да предложи един пълен смисъл на целия живот. Ето защо тези въпроси представляват най-висшето самоизразяване на човешката природа. Поради това и отговорът, който им се дава, е мащабът за дълбочината, с която човекът осмисля съществуването си[1].Темата за човека неизменно се съдържа във всяко религиозно учение, във всяка богословска или философска система, в която се прави опит за обяснение и осмисляне картината на света. Дори и чистото математическо знание, резултат на абстрактната теоретико-познавателна дейност, придобива функционална значимост тогава, когато се отнася до смисъла на човешкото битие, до реалните потребности на общественото развитие.

Творчеството на отец Александър Мен предлага ценен поглед върху някои от най-трудните и спорни въпроси с които се сблъсква съвременният човек. Важна особеност на неговите произведения е удивително дълбокото и многообразно виждане за историята на света и човека[2].

В хода на своите размисли той много ясно формулира една пагубна тенденция, започнала от Ренесанса и стигаща до наши дни – именно изопачаването на самото разбиране за човека, довело до човекобожието. „Рационализмът и Просвещението предизвикват все по-голямото „избледняване” на трансцендентния принцип от антропологичната аксиология. Бурният прогрес в различните отрасли на естествените науки в по-ново време, особено през ХІХ век, довършват този деструктивен процес. Натурализъм, биологизъм и механистичен подход властно нахлуват в антропологията. Разбира се, има впечатляващи открития в този период, но едностранният възглед за човешката личност се оказва предпоставка за твърде опасни последици[3].”„Широко се разпространява увереността, че за човешкия прогрес са напълно достатъчни науката и социалните преобразования, които автоматично ще осигурят не само благоденствие и щастие за хората, но и разцвет на хуманността[4].”

Обсъждането на темата за духовните устои на личността, обуславящи формирането на смисъла, стила и основното съдържание на човешкото съществуване, продължава да бъде актуална и придобива нови измерения в контекста на новите предизвикателства, произтичащи от интеграционните и глобализационни процеси. Православната антропология поставя главния акцент върху трансцендентната и безкрайна ценност на човешката личност. Това традиционно християнско виждане за човека, създаден по Божи образ и предназначен за вечно участие в Божествения живот, дава истинския и последен смисъл на човешкия живот[5].

Християнското учение разглежда човека като свързващо звено между небесния и земния свят. Човекът, чрез своя труд и творчество, е призван да подготви целия тварен свят за бъдещото преображение. Заедно с това, християнското учение говори за двойствеността на човешката природа, за плътта и духа, като борещи се помежду си принципи на нашия вътрешен живот. Единствено благодатта, по думите на св. апостол Павел, позволява на човека да преодолее този конфликт и отново да възсъздаде човека по образа на Христос.Човекът е многопланово свързван с природния и свръхприродния свят и е призван да превъзмогне в света действието на силата на хаоса, злото и смъртта, да владее природата, да се труди…

Заставайки на една чисто християнска визия за човека, отец Александър Мен се опитва да даде и отговори на някои въпроси, породени от откритията на последните два века и най-вече на издигнатата в култ в ново време еволюционистка теория за живота в нейния атеистичен вариант.

Но какво може да се каже от богословска гледна точка за произхода на света? Свещеното Писание говори за „шестдневното” му сътворяване от Бога, тоест за възникването и развитието на света в последователно шестстепенно възхождане от нисши към висши форми, завършвайки с човека. Свидетелства ли това за еволюционно развитие на света? Като се отчете, че еврейската дума „йом” преведена на църковно-славянски език като „ден” означава не само ден, но и период, епоха, неопределен промеждутък от време, момент – може без съмнение да се говори само за някакво „шестдневно” развитие на света, а не за неговата мигновена поява като завършено цяло. И все пак тази постепенност не е достатъчно потвърждение за еволюционния характер в развитието на света, макар много западни богослови да настояват именно за това, като например отец Пиер Тейар дьо Шарден (1881-1955). Защото тези шест „дни” могат да изразяват не времеви понятия, а последователност от действия при сътворяването от Бога на нови видове живот, а не тяхното еволюиране[6].В творчеството на отец Александър Мен се прокрадва именно тази спорна теза за еволюцията на живота[7]. В своята работа „От къде се е появило всичко това?” той пише, че, както ни учи Библията, човекът е съставен от две начала – телесно и духовно и че тялото на човека е резултат от дълга еволюция[8]. „От цялата природа човекът единствен получава тези необикновени природни дарове, които го превръщат в съзнателно, разумно, одухотворено същество. Но за да получи тези дарове, той е трябвало да достигне високо телесно развитие[9]”. От приведения цитат оставаме с впечатлението, че отец Александър Мен възприема  събитията при сътворението на човека  като разновременни. В това си становище, той се отличава от някои виждания на светите отци по този въпрос. Така св. Иоан Дамаскин утвърждава тяхна едновременност: „Тялото и душата са сътворени едновременно, а не едно след друго…[10]”. Тук отец Александър Мен несъмнено е повлиян от разбирането на отец Пиер дьо Шарден[11] за антропогенезиса, където човекът се разглежда като най-поразителното явление в универсума[12]. Много хора виждат в разбирането на отец Пиер дьо Шарден „чистата” еволюция, тоест прехода от животното към човека без скок. Всъщност, френският учен добре осъзнава пропастта, която отделя човека от целия останал свят. Тук той направо прибягва към термина „прекъснатост”. Възникването на мисълта е „праг, който трябва да бъде преминат с една крачка”. И все пак, отец Пиер дьо Шарден е склонен да извежда духовното начало у човека от психиката на животното. Както правилно отбелязва отец Александър Мен, от научна гледна точка  това е много съмнителен тезис[13]. Само усложняването на централната нервна система не е достатъчно за появата на духовната личност у човека. Отец Шарден вижда тази трудност и тук оставя правото на богослова да говори за „творчески акт[14]”. Именно за този творчески акт настоява християнството. Приемайки критично тезите на френския учен за еволюцията и отнасяйки я единствено към физическото начало на човека, отец Александър Мен поддържа  идеята, че „истинският момент на възникването на човека е бил този момент, когато Всемогъщият Творец вдъхнал на човека душа. Дотогава, по думите на св. Серафим Саровски, човекът е бил „подобен на животно[15]”. Трябва да се признае, че своето виждане за еволюцията на физическото състояние на човека, отец Александър Мен не прокарва системно в своето творчество. Напротив, дори и там, където говори за еволюцията, той изрично подчертава нейната второстепенна роля по отношение на религиозния възглед[16].  Така на опитите на съвременната наука да отстрани представата за „Божи образ и подобие” като докаже, че човешкото лице „се състои от тези елементи, от които се състои и лицето на горилата, и че както при човекоподобните маймуни, така и при човека лицевите кости се състоят от елементи, унаследени от дългия ред на нисшите гръбначни”, отец Мен противопоставя факта, че Библията винаги говори за Бога като за невидимо Начало. Следователно сферата на човешкото богоподобие не може да има никакво отношение към „лицевите кости[17]”. Несъмнено човекът принадлежи и към природния свят, но според християнската антропология, той притежава същност, която превишава този свят. Затова човекът се съзнава като природно и духовно-нравствено същество и битието му не се изчерпва само с физическата му материя. Според християнското учение, макар човекът да греши, той не може да бъде сравняван с животните, които се ръководят от инстинктите и влеченията си и живеят само в нисшата сфера на животинската си природа[18]. „В нашата физиология има всичко, което се среща и във физиологията на висшите животни. Но освен това, в нас съществува и невидимо начало, това, което наричаме дух. Душата, строго погледнато, е свързващото звено между духа и тялото[19]”.Първата антропологична теза на Библията гласи, че човек е създаден по Божи образ и подобие (Битие 1:27). Същността на библейския разказ е в това, че човек представлява двуединство. От една страна, той принадлежи на природния свят, от друга е надприроден. Жизненото дихание е вложено в него непосредствено от Твореца, а не е взето от света, заобикалящ Адам. Подобно на цялата природа, одушевената човешка плът е творение на Божията благост и любов. Бог е създал човека от прахта, но му е вдъхнал дихание за живот от Самия Себе Си (Битие 2:7). По такъв начин тайната на  човешкото двуединство, тайната на парадокса на човешкото съществуване се крие в нашата съпричастност както с природата, обречена да се изменя и умира, така и с небесното, духовното, Божественото. Или казано с думите на св. Григорий Богослов, “Аз съм земя и затова съм привързан към земния живот, но съм и Божествена частица и поради това копнея за бъдещия живот[20]”. Отец Александър Мен подчертава, че двуединството на човека не означава онзи радикален дуализъм на тялото и душата, присъщ на античната антропология. Терминът „плът”, използван в Библията означава психо-физичен континуум на одушевено, живо същество. Трябва да се отбележи, че в Новия Завет понятията „душа” и „живот” се употребяват като еквивалентни. Поляризация възниква само в случаите, когато Писанието говори за ruah (дух). Именно духът осъществява образа и подобието, като същевременно е онова вътрешно пространство, където е възможно Богопознанието, като среща на Твореца и сътвореното[21]. Във всички случаи, когато в християнската аскетична литература се говори за противоборство между плътта и духа (започвайки със св. апостол Павел: „защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта”, Гал. 5:17) става дума за греховната плът като съвкупност на страсти и пороци, а не за тялото въобще. И когато се говори за „умъртвяване на плътта”, се има предвид умъртвяване на греховните склонности и „плътската похот”, а не презрение към тялото като такова. Християнският идеал не е в това, да унизи плътта, а в това, да я очисти и освободи от последствията на грехопадението, да я върне към първоначалната чистота и да я направи достойна за богоуподобяването[22].Съвършенството на човека се състои не в това, което го уподобява на останалите твари, а в това, което го различава от вселената и го уподобява на Твореца. Откровението ни учи, че човекът е създаден по образ и подобие Божие[23]. Кои са основните черти на богоподобието, според отец Александър Мен? В своето разбиране на богоподобието, той доразвива идеите на св. Иоан Дамаскин, който подробно изброява признаците на богоподобието: това са „достойнството на ума и душата, неуловимо, невидимо, безсмъртно, свободно, господстващо, произвеждащо и творческо[24]”. Така в своя труд „От къде се е появило всичко това?” отец Александър Мен изброява следните атрибути, свойствени единствено на човека: това са безсмъртието, познавателната  способност, властта над природата, творчеството, любовта и свободата[25]. Приемайки всички тези признаци за равнопоставени в своите произведения, бележитият руски богослов подхожда към тях, подчертавайки, че всички свойства на духа са главно динамични величини[26]. В своето „кредо” отец Александър Мен изповядва, че достойнството на личността, ценността на живота и творчеството се оправдават от това, че човек е творение Божие (Псалом 8:5–6)[27]. „В религиозния опит Бог се открива като Сила, която превишава механичната причинност на света: като висша Свобода и висше Творчество… и едното и другото са присъщи на човека. И накрая Бог, Който се открива като абсолютно Съвършенство, приобщава човека към процеса на вечното усъвършенстване. Разбира се, този процес не може да се ограничи в малък отрязък от временното битие; Безсмъртието на човешката личност е залог за нейното богоуподобяване[28]”. Основните му антропологични тези са изградени върху увереността, че истината за човека може да бъде адекватно разбрана само в общението между Бога и човека в Иисус Христос. За отец Александър Мен „идеалния, всесъвършения човек, новият Адам е трябвало да дойде и това става в емпиричното историческо време при Боговъплъщението на Предвечния Логос в Богочовека Иисус Христос[29]”. „Като свидетелства за своя вътрешен опит на единство с Бога чрез Христа апостол Павел посочва за християнина пътя на вярата. Чрез вярата човек придобива възможността за същностно приобщаване към Него, към Неговия живот, страдания, смърт и възкресение. Над бездната, отделяща абсолютната Реалност от тварната, се хвърля тайнствен мост[30]”.  За отец Мен идването на Богочовека не е само,  „еднократен божествен  акт”, а и „призив към човека да отвърне на Божията любов” (Откр. 3:20)[31].Една от основните задачи на християнската антропология е да укаже пътя към спасение от всичко онова, което изопачава истинския образ на човешката личност и да насочи човека по пътя на духовното възрастване и съединяване със своя Творец, по Чийто образ е сътворен[32]: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Матей 5:48). Но със Самия Бог не е възможно да се съедини човек; той може само да се докосне до Него. „Между Твореца и сътвореното лежи бездна – като между абсолютното и условното, не е възможно да я преминеш нито логически, нито битийно. Но ако с Бога не може да се съедини (човек – б. а.), то с Богочовека е възможно – изповядва в последната си лекция отец Алексанъдр Мен, – защото Той принадлежи едновременно и на двата свята: на нашия и на свръхприродния. Пътят към Отца, минава чрез Сина[33]”.

Като единство на душата и тялото, човешката личност притежава силата да превърне земното в небесно, да одухотвори материалния свят. От цялото Божие творение само ние можем да върнем света обратно на Бога, тъй като само ние участваме едновременно в две сфери, материалната и духовната[34].Тук накратко се опитах да очертая някои аспекти от антропологичните възгледи на отец Александър Мен, които, както видяхме, не винаги са безспорни, но за сметка на това в тях има достатъчно заряд, който да бъде повод за плодотворен дебат. Във всеки случай представеният текст е само едно докосване до проблема и може да постигне целта си дотолкова, доколкото ни насочва към бъдещи размишления и диалог върху тези въпроси.

_______________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог, С., 2013, с. 140-147. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Папа Йоан-Павел ІІ. Енциклика „Вяра и разум” (Fides et ratio). Истина –  Veritas, 1999, с. 46–47.

[2]. Алексеев, Петр. Философы России ХІХ–ХХ столетий. Биографии, идеи, труды. М., 1999, с. 516.

[3]. Мен, протоиерей Александър, Човекът в ценностната система на Библията. – В: Библия – култура – диалог. Сборник с изследвания и студии. С., 2009, с. 191.

[4]. Пак там, с. 192.

[5]. Брек, Джон, Свещеният дар на живота, С., 2002, с. 10.

[6]. Осипов, Алексей, Путь разума в поисках истины, М., 1999, с. 335.

[7]. Ако едно частно богословско мнение не може да се основава на богооткровени предпоставки, то не може да бъде считано за „доказано”, а само за „диалектически възможно”.

[8]. Мень, прот. Александр, Откуда явилось все это? –  В: Светь и жизнь. Брюссель, 1990, с. 89.

[9]. Пак там, с. 85.

[10]. Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, С., 1996, с. 102.

[11]. Първата критична оценка върху теистичната еволюция на о. Пиер Тейар дьо Шарден от страна на православното богословие принадлежи на прот. В. Зенковский, който в специалното приложение на своя труд „Основи на християнската философия” (1964) определя това учение като „митология, дълбоко чужда на Църковното предание. Вж. Зеньковский, прот. В. Основы Християнской Философии. Т. ІІ. Християнское учение о мире. Париж, 1964, с. 175-186; Съвсем различно становище застъпва друг православен богослов  свещ. Георги Клингер  в своята статия „О. Тейар дьо Шарден и Православната традиция”. Според него у тейердизмът може да се намери връзка с източнохристиянската традиция. Статията е издадена на полски език в сп. „Žycie I myśl”, Warszawa, 1968, s. 154-165. Отец  А. Мен прави анализ както на спорните, така и на положителните страни на тиердизма, като подчертава, че въпреки редица слабости в системата на Пиер дьо Шарден, като цяло тя може да влезе в общата съкровищница на съвременната християнска мисъл. Вж. Светлов, Э. (псевдоним на о. Мен). В поисках Пути, Истины и Жизнь. Т. І. Истоки религии. Брюссел, 1970, с. 342-369.

[12]. Мен, А., Произход на религията, Велико Търново, 1994, с. 313.

[13]. Пак там, с. 313.

[14]. Пак там, с. 313.

[15]. Мень, о. Александр, Откуда явилось все это?… , с. 89.

[16]. Мен, А., Произход на…, с 111.

[17]. Пак там, с. 131.

[18]. Срв. Киров, Димитър, Измеренията на човека. С., 2008, с. 127.

[19]. Мен, протоиерей А., Вярвам… Беседи за Символа на вярата, С., 2004, с. 28.

[20]. Св. Григорий Богослов, Слово 7. О душе. Собрание творении. Т. ІІ. М., 2000, с. 41.

[21]. Мен, протоиерей Александър, Човекът в ценностната… , с. 195.

[22]. Алфеев, иеромонах Иларион. Тайнство веры. Введение в православное догматическое богословие. Москва–Клин, 1996, с. 71.

[23]. Лоски, Владимир. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. С., 2005, с. 111.

[24]. Керн, архим. Киприян, Антропология св. Григория Паламы. Париж, 1950, с. 242; Николаева, О. Съвременната култура и Православието. С., 2000, с. 156.

[25]. Вж. Мень, о. А., Откуда явилось все это? …., с. 90–92.

[26]. Мен, протоиерей Александър, Вярвам…, с. 29.

[27]. Мень, о. А., Кредо. Основные жизненные принципы христианста. В: http://www.alexandermen.ru

[28]. Мен, А., Произход на…, с. 132.

[29]. Хубанчев, Антоний, Псалом 8: величие и достойнство на човека. В: Библия-култура– диалог, С., 2009, с. 208.

[30]. Мен, протоиерей Александър, Човекът в ценностната… ., с. 199.

[31]. Мень, о. А., Кредо. Основные жизненные… пос. съч.

[32]. Виенски и австрийски епископ Иларион, Учение Церкви о человеке. http://www.orthodoxia.org

[33]. Мень, о. А., Христианство. http://www.amen.org.ru

[34]. Уеър, епископ  Калистос, Тайнството на човешката личност, С., 2002, с. 34.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Клара Тонева

Творчеството на протоиерей Александър Мен, преведено на 42 езика, поразява читателя както с интелектуалната мощ на големия руски религиозен философ, така и с огромните му усилия да предаде православната вяра на всички хора. За протоиерей Александър Мен в християнството се проявява “колосалната сила на нещо ново. И това ново не е толкова в доктрината, колкото в проникването на друг живот в нашия обикновен живот. Великите учители на човечеството – авторите на “Упанишада”, Лао-цзи, Конфуций, Буда, Мохамед, Сократ, Платон и други – са възприемали истината като връх на планина, към който те се придвижват с огромен труд. И това е справедливо. Защото истината не е нещо, което се дава лесно, тя действително прилича на висока планина, където трябва да се изкачиш… Световните религии са част от културата. Те възрастват заедно с порива на човешкия дух към вечността, към непреходните ценности. В християнството обаче потокът идва свише, от небето, и затова един от теолозите на нашето столетие е имал правото да каже: “Християнството не е една от религиите, а криза (прелом, обрат) на всички религии[1].”

За пълнотата на християнската духовност

Подходът на протоиерей Александър Мен, намерил отражение във всичките му произведения, е ярко доказателство, че силата на християнската духовност не е в отрицанието, а в съгласието, в приобщаването, в пълнотата[2].

За такава пълнота той проповядва през целия си живот: живот във време, когато “атеизмът се ползваше със статут на самоочевидна аксиома”; живот, посветен на дело, “признато от всички за абсолютно невъзможно в условията на съветския режим – делото на мисионерството[3]”. Според С. Аверинцев поразителна е не само разностранната образованост на протоиерей Александър Мен като един много жив, силен и надарен човек, “поразителното е друго – как тази образованост без ни най-малък остатък беше отдадена в служба на Бога и на хората. Това, за което е по-важно да помислим, освен за неговата ерудиция, е неговата умна, свободна и в своята основа смирена откритост, обърната към неговите съвременници – обърканите, духовно изкривените Божии творения и носители на Божия образ[4]”.Чрез делата си протоиерей Александър Мен обръща в православната вяра мнозина и едновременно с това категорично заявява своето убеждение, че “фактът на разделение на църквите е въпиющ грях на християнския свят, противене на Христовата воля[5]”. Като свещеник и предан син на Църквата той напълно изповядва нейната вероизповед, но не поддържа “стремежа на Църквата да се затвори в себе си и да издигне стена между нея и останалия свят – стена, която може да се прескочи само при приемане на св. Кръщение[6]”.

Обвиняван в “католицизъм”, протоиерей Александър Мен утвърждава, че “съдействието за взаимно разбиране между католици и православни… не може да се разглежда като вредна и противоречаща на Православието цел[7]”. И още: “Почти всички мои книги са посветени на въпросите на Основното богословие и Историята на религиите. Как е възможно да се проповядва католичество в трудове по индийска мистика, за пророците, гръцката философия или религията на Древния Египет[8]?”

Не е трудно да се намери обяснение за постоянното “извращаване” (по негови думи) на посланията му, неразбирането на неговите мисли и нееднозначното и недоброжелателно възприемане на произведенията му – гласът на този духовен пастир на ХХ век има определен и ясен адресат и той е съвременният човек. А днес “има едно разпространено изкушение – Църквата да бъде извадена от хода на историята, да бъде поставена по-далече от човеците, такива каквито са. Но Христос е основал Своята Църква за спасението на несъвършените, грешните хора – на митарите, на блудниците, на разбойниците – и дори, което е особено трудно – на книжниците[9]”. От друга страна обаче, пишейки и говорейки на езика на века, за да бъде чут, протоиерей Александър Мен помага на мнозина да стигнат до вярата[10]. Този “език на ХХ век”, който тревожно пита: “А не е ли дошло време, докато не е станало късно, да предприемем ново търсене на изгубените духовни ценности[11]?”, оказва се, е особено актуален и в нашето, Трето хилядолетие.

Християнството – отговор на всички религии. Безкрайната ценност на всяка човешка личностВ психологически план отношението на протоиерей Александър Мен към религиите може да бъде разгледано като опит за труднодостижима хармония между отдаденост на вярата в Бога и откритост към вярата на другия, тоест откритост в отдадеността и отдаденост в откритостта[12]. Протоиерей Александър Мен притежава христоцентрична откритост, която води към осъзнаването, че “всеки човек се допълва във всички други, другите се допълват в него, а ние, и всички, и всичко се допълва в Иисус Христос – Христос, Който изпълва със Себе Си бъдещето… Именно това възхождане на вярата открива нова възможност, ново измерение на важността на неговия труд за световните религии[13].”

Защо точно христоцентрична откритост? Защо победата над злото се осъществява именно в християнството? Нима в другите религии няма опит за богопознание и търсене на път към истината? Нима Богът на юдеите или мюсюлманите не е същият Бог, Който е и за християните?Цялото творчество на протоиерей Александър Мен е белязано от търсенето на Пътя, Истината и Живота. Реален плод от това дирене е неговата седемтомна “История на религиите”, която е израз на неговото уважение и задълбочено познаване на световните религии. Според протоиерей Александър Мен нито една религия не може да бъде определена като абсолютно лъжлива, а всяка религия е някаква степен към истината: “Можем да си представим, че всички религии са човешки ръце, прострени към небето, това са сърца, устремени някъде нагоре. Това е търсене на Бога, и догадки, и прозрения. Отговорът е в християнството…“ Така се оказваме пред тайната на отговора и тази тайна е личността на Иисус Христос[14].”

Протоиерей Александър Мен вижда “радостната вест” в победата над тленността и смъртта и в безкрайната ценност на човешката личност – човек е изкупен и осветен: “Християнството не е търсене на Бога. То е отговор на Бога, даден чрез Иисус Христос, отговор, донесен за всички нас… Христос говори не от бурята, не от горящия храст като неназования и невидим Бог на Стария Завет, а “с човешки уста”. Той става мост, прехвърлен през бездната, “врата в небето”… Той не си отива, а оставя на света Сам Себе Си. Оставя не книга, не учение, не дело, а Себе Си до свършването на света[15].”Своите произведения авторът насочва не конкретно към будистите, индуистите или мюсюлманите, а към  съвременниците си, които, откъснати от всякакво религиозно знание, са загубили духовна ориентация и житейски смисъл. Неоспоримата ценност на оставеното ни от протоиерей Александър Мен е погледът към бъдещето и насоките за “построяване на мостове към другите “семейства” на човечеството и тяхната вяра. Това се намира в пълно съзвучие с примера на ранните християни, но понастоящем работата по строежа на такива мостове още само започва и многотомният труд на отец Александър е едно от първите и значителни достижения по този път[16].”

Толерантността – евангелска любов към ближния. “Чистото сърце е христоподобното сърце”Проповедническият дар на протоиерей Александър Мен засяга различни теми: за събитията от живота на библейските пророци, за Свещеното Писание на Стария Завет, където проличава огромната му ерудиция и отличното познаване на библейската история: “Пророческото Откровение може наистина да бъде наречено Христово деяние в света преди Неговото въплъщение сред хората[17].” Възгледите на протоиерей Александър Мен за Вселенската Църква като приемник на старозаветната Църква и изобщо становището му относно юдео-християнския диалог са основание за някои недоброжелатели да го определят като юдаист, националист, обвинител на православните в антисемитизъм и други подобни – обвинения, на които той отговаря смирено чрез евангелските истини: “Защото, бидейки свободен от всички, станах роб на всички, за да придобия по-многото от тях: за иудеите станах като иудеин, за да придобия иудеите… за нямащите закон станах като да съм без закон (макар да не съм без закон пред Бога, но съм под закона на Христа), за да придобия нямащите закон” (1 Кор. 9:19–21). Протоиерей Александър Мен осмисля толерантността като евангелско отношение към ближния, насочено към народите от всички раси и религии, отношение, което намира обяснение в значението на евангелския принцип: “Не дължите на никого нищо освен взаимна любов; който обича другия, изпълнил е закона… Възлюби ближния си като самия себе си. Любовта не прави зло на ближния. Ето защо любовта е изпълнение на закона” (Римл. 13:8–10). За протоиерей Александър Мен “чистото сърце е христоподобното сърце. Това е сърце, което обича. Което е открито… Има старинни западни изображения… на Христос в огнено горящо сърце. Това е въплътената Негова любов към всеки човек. Към всекиго! Когато Той действително умира за нас. В известна степен това живее и у всекиго. Та нали всички ние сме скъпи един на друг като членове на едно семейство? Как човек може да се чувства недолюбен, ако той знае, че Господ го обича? Ако той чувства каква е тази любов! … Който обича, той живее. Разбира се, всеки от нас има своите видове любов, понякога са няколко наведнъж. И слава Богу: колкото повече, толкова по-добре! Но както сме си скъпи един на друг (а ние сме си много скъпи: ако сега умре един от нас, сякаш ще бъде отрязано късче от нашето същество); както са ни скъпи всички членове на семействата ни; както ни е скъпо на света всичко, което ни възхищава и вълнува: природата, музиката, литературата, мисълта, накрая изведнъж разбираме, че зад всичко това стои една Любов, една висша Любов. Че цялото небе и твоето дете, и стиховете, и богословската мисъл, и скъпият и милият ти човек – над всичко това се извисява божествената Любов. И тогава ти започваш да разбираш, че в любовта си ние обичаме Бога. Търсим Го. Бог е Любов и това е основата на всичко. Тук е началото и краят. И това трябва да търсим и да се стремим към него, да го осъществяваме – дори със съвсем мънички стъпки[18].”Диалогът с нехристиянския свят като част от духовните търсения

Според протоиерей Александър Мен “духовните търсения на нашето време удивително се пресичат с темата на страстните търсения на висшата правда, която характеризира периода на Упадишадите, Буда, Конфуций, Сократ и библейските пророци. Ето защо диалогът на Евангелието и нехристиянския свят е не само събитие с 2000-годишна давност, но то продължава и днес[19].” Тези духовни търсения включват и отношението на протоиерей Александър Мен към най-младата религия от “нехристиянския свят” – исляма, който със своето зараждане и начално развитие възприема основни идеи и обредност от юдаизма и християнството[20],  съвместяващи  арабски вярвания и традиции. Протоиерей Александър Мен е категоричен, че хората, възпитавани в християнска вяра, са умеели с уважение и благоговение да се отнасят към чуждите светини. “Това не е само дълг на човечността, това е призив, който е отправен към нас непосредствено от Този, Който ни е създал. Ако ние не сме деца на единия Бог Отец, то ние не сме и братя и сестри помежду си. Братя и сестри могат да се наричат само човеци, които имат общо рождение. Християнството и ислямът имат общи корени. Това обаче не е съвсем ясно, не всички отчетливо разбират това[21].”Нека накратко откроим общото между християнството и исляма според протоиерей Александър Мен.

Монотеизъм. “Библията ни учи, че Бог действа в историята. На същото учи и Коранът. Какво у нас още е общото днес?, пита протоиерей Александър Мен и продължава: Преди всичко – абсолютният монотеизъм, този монотеизъм, върху който израстват Библията (заедно с Евангелието) и Коранът[22].” И наистина, в историята на религиите и в богословски изследвания юдаизмът, християнството и ислямът са наричани авраамични религии по името на библейския патриарх Авраам.

Между юдаизма, християнството и исляма са налице сходства: на първо място, Творецът Жизнеподател се обрисува многообразно и в Библията, и в Корана, но винаги в монотеистична светлина – Той е Един, единствен източник на всяко битие, на живота, на духовните блага. В унисон с монотеистичната идея, която е вплетена в Стария и в Новия Завет, е Откриващата сура на Корана (Коран 1:1-7).Универсализъм. Според протоиерей Александър Мен ако Старият Завет е имал за цел универсализма, ако християнството се опитва да го реализира, защото е призвано да съедини хора от различни култури и племена (елина, юдея, варварина и скифа), то по същия модел действа и ислямът, който има претенцията да бъде универсална религия, световна религия. Ислямът възприема цялостния исторически процес като една провиденциална последователност, която започва с пророчеството на първия човек – Адам. Той, според ислямското учение, е общият и единствен прародител на всички хора, когото те следва да почитат[23]. Неговата фигура се превръща в изходна точка на ислямското историческо самосъзнание, защото миналото започва да се възприема като единна цялост. Нещо повече – словото на Мохамед вече е насочено не само към мюсюлманите, но и към целия свят. Чрез подобно уеднаквяване на историческото бъдеще всички хора се възприемат като една общност, а проповедта на Мохамед придобива космополитен характер[24]. „Това е вашата вяра – единствената вяра. А вашият Господ съм Аз. И затова единствено на Мен служете!“[25].

Видно е, че ислямът заявява своята универсалистична визия, обосновавайки идентичността си чрез най-древните пластове на профетологията. Нещо повече, ислямът твърди, че възстановява изконния монотеизъм, изповядван от Авраам.Творецът е добър и всемилостив. Общото между християнството и исляма според протоиерей Александър Мен е “учението за Твореца като многомилостив, тоест световното божествено начало е личностно и изпълнено с добро[26].” И в исляма Аллах обича човека, благ е към него, проявява милост и обича милостта, давайки я като закон за своето творение[27].

Едновременно с посоченото обаче ислямът не осъзнава пълното отдаване и изцяло раздаващата се любов на трите лица на Светата Троица. Аллах е всемогъщ, строг, справедлив, в същото време и милостив, но все пак и някак самотен[28], както се усеща от почти всяка коранична глава. Действително в исляма, който е познат от повечето книги, не се усеща някаква иманентна топлина; оттам сякаш струи хлад на Абсолют, който притежава преди всичко воля, Същество, което остава недостижимо от човешкото страдание. И все пак, не трябва да се смята, че е напълно чуждо иманентното присъствие на Бога в света. Проблемът за иманентността на Аллах е защитим в един по-езотеричен, по-приглушен аспект, който често се `скрива` от погледите, но който е различим в шиизма или суфизма. Именно там, а не другаде в исляма Аллах, Абсолютният, Трансцендентният, Ненакърнимият присъства зримо в човека. За суфизма и шиизма „християнизиращият елемент е някак естествено въплътен в исляма[29]”. Според Ибн Араби например Аллах присъства в сътворения свят, обитавайки сърцето на човека. Човешката реалност е единствената в тленния свят, която приема божествения образ и която явява в творението съвършенството на божествените имена: „Езикът е тълмачът на сърцето, а сърцето е мястото на Всемилосърдния, защото Господ не притежава нищо друго, освен сърцето… А ти си тълмачът на Божествената реалност за цялото творение[30]” Коректно е да се отбележи, че според ислямското разбиране Божието милосърдие към света не се отъждествява със страдание, а по-скоро се изразява чрез любов. Според С. Наср „необятната проява на любов в ислямския религиозен космос не е станала въпреки исляма, а заради него[31]” Някои биха казали, че изключителното значение, което суфиите придават на любовта, е характерно само за тях, но не и за останалите мюсюлмани. Ако се имат предвид модернистките или фундаменталистките кръгове, това е вярно, но е далеч от истината, ако се разглежда традиционното ислямско общество. В ислямския духовен космос живата реалност на любовта към Бога е универсална. Тази любов, която си служи с езика на суфийските поети, говори на всички мюсюлмани, които съзнават любовта на Аллах към Неговото творение[32].Предопределение и свобода. За протоиерей Александър Мен ислямът е многопластово и сложно учение. Като особено важен той откроява въпроса за предопределението и свободата, като изрично подчертава, че въпреки усърдно внушавания изобилстващ фатализъм в исляма, при него “ако в най-широк, висш смисъл Бог управлява всичко, то на наше, човешко равнище ни е предоставена свобода[33].” Нека се опитаме да изясним по-подробно това схващане.

Повечето изследователи, като се основават на съдържанието на Корана и характера на Мохамедовата проповед, свидетелстват, че още със зараждането си ислямът проповядва фатализъм (Коран 9:51). Едновременно с тези фаталистични постановки в Корана могат да бъдат открити и твърдения, които вдъхват у човека известна увереност и самочувствие. Аллах заявява на Мохамед и слушателите му, че предоставя на хората два пътя (Коран 90:8–20), тоест той им посочва доброто и злото, както и уверението, че съдбата на предшествалите уммата народи е зависела само от това, което са придобили[34].

Характерен е и невписващият се в общия контекст на божественото слово стих, според който Аллах не променя хората, докато те не променят себе си (Коран 13:11).През вековете ислямското разбиране на основния богословско-антропологичен принцип за свободата на волята и предопределението на човека поема в различни посоки и търпи разнообразни промени.

Според модернисткото тълкуване Аллах предрешава бъдещите деяния на човека, но същевременно му предоставя избор да ги извърши или не. Способността за този избор е вложена в човешката природа по божествена воля. Аллах определя принципите, но не направлява пряко постъпките на човека. В Корана се посочват пътищата както към рая, така и към ада, а изборът е на човека и той носи отговорност за него. Като се осланят на подобни разсъждения, модернистите заключават, че рабството, тоест Аллахопочитанието, и свободата не само че не се изключват, а обратно – взаимно се допълват. Аллахопочитанието е най-съвършената свобода: човек се подчинява единствено на Аллах и отхвърля всякакво друго господство над себе си. По този начин модернистите аргументират възгледа си, според който предопределението не изключва свободата на волята и действията. Животът преминава в границите на определени възможности, предоставени от Аллах. В обсега на тези възможности е и изборът на човека, избор, който е свързан и с отговорност[35].Добротворство. Протоиерей Александър Мен предупреждава своите съвременници: “…някои хора, сблъсквайки се със своите съседи мюсюлмани, често хора с неособено висока култура, може би предполагат, че ислямът носи в себе си грубост, диващина и варварство. Без да бъда в никакъв смисъл мюсюлманин, ви призовавам да оставите тази мисъл! Не трябва да се съди така! За всяко движение трябва да се съди по неговите височайши излитания[36].”

Арабското наименование `ислям` е многозначно – то се свързва с покорност, подчиненост, отдаване, понизеност. Многобройното му използване в кораничния текст разкрива, че значението му обема цялото човешко съществуване (Коран 9:74; вж. и 3:19; 3:85; 5:3; 6:125; 39:22; 49:14; 49:17; 61:7).

Всичко, което съществува, свидетелства за властта на Аллах и потвърждава неговата воля (Коран 3:83). Човекът дължи покорност на Аллах, но това му е предложено като възможен избор (Коран 33:72). Той може да понесе поверената му покорност като най-висша житейска цел, но може и да отхвърли дълга към Аллах.Замисълът за дълга се определя като средоточието на ислямската религиозна традиция. Основните съдържания на езиковите, смисловите и символичните изрази на исляма могат да се открият в този замисъл: всичко, което е сътворено, има дълг към Аллах; постигането на истината е посилно единствено чрез изпълняването на този дълг.

Човекът има дълг към Аллах за всичко, с което е надарен и което е придобил. Съдържанието на дълга към Аллах се изразява чрез покорност, която е свободно избрана, вяра, която включва любов и знание, доброта, която е начин на съществуване, и осведоменост за възможните изобличения в човешката деятелност.

Покорността е и освобождаване, и робство. Любовта на Аллах, която е открита в творението, има две същностни прояви в човека: неговото покорство и неговото наместничество на земята. Изпълняването на дълга към Аллах не може да бъде наложено, защото в дълга няма насилие.Ислямът е съпричастен и към основните ценности, които се съдържат в християнския Декалог (десетте Божи заповеди), и макар да ги предава чрез свой специфичен изказ, то моралните категории и светогледът остават сходни. Това проличава от отправените към мюсюлманина изисквания за лично добротворство, изложени в един своеобразен додекалог (Коран 17:22–39),

Тези заповеди съдържат концентрирано постановките на ислямския мор Александър Изразено накратко, Аллах обича тези, които вършат добро, справедливите, чистите, набожните; тези, които живеят със страх; които са търпеливи и които вървят по неговите пътеки. Грешници са горделивците, неверниците, злите и несправедливите, свадливите, неуслужливите, високомерните, разточителните, скъперниците и убийците. Мюсюлманинът трябва да бъде душа (нафс)[37], осветена от Аллах.

За протоиерей Александър Мен междурелигиозният диалог и диалогът с невярващите не може да се ограничи само с ролята на мисионера на XVIII век, пристигащ при людоедите с Библия в ръка. Какво трябва да бъде отношението на християнството към изповядващите други религии е въпрос, който вълнува Александър Мен. Според него преддверието на диалога може да се намери в общите етични възгледи и действия. Ако християнството се отнася към другите с омраза и презрение, то то ще измени на себе си и би се превърнало в идолопоклонство, защото само в името на идолите другите, различните могат да бъдат мразени и прогонвани.Взаимен мир, толерантност, веротърпимост и общ подход към социалните проблеми – това според протоиерей Александър Мен са мотивите и границите на диалога между религиите. Доктриналното ядро на вярата е нейната същност и на нивото на тази същност не трябва да се правят отстъпки. Що се отнася до въпросите за хуманистичното съдържание на религиите и за нравственото възрастване на човека, то в тези области диалогът е полезен. Според протоиерей Александър Мен диалог, който се осъществява в тези рамки, не би довел до синкретизъм или до обезценяване на вярата. Това, което се изисква от християнина, е: уважение към човешкото достойнство и свобода; утвърждаване неповторимостта на всяка човешка личност; разбиране за пълнотата на християнския живот, и накрая – непрестанно живеене във вярата със смирение и любов.

Сам протоиерей Александър Мен с живота и делото си изпълни тези високи изисквания. Ден преди мъченическата си смърт в своята последна лекция той казва: “В християнството има освещаване на света, победа над злото, над тъмнината, над греха. Но това е победа на Бога. Тя започна в нощта на Възкресението и ще продължава, докато съществува светът[38].”

__________________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог, С., 2013, с. 148-159. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Мень, протоиерей Александр,  Христианство. Лекция 8 сентября 1990 г. – Във: fags.org.ru

[2]. Пак там.

[3]. Аверинцев, Сергей, На върха на планината има кръст. Предговор към Мен, протоиерей Александър, Вярвам… Беседи за Символа на вярата. С., 2004, с. 6.

[4]. Пак там, с. 7–8.

[5]. Мень, протоиерей Александр, Экклезиологические тезисы (в связи с материалами Второго Ватиканского Собора). Тезисы 1, 6.

[6]. Шанин, Теодор, Труды Александра Мень поражают широтой и динамическим потенциалом. http://www.alexandrmen.ru/biogr/shanin.html

[7]. Мень, протоиерей Александр, Об анонимной “характеристике”. – В: aleksandrmen.libfj.ru

[8]. Пак там.

[9]. Аверинцев, Сергей, пос. съч., с. 7.

[10]. Заб. Показателен е фактът, че нито една от многобройните книги на протоиерей  Александър Мен не е излизала приживе в родината му.

[11]. Мен, протоиерей Александър, Човекът в ценностната система на Библията. – В: Библия-култура-диалог. С., 2009, с. 200.

[12]. Стаматова, Клара, Библейски основания на междурелигиозния диалог. – В: Библия-култура-диалог, с. 221.

[13]. Епископ Серафим, Круглый стол памяти о. Александра Меня. М. ВГБИЛ, 08.09.2005. – В: damian.ru/novosti/men/Doklad_Serafim.htm

[14]. Флярковский, Илья, Встреча. Отец Александр Мень. – В: http://www.alexanrdmen.ru/flarkvsk.html

[15]. Пак там.

[16]. Епископ Серафим, пос. съч.

[17]. Мен, протоиерей Александър, Вестители на Божието царство, С., 2006, с. 417.

[18]. Мень, протоиерей Александр,  Мы продвигаемся к эпохе любви. – В: heatpsy.narod.ru/wmen4.html

[19]. Мень, протоиерей Александр, У врат молчания,  М., 2002. – В: Шанин, Теодор. Пос. съч.

[20]. Заб. Въпросът а близостта на исляма с юдаизма и за контраста му с християнството не е чужд за изследователите. Изразено най-общо, използването на Евангелието при изграждането на ислямския дискурс за християнството има две цели: формирането на ислямската религиозна идентичност и стремеж на мюсюлманските автори да положат своята вяра в монотеистичната история на спасението. Вж. повече у Hasr, S. Comments on a Few Theological Issues in the Islamic – Christian Dialogue: – In: Christian-Muslim Encounters. University Press of Florida, 1955; Handson, M. “A Comparison of Islam and Christianity as Framework for Religious Life”. Diogenes 32, 1960; Crone, P. Islam, Judeo-Christianity and Byzantine iconoclasm. Jerusalem Studies in Arabic and Islam 2, 1980; Brown, C. Islam, Judaism and Ghristianity in Comparative Perspective. – In: Religion and State. Columbia University Press, New York, 2000, p. 19–30 (изследването на К. Браун е преведено на български език: Браун, К. Ислямът, юдаизмът и християнството в сравнителна перспектива. – В: Християнството и нехристиянските религии. Силистра, 2003, с. 161–178).

[21]. Отец Алекданр Мень отвечает на вопросы слушателей. М., 1999, с. 253–255.

[22]. Пак там.

[23]. „Примерът с Иса пред Аллах е като примера с Адам. Сътвори го Той от пръст, после му рече: „Бъди!“ И той стана“ (Коран 3:59).

[24]. Евстатиев, Симеон, Средновековните арабски историци за обществото и държавата. Дисертация за присъждане на научната и образователна степен „доктор“. С., 1999, с. 69.

[25]. Коран 21:92.

[26]. Отец Александр Мень отвечает…

[27]. Вж. у Bakar, K. Love in Islam. Dimensions, Manifestations and Guidance. – In: DIONYSIANA, 1/2009, p. 261–282.

[28]. Заб. Според К. Янакиев утвърждаването на божествената превишеност спрямо света не дарява топлината  на Божието присъствие. В такава отрешеност има студенина, има жестокосърдие и високомерие – факт, който отдалечава безнадеждно Аллах от сърцето на творението, пронизвайки вселената с неутешима самота. Вж. Янакиев, Калин, Богът на опита и  Богът на философията, Рефлексии върху богопознанието. С., 2002, с. 48.

[29]. Белев, Веин, Размисли за трансцендентността и иманентността в исляма и в християнството. Сп. „Ориенталия”, 1/2007, с. 12.

[30]. Цит. По Малинова, Мариана, Животът ми е поклонение, а аз съм поклонник, поел към Ориента. Духовна биография на Ибн Араби (1165–1240). Сп. „Ориенталия”, 1/2005, с. 140–141.

[31]. Наср, Саид Хусаин, От книгата „Сърцето на исляма”. – Сп. Ориенталия, 2/2005, с. 153.

[32]. Пак там, с. 154.

[33]. Отец Александр Мень отвечает….

[34]. „За всяка общност имаше пратеник… Кажи: „Нито мога да навредя, нито да си помогна, освен ако Аллах пожелае. За всяка общност има срок. И щом срокът им дойде, и с миг дори не ще го забавят, и не ще го изпреварят“ (Коран 10:47, 49).

[35]. Ялъмов, Ибрахим, Ислям и демокрация. С., 2008, с. 210–211; Белев, Велин, Най-добрият от всички възможни светове според ‛Абд Ал-Кāдир ал-Джазā’ирū (1807–1883). – Сп. Ориенталия, 1/2009,  с. 125–126.

[36]. Александр Мень отвечает…

[37]. Заб. Нафс, рух (ар. `душа`) – вдъхнатият в Адам от Аллах дух, съживяващ неговото тяло, но също и в Мариам за зачеване на Иса (Иисус) (Коран 15:29; 21:91). Много често се свързва с повелята (амр) на Аллах в значение на познание, вяра, предупреждение, отправяни към хората чрез ангелите, пророците и Мохамед. Мухиедин Газали (1058–1111) утвърждава нетленния характер на нафс, определяйки човека като „духовна същност“, която не се ограничава в тялото.

[38]. Флярковский, Илья, Встреча. Отец Александр Мень. – В: http://www.alexanrdmen.ru/flarkvsk.html.

Първо изображение – авторът на статията, доц. д-р Клара Тонева. Източник ТВ СКАТ.

Второ изображение – протоиерей Александър Мен (1935-1990). Негов източник, и на всички останали изображения – http://www.yandex.ru.

Протоиерей Александър Шмеман

Твърде малко паметници са ни оставили десе- тилетията, които отделят апостолското “начало” на Църквата от средата на втори век. Почти нищо не знаем за ръста на Църквата тогава, за първоначалното развитие на организацията ѝ, ученията и богослужението. Това дава повод на какви ли не “реформатори” на християнството или на самопровъзгласилата се “научна” критика да строи за тази епоха всевъзможни хипотези, да я възстановява и тълкува посвоему. В нея задължително искат да видят някаква “метаморфоза” на Църквата, разрив с отразената в Евангелието първоначална идея за християнството. Организираната Църква с нейната иерархия, учение, дисциплина – такава, каквато я виждаме отново през средата на втори век – според тях е продукт на “кризи” и нагаждане към социалните условия. Разтопена и разпокъсана, вярата волю-неволю се отляла, както твърдят, във формите на мислене на тази епоха, “елинизирала се”, отразила в себе си потребностите и влиянието на приелото я общество.

Но в последно време всички тези теории разкриват все по-очевидната си несъстоятелност. И с все по-голямо внимание учените се вслушват в гласа на църковното Предание, което доскоро им се струваше тенденциозна, почти злонамерена измислица. Оказва се, че е невъзможно Евангелието да се отдели от Църквата. То – написано в нея и за нея – е свидетелство за вярата на Църквата, за нейния опит и не може да бъде разбрано извън този опит. Откъсите от молитви, знаци и символи по стените на катакомбите, няколкото послания на едни църкви до други – всичко това днес се изявява в нова светлина, разкрива се като единно развитие, а не като редуване на кризи и разриви. Това, което не е било записано, е можело тайнствено да живее и да се съхрани и в непрекъснатата памет на Църквата, в самия неин живот и да бъде записано понякога столетия по-късно. Все по-ясно става, че Църквата е наистина първична същност на християнството, че не е необходимо тя да бъде “възстановявана“ или “оправдавана” с помощта на откъслечни сведения, дошли до нас от миналото, тъй като само в нея самата, в признаването на нейната “първичност” всички тези откъси придобиват смисъл и могат да бъдат изтълкувани правилно.

Започвайки с разрушителни критики на църковното Предание, науката постепенно достига до обратен резултат – утвърждава това предание като най-надежден, най-авторитетен източник на знания за християнството от миналото.

Какво знаем за тези първи десетилетия; за разпръснатите по онова време из цялата Римска империя църкви?

Отново, както в най-първия ден в Иерусалим, преди всичко виждаме християните “събрани в Църквата” за Кръщение и Евхаристия. Чрез това двуединно тайнство – раждането от вода и Дух и преломяването на хляба – се определя целият живот на Църквата и живота на всеки от нейните членове. То не е един от аспектите на църковния живот, не е просто богослужение, а източник, съдържание и връх на всичко, което представлява Църквата,самото сърце на “първохристиянството”.

“Християните не се раждат, а стават такива” – тези думи на Тертулиан ни обясняват защо редките паметници от онази епоха говорят преди всичко за Кръщението и Евхаристията. Хората ставали християни. А това означава, че в паметта на всеки от тях не можел да не се запечата денят, в който, след тайнствения растеж на семето, хвърлено в душата с проповедта, след съмнения, колебания и мъчения, той накрая пристъпвал към водата на Тайнството. В нея старият живот трябвало да умре, за да започне нов. Чрез нея се давало всичко – прощение на греховете, съединение с Христа, увереност в смъртта на самата смърт, опитност от възкресението и вечната радост, която никой вече не можел да отнеме. И всичко това било не абстракция или “идеология”, а действителност. Излизащият от кръщелната вода не бил вече сам. Тя го въвеждала в братство, в единство на любовта, в непрестанно общение. Такъв е и вечният смисъл на Евхаристията – винаги в Христа заедно с братята. Един хляб и една чаша – поделени между всички и всички съединяващи в едно. Спомен, претворяван в действителност, очакване – в Присъствие. И как би трябвало да звучат тогава думите на Благодарението, които произнасял предстоятелят над принесените дарове?

Те са дошли до нас от онази древна младост на Църквата: ”Благодарим Ти, Отче наш, за живота и знанието, които Ти ни явѝ чрез Твоя Отрок Иисус. Слава на Тебе вовеки. Както този хляб, който е бил разсеян по хълмовете е събран и е станал едно, така да бъде събрана Твоята Църква от краищата на земята в Твоето Царство… Помени я, за да я избавиш от всяко зло и да я усъвършенстваш в Твоята любов, събери нея, осветената, от четирите ветрове в Своето Царство, което си приготвил за нея…”

От възкресение до възкресение, от Евхаристия до Евхаристия: целият живот на кръстения от този момент бил белязан с очакване на събранието, срещата, общението, изпълнението на любовта. Макар, погледнато отвън, всичко да изглеждало както преди и животът, както по-рано, да бил изпълнен с работа и грижи. В опита на Кръщението и Евхаристията всичко било осветено сега с нова светлина, напълнено с нов смисъл, преобразено от любовта. Всеки ден, всяко дело в него били крачка по пътя към последната победа на Идващия Господ, всяко събрание вече предугаждало крайното единство в любовта – на трапезата в незалязващия ден на Царството.

Именно затова единствено чрез евхаристийното събрание може да се обясни истински самото устройство на Църквата, “организационната” страна на нейния живот. Само в светлината на Тайнството тази организация се възприема от християните не като проста и човешка – с началства, подчинени, авторитет и послушание, а като жив организъм, изпълнен със Светия Дух. В него всички човешки “служения”, всички човешки взаимоотношения стават проявление на този един Дух, служение на Самия Христос в Неговите братя.

Начело на общината стои епископ. Неговата власт е особена. Поставен от апостолите или от техни приемници – други епископи – за своята Църква той е образ на Самия Христос – Глава и Източник на целия ѝ живот. В църквата нищо не трябва да се върши без него, защото неговото служение, неговият особен дар се състои в това: чрез Тайнството да преобразява събранието на християните в Тяло Христово, да го съединява в неразривното единство на новия живот. Той извършва Кръщение, принася Евхаристийните дарове, раздава Даровете на събранието. С властта да извършва Тайнството неразривно е свързана и властта да учителства. Той учи събранието не от себе си, а от Духа; той е пазител на Апостолското предание, свидетел на вселенското единство на Църквата. От същия източник произлиза и дарът на пастирството: Епископът, както Христос, се грижи за всички заедно и за всеки поотделно. Той е живото средоточие на братството и общението между християните. “Към епископа трябва да гледаме като към Самия Господ – пише св. Игнатий Антиохийски в началото на втори век, – защото епископите са поставени до краищата на Вселената, в единство с Духа на Иисус Христос.” Затова “Нищо не правете без епископа в църквата. Действителна е само тази Евхаристия, пред която стои той или някой, поставен от него. Навсякъде, където има епископ нека има и община, тъй както там, дето е Иисус Христос, там е съборната Църква…”

В управлението на църквата епископът е подпомаган от презвитерите – “старейшини”. Ако св. Игнатий уподобява епископите на Христа, то в презвитерите той вижда апостолите. Поставени (ръкоположени) от епископа, те му помагат във всичко, предават на общината неговото учение, грижи разпореждания.

Отначало християнството се разпространявало преди всичко по градовете и затова първоначалната Църква е именно градската община, събрание на християните около епископа. По-късно, когато числото на вярващите се увеличило и било невъзможно те да представляват едно събрание, градската община постепенно отделила от себе си подчинените ѝ околоградски общини или “приходи” (терминът е руски; у нас тези общини се наричат енории – бел. пр.). В тях презвитерите заменят епископа, стават негови “пълномощни представители”, свързващо звено между него и енорията. По този начин – чрез тайнството на епископското ръкоположение – всички общини съхраняват своята органическа връзка с епископа като благодатен носител на църковното единство.

След епископа и презвитерите следват дяконите – “служителите”. Те са “ушите”, “ръцете” и “очите” на Епископа, живата му връзка с неговия народ. Сега почти напълно е забравено “социалното съдържание на общината. Единството на съвременната енория се ограничава с богослужебното събрание. Но в ранната Църква единството в богослужението било неотделимо от самата реална взаимопомощ, братство, обща грижа за бедните, за вдовиците, за погребението на братята, за сираците. Никой не бивало да участва в приношението на Евхаристията без да принесе реално своя дар: хлябът, който се претворява в Тяло Христово се отделял от “насъщния” хляб, от тези плодове, които християните донасяли в събранието за общата трапеза и в помощ на нямащите. Дяконите имали грижата за разпределението на даровете, за помощта на бедните, за организирането на “агапе” – вечери на любовта и словото, за укрепването на това действително единство на християните, което извира от тяхното общение в Тайнството.

Но ако, по думите на св. Игнатий Антиохийски, “без епископ, презвитери и дякони няма Църква”, това не означава, че в Църквата активна е само иерархията. Всеки неин член има свое служение и всички те се допълват един друг в неразрушимо единство.

“Има различни дарби, но Духът е един и същ, има различни служби, ала Господ е един и същ, има различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички… Но всекиму дава да се прояви у него Духът за обща полза… И както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени… и всички с един Дух сме напоени”…(1 Кор.12). Ето този идеал – за цялото, което не подчинява личността на себе си, но където самата личност се разкрива и намира себе си само в служение на братята – е идеалът на ранната Църква, в светлината на който е нужно да се разбират различните форми на нейната организация.

В посланията на апостол Павел думата “Църква” се употребява за обозначаване както на всяка отделна община, така и на всички християни въобще, тоест – на всемирната Църква. Това е така, защото всяка община, колкото и да е малочислена, в единството на епископа, клира и народа, се осъзнава като въплъщение на цялата Църква, на Христовото Тяло на това място, на явяването и пребиваването там на Единия Христос. Всяка такава местна църква е убедена в тъждествеността на своята вяра, учение и живот с вярата, учението и живота на всички други църкви “разпръснати до краищата на Вселената.” Където и да отиде християнинът, той вижда същия преломяван Хляб – “раздробяван, но неразделен”, чува познатото благовестие, “включва” се в същото това единство. Един и Същи Христос събира братята навсякъде и в цялата пълнота на своя живот и Своите дарове присъства сред тях. Всички църкви имат един източник и една норма: апостолското предание всяка може, чрез своите епископи, да се издигне до първото явление на Църквата – чудото на Петдесетница и Иерусалимската първообщина. Затова и всяка поотделно и всички заедно имат един неразделен живот, свързани са с една любов. В тази мрежа от поместни църкви още в самото начало се открояват по-старите, представляващи своеобразен център на общението във всяка област. Тези църкви са по-непосредствено свързани с апостолите, по-стари и по-многочислени. В ония години настъпва залезът на Иерусалимската църква. Но този първи и единствен по своето значение в християнската история център е наследен от нови. Това са апостолските “катедри”: Римска, Антиохийска, Ефеска и Александрийска. Особено място има Римската, утвърдена с кръвта на Петър и Павел, “председателстваща в любовта” – по думите на св. Игнатий Антиохийски. По-късно Рим ще започне да претендира за вселенска власт и това ще раздели Църквата. Но тогава още нищо не чуваме за тези претенции. Никой не оспорвал авторитета и значението на Римската църква: тя е първа и старша, но в единство и равенство, като средоточие на вселенското съгласие на всички Църкви.

Разбира се, окончателното “оформяне” на църковното устройство било още далече. В различните църкви се употребяват различни думи, наименования, определения. Но и в тази словесна неустойчивост отчетливо се откроява стройният контур на католичната** – тоест вселенската и единна Църква.

________________________

*Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Тук “католична” под черта!!! Тя ще расте и ще се развива. Но това е растеж на живота, растеж на дървото от семето, хвърлено в земята, а не игра на исторически случайности, както често се представя нейното развитие.

Изображение – авторът, протоиерей Александр Шмеман и Александър Солженицин в Свето-Владимирската семинария, декември 1976 година. Източник – http://www.yandex.ru.