Единството на Христовата църква според св. апостол Павел*

Публикувано на 23.07.202426.07.2024 от Dragan Bachev

Доц. архимандрит д-р Серафим

Никой от апостолите не е основал толкова много поместни църкви, колкото великият св. апостол Павел. Същевременно никой не е изтъквал толкова силно единството на Църквата, колкото той. Това единство той е извеждал не от расово или народностно единство на повярвалите. Та нали в Църквата влизали не само юдеи, но и езичници, които били «чужди на заветите на обещанието … и безбожници в света» (Ефесяни 2:12)! Чудото на обединението великият Апостол приписва на всемогъществото на Бога и по-конкретно на Христовото изкупително дело, за което той пише: Христос «е нашият мир, Който направи от двата народа (тоест от юдеи и езичници – в скоби мои) един и разруши преградата, що беше посред». Той в едно тяло примири с Бога двата народа «чрез кръста, като на него уби враждата» (Ефесяни 2:14, 16). Кръвта на расите бе разделяла народите; Кръвта на Христа сега ги съединяваше. Тъй се събраха под единия купол на небето – в една вяра и в една Църква – юдеи и езичници, елини и варвари, свободни и роби, за да бъде «всичко и във всичко Христос» (Колосяни 3:11; 1 Коринтяни 12:13).

Църквата, по учението на св. апостол Павел, е дело на Света Троица: – дело на Бога Отца, Който отвека е предопределил изкуплението на човечеството и основаването на Църквата, в която «да съедини всичко небесно и земно под един глава -Христа» (Ефесяни 1:3-10); – дело на Сина Божи, Който «обикна Църквата и предаде Себе Си за нея» (Ефесяни 5:25); – дело и на Светия Дух, Който излива върху християните различни дарби (1 Коринтяни 12:4-11), и Който се дава на вярващите (Римляни 5:5), та те стават храм на Светия Дух (1 Коринтяни 3:16).

Св. апостол Павел употребява няколко сравнения, с които онагледява единството на Църквата: тя е тяло Христово (Колосяни 1:24; Ефесяни 1:22-23; 1 Коринтяни 12:12-27), здание стройно сглобено (Ефесяни 2:21), дом Божи (1 Тимотей 3:15) и майка на вярващите (Галатяни 4:26). Най-любимият му образ е обаче образът на едното тяло. Той е и най-изразителният образ, защото поставя ударението върху «жизнения» и «органически» характер на единството[1]. Църквата не е външно, механическо единство, а дълбоко-вътрешно, органически-благодатно единство.

Човешкото тяло е чудо. Неговата тайна помага на св. апостол Павел да разкрие тайната на единството на Църквата като богочовешки организъм. Както човешкото тяло има много и различни членове, но образува едно цяло, свързано по един жизнен начин, така и Църквата е съставена от много вярващи, но те представляват един организъм, възглавяван от Христа (Ефесяни 1:22-23). Тялото не може да има повече от една глава; тъй и Църквата не може да има две или повече глави. И както главата не може да има две или повече тела, «освен ако си представим някакъв изрод» (израз на римокатолическия богослов Ferdinand Prat, S. J.)[2], така и Главата на Църквата – Христос – не може да има повече от едно тяло, или, с други думи, да възглавява повече от една Църква. «Ние многото съставяме едно тяло в Христа – пише св. апостол Павел, – а отделно един другиму сме членове» (Римляни 12:5).

Като жив организъм Църквата не може да се раздели. Разделеният организъм престава да е жив и умира. Има не разделение на църквите, а отпадане от Църквата[3], която продължава да си съществува като жива и единствена.

Църквата е една не само по своята същност, но и по своята цел, състояща се в прославата на Бога чрез спасение на душите. С оглед на духовното растене на спасяващите се в лоното на Църквата, тя има да постига поставени ѝ от Бога задачи. Поради това св. апостол Павел я вижда не статично, а динамично, – като тяло Христово, което, веднъж създадено, за да бъде жив организъм, расте и се съзижда «в жилище Божие чрез Духа» (Ефесяни 2:21-22)… «за усъвършенстване на светиите…, докато всички достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божи, до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство» (Ефесяни 4:13). Това единство на вярата, за което тук става дума, Апостолът на езичниците разбира не като резултат, постиган от положени човешки усилия за създаването му, защото според него единството на вярата е създадено от Бога чрез Христовото изкупително дело и сега то трябва да се пази! Залягайте «да запазвате единството на духа чрез връзките на мира» (Ефесяни 4:3) – съветва той. Смисълът на цитираните думи, както личи от контекста, е: участващите в единството на вярата да растат и се усъвършенстват в него.

Догматическите начала, върху които св. апостол Павел вижда изградено единството на Църквата, са споменати кратко, но ясно в Ефесяни 4:5: «Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението».

Прочетете още „Единството на Христовата църква според св. апостол Павел* „ →

Новият Завет*

Публикувано на 19.09.202322.09.2023 от Dragan Bachev

Новият Завет е не само извор за Божиите промислителни дела в човешката история, но неговите слова служат съгласно Божията воля за разкриване на Божието царство, за утвърждаването на човека в доброто и за богоуподобяването му.

Иисус Христос в евангелията и апостолите в посланията си говорят за Писания, Писание, Свето Писание и подразбират свещените книги на евреите, които по-късно Църквата определя като книги на Стария Завет. Същевременно обаче Господ Иисус Христос е възвестил настъпването на времето на Новия Завет, тоест на новия договор на Бога с човешкия род. Авторитетни писмени свидетелства на този Нов Завет стават книгите на апостолите и на техните ученици, които са описали живота, дейността и учението на Иисус Христос и са дали разяснения по тях.

Най-напред са били записани словата на Спасителя, които са се използвали за наставляване на вярващите, били са четени на богослужебните събрания и са служели за разпространяване на новата вяра. После към тях са се прибавили разкази за страданията на Иисус Христос и за събитията след изкупителната Му смърт. Така постепенно са възникнали четирите книги, които са известни като евангелия! Едновременно с тях са били съставени и други християнски писания от различии видове: една история на ранната Църква от основаването ѝ до първото пребиваване на апостол Павел в Рим (тоест книга Деяния апостолски), писма (послания на апостолите и на техни ученици до християнски общини и отделни християни, в които се съдържат обяснения по богословски въпроси и духовни, “пастирски” наставления, и накрая една пророческа книга за съдбата на Църквата в настоящето и бъдещето. Всички тези книги са написани през I-ви век.

Писанията на Новия Завет са били събрани от Църквата през II-ри век в един сборник, понеже са свидетелствали по убедителен начин за вярата на християните от апостолско време. Според учението на Църквата те са написани под въздействието на Светия Дух и като боговдъхновени притежават неоспорим авторитет по въпросите на християнската вяра и нравственост. Затова и техният брой е твърдо установен като канон, мярка, правило на новозаветните книги!

Приетият у нас ред на тези книги е следният: 1) четири евангелия, 2) Деяния на апостолите, 3) така наречените съборни послания, 4) послания на апостол Павел и 5) Откровение на апостол Иоан. В повечето чужди издания са разменени местата на двете групи послания, но редът вътре в самите групи е същият.

Евангелията

Четири евангелия са включени в сборника от канонични новозаветни книги. Те свидетелстват – всяко по свой начин – едното благовестие на Иисус Христос. Думата евангелие е гръцка и означава блага вест, благовестие. С тази дума Сам Спасителят и Неговите ученици означават проповедта за истинското спасение, което Бог предлага на хората чрез Своя въплътен Син – Иисус Христос. Така възниква новата форма на религиозни писания – евангелията.

Надписите на каноничните евангелия от II-ри век насам в оригинал гласят: КАТА MAΘΘAION, КАТА MAPKON, КАТА LOYKAN, КАТА IΩANNHN. Тези книги са били подредени в сегашната си последователност още в ранната Църква вероятно според тогава приетото време на тяхното написване. Първите три евангелия са тясно свързани помежду си по съдържание, строеж и език, поради което се паричат синоптични евангелия (от гръцки синопсис, общ обзор).

Свето евангелие от Матей

Надписът на първото евангелие сочи като автор Матей. Той вероятно е ученикът на Иисус Христос, митарят от Капернаум, когото Учителят призовал в числото на дванайсетте апостоли (Матей 9:9 и 10:3). Матей носел и името Левий, бил син на Алфей (срв. Марк 2:13-17; Лука 5:27-32). Според ранното църковно предание Матей пръв съставил евангелие на еврейски език, но еврейският първообраз на евангелисто не е запазен.

Древни църковни автори свидетелстват, че Евангелието според Матей било написано 8 години след възкресението на Иисус Христос. Днес обикновено се приема, че то е съставено по-скоро през втората половина на I-ви век. От съдържанието му може да се заключи, че евангелието е произлязло в област, където християни и юдеи живеят заедно (Палестина или може би и Сирия).

Матей е събрал в евангелието си слова на Иисус Христос и сведения за живота Му, които подредил по време и по съдържание в три основни части: дейността Му в Галилея и наставления към учениците (3:1-18:35), сред които се откроява така наречената Проповед на планината (5-7 глава); дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46); страдания, кръстна смърт и възкресение в този град (26-28 глава). Авторът явно си е поставил за цел да убеди евреите и да затвърди това убеждение у евреите-християни, че Иисус е обещаният в Стария Завет Помазаник (Месия), потомък на Авраам, от коляното на Юда и рода на Давид, свещеник и жертва във великото изкупително жертвоприношение. Затова и предава в самото начало родословието и раждането по плът на Спасителя, а след това на много места цитира пророчества от Стария Завет, които намират своето изпълнение в личността на Господ Иисус Христос.

В древната Църква първото евангелие било най-почитано и четено. Затова то станало в изключителна степен Евангелието на Църквата.

Свето евангелие от Марк

За писател на това евангелие се приема Иоан-Марк, християнин от Иерусалим и син на Мария, в чиято къща вярващите се събирали на молитва. Марк бил племенник на апостол Варнава. Помагал откачало на апостол Павел, а после и на апостол Петър (Филимон 24; Колосяни 4:10; Деяния на светите апостоли 12:12; 13:5; 15:36-39; 1 Петра 5:13). Според древно църковно предание написал евангелието си в Рим за езичници и за християни сред езичниците (срв. 7:3-4) към средата на I-ви век. Днес то се смята за първото евангелие по време на съставяне, макар изследователи да поставят написването му около 70 година.

Марк събрал автентични предания за Иисус Христос, преди всичко описания на Негови чудеса, притчи и разкази, които завършват с някоя мисъл на божествения Учител, както и свидетелства за страданията и кръстната Му смърт. От географска гледна точка събитията са подредени така: дейност на Иисус Христос в Галилея (1:14-5:43); пътуване по юдейски и езически области и поучения към апостолите (6:1-9:50); отиване в Иерусалим, изобличения на юдейските водачи и смърт на кръста (10:1-15:47). Евангелието му започва с разказ за дейността на Иоан Кръстител (1:1-13) и завършва с явяванията на възкръсналия Спасител до самото Му възнесение (16:1-20).

Разказвайки за живота и дейността на Иисус Христос, евангелист Марк заявява, че Иисус е обещаният Месия, въплътеният Божи Син, и чрез Неговото идване в света е настъпило времето на спасението (1:14). Христос побеждава злото, властта на сатаната и неговите помощници, опрощава грешници (2:1-12), възвестява коя е истинската Божия воля (2:27-28; 7:1-23), установява Божието царство (4 глава). Понеже в Неговата личност Божието всемогъщество е скрито зад човешкото смирение, тайната на боговъплъщението не е била схваната не само от останалите юдеи, но дори и от самите ученици преди Възкресението (6:1-6; 8:14-21; 14:26-42). Единствено подходящото поведение спрямо Христовото учение е безусловната искрена вяра. Да бъдеш Христов последовател означава да следваш Спасителя с вяра, себеотрицание, готовност да служиш на другите и смелост пред страданията (8:31-33; 9:42-48; 10:17-27, 41-45), за да изпиташ силата на Божието царство. Първият езичник, проумял тайната на Христовото изкупление, е стотникът под кръста, който заявил: “Наистина този човек е бил Син Божи” (15:39). Този римски войник е представител на множеството повярвали езичници, които образуват църкви сред езическите народи. Тях евангелистът иска да укрепи във вярата и да насърчи чрез своето евангелие да останат верни на Иисус Христос дори и при преследвания.

Свето евангелие от Лука

Древното църковно предание сочи като автор на третото евангелие и Деяния на апостолите “Лука, обичния лекар” (срв. Колосяни 4:14; Филимон 24; 2 Тимотей 4:11), който бил християнин изсред езичниците и ученик на апостол Павел. Авторът черпи сведения от евангелието на Марк, има общи места и с Матей. Традиционно се приема, че това евангелие е написано по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (около 63 година), но днес надделява предположението, че е произлязло малко по-късно в Гърция или Мала Азия.

Лука също построява повествованието си в три части, като добавя и други сведения. Това са преди всичко части от Проповедта на планината и други поучения на Иисус Христос (6:20-8:3), а също и пространен разказ за последното пътуване на Спасителя за Иерусалим (9:51-18:14). В самото начало на евангелието Лука поставя предварителната история за раждането и детството на Иоан Кръстител и Иисус Христос (1-2 глава), а в края описва редица явявания на възкръсналия Христос и Неговото възнесение (24 глава).

Лука е желаел да напише ръководство към Христовата вяра за образовани езичници и християни изсред езичниците, както се вижда от умело съставения предговор (1:1-4). На този евангелист дължим множество ценни сведения, които не са включени в другите евангелия, като притчите за добрия самарянин, за блудния син, за умния управител, за митаря и фарисея, а също и поредица от молитви и химни (например хвалебните песни на Дева Мария: 1:46-55; на Захария: 1:68-79; на стареца Симеон: 2:29-32), важни сведения за отношението на Спасителя към жените, митарите (бирници) и грешниците, както и ценни подробности от историята на страданията на Иисус Христос.

В това евангелие Иисус е представен особено ярко като Спасител на “загубените”, социално обезправените, на жените, митарите и грешниците. По изключително убедителен начин е посочена любовта на Бога към хората. Чрез живота и смъртта на Христос е показано как трябва да живее и постъпва всеки отделен човек. Чрез Иисус Христос е настъпил решителният обрат в историята на човечеството и тъкмо Той (а не почитаният като “носится на мира” римски император) е истинският Спасител на света (2:11). Затова на редица места Лука свързва евангелската история със световната история, Старият Завет и историята на израилския народ намират своя завършек в Христовата църква, която е съставена от юдеи и езичници и така обхваща цялото човечество.

Образът на Иисус Христос, обрисуван от Лука, и Неговият божествен призив за справедливи междучовешки отношения дават и днес мярката на християнската лична и обществена нравственост.

Прочетете още „Новият Завет*“ →

Богочовешката мисия на Иисус Христос според свидетелствата на новозаветните свещени книги – продължение от публикация № 1423*

Публикувано на 30.03.202329.03.2023 от Dragan Bachev

Георги Бакалов

Опознаването на християнството като религиозно учение, философия и историческо явление е тясно свързано с живота, делата и мисията на неговия създател Иисус Христос. Колкото и да е странно, извънбиблейските документални данни за „най-популярната личност в човешката история“ са твърде оскъдни. Така е и със създателите на другите религии. Освен беглите упоменавания на отделни събития от живота на Христа като кръстните страдания и проповедта на новото религиозно учение, от светската историография почти нищо друго не е известно. Основните свидетелства за живота на Иисус Христос и Неговата мисия са изложени в новозаветната литература и но-специално в разказите на четиримата евангелисти: Матей, Марк, Лука и Иоан. Въпросът за тяхната автентичност, както и издирването на „рационалното зърно“, очистено от неизбежния за всяка религиозна литература елемент на чудодейност, тук няма да се обсъжда.

Колосалната литература „за“ и „против“ евангелските свидетелства е израз на прекомерна скрупульозност, особено когато се коментира „историческата им неадекватност“. Все пак трябва да приемем, че едно религиозно движение и учение, господствало сред най-образованите среди на човешкото общество в продължение на близо две хиляди години, не би могло да почива върху една съмнителна легенда, а още по-малко върху една неистина. И тъй като необходимостта от повече подробности за живота и делата на Иисус Христос се нуждае от удовлетворение, то единственият изход е да се обърнем към свидетелствата на онези Негови съвременници, които лично или по разказ на очевидци могат да ни информират.

Може би трябва да се поясни, че Евангелията не са в собствен смисъл исторически произведения, целящи да докажат или опровергаят едно или друго събитие. Те са по-скоро свидетелства на вярващи хора, предназначени за други вярващи, които утвърждават вярата в Иисус Христос като Спасител и Месия.

Изхождайки от тези предварителни уговорки, по-надолу ще представим живота и делата на Христа така, както са записани в евангелската книжнина.

Приемайки, че Иисус Христос е Син Божи и Богочовек, повечето евангелисти започват разказа за Неговия живот с човешкия Му родител св. Дева Мария (по предание тя е дъщеря на благоверните съпрузи от коляното на цар Давид Иоаким и Анна). Когато Мариам (или Мария) се появила на света, родителите ѝ я обещали на храма, което означавало, че тя се обвързвала с обет за безбрачие и девственост. След като достигнала пълнолетие, светата Дева напуснала храма и приела за попечител на своето целомъдрие дърводелеца Иосиф, родом от град Назарет. Формално тя ставала невеста на благочестивия Иосиф, без да наруши обета за целомъдрие. Тази девойка Бог избрал за „съсъд на Невместимия“ и изпратил архангел Гавриил да ѝ благовести волята Му. Мария приела смирено и с радост високата чест да стане майка на Спасителя. Така се изпълнило древното библейско пророчество, дадено няколкостотин години преди раждането на Христа: „Ето Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Исаия 7:14).

Зачатието се извършило по чудодеен начин чрез Дух Свети, Който оплодил утробата на светата Дева, за което бил уведомен и съпругът ѝ Иосиф.

Когато св. Дева Мария била в края на бременността, римският император Август издал заповед за преброяване на жителите по цялата империя (вж. Лука 2:1-20). Всеки, според нареждането на императора, трябвало да се запише и отчете в родния си град. По тази причина Иосиф и Мария потеглили към града на Давид Витлеем. В деня на пристигането им градът бил изпълнен с множество пришълци и те не намерили място за пренощуване, което ги принудило да се приютят в покрайнините на града в една пещера, използвана от местните пастири при лошо време. Тъкмо тогава дошъл часът светата Дева да се освободи от бременността и тя родила момче – обещания Емануил (на еврейски „с нас е Бог“).

Събитието веднага било разгласено от ангели, които известили бодърстващите наблизо пастири, че в града Давилов се родил Спасител, Който е Христос Господ, като Младенец, лежащ в ясли.

Както повелявал отколешният еврейски обичай, на осмия ден Младенецът Иисус бил обрязан, а след четиридесетия ден въведен от родителите Му в храма, за да бъде представен пред Бога. На входа Светото семейство срещнало стареца Симеон, на когото било предсказано, че ще види преди смъртта си Спасителя. Тъкмо Него разпознал в пелените Симеон и възкликнал: „Сега отпускаш твоя раб, Владико, според думите си смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля (вж. Лука 2:21-40).

Според евангелист Матей, след раждането на Иисус над витлеемското небе се появила ярко светеща звезда. Халдейските астролози, които добре познавали небесната карта, веднага открили в това знамение древното пророчество за раждането на „велик Цар“, Комуто те искали да се поклонят. Когато разпитвали в Иерусалим за звездата, халдейските астрономи (в старобългарския език „влъхви“) привлекли вниманието на цар Ирод, който останал много озадачен от известието за раждането на „великия Цар“ (вж. Матей 2:1-12). Обезпокоен за властта си, Ирод им поръчал след като открият Младенеца, да го известят, уж за да Го почете и той. Всъщност царят искал да научи местонахождението Му и да Го убие. Влъхвите открили Младенеца, поклонили се, но се завърнали по друг път и не известили цар Ирод.

Св. Иоан Кръстител кръщава Иисус Христос

По същото време Бог явил на Иосиф, че трябва да вземе семейството си и час по-скоро да се укрие в Египет. След мъчителен преход през Синайската пустиня Светото семейство достигнало до покрайнините на египетския град Хелиопол.

Цар Ирод дълго очаквал халдейските влъхви и когато разбрал, че е измамен, наредил всички младенци под двегодишна възраст в района на Витлеем да бъдат посечени. За една нощ, съгласно едно по-късно предание, били погубени 14 хиляди деца, сред които Ирод се надявал да е бъдещият „велик Цар“. Избитите младенци се оказали първите мъченици в името на Христа, а опасяващият се за властта си Ирод – първият гонител на бъдещите християни

След смъртта на Ирод опасността отминала и семейството на Иосиф се завърнало в родния му град Назарет, тъй като в Юдея властвал жестокият Архелай.

Евангелистите запазват пълно мълчание за живота на Иисус Христос до началото на Неговото служение, наченало в трийсетгодишната Му възраст. Изключение прави само апостол Лука (вж. Лука 2:41-52), който уведомява, че когато Иисус бил на 12 години, родителите Му Го завели на поклонение в Иерусалим на празника Пасха. След като хората се разотишли и всеки тръгнал по пътя към дома си, Иосиф и св. Богородица установили, че Иисус не е между близките им. Върнали се в Иерусалим и след дълго издирване Го открили в храма да беседва с учителите по проблеми от Свещеното Писание.

Юношеството и младостта на Иисус преминали в Назарет в дома на Иосиф, където му помагал в работата.

Според писанията на Стария Завет, появата и мисията на Иисус Христос трябвало да се предшества от пророк,който да Го посочи на народа и да подготви пътя на Неговата проповед. Това бил синът на Захарий и Елисавета – Иоан (вж. Лука 1:5-25).

Още от ранна младост Иоан се оттеглил в пустинята, където водел суров живот. Когато наближило времето за неговата мисия, той слязъл до река Йордан и призовавал юдеите с думите: „Покайте се, защото се приближи царството небесно! След мене идва Един, Комуто не съм достоен да се наведа и да развържа ремъка на обущата Му“. Които се разкайвали за греховете си, били покръствани от Иоан (оттам и прозвището му Кръстител) във водите на река Йордан. Иоан Кръстител е наречен и Предтеча, защото крайната цел на неговата мисия била да подготви пътя на Иисус Христос. Когато Той се явил при Иоан Кръстител, пророкът Го посрещнал с думите „Ето Агнецът Божи, Който взема върху Си греховете на света!“. След като Иисус приел кръщението пред насъбралото се множество, от небето се чул глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (вж. Матей З:13-17 и Марк 1:9-11).

Прочетете още „Богочовешката мисия на Иисус Христос според свидетелствата на новозаветните свещени книги – продължение от публикация № 1423*“ →

Съдебните процеси на пастирите „шпиони“ – място на памет – продължение и край*

Публикувано на 12.06.202211.06.2022 от Dragan Bachev

Атанас Атанасов

Пастирските процеси и отношението на тоталитарната власт към тях и към църквата могат да бъдат наречени места на памет. В тези места на памет може ясно да се видят стилът и методите на работа на тоталитарната държава и силата на човека да отстоява своите религиозни убеждения независимо от високата цена, която е платена. Местата на памет живеят от усещането, че „няма как днес да се поддържат и утвърждават принципи на свободата като валидни принципи, като принципи, в които искрено вярваме и които наистина сме готови да следваме, ако не се помни и ако не се осъди морално несвободата вчера[23].“

Пастирските процеси като места на памет имат морално и политическо измерение и перспективи, свързани със злото в новата политическа система. „Злото в последна сметка се свежда до епистемологическа „грешка“ – вижда се като плод на ограниченост, грубост, невежество и в края на краищата – като не-знание[24].“ Калин Янакиев пише още за злото „като просто погрешно предизвикано (отвън) действие. То пак е „грешка“, само че грешката му се пренася от (не)способността за сдържаност и мъдрост у подбудителя му – овъншностява се съвсем“[25]. Представителите на тоталитарната власт, участници в целия този процес, са показателни не толкова за моралната същност на човека изобщо, колкото за моралните последици от участие в злото на системата, потискане и насилие върху другия и различния в тоталитарната държава. Мисля, че всички тези хора не са лишени от добродетели изобщо. Но къде, как и за каква кауза ги проявяват е важният въпрос. Дали не са подведени и впоследствие излъгани? Понеже политическата реалност за която те се борят – братство и равенство, е невидима за момента. И се налага да се вярва и разчита на обещания за светлото бъдеще. Диктатурата на пролетариaта налага откриване и залавяне на виновните за злото в онзи момент – „врагове на народа“, пастири „шпиони“, фашисти и други. Надявам се тези хора, поне в личния си живот, да не са били толкова зли, колкото са в публичния си живот. Въпросите могат да продължат. Възможно ли е в публичния живот да си един и в частния живот – друг[26]? Сигурно е възможно, чрез поставяне на маски. Но каква е перспективата на такъв двойствен начин на живот и какво е наследството от него? Предполагам – една неустановена и размита идентичност.

Липсата на публични дискусии върху въпроси от всеобщ интерес за времето на комунистическото управление е причина за непълни и изкривени описания на комунистическото минало. Недостигът на самопознание се превърна в един от факторите за бавно протичащата промяна във всяка област на обществото. Как да разберем и осмислим комунистическото минало? Това е въпрос, който все още очаква отговори. Мисля, че желанието за власт и слава на всяка цена, получаването на властта и удържането ѝ с насилие, се превръща в религия за атеизма. Това може да бъде отправната точка за разсъждение. „Ключ към разбирането на движещите механизми на комунистическата система на власт е значението на думата „имам“ – „имам хляб“, „имам власт“, „имам човека“. „Има власт“ този, който „има човека“. Но как може да се „има“ един човек? Като се разполага със средства, без които човекът не може да живее. Самата привързаност на човека към живота – инстинктът за самосъхранение, трябва да се предаде в ръцете на властта[27].“ Сега може по-лесно да си обясним защо БКП бе наричана „партията майка“, а диктаторът Тодор Живков „Тато“. Новата власт афишира премахването на частната собственост и комунистическата власт става притежател на средствата за производство и управляват от името на пролетариата. От нея зависи кой ще има хляб, дом, жителство, образование. Отива се по-далече, „новият човек“ не е зависим от политическата власт само за физическото си оцеляване, но от него се изисква ревностно да вярва и да се покланя единствено и само на майката партия. Показаното съмнение и неверие в партията „майка кърмилница“ се наказва с проклятие за отцеубийство. И това се обявява като акт на историческа справедливост.

Стил и методи на работа на комунистическата власт

Предложението на инспектор Панайотов за бъдещите действия и методи на работа на новата власт е: „Генералната линия в бъдещето следствие според мен трябва да бъде съвкупност от следните методи: 1. Създаване убеждение в него за известността на следствието на голяма част от непризнатите факти; 2. Създаване в него чрез обстановка силно желание и влечение към живота; 3. Даване от следователя убедителна надежда, че единствено след чувствителни признания в тези области ще може скоро да излезе на свобода, спечелил доверието на днешната власт и обратно ще изгние в килиите или нещо по-лошо… Въобще използване правилно на неговите слаби места; 4. Твърдост и увереност.“ Желанието за власт на инспектора явно е толкова голямо, че е променило неговата същност, като че ли злото се е вселило в него. От една страна това зло застрашава, но същевременно съблазнява, отблъсква и привлича, създава усещане за надежда в безнадеждната ситуация и едновременно заплашва – ще изгниеш в килиите или нещо по-лошо. Злото се проявява в контекста на двузначност. Когато инспекторът пише предложението за бъдещи действия, се представя за добронамерен и това, което предлага смята за добро. Но за кого е добро? За него самият и новата власт, пред която той иска да се докаже верен. Той и властта изглеждат едно, имат еднакви цели. За претърпелия цялото насилие и получена осъдителна присъда пастир Зяпков сега се предлага нов план. Злото се явява условие, че единствено след не какви да е, а след чувствителни признания би могъл да получи желаното добро, правото да живее, което се държи здраво в ръката на новата власт. И още нещо важно. Злото изкушава и обещава на пастир Зяпков, че може да спечели и доверието на днешната власт. Много интересно – това, което е благо и ценно за инспектор Панайотов, това той предлага, а с него и изкушава – „ще спечелиш доверието на днешната власт“. Обещание за добро бъдеще от новата власт, която може да е „благосклонна и добронамерена“, при изпълнение на нейните изисквания. Зависи само от личния избор. Накратко предложението на инспектора е ако пастир Зяпков признае нещо, което не е направил, го чака добро – освобождаване от затвора и доверие от властта. Ако не признае, няма да получи свобода и доверие от властта, а ще изгние в килиите. Ще обобщя. Изкушението ражда надежда, а заплахата я убива. Нищо не се получава, на изходно ниво сме. Това само изглежда така, но всъщност става въпрос за борба на две перспективи на надежда. Надежда, която има по-далечна перспектива от видимия свят, която достига до невидимата реалност и прави човека да бъде и отстоява съзнателно своя избор. И надежда с временна перспектива, за тук и сега, която превръща човека в конформист. Това е стара борба, да имаш или да бъдеш. „При притежателния модус щастието се изразява в превъзходство над другите, във властта над тях и в крайна сметка в способността на един човек да завладява, ограбва, да убива. При битийния модус то се изразява в обичта, грижата за другите и самопожертвувателността[28].“Това са двата основни начина на съществуване при човека – притежанието и битието. Склонността да се приеме едно от тях и да се практикува, по-често влияе върху взаимоотношенията и социалното единство в обществото. Това са морални дилеми на личността.

Прочетете още „Съдебните процеси на пастирите „шпиони“ – място на памет – продължение и край*“ →

Съдебните процеси на пастирите „шпиони“ – място на памет*

Публикувано на 11.06.202211.06.2022 от Dragan Bachev

Атанас Атанасов

Пастирските процеси в същността си са резултат на целенасочени действия и наложен терор от завзелата властта в България на 9 септември 1944 година комунистическа партия. Накратко казано, на 5 септември 1944 година Съветският съюз обявява война на България. Hа 8 септември Трети украински фронт навлиза в България и я окупира без да срещне съпротива от българската армия, което е важна предпоставка за влизането на комунистическата партия във властта на 9 септември. Комунистическата партия по това време се ръководи „дистанционно“ от Георги Димитров, който, получил съветско гражданство, се намира в Москва. Той напуска страната след септември 1923 година и се връща в България през ноември 1945 година. Застаналият начело на новата ОФ власт, небезизвестният Кимон Георгиев, прави обръщение към нацията по Националното радио в 6 часа и 25 минути на 9 септември 1944 година. В десет точки се представят приоритетите на новата политическа власт, които той прочита пред българския народ. Ще отбележа само някои от тях:

т. 1. Пълна политическа свобода;

т. 2. Свобода на словото;

т. 9. Прочистване на администрацията от противонародни елементи;

т. 10. Прочистване на дипломатическите мисии от вражески и противонародни елементи[1].

На 9 септември 1944 година от затвора са освободени много затворници, осъдени за антидържавна и криминална дейност, които бързо стават част от наказателните формирования в новата политическа ситуация и участват в специалните групи за издирване и залавяне на „народните врагове“. По предложение на Антон Югов – министър на МВР, е издадено Постановление №1 от 10.09.1944 година на Министерския съвет за създаване на нова щатна милиция. Изискванията за назначаване са свързани с вярност към партията, заслуги за установяването на народната власт и препоръка от ОФ. В тази нова политическа реалност започва масово записване на нови членове в редовете на комунистическата партия, съществуваща дотогава нелегално[2]. За това явление Георги Марков пише: „На 9.09.1944 година БКП броеше не повече от няколко хиляди души. Една петилетка по-късно нейният брой с кандидат-членовете беше около половин милион. Откъде дойдоха тези хора? Как внезапно те станаха комунисти? Как разбраха, че са комунисти?… Мисля съвсем определено, че най-мизерната част от нашия народ, тинята и мътилката, полудегенерати – мечтатели за власт, некадърници, неспособни за никакво творческо дело, вулгарни и амбициозни кариеристи – всичко това се юрна към партията и властта… Нека сега дебело подчертая, че според мен терорът и насилието в България имаха две майки. Едната – идеологията и другата – лична необходимост от правене на зло на ония, които я провеждаха. Ако идеологията беше вдъхновението и оправданието на злото, то практическото изпълнение беше резултат на нисши животински инстинкти [3].“

Това звучи ужасно. За този период Георги Христозов разказва: „Цветът на българската интелигенция във всички сфери на живота е ликвидиран с един замах от болшевиките. Това е „курбанът“ на окупацията, наречена от комунистите освобождение… Селекцията е страшна – прости хора не са убивани, бедни хора не са убивани! Убивани са хора с над гимназиално образование, били са известни в обществото, свещеници, кметове, секретар-бирници, бакали, журналисти, банкови служители, участъкови полицаи, адвокати, фелдшери, лекари, учители, средно ниво интелигентни хора, които са били проводник на интелигентност, на ум, на разум, на морал… Те са били унищожавани, за да се обезличи този пласт от населението. Всичко това е организирано от ЦК на БКП[4].“

Отношението на новата власт към църквата

„Политиката на БКП към Българската православна църква може да бъде разделена на три основни периода, които се подчиняват на собствена логика и в най-широки граници следват общата периодизация на комунистическия режим… Трите основни периода в политиката на БКП към църквата са маркирани от партийните решения, взети от Политбюро или от Централния комитет съответно през 1946, 1957 и 1974 години[5].“ Първият период основателно се приема, че започва от 1946 година и неслучайно съвпада с речта на Георги Димитров произнесена на 26 май 1946 година, във връзка с честванията на 1000-годишнината на св. Иван Рилски, в която той определя политиката на новата власт към църквата. „Нашата Православна църква, за разлика от някои други църкви, има историческа заслуга за съхраняване на националното чувство и самосъзнание на българския народ… Българската църква е минала през разни периоди, еволюирала е надясно и наляво, преживяла е много тежки изпитания в миналото… Нека нашите честни синодални старци и всички служители на българската църква разберат, че е настъпило ново време и по форма, и по съдържание, и по дух и че нашата църква трябва да бъде истинска народна, републиканска, прогресивна църква… Аз знам, има синодални старци – членове на Светия Синод, честни хора, но със закостенели мозъци и крайно консервативни възгледи… Кой от вас, наши синодални старци и църковни деятели, не се е интересувал от великата руска църква, всеки, който познава нейната история знае много добре, че ако ръководителите на Руската православна църква след Октомврийската социалистическа революция бяха разбрали духа на новото време, ако бяха действали в полза на свободата на руския народ и не бяха станали на оръдия на контрареволюцията, руската църква нямаше да преживее известните нещастия… Драги църковни деятели, бъдете способни да се поучите от великия руски опит, следвайте примера на великата руска църква и тогава ще има единство между Българската църква и българския народ, обединен в ОФ[6 ].“

Днес в посткомунистическото общество за тези исторически факти някой би помислил, че едва ли отговарят напълно на истината. Но Димитър Пешев пише в своите „Спомени“: „Когато се препрочете обвинителният акт, човек остава изумен от лекотата и невежеството, с които се третират въпросите от историята на България след Освобождението. Всички средства за пропаганда, използвани в политическите борби от една партия, известна с безогледността си в своите ежедневни борби при различни поводи и случаи, са събрани на едно място и са положени в основата на съдебно обвинение срещу противниците в тези политически борби, които са поставени в невъзможност да се обяснят и да доказват каква е била действителността и как в действителност са се развили събитията, какви са били общите условия, как се е разсъждавало и са се вземали решенията“[7]. Оттогава, а и до днес продължава дълбокото противоречие и неразбиране за това, как е възможно да бъдат третирани като „врагове на народа“, хора с доказано родолюбие като синовете на Райна Княгиня, племенника на Бачо Киро, родствениците на Иван Вазов, внучката на баба Тонка и още много други, жертви на масовото избиване на българския елит[8].

Като насилие върху българския елит могат да бъдат посочени съдебните процеси срещу пастирите „шпиони“ по дело №248 на Софийския окръжен съд. Шумният процес е проведен от 26.02 до 08.03.1949 година и са осъдени 15 души. Четири месеца по-късно под дело № 1169 от 05.07.1949 година без много шум са осъдени още 9 души. След това в кратък период са арестувани пастири и активни църковни членове и са изпратени без присъда в лагери и затвори. Звучи странно, но животът на някои от нас е преминал в една неприемлива и враждебна среда, в която са изграждани стереотипи и стратегии за живеене и оцеляване, които са се превърнали във втора природа. Затова след промяната от 1989 година не можем да намерим отговор на трудните въпроси: Как да разберем комунистическото минало, как да го изкажем, как да оценим това, което е било и това, на което сме свидетели сега, без да бъдем подвластни на морален и политически релативизъм? Ивайло Знеполски пише: „За хората от посткомунистическото общество комунизмът се явява все още място на работа на паметта, но не и място на памет в разбирането, което Пиер Норуа влага в това понятие. Резултат на националната история, превърнато в място, „оказващо мощно влияние върху формирането на колективната памет и върху способността да живеем заедно[9]“.

Ако крайната ни цел е да формираме колективна памет, която би ни помогнала да преодолеем политическата конфронтация и разделението, наложително е да изследваме принципите, практиките и мутациите на комунизма[10]. В това изложение ще посоча някои от тях и ще направя опит за анализ. Наложително е да не останем в мълчание за комунистическото минало, а да се стимулират дискусии и открити дебати като тази научна конференция. „Свеждането на комунистическото минало до теоретично точна идея за характера на режима загърбва изцяло вътрешната му еволюция и еволюцията на хората, съществували в неговата рамка[11].“ Цветан Тодоров е категоричен за моралната оценка на комунистическото минало. Той я обединява заедно с националсоциализма в едно понятие – „тоталитаризъм“, и заявява, че тоталитаризмът е „крайна форма на злото[12]“.

Прочетете още „Съдебните процеси на пастирите „шпиони“ – място на памет*“ →