Настоящата статия е посветена на архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев – един титан на богословската мисъл в България, за когото несъмнено се отнасят цитираните думи на Евагрий Понтийски, защото в пълнота е усвоил и оделотворил богословието като истинско знание за Бога. Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев, по-известен сред богословите като дядо Е., е първият професор на Богословския факултет в София, както и първият ръководител на катедрата по „Систематическо богословие“.
В началото накратко ще представя най-главното от живота и творчеството на видния духовник и богослов, чиято 75-годишнина от кончината му отбелязваме през настоящата година[1].
Архимандрит Евтимий (в света Лука Найденов Сапунджиев) е роден на 25 юли 1884 година, в Копривщица, през 1898 година постъпва в Духовната семинария в Цариград, която завършва през 1904 година като първенец на випуска. На 29 юли същата година екзарх Йосиф го постригва в монашество с името Евтимий и го ръкополага в йеродяконски чин. Продължава своето образование в Киевската духовна академия, където през 1908 година се дипломира като „Кандидат на богословието“ и със званието „магистрант“. Обикнал духовното си звание и учителското призвание, на 1 септември 1908 година постъпва на работа като учител в Цариградската духовна семинария[2].
С изключителните си дарби от Бога и с широкия си светоглед, архимандрит Евтимий е избран и назначен за професор на новооткрития Богословски факултет към Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“. Като титуляр на катедрата по Християнска апологетика, История на религиите и Християнска философия е изпратен на шестмесечна специализация в чужбина. Умира на 21 ноември 1943 година[3] в деня на св. Архангел Михаил и безплътните сили (според действащия тогава църковен календар).
Архимандрит Евтимий работи в няколко области: Християнска апологетика, История на религиите, Християнска философия, апология на Църквата и на православието, в областта на литературата, а в най-голяма степен се разгръща в областта на Християнската апологетика.
За най-значим в тази насока е определян трудът му “Кратък наръчник по християнска апологетика“ с обем 204 страници, който е издаден през 1942 година[4], но само първата му част. Маркирани са 156 теми от областта на Християнската апологетика, групирани в три раздела: „Апология на вярата“, „Апология на религията“ и „Апология на християнството“. В това съчинение, което е сравнявано с творчеството на най-големите апологети, задълбочено и същевременно достъпно за читателя, е разработена поставената проблематика.
Друго изследване в тази област е студията „Със скептика-младеж при Хекеля“, в която в апологетичен дух архимандрит Евтимий критикува мисленето на монтаниста Ернст Хекел. В неговото творчество, обхващащо позитивизма определян като най-сериозният противник на религиозната вяра, се съдържат голям брой „елементи на вяра“. В своята критика архимандрит Евтимий излага тезата, че всеки светоглед се гради не само върху знанието, но и върху предпоставки, в чиято основа като цяло се проявява вярата. Духовникът привежда много примери на взаимодействие между вярата и знанието и така убедително доказва в своята основа „вяра в разума“.
Докато в студията „Със скептика-младеж при Хекеля“ проф. Сапунджиев постулира, че в основата на науката се съдържат елементи на вярата, то в другата си студия – „Със скептика-младеж при Спенсера“ – твърди, че научният светоглед се допълва единствено чрез необходимостта и опита на вярата.
В своето творчество отец Евтимий се спира и на една особено важна тема, а именно – религиозните съмнения и тяхното преодоляване. В началото на XX век духовникът пише специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“, в която откроява славните симптоми относно проблемите във вярата, които, оказва се, са валидни и днес. Като отбелязва, че Християнската апологетика трябва да обръща сериозно внимание на съмненията във вярата, духовникът изброява осем „огнища“ или осем пункта на съмнения: крайният интелектуализъм; крайният индивидуализъм; крайният естетизъм; грехът и греховните настроения; страданията и неправдите в живота; съмненията, които произтичат от жизнените съвкупности; слабата евангелска проповед[5]; неживеенето според вярата.
Основното, на което ще се спра от посочената студия на архимандрит Евтимий, са седмото и осмо гнездо на съмнение.
Раннохристиянската надежда съзрява бавно и далеч не безпроблемно в многопластовите недра на две големи епохи: древната и зараждането на новата епоха. Същинските трудности в процеса на нейното реализиране са предизвикани от една парадоксална идея, която в исторически план формира и драматичния сблъсък между тези епохи – става въпрос за месианската идея. В своите недра тя е дълбоко парадоксална за древните, защото както никоя друга, крие тайната на един от най-големите парадокси в световната история – този на богочовешкото единство. Още по-парадоксалното е, че тя изниква на почвата на еврейския национализъм, подхранвана е от един народ, който има претенциите да се нарича богоизбран и, който в името на надеждата и очакването на Месия, отхвърля идването на Бога в лицето на Богочовека. Отхвърлянето на Богочовека е престъпление, с което рано или късно започва и посегателството спрямо човека. В историческата памет на човечеството са запечатани множество груби посегателства спрямо човешкото достойнство тъкмо заради Бога и в името на Богочовека. Следователно в паметта на Църквата посегателствата върху християните са отглас и реминисценция от посегателството спрямо главата на тази Църква.
В старозаветната епоха истината за отхвърлянето на Богочовека в името на очакването на Бога и главоломното преследване на Неговите последователи, се интерпретира своеобразно: един избран от Бога народ намира достатъчен мотив да унищожи тези, които имат дързостта да видят еврейската надежда по различен начин. Парадоксалното тук е, че тези дръзки хора произлизат от дванадесетте колена на Израил и следователно са техни братя „по плът“. „По дух“ обаче те са напълно различни. Отвека роденият от плътта гони родения по дух. Но поведението на евреите е разбираемо и от още поне три гледни точки: първо, в живота на хората в суровия античен свят, какъвто е светът преди Рождество Христово (а и в първите няколко века след това), няма място за мислещите различно, чието поведение не хармонира със стереотипното. Второ, в една консервативна и маргинализирана общност като древноеврейската, всеки опит за разчупване на стереотипните възгледи и поведение се наказва жестоко; още по-категорично това се отнася до външна намеса в устеновените от Закона стил на поведение и начин на мислене вътре в общността. Третата гледна точка е може би най-съществената за нас: в нито един друг народ или религия надеждата не се свързва пряко с Бога и националното самосъзнание, както у евреите. Във всички старозаветни книги тя присъства на фона на историческата драма на Израил, която постоянно води към есхатологичното бъдеще на богоизбрания народ. Съзнанието на евреите конструира не просто своята есхатологична история, а концепция за надеждата като оптимистична проекция за бъдещето на евреите тъкмо като народ.
Предвид тези обстоятелства е разбираемо защо новия заряд, който носи раннохристиянската надежда, дори извън идеята за месианизма, е обречен: той попада в културния и законнически климат на старозаветните ревнители на Закона. И както често пъти в срещата между старото и новото сблъсъкът помежду им е почти неизбежен, така в случая този сблъсък не просто се случва, но поражда един от най-опасните синдроми, които не просто сриват достойнството на човека, но разяждат неговата онтологична плазма – синдромът на фанатизма. Евангелията са изпълнени със ситуации, в които старозаветния фанатизъм, облечен в традиционния облик на скования дух на старозаветната религия, обрича на провал всяка проява на новата надежда – в духовния подем и в тържеството на свободата. Този фанатизъм си служи с лукави средства – той подмамва, подлага на изпитания, използва хитрост и действа подмолно. Така верните служители на Закона се оказват първите гонители на раннохристиянската надежда, които заплашват да унищожат дори родената в плът Надежда. Парадоксът „плът, която гони Плътта“ отново е типичен пример за фанатизъм, защото фанатикът никога не разпознава в другия своето, родното, защото гледа през маската на злобата и ревността. Другият не може да бъде ближен, а ближния е друг.
Ревнителите на Закона следят всяка чужда проява, улавят всеки, който изповядва новата надежда, заплашват го и всяват смут. Тяхната земна и упорита човешка ревност е парадоксална, защото преследва новата надежда с буквата на Закона, потъпквайки духа и пренебрегвайки любовта към човека и към неговия Законодател. Човешката им ревност стопява духовното равновесие, премахва баланса и такта в мислите и делата им. Тяхната обсебеност от желанието да разрушат новата надежда достига кулминация при съда над Спасителя, когато всички крещят: разпни Го, разпни!” (Лука 23:18-21). Убийството на „Началника на живота” (Деяния на светите апостоли 3:15) е резултат от незнание (3:17), защото, ако Го познаваха „не биха разпнали Господа на славата” (1 Коринтяни 2:8). Това „всички“ говори за легион. В редки случаи в Евангелията фанатизмът и законничеството на старозаветните водачи е описан в индивидуални черти; в повечето от случаите те действат по двама, в колектив и винаги заедно. Те имат общи намерения и цели и са обединени от злобата срещу този, който ги застрашава. Те нито разбират, нито желаят да разберат защо постъпват така, но чувстват остра жажда за мъст и първосигнален пристъп на злоба. Фанатичното въставане срещу това, което не разбират, е същинско похулване на надеждата, скрито в законническия консерватизъм.
Разпни Го, разпни! (Лука 23:21)
Най-опасното в законническия (религиозен) фанатизъм е, че той винаги се проявява и действа чрез човека и никога не е резултат от празна идеология или утопия. Следователно човекът се оказва най-мощното оръжие срещу Богочовека, най-яростния противник на свободата, скрит под маската на ревността. Ревнителите на Закона пазят съкровено фанатичната си надежда и, когато почувстват че по някакъв начин е застрашена, стават по-яростни, а помраченото им съзнание е сляпо за „личбите на времената” (Матей 16:3).
Нашето съвремие се характеризира с бурно развитие във всички области на живота. Рушат се вековни разбирания и на тяхно място се изграждат нови, отговарящи на сегашните нужди и изисквания. От тази световна динамика не правят изключение и християните от различните конфесионални общности. През последните десетилетия изповядващите Христа осъзнават все по-дълбоко и се стремят да откликнат по-искрено на Христовия призив – да бъдат всички едно (Иоан 17:21). Плод на това съзнание са икуменическите контакти, които сравнително бързо се разширяват и задълбочават. Християните чувстват, че разединението и враждите между тях противоречат на духа и същината на Христовото учение и пречат на стремежа към общочовешко единство. Всеобщ е днес повикът към сближение, разбирателство и единение между хората от всички краища на света. Всеки е призван да съдейства и допринесе за изграждане на тъй желаното общочовешко единство. Поради това не е странно, че Световният съвет на църквите предложи за основна тема на Петото общо събрание (Асамблея) темата „Иисус Христос освобождава и обединява“. В богословски аспект погледнато, освобождението от демоничните сили на злото изисква добро познаване същината на Христовото учение; обединението пък се предшества от взаимно опознаване. При наличието на добра воля и взаимно опознаване, със силата на всепобеждаващата любов и съдействието на Дух Свети могат да се преодолеят съществуващите от векове прегради по пътя на християнското единство.
Обект на по-добро опознаване заслужава да бъде една група от национални църкви, които във верово отношение са твърде близки до Православието. В богословската литература те са известни под името „Източни (ориенталски) национални църкви“. Необходимо е да се вникне в духа, спецификата и миналото на тези църкви: да се проследи историческият път на всяка от тях, да се види сегашното ѝ състояние и да се проучат основните положения в нейната вероизповед.
Целта на настоящата статия, която има обзорен характер, е да изясни кои са тези Източни национални църкви и какви са причините, довели до тяхното откъсване от Вселенската църква.
Какво разбираме под „Източни национални църкви?“
Наименованието „Източни национални църкви“ съдържа в себе си три основни елемента: веров, географски и етнически.
а) Във верово отношение тези църкви, с изключение на една от тях, са много близки помежду си. Може да се кажа, че те имат почти еднаква вероизповед. Доколкото пък има различия в ритуално отношение, те се дължат на местни традиции. Всички тези църкви в епохата на христологическите спорове (V-VII век) по редица причини се отделили от Православната църква и тръгнали по свой път на развитие. Въпреки тежкия им исторически жребий, те надмогнали изпитанията на времето и запазили веровия си облик. Изключение правят само неголеми групи, които в определени исторически моменти се откъснали от тях и влезли в уния с Рим. Някои от Източните национални църкви в миналото успели да развият огромна мисионерска дейност, която стигнала чак до Китай.
„Защото и в начало, когато бяха погубвани гордите исполини, надеждата на света, насочвана oт Твоя ръка, като прибягна към кораба, остави на света семе за род“ (Премъдрост Соломонова 14:6).
„Но те бяха смутени за кратко време, за да се вразумят, като получиха поличба за спасение, за да си спомнят заповедта на Твоя закон, защото, който се обръщаше, биваше изцеряван не чрез онова, в каквото впереше очи, а чрез тебе, Спасителя на всички… Вместо това Ти храни Твоя народ с ангелска храна и, без да се трудят, прати им oт небето готов хляб, който имаше всякакви приятности всекиму по вкуса“ (Премъдрост Соломонова 16:6, 7, 20).
„Велики и непостижими са Твоите съдби затова непоучени души паднаха в заблуда. Защото беззаконните, затворници на тъмата и пленници на дълбока нощ, които бяха намислили да притесняват светия народ, като се затвориха в къщите, криеха се oт вечния Промисъл. Мислейки да се укрият в тайни грехове, те, под тъмния покрив на забравата, се разпиляха, силно плашени и смущавани oт призраци“ (Премъдрост Соломонова 17; 1-3).
Така, в тези места и навсякъде, в цялото Свeщено Писание, Божият промисъл е много ясно представен в историята на отделни лица и народи при най-важните моменти, а именно: на Авраам – при повикването му да отиде в непозната страна и да стане праотец на нов народ, в изпитанията и ръководенето му (Битие 12-та глава); на Иосиф – в съня му, който предсказва Божиите намерения и пътища за него, във все по-дълбокото му унижение до роб, наказан, забравен, изоставен и във внезапното му и бързо издигане (подобно на Иисус Христос, срв. Филипяни 2:6 сл.) до спасител на народа и на своето семейство (Битие 37-50); на Моисей – при неговото раждане, подхвърляне, намиране и така нататък. До изпълненото с големи човешки страдания пътуване из пустинята включително, при които без Божията грижа и помощ детето би измръзнало, огладняло и умряло, а Моисей и народът в пустинята биха загинали (Изход 2 сл.); на пророк Илия – в храненето му oт врани при потока Хорат (3 Царства 17:1-6; 19); на праведния Иов – в неговото щастие и нещастие, вярност на Бога и Божията милост; на цар Давид – повикването му за цар и при самото му (колкото тъмно и безогледно, толкова и понякога просветлено и предано Богу) царуване; на Товит – в неговото благочестие, ослепяване, страдание, запазване и чудесно излекуване; на Рут, Юдит, Естир и много други; oт Новия Завет на самия Иисус Христос – през Неговия живот, преображение, страдания и смърт; при раждането Му във Витлеем поради народното преброяване, в препращането на мъдреците по друг път и бягството в Египет, изобщо, в цялото положение на тогавашния свят и в изпълнението на времената; на апостол Павел – в предишния му живот, в обръщането и дейността му за разпространение на християнството и в утвърждаване на Църквата[10].
***
Въпрос: – Всички тези, наистина чудесни, прояви на Божия промисъл не са ли в противоречие с неизменността на природните закони?
Отговор: – Не! Защото, както се обясни в началото, според християнската вяра, светът, като създаден oт нищо, не е автономен, самоуправляващ се, безначален и съвечен Богу. Поради това, както забелязва св. Василий Велики в своето известно съчинение „Шестоднев“, посветено на библейския разказ за сътворението на небето и земята (света), „битиеписателят, за да ни предпази oт друго такова разбиране, в началото на думите си ни е просветил с името на Бога, казвайки: в началото Бог сътвори… Прекрасен порядък: първо говори за начало – за да не би други да считат света безначален, и след това прибавя, сътвори, за да покаже, че създаденото е най-малка част oт могъществото на Създателя[11]“. Ето защо, когато става дума за някакво мнимо противоречие на християнската вяра в Божия промисъл, който именно управлява вселената, на мисълта за неизменността на природните закони, то трябва да се има предвид, че не те управляват света, а сами се основават на всемогъщата, премъдра и всеблага Божия воля, която е създала тези закони.
Въпрос: – Тогава различните природни (във физическия свят) стихии и бедствия, като земетръси, бури, наводнения, опустошения, болести, преждевременна смърт и други, как ще могат да се съгласуват с всичко това, което току-що казахте?
Отговор: – Всички тези, на пръв поглед и на отделни места големи бедствия и извънредни разстройства във физическата природа, в сравнение с безкрайния всемир, не са в състояние да нарушат, а нерядко дори допълват и подкрепят общата стойност и закономерност в света. Относително малък е броят на преждевременните умирания, които се допускат за изпитание и за избягване на по-големи нещастия, за да стане човек по-предпазлив, по-добър и по-богобоязлив. Затова е казано в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, че „когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си“ (Притчи 3:12; Евреи 12:6).
Въпросът за Съдбата всякога – в една или друга, повече или по-малко остра, форма – е вълнувал съзнанието на човечеството oт най-дълбока древност и дори до най-ново време. С него са се занимавали не само религията и философията, а и различните изкуства, и художествената литература.
Тук идеята за Съдбата възниква и получава троелично олицетворение в така наречените (на гръцки) „мири“ (mori) и на латински – „парки“. Това са били, според Изиод, три сестри. Едната, Клота, определяла времето на раждането на човека и запредала, тъй да се каже, нишката на живота му. Другата, Лахеза, продължавала да преде тази нишка, тоест изпълвала с определено съдържание неговия живот. А третата, Атропа, отрязвала в определен момент тази нишка и прекъсвала човешкия живот.
Тези мири или парки много напомнят нашите „орисници“*. Те били дъщери на Нощта, според по-късни предания, и на богиня Темида (на правосъдието) и сестри-съюзници на фуриите.
Тревожността и дори трагичността на тази представа за Съдбата силно се чувства още в стиховете на Омир и в трагедиите на Есхил и Софокъл. Например, боговете на едно място у Омир[1] казват: „Днес ние сме слезли, за да вземем участие в битката и да помогнем на Ахил. При все това той трябва да понесе всичко, каквото Мирите са му определили при раждането“.
Особено ярко те са отразени в трагедията „Прикованият Прометей[2]“ на Есхил. Това се вижда oт диалога между Хор и самия Прометей:
Хор: – След като си сторил толкова много за хората, защо пък да се подлагаш самичък на наказание, когато можеш, вярвам, да се избавиш oт тези вериги и да станеш тъй могъщ като Зевс?
Прометей: – Не, съдбата, неумолимата, не е наредила тъй. Аз ще се освободя oт тези вериги, но след като се измъча много, твърде много: изкуството не може нищо да стори против необходимостта.
Хор: – А кой управлява необходимостта?
Прометей: – Трите Мири – фуриите, които не забравят.
Хор: – Как? Нима и Зевс зависи oт тях?
Прометей: – Да, и той сам няма да избегне съдбата си.
Хор: – Съдбата си? Каква съдба може да има той, освен тази да управлява вечно?
Прометей: – Не ме питай за него, недейте настоява за това.
Хор: – И тъй тази тайна, която криеш е много страшна?
Прометей: – Оставете това; не е време да се разкрива тази тайна; нека да си остане по-скрита oт всеки друг път; oт това зависи моето освобождение, краят на моите мъки[3].
Тъй грандиозна и неумолима се е чувствала властта на Съдбата във времето на Есхил. Затова понятието за нея и за необходимостта, която бди над човешките постъпки, а често пъти и над постъпките на боговете, се явява като основно нравствено чувство в живота и дейността на всички.
Но в никоя трагедия на класическата древност играта на Съдбата върху човека не ни се представя с такава жестокост, както в „Антигона“ и „Едип-цар“ на Софокъл. Тук у героя не остава никаква сила за съпротивление: под тежките удари на съдбата той прекланя глава и става кротък като дете.
И все пак понятието за Съдбата у Софокъл еволюира в етична посока. Съдбата и за съвременниците му няма вече само страшен характер. Наистина тя продължава да е решаваща сила в живота на човеците. Но тя се явява вече не като сляпа необходимост, а като необходим нравствен закон, който управлява света. И страданията на човеците, според Софокъл, идват не толкова oт някаква външна враждебна сила, която завижда на щастието и благополучието им, колкото oт самите тях, oт техните безумни постъпки, които, съгласно с висшата Божия справедливост, не могат да останат ненаказани.
Така „Едип и Антигона, според предопределението на съдбата, е трябвало да свършат живота си трагично. Все пак катастрофата в споменатите трагедии е естествена последица oт самите дела на героите и oт окръжаващите ги условия. И става ясно, че техният злополучен край е съгласен с волята на боговете, с изискванията на висшата правда, с божествените определения. По такъв начин злополуката е служила за назидание на смъртните, които виждали, как човек страда, било по своя вина, било за прегрешенията на своите прадеди[4]“.
“Верни, за оглашените да се помолим, за да ги Господ помилва, да ги огласи със словото на истината, да им открие Евангелието на правдата, да ги съедини със светата Си съборна и апостолска Църква“…
Из “Литургията на оглашените“
Бидейки Учител на истината, на пътя или начина за постигането ѝ, както и на живота според нея, Иисус Христос Сам казва неведнъж и дори в най-решителни моменти: „Аз съм пътят и истината и животът (Иоан 14:6; 6:33; 10:28; 11:38 и други). „Аз дойдох на света, за да свидетелствам за истината“ (Иоан 18:37). „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ (Иоан 8:31-32).
А като последна цел и върховен идеал на човешкия живот небесният Учител, като никой друг земен учител, постави – в съгласие с началната воля на Твореца Бога (Битие 1:26) – стремежа към безкрайно съвършенство до богоуподобяване с думите: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48). С това той показа най-ясно, че на човека наистина, по силата и на самото творческо благословение да владее земята и всичко над нея и под нея (Битие 1:28), са дадени неограничени сили, способности и възможности да притежава всичко във и над нея, в просторите около нея, за постоянен духовен и културен (научен и технически) напредък за добро и щастие на човечеството и за слава на самия Бог, Твореца на всичко видимо и невидимо, във величествена хармония и най-строга закономерност.
В духа на всичко това Иисус Христос е съобщавал на слушателите Си нови най-възвишени истини на вяра, морал и богослужение:
а) за Бога – като баща на всички човеци,
б) за човека и неговата безсмъртна душа,
в) за равенство пред Бога на всички хора, като основа на общочовешка култура и
г) за самоценността на всяка човешка личност, макар тя да е на последния роб или на най-малкото дете.
И за всичко това Той учил просто и приятелски, със съчувствие и любов, с достойнство и властно. В повечето случаи и на голямо множество народ Той е предлагал Своето учение в разказна или акроаматична форма, а в други случаи и на отделни слушатели – в еротематична форма, чрез въпроси и отговори от Него и от тях (Матей 11:3-19; 15:3 сл.; 18:19 сл.; 19:16-30; 21:23-44; 22:15-22, 23-33, 35, 40, 41- 46; 24:3-51; Марк 8:10-21; Лука 2:46-49; 6:2-5; 7:20-35; 10:25-37; 40-42; 13:23 сл.; 17:20-37; 18:18-27; 20:1-19; 24:17-27; Иоан 3:4 сл.; 4:9 сл. и други).
След Него апостолите, обръщайки се с благовестие за спасение чрез Иисус Христос към всички – отначало към юдеи и после към езичници, учили ги на вяра, надежда и любов към Бога първо общо, като мисионери, и веднага след това специално – чрез оглашение или устно въвеждане в началните истини на християнската вяра и живот, за да могат да приемат светóто кръщение и се присъединят към Църквата. За необходимостта от такова предварително оглашение или устно запознаване с главните истини на Неговото учение, Иисус Христос Сам говори в Своето последно поръчение към апостолите: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, той ще бъде спасен!“ (Марк 16:15).
А спасението, за което тъй жадувал светът, Той бил оприличил на божествен квас, който трябвало да закваси човешките души. Но, за да може Неговото спасително дело да обхване целия духовен живот на човечеството, някой трябвало да зароди и извърши този процес на заквасване. Тук станала необходима Църквата и нейното универсално, първоначално мисионерско-огласително и после все по-задълбочаващо се богослужебно-проповедническо служение съгласно със заветните думи на Спасителя пак към апостолите: „Даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:18-20).
Продължението по-нататък на това общо и елементарно оглашение в духа на религиозно-нравствените истини на Иисус Христос, които Неговите апостоли, изпълнени с всяка истина, след слизане на Утешителя Светия Дух върху тях, безстрашно изповядали пред света, се извършвало от дяконите и дяконисите, от пророците, евангелистите и учителите в Църквата. По този начин се очертавали, отначало, първите форми и степени на оглашение на новоповярвалите в Църквата. А след това постепенно, с развитие на църковния живот и особено във връзка с християнското богослужение (светата литургия и светóто кръщение и то по-усърдно, системно и задълбочено – като новооглашение (новициат), компетентно просвещение (фотизоменат) и тайноводство (мистагогия) – било извършвано от самите епископи и други свещенослужители. Според нуждата и в зависимост от предишния им живот, от образованието и възприемчивостта им, то било по-къса (най-малко 40 дни) и по-продължителна (до три години) подготовка на кандидатите за приемане на светóто кръщение и за членове на Църквата.
Не само някога, обаче, а и днес – както това е предначертал Сам Иисус Христос в Своята притча за кваса (Матей 13:33; Лука 13:20) – семената на Неговите възвишени религиозно-нравствени истини е трябвало и трябва, особено в периоди на практическа и теоретическа дехристиянизация, по-усърдно и при най-различни случаи да се хвърлят в човешките души. Повод за това трябва да се взема дори в най-обикновен разговор от вълнуващите ги и измъчващите ги религиозни въпроси и да се прояви готовност, както съветва и Апостолът, с кротост и боязън да се отговаря всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда (1 Петра 3:15). Така с голямо търпение трябва да се използва всеки благоприятен момент, за да могат търсещите души да се заквасват с тези истини, та своевременно да произрастат, разцъфтят и дадат спасителни плодове. В тази посока, както всяко време, така и днешното време има своите духовни търсения и нужди, и те могат да намерят удовлетворение при единия и същ християнски Извор – чрез Библията в учението на Господ Иисус Христос.
Иначе, далече от този Извор, човек би бил в положението на онзи млад човек в известното стихотворение на Хайне „Въпроси“. Застанал посред нощ на пустинния бряг на морето, с гърди, препълнени от мъка, и с глава, потънала в съмнения, той пита вълните с пресъхнали устни: “О, разрешете ми загадката на живота, мъчителната прастара загадка, над която са мъдрували толкова глави, глави в шапки с иероглифи, глави в чалми и черни кръжила, глави в перуки и хиляди други жалки измъчени човешки глави. Кажете ми, що е човекът? Отгде той идва и накъде отива? Кой живее там горе над златните звезди? Шептят си вълните своята вечна песен, вятърът вее, облаците хвърчат, блещукат звездите равнодушно и хладно, а един глупец чака за отговор[1].” Подобно на този млад човек и на самия Хайне отначало, могат да мислят мнозина и да смятат за глупци онези, които търсят отговор на тези „загадки на живота“ и неразрешими въпроси…
Наистина, както по-горе се изтъкна, още в първите книги на Стария и Новия Завет (Битиe 1:26; Матeй 5:48) се подчертава, че е дадено на човека от Самия Творец да владее, да изследва и се усъвършенства до богоуподобяване. И все пак класически вярна е илюстрацията за ограничеността на човешкия разум да проникне в Божието същество, каквато представлява във „Фауст“ от Гьоте диалогът между Маргарита (Гретхен) и самия Фауст:
Маргарита: – А в Бога вярваш ли?
Фауст: – Любима, знай, кой „вярвам“ би могъл да каже прямо?
Маргарита: – Нима не вярваш в Господа дори?
Фауст: – Мой ангел мил, добре ме разбери! Кой може да Го назове и да признае: в Него вярвам? Кой да почувства във дън сърце, да възроптае: аз не вярвам? Той – Вседържителят, Той – Животворецът не дава ли живот на теб, на мен, на Себе Си Самия?”[2]
Затова с дълбоко смирение същият автор, великият немски поет и философ Гьоте заключава, че „най-високото щастие за мислещия човек е – изследваемото да изследва, а неизследваемото спокойно да уважава[3]”. Или, с други думи, колкото е възможно, с чиста вяра в сърце да възприема това непостижимо и по-близко да се държи до Този, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6).
Тази е и задачата на тук предлаганите последователно няколко „огласителни диалози“, като отделни въпроси и отговори във връзка с вярата между оглашен или неориентиран и огласител или просветен в нея. Те се водят непринудено, без каквато и да е полемика и се изграждат не по строго тексто-аналитичният катехизисен метод. Макар че в главни линии и те следват същото трояко разделение и обхващат същите три предмета: християнското учение за вярата, надеждата и любовта. А, главно, тези огласителни диалози отразяват някои съвременни религиозно-теоретически недоумения, между вярващите и се разгръщат по линията на (колкото е възможно за такава материя) по-голяма нагледност и логичност, историчност и психологичност в духа на така наречения тексто-развивателен метод на изясняване на Библията и православното вероизповедание.
Уводни въпроси и отговори
Въпрос (на оглашен): – От най-дълбока древност и досега човечеството го вълнуват редица въпроси. Но, преди всичко, човек се е интересувал, и аз също се запитвам, какво трябва да правя, като бъдещ християнин и член на Православната Църква, за да мога да угодя на Бога и да спася душата си?
Отговор (на огласителя): – Преди всичко човек трябва да познава истинния Бог и правилно да вярва в Него, а заедно с това да живее съгласно с вярата си и да върши добри дела. Защото, според словото Божие, „без вяра не е възможно да се угоди на Бога“ (Евреи 11:6), а само „вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:20), тоест бездейна е, не проявява признаци на живот и, следователно, не е в състояние да спаси човека.
Въпрос: – А какво означава думата “вяра“? Хората тъй различно я разбират, изживяват и преценяват.
Отговор: – Апостол Павел я обяснява най-добре така: „Вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1). Тя е жива увереност в нещо желано и очаквано, като съществуващо и в невидимото, като във видимо.
Или, както казва св. Кирил Иерусалимски, „вярата е окото, което озарява всяка съвест и съобщава на човека знание, защото пророк Исаия (7:9) казва: „Ако не повярвате, няма да разумеете“ (Огласително слово 5). Същият голям огласител във вярата на най-древната християнска църква обосновава необходимостта от вяра за човека нагледно, чрез следните аналогии: „Не само между нас, които носим Христовото име, вярата се смята за нещо голямо, но и всичко, що се върши в света, дори от онези, които са чужди на Църквата, се върши с вяра. С вяра се държи и земеделието: който не вярва, че ще бере плодове, той няма да понася трудове. От вяра се водят мореплавателите, които, като поверят съдбата си на едно малко дърво, предпочитат безспирното люшкане на вълните пред по-твърдата стихия – земята, предават се сами на незнайни надежди и имат само вярата, която за тях е по-надеждна от всяка котва“ (Огласително слово 5).
Така вярата е окото на душата. Онова, което не може да бъде разбрано и прието с разума, понякога може да бъде разбрано и прието с вярата. Затова последната не отрича разума, а го допълва. В този смисъл и по-горе споменатите, приведени от св. Кирил Иерусалимски думи на пророк Исаия – „ако не повярвате, няма да разумеете“ (7:9) – се разбират така, че „не може да разбере духовното този, който не го е видял по-напред с очите на вярата; който не вярва в духовното той не може да го разбере, защото не го е видял[4]”.
В новозаветния библейски текст на два пъти християнският Бог е определен като любов (1 Иоан 4:8,16)[1]. И самите християни са призовани на първо място към любов към Бога: Възлюби Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум: тази е първа и най-голяма заповед… (Матей 22:37-38) Любовта не се отнася само към живота в този свят, но остава и във вечността: Любовта никога не умира (1 Коринтяни 13:8); най-велика от добродетелите е любовта (1 Коринтяни 13:13). Пораждането на любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра е целта на поръчението (1 Тимотей 1:5). Съответно в християнската литература присъстват много трактати за любовта към Бога; има и едно много красиво и вдъхновено слово-възхвала на любовта към Бога от блажени Теодорит Кирски († около 457 година) – Слово за Божествената и свята любов[2].
Съчиненията на блажени Теодорит може да се разделят на няколко групи: 1) екзегетически, 2) догматически и догматико-полемически, 3) апологетически, 4) исторически, 5) омилетически и 6) писма[3]. Може би най-красивото и най-ценно в духовно отношение е Φιλόθεος ἱστορία ἤ ἀσκητική πολιτεία (Religiosa historia seu ascetica vivendi ratio), обикновено превеждано като История на боголюбците[4]. Към „История на боголюбците“ принадлежи и „Словото за Божествената и свята любов“ – своеобразно философско-богословско заключение към нея. Теодорит иска да разкрие движещото начало на подвижническия живот и го намира в любовта[5].
Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит Кирски от литературна гледна точка представлява аскетическа проповед[6]. Най-известните аскетически слова (проповеди) са тези на св. Макарий Египетски († 391) – Духовни беседи[7]. Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит, освен по възвишената си тематика, прилича и по своя език и стил на изказ на беседите на св. Макарий.
И така, как е представена любовта към Бога в Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит Кирски?
I. Мястото на любовта към Бога в християнския живот
Слово за Божествената и свята любов е допълнение, тясно свързано със самата История на боголюбците. А История на боголюбците е една от най-древните сбирки с жития на светци от определена категория[8]. В случая става дума за преподобни, тоест монаси. Монашеството за блажени Теодорит представлявало образ на небесното на земята и отразявало в себе си недосегаемата му чистота. Естествено, в него действали нови сили, други движещи сили, различни мотиви, получавали се резултати, поразителни в сравнение със средното житейско ниво, но напълно понятни и необходими в своята среда[9]. Несъмнено за великите дела на монасите от История на боголюбците причината е тяхната любов към Бога. В самото начало на своето Слово за Божествената и свята любов блажени Теодорит поставя този въпрос – за подбудите за свръхестествените дела на представените от него монаси. Става ясно, че именно това е целта на написаното от него[10].
Блажени Теодорит сравнява обширно светския с монашеския начин на живот. В съзнанието на автора, който сам е водил аскетически живот, се раждат прекрасни картинни сравнения, крайната цел на които е да се изтъкне, че монасите са лишени от много утехи, характерни за живеещите в света[11]. Сравнението между светския и монашеския живот разкрива по-добре свръхестествената причина за издържането на такива трудности от монасите – любовта към Бога: Ако пък никой от другите хора не е в състояние да понася такива трудове, то явно е, че любовта (ὁ ἔρως) към Бога ги (аскетите – бел. моя) прави способни да се простират отвъд пределите на естеството; и разпалвани (πυρπολούμενοι) от огън свише, с радост те търпят нападението на студа и с небесна роса смекчават зноя на лъчите[12]. Без любовта към Бога, която притежават християнските аскети, не може да се прояви търпение и следователно не може да се извършат велики дела: Ето защо никой от непричастните на тази любов към мъдростта (за която е говорил – бел. моя) не е показал тяхното търпение[13].
Трябва да влезете, за да коментирате.