Христо Стоянов Христов

Прибрежният и царствен Константинопол устоял през вековете на много еретически бури, но в началото на VIII-ми век вълните на иконоборческото зломислие, които нахлували на буйни талази в незащитения град, заплашвали да го унищожат и заличат от лицето на православния свят. В този решителен момент Константинополският патриарх Герман, като се сблъскал с организираното настъпление и систематизираната иконоборческа идеология на императорската партия, първи се възправил в защита на Константиновия град като седалище на православната богословска мисия и доблестно пазил християнския култ към светите икони.

Макар и откъслечни, сведенията относно живота на патриарх Герман съхранили основните моменти от неговата напрегната, изпълнена с опас­ности и вълнения дейност, която предизвикала многообразни реакции в съвременниците му и заслужила различни оценки през вековете. Иконоборческият събор на Константин V Копроним (754 година) анатемосал „двуедушния Герман, почитателя на дърво[31]“, но Седмият вселенски събор го реабилитирал. Съборните заседатели правилно оценили дейността му и заслужено го нарекли „свят отец[32]“ и „Христов иерей[33]“. Подобни противоположни отзиви, които се срещали често и отразявали коренно различни исторически моменти, са били изказвани и по отношение на други константинополски представители като патриарх Тарасий (784-806 година), патриарх Никифор (806-815 година) и великия патриарх Фотий (858-867; 877-886 година[34]).

Син на знатен сенатор, Герман получил солидно за своето време об­разование и постъпил на висока държавна служба. Разразилото се обаче политическо размирие (668 година[35]), в което се замесил и загубил живота си неговият баща, принудило Герман да се оттегли от светския живот, да се уедини в монашеската килия и да започне „да се възпитава в Божествените писания[36]“. Благодарение на усилени занимания той се запознал с осно­вите на православното учение, „устремявал своя ум в дълбините на Боже­ствените догмати и разбирал най-високите предмети на знанието[37]“. Това второ образование, придобито по пътя на самоподготовката, му помогнало да проявява вещина, както в църковните, така и в гражданските дела“, поради което бил желан съветник на всички „императори и патриарси[38]“.

Независимо своето образование и мъдрост Герман допуснал някои прояви на нерешителност, от които недоволствали съвременниците му и недоумявали историците. Големият руски учен професор Иван Дмитриевич Андреев пред­положил, че вероятно в неговата двустранна опитност и образованост се е криел ключът на загадката за колебанията му[39]. В тях прозирал тънкият усет на вещ църковен политик, който се стремял да изгражда отношенията между църковната и държавната власт върху базата на взаимното разби­рателство и доверие. Затова Герман избягвал пътеките на риска и конфрон­тацията, поддържал нормални отношения с органите на държавното уп­равление и отстранявал „всеки повод за разногласие[40]“, за да осигури „на християнския народ Божий мир, който превишава всеки ум[41]“. При осъществяването на тази програма съвсем естествено той понякога е бил принуден да прави и някои отстъпки. Християните обаче, както сам Гер­ман съветвал пасомите си при изясняване случая с обрязването на Тимотей от св. апостол Павел (Деяния на светите апостоли 16:3), трябвало да не избързват с отрицателните си оценки и присъди, а да подхождат реалистично към всяко дело и винаги да имат предвид „целта, от която са се ръководили извършителите.Тази цел или снема вината от извършителя или напротив го осъжда[42]“. С оглед на всичко това напълно правдоподобно звучи разказът на Герман, че един­ствено „надигащите се размирия“ в Църквата са го принудили да се подпише под монотелитския едикт на император Филипик Вардан (712 година[43]).

Подобни разсъждения не биха могли да задоволят ригористите, които познават и признават само двата полюса на крайностите. Патриарх Герман обаче бил типичен пример на умерен, уравновесен и мъдър архие­рей, който въпреки обвиненията в недостатъчна твърдост и последовател­ност, неотклонно и с всички средства следвал набелязаната цел – благото на Църквата. В името на този висок идеал той бил готов както на незна­чителни отстъпки пред държавната власт, така и на пълно себеотречение и жертвен подвиг.

В започналото иконоборческо размирие патриарх Герман доказал своята готовност за саможертва и се изявил не само като ловък църковен дипло­мат и политик, но преди всичко като непоколебим защитник и верен страж „на католическата църква[44]“. Константинополският предстоятел бил един от онези „богоглаголиви отци“, които „прогонили всички пълчища на неприятелите и с меча на духа унищожили както древните ереси, така и заблуждението на новата лъжа, открита от обвинителите на християни­те[45]“.

Патриарх Герман се включил активно в борбата срещу иконоборческото зломислие и написал първите апологетически съчинения, които надживяли неговото лично влияние и останали завинаги в съкровищницата на право­славната богословска литература. Отците на Седмия вселенски събор, след като по време на заседания прочели някои от тях, определили да се следват неговите доводи срещу иконоборството, защото творенията му се разпространили „по цялата вселена“ и съдържали „двуостри мечове“, с които поразявали неподчиняващите се на църковното предание[46]“.

Първостепенно място сред писмените трудове на патриарх Герман заемалинеговото съчинение „За ересите и съборите“ („De haeresibus et synodis[47]“)и трите му послания – до митрополит Иоан Синадски[48], до епископ Константин Наколийски[49] и до епископ Тома Клавдиополски[50]. В тях се съхранили ценни и почти единствени известия за началния период на иконоборчеството, както и основни данни за богословските средства, с които Църквата е разполагала за защита на светите икони.

Константинополският първоиерарх достойно се справил с тежката задача, отредена му от историческия жребий, да бъде пръв защитник на иконопочитанието. Неговите аргументи, изведени и обосноваващи се изключително на богатия му пастирски опит, носели свежестта на непри­нудения народен реализъм и обикновено се свеждали до пет основни поло­жения[51]:

1.Иконите служат на християните, за да изразят тяхната любов към изобразяваните лица[52];

2.Те са нужни като ръководство и помощ за онези, които не могат да се издигнат до висотата на духовното съзерцание, а имат нужда от зрител­но усвояване на богооткровените истини[53];

3.„Иконите на светите мъже“ като изображения „на мъжеството“ и „добродетелния живот“ подбуждат християните към подражаване на светителския подвиг и „към прослава на Бога[54]“;

4.Чрез иконите Бог извършва различни чудеса, „за които мнозина жадуват [55]“;

5.Иконопочитанието е древен, утвърдил се в Църквата обичай[56].

Прочетете още „Патриарх Герман – защитник и стълб на иконопочитанието*“ →

Тотю Коев

По въпроса за вярата като водещ фактор в сферата на религиоз­ния живот е писано много още от древността, та до наши дни. И сигурно тази тема ще продължи да се дискутира винаги като неизменно актуална. Този факт сам по себе си показва, че да се говори за вярата е повече от необходи­мо, особено у нас, след половинвековния атеистичен режим, който преживяхме. Бе­ше време, когато атеизмът в бившите со­циалистически страни се възприемаше ка­то своего рода религия, която се натрапва­ше на гражданите като нов, социалистичес­ки мироглед. Не бяха малцина тези, които приемаха този мироглед, а мнозина пък се нагаждаха към него от лични интереси.

Оттук идва трудността и същевремен­но актуалността да се дебатира тази тема днес. Има все още хора у нас, които мис­лят социалистически (в стария смисъл на тази дума). За тях не съществува друг пра­вилен мироглед освен атеистичния. А ис­торията свидетелства убедително, че е има­ло и има и други мирогледи, които в зна­чителна степен превъзхождат натрапвания атеистичен. В конкретния случай се има предвид преди всичко християнският ми­роглед като водещ в течение на столетия и дори вече две хилядолетия в световен ма­щаб.

Както в миналото, така и днес да се говори и пише за вярата като основа на ре­лигиозния живот, значи да се разкрие, от една страна, нейната същност, а от друга – да се посочи и обрисува нейният обект. Тук ограниченото място не позволява да се вникне дълбоко в целостта на проблема.

В духа на направените дотук разсъж­дения следва да се припомнят някои прин­ципни положения по отношение на вяра­та, които имат непреходна стойност.

Не бива да се забравя, че вярата като твърда убеденост в съществуването на бо­гове или Бог (в единствено число) не се вла­га, а се предполага в сърцето на човека. Тя не се внася отвън, а е неделима битийна същност на „аз-а“ на личността. В този сми­съл за вярата може да се говори, че тя е постоянен спътник в живота на човека, бил той политеист или монотеист. Тук няма да се спирам на вярата на политеистите и на обекта (обектите) на тяхната вяра, а в ре­зюмирана форма ще посоча същността и обекта на християнската вяра предимно чрез старо- и новозаветната призма.

Погледната в библейска светлина, ис­тината на вярата в Стария Завет е изразе­на с думите на Псалмопевеца: „Повярвах и затова говорих“ (Псалом 115:1), или в Новия За­вет с думите на Богочовека Иисус Христос: „От препълнено сърце говорят устата“ (Матей 12:34). Но тук не става дума за вяра­та въобще, а за вярата във въплътилия се Син Божи като основа на личното спасе­ние. Тя е основа и на богословските науки. С нея живее църковното съзнание, църков­ната пълнота (плирома). Затова всички древни християнски символи, в това число и Никео-Цариградският символ на вярата от 381 година, започва не със „знаем“, а с „вяр­ваме“. Не бива да се забравя, че има същ­ностна разлика между религиозната вяра – вярвам в кого, и обикновената вяра – вярвам на кого. Първото е израз на твърда убе­деност в съществуването на обекта на вя­рата, а второто – израз на доверие към ня­кого. По отношение на първото са прило­жими и двете (вяра и доверие), но по отно­шение на второто – само едното (доверие). Когато кажем „вярваме“, съвсем естестве­но е да посочим обекта на нашата вяра. Ка­жем ли „аз вярвам“, това значи, че сме от­ворили сърцето си, открили сме го за обек­та на нашата вяра, а този обект е Сам Бог, защото до идеята за Бога се достига чрез вярата, а не чрез разума, чрез преживява­нето, а не чрез теоретизирането. Св. апос­тол Павел е изразил тази истина с думите: „С вяра ходим, а не с виждане“ (2 Коринтяни 5:7), тоест чрез вярата живеем духовно, а не чрез словесните умозаключения. Разсъждения­та на студения разум, безспорно, ценни са­ми по себе си, не топлят душата, не ѝ дават духовна храна, от каквато тя има нужда.

Християнската вяра е съкровено явле­ние в човешката душа, която по своята същност е християнка, което ще рече, че тази вяра удовлетворява всеки човек, не­зависимо от неговото етническо, социал­но или политическо положение. Поради то­ва, за разлика от всички други религиозни общности, които в миналото са съществу­вали, а някои от тях и сега съществуват, християнството прониква и се осъществя­ва по всички краища на света. Някои ще кажат, да, но и други религиозни общнос­ти, особено далекоизточни, проникват в за­падния свят, а в последно време и в източ­ните страни. Това е вярно, но те нямат и не могат да имат широко влияние сред мно­зинството, защото със своята същност не му импонират, докато християнството, както вече отбелязах, удовлетворява всяка ду­ховна потребност. В този смисъл човеш­ката душа е по природа християнка, както още Тертулиан (около160-около 223) е изразил та­зи мисъл.

Християнската вяра не може напълно да се анализира и обясни именно защото е от духовната сфера, която като духовна не подлежи на рационално обяснение, която се възприема по пътя на личното прежи­вяване. Вярата е по-силна и по-действена от мисълта; тя е по-сложна от отделното чувство, защото съдържа в себе си чувст­вата на любов, почитание, благоговение, смирение; тя не може да бъде разглеждана като проява на волята, защото, вярвайки, християнинът се отказва доброволно от своята воля и всецяло предава себе си на Божията воля. Това ще рече, че християн­ската вяра обхваща изцяло нейния носител: обхваща и ума, и волята, и чувството му.

За религиозното съзнание „вярата е жи­ва представа на онова, за което се надява­ме, и разкриване на онова, което не се виж­да“ (Евреи 11:1). Тя е безусловно и жизнено необходима. „Без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той същест­вува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6). Ако няма такава вяра като бе­зусловна необходимост, не може да има и търсене на Бога, не може да се очаква и справедливо въздаване от Него.

Още нещо: вярата обхваща не това, ко­ето още не е опознато, а това, което е не­познаваемо. Развитието на науката не стес­нява областта на вярата. То не я застраша­ва[1], както и вярата не навлиза в сферата на знанието. Всяко от двете (вярата и знание­то) има своя „територия“. В съзнанието на човека двете се възпълват взаимно: знани­ето обогатява познавателната способност и потребност на човека, вярата пък удов­летворява духовната му същност.

Искам още веднъж да подчертая, че тук, като говоря за вярата, имам предвид християнската вяра такава, каквато е за­гатната в Стария Завет и е разкрита в све­щените новозаветни книги. Вече цитирах мислите на св. апостол Павел, които в син­тезирана форма отразяват или изразяват новозаветната вяра, която в една или дру­га форма и степен има в основата си старозаветните писания.

Всъщност в Стария Завет няма богословска разработка на въпроса за вярата. И това е естествено. Там нещата се приемат повече в практическа насока, отколкото в богословско-теоретическа. Говори се пре­димно за характера на религиозните пре­живявания и за резултата от тях. Няколко примера: Авраам повярвал в Господа и Той му вменил това в праведност (Битие 15:6). По-пълна и задълбочена разработка на съ­държанието на вярата има при евреите от епохата на разсеянието. Това е самопонятно: при разсеянието на евреите, като вли­зали в досег с езичници, трябвало да пре­работят много пунктове от своята религия и да я направят по-достъпна и по-разбираема за езичниците. По-конкретно, Филон Александрийски в своите съчинения чес­то се връща на тълкуванието на Битие 15:6: „Авраам повярва в Господа, и това му се вмени за оправдание[2]“.

В Новия Завет. Какво ни говори Сам Иисус Христос за вярата? – В казаните от Него думи понятието вяра не се среща чес­то. Той приема вярата като необходима въз­можност за оказване на помощ по чудесен начин (срв. Марк 5:36; Матей 21:20-22, 17:20; Лука 17:6). Вярата на апостолите, разколе­бана след смъртта на техния Учител, става за тях велика сила след слизането на Светия Дух върху им на Петдесетница (Деяния на светите апостоли 2-ра глава)[3].

Прочетете още „Вярата – основен фактор в религиозния живот*“ →

Полина Спирова

Христос като път

Наред с проблемите, свързани с фор­мата на религиозно обучение у нас (учи­лищна или енорийска), с начина на орга­низиране на това обучение и осигуряване­то с дидактични материали, стои и един из­ключително важен въпрос – за метода и на­чина на преподаване. Все повече учители изразяват неудовлетворение от собствена­та си педагогическа подготовка, от липса­та на добри примери, които да прилагат в работата си.

Като учители по вероучение и богос­лови ние, естествено, черпим вдъхновение и учебен материал за нашата работа от Све­щеното Писание. Една от нашите задачи е да приближим учениците си не само до уче­нието на Господ Иисус Христос, но преди всичко до Неговата божествена Личност. В същото време ние сякаш забравяме, че Той е божествен Учител не само заради съ­държанието на Своето учение, но и заради начина, по който го предава на другите – Неговите ученици, слушатели, събеседни­ци. Митрополит Амфилохий ни напомня, че „от самата Истина и от степента, в коя­то е станала част от самите нас, зависи и методът, начинът, по който ще предадем на другия истината и ще му открием пъти­щата за съвършен живот. Само онзи, кой­то преживява Христос като „близък и жив път“ и който се изпълва със силата на Духа Свети, е в състояние да води другите по пъ­тищата на правдата Божия и спасението[1]“

За нас като вероучители е важно да помним, че Христос е път, истина и живот, при изследването не само на Неговото учение, но и на методите Му на преподаване. Ние можем да подобрим своята работа, като не само учим това, което Христос ни е заве­щал, но и като използваме, доколкото сили­те ни позволяват, Неговия подход в учител­ската си работа. Защото Христос е учил „ка­то такъв, който има власт“ (Матей 7:29), а ние само според степента на собствената си въведеност[2] в Христовата тайна.

Как Христос учи

За да се опитаме да разкрием основни­те стъпки в подхода на Христос към слушателя/ученика, можем да използваме ка­то пример беседата на Иисус Христос със самарянката – Иоан 4:4-28.

Този евангелски текст е подходящ за нашите нужди, тъй като разкрива една ця­лостна, завършена беседа: св. евангелист Иоан ни предава цялата среща на Спасите­ля със самарянката, от пристигането на же­ната при Якововия кладенец до връщането ѝ в град Сихар.

Беседата условно може да се раздели на три части. Първата част – Иоан 4:7-13, е въведителната. В нея Иисус Христос прив­лича вниманието на самарянката, мотиви­ра я да изслуша това, което ще ѝ каже. На педагогически език бихме могли да я наре­чем мотивационна част. Спасителят се об­ръща с въпрос към жената самарянка – не­що недопустимо от страна на иудеин – да говори със самарянин, при това жена. Са­марянката е учудена и вниманието ѝ е при­ковано върху този необикновен Човек.

Иисус Христос продължава разговора с жената, като насочва вниманието ѝ към нейното непосредствено битие – носенето на вода в горещия ден. Той започва разго­вора Си с нея от познати за самарянката проблеми. За да бъде пределно ясен за Сво­ите слушатели, Спасителят използва за илюстриране на Своето учение примери от ежедневието на хората, от непосредствена­та действителност – събития и обекти, ко­ито са им близки и познати, и така да въз­приемат и думите Му като истински и на­сочени към тях. За Спасителя е особено важно „как думите Му за Царството ще бъ­дат чути, как ще бъдат посяти в душата на всеки отделен човек[3]“.

Спасителят чете „като отворена книга в душата на човека[4]“ и според болката, проблема, психичното му състояние нами­ра път към сърцето му.

Христос вижда в душата на жената-самарянка, че има важни, духовни въпроси, които я вълнуват и Той би могъл да ѝ по­могне да намери отговорите. Но Спасите­лят не дава готово знание, а въвежда събеседника в диалог и чрез него му помага да открие истината[5]. Така и тук Иисус Хрис­тос повежда разговор със самарянката, чрез който да ѝ помогне сама да открие за себе си отговорите на вълнуващите я въпроси. Затова Божественият Учител поставя пред нея задача: Кой е Този необикновен чо­век? („Да би знаяла дара Божи, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива“ – стих 10).

Така Спасителят навлиза във втората част на беседата Си със самарянката – Ио­ан 4:13-26. Това е частта, в която ѝ дава необходимите знания за отговори на нейни въпроси, чрез които тя да се ориентира и да намери разрешението на поставената ѝ задача.

Прочетете още „Иисус Христос като път, истина и живот, за учителя по вероучение*“ →

Идеологическа същност на борбата между иконоборци и иконопочитатели

Христо Стоянов Христов

1. Формиране на иконоборческата партия и идеология*

Наред с външните си прояви на насилие и погроми срещу християн­ските изображения иконоборчеството се изявило като продължителна, непримирима борба между две коренно различни идеологии и оставила трайни, труднозаличими следи в историята на Византия, на християнската Църква и на цялото човечество. Съществена роля в тази титанична битка изиграла иконоборческата групировка, която обединила под ръководството на император Лъв III всички противници на светите икони, придобила обществено-църковен характер и значение и се превърнала в силна политико-религиозна партия. Първи нейни членове станали онези малоазиатски богослови и клирици (Константин Наколийски, Тома Клавдиополски, Теодосий Ефески и други[1]), които, след като попаднали под силното иконоборческо влияние на юдеи и мохамедани, първи повели борба против проявите и формите на народното благочестие[2]. Въздигнали в свой идеал примитивния богослужебен живот на монтанистките и павликянските общини, те по­търсили библейски и светоотечески основания за своите иконоборчески възгледи. По този начин тези богослови, като считали разточителния бля­сък и разкош в християнския култ за езическо нововъведение, създали и утвърдили идеологическите устои на иконоборческата партия, към която постепенно се присъединили множество лица от императорския двор, както и широките войнишки маси.

Трудно е да се предположи, че представителите на всички социални групи, които влизали в иконоборческото движение и създавали неговото пъстро многообразие, са се ръководили единствено или предимно от чисто религиозни и идеологически подбуди. Лицата например от императорското обкръжение често сменяли своите възгледи съобразно тези на василевса и затова в дадения случай е твърде вероятно те дейно да са участвали в иконоборческите мероприятия, водени предимно от користни цели – за­пазването на своите привилегии и власт[3].

Не съвсем различно е било положението с войнишките маси, които не се привързвали към императора в зависимост от неговия мироглед, а според неговите качества на пълководец и бойни успехи. Такива именно способности е притежавал победният и увенчан с бойна слава император Лъв III и затова армията, която дължала единствено на василевса своето добруване или нищета, сляпо се привързала към неговия иконоборчески мироглед. Войниците, за които убийството и грабежът били част от тяхната професия, усърдно поддържали и провеждали иконоборческите начинания на държавната власт, защото разбирали, че, като подкопавали църковното влияние и въздигали ролята на армията в обществото, лично се облагодетелствали и обогатявали.

Представителството обаче на нисшите обществени слоеве в иконоборческото движение е било доста слабо и почти незначително. Повечето бедни и безимотни поданици били убедени привърженици на православна­та вяра и традиционния християнски култ. Малцина от онези слоеве, които последвали примера на иконоборческия император, оставали чужди на идеологическите мотиви и се ръководили вероятно от надеждата за подо­бряване на своето материално и имотно състояние.

На този фон като единствено убедени иконоборци още по-ярко се очертали фигурите на онези архиереи и клирици, които били същинските идеолози на партията, създавали аргументите срещу иконопочитанието и заедно с императора давали тон на борбата. Дори из средата на духо­венството обаче не всички са били убедени привърженици на иконобор­чеството. Болшинството от епископите и клириците, водени от честолюбие или страх, влизали в императорската партия и съобразявали възгледите си с официалната политика на държавната власт[4]. Неопровержим пример за това бил Константинополският патриарх Анастасий (730-754 година), който се изявил като ревностен иконоборец и най-близък съратник на император Лъв III. Първоначално бил ученик и приближен на патриарх Герман[5], но, съблаз­нен от обещанията да стане приемник на своя покровител, той набързо сменил православните си убеждения с иконоборчески[6]. С възкачването си на престола Анастасий се превърнал във вярно оръдие на иконоборческия имератор, но само до смъртта му. След бунта и въздигането на иконопочитателя Артаваед за император (юни 742-ноември 743 година[7]) иконоборецът Анастасий, за да запази патриаршеската си корона и власт, преминал на страната на православните, лично коронясал новия василевс и анатемосал Лъвовия син Константин V „като престъпник и безбожник[8]“. Всич­ко това обаче не му попречило, когато император Константин V си възвърнал престола, да се представи за негов съмишленик и да продължи да властва като иконоборчески патриарх[9]. Разбира се случаят с Анастасий не бил из­ключение, а типично явление за византийската действителност, в която властвали цезаропапистичните възгледи, липсвала свобода на личността и всички трябвало да се съобразяват с властниците на деня[10].

Пъстротата в съсловния състав и убежденията на иконоборците обаче се коригирала от единната идеология и в иконоборческата партия се офор­мили две основни течения – радикално и умерено. Радикално настрое­ните иконоборци се стремели към пълно и повсеместно унищожаване на всички християнски изображения, докато умерените били против бого­служебната употреба и почитането на иконите, изразявано в целуване и молене пред тях[11]. Умереното крило естествено не е могло да дава тон на официалната политика. Радикалите, в чиито редове влизали императо­рът, много висши духовници, придворни и военни лица, били истинските двигатели на иконоборчеството и успявали да увлекат със себе си уме­рените в предприеманите репресии срещу иконопочитателите.

Всъщност в основата на иконоборчеството стояли два кардинални въпроса: редно ли е християните да въвеждат в религиозно-църковна употреба изображенията и разрешено ли е да се молят пред тях и да ги почитат? Иконопочитателите отговаряли и на двата въпроса утвърдително; радикалите отричали като езически нововъведения и едната, и другата прак­тика, които навлезли в християнския култ, а умерените били противници само на почитането на иконите.

Прочетете още „Глава втора“ →