Любомир Тенекеджиев
Съвременната представа за мира е свързана преди всичко с отсъствие на граждански и политически конфликти. Но в действителност това понятие има значително по-широко съдържание, което получава най-пълно изражение в постигането на духовен мир, плод на който може да бъде пълноценният и щастлив живот на личността. В християнското съзнание мирът намира своята аргументация в основната човешка добродетел – любовта. Той не е самоцел, а последица и мярка на човешкия стремеж към все по-пълно обладаване на добродетелите.
Изхождайки от това разбиране, светите отци са разсъждавали върху тази проблематика и са оставили за поколенията безценни образци на истинска мъдрост. Особено място сред тях има св. Василий Велики, който чрез живота и творчеството си е дал нагледен пример за практическо приложение на християнския идеал. За изключителните му заслуги в областта на богословието и в частност християнското разбиране за мира роля са изиграли различни фактори. На първо място трябва да се отбележи рефлексията от историческите особености на неговото време. Той е живял и творил в една привидно спокойна за Църквата обстановка (330-379 година), когато християнството вече се е било избавило от гоненията на езичниците и придобило статут на официална религия. На практика обаче това е времето на едно от най-значителните вътрешни сътресения в църковния живот, появило се вследствие на върлуващата арианска ерес. Тази обстановка изисквала изключителен такт на действията и прецизност на словото от св. Василий, който бил архиепископ в Кесария Кападокийска.
Друг фактор, оставил положителен отпечатък при формиране мирогледа и регулиране действията на светия отец, са неговите личностни качества. Богато ерудиран, познаващ в детайли Свещеното Писание и изключително добродетелен в дела и помисли, св. Василий се явявал като притегателен център на здравомислещите и истински религиозни християни. Неговият благ, смирен, човеколюбив и боголюбив характер се оказал изключително благоприятен в стремежа му за помиряване на крайностите в различните течения. Но най-значим фактор за изграждането му като богослов, привеждащ в дело християнския идеал, е неговият богоозарен ум, който бил пример за истинска мъдрост и смирение.
Разсъждавайки за мира, св. Василий Велики изхождал от християнското разбиране, че той е Божия повеля и има своята отправна точка във вътрешния мир на човека. Поради сложната конфликтна ситуация в църковните среди по онова време, той си припомня с умиление дори за отминалите дни на жестоки гонения: “Като вземаме писмото в ръце и отново го прочитаме, и виждаме изобилстващата благодат на Духа в него, мислим си за древните времена. Тогава разцъфтяваха църквите Божии, утвърдени във вярата, съединени в любовта, също както в едно тяло дишат отделните членове в един дъх. Тогава явни бяха гонителите, явни и гонените. Във война бяха тогава повечето хора и кръвта на мъчениците оросяваше църквите… Тогава християните имахме мир помежду си. Онзи мир, който ни остави Господ. Мир, от който сега не ни е останало и следа”[1]. В случая светият отец говори конкретно за църковните раздори от онова време. Но в посочения текст недвусмислено акцентът е поставен върху два момента, имащи пряко отношение към мира. От една страна той, е богоустановена норма. От друга – духовният мир на човека е отправна точка за всички други форми на мира, които в своята съвкупност са предпоставка за процъфтяване на конкретната личност и на обществото.
Затова светият отец с дълбоко огорчение започва да търси причините за съпротивата срещу мира, изхождайки от духа на християнското учение. Според него плурализмът на идеите, мненията, целите и стремежите на отделната личност или обособени групи в човешкото общество не могат да бъдат повод за конфронтация. Дори когато една от страните в даден спор е в грешка, това не я поставя в по-недостойно положение спрямо останалите. Нагледен пример за подобна толерантност към чуждото мнение е отношението на св. Василий Велики към Дионисий. Светият отец е убеден и не скрива, че Дионисий Александрийски е посял всред хората семената на несъгласието, които в онова време всявали сериозен смут сред обществото: “Идеите, за които ме питаш, дойдоха до нас от Дионисий… Не разполагам c текстовете, затова не ти ги пратих. Наясно сме обаче с проблема. Не във всичко се възхищаваме от Дионисий, а дори някои неща съвсем не признаваме[2]”. Независимо от това св. Василий не се колебае да титулува Дионисий – Велики, признава го за авторитет в църковните дела и със смирение отбелязва: “Великият Дионисий погрешно смяташе, че нямало нужда да се кръстят отново кръстените не според предадения ни обичай. Все пак не бива да държим спомена за леките му подхлъзвания[3]”. Всяко мнение и действие на човека според светия отец има някаква своя вътрешна мотивация. И ако то не е злонамерено, не се спекулира с него, не се правят опити за насилственото му налагане сред другите, не се упорства в осъзнатата вече заблуда, тази човешка грешка не принизява достойнството му. В подобни ситуации като основна причина за нарушаване на мира се приема упорството на онази страна, която защитава неправилното мнение. Но това е твърде относително и справедливо само теоретически. Обективна оценка на конфликтната ситуация може да бъде направена много трудно и най-вероятно едва от следващите поколения, които биха могли сравнително безпристрастно да обсъждат отминалите вече събития, независимо че дори и тогава всичко е относително. Освен това, в рамките на ограничените възможности на човешкия разум, етическата оценка придобива различни нюанси в зависимост от нравствените качества и способности.
И все пак, всеки има относително прецизен критерий за оценяване: “Не бива в съдния ден да кажеш – не познавах добро и зло. Защото твоите лични способности ще те изобличат. Способности достатъчни да различиш добро и зло. Материалните тежести измерваме според стрелката на кантара. А онова, което е за предпочитане в живота, различаваме го със свободен акт на душата[4].”
Неправилното решение на някой частен въпрос, лежащ в основата на конфликт, според св. Василий също не може само по себе си да се приеме като основна причина за отхвърляне на мира. Наред с личната грешка, наред с твърдата защита на убеждението, необходимо е да има още някоя особена, специфична причина, превръщаща разногласието в раздор, омраза и дори война. Каква може да бъде тази причина толкова съществена и силна, че нейното въздействие да променя висшата християнска добродетел – изповедничеството на истината – в най-велик грях – противене на истината?
Отговорът на този въпрос се разкрил пред очите на св. Василий Велики в най-тежкия момент на неговия живот – когато рухвали неговите надежди за единство на Църквата. И макар проблемът да касаел привидно само християнските среди, той рефлектирал в цялостния живот на обществото, като разкривал и принципните въпроси относно мира и враждата.
По онова време Западът в лицето на Рим безспорно имал правилно отношение по възникналия на Изток догматически спор. Според мнението на св. Василий Велики общението с тях би могло да е нагледен пример на реализиран християнски идеал. По този повод той пише: “Настоящето състояние, да си кажем истината, е настоящият смут в Църквата[5]”. По нататък отправя смирена молба: “И преди да я е застигнала пълна разруха, побързайте да дойдете при нас… Молим ви, най-искрени наши братя, подайте ръка на падналите на колене[6].” Но реалностите за жалост не били такива. Рим бил твърде високомерен и неспособен да чуе и прозре действителното състояние поради своето високомерие[7]. Светият отец дори достигнал до идеята, че към тях трябва да се обръща не с молба за помощ, а с укор. На практика горделивостта е такъв грях, който ни прави истински врагове на Бога, “защото хора, които са действително надменни, когато им се угажда, стават още по-надменни[8]”. Освен това, логичен извод от конкретната ситуация е, че не съществува разлика между така наречените активни и пасивни проявления на горделивостта. Ако Изтокът се раздира от вътрешни горделиви спорове и вражди, Западът самодоволно злорадства над злочестието му. “А Господният раб да не влиза в крамоли, но нека бъде към всички кротък, поучлив и търпелив – съветва той. С кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покаяние, та да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е уловил живи, за да изпълнят волята му (2 Тимотей 2:24-26). Затова нужно е да се покоряваме на тези, които с боязън и страх чакат пришествието, и не бива да упорстваме, търсейки свади”[9]. Защото “Бог се гневи…, за да направи благо на грешниците. Наказва ги не за да ги изтреби, а да ги вразуми и поправи[10].”
Св. Василий оценявал голямата тежест на основния човешки грях: “Може би първият грях е възгордяването и високомерието, защото дяволът, след като се възгордял заради дадените му достойнства, се отдалечил от Бога[11].” Освен това той съзнавал че в основата си враждата, противопоставянето и войната са дело на Лукавия, който във всички житейски ситуации се стреми да всява разединение, и така да руши хармонията в света. А стремежите на демоничните сили трудно остават без резултат. Светият отец пише в тази връзка: “Завладялата душите ни страст към спорове тласка всички ни към съревноваване в злото[12]”. В тази луда надпревара християнският стремеж към всеобхватна любов се измества от омразата[13]. Разрушавайки външния мир, човекът руши и вътрешния, като въвлича самия себе си в ожесточена вътрешна война – състояние на духа, което го отдалечава от истинското щастие. Това непрестанно вътрешно безпокойство е благоприятна почва за процъфтяване на порока, и най-вече на горделивостта. Именно тя създава измамното впечатление за превъзходство над останалите и стремеж към лично облагодетелстване и почести. А това е чуждо на християнския морал. “Ако ние – пише св. Василий, – като се възгордяваме, се изпълваме със суета спрямо себе си и с високомерие, попадаме неизбежно в отсъдата, която е застигнала дявола[14]”, “защото не се унижава онзи, който се покорява на ближния от любов”[15]. Св. Василий привежда и редица примери от Свещеното Писание, които призовават към смирение: “Затова и Господ каза – който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички, на всички слуга (Марк 9:35), като се отчужди от собствените си желания по подражание на Самия Господ, който казва – слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил (Иоан 9:38)”[16].
Човекът според св. Василий Велики е сложно взаимодействие между дух и плът. Душата и умът, създадени по образа на своя Създател, са в действителност същността на човека. А тялото и възприеманите чрез него ограничения са само притежание на човека, оръдие предназначено да бъде колесница за душата в земния живот. Цялото видимо творение е само среда за изява на духовните му способности, но в действителност е чуждо на самия него[17]. Той сполучливо сравнява човешкия живот с път, по който венецът на творението трябва да върви с обичайните за всяко пътешествие случайни и мимолетни срещи, сполуки, бедствия, наслади и скърби. По неведом начин и не по своя воля човек тръгва по този път, при безусловната необходимост непрекъснато да се движи по него. По този път той обладава по-големи или по-малки пространства. Разбира се, в никому неизвестния момент на смъртта всеки завършва своето неволно пътешествие. Св. Василий пояснява: “Пътят, това е нашият живот. А противникът – това са онези сили, които съпътстват нашия живот, които се стараят всячески да ни отвърнат от Бога[18].” Важно е човек да знае нравствения смисъл на земния си живот. Светият отец оценява това знание изключително високо. “Истинската мъдрост – казва той – е различаване на онова, което може да се върши, и което не бива да се върши. Който я следва, не ще отстъпи никога от добродетелта и никога не ще се измъчва от последиците на злото[19].” Земният живот според него е училище за добродетели, в което той само се подготвя за встъпване в истинския живот, в нематериалното царство на предвечния Бог. “Според нашия догмат – казва св. Василий – целта, към която сме се устремили, е блаженият живот в бъдещия век[20].” Както в най-добре устроените училища, всичко окръжаващо човека в земния свят има педагогическа цел. Предназначено е да бъде средство за възпитаването му, за да може посредством силата на божествената премъдрост неотклонно да изпълнява тази цел на практика. Цялата природа, наред с праведните или грешните хора, се явява на практика изпълнител на отсъдата и волята Божия. Дори демоничните сили, макар и неволно, служат за усъвършенстването на човека в доброто[21]. Но наред с това трябва да се има предвид, че земният живот на човека все още не е истинският живот. Разбира се, не в смисъл, че той е призрачен или нереален, а че всичко в него е твърде условно[22]. Трябва да се има предвид и фактът, че грехът напълно е извратил съзнанието на грешника, така че мъдрото в неговите очи се оказва в действителност напълно неразумно, а злото – действително благо, и обратно[23]. Но дори и мъдростта в този свят св. Василий определя като гадаене за истината, съзерцание на отражението на истината, а не познаване на самата нея. Възможната за човека добродетел в този свят е толкова различна от съвършенството, че земният живот според светия отец следва да наречем единствено “милост Божия, защото и в отвъдното съдът няма да е без милост, тъй като е невъзможно да се намери свободен от грях човек[24]”. Дори самото служение на Бога в този свят, според него не е напълно освободено от нечистоти[25]. Земната добродетел на човека се свежда само до правилното ползване на Божиите дарове. Това ще рече, че всичко позитивно в нея принадлежи в действителност на Бога. Добродетелният човек не препятства нейното изпълнение, за да може да достигне всичко създадено от Бога предназначението си според Твореца[26]. Господ Иисус Христос завеща мир на човеците и никой няма моралното право да се противи. При това не бива да забравяме, че тези цели при всички случаи ще бъдат постигнати, та дори човек и да злоупотребява с Божиите дарове[27]. А резултатът от добродетелта се оказва полезен, преди всичко за самия добродетелен човек[28]. Затова стремежът на всеки трябва да е насочен към обладаване любовта до възможно най-висша степен на самоотричане. Онзи, който в молитвите си към Бога, се отказва от своето вечно спасение заради избавлението на своя ближен от вечна гибел, си обезпечава вечно спасение и получава многократно повече от това, което е жертвал. Защото е невъзможно да се отчужди от Бога този, който от любов към Него и в изпълнение на най-важната заповед се отказва от благодатта Божия в полза на другиго[29].
Тази условност на всичко земно не дава на човека основание за възгордяване и презрително отношение към другите събратя[30]. Следователно не съществува каквато и да било божествена предпоставка за враждата и разединението между хората. И доколкото противопоставянето е една житейска реалност, нейната причина може да бъде търсена само в демоничното подчинение над човешкото съзнание. Особеното положение на човека като единствен носител на образа Божи, благоприятства измамната горделивост. Както е известно от Свещeното Писание, тази възможност не след дълго станала реалност. Първият човек паднал, независимо от изобилието на даруваните му от Бога благодеяния, решавайки сам да облече себе си с по-голяма слава от онази, която му била дарувана от Твореца. От този момент обещанието за превъзходство над другите станало постоянна примамка в ръцете на дявола за увличане на хората в грях[31].
Именно в човешката горделивост св. Василий Велики открива същността на съпротивата срещу мира. Подклаждана от демоничните сили, тя руши всичко прекрасно и възцарява тревога и печал. За това според св. Василий Велики стремежът на всеки християнин трябва да е насочен към игнориране на горделивостта. По този повод той казва: “В замяна на всяка светска слава, за нас е достатъчно да се наречем роби на един такъв Господар[32]”. Защото “блажен е не този, който е беден, а онзи, който избира заповедите на Христа вместо богатството в света”[33], а всяко действие, имащо своя източник и цел в самите нас, е вече зло. “И целомъдреният става нецеломъдрен, когато се види по човешки. Той не се старае към добродетел, а се хваща за славата на доброделтта”[34] – казва св. Василий.
Отличителна черта на добродетелния човек е смирението, защото в него истинската любов към ближния е израз на всеобемащата любов към Бога[35]. Той знае, че на каквото и унижение да бъде подложен, то е истинско благодеяние на фона на действителния му нравствен облик. Затова би било неразумно, несправедливо и греховно човек да се наскърбява. “Който е преуспял в смирението, като чуе укори, не ще се притесни в душата си, че го позорят с думи”[36] – казва св. Василий. Колкото повече той приема това унижение не като лична обида, а като съдействие от Твореца за негово нравствено усъвършенстване, толкова това го прави свободен участник в страданието на Сина Божи. По този начин унижението се преобръща в слава, защото в действителност му се прави велико благодеяние, а не оскърбление. Св. Василий е убеден, че “който с Божията помощ се е изправил от състоянието си на падение, той обещава на Бога приношение с добрите си дела[37]”. Освен това: “Всички хора имат нужда от голяма помощ, задето заради намиращата се в тях немощ, те се натъкват на много нещо, което е тъжно и трудно. Така те, като търсят убежище от всичките тези беди…, прибягват към Бога, като имат за свое успокоение единствено живота в Бога[38]”. По този начин дълбокото смирение на християнина го предразполага да вини за всичко лошо самия себе си. Делата на другите той разглежда като необходимо благо за собственото си нравствено развитие. Това е пътят за неразривно съединяване с беззаветната преданост към волята Божия. А тя необходимо изисква вярност на Богооткровената истина и най-искрена любов към ближния. Очевидно най-високата степен на усвояване на християнските добродетели от гледна точка на св. Василий представлява любовта към грешника: “Блажен е скърбящият за грешник, който е в голяма опасност[39]” – казва той.
Изложените разсъждения на св. Василий Велики относно мира и причините за неговото нарушаване привидно ни връщат в една отдавна отминала епоха. Но засегнатите от него въпроси представляват инфилтрирана мъдрост от непреходните божествени истини. Затова те и днес са в основата на християнското ни разбиране за мира. И ако трябва да погледнем към непрестанното разделение в съвременното ни общество от позицията на вечността, неминуемо ще съзрем в основата му човешкия порок. За борба с него трябва да се намери и верният път. А според св. Василий Велики “най-широкият път към намиране на истината е старанието върху Свещеното Писание. В него се намират основания за делата и е описан животът на блажените мъже като одушевени изображения на живот по Бога – изображения, предложени за подражание на добрите им дела[40]”.
_________________________________
*Материалът е предоставен от автора. Същият представлява доклад, четен от него на Международна научна конференция „Религия, образование и общество за един мирен свят“, проведена в Кърджали, 31 октомври-1,2 ноември 2003 година.
[1]. S. Basilius Magnus, Epistola 144 – Migne. PG, t. 32, col. 636.
[2]. Epist. 112 – Migne. PG, t. 32, col. 268-9.
[3]. Epist. 188. c. 1- Migne. PG, t. 32, col. 664-6.
[4]. Hom. in Ps. 61, v. 10 – Migne. PG, t. 29, col. 480.
[5]. Epist. 66, 1 – Migne. PG, t. 32, col. 424.
[6]. Epist. 92, 3 – Migne. PG, t. 32, col. 484.
[7]. Cp. Epist. 215. Migne. PG, t. 32, col. 789-92.
[8]. Epist. 239, 2. – Migne. PG, t. 32, col. 893.
[9]. Moralia, reg. 70, cap. 32-3. – Migne. PG, t. 31. col. 841.
[10]. Hom. in Isaiam. I, v. 26- Migne. PG, t. 30. col. 220.
[11]. Hom. in Isaiam. 2, v. 12. – Migne. PG, t. 30. col. 261.
[12]. De Spiritu Sancta, c. 30, n. 77 – Migne. PG, t. 32, col. 213.
[13]. Cp. De Spiritu Sancta, c. 30, n. 77 -‘Migne. PG, t. 32, col. 77.
[14]. Epist. 56. – Migne. PG, t. 32, col. 405.
[15]. Epist. 65. – Migne. PG, t. 32, col. 421-4.
[16]. Ibid, c.l – Migne. PG, t. 31, col. 1081.
[17]. Cp. Hom. quod mundanis adhaerendum non sit 5-7. – Migne. PG, t. 31, col. 548-53.
[18]. Hom. in Isaiam 3, v. 12. – Migne. PG, t. 30, col. 305.
[19]. JHom. in princ. Proverb. 6. – Migne. PG, l. 31, col. 400.
[20]. Hom. in Ps. 48, v. 1. – Migne. PG, t. 29, col. 432.
[21]. Cp. Hom. in Ps. 32, v. 4. – Migne. PG, t. 32, col. 330.
[22]. Cp. Hom. in Ps. 32, v. 16. – Migne. PG, t. 32, col. 345.
[23]. Cp. In Isaiam c. 5, v. 21. – Migne. PG, t. 30, col. 412-13.
[24]. Hom. in Ps. 32, v. 5. – Migne. PG, t. 32, col. 329-33.
[25]. Cp. Hom. in Ps. 7, v. 3, 9. – Migne. PG, t. 32, col. 233.
[26]. Cp. Hom. in Ps. 29, v. 2. – Migne. PG, t. 32, col. 309.
[27]. Cp. Hom. quod Deus non est auctor malorum, 5. – Migne. PG, t. 34, col. 340.
[28]. Cp. Hom. in Ps. 28. – Migne. PG, t. 29, col. 281.
[29]. Cp. Reg. fus. tract. 3. 2. – Migne. PG, t. 31, col. 917.
[30]. Cp. Reg. brev. tract. 216. – Migne. PG, t. 31, col. 1225.
[31]. Cp. Hom. quod Deus non est auct. mal.6. 7. – Migne. PG, t. 31, col. 344-5.
[32]. Hom. in Ps. 33, v. 3 – Migne. PG, t. 29, col. 328.
[33]. Hom. in Ps. 33, v. 7 – Migne. PG, t. 29, col. 361.
[34]. Hom. in Isaiam 16, v. 14 – Migne. PG, t. 30, col. 668.
[35]. Cp. In Ps. 33, v. 17-20. – Migne. PG, t. 29, col. 345-8.
[36]. Hom. in Ps. 61, v. 1 – Migne. PG, t. 29, col. 469.
[37]. Hom. in Ps. 29, v. 2 – Migne. PG, t. 29, col. 309.
[38]. Hom. in Ps. 45, v. 2 – Migne. PG, t. 29, col. 420.
[39]. Reg. brevius tract. 175. – Migne. PG, t. 31, col. 1197.
[40]. Epist. 2, 3 – Migne. PG, t. 32, col. 228.
Изображение: авторът Любомир Тенекеджиев. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b6t
Трябва да влезете, за да коментирате.