Свещеник Иван Латковски

Окултизмът – основа на съвременните суеверия

Суеверието е понятие, чието съдържание е твърде широко и не строго формулирано. То определено насочва към вяра в някакви извънрационални сили, но същността му е много по-дълбока и се корени в самия човек като психофизическо същество. Той чувства необходимост от вяра в свръхестественото, разбира, че не е сам в разумното си битие и желае да влиза в досег с други разумни същества. Последните имат различни имена в зависимост от религиозната насоченост на отделния човек, от неговите религиозни представи. Това са божества, духове, извънземни, изобщо същества които имат личностни характеристики. Те са обект на човешките мисли и представи, които по-често са изопачени и неправилни поради липсата на всякакъв критерий и авторитет по тези въпроси.

В това кратко изложение няма да се засягат някои повърхностни форми на суеверие (например фатални числа, петък 13-ти и други), а ще се посочат твърде разпространените и претендиращи за сериозност прояви на вяра в свръхестественото, като астрология, хороскопи, посещаването на екстрасенси, гледането на карти, вярата в НЛО и окултните явления.

Преди всичко трябва да се уточни какво означава думата “суеверие”. Най-общо това е празна, неправилна, безсмислена вяра, която не носи спасение на човека, а го отклонява в неправилна насоченост на духовния живот. За съжаление, твърде често явление е смесването на вяра и суеверие. Лишеният от здравата опора в Бога човек счита повечето християнски догмати, обреди, тайнства за суеверия, които са канонизирани от Църквата. Това е доста повърхностен възглед, който трябва да бъде преодолян чрез ясно разграничаване на вяра и суеверие. За атеистическия мироглед разлика няма – дори вярата в Бога е предразсъдък, суеверие поради “липсата на правилно, научно обяснение на явленията в природата и обществото[1]”. Науката обяснява процесите в областта на естественото, докато в свръхестественото тя трудно би могла да съди правилно. Там на предно място в отношението на човека излиза неговата духовност, която може да се разграничи образно на болна и здрава. Здравата духовност има своята основа във вярата в единия Бог, осъществявана в Христовата Църква. Вярващият е убеден, че единственият Уредник на творението е Бог и че без Неговата воля нищо не се случва. За всичко има Божи промисъл, който понякога е неразбираем за нас, но премъдро направлява събитията и явленията. Християнската вяра е насочена към Бог Отец Вседържителя, към Бог Син – Спасителя и към Бог Дух Свети, Който животвори и освещава всичко.

Болната духовност, към която се числи и суеверието, също има насоченост към “висше” битие, към онова, което е невидимо за очите, но се усеща чрез душата. От православна гледна точка, нейния извор се състои в окончателно отпадналото от Бога състояние на злите духове, които активно действат в живота на човека и непрестанно се опитват да го погубят и отклонят от неговото предназначение – богоуподобяването. Тези същества имат простор на действие в душите на хората, които са се самолишили от благодатния живот в Христовата Църква, където единствено е възможно да се води истинска борба с тях. Спасителят разруши делата на дявола чрез Своите изкупителни страдания и даде на хората сили да се противопоставят на злото. Но там където Христос бива отхвърлян се развиват в действия всички внушения на злите духове. Основна тяхна цел е отклоняването от истинската спасителна вяра в Триединия Бог. Това се постига не само чрез директно богоборчество и отхвърляне съществуването на Бога, но и чрез заместители на вярата, каквито са суеверията. За съжаление съществуват безброй смесвания на вяра и суеверие. Вярващи, които наред с християнския си мироглед, приемат за истина и много суеверни постановки са често срещано явление. Разпространени са всевъзможни поверия, магии, гадаене, еретични представи за тайнствата и обредите в Църквата[2]. Много са и хората, които прибягват до методите на астрологията, нумерологията, до помощта на самозвани “природни” лечители и екстрасенси. Всички тези прояви на псевдодуховност са симптоматични за нашето време и се нуждаят от разглеждане и задълбочено осмисляне. В това изложение ще се посочат само някои аспекти на съвременните духовни заблуди, които тровят душата на човека и служат за угасването на истинската вяра.

Силно застъпена днес е вярата в зодиите, положението на звездите и тяхното влияние върху човешкия живот. Хората са склонни към възприемане данните на науката астрология, която се дефинира като изкуство за предсказване на бъдещето или тълкуване на събития от човешкия живот според позицията на небесните тела[3]. Тя има древен произход, който може да се открие в езическите култове към звездите (астролатрия, сабеизъм). Същевременно астрологията е тясно свързана с окултизма, съчетавайки в себе си древни и нови учения[4]. В наши дни се наблюдава изключително нарастнал интерес към астрологията в световен мащаб. Почти няма печатна или електронна медия, която да лишава своите читатели и зрители от подобна информация за тяхната зодия и какво казват звездите за всеки ден от живота им. Астрологическите рубрики са задължителни за всяко издание, което желае да постигне успех на пазара. Отделно от това се издават целогодишни хороскопи, които също се радват на голяма популярност. Съвременният човек, постоянно засипван с “познания” за зодиите и звездите, постепенно възприема всичко това за истина и като напълно нормално. Подменят се обектите на духовните му стремления и той загубва ясно понятие за свръхестественото. Човекът, който приема астрологията и всичко свързано с нея без съмнение е суеверен. Той всъщност приписва на творението (звезди, планети) божествени качества – тяхното съдействие в момента на раждането му определя неговата съдба, характер, щастие или нещастие в живота. Ако се вярва на астрологията, небесните тела са някакви властелини на вселената, от които зависи всичко.

Този основен постулат на астрологията влиза в директен конфликт с библейския възглед за Бога като Вседържител и Творец на всичко съществуващо. Бог е сътворил вселената и премъдро управлява творението Си. Той не е оставил на небесните тела ролята, която им се приписва от астрологията, роля на “сляпа съдба”, а е дал на човека свободна воля, за да изпълнява предназначението си. Как можем да примирим астрологията със свободата на човека? По никакъв начин. Защото, ако приемем, предопределеното от звездите не остава място за личен избор и свободна воля. Освен тези явни противоречия, които християнинът открива между религията и астрологията, в Свещеното Писание също могат да се посочат текстове, които потвърждават убедеността, че съществува абсолютна непримиримост между веровите християнски истини и заблудите на астрологията[5]. Бог чрез пророческото перо на Исаия, се обръща към Вавилон с думите: “Нека излязат ония, които наблюдават небесата, звездобройци и предсказвачи по новолуния, и да те спасят от онова, що трябва да ти се случи. Ето те са като слама: огън ги изгори; не избавиха душата си от пламъка”(Исаия 47:13-14а). В този текст ясно е указано отношението на Бога към хората, които са потънали в заблудите си и се осланят на звездите. Нито те, нито обожествяваните от тях творения могат да окажат някаква помощ на прибягващия до техните лъжемъдрувания[6].

В основата си астрологията е гадаене[7]. В Свещеното Писание това действие се квалифицира като зло и не бива да се практикува от вярващите: “Не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател…, защото всеки, който върши това е гнусен пред Господа“ (Второзаконие 18:10-11). Св. апостол Павел също предпазва християните от влиянието на езическия мироглед, отразен напълно в астрологията: “Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). Несъмнено всичко сътворено от Бога е полезно, има място във вселената и свое предназначение. Творението е премъдро устроено, то е “космос”, тоест “ред”, в който всяка частица има значение. Сътворените неща са в неразривна и постоянна връзка помежду си, влияят се едно от друго и така осъществяват и поддържат реда и законите в природата, определени от Бога. Човекът – венец на творението, изпитва върху себе си влиянието на времето, природните явления, космическите процеси и всички други обективни фактори, формиращи условията на неговия живот. Но те не определят нравствения му облик, не могат да предопределят неговия свободен избор.

Мнозина наши съвременници са увлечени от интригуващите предсказания на астрологията, съобразяват с тях личното и общественото си поведение и по този начин считат, че удовлетворяват духовните си търсения. Астрологията е мит, в който вярват милиони. Също както някога хората са вярвали, че небесните тела са божества, и днес вярват, че звездите влияят на съдбата им[8]. На това всеобщо явление християните са длъжни да дадат отпор, като не допускат да бъдат увлечени в астрологичните заблуди и където е възможно да разобличават това суеверие. Друга форма на суеверие, илюстрираща още по-ярко духовната атмосфера на днешния ден, е “нашествието” на различни лечители, екстрасенси и врачки. Общото между тях е ”загрижеността” им за телесното и духовното здраве на човека, което те подпомагат със своите необикновени способности. Нашата страна е особено засегната от това явление, което ясно проличава от безбройното множество на тази армия “доброжелатели”. Те запълниха част от духовния вакуум, създаден през изминалите десетилетия на атеизъм, и допитването до тях стана вид модерно увлечение.

Нерядко в живота се налага да се взимат трудни решения, да се реагира на неочаквани събития и човек има нужда от помощ в такива тежки моменти. На драго сърце тя му се оказва от тези лечители и екстрасенси, които претендират, че притежават свръхпознания в областта на духовните и телесните процеси. Те могат да демонстрират невероятни способности, граничещи с фокусничество и магия, които окончателно убеждават дошлия при тях човек в техните възможности да му помогнат. По този начин се злоупотребява с човешкото страдание и доверие, което се използва за трупане на пари, слава и известност. Мнозина от екстрасенсите парадират с християнската си вяра, в домовете им има икони, ходят на църква и така нататък. Те твърдят, че са вярващи, но онова, което вършат съвсем не показва истинска православна църковност. Напротив, Църквата не приема техните действия за произтичащи от Божията благодат, а недвусмислено ги определя като имащи своя източник в друга духовна сила. Православният християнин не бива да се смущава от демонстрираната “духовна” мощ на тези самозвани лечители и да се подлъгва относно истинската им същност. Когато здравето му е застрашено той трябва да положи усилия, съчетавайки молитвите към Бога и светиите с търсенето на квалифицирана лекарска помощ. Ако медицината е безпомощна, утехата, която дава Църквата е незаменима. Св. тайнства са най-добрите лекарства за човека. Преди всичко те са спасителни за душата, но по Божията милост служат и за телесно изцеление. Посещаването на всякакви други психотерапевти, лечители и екстрасенси показва недоверие към единствения източник на живота – Бога, загърбване на изобилието от духовна благодат, която Той дарява в Църквата и в крайна сметка – неверие в Неговия промисъл.

Някои от екстрасенсите, гадателите и врачките (тук не говорим за обикновените шарлатани и измамници) имат необикновени способности да лекуват, да предсказват, да знаят миналото на конкретния човек, но почти никой не се пита кому дължат тези дарования. Редовна практика са гледането на карти, на кафе, на зърна и други, и лековерния човек е убеден, че наистина те показват съдбата му. Това всъщност не е вяра, а истинско суеверие, което заедно с убедеността в “богоизбраничеството” на гадателите и екстрасенсите се превръща в пълно отричане на всичко християнско. Вярата в Бога и принадлежността към Църквата са несъвместими с врачуването, баенето и други подобни дейности. Хората занимаващи се с тях нерядко изобщо не подозират кому служат с необикновения си талант. Други напълно осъзнават източника на своите способности и активно работят в това “хуманно” поприще.

Отношението на Църквата към този вид дейности е твърде ясно и недвусмислено: Тя забранява на своите членове да посещават гадатели и врачки, а още повече да извършват подобна дейност. Същността, която се крие зад тези практики застрашава духовното здраве, поради навлизането в твърде опасната окултна област. Именно в нея е източникът на сила и познание у екстрасенси, гадатели, врачки. Те са инструменти на падналите духове в борбата им за човешките души. Липсата на достоверна информация за тях прави много хора лесни жертви на окултно влияние. Църквата винаги е предупреждавала за опасността от общуването с тъмните сили и техните представители сред хората. Св. Иоан Златоуст нарича гадателя “зъл демон[9]”, а св. Ефрем Сириец определя като “душевни окови” врачуването и гадаенето[10].

Вярата в НЛО също е твърде характерен белег на духовно-заболялото човечество. Наистина НЛО съществуват, но това не са някакви представители на извънземни цивилизации и “наши космически братя”. Все повече от сериозните изследователи на този въпрос твърдо застават зад позицията, че явяванията на НЛО също имат окултен характер[11]. Тези учени считат, че проявите на НЛО са до голяма степен вариации на демоничния феномен[12]. За съжаление литературата по тази тема в по-голямата си част удовлетворява повърхностния интерес към сензационното, отколкото търсенето на истината за тези странни явления. Въпреки това за православния християнин веднага става ясна приликата между тях и описаните в богатата църковна литература и особено в Житията на светиите, случаи на срещи с бесове – зли духове[13].  Контактите с НЛО са съвременна форма на окултните феномени, съществуващи векове наред[14].

От изложеното дотук се налага извода, че голяма част от суеверията, в които изпада днешния човек, са свързани с окултизма. Той се дефинира най-общо като тайно, скрито учение, насочено към свръхестественото, мистичното и магичното[15]. Окултизмът може да бъде квалифициран  и като задълбочена форма на болна мистика, чиято същност е контактуването с паднали ангели. Неговите разнообразни прояви отразяват пълната му противоположност на благодатното общуване с Бога в Църквата. А съвременната псевдокултура възпитава положително отношение към всичко свързано с окултизма. Според нея няма нищо вредно, а още по-малко грешно, в спиритизма, астрологията, контактите с НЛО. Напротив, всичко това се схваща като откриване на непознати сили и същности, които помагат на хората. Това е една от големите заблуди на нашето време, когато човек лесно отдава своята безценна душа на всякакви окултни ”експерименти”. Той отчаяно се нуждае от превъзпитание по отношение на окултизма[16]. С него е призвана да се заеме Църквата, чиято духовна ограда е спасителна стена от демоничните влияния. Трудността произтича от факта, че хората все по-малко са склонни да разбират и намират истината, която им се предлага от Божията благодат в Църквата. Лъжеученията са много по-атрактивни и забавни; те предлагат изява на неподозирани човешки способности, но в крайна сметка имат една обща цел – отдалечаване на човека от Бога и общение със сатаната[17].

Окултизмът е духовна болест, която се лекува само чрез синергията между човешката воля и Божията благодат. Човекът трябва ясно да осъзнае злата същност на всички суеверия и окултни практики и с цялата си душа да се противопостави на тяхното пагубно влияние. Църквата има сили чрез св. тайнства да разкрие пред търсещия човек необятната Божия любов и милосърдие.

__________________________

*Източник – http://vseh-svjatih.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Енциклопедия А-Я, БАН, С., 1974, с. 796.

[2]. Архимандрит Лазар, Грехът и покаянието в последните времена, С., 1998, с. 14.

[3]. Penguin Dictionary of Religions, ed. by John R. Hinnells, 1997, c. 52.

[4]. Акенбърг, Дж. и Уелдън, Дж., Факти за астрологията, С., 1994, с. 23.

[5]. Пак там, с. 39.

[6]. Толковая Библия, т. 2, Спб., 1911-13, с. 445.

[7]. Акенбърг,… пос. съч., с. 40.

[8].  Пак там, с. 56.

[9]. Православната Църква за окултизма, Сборник беседи, статии и разкази, 1998, с. 72.

[10]. Пак там.

[11].  Йеромонах Серафим Роуз, Православие и религия будущего, Москва, 1992, с. 76 сл. сл.

[12]. Акенбърг, Дж. и Уелдън, Дж., Факти за окултизма, С., 1994, с. 10.

[13]. Роуз,… пос. съч., с. 108

[14]. Пак там, с. 102.

[15]. Акенбърг, пос. съч., с. 11.

[16]. Пак там, с. 50.

[17]. Православната Църква за окултизма…, с. 184.

Изображение – авторът на статията, свещеник Иван Латковски. Източник – http://vseh-svjatih.blogspot.com.

От протестантизъм към Ню Ейдж и новоезичество: един български феномен

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Отношението към различните религии и религиозните общности у нас и по света най-общо може да бъде сведено до 3 основни вида:

– Безразлично отношение, базиращо се на религиозна неграмотност и духовна индиферентност.

– Безкритично и либерално отношение, одобряващо съществуването на всякакъв вид религии и движения на религиозна основа.

– Осъзнат и последователен плурализъм, отчитащ правото на всеки човек да изповядва дадена вяра при условие, че тя не засяга интересите, правата и свободите на останалите хора и на обществото като цяло.Като неделима част от вселенското православие Българската православна църква споделя плуралистичната нагласа спрямо съществуването на различните религиозни вярвания. Не е необходимо да правим историческа ретроспекция, за да илюстрираме добре известната толерантност на православните християни, които – без да изпадат в религиозен релативизъм – съзнателно се стремят да виждат преди всичко Божия образ в другия, в различния по вяра човек. Същевременно Православната църква ревностно отстоява и пази догматичната, етичната и литургичната устойчивост на своето учение и духовен живот. Последното е особено важно за личностния и духовен интегритет на всички православни хора, съдейства за оздравяване и стабилизиране на духовния климат в обществото и безусловно подпомага цялостното развитие на народите по земята. Ето защо православието с тъга констатира отклоненията от пълнотата на Свещеното Писание и Свещеното Предание и с тревога се отнася към религиозните деформации, до които тези отклонения често водят.

В този пореден брой на нашия бюлетин се илюстрира именно рискът от смесването на православната духовност с други религиозни традиции. Подчертава се също и опасността от пълното отричане на православните догмати и канони, които за Църквата Христова са щит срещу всички „Троянски коне“, търсещи начин да я превземат, ако е възможно, отвътре и в края на краищата да я разрушат. За обществото православните догмати и канони винаги играят ролята на фактори, които носят благословение на съответния народ, поощряват отговорността, градивността и  цялостната стабилност на социалния му живот.

Настоящата статия се базира върху конкретни данни и свидетелства на пострадали хора, които са се измъкнали от здравата „прегръдка“ на  новопоявила се секта с български произход. Нейната деструктивна дейност беше извадена на светло в последните два месеца[1] благодарение на общите усилия на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“, наши видни учени и доблестни представители на национални медии като Би Ти Ви, ежедневниците „24 часа“ и “168 часа“ и други.

І. EPOCH (Ecclesia Protestanto Orthodoxa Catholico Hebraica), Градът на Христос или The City of Christ, Нови Ерусалим, Съборна църква, богомили, Институт по трансцендентна наука, Сдружение „Академия Орфика“, Тракийска църква са част от имената, зад които се крие една и съща българска секта. Тези имена също така отразяват и „еволюцията“, която изживява тази общност в периода от 1994 година до днес.

Създатели на общността.

ЕПОХ или Градът на Христос е създадена от двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски. Техните родители са протестанти, които дълги години посещават ІІ-ра Евангелска Петдесятна църква в София. Стефан и Цветан израстват в същата среда, а по-малкият брат Цветан за известно време дори е ръководител на младежката секция на тази протестантска общност, което не му попречва по-късно да работи и като псалт (църковен певец) в православния столичен храм „Св. Неделя“.

Цветан завършва музикалната консерватория „Професор Панчо Владигеров“ в София със специалност оперно пеене и не спира да търси пресечни точки между изкуството, душевната екзалтация и религията. Около 1992 година Цветан заедно със свои приятели и съмишленици гравитират около сектата на Георги Бакалов Слово на живот и активно участват в динамичните процеси,свързани с оформянето и разпадането на най-различни групи от протестантски тип.

По-големият му брат Стефан завършва у нас медицина, но в самото начало на демократичните промени емигрира в САЩ и заживява в Калифорния, където се бори за оцеляване и попада в различни религиозни групи, между които е и така наречената Мелхиседекови братя. Най-вероятно там у него се запалва идеята да основе собствена религиозна общност в България и за целта използва своя брат Цветан. Стефан е идеологът, Цветан е лицето на новата секта.

Възникване на сектата.

В средата на 90-те години на ХХ век Цветан Гайдарски е главен пастор на Нови Ерусалим. Впоследствие започва да действа чрез други лица. Така през 1998 година в Троян е регистрирано местното поделение 11 на Национален алианс „Обединени Божии църкви“ на името на Димитър Дакашев, съпругата му Мариела Дакашева и Мария Гайдарска, майка на двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски.

Междувременно Стефан дава насоки от Америка, а групата в България вербува нови членове сред всички християнски деноминации, включително и сред православните. Около 2000 година Цветан за пръв път споделя с Димитър Дакашев възхищението си от посланията, закодирани в иероглифите на гробните камери в египетските пирамиди, на които „се подчинявали дори и ангелите“. Цветан Гайдарски започва да се държи все по-безпардонно и да внушава на всички свои съмишленици, че е Божи пратеник, призован да поведе посветените в тайната общност, а на следващ етап да завладее и душите на всички вярващи от останалите деноминации.

През 2003 година започват радикални промени в идеологията и оформянето на култовите пространства на сектата, която провежда своите събрания в апартаменти в София на улица „Московска“ № 27, на площад „Славейков“ № 8, в Зона „Б-5“ (блок 5) и други[2]. Междувременно се правят опити за сформиране на групи и в градове като Троян, Бургас и други.

Сдружение „Академия Орфика“ е най-новото и обществено приемливо лице на сектата. Сдружението представлява класическа форма на сектантска мимикрия чрез културно-образователна дейност за „възраждане“ на древната тракийска култура. Директор на „Академия Орфика“ е Цветан Гайдарски; той, както и брат му не пропускат да изтъкнат, че са официално вписани в регистъра за меценати на Министерството на културата на Република България. Очевидно чрез някаква схема за дарения или сътрудничество това сдружение си е „закупило“ формално обществено признание в лицето на министерски чиновници, които или не подозират какво се крие зад този „меценат“, или проявяват непростимо безразличие. Така чрез „Академия Орфика“ братята Гайдарски работят в три главни направления: институционализиране на идеите и присъствието на сектата в българското общество; развиване на дейност, която им носи финансови приходи от представянето на „тракийски“ спектакли в читалищата из страната, от продажбата на книги, аудио- и видеоматериали и т. н.; и най-вече – „зарибяване“ за сектантските идеи на Гайдарски на нищо неподозиращите младежи и девойки, които с ентусиазъм се включват в живота на групите, ангажирани с музикално-поетични и танцови занимания по проектите на „Академия Орфика“. Изкуството е най-прекият път към сърцата и умовете на младите хора, които са много важна за братята Гайдарски целева група, от която те имат жизнена нужда за набиране на свежи, наивни и себеотдайни членове за тяхната секта.

Учение

Тръгвайки от либералното протестантство, свързано с „кръщаването със силата на Светия Дух“ и „говоренето на езици“ (евангелистко петдесятничество), сектата на братята Гайдарски с всяка измината година се отдалечава все повече от християнството. Постепенно или пък с решителна авторитарност Стефан и Цветан въвеждат в учението и практиките на общността окултно-масонски идеи и символи, кабалистични подходи, египетски езически елементи, медитация. След 2003 година братята все по-безцеремонно натрапват вярвания, уж свързани с тракийско-орфическите мистерии от древността. Без съмнение това е свързано с изобилието от археологически открития по нашите земи през този период. Стефан и Цветан Гайдарски добре се ориентират в културно-пазарната ситуация и се опитват да извлекат лични материални изгоди, флиртувайки с потребността на българина да се почувства наследник на велико минало, пък било то и безвъзвратно изживяло времето си езичество.

Ако дотогава водачите на сектата са се обличали в одежди, сходни с тези на православните и римокатолическите свещеници, и са се наричали „пастири“ и „епископи“, то през последните няколко години Цветан Гайдарски започва да използва и думата „жрец“.

Библията вече не е върховен авторитет за лидерите. Те се вдъхновяват от от окултистка и езотерична литература, от египетската „Книга на мъртвите“, от „древни тракийски писмена“, уж разчетени от Стефан Гайдарски и т. н.

Личността на Христос започва да се замества с образите на Орфей, с египетското слънчево божество Хорус с глава на сокол, и с някакво хибридно божество, което „Божиите пратеници“ наричат Тион Иисус, тоест слагат знак на равенство между вакханския езически бог Дионис и Спасителя на човечеството Иисус Христос. Също така се пропагандира божествеността на мъжкото и женското начало, което води и до обожествяване на човека.

Кулминация на идеологическото си видоизменение сектата изживява с публикуването на книгите на Стефан Гайдарски „Тракийски послания“, „Тракийски мистерии“ и най-новата „Тракийското Писмо Декодирано – ІІ“ (2006 година). Те излизат под авторското име – д-р Стефан Гайд. Днес тези книги са настолни за членовете на сектата и играят роля на „свещено писание“. Основната идея в тях е, че Орфей е пророчествал за Христос още преди Рождество Христово и че тракийското писмо предшества египетското и стои в основата на всички древни тайни религиозни знания, включително и в основата на Моисеевия закон, съхранен в Стария Завет.

Тук е мястото да напомним, че някои от най-видните български учени-траколози активно заявиха възмущението си, както от ненаучните публикации на Стефан Гайдарски, така и от факта, че чрез тях той разпространява сектантски идеи. Профeсор Валерия Фол, ст. н. с. д-р Георги Китов, профeсор Димитър Овчаров, профeсор Кирил Йорданов са някои от личностите, които през последната една година защитиха българската наука от поредното посегателство на самозванци и манипулатори, каквито, извън всякакво съмнение, са братята Гайдарски.

Практики

В началото сбирките на ЕПОХ преминавали в типично протестантски стил – молитвени събрания с пеене на протестантски химни, някои от които лично написани от Цветан Гайдарски. Към тях започнали да се прибавят и чисто инструментални изпълнения предимно на студенти от консерваторията в София, чрез което на последните се давало поле за изява, което допълнително ги привличало към членуване в сектата.

Въвеждането на нехристиянски практики като медитация и повтаряне на „тракийски мантри“ не закъснява. Бивши членове на сектата разказват, че по време на сеансите им се давали за повтаряне тракийски изрази, чието енергийно въздействие върху действителността било „преоткрито“ и „доказано“ от жреците на общността. Към подобни занимания са принуждавани и децата на членуващите в сектата, а това води някои от малолетните до психически отклонения и асоциалност, както свидетелстват техни загрижени близки[3].

Свидетелите потвърждават, че в „Градът на Христос“ широко се използва хипнозата, вследствие на която някои по-лабилни последователи получават пристъпи на холерична еуфория, пълно отчаяние или неуправляема агресивност. Там се практикува и така наречения ритуал „Оракул“, който – от гледна точка на православния духовен опит – представлява опасна смесица от хипнотично въздействие и демонично обсебване. Вследствие на участието си в този ритуал през 2005 година скулпторът Руси Русев полудява, след което напълно изчезва. И до ден днешен родителите му и семейството му – жена с две деца – нямат никаква открита следа и продължават да очакват неговото завръщане в дома им във Владая (близо до София).

С цел пълно контролиране на живота в сектата лидерите ѝ нарушават принципа за съхраняването на изповедната тайна. В съвета на „епископите“ на ЕПОХ се обсъжда всичко, което е научено за болките, дилемите и проблемите на членската маса. Така става възможно безпардонното направляване на отделните човешки съдби, както и на процесите в сектата като цяло.

Без да информират последователките си какво точно означава носенето на бели забрадки, гурутата в сектата заставят част от жените да изпълняват това предписание безпрекословно. Едва след напускането на сектата Зорница (32-годишна) разбира, че това я е задължавало да живее в безбрачие, за което личното ѝ мнение не е било потърсено.

Братята Гайдарски и техните най-близки сътрудници-„епископи“ никога не събират заедно всички свои последователи, а ги ръководят в отделни групи, които нямат никаква връзка помежду си. Те се състоят от около 10 човека и по правило дори не подозират за съществуването на останалите. Когато се появят недоволни или питащи членове, те биват пренасочвани към групата на вербовчиците, които всъщност вече не участват в никакви „богослужения“, а са натоварени със задачата да привличат нови членове към сектата. Осъзнаването на този факт от страна на някои вербовчици и духовната им неудовлетвореност са направили възможно излизането им от тази тоталитарна религиозна общност.

Когато някой член напуска сектата, се събират заседателите на Небесното Съдилище и издават присъди, които имат двойно действие – проклинат и унижават прогледналия човек и поддържат чувството за страх у заслепените последователи. Във връзка с напускането си на „Тракийската църква“  преди няколко години Димитър Дакашев и други хора като него са „осъдени“ от Небесното Съдилище по  следния абсурден и човеконенавистнически начин: „Понеже вашият съюз е без Божия Дух, неговото резцепление ще се разраства докако се разпръснете съвсем в сърцата и пътищата си. /…/ Това ще продължи докато останете сами, изоставени от всички близки и родственици около вас… /…/ Бог ще ви предаде на враговете ви и ще ви се случва това, от което се страхувате[4].“

Светилищата

Първоначалните домашни събрания на сектата на Гайдарски се организирали в помещения с украса, съчетаваща символични елементи с православен, римокатолически и протестантски произход. С времето обаче вътрешните пространства придобиват все по-ярък езически облик. В светилището на площад „Славейков“ и в други апартаменти започнали да се появяват египетски иероглифи и божества, окултни и масонски символи. Зад двата реда завеси, делящи „простосмъртните“ от лидерите на сектата, има две псевдоправославни изображения – на Христос и на подкупващо „свенлива“ жена, която трябва да представя св. Дева Мария. И двете изображения напомнят на православни икони, но нито Христос е с вписан кръст в нимба и със съпътстващите го букви Сый (гръцки O ΩN, ο ων =Вечносъществуващият), нито жената е посочена изрично като Майка Божия чрез църковнославянски или гръцки абревиатури. В капищата си жреците-“епископи“ имат тронове, а също и меч под ръка: вероятно за по-голям авторитет. Те кощунствено употребяват  хляб и вино като заблуждават последователите си, че това има нещо общо с Христовите Тяло и Кръв и с православното св. тайнство Причастие. Всъщност символиката е свързана не с Христовите изкупителни страдания, а с митовете за смъртта на Орфей и Озирис като метафора на сезонните цикли, плодородието и възраждането на земята.

Негативен опит на бивши членове на сектата

Зорница, Димитър и Мариела Дакашеви, Г. И. М., С. Г. и други бивши членове на сектата споделиха с нас, че в тази общност се извършат не просто неправославни и нехристиянски ритуали, но и неща, които заплашват цялостта на човешката личност и на семействата, тяхното благополучие, физическото и духовното им здраве.

–  Цветан Гайдарски изисква безпрекословно подчинение спрямо личната си воля. Има случаи, в които Цветан пита последователите си дали са готови да скочат от прозореца, например, ако той им нареди.

–  Някои от „епископите“ и редовите членове са изключително агресивни. Не са рядкост физическите, психически и съдебни заплахи с цел обезсърчаване на решилия да се избави от сектантската си зависимост. Случвало се е син да бие майка си и да я сваля на земята затова, че е напуснала общността и че не се поддава на манипулациите, внушаващи ѝ да припише цялото си недвижимо имущество на детето си, тоест на сектата. Оказването на натиск за приписване на жилища (бъдещи капища) в „името на Господа“ продължава и досега.

–  Заповядано е на Зорница да напусне работата си, както и да спре следването си в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Вследствие на това тя, която е самотна майка, вече четвърта година с труд изкарва прехраната си чрез наемна работа, която стои далеч под образователния ѝ ценз[5] и професионална квалификация[6].

–  Разваляни са семейства заради безплодието на един от партньорите.

–  Приятелският кръг на членовете на сектата е бил строго ограничаван само до съответната членска група. Лидерите категорично са забранявали лични контакти извън общността.

–  По време на „молитвите“ малките бебета са в отделна стая и майките им нямат достъп до тях, дори дечицата да посиняват от плач.

–  Зорница споделя, че повече от година след напускането си се е намирала в тежка депресия и не е можела да се грижи адекватно за дъщеря си; дори наливането на една чаша вода я е претоварвало извънредно много.

–  Синът и снахата на Г. И. М. не ѝ разрешават даже да погали внучето си, тъй като е напуснала „Тракийската църква“. По време на даваните от нас консултации други семейни двойки също споделиха, че законното им право да общуват с внучетата си е нарушено – системно им е отказван достъп до тях, децата са настройвани срещу бабите и дядовците им чрез внушението, че последните са техни най-страшни врагове.

–  В сектата се толерира доносничеството.

–  Даването на ежемесечен десятък от заплатата е задължително.

–  Доброволният труд в полза на сектата достига размери, застрашаващи оцеляването на цели семейства.

Анализът ни ще стане твърде дълъг, ако трябва да предадем всички болки, проблеми, раздели и разочарования, които сектата е причинила на свои бивши и настоящи членове. Затова ми се струва, че е уместно да спрем тук, предлагайки на вашето внимание някои изводи, които касаят сектантството въобще и сектата „Гайдарски“ в частност.

ІІ. Изводи

„Градът на Христос“ е пряко следствие от либералното протестантско схващане за легитимността на частното мнение и свободата да решаваш извън съборното съзнание и без съгласието на едната света, съборна и апостолска Църква – Православната.

Деформациите, до които се стига в сектата, в много голяма степен се дължат на протестантското отричане на Свещеното Предание и църковната иерархия.

Сектата е плод на мегаломанските и користни цели на своите създатели.

Сектата вербува млади хора, хора на изкуството, хора в нужда, възрастни жени, които не са богословски подготвени и нямат солиден духовен опит.

Сектата заплашва физическото, психическото и духовното здраве на своите членове.

Сектата разстройва семейния и професионален живот на своите членове.

Сектата създава синкретично учение от Ню Ейдж и новоезически тип, който днес е много популярен.

Лидерите не се колебаят да си служат с лъжи. За целта Стефан Гайдарски без свян лансира съчинени от него самия псевдонаучни теории за наличието на тракийско писмо и за значението на тракийската култура.

Сектата развива пропагандна дейност в София и страната като работи с местните читалища, които – без да подозират – стават домакини на нейната общественоопасна активност.

Мимикрията зад паравана на културното Сдружение „Академия Орфика“ (Удостоверение №3/04.09.2006 година; София, булевард “Евлоги Георгиев” № 72[7] – представлявано от Цветан Гайдарски), подпомагащо дейността на Министерство на културата, цели институционално признание, както и създаване на влиятелен кръг от спонсори и лоби сред обществения елит.

Сектата „Градът на Христос“ нарушава основни човешки права, поради което следва да бъде поставена под наблюдението и контрола на компетентните държавни органи.

В заключение трябва да подчертаем, че зачитането на религиозните права и свободи на българските граждани никога не бива да бъде прилагано механично и безкритично, защото подобен подход би могъл да заплаши други техни неотменими права: правото на личен и здравословен начин на живот, правото на образование, правото на труд, правото на свобода и щастие[8].

Обществото ни ще покаже зрялост, ако не допуска в недрата си влиянието на религиозност, която се самопревъзнася и безчинства. Всички сме отговорни за това в живота ни да вирее и процъфтява жизнеутвърждаващата вяра, която действа чрез любов. А истинската любов е „дълготърпелива, пълна с благост, … на неправда се не радва, а се радва на истина“ (1 Коринтяни 13:4, 6). Такава вяра, такава надежда и такава любов Бог да дари на всички ни, за да прославяме достойно името Му и да наследим вечно спасение! Амин.

_______________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. “Г. Вашингтон” № 47, София.

[1]. Става дума за периода май-юни 2007 година.

[2]. За новоезическите капища на групата става дума по-нататък.

[3]. Изпълняваме изричната молба на свидетелите да запазим пълната им анонимност, за да не бъде навредено на техни близки, останали в сектата.

[4]. Вж. пълния текст на присъдата в неправославния, но поучителен линк на пострадалите от сектата – http://www.lozata.info/svideteli.php?action=2

[5]. Зорница все пак завършва богословие в СУ „Св. Климент Охридски“, но след като се разделя със сектантите.

[6]. За определен период от време Зорница е работила като адютант на един от генералите в Генералния щаб на Българската армия.

[7]. На този регистрационен адрес не съществува приемна, офис или сграда с така посоченото име на сдружението.

[8]. От името на ЦРИК „Св. св. Кирил и Методий“ и на обществото като цяло благодарим на всички бивши членове и свидетели по случая за проявената доблест и активност в осветляването на вредната дейност на сектата „Градът на Христос“. Информираността е важна предпоставка за намаляване на отрицателното въздействие на сектантството в национален и международен мащаб.

Изображение: авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник http://novinar.bg.

Архимандрит Павел Стефанов

Днес названието „монтанизъм“ не говори нищо на хората с изключение на малцината, които са изучавали или се занимават с църковна история. Монтанизмът е християнско апокалиптично движение, което възниква през втората половина на II век в Мала Азия. То получава името си от своя основател – фригиеца Монтан, който след покръстването си твърди, че получава откровения от Светия Дух да поведе като пророк Църквата, за да посрещне наближаващия край на света. Подпомогнат от две жени – Максимила и Присцила, Монтан започва да събира мнозина последователи, които проповядват за Страшния съд и нуждата от суров морал и покаяние. Те забраняват втория брак, налагат нови пости, отричат божествената същност на Църквата и отказват да простят грехове, извършени след кръщението. Монтан критикува църковната иерархия като корумпирана и неспособна и поставя на първо място харизматичното пророчество. За него единствено възможен християнски идеал е отшелничеството и презрението към света.

Отначало монтанистите търсят вътрешна обнова на Църквата чрез възраждане на религиозния ентусиазъм, който е характерен за най-ранната епоха на християнството. Но през III век те създават отделни разколнически общности, в които се дава еднаква възможност на жени и мъже да станат презвитери и епископи. По време на гоненията монтанистите съзнателно търсят мъченичество. Може би най-известният привърженик на монтанизма е Тертулиан в Северна Африка, окачествяван като „баща на западното богословие“. Като духовно и харизматично движение монтанизмът се очертава като явна опасност за църковната иерархия. Той е осъден от редица отци и събори и през IV-V век е изкоренен от държавната власт, но в някои части на Мала Азия продължава да съществува до VIII век. Една от последните податки за него е указ на византийския император Константин V Погонат (744-775), с който нарежда на последните групи монтанисти да приемат православието, но те предпочитат да се самоубият в църквите си[1].

Кои са причините, поради които този разкол, разтърсил Църквата преди 18 века, заслужава да бъде изследван днес? На първо място трябва да се подчертае, че наред с гностицизма той е най-ранният пример за основната дихотомия, двата диаметрални принципа, на които според Макс Вебер се подчинява църковната история – харизматичност и иерархичност, „вяра“ и „религия“, свобода и контрол, често свързвани с интересите на мирянството и духовенството. Гностицизмът и монтанизмът като протичащи едновременно явления си приличат с това, че поставят на първо място възможността за ново мистично откровение и налагат краен аскетизъм. Но докато гностицизмът отрича основните постулати на християнството и е отхвърлен като еретическа, крайно лява негова критика, монтанизмът приема християнските догми и в идейния спектър заема крайно дясна, консервативна позиция, която отрича възможността за еволюция в Църквата.

На второ място, редица автори забелязват явните паралели между монтанизма и петдесетничеството, което се появява в началото на XX век в САЩ и днес е най-бурно растящото разклонение на християнството. Пряка връзка между тях няма, но приликите са поразителни. Общи характеристики на „пророчествата“ на монтанистите от II век и петдесетниците от XX век са говоренето на „чужди езици“ и тяхното „тълкуване“, истеричният смях, припадъците, животинските звуци, сънищата и виденията, смятани за „изява“ на Духа, както и засилената роля на жените в техните общини[2].

На трето място, монтанизмът има съвсем локални, български проекции в ново време. Всички негови особености се повтарят в едно харизматично движение, което възниква и се разпространява у нас между двете световни войни. Става въпрос за добросамарянството, което е основано от жена – баба Бона Велинова, възприема Хитлер като месия и е ликвидирано след 1944 година. Това движение също създава „духовна“ иерархия, която е независима от църковната, и си спечелва популярност с възстановяването на „древни“ църкви и манастири[3]. Един от тях е манастирът „Св. Петър и Павел“ между село Златар и Ивански, Шуменско.

С какви извори за монтанизма разполага съвременната наука? Тъй като всички писмени следи от това движение са ликвидирани от Църквата и държавата, нашата информация за него се ограничава предимно с откъси, цитирани в произведенията на враговете на монтанизма, както и с немалобройните оставени от него лапидарни и други надписи предимно в Мала Азия и Северна Африка. Опити да съберат и анализират монтанистките пророчества правят редица автори като Адолф Хилгенфелд, Натаниел Бонвеч, Курт Аланд, Дейвид Ауне, но класическата сбирка принадлежи на френския латинист Пиер дьо Лабриол (1874-1940), който първи обнародва гръцките, латинските и сирийските извори за гностицизма. С този труд той става доктор по литература в университета на Фрибур през 1914 година[4]. Трябваше да изминат повече от седем десетилетия, за да се появи нов сборник с монтанистки оракули и свидетелства. Дължим го на Роналд Е. Хайни, който изпуска 96 от текстовете, използвани от Лабриол[5]. Достоверността на някои от тези текстове наистина е съмнителна, а други нямат формата и структурата на пророчества. Но снизходителното и дори отрицателното отношение към тях, проявявано от свърхкритично настроени учени е неправилно. Трябва да се има предвид, че повечето монтанистки извори са запазени в съкратен и силно редактиран вид, извадени са от контекста и, образно казано, представляват изгърмяни „амуниции“ в религиозната пропагандна война през II-III век.

По-многобройни и по-запазени са паметниците на монтанистката епиграфика. Тяхното задълбочено търсене и събиране започва през втората половина на XX век, което означава, че по-ранните изследователи не разполагат с ограничен брой oт тях. При надписите се открояват два проблема – хронологията, защото почти всички са от сравнително късна епоха, и атрибуцията, понеже при някои трудно може да се установи дали са монтанистки или са свързани с някое от многобройните разклонения на ранното християнство. Още в началото на XX век такива надписи публикува Уйлям М. Рамзи (1851-1939), следван от неговите ученици Уйлям X. Бъклър, Джон Дж. К. Андерсън и особено Уйлям Колдър. Първа прави опит да ги систематизира Елза Гибсън през 1978 година[6]. Но големият прелом в тази област прави църковният историк Уйлям Табърни. През 1978 година той защитава в Мелбърнския университет огромна по обем докторска дисертация „Опозицията на Църквата и държавата срещу монтанизма[7]„. Като се опира на предишните находки и своите дългогодишни изследвания в азиатската част на Турция, Табърни издаде след 19 години в САЩ пълен корпус на монтанистките надписи[8]. Този труд, в който текстът обхваща 722 страници, сам по себе си е монументален и уникален. Прави обаче впечатление прекалената предпазливост на автора, който се колебае в идентификацията на редица надписи, въпреки че те съдържат явно монтанистки титли и термини.

Тертулиан е единственият голям църковен писател от първите векове, който защитава монтанизма, но в края на живота си напуска и него, за да основе своя секта. Днес се смята за установено, че към монтаниститс спада и редакторът на житието на св. Перпетуа и Фелицитата, които са измъчвани и убити за вярата през 203 година в Картаген[9]. Монтанисти се отбелязват и в житието на св. Поликарп Смирненски, изгорен на клада през 156 година.

На другия полюс са произведенията на ангимонтанистката полемика. Те не са многобройни в сравнение с големия географски диапазон и продължителността на спора между православието и монтанизма. При това, както отбелязва Соаре, „някои от тях не издържат на кръстосан разпит”, тоест на взаимно сравнение[10]. Видни църковни отци, които пишат за монтанизма са св. Иполит Римски, Ориген, св. Eпифаний Кипърски, Дидим Слепеца, Филастрий Брешски, блажени Августин Ипонски и други. Този поменик завършва с името на св. Иоан Дамаскин (VIII век), който в труда си „За ересите“ (глава ХLIX) разделя неправилно монтанистите на две групи – катафригийци и пепузиани (по гръцки Пепуза – родното място на Монтан)[11]. Тази грешка подсказва, че св. Иоан не разполага с преки сведения за тях.

Като брой изследванията за монтанизма са по-малко от тези за св. Игнатий Антиохйски, гностицизма и юдеохристиянството. Такова пренебрежение към темата е странно, ако се вземе предвид голямото влияние, което монтанизмът оказва върху оформянето на църковното учение и организация. За мнозина темата е изчерпана и основните характеристики на това религиозно движение са установени. Въпреки това продължава да се проявява интерес към монтанизма и редовно се публикуват изследвания за различни негови аспекти.

Първите научни трудове, които в различна степен засягат и монтанизма, са църковните истории от XVI-XVII век на кардинал Цезар Бароний (1538-1607)[12], от чийто руски превод преписва два века по-късно преп. Паисий Хилендарски, и Себастиан Льонен дьо Тилмон (1637-1698)[13]. През XVIII век като критици на монтанизма се изявяват Готфрид Арнолд (1666-1714), Готлиб Вернсдорф (1668-1729), Кристиан Валх (1726-1784)[14], Йохан Лоренн Мосхайм (1693-1755) – канцлер на Гьотингенския университет и привърженик на обективната църковна история.

През XIX век настъпва епохата на либералното немско богословие, доминирано от новата Тюбингенска школа. Монтанизмът е засегнат в църковните истории на такива учени като Йохан Неандер (1789-1850), Албрехт Ричъл (1822-1889), Фердинанд Баур (1792-1860), Жан Ревий (1854-1908), Ернест Ренан (1823-1892), Карл Швеглер (1819-1857), Карл Георги (1802-1867) и, разбира се, X. дьо Соаре. Прилагането от Баур и неговите ученици на Хегеловата диалектика и техният суров рационализъм при изследването на раннохристиянската древност днес звучат анахронично[15]. Те представят монтанизма като съживен или оцелял вид „първоначално“ християнство, което води отчаяна борба срещу засилващото се православие и неговата църковна организация. Джон Уейл нарича монтанизма „изгубената петдесятна пролет на Църквата[16]„. Ернест Ренан го окачествява като „най-забележителното от тези съвсем естествени завръщания към апостолския дух“, а на друго място пише, че е „пресилване…, но като всички пресилвания е оставило дълбоки следи[17]„.

Неандер преувеличава значението на Монтан в историята и схваща монтанизма като реакция на извращаването на християнството от страна на гностицизма[18]. Доводите на Неандер се разработват от Ревий, Соаре и Ренан. В противовес на тях Баур и неговият ученик Швеглер виждат в монтанизма измислено име, с което се означават някои духовни течения през II век и по-късно. За Швеглер самото съществуване на Монтан е съмнително. Той предполага, че монтанизмът е юдеохристиянство, което се противопоставя на езическото християнство[19]. Затова опитът на Джон Форд да анализира монтанизма като „юдеохристиянска ерес“ съвсем не е нов[20].

На противоположното мнение е Ричъл, който търси корените на монтанизма не в юдеохристиянството, а в езическото християнство. Според него ентусиазмът на Монтан издава влиянието на древен езически, а не еврейски култ. Монтанистката съпротива срещу засилващата се иерархизация се дължи на убеждението, че тя не идва от апостолите. Според Ричъл хилиазмът и легализмът са общи черти на монтанизма и православието[21]. Уйлям Френд изразява мнението, че пророческият транс и екстазните откровения на монтанистите вероятно се дължат на езическите религии във Фригия[22]. Андрю Донтън-Фиър отива по-далеч и направо свързва буйствата на монтанистките пророци с култа към Аполон[23]. Но през последния половин век хипотезата за езическия произход на монтанизма започва да губи почва и такива възгледи се изказват все по-рядко. Повечето съвременни църковни историци го възприемат като християнско движение.

Със задълбочените си трудове за монтанизма Пиер дьо Лабриол остава може би ненадминат изследовател на това движение. Но той не е изчерпателен, защото не включва свидетелството на летописеца Михаил Сириец и епиграфските паметници, открити по негово време. Като примерен римокатолик Лабриол не е съгласен, че монтанизмът възстановява древното непорочно християнство. Според него въпроси пророческите си изблици, апокалиптичните очаквания и ригористичния отказ да предадат вярата, монтанистите са еретици, които се представят за въплъщение на „Утешителя“ (Светия Дух), обещан от Христос[24].

След възникването на социологията през XIX век западните църковни историци не закъсняват да усвоят нейния понятиен апарат и методология. Още в трудовете на Ренан и Харнак се проявява интерес към културните конфликти и политическото измерение на апокалиптическата мисъл. През XX век този аспект на монтанизма се разработва от В. Шепелерн, Курт Аланд и особено от Уйлям Френд. Като следва Фердинанд Баур и Ханс фон Кампенхаузен[25], Фредрик Клауитър в дисертацията си задава въпроса дали монтанизмът е пророческо реформаторско движение, което протестира срещу секуларизацията и духовния упадък в Църквата, или то е религиозна фасада на политически бунт на християнските мъченици срещу Римската империя[26].

Харнак и Ричъл отстояват позицията, че монтанизмът и гностицизмът са двете сили, които произлизат от християнството и постепенно стават негови врагове. Победата над тях утвърждава ортодоксията в ранната Църква. Почти всички изследователи смятат монтанизма и гностицизма за непримирими крайности, но има и изключения. Карл Фрьолих не приема така наречената от него „триъгълна теория“ на църковната история в хегелиански дух, която започва от Баур и е популяризирана от Харнак. Според нея Църквата се бори едновременно на три фронта – гностицизма, езичеството и монтанизма. Според Фрьолих монтанизмът и гностицизмът са близки със стремежа си към езотерично познание и крайния си аскетизъм[27]. Това мнение се споделя от Франсоаз Бланшетиер, която смята, че монтанизмът „има известно родство с някои гностически идеи[28].“ Но почти всички други учени отхвърлят евентуалната връзка между двете движения и смятат, че те са антагонистични.

Преди няколко години беше публикувана първата англоезична монография за монтанизма от 1878 година насам[29].Авторката Кристин Тревит от Уелския университет по убеждения е квакерка и фиминистка. Тя не крие убежденията си, когато подценява и иронизира православните позиции. Трудът на Тревит е разделен на четири глави, в които тя анализира отношението на Иполит Римски и Тертулиан към „новото пророчество“, монтанисткото учение, ролята на жените и съдбата на монтанизма. Въпреки претенциите за изчерпателност, книгата на Тревит не е съвсем обективна и може да бъде коригирана или допълнена в редица отношения.

През последния половин век науката преобладава мнението, че не е достоверно съобщението на ересиолозите за принадлежност на Монтан към религията на Кибела преди неговото покръстване. Напоследък Вера-Елизабет Хиршман основателно се противопоставя на тази свърхкритичност и търси приемственост между оргиастичния култ на езическата богиня, свързан със скопяване, и екстатичното пророкуване на Монтан, свързано с краен аскетизъм[30].

Най-новата монография за монтанизма принадлежи на полския римокатолически свещеник и патролог от Катовице Ян Катовице[31].

Православната богословска традиция досега не е създала монография за монтанизма. Популярният в продължение на десетилетия учебник но църковна история на Евграф Смирнов, издаден от Св. Синод, разглежда темата в една кратка и нелишена от противоречия глава. В първото изречение монтанизмът е нареден сред ересите от II и III век, а във второто се заявява: „Монтанисткото учение има характер не толкова еретически, колкото разколнически[32]„. Не се споменава, че преди покръстването си Монтан е жрец на Кибела или че някои разклонения на монтанизма изповядват монархиански убеждения, което ги превръща в еретици. Не отговаря на историческата истина и твърдението на Смирнов, че монтанизмът съществува „до VI столетие и дори по-късно[33]„.

Най-големият руски църковен историк Василий Болотов очдeля също внимание на монтанизма. Според него той заема средно положение между ерес и разкол, но същевременно го нарича „секта“. Болотов подчертава, че монтанизмът не е оригинално явление и намира основни различия между него и гностицизма. Същевременно той открива и някои външни прилики между тях – допълнителното откровение и новите писания, поставянето над църквата и обявяването ѝ за „ретроградна“ и „нисша“. Болотов, който ползва предимно труда на Бонвеч, се съмнява, че някои клонове на монтанизма изявяват монархиански тенденции[34].

В своята кандидатска дисертация българският църковен историк Тодор Събев има повод да разгледа монтанизма, но изложението му е лаконично и компилативно. Като се позовава на В. Болотов, М. Поснов и някои западни историци, той повтаря, че монтанизмът заема средно положение между ерес и разкол, защото не се отличава в догматическо отношение от църковното учение. Събев подчертава противоречието, че въпреки декларирания ригоризъм на монтанистите те са обвинявани често от своите противници в морални прегрешения[35].

Монтанизмът заслужава внимание и проучване, защото на първо място не е статична или изчерпана тема. За разлика от патрологията, в която откриването на нов извор граничи със сензация, днес непрекъснато се разкопават и публикуват нови монтанистки надписи. Това движение може да обясни редица от тенденциите и особеностите на ранното християнство, което е много по-богато на различни и дори противоречиви форми, отколкото се смята. То допринася за изясняване на полемиката около властта, харизмата, ролята на жените и миряните, развитието на библейския канон, оформянето на тринитарното учение в древната Църква. Уейл поставя монтанизма начело на дългата фаланга от „революционни хилиасти и мистични анархисти” от Средновековието (Йоаким Фиорски, флагелантите, квиетистите) през антиномистите и квакерите от XVII век до модерните адвентисти и мормони[36].  Енциклопедия „Колумбия“ включва сред „потомците“ на монтанизма дори модерни мистици като Емануел Сведенборг и Едуард Ървинг[37]. Неслучайно от монтанизма извеждат своята далечна генеалогия и към него изпитват афинитет някои от най-нашумелите течения в съвременното християнство – харизматичното и феминисткото. Монтанизмът заслужава да бъде проучен, но не с остарялата методология на позитивизма и либерализма от XIX век, а с прозренията на социологията на религията, психоисторията и психоанализата от XXI век.

________________________________

*Материалът на хартиен носител беше предоставен от автора, през 2011 година, но поради различни обективни причини не можа да бъде публикуван през 2011 и 2012 година.

[1]. Theophanes Chronographa. Ed. С. de Boor. Т. I. Leipzig, 1839, p. 401.

[2]. Nеo-Montanism [1901-present]. htpp://www.bible.ca/tongues-neo-montanism.htm; Robeck, Jr.,  C. M. Montanism: A Problematic Spirit Movement. – Paraclete, 15, 1981, № 3, 25-30.

[3]. Вълчинова, Г.,  Балкански ясновидки и пророчици от XX век. С., 2006.

[4]. Labriolle, P. de, Les Sources de l’Histoire du Montanisme: textes grecs, latins, syriaques. Paris, 1913, (Collectanea Friburgensia, 24) (reprint – New York, 1979); Idem, La Crise montaniste, Paris, 1913.

[5]. Heine, R., E., The Montanist Oracles and Testimonia, Macon (GA), 1989.

[6]. Gibson, Е., The ‘Christians for Christians’ Inscriptions of Phrygia: Greek Texts, Translation and Commentary. Missoula (MT), 1978 (Harvard Theological Studies, 32).

[7]. Tabbernee, W.,  The opposition to Montanism from Church and State (PhD thesis). Melbourne University, 1978.

[8]. Idem, Montanist Inscriptions and Testimonia: Epugraphic Sources Illustrating the History of Montanism. Missoula (MT), 1997 (Patristic Monograph Series, 16).

[9]. Издание: Salisbury, J. E.,  Perpetua’s Passion. London, 1997. Изследване: Habermehl, P., Perpetua und der Aegypter oder Bilder des Boesen im frühen afrikanischen Christentum. Ein Versuch zur Passio sanctarum Perpetuae et Felicitatis. Berlin und New York, 2. ueberarb. Aufl. 2004 (Texte und Untersuchungen zur Geschichte der altchristlihen Literatur, 140). Опит за тълкуване на мъченичеството от позициите на юнгианската психоанализа е книгата на Франц, М.-Л. ф., Мъченичеството на Перпетуа. Психологическо тълкуване на нейните видения. Плевен, 2006.

[10]. Soyres, H. de,  Montanism and the Primitive Church, Cambridge,1878 (reprint 1965), 4-5.

[11]. Руски превод – Иоанн Дамаскин, св., О ста ересях вкратце.       http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=6.

[12]. Baronius, C.,  Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198, T. 1-12, Roma, 1588-1607.

[13]. Tillemont, S. de, Histoire des empereurs et des autres princes qui ont regnè durant les six premiers siècles de l’Eglise, de leur guerres contre les Juifs &c. T. I-VI. Paris, 1690-1738.

[14]. Walch, C. W. F., Entwurf einer vollständigen Historie der Ketzereyen. Spaltungen und Religionsstreitigkeiten bis auf die Zeiten der Reformation. 11 Tle. Leipzig, 1762-1785.

[15]. Koepf, U., Historisch-kritische Geschichtsbetrachtung. Ferdinand Christian Baur und seine Schueler. Sigmaringen, 1994 (Contubernium, 40).

[16]. Whale, J. S., Montanus. – Expository Times. T. 45, 1934, p. 497.

[17]. Renan, E., Marc-Aurèle et la fin du monde antique (Histoire des origines du Christianisme. T. VII). Paris, 1891, p. 209.

[18]. Neander, A., A Allgemeine Geschichte der christlichen Religion und Kirche, 4. Ausg. Gotha, 1863-1865; Idem, Antignostikus. Geist des Tertullians und Einleitung in dessen Schriften. Berlin, 1849.

[19]. Schwegler, K., Der Montanismus und die christliche Kirche des 2. Jahrhunderts. Tuebingen, 1841.

[20]. Ford, J. M., Was Montanism a Jewish Christian Heresy? – Journal of Ecclesiastical History, 17, 1966, 145-158.

[21]. Ritschl, A., Die Entstehung der altkatholischen Kirche, Bonn, 1850: 2. Ausg. 1857.

[22]. Frend, W. C., Montanism: A Movement of Prophecy and Regional Identity in the Early Church. – Bulletin of the John Rylands University Library, 70, 1988, № 3, 25-34.

[23]. Daunton-Fear, A., The Ecstasies of Montanus, Studia Patristica, XVIII, 1982, 648-651.

[24]. Labriolle, P., de, La Crise montaniste, p. 134 ff., 156 ff.

[25]. Campenhausen, H. von, Kirchliches Amt und geistliche Vollmacht in den ersten drei Jahrhunderten, Tuebingen, 1953; Idem, Die Entstehung der christlichen Bibel. Tübingen, 2003.

[26]. Klawiter, F. C., The New Prophecy in Early Christianity: The Origin, Nature and Development of Montanism AD 165-220 (PhD thesis), University of Chicago, 1975. Idem, The Role of Martyrdom and Persecution in Developing the Priestly Authority of Women in Early Christianity: A Case Study of Montanism, Church History, 49, 1980, 251-261.

[27]. Froelich, K., Montanism and Gnosis, Orientalia Christiana Analecta, 195, 1973, 91-111.

[28]. Blanchetière, F., Le Montanisme original, Revue des sciences religieuses, 53, 1979, p. 19.

[29]. Trevett, C., Montanism: Gender, Authority and the New Prophecy, Cambridge, 1996, xiii. 299 pp.

[30]. Hirschmann, V.-Е., Horrenda Secta. Untersuchungen zum fruehchristlichen Montanismus und seinen Verbindungen zur paganen Religion Phrygiens, Stuttgart, 2005 (Historia. Einzelschriften. 179).

[31]. Slomka, J., Nowe proroctwo. Historia i doktryna montanizmu. Katowice, 2007 (SACH S. № 4).

[32]. Смирнов, Е., История на християнската Църква. Ч. I (от шестото поправено и допълнено издание на оригинала), Варна, 1899, с. 116.

[33]. Пак там, с. 119.

[34]. Болотов, В. В., Лекции по истории древней Церкви. Т. II. История Церкви в период до Константина Великого, М., 1994, 348-367.

[35]. Събев, Т., Из историята на християнската Църква (религиозното и нравствено състояние на християните през първите три века). С., 1958, 161-163.

[36]. Whale, J. S., op. cit., 496-500.

[37]. Montanism, The Columbia Encyclopedia, 6^th ed., 2001-2005; http://www.bartleby.com/65/Montanis.html.

Изображение: авторът на статията, архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източник – Гугъл БГ.

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

III. СЪВРЕМЕННО МЯСТО НА НЕДЕЛНИТЕ УЧИЛИЩА КАТО НАЙ-ВАЖНАТА ЧАСТ ОТ ПРОСВЕТНАТА МИСИЯ НА ЕДНАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА.

Проблемите и състоянието на неделните училища в България показват, че трябва да се намерят решения, които да дадат максимален резултат в осъществяването на просветната мисия на Църквата. Тези решения са свързани, както с изготвянето на подходящи програми, така и с процента на съпричастност на другите институции към проблемите на тази мисия. Важно е хората, които работят и разрешават тези въпроси, да намерят средства да се справят с трудностите и да градят и възстановят нещо, което отдавна е разрушено. Учителите, които са преки съизпълнители на тази важна църковна мисия, трябва да бъдат личности, интересни и обаятелни събеседници, мъдри съветници; хора, които ще оставят в детското съзнание траен отпечатък и ще поставят коректив в детската „съвест”. Но най-важното е те да бъдат част от живия живот на Църквата.

За да стане всичко това реалност, учителят трябва да знае своето място до православния свещеник и да не забравя важните задачи, които следва да изпълни. Целите, които си поставя, трябва да са винаги и изцяло съобразени с духа в Църквата.

1. Енорията – място за осъществяване на тази цел

Енорията (от гръцки език ενορια) е „по-голяма или по-малка по площ територия, на която живеят православни християни, обгрижвани в духовно отношение от канонично ръкоположен свещеник“[143]. Този свещеник (или свещеници) служи в храма, който е „център“ на тази енория. Там се осъществява мисията на Църквата, била тя просветна, пастирска, апологетическа или катехизираща. Нито една от тези мисии не съществува извън богослужението.

Същността на просветната мисия на Църквата, нейната цел и нейния смисъл се съдържат в Литургията на оглашените. В нея откриваме благодатното Божие присъствие, припомняме си защо Христос е дошъл на земята, на какво е искал да ни научи. „…Превъзходството на човека е заложено в знанието и това не търпи никакво съмнение. В него са съхранени много неща, които крале не могат да купят с всичките си богатства, над които не се разпростират техните заповеди, за които техните съгледвачи и доносници не могат да донесат никаква вест, до чийто родни страни не могат да доплават мореплаватели и откриватели.“[144]

Истинското знание, което е проповядвал Христос, в същността си е Любов. Вярата и надеждата в Любовта са нашето спасение, чрез което ние ще влезем в Царството Божие.

Докато в ранните дни на християнството, когато се е оформял църковния живот, „християни се създаваха, а не се раждаха“ по думите на Тертулиан, то в днешно време има православни държави,където е „атракция^” светото тайнство Кръщение да се извършва над възрастен човек. Например, на остров Кипър, където Църквата е много близо до държавата, където светското образование и енорията дават много предимства на религиозната просвета, няма семейство, което да не е кръстило децата си до една година. Живият живот на Църквата, молитвите и беседите са ежедневие. Дори и в най-малкото населено място има храм, пълен с вярващи християни, които познават богослужението и рядко пропускат да учасват в него. В манастирите живеят и служат по няколко десетки монаси, като на техните служби също присъстват много миряни. Те се причестяват редовно и се грижат за духовното си усъвършенстване. Техния църковен живот има характер на истинско здраво общество от добри християни. А този живот всъщност е самата Църква, чиято глава е Иисус Христос и към който и ние се стремим. Това съвсем не означава, че ние не живеем, или поне, че не можем да живеем така. Външният блясък и средствата, които Кипърската архиепископия отпуска за религиозната просвета са наистина впечатляващи. Но главата на този живот, на тази Църква е Един, Литургията е една, молитвите, които са нашето спасение, са едни и същи. Ние също живеем с вярата и надеждата в Любовта.

Проблемите у нас са много, но навсякъде има такива. Само ще спомена, че много от жителите на остров Кипър, по време на окупацията от турците през 1974 година са изгубили децата и братята си. Повечето от тях още не знаят дали близките им са живи или лежат в турски затвори. Остава им само да се молят постоянно за тях.

Задачите, не търпящи отлагане в България, които са нужни за приобщаването и връщането към християнските корени, трябва да бъдат решавани в енорията – най-малката и сплотена част в Църквата.

Какво представлява енорийският живот? Къде е неговата роля в обучението на младите?

Енорийският живот е съсредоточен в Литургията. В нея няма излишни моменти, няма дума, която да няма спасително значение. Всеки член на Църквата има място и важна мисия, която трябва да развива и изпълнява. Свещеникът и учителят са тези, които изпълняват образователната мисия на Църквата в частност. Тя е най-важната и основополагащата, която разгръща същността на истинското знание за Бога. „Какво тогава трябва да бъде християнското образование, ако не въвеждане в живота на Църквата, разбиране на неговия смисъл, съдържание и цел? И как иначе може някой да бъде въведен в този живот, освен с участие в Литургията, от една страна, и с обяснението ѝ, от друга?“[145] Литургията е тази, която превръща енорията в църква, в нова общност, която следва заветите на Спасителя. И макар, че ние не разполагаме със средствата и възможностите на някои от съседните православни държави, можем да направим същото дейно общество от вярващи, живо тяло, чийто глава е Христос. А светлината на Спасителя е една и съща за всички хора по света. Тя е за нас и не се влияе от икономически и политически събития. Ние, хората, се влияем от тези събития, и това дава отражение и изкривява нашите възгледи. Това става повод за безсмислени оправдания и грешни заключения. Много малко от членовете на една енория в България знаят своето място там и работят с ясна цел и конкретни задачи. Съвместната работа в образователната мисия на Църквата, например, е крайно необходима, но хората, които работят в енорията, трябва да знаят много добре своята роля и място. Свещеникът е главната фигура, осъществяваща тази мисия. Това означава, че основите, които той полага, трябва да са стабилни и благодатни. Иисус Христос казва на своя твърд във вярата ученик, на апостолите и техните наследници – епископите и свещениците: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Именно те и изповядваната от тях вяра са основата на новото общество. Свещеникът изпълнява тази важна и благодатна мисия в енорията. Учителят надгражда и осъществява задачите, поставени от него. Педагогът подбира схемата на работа, с която да постига максимални резултати. Количеството на знанията не е толкова важно, защото най-важното при религиозното обучение е практическата богословска страна на образователния процес. Християнската етика е основополагаща, защото може да изгради качествата у детето, от които то ще се ръководи през целия си жизнен път.

Няма по-подходящо от енорията място, което да осъществи образователната мисия на Църквата. Учителят възпитава и изгражда християнските ценности у децата. Свещеникът обаче, най-вече в Литургията, огласява и приобщава младите към истинския църковен живот. Чрез нея децата са богослужебно осветени и са готови за живия християнски живот.

1.1. Свещеникът – наследник на апостолите

Спомена се вече в изложението, че най-важната част в образователната мисия на Църквата се осъществява от свещеника по време на Литургията. Огласителните текстове, например Дидаскалията, преди светото Кръщение са едни от най-ранните свидетелства за Свещеното Предание и за това как Църквата е преподавала истините на вярата. Това оглашение е имало литургичен характер, което ясно говори, че то е било извършвано от свещеника.

Изводът, който трябва да направим, е, че основната личност, този, който създава енорийския живот, е свещеникът. Неговата роля и значение, неговото място в образователната мисия е от първостепенна важност.

След проскомидийният чин следва Литургията на оглашените. Тя е имала учителен характер и там наследникът на апостолската мисия е подготвял непосветените за тайнството на вярата, като разкривал съвършенството и чистотата на Божията същност. Така е и днес.

Ролята сега на православния пастир е също толкова отговорна. Живеем във време, в което отново християните не се раждат, а се създават. Време, в което забравяме какво означава за нас Вечността. Затова отговорността е голяма, а правилният подход е от изключителна важност. Ролята на свещеника е да задържи около себе си хората, влезли в храма. Да разясни смисъла и значението на живота в енорията. Да направи хората съпричастни към проблемите на ближните им и да ги подтикне да живеят според Христовите истини. Трудностите са големи, но целта си заслужава. Без Иисус Христос и живота ни в Църквата, остава само едно безсмислено ежедневие. Спасителят осмисля и освещава човешкия живот, а православният пастир е проводник на Божията благодат. Той за пръв път отваря съзнанието на децата чрез Словото Божие. Това става по време на Литургията, на нейната поучителна част. Там те могат да открият Бога и да възпитат у себе си потребността за истинското знание. Свещеникът е първият учител и наставник, този, който сее и, който по-късно ще жъне плодовете. А учителят по вероучение ще го развие и ще разгърне познанието за Свещеното Писание и за християнската нравственост. Здравите плодове са здрава основа за бъдещ по-добър живот.

1.2. Учителят

„Втората“ важна фигура, необходима за осъществяване на образователната мисия на Църквата, е учителят по вероучение. След казаното пo-горе за ролята на свещеника в тази мисия, става ясно, че учителят не може да изпълнява задачите на православното образование, ако работата му не е свързана с енорията. За да има ясна представа за неговото място и роля. Ще отбележа някои методически моменти от работата му.

Най-важният градивен елемент в процеса на възпитание и обучение в православното неделно училище е учителят да надгражда знанията, дадени от свещеника в богослужението. Ако се работи по учебна програма, която е съобразена с празничния цикъл на Църквата, трябва да се има в предвид конкретната работа на свещеника, конкретния енорийски живот. Както Българската православна църква има своя традиция, така и всяка енория също има традиция, съобразена с живота на своите енориаши. Ако православния пастир, по време на проповед или беседа, подробно разяснява дадена тема и децата са чули думите му, то учителят трябва да преведе фактите и да направи важните изводи. Те могат да се поднесат във вид на игри, задачи, състезания и решаване на казуси, съобразени с възрастта на учениците. Структурата на урока трябва да се спазва, като планът на дъската затвърждава с визия важните изводи. Учителят има право да раздвижва тази установена вече структура, но чрез предварително обмислени и изпитани похвати.

Ако свещеникът кратко и лаконично излага пред вярващите, в това число и на децата, важните моменти от празничната тема или разказа, то учителят трябва да направи анализ пред своите ученици. Разбира се, изворът на знанието е Иисус Христос, но обяснението и беседата в този случай са крайно необходими.

Тук решаващо място имат възрастта, индивидуалните особености на децата, външни и вътрешни фактори (училище, семейство и други), и които са строго характерни за дадената енория.

Вторият момент, важен за постигане на максимален ефект при мисията на учителя е неговата работа с всички членове на тази енория. Без да имат педагогически опит, те могат да направят образователния процес много активен и децата да изпитват потребност да бъдат част от енорийския живот в много ранна възраст. Например, срещите с бивши възпитаници на неделното училище са много вълнуващи и интересни. Разказите за трепетите преди празници, очаквания, неудобни и смешни моменти, карат учениците да съпреживяват и осмислят своето място в енорията. Също така, някой от членовете на енорията може да разкаже на учениците за пътуването си извън пределите на България и за това как живеят по света християните въобще или хората изповядващи различно вярата в Бога. Това разширява мирогледа на учениците, дава им база за сравнение и материал за анализиране на собствените постъпки.

Всеки член от общността може също така да подготви кратка тема за дискусия, която да проведе с децата в определен и подходящ момент. Преимуществата тук са следните: индивидуалните особености на този, които води беседата, ще дадат определен облик на самата беседа. Голямо значение дори има това, дали водещият е мъж или жена, дали има весел или сериозен характер; дали е обстоятелствен в обясненията си или не. Но като се имат предвид всички тези особености, и като обърнем внимание на факта, че всичко това разнообразява и най-вече обогатява енорийския живот, става ясно, че тези инициативи са твърде необходими за пълнотата и ползотворното въздействие на религиозното образование в енорията.

Разбира се, това не са единствените задачи, предприети за решаване. Могат да се споменат много други, които още повече да обогатят енорийският живот. Но както споменах в увода, това е тема на друго изследване и друга наука.

1.3. Мисията на семейството

Като трети важен фактор за енорийското религиозно образование ще поставим семейството. То също има своята важна роля като част от дадената енория. На първо място, помощта, която оказват семействата (независимо дали тя е финансова или морална) на Църквата или на отделни членове от енорията, сама по себе си е възпитателна. Детето се чувства като пълноправен член на това семейство и тази помощ, която родителите са оказали, то чувства като своя помощ и принос в енорийския живот. Наред с това те дават най-важният пример за бъдещите сериозни начинания и постъпки на детето.

Нека не забравяме училището, хората извън енорията, телевизията, интернет и много други фактори които влияят върху изграждането на детската личност. Но ако свещеникът, учителят и семейството осъзнаят призванието си пред Бога и полагат максимални усилия в религиозната просвета, то учениците ще станат добри християни, ще водят достоен живот, в който ще прилагат заветите на Спасителя.

2. Извъненорийска функция на неделните училища в България

Православното неделно училище е част от едно християнско общество, което не е затворено, а съществува според закони, които са приложими и в извъненорийския светски живот. Цялото дело на Спасителя, Неговата жертва и завещаната апостолска мисия иначе губят своя смисъл. Цялото ни духовно битие, любовта ни към ближните ни задължава да имаме съответното отношение и към невъцърковените и неосветени от Словото Божие. Дори част от децата, които възпитаваме в неделното училище също са само огласени и имат нужда от правилна и вдъхновена катехизация. Това са накратко причините,  поради които работата  в енорийското училище се разширява, условно казано, извън пределите на енорията. В тези случаи няма губеща позиция, защото освен че обществото има възможност да отчете реалните резултати от религиозното образование в Църквата, така и децата имат възможност да практикуват своите знания и да посочат добър изход от даден проблем, ръководейки се от Писанието и Преданието на Църквата. Прилагането на обучението в практиката е един дълъг процес на утвърждаване на християнина през всички дни на неговия живот. „Можем с достатъчно основание да приемем, че при църковното обучение също се развиват определени способности в християнина, по подобие на развиването на способности в училището, каквато е една от главните цели на всяко институционално  образование,  готвещо бъдещите граждани на страната. Но за разлика от светското виждане за способностите на човека, в православното образование то е неразделно свързано с развитието на вътрешните сили и духовността на православния християнин“[146]. Тези думи могат да ни дадат достатъчно основание да смятаме, че дейностите в неделното училище ще допринесат много за обогатяването на обществения живот в държавата.

2.1. Епархийските празници в неделното училище.

Педагогиката поставя празниците в училище на важна и неотменна позиция при цялостното формиране на детската личност.Емоционалната страна на педагогическия процес, от чисто психологическа  гледна точка, е много важна за религиозното преживяване на  битието. Празниците в неделното училище се организират на първо място според празниците в Църквата.Това са най-вече Господските и Богородичните празници, които в богослужебна светлина са особено тържествени и изпълнени с благодатна радост.Иисус Христос е Създателят на Църквата. Той е установил богослужението, Той и Светата Му Майка са центърът на тези празници. Има езически и светски обичаи, в които е много трудно понякога да открием смисъл. Но в празничния богослужебен кръг на Православната църква всяко последование има не само ясно, но и благодатно значение. Поради тези причини произтичащите празници в неделното училище са богато смислово натоварени, а тяхната емоционална страна е важен елемент в образованието въобще. Защото е много важно, както учителите, така и децата да изпитват радост и да чувстват свободата, която им дават истините на вярата. Ние не проповядваме мрачно покаяние, строг иезуитски морал и спасение на всяка цена. Ние сме духовни свидетели на собственото си спасение в лицето наИисус Христос, ние празнуваме, спомняйки си извънмерната жертва на Богочовека, изключителното смирение на Майката Божия и подвига на апостолите и техните ученици. Това е радостта и смисълът на живота ни, живителните сили на действията ни.

Празниците в неделното училище са предназначени за всички членове на енорията. В тях децата показват своите знания, учат песни и стихове за възхвала на Божието съвършенство, правят драматизации по притчите на Иисус Христос и библейските разкази.

Важен е моментът, когато децата имат възможност да празнуват извън енорията. Целта е да покажат, че във смутните и „благодатни“ за сектите времена, Православието запазва истинските и безценни добродетели, необходими за щастието ни на земята и спасението в последните времена. Така неповярвалите хора ще имат възможност да се докоснат до Бога и да открият в неговата неизчерпаема сила и съвършенство. Това е възможно, ако техни изяви бъдат включени в общинските празненства и чествания.

А когато децата имат възможност да поздравят други деца, които нямат техния шанс в живота, които живеят по домове за сираци или учат в специализирани училища, тогава значението на празниците в неделното училище придобива значимо място не само в общоепархийската образователна мисия на Църквата, но и в самото общество. Не е трудно това значение да стане и общонационално, защото това е въпрос единствено на организация и сътрудничество. А какво по-хубаво от това лишените от нормален живот деца да намерят своето щастие в Словото Божие. Затова значението на празниците както за образованието, така и за обществото са много важна част от цялостната образователна мисия на Църквата.

2.2. Екскурзиите до национални светини и обители

Организирането на екскурзии и поклоннически пътувания за децата  от   неделното   училище   е   съществен   и надграждащ образователен елемент. Срещите с монаси и животът в манастирите, които децата ще посетят при тези пътувания са много ползотворни и не могат да се заменят с нищо. Едно е учителят по вероучение да запознава децата с живота в манастирските обители, друго е човек, отдал живота си на Бога и живеещ откъснат от светската суета да беседва и благо да наставлява малките възпитаници. В България има манастири, изиграли огромна роля в историческото развитие на страната ни в трудните години на робство и кризи. Там учениците могат да научат много неща за християнското изкуство и архитектура, за историята на манастирите и за монасите, работили за съхраняване на духовността и българщината.

Поклонническите пътувания, освен всичко останало, свързано с религиозното образование, учат децата да бъдат организирани, да знаят, че живота в манастирите е по-различен, не защото монасите са решили да спазват някакъв „правилник на вътрешния ред“, а защото това е най-съвършената форма на духовен живот, в която човек може да живее. Монасите се молят за всички нас, за личното и общественото благоденствие и спасението на душите ни. Живеейки в светската суета, ние забравяме за покайната молитва, рядко се сещаме за благодарствената, а те са единствения начин по-който общуваме с Бога и можем да намерим благодатни сили за праведен живот.

2.3. Изложбите на децата от неделното училище

Едно от най-приятните занимания на децата, не само в неделното училище, това са часовете по рисуване. Крехката възраст на учениците е причина за добрата им наблюдателност. Повечето от заобикалящите ги предмети са нови и интересни за тях, като това в особена степен важи за предметите, които те виждат в храма, в църковната библиотека или дома на свещеника.

От личния си опит констатирам фактът, че резултатите са отлични. Например при задачата да нарисуват илюстрация върху библейския разказ  за  Рождество  Христово,  децата  постигнаха  много над очакваните от мен резултати. Не бяха единици тези ученици, в чиито рисунки имаше много подробности, които се изобразяват върху светите икони и които имат важно символно значение там. Това са, да речем, пастирите, тъжния Йосиф, за който бегло съм споменала пред децата, че се изобразява така, защото не може да проумее чудото на боговъплъщението. Изводът е, че не само главните моменти на разказа са останали в съзнанието на децата, но и много подробности, които също имат възпитателно и изграждащо характера значение. Когато изложбата на детските рисунки е организирана около храма на дадената   енория,   много   хора  виждат  реалните   резултати от просветната мисия на Църквата. Защото в детската рисунка ясно се вижда и преживяването на детето. В съвременната психотерапия детската   рисунка   се   използва   като   метод   за изчистване на подсъзнателни огнища и корени на психическото разтройство. Но когато рисунките е възможно да бъдат показани на широката общественост, тогава ефектът, както при празниците е много и двустранно ползотворен.

На 15.05.2002 година новооснованото православно сдружение „Св. Игнатий Старозагорски“ организира в Стара Загора, в сградата на читалище „Св. Климент Охридски“ изложба на децата от всички неделни училища в енориите на територията на града. Събитието беше открито с водосвет, всички родители и приятели на идеята бяха поканени. Целта беше, рисунките да бъдат продадени на символична цена, а децата със собствения си труд и усилия да съберат средства за поклонническо пътуване на края на учебната година. Резултатите от начинанието бяха впечатляващи. На първо място децата изпитаха огромно удовлетворение от факта, че техните рисунки са включени в истинска изложба. Не по малко очаровани бяха родителите, които с радост в очите констатираха, че никога не са виждали изложба с рисунки на собствените си деца и, че всичко е много професионално организирано. Събитието беше отразено в местната телевизия и радио,а самата изява протече много тържествено. Старозагорската общественост беше много изненадана от работата, която се върши в неделните училища и много хора, от различни сфери на живота решиха за в бъдеще да откликват, ако имаме нужда от помощ. Разбира се, децата и учителите изпитаха най-голямо удовлетворение, защото това беше плод на тяхната усилена работа, изпълнена с вяра и надежда за успешни резултати.

От дейността в енориите и извъненорийските начинания става ясно, че хората които работят за изпълнението на образователната мисия на Църквата имат различни задачи и сътрудничеството между тях е крайно необходимо.

„Винаги всички и винаги заедно“[147],казва протопрезвитер Николай Афанасиев и след това разяснява: „Християнското съзнание през II век все още изключвало възможността да се устройва евхаристийно събрание за отделна група членове на местната църква. Винаги били всички и винаги на едно и също (επι το αυτο), тоест евхаристийно събрание. Терминът „επι το αυτο“ започнал да се използва за означаване на самото евхаристийно събрание“[148]

Разбира се, сега не е възможно всички християни да бъдат на едно място, но Самият Иисус Христос – невидимият Глава на цялата Църква е между всички нас.

Оттук следва заключението, че работата която вършим и мисията, която изпълняваме следват цели, които са много по-глобални и надхвърлят много рамките на енорийския живот. Това е така, защото образователната мисия на Църквата има основополагащи задачи за решаване, без които животът в нея е немислим. Не може само да присъстваме на Литургията и да смятаме, че тя е последование единствено от четения и молитви. Трябва да познаваме богослужението и да знаем, че то е най-вече последования от богослужебни действия, които Спасителят е установил за Негов спомен. И след като образователната мисия на Църквата започва от Литургията, то изброените по-горе изпълнители на тази важна мисия трябва да работят върху задачи, които ще разширят тази мисия и най-вече ще се опитат да я превърнат в естествена част от живота на хората. Така процентът на въцърковените деца (и възрастни) значително ще се увеличи и религиозното образование ще стане необходима част от цялостното обучение и възпитание на българските деца.

За да уточним някои от целите, които трябва да следваме и, за да има яснота по въпроса за критериите и максималните резултати на работата в неделните училища, трябва да очертаем част от перспективите, които стоят пред религиозното образование въобще.

_____________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[143]. Коев, Т., Киров. Д., 1993, с. 92.

[144]. Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, 1999, с. 20.

[145]. Александър Шмеман, 2002, с. 16.

[146]. Валентин Кожухаров, 2002, с. 266.

[147]. Афанасиев, прот. Николай, 1999, с. 13.

[148]. Афанасиев, прот. Николай, 1999, с. 14.

Изображение: авторът Бисер Божков