Борис Маринов, Александър Величков

а) Кой е Светоний[456]?Гай Светоний Транквил (Gaïus Suetonius Tranquillus)[457] е римски историк. Произхождал от второто съсловие – конничeското. Бил съвременник на Плиний Младши, който му бил сърдечен приятел, ходатай и покровител. Сам Плиний нарича Светоний „моя Транквил“, „най-достойния човек“ и се обръща към него със свои съмнения.

Младостта на Светоний протекла през времето на император Домициан (81-96 година след Хр.), при Траян (98-117) заемал службата трибун, при Адриан (47-138) станал magister epistolarum, тоест частен секретар на императора. Бил неуморим събирач на исторически и културноисторически материали.

От съчиненията му са запазени отчасти „За знаменитите мъже“ (De viris illustribus) и „Биографии на поетите“ (De vitis poetarum), и почти изцяло „Биографиите на дванадесетте императори“ (Vitae XII Imperatorum): Цезар, Август, Тиберий, Калигула, Клавдий, Нерон, Галба, Ото, Вителий, Веспасиан, Тит и Домициан. Това са биографии-характеристики, с разни подробности, без да се държи сметка за хронологическа последователност и прагматическа връзка.

***

б) Какво говори Светоний за Иисуса Христа и за християните?

За Иисуса Христа и за християните Светоний говори в биографията на Клавдий, глава 25-та, и само за християните (ала все пак косвено и за Христа!) – в биографията на Нерон, глава 16-та.

В глава 25-та от биографията на Клавдий[458] Светоний изброява най-различни Клавдиеви деяния. Едно от тях е и това: „Изгони от Рим юдеите, които по повод на Крестус (заради Крестус) постоянно (вдигаха шум) се вълнуваха (Iudaeos, impulsore Chresto assidue tumultuantes, Roma expulit[459])“.

Израза “impulsore Chresto” Prof. Dr. J. Klausner превежда cъс: „заради Крестус“ (wegen Chrestus)”[460]; проф. Ив. C. Марковски – cъс: „заради Христа“[461]; проф. Г. В. Флоровский – със: „под влияние на Хреста” [462]; проф. Б. Пиперов – със: „заради подбудителя Христа“[463]; Д. Мережковский – със: „подстрекавани от… Хреста“[464]; Шарл Еншлен – със: „по подстрекателство на Хреста“[465]; В. Ф. Марцинковский – със: „вследствие на възбуждащото влияние на Христа”[466].

Основното, което се подчертава при всички преводи, това е: че причината на „шума“, на „вълненията“ е Крестус или Христос.

В глава 16-та от биографията на Нерон[467] Светоний, като изрежда някои Неронови дела, споменава и за наказанието на християните: „Били наказани със смърт християните, люде от ново и вредно суеверие (afflicti suppliciis christiani, genus hominum superstitionis novae ac maleficae[468])“.

***

в) Възраженията на атеистите.

Срещу първото място (у Claudius, XXV, 4) атеистите правят главно възражението, че името „Крестус“ или „Хрестус“ не било тъждествено с името „Христос“; това име (Крестус, Хрестус) било твърде обикновено и често се било срещало. „Името Хрест (Chrestus) – пише проф. С. И. Ковалев – съвсем не е тъждествено с името Христос (Christus)“. То – както справедливо бил указвал А. Б. Ранович („Первоисточники по истории раннего христианства“, 1933, стр. 170), – било твърде обикновено и често се срещало в надписи[469]. „Името на Хреста било общоразпространено сред робите и пуснатите на свобода (роби – в с. н.)“[470]. Хрест бил някой роб или освободен роб, който бунтувал юдеите в Рим. Но историята – по заявата на проф. В. В. Болотов – не знае за бунтовник Хрест, който да е действал в Рим и да е бунтувал юдеите[471]. Появяването на такъв „месиански революционер в Рим – подчертава Bousset – самò по себе си е немислимо“[472]. „Ние добре знаем – пише Д. Мережковский, – че през управлението на Клавдий, никакъв бунтовник-юдей под това име (Хрест – в с. н.) не е имало“[473].Някои смятат, че „Хрест“ (Chrestus) бил християнски апостол, който проповядвал за Христа в Рим. Че било имало проповедник „Хрест“, това се виждало например от 1 Кор. 1:12, гдето се казва: ”един от вас дума: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“, а друг: „аз пък – Христов““. „Христов“ – това указвало на апостол „Хрест“. Обаче:

1. Такъв апостол „Хрест“ в Църквата не е познат.

2. „Христов“ в 1 Кор. 1:12 е написано с „йота“ (ι) – Χριστου, а не с „ита“ или „ета“ (η) – Χρήστου, за да може да се чете „Хрест“. Prof. Dr. Н. Graetz, за да избегне затруднението, прави поправка на „Χριστου“ в 1 Кор. 1:12. Той казва: „Вместо Χριστου, трябва да се чете Χρήστου“[474]. Но той не е прав, защото в критичното издание (с вариантите) на гръцкия текст на Новия Завет[475] не се намират разночетения на 1 Кор. 1:12.

3. Следващият 13-ти стих: „Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Кор. 1:13) и особено стихове 21-23 от 3-та глава на същото послание: „И тъй, никой да не се хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа… вие пък сте Христови, а Христос – Божий“, – много ясно показват, че „Христов“ (Χριστου) в 1 Кор. 1:12 се отнася до Христа, а не до някой си „Хрест“.

„Сhrestus“ е тъждествено с „Christus“. Онези, които твърдят, че не било тъждествено, забравят, че през времето на императорите са казвали и писали обикновено вместо „Christus“ – „Chrestus“[476]. И са казвали: вместо „christianus“ – „chrestianus“. Лактанций (pоден около 250, умрял след 325) в своето съчинение „Divinae institutionеs“ (Божествени установления), книга IV, 7 пише, че неосведомените са имали обичай да произнасят името „Христос“ (Christus) – Хрестус (Сhrestus)[477]. Тертулиан в своя „Apologeticus“, cap. 3 говори, че римляните криво са произнасяли името „christianus“ (христианус) – „chrestianus“ (хрестианус)[478]. И не само народът е казвал вместо „christianus“ – „chrestianus“, но ето и у Тацит, в Annales, XV, 44, е било написано: „chrestianos“ вместо „christianos“. Затова в критичното издание на Teubner от 1938 година, под черта, в бележка 22, е казано: christianos соrr. ех chrestianos, m. posteriore, ut vid. (chrestianos аl), което ще рече: christianos, коригирано от chrestianos, от по-късна ръка, както изглежда (иначе chrestianos)[479].

А защо езичниците – гърци и римляни – обикновено са употребявали повече „Chrestus“-„Χρηστος“ (с „ита“ или „ета“ – η) вместо „Christus“-„Χριστός“ (с „йота“ – ι) и „chrestianus“ – „χρηστιανος“ вместо: „christianus“ – „χριστιανός“? За тях думата „χρηστιανος“ (с „ита“ или „ета“ – η), производна от „χρηστός“ (=полезен), е била – според проф. В. В. Болотов – по-понятна[480], отколкото „χριστιανός“ (с „йота“ – ι), от „χριστός“ (=който служи за помазване, subst.: мас, масло; намазан, помазан). Въобще в първите векове –  както се вижда от I-та Апология на св. Юстин Философ и Мъченик и от „До Автолик“ на св. Теофил Антиохийски, – се наблюдава едно игрословие с думите: „χρηστός“ и „χριστός“[481].

А какви са тези разпри, тези спорове, тия вълнения сред юдеите в Рим през втората половина на 51-ва или началото на 52-ра година след Хр.?

Преди всичко трябва да отбележим, че тогава римляните не са правели голяма разлика между „юдеи“ и „християни“. Че това е било така, вижда се например от два случая, описани в Деяния апостолски (18:12-17; 21:27; 22; 24; 25). Юдеите – както изтъкнахме по-рано, – били считани за „gens superstitiosa“ (суеверен народ)[482] и били презирани и мразени[483]. Както вече знаем и християните са били окачествени и от Плиний Младши, и от Тацит, а ето – и от Светоний, като „суеверни“, и са били мразени и гонени. Християнството – според тях – е „суеверие“ (superstitio).„Вълнението“ в Рим между „юдеите“ (в случая това са на първо място юдеохристияните, сред които ще да е имало без съмнение и юдействащи), по повод на Христа, е „било предизвикано от решението[484] на станалия в Иерусалим „през първата половина на 51-ва година“[485], Апостолски събор „за незадължителността на Моисеевия Закон за езичниците, които влизат в Христовата църква“. Туй решение скоро е „достигнало до Рим и предизвикало… сред юдеохристияните особено бурни публични спорове“. Юдеите пък са спорели и за месианското достойнство на Христа[486]. Изобщо „въпросът за Христа твърде оживено“ ще да „се е дебатирал… в римските синагоги,… тук“ ще да е гърмяло „името на Христа“, което нещо изглежда ще да е дало даже „повод да заподозрат появата сред юдеите на някакъв си агитатор“[487]. „Бдителната римска полиция, колкото могла, доловила, че се спори за някакъв… Христос (Хрестус – в с. н.) и съобщила на императора“[488]. И последвало изгонването въобще на юдеите (значи и на юдеохристияните) от Рим[489].

За да разберем добре това „вълнение“ сред юдеохристияните и изобщо сред юдеите в Рим, което е привлякло вниманието на римската власт, и се е стигнало чак до изгонване от столицата, трябва да вземем предвид отношението на юдеите към Моисеевия Закон и отношението на юдействащите християни към него, както и юдейския възглед  за Месия.

Юдеите са били ревнители на Закона Моисеев (Деян. 21:20). Той е бил за тях, наред с Иерусалимския храм, най-голямата и скъпа светиня, за която са били готови да се бунтуват и да умират. Ще подкрепим това с няколко примери. От стареца Елеазар, един от първите книжници, искат да наруши Моисеевия Закон: да яде свинско (2 Мак. 6:18). Иначе го грози смърт. Изпълнителите на царската заповед, които добре познавали стареца, му предлагат възможност за симулиране: да донесе той сам месо, което би могъл да употреби и се престори, че уж яде от отреденото от царя жертвено месо, та чрез това да се избави от смърт (6:21-22). Ала Елеазар не се съгласява и казва: „Веднага да ме предадат на смърт (к. н.)“ (2 Мак. 6:23). Той иска и да остави на младите „добър пример охотно и доблестно да отиват на смърт за многопочетните свети закони (к. н.)“. И приема мъчение и смърт (6:28). И от седемте братя с майка им, за които се разказва във 2-ра книга Макавейска, глава 7-ма, се иска същото нарушение на Моисеевия Закон: принуждават ги да ядат непозволено свинско месо, мъчейки ги с бичове и жили (2 Мак. 7:1). Разказва се: „Един от тях, като взе пръв думата, каза:… ние сме готови по-скоро да умрем, нежели да престъпим отеческите закони (к. н.)“ (7:2). Подложен на страшни мъки, умира. Вторият от тях казва: „Ти, мъчителю, ни лишаваш от тоя живот, но Царят на света ще възкреси за живот вечен нас, умрелите за Неговите закони (к. н.)“ (7:9). На третия искат езика. Разказва се: „… той го веднага подаде, като без страх протегна и ръце, и каза сърдечно: „от Небето съм ги получил и за Неговите закони (к. н.) ги не жаля““ (7:11).“ Майката насърчава 7-те си сина да умрат за Божиите закони (7:22-23). Най-младият се обръща към мъчителите с думите: „Какво чакате вие? Аз… се покорявам на… закона, даден на отците ни чрез Моисея… аз…, както и братята ми, предаваме душа и тяло за отеческите закони (к. н.)“ (7:30 и 37). След синовете умира и майката (7:41). Трети пример: В параграф 1-ви на глава 3-та от XVIII-та книга на „Юдейски древности“ – както вече е известно на читателя, –  се разказва за бунта на евреите срещу влизането на войниците в Иерусалим нощем със своите знамена с образа на императора, което станало по заповед на Пилат. Юдеите отишли в голямо множество в Кесария Палестинска, резиденцията на Пилат и в продължение на шест дни го молели да заповяда на войниците да изнесат знамената. Пилат не отстъпвал. На седмия ден просителите-юдеи били обкръжени от войска и заплашени, че ще бъдат умъртвени, ако настояват повече и ако не се върнат всеки у дома си. „При тези думи те – разказва Иосиф Флавий – се хвърлили на земята, открили вратовете си, за да дадат на Пилат „да разбере, че спазването на техния Закон за тях е много по-скъпо, отколкото  техният живот (к. н.)“. Пилат отстъпил. Четвърти пример: св. апостол Павел бил в Иерусалим, в храма. В Деяния апостолски се разказва: „… асийските юдеи, като го видяха в храма побуниха целия народ и туриха ръце на него, викайки: мъже израилтяни, на помощ! Тоя човек учи навсякъде против народа, против закона (к. н.) и против това място… Целият град се раздвижи, и народът се стече. И като хванаха Павла, повлякоха го навън от храма; и веднага вратата бидоха затворени. И когато искаха да го убият, стигна вест до хилядника на полка, че цял Иерусалим се е побунил“. Хванали Павла и го оковали във вериги. Хилядникът питал: „Кой е той и какво е направил?“ Дееписателят казва: „От народа едни крещяха едно, други друго (к. н.)“. А той, като не можал поради крясъка да узнае истината, заповядал да заведат Павла в стана (Деян. 21:27, 28, 30, 31, 33, 34).Според юдействащите християни – както изтъкнахме, когато говорихме за юдействащите във Филаделфия, за които пише св. Игнатий Богоносец в Посланието си до филаделфийците, – „езичниците (които стават християни – в с. н.) трябва да се обрязват и… да пазят Закона Моисеев“ (Деян. 15:5); макар да са християни, длъжни са да живеят по юдейски; трябва да се задържат в християнството юдейски обреди и обичаи, като необходими за спасението.

А ето че Апостолският събор решил да не се възлага такова „бреме” на езичниците (Деян, 15:28), тоест че Моисеевият Закон не е задължителен за езичници, които приемат християнството и оттук, че и за юдеите той вече е изгубил своето значение. При това юдеите очаквали Месия в политически смисъл: славно и велико Лице, което ще ги освободи от римляните, и царството му (в политически смисъл) не ще има край.

Сега вече можем ясно да си представим какво „вълнение“, какви „спорове“, какви „разпри“ ще да е предизвикало съборното решение сред юдеохристияните, пък и сред самите юдеи в Рим, за които вече и било напълно явно, че Христос променя обичаите, що им е предал Моисей (Деян. 6:14) и че Той не е очакваният от тях Месия-Цар. От Рим са били изгонени въобще юдеите, не само юдеохристияните, защото разприте, споровете, вълненията – както разяснихме, – са били сред всички юдеи: и християни, и нехристияни. Така че напразно един атеистически автор пише: „… не може да се приеме, че по времето на Клавдий (41-54 г.), тоест 10-15 години след предполаганата смърт на Христос християните в Рим ще бъдат толкова значителна сила, която ще принуди римския император да ги разгони“[490].

***

Срещу второто място (у Nero, XVI, 2) атеистите възразяват, че „този текст“ доказвал „само съществуването на християни, но не на Христа“[491]. Действително в това място Светоний говори само за християните, но не и за Христа. Ала „християните“ говорят за Христа: че Христос е бил, че е съществувал, че е историческа личност.

Нима, като говорим за „дарвинисти“, не изказваме същевременно мисълта, че е съществувал Дарвин; като казваме „марксисти“, че е имало Маркс; като споменаваме за „ленинци“, че е живял Ленин; като говорим за „Павловски среди“, че е съществувал Иван Петрович Павлов? Да казваме, че текстът в XVI-та глава от биографията на Нерон, параграф 2, доказвал само „съществуването на християни, но не и на Христа“, тоест да приемаме „християни“ и „християнство“ без Христа, това не ще ли рече: да приемаме „дарвинисти“ и „дарвинизъм“ без Дарвин; „марксисти“ и „марксизъм“ без Маркс; „ленинци“ и „ленинизъм“ без Ленин; „Павловски среди“ и „Павловско учение“  без Павлов! Съществуването на „християни“ вече е едно доказателство за съществуването на Христа. Сам Тацит, като споменава в Annales XV, 44 за християните, обяснява за читателите си произхода на името „християни“, че то идва от Христа, Който „бил наказан със смърт, през управлението на Тиберий, чрез прокуратора Понтий Пилат“. Съществуването на християните му говори за Христа, Който им е дал името!

г) Заключение

И в „местата“ у Светоний става дума за Иисуса Христа (във второто място – косвено) и за Неговите последователи – християните. И тук възраженията на атеистите са изкуствени и за нас, а и за непредубедения читател, те са слаби и несъстоятелни.

IV. ИИСУС ХРИСТОС Е ИСТОРИЧЕСКА ЛИЧНОСТ

От онова, което читателят прочете в тази втора книга на „Наръчник на апологета“, вярваме, ще да се е убедил, че така нареченият от атеистите „убийствнен аргумент” против историчността на Иисуса Христа, който „аргумент“ бил „камък на препъване“ и нещо „страшно за християнската легенда,“ е голословен и не издържа критика. Не отговаря на истината твърдението, че „никой нехристиянски писател от първото и половината на второто столетие на нашата ера“ не споменавал „ни дума за Христос“. Напротив: За Иисуса Христа говорят нехристиянски писатели от I-ви и първата половина на II-ри век от нашата ера, и то най-изтъкнати – първенци.Че Иисус Христос е историческа личност, читателят може да прочете например в книгата „Iисусъ и первыя христiанскiя общины“ от съветския учен Николай Михайлович Никольский. За него в „Большая Советская Энциклопедия“, том 30-ти[492], се казва; „Никольский, Николай Михайлович (р. 1877) – советский востоковед и историк религии, действительный член Белорусской Академии наук (с 1931), член корреспондент Академии наук СССР (с 1946), заслуженный деятель науки БССР (с 1938)“, т. е.: „Никольский, Николай Михайлович (р. 1877) – съветски ориенталист и историк на религията, действителен член на Белоруската Академия на науките (от 1931), член-кореспондент на Академията на науките в СССР (от 1946), заслужил деец на науките на БССР (от 1938)“. През 1918 г. Н. М. Никольский е бил професор в Смоленския университет, а от 1921 г. е професор в Белоруския държавен университет (гр. Минск).

В книгата си „Iисусъ и первыя христiанскiя общины„, издадена в Москва през 1918 година, в глава втора (страница 31-ва до 42-ра) той поставя и разглежда въпроса: „Былъ ли Iисусъ или не былъ?“ (съществувал ли е Иисус или не е съществувал)?

 [458]. Claudius, XXV, 4.

 [459]. Bibliothèque latine-française, publièe par C. L. F. Panckoucke Suètone, tome deuxième, Paris, MDCCC XXXII, p. 154.

[460]. Jesus von Nazareth, Berlin, 1930, S. 76.

[489]. За него се споменава в Деяния Апостолски, 18:2.

[490]. Исак Паси, Ранното християнство, списание „Философска мисъл”, год. XIV, 1958, кн. 5, с. 106.

[491]. Шарл Эншлен, Происхождение религии, с. 236.

[492]. Второе издание, с. 12, кол. 2.

[493]. Iисусъ и первыя христiанскiя общины, с. 31.

[494]. Там, с. 35.

[495]. Там, с. 36.

[496]. Там, с. 37.

[497]. Там, с. 37 и 38.

[498]. Там, с. 39.

[499]. Там, с. 40.

[500]. И. А. Стучевский, Восточные корни мифа о Христе, Москва, 1958, с. 14.

Борис Маринов, Александър Величков

Борис Маринов, Александър Величков

1.В „Писмото“ на Плиний Младши от 112 или 113 година до император Траян

а)Кой е Плиний Младши?[354]Гай Цецилий (Gaïus Caecilius – Плиний Младши) се родил през втората половина на 61-ва или в първата половина на 62-ра година сл. Хр., в гр. Комо, Северна Италия. Рано останал без баща. За него се грижели майка му и опекунът му Вергиний Руф. Първоначално образование добил – според обичая по онова време – в родния си дом. Любимо занятие му било четенето, съпроводено с правене извадки и заучаване наизуст. Особено се пристрастил към литературата: пишел ораторски речи, трактати на философски и политически теми, писма и за отдих и развлечение – стихове. По-късно негов ръководител станал вуйчо му (брат на майка му) известният писател и естественик Гай Плиний Секунд (Gaïus Plinius Secundus – Плиний Старши), командир на римската бойна флота, която квартирувала в Мизена.

Писмо 96:„…Plinius Traiano imperatori (Плиний до императора Траян).(1)Аз си поставих за правило, Господарю, да се обръщам към тебе с всички мои съмнения. (Защото – в с. н.) кой по-добре (от тебе – в с. н.) може да ме упъти в моята нерешителност или да ме поучи в моето незнание? Аз никога не съм присъствал на следствие по дело срещу християните: затова не зная, за какво и в каква степен (quid et quatenus) трябва да ги наказвам или как да водя следствието. (2)Аз твърде се колебаех, трябва ли, издавайки смъртна присъда, да правя разлика между възрастите или пък с нищо да не отличавам нежната възраст от възрастните люде, да прощавам ли разкаялите се, или човека, който е бил християнин, отричането не го ползва, и следва да наказвам (заради – в с. н.) самото име[360], даже при липса на престъпление, или пък – само (за – в с. н.) престъпления, свързани с името. Временно (Interim=временно, засега) с тези, които като християни бяха довеждани при мене, аз се придържах до такъв начин на действие. (3)Запитвах ги, християни ли са те; които се признаваха, запитвах втори и трети път, заплашвайки ги със смъртно наказание; които упорстваха, заповядвах да ги отвеждат на наказание. Аз не се съмнявах, че каквато и да е същината на тяхното признание, следваше разбира се да ги накажа за твърдостта (pertinaciam) и непреклонното упорство (inflexibilem obstinationem). (4)Имаше такива безумци, които, като римски граждани, реших да изпратя в Рим. Скоро, в хода на самото разследване, както обикновено става, започнаха да се насъбират все повече престъпници (т. е.: числото на престъпниците все повече нарасна – в с. н.)… (5)Беше ми предложен списък, съставен от неизвестно лице и съдържащ много имена. Тези, които отричаха, че са християни или че са били такива, аз реших да ги освободя, когато те, следвайки мене, призоваха боговете, принесоха пред твоето изображение, което аз с тази цел заповядах да донесат заедно със статуите на боговете, жертва от тамян и вино, а освен това похулиха Христа: истинските християни не можеш да принудиш нито към една от тези постъпки. (6)Други, споменати от доносчика, казаха, че те са християни, а след туй се отказаха от това, като рекоха, че са били християни, а после са отпаднали, някои преди 3 години, други преди много години, а някои даже преди двадесет. Всички те почетоха и твоето изображение, и статуите на боговете и похулиха Христа. (7) Утвърждаваха обаче, че всичката им вина или заблуда се състояла в това, че те обикновено в определен ден, преди разсъмване[361] се събирали и поредно възпявали Христа като Бог и клетвено се задължавали да не вършат престъпление, а да се въздържат от кражба, грабеж, прелюбодеяние, да не нарушават дадена дума, да не отказват да дадат повереното им. След това те обикновено се разотивали и пак се събирали, за да приемат проста и невинна храна[362](Adfirmabant autem hanc fuisse summam vel culpae vel erroris, quod essent soliti stato die ante lucem convenire carmenque Christo quasi deo dicere secum invicem seque sacramento non in scelus aliquod obstringere, sed ne furta, ne latrocinia, ne adulteria committerent, ne fidem fallerent, ne depositum appellati abnegarent. Quibus peractis morem sibi discedendi fuisse rursusque coeundi ad capiendum cibum, promiscuum tamen et innoxium;), но че и това те престанали да правят след моя указ (post edictum meum), с който аз, съгласно твоите инструкции (secundum mandata tua), забраних тайните общества. (8)…Повече сметнах за необходимо[363] да узная чрез изтезание[364] от две слугини, които се наричаха дякониси (quae ministrae dicebantur), какво тук е истина, и не намерих нищо, освен неизмеримо уродливо суеверие (superstitionem pravam immodicam). Затова, като отложих следствието, прибягвам към тебе за съвет. (9)Работата, според мене, заслужава обсъждане, особено поради броя на тези, които са застрашени от тази опасност: много люде от всякаква възраст, от всякакво звание и от двата пола попадат и ще попадат в опасност. Заразата на това суеверие (superstitionis istius contagio) обхвана не само градовете, но и селата, ала, изглежда, може да бъде спряна, и да се поправи работата. Достоверно е установено, че почти напуснатите храмове отново започнаха да се посещават, тържествените служби, отдавна изоставени, са възстановени и храна за жертвените животни, за които досега едва-едва се намираше купувач, сега отново се разпродава. От това лесно може да се заключи какво множество човеци могат да се поправят, ако се даде място на разкаянието“.Писмо 97: „Traianus Plinio S(alutem) – Траян до Плиний поздрав!

(1)Мой Секунде! Ти си постъпил напълно правилно, произвеждайки следствие за тези, които са обвинени пред тебе за принадлежност към християнството. Да се установи тук някакво общо определено правило е невъзможно. (2)Да ги издирват не трябва; обаче, ако срещу тях постъпи донос и те бъдат изобличени, следва да бъдат наказани, но тези, които се отрекат, че са християни и докажат това на дело, т. е. помолят се на нашите богове, следва за разкаянието да бъдат помилвани, макар и в миналото да са извиквали подозрение.(3) Подадени списъци, без подпис на съставителя, не трябва да се приемат в никакво дело. Това е лош пример и не съответства на духа на нашето време“.

в)Твърдението на атеистите и техните „основания“

Според едни: достоверността на 96-тото писмо (значи: на цялото писмо, а оттук и на отговора на Траян!) била „се оспорвала от доста много историци“[365];твърде вероятно било, че го бил „изфабрикувал (следователно и отговора на Траян! – в с. н.) в XVI век Джиакондо де Верона“[366]; според други, само някои места били интерполирани: например местата „за степента на разпространението на християнството във Витиния, за добродетелния начин на живот у християните и т. н.“[367]. „Краят на писмото (96-тото – в с. н.) от думите „заразата на това суеверие“ ми се представлява – пише А. Ранович – като явно християнска интерполация“[368]. Значи и тук няма единодушие: едни казват едно, други – друго! После, как може да се допуска, че било възможно тези писма да са изфабрикувани чак през XVI век, когато Тертулиан, който е роден в 160-та година сл. Хр. в Картаген, говори за писмото (96-то) на Плиний и за отговора (97-то) на Траян в своя „Apologeticus“[369] написан през 197 година сл. Хр.?!Той казва: „(1)Действително, Плиний Младши, управляващ една провинция, след като осъдил някои християни, след като обезвредил други, все пак, уплашен от техния голям брой, се допитал до императора Траян: какво трябва да прави по-нататък.Той му излага, че освен упорството на християните да не принасят жертви, могъл да открие, във връзка с техните мистерии, само събрания, държани пред изгрев слънце, за да пеят песни в чест на Христа, като в чест на един Бог, и да се задължават всички заедно към една дисциплина, която забранява човекоубийството, прелюбодеянието, кражбата, измамата, вероломството и други престъпления. (2)Тогава Траян му отговорил, че хора от този вид не трябвало да бъдат издирвани, но че, ако те бъдат привлечени на съд, трябвало да ги наказват“[370].Във връзка с Траяновия отговор Тертулиан възклицава:„О, странна присъда, нелогична (неразумна) по необходимост!Той казва, че не трябва да ги издирват, като невинни, и предписва да ги наказват, като виновни! Щади и бичува… Ако ги осъждаш, защо не ги издирваш ? Ако не ги издирваш, защо не ги оправдаеш?”[371]

Кои са „основанията“ на атеистите, за да говорят за „интерполация“ и „фабрикация“?

И тук ние ще постъпим тъй, както, при разглеждане „основанията“ на атеистите срещу автентичността на мястото за Иисуса Христа в „Древности“, книга XVIII, глава 3, параграф 3, тоест ще ги разгледаме последователно, като веднага, след всяко „основание“, ще правим нашите критични бележки. По липса на място[372], ще се спрем само на по-съществените „основания“.

1. Съобщението за християните във Витиния се явявало „изолирано във всички отношения”[373].То стояло „самотно (к. н.)“ и се явявало „неочаквано сред всички други… писма, написани от Плиний в качеството му на наместник във Витиния“. В други писма не се споменавало за християните[374]. Така пише академик Р. Ю. Виппер. Но тъй е не само с писмото за християните! Въобще всяко Плиниево писмо – както отбелязва в своята „История на античната литература“ съветският професор И. М. Тронский, – е обикновено посветено на една (к.н.) завършена тема, и тя рядко (к. н.) служи за предмет на последващи писма“[375]. Освен това, „съобщението на Плиний за християните – според съветския учен B. C. Соколов – не се явява… изолирано от другите сведения за живота на Витиния“[376].

2. Във Витиния по онова време не било имало християни

Отгде се виждало, че в онова време във Витиния не било имало християни? Виждало се от туй, че съвременникът на Плиний ораторът-софист[377] Дион Хризостом (Хρυσόστομος), който бил роден във Витинския град Brusa, не споменавал за християните[378]; и още от това, че в „Посланията на апостола Павла“ се говорело „за наличността на последователи на Христа по егейското крайбрежие (Ефес), във вътрешните области на Мала Азия – във Фригия и Галатия“, но не били назовавани „градове във Витиния“[379].“

Дион Хризостом не споменавал за християни във Витиния – ergo по това време там не е имало такива! Странен извод! Ние достатъчно говорихме по-рано за „мълчанието като аргумент”, но и тук ще дадем още един пример, за да се види, че от това, че някой за някого мълчи, съвсем не следва, че този, за когото се мълчи, не съществува. Плиний Младши и сатирикът Ювенал са съвременници. Нещо повече: те засягат едни и същи теми, понякога говорят за едни и същи факти и лица. „Интересно е при това – казва В. С. Соколов – да отбележим, че Ювенал нито веднъж (к. н.) не споменава Плиний“[380]. „…из съвременниците на Плиний и из авторите на най-близкото до него поколение никой не споменава (к. н.) за неговите произведения, па и въобще името на Плиний назовава само един Марциал, който му е посветил една от своите епиграми (X, 19)“[381]. Следва ли от туй, че Плиний не е съществувал?!

Борис Маринов, Александър Величков

2. В съчинението “Юдейски древности” на Иосиф Флавий

а) Кой е Иосиф Флавий?[239]Юдейски свещеник и историк. Сам той дава някои данни за живота си в своята „Автобиография“ (Βίος, Vita) и в „Историята на юдейската война“ (Пερί του Ιουδαίκου πόλεμου, De bello Judaico). Родил се бил в първите години от управлението на римския император Калигула (37-38 година след Христа) в Иерусалим. Баща му се казвал Матиас и произхождал от виден свещенически род. Иосиф добил прилично равинско възпитание. Запознал се с учението и живота на фарисеите, садукеите и есеите. Три години прекарал в уединение при някой си пустинник, по име Банус (Banus), след което се върнал в Иерусалим. Едва 19-годишен, присъединил се открито към фарисеите (Vita 2). В 63 или 64 година ходил в Рим, за да издейства освобождаването на близки нему свещеници, арестувани по нищожна причина (Vita 3). Наскоро след завръщането му, избухнала войната срещу римляните (66 година след Христа). Иосиф в началото ще да е бил решителен противник на войната (Vita 4). Обаче факт е, че той впоследствие се присъединил към въстаниците и бил натоварен да организира въстанието в Галилея (Bell. Jud.II, 20, 4; Vita 7).

Един след друг галилейските градове минавали в ръцете на Веспасиан. През 67 година паднала и крепостта Jotapata и Иосиф се предал на римляните (Веll. Jud. III, 8, 7-8). Бил отведен в римския лагер при Веспасиан. Иосиф се представил като „пророк” и предсказал на Веспасиан, че ще стане император. Това имало за Иосиф благоприятна последица. Отначало бил удостоен с пощада и отличие (В. J. III, 8, 9; Vita 75), а, когато, след две години, в 69 година Веспасиан наистина бил провъзгласен от легионите в Египет и Юдея за император, той си спомнил за Иосиф и в знак на благодарност му дарил свобода (В. J. IV, 10, 7). Оттогава Иосиф си прикачил, както го изисквал обичаят, фамилното име на Веспасиан – „Flavius“ (Флавий). Веспасиан, след провъзгласяването му за император, отишъл в Александрия. Придружил го Иосиф (Vita 75), който след туй се завърнал в Палестина и останал до края на войната в свитата на Тит, комуто Веспасиан бил възложил да продължи войната (Vita 75; С. Ар. I, 9). През време на обсадата на Иерусалим, Иосиф, по поръка на Тит, трябвало често, с риск на живота си, да призовава юдеите да се предадат (В. J. V, 3, 3. 6, 2. 7, 4. 9, 2-4. 13, 3. VI, 2, 1-3. 2, 5 init. 7,2. Vita 75). След приключване на войната, той отишъл с Тит в Рим, гдето заживял под благоволението на императора. Някогашният юдейски свещеник станал гръцки писател[240]. Веспасиан му дал жилище в своя предишен палат, дал му правото на римско гражданство, определил му годишна заплата (Vita 76) и му подарил хубаво имение в Юдея. При потушаването на юдейското въстание в Суrеnе, заловеният водач на въстанието Ионатан издал много знатни юдеи като негови сътрудници, между тях бил и Иосиф. Ионатан казал, че Иосиф го бил подпомогнал с оръжие и пари. Обаче Веспасиан не повярвал на това невярно твърдение и не променил своето благоволително отношение към Иосиф (Vita 76, В. J. VII, 11, 1-3). На такова благоволение Иосиф се радвал и при Тит (79-81 г.) и Домициан (81-96 година). От по-нататъшния му живот само това е сигурно, че в първото десетилетие на второто столетие е бил още жив, защото „Автобиографията“ е била написана след смъртта на Агрипа II (Vita 65), който е умрял в третата година от царуването на Траян (100-та година след Христа).

б) Какво говори Иосиф Флавий за Иисуса Христа?

За Иисуса Христа Иосиф Флавий говори в съчинението си „Юдейски древности” (Іουδαϊκή Άρχαιολογία, Antiquitates Judaicae), в което „в двадесет книги разглежда историята на юдейския народ от началото до избухването на войната срещу римляните в 66 година след Христа“[241]. „На събитията през I век са посветени трите последни книги на „Древности“ (XVIII, XIX и ХХ)“[242], а местата за Иисуса Христа са в XVIII-та книга, глава 3-та, § 3, и в ХХ-та книга, глава 9-та, § 1.

В XVIII-та книга, глава 3-та, § 3 Иосиф Флавий пише: „Ιίνεται δε κατά τουτον τόν χρόνον Ιησους, σοφός ανήρ, εί γε ανδρα αυτόν λέγειν χρή. Ην γάρ παραδόξων έργων ποιητής, διδάσκαλος ανθρώπων των ηδονή τάληθη δεχομένων˙ καί πολλους μεν Ίουδαίους, πολλούς δέ καί του Ελληνικου επηγάγετο. Ό Χριστός οΰτος ήν. Καί αυτόν ενδείξει τών πρώτων ανδρών παρ΄ ημίν σταυρω επιτετιμηκότος Πιλάτου, ουκ επαΰσαντο οί γε πρωτον αυτόν αγαπήσαντες. Εφάνη γάρ αυτοίς τρίτην έχων ημέραν πάλιν ζων, τών θείων προφητων ταυτά τε καί ̉άλλα μυρία θαυμάσια περί αυτου είρηκότων. Είσέτι τε νυν τών χριστιανων από τουδε ώνομασμένων ούκ επέλιπε τό φυλον“[243]. Това на български език ще рече: „Тъкмо в това време (когато Пилат управлявал Юдея и извършил предизвикателствата, за които се разказва в § 1 и § 2 на глава 3-та от книга XVIII-та на „Древности“ – в с. н.) живял и Иисус, мъдър човек, ако само подобава да Го наречем човек. Защото бил творец на чудни дела и учител на хората, които с радост приемали истината. Той привлякъл към Себе Си мнозина от юдеите, а също и мнозина от елинството (от елините – в с. н.). Този бил Христос. Когато Пилат, по донесение на първите у нас мъже, Го осъдил, на кръстна смърт, ония, които Го възлюбили отначало, не се отрекли от Него: понеже в третия ден Той им се явил пак жив, както предсказали и това, и много други чудеса за Него божествените пророци. Родът на християните, получили от Него своето име, и досега още не се е прекратил“.В ХХ-та книга, глава 9-та, § 1 се казва: „Ο δέ νεώτερος Άνανος, όν τήν αρχιερωσύνην ̉ έφομεν παρειληφέναι, θρασύς ην τόν τρόπον καί τολμητής διαφερόντως, αιρεσιν δέ μετήει τήν Σαδδουκαίων, οίπερ είσι περί τάς κρίσεις ωμοί παρά πάντας τούς Ίουδαίους, καθώς ηδη δεδηλώκαμεν. Άτε δή ουν τοιοΰτος ών ο Άνανος, νομίσας εχειν καιρόν `επιτήδειον, διά τό τεθνάναι μέν Φηστον, Άλβιον δέ ετι κατά τήν οδόν υπάρχειν, καθίζει συνέδριον κριτων, καί παραγαγών είς αυτό τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου (Ιάκωβος ονόμα αυτώ) καί τινας ετέρους, ώς παρανομησάντων κατηγορίαν ποιησάμενος, παρέδωκε λευσθησομένους“[244]. Или на български: „При това по-младият Анан – казахме, че той получил първосвещенството, – бил по характер твърде нагъл и извънредно дързък, и принадлежал към сектата на садукеите, които в съдебните решения, както е известно, проявявали по-голяма жестокост от всички юдеи. Бидейки Анан такъв, сметнал, че има благоприятен случай, понеже Фест умрял, а Албин бил още на път, и свикал Синедриона. Пред този съд били доведени братът на Иисуса, наричан Христос (на име Яков), и някои други. Анан ги осъдил като престъпници на Закона и ги предал да бъдат убити с камъни“.

в) Твърдението на атеистите за първото място и кои са „основанията им”

Атеистите казват, че това място било „интерполация”[245]; че „интерполацията”  – според едни – била „общопризната”[246], според други – призната от „болшинството автори”[247]; че даже мнозина богослови я признавали[248].

Кога била извършена тази „интерполация”? В началото на IV век[249], „в епохата на Никейския събор”[250].

Както се вижда, самите атеисти не са единодушни досежно „интерполацията” в книга XVIII-та, гл. 3, § 3 на „Древности”: според едни – тя била ”общопризната”, според други – „болшинството” (значи не всички!) автори я признавали. Истината е, че по отношение на автентичността на мястото учените се разделят на три: едни считат мястото за автентично[251]; други – за отчасти интерполирано[252]; трети – за пълна интерполация[253]. Туй че даже богослови били признавали „интерполацията”, не е от решаващо значение, ако привежданите в полза на „интерполирането” доводи се оказват несъстоятелни.

Мястото било интерполирано – според атеистите, – в началото на IV век, „в епохата на Никейския събор”. Ако това беше вярно, то в онази бурна епоха на разпалени религиозни спорове и при известността на Иосифовите съчинения, които „били удостоени с място в общественото книгохранилище”[254], интерполаторът не само щеше да бъде открито изобличен, но и най-безпощадно порицан и презрително заклеймен като фалшификатор. Никой обаче не е в състояние да ни посочи документални доказателства за такова разобличаване, порицаване и заклеймяване. А такива доказателства няма, понеже не е била извършена интерполация! Едва през XVI век изниква спорът „за” и „против” това място[255].

Кои са „основанията” на атеистите, за да твърдят, че мястото в книга XVIII-та, глава 3, § 3 на „Древности” било „интерполация“? Ние ще ги разгледаме последователно, като веднага, след всяко „основание“, ще правим нашите критични бележки.

1. Имало екземпляри, в които това място не било съществувало

„Учените са доказали – така пише един атеистически автор, – че в първите ръкописни книги на Флавий до втората половина на III-ти век такива редове не е имало“[256]. „Но и по-късно – заявява друг атеистически писател – нерядко още са попадали екземпляри от книгата на Иосиф Флавий, в които това място за Иисуса не е съществувало. Например в IХ век Цариградският патриарх Фотий имал такъв екземпляр“[257].

Досега обаче науката не притежава ръкописен екземпляр, в който това място да липсва. Всички, дошли до нас ръкописи от „Юдейски древности“, съдържат мястото за Иисуса Христа[258].

И с право атеистическият писател Я. А. Ленцман подчертава: „В дошедших до нас рукописях „Древностей“ (XVIII, 3, 3) написано, что, при наместнике Понтии Пилате, „жил Иисус, человек мудрый, если только его можно назват человеком. Это был Мессия (Χριστός)““[259], тоест: „В дошлите до нас ръкописи (к. н.) на „Древности“ (XVIII, 3, 3) е написано, че при наместника Понтий Пилат „живял Иисус, мъдър човек, ако само може да го назовем човек“. Това бил Месия (Χριστός)““.Немислимо е да се приеме, че всички те „са били в ръцете на християни и от тях са фалшифицирани“[260]. Ако има ръкописни екземпляри, без мястото за Иисуса, нека ни се каже къде се съхраняват: у кои лица, или в коя библиотека, или в кой институт!

Как тогава „учените са доказали, че в първите ръкописни книги на (Иосиф – в с. н.) Флавий до втората половина на III  век“ е липсвало мястото за Иисуса Христа? За това имало „косвени доказателства„. Кои са те?

1.В произведенията на християнските писатели от първите три века това място не се било цитирало[261].

2.Ориген не бил цитирал това място[262]; не му бил известен откъслекът за Иисуса[263]; в екземпляра от „Древности“, който той притежавал, този откъслек бил отсъствал[264]; Ориген се бил „оплаквал в своите произведения, че Иосиф мълчи за Иисуса“[265].

3.Цариградският патриарх Фотий бил имал екземпляр от „Древности“, в който мястото за Иисуса не било съществувало[266].

Вярно е, че в произведенията на християнските писатели от първите три века мястото за Иисуса Христа из „Древности“ на Иосиф Флавий не се цитира[267]. Но туй се обяснява главно със следните причини:

1)при наличността на живото апостолско предание, християнските писатели от онова време не са придавали на свидетелството на юдеите някаква голяма стойност[268], и

2)„Иосиф чрез своето старание да придобие римското височайше благоволение и чрез оправдаването на юдейската война в римски интерес бил станал у своите сънародници предмет на голямо пренебрежение“[269], даже им „бил ненавистен“[270].

Вярно е, че Ориген не цитира това място, но не може да се твърди, че не му е било известно, че в екземпляра, който той притежавал, този откъслек отсъствал, и че Ориген се бил оплаквал, че Иосиф мълчи за Иисуса.

Ориген само подчертава на две места, че Иосиф не вярва в Иисуса като в Месия-Христос и толкова! Първото място се намира в Коментара му на Евангелието от Матей. Като привежда свидетелството на Иосиф за „Яков, брата на Иисуса, наричан Христос (Ιάκωβον τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου)“, Ориген казва: „καί τό θαυμαστόν εστιν, οτι, τόν Ίησουν ημων ου καταδεξάμενος είναι Χριστόν, ουδέν ήττον Ιάκώβω δικαιοσύνην εμαρτύρησεν τοσαύτην”[271], тоест: „И чудното е, че макар да не приел нашия Иисус за Христос, при все това за Яков засвидетелствал такава голяма праведност“.

Другото място е в Оригеновото съчинение „Против Целс“, I, 47. След като говори за свидетелството на Иосиф за Иоан Кръстител, продължава така: „Ό δ΄αυτός καίτοιγε απιστων τω Ίησου ως Χριστώ…”[272], тоест: „А самият той (Иосиф – в с. н.), макар че не вярва в Иисуса като в Христос…“ и т. н.

Ясно е, че Ориген знае мястото за Иисуса в „Древности“, защото тъкмо от това място се вижда, че сам Иосиф не вярва, че Иисус е Христос-Месия. Смисълът на израза „Ό Χριστός ουτος ήν”(Този бил Христос), – както ще видим по-нататък, – е такъв, както го предава в своя превод блажени Иероним: „et credebatur esse Christus“[273], тоест: „и се вярвало, че е Христос“ (=смятали, че е Христос). Значи, сам Иосиф не е вярвал, че Иисус е Христос. Затова и, когато говори за Яков, брат на Иисуса, казва: „брата на Иисуса, наричан (к. н.) Христос“.

Ориген не говори за екземпляр от „Древности“, който той да е притежавал и в който да не е имало мястото за Иисуса Христа. Също и никъде не се оплаква, че Иосиф мълчал за Иисуса. Ако не използва мястото из „Древности“ (XVIII, 3, 3), то е вероятно и затуй, защото за Ориген и християните от негово време „Иисус е бил далеч повече отколкото „мъдър човек„, който правил чудеса, и бил „учител на хората””[274], и понеже в това място – както обяснихме, – Иосиф съвсем не изявява своята вяра в Иисуса като Месия, а говори за какво са Го смятали други.

Твърдението, че цариградският патриарх Фотий бил имал екземпляр, в който мястото за Иисуса не било съществувало, „още с нищо не е доказано”[275]. Сам патриарх Фотий в своите „Кодекси“ във връзка с Иосифовото съчинение „Древности“ не съобщава да е притежавал екземпляр от това съчинение, без мястото за Иисуса. Ако ли от факта, че патриарх Фотий не споменава за това място, се вади заключение, че той е имал екземпляр без него, то туй не е повече от едно необосновано предположение.

2) Мястото за Иисус Христос било „без връзка с контекста”[276].

Пасажът от „Древности“, XVIII, 3, 3 бил „съвършено несвързан с предидущото и последващото изложение“[277], той „разкъсвал тъканта на разказа“[278].

В първия параграф на 3-та глава от XVIII-та книга на „Древности”[279] се разказва как Пилат, управителят на Юдея, заповядал на войниците да влязат в Иерусалим през нощта със своите знамена с образа на императора. И те влезли. Това предизвикало сред юдеите негодувание, което се разразило в бунт. Пилат бил принуден да заповяда на войниците да изнесат знамената.

Във втория параграф[280] се разказва за друга постъпка на Пилат, която също довела до бунт, който бил кърваво потушен: Пилат поискал със средства на храма да докара в Иерусалим вода, чиито извори били далеч, двеста стадии[281].

Ето след тези два параграфа следва З-тият[282]: мястото за Иисуса Христа. Поради своята нетактичност, Пилат е изпаднал в немилост пред Рим, освободен е от длъжност и заточен (36 година). Като припомня Иосиф за злополучното, с неприятни последици за Рим, управление на Пилат, естествено подхожда да спомене и за разпъването на Иисуса, като тежестта за това се стовари върху Пилат:  той Го е осъдил на кръстна смърт!

В параграф четвърти[283] се разказва за едно произшествие с богатата римлянка Паулина, станало в храма на богиня Изида в Рим.

В пети параграф[284] се предава за едно мошеничество на 4-ма негодници, които взели от една жена, която била приела юдейската вяра, злато и пурпур уж за Иерусалимския храм, а всъщност – за себе си.Нека сега се върнем на твърдението на атеистите, че мястото за Иисуса Христа било „без връзка с контекста“, че не било свързано с предидущото и последващото изложение, че разкъсвало „тъканта на разказа!“

Да си представим, че § 3-ти отсъстваше. Питаме: каква връзка тогава има между § 4-ти и § 2-ри? Никаква! Ами каква връзка има между § 4-ти и § 5-ти? Никаква! Все пак между § 1, § 2 и § 3-ти има известна връзка: разказва се за деяния на едно и също лице – Пилат.  Но, независимо от това, не бива да се забравя за съчинението „Юдейски древности“, че то е „преди всичко – по думите на Prof. Dr. Em. Schürer – много по-необработено, отколкото „Юдейската война“, именно в последните книги (к. н.), където се забелязва, че са писани при умора. И не само небрежно, но и с голяма свобода и произвол са използвани често изворите, поне там, гдето можем да контролираме“[285].  Изложението на „Юдейски древности“ не е разположено „по законите на историческата последователност и естественост, в повече или по-малко строго логическа (прагматическа) връзка и зависимост на фактите и събитията, на причините и следствията“[286].

Академик Р. Ю. Виппер се спира на характеристиката, която Иосиф Флавий дава на садукеите, фарисеите, есеите и зилотите, и подчертава изкуствеността на построението. Той казва: „Иосиф Флавий отбелязва сред юдейското общество четири секти…: (сектата – в с. н.) на садукеите, на фарисеите[287], на есеите и на зилотите. Характеристика на тези групировки той дава три пъти: два пъти в „Древности“ (ХIII, 5, 9 и XVIII, 1, 2-6) и един път в „Юдейската война“ (II, 8, 2-10)… Не може да не забележим изкуствеността (к. н.) на това построение: всичките три пъти описанието на тези „партии“ стои извън повествованието (к. н.) за събитията, дава статическа картина, откъсната от действието във времето“[288].

Тогава защо ще искаме мястото за Иисуса Христа (XVIII, 3, 3) непременно да било във връзка с контекста, да било свързано с предидущото и последващото изложение, да не се разкъсвала тъканта на разказа?! И въпреки туй – както вече изтъкнахме, – все пак между § 3-ти и предшестващите два параграфа (първи и втори) има известна връзка!

3) Мястото за Иисуса Христа се различавало по стил[289]от другото изложение

Стилът  на мястото за Иисуса Христа е чисто „Иосифов стил“ и то дотолкова Иосифов, че, ако се приеме, че това място е „интерполация“, със самото туй вече се изказва – както отбелязва и Prof. Dr. Em. Schürer, – „похвала на интерполатора, който изкусно е извършил своята работа“[290].

4) Мястото за Иисуса по съдържание не могло да бъде на Иосиф: не съответствало на неговите възгледи[291]

Иосиф Флавий не можел да употреби названието „Христос“, понеже това име било символ на въстание. „Не може той (Иосиф Флавий – в с. н.) – пише академик Р. Ю. Виппер – да приложи към Иисуса названието Христос, тъй като в Юдея през I век на нашата ера то било символ на въстание“[292].

Иосиф Флавий не можел да говори за християните. В негово време – според проф. С. И. Ковалев – „не ги е имало в Палестина“. „Нито едно нехристиянско свидетелство – заявява същият автор – не говори за Палестина, като за родина на християнството. Най-ранният[293] християнски паметник – „Апокалипсисът на Иоана“ – също не знае християни в Палестина… Палестина като люлка на християнството е късна конструкция“[294]. Иосиф Флавий въобще не бил знаел за християните, и туй било – според Р. Ю. Виппер – доказателство, че такива не било имало „във времето, когато Иосиф писал „Древности“, а това било в 93-94 година, тоест в края на I век“[295].

Не можел Иосиф Флавий „да пише, че Христос е възкръснал, защото това би означавало той да вярва в невъзможни неща“ – заявява доцент Йоно Митев[296].

Читателят вече знае мястото от „Древности“, XVIII, 3, 3. Но дали то принадлежи на Иосиф? Могъл ли е Иосиф Флавий да се изрази така за Иисуса Христа? Ние считаме, че е могъл!

Иосиф Флавий вярва в чудеса. Ако прочетем неговото съчинение „Юдейски древности“, ще видим, че той говори например: за потопа (книга I, глава 3, § 5), за египетските наказания (книга II, глава 14), за чудесното минаване през Червеното море (книга II, глава 16), за проговорването на Валаамовата ослица (книга IV, глава 6, § 3), за удължаването на деня при Иисус Навин (книга V, глава 1, § 17). Говори за тия чудеса и не ги отрича!

Иосиф Флавий вярва в пророци и пророчества. Говори например: за пророк Илия (книга VIII, глава 13), за пророците Иерeмия и Иезекиил (книга X, глава 5), за пророк Даниил (книга X, глава 10) и ги признава.

Иосиф Флавий вярва и във възкресение. Той е бил фарисеин, а фарисеите признават и безсмъртието, и възкресението (Деян. 23:8). В книга VIII-ма на „Древности“, глава 13, § 3 той, с пълна сериозност, говори за възкресяването на сина на Сарептската вдовица от пророк Илия.

Иосиф Флавий говори и за народни движения, носещи месиански характер.  „…у Иосиф Флавий има – пише проф. С. И. Ковалев – няколко споменавания за народни движения, носещи месиански (к. н.) характер. Така, в XVIII книга на „Юдейски древности“ (4, 1) се разказва за това, как в Самария някакъв човек зовял народа да въстане с него на свещената планина Гаризим, гдето той уж (якобы) ще им покаже свещените съсъди, зарити там от самия Моисей. Движението взело масов характер и Пилат жестоко го потушил с въоръжена сила. Инициаторите и водачите на движението били екзекутирани. В ХХ-та книга (5, 1) Иосиф Флавий говори за някой си Тевда, който се представял за пророк (к. н.) и призовавал народа да отива на река Иордан. Според неговите думи…, водите ще се отдръпнат (ще направят път), и всички леко ще преминат на другата страна. Това движение също било потушено с военна сила. Може би, аналогичен характер е носила и агитацията на Юда Гавлонит против преброяването при Квириний („Юдейски древности“, XVIII, 1, 1; ср. „Юдейската война“, 11, 8, 1). Той повдигал народа на бунт, говорейки, че римското преброяване не ще даде нищо, освен истинско робство“[297].

Иосиф Флавий вярва и в Месия, разбира се, в политически смисъл. Месианството и предсказанията той – както се знае, – свързал с Веспaсиан.

Иосиф Флавий в книга XVIII-та, глава 5-та, § 2, говори за Иоан Кръстител. Нарича го: „добър (праведен) човек“ (αγαθόν άνδρα), който увещавал юдеите да се упражняват в добродетелта (αρετήν), да се придържат към справедливостта в отношенията си един към друг (τη πρός αλλήλους δικαιοσύνη), да почитат Бога благоговейно (προς τόν Θεόν ευσεβεία). Казва, че мнозина го последвали, тъй като се били напълно въодушевили от неговите речи. Споменава за голямото му влияние и че хората следвали съвета му; съобщава и за неговата мъченическа смърт[298].Както ще видим след малко, Иосиф Флавий говори и за Яков  праведни, брата на Иисуса, наричан Христос. Разказва, че бил осъден (заедно с други) и предаден да бъде убит с камъни.

Защо тогава да не говори за самия Иисус? Защо да не може да каже, че Той е бил „мъдър човек“, че е „вършил чудни дела“, че е бил „учител на хората, които с радост приемали истината“, че „привлякъл към Себе Си мнозина от юдеите, а също и мнозина от елините“, че бил осъден да бъде разпнат, че не се отрекли от Него ония, които Го възлюбили отначало; че и досега още (т. е. във времето на Иосиф) имало християни? Около 93-та година, когато били написани „Юдейски древности“, „мнозина гърци – казва Prof. Dr. J. Klausner – са се били присъединили към християните[299].“

Защо да не може да каже, че Този Иисус е бил Христос, тоест считаният от последователите Му за Месия-Христос? Нима, когато Пилат пита народа: „Кого искате да ви пусна: Варава ли, или Иисуса, наричан (к. н.) Христос?“ (Мат. 27:17), и после, след като народът поискал да бъде пуснат Варава, запитва: „А какво да сторя с Иисуса, наричан (к. н.) Христос?“ (Мат. 27:22), нима той – Пилат – признава Иисуса за Месия-Христос и изповядва Неговото месианско достойнство? – Съвсем не! – Пилат просто предава „името“, с което Иисус е бил известен сред народа. Така и Иосиф Флавий, като казва: „Ό Χριστός οΰτος ήν“, той – като историк, – свидетелства не своята вяра, а вярата на последователите на Иисуса и въобще на народа.

Блажени Иероним (342-420), който последните 33 години от своя живот прекарал сред евреите във Витлеем, в основания от него и негови приятели манастир, и който добре е познавал съчиненията на Иосиф Флавий, израза „Ό Χριστός οΰτος ήν“ (из „Древности“, XVIII, 3, 3) – както изтъкнахме и по-рано, – предава в латински превод така: „credebatur esse Christus“ (вярвало се, че е Христос=смятали, че е Христос). Той е изразил смисъла, вложен от автора в думите „Ό Χριστός οΰτος ήν“  тъй както в Иеронимово време са го знаели.

И за възкресението на Иисуса Христа Иосиф Флавий е могъл да каже – най-малкото като историк, – онова, което е узнал от разказа на други, без сам да вярва, че Иисус наистина е възкръснал, макар че – както казахме, – Иосиф е вярвал във възкресение.

„С право – според професора по история на еврейската литература в Иерусалимския университет Dr. Joseph J. Klausner – подчертава A. Reville[300], че никога християнски интерполатор не би говорил за Иисуса като за „мъдър човек“ и оттук да прибави: „ако само подобава да Го наречем човек“. Един християнски интерполатор не би се задоволил с тъй общи фрази като „чудотворец“ (вършил чудни дела – б. н. – παράδοξα έργα), нито би характеризирал Неговите ученици като „любещи“ (αγαπήσαντες), нито християните – като „род“ (φυλον), понеже думата „φυλον“ има едно презрително второстепенно значение“[301].

Казват, че Иосиф Флавий не можел да употреби думата „Христос“, понеже тя през онова време била символ на въстание. Но тогава той не трябваше – и то с много по-голямо основание – да говори и въобще за „народни движения, носещи месиански (к. н.) характер“, и да споменава за „пророка“ (к. н.) от Самария, за Тевда и за Юда Гавлонит! При това Иисус (и по описанието на Иосиф Флавий!) не е бил „Христос“ (Месия) в политически смисъл и следователно не е бил така опасен за Рим като „пророка“ от Самария, Тевда и Юда Гавлонит!

Иосиф Флавий не можел да говори за християни, понеже през I век такива нямало в Палестина. И нито едно нехристиянско свидетелство не говорело за Палестина като за родина на християнството. „Откровението“ на Иоан Богослов също не знаело християни в Палестина. Палестина като люлка на християнството – това било „късна конструкция“. Нещо повече: Иосиф Флавий изобщо не бил знаел за християните, и това било доказателство, че такива не било имало във времето, когато Иосиф писал „Древности“ (93-94 година).

Че през I век от нашата ера е имало в Палестина християни, показват например археологическите открития край Иерусалим. За тях се говори в доклада на археолога Е. L. Sukenik (Е. Л. Сукеник), професор в Еврейския Иерусалимски университет, озаглавен: „The earliest records of Christianity“ (Най-ранните паметници на християнството), напечатан в „American journal of Archeology“[302].

През 1945 година, през време на строеж върху мястото, принадлежащо на A. David Kiraz, недалеч от Талпиот (Talpioth), предградие на Иерусалим, била открита една еврейска гробница, която съдържала костници (осуарии – миниатюрни саркофази)[303]. Отделът за старините в Палестина предложил на Музея за еврейски древности при Иерусалимския университет да направи разкопки в гробницата и да изследва съдържанието ѝ. „Ние – пише Сукеник – извършихме разкопките от 10 до 13 септември“[304].Намерени са 14 костници, направени от местен варовик, наречен ка’куба[305].

На 3 от костниците (№ 1, № 4, № 10) има надпис на еврейски, на 2 (№ 7 и № 8) – надпис на гръцки език. На костница № 8 по средата на всички четири страни има по един голям кръст; на костница № 10, върху едната от no-късите ѝ страни, в горния ѝ край е издълбан един малък кръст[306].

Надписът на костница № 1 – според както го чете Сукеник, – гласи: Симеон Барсаба; надписът на костница № 4: Мириам, дъщеря на Симеон; надписът на костница № 7: Иисус иу (Ίησους ίου); надписът на костница № 8: Иисус алот (Ίησους αλώθ)[307].

Сред остатъците в пещерата е намерена една монета от времето на Агрипа I. Датата личи: това е шестата година от управлението на Агрипа I или 42/3 г. на нашата ера[308]. Намерени са и керамични изделия.

Сукеник счита, че „този гроб не съдържа нещо, което да е по-късно от първата половина на I век от нашата ера“[309].

В заключение, проф. Сукеник казва: „От всичко е ясно, че в този гроб ние имаме най-ранните паметници за съществуването на християнството. Това може също да има значение за историчността (к. н.) на Иисуса и разпятието Му“[310].

Я. А. Ленцман прави на проф. Сукеник някои възражения:

1)че гробницата била някога ограбвана;

2)че палестинските надписи от I век на нашата ера били съставяни на древноеврейски език, а не на гръцки;

3)че нямало основания да се отнася името „Иисус“ в надписите към „евангелския Иисус“;

4)че било общоизвестно, че кръстът като символ на християнството се бил явил не по-рано от IV век[311].

На първото възражение ще отговорим с думи на самия Сукеник. Той пише: „В нашия случай нямаше никакво съмнение относно древността на кръстовете, понеже беше ясно, че макар пещерният гроб да е бил отварян веднъж, тези осуарии не са били пипани от момента, когато са били поставени в тяхното място, до деня, в който ние ги извадихме (к. н.). Нашето впечатление беше, че гробоограбвачите са влезли в пещерата и са отворили няколко loculi и са извадили осуариите, като са се надявали да намерят ценна плячка. Обаче са били разочаровани, като са видели, че те не съдържали нищо друго освен кости, и затуй са ги оставили вътре в гроба. Когато са отворили последния loculus, те са решили, че не си струва труда да извадят осуариите и ги оставили, както са си били“[312].

Палестинските надписи от I век на нашата ера съвсем не са били съставяни само на древноеврейски. Те са били съставяни: на арамейски, на арамейски и гръцки (значи двуезични надписи) и само на гръцки[313]. Един двуезичен надпис (на гръцки и арамейски) е например надписът по осуария, намерен на Елеонската планина[314]. Запазените от Иродово време надписи по разни обществени места са съставени на гръцки език[315]. Надписи на гръцки език в Палестина от онова време можем да намерим публикувани в капиталния труд на бележития протестантски богослов Prof. Dr. Adolf Deissmann, озаглавен „Licht vom Osten. – Das Neue Testament und die neuentdekten Texte der hellenistisch-römischen Welt“ (Светлина от Изтока. – Новият Завет и новооткритите текстове на елинистическо-римския свят)[316]. Гръцкият език е бил в употреба сред евреите през първия век на нашата ера. „Не е чудно – пише проф. Сукеник – да се срещне класическият гръцки език, употребяван от евреите, жители на Иерусалим, преди разрушаването на града от римляните. Като доказателство за широко разпространеното знание на гръцкия език ние можем да приведем многочислените надписи върху осуарии, които надписи съдържат гръцки имена.Ние също знаем, че Ирод построил театър в Иерусалим[317].Трябва да предположим, че в този театър са били представяни класически гръцки пиеси и че това е било един извор, от който жителите на Иерусалим са черпели изрази от класическия гръцки език… Едно интересно доказателство за знанието на класическия гръцки намираме в един от споровете между садукеите и фарисеите, запазени в Мишна[318], [319]. В тоя спор става дума за съчиненията на Омир[320]. „Споменаването на Омировите книги в такъв един спор – казва Сукеник – ясно показва, че те са били широко известни в Иерусалим“[321].Сукеник отнася името „Иисус“ в надписите към евангелския Иисус. За това той има основания. „Туй, което ме особено смущаваше – заявява Сукеник – е, че едно и също име стои на две костници, поставени една до друга. Както е добре известно, тези погребални помещения (като това в еврейската гробница върху мястото на Кирац – в с. н.) представляват фамилна гробница. В една еврейска фамилия едно и също име може да се повтори от дядото у внука, но твърде рядко от бащата у сина“[322]. Двете костници с името „Иисус“ са поставени една до друга в един loculus. Това дава право да се предположи, че туй не ще да са двама „Иисусовци“ умрели наскоро един след друг. Подир „името“ трябва да следва презимето (името на бащата). „Иу“ (ίου) обаче в надписа на костница № 7 – както доказва Сукеник – означава възклицанието „Уви!“, а не име[323]. След името „Иисус“ в надписа на костница № 8 стои „алот“ (αλώθ). Какво означава тази дума? Сукеник предлага – макар и с голяма резерва, – мнението, че думата „алот“ произхожда от дума, която между другото означава „вопия“, „тъгувам“[324]. Значи – според него – и тук нямаме „презиме“.

Кръстът бил станал символ на християнството не по-рано от IV век. Всъщност кръстът е символ на християнството още от I век. В един мъченически акт четем езичникът да казва: „Аз по това узнавам, че те са християни, понеже всяка минута правят на своите чела кръстен знак“. Св. първомъченица Текла (I век) осенила с кръст дървата и храстите, натрупани под нея, за да я изгорят[325]. Благочестивият мъж Ир (I век) – по наставление на св. апостол Филип – начертал образа на Христовия кръст върху повредените членове на болния Аристарх[326]. Св. Юлиян (I век) направил на поднесената му чаша с отрова светия кръст[327]. В първата Апология на св. Юстин Мъченик (II век) се говори за кръста като „най-големия знак (символ) на Неговата (на Христа – в с. н.) сила и власт (το μέγιστον σύμβολον της ίσχύος καί αρχης αυτου)[328]. (Тертулиан (роден 160 година) казва: „При всеки напредък и успех, при всяко влизане и излизане, при обуване, при къпане (при бани), при ядене (на трапезите), при ставане (при светлината, съмване), при лягане, при сядане, с каквато и работа да сме заети, ние осеняваме челото си с кръстния знак (frontem crucis signaculo terimus)“[329].

Че кръстът е бил християнски символ още през I век, това се потвърждава и от находката в развалините на Херкулан. В една постройка, в малка стая на втория етаж, на стената има „квадрат, покрит с фин гипс, в който дълбоко е гравиран латински кръст[330], който заема почти цялата повърхност на квадрата. Кръстът е висок 0.43 м. и широк 0.365 м… Грижливото изследване на гипса показа, че тук е бил закрепен с два гвоздея един дървен кръст. От ляво и от дясно на квадрата се намират следи от два гвоздея, на които… може би са били закачвани лампи… Един… дървен сандък е бил намерен… до стената, точно под гипсовия квадрат…”

Професор A. Maiuri е чел върху това откритие доклад в Понтификалната академия за археология в Рим през ноември 1939 година. Той дошъл до заключението, че това е било място за християнски култ и че сандъкът под кръста може да е бил олтар[331], свързан с култа[332].

Херкулан е бил разрушен едновременно с Помпей и други съседни места, при изригването на Везувий в 79 година от нашата ера[333]. Тази находка показва, че кръстът е бил символ на християнството още преди 79 година.

Естествено християните не са почитали и не почитат кръста, както езичниците почитат своите идоли, тоест те не са му отдавали и не му отдават почитта, която принадлежи само Богу, – божеска почит. Във вероопределението на VII Вселенски събор (787 година) относно иконопочитанието се казва: „Да ги почитаме (иконите – в с. н.) с целуване и почтително поклонение, – не с истинското богопоклонение, което, според нашата вяра, подобава само на божеското естество, но почитане като онова, с което се отдава чест на изображението на честнѝя и животворящ кръст (к. н.), на светото Евангелие и на други светини чрез кадене тамян и поставяне свещи, – какъвто благочестив обичай имало и у древните“.

Сега ще ни стане ясен и смисълът на думите, които християнинът Октавий казал на езичника Цецилий: че християните не почитат кръстовете[334]. Те не ги почитат, както езичниците почитат своите идоли. Затова и Октавий продължава своята реч-отговор към Цецилий така: „Без съмнение вие, които боготворите дървени богове, вие може би почитате дървените кръстове като части (к. н.) на вашите богове (Vos plane qui ligneos deos consecratis, cruces ligneas, ut deorum vestrorum partes, forsitan adoratis)“[335].

Нито едно нехристиянско свидетелство не говорело за Палестина като за родина на християнството.

Това не отговаря на истината! Ето например Тацит и Лукиан Самосатски говорят тъкмо за Палестина като за родина на християнството! Тацит, в своите „Анали“, пише за християнството, че това „гибелно суеверие“ (exitiabilis superstitio – така той нарича християнството!) избухнало отново „не само из Юдея, родината (к. н.) на туй зло (originem eius mali), но и из Рим, гдето отвсякъде се стичат и разгласяват всички ужасни и позорни неща“[336]. Атеистите оспорват автентичността на това място, но дали те са прави, туй читателят ще узнае по-нататък, при разглеждане съобщението на Тацит за Христа и християните. У Лукиан Самосатски (който живял приблизително в 125-200 година.[337]), в съчинението му „За смъртта на Перегрина“, в характеристиката, която оратор от публиката дава за Перегрина Протея, се казва за християните така: „те и сега още почитат онзи велик човек, който бил разпнат в Палестина (к. н.)“ — „τον μέγαν γουν εκείνον έτι σέβουσι τόν άνθρωπον τόν έν τή Παλαιστίνη ανασκολοπισθέντα“[338].  Доколкото ни е известно, поне това място не се смята от атеистите за фалшификат!

„Най-ранният („най-ранният“ – според атеистите! – в с. н.) християнски паметник – „Апокалипсисът на Иоана“ също не знаел „християни в Палестина… Палестина като люлка на християнството това било „късна конструкция“.

И това не отговаря на истината! „Апокалипсисът“ (Откровението) на Иоан Богослов знае тъкмо Палестина като люлка на християнството. В Откровението се говори например за „Лъва от Юдиното (к. н.) коляно“, за „Корена Давидов (к. н.)“, Който победил (5:5), т. е. за Иисуса Христа. Говори се още за труповете на двамата Христови „свидетели“, които, „облечени във вретище, ще пророкуват хиляда двеста и шестдесет дни“ (11:3), и ще бъдат убити (11:7); че ще бъдат оставени (11:8) „по стъгдите на големия град (к. н.), който духовно се нарича Содом и Египет (=Иерусалим – в с. н.), дето и Господ наш биде разпнат (к. н.)“.

Във времето, когато Иосиф Флавий писал „Древности“ (93-94 година), въобще нямало християни. Вярно ли е това?

Когато говорихме за Филон Александрийски, ние споменахме и за християните в Рим, за християнската община в Рим: кога е била основана тя. Че във времето, когато Иосиф Флавий е писал „Юдейски древности“, действително е имало християни, и той е могъл да знае и следователно и да пише за тях, по това ще говорим още, когато разглеждаме данните за Христа и християните у Тацит и Светоний. А сега ще дадем думата на двама съветски учени, за да се изкажат по въпроса: дали през времето на Иосиф Флавий е имало християни. Н. А. Машкин, в своя труд „История древнего Рима“, пише: „Християнство возникает в I в. н. э.“ (християнството възниква в I век на нашата ера)[339]. Проф. В. К. Никольский, във встъпителната си статия „Шарль Эншлен и его труд по истории религии“, към: Ш. Эншлен, Происхождение религии[340], казва: „Из „Откровения Иоанна“ советские историки делают… тот бесспорный вывод (к. н.), что за несколько лет до его появления, то есть около середины I  века (к.н.) в Малой Азии в районе Эфеса существовали небольшие христианские общины, которые вели между собой жестокую идеологическую борьбу, так как различались и по верованиям и по обрядам (Из „Откровението на Иоана“ съветските историци правят… този безспорен извод, че няколко години преди появата му (на „Откровението“ – в с. н.), тоест около средата на I век в Мала Азия в района на Ефес съществували неголеми християнски общини, които водили помежду си жестока идеологическа борба, тъй като се различавали и по вярванията, и по обредите)“.

Па и сам Виппер, който смята, че „във времето, когато Иосиф (Флавий – в. с. н.) писал „Древности“, а това било в 93-94 година, тоест в края на I в.“, нямало християни[341], като пише по-нататък в същата книга за „християнските общини на гръкоримска почва“ от първата половина на II век, че те са изменили „своя социален състав в сравнение с I век от нашата ера“[342], признава, че през I век от нашата ера е имало християни и даже – „християнски общини“!

г) Твърдението на атеистите за второто място.

По отношение на мястото за Яков, „брата на Иисуса, наричан Христос“ („Древности“, XX, 9, 1) у атеистите има колебание: било възможно това място да било подправка[343], но било възможно и да е автентично[344]. Но, ако било автентично, то в туй място – според тях – не се говорело „за Иисуса Назорея, а за някой си друг Месия“[345]. Ясно е, че атеистите не се решават категорично да отрекат мястото, но, нали априори (отнапред, предварително) са приели, че Иисус Христос не бил историческа личност, то, за да се избавят от затруднението, прибягват до нова измислица: „Тук наистина се говори за Иисус, но това не е християнският Иисус Христос, а някой си друг Месия!“ Кой е обаче този „някой си друг Месия“, те не казват, па и не могат да кажат, понеже сами го не знаят, а и историята не познава друг Месия – Иисус.

Ориген (роден 185 година след Христа) цитира това място из „Древности“ три пъти, във връзка с обясняване от Иосиф Флавий причината за гибелта на Иерусалим.

В съчинението си „Против Целс“ той пише: „(Иосиф – в с. н.)… казва, че това (тоест гибелта на Иерусалим и храма – в с. н.) се случило на юдеите като възмездие за Яков праведния, който бил брат на Иисуса[346], наричан Христос (εκδίκησιν Ίακώβου του δικαίου, ος ην αδελφός Ίησου του λεγομένου Χριστου)“[347].

В същото съчинение, книга II-ра, Ориген казва: „… Тит разрушил Иерусалим, както Иосиф пише, поради Яков праведния, брата на Иисуса, наричан Христос; а както истината показва, поради Иисуса Христа Сина Божий (διά Ίάκωβον τόν δίκαιον, τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου, ως δέ η αλήθεια παρίστησι, διά Ίησουν τόν Χριστόν τόν Υίόν του Θεου)“[348].

В „Коментар към Евангелието от Матея“ Ориген говори така: ”… Иосиф Флавий… казва, че това (тоест гибелта на Иерусалим и храма – в с. н.) ги (тоест юдеите – в с. н.) сполетяло по гняв Божий, поради онова, което те дръзнали (да извършат – в с. н.) спрямо Яков, брата на Иисуса, наричан Христос (διά τα είς Ίάκωβον, τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου, υπ΄ αυτών τετολμημένα)”[349].

Мястото за Яков, брата Господен, из „Древности“ (XX, 9, 1) привеждат и Евсевий Кесарийски[350], и блажени Иероним[351].

„С право Reville отбелязва, че един християнин никога не би говорил“ за Иисуса Христа така: Когото наричали Христос (λεγομένου Χριστου)“. „Тъй би могъл да пише само фарисеинът юдей Иосиф, който по-рано[352] вече е споменал за Иисуса“[353].

д) Заключение:

Смятаме, че за безпристрастния читател е ясно и убедително:

1.Че местата за Иисуса Христа в „Юдейски древности“ на Иосиф Флавий – XVIII, 3, 3 и XX, 9, 1 – могат да бъдат считани за автентични.

2.Че те говорят за християнския Иисус Христос – за Иисуса Христа, Сина Божий, „Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти… и стана човек; и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според Писанията“.

______________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 351-369.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[239]. Биографията на Иосиф Флавий даваме по: 1) Prof. Dr. Em. Schürer, който пък я е предал по съчиненията на Иосиф Vita и De bello Judaico (Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, I B., 5. Aufl., Leipzig, 1920, S. 74-77); 2) Архим. Иосиф, (Петровыхъ), Иосифъ Флавiй (Правосл. Богословская Энциклопедiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 356-359).

[240]. Съчиненията му са написани на гръцки език.

[241]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., S. 79. Всъщност Іουδαϊκή Άρχαιολογία започва със създаването на света и постепенно стига до Авраам, родоначалника на еврейския народ, и продължава нататък.

[242]. Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 55.

[243]. Φλ. Ιώσιπου, Іουδαϊκής Άρχαιολογίας, βιβλ. III, Κεφ. Γ, γ΄(Φλάβιου Ιώσιπου, τα ευρίσκομενα). Flavii Josephi opera, Graece et latine, Recognovit Gulielmus Dindorfius, Volumen primum, Parisiis, MDCCCLXV, p. 699, col. 1. Това място се среща и с някои варианти, но те не са от значение (гл. у М. Муретов, Iосифъ Флавiй и его свидетельство о Христе, Правосл. Богословская Энциклопедiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 367-368).

[244]. Βιβλ. Κ, κεφ. Θ, α·, op. cit., p. 786, col. 1.

[245]. Я.А.Ленцман, Происхождение христианства, Москва, 1958, с. 55; Шарль Эншлен, Происхождение религии, Перев. c франц. и примеч. Б. И. Шаревской, Москва, 1954, с. 233; Н. Мизов, Съществувал ли е Христос?, „Народна младеж”, София, 13 април 1958, бр. 88, с. 3, кол. 1.

[246]. А. Б. Ранович, Раннее христианство, Вопросы истории религии и атеизма, Сборник статей, № 1, с. 259; Я. А. Ленцман, цит. съч., с. 55.

[247]. Шарль Эншлен, цит. съч., с. 233.

[248]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, Москва, 1957, с. 34; Я. А. Ленцман, цит. съч., с. 56.

[249]. И. А. Крывелев, цит. съч., с. 34.

[250]. Гл. у Проф. А. Древс, Отрицание историчности Иисуса в прошлом и настоящем, перев. с немецк. под редакц. с примеч. Н. Румянцева, Атеист, 1930, с. 14.

[251]. Например: Bretschneider, Böhmert, Schödel, Mayaud, Langen, Danko, Bole, Kneller (гл. у Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 544), Burkitt, Emery. Barnes, Harnack (гл. у Prof. H. Fehner, Le problème du Christ. Essai d’une somme catholique contre les Sans-Dieu. Sous la direction d’Ivan Kologrivof, Paris, 1936, p. 277).

[252]. Например: Gieseler, Hase, Ewald, Paret, Heinichen, Wieseler, Volkmar, Ranke, Scholten, Asmussen, Reinach (гл. у Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 544-545); Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 77.

[253]. Например: Gerlach, Keim, Avis, Niese (гл. у Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 545), Prof. Dr. H. Graetz, Geschichte der Judäer, 5. Aufl., III B., Leipzig, 1906, S. 307, Bem. 2.

[254]. Eusebius, Hist. Eccl., lib. III, cap. IX.

[255]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 546.

[256]. Н.К.Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль, с. 7.

[257]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, Москва, 1957, с. 34.

[258]. Prof. Dr. Edm. Kalt, Biblisches Reallexikon, 2 Aufl., B. I, Paderborn, 1938, kol. 886; Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христосъ?, Варшава, 1929, с. 32.

[259]. Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 55.

[260]. Prof. Dr. Franz Hettinger, Lehrbuch der Fundamentaltheologie oder Apologetik, S. 273.

[261]. И.А.Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, Москва, 1957, с. 34.

[262]. А. Б. Ранович, Раннее христианство, Вопросы истории религии и атеизма, Сборник статей, № 1, с. 259.

[263]. А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 122.

[264]. Шарль Эншлен, Происхождение религии, с. 234.

[265]. И.А.Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, Москва, 1957, с. 34.

[266]. И.А.Крывелев, там.

[267]. Това място пръв го цитира в началото на IV век Евсевий Кесарийски в неговата „Църковна история” (lib. I, cap. XI, Migne, P. Gr., t. 20, col. 117). При съставянето на това свое съчинение  Евсевий твърде много използвал – както сам отбелязва, – трудове на Иосиф (Hist. Eccl., lib. III, cap. 9). И естествено е било да използва и приведе и мястото за Иисуса Христа из „Древности”, XVIII, 3, 3. Това място Евсевий цитира и в съчинението си Demonstratio evangelica (lib. III, cap. 5, Migne, P. Gr., t. 22, col. 221).  Привеждат мястото из „Древности” XVIII, 3, 3 и бл. Иероним в De viris illustribus (cap. 13, Migne, P. Lat., t. 23, col. 663), Руфин в своята Historia Ecclesiae (3, 11) и Исидор Пелусиот в своите Epistolae (lib. IV, epist. 225, Migne, P. Gr. t. 78, col. 1320) в края на IV век, Ермий и Созомен (Sozom., Hist. Eccl., lib. I, cap. 1) в първата половина на V век, и по-късно Георгий Кедрин (Historiarum Compendium, Migne, P. Gr., t. 121, col. 381)  и Никифор Калист (Hist. Eccl., I, 39, Migne, P. Gr., t. 145, col. 748).

[268]. Prof. Dr. Fr. Hettinger, op. cit., S. 274.

[269]. Ibid.

[270]. Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2. Русск. перев. Спб., 1875, с. 140, бел.

[271]. Origenes, Commentarius in Mathaeum, t. X, cap. 17 (Migne, P. Gr., t. 13, col. 877).

[272]. Origenes, Contra Celsum, I, 47,  (Migne, P. Gr., t. 11, col. 745-748).

[273]. Hieronymus, De viris illustribus, cap. 13 (Migne, P. Lat., t. 23, col. 663).

[274]. Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 72.

[275]. Längen, в Tübing. Theol. Quartalschrift 1865, Heft 1 (у Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2. Русск. перев. Спб., 1875, с. 140, бел.).

[276]. Б. Босев, Митът за Иисуса Христа, в „Софийска правда”, 14 януари 1958, бр. 6, с. 4, кол. 1.

[277]. А. Б. Ранович, Раннее христианство, Вопросы истории религии и атеизма, Сборник статей, № 1, с. 259.

[278]. Шарль Эншлен, Происхождение религии, с. 233.

[279]. Φλάβιου Ιώσιπου, τα ευρίσκομενα…, Volumen primum, р. 698, col. 1.

[280]. Ibid., p. 698, col. 1, et p. 699, col. 1.

[281]. Гръцки στάδιον=192 м.; римски stadium=185 м.

[282]. Ibid., p. 699, col. 1.

[283]. Ibid., p. 699, col. 1 et p. 700, col. 1.

[284]. Ibid., p. 701, col. 1.

[285]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, 5 Aufl., S. 94.

[286]. Архим. Иосиф, (Петровыхъ), Иосифъ Флавiй (Правосл. Богословская Энциклопедiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 365).

[287]. Фарисеите и садукеите са религиозни партии.

[288]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 77.

[289]. Р. Ю. Виппер, там, с. 75.

[290]. Op. cit., B. I, S. 547.

[291]. Шарль Эншлен, Происхождение религии, с. 233; Проф. д-р Н. Н. Розенталъ, Христианство, его происхождение и сущностъ, Москва, 1955, с. 19; Н. Мизов, цит. стат. и вестник, с. 3, кол. 1.

[292]. Рим и раннее христианство, с. 75.

[293]. „Най-ранен” – според атеистите.

[294]. Проф. С. И. Ковалев, „Вступительная статья” към А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 13 и 14.

[295]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 75.

[296]. Историческа личност ли е Христос?, списание Народна просвета, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, с. 47.

[297]. Проф. С. И. Ковалев, „Вступительная статья” към А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 13.

[298]. Φλάβιου Ιώσιπου, τα ευρίσκομενα…, Volumen primum, р. 704-705.

[299]. Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 71.

[300]. Jèsus de Nazareth, Paris, II, p. 272-280.

[301]. Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 72.

[302]. October-December, 1947, Volume LI, Number 4, p. 351-365.

[303]. На гръцки: οστοφάγοι; на латински: ossuaria.

[304]. Ibid., p. 351.

[305]. Ibid., p. 354.

[306]. Ibid., p. p.  353-356.

[307]. Ibid., p. p.  357-358.

[308]. Ibid., p. 359.

[309]. Ibid., p. 365.

[310]. Ibid.

[311]. Я.А.Ленцман, Происхождение христианства, с. 48 и 49.

[312]. Е. L. Sukenik, „The earliest records of Christianity“, cit. journ. p. p. 361-363.

[313]. Prof. Kurt Galling, Biblisches Reallexikon, Tübingen, 1937, кol. 404.

[314]. Ibid.; гл. и у Prof. Carl Watzinger, Denkmäler Palästinas, B. II, Leipzig, 1935, Tafel 30, Abb. 69 и 70.

[315]. Prof. Dr. Peter Thomsen, Denkmäler Palästinas aus der Zeit Jesu, Leipzig, 1916, S. 37.

[316]. Tübingen, 1923.

[317]. Josephus, Ant., XV, 8, 1.

[318]. Yadain, IV, 6.

[319]. Е. L. Sukenik, „The earliest records of Christianity“, cit. journ. p. p. 363-364.

[320]. Ibid., p. 364.

[321]. Ibid.

[322]. Ibid., p. 363.

[323]. Ibid.

[324]. Ibid.

[325]. Миссiонерскiй Спутникъ, Изд. 2-рое, под ред. В. М. Скворцова, Спб., 1904, с. 91 и 92.

[326]. Там, с. 106.

[327]. Там. с. 72.

[328]. Sanctus Justinus, Apologia I, cap. 5 (Migne, P. Gr., t. 6, col. 412).

[329]. Tertullianus, De corona (Migne, P. Lat., t. 2, col. 99).

[330]. Неравнораменен

[331]. Жертвеник, престол – б. н.

[332]. Докладът на Maiuri е публикуван в Rendiconti della Pont, Accad. Rom. d’Arch., XV, p. p. 193-218.

[333]. Е. L. Sukenik, „The earliest records of Christianity“, cit. journ. p. p. 364-365.

[334]. Гл. атеистичната брошура: А. А. Нейхардт, Происхождение креста, Москва, 1956, с. 31.

[335]. Minucius Felix, Octavius, cap. 29 (Migne, P. Lat., t. 3, col. 346).

[336]. Annales, XV, 44.

[337]. А. Ранович, Первоисточники по истории раннего християнства, Москва, 193, с. 145.

[338]. Luciani Samosatensis, Opera, edit. Dindorfii, Parisiis, 1844, p. 691. De morte Peregrini, cap. 11.

[339]. Н. А. Машкин, История древнего Рима, 1948, с. 503.

[340]. Перев. с франц. и примеч. Б. И. Шаревской, Москва, 1954, с. XVI.

[341]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 75.

[342]. Там, с. 199.

[343]. Проф. С. И. Ковалев, „Вступительная статья” към А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 13, бел. 1.

[344]. А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 122; Проф. С. И. Ковалев, „Вступительная статья” към А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 13, бел. 1.

[345]. Проф. С. И. Ковалев, там.

[346]. „Брат на Иисуса” – братовчед на Иисуса Христа, син на Неговия чичо Клеопа (по линията на Иосиф Обручник) – гл. у Христо Гяуров, Братята Господни, Годишник на  Бог. Ф. за 1932/33 г., София, 1933, с. 42-43.

[347]. Origenes, Contra Celsum, I, 47 (Migne, P. Gr., t. 11, col. 748).

[348]. II, 3 (Migne, P. Gr., t. 11, col. 824).

[349]. Origenes, Commentarius in Mathaeum, t. X, cap. 17 (Migne, P. Gr., t. 13, col. 877).

[350]. Hist. Eccl., II, 23 (Migne, P. Gr., t. 13, col. 877).

[351]. Hieronymus, Adversus Jovinianum, lib. I, c. 39 (Migne, P. Lat., t. 23, col. 277-278).

[352]. В Древности, XVIII, 3, 3 – б. н.

[353]. Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 74.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Следва…

Борис Маринов, Александър Величков

Според талмудистите, Иисус „увлякъл Израиля и го направил изменник (на вярата)”[211]. Разказва се, че глашатай викал: „Иисус от Назарет трябва да бъде убит с камъни…, понеже съблазнява Израиля и го прави изменник“[212]. Признават, че Иисус е правил чудеса, но ги отдават на магьосничество, което бил изучил в Египет. Казва се: „Иисус се занимавал с магьосничество“[213]. В устата на глашатая се влагат и тия думи: „Иисус от Назарет трябва да бъде убит с камъни, понеже върши магьосничество“[214].

Християните обикновено биват назовавани: „ученици на Валаам, миним’и (еретици), езичници, назаряни“[215].

Талмудистите знаят за Иисусовото рождение „без баща“, но разбира се – според тях – не е въплътен от Светия Дух, и говорят за нещо нечестиво[216].Те знаят за бягството Му в Египет, но го отдават на съвсем друга цел[217] и Иисус е съпровождан от своя учител Иошуа Бен Парахиа[218].

Знаят, че имал ученици и назовават даже някои имена[219].

Знаят, че изобличавал книжниците и фарисеите, но това – според тях  било осмиване „словата на мъдрите“[220].

Знаят, че „в навечерието на празника Пасха… бил повесен“[221]. По друг вариант: бил убит с камъни и после повесен[222].

Говори се за среща с Иисусови ученици. Например: за срещата на Rabbi Elieser Велики с Якова от селото Sechania (в Tossefta: Sichnin)[223]. – „Веднаж вървях – казва Rabbi Elieser – през горния пазар (в Tossefta: улица) на Сепфорис и срещнах един мъж (от учениците на Иисуса Назорееца[224]), а неговото име беше Яков от селото Sechania (в Tossefta: Sichnin)“.Водят разговор за „блуднишката плата“: какво трябва да стане с нея, за какво може да се употреби. Яков му дава отговор, който съпровожда с думите: „Така ме учеше Иисус Назореецът (в Tossefta: „Иисус бен Пантери“)“[225].

Професор Клаузнер убедително доказва, че тази среща е била възможна, и че съдържащите се в текста изрази: „от учениците на Иисуса Назорееца“ и „така ме учеше Иисус Назореец“ „са стари и автентични“[226]. И познатият вече на читателя прогресивен писател А. Робертсон, когото цитирахме при други случаи, в книгата си „Произход на християнството“, преведена на руски и издадена в СССР през 1956 година, намира, че разказът на Rabbi Elieser е възможно да е истински („вероятно, все-таки является подлинным“). „А, ако е така, то това доказва – заявява Робертсон, – че Иисус Назарянин, който е излизал срещу (нападал) еврейското свещеничество, е живял в първи век, в годините, почти съвпадащи с традиционно приетите дати“[227].

Говори се и за лекуване от ученици в името на Иисуса. Ето едно такова място: „Веднъж стана, че Rabbi Elieser ben Dama… бе ухапан от змия; тогава дойде Яков от селото Sama (Sechania), за да го излекува в името на Иисуса бен Пандера…“[228].Изразявайки гръцката форма на Иисусовото име с еврейски букви, талмудистите са направили „всяка буква начало на еврейска дума, които всички заедно означавали: „Паметта Му да погине, и името Му да се забрави”[229]. Дванадесетото прошение от „светейшата молитва на Израиля Schmoneh Esreh“, което произхожда „не по-късно от края на I век“, съдържа проклятие „за „отстъпниците“ (еретиците – в с. н.) – minim, и – „назаряните“ (две имена на християните): „Да погинат внезапно, и самото тяхно име да се изличи из Книгата на Живота““[230].

Ясно е, че за древното еврейство Иисус Христос е историческа личност, и християните са действително Негови последователи, и юдейската злоба и ненавист са кипели срещу истински люде, а не – срещу въображаеми.

„И ето какво може – пише Д. Мережковски – да бъде от всичко по-убийствено за „митолозите“: всички тези свидетели (талмудистите – с. н.) ненавиждат Иисуса тъй, както само люде могат да ненавиждат човека; но никому от тях не идва наум да каже: „Иисус не е съществувал!“, а нали самото това би било достатъчно, за да унищожи Врага!“[231].

Равините „са разказвали за Христа позорни и гадни басни, но никога не са отричали, че Той е живял“[232].

Наистина Талмудът – както видяхме, – се е оформил писмено късно, но в основата му лежи юдейското предание. Сам съветският професор С.И. Ковалев, във встъпителната статия към книгата на Робертсон „Происхождение христианства“, казва, че най-древните части на Талмуда „са написани не по-рано от края на II век на нашата ера въз основа на устната традиция (к. н.)“[233]. Въз основа на устната традиция – както е известно, – са написани и Гемарите: материалът се е предавал устно и накрай е бил записан. Юдейското предание, юдейската устна традиция е предала и някакви „сведения“ за Иисуса Христа и християните. Някои казват, че тия „сведения“ талмудистите били заимствали „не из юдейската, а из християнската традиция“[234]. Християнската традиция ни е известна: тя проповядва Евангелския Иисус. Ако талмудистите бяха взели сведенията за Христа из християнската традиция, тия сведения щяха да бъдат съвсем други: като християнските. По-вярно е да се каже, че в Талмуда е отразена „книжническо-фарисейската традиция“, а не чисто християнската. Затова и писаното за Христа и християните е надъхано с жлъч и злоба и e пълно с „несъобразности”[235], които дават основание на някои да вадят погрешното заключение, че наличността на „несъобразностите“ показвала, „че съобщенията на Талмуда (за Иисуса Христа – в с. н.) са лишени от всякаква историческа достоверност“[236]. Казваме: погрешното заключение:

1) защото може да има „несъобразности“ и все пак да е налице и известна историческа истина; и2) защото въобще в Талмуда – не само по отношение на Иисуса Христа и християните – имената, числата и фактите са объркани. „Вероятно в нито едно човешко съчинение – казва Фр. В. Фаррар, – имената, числата и фактите не са объркани с такова равнодушие към историята, както тук… Римляните са преобразувани в идумеи; Веспасиан се смесва с Тит, Тит – с Траян, Траян – с Адриaн, Ирод – с Ианей… Що се отнася до събитията, то те (Фаррар цитира думи на специалист – в с. н.) „са преработени… Историята е украсена с измислици на въображението, поетични, но често чудовищни…““[237]. Тогава би трябвало – ще кажем – да отречем всякаква стойност на Талмуда в историческо отношение! Но, предполагаме, че никой обективен учен няма да се съгласи с това. Въпреки всичко, въпреки преиначаванията, измислиците и „несъобразностите“: и през най-гъстия пласт от преиначавания, измислици и несъобразности „все пак просветват и някои исторически черти от евангелския образ“ на Иисуса, „и, преди всичко, – споменът“ за Неговите чудеса[238]! Иисус – според Талмуда – е историческа личност!…

_____________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 345-351.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[176]. „Преданията на старците” (Мат. 15:2; Марк 7:3), „Отеческите предания” (Гал. 1:14).

[177]. Prof. Dr. Edmund Kalt, Biblisches Reallexikon, 2 Aufl., B. II, Paderborn 1939, Kol. 822.

[178]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 124.

[179]. Prof. Dr. Edmund Kalt, op. cit., B. II, Kol. 822.

[180]. По гръцки обикновено се предава с думата δευτέρωσις (Deuterenomion= второзаконие).

[181]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 124.

[182]. Таннаити (от tanna=учащият) – название на законоучителите от времето на Шамай и Хилел чак до Юда Ханаси (Jüdisches Lexikon, B. IV/2, Berlin, 1930, Kol. 865).

[183]. J. Kr., Talmud. – Jüdisches Lexikon, Band IV/2, Berlin, 1930, Kol. 1000.

[184]. Ibid., Kol. 840.

[185]. Ibid., Kol. 842.

[186]. Prof. Dr. Edmund Kalt, op. cit., B. II, Kol. 822.

[187]. Във Вавилон Мишна била пренесена от Abba Areka, наречен Rab, ученик на Юда (Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 127).

[188]. Н. Переферковичъ, Талмудъ, Энциклопедическiй Словарь, том XXXIIA (64), Спб., 1901, с. 544, кол. 2.

[189]. J. Kr., Talmud. – Biblisches Lexikon, Band IV/2, Kol. 849.

[190]. Prof. Dr. Edmund Kalt, op. cit., B. II, Kol. 822.

[191]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 127.

[192]. Н. Переферковичъ, цит. стат., Энциклопедическiй Словарь, том XXXIIA (64), Спб., 1901, с. 545, кол. 1.

[193]. Prof. Dr. Edmund Kalt, op. cit., B. II, Kol. 822.

[194]. Н. Переферковичъ, цит. стат., Энциклопедическiй Словарь, том XXXIIA (64), Спб., 1901, с. 545, кол. 1.

[195]. J. Kr., Talmud. – Jüdisches Lexikon, Band IV/2, Berlin, 1930, Kol. 841.

[196]. Н. Переферковичъ, цит. стат., Энциклопедическiй Словарь, том XXXIIA (64), Спб., 1901, с. 545, кол. 1.

[197]. Талмудъ и устный законъ. Приложенiе V-то към Жизнь Iисуса Христа, Сочиненie Ф. В. Фаррара, перев. А. П. Лопухина, томъ I, Спб., 1890, с. 363.

[198]. Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 18.

[199]. Prof. Dr. H. Graetz, Geschichte der Judäer, B. III, Erste Hälfte, 5. Aufl., Leipzig, 1905, S. 311.

[200]. Sanherdrin, 43 a (у Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 29; Христосъ и христiане по Талмуду. Приложение II към Жизнь Iисуса Христа, Сочиненie Ф. В. Фаррара, Новый переводъ съ 30-го англ. изд. А. П. Лопухина, том I, 5-ое изд., Спб., 1890, с. 354).

[201]. От “Dukduke Sofrim” към трактата Aboda Sara (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 44).

[202]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[203]. Mischna Jebamoth 4, 3; b. Jebamoth 49 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 41).

[204]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354; Mischna Jebamoth 4, 3; b. Jebamoth 49 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 41 и 36.).

[205]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[206]. Там.

[207]. Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 24.

[208]. Ibid.

[209]. Ibid.

[210]. Ibid., S. 24 и 25.

[211]. Baraita към Sanhedrin 107 b; Sota 41 b; jer. Chagiga 2, 2 (fol. 74 d). У Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 26.

[212]. Sanherdrin, 43 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 29).

[213]. Baraita към Sanhedrin 107 b; Sota 41 b; jer. Chagiga 2, 2 (fol. 74 d). У Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 26).

[214]. Sanherdrin, 43 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 29).

[215]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[216].Mischna Jebamoth 4, 3; b. Jebamoth 49 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 41).

[217]. Sabbat 104 b; Sanhedrin 67 a  (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 21).

[218]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[219]. Sanherdrin, 43 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 31).

[220]. Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 19 и 39.

[221]. Sanherdrin, 43 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 29). Не се казва „разпнат”, понеже това е римско наказание, отвратително и проклето за юдеите: Проклет е всеки, който виси на дърво (Второзаконие 21:23; Гал. 3:13) – Dr. J. Klausner, op. cit., S. 31.

[222]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[223]. Adoba Sara 16 b и 17 a  (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 43 и 44).

[224]. Думите в скоби произхождат от “Dukduke Sofrim” към трактата Aboda Sara (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 44).

[225]. У Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 44.

[226]. Ibid., S. 44-46.

[227]. А. Робертсон, Происхождение християнства, перев. с англ. Ю. В. Семенова, Москва, 1956, с. 126-127.

[228]. Tos. Chullin 2, 22-23, Adoba Sara 27 b, jer. Sabb., край от c. 17, jer. Adoba Sara 2, 2 (fol. 40 d-41a). – Dr. J. Klausner, op. cit., S. 47.

[229]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[230]. Д. Мережковскiй, Иисусъ Неизвестный, т. I, Белградь, с. 24-25.

[231]. Там, с. 25 и 26.

[232]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христосъ?, Варшава, 1929, с. 34.

[233]. А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 14.

[234]. Например Я.А.Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 56 и 57.

[235]. Проф. С. И. Ковалев, „Вступительная статья” към А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 14.

[236]. Там.

[237]. Замечания о Талмуде, приложение III към Жизнь Iисуса Христа, Сочинение Ф. В. Фаррара. Новый переводъ с 30-го англ. изданiя А. П. Лопухина, 5-ое изд., т. II, Спб., 1890, с. 357 и 358.

[238]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христосъ?, Варшава, 1929, с. 34.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Следва…