Сурожски митрополит Антоний

Като започваме да се учим да се молим, искам ясно да изтъкна, че под „учене да се молим” не разбирам опита да търсим теоретични оправдания или обяснения за това. Понеже самият аз съм неопитен, приемам, че и Вие сте неопитни. И така, да се осмелим заедно да предприемем опита! Аз не говоря на такива, които се стремят към мистическата молитва или към висшите степени на съвършенството. На такива неща не можем да учим. Когато при изключителни обстоятелства Бог се докосне до нас или ние до Него — или понеже ни се разкрият неща в една дълбочина, която досега никога не сме възприели, или понеже ненадейно открием в себе си една дълбочина, в която е налична молитвата или от която тя може да бликне — в този случай молитвата не е проблем. Щом осъзнаем Бога, ние стоим пред Него, покланяме Му се или говорим с Него.

Още в началото се поставя важният въпрос: Какво да се прави, когато изглежда, че Бог отсъства? Тъкмо за това искам да говоря сега. Ясно е, че аз не говоря за действително отсъствие, понеже Бог никога не отсъства действително, а за чувството за отсъствие, което преживяваме. Тогава ние стоим пред Бога, но отправяме вик към празно небе, от което не идва никакъв отговор. Обръщаме се към всички посоки, обаче не намираме Бога. Какво да правим в такова състояние?

Преди всичко важно е да имаме предвид, че молитвата е среща и вътрешно отношение; такова отношение, което не може да бъде създадено по принудителен начин нито от нас, нито от Бога. Обстоятелството, че Бог довежда до съзнанието ни близостта Си или позволява да почувстваме отсъствието Му, принадлежи към това живо и действително отношение. Ако бихме могли по механичен начин да подтикнем Бога за среща и да Го принудим да ни срещне само понеже тъкмо тези момент сме избрали за среща, тогава не би произлязло нито действително отношение, нито среща с Него. Ние можем да поставим на мястото на Бога образи, идеи или различни идоли. Обаче за живия Бог няма заместител, както и за живата личност. Живо отношение започва и се развива само при взаимна свобода. Ако разгледаме думата „взаимна”в такова отношение, ще забележим, че Бог има повече основание да се оплаква от нас, отколкото ние от Него. Ние се тъжим, че Бог не ни се показва в малкото минути, които отделяме за Него. Как стои обаче работата с двадесет и трите часа и половина, в които Бог почуква на сърцата ни, а ние Му отговаряме: „Съжалявам, но аз съм толкова зает”? Често въобще не даваме отговор, понеже не долавяме, когато Господ докосва нашето сърце, нашия дух, нашата съвест, нашия живот. Затова нямаме право да се оплакваме за отсъствието на Бога, понеже ние много по-често отсъстваме, отколкото Той.

Моментът, в който срещнем Бога лице с лице, означава винаги също съд. Ние не срещаме Бога нито в молитвата, нито в размисъла, нито във вглъбяването, без същевременно да изживяваме спасение или погибел. Тук аз не мисля за големите изрази като вечно проклятие и вечно спасение. Все пак срещата с Бога винаги е критичен момент, криза. Думата „криза” е гръцка и означава „съд”. Ние винаги се намираме в критично положение, когато в молитва стоим пред Бога лице с лице. Да благодарим на Бога, че Той не ни се явява често, когато искаме да Го срещнем! Може би не бихме могли да понесем тази среща. Да помислим за многото места от Св. Писание, които ни казват, че е страшно да гледаме Бога непосредствено, понеже Бог е Сила, Истина, Чистота. Затова ние трябва да сме благодарни, когато не възприемаме осезаемо Божието присъствие. Бог е милосърден; Той не идва в неподходящо време. Той ни дава възможност сами да се съдим и познаем, за да не се явим пред лицето Му, когато това би послужило за осъждането ни.

Ще Ви разкажа един пример. Преди много години ме посети един човек. Той ме помоли да му покажа Бога. Аз му казах, че не мога да сторя това.

Дори ако бих могъл, той не би бил в състояние да види Бога; понеже аз бях и още съм на мнение, че човек трябва да има нещо общо с Бога, за да може да Го срещне. Първо трябва да имаш очи, за да виждаш и усет, за да възприемаш. След това човекът ме запита защо мисля тъй. Предложих му да помисли малко и тогава да ми каже дали някое място от Евангелието му е направило особено впечатление. По него исках да позная отношението му към Бога.

Той каза: „Особено ме интересува онова място в осмата глава на Евангелието от Иоан, където се говори за прелюбодейката”. Аз му отговорих: „Добре.

Това е едно от най-хубавите и най-вълнуващи места. Върнете се назад и се запитайте каква позиция ще вземете при тази случка. Господ ли сте Вие или най-малкото на Неговата страна ли сте, изпълнен от милост, с разбиране и вяра, че тази жена може да се разкае и да стане нов човек? Или сте против прелюбодейката? Или може би сте от по-старите мъже, които веднага се разотидоха, понеже мислеха за собствените си грехове, или пък сте един от по-младите мъже, които чакаха?” Той помисли няколко минути и каза: „Не, аз мисля, че съм единственият евреин, който не би си отишъл, но би убил жената с камъни”. Аз му отговорих: „Благодарете на Бога, задето не Ви е удостоил да Го видите лице с лице”

Това вероятно е необикновен пример. Все пак колко често настъпват такива обстоятелства в живота ни. Ние не отхвърляме Божието Слово или Божия пример направо, но постъпваме често като войниците през време на Христовите страдания. Как на драго сърце бихме завързали очите на Христа, за да Му нанесем удари, без да ни забележи! Не правим ли това, когато забравяме близостта на Бога и се отдаваме на нашите желания и прищевки, които противоречат на Божията воля? Ние искаме някак да угодим на Бога, но най-често мамим себе си. Как бихме могли в такива мигове да дойдем при Него? Само с искрено разкаяние и със съкрушено сърце можем да се приближим до Бога, а не с изискването, че Той трябва да ни приеме с обич и приятелство.

Да разгледаме някои места от Евангелието!  Много по-забележителни хора, отколкото сме ние, се колебаеха да приемат Христа. Да помислим за стотника, който молеше Христа да изцери слугата му. Христос му каза: „Ще дойда у дома ти”. А стотникът отговори: ”Господи, не си прави труд. Кажи само една дума и слугата ми ще оздравее”. Не постъпваме ли така и ние? Не се ли обръщаме към Бога с думите: „Ти няма нужда да ставаш за мене доловим, осезаем. За оздравяването ми е достатъчно, ако кажеш само една дума. Кажи една дума и ще настъпи това, което очаквам. В този момент не се нуждая от повече”. Или да помислим за Петър в кораба след големия улов на риба. Той падна на колене и извика: „Господи, отиди си от мене, понеже съм грешен човек!” Той молеше Господа да напусне кораба му, понеже се чувствал твърде малък. Тази мисъл го обзе, понеже изведнъж позна величието на Господа. Правим ли ние същото? Когато четем Евангелието и ни увлече образът на Христа с неговата красота, когато се молим и съгледаме величието и светостта на Бога, не казваме ли тогава също: „Аз не съм достоен да дойдеш при мене!”? За многото случаи, при които Бог не може да дойде при нас, понеже не Го приемаме, не е необходимо дори да говорим. Ние искаме само да имаме нещо от Него — Самия Него не желаем. Нарича ли се това взаимно отношение? Така ли се отнасяме с нашите приятели? Мислим ли при приятелството само за това, което то ни дава, или обичаме приятеля? Означава ли това да бъдем верни на Господа?

Да помислим сега за нашите молитви: Вие за Вашите, а аз за моите. Каква топлота, дълбочина и съкровеност усещаме при моленето, когато се отнася до някого, когото обичаме, или когато се касае до неща, които са свързани с нашия живот! Тогава сърцето ни е отворено и вътрешното ни битие е съсредоточено в молитвата. Показва ли това, че Бог означава нещо за нас? О, не. Това само означава, че предметът на молитвата ни се отнася до самите нас.

Ако усърдно, дълбоко и усилено сме се молили за обичано лице или за изясняване подтискащи обстоятелства и изведнаж загубим всякакъв интерес към молитвата и преминем към нещо друго, което не се касае така много до някого — какво се е променило? Нима Бог е станал безчувствен? Нима си е отишъл? Съвсем не. Това само означава, че молитвата ни и нейната интензивност не са произлезли от близостта Божия, от нашата вяра, от нашия копнеж, от нашето внимание към нея. Напротив, те са продиктувани от нашия интерес за определен човек или за определен предмет. Следователно защо се учудваме, че Божието отсъствие ни докосва? В момента, когато Бог вече не ни интересува, ние се отдалечаваме от Бога, изстиваме за Него. Защо това е така? Понеже Бог означава твърде малко за нас.

Още и в друга форма Бог може „да отсъства”. Докогато познаваме себе си и стоим в истината, Бог може да ни се покаже и да предприеме нещо с нас. Обаче щом се опитаме да се представим за други, отколкото сме, загубва смисъл и няма цел всяко говорене и постъпване. Тогава ние играем роля и не сме вече истинни. До такова привидно съществуване Бог не може да се приближи.

За да можем да се молим, трябва да бъдем в състоянието, което се нарича „Царство Божие”. Ние трябва да познаем, че Бог е Господ и да се отдадем в ръцете Му. Най-малкото трябва да се стремим да следваме волята Му, дори ако още не сме способни да я изпълним. Ако постъпваме другояче, ние се отнасяме към Бога като юношата, който не можеше да последва Христа, понеже беше твърде богат. Ние често се стремим да получим в молитвата, във въжделената среща с Бога не нещо друго освен някакво ново щастие. Ние не желаем да продадем всичко, за да придобием скъпоценната перла. Тогава как трябва да получим тази перла? Нямаме ли действително друго желание? Не. Става ли и тук същото като при една човешка среща? Когато мъж и жена се обичат, тогава другите хора не загубват ли за тях значение? В древността казаха сполучливо:”Когато мъж има невяста тогава той не е заобиколен вече от мъже и жени, а от човеци”.

Не би ли трябвало да стане същото и с нашите богатства, когато се обърнем към Бога? Те би трябвало да избледнеят и да станат безцветни, да бъдат само общ фон, пред който се извисява единственият интересуващ ни образ. И тъй, в живота ни, в който има толкова много тъмни места, да задържаме погледа си в една светла точка! Бог е готов да бъде пренебрегван от нас, да вземе нашия живот върху себе си като кръст. Обаче Той не се съгласява да бъде само нещо в живота ни.

Не следва ли да започнем със себе си, когато се заловим да хвърляме вината върху някого за отсъствието на Бога? Ние прехвърляме вината винаги върху Бога и Го обвиняваме или направо, или пред хората. Упрекваме Го, че остава далеч, че никога не е при нас, когато имаме нужда от Него, че никога не отговаря, когато Го призоваваме. Понякога сме привидно благочестиви и казваме богопредано: „Бог изпитва търпението ми, вярата ми, смирението ми”. Ние намираме много начини, за да претълкуваме Божия съд над нас в похвала за нас. Толкова сме самонадеяни, че дори си позволяваме да се мерим с Бога.

Не е действително така? Като млад свещеник държах проповед, една от многото проповеди, които произнесох в енорията. Тогава дойде при мене една девойка и каза: „Отец Антоний, Вие трябва да сте ужасно лош.” Аз отговорих: „Наистина съм лош. Обаче Вие откъде знаете това?” Тя отвърна: „Вие описахте греховете ни така добре, че сам трябва да сте ги извършили”. Затова искам да обърна вниманието Ви, че шокиращото описание на лоши мисли и постъпки, което Ви предлагам сега, произхожда от собствения ми опит. Но може би и Вие поне малко ще разпознаете себе си в него.

Ако искаме да се научим да се молим, трябва да започнем със съзнанието, че сме грешни. Ние имаме нужда от изкупление; отделени сме от Бога, а не можем да живеем без Него. Същевременно непреодолимо копнеем Бог така да ни преобрази, че да може да ни приеме. Обзети сме от искрено разкаяние и сме дълбоко благодарни, понеже Бог има милост и обич към нас. Началото на моленето винаги е смирено възвисяване към Бога, миг, в който се обръщаме към Него, боязлив стремеж да бъдем близо до Него. Ала нека ни е известно, че, ако Го срещнем твърде бързо, тази среща с Него ще стане съд за нас. Ние следва да се приближаваме до Него само със страхопочитание и преклонение, със спасителна боязън, внимателност и сериозност и да Го молим така да ни преобрази, че непосредната ни среща с Него да ни послужи не за осъждане, а за вечно спасение.

Искам да Ви припомня притчата за митаря и фарисея. Митарят стои най-отзад в църквата. Той знае, че е отхвърлен. От гледище на справедливостта за него няма надежда. Той не принадлежи към Царството Божие, към царството на справедливостта и любовта; той е извън неговите стени. Обаче в суровия, брутален и лош живот, който е водил, той е научил нещо, за което привидно праведният фарисей няма понятие. Той е разбрал, че в един свят на конкурираща борба, на грабителство, на жестокост и на коравосърдечие човек може да се надява само на един акт на състрадание, на съчувствие. Това напълно неочаквано състрадание, което не се корени нито в дълга, нито в естествените отношения, превъзмогва жестоките, бруталните и безсърдечните дела на този свят, в който живеем. Митарят разбира, че той, макар да е лихвар, заемодавец, крадец и т. н. познава мигове, в които без да може да приведе основания за това, защото светът не мисли така — може да прости, понеже сърцето му е кротко и уязвимо: че той в някакъв случай не е в състояние да хвърли някого в тъмница, понеже едно лице или един глас са му спомнили за нещо, което докоснало сърцето му. За това няма логика. Светът не мисли така и митарят не постъпва обикновено така. Обаче нещо го осенява, което изглежда напълно безсмислено; той не може да разбере това Нещо. Навярно самият той знае колко често е бил запазен от окончателна катастрофа, понеже това неочаквано, невъзможно — милосърдие, съчувствие, прошка — у него и в други е победило. Така митарят стои отзад в църквата. Той знае, че в Църквата е Царството Божие. То е царство на справедливостта, на божествената любов, към което той не принадлежи, в което не може да влезе. Но същевременно той знае от опит, че невъзможното може да настъпи. Затова говори: „Боже бъди милостив към мене, разчупи законите на справедливостта… Слез при нас, пълен с милост, понеже ние нямаме право на извинение, на прошка”. Мисля, че при такова състояние на духа ние винаги трябва да започнем нов живот.

Навярно си спомняте две места у св. апостол  Павел, където той казва: „Силата се проявява в немощ”. Тази немощ е нещо друго, отколкото когато от немощ съгрешаваме или забравяме Бога. Тази немощ означава: да бъдем податливи, възприемчиви и предани на Божията воля. Ние искаме винаги да се представяме за силни и по този начин възпрепятстваме на Бога да открива мощта Си.

Помислете за времето, когато като дете сте се учили да пишете! Майка Ви е сложила молив в ръката Ви, хванала я е и я движила. Тъй като Вие не сте знаели какво трябва да прави ръката Ви, сте я предоставили напълно непринудително на майчината ръка. По подобен начин се проявява Божията сила в нашата немощ. Можем да помислим и за корабното платно. То улавя вятъра. И понеже е слабо, с него може да се управлява кораб. Ако заместим платното със здрава дъска, не би се постигнало нищо. Крехкостта на платното го прави способно да се нагажда към вятъра. Същото важи за бойната ръкавица в сравнение с операционната ръкавица. Колко силна е първата, колко слаба е втората! Обаче в сръчните ръце на операционната ръкавица извършва чудеса, понеже е тъй нежна. Бог непрестанно ни казва — на мястото на нашата въображаема, нищожна сила да поставяме немощта на нашата преданост, на нашето упование в Него.

Да приведа един пример! Преди 25 години един от моите приятели, който имаше две деца, бе убит при освобождаването на Париж. Децата не ме обичаха, понеже ревнуваха, че баща им има приятел. Обаче когато баща им умря, те се обърнаха към мене, понеже бях негов приятел… Едното от тях, 15-годишна девойка, се привърза към мене и отвори душата си за Бога, Който ѝ даде дара да преживее Неговата близост. След известно време я налегна неизцерима болест. Тогава аз бях свещеник в Англия. Тя ми изпрати писмо със следното съдържание: „Откакто тялото ми отслабна и бавно умира, духът ми е толкова по-буден. Лесно и радостно долавям присъствието на Господа”. Отговорих й: „Ако отслабнеш още повече, не ще можеш вече да се обръщаш към Бога, не ще намираш вече достъп до Него”. След непродължително време тя ми съобщи: „Действително, аз съм станала толкова слаба, че не мога вече да се напрягам да срещна Бога или да копнея за Него. Бог не е вече при мене”. Отговорих й: „Направи нещо друго! Опитай се да бъдеш смирена, в най-дълбокия смисъл на думата!”

Думата „смирение” идва от латинския език (humus) и означава земя, плодородна почва. Обаче за мене смирението е нещо друго, отколкото ние често го представяме. Смирението не е простодушно убеждение, че ние сме най-лошите от всички хора, и опит да изтъкваме другите за мъдри. Смирението не е и такова престорено поведение, когато само си мислим, че сме смирени. Смирението прилича на почвата. За нас е самопонятно, че има земя; затова не мислим за нея. Всеки ходи по нея или хвърля върху нея отпадъци, които не са му вече нужни. Земята винаги мълчи, всичко приема. Въпреки гниенето тя по удивителен начин превръща отпадъците в нови богатства. Тя претворява разваленото в жизнена сила, в нови творчески възможности. Разтваря се за слънце и дъжд и е готова да приеме семето, което засяваме, и от всяко семенце произвежда 30-кратен, 60-кратен и 100-кратен плод. Затова писах на болната жена: „Бъди пред Бога като земята: отворена, предана, готова да приемеш всичко от Бога и от хората”. Действително, тя трябваше твърде много да понесе от хората. След шест месеца мъжът ѝ не можеше повече да търпи да има умираща жена и я напусна. Тя преживя голямо унижение. Обаче Бог изпращаше светлината Си и изливаше дъжда Си. След малко време жената ми писа: „Аз съм в края на живота си. Не мога вече да се възвишавам към Бога, но Той снизхожда към мене.”

Не Ви разказах тази история като обяснение. Тук става дума за нещо съществено. В немощ открива Бог силата Си и при такива обстоятелства отсъствието на Бога се превръща в Негова близост. Бог не позволява да бъде уловен. Ако като митаря и тази девойка стоим извън царството на справедливостта и се намираме само в царството на милостта, тогава можем да Го срещнем.

Да не се тревожим от отсъствието на Бога! Преди да похлопаме, трябва да помислим, че входът за Царството Божие не е някаква врата, а Самият Христос. Който каза за Себе Си: „Аз съм вратата”. Ние трябва да знаем, че който похлопва, стои отвън. Ако пропиляваме времето си да си въобразяваме, че сме в Царството Божие, няма смисъл да почукваме на която и да е врата. Тогава ние се оглеждаме за ангели и светци и търсим в Небето жилището, което е приготвено за нас. Обаче ако видим само стени и тъмнина, да не се учудваме, че раят е напълно неинтересен. Трябва да ни е ясно, че ние още не сме в Царството Божие, че стоим извън оградата му и да се запитаме: «Къде е вратата и как да почукаме на нея?»

__________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 1, с. 4-9.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът Сурожски митрополит Антоний (1914-2003). Източник Яндекс РУ.

Изображенията са от Dr. Ashraf Fekry, надписите върху тях са дело на автора на блога.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2n8

Иван Денев

Отново сме в радостта на Възкресението. Свещен трепет изпълва душите ни и обгаря сърцата ни. Каква необозрима мистика съдържа в себе си Пасхалната нощ! Сякаш отново чуваме благовестието на ангела към жените мироносци: „Зная, че търсите разпнатия Иисуса няма Го тук: Той възкръсна!“ (Мат. 28:5-6).Какво се бе случило през тази свята нощ, та тя създава толкова голяма радост? („Радост всему миру“).

 литургическа подробност. Вратите на храма са затворени, той е празен. Вътре е останал само клисарят или определено за целта лице, което отговаря на репликите на свещеника. Напред вървят свещенослужителите и певците. Всички стигат до затворената западна врата на храма. Смисълът на този литургичен акт е такъв: децата на Адама се стремят към Новия Адам (Иисуса Христа), та при радостното известие за Неговото възкресение да влязат в Неговия нов живот.

Свещеникът възглася: „Издигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата“ (Пс. 23:7).

Певецът или клисарят отговаря:„Кой е тоя Цар на славата“ (Пс. 23:8а)

Свещеникът: „Крепкият и силният Господ, силният на война Господ“ (Пс. 2-3:86).

Тези реплики се повтарят два пъти. Третият път свещеникът отговаря: „Господ на силите. Той е цар на славата“ (Пс. 23:10). Тласва вратата и тя се отваря – всички влизат от външната тъмнина във вътрешната светлина на храма. Това обстоятелство напомня за шествието на Иисуса Христа от подземията на ада в превисоките небеса, заедно с избавените от Него души, след като пътят за тях вече е открит от Неговия Кръст и Възкресение. То означава още и туй, че чрез св. Кръст на Христа нам се отварят вратите за вечния живот.

Свещенослужителите влизат в св. олтар през царските двери, които остават отворени до края на службата и през цялата Пасхална седмица в знак на това, че царството Божие e отворено за повярвалите в Христовото възкресение. И веднага започва пеенето на пасхалния канон на св. Иоан Дамаскин. След всяка песен, с Кръст в ръка и запалена свещ свещенослужителят покадява с благовонен тамян богомолците и ги поздравява с „Христос възкресе“ – да не би някой да остане в съмнение в тази спасителна светозарна нощ, в която Безначалната Светлина възсия от гроба. Многократното кадене след всяка песен изобразява многократното явяване на възкръсналия Христос на учениците Му и тяхната радост пред вида на възкръсналия Спасител. Богомолците отговарят: „Наистина възкресе!“.Пасхалният канон на св. Иоан Дамаскин е съществена част от Пасхалната утреня. Той съсредоточава в себе си цялата пасхална радост и изяснява нейния смисъл.

Канонът се изпълнява на първи глас. Икосите на отделните песни са и катавасии за деня.

В икоса на първа песен четем: „Ето денят на Възкресението! Да тържествуваме люде! Това е Пасха, Господня Пасха! Защото Христос Бог преведе от смъртта към живота и от земята към небето нас, които Му пеем победна песен“.

В първия тропар на песента авторът призовава вярващите да очистят чувствата си, „за да видят Христа, Който блести в непристъпната светлина на Възкресението“, и да чуят ясно пасхалния Му поздрав „Радвайте се! (Ср. Мат. 28:9, 1 Тим. 6:16).

Вторият тропар е едно прекрасно олицетворение. Св. Иоан Дамаскин призовава „небесата достойно да се веселят, а земята да тържествува…, да празнува целият свят – и видимият и невидимият; защото възкръсна Христос, вечната радост“ (Ср. Пс. 95:1, 1 Кор 15:20).

В ирмоса на трета песен вярващите се призовават да пият „ново питие – не източено чудодейно от безплоден камък (както Моисей в пустинята, с. м.) а това, което ни е дал като източник на нетление от гроба Си Сам Христос“.

Вдъхновените песни на химнографа обхождат земята и небето, дори преизподнята. „Сега всичко се изпълни със светлина – и земята, и небето, и преизподнята“. Изводът е: „Нека, прочее, всяка твар да празнува възкресението на Христа, в Когото се утвърждава“ (1 тропар; ср. Еф. 4:10).

Обикнал безвъзвратно Иисуса Христа, песнописецът е навсякъде с Него. Мислите му се редят в прекрасни антитези. „Вчера бях погребан заедно с Тебе, Христе, но днес, когато Ти възкръсна, възкръсвам с Тебе и аз; вчера бях разпнат с Тебе – прослави ме заедно с Тебе, Спасителю, в царството Си“ (2 тропар; ср. Лука 23:42; Рим. 6:3; 8:17).

Ирмосът на четвърта песен, както и в другите канони, е посветен на св. пророк Авакум, който, стоейки на стража в своята кула, чрез силата на Божието всемогъщество предвидил идването на Христа на земята, както и Неговото възкресение. „Боговдъхновеният Авакум да застане с нас на божествена стража и да покаже светоносния ангел, който велегласно възвестява: „днес дойде спасението на света, защото възкръсна Христос като всесилен.“

Първият тропоар на четвърта песен гласи: „Христос се яви отроче от мъжки пол като първороден син, роден от Дева; като жертва предлагана нам за храна, Той е наречен Агнец; и като незасегнат от никакво петно, Той е Агнец непорочен, наша Пасха; а като истински Бог Той е наречен съвършен“ (Ср. Изх. 12:5, 11, Иоан 6:54).

В книга Изход се дават два предобраза на Христа: пасхалното агне в памет на избавянето на израилтяните от египетското робство(12:5, 11) и посвещаването на всяко първородно, развързващо утроба, от човек до животно (13:1-2). Всяко първородно, съгласно Закона, трябвало да се изкупи чрез жертва. Предобразът е ясен: Господ Иисус Христос е първороден Син, развързал девическа утроба, верен до смърт на Отца. И жертвата, която Той принася за изкупване греха на света, е Самият Той. – Такъв е смисълът на първия тропар от четвърта песен.

Във втория тропар се възпява отново Христос „като едногодишен Агнец“, доброволно пострадал за нас „като пасха очистителна; но Той пак възсия като пресветло Слънце на правдата“.

Третият тропар е посветен на св. пророк и цар Давид, който е предобраз на Христа. Той възторжено ликувал пред ковчега на Завета. Но това е само предобраз. „Ние, свет Божи народ, като виждаме днес сбъдването на предобраза, да се възвеселим; защото възкръсна Христос като всесилен“ (Ср. 2 Цар., гл. 6).

Ирмосът на шестата песен призовава вярващите да станат, подобно на жените мироносци, в ранно утро и вместо миро да поднесат песен на Господа. Да видят „Христа, Слънцето на правдата, Който дава живот на всички“ (Ср. Малах. 4:2; Лука 24:1).

Първият тропар третира проповедта на Иисуса Христа в ада. Окованите във вериги, като видели безмерното Негово милосърдие, с весели стъпки тръгнали към светлината, „прославяйки вечната Правда“ (Ср. Ис. 49:9, 1 Тим. 3:19).

Вторият тропар призовава вярващите да посрещнат Христа със светилници в ръце, Който идва от гроба като Жених, и заедно с ангелските чинове да празнуват „спасителната Божия Пасха“ (Ср. Мат. 25:1-13).

Ирмосът на шеста песен отново възпява слизането на Христа в ада и освобождаването на окованите там във вериги. Но след три дни Той възкръсва от гроба, „като Иона от кита“ (Ср. Иона 2:1, Мат. 12:40, 16:4, Лука 11:29, 1 Кор. 15:4).

Първият тропар от песента третира въпроса на приснодевството на Божията Майка. „Ти, Христе, Който си се родил, без да повредиш ключовете на девическата утроба, сега възкръсна от гроба, като запази неповредени гробните печати, и ни отвори вратите на рая“ (Ср. Иез. 44:2, Мат. 27:66). Тук се утвърждава мисълта, че Господ побеждава природните закони не чрез насилие. Благодатта не унищожава природата, а я усъвършенства. Чудото не е противоестествено, а свръхестествено. Христос се ражда, Христос възкръсва, а утробата остава девствена и гробът запечатан. Ето какво четем в тропара на Неделя Томина; „Макар че гробът бе запечатан, Ти животът, Христе Боже, възсия от гроба, и макар вратата да бяха заключени, Ти застана посред учениците Си, възкресение на всички, като чрез тях си ни дал истинския Дух, по Твоята велика милост“ (гл. 7). Такава е истинската победа. Победител, който насилва победения, не е победител, а победен.Вторият тропар възпява Христа като „жив и незаклан жертвен Агнец“, Който като привел Себе Си доброволно пред Отца, възкръснал от гроба като възкресил със Себе Си и „прародителя на всички ни Адам“ (Ср. Лука 23:46, Рим. 6:4-5).

Кондакът на утренята е посветен на слизането на Иисуса Христа в гроба, Който, като обезсилил силата на ада, възкръснал като Победител. На жените мироносици Той казал „Радвайте се!“, на апостолите си дарувал мир, а на умрелите – възкресение (гл. 8).

Икосът е посветен на жените мироносици, които рано сутринта тръгнали за гроба, за да помажат тялото Иисусово. „О, Владико, възкресни Ти, Който на умрелите даваш възкресение“.

Типикът предвижда след кондака и икоса да се чете три пъти „Възкресение Христово“ („Като видяхме Христовото възкресение…“). Защото в този ден наистина всички обичащи и вярващи в Христа са виждали и виждат Неговото възкресение – един чрез телесните си очи, а други – чрез очите на вярата.

Ирмосът на седма песен, както обикновено, е посветен на тримата св. отроци от вавилонската пещ. „Тоя, Който избави тримата отроци от пещта, като стана човек, пострада като смъртен и със Своите страдания облече смъртното същество в красотата на нетлението; Той е единствен Бог на отците ни, благословен и препрославен“.

Първият тропар от песента възпява отново подвига на жените мироносици, които като взели миро тръгнали към Мъртвия, за да го помажат, но с радост Му се поклонили като на жив Бог и възвестили на учениците Му „тайната Пасха“ (ср. Марк 16:1-7).

Вторият тропар съдържа важна догматическа истина. Пасхата Христова е залог за възкресение и живот в бъдещия век. „Днес празнуваме умъртвяването на смъртта, разрушаването на ада, и началото на другия вечния живот; и ликувайки, възпяваме Причинителя на всичко това – Бога…“ (Ср. Осия 13:14, 1 Кор. 15:54). Тропарът следва да се свърже с 6 и 12 член от Символа на вярата („И (Христос) възкръсна в третия ден, според Писанията“ „И (чакам) Живот в бъдещия век“).

Третият тропар описва красотата на Пасхалната нощ. „Наистина свещена и достойна за всяко празненство е тая спасителна и светозарна нощ, предвъзвестница на светлия ден на Възкресението, в който безначалната Светлина в плът възсия за всички от гроба“.

Ирмосът на осма песен отново възпява величието на пасхалния ден. „Този именит и свет ден, единствен цар и господар на всички празнични дни, е празник на празниците и тържество на тържествата; в тоя ден ще благославяме Христа вовеки“.

Първият тропар на осма песен призовава вярващите да дойдат в този бележит ден на Възкресението, да се приобщят към плода на неговото лозе, „към божественото веселие, към царството на Христа“ (Ср. Пс. 103:15, Мат. 26:29).

Вторият тропар възхвалява чедата Божии, дошли от запад, от север; от морето и от изток, като богозарни светила, които благославят „Христа вовеки“.

Третият тропар разкрива истината за Св. Троица — Отец Вседържител, Слово и Св. Дух! „Единно Същество в три Лица пребожествено, над всички същества!“, в името на Която се кръщаваме (Ср. Мат. 28:19).

Ирмосът на девета песен е посветен, както винаги, на св. Богородица. В него се възпява Църквата – Новият Иерусалим, и Майката Божия. „Тържествувай, тържествувай, нови Иерусалиме! Защото славата Господня възсия над тебе. Ликувай и се весели сега, Сионе! А ти, чиста Богородице, радвай се заради възкресението на твоята рожба!“. –  Прославата на св. Богородица се свързва с прославата на църквата!

Първият тропар прославя Иисуса Христа за Неговото обещание към св. апостоли да бъде с тях през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20). Тук вдъхновението на песнописеца като че ли стига връхната си точка: „О, колко е божествен, колко е приятен, колко е сладък Твоят глас, Xристе! Защото Ти истинно обещаваш да бъдеш с нас до края на вековете. И като имаме това за утвърждение на нашата надежда, ние, верните, се радваме“.

Вторият тропар възпява Христа като Божия Премъдрост, Слово Божие и Сила Божия. Мисълта на тропара намираме ясно изразена у апостол Павел: „Ние проповядваме Христа разпнатия… – Божия сила и Божия премъдрост!“ (1 Кор. 1:24). О, Христе, Пасха велика и свещена! О, мъдрост, и Слово Божие, и сила Божия! Удостой ни напълно да се приобщим с Тебе в незалязващия денна „Твоето царство!“ (Ср. 1 Кор. 5:7, 13:12).

Същия този тропар свещеннкът произнася тайно в олтара при извършване на св. Василиева и Златоустова литургии, заедно с „Възкресение Христово. . .“ и ирмоса на девета песен от Пасхалния канон. Смисълът на тези литургически текстове е този; чрез приобщаването със св. Дарове, ние фактически се приобщаваме с новозаветната Пасха Христа.

Светилният на деня възпява Иисуса Христа като „Пасха на безсмъртието, на света спасението!“ (гл. 3).

На „Всякое дихание“ типикът предписва да се пеят четири възкресни стихири на първи глас и четири пасхални на пети глас, със съответни припеви към тях от Пс. 67:1—4; 117:24.

„Пасха свещена днес на нас се разкри; Пасха нова, света; Пасха – Христос Избавител, Пасха непорочна, Пасха велика, Пасха на верните, Пасха, която ни отваря райските врати, Пасха, която освещава всички верни“.

„Дойдете след видяното, жени благовестнички, и кажете на Сион: прие ми от нас радостното благовестие за Христовото възкресение! Весели се. ликувай и се радвай, Иерусалиме, като видя Царя Христа да излиза от гроба като младоженец“.

„Мироносците жени, като пристигнаха в ранна утрин при гроба на Животодателя, намериха ангел, седнал на камъка, н той, като проговори, така им каза: защо оплаквате Безсмъртния като смъртен? Идете и възвестете на учениците Му!“

„Пасха възхитителна! Пасха! Господня Пасха! Пасха всечестна ни озари! Пасха е, с радост един другиго да прегърнем! О, Пасха – избавление от скръб! Защото от гроба днес като от чертог блесна Христос и изпълни жените с радост, като им каза: възвестете на апостолите“.Следва „Слава и нине“ — дълбокосъдържателен богослужебен текст. „Ден на възкресението е, да просияем от тържеството и един другиго да прегърнем. На тези, които ни ненавиждат, да кажем: братя! и всичко да им простим заради Възкресението и така да възкликнем: Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка, и на тези, които са в гробовете, живот дарува“ (гл. 5).

При пеенето на стихирата започва и взаимното поздравляване, христосването. (Поради множеството богомолци то започва още в началото – на утренята при пеенето на Пасхалния канон). Свещенослужителите излизат от олтара със св. Кръст, св. Евангелие и иконата на Възкресението, целуват благоговейно св. изображения и се поздравляват с израза „Христос възкресе!“, като взаимно се целуват (целувката на мира). Този обичай напомня за Господа Иисуса Христа, Който след възкресението Си се явявал на св. апостоли, като ги поздравявал с израза „Мир вам!“ (Иоан 20:19, 26), както и радостта на учениците от Възкресението.

У нас, както и в другите православни църкви, съществува обичай от древност при христосването вярващите да си подаряват червено яйце – символ на Възкресението. Този обичай се свързва по предание с името на св. равноапостолна Мария Магдалина. След възнесението на Иисуса Христа тя отишла да проповядва евангелието в Рим. Явила се при император Тиберий, поднесла му червено яйце и му благовестила за възкръсналия Христос. По примера на св. Мария Магдалина, вярващите, подарявайки си един други с червено яйце, изповядват смъртта и възкресението на Господа. Както от яйцето, из под мъртвата черупка, се ражда живот, който преди това е напълно скрит от нея, така и от гроба, жилище на смъртта и тлението, възкръсна Жизнодавецът, Който е залог и за нашето бъдещо възкресение – „Начатък е възкръсналият Христос“ (1 Кор. 15:23). Червеният цвят на яйцето символизира „драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос“, чрез която сме изкупени (1 Петр. 1:19).

Пасхалните часове напомнят Пасхалната утреня. Състоят се само от песнопения, без псалми. След обичайното начало („Благословен Бог наш…“) изпява се три пъти тропарът „Христос възкресе“. Следва „Възкресение Христово“, ипакои, кондак и тропари. Заслужава внимание тропарът, в който е синтезирано богословието на празника Възкресение Христово. „В гроба с плът, в ада с душа като Бог, в рая с разбойника, и на престола бил си с Отца и Духа, Христе, Който всичко изпълваш, неописаний“.

На Възкресение Христово типикът предвижда да се извърши Златоустова св. Литургия. След обичайното начало („Благословено царство…“) следва многократно пеене на тропара „Христос възкресе“ (10 пъти) както при утренята – знак за обилна пасхална радост. Вместо „Святий Боже“ се пее „Елици во Христа крестистеся“, тъй като в дълбока християнска древност ставало масово кръщаване на вярващи в този ден. Апостолското четиво е от книга Деяния апостолски 1:1-8, а Евангелието – от Иоан 1:1-14.

Апостолското четиво повествува за последните дни на Господа преди възнесението Му. (Деян. 1:2-3); за проповедта Му пред св. апостоли – за царството Божие (Деян. 1:3); за окончателното отхвърляне на идеята за някакъв политически и националистически месианизъм („В това ли време, Господи, възстановяваш царството израилево?)(Деян. 1:6), както и за вселенския характер на Христовата църква („И ще Ми бъдете свидетели в Иерусалим, и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя“ (Деян. 1:8).

Евангелското четиво е свидетелство на света за божественото достойнство на Иисуса Христа – за Неговото въплъщение, смърт и възкресение. То съдържа две основни богословски идеи:

1. „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Иоан 1:1).
2. „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина, и ние видяхме славата Му, слава като на единороден от Отца“ (Иоан 1:14).

Литургическото тълкувание на тези текстове е следното: Да възкреси Своята плът, приета във времето, може само Нейният надвременен, вечен Обитател. Да възкреси Сам Себе си може само Вечносъществуващият, защото Възкресение означава неподвластност на възникването и унищожението. „Аз съм първият н последният“ (Откр. 1:17). Да бъдеш в началото на всичко – това значи да бъдеш начало на всичко, творец на всичко.

Вечното Слово чрез силата на Своето всемогъщество прави и Своята плът вечна. Възкресената плът е плът вечна, плът за битие във вечността. Вечното Слово Божие затова се възплъти, за да направи земното вечно, небесно. С други думи То се въплъти, за да възкръсне и възкреси. Възкресението е израз на вечността на Сина Божи и Негова слава в плътски образ. Възкресената плът е образ на вечността на Въплътилия се! Защото „никой не е възлязъл на небето, освен слезлият от небето Син Човечески, Който пребъдва на небето“ (Иоан 3:13).

От времето на въплъщението на Сина Божи на човешката плът е дадена възможност да бъде плът и на Сина Божи, т. е. да пребъдва в Неговата вечност и пълнота.

Следователно евангелското четиво е повест за вечния Творец и новото творение, а четенето на първа глава на нова книга – повест за ново битие.

На Второ възкресение (Вечерня в първия ден на Пасха) типикът предвижда да се чете Евангелието (Иоан 20:19-29) на различни езици в знак на това, че много народи са повярвали в проповедта на Възкресението.
__________________________________________________
*Публикувано в  Духовна култура, 1988, кн. 4, с.  5-12.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Понастоящем, април 2011, авторът на статията е проф. д-р.

Първо изображение – авторът Иван Денев. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображение Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2pt