Жоржета Назърска

Във втората част на трактата си Пенов оборва конкрет­ните обвинения на студента. Той посочва, че Духовната семи­нария е институция, съдадена на конституционни основи, но отдавна се е превърнала в трън в очите на неуспелите[33]. Съг­ласен е обаче, че там учениците не получават добро образо­вание, но не защото са по-слабо интелигентни от връстниците си, а понеже нямат достъп до нужните им книги. Това е така по липсата на достатъчно средства от Българската православна църква, заради нежелани­ето ѝ да купува книги, които ругаят религията и оскърбяват религиозното чувство на учениците[34] и не на последно място следствие от насилственото лишаване на Семинарията от собствената ѝ сграда в столицата, изпратила младежите да живеят изолирани високо в планината и далеч от културния живот. Скоро, пише Пенов, учениците ще заприличат на гла­диаторите, обречени в съдбата си: да не би по Нероновски да искате […] да мине тържествено покрай императорската ложа и да поздрави: Ave, Caesar, morituri te salutant! [35]. По по­добен начин Пенов отхвърля мнението на Спиридонов, че Ду­ховната академия е цитадела на предразсъдъци и че в нея учат деца от буржоазни фамилии.

Пенов оборва последователно личните обвинения в ста­тията. Той не отрича, че вярва в превъзходството на христи­янството пред марксисткия светоглед, но подчертава, че това не е съревнование или борба, а твърдо убеждение, че всеки материализъм преминава в творчески идеализъм, че теизмът е по-съвършен от материализма[36]. Пенов отрича да е против из­граждането на новия обществен строй, българо-съветската дружба и борбата за мир. Напротив, пише той, християнство­то е за социализъм, патриотизъм, равноправие и мир. То учи на труд и честност, любов, правда и мир[37].

Пенов отрича да е казал, че безбожниците от Джордано Бруно до наши дни са неморални хора, понеже средновеков­ният мислител е бил еретик, но религиозен, а не безбожник[38]. Срещу обвинението, че е почитател на расизма и Хитлер, Пенов подчертава, че германският фюрер е бил последовател не на християнски, а на ницшеански идеи. Напротив, в Духовната академия пре­подавателите защитават славянството, смятат Русия за осво­бодителка, а руско-българската църковна дружба – за опора на националното битие. Така че, институцията е русофилска, славянофилска и антихитлеристка[39]. Християнското учение е против всеки капитализъм и империализъм, като мамонизъм – добавя той[40].

Обвиненията от статията, че в Духовната академия са криели вестта за из­литането на Гагарин, защото е разбил на пух и прах цялата християнска митология, Пенов опровергава с факта, че поле­тът е бил през Великденската ваканция. На Веселин са му набе­лязали определени лица, което трябва да засегне в статията си, без да го питат […] за истината и елементарната логика[41], констатира авторът и отхвърля това скалъпено обвинение. Твърдението за Гагарин и християнската митология Пенов на­рича най-голямата глупост в цялата статия, защото християнстовото няма никаква митология, никакви бо­гини и богове, а има строго логично и разумно обосновано учение за един Бог-творец. В него представата за Бог и представата за света са взаимно свързани. Бог е творчес­ката воля и сила, към която трябва да се отнасяме със сми­рение и благоговение[42].

Подвигът на Гагарин, продължава разсъжденията си полемистът, не може да се сравни с величието на Бога: Ако е ве­личие да литнеш на някакви си 300 км, колко необозримо по-голямо величие е да бъде създадена, управлявана и в абсолю­тен смисъл владяна Вселената[43]. Творческа несъизмеримост между човека и Бога, морално пигмейство и нищожност на човека Пенов илюстрира и със стихове на Блага Димитрова. Коментирайки новата ѝ книга Светът в шепа, посветена на овладяването на Космоса, той посочва, че дори невярваща материалистка като нея пише Бог с главна буква и го нарича Творецът на необятната вселена (Димитрова 1961).

В края на трактата си богословът заключава:

Примирени в светлините на мирогледа на вярващия, чо­вешките постижения, които доведоха до полета на Гагарин, получават единствено правилна, реалистична оценка. Тогава те не водят до главозамаяност и до изстъпване срещу Бога, а […] до смирение, поради съизмерване величината на човека с величината на Бога. Водят до благодарност към Бога, че ни е дал такива големи духовни сили да проникваме в негово­то творение […], да поверяваме съдбата си във всемогъща­та Божия десница и да изпросваме Неговата помощ за все по-нови и по-големи космически завоевания[44].

Според Пенов, мирогледът води до различно човешко поведение. Ако се мислят за пълни господари на небето, хо­рата го делят на периметри. Но ако смятат, че над небето стои Богът-Отец, те непременно ще стигнат до идеята за братство, като деца на един баща. При първия случай изходът е война, а при втория – братство, любов и мирно съществуване[45].

В края на изложението Пенов използва думите на Георги Димитров аз отстоявам смъсъла на моя живот[46] и на Кант звездното небе над мене и духовният закон у мене, за да се обяви категорично против съществуването и поддържането на атеистичната политика на комунистическия режим, против нейната нехуманна същност и незаконосъобразност. Той пише:

Когато пресата, радиото, училището, читалището, книжнината, киното и изобщо всички пропаганди и средства на ОФ власт насаждат само атеистичния мироглед и с всички сили отказват съществуването на право на христи­янски мироглед, който е мирогледът на болшинството от народа; когато на ръководните политически, културни, сто­пански, административни, възпитателни и други постове и изобщо в целия горе-долу държавен организъм се поставят само атеисти материалисти, а религиозните се лишават от равноправие; когато способните деца на християните биват обучавани и възпитавани в атеизъм и материализъм; докато децата на атеиститие биват възпитавани в мирогледа на своите родители; когато всичко туй заедно с всичко друго, което лишава християнския ми мироглед от равноправие, се върши, аз не намирам никакво място за аполитичност и из­дигам глас на протест, глас в защита на Конституцията[47]!

Поантата на трактата е:

Докога в родината ни бащина ще царува[48] тая атеистическа, противоконституционна дискриминация към вярва­щите, която позволява такива неспособници да бъдат през главата на хиляди отличници, приемани в Университета; ко­ято […] принуждава Семинарията и Академията […] да приемат и такива неспособници; и която позволява на бъл­гарската ОФ преса да печати техните недомислия и чрез тях да провокира по най-груб начин религиозните чувства на вярващите български граждани? […] Мен ме интересува съдбата на нашия […] веротърпим, но не безверен и не без­мълвен в своята вяра народ, който има право да изисква чес­тно, чисто и конституционно служене от страна на българ­ската преса[49]!

Заключение, или религиозната идентичност срещуатеистичната пропаганда

Едно от най-разпространените средства за водене на ате­истична пропаганда в България през 50-80-те години на ХХ-ти век са публицистичните материали в пресата. Писмени или визу­ални, те имат преки послания и голяма ефективност, тъй като не пощадяват нито една от религиозните деноминации. Тех­ните автори често са служители на репресивните или дър­жавните органи, което обикновено възпира обектите им от от­говор и последваща реакция. Друг често обикнат способ са анонимните статии, дописки, репортажи, фейлетони и други или тези, чиито автори са скрити под псевдоним. В тях на воля се тиражират инсинуации, лъжи и клевети.

Засвидетелстването на лична религиозност писмено или вербално не е сред разпространените средства за противопос­тавяне срещу атеистичната пропаганда и изобщо срещу атеи­стичната политика на комунистическата държава през про­учвания период. Вместо тях лаици и вярващи предпочитат да демонстрират формално адаптиране или видима лоялност към съществуващия ред. Протести под формата на отговори на публикации или отворени писма обикновено са напълно невидими – те потъват в документацията на институциите или са разследвани от милицията или Държавна сигурност. Всъщност те дават нагледна представа за безнадеждността на съпротивата в то­талитарната държава.

Точно това показва и своеобразният протест на Димитър Пенов. Макар ценни откъм идеи и аргументация, тъй като са дело на професионален богослов, текстовете му остават в чекмедже – в книжата на патриарха и понастоящем в неговия институционализиран личен архив, неизвестни на публиката. Възможно и логично е те да са били спрени от самия патри­арх Кирил било като тип цензуриране, съзнавайки невъзмож­ността тези полемични трактати да се отпечатат в тоталитар­ните медии[50], било с цел да предпази своя близък приятел от последваща репресия, било с оглед укрепването на църковно-държавните отношения. Затова, независимо от актовете на подобна съпротива, атеистичната политика не е прекратена. Напротив, тя продължава с пълна сила в следващите 30 години, а в някои от елементите си – и до днес[51].

Ако обаче писмените протести на Пенов бъдат анализи­рани от друга перспектива, песимистичните изводи за край­ния резултат от двубоя атеизъм-религиозност могат да изг­леждат и другояче.

Следвайки традициите на Емил Дюркем и Уилям Джеймс, немалко социолози на религията като Робърт Бела и съвременни културолози като Клифърд Гиърц подчертават, че човешката емоционалност е съществен елемент от религиоз­ния живот (Bellah 1970; Geertz 1983). Социално-конструктивисткият подход очертава социалното измерение на религиозните емоции, извежда разбирането, че те са ед­новременно частни и колективни, лични и обществени, су­бективни и обективни. Емоциите са неразделна част от рели­гиозния опит. Нормън Дензин подробно разработва въпроса за емоциите като въплътен опит (Denzin 1984). Марк Уин де­ли емоциите на позитивни и негативни, на себенасочени и ко­лективни (Wynn 2005). В своя специален труд Оле Рийс и Линда Уудхед (Riis, Woodhead 2010) теоретизират върху така наречения религиозен емоционален режим, смятайки, че той е връзка на индивидуалното с общото, понеже религиозната емоция не е просто чувство, а има социокултурен характер; тя се конструира в социалните структури и е свързана със соци­ализацията на индивида. В този смисъл те смятат изразяване­то на религиозната емоция за форма на социално отношение, а емоционалните режими – за свързани с властовите струк­тури. Тези режими са единство на участник, колектив и сим­воли, и когато едно от трите звена рухне, се наблюдава разру­шаване на самия емоционален режим. Рийс и Уудхед въвеж­дат понятията динамика и сила на религиозната емоция, мар­кирайки положителните и отрицателните ѝ страни: динамизиране, обогатяване, трансформация на личния и обществе­ния живот, укрепване на ценностите, но същевременно пос­тавяне на цели групи и индивиди в зависимост: източник за омраза и дори престъпления. Арли Хоксчилд (Hochschield 2012) формулира още ключови понятия: управление на емо­циите, правила на чувствата и емоционална работа.

Прочетете още „Религиозната идентичност срещу атеистичната пропаганда в България: свидетелства от 50-60-те години на ХХ-ти век – продължение и край*                                                                                                      „ →

Жоржета Назърска

Abstract

The article deals with topic of atheistic propaganda of the communist regime in Bulgaria in the 1950s-1960s, in particular with one of the mechanisms of action of atheistic propaganda – polemical publications in the dependent print media, which usually initiate restrictive actions by the authorities against the objects and personalities. The text combines the perspectives of history and religious anthropology to explore the possibility of opposing personal acts demonstrating a religious identity during the totalitarian regime against mass media pressure.

***

Атеистичната (антирелигиозната) пропаганда в България (50-60-те години на ХХ-ти век)

След прекия терор над религиозните общности в Бълга­рия – убийства на духовници, изправяне пред така наречения Народен съд и в специални режисирани процеси (1949-1952), в края на 50-те години на ХХ-ти век държавата по съветски пример дава на­чалото на целенасочена атеистична кампания. Условно тя се дели на четири етапа: 1) края на 50-те – края на 60-те години на ХХ-ти век; 2) 70-те години на ХХ-ти век; 3) средата на 80-те години на ХХ-ти век; 4) средата на 80-те години на ХХ-ти век – 1989 година (Чурешки 2004; Ог­нянов 2009; Методиев 2010; Денев 2012).

Най-сериозната офанзива е през първите два етапа. Тя стартира с Решение А №344 от 26.12.1957 година на Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия (Решение 1965), което предвижда мерки за ограничаване на църковно-религиозната дейност по административен път, осъществяване на атеистична пропаганда в сферата на наука­та, курсове и подготовка на пропагандатори, публикуване на статии, брошури, монографии и сборници и други. Нормативната рамка на атеистичната политика е допълнена и от други пар­тийни документи: резолюции на Пленума на Централния комитет За идеологи­ческата борба на Комунистическата партия (04.1962); ре­шение на Политбюро на Централния комитет За безкомпромисна борба против проя­вите на буржоазна идеология (04.1963); решение на Секрета­риата на Централния комитет на Българската комунистическа партия за засилване на атеистичната пропаганда и за ликвидиране на влиянието на религията в бита (12.1966-01.1967)[1]; Решение на Секретариата на Централния комитет на Българската комунистическа партия за по-­нататъшното подобряване на работата за атеистичното възпи­тание на трудещите се (27.12.1966) (Решение 1969).

В изпълнение на партийните повели през посочения пе­риод в цялата страна са основани домове  на атеиста (1959), секция Научен атеизъм в Института по философия към БАН (1960), Дружество за разпространение на научни знания Георги Кирков, народни университети, клубове, кръжоци, лектории и други. На атеистична тема се изнасят лекции, пишат се брошури, излиза поредицата Библиотека Научно-атеистични знания, публикувани са монографии и сборници, организират се из­ложби на карикатури и плакати, произведени са анимационни и игрални филми, режисират се театрални постановки и други.

Тоталитарният режим отрежда особена роля на пресата. Специално се създават периодични издания по съветски образец[2]. Много чести са тематичните публикации на статии, ре­портажи, дописки, фейлетони и карикатури в тиражните ме­дии – вестниците Стършел, Труд, Вечерни новини, Коопера­тивно село, Отечествен фронт, Народна младеж и списани­ята Младеж и Изкуство (Nazarska 2017). В периодичния пе­чат пропагандата е ориентирана против всички религиозни общности, обвинявани в злоупотреби, саботаж на мероприя­тията на властта и производството, разпространяване на мо­нархически и буржоазни идеи, подхранване на суеверията, ретроградност, влияние върху възрастните и младото поколе­ние, поддръжка на експлоатацията и потисничеството и колаборация с чуждестранните врагове [3].

Симптоматично е, че адресатите на тези цинични и унижа­ващи свободата на съвестта и достойнството публикации не от­говарят. И няма как да го сторят в условията на цензура и липса на свобода на словото. Те се задоволяват с реакция само в тесен кръг. Предизвикана от фейлетон на Васил Цонев във вестник Стършел (1958) (Цонев 1958), игуменката на Княжевския манастир Серафима обявява на монахините, че всяка е свободна да напусне, без истории, които ни излагат. Тезата ѝ, че никой не може на­сила да ни застави да се откажем от Бога, не е публикувана[4]. Отворено писмо-петиция на анонимни граждани, изпратено до Централния комитет, Министерския съвет и Президиума на Народното събрание (май-юни 1969), също не попада  на страниците на вестник Поглед. В него авторите, верующи христия­ни, миролюбиви и родолюбиви, пишат възмутено срещу отречници, изтънчени кандидати на науките и професори, ненужни критикари, журналисти и писачи на статии и епиграми. Те твърдят, че храмовете се рушат, защото не се ремонтират, а се поддържат само когато се превърнат в музеи, и протестират против следенето, осмиването на вярващи и богослови, против специалното отношение на ръководителите към религиозните подчинени и следенето в храмовете (Захариев 1967[5]).

През 50-60-те години на ХХ-ти век в печата стават модни лич­ните изповеди на духовни лица, скъсали с религията. Във вестник Народна младеж (1958) монахиня Антония от Мъглижкия манастир разобличава религията и манастирите и се отказва от Българската православна църква[6]. Епигонствайки съветския опит[7], Йордан Николов – семинарист и студент в Духовната академия (ДА), не само пише брошурата Защо не сложих расото (1962), но става платен пропагандатор на атеизма (Елдъров 2002:13).

Истинолюбивият човек: случаят Димитър Пенов

Димитър Пенов Димитров (1903, село Сухаче – 1983) принадлежи към първата генерация богослови, школувани у нас. След като завършва Софийската духовна семинария (1925) и Богословския факул­тет на Софийския университет (БФ на СУ, 1929), специализира теология и филосо­фия в Берн и Йена (1938-1940); там за­щитава докторската си дисертация. Рабо­ти като учител в Софийската (Черепишката) духовна семина­рия (1929 -1938, 1940-1951). Членува в Учителския въздържателен съюз. Преподавател (1951), доцент (1960) и про­фесор (1962) е в Катедра Апологетика и история на филосо­фията на Духовната академия, където е титуляр по история на философията, психология и логика. Работи в областта на апологетиката, проучва отношенията религия и философия, значението на монотеизма за човешкия светоглед, религиозната философия на Кудрявцев и Голубински, Фридрих Паулсен и други. (Пенов 1941, 1942, 1952, 1954a, 1956a, 1960, 1962, 1963, 1969). Участва при съставянето на новия Устав на Българската православна църква (1951) и в Третия Църковно-народен събор (1953) (Стаматов 2000:69; Крикорян, Пенов 2014).

Близък с патриарх Кирил[8], Пенов започва работа в Духовната академия в момент, когато след разформироването на Богословския факултет на Софийския университет много от колегите му са били интернирани, книгите им конфискувани, а те заклеймени като буржоазни мислители и антикомунисти (Нушев 2018:19). В ход е съветизацията и комунизацията на науката, включително философията, с активната роля на Тодор Павлов (Живкова 2006). Известен със своята нетърпимост към атеиз­ма и бездуховността, още в началото на 50-те години на ХХ-ти век Пенов е предизвикан да участва в редица полемики за своите публикации[9].

През 1957 година властта организира кампания против негова­та статия Религия и образование (Пенов 1956в)[10], призоваваща към религиозно обучение и възпитание на младежта. Оценена като опасно религиозна (Чурешки 2004:146), тя е заклеймена първо от главния редактор на Литературен фронт Славчо Васев (Васев 1957). Той укорява Българската православна църква за това, че не е разбрала как комунизмът е осъществил християнските идеали и не е нужно религиозно обучение за новите поколения. Статията, която според британския посланик показва дълбочините на интелектуалната стагнация, до която е затънал сателит­ният режим (Димитров 1994:13), завършва с поантата: На­шият народ роди Ботев и Георги Димитров, ние имаме художни­ци, поети и музиканти, които продължават да творят, ние дори сме превели сонетите на Шекспир на български. Какво повече може да се иска от нас?

На същата публикация реагира с недоумение, възмущение и учудване университетският преподавател Гавраил Хрусанов (Хрусанов 1957)[11], който громи Пенов, че е враг на всичко но­во, творческо и прогресивно в страната че е изопачил исто­рическата истина и че е предложил идеи без основание.

В отговор богословът съставя отворено писмо до патриарх Кирил, озаглавено Гавраил Хрусанов и истината. На 35 машинописни страници той разглежда всички измислици и клевети, долни и недостойни инсинуации, клеветническия мо­нолог против истината. Пенов смята, че атеистичното въз­питание открито нарушава Димитровската конституция (1947) и пледира да се спазва гарантираната от нея свобода на съвестта и на изповеданието. Според него, науката и религия­та са съчетаеми, когато не се налагат от държавни закони и училищни режими: Гарантирането на свободата на съ­вестта за всички е единственият път да не се дохожда до позорни за човечеството неща, като изгарянето на Бруно. Той отрича атеистичните аргументи като лишени от смисъл, понеже обясняват религията с обществено-икономическите условия, смятат я за обслужваща експлоататорските класи и за разпространяваща суеверия, гледат на нея като инстру­мент на мракобесието и тиранията.

Пенов си служи отлично с характерни реторични похва­ти, използвайки въпроси, възклицания, обрати на мисълта, игра с думи, привеждане мнения на авторитети и прочее. Той ци­тира Алеко Константинов, Ботев и Макаренко и дори влиза в диалог с опонента си (Срамно, много срамно, Гавраил Хрусанов!). Според него, религията е висша форма на морал, слепец е оня, който води нашата младеж по пътя към щастието без философско себевглъбяване, без високите морални норми на християнството. И добавя: рай на земята без небето и против небето е пълното Вавилонско стълпотворение и ги­бел за човеците и народите – ад. Атеистичното възпитание е наречено плитка политика, която учи децата ни, че тоя свят няма творец, промислител и съдия, който няма сам респект към нищо свято и така възпитава децата ни, поругава основна светиня на човешката душа. Пенов пише:

Смятам, че социализмът ще се построи не като започ­нем да гоним и обезправяваме различаващите се мирогледно от нас и да искаме да ги изкореняваме – тях и мирогледа им, а ще се построи, ако спазваме конституционно гарантира­ното равноправие на мирогледите и ако въпреки различния си мироглед, всички задружно строим социализма, съревнова­вайки се помежду си кой повече постижения ще даде[12].

Прочетете още „Религиозната идентичност срещу атеистичната пропаганда в България: свидетелства от 50-60-те години на ХХ-ти век*“ →

Димо Пенков

Грешат онези, които считат, че Стоян Михайловски (1856-1927) принадлежи само на българската ли­тература. Няма културна област, духовен търсеж или обществена проява, която той да не е озарил с могъщата си мисъл. Ако българските литератори се задоволяват да го разглеждат и досега предимно като поет-изобличител, безименни ценители по собствени внуше­ния го наричат поет-философ, като влагат в този термин всичкото свое преклонение пред прозренията на неговата мисъл и пред оригиналността на неговите идеи. Едва ли е нужно да доказваме, че от всичко, което неговият дух е заве­щал на поколенията в слово, най-дълго време ще съхранят своята сила и най-продължително ще се четат неговите нравствено-фи­лософски и религиозни размишления, въпреки че все още не са прив­лекли вниманието на днешния читател[1].

Религиозните и философски размишления на Михайловски обосновават цялостна нравствена иде­ология и се стремят да я наложат като канон за смислен и възвишен живот. Основният принцип на тази идеология лежи в схващането, че моралът, като регулатор на човешката активност, извира от учението за истинския Бог – че Бог е единственият Законодател на човешката нравственост и че е определил веднъж завинаги чрез Божественото учение на Иисус Христос и чрез гласа на съвестта нейните изисквания. Вярата в безсмъртието на душата е основната и вечна подбуда към нравствен живот, а съзнанието за категоричността на Божиите повеления – незаменим страж на човешката добродетел[2].

„С какъвто скептицизъм да погледне човек на живота и с каквото пренебрежение да се отнесе той спрямо реалността на душата, вся­ко сърце се изпълва с трепет, когато се разглежда проблемата за безсмъртието. Тя интересува всеки, защото върху ледените крила на смъртта ще отлитне всяка душа. А в момента, в който започнем да мислим за този зловещ неприятел на човешкия живот, безброй въпроси като светкавични стрели пронизват съзнанието ни. След като сърцето престане да тупти, разумът функционира, любовта да обича, въображението да твори, какво става с живота? До пределите на краткотрайното ли се простира съществуването на духовната лич­ност? Какво става с тази динамич­на стихия, след като кръвта изстине и маската на смъртта положи своя отпечатък върху усмихнатото лице. Когато пламъкът на животворящото тяло угасне, къде отива животът? Какво става с мислите, с чувствата, с настроенията? Вярно ли е, че както твърдят материалистите, че душата споделя участта на тялото и се разрушава?[3]

Когато такива въпроси с тре­петно вълнение започнат да плискат бреговете на съзнанието ни, един вътрешен глас по думите на Стоян Михайловски ни нашепва:

„О, има задгробен свят! Недейте иска от мен да кажа: – „Ще угаснат у човека любов и мисъл в гробна яма!“…- „Гроб врата е при сцената световна!… Там душата хрърля гиздилките си – изхабените си дрипи. И почва тогава, волно да сияе!

„Душата е била, – душата ще пребъде! Този прост довод не може никой да обори – Понеже в нашия ум от Бога е написан! Променя се светът – и род на род наследя; Но век на век еднаква вяра завещава: „ – Живот всевечен на човека е орисан[4].“

Това вътрешно непреклонно уверение, че духът не може да бъде разсечен от меча на смъртта, е загнездено в съкровената бездна на живота. Увереността, че животът не свършва в краткотрайните пре­дели на системата време-прост­ранство, е толкова интуитивно убеждение, колкото и съществуването на Бога е интуитивно. И върху каква друга почва бихме поставили въпроса за безсмъртието, освен върху вярата? Дали пламъкът на живота продължава да грее след като материалната структура – организмът е изхабен, не може да се докаже със символите на науката. Най-многото, което би могло да се стори, е да се открият някои анало­гични точки, които да ни нашепнат слова на увереност[5]. В своето сти­хотворение „Credo“ поетът ни го­вори: „О, да, свещта угасна веч, – но не и светлината, и не угасва също тъй подир смъртта душата!“[6] А в друго свое стихотворение „Възход“ ни уверява, че: „смъртта не е про­вала! Зад черний гроб настава свет­лост бяла[7]!“

На друго място в произведенията си чрез мъдрото слово на дядо Петър Михайловски ни поднася още един довод за живота отвъд гроба: – Душата странствува насън[8] – ми казваше дядо Петър дърводелецът… Душата странствува насън; уж си легнеш, сънен и морен, уж бягаш от блясък и търсиш почивка, а имаш среща с приятели и роднини, живеещи в разни места, беседваш с велможи и войводи,… ходиш в родния си град…; накратко, вършиш хиляди работи, а все пак лежиш в леглото си! Е добре, щом човек може заспал да лежи – и да странствува, защо да не може умрял да лежи – и да странствува? Нали казват, че сънят е една малка смърт – един бегъл об­раз на умирането? Дали Господ не е дал съня… за да ни подсеща, че в уми­рането няма нищо страшно? Във всеки случай, аз не се боя от умира­нето. Бог не ми е дал богатства, слава, власт… но ми е дал едно драгоценно нещо, безтрепетност пред гроба! Аз чувствувам, че – на моите години – смъртта не е загуба на живота, а е подновяване на живота! Аз имам много болки, разсипан съм, едвам се влача, – и като се упътвам към последното си живелище, знам, че се упътвам към една чудна лечеб­ница; моята хилавост може ли да бъде недоволна за това, че ще се яви пред Хирурга на Хирурзите? Добрият дядо.

Той ме научи на това, на което никаква философия не бе в състояние да ме научи[9]„. Според Михайлов­ски „Бидейки безконечно добър, Бог не може да изисква от човешкото същество стремеж към усъвършенстване и после да накаже този негов стремеж с погазване и премахване на неговата душа. Прочее, човешкото духовно битие е несъкратимо, недосегаемо за никакво ог­раничение и намаление. Съществуването на един Бог е доказателство за безсмъртността на човешката душа. Както има Съвършенство – има и свръхживот. Както е вечен Създателят – вечно е и създанието. Малка росна капчица отражава всеобемната светлост на слънцето[10].Науката – продължава Стоян Михай­ловски – ни учи да живеем добре. Но тя нарича добро ползотворното. Религията също ни учи да живеем добре. Но доброто за нея е душеспасителното. Като ни учи да живеем добре, науката не е в състояние да забули пред очите ни ужасите, които царуват пред прага на гроба. Има умни човеци, които умират в грозна разнебитеност и немощ в душата. За религията изкуството да живеем добре – ars bene vivendi – не е нещо друго, освен изкуство да умираме добре – ars bene moriendi. Иначе казано, религията ни учи да мислим за последния си час – да се приготвяме за него чрез неопетнената чистота на нашия живот.

Поради това смъртта на вярващия може да се нарече жизнера­достна смърт. Подобна смърт е благочестие, превърната в доброчестина. В никой момент на живота усмивката върху човешкото лице не е тъй мила и светла – както бива в сетния му час, върху устните на християнина. У християнина старостта донася със себе си доказателство, че душата е съвършено независима от физическия организъм. Той крепне – в минутата, когато слабее. Докато телесната пъргавина му изневерява – той чувства в себе си оная всепобедна духовна мощ, която съставлява, тъй да се каже, живот в живота. Той би могъл да каже за себе си: – Растящото свечеряване в моето земно битие съвпада с растящото развиделяване в моята душа[11].

Прочетете още „Проблемът за безсмъртието на човешката душа в творчеството на Стоян Михайловски*“ →

Божидар Андонов

Както в областите на другите научни дисциплини, така и в религиозната педагогика се говори за използването на модели или на структури в учебния процес. Но у нас, в България няма, или поне аз не зная да има научни разработки в областта на религиозно-педагогическата практика и теория относно използването на моделите и на структурите в учебния процес.

Моделите са пропорционални изображения на действителността. В тях е представена действителността не директно, а в анало­гична форма. В областта на изкуството и техниката моделите слу­жат като прототипи. В областта на науката – за онагледяване, поясняване на теорията. Да вземем например следната легенда:

Никола бил заможен и благочестив селянин. Имал голямо се­мейство с много деца и слуги, които изпълвали цялата му къща. Но той се чувствал подтиснат, че твърде малко време му оста­вало да говори с Бога или да отиде на поклонническо пътуване и там да срещне Бога.

Един ден напуснал дома си и тръгнал да търси Бога. Но вне­запно Никола усетил Божието присъствие, почувствал, че Бог е при него и го насочвал към една голяма къща на чиято врата с огнени букви стояло изписано Божието име. И когато разтреперан той отворил вратата на тази къща, що да види, това бил неговият дом, пълен с челядта и слугите му.

За да разберем този текст, е необходимо да открием богословската мисловна структура, която стои в основата му. Тази структура се състои от няколко важни елемента, които се намират във взаим­на връзка помежду си. Кои са тези елементи?

Елемент А: Той съдържа копнежа за мир, щастие и Бог. Това е екзистенциална необходимост за всеки човек.

Елемент Б: Човек изоставя всекидневните си задължения и търси Бога извън себе си.

Елемент В: Бог е навсякъде. Той е и сред нас хората. Но Той не е ограничен в пространството и времето.

Елемент Г: Човек среща Бога във всекидневието си, в обкръжението си, в света около себе си.

Свързани помежду си, тези елементи образуват богословска те­матична структура.

Когато в съзнанието на човек възникне подобна тематична струк­тура при работа с текст, така че елементите да могат да се просле­дят отпред назад (индуктивно) или по обратен път, тоест отзад напред (дедуктивно), говорим за реверсивна когнитивна богословс­ка схема или структура.

Задачата на този доклад е да покаже как ученикът се научава да прилага теологично-когнитивните модели в определени ситуации.

Сред религиознопедагогическите специалисти има единодушие за това, че при обучението по религия ученикът трябва да се научи да усвоява мисловни модели, които са открити и да ги използва. Колкото по-ясно са построени тези модели, толкова по-добре те могат да се трансформират и използват. На професионален език мисловните модели се наричат когнитивни схеми, а ако с това се има предвид цялостното богословско мислене на човек, те могат да се нарекат когнитивна структура. За да може ученикът да усвои и използва богословските модели на мислене, той се нуждае от една определе­на предпоставка – с помощта на учителя да схване особената струк­тура на дадена тематична област и да приспособи мисленето си, вече преструктурирано според придобития (учебен) опит, към новите структури. Или обратно, новите структури така да се опростят или модифицират, че те винаги да са на разположение при постепенния учебен процес. Да се осъзнае структурата на дадена тема, означава тя да се разбере така, че много други неща да могат да се поставят в смислена връзка с нея. Накратко: да се разкрие структурата, означа­ва да се разбере как нещата са свързани помежду си.

Докладът целѝ още да стимулира изследователите на религиозната педагогика да насочат вниманието си към развитието на богословско мислене. Ние сме уверени, че разкриването и разясняването на основните богословски структури, така наречените структури-майки, ще подпомогне развитието на това мислене, както и предварителното планиране дейността на децата в различните възрастови гру­пи. Това би могло да бъде в помощ на всеки вид планиране както в микросферата, така и в макросферата на религиозното обучение, защото мисловните модели често са неясни, скрити или трудно могат да се проследят. Това налага те да бъдат разкрити и разяснени, или да се обмисли създаването на съответни условия, за да може ученикът сам да ги развие и използва. Колкото по-ясни и по-прости са структурите за детето, толкова по-естествено то ги възприема и използва в ежедневного общуване, с удоволствие се аргументира с тях, по-лесно преодолява конфликтите във взаимоотношенията и по-успешно ги осмисля.

1.Белези на когнитивната структура

Когато знаем кои са белезите на дадена когнитивна структура, по-лесно ще можем да посочим кои са необходимите условия, за да може ученикът да изгради такава структура.

1.1 Признакът „активност“

За когнитивна структура или по-специално за когнитивна схе­ма (мисловен модел) говорим, когато дадена личност се стреми посредством действие (активност) да създаде връзка или връзки между съществуващи дадености. При това е важна не структурата като такава, а поведението в конкретния случай. Действието, от една страна, и създаването на връзки, от друга страна, спадат към изграждането и използването на когнитивни структури. Например, учениците търсят характерните белези в дадено нагледно средство, свързват ги взаимно чрез така нареченото ”ако-тогава изречение” и пренасят целия този комплекс от белези върху други ситуации (трансфер) и така нататък. Те се занимават с дадена тема и при това занимание, респективно, „за­нятие”, признаците така се активизират и интериоризират (вътрешно усвояват), че се превръщат в жива, приложима винаги по нов начин когнитивна структура.

1.2 Признакът „създаване на взаимовръзки“

Казахме, че при изграждането на дадена когнитивна структура и нейното приложение от значение е процесът, активността. Тази активност е насочена към целта да се създават непрекъснато връзки между елементите на структурата. Ако поставим съществените елементи в определена последователност, веднага ще забележим, че те имат смисъл само взаимно свързани. Поставянето във взаимовръзка е онзи процес, който държи жива когнитивната теологична структура, който позволява да се „отдадеш” на структурата и същевременно да я модифицираш (видоизменяш). Следователно не ста­ва въпрос нито за елементите, нито за цялото, а за връзката между елементите в цялото.

Прочетете още „Да се учим да мислим по богословски*“ →

Д-р Клаус Кьониг

Госпожи и господа,

Малкият баварски град Айхщет е приютил университет с теологичен факултет, в който работя като педагог по религиозно обуче­ние. Сградата на нашия факултет се намира на площад, наречен на отец Филип Йенинген. Отец Филип Йенинген е бил иезуит и мисионер на контрареформацията през XVII-ти век, бил е канонизиран и е по­гребан в Елванген. Елванген – този град в Южна Германия е свързан не само с Айхщет, но и с духовната история на Източна Европа. Защото вероятно тук е мястото, където славянският апостол Методий, брат на Константин-Кирил, е бил затворник на архиепископа на Залцбург от 870 до 873 година. Мисионерското дело на Методий се сблъсква с опозицията на архиепископа на Залцбург главно поради църковно-славянския език; Методий е изправен пред Баварския синод и тук е осъден. Днес в Елванген има един параклис с две икони в средата, на които са изобразени Кирил и Методий от едната страна и техният ученик Климент Охридски от другата страна. Понеже не е трудно да се направи връзка между Айхщет, Елванген и София, бих искал да започна моите разсъждения върху религиозната дидактика с един пример, който избира Кирил и Методий като централна тема на фона на религиозната дидактика.

1.Кирил и Методий – основи на религиозната дидактика

Кирил и Методий са между разпространителите на християнството в Източна Европа и са извънредно важни за българската духовна история. Въпреки че тази оценка вече определя разбирането за тяхното дело като един от задължителните елементи на религиозното обучение в България, тя не решава от каква гледна точка учениците да разглеждат житията на двамата братя. Представям ви четири гледни точки.

1.1 Културната гледна точка

За религиозното обучение може да е важно да се изтъкват връзките между християнската религия и култура, с цел да се обори съмнението, че християнската вяра е ограничена в разглеждане съдържанието си като истинска и превеждането ѝ в литургическо приложение. От тази гледна точка Кирил и Методий са преди всичко разглеждани по отношение на техния културен и лингвистичен труд. Как се вписват мисията и насаждането на култура? Родният език ли е първата и необходима предпоставка за сблъсъка между хрис­тиянската и нехристиянска култура? Какви други условия има? Как се променя християнската религия, когато навлезе в територия, която не е, или почти не е спечелена за вярата, и как се оформя съществуващата култура с приемането на християнската религия? Според съдържанието изпъкват следните пунктове: раздорите от­носно използването на глаголическата азбука и преводите на Ки­рил, аспекта на ефекта от това и тяхното обществено значение за европейския дом. Тук са необходими пояснителни работни мето­ди: в часовете учениците узнават за исторически събития, опитват се да ги разберат от различни гледни точки, за да направят връзка с контекста на различното време или система.

1.2 Политическата перспектива

В историята на българското духовенство от последните десетилетия въпросът за връзката между религия и църква, от една страна, и държавна власт, от друга страна, е особено уместен. Религиозното образование сега се опитва да осигури историческа и систематична основа, за да подмени прибързаните оценки с познаване на фактите. Житията на Кирил и Методий са запечатани в раздорите на църковната политика от 9-то столетие. Ситуацията във Византия, политиката на българския хан, отношенията между Византия и Рим и ролята на франкските епископи определят работата на двамата мисионери по съдбовен начин. Заниманието с такива сложни структури може да бъде ръководено и да стане актуално чрез поставяне на въпроса за връзката между религия и политика, която отново и отново по­стига съвременно значение. Какви прозрения и оценки за тази връзка могат да добият учениците от раздорите в традиционния свят на деветото столетие? Каква е позицията на религията към политическите ненаситни домогвания до власт от страна на хора и институции при конкретни и променящи се условия? Когато се разглеждат тези въпроси с помощта на исторически примери, подходящи са мултиперспективни и контрастни методи, за да се изтькнат позициите и действията на главните действащи лица, съпоставени с начина, по който те самите виждат себе си и своите интереси. Освен това, след задълбочена подготовка учениците могат да влязат в ролята на важни исторически фигури и пред огледалото на историята да разберат проблемите на отношенията между църква и държавна власт, да открият по този начин своите собствени позиции по въпроса.

1.3 Интеррелигиозната гледна точка

Съвременните опити за диалог между евреи, християни и мюсюлмани могат да насочат погледа ни към относително многобройните ле­тописи за Константин-Кирил за започването на диалога със сарацините и хазарите. Може да се проучат и оценят защитните му аргументи, за да се засили усещането за диалог. Как Константин-Кирил може да ни помогне да се научим да ходим по въже при интеррелигиозни разговори, в които трябва да описваме и защитаваме нашето становище с убедителен стил, но без да накърняваме вярата на другите? Колкото до съдьржанието – необходимо е основно познаване на трите религии. По отноше­ние на методите – важно е правилно да се обявяват източниците на историческия анализ и да се пита за техните условия и намерения, та на този фон да се прилагат форми на диалог, помагащи да се изостри чувствителността на хората от различни възрасти и религии.

1.4 Биографичната гледна точка

За подрастващите биографичната гледна точка за двамата братя също може да допринесе за религиозното обучение. Защо един високообразован и умен философ и един отличен експерт по администрация посвещават живота си на манастира и на християнската мисия? Как заниманието с Кирил и Методий ни помага да намерим начин за, и съответствие с професионалното ангажиране с християнския монашески живот? Исто­рическото биографично изучаване в религиозното обучение тук се състои в диалектиката на близостта и разстоянието. Биографиите могат да помогнат да се дешифрират жития в християнски живот в конкретни исто­рически условия, и тук могат да бъдат съзрени противоречия и ограниче­ния, както и присъщата възможност за успешен живот. Всеки сам може да намери ключа за разтьлкуване на двете биографии за един ясен път в живота измежду многобройни предложения и възможности.

2. Дидактика – религиозна дидактика

Гледните точки, които тук бяха само очертани, и които безспорно се нуждаят от известно разграничение при самото преподаване, показват, че в процеса на религиозно обучение не е достатьчно Кирил и Методий да бъдат отбелязани само като значими мисионери. Те по-скоро може да бъдат поставени в занимания с религиозни – и не само исторически – образователни потребности на днешните подрастващи, за да се сложи началото на по-близък про­чит на религиозно съотносими въпроси с помощта на историческия материал. Каква гледна точка ще бъде избрана и в каква фор­ма, ще зависи по-нататък от въпроса, кой от какво се нуждае в ре­лигиозното обучение. Тъй като такива нужди се появяват само в определен житейски контекст, и понеже този контекст се променя, трябва да е възможно наново да се определя гледната точка на съдържанието и темите, както и на формите за подход към тях. Това определя нивото, за което са необходими дидактически размисъл и действие. 

За подготовката на уроците и на самого преподаване “дидакти­ка” означава процес, използващ научно обмислено съдържание и, предвид социални и индивидуални обстоятелства, трансформиращ ги в теми, съотносими към обучението и поставящ въпроси относно тяхната методическа обработка. Стьпка по стъпка се разглеждат следните въпроси: 

– От каква гледна точка един комплекс от теми отговаря на образователните нужди на учениците, така, както са определени от контекста? Накратко: Защо учениците трябва да разглеждат даден субект? 

– Какви теми, единици информация или подход трябва да бъдат избрани от комплексния и изобилстващ репертоар от научни субекти? Накратко: Какво трябва да научат учениците от сблъсъка с комплекса от субекти за техния живот? 

– Какви начини на учене, какви методи на работа и учене са подходящи за днешните ученици, за да се свърже дадена избра­на единица от съдържанието с тяхната гледна точка? Накратко: Как да се организират процесите на учене? 

Общата представа на дидактиката, определена от трите въпроса – как, какво и защо, се различава от едно по-старо определение, което разглеждаше преподаването като основен методически въпрос. Целта на тази по-стара представа беше да подготви вече определените субекти достатьчно интелигентно, за да могат уче­ниците лесно да ги разберат. Основата беше един еднопосочен модел на общуване в преподаването, при който учениците бяха считани за приемници на материята, поднасяна им от преподавателите в определена езикова форма. Формалният модел от стьпки, добре известен също и в България и широко използван в религиоз­ното обучение, раздели урока на фазите “определяне на темата, подготовка, илюстрация, обяснение, обобщение, приложение” и следва тази стара дидактическа представа. В този модел предметите са изведени пряко от теологията, а учениците са поставени само на ниво методика и учебна психология. Закостенелият модел на фазите е в полза на доклада и ученето наизуст по едностранен на­чин, и едва ли е подходящ за гъвкавото разгръщане на субектите в съвременните текстове.

Дидактика – според нашето разбиране – означава процес на размисъл и планиране, в който образователните нужди на учениците се свързват със съдържанието, което предлага даден субект по подхо­дящ за образователните нужди начин, защото съдържанието се представя по специфичен начин. Религиозната дидактика осигурява компетентност в аргументацията по отношение на планирането, същинското преподаване и оценяването на процесите на изучаване на религията. Тя има за цел да направи труда на преподавателите по-професионален, за да не им се налага повече да се осланят само на интуицията. Вследствие на това дидактиката се позовава на съзнателния процес на преподаване, има за цел да инициира определени форми на учене по преднамерен и целенасочен начин. Ученето в училище е онзи вид промени по отношение знанията на учениците, на техните проникновения, способности, умения и отношение, чието начало е поставено от корелацията на външното влияние на учителя и активното усвояване от страна на учениците. Ние трябва да се разграничим от този начин на учене във всекидневния живот, който начин не е целенасочен и се състои в семейството, в общуването с медиите и в свободното време. Щом обучението в училище има намерение да въздейства на учениците, трябва да се поеме отговорност. Индоктринирането в училище, също и в предмета на изучаване на религия, е забранено. Религиозната дидактика разкрива нормативната същина на процесите на изучаването на религията. Тя се изправя пред въпросите и обяснява, защо дадени теми се преподават и учат в религиозното образование. Да се мисли по дидактичен на­чин, означава да се укрепи позицията на онези, които участват в про­цесите на изучаването на религия в училище и увеличава тяхната отговорност, тьй като те трябва да бъдат в състояние да си дават сметка, както на себе си, така и на други, за необходимостта и фор­мата на религиозното образование.

За нашата тема може да се направи първото обобщение:

Преподавателите имат задачата да мислят по дидактичен начин. Трябва да се справим със сложен процес, обединяващ аспекти на различни области на познанието, като възможностите за живот и учение за учениците, трансформацията на субектите на теологията, на антропологията и на религиозните науки в теми, подходящи да бъдат преподавани и, накрая, също и съгласувания с това избор на формите на работа и методи на учене. Синтезиращият процес води до плаииране и преподаване на уроци, служещи за връзка между нуждите на учениците от религиозно обучение и специфичния характер на религията, като спомага и за двете – поне частично.

Прочетете още „Да се научим да мислим на езика на религиозната дидактика*“ →