Професор протоиерей Павел Яковлевич Светлов

Учението, че има провидение, Божи промисъл, е едно от най-светлите и отрадни учения на религията. Това учение говори на всички, потиснати от съзнанието, на зависимостта от железните закони на хладнокръвната към нас приро­да и на нищожеството и безсилието пред нея, че природата е царство на всемогъща и всеблага воля и мисъл на живия Бог, царство Божие, а не царство на някаква си жестока съдба, на случая, или игрище на безмислените и слепи сили и стихии на природата, че всичко в живота и приро­дата сред хаоса на явленията невидимо се насочва от всемогъщата Божия дес­ница към разумна цел; че човекът не е са­мо неотемлема част от целия механизъм на природата, а самò по себе си ценно битие, личност, в края на краищата, пред­назначена да покори на своя вътрешен мир, като оръдие и самата природа, наглед абсолютно хладнокръвно към всички наши понятия за доброто и злото, за висшето благо и цел на живота, към нашите желания за щастие, безсмъртие, ис­тина, правда, красота, – към всички на­ши човешки ценности. Че религията чрез вярата в провидение с особена несъмненост ни осигурява ценността на човешката личност и смисъл в живота, това усърдно и с успех го доказва „поезията на световната скръб“ и изобщо художествената литература на предишния и съв- ременен песимизъм (Байрон, Леонарди, Пол Хайзе, Едгар По, Шели, Кнут Хамсун, Хауптман, Томсън, Тетмайер, Пшибишевски, Леонид Андреев, Тургенев, Ги дьо Мопасан, особено Оскар Уайлд, с неговата „Бездна“, De profundis и други).

Какво нещо е живота на човека без Бо­га? Той е „нещо като голяма, правилно четириъгълна, съвсем празна стая, която няма ни врата, ни прозорци. Всичко в нея е грубо, окадено, едноцветно“… (Леонид Ан­дреев. Пролог към „Жизнь человека“). – Животът на човека „с неговото тъмно начало и тъмен край“ е покорно изпълване „кръга на желязното предначертание“ на природата. Той е светилник, който за късо време пламва „в нощта на небитието“, „запален от непозната ръка“ за не­що си… „Само топка кал е цялото земно кълбо, само призрак е цялото творение“ за безверния Леонарди, един от творците на отчаянието, „поета на световна­та скръб“. Всичко е обречено от съдбата на смърт и погибел безразделно. Тук се препоръчва „студено и безстрастно презрение към оная груба сила, която, ка­то управлява сляпо всичко в природата, без умора води всичко – съществува само към бездната на съдбоносното небитие“ – Други английски поети – песимист Том­сън пише: „Във вселената аз не намирам намек на доброто и злото, на благослове­ние или проклятие. Аз виждам навсякъде само върховния закон на необходимостта, а после безкрайната, бездънна и мрач­на тайна, неосветлена от никаква иск­ра“. В „The City of Dreadful Night“ вecттa, че безсмъртие няма, която в поемата странникът донася на страждущия ге­рой, Томсън я нарича „блага вест“. Смъртта дава избавление от страданията, от илюзиите в живота. Едничкия светъл проблясък, в живота, според мнението на поета, е само смъртта, която възпява усърдно в стансите, съставени в чест на смъртта, дето, например, четем; „Аз се уморих да блуждая в пустинята на живо­та, от вечните празни надежди, аз се умо­рих от борба и от мисли, които нищо не е в състояние да изясни. И аз си затварям очите и с приятен дъх викам към те­бе, о вечно спокойна смърт: ела и успо­кой моите горчиви мъки“ („То our Ladies of Death“). – Със своето безверие съвременният човек е доведен в същите онези мрачни познания на отчаянието, в кои­то го е намерила историята на човечеството преди идването на Христа. Сега, както и преди явяването на Христос, в света, днешните езичници, за които е останала незабелязана светлината на християнството, викат:

О, ако да можахме ние от недрата на природата

Или от себе си лъч на истината да извлечем…

…………………………………………………………………

Ние във вечна заблуда живеем.

Ще удари ли часът, когато ще бъдем прави?

Ние напразно очакваме проява на правдата,

Като само вкусваме отровата на безверието.

Време е вече Небето с царящето зло.

Да влезе в борба: би изчезнал лукавия дух

И би паднал тържествуващия порок…

Яве се при нас, от Небето изпратен пророче!

 (Байрон „Дон Жуан“)

Прочетете още „Песимизмът на безверието*“ →

отец Стоян Чиликов

В Римската империя до Медиоланския едикт през 313 година, а и малко след това, политеизмът е доминиращ, като в почитта към боговете важно място зае­ма култът към императора. Известно е, че всички граждани на Римската им­перия, които са заемали по-важните постове в армията, администрацията и управлението на държавата, принасят често жертвоприношения, които са обичайни и преди всяка военна битка. Св. Иполит Римски (починал 236 година), подобно на Тертулиан, не одобрява служенето в армията от християни, като препоръч­ва напускането на военна служба от страна на християните.

В същото време са известни множество воини светии от III-ти век, които са слу­жили в римската армия. Запазено е свидетелството на Ориген (починал 253 година) от този период, който изразява своето несъгласие за участието на християните във войните: както жреците на идолите не вземат участие във войните, за да бъдат техните ръце чисти и неокървавени от убийства при принасянето на жертвите, така и християните не участват във войните, те обаче форми­рат особена армия на благочестието чрез молитвите си за държавата и за императора[27].

Очевидно Църквата се бори с войната като с необходимо зло и се опитва да го предотврати. Затова и през IV-ти век св. Атанасий Александрийски (починал 373 година) пише: „Да се убива не е позволено, но на война да убиеш врага е законно и похвално”. Последните думи на светителя предават не учението на Църквата, а отно­шението на държавната власт, тъй като воините защитават държавата.

В този контекст говори и св. Василий Велики в своето 13-то правило, че убийс­твата по време на война не се считат за убийство, но същевременно налага най-строгото църковно наказание – лишаване от причастие за тригодишен период[28]. Това правило на св. Василий Велики изразява много добре отношени­ето на Църквата към войната през IV-ти век: войната е зло, както и свързаните с нея последици, най-страшната от които е отнемането на човешки живот. Същевременно поради принадлежността на християните към Империята убийството по време на война не носи своите последици и отговорности пред светските власти, а само пред църковните.

Християнско отношение към войната в съвременния свят

След IV-ти век, с признаването на християнската религия за позволена (свобод­на) и приключването на гоненията, започва процес на християнизиране на Римската империя, който включва в себе си отношения на симфония и сът­рудничество между Църквата и държавата. Членовете на Църквата са чле­нове и на държавата. Затова учението на Христос за неотвръщането на злото със зло е трансформирано в полза на отношението Църква-държава, при което Църквата постепенно започва да благославя военните действия в защита на отечеството. Императорът започва да се възприема като външен епископ, който брани границите на Империята, респективно на Църквата. Впоследствие с развитието на християнската химнография се появяват богослужебни текстове, които благославят военното оръжие на василевса над варварите, изпросва се победата на византийската автокра­ция. По-късно, след разпадането на Римската империя, тези молитви се от­насят за победата на българската, сръбската, руската царска влас[29]. Тези молитви са свидетелство за промяната на отношението на Църквата към войните.

Учението на Христос е за спасението, освещаването на човека и света, израстяването на християнските добродетели у вярващите, в основата на които са душевният мир, смирението, саможертвата, покаянието, любовта.

Църковното богослужение е адресирано към Бога, но благодатта освеща­ва човека и впоследствие у него се развиват християнските добродетели. Различните типове литургии от древността до днес са застъпили като ос­новен елемент мира: предаването на мира от свещенослужителя на народа, целувката на мира, подканата на главните молитви е да се помолим с душе­вен мир. В същността си мирът е в основата на принасянето на Безкръвната Жертва, както и на християнския духовен живот.

В контекста на казаното по-горе считам за в известен смисъл проблема­тично прошението от ектениите на вечерното и сутрешното богослуже­ние, където освен за мира в целия свят се молим и за успех на войнството: „за христолюбивото ни войнство да се помолим… за да покори под нозете му всеки враг и противник на Господа да се помолим[30]”. То е въведено и в ектениите от литургиите на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики и въпреки че е от късен произход, но то също говори за тенденцията за благославянето на войнството и неговата победа и не само за това, а и за „покоряването на все­ки враг и противник[31]”. Тази част от прошението има проблематичен харак­тер, защото е свързана с изкривяване на учението на Господ Иисус Христос за мира, греха и спасението на човека. Евангелието, което благовести Христос, е за спасението на всеки човек и войната трудно може да се впише в контек­ста на учението за любовта, според което Христос учи да обичаме и враго­вете си[32]. Повечето от химнографските текстове акцентират предимно на духовната битка и имат есхатологична перспектива[33].

Със зависимостта на Църквата от държавната власт се променя и отноше­нието ѝ към злото и войната. Следващата фаза от тези промени е замяната на патриотизма от национализма[34], който е присъщ за поместните правос­лавни църкви. Проблем, който започва след оформянето на националните църкви и постепенно се откроява ереста на етнофилетизма.

В историческия развой на Църквата на Изток доминира така наречения цезаропапизъм, който се изразява не със симфонията на държавната и църковната власт, както е описана в шестата Юстинианова новела, но с превес на императорската власт над епископската. Съществуването на патриотизма е лесно защитимо при една единна императорска власт. При обособяването на отделните дър­жави се конфигурират и самостоятелни национални църкви. Национализмът (а не патриотизмът) се свързва с борбата за власт, променя и подменя хрис­тиянското учение за мира и любовта в пацифизъм или в толстоизъм.

Действително, учението на Толстой и Ганди за непротивенето на злото има в основата си християнския възглед за отхвърлянето на войната и в това няма нищо опасно. Напротив. Заимстването на възгледите им от учението на Христос е свидетелство за действието на освещаващата Божия благо­дат в света, на влиянието на християнския мироглед и духовност през веко­вете, което започва с Въплъщението на Словото (началото на християнска­та ера), християнизирането на Империята и влиянието на християнската духовност върху всички аспекти на човешкия живот, което създава христи­янската цивилизация. Проблематично е обаче, когато учението на Христос се оприличава с учението на Толстой (което е еретическо) с цел да се оправ­дава нехристиянският възглед за войната[35].

Евангелието на Христос няма как да благославя войната. Не съществува не­обходимо зло и то не може да бъде благославяно от Църквата. По същия начин не съществува и „справедлива война”, защото в „основата на войната вина­ги има някаква несправедливост или неправда[36]”.

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата – продължение и край*“ →

отец Стоян Чиликов

Текстът на изследването представя християнския възглед за войната на ба­зата на изворите на християнското учение: Свещеното Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет и светоотеческите творения, които изразяват опита на Църквата и нейната история по отношение на разглежданата проблематика.

Темата е озаглавена „Християнството и войната”, а не „Църквата и война­та” по една основна причина: Църквата, като богочовешки организъм, а не като институция или общество от вярващи, изключва априори агресията и войната. Християнството, представено от трите главни християнски де­номинации – римокатолицизъм, източно православие и протестантизъм, има една основа на вярата, положена от Христос, и същевременно много отлики по отношение на истините на вярата и духовния живот на християните.

В този контекст християнството, като обхващащо трите основни изпо­ведания, изглежда, че имплицитно представя по-обща и по-широкообхватна тема. В този текст ще се огранича обаче с църковния възглед за войната на базата на Писанието и Преданието, което означава, че ще акцентирам върху православната гледна точка.

Основната теза, която ще защитя, е, че Църквата е есхатологична общност и самото християнство е есхатологично. Християните живеем тук и сега, но смисълът на живота е в Живота след живота, връзката с Бога, освещаване­то на човека. А всяка война, каквато и да е тя, е свързана с отдалечаването на човека от Бога, с деформацията на човека и обезобразяването му от греха и злото. В този контекст войната, от християнска гледна точка като плод на злото, нарушава и обезличава връзката на човека с Бога, неговото осве­щаване и спасение. Тя нарушава Божия домостроителен план за спасението на човека и света.

Не на последно място, войната е дело на човешката страст за власт, която е едно от изкушенията, с които Сатаната изкушава Господ Иисус Христос след Неговия четиридесетдневен пост в пустинята и преди началото на спаси­телното Му дело[1]. С нея е свързано отнемането на човешкия живот, който е дар Божи и като такъв, човек няма право да го отнема[2].

Библейски аспекти

Войната през Старозаветната епоха

Всяка война в Свещеното Писание на Стария Завет е изпълнена с динамизъм и много драматизъм. В Стария Завет войната е предадена двуполюсно – рязко разграничаване на доброто от злото и съответно – тяхното противопос­тавяне, което е предадено с характерния за Свещеното Писание на Стария Завет език.

Първата война е свързана с конфронтацията, станала вътре в духовния свят. Въставането на Деница (Сатаната) и падналите ангели срещу Бога, което е предадено много накратко в книгата на пророк Исаия[3]. Всъщност тази битка продължава в човешката история. Тя е предадена на страници­те на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, където са проследени прародителският грях на Адам и Ева в райската градина, отдалечаването на човека от Бога, изгонването му от рая, влизането на смъртта в света и веднага след това братоубийството – Каин убива брат си Авел. Всяка война в свещената история на Стария Завет (и Новия Завет) е следствие на греха, завистта на човека, влиянието на Сатаната върху него и е свързана с отне­мането на човешки живот, който е Божи дар. В този контекст всяка война е драма, изпълнена с насилие и грях, отдалечаване от Твореца и обезобразява­не на човека. С война е свързано и Второто идване на Христос. Преди него е апокалипсисът и отново войната на архангел Михаил с Деница и падналите ангели[4].

Войната в Стария Завет е война на брат с брата вследствие на греха, на на­род с народа, на вяра с вяра. Историята на израилския народ е представена като преминаване през множество премеждия, страдания, войни и битки за оцеляване.

Израилският народ е избраният Божи народ, носител на вярата в Яхве, в еди­ния и истински Бог. Той е заобиколен от множество езически народи, които правят многобройни опити да го поробят, да го унищожат като етнос и като вяра. В този контекст войните, които води Израил, са войни за оцеля­ването на избрания народ Божи и вярата в единия Бог. Тези войни са жестоки, изтребителни, агресивни и противоположни на християнския възглед за вой­ната през новозаветната епоха, където Бог е Цар на мира.

Има един смущаващ факт, с който непредубеденият читател се сблъсква, когато чете за войните, които води израилският народ. Това е изтребва­нето на жени и деца по заповед на Бог Яхве[5]. В тези библейски текстове се описват войните, с които се предават на „заклятие[6]” определени групи от народи. Трябва да се има предвид епохата, през която са описани спомена­тите събития. През нея са обичайни подобни жестоки прояви, които са не­разбираеми за съвременния човек. На второ място е обстоятелството, че народът Божий на Стария Завет е ситуиран сред езически народи, които са политеисти и в този смисъл са идолопоклонници според вярващите в Единия Бог. Това в известен смисъл обяснява водените от израилския народ войни, описани в Стария Завет. Те са войни на Божия народ, на Яхве срещу идолопоклонството или отстъплението от вярата и греха, които води израилският народ при общуването му с останалите езически народи. Такъв е Изходът от Египет, когато Бог извежда Своя народ от чуждото робство[7] или войните с филистимци и мидиамци.

Приведените свидетелства от историята на Стария Завет дават основа­ние да се заключи, че известните жестоки и изтребителни войни, извършени през старозаветната епоха, са допуснати от Бога с цел оцеляване на избра­ния народ Божий сред обществото от езичници и политеисти.

Възгледът за войната, представен през призмата на Новия Завет

В книгите от Свещеното Писание на Новия Завет, както и в Свещената ис­тория на Новия Завет отношението към войната е радикално различно от описаното според Стария Завет. Христос е Царят на мира, Който идва в све­та да донесе мир и любов на всички хора без разлика от вяра, етнос или пол. Войната е нещо излишно, ненужно, сгрешено и неотговарящо на посланията на Христовата личност. Христос се ражда, за да поправи грешката на Адам, да го изкупи от греха, тлението и смъртта, затова убийството, войната и всички трагични последици, които произтичат от тях, са в противовес с Христовото учение за спасението на човека.

Божият Син се ражда, за да спаси човека, и затова раждането Му е събитие от централно значение в Божественото домостроителство, което е въз­пято и ознаменувано от ангелския хор: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение[8]”.

Христос е Изкупител и Спасител, Който примирява човека с Бога, спасява го и го освещава. Христос спасява всеки един човек, без да прави разлика между соци­ална или етническа принадлежност. Христовото учение е универсално за всяка човешка личност. Грехът е победен с Христовата смърт и Възкресение и чо­векът, който вярва в Христос, кръстен в Троицата, се освещава, като мирът е една от основните християнски добродетели, която има духовно значение.

Всичко това автоматично изключва каквато и да е агресия, убийство, война или свързаните с тях действия. Христос дава не само физически, но и духовен мир, чието присъствие изключва априори желанието на човека за агресия и война: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава[9]”.

Ако става въпрос за война, то тя е само духовна война „против поднебесните духове на злобата[10]”. Човек воюва със своите слабости, страсти и греш­ки, като в процеса на тази борба Христос го освещава и му дава мир, прави го миротворец и син Божий по благодат: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”, казва Спасителят на света[11].

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата*“ →

Божидар Андонов

Новоизлезлите помагала, предназначени за първи клас на Средно общообразователно училище, представляват една правилна стъпка в посока учебни пособия за обучението по религия. Като казвам „правилна стъпка“, имам предвид желанието на авторите да подготвят, от една страна, учебно помагало за учениците, а от друга, да подготвят и помощно пособие за учителя. Убеден съм, че нагледният материал в пособието за ученици заедно с рисунките и нещата за оцветяване ще предизвикат интерес и радост у децата, а това е важна предпоставка в процеса на обучение при най-малките ученици. Преди всичко учебните помагала по религиозно обучение в основното училище и особено тези за първокласниците трябва да носят радост на учениците.

1.Помагалото с нагледни материали[1]

Използването на нагледни материали в обучението по религия трябва да улеснява постигането на учебните цели. Но не всяко нагледно средство е подходящо за постигане на дадена учебна цел и не всяка учебна цел може да бъде постигната с произволно избрани нагледни средства. Това налага да се обмисли дидактически взаимовръзката между учебните цели и нагледните материали, ако разбира се искаме тези материали да постигнат своето предназначение.

Запознавайки се с помагалата, в мене възникнаха редица въпроси и необходими разсъждения, които бих искал да споделя. Полезно би било за тези, които ще използват помагалото, да знаят например:

•Как е подбран нагледният матери­ал и по кои критерии е подбран той? Кой го препоръча като такъв за най-малките ученици и въз основа на кои критерии е подбран? Смятат ли авторите, че той е съобразен с възрастта на учениците и че те ще могат с техните възприятия и „с една омайваща бързина да схванат и изразят съдържанието на картините[2]„? Създава ли възможност за съучастие на учениците в обучението? Предполага ли постигането на емоционалните цели в обучението? Предполага ли разбиране и от по-малко „надарените“ ученици, тоест от тези, които словесно (все още) не могат адекватно да се изразяват? Нагледният материал само илюстрира ли или има и собствено съдържание? Дава ли повод за отклонение от темата? Мотивира ли достатъчно добре учениците за разговор, коментар, дискусия?

Не без значите е и това, доколко нашите учители по религия са подготвени за работа с нагледни материали, за да мо­гат да научат и децата да ги „четат“ и разбират. Една библейска картина например и особено една икона съдържа съществено много повече, отколкото думата. Иконата/картината със своята символика влияе по-непосредствено върху нас в сравне­ние с думите. Тя не предава моментната реалност, тя дава възможност да се види и разбере същественото. За съжаление де­цата (или повечето от тях) вследствие на нашето ежедневие не са в състояние да „проникнат“ в тях. Има деца, които едва ли знаят как да използват сетивата си и внимателно да наблюдават. Предназначението на нагледните материали е преди всичко да внесат импулси (взети от Църквата, обществото, широкия свят и така нататък) в обучението, да активират всички наши сетива. За това са нужни чувствителност, удивление, спокойствие – неща, на които учениците трябва да бъдат научени от учителите. И да не се забравя, че никога не трябва да се преподава, когато учениците „четат“ нагледния материал.

Необходимите основни познания за това бъдещите учители по религия би трябвало да получават чрез така наречената „дидак­тика на символите“ като част от религиозната педагогика, призвана да им даде правила за вникване в символите, иконите/картините. Тя се занимава със съзнателното изграждане на собствен опит за боравене с нагледните материали, за да мо­жем интензивно и многостранно да ги разглеждаме и преживеем и в контекста на текстовете да ги разбираме, като например: Какво ми казват този текст и тази икона/картина? Кои истини иска да ми каже та­зи икона/картина? Какво потвърждава тя в моя житейски опит? С какво го обогатява? Какво стои в скрит план („Картините са изплуване на друго място[3]“), което с око не може да се види? Тоест става дума за това да се научим да възприемаме нагледните материали с всички наши се­тива.

Дидактическото разбиране за използването на нагледните материали при обу­чението се променя. Ако на тях още от времето на Ян Амос Коменски и Песталоци се е гледало като на материали, които предлагат на учителите богат помощен материал, като илюстрации към определени съдържания и цели и са били „напасвани“ ту към една, ту към друга тема, то модерната религиозна дидактика взема под внимание принципа на автономия на картината/иконата. Това ще рече: картините/иконите имат свои закони, самите те съдържат послание, което засяга по раз­личен начин младия човек. Ето защо е препоръчително да се даде възможност картината/иконата да въздейства, да се възприеме образът и цветовото съчетание, да се открие композицията. Учащият субект се намира срещу един предмет, наблюдава го и се опитва да го разбере. Неслучайно религиозното обучение бива наричано „елементарно училище за възприятие“.

Често в религиозното обучение се използват и други нагледни материали (снимки, диапозитивни филми, видеофилми и други), но тук трябва да се внимава мно­го, защото те предизвикват лесно към дискусия и учителят трябва да е готов за един така наречен учител-ученик-разговор, иначе (и го много често) учебният процес отива в дру­га посока, която не е планувана от учите­ля[4].

И още нещо. Препоръчително е късият разказ при всяка учебна единица да изхожда от нагледния материал. Така се следва червената нишка, която продължава в/с библейската история и по този на­чин урокът получава една определена насока. Не че това е единствената възможност за разработка на дадена тема, но според мене по този начин материалът би достигнал по-лесно до вътрешната чувствителност на детето.

2.Помагалото за учители[5]

Времето на вероучението, ориентирано само върху теми от християнската вяра и традиция, върху Библията и историята на Църквата, е отминало. Днес учебният материал по религия не трябва да е тяс­но ориентиран само спрямо богословските науки и излагане на вярата, той тряба да има по-широк обхват. С други думи той трябва да има предвид и живота на днешния ученик със заобикалящата го социо-културна среда. Днешният ученик иска да се запознае не само с християнското уче­ние, той желае да намери и едно християнско обяснение на научните и социалните въпроси, интересуващи и вълнуващи днешния човек. В духа на тези разсъждения новоиздаденото помагало дава отговори, но също така поражда и въпроси, като например:

•Отбелязано е, че помагалата са одобрени от Светия Синод на Българската православна църква, но не и от Министерството на образованието. В този случай могат ли тези пособия да бъдат ползвани като основни учебни помагала в общообразователните ни училища?

•Ако авторите искат с това помагало да предложат на учителите по религия една близка до практиката помощ, тогава е неразбираемо към кого са адресирани първите две глави на раздел първи на помагалото, а именно: „А) Ценностни ориентации на религиозното възпитание“ и „Б) Основни изходни позиции, определящи логиката на религиозното познание“[6]. Ако са адресирани до учителите по религия, които са завършили богословие, тогава възниква въпросът: къде са им познанията по Религиозна педагогика? Или до учителите, преквалифицирали се като учители по религия, за които се смята (от авторите), че не притежават достатъчно богословски познания?;

•Една много голяма въпросителна например е доколко са реални за постигане с учениците от първи клас поставените задачи при всяка учебна единица, като например:

– „изграждане на най-обща представа за нравствените идеи на християнското учение; разкриване на божествената същност и сила на Иисус Христос“ или пък даване на основни сведения за това, че Иисус Христос е Син Божи“, и то още в първия урок „Иисус Христос – Син Божи“ на тема №1 „Аз съм християнче[7]„;

– Втората тема „Нашите християнски празници“ пък трябва да формира „представа за светците като Божии хора“ и да създаде чувство „на преклонение пред благочестивия живот на светците[8]„. Тук първи урок е за св. Иоан Рилски.

Прочетете още „Разсъждения по повод две новоизлезли помагала за обучението по религия в първи клас*“ →

Гроздан Стоевски

Войната е проявление на злото в най-грозната му форма. Въпреки технологичния и културен напредък на човечеството в XXI-ви век, в морално отношение нищо не се е променило от времето на грехопадението досега. За съжаление, войната е реалност и днес така, както е била и през вековете. „Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.“ (Еклесиаст 1:10)[1].  Това отбелязва и Светлозар Елдъров в своя труд „Православието на война“: „…войната е „относително“ или „допустимо“ зло, което няма място в реда на абсолютните божествени истини, но не може да бъде отречено изцяло, тъй като произтича от несъвършенствата на човешката природа и обществените условия[2].“

В последните двайсет години бяха  организирани редица научни конференции и православни консултации, а така също има издадени и няколко исторически и богословски изследвания по въпросите възникването, ролята и мястото на военния свещеник в Българската армия особено в периода на Третото българско царство. Освен книгата на Светлозар Елдъров, внимание заслужава и дисертационния труд в два тома на отец Петър Гарена, озаглавен „Военното духовенство на България“ (2008). Въпреки това, богословската наука е в дълг към темата за войната и мира и тяхното разглеждане в перспектива на систематическото богословие, особено в светлината на християнските религиозно-нравствени ценности. В този смисъл внимание заслужава и една малко позната студия на специалиста в областта на философията и богословието Димитър Пенов (1903-1983) на тема „Учението на Библията за мира и войната“ (1962). Тя представлява особен интерес и звучи актуално и днес, в XXI-ви век, когато все още човечеството продължава да страда и преживява ужасите на въоръжения конфликт, дори в сърцето на Европа. Не на последно място трябва да се отбележи и богословският труд на епископ Николай Велимирович (1881-1956) на тема „Войната в светлината на Библията“, в който сръбският богослов пише в периода между двете световни войни на XX-ти век. За първи път книгата e преведена и издадена в Стара Загора през 1934 година от Съюза на православните християнски братства в България.

Както се вижда, горепосочените богословски разработки и изследвания са крайно недостатъчни и остарели във времето, въпреки  че проблемите, които разглеждат продължават да бъдат актуални и днес. Какъв е произходът на войната като социално явление? Какъв е Божият начин за възпиране на това зло? Какво да кажем за заповедта „Не убивай“? Може ли християнин да служи в армията и да участва в реални бойни действия? Настоящата статия няма амбиция да даде изчерпателен отговор на тези въпроси, а по-скоро да предизвика интереса и да разбуди съзнанието на мислещия и богословски грамотен читател.

Грехът е основната първопричина за смъртта и войната

Човекът като венец и най-висша форма на Божието творение (Битие 1:26, 27) е устроен за живот в мир, любов и хармония, а не в конфликт, омраза и хаос. Човекът не е създаден, за да отнема живота на друг човек.

Мирът, редът и хармонията на Божието творение са нарушени в момента, в който човекът се подвежда по лъжите на дявола. Димитър Пенов нарича този момент „космичен разрив“[3] и изтъква като основна причина появилата се гордост. Божият авторитет, благост и Божието слово са поставени под съмнение и недоверие, които ясно проличават във въпроса на змията: „Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“(Битие 3:1). „А дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война“[4], заключава Пенов“. Именно тази проява на гордост, изразена не само в съмнение или недоверие, но на практика, отхвърляне на Божия авторитет и наредби, подвежда и човека да съгреши, както пише и Георги Ибрашимов, като се позовава на св. Иоан Златоуст, че „начало на греха е гордостта[5]“.

Грехът на Адам е първопричина за смъртта и появата на войната като среда, в която се сее смърт. „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха;“ (Римляни 5:12). По думите на епископ Николай Велимирович, човекът е във вражда с човека, защото първо човекът влезе във вражда с Бога. Резултатът от грехопадението на Адам и Ева е много по-голям само от фактическото изгонване на прародителската двойка от Едемската градина. Последствията са катастрофални в космически размери, една „всеобща вражда и война“[6]. Така в тази започнала война пада и първата жертва. Авел е убит от брат си, Каин. По своята същност всяка война е братоубийствена, защото човек убива друг човек. Димитър Пенов обръща особено внимание на тази трагедия. „Тук е ключът за разбиране не само на конкретната ситуация, при която бива убит Авел, но и цялата по-нататъшна кървава история на човечеството“[7].

Грехът навлиза във всички сфери на древния свят и обхваща цялата земя. „Злото не е само индивидуален проблем. Това е всепроникващо състояние на човешката паднала природа, която обхваща политическата и социална реалност, в която сме принудени да живеем[8].“ Така постепенно последствията на грехопадението обхващат целия древен свят. „А земята се разврати пред погледа на Бога и се изпълни земята с насилие…“ (Битие 6:11, нов превод от оригиналните езици). В резултат на това Бог решава да изтреби всяка твар, „заедно със земята“ (Битие 6:13, нов превод от оригиналните езици).

След като Бог спасява човечеството чрез Ной и неговия ковчег, Той постановява един нов завет, че „сключвам Моя завет с вас, че няма вече да бъде изтребяна всяка плът от потопни води и не ще вече да има потоп, който да опустоши земята.“ (Битие 9:11).

Част от този „нов завет“ с човека е фактът, че Бог възлага огромната тежест на духовната отговорност за въздаване на справедливост на човека. Бог вече няма да се намесва в човешките дела, за да поправя неправда, да възпира злото и да въздава справедливост. Човекът вече носи тази отговорност. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка; защото човек е създаден по образ Божий;“ (Битие 9:6). Тази отговорност на човека поставя духовната основа и на държавността.

Властта като божествена институция с духовна отговорност да възпира злото

Държавната власт има божествен произход. „…защото няма власт, която да не е от Бога. И каквато власт има, тя е отредена от Бога.“ (Римляни 13:1, нов превод). Гръцката дума за „власт“ е ἐξουσία, която може да се преведе както в смисъл на «началства, висши власти и управници[9]», така и като «власт, авторитет, сила за управление и господство[10]». В този смисъл текстът в Римляни 13:1 може да се разбира по два начина:

1) всяка власт, в смисъла на властимащите, конкретните личности, е от Бога (което знаем от историята далеч не е така)  и

2) властта като духовен принцип и авторитет се дава от Бога на тези, които са поставени в позиция на сила, и от самите управници зависи дали ще използват тази сила и авторитет богоугодно или ще злоупотребят с нея.

От един по-задълбочен и подробен анализ на текста в Римляни 13:1-7 става ясно, че владетелят би трябвало да бъде Божи служител (διάκονος) и неговата главна задача е да наказва и възпира злото, „защото той не носи напразно меча“ (Римляни 13:4).

Тези два текста, Битие 9:6 и Римляни 13:1-7 всъщност изграждат богословската рамка на държавността и въоръжените сили като функция на държавността, а именно – полицията да наказва и възпира злото, което идва отвътре в едно общество, а армията – злото, което идва отвън. 

Един целенасочен прочит на Новия Завет и особено на двете книги на евангелист Лука ни среща с няколко военнослужещи, от различен ранг и произход – например, войниците при река Йордан (Лука 3:14), стотника[11] от Капернаум (Лука 7:1-10), стотникът при Кръста, който прослави Бога (Лука 23:47), стотника Корнилий (Деяния на светите апостоли, 10 гл.), хилядника [12] Клавдий Лисий (Деяния на светите апостоли 23:26), стотника Юлий (Деяния на светите апостоли 27:1). В нито един от тези случаи няма изрично указание или текст против военната професия. Нещо повече, сам Господ Исус Христос изказва похвала за най-много вяра в цял Израил именно към един офицер – стотникът от Капернаум (Лука 7:9).

Три основни богословски възгледа по отношение на войната и военната служба

Най-общо казано, в християнското богословие има три преобладаващи възгледа по отношение на войната и това, може ли и трябва ли един християнин да служи в армията. Тези три възгледа са намерили своето измерение в различни епизоди от хилядолетната история на Църквата, но това е обект на друго, задълбочено богословско-историческо изследване. По думите на Харолд Дж. Браун, „Войната – това е един жесток, всеобщ въоръжен конфликт – една първична реалност, която трудно може да бъде подчинена на каквато и да била теория“[13].Въпреки това, за целта на тази статия, нека очертаем накратко тези три основни възгледа:

Прочетете още „Войната и военната служба в светлината на Свещеното Писание*“ →

Станислава Кьосева

Днес темата за авторитетите е често осмисляна в контекста на различните социални роли. Разисква се авторитетът на родителя, на учителя, на управляващите, на Църквата в лицето на свещенослужителите. Дали обаче е ясно какво всъщност е авторитетът? Говори се за загубата му, но само в отделни негови проявления, без да се прави връзка между тях. Липсва разбиране какви са последиците от прекъснатата връзка между тези проявления.

Целта на настоящия доклад е да разгледа отхвърлянето на авторитетите като проблем в обществото и като предизвикателство за православния християнин. В центъра на изложението ще бъдат поставени трите основни фактора, които формират средата на израстване и възпитание на децата и младите хора в едно християнско общество: семейство, училище и Църква.

Обемът на настоящия текст не предлага обстойно разглеждане на проблема, но позволява да се маркират някои основни въпроси: 1.Има ли криза на родителския авторитет? 2.Защо се отхвърля авторитетът на учителя? 3.Засегнат ли е авторитетът на Църквата? 4.Как да се преодолее кризата на авторитетите? Предвид темата на конференцията „Защита на вярата – предизвикателства и проблеми днес“ поставените въпроси ще бъдат разгледани от православна позиция, за да се изясни дали и в каква степен отхвърлянето на авторитетите е съвременен проблем и предизвикателство пред Църквата днес.

Етимология на понятието „авторитет“

Още от времето на примитивните общества механизмите за познание и отношения се основават на авторитета. Засвидетелства се уважение към личностите, които притежават власт над останалите и имат благотворно влияние над тях. С авторитет могат да се ползват както отделни хора, така и институции, каквито например са държавата и Църквата. Независимо от големия брой проучвания върху тази проблематика от Античността досега, все още няма единно определение за това какво е авторитетът. Понякога е поставян знак за равенство между авторитет и лидерство, като се отдава значение предимно на подходи, касаещи властта, знанията, престижа и въздействието. За сметка на това е сравнително слабо засегнат моралният и етичен аспект на понятието.

Преобладаващото мнение за етимологията на думата е в полза на латинския произход от думата auctоritаs (в родителен падеж auctоritаtis), което в буквален превод означава „откритие, съвет, мнение, въздействие или команда[1]“. В „Речника на чуждите думи в българския език“ е предложена кратка дефиниция на значението на думата „авторитет“, която гласи: „влияние от общоприето значение или личност, която се ползва от такова значение или влияние[2]“. Значително по-разширено е определението, дадено в „Речника по социология“: „специфично влияние или ненасилствена власт на лица и институции, чиито легитимност и социална позиция се признава от онези, които им се подчиняват; вид социален престиж. Източник на авторитет са както качествата, опитът и действията на личността, така и заеманата от нея социална позиция […] В англоезичната социология авторитет се противопоставя на властта (power за разлика от authority), схващана като налагане на сила[3]“. Цитираните определения не изчерпват значението, с което е изпълнена тази дума. Справка в „Синонимния речник на българския език“ открива и други измерения на понятието[4]:

– престиж, влияние, респект, тежест, важност, значение, обаяние, уважение, достойнство;

– власт, мощ, сила, господство;

– владичество, надмощие, управление, ръководство, контрол, въздействие.

От православна позиция би следвало авторитетът като понятие да се разглежда преди всичко в смисъла му на уважение и достойнство. Макар другите значения на термина също да са валидни, те не изразяват в такава степен смисъла, който разкрива в пълнота отношенията в християнското общество – както между хората, така и във връзката Бог – човек. Тъй като тези отношения се основават на любовта, както и Сам Бог е любов (1 Иоан 4:8), то авторитетът би имал смисъл единствено като проявление на тази любов чрез засвидетелстване на достойнство и доверие към Бог и ближния. Единствено любовта има силата да спои хората помежду им, като с това „увеличава личната им свобода и издига човешкото им достойнство[5]“.

Семейството е основната формация в обществото. То е първата и най-здрава структурна единица, в която се ражда, възпитава и отглежда човекът. Основите ѝ са изградени не само върху природната обусловеност, но и върху духовно-нравствените ценности и всеобхватното начало на любовта, което я прави устойчива като формация[6]. В този смисъл семейството е и първата среда, в която човек се опира на авторитета в лицето на родителите, призвани да положат основите на бъдещото поколение. В съвременното постмодерно общество устойчивостта на семейството се оказва нарушена.

Разпад на семейството и загуба на авторитета на родителите

Брачната институция учредява семейството, което за християните не се заключава в рамките на юридическия договор, нито пък е природна даденост или съжителство. За вярващия човек то е духовно-нравствен съюз, основан на силата на любовта, която идва от Бога, понеже Той е любов (1 Иоан 4:8-16)[7].

Още при сътворението на човека като мъж и жена, според разказа в книга Битие, Бог учредява и благославя моногамния брак. След грехопадението настъпват промени, които нарушават първоначалната същност на семейството: появява се полигамията, жената е лишена от човешкото си достойнство и бива употребявана и угнетявана от мъжа. Принизяването на жената и на нейното достойнство като равноправен партньор в брака при някои философи от древността довежда до издигането на хомосексуалните връзки по-високо от брачните отношения[8].

При идването Си Господ Иисус Христос чрез Своите евангелски откровения извършва преоценка на много стари ценности, като обръща особено внимание на брачната институция. Основната ценностна и морална стойност на християнския брак се състои в неговото въздигане в тайнство[9].

Създаденото чрез християнски брак семейство, освен че е законно установената най-малка клетка на обществото, още е и домашна църква (Римляни 16:3-4; 1 Коринтяни 16:19), в която всяко отношение и действие носи характер на свещенодействие[10].

Хората днес обръщат по-голямо значение на социологическото измерение и функция на семейството като важни за социалните устои на държавата[11]. Функционирането на модерното общество става независимо от „църковните авторитети, религиозните догмати и канони“[12]. Тази независимост поставя правилата и разбирането за семейството в християнството в положение на ограничения, които отнемат свободата на човека[13]. От гледище на християнската вяра такава свобода е илюзорна, защото „личностните отношения в Православието са отношения на съпричастност, взаимна обвързаност един към друг, жертвоготовност; те са в основата на любовта, творчеството, истинската свобода“[14].

Прочетете още „Отхвърлянето на авторитетите като проблем*“ →