Станислава Кьосева

Днес темата за авторитетите е често осмисляна в контекста на различните социални роли. Разисква се авторитетът на родителя, на учителя, на управляващите, на Църквата в лицето на свещенослужителите. Дали обаче е ясно какво всъщност е авторитетът? Говори се за загубата му, но само в отделни негови проявления, без да се прави връзка между тях. Липсва разбиране какви са последиците от прекъснатата връзка между тези проявления.

Целта на настоящия доклад е да разгледа отхвърлянето на авторитетите като проблем в обществото и като предизвикателство за православния християнин. В центъра на изложението ще бъдат поставени трите основни фактора, които формират средата на израстване и възпитание на децата и младите хора в едно християнско общество: семейство, училище и Църква.

Обемът на настоящия текст не предлага обстойно разглеждане на проблема, но позволява да се маркират някои основни въпроси: 1.Има ли криза на родителския авторитет? 2.Защо се отхвърля авторитетът на учителя? 3.Засегнат ли е авторитетът на Църквата? 4.Как да се преодолее кризата на авторитетите? Предвид темата на конференцията „Защита на вярата – предизвикателства и проблеми днес“ поставените въпроси ще бъдат разгледани от православна позиция, за да се изясни дали и в каква степен отхвърлянето на авторитетите е съвременен проблем и предизвикателство пред Църквата днес.

Етимология на понятието „авторитет“

Още от времето на примитивните общества механизмите за познание и отношения се основават на авторитета. Засвидетелства се уважение към личностите, които притежават власт над останалите и имат благотворно влияние над тях. С авторитет могат да се ползват както отделни хора, така и институции, каквито например са държавата и Църквата. Независимо от големия брой проучвания върху тази проблематика от Античността досега, все още няма единно определение за това какво е авторитетът. Понякога е поставян знак за равенство между авторитет и лидерство, като се отдава значение предимно на подходи, касаещи властта, знанията, престижа и въздействието. За сметка на това е сравнително слабо засегнат моралният и етичен аспект на понятието.

Преобладаващото мнение за етимологията на думата е в полза на латинския произход от думата auctоritаs (в родителен падеж auctоritаtis), което в буквален превод означава „откритие, съвет, мнение, въздействие или команда[1]“. В „Речника на чуждите думи в българския език“ е предложена кратка дефиниция на значението на думата „авторитет“, която гласи: „влияние от общоприето значение или личност, която се ползва от такова значение или влияние[2]“. Значително по-разширено е определението, дадено в „Речника по социология“: „специфично влияние или ненасилствена власт на лица и институции, чиито легитимност и социална позиция се признава от онези, които им се подчиняват; вид социален престиж. Източник на авторитет са както качествата, опитът и действията на личността, така и заеманата от нея социална позиция […] В англоезичната социология авторитет се противопоставя на властта (power за разлика от authority), схващана като налагане на сила[3]“. Цитираните определения не изчерпват значението, с което е изпълнена тази дума. Справка в „Синонимния речник на българския език“ открива и други измерения на понятието[4]:

– престиж, влияние, респект, тежест, важност, значение, обаяние, уважение, достойнство;

– власт, мощ, сила, господство;

– владичество, надмощие, управление, ръководство, контрол, въздействие.

От православна позиция би следвало авторитетът като понятие да се разглежда преди всичко в смисъла му на уважение и достойнство. Макар другите значения на термина също да са валидни, те не изразяват в такава степен смисъла, който разкрива в пълнота отношенията в християнското общество – както между хората, така и във връзката Бог – човек. Тъй като тези отношения се основават на любовта, както и Сам Бог е любов (1 Иоан 4:8), то авторитетът би имал смисъл единствено като проявление на тази любов чрез засвидетелстване на достойнство и доверие към Бог и ближния. Единствено любовта има силата да спои хората помежду им, като с това „увеличава личната им свобода и издига човешкото им достойнство[5]“.

Семейството е основната формация в обществото. То е първата и най-здрава структурна единица, в която се ражда, възпитава и отглежда човекът. Основите ѝ са изградени не само върху природната обусловеност, но и върху духовно-нравствените ценности и всеобхватното начало на любовта, което я прави устойчива като формация[6]. В този смисъл семейството е и първата среда, в която човек се опира на авторитета в лицето на родителите, призвани да положат основите на бъдещото поколение. В съвременното постмодерно общество устойчивостта на семейството се оказва нарушена.

Разпад на семейството и загуба на авторитета на родителите

Брачната институция учредява семейството, което за християните не се заключава в рамките на юридическия договор, нито пък е природна даденост или съжителство. За вярващия човек то е духовно-нравствен съюз, основан на силата на любовта, която идва от Бога, понеже Той е любов (1 Иоан 4:8-16)[7].

Още при сътворението на човека като мъж и жена, според разказа в книга Битие, Бог учредява и благославя моногамния брак. След грехопадението настъпват промени, които нарушават първоначалната същност на семейството: появява се полигамията, жената е лишена от човешкото си достойнство и бива употребявана и угнетявана от мъжа. Принизяването на жената и на нейното достойнство като равноправен партньор в брака при някои философи от древността довежда до издигането на хомосексуалните връзки по-високо от брачните отношения[8].

При идването Си Господ Иисус Христос чрез Своите евангелски откровения извършва преоценка на много стари ценности, като обръща особено внимание на брачната институция. Основната ценностна и морална стойност на християнския брак се състои в неговото въздигане в тайнство[9].

Създаденото чрез християнски брак семейство, освен че е законно установената най-малка клетка на обществото, още е и домашна църква (Римляни 16:3-4; 1 Коринтяни 16:19), в която всяко отношение и действие носи характер на свещенодействие[10].

Хората днес обръщат по-голямо значение на социологическото измерение и функция на семейството като важни за социалните устои на държавата[11]. Функционирането на модерното общество става независимо от „църковните авторитети, религиозните догмати и канони“[12]. Тази независимост поставя правилата и разбирането за семейството в християнството в положение на ограничения, които отнемат свободата на човека[13]. От гледище на християнската вяра такава свобода е илюзорна, защото „личностните отношения в Православието са отношения на съпричастност, взаимна обвързаност един към друг, жертвоготовност; те са в основата на любовта, творчеството, истинската свобода“[14].

Когато се изхожда от позицията на илюзорната свобода, авторитетът в семейството се накърнява и се превръща в авторитарност. От партньорство се преминава към отношения между властимащ и подчинен. В днешното семейство тази подчиненост може да е и в двете посоки, от мъжа към жената или обратно. Дори в случаите на еднополови бракове, каквито започват да се представят като нормални за модерния човек, отново единият от партньорите е в подчинена позиция. Достойнството, доверието и взаимното уважение изчезват за сметка на налагането на мнението на по-силния.

Такива отношения съвсем естествено повлияват и възпитанието на децата, чиято ценностна система се определя от взаимоотношенията в семейната среда. Тук детето полага основите на познанието за заобикалящия го свят. Задължение и отговорност на родителите е възпитанието на детето, като то не бива да е за сметка на човешкото му достойнство, което е равно с това на родителя[15]. Учените и изследователите днес подчертават важността на здравата семейна среда като изключително съществена при формирането на телесния и душевния живот на човека[16].

Оптималният възпитателен процес се изгражда на основата на доверието, подкрепата и уважението, а не чрез авторитарно налагане на волята на родителя, чрез сила или подкупване[17].

В отношенията родител – дете може да се направи паралел с отношенията Бог – човек: Бог е строгият, справедлив баща, Който с любов промисля за Своите чада[18].

В семейната среда образът на бащата се изгражда както от личните му качества и уменията му на родител, така и от отношението на майката към него и отразяват образа, който тя създава в съзнанието на детето. Когато бащата е представен като любящ, строг и справедлив, с чиято мъдрост се съобразява и майката, тогава и детето ще го възприема по този начин. Обратно, ако личността на бащата отсъства или е отрицателна, у детето се формира лошо отношение към бащината фигура.

Когато липсва авторитетът на бащата, майката не би могла да се позове на него или да потърси подкрепата му във време на криза. В тази ситуация всеки опит за налагане на правила ще бъде възприет като принудителен и съответно ще бъде отхвърлен. Впоследствие авторитетът на майката също ще се окаже спорен.

Ако родителите показват дълбока любов както помежду си и към децата си, така и към Бога и уважение към Неговите наредби, тогава и у детето връзката с Бога ще е изградена на основата на доверието и любовта. Обратно, ако има неустойчивост във вярата, ако липсва личният родителски пример с жива вяра[19], то у децата ще се посее съмнение в истинността на Божиите наредби [20].

Липсата на авторитет най-тежко се проявява при настъпването на тийнейджърската възраст. Това е времето, в което младите хора се опитват да изградят своята индивидуалност, търсят мястото си в заобикалящия ги свят и се бунтуват срещу авторитетите в живота им до момента[21].

Когато семейната среда е била здравословна и идентификацията с родителите е била силна и положителна, този бунт е наложителен и води до формирането на самостоятелна личност[22]. Говорим за бунт, който е свързан с осмисляне на ценностната система и проверка на идеалите. Докато в случаите с нездрава семейна среда и нарушени взаимоотношения с родителите се наблюдава цялостно отхвърляне на авторитетите, търсене и създаване на нови, чрез които да се намери идентификация. Новите модели и идеали често пъти се оказват вредни и вместо до така желаната свобода водят до още по-голяма зависимост[23].

Училището е другият основен източник на идеали при младежите. След семейството, където първоначално са положени основите на възпитание и познание за света, следва надграждане на знанията и възможност за обогатяване на ценностната система чрез училищното образование. Тук личността на учителя е от особена важност и може да се съпостави с личността на бащата в семейството.

Оспорване на учителския авторитет

Ако до началото на миналия век образованието е било една от основните дейности и задължения на Църквата посредством прицърковните училища, то с настъпването на модерното общество това задължение се прехвърля към държавата, в общообразователните училища. Отпадането на обучението по религия от училищната програма променя възприемането на ценностите, които трябва да се изграждат у децата. Различните идеи често пъти попадат в разрез с домашното възпитание, което, от своя страна, поражда съмнение и недоверие към учителския авторитет. Както отношението на майката към бащата определя и отношението на детето към него, така и с учителите: отношението на родителите към тях, макар и в не такава степен, както в семейството, определя отношението на децата към училището и учителите.

Известно е, че да бъдеш учител е призвание, но дали има разбиране за същността на това призвание? В съвремието ни се наблюдава ограничаване на схващането за личността на учителя: от човек, който е високо ценен, обичан, притежаващ достойнство и значим за общността, започва да се гледа на него като на личност, изпълняваща машинално предаване на знания към учениците.

От дълбока древност учителството се е смятало за особен дар. Учителите са оставили траен спомен в историята на човечеството, имената им се помнят, тяхното дело се свързва с мъдрост и знания, те са, които „откриват светли пътеки пред другите[24]“.

За християните първият и най-велик учител е Господ Иисус Христос, Неговото учение е живо, Той е „учителят по нов морал[25]“. Той е примерът, който следват Христовите апостоли. Впоследствие техните приемници запазват Христовия образ на Учител, като дейността им не остава само в рамките на вярата, а се разпростира и в областта на науката и развитието на човечеството. Независимо от насочеността на учителската дейност, личността на учителите се придържа към примера на Христос. Учителят се характеризира с мъдрост, разбиране, достойнство, любов и вяра в Бога.

В днешния секуларизиран свят, когато религията е разделена от образованието, училището предлага наука без мъдрост, набляга се на технически знания и развитие за сметка на духовното израстване, учи се за правата на човека, демократичната общност и свободата, но липсва морал [26]. По този начин се възпитават преди всичко консуматори, които безмилостно експлоатират наличните ресурси – както природни, така и човешки. Поколението, което израства, се оказва лишено от състрадание и неспособно да обича. Изискванията към учителите са променени: от тях се очаква да обучават децата как да бъдат по-успешни в непрекъснато развиващото се техническо общество, където състраданието не просто е лишено от смисъл, но е възприемано и като архаично. Налага се идеята, че по-силният винаги печели, а като резултат авторитетността се превръща в авторитарност – налагане на чуждата воля чрез сила или принуда.

Последиците от такова обучение проличават в отношението на младите хора към заобикалящия ги свят: то рефлектира в отношенията с родителите, приятелите и другите членове на обществото. Липсата на уважение към ближния, проявата на нетърпимост към вярата и разбиранията на „другия“ са все горчивите плодове на това образование.

Нерядко родителите са разочаровани от образователната система и обидени на тези, които учат децата им. Изразяват отрицателно отношение към учителите, защото според обществените нагласи те са, които имат отговорността за образованието и израстването на децата. Подобно разбиране обаче не разрешава проблема, а го задълбочава и допринася за разрушаването на учителския авторитет.

В опит да защитят позициите си, учителите прехвърлят към Църквата отговорността за морално-етичното възпитание на подрастващите. В общество, което разделя вярата от знанието, такива опити са логични, но трудно разбираеми. Възприета е идеята, че религиозното възпитание е територия само на Църквата. На практика обаче нейните възможности са твърде ограничени.

Една от първите и основни задачи на Църквата е да учи своите членове. Отпадането на религията от училищната програма (или исторически по-точното: отделянето на училището като напълно самостоятелна институция извън Църквата) отнема и част от възможните методи на образователна дейност. Основен инструмент на Църквата за учителска дейност остава литургичният живот[27]. Тук възниква проблемът с доверието на хората към Църквата.

Загуба на доверие в Църквата и отхвърляне на авторитета на свещеника

Човекът и Църквата могат да бъдат разбрани в тяхната глъбинна същност единствено в христологична перспектива: човешкото и божественото са свързани по тайнствен начин. В този организъм Иисус Христос е главата, а Църквата – тялото; и както Спасителят е в Църквата, така и Църквата е причастна на Иисус Христос[28]. Различни са наименованията на Църквата, които се съдържат в Свещеното Писание на Новия Завет: малко стадо (Иоан 10:14), овча кошара (Иоан 10:1), дом Божий (1 Тимотей 3:15), домашна църква (Римляни 16:4), невеста Христова (Ефесяни 5:23) и други, но най-всеобхватен и въздействащ сред новозаветните образи е този на тялото Христово. На много места в своите послания св. апостол Павел нарича Църквата „тяло Христово“. Също така в представите, които светите отци и учители дават за Църквата, откриваме пълна съгласуваност с библейските[29]. Нито една аналогия не трябва да се абсолютизира, защото понятието за организъм, отнесено към Църквата, има своите предели. Самата ѝ природа е трудно да се дефинира, това донякъде е възможно само вътре в Църквата, защото тайнството се възприема единствено чрез вярата. И ако институционалните форми с тяхната социологична насоченост забулват „тайнственото сърце“ на Църквата, то нашата вяра (Евреи 11:1) го разбулва [30].

Като тяло Христово, Църквата е вечна и неразрушима, неин Глава е Спасителят Иисус Христос, на Когото принадлежи невидимата върховна власт. „Затова най-висшият авторитет за Църквата и в Църквата е нейният божествен Основател и невидимо пребъдващ в нея Иисус Христос[31].“ Като носителка на Божията благодат и пазителка на предадените ни от Господ Иисус Христос чрез апостолите истини за своите членове, тя притежава божествен и абсолютен авторитет по отношение на веровите и спасителни въпроси[32].

За опазването на този авторитет отговорността се пада, от една страна, на свещенослужителите в качеството им на апостолски приемници, а от друга страна, на вярващите членове на Църквата, които чрез примера на своя живот опазват завета на Спасителя. В свят, в който се наблюдава разпад на семейството, образователната система, културата и обществото, огромна безотговорност е за Църква и християни да бездействат, да се затварят и изолират или да се ограничават само с „външна култова самозадоволеност [33]“.

Професор протопрезвитер Стефан Цанков посочва, че за дехристианизацията в света са виновни преди всичко самите християни. Те сякаш са забравили четирите съществени свойства на Църквата: тя е една, защото всички са едно тяло Христово; тя е католична (всеобща), защото Той е във всички и за всички е всичко; тя е света, защото Той, нейният корен, е свят; тя е апостолска, защото Сам Христос, като неин Глава и Първосвещеник, изпрати Своите апостоли за Църквата. Неразбирането и незнанието за свойствата на Църквата създават предпоставки за разединение и разцепление. Разединяването и разцеплението на Църквата е велик грях, който води не само до разстройство, но и до греха на „самосвятство“, на надменност, самопревъзнасяне и сектантство[34]. Нарушеното разбиране за Църквата по отношение на нейните свойства и същност нанасят вреда и на авторитета, който тя носи. Историята показва, че правилното или неправилното отношение към катехизацията се е обуславяло от правилното или неправилно отношение към Църквата и нейното послание и мисия в света. Всичко, което се върши, трябва да има като своя крайна цел евхаристийното събрание, защото всичко друго ще премине, а ще остане литургийното събрание като проява на Божието царство[35].

Личността на свещеника също е от значение за доверието на хората към Църквата. Отговорността на свещенослужителите е огромна. Те отговарят за своето служение пред Бога и пред Църквата. Евангелската проповед достига много по-лесно до народа и се възприема с доверие, когато е преподадена от духовенство, което на практика живее вярата, а не я практикува само като професия. Най-силно влияние у хората оказва личният пример, често пъти това определя и отношението към Църквата[36]. Историята показва, че в християнските страни свещениците са сред най-авторитетните хора[37]. Ненапразно при ръкополагане на свещенослужител се чува възгласът „Достоен!“. Голяма е тежестта, която трябва да понесат, защото примерът, който имат и трябва да следват, е Иисус Христос като Първосвещеник на Църквата[38].

Зависимостта в отношенията, които бяха описани в предходните точки, са валидни и тук. Когато има нарушение в семейството, което е и домашната църква, съответно има нарушение и в Църквата като институция. Представата на родителите за образа на свещеника днес формира и представата на новото поколение за него. Мнението на обществото за свещенослужителите се изгражда и чрез средствата за масова информация. Нерядко и самите ние като християни чрез лошия си личен пример допринасяме за отрицателния образ, който християнството има сред обществото, и така подриваме авторитета на Църквата като общност на любовта.

За да опазят авторитета и доверието към тях и Църквата, свещениците, а също и християните изобщо трябва да следват пътя на истинското благовестие, цялостен свят живот, живот на взаимна любов и християнски дела[39]. Защото вярата без дела е мъртва (Яков 2:26).

От изложеното дотук може да се направят следните изводи:

– разпадът на семейството води до накърняване на родителския авторитет;

– разделянето на вярата от знанието ощетява училищната институция и поражда недоверие към учителите;

– отрицателното мнение на родителите към учителите довежда до уронване на техния авторитет;

– опитите отговорността за духовното здраве на децата да се вмени единствено на Църквата пораждат неразбиране относно екзистенциалната мисия на Църквата;

– неправилното разбиране за Църквата и нейната мисия задава и неправилни очаквания към свещенослужителите;

– кризата на авторитетите в обществото разкрива не просто междуличностните отношения, но и тези с Бога.

Ако семейството, училището и Църквата са загубили своите позиции и достойнство пред членовете си, то и отношенията с Бог са увредени и отговорността за това е на всички, защото нарушените връзки в обществото са отражение на нарушените връзки с Бога[40].

Пътят за преодоляване на кризата на авторитетите пред християните е единствено в осъзнаването на отговорността, която носят всички: в семейството, в училището, в Църквата. Единствено чрез личния пример с живот в Спасителя Иисус Христос може да се опази достойнството на хората и на Църквата.

Използвана литература на кирилица:

Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Гнезда на съмнение във вярата. ГСУ/БФ, т. XVIII, 1941/1942. С., 1943.

Бердяев, Н. О назначении человека. М., изд. „Республика“, 1993.

Буров, Ст. и П. Пехливанова. Речник на чуждите думи в българския език. Изд. „Слово“, Велико Търново, 2000, с. 20.

Димитров, Иван Желев. Тайнството Свещенство според Новия Завет (Екзегетическо изследване). – В: сп. „Духовна култура“, 1/1987.

Евдокимов, П. Православието. С., 2006.

Енциклопедичен речник по социология. Изд. „Михаил Мирчев“, С., 1996.

Епископ Игнатий Мидич. Евхаристия и мисия. – В: сп. „Духовна култура“, 7/2003.

Йеротич, Владета. Психологическото и религиозното битие на човека. Изд. „Омофор“, С., 2013.

Йеротич, Владета. Учението на св. Иоан Лествичник и нашето време. Изд. „Омофор“, С., 2007.

Киров, Димитър. Християнството е вяра. Изд. „София – С. А.“, С., 2004.

Мен, Александър. Синът човешки. Изд. „Омофор“, С., 2000.

Николчев, Дилян. Брак, развод и последващ брак в православната църква – канонично изследване. Изд. СУ „Св. Климент Охридски“, С., 2007.

Омарчевски, Александър. Предизвикателствата на постмодернизма към православието. – В: „Християнство и философия“, т. 1. Изд. „Парадигма“, С., 2014.

Панчовски, Иван. Ценностна и морална структура на християнското семейство. – В: сп. „Духовна култура“, кн. 9-10/1967.

Пачаманова, И. Предишният преход: жената и семейството при социализма (закони, държавна политика и теренно проучване от едно българско село). Изд. „Сиела“, С., 2015.

Радович, Амфилохий. Литургия и подвижничество. – В: „Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие“, т. I. С., 1999.

Синонимен речник на българския език. Изд. „Маг 77“, С., 2000.

Стаматова, Клара. Ако любов нямам… ИК „Плеяда“, С., 2006.

Стаматова, Клара. Въведение в православното догматическо богословие. С., 2007.

Стаматова, Клара. Правата и задълженията между членовете на християнското семейство. – В: „Семейството като ценност в глобализацията на света“, С., 2011.

Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. С., 2008.

Стоядинов, Мариян. Църквата в еклезиологична перспектива. – В сп. „Мирна“, 17/2002.

Трайчев, Емил. Християнският брак и семейство. – В: сборник „Богословски размисли“, С., 2005.

Тонева, Клара. Църквата като литургийна общност: най-съвършен израз на катехизацията. Религия, ценности, ортодоксалност и интеркултурен диалог. С., 2012.

Цанков, Стефан. Етическата реалност и функция на Църквата. Университетска печатница, С., 1948.

Цоневски, Илия. Авторитетът на Църквата и в Църквата. – В: сп. „Духовна култура“, 12/1974.

Цоневски, Илия. Св. Киприян Картагенски – възглед за Църквата. С., 1941.

Цоневски, Илия. Възгледът на св. Василий Велики за Църквата. ГДА, С., т. X, 7, 1960-1961.

Използвана литература на английски:

Toneva, K. The Way of the Young: From Rebellion to the Thirst for Meating. – In: Young People in Church and Society: Alba Iulia, 2016.

Online Etymology Dictionary, Authority. Available at: <http://www.etymonline.com/index.php?term=authority&gt; [Accessed 11 May 2019; 16:32 h].

_______________________________________________________________

*Публикувано в Защитата на вярата, предизвикателства и проблеми днес. Сборник с доклади от международна конференция. Издава Софийска света митрополия, София, 2022 година, с. 144-157. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Online Etymology Dictionary, Authority. Available at: <http://www.etymonline.com/index.php?term=authority&gt; [Accessed 11 May 2019; 16:32 h].

[2]. Буров, Ст. и П. Пехливанова. Речник на чуждите думи в българския език. Изд. „Слово“, Велико Търново, 2000, с. 20.

[3]. Енциклопедичен речник по социология. Изд. „Михаил Мирчев“, С., 1996.

[4]. Синонимен речник на българския език. Изд. „Маг 77“, С., 2000.

[5]. Панчовски, Иван. Ценностна и морална структура на християнското семейство. – В: списание „Духовна култура“, кн. 9-10/1967, с. 28.

[6]. Пак там.

[7]. Николчев, Дилян. Брак, развод и последващ брак в православната църква – канонично изследване. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2007, с. 107.

[8]. Панчовски, Иван. Пос. съч., с. 29.

[9]. Трайчев, Емил. Християнският брак и семейство. – В: сборник „Богословски размисли“, С., 2005, с. 56.

[10]. Панчовски, Иван. Пос. съч., с. 31. Вж. и у Бердяев, Н. О назначении человека. Изд. „Республика“, М., 1993, с. 203.

[11]. Трайчев, Емил. Пос. съч., с. 57.

[12]. Омарчевски, Александър. Предизвикателствата на постмодернизма към православието. – В: „Християнство и философия“, т. 1. Изд. „Парадигма“, С., 2014, с. 6.

[13]. Пачаманова, И. Предишният преход: жената и семейството при социализма (закони, държавна политика и теренно проучване от едно българско село). Изд. „Сиела“, С., 2015, с. 24.

[14]. Омарчевски, Александър. Пос. съч., с. 5.

[15]. Киров, Димитър. Християнството е вяра. Изд. „София – С. А.“, С., 2004, с. 49.

[16]. Йеротич, Вл. Учението на свети Йоан Лествичник и нашето време. Изд. „Омофор“, С., 2007, с. 29.

[17]. Йеротич, Вл. Психологическото и религиозното битие на човека. Изд. „Омофор“, С., 2013, с. 34.

[18]. Мен, Александър. Синът Човешки. Изд. „Омофор“, С., 2000, с. 68.

[19]. Цанков, Стефан. Етическата реалност и функция на Църквата. Университетска печатница, С., 1948, с. 17.

[20]. Вж. повече у Стаматова, Клара. Правата и задълженията между членовете на християнското семейство. – В: „Семейството като ценност в глобализацията на света“, С., 2011, с. 50-60.

[21]. Йеротич. Владета. Психологическото и…, с. 34.

[22]. Йеротич, Владета. Психологическото и…, с. 30; вж. и Toneva, K. The Way of the Young: From Rebellion to the Thirst for Meaning. – In: Young People in Church and Society: Alba Iulia, 2016, p. 339-351.

[23]. Йеротич, Владета. Психологическото и…, с. 32.

[24]. Киров, Димитър. Пос. съч., с. 50.

[25]. Пак там, с. 51.

[26]. Стаматова, Клара. Ако любов нямам… ИК „Плеяда“, С., 2006, с. 244.

[27]. Тонева, Клара. Църквата като литургийна общност: най-съвършен израз на катехизацията. Религия, ценности, ортодоксалност и интеркултурен диалог. С., 2012, с. 68-79.

[28]. Стоядинов, Мариян. Църквата в еклезиологична перспектива. Сп. „Мирна“, 17/2002, с. 25 – 26.

[29]. Цоневски, Илия. Св. Киприян Картагенски – възглед за Църквата. С., 1941; Цоневски, Илия. Възгледът на св. Василий Велики за Църквата. ГДА, С., т. X, 7, 1960-1961, с. 249-303.

[30]. Стаматова, Клара. Въведение в православното догматическо богословие. С., 2007, с. 270; вж. също Евдокимов, П. Православието. С., 2006, с. 161.

[31]. Цоневски, Илия. Авторитетът на Църквата и в Църквата. – В: сп. „Духовна култура“, бр. 12/1974, с. 3.

[32]. Пак там.

[33]. Цанков, Стефан. Пос. съч., с. 7.

[34]. Пак там, с. 14.

[35]. Епископ Игнатий Мидич. Евхаристия и мисия. – В: списание „Духовна култура“, 7/2003, с. 5-6; Относно въпроса как ясно да се затвърди убедеността в светостта на Църквата, вж. у Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. С., 2008, с. 185-201; Радович, Амфилохий. Литургия и подвижничество. – В: „Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие“, т. I. С., 1999.

[36]. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Гнезда на съмнение във вярата. ГСУ/БФ, т. XVIII (1941/1942). С., 1943, с. 32-33.

[37]. Киров, Димитър. Пос. съч., с. 43.

[38]. Димитров, Иван Желев. Тайнството Свещенство според Новия Завет (Екзегетическо изследване). – В: сп. „Духовна култура“, 1/1987, с. 31. Там авторът изтъква: „Православната църква приема като напълно обосновани както богоустановеността на църковната иерархия, така и апостолския произход на трите степени на свещенството“.

[39]. Цанков, Стефан. Пос. съч., с. 17.

[40]. Стаматова, Клара. Ако любов нямам… ИК „Плеяда“, С., 2006, с. 246.

Изображения: авторът Станислава Кьосева. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bw0