Иконом Николай Нешков

Преди всичко бих искал да направя едно важно методологично уточнение: заглавието, което съм подбрал, е премисляно многократно. В него, без да притъпявам остротата на звученето му, не трябва да бъде привеждан опит за оскандаляване. На първо място защото като обект на този анализ е предпочетено наименованието „Православна църква в България“, а не „БПЦ“, за да не бъдат свеждани или стеснявани разглежданите проблеми като институционални. Те са по-скоро екзистенциални, разположени хоризонтално а не вертикално. Поради това аз бих искал да предложа едно изложение, което по жанра си не е тъкмо доклад, а да споделя елементи от критичното осмисляне на някои опитно преживени и преживявани реалности.

Едно от първите неща, които биха направили впечатление в църковния живот в България, е почти пълното отсъствие на проблематика, свързана с някаква сектантска дейност. Фокусът е другаде. Мнозина, а и аз в това число, сме си задавали въпроса: дали подобна дейност не е сведена до някакъв, ако не безопасен, то поне търпим минимум? Тази мисъл е изкушаваща. Малко по-възрастните сред нас си спомнят ранните 90-те години на ХХ-ти век. Това беше време на безпрецедентна сектантска инвазия – случи се в годините на студентството ми и нямаше как да не бъдем поне впечатлени и респектирани, но по-скоро бяхме ужасени. „Давидова клонка“, „Воини на Христа“, лама Оле Нюдал, Сциентолози, пастор Улф Екман, „Трансцедентална медитация“, Шри Нирмала Деви, Шри Чинмой, всевъзможни неопетдесятници (а това са само малка част от тези „нашественици“).  Националния дворец на културата, където се събираха поради множеството зали, до днес за мене има направо радиоактивна аура. Не мога да не спомена педагогическата мъдрост на покойния професор Тотю Коев, който, като наш преподавател по инославни изповедания, ни поощряваше да ходим там и да се запознаем от първа ръка с тази реалност. Аз лично съм му признателен, защото видях неща, които никога няма да забравя, изпитах усещания, които до ден-днешен ми помагат, доколкото е възможно, да разбера ефекта на агресивното религиозно вербуване. Тогава той благородно премълча „благочестивата“ реакция на неколцина наши колеги, които го обвиниха в подстрекателство към икуменизъм. Забележително е как подобна нагласа се оказва жизнена и без промени – и днес за мнозина църковни люде съпротивата срещу нуждата да познаваш религиозната другост, се счита за отстояване на вярата. Ще се върнем към това малко по-късно.

Онези дни обаче са минало. Тогава беше трудно да си представиш, че изобщо ще има нещо по-различно от тази лавина от чужда и често враждебна на Православието религиозност. Сега е трудно да си представиш, че изобщо е съществувала. Днес най-често се сблъскваме с някоя квартална протестантска община, с тревогата какво представлява йогата в детските градини или изразяваме надеждата последните дни на август на Рилските езера да бъдат дъждовни – заради паневритмията на дъновистите. Имаме ли основание да си мислим, че опасността по-скоро е отминала? Преодолели ли сме това изпитание, или сме по-скоро нечувствителни към него?

На първо място, сравненията с останалите православни църкви не говорят в наша полза. В Гърция и Румъния например новите религиозни движения имат много по-осезаемо и солидно присъствие, но и срещат също толкова осезаем и солиден отпор. Това обаче са две църкви, които никак не страдат от богословска немощ, дори напротив. Убеден съм, че не може да бъде изведена само една причина за значителната липса на интерес към сектите в България. Затова ще се опитам в рамките на предоставеното ми време да откроя комплекс от причини.

Изкушаващо е да предположим, че като цяло чуждата на Православието духовност е изгубила енергията си и като цяло е преодоляна – с няколко съществени изключения. Ако трябва лично да дам довод в тази насока, аз бих могъл да изтъкна факта, че се сблъсквам достатъчно рядко (става въпрос за близо двадесетгодишен период от време) с опити за религиозно вмешателство от страна на секти. Два пъти получени писма в храма, в които някой моли да бъде заличен от кръщелния регистър, защото е „избрал друга религиозна общност“, без да уточняват каква, няколко десетки случая на молба за помощ за близък, попаднал в секта, най-вече при протестанти неохаризматици. Виждал съм официални покани, изпращани на председатели на храмове и на епархийски архиереи за някакви форуми за мир и просперитет с мъгляво формулирана религиозна насоченост. Направих проучване, което ми показа, че става въпрос за фондации, свързани с „Църквата на Мун“.

Изпадането на много млади хора в наркотична зависимост или чисто битова проблематика са нещата, които тревожат хората, посещаващи храма. И отново – сектите не са в центъра на интереса както на духовенството, така и на вярващите. Дали пък не можем иронично да обобщим с думите на св. Иоан Лествичник, че „там, където има по-голямо зло, от по-малко няма нужда“?

Станали ли са сектите безопасни? Една социологическа справка за България би могла да помогне да избистрим подобно предположение. Тя е от 2018 година и е част от общоевропейско изследване, наречено EVS (European Values Study), или Европейско изследване на ценностите, към което официално са привлечени български университетски преподаватели. То е много подробно и многостранно, затова ще цитирам някои от най-важните данни. Първо, броят на хората, заявяващи себе си като вярващи, стабилно нараства. На фона на това обаче едва 2,4% заявяват, че ходят на религиозна служба повече от веднъж седмично, 63,3% не вярват в задгробен живот, 43% вярват, че съществува личен Бог, 24,3% от запитваните никога не се молят, за 20,2% от тях Бог е много важен в живота им. Почти 80% от запитаните са се заявили като православни, 18,3% са мюсюлмани, незначителен процент са католици и протестанти. Нека към това добавим и твърде важния факт, че всеки втори българин вярва в магии и посещава ясновидци и екзорсисти.

Това донякъде обяснява факта, че голям брой българи не са жертва на тоталитарни секти, но също така и показва, че те не са близо до Православието. Ако мога да си позволя едно етнокултурно съждение, аз смятам, че като цяло идеологията е трудно продаваема стока в България, за разлика от, да речем, в Русия. Основен интерес представляват „духовните“ продукти, които гарантират бърза практическа полза: развалянето на магии, парацърковни ритуали като отварянето на храмове, „за да ти се отвори късметът“, паленето на определен брой свещи на определено място и какво ли още не. Затова, предполагам, големи религиозни секти като „Църква на сциентологията“ не успяха тук. Изискването за бърза и мащабна печалба не се оправдава; постигането на висок „духовен“ статус така и не съблазнява почти никого, не и срещу хиляди долари.

Прочетете още „Сектантството и духовният тоталитаризъм – външен или вътрешен проблем на Православната църква в България*“ →

Виктория Трайкова

Увод

Идеята за прераждането е привлекателна за съвременния млад човек в България. Нейните привидно лесни за разбиране постановки и обещания за следващ по-добър живот успяват да се прокрадват незабележимо в ежедневието ни и неусетно се намираме поставени между избора дали да вникнем в дълбокото на нашата истинска религия – православното християнство, или да последваме нещо чуждо, но лесно за схващане. Следващите редове са опит за открехване на макар и малък прозорец върху всъщност не толкова елементарния принцип на източната концепция на прераждането, с ясната представа, че тази материя е необятна и трудно можем да се вместим в няколко страници. Въпреки това: „Конкретно, като се хвърли повече светлина върху религията, […] ще може да се установи идейното ѝ съкровище, ценностното ѝ съдържание и моралното ѝ въздействие“[1].

***

Източните религии са екзотични за младия човек днес. Въпреки обширната космогония на всяка от тях, съпроводена от политеистичност и пантеони, които трудно могат да бъдат запомнени, множество слоеве философски противоречивости и прочие, на пръв поглед това, което се предлага от тях, е лесно решаване на проблемите от битов характер. Това, от своя страна, е, най-общо казано, всичко, от което човек се нуждае – намиране на лесни решения и обещание за многобройни прераждания, в някое от които животът да има други, по-красиви цветове. Духовният трепет на надеждата в сърцето, че може би нещо ще бъде по-различно и ние ще бъдем по-успешни хора, ако прескочим в следващ живот, често се обърква със заложения стремеж в природата ни към Бог и към надграждане на духовните ни сили. Но тази надежда за бъдеще, проектирана от идеи като тази за прераждането, е фалшива и неясна. Младият човек има необходимост да чуе какво уплътнява думата „прераждане[2]“. Обясняването и обръщането на вниманието към скрития смисъл[3] може дори да доведе до спасение на душата, посочвайки обективно правия път на човека, търсещ истината и надяващ се на бъдещ живот.

Неотдаването на значение на това коя религия ще помогне за избавяне от житейските проблеми, е самò по себе си проблем, който се задълбочава с все по-нарастваща мощ в нашето общество. Тенденцията да се преследва „чуждото“ и то да се поставя като много по-възвишено от това, в което трябва да вярваме като християни, е тревожна и заслужава по-сериозно разглеждане. Тук дори не стои като главна цел това дали ще се последва отдадено конкретна религия, спазвайки всички нейни специфики и правила (защото такава една постъпка, макар неприемлива за православното сърце, все пак е достойна за уважение), а това, че отделни фрагменти се превръщат в мода. Например днес е модерно и отвсякъде могат да се чуят изреченията: „Днес съм много дзен“ или „Намирам се в нирвана“. Но ако попитаме човека, употребил тази терминология, какво означава тя и откъде произхожда, едва ли ще получим правилен отговор.Ето защо идеята за прераждането е проблем за духовния живот на младежите – процес, който е обратим с правилния подход на християнска вяра и разпалване на огъня отвътре.               

Идеята за прераждането е привлекателна, но несъстоятелна

Идеята за прераждането, изтръгната от цялостността на съответната религия, която я изповядва, не е нищо повече от мода и увлечение за съвременния човек, както вече споменахме. Сам той се губи в представите си за нея и това е съвсем логично – тази идея не присъства само в една религия. Тя претърпява множество изменения в историческия си път. Представителите от различните религии имат различни бит и душевност, култура и традиции, съответно вижданията и интерпретациите им са най-разнообразни. Например: „Индусът от ведическите времена[4]  се стреми само към материалните придобивки, получавани в резултат на жертвоприношенията, а вярата в отвъдното се ограничава в рамките на вяра във втория живот, който той трябва да поддържа с помощта на дарове“[5].  В по-късен етап обаче „се налага убеждението, че всяка постъпка (карма), извършена по време на съществуването на човека, е преизпълнена с последици и че го съпровожда във верига от последващи съществувания[6]“. И тук гледната точка отново се променя, тоест вече не са важни даровете, а степента на „добри“ и „лоши“ постъпки[7].

Дотук наблюдаваме първоначалните два етапа на развитие на идеята за прераждането[8], които е малко вероятно да са известни и ясни за младите хора. За да стигне до наши дни и да разболее съзнанията им, тази идея е претърпяла твърде много изменения, отново съобразени със съответната епоха, култури и разбирания, които да пасват на всяко следващо поколение. „Хората са различни. Едва ли има по-банално наблюдение, но една от отличителните черти на индуизма е, че му е отредено сериозно внимание. […] Различията в човешката природа изискват различни пътища. […] Не само хората се различават помежду си; всеки човек преминава през различни етапи[9].“ Тук не можем да не си зададем въпроса: щом една идея, част от религиозно учение, може да претърпи множество изменения и не остава постоянно същата, щом не е издържала в цялостност промените на човечеството, то защо трябва да я приемем като достоверна, но в същото време да поставяме под булото на съмнение свещените принципи на християнството, които са се запазили във вековете?!

Разпространен е тревожният начин на мислене на младежите, че животът е труден и поражда въпроси, чиито отговори не са достъпни за тях, а християнството, от друга страна, е непонятно за разбиране, дори да дава отговори и решения. Например в един от трудовете си за прераждането Ървин Купър обобщава в няколко изречения всичко, в което днешните младежи вярват, така: „Безпокойствието на нашето време идва от това, че неговите въпроси си остават без отговор. […] В очите на един правоверен християнин съвременното християнство представлява несломима крепост; но най-просветените от неговите водачи забелязват с тревога обезпокоителните пукнатини в неговите стени, направени от все повече засилващата се критика[10]“.  Човек е устроен така, че да търси духовната истина, валидна не само за него, но за цялото човечество; да си обясни и отговори защо съществува, къде е неговото място, каква е неговата мисия, какъв е неговият талант, има ли такъв изобщо; да вземе решение вярва ли в Бог или не.

Отчаянието на човечеството доведе до създаване и организиране на десетки движения и секти, проблем на съвременността. Повечето от тях проповядват идеята за прераждането под различни маски. „Изобилието от секти днес е част от цялостната религиозна панорама[11]“  и чрез тях се преследват различни цели, най-важната от които е истината; и когато тя продължи да остава недостъпна, младият човек се отрича от иначе естествения си стремеж към връзка с Бога. Някои групи насочват усилията си специално към младите, които обаче повечето пъти „плащат твърде скъпо новите си увлечения: с цената на собственото си жалко обезличаване, с деградация и в повечето случаи с разрив в семейството, с прекъсване на учението, с изоставяне на професията си[12]“.

Търсенето на истината е твърде личен процес в душата на един младеж. Колкото повече човек навлиза в дълбоките води на живота, толкова по-изострена се усеща необходимостта от докосване на мистичното, невидимото. В християнската традиция въпросите за истината и тайната на живота не са тайна, не са скрити от човека, не са недостижима цел, която изисква безчет прераждания. „Когато се търси вечната истина, е необходимо да се постави въпросът „Кой е истината“, а не „какво е истината“, защото само божествената Личност, а не творението може да бъде такава. […] „Аз съм истината“ (Иоан 18:38), отвръща въплътената Истина, но този отговор е разбираем само за онези, за които Богочовекът действително е Истината[13].“ 

В индуизма идеята за личността и вярването, че човек има само една възможност за живот на Земята, е заменена с идеята, че Бог е неличностен. Той не може да се разглежда като личност, тъй като това щяло да означава, че е ограничен. И още: божествен е не само Бог, но и човек, растения, животни и нежива материя – всичко, което видимият свят обхваща. „По този начин хиндуистите наред със схващането си, че бог е един, същевременно вярват в милиони богове[14].“  По логичен път, след като тук не може да се установи един всемогъщ създател, нито една версия за творението, валидна за всички епохи, „хиндуизмът разглежда времето като циклично – то се върти като колело. Не съществува „прогресия“, а всеки период се „възвръща“[15].  Тоест древните индуисти са вярвали, че колелото на времето се върти между периоди на създаване и периоди на разрушаване (карма), като човек преминава през тези етапи безброй пъти, докато стигне самсара, която единствена се възприема като истина. Заедно карма и самсара са основни понятия в индуизма, а целта е чрез аскетизъм да се достигне състояние, познато като нирвана. Кармата се възприема като съвкупност от всички човешки действия, предизвикали последствия. „Тези последствия, според индуизма, трябва да бъдат унищожени. […] Ако това не е направено в границите на един човешки живот, човекът е принуден, според всемирния закон, да се върне в друго тяло и да продължи отново работата си върху своето самоочистване[16].“

Противоречието от индуисткото твърдение за кръговрата на живота и обещанието за разрешаване на проблемите в следващия живот след прераждането е не само объркващо за подрастващото съзнание, но и би могло да се счете за опасно. Много често се стига до извода: защо да постъпя по определен начин, считан за правилен и поставен от съмнителни хора за норма, след като ще имам възможност да се поправя, ако съм сгрешил, в следващия живот? Само че достигането на нирвана, според учението на древните индуисти, не е друга форма на живот, а „пълен отказ от всякакъв живот, независимо дали е добър, или лош[17]“ – абсолютно противоречие с християнския трепет за бъдещ живот. Отново си задаваме въпроса защо младият човек предпочита да следва една концепция, безнадеждна в същността си. Последиците могат да бъдат (и винаги са) фатални, когато не е налице стабилна ценностна система в живота на объркания духовно младеж.

Вина откриваме и в самото съвремие, което предлага политическа безотговорност, медии, които изкривяват реалността, общество, което прокарва изопачени принципи за свобода и толерантност, религиозност, която е секуларизирана и изтръгната от обикновения битов живот на човека, свръхматериалистичните идеологии, които си пробиват път чрез модна индустрия, технологии, козметика, музика и така нататък. Ставаме свидетели на едно ново поколение младежи, което се стреми да придобива повече материя, отколкото дух. Ако в този процес някъде се вписва „духовна практика“, то това е приемливо за тях. Ако „духовната практика“ е прекалено сложна[18] – това вече е проблем. „Християнският „произход“ на секуларизма го определя като „трагедия и грях“[19], защото, вместо да се живее така, че навсякъде да се съзира Божието откровение, се живее така, сякаш Бог не съществува[20].“  Това е безспорен проблем и пречка за развитието на духовния живот на младежите в България, защото: „Вярата е увереното очакване на онова, за което се надяваме, ясното доказателство за действителни неща, които не се виждат“ (Евреи 11:1) и „Без вяра не е възможно да бъдеш угоден на Бога, защото онзи, който се обръща към Него, трябва да вярва, че Бог съществува и че възнаграждава онези, които усърдно го търсят“ (Евреи 11:6).

Животът на младите: раздвоение между Църквата и идеята за прераждането

Проблем при възприемането на християнството и живота в Църквата от младежите е, че те не знаят как да разбират идеята на тайнствата и къде е истинското място на тялото Христово в живота на човека. Църковният живот се отчита повече като нещо странно, излишно, измамно, а не като общност на любов, предание, учение и единствен път за спасение на душата. Неблагоприятно е отношението на масовите медии, които често изопачават новини, свързани с църковните дела, не обясняват и не поясняват църковната терминология така, че тя да бъде понятна на младия човек. Вместо това те отразяват сензационните събития, предизвикващи единствено отвращение у човека, който не е образован в богословието.

В изграждането на успешна и стабилна личност са заложени три основни стожера: семейство, училище и Църква. Както здравото семейство и доброто образование, така и Църквата също би следвало да заема много по-голямо място в живота на подрастващите. „Църквата е дело Христово на земята, обективен резултат на Неговия изкупителен подвиг, отобраз на Неговото благодатно пребиваване в света, „през всички дни, до свършека на света“ (Матей 28:20)[21].“ Именно в Църквата се извършва божественото домостроителство. Тук по онтологичен начин свързваме душата си с невидимия свят на Христовото войнство. Тук получаваме знания за християнския живот, който не е самоцел и модерна философия, а закон и завет за душата – път, по който да вървим уверено, че има бъдещ по-добър живот. Но той не е ново начало тук на Земята, като друга личност, предмет, растение или животно, а продължение на същата личност, и то в Божието царство. „Повечето хора смятат настоящия живот за реалния текст, основния сюжет и смятат бъдещия живот (ако изобщо вярват в такъв) за една притурка. Но истинското християнско отношение е точно обратното: нашият настоящ живот е само предговорът, въведението, докато бъдещият живот съставлява основния сюжет[22].“

Прочетете още „Идеята за прераждането като проблем за духовния живот на младежите*“ →

Клара Тонева

Едно е сигурното лекарство за страха и само един е начинът – любовта, защото: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта“ (1 Иоан 4:18). Това е посилно само за този, който се е опазил от премногото изкушения и съблазни. Всеки от нас води своята вътрешна борба срещу историческото релативиране; историческият ход с неговите катастрофи, падения и възходи е надскочен от чувството за духовна неунищожимост тъкмо заради принадлежността към едно битие, което е противоположно на преходното и всъщност стои неизмеримо по-високо от него. Това битие не е логически аргументирано или пък юридически повелено, то за човека е „основна принадлежност и характерност на самата му духовна природа, на самата му личност[33]“.

Дотук накратко маркирахме трипластовостта у всекиго, още повече че и противниците на християнството, и съвременните еврейски мислители признават значимостта на новото, което Иисус Христос донася в света и въвежда в човешката психика. Владета Йеротич го систематизира, позовавайки се на изследването на Шаром Бен Хорим[34].

Първо. Господ Иисус Христос избира учениците Си измежду рибари, с което прави истинска (и първа в историята) демократична революция, провокирайки гнева на учените. От времето на Спасителя, та досега, има взаимно допълващи се паралелни линии (условно определени като „Петрова“ и „Павлова“): от една страна, християнското свидетелство на обикновения галилеец Петър, на неграмотния египтянин св. Антоний Велики или на последния руски светец Силуан Атонски и от друга – на интелектуалците св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст и други, та чак до съвременните православни богослови като Александър Шмеман, Павел Евдокимов, Иоан Зизюлас…

Второ. Иисус Христос показва смирението Си пред Бога, като измива краката на учениците Си и им заповядва да правят същото и занапред. Начинът, по който Богочовекът го върши, е потвърждение на думите Му: „И ето, има последни, които ще бъдат първи, и има първи, които ще бъдат последни“ (Лука 13:30).

Трето. Новото отношение на Иисус Христос към жената. Ако днес говорим за равноправие между мъжа и жената в християнския свят, то е последица от продължителен и труден път на историческо развитие. В религиозен аспект това развитие започва от древното езичество, преминава през юдаизма и достига до християнството, което категорично утвърждава еднаквото човешко достойнство на двата пола. Тъй като в древния свят животът е протичал в „сянка смъртна“ (Матей 4:16), то жените, макар и в различна степен, са били онеправдани, отношението към тях – несправедливо, правата им – потъпквани[35]. С появата си християнството високо издига жената, като изисква да бъде зачитано достойнството на нейната личност. Според изначалния библейски възглед по своята богоподобна природа и по човешкото си достойнство жената е равноценна с мъжа – тя е сътворена по Божи образ и носи върху себе си Божието благословение: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27). Богоподобната природа и нравствената красота на жената са представени и в Новия Завет, където именно жена е удостоена да намери благодат у Бога и да приеме Светия Дух у себе си, да стане майка Божия. Тъй като образът на Пресвета Дева Мария е преди всичко образ на жена, то несъмнено „първият Христов дар за нас, първото и най-силно откровение за Неговото учение и послание към нас получаваме в образ на жена[36]“.

И вярващи, и невярващи съзнават изключителното значение, което почитта към Пресвета Богородица има за християнската вяра и за църковния живот. Няма служба и почти няма молитва, в която да не се споменава името ѝ, няма друг образ, който толкова дълбоко да е проникнал в християнското изкуство и на Изтока, и на Запада, като този на Пресвета Богородица с Младенеца. Оттук и майчинската харизма на всяка жена – да ражда Иисус Христос в душите на хората: „Целомъдрието на Ева е било само състояние, което тя изгубила […], това целомъдрие отлетяло на небето, оставяйки след себе си зла женственост. Но с появата на Пресвета Богородица целомъдрието отново пребивава на земята[37]“.

В съвременния хаос от войнстващ феминизъм[38], налагане на „трети пол“, настойчивост в исканията хомосексуалността да бъде утвърдена като „норма на живот“ и други е задължително непрестанно да се отстоява мъдростта на църковното учение. То е, което възвестява „равенството между мъжете и жените по чест, ценност и достойнство, води до антропологични разбирания, коренно различни от тези на феминизма […] Изходен и основен момент за църковното тълкуване на тайната и значението на пола е учението за боговъплъщението[39]“.

Четвърто. Абсолютно новият аспект е тайнството на тайнствата – Светата Евхаристия: Иисус Христос жертва Своите Тяло и Кръв заради хората. Тъкмо приемането на тази представа, предлагана като претворени хляб и вино на всяка литургия, означава „да свидетелстваме винаги отново за новозаветната същност на съвременния човек и да я утвърждаваме[40]“. Целта на извършването на светото Причастие „не е поклонението на Тялото Христово, не е култът към божественото Тяло, както учело схоластическото богословие, а причастието с това Тяло и божествена Кръв, чрез които всеки се съединява с Христос и всички заедно съставляваме Негово тяло[41]“.

Тайнството Евхаристия има централно еклезиологично значение именно защото е тайна на единението и единството на всички вярващи в Иисус Христос и помежду им[42]. Когато присъстваме на светата Евхаристия и се причастяваме със светите дарове, ние се съединяваме с Господ и с Неговия Дух в „едно тяло“ (Ефесяни 4:4) и „един дух“ (1 Коринтяни 6:17). Църквата не познава друга реалност или опит за общението, който да е така съвършен, както е светата Евхаристия[43].

Цялата светоотеческа книжнина е проникната от убедеността, че евхаристийният хляб и вино са плът и кръв на Иисус Христос: „Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с Кръвта Му“, пише св. Игнатий Богоносец[44]. Относно изясняването на църковното учение за светата Евхаристия сме признателни в най-голяма степен на св. Иоан Златоуст, който ясно и категорично потвърждава, че когато се причастяваме с евхаристийния хляб и вино, ние приемаме истинските, реални тяло и кръв на Господ и чрез това причастие се съединяваме със Самия Иисус Христос: „И с Кръвта на Спасителя нека се причастяваме така – съветва светителят, –  сякаш докосваме устните си до Божието пречисто Тяло[45]“.

Трудностите пред трипластовия християнин

При християните новозаветният пласт би трябвало да е устойчив и да продължава да укрепва за сметка на останалите два, защото „християнството […] открива реалност, която в такава степен превъзхожда обкръжаващата ни действителност в земния живот, че срещайки се с нея, човек забравя своите въпроси и недоумения, тъй като душата му се съприкосновява с Божеството и замлъква в очакване на Тайната, която никакво човешко слово не е в състояние да изрази[46]“. За съжаление, сред нас, православните християни, има противоречия, които тласкат към тревожната тенденция за прояви на фундаментализъм, традиционализъм, погрешно разбиране на Божия закон, недостатъчна богословска подготвеност сред част от духовенството, младостарчество, зилотизъм и други.

Чрез Синайския завет Бог води хората при Себе Си, като ги свързва в общество от човеци, които Му се покланят и са посветени на служенето, хора, живеещи според принципите на закона. Послушанието, към което Синайският закон призовава, е не просто средство за спасение, а любящ ответ на Божия дар на спасението. В периода между двата завета евреите започват да възприемат закона като гаранция за спасението, а днес има християни, които определят вярата по същия начин – като гаранция за спасение. „Без вяра е невъзможна устойчива нравственост.Повреждането на догматическото съзнание често води до увреждане в областта на нравствения живот. Вярно е и обратното…[47]“

Бог Дух Свети и Църквата. Благодарение на Светия Дух, Църквата е тяло Христово и тяло духовно, духовен дом (1 Петра 2:5). Ако Църквата беше просто една съборна общност, но без Светия Дух, тя би била само „тяло“, една историческа религиозна общност, но в никакъв случай не би била тяло Христово, защото именно Светият Дух прави Църквата общност на верните в Иисус Христос[48].

Иисус Христос основава Църквата и винаги пребивава в нея, а новият духовен живот се разпростира по тялото Христово чрез силата на Другия Утешител – Дух Свети[49].

Учението за Светия Дух, или пневматологията, която е развита на Изток, именува Светия Дух Съкровище на благата и Подател на живота[50], определяйки Го като активния принцип на всяко божествено действие. Според Павел Евдокимов това не означава, че тук трябва да виждаме някакво „пневматологично“ или „мистично“ монофизитство, което стопява човешката природа на Иисус Христос в нетварната светлина на Светия Дух; домостроителството на Сина и домостроителството на Светия Дух се събират при Отец, Който е източник на троичното единство и духовния живот на хората[51]. В 1-ва глава, 23-ти стих на Послание до ефесяни, едно подчертано еклезиологично послание, апостол Павел обвързва двете основни черти, характеризиращи Църквата, която е представена като осъществяване на домостроителството на Пресвета Троица, като откриване на Бог Отец в делото на Сина и Светия Дух. Чрез пневматологията се открива христологичната страна на Църквата – Дух Свети открива на всекиго Иисус Христос, Когото Отец възкреси от мъртвите и Го постави от дясната Си страна (срв. Ефесяни 1:12-23[52]).

Прочетете още „Модерният човек – между неверието и тежнението към Бога. За трите пласта у всекиго – езическия, старозаветния и новозаветния – продължение и край*“ →

Клара Тонева

Историческият ход на времето препуска – шеметни политически събития, невероятен технологичен напредък, промени в религиозните настроения. Вече има световен и пребогат „супермаркет“, откъдето всеки може да задоволи вкуса си с някакво учение, възглед или методика. От друга страна, гласът на Църквата сякаш е тих, християнските ценности са не просто са омаловажавани, но и обезценявани от мултикултурализма и настойчивите призиви за толерантност.

Редом с „надприказването“ и усиленото трупане на изследвания във всяка област на познанието има един важен въпрос: колцина надникват в душевността на модерния човек, и то без да се забравя, че е ценна всяка отделна личност. Според професор Владета Йеротич „във всекиго от нас живеят трима: езичникът, старозаветният и новозаветният човек[1]“, а динамиката на личния и на обществения живот се обуславя от взаимоотношенията, борбата и отделната развитост или пък закърнялост на всеки един от тези три пласта.

Настоящата статия е опит накратко да се изложи какъв е всеки от тях и какво е значението му за човека. Понеже третият – новозаветният – е най-тънък и най-крехък, то от особена важност е всеки от нас, който се определя като християнин, внимателно да се вглежда в себе си. Особено сега, когато „общата замърсеност на духовния въздух […] подпомага и ускорява всеки друг вид замърсяване[2]“.

Атавистичната душа на предците ни

Нека посочим някои от характерните черти на езичника, за да се убедим, че той живее и у нас, съвременните хора.

В началото – монотеизъм или политеизъм? В езическия свят Бог непрестанно е свидетелствал за Себе Си, а Божият промисъл е насочвал към боготърсене, към намиране на истинската религия. Необходимо е да се отбележи сериозното затруднение предвид различните мнения относно същността на религията: палитрата от духовни състояния, които се отнасят към вътрешната религия, е с непознати граници, а оттук – непосилно е да се предложи едно определение[3]. Коренът на „това вечно чудо на историята – религията[4]“ трябва да се дири в особената психична структура на човека, която е присъща само на него[5]. Там, където са корените на инстинктите и стремежите, там са и корените на религиозните преживявания, преплетени с цялата човешка психика. Следователно психическата същност на религиозното изживяване е вроденият стремеж у човека да се усъвършенства до богоподобие.

Повечето определения за религията съдържат общ недостатък: те се спират предимно върху психологическите предпоставки на вярата, върху онези свойства на човешката душа, които обуславят мистическите преживявания. Ако говорим само за психология на религията, това е разбираемо, но нас ни интересува дълбинната същност на вярата, до която подобни дефиниции не достигат. Когато определяме религията, е необходимо в понятието за нея да имаме предвид и извънчовешкото начало, чрез което тя възниква. Защото понятието за религия закономерно обема в себе си и понятие за Обекта на религиозния опит, тоест „понятие за Първоразума на света, красотата и доброто, понятие за абсолютното Начало – Бога[6]“. По думите на протоиерей Александър Мен „именно Той действа на човешката душа, карайки я да тръпне[7]“.

Първият човек, първата човешка двойка, първото семейство, първото човешко общество са имали една религия. Каква е била тя, е предмет на сравнителното религиознание и езикознание, но е факт, че почти във всички религии се открива вярата в един върховен Бог; нещо повече, за именуване на „божеството“ различните народи са използвали дума с общ корен – div, което означава „светя, блестя[8]“. Мнението на редица видни изследователи е, че първоначалната форма на религията е монотеизъм.

Прародителят Адам е бил монотеист преди грехопадението, но след това древно трагично събитие е изгубил общението с Бога, чувството му за Твореца е било помрачено. Вместо Единия Бог и единство с Бога човешката душа сякаш се разпръснала на малки частици и наченала да се прекланя пред различни божества, но не и пред Единия Бог[9].

Тъкмо в Свещеното Писание, за разлика от гръцките, вавилонските и индуистките текстове, за първи път срещаме осмисляне на света като история и процес. Митологията и древните философски системи са били извън миналото и бъдещето; за тях вселената, ведно с божествата, човеците и нисшите твари, е пребивавала в тъмата на кръговратите и циклите. Първо на библейските пророци се открива вътрешната устременост на света към съвършенство. Историята на религиите доказва, че още в извънбиблейския свят е имало макар и смътно усещане за случила се трагедия, която води до бездна между Бога и човека и която обрича хората на смърт[10].

Освен въпроса – как човечеството е изпаднало от монотеизъм в политеизъм – има и друг: защо днес, след изкупителното дело Христово, има такова обилие на религиозни вярвания[11]? Религията е свободен съюз и затова човекът, тоест нейният естествен фактор, е свободен в избора си – да вярва или не, а изборът му е причината за появата на политеизма. Според богослова професор Борис Маринов развитието на естествените народи в областта на религията показва неясните отзвуци на по-висша степен, а преданието у нисшите племена за по-добрия живот на прадедите им вероятно е възпоминание за някогашно минало: „Има причини да мислим, че хората от нисш тип, съществуващи в сегашно време, не са образи на човека, какъвто той е бил в началото; […] в историята регресът е имал място също често, както и прогресът[12].“ Това обяснява и извода на професор д-р архимандрит Евтимий (Сапунджиев), че развитие и прогрес не са едно и също нещо – извод, който е основополагащ за правилното осмисляне на въпроса как се е развивал религиозният опит на човечеството[13].

Според други изследователи „и анимизмът, и прамонотеизмът, и фетишизмът, и тотемизмът са съществували винаги заедно – и то не само в рамките на едно общество, но и в психиката на отделния индивид[14]“. Езическият човек у нас има религиозност, която се родее с някои от разнообразните пътища за удовлетворяване на религиозната потребност Професор Иван Панчовски обаче подчертава, че въпреки бягството от Бога Той никога не бяга от човеците, тъй като те навсякъде „Го носеха със себе си, носеха Неговия образ в богоподобната си душа[15]“.

Езическият човек у нас е безбожен или по-скоро – многобожен; вярваме в добри и зли духове, най-вече в духовете на предците; сигурни сме, че те ни навестяват, като ни съдействат или пък вредят, ако не сме се грижили добре за тях. А склонността ни да вярваме в магии, в предсказанията на гадатели и баячки?

Антропоморфизмът. Начинът, по който хората могат да разберат донякъде Бога и Свръхестественото, се съдържа в човекообразното мислене и говорене за Него. Архимандрит Евтимий пише, че няма как „да бъдат използвани други форми на познание и постижения освен тези, които са образувани в нашата човешка черупка. Нашите предпоставки и идеи за Божеството, значи, по необходимост са антропоморфически[16]“.

Вярата на езическия човек е най-близка до анимизма – вярването, че дори мъртвите вещи имат същата ментална сила като човека: „Анимистичното съзнание е сигурно, че физическите предмети и сили имат душа и че чрез тях действат добри и зли богове[17]“. Най-показателен пример за неосъзнат анимизъм ни дават децата, които персонифицират и антропоморфизират всичко около себе си. За анимистичното съзнание Бог е някой, който закриля, награждава и наказва – точно както правят родителите, тоест всяко дете е религиозно, макар и по идолопоклоннически начин. Както примитивният човек, така и детето приписва божествени свойства на всеки предмет и на всяко живо същество, като очаква от тях помощ и закрила.

Затова „религията е не толкова начин за обяснение на мистерията на света, колкото надежда[18]“. В ранната фаза на човешките вярвания всеки предмет е божество, а оттук и многобожието е най-ранната и естествена форма на проява на религиозното чувство у човека.

А днес? Днес мъртвите идеи и отегчителните понятия на хората, живеещи без вяра в Бога, модерната култура и нейният пантеон създават лъжливи богове и преклонение пред идоли и кумири. Дали обаче потребността на човека от идоли е вкоренена у него? Според Ерих Фром[19] идолът е отчуждена форма на човешкия апетит. Историята на човечеството е история на идолопоклонството: от примитивните и дървени идоли до съвременните кумири, каквито са държавата, партията, лидерът, производството, потреблението, а над тях се издига един Бог, „идол“-изиран просто като идея.

Хедонизъм. Езичникът е и хедонист, защото насладата е целта на неговия живот. По-късно Зигмунд Фройд ще формулира този начин на живот като „принцип на удоволствието“ – първия от двата фундаментални принципа за функциониране на психиката (вторият е този на реалността). Стремежът към наслаждение е силен, а опитите на човека да удовлетвори подсъзнателните си импулси много малко се различават от животинските. От познатите ни наслаждения може би най-интензивно се преживява сексуалността – това преживяване, което таи толкова възможности за падение, е образецът на щастието, което дирим[20]. Но импулсите към удоволствие са неутолими и ако просто им се отдадем, няма как да не стигнем до страдания и саморазрушения. Разбира се, повечето от модерните хора ще предпочетат удоволствието пред страданието, без да си дават сметка, че цената за насладата днес е страдание утре.

Младежите в България все повече търсят вълнуващи и интересни начини за поддържане на добра физическа форма и на социален живот, различен от баровете и клубовете. Здравословните хедонисти са амбициозни млади хора, които се отдават на занимания на открито: туристи, изследователи, бегачи, велосипедисти и предприемачи, които изпитват наслада от пътуването. В работата си те са всеотдайно устремени и полагат прекомерни усилия, за да надскочат себе си[21]. Едва ли тези младежи, живеещи според „екологичната етика“, осъзнават, че „природата – по думите на протоиерей Александър Мен – е Божествена плът, че Христос я е осветил; че е осветил небето и земята Този, на Когото е дадена властта за това[22]“.

Прочетете още „Модерният човек – между неверието и тежнението към Бога. За трите пласта у всекиго – езическия, старозаветния и новозаветния*“ →

(книга)

Бисер Божков

Във връзка с това трябва да се съобрази, че в Основния закон понятието „пол“ има смислово приложение и обуславя конституционния статус на физическите лица във връзка със семейните отношения и конкретно с институтите на брака, семейството и майчинството, за които е характерно, че отразяват българската народностна, духовна и културна традиция и имат пряко отношение към възпроизводството като естествен (биологичен) стремеж към продължаването на рода. Както е подчертано в Решение № 11 от 2020 година по конституционно дело №15/2019 година, Конституцията представлява единство от правни конструкции и принципи, поради което тълкувателната дейност трябва да обхване и всяка друга конституционна разпоредба, имаща отношение към въпроса, чийто отговор се търси по тълкувателен път.

Изложеното изисква тълкуването, което Съдът извършва по настоящото дело, да не се ограничава с разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 46, ал. 1 от Конституцията, а понятието „пол“ да бъде изяснено в цялостния конституционен контекст, очертан по-горе, при съобразяване на духа и принципите на Основния закон (Решение № 13 от 1993 година по конституционно дело № 13/1993 година, Решение № 7 от 1996 година по конституционно дело № 1/1996 година, Решение № 3 от 2020 година по конституционно дело № 5/2019 година)[176]. На следващо място трябва да се има предвид, че предметът на настоящото дело изисква от Съда съобразно предоставената му от Основния закон компетентност да разреши поставения конституционен проблем чрез даване на задължително тълкуване на Конституцията, но не и да отправя обвързващи предписания до отделните власти относно уреждането на правното положение на транссексуалните лица (тоест лицата, чиято полова самоидентификация не съответства на биологично определения при оплождането пол) и конкретно – на законодателната власт относно създаване на определена законова уредба, признаваща правото им на полово самоопределяне, и на съдебната – относно дължимия начин на произнасяне по молби на посочените лица за зачитане на определени правни последици, произтичащи от това самоопределяне[177]. Противното би довело до това, при упражняване на тълкувателното си правомощие Съдът да се превърне в позитивен законодател, изземвайки изключителната компетентност на законодателната власт за трайно уреждане на основни обществени отношения (възможност, категорично отречена в константната практика на Съда като надхвърляща конституционните му правомощия – Решение № 8 от 2005 година по конституционно дело № 7/2005 година, Решение № 11 от 2013 година по конституционно дело № 20/2013 година, Определение № 4 от 14.08.2007 година по конституционно дело № 9/2007 година, Определение № 1 от 17.03.2015 година по конституционно дело № 1/2015 година, Определение № 3 от 17.09.2015 година по конституционно дело № 7/2015 година, Решение № 5 от 2018 година по конституционно дело № 11/2017 година, Решение № 9 от 2020 година по конституционно дело №3 /2020 година), респективно в правораздавателен орган, какъвто са единствено съдилищата в конституционно установената система на съдебната власт (чл. 119, ал. 1 и 2 от Конституцията)[178]. Заедно с това за нуждите на настоящото тълкувателно производство не е необходимо Съдът да извършва преценка дали българското законодателство предвижда процедура и предпоставки за промяна на правния статус на транссексуалните лица въз основа на самоопределянето им към пол, различен от вписания в актовете за гражданско състояние.

Конституцията, както и българското законодателство в своята цялост не съдържат легално определение на понятието „пол“, което не само е в основата на поставения за решаване конституционен проблем по настоящото дело, но и е отражение на конкуриращите се обществени представи за „биологичен“ и „социален“ пол на плоскостта на преценката кое от тях обяснение следва да е определящо за юридическия статус на човека[179].

Според общоупотребимия български език полът е едно от основните понятия в биологията, чието съдържание се свежда до принадлежността на даден индивид, с оглед спецификата на генетично определения му хромозомен набор и външните полови белези, към една от двете групи – мъже и жени (според „Български тълковен речник“, издаден 1999 година, думата „пол“ се обяснява като „съвкупност от генетичните и физиологическите особености, по които организмите се разделят на две групи (мъжки и женски) според ролята им в размножаването“). Това разграничение между „женски“ и „мъжки“ пол, основаващо се на външно проявени биологични характеристики (първични и вторични полови белези), а с развитието на науката и на базата на хромозомен набор, се наблюдава не само при хората, но и при редица други биологични видове. Именно то е предпоставката за възпроизводство (оттук – и на съществуване) не само на човешкия вид, но и на множество други организми. Утвърденото възприемане на съдържанието на понятието „пол“ в българския език категорично го свързва с биологичното му съдържание[180].

При тълкуване на понятието „пол“ по смисъла на Основния закон следва преди всичко да бъде изследвана волята на конституционния законодател при приемане на Конституцията през 1991 година. От запазените стенограми на Седмото Велико народно събрание  (ВНС) при обсъждане на текстовете от проекта за нова Конституция е видно, че липсва конкретно обсъждане на понятието „пол“ и неговото съдържание. В този смисъл се налага изводът, че към въпросния момент, с оглед конкретните социални условия и нагласи в обществото, конституционният законодател не е вложил в термина „пол“ друго съдържание, освен традиционното и общоупотребимо, при което полът се разбира единствено в неговия биологичен смисъл. Това впрочем се признава и в някои от представените по делото становища и правни мнения, предлагащи (именно по тази причина) еволютивно тълкуване на конституционното понятие „пол“ с оглед настъпили след приемане на Конституцията промени в общественото развитие[181].

Съдът също така намира за необходимо да отбележи, че в исторически план стремежът за извоюване на църковна независимост бележи българското държавно развитие още през Ранното Средновековие (българската църква получава статут на автономна през 870 година, почти непосредствено след приемане на християнството като официална държавна религия в България), което неслучайно е съчетано с процеса на създаване и разпространение на българската писменост и литература и въвеждане на богослужение на български език. В това отношение Българската Православна църква има важна историческа роля като национална институция и фактор за изграждане на българската национална и държавна идентичност, още повече като се има предвид, че началото на процеса на възстановяване на българската държавност през 1878 година е поставено именно с борбата на българите за независима българска църква и богослужение на български език през двадесетте години на XIX-ти век. Последното откроява несъмнения принос на Църквата по-специално за формиране и отстояване на писмения и говорим български език като основен фактор на идентичността в една мултинационална и характеризираща се с езиково, културно и религиозно многообразие общност, каквато е представлявала Османската империя[182].

Като съществен аргумент в подкрепа на извода, че конституционната уредба на семейните отношения отразява традиционните ценностни разбирания на българския народ, Съдът посочва виждането („Нормативната сила на фактическото“, издадена 1997 година) на един от най-изявените авторитети на българската правна наука и председател на Конституционния съд (1997 година – 2000 година) професор д-р Живко Сталев, на когото впрочем се позовава и Светият Синод на Българската Православна църква в становището си по настоящото дело: „Три са основните групи от обществени отношения, които постоянно присъстват в регулираната от правото материя от възникването му до наши дни. Това са отношенията на семейство, на притежание и на иерархия (на власт и подчинение). Тях правото преднамира, а не създава, защото те са характерни и за периода без право, в който човекът е живял през преобладаващия период на своето съществуване. Те имат биологична опора в три инстинкта: полов, хранителен и на съжителство, които и сега определят поведението на човека; склонността към тях може да се счита за генетично програмирана, тоест вродена. Това обяснява тяхното постоянно присъствие сред регулираната от правото материя, откак правото съществува. Те са естествени (природно дадени), неизкореними и вечни спътници на човека, докато той съществува като биологичен вид. Променлива може да бъде само уредбата, която правото дава на тези отношения, но не и тяхното съществуване. Опитът да бъдат отменени е утопична илюзия“[183].

Въз основа на изложеното Съдът приема, че в разбирането за понятието „пол“ конституционният законодател през 1991 година не е вложил друго съдържание, освен традиционното, тоест биологичното, основаващо се на половата бинарност, като върху тази полова бинарност правото надгражда  допълнителни социални и граждански проекции, свързани с личния и се-мейния статус на лицата. В този смисъл Решение № 14 от 1992 година по конституционно дело № 14/1992 година, според което полът не е сред признаците, които „се придобиват или изменят в процеса на социалната реализация на гражданите в обществото“, което решение е прието почти веднага след Конституцията, следва непосредствено разбирането на нейните създатели[184].

Достатъчно е  във връзка с това да се има предвид, че според действащата и в момента Международна класификация на болестите (ICD[185]-10, Version: 2019) на Световната здравна организация, половата дисфория е включена в секцията на психичните заболявания („Психични и поведенчески разстройства“), където транссексуалността е обяснена като „желание да живеете и да бъдете приети за член на противоположния пол, обикновено придружено от чувство на дискомфорт или неподходящо на анатомичния пол на човека, и желание да се направи операция и хормонално лечение, за да се промени тялото с възможно най-сходно с предпочитан от него пол“. Едва по силата на единадесето преразглеждане на Международната класификация на болестите (ICD-11 for Mortality and Morbidity Statistics (Version: 05/2021) от 18.06.2018 година, което ще влезе в сила на 01.01.2022 година, половата дисфория се премахва от секцията на психичните заболявания и е поставена в глава „Състояния, засягащи сексуалното здраве“[186].

Във връзка с необходимостта еволютивното тълкуване на Основния закон да е обективно обосновано и оправдано, включително от гледна точка на безспорни и сигурно установени достижения на науката, Съдът обръща внимание, че според някои от представените по делото професионални становища и правни мнения, за науката продължават да са дискусионни редица въпроси, свързани с полово несъответстващата идентичност – обусловеността ѝ не само от биологични фактори, но и от преживяванията на индивида в социална среда, което поставя под съмнение необратимостта и неизменността на принадлежността към съответния пол; наличието на трайни вредоносни последици от предприети интервенции за промяна на сексуалния вид, включително стерилитет, сърдечносъдови, психиатрични и други здравословни проблеми[187].

Съдът намира, че половото самоопределяне може да е основание за промяна на вписания в актовете за гражданско състояние пол единствено в граничната хипотеза, при която поради отклонения от типичните комбинации на половите хромозоми (ХХ при жените и ХY при мъжете) лицето притежава отличителни полови белези и на двата пола и следователно половата принадлежност не е биологично детерминирана (състояние, което се определя като „интерсексуално“), поради което такава промяна не би била в противоречие с вложеното в Основния закон разбиране за пола, основаващо се на половата бинарност. Съобразно аргументираното по-горе в раздел „Изходни положения“, формирането на преценката дали действащото българско законодателство съдържа необходимата за целта нормативна регламентация, не ангажира компетентността на Конституционния съд, а на съдилищата в системата на съдебната власт[188].

В обобщение Конституционният съд констатира, че на поставения тълкувателен въпрос следва да се отговори, че понятието „пол“ в българската Конституция е възприето единствено в неговия биологичен смисъл. Начинът, по който държавните органи в системите на различните власти ще приложат това решение на Съда при осъществяване на своите функции, ангажира тяхната конституционна и законова компетентност, но при зачитане на даденото от Конституционния съд задължително тълкуване, според което в Конституцията на Република България (а следователно и в българското право, чийто фундамент е именно Конституцията), понятието „пол“ като обуславящо личния и семейния статус на гражданите има само биологично съдържание[189].

Въз основа на изложеното и на основание член 149, алинея 1, точка 1 от Конституцията, Конституционният съд

РЕШИ:

Понятието „пол“ според Конституцията следва да се разбира само в неговия биологичен смисъл[190].

Заключение

Предметът на изследването за джендърните стереотипи има много аспекти, затова го разгледахме от много страни, като споменахме и споделихме гледните точки на различни научни сфери освен тази на теологията.

В този ход на думи и мисли накрая първо ще завършим с думите на няколко Божии угодници (свети отци и старци на Православната църква). Преподобни Григорий Синаит (съвременник на св. Григорий Паламà и основател на исихасткото движение в България) пише[191]: „Ако не познаем какви ни е създал Бог, няма да проумеем какви ни е направил грехът“. Тоест ако не узнаем колко велики ни е създал Бог, няма да осъзнаем окаяното състояние, до което ни е довел грехът. И за да узнаем колко велики ни е създал Бог, трябва да осъзнаем това, което Той ни е открил за човека. Трябва преди всичко да опознаем Личността на Христос, Който ни разкрива съвършения човек. Човекът, който живее извън Църквата, както и съвременният християнин, водещ светски живот, обикновено се примирява с наличното си състояние, като го смята за естествено и не осъзнава разрухата си. Джендърната идеология е подчинена като цяло на греха[192].

Според тази идеология: „половите роли са социално конструирани: и мъжете, и жените се създават, те не се раждат с тях. Джендърните стереотипи се обуславяли от културата и историческата епоха, а това, от друга страна, предопределяло разнообразието от джендър ролите в различните общества и култури“[193].

По същество тези твърдения влизат в противоречие със Свещеното Писание.

Подчиняването на закона на греха[194], който е закон на тлението и смъртта, умъртвява духовно човека, затваря го в неговата индивидуалност и възпрепятства отварянето му за себеотрицателната любов, която го прави истинска личност. Любовта е дадена в природата на човека, но тя е затворена в обръча на неговото самолюбие. Ето защо изначалната заповед, която Бог е дал на човека, е за любов към Бога и ближния. Ако човек не се отвори към Бога и ближния, което става чрез спазването на тази най-важна заповед, той не може да се утвърди и усъвършенства като личност. Божиите заповеди не налагат на човека нещо чуждо на природата му, но, от друга страна, той не може да ги спазва само със собствени сили[195]. 

На второ място в края по темата за джендърните стереотипи като модели на поведение ще се позовем на св. Иоан Богослов, който е казал: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека“ (срв. 1 Иоан 2:15-17).  

Прочетете още „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 7 и край*“ →

(книга)

Бисер Божков

23. Правно мнение по конституционно дело № 6/2021 година на Конституционния съд на професор д-р Даниел Вълчев[159]

На основание чл. 18, ал. 2 от Закона за Конституционен съд и чл. 20а, ал. 3 от Правилника за организацията и дейността на Конституционния съд и във връзка с Определение на Конституционния съд (КС) от 29 април 2021 година, професор д-р Даниел Вълчев, декан на Юридическия факултет на Софийския университет, представя свое писмено правно мнение по конституционно дело № 6/2021 година. Делото е образувано по искане на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд (ОСГК) за даване на задължително тълкуване на чл. 5, ал. 1, ал. 2 и ал. 4, чл. 6, ал. 2, чл. 13, ал. 3, чл. 14, чл. 32, ал. 1, чл. 46, ал. 1 и чл. 47 от Конституцията, както и за произнасяне относно съответствието на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на чл. 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз с възприетото от Конституцията обяснение на понятието „пол“ във връзка с три формулирани в искането въпроса, което ще цитираме частично в по-долните редове[160].

Със свое Определение от 29 април 2021 година Конституционният съд е преформулирал първия въпрос от искането на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд и е отклонил останалите два. Намирам застъпената в Определението на Конституционния съд теза за правилна, а аргументите за системно и солидно изложени, поради което професор д-р Даниел Вълчев не взима отношение по въпроса за допустимостта. Предвид диспозитива на цитираното Определение на Конституционния съд настоящото правно мнение се отнася до въпроса „Как следва да се разбира понятието „пол“, използвано в Конституцията, и има ли то смисъл, различен от биологичен пол?“. Неговото правно мнение по съществото на делото почива върху правнофилософски позиции, които в основната си част той е имал повод вече да изложи, в това число и в рамките на представеното от него правно мнение по конституционно дело № 3/2018 година.

1.Да се отговори на въпроса как следва да се разбира понятието „пол“, използвано в Конституцията, и има ли то смисъл, различен от биологичен пол, по същество означава Конституционният съд да направи юридическо тълкуване на едно-единствено понятие, употребено в една-единствена конституционна разпоредба, макар и при наличие на други разпоредби, в които се съдържат други понятия, които биха могли да имат значение за изясняване на тълкуваното. Тази доста широка рамка налага предварително (или поне в контекста на изложението) да се посочи общата херменевтична нагласа на даващия мнение или на участващия във формирането на решение, както и неговите позиции относно начините на юридическо тълкуване и тяхната относителна тежест по отношение на тълкувателния резултат. Аз споделям разбирането на автори като J. L. Austin, P. F. Strawson, J. Searle и други, според които във всяка херменевтична ситуация една от най-важните преценки на възможните тълкувателни резултати следва да се прави по линията интенция (намерение на говорещия или пишещия да вложи определен смисъл) – конвенция (консенсус на слушащите или четящите относно възможния смисъл на казаното или написаното). При тълкуването на юридически текстове (такива, съдържащи външно обективирани езикови изявления, с които, самостоятелно или в комбинация, правният ред свързва определени правни последици) тази преценка е дори още по-важна, тъй като между интенция и конвенция допълнително са насложени специфичният юридически език, елементи на модалната логика, системният характер на правото, а често и един активен социален, морален и дори политически контекст. Независимо от прилаганите начини на тълкуване, въпросът в каква степен търсим смисъла и обема, вложени от направилия изявлението, и в каква степен – смисъла и обема, по които в обществото към определен момент има консенсус или преобладаващо разбиране, остава ключов[161].

Според мен понятието „пол“ (в неговото базово и общоприето значение, съответстващо на понятието „sex“ в английския и във френския език) има относително стабилни смисъл и обем както в българския език, така и в основните европейски езици. То изразява идеята за определен вид различие между две групи човешки индивиди – жени и мъже, както впрочем и между женски индивиди и мъжки индивиди при голям брой организми. До откриването на хромозомите установяването на това различие се е основавало на наблюдение на първични (и в по-малка степен на вторични) полови белези. С развитието на научното познание става възможно разграничението между жени и мъже да се прави не само по полови белези (и субсидиарно по допълнително наслагващи се социални нагласи и практики), но и чрез установяване на определен хромозомен набор, който е ясно и еднозначно различим при жената и при мъжа.

В повечето културни традиции младите човешки индивиди на относително ранна възраст са се насочвали към поведение и активности, които са се считали за свойствени и подходящи за съответния пол. Значителен брой антропологични изследвания потвърждават, че след една определена възраст момчетата се отделят от групата на жените и се присъединяват към групата на мъжете, обикновено преминавайки през някакво изпитание и/или ритуал. Подобни културни констелации (макар и в смекчени форми) съществуват без особено напрежение и в западния свят (при цялата условност на такова обобщение) поне допреди няколко десетилетия.

Следователно всяко изясняване на смисъла и обема на понятието „пол“ (sex) може да има като резултат единствено извод, че става въпрос за биологичен пол. За мен няма съмнение, че тъкмо този смисъл и обем на понятието „пол“ е вложен преди три десетилетия и от създателите на българската Конституция. Такъв тълкувателен извод следва както от езиковото тълкуване на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от Конституцията (единичното значение на морфемата, значението на динамичната езикова комбинация, в която тя е поставена, и контекста на изградените логически връзки), така и в резултат от систематичното тълкуване (разглеждането на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 в контекста на други конституционни разпоредби и в частност на разпоредбите на чл. 14, чл. 46, ал. 1 и чл. 47 от Конституцията)[162].

2.Известно е, че в множество езици съществуват две различни думи, означаващи съответно биологичните характеристики на човека, стоящи в основата на разграничението жена/мъж (sex), от една страна, и неговите социално-психологически характеристики, стоящи в основата на делението чувствам се жена (приел съм ролята на жена)/чувствам се мъж (приел съм ролята на мъж) (gender, респективно genre), от друга. Липсата на дума (или словосъчетание) в българския език, с която да се означава второто разграничение, дава поле за множество некоректни езикови игри, имащи като обективен резултат (а понякога и откровено целящи) натоварването на българската дума „пол“ с двусмисленост, която на свой ред да участва в тези езикови игри. През последните десетилетия в редица западни общества се зароди и еволюира обществен дебат по посока на отделяне на характеристиките на човека, следващи от неговия пол, от други негови характеристики, свързвани с начина, по който той схваща себе си и респективно се самопроектира в социалната среда. Формално този дебат се развива в контекста на идеологията на човешките права и сякаш цели предотвратяването на дискриминация на хората с нетипична сексуална ориентация. По същество това означава да се гарантира право на щастие на хората, които са от единия пол, но се чувстват и са приели социална роля, характерна за другия пол. И друг път съм имал повод да споделя своето мнение, че е крайно време в България да започне спокоен публичен дебат относно нетипичната сексуална ориентация и за нейните юридически проекции. Отново ще припомня, че нетипичната сексуална ориентация е позната във всички големи културни традиции, а вероятно по някакъв начин и във всички общества.

Отношението към нея е било различно (от ожесточено преследване, през свенливо приемане, до поетическо възхваляване) в зависимост от исторически стеклото се съчетание на разнообразни морални, правни, религиозни, обичайни, естетически и други фактори. Промените в това отношение също са били продукт на различни (далеч не еднопосочни) тенденции. Що се отнася до отношението към нетипичната сексуална ориентация и за нейните юридически проекции у нас, то липсата на структуриран обществен дебат дава място за крайни позиции, затваря темата в различни групи, образувани по нееднородни признаци, и на практика освобождава говоренето от ангажимент за каквато и да е аргументация. Ако трябва да резюмираме казаното дотук, то въпросът, който всъщност е повдигнат с отправеното от Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд искане, се отнася до следното: дали 30 години след създаването на Конституцията не би следвало да се търси друг смисъл и/или друг обем на съдържащото се в нея понятие „пол“, различен от автентично вложения.

Не може да има колебание по това, че единствената възможност за коректно постигане на нов тълкувателен резултат е рязко придвижване от интенция към конвенция. Казано с други думи, Конституционният съд да установи, че в българското общество има консенсус (или поне преобладаващо разбиране) относно нов смисъл и/или обем на тълкуваното понятие[163].

Това пък от своя страна не би могло да се направи чрез езиково и/или систематично тълкуване, а единствено чрез прилагане на функционален начин на тълкуване – тоест тълкуване, при което тълкувателните изводи се изграждат преимуществено въз основа на аргументи extra legem – най-често аргументи за обществено възприети морални стандарти, съображения за политическа целесъобразност или исторически контекст. За да мога в правното си мнение коректно да представя възможността за ново функционално тълкуване на понятието „пол“ в българската Конституция, бих искал последователно да взема отношение по три въпроса – (а) българският еквивалент на понятието „gender“ („genre“), (б) съществуващото положение и перспективите пред правната идентификация на индивидите от гледна точка на българския правен ред и (в) наличие или отсъствие на променени нагласи в българското общество както предвид необходимостта от функционално тълкуване, така и с оглед на възможността отговорът на процесния въпрос да бъде определен като част от българската конституционна идентичност по смисъла на чл. 4, параграф 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС).

3.Известно е, че към момента няма понятие или израз, които в рамките на българския език да съответстват по смисъл и обем на понятието „gender“ („genre“). Словосъчетанието социален пол, което понякога се употребява в аналогичен контекст, според мен, е некоректно най-вече заради заложения в него потенциал за недоразумения и скрито индоктриниране. Това словосъчетание предпоставя разбирането, че полът бива два вида (биологичен пол и социален пол), като вторият има ценностен приоритет над първия (доколкото човекът е повече социална единица, отколкото организъм) и поради това е по-важен за обществото. Оттук пък очаквано се извежда тезата, че тъкмо социалният пол е меродавен в контекста на социалните практики, в това число и за нуждите на правната идентификация на човека. Моето мнение е, че би било добре в българския език да се утвърди езиков еквивалент на „gender“ („genre“), най-малко за да може да се води разговор по тези теми с ясни тези и относими аргументи. Обратното означава да продължат опитите за водене на формални езикови игри с  важни социални последици, както и злополучните опити за преднамерен превод на международни актове, както в случая с така наречената Истанбулска конвенция. Според мен този езиков еквивалент не бива да съдържа думата „пол“ по изложените вече съображения и аз лично съм склонен да използвам някое от словосъчетанията социо-сексуална нагласа (ССН) или социо-сексуална роля (ССР)[164].

Правната идентификация на субектите е претърпяла огромно развитие през последните няколко века. Това развитие е поне в две посоки – към все по-голямо навлизане на техниката и технологиите при физическото идентифициране на лицата (със следващите от това юридически проекции) и към все по-голяма свобода на отделните индивиди да определят някои от характеристиките на тази идентификация (облечена в съответни юридически процедури). Моето разбиране е, че правната идентификация на лицата (и особено на физическите лица) не е и не би следвало да бъде изцяло техен личен въпрос.

Прочетете още „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 6*“ →

(книга)

Бисер Божков

21. Основни позиции на Светия Синод на Българската православна църква-Българска патриаршия относно Истанбулската конвенция

В по-долните редове ще цитираме становището на Светия Синод на Българската Православна църква-Българска Патриаршия относно Конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване и борба с насилието над жени и домашното насилие, придобила обществена употреба като Истанбулска конвенция.

Светият Синод на Българската Православна църква-Българска Патриаршия, основавайки се на библейската истина: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27), като изразител на източноправославните християни, които съставляват огромното мнозинство от българските граждани, при зачитане на конституционния принцип за недискриминиране, основано на пол, както и утвърдените норми на международното право за равно третиране на мъжете и жените, подкрепя усилията на международните и европейските институции, както и органите на държавната власт в Република България, за защита на жените от всички форми на насилие, ЗАЯВЯВА, че е против въвеждането чрез Истанбулската конвенция на понятия, несъвместими с българския обществен ред, непознати в националната ни правна система, както и срещу прокарването на идеи, несъвместими с вярата на Светата Православна църква.

Самият факт, че Истанбулската конвенция поражда спорове в българското общество относно понятия, които въвежда, буди тревога. Няма обяснение и е неприемливо международен договор, който поражда несъмнено обществено несъгласие, да се внася в Народното събрание за обсъждане и ратифициране без „Обяснителния доклад“, защото той е източник на тълкуване на волята на законодателя.

Предметният обхват на Конвенцията е по обществено значими въпроси и общественото обсъждане следва да се провежда преди подписването на Конвенцията, а не във финалната фаза на законодателния процес, когато се предлага за ратифициране. Българският парламент с позицията си по Истанбулската конвенция ще даде ясен знак дали се вслушва в гласа на народа или в други гласове. И дали защитава теории, продукт на социалното инженерство и които засягат фундамента на обществото – човека, неговата вяра, семейство и нравствени ценности. За Светия Синод на Българската Православна църква-Българска Патриаршия, мотивиран от тази принципна позиция, е несъмнено, че Истанбулската конвенция надхвърля прокламираните цели въз основа на следното[148]:

1.Ясно следва да се каже, че големият проблем на Истанбулската конвенция не е нейният превод на български език, а нейният смисъл. Според чл. 81, параграф последен от Конвенцията, автентични са само английският и френският текст. Следователно при тълкуването и прилагането на Конвенцията българският превод (добър или лош) не е меродавен – аргумент за това се съдържа и в чл. 33 от Виенската конвенция за правото на договорите. Мониторингът над България ще се осъществява в съответствие с автентичния текст. Следва да се припомни, че българският текст на международен договор се обнародва в Държавен вестник по правилата на чл. 25 от Закона за международните договори в Рeпублика България.

В автентичния текст на Конвенцията понятието „джендър“ (английски: gender, genre) е категорично разграничено от понятието „пол“ (английски: sex) като ново, различно понятие, непознато в българския правен ред. Сам по себе си този факт е достатъчен за несъгласие. Полът може да бъде само биологично определен, защото мъжът и жената са Божие творение.

2.В чл. 3 „Определения“ в буква „в“ се дефинира понятието „пол“ (gender). За целите на Конвенцията „пол“ означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“.

2.1.Азбучна истина е, че определенията в международен договор или в закон относно употребените в тях понятия са ключ за тълкуването на съдържанието им. Очевидно е, че определението се отнася до пол, различен от биологичния, защото последният няма потребност от легална дефиниция.

2.2.Не се нуждае от коментар честотата на употребата на термините „джендър“ (gender) и „пол“ (sex) в Конвенцията, факт показателен сам по себе си, за да внуши какъв е истинският смисъл на Конвенцията и какво преследва, извън благородните цели за защита на жените от насилие и домашно насилие. Тази именно честота на употреба на термина „джендър“ (gender) обуславя необходимостта от определение в чл. 3, буква „в“ на понятието „пол“, тоест „джендър“ (gender) в автентичния текст, което статистически се изразява в следното:

•Общо в Конвенцията терминът „джендър“ (gender) и производните му е употребен 25 пъти (от които 4 пъти в преамбюла), а терминът „пол“ (sex) и производните му е употребен 19 пъти, тоест значително по-малко от дефинираното понятие „джендър“ (gender), а в българската версия се употребява само „пол“[149];

•Съвместна употреба на двете понятия се съдържа в чл. 3, буква „в“ и чл. 4, параграф 3; в преамбюла е записано „sexual violence and the potential for increased gender-based violence“, тоест „сексуално насилие“ и „насилие основано на gender-ориентация“.

•В „Обяснителния доклад“ към Конвенцията: терминът „джендър“ (gender) и производните му е употребен 126 пъти, а терминът „пол“ (sex) и производните му е употребен 89 пъти.

3.Съществуването на определение за „пол“ или gender в автентичния текст в дефинитивна норма в международен договор или в националното законодателство, дори без да се обсъжда съдържанието му, само по себе си е проблем и буди категорично възражение, защото полът е биологично детерминиран – мъж и жена, а не е въпрос на самоопределяне.

Българската православна църква не приема узаконяването на категории като „джендър“, „джендърна идентичност“, полът като „социално изградени роли“, „джендърно разбиране“, „нестереотипни джендърни роли“ и прочее.

4.При систематическото, логическото и телеологичното тълкуване на Конвенцията, а и от нейното заглавие, става пределно ясно, че субект на защита са жените и момичетата, тоест единият от установените два пола. В този смисъл наличието на това определение за „пол“ или gender в автентичния текст е в противоречие със заглавието на Конвенцията и е извън контекста, освен ако не цели да се разшири обхватът на защита, какъвто е настоящият случай. Или най-общо, в предметния обхват на защита чрез понятието (gender) попадат и лицата, които се определят със социален пол, различен от биологичния, а не само жените и момичетата.

5.Определение за gender не се съдържа в нито един от изброените в преамбюла на Истанбулската конвенция международни договори и актове. В националното ни законодателство не се дава определение за „пол“, нито се дефинират понятията „мъж“ и „жена“.

Неубедителни са твърденията, че в Конвенцията не се въвежда понятието „трети пол“, тъй като в определението за пол или gender в автентичния текст на Конвенцията се влага съдържание, различно от двата биологични пола, макар това да не е изрично записано като „трети пол“ [150].

Некоректно е да се твърди, че понятието „пол“ или (gender) в автентичния текст се употребява само за целите на Конвенцията, тъй като най-общо в механизмите за нейното прилагане има редица задължения за промяна на националното законодателство. Според чл. 5, ал. 4 от Конституцията предимство имат международните договори пред националното законодателство, ако им противоречи. Законите следва да бъдат в съответствие с Конституцията, което по необходимост би довело до конституционни промени. Българската конституция е ясна по отношение на принципа на недискриминация, включително и на основата на пол.

Според чл. 6, ал. 2: Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. Остава открит въпросът как се съвместява конституционното понятие „пол“ и понятието „пол“ по Конвенцията, така както текстът е внесен на български език в Народното събрание.

6.Будят безпокойство използваните изрази за взимане на мерки за изкореняване на обичаите и традициите, свързани със „стереотипните роли за мъжете и жените“ (чл. 12, ал. 1 от Конвенцията).

Прочетете още „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 5*„ →